Испанската награда

ОСМА ГЛАВА

Тази нощ капитан Норууд напусна каютата и Консуело пое отново ролята си на компаньонка и заслужаваща доверие закрилница. Тя се настани в хамака на капитана и скоро захърка доволно, докато Мария лежа цяла нощ будна в койката си. Дуенята беше убедена, че повереницата й се е влюбила в английския пират. Това беше повече от смешно и въпреки това споменът за целувките му я караше да се изчервява и сърцето й биеше като безумно.

На вечеря капитанът се прояви като учтив, но немногословен домакин. От време на време Мария усещаше върху себе си изпитателния му поглед и бързо свеждаше глава. Все още ли вярваше, че тя е предизвикала нападението на Евънс? Не беше казал нито дума за наказанието на двамата забъркани в скандала мъже, а Мария не се осмели да го попита.

През следващия ден Норууд почти не се появи. Консуело бъбреше непрекъснато, докато се опитваше да поправи разкъсания костюм за езда. Най-много обичаше да разказва за глупостта на жените в резиденцията. Те бяха на сигурно място, никой не се бе осмелил да ги докосне и въпреки това се вълнуваха повече да не се лишат от изисканите одежди и накитите си, отколкото от опасността за живота и честта си. И нито една от тях не бе помислила за участта на нещастните жени в града!

Когато им донесе обеда, момчето предаде извиненията на Норууд, че задълженията не му позволяват да прави компания на дамите.

— Много строго ли те наказаха, Джем? — попита със страх Мария. — Толкова съжалявам, че ти причиних неприятности. Не съм имала намерение да избягам, исках само да погледна града и се надявах никой да не забележи излизането ми.

— Понякога капитанът е много сърдит, мистрес. Снощи ми удари един шамар и ми се развика, че съм занемарил задълженията си и следващия път трябвало да бъда по-внимателен. Но не се тревожете за мен. Баща ми беше много по-страшен, да не говорим за майка ми, когато у дома нямаше нищо за пиене.

— А морякът?

— Евънс? Още е в дупката. Капитанът заплаши, че ще го остави на доновете, когато вдигнем платна, но не вярвам да го направи. Той знае много добре как ще постъпят испанците с бедния Евънс. Сигурно ще го изгорят на клада.

Мария знаеше, че думите на момчето отговарят на истината. Капитан Норууд беше преживял испанското гостоприемство на собствения си гръб.

— Знаеш ли къде е бил капитанът, преди да поеме този кораб, Джем? — попита любопитно Мария, без да се тревожи от многозначителното хъмкане на Консуело.

— Не, мистрес, но капитан Дрейк и сър Ричард се познават от кралския двор или поне така казват моряците.

— Сър Ричард?

— Ами да, мистрес. На предната палуба говорят, че баща му починал преди няколко години и му оставил имение в северната част на страната. Той не е от Дейвън като повечето капитани.

— И се е присъединил наскоро към пиратската флота?

— Да, мистрес. Всъщност искал да се прибере у дома, но после размислил и тръгнал с Дрейк.

Момчето се поклони и побърза да излезе. Защо капитан Норууд беше променил плановете си? Дали провинциалното му имение беше обременено с дългове и той беше тръгнал с пиратите, за да напълни празната си каса? Или беше отишъл специално в Картахена, само за да я види отново? Мария побърза да прогони тази недостойна и глупава мисъл. Капитанът й беше казал, че се е осведомил за местожителството й, но само за да я подиграе. В действителност той преследваше единствено собствените си интереси.

Вечерта сър Ричард благоволи да вечеря с дамите, но отново беше разсеян и мълчалив. Мария забеляза, че Консуело е възхитена от безупречните му маниери. Щом се нахраниха, той се изправи и се поклони пред пленницата си.

— Желаят ли дамите да направим кратка разходка на палубата?

Мария скочи зарадвано. През целия ден беше затворена в задушната каюта и копнееше да се наслади на хладния вечерен въздух.

Капитанът отстъпи учтиво назад, за да пропусне двете дами в коридора. Един моряк, който тъкмо се изкачваше по стълбичката, изгледа любопитно малката група, но побърза да извърне глава. Очевидно всички знаеха за намерението на капитана да накаже строго провинилия се Евънс и мъжът нямаше желание да събуди недоволството му.

Капитанът посочи тясната стълбичка:

— Ще се справите ли?

Мария кимна, макар че беше смутена от острия му поглед. Двете с Консуело успяха да се изкачат, макар и малко тромаво, и когато излязоха на палубата, бяха задъхани.

Небето беше като тъмно кадифе, по което святкаха ярки звезди. Капитанът крачеше редом с Мария и лицето му изразяваше искрена загриженост за благополучието й. Учтивостта му по нищо не отстъпваше на маниерите на испанските грандове в Ескориал. Палубата беше празна и двамата се облегнаха на парапета. Консуело остана на няколко крачки зад тях.

Мария пое дълбоко въздух и се наслади на красивата нощ. Когато свежият бриз заигра с косата й, тя потръпна от студ и се засмя. Капитанът побърза да я наметне с късата пелерина, която носеше на ръката си.

— Сигурно много мразите испанците, капитан Норууд.

Мъжът се взираше с невиждащи очи в безбрежното море.

— С някои ограничения — отговори най-после той и се обърна към спътницата си.

Езикът й беше скован, но тя събра смелост и продължи:

— Трябва да признаете, че ние… искам да кажа, испанските съдии… са били напълно прави да ви осъдят на талера, сеньор, тъй като пиратството е…

— Само че аз не бях заловен при пиратско нападение, доня — отговори спокойно мъжът.

— Наистина ли? — попита с разширени от учудване очи Мария.

— Бях на посещение в Испания, както преди това бях посетил още няколко европейски страни. Намирах се в една пристанищна кръчма в Кадис, когато ме арестуваха заедно с десетина други чуждестранни моряци и пътешественици.

— Но защо? Нали не сте извършили престъпление?

— Днес в Испания е престъпление, когато не си испанец.

Мария го погледна несигурно. Мисълта за мъртвата майка не преставаше да я измъчва.

— Аз… много съжалявам — проговори след малко тя и се ядоса на сковаността си. — Явно не съм разбрала добре. Естествено е, че нашите държавни служители са недоверчиви спрямо чужденците. Спомнете си само колко пъти е била нападана Испания.

— Права сте. — Очите му заблестяха и Мария се изчерви.

Един моряк мина покрай тях и поздрави учтиво. Мария забеляза, че единият му крак е по-къс и се влачи мъчително.

— Това е резултат от мъченията, които е изтърпял в затвора на светата инквизиция в Кадис — отговори на немия й въпрос сър Ричард. — В екипажа ми има още няколко моряци, които са имали честта да се запознаят с испанските затвори. Палачите на инквизицията са сръчни и изобретателни. Когато нападнахме Картахена, Дрейк освободи стотици роби и индианци и трябваше да бъдете там, за да видите белезите по гърбовете им.

Мария се отдръпна от обезпокояващата близост на капитана и потрепери. Отново осъзна, че двамата са врагове и никога няма да погледнат на света по един и същ начин. Тя повика Консуело и я помоли да се приберат в кабината. Сърцето й беше пълно с тъга.

Когато на следващия ден боцманът Трегарон придружи двете дами при разходката им на палубата, Мария можа да види как капитанът се занимаваше с новонаетите моряци. Откъм предната палуба се чуха стонове, после остър вик. Главната палуба беше превърната в лазарет и корабният дърводелец превързваше ранените. Един от мъжете тъкмо беше седнал на ниско столче и Ричард Норууд мажеше с мехлем изранения му гръб. Щом свърши, капитанът изтри ръцете си с кърпа и когато вдигна поглед, се озова право срещу ужасеното лице на Мария. Целият гръб на моряка беше покрит с дълбоки сини ивици, грозни следи от камшика на надзирателя.

— Добър ден, доня.

— Денят е прекрасен, капитане. Особено се радвам на свежия вятър.

Мария не можеше да откъсне очи от гърба на моряка, който вече не стенеше от болка, а само й се хилеше глупаво.

— Този мъж е един от освободените роби от галерата в пристанището — обясни безизразно сър Ричард.

— А сега е член на вашия екипаж?

Раненият кимна ухилено.

— Точно така, мистрес, капитанът лично ми го каза. Но се надявам, че това ще е последното ми приключение. Щом хвърлим котва, ще сваля моряшкия си сандък в Плимут и ще остана завинаги там.

Сър Ричард вдигна вежди и отново посегна към раменете на ранения. Мария им каза няколко учтиви, нищо незначещи думи и се отдалечи.

— На всичкото отгоре крадат и гребците ни! — възмути се Консуело, когато отново се прибраха в каютата. — Сигурно всички индианци са избягали и тази година няма да има кой да събере реколтата от тютюн и захарна тръстика. Не стига, че плячкосаха хубавия град, ами и настроиха слугите срещу господарите им. Какво ще прави сега дон Пиеро, като няма кой да…

Тя продължи да си мърмори, но Мария не й обръщаше внимание. Сърцето й се радваше, че онзи беден човек бе успял да се изплъзне от лапите на смъртта и отново може да диша свежия морски въздух и да се радва на свободата си. Каквото и да беше сторил, той си бе платил скъпо и прескъпо и тя щеше да се моли и той, и капитанът му да се приберат живи и здрави в родината си.

Въпросът защо капитан Норууд не беше осъществил намерението си да се върне в Англия не преставаше да я вълнува. Тя не можеше да си представи, че е бил воден единствено от желанието си да натрупа плячка и да търси приключения в далечното море. А преди това — защо беше отишъл в Испания и къде се беше научил да говори така добре кастилски? На борда на галерата я бе заговорил на английски. Възможно ли беше испанските му мъчители да не са знаели, че робът им говори отлично техния език? В гърдите й се надигна подозрение. Ами ако сър Ричард Норууд беше отишъл в Испания, за да събира сведения в полза на Англия? Може би съветът на английската кралица го бе изпратил в чуждата страна, за да разбере дали испанците се готвят за война с вечните си врагове? Чичо й имаше важни задължения във флотата, които му попречиха да я придружи в Картахена. Може би крал Филип увеличаваше флотата си и купуваше нови оръжия, за да нападне Англия? Елизабет, английската кралица, отдавна беше трън в очите му.

Дългът я призоваваше да съобщи подозренията си на дон Пиеро. Но ако корабите на плячкосания град тръгнеха да преследват флотилията на Дрейк, това означаваше нова опасност за невинни хора. Сърцето й натежа от болка, защото разбра колко дълбоки бяха чувствата й към сър Ричард Норууд. Той беше враг на страната й, но тя не беше в състояние да му причини зло.

Размишленията й бяха прекъснати от внезапната поява на капитана. Здраво стиснатите устни предвещаваха неприятности.

Той се поклони сковано.

— Нося ви новини. Дон Пиеро изпрати вест, че откупът за вас е събран. След един час пълномощниците му ще дойдат на кораба ми, за да осъществим предаването.

Сърцето на Мария се сви от мъка.

— Много съм ви благодарна, капитан Норууд. Консуело веднага ще започне да събира вещите ни.

— Сигурно сте много щастлива, че сумата беше събрана толкова бързо.

Естествено, сеньор.

Устата му се разкриви в цинична усмивка.

— Бързината, с която беше събрана сумата, доказва колко високо ви цени почитаемият ви годеник.

— Наистина, сеньор.

— Съжалявам, че трябва да се разделим толкова скоро. Но знам как копнеете да се върнете в резиденцията.

Дали беше разбрал истината? Нарочно ли я мъчеше? Тя избягна погледа му и склони глава в знак на съгласие.

Консуело не беше на себе си от радост. Ала когато забеляза, че мълчанието на Мария изразяваше дълбоко отчаяние, тя престана да събира багажа и я взе в прегръдките си.

— Не искам да се измъчвате, детето ми. Щом се омъжите, всичко ще тръгне добре. Дон Луис не може да остане безчувствен пред красотата и доброто ви сърце. Той ще ви обикне, сигурна съм в това.

Очите на Мария се напълниха със сълзи и тя само поклати безмълвно глава.

Старата жена промърмори някакви проклятия и махна с ръка към вратата, през която беше излязъл Норууд.

— Откъде се взе това адско изчадие? Не бива да мислите повече за него!

Само след половин час свирката на боцмана възвести пристигането на испанската делегация. Мария и Консуело трепереха от страх, но никой не дойде да ги уведоми за резултата от преговорите. Най-после, след като бяха минали повече от два часа, в каютата влезе капитан Норууд.

— Всичко е уредено, доня. Моля вие и дуенята ви да ме последвате. Ще ни откарат на брега с лодка.

Тонът му беше леден, поведението церемониално и безлично. Двама силни матроси бяха дошли да изнесат багажа на дамите.

Когато Норууд помогна на вече бившата си пленница да се изкачи по стълбичката към палубата, тя бе обзета от безумното желание да остане на мястото си и да откаже да направи дори крачка повече. Ала минутите до раздялата течаха неумолимо.

Помогнаха й да се качи в лодката, Консуело зае място до нея, наредиха вързопите и сандъчетата. Мария се огледа страхливо, защото мисълта, че Ричард Норууд няма да я придружи до пристанището, я изпълни с неописуем ужас. Беше глупаво да изпитва облекчение от представата, че ще мине още малко време, преди да го загуби завинаги. Ала в последния момент той се прехвърли гъвкаво през релинга, спусна се по стълбичката и седна на носа на лодката. Мария въздъхна дълбоко и се опита да успокои лудо биещото си сърце. Постара се да прочете нещо по лицето му, но той избягваше упорито погледа й и се взираше неотстъпно в приближаващия се кей.

Скоро Мария различи каретата на губернатора. Трима индианци бяха разпънали слънчеви чадъри над губернатора, дон Луис и кралския посланик дон Карлос, който беше дошъл да се увери лично, че спътницата му ще бъде предадена на годеника си цяла и невредима.

Мария си помисли с безкрайна горчивина, че дон Луис бе осъден да изиграе комедия на загриженост и съчувствие пред очите на дон Карлос, който без съмнение щеше да съобщи всичко видяно на чичо й и на родителите на годеника.

Хвърлиха въжето на лодката, сър Ричард взе Мария на ръце и я изнесе на сушата. Тя усети силното биене на сърцето му до своето и запомни завинаги този скъпоценен миг. Затова дори не се опита да се отдръпне и му благодари учтиво, когато я остави предпазливо на земята.

Дон Пиеро откри последния етап на преговорите.

— Е, капитан Норууд, всичко е така, както го искахте. Сандъците със зестрата на дамата, както и поисканата допълнителна сума са на ваше разположение. Можете да ги разгледате.

Мария забеляза с крайчеца на окото си застаналия наблизо представителен чужденец, вероятно Франсис Дрейк, и хареса острата брадичка и пронизващия му поглед. Дрейк стоеше малко настрана, обкръжен от хората си, и се усмихваше доволно.

— Дон Пиеро, представям ви доня Мария Сантяго и Талавера, чиста и неопетнена и вероятно много радостна, че се завръща под вашата закрила — отговори капитан Дрейк, направи крачка напред, взе ръката на младото момиче и я поднесе галантно към устните си.

Сър Ричард изобщо не обърна внимание на сандъците със зестрата. Дрейк му кимна настойчиво с глава и той махна на боцмана си да се заеме с огледа.

Мария стоеше упорито до капитана и очевидно нямаше намерение да направи дори крачка към годеника си. Гласът на боцмана дойде някъде много отдалеч:

— Всичко е наред, сър. Моряците могат да натоварят сандъците в лодката, а дамите да се качат в каретата.

Коленете на Мария омекнаха. Само след миг трябваше да протегне ръка на дон Луис и да му позволи да я отведе в каретата. Дори само мисълта за докосването му я накара да се потърси от отвращение. Тя се обърна със здраво стиснати устни и срещна погледа на Ричард Норууд. Толкова й се искаше да се хвърли към него, да го помоли да я спаси от ужасната й съдба да стане съпруга на дон Луис. Очакваха я часове, месеци; години на вечна самота и мъка, години без надежда за спасение, докато благосклонната смърт я отнесеше на крилете си.

Но тя не можеше да го направи. Норууд гледаше на нея само като на богата плячка. За него и за капитан Дрейк тя беше само ценна стока, която трябваше да бъде продадена възможно най-скъпо. Английският пират никога нямаше да се откаже от богатия откуп, който беше пред очите му. Даже ако паднеше на колене пред него, ако му признаеше любовта си, желанието си да остане завинаги с него, той само щеше да се изсмее пренебрежително. Тя беше военна плячка и можеше само да бъде разменена срещу злато и скъпоценни камъни.

Мария чу мърморенето на английските моряци в близката лодка. Багажът й още не беше свален на сушата. Тя простена задавено и се обърна към испанците с плуващи в сълзи очи.

— Ричард? — В гласа на Дрейк се усещаше нетърпение. Дон Луис направи крачка към Мария и й подаде ръка, но тя се дръпна като опарена.

— Благодаря ви — гласеше студеният й отговор. — Ще тръгна с вас едва когато капитан Норууд потвърди, че е доволен от откупа.

Дон Луис направи още една крачка към годеницата си. В очите му светеше онзи неестествен блясък, от който Мария се бе научила да се бои. Преди да е успяла да се отдръпне, той улови ръката й и я дръпна към себе си. Пръстите му се впиха с такава сила в плътта й, че тя извика от болка.

— Дон Луис — намеси се сериозно дон Карлос, — боя се, че причинихте болка на годеницата си.

Младият мъж разхлаби хватката си, но лицето му помрачня още повече. Мария разбираше колко му е трудно да сдържи раздразнението си.

— Мисля, че е крайно време доня Мария да се скрие от това нетърпимо слънце в прохладната карета — отговори учтиво той, но Мария знаеше, че не загрижеността за състоянието й го бе накарала да постъпи така.

Тя погледна умолително дон Карлос, който смръщи чело и объркано поклати глава.

— Дон Луис е прав, скъпа. Единственото ни желание е да ви отдалечим от вашите похитители. Позволете му да ви придружи до каретата.

Мария се обърна към Ричард Норууд, без да изпуска от поглед дон Луис, чието лице беше станало бледо като платно.

— Бяхте много внимателен към мен, сеньор капитан — проговори колебливо тя. — Знам, че имаше моменти, когато не се държах добре, а вие… вие проявихте снизходителност. Няма ли да ми кажете сбогом?

Норууд я погледна изненадано.

При вида на любимото лице, което никога повече нямаше да види, Мария усети как силите я напуснаха. Този мъж й беше неизказано скъп. Тя го гледаше и гледаше, неспособна да се откъсне от него. Образът му щеше да се запечата завинаги в сърцето й.

След това всичко стана толкова бързо, че тя не беше в състояние да реагира. Сър Ричард се озова с два скока до нея и я вдигна на ръце.

— Връщаме се в лодката! — заповяда рязко той. — Трегарон, вие вземете сеньора Енрикес.

Без да се бави, той измина с дълги крачки разстоянието до чакащата лодка. Испанците бяха застинали по местата си от смайване и никой не се сети да протестира. Мария усети как капитанът почти я хвърли в лодката и сърцето й заби като лудо. Зад гърба й прозвуча нестроен хор от объркани гласове. Чу се протестиращ вик — очевидно на Консуело, после лодката се оттласна от сушата и матросите налегнаха греблата.

Мария направи опит да скочи от мястото си, но сър Ричард я задържа с желязна ръка.

— Какво става? — изкрещя тя, за да надвика плясъка на греблата и вълните. — Нищо не разбирам!

Чертите на лицето му бяха замръзнали в корава маска, устните здраво стиснати. Сега отново изглеждаше като злокобния чужденец в дома на чичо й в Кадис.

Сър Ричард даде заповедите си на моряците и отново ги подкани да гребат по-бързо. Когато лодката спря край кораба, той грабна Мария, метна я на рамото си и я изнесе по стълбичката. Преди да е дошла на себе си, тя се озова отново в познатата каюта. След малко се появи Консуело, двама матроси я блъснаха вътре и заключиха вратата отвън. Консуело спря насред стаята и зяпна Мария с отворена уста. Косата й беше разпиляна, дрехите в безредие и тя дишаше тежко от напрежение.

— Тези хора са луди — изграчи най-после тя. — Всички англичани са безумци. Първо си получи откупа, а после ви отвлече повторно!

— Не говори, Консуело — заповяда сърдито Мария.

Тя напрегна слух, за да разбере какво ставаше на палубата, но долови само неясни шумове. Прозвучаха команди, по гредите тропаха бягащи стъпки, отекна сигнал на тромпет. Корабът се подготвяше да отплува. Дали Ричард щеше да успее да се изплъзне? А какво щяха да кажат капитаните на другите кораби? Дрейк щеше да побеснее от гняв, да не говорим за измамените испанци.

По едно време Мария се сети, че сигурно изглежда дори по-зле от Консуело. Косата й беше разпиляна по раменете, а и главата я болеше, защото при качването в лодката се бе ударила в едно гребло. Тя направи няколко несигурни крачки към койката и си легна, преди краката да са отказали да я носят.

Сър Ричард я бе отвлякъл и тя не можеше да си обясни причината. Сега всички щяха да се изправят срещу него. Даже собствените му моряци щяха да се разбунтуват, защото всички бяха очаквали допълнителна печалба от откупа й, който обаче бе останал в Картахена.

Притиснала с ръка треперещите си устни, Мария въздъхна с безкрайно облекчение. Не знаеше дали да плаче или да се смее, но въпреки мъчителния страх от бъдещето, сърцето й ликуваше. Беше отново в ръцете на Ричард Норууд, докато омразният дон Луис остана на брега засрамен и унизен. Много скоро корабът потегли и между нея и нежелания годеник вече бяха само неизбродните пълни на океана.

Беше минал повече от час, когато Норууд най-после почука на вратата на каютата си. Той влезе и спря на прага с мрачен поглед. Консуело отвори уста да протестира, но той направи решителен жест с ръка.

— Излезте!

— Сеньор…

— Излезте, казах.

Мария погледна дуенята си и кимна успокоително. Консуело сведе глава и бързо се провря покрай капитана.

Норууд затвори вратата и се облегна на рамката. Очите му, неразгадаеми като морето, днес бяха повече сини, отколкото сиви, и блещукаха със странен блясък, сякаш беше пил.

Мария се изправи и го погледна спокойно.

— Капитан Норууд, сигурна съм, че сте имали разумна причина да постъпите така, но аз не съм в състояние да разбера коя е тя.

Гласът на мъжа прозвуча дрезгаво:

— Да не искате да ме убеждавате, че горите от желание да се омъжите за онова конте? Този мъж е баба и на всичкото отгоре не храни никакви чувства към вас.

— Значи вие сте толкова загрижен за мен, та повярвахте, че е в мой интерес един английски пират да ме отвлече пред очите на половината град? Наистина ли смятате, че ситуацията, в която се намирам сега, е по-изгодна за мен?

— Кой ви е казал, че съм се загрижил за благополучието ви? Всичко, което ме интересува, са собствените ми желания.

— А какви са те? — Мария нарочно започна с укори, за да го принуди да даде ясен израз на намеренията си. Ако я беше отвлякъл с намерението да я вземе насила, трябваше да осъзнае какво прави. Не биваше да действа в пристъп на сляпа ярост или в опиянението на похотта.

Норууд беше пил доста, тя беше сигурна в това, но причината за необикновеното му настроение беше по-дълбоко. През цялото време нещо го беше гризало отвътре и беше изтласкано на повърхността, когато бе видял дон Луис Ортега да чака годеницата си на кея. Мария не смееше да се надява, че буйният изблик на чувства следобеда означаваше осъзнаване на любовта му към нея. Той беше прекарал цели месеци в морето и имаше нужда от жена, все едно как щеше да я получи. Но тя се надяваше отчаяно, че чувствата му са по-дълбоки и не идват само от физическата жажда.

Норууд застана пред леглото и я грабна в обятията си.

— И смеете да ме питате за желанията ми? — Ръката му. се плъзна към нежната закръгленост на гърдите й и Мария потрепери. Трябваше да остане спокойна, трябваше!

— Не знаете ли, че сте най-привлекателната жена, която нещастната ми съдба е изпречвала на пътя ми? — попита дрезгаво той. После зарови пръсти в разпиляната й коса и вдъхна дълбоко сладкия й аромат.

— Може би досега просто не сте имал щастие в избора на жените си, капитане, а и доколкото разбирам, не сте бил достатъчно претенциозен.

Мъжът избухна в смях.

— И аз ще ви кажа нещо, доня. Имате силен дух, имате и гордост… или по-точно надменност. По-рано ценях високо това качество… считах, че е предимство във вашата проклета страна. Наистина ли съм непретенциозен? Вие треперите и съм уверен, че не е от страх.

Мария направи безуспешен опит да освободи едната си ръка, за да го удари.

— Вие ме обиждате, сеньор, и то без причина.

— Защото предполагам, че и вие като всички жени сте безсрамна в основата на сърцето си? Наистина ли бяхте готова да споделите брачното легло с онзи безсърдечен дявол от Картахена, без преди това да се насладите на удоволствието, което може да ви достави един истински мъж?

— Вие сте пиян, сеньор — отговори все така спокойно Мария. — Ако сега се оставите на низките си инстинкти, утре, когато опиянението отмине, ще съжалявате дълбоко за постъпката си.

— А вие, доня? — Сивите очи засвяткаха подигравателно. — Вие също ли ще съжалявате?

— Аз… — Мария пое дълбоко дъх. — Аз ще ви презирам.

Норууд я погледна стъписано. Думите й проникнаха в замаяния от виното разум и погледът му се проясни.

— Наистина ли храните приятелски чувства към мен? — попита смаяно той.

— Мисля, че сте джентълмен, макар че…

— Макар че съм просто един негодник — завърши той и избухна в смях. — Но това съм го чувал и преди.

— Понякога си мисля, че бих могла да се доверя на думите ви.

Мария се стараеше да говори спокойно и вразумително, макар че сърцето й биеше до пръсване. А така й се искаше да прати по дяволите всяка предпазливост, да обвие с ръце силната му шия, да му признае любовта си, горещото си желание да остане завинаги с него и двамата да прекосят всички световни морета. Но това само щеше да затвърди подозрението му, че има насреща си лекомислено и похотливо същество, и щеше да му попречи да разкрие истинската й същност.

— Капитане, и вие самият знаете, че ще съжалявате за онова, което сторихте. Вашият началник…

— О, скъпа, никак не ме е грижа какво ще каже Дрейк!

— Той няма да одобри постъпката ви и ще ви попречи да напуснете флотата му.

Мъжът вдигна рамене. Опиянението, в което беше изпаднал, отстъпи място на спокойствието и разума и Мария беше дълбоко благодарна за настъпилата промяна.

— Прав ли съм, като приемам, че презирате годеника си?

— Тази женитба не беше по моя воля — отговори бавно Мария.

— Нали видях как го гледахте преди малко на кея. А той изпитва отвращение към вас.

Мария извърна глава настрана.

— Само Светата дева знаеше колко силно желаех да се освободя от дон Луис. Но чичо ми заповяда да стана негова съпруга и сега не знам какво бъдеще ме очаква.

— Всичко е в божиите ръце, красавице. Във всеки случай очаква ви нещо много по-добро от живота на нелюбима и презирана съпруга.

— Капитане? — Боцманът Трегарон почука настойчиво на вратата.

Норууд промърмори някакво проклятие и стана от леглото.

— Какво има?

— От „Бонавентур“ ни дават сигнал да обърнем срещу вятъра. Да се подчиним ли?

Норууд погледна през рамо към Мария и развеселено вдигна вежди.

— Очевидно имате право, доня. Дрейк е много ядосан от загубата на откупа. Трябва веднага да се кача на палубата.

— Какво ще стане сега? — попита със страх Мария. — В опасност ли е корабът ви?

— Не, разбира се, че не. Дрейк никога не би си позволил да ме обстрелва. Няма от какво да се боите. — Норууд се приведе и целуна ръката й, станал отново съвършеният английски джентълмен. После извика нещо на Трегарон и бързо излезе от каютата.

Мария се отпусна на койката и от очите й потекоха сълзи. Защо ги прекъснаха тъкмо когато Ричард се бе успокоил и започна да гледа на нея като на жена, заслужаваща уважение, а не като на военна плячка, с която можеше да се позабавлява и да я захвърли като парцал? Сега той беше отново във война, този път със собствените си братя по оръжие, и причината за това беше тя.