Историята на един пленник

2

Най-сетне стигнахме до нашето село. Влязохме в гората и оттам го гледахме на върха, както си го знаехме. Горяха около петдесетина светлини. Кучетата лаеха. Всичко беше така, както на времето, когато и ние бяхме там. Заплакахме. Струваше ни се, че сме избягали от военна служба и сме се завърнали по домовете си да си отдъхнем.

— Да вървим — казва ми моят другар, — може би нашите са още там, да вървим да видим, за да се уверим.

И тръгнахме всеки поотделно, след като първо се уговорихме да се срещнем на другия ден в пещерата. Той пое към една махала, аз към друга. Където и да отидех, всичко беше разрушено. Къщите бяха отворени, празни, вратите разбити с брадви. Само на пазара имаше още малко турци и пред участъка — часовоят. От училището, което бяха натъпкали с дрехи и мебели, се чуваха гласове. Отдръпнах се и цяла нощ обикалях — спътник ми беше страхът.

На сутринта, като се срещнахме, взехме да плачем. Защото мислехме, че в селото ще намерим нещо, оставено от нашите. След като изплакахме болката си, нахвърлихме се на смокиновите градини.

След един дъжд смокините се бяха развалили, но пък маслините бяха почнали да узряват. Събрахме колкото можахме плод и го занесохме в пещерата ни.

Веднаж седяхме пред нея и гледахме отсреща една воденица.

— Другарю — казвам му аз, — колкото и да ям, все ми се гади. Защо не отидем да издебнем воденичаря и щом се махне, да го оберем?

— Ами че защо да не отидем — казва ми той.

И отидохме.

Мливарите дойдоха и си отидоха. Като се мръкна, воденичарят яхна коня си и също си отиде.

Изчакахме до полунощ, за да не би да излезе някой отвътре или пък да не се върне самият воденичар. Никой не се появи. Прекръстихме се и тръгнахме.

Ключалката беше счупена, но отвътре имаше сложено резе. Вмъкнахме се откъм северната страна, откъдето излизаше водата. Един нощен фенер гореше пред отвора на пещта. Изплашихме се. Но пак си казахме: „Да хапнем хляб, па ако ще да умрем.“ Погледнахме в долапа. Имаше шише с олио, домати, сол. В една кошница намерихме две пити. Паниците бяха поставени захлупени на прозореца. Направихме си салата и се наядохме. Благодарихме на господа, сякаш беше пред самите нас, и заприказвахме, изпълнени с копнежи. Поутешихме се.

Сетне станахме и затарашувахме навред. На едно прозорче намерихме двайсетина вощеници и ги взехме. В един варел имаше брашно и половин чувал жито. Сложихме го да го смелим. Пуснахме водата и воденицата почна да мели.

Наближаваше да съмне. Взехме каквото друго ни трябваше, турихме брашното в два чувала и потеглихме за гората. Оттам задебнахме да видим и чуем какво ще стане.

Като стана светло, воденичарят дойде заедно с неколцина мливари юруци. Веднага щом влязоха, отвътре се разнесоха викове. Воденичарят ругаеше, като мислеше, че са се окрали помежду си.

Стояхме там до пладне. Щом видяхме, че работите се поуспокоиха, отидохме в пещерата да приберем това, което бяхме взели от воденицата. Бяхме се нагласили добре: олио, брашно, сол, от околните зеленчукови градини — патладжани, домати. Готвехме нощем в пещерата и печехме пити в жарта. На сутринта вземахме яденето си и отивахме в гората. Там замръквахме.

Веднаж, както си седяхме спотаени, неочаквано отпреде ни се появи един юрук с двуцевка. Изгледа ни хубаво. Изплашихме се. Взехме го за полски пазач.

— Откъде сте, земляци? — запита ни той.

— От Македония, мухаджири — му казваме, — правителството ни изпрати тук, в Чавиркьой. Този имот сега е наш. Ами ти какво търсиш тук?

— Ами тъй, минавах и влязох да набера малко кестени, сега, като се махнаха гяурите — отвърна той и си отиде.

Като се загуби, ние се спогледахме.

— Ей, другарю — му казвам, — слънцето залезе, да си вървим.

По пътя попаднахме на един параклис. Влязохме да коленичим и се помолим, та дано ни се яви някой светия да му кажем болката си. Но не видяхме нищо. Само голи стени и дъски.

Върнахме се умислени в скривалището си Цяла нощ не мигнахме от страх да не би да дойдат и ни заловят както спим. И не само това ни мъчеше. Хапеха ни въшки и от сърбеж не можехме да си намерим мира. По-добре да гладувахме, но да се отървяхме от тях.

И тъй, решихме на сутринта да слезем в дола под пещерата. Още почти по тъмно се спуснахме долу и накладохме огън със сухи клони. Докато заври водата, остригахме се, обръснахме космите и брадите си с един бръснач, който бяхме намерили в селото. Сетне се съблякохме и попарихме долните си дрехи. Него ден си отдъхнахме. Но след два дни отново въшки. Почнахме всеки ден да се парим и така ги изтребихме; отървахме се и от тях.

Но сега ни се беше свършило брашното. За петдесет дни бяхме изяли четиридесет оки хляб. По-надолу имаше още една воденица, горе на пътя. „Гладно куче и от тояга не се плаши.“ Решихме да се промъкнем и в нея и задебнахме. Но воденичарят живееше там.

Най-сетне един ден се отправи за селото заедно с още трима души. Мръкна се, а по пътищата все още имаше движение. Стана полунощ и воденичарят не се появи. Рекохме си, че няма да дойде и се приближихме към воденицата. Ослушахме се — никакъв глас. Бутнахме вратата; стори ни се добре залостена отвътре. Решихме да влезем през пещта, където имаше един прозорец.

— Ти — казвам на другаря си — ще пазиш тук на пътя и ако видиш нещо, дай ми знак.

Строших стъклото и скочих вътре. Над прозореца беше окачена някаква кошница, която падна. Смръзнах се. „Воденичарят“ — рекох си аз и затреперах. Но гладът беше по-силен. Слязох и отворих. Другарят ми влезе и затвори вратата. Запалихме светлина и претършувахме навсякъде. В долапа намерихме два хляба, гърне със сготвен боб, горе на лавицата — сапун, тютюн и един пояс, който си опасах. Зад вратата, в един голям кош, имаше мръсни дрехи, до него един чувал с брашно и още един с жито. Събрахме всичко, взехме гърнето с боба и си отидохме. Пещерата ни беше близо до воденицата, полека-лека изкачихме всичко.

На сутринта, още преди да се зазори, застанахме срещу воденицата и задебнахме. Воденичарят дойде сам и скоро след това се запъти към селото, като ругаеше. Не се мина и половин час, и горе по пътя се показа конен разезд. От страх цял ден стояхме скрити в пещерата.

Като се съмна на другия ден, взехме с нас хляб и се махнахме от пещерата. Така правехме почти цяла седмица. Нищо не се случи. Успокоихме се.

Долу под пещерата ни имаше големи маслинови дървета. Слънцето не проникваше до стволовете им — толкова гъсти бяха листата им. Една вечер отидохме да наберем маслини. Както си беряхме, чухме говор.

— Другарю — му казвам, като се приближих до него, — има хора, да се скрием тук.

Не бях доизрекъл думите си, и на около два метра от нас, горе на пътя, се показаха мъже и жени, юруци някакви. Докато минаваха край дърветата, един от тях каза:

— Бас държа, че тук някъде още има гяури.

Когато юруците се отдалечиха, другарят ми ми каза:

— Трябва да сменим скривалището си.

И предпазливо се върнахме в пещерата си.

Нищо не хапнахме нея вечер. Легнахме си с мисълта, че ще ни заловят.

Като се зазори на другия ден, събрахме нещата си и отидохме по-далеч, в друга пещера, която знаехме от по-рано.

Там се устроихме по-добре. Беше дълбока и широка около два метра. От селото бяхме взели една малка каца и две тенекии с олио. Маслини имахме в изобилие. Разбихме ги на каша, сложихме ги в една торба и ги заляхме с вряла вода, като ги мачкахме здравата в качето Сетне изляхме всичко в една тенекия, която бяхме пробили, и полека-лека водата изтече и остана само олиото.

Него ден сготвихме, наядохме се добре и легнахме. Светлината проникваше дълбоко навътре в пещерата и караше паяците да се движат по изплетените си мрежи. Зарадвахме се на компанията им.

Цели четири месеца живяхме там.

На края на четвъртия, една сутрин, седях и четях, пеейки си тихо, разни молитви от една църковна книга, която бях намерил в селото.

— Спри! — побутна ме моят другар. — Чувам говор.

И погледна към входа на пещерата.

На около десетина крачки от пещерата минаваше пътека. Стъпките се приближаваха. Пещерата поглъщаше думите отвън като смукало.

— Тук някъде трябва да са воловете ни…

Хората се показаха. Бяха двама говедари, юруци. Приготвихме се, със сопи в ръка, ако случайно ни видеха, да ги убием.

Не ни видяха. Преминаха спокойно, като разговаряха, с ръце отзад на кръста.

Другарят ми пак ми каза:

— Трябва да се махаме и оттук.

— А бе, приятелю — отвърнах му аз, — къде другаде да отидем?

— Не — казва ми той, — аз не оставам тук. Може би са ни видели и са отишли право в комендантството.

— Добре, както кажеш — отговорих му аз.

И тръгнахме да дирим друго скривалище. Търсихме чак до следобед; намерихме друга пещера на едно място, дето го казваха Света Троица, и през нощта пренесохме нещата си.

Така минаха десет дни, от страх не се подавахме навън. Храната ден след ден почна да се свършва. Накрая останахме без нищо. Погледът ни беше помътнял от глад.

— Другарю — казвам му аз, — не мога да издържам повече. Да убием ли воденичаря?

— Стига — вика ми той, — да не би да искаш да погубиш душата си? Скоро ще узреят посевите, грахът, пак ще има какво да ядем.

— Не — казах му отново аз, — досега ядяхме готвено и пак нямахме сили, та с трева ли ще можем да живеем? Или ще намерим храна, или ще отидем да се предадем в Смирна.

— Не — ми вика, — аз не се предавам в турски ръце. Тук вътре, в пещерата ще умра.

— Не мисли такива работи, другарю — рекох, — там е град, не могат да ни пречукат.

— Не — отвръща ми той, — тая няма да стане.

— Е, тогава да стане друго, другарю. Да се престорим на турци и да отидем да се хванем на работа. И да става каквото ни е писано.

— Съгласен — каза той.

— Но не бива да вървим двамата заедно — казах, — защото могат да ни чуят какво си приказваме и да ни заловят.

И така решихме да се разделим. Той ще отиде в едно село, а аз в друго.

— Кое място познаваш? — запитах го аз.

— Айдин — отвърна ми той.

— Добре, а пък аз познавам Тира. Там мога да се главя овчар. Разбирам от добитък.

И се уговорихме след два месеца, ако не ни откриеха, да се срещнем в Тира или при кошарите.

— Ако не ни сполети зло — каза той, загледан навън в мрака, който нахлуваше като пушек в пещерата. — Ще вали — и вдигна яката си.

Легнах и се опряхме гръб о гръб. И така заспахме.

Посред нощ заваля силен дъжд. Помислихме, че от гръмовете ще се разцепи пещерата. Подхванахме разговор в тъмнината. За какво ли не приказвахме? И това, което бяхме слушали от прабабите си. И стигнахме до раздялата си; вземахме решение, и пак се отказвахме; отново решавахме, и пак се отказвахме.

Като се съмна, приятелят ми първи взе бръснача, наточи го хубаво на колана си и се засмя.

— Ела — каза ми той, — не стой така.

И ми изви шията.

Обръсна ме, обръснах го и аз и се погледнахме един друг.

— Приличам ли на турчин? — запитах го аз.

— Същински Мемет си!

— А пък ти приличаш на турчин от Крит.

— Хайде сега да вървим, че отслабнахме.

Стиснахме си ръцете и не можехме да се пуснем. Казвахме си, че няма да се видим вече. Разплакахме се и се простихме.

И всеки пое пътя на собствената си съдба. Вървяхме и се гледахме, докато го изгубих из очи.

— Глупако — казах си аз тогава и понечих да изтичам подире му. Ала сърцето ми каза „не“. Винаги слушах сърцето си, така бях свикнал.