Измама

Глава 13

Трябваше да се досети, че Робърт няма да устои на изкушението да се разходи по Тъмната алея, помисли си Джеърд. Негова беше грешката, че момчето беше успяло да се изплъзне. Той мислеше за брачната си нощ, а не за отговорностите си. Страстта държеше в плен разсъдъка му, както ставаше винаги когато силните чувства бяха замесени. И последиците бяха налице.

Безбройните оцветени фенери, които осветяваха площта, върху която бяха разположени Воксхол Гардънс, започнаха да се разреждат с приближаването му към Тъмната алея. Слабата светлина на Луната никак не беше достатъчна. Музиката и шумът на тълпата се стопяваха в далечината, докато той навлизаше все повече във вътрешността на градините.

Дърветата, които обграждаха най-тъмните измежду множеството дълги алеи, бяха гъсти и дебели. Тук-там се виждаха двойки, които търсеха уединение. Когато мина покрай една особено гъста група дървета, Джеърд чу нежния чувствен смях на жена, последван от тихия и нетърпелив шепот на мъж. Но нямаше и следа от Робърт.

Джеърд внимателно се вгледа в сенките и се запита дали не е сбъркал. Може би Робърт не беше тръгнал към Тъмната алея все пак. В такъв случай той беше изправен пред много по-голям проблем, отколкото Джеърд си мислеше.

Очакванията за щастливата му брачна нощ се отдалечиха в нощта. Щеше да бъде доволен, ако успееше да прибере всички у дома и да ги сложи в леглата им преди един часа сутринта.

Планът му за вечерта се проваляше.

От едната страна на пътеката листата се размърдаха. Един мъж се изкашля тихо.

— Хм. Да не си Чилхърст, а?

Когато грубият шепот достигна до ушите му, Джеърд замръзна на място. Обърна се наляво към гъстата група дървета и каза:

— Да, аз съм Чилхърст.

— Тъй и реших. Той каза, че носиш превръзка на окото като кръвожаден пират, така каза той.

— Кой е казал така?

— Моят работодател.

Слаб и нисък мъж, облечен в мръсна кафява пелерина, с риза, цялата в мазни петна, и доста отпуснати панталони, излезе от тъмнината. Стъпи на пътеката и се усмихна на Джеърд, като разкри липсващите си зъби.

— Добър вечер, ваше благородие. Хубъва нощ да праене на бизнес, нъли?

— Зависи. Кой сте вие? — попита Джеърд.

— Да видим сега — каза слабият, но жилав мъж. — Моите приятели ми викат Скитника Том. — Той се усмихна щастливо. — И вие можете да ми викате тъй, ако искате.

— Благодаря. Сега, тъй като изглежда, че ти знаеш кой съм, може би ще приключим със запознаването и направо ще подхванем въпроса. Тази вечер имам много важна среща.

Скитника Том кимна и се усмихна.

— Малкия мерзавец каза, че вие държите на разписанието си. Това ме устройва. И аз съм човек на бизнеса, също като вас и оня, дето ме взе на работа тази нощ. Човекът на бизнеса трябва да спазва срещите си.

— Точно така.

— Ние, мъжете на бизнеса, се ръзбираме помежду си, нали? — Скитника Том тъжно поклати глава. — Не сме като другите.

— Кои другите? — попита Джеърд търпеливо.

— Онез, дет имът само плът, а нямат разум. Вие знаете за какво говоря, сигурен съм. Онези, дето винаги са развълнувани за всичко, дори за работата. Те почват да размахват пищаци и да изтърсват смешни заплахи.

— Да, познавам такива хора.

— Но има и разумни хора, тъкива като нас, господарю мой — Скитника Том мъдро кимна с глава. — Мъже, чийто глави са трезви и които използват мозъка си, за да вземат бизнес решения. Ний не позволяваме на кръвта си да кипи, когато става дума за пари, нали?

— Няма смисъл — съгласи се Джеърд. — И къде е малкият мерзавец, ако мога да попитам?

— На безопасно място. Сега, ако искаш да го видиш, по-добре да свършваме с работата.

— Аз съм на вашите услуги.

Джеърд полагаше усилия, за да не позволи на загрижеността си за Робърт да се изпише на лицето му. Скитника Том беше прав. Заради Робърт на тази среща трябваше да се гледа просто като на бизнес сделка.

Джеърд беше преживял подобна сцена преди няколко Месеца в Испания. Тогава той преговаряше с бандитите, които бяха задържали двамата му братовчеди.

Като че ли беше обречен да спасява другите, които изпадаха в беда само поради безразсъдството си.

„А кой ще спаси мен?“ — зачуди се той.

Той изгони тази внезапна мисъл и се съсредоточи върху настоящия проблем. Усещаше близостта на камата, която както винаги беше пъхнал под палтото си. Тя му вдъхваше увереност, но той не би искал да я използва. Беше се убедил, че насилието е последна мярка и означава, че преговорите не са успели. Обикновено се намираха по-добри начини да се справиш с проблема. По-спокойни, по-разумни и по-мъдри начини.

— Радвам се да го чуя. — Скитника Том му намигна, с което искаше да му покаже, че и двамата имат опит в подобни истории. — Много е просто, господарю мой. Моят иска нещо от теб. В замяна, той ще ти върне малкия мерзавец.

— И какво иска от мен?

— Ами, той не каза. Да си остане между нас, господарю мой, аз очаквам това дъ бъдат пари, много пари. Вие знаете как стават тези работи, нали? Всичко, което ми казаха, беше, че трябва дъ отмъкна малкия мерзавец и да ви донеса съобщението. Останалото не е моя грижа.

— И какво е съобщението? — попита Джеърд.

Скитника Том подръпна колана си и придоби многозначителен вид.

— Утре ще получите писмо, което ще ви каже да идете на едно място на определено време. Там ще пише и какво да носите.

— И това е всичко?

— Страхувам се, че да, сър. — Скитника Том вдигна рамене. — Както казах, моята роля е малко ограничена.

— Мога ли да знам колко ти плати твоят работодател за усилията, които положи тази вечер? — запита Джеърд тихо.

Скитника Том го погледна с дълбок интерес.

— Много нахален въпрос, ако мога тъй да река, господарю мой. Много нахален, наистина. Но мисля, че не ми платиха достатъчно за времето и усилията.

— Това не ме изненадва. Ти каза, че твоят работодател е човек, който се занимава с бизнес, а такива хора винаги се стараят да сключат изгодни сделки, нали?

— Това е естествено за тях, както да дишат, сър.

— Сигурен съм, че човек с твоя талант трябва да взема повече пари за изразходваното време.

Джеърд извади часовника от джоба си и замислено се взря в циферблата. Беше толкова тъмно, че не можеше да различи колко е часът, но лунната светлина беше достатъчна, за да се види, че часовникът е златен.

— Да, сър, и аз тъй мисля. — Очите на Скитника Том просветнаха, когато видя часовника. — Времето е пари.

Джеърд остави верижката на часовника да подрънква в пръстите му.

— Заетите като нас хора нямат право на неизгодни сделки. Тези, които се сключват за минути, са за предпочитане, защото изискват по-малко време.

— Вие сте човек с точен ум, сър.

— Благодаря. — Джеърд леко залюля часовника, така че да просветва при всяко движение. — Предлагам, сър, да си спестим голяма част от времето, като още сега сключим изгодна и за двама ни сделка.

Скитника Том гледаше часовника така, както свраката гледа някое парченце стъкло.

— Може и да можем, сър.

— Какво ти предложи сегашният ти работодател за услугите?

Скитника Том присви очи и придоби доста потаен вид.

— Четирийсет лири. Двайсет като начало. Останалото — когато доставя стоката.

„Той лъже“ — помисли си Джеърд. Вероятно не е получил повече от двадесет лири всичко. Златният часовник струваше много повече.

— Много добре. Тогава да приключваме — Джеърд сключи здраво пръсти около часовника. — Както казах, тази вечер имам много важна среща. Ще ти дам този часовник, ако ми доведеш малкия мерзавец. Ако приемеш, това означава, че още днес можеш да го получиш. Няма нужда да чакаш до утре.

— Часовника, ъ? — Скитника Том се замисли. — Ами всъщност аз не съм сигурен, че ще успея да получа и другата половина от парите.

— Точно така. — Джеърд направи пауза. — Освен ако не знаеш прекрасно кой е той, с какво се занимава и други такива неща, които ще ти помогнат да предявиш претенциите си.

— Не му знам името и той не знае моето.

— Много мъдро.

Джеърд скри раздразнението си. Нещата щяха доста да се опростят, ако успееше да научи името на клиента още тази нощ. А сега щеше да му се наложи да прахосва време, за да успее да го намери.

— Да, сър, аз трябва да бъда доста предпазлив в моята работа. И сега какво за часовника?

— Часовникът е направен от чисто злато, както, сигурен съм, можеш и сам да видиш. Златото е чудесно обработено. Струва сто и петдесет лири, но ти може би ще решиш да го задържиш като сувенир, който да ти напомня за тази нощ.

— Сувенир, а? Моите приятели ще бъдат много впечатлени. — Скитника Том облиза устни и отново подръпна колана си. — И в замяна да доведа малкия мерзавец, ъ?

— Точно така. Искам го още тази нощ, — Джеърд погледна Скитника Том. — Имам си по-важна работа от тази да си играя на откупи.

— Мога да ви разбера, сър — Скитника Том се усмихна със своята черно-бяла усмивка. — Последвайте ме, ваше благородие, и ще сме свършили с тази работа след малко.

Скитника Том се обърна и вместо да тръгне по пътеката, изчезна в гъсталака.

Джеърд пусна часовника обратно в джоба си и пъхна ръка във вътрешността на палтото си. Сграбчи дръжката на камата, но не я извади от калъфа.

Трябваха им няколко минути, за да излязат на улицата. След като излязоха от Воксхол Гардънс, Скитника Том се запровира между спрелите до тротоара карети и излезе на една тясна уличка. Малка черна карета чакаше, притаена в сенките.

Кочияшът, загърнат в мръсна пелерина, се беше свил на мястото си. Стресна се, когато видя Джеърд. Бавно отдели шишето с бренди от устните си и го скри под седалката.

— Ей там, вие, какво става? — Кочияшът смръщи вежди към Скитника Том. — Никой не ти е казвал да водиш този човек тук.

— Той няма да идва с нас — успокои го Скитника Том. — Ние се споразумяхме за нещо. Ще му върнем малкия мерзавец.

— В замяна на какво? — попита кисело кочияшът.

— Чъсовник, който ще ни донесе три пъти повечи от туй, което вече имаме.

Кочияшът впери остър поглед в Джеърд. Пъхна ръце в гънките на пелерината си.

— Ами, тогава, защо да не вземем часовника му, а също така и малкия мерзавец, а?

Джеърд направи крачка към Скитника Том и обви едната си ръка около слабия му врат. Измъкна камата от калъфа й и опря острието до гърлото на мъжа.

— Бих искал да спазим споразумението — каза той тихо, — но щом искате, можете да усложните нещата.

— Успокойте се, господарю мой — каза бързо Скитника Том — Моя приятел малко избърза. Не е хладнокръвен като вас и мен. Но работи за мен и ще направи, каквото му кажа.

— Тогава кажи му да извади пистолета от джоба си и да го хвърли на земята.

Скитника Том изгледа кочияша.

— Направи, както ти казват, Дейви. Ще спечелим много от тази отвратителна работа. Не прави нещата по-трудни.

— Сигурен ли си, че можем да му имаме доверие? — Дейви като че ли беше скептично настроен.

— Да — измърмори Скитника Том.

— Добре тогава. Щом си сигурен.

Кочияшът се поколеба малко, а после скочи от мястото си на земята. Отвори вратата на каретата, пъхна ръката си вътре и измъкна Робърт, който беше със завързани ръце и със запушена уста.

— Ето ти го — извика кочияшът. — Хайде, давай часовника, за който говори Том.

И той блъсна Робърт към Джеърд. Робърт беше отворил широко очи от страх. Препъваше се като сляп докато се мъчеше да направи крачка към него. Джеърд бързо скри камата, преди момчето да я е видяло. Премести я отзад и я опря в гърба на слабия човечец.

— Насам, Робърт.

Робърт извърна глава при звука на гласа му и възкликна приглушено. Страхът в очите му изчезна. Беше заменен от явно облекчение.

Джеърд плъзна камата в калъфа й. Отстъпи назад и извади часовника от джоба си. А после нарочно блъсна Скитника Том към каретата.

— Хайде, тръгвайте — каза Джеърд. — Общата ни работа приключи.

— Ами часовникът? — изстена Скитника Том.

Джеърд хвърли часовника към него така, че да опише висока дъга. Златото проблесна на лунната светлина. Скитника Том го хвана във въздуха и извика от задоволство.

— Удоволствие беше да правя бизнес с вас, сър — каза Скитника Том. Часовникът изчезна в джоба му.

Джеърд не си направи труда да отговори. Хвана здраво Робърт и го накара бързо да пресече улицата. Щяха да бъдат в безопасност едва когато достигнат до оживените улици. Развърза ръцете на момчето и отпуши устата му.

— Добре ли си, Робърт?

— Да, сър. — Гласът на Робърт слабо трепереше.

— Тогава да тръгваме. Леля ти и братята ти ни чакат. Те ще се тревожат.

— Ти им даде часовника си! — Робърт гледаше Джеърд с изненада.

— А ти ми даде честната си дума, че няма да изчезваш от погледа ми.

Джеърд бързо преведе момчето през множеството карети, които заобикаляха Воксхол Гардънс.

— Много съжалявам, сър — каза Робърт тихо. — Исках само да мина по Тъмната алея. Заради облога, нали разбирате.

— Облогът е бил по-важен от честната ти дума? — Джеърд бързо си проправяше път през тълпата към мястото, където беше оставил Олимпия и близнаците.

— Мислех, че ще се върна, преди да сте забелязали отсъствието ми — каза Робърт нещастно.

— Достатъчно. Ще обсъдим това утре сутринта. — Робърт плъзна поглед по лицето на Джеърд.

— Очаквах да бъдеш много ядосан.

— Аз съм силно разочарован, Робърт. Има разлика.

— Да, сър.

И Робърт потъна в мълчание.

Пускането на фойерверки беше приключило, но оркестърът продължаваше да свири ентусиазирано в павилиона. Олимпия ги чакаше. Близнаците бяха станали доста неспокойни. Като че ли бяха започнали да се отегчават. Тревогата, изписана на лицето на Олимпия, изчезна в мига, когато видя Робърт и Джеърд.

— Ето ви и вас — каза тя с явно облекчение. — Тъкмо щяхме да отидем да ви търсим по Тъмната алея.

— Точно така — извика Итън. — Леля Олимпия каза, че ще бъдем в безопасност, ако сме всички заедно.

Джеърд си помисли какво ли щеше да стане, ако Олимпия и близнаците се бяха появили в най-неблагоприятния момент от преговорите му със Скитника Том. Гневът и тревогата, които беше потискал през последния час, най-сетне избухнаха.

— Казах ти да стоиш тук с близнаците и да чакаш — каза той тихо. — Когато давам нареждания, очаквам да се подчиняваш, мадам.

Олимпия го погледна така, като че ли я беше ударил. А после в очите й просветна разбиране.

— Да, господарю мой — каза тя много нежно. А после бързо се обърна към Робърт:

— Какво се случи, Робърт? Къде беше?

— Един разбойник ме отвлече, както си вървях по Тъмната алея — каза Робърт, не без известна гордост. Погледна Джеърд и вълнението в очите му угасна. — Той ме изведе от Воксхол Гардънс и ми каза, че ще трябва да остана с него до утре сутринта.

— Баламосваш ни, нали? — попита Итън.

Лицето на Хю издаваше недоверие и възхищение. Той се обърна към Джеърд за потвърждение.

— Всичко това е лъжа, нали, сър? Никой не е отвличал Робърт. Той ни заблуждава.

— Страхувам се, че Робърт казва истината.

Джеърд хвана Олимпия за ръката и тръгна към вратата.

— Какво говориш? — Олимпия се изтръгна от нежната хватка на Джеърд и сграбчи Робърт за рамото. Обърна го към себе си. — Робърт, истина ли е това? Някой те е отвлякъл тази нощ?

Робърт кимна, а после омърлушено отпусна глава.

— Не трябваше да вървя сам по Тъмната алея.

— Боже мой! — Олимпия силно го прегърна. — Добре ли си?

— Да, разбира се. — Робърт се освободи от прегръдката на Олимпия и изправи рамене. — Знаех, че мистър Чилхърст ще тръгне да ме търси. Само че не знаех, че ще ме намери още тази нощ. Мислех, че ще трябва да почакам до утре.

— Но защо някой се е опитал да те отвлече? — попита Олимпия и погледна Джеърд. — Не разбирам. Какво искаше онзи негодник?

— Не знам — каза Джеърд и отново я хвана за ръката. Малката група излезе на оживената улица. — Признавам, че не изчаках достатъчно дълго, за да открия мотивите на действащите лица.

— Мили Боже! — прошепна Олимпия. — Има само една причина, поради която някой би искал да отвлече Робърт.

— И каква е тя? — попита Хю нетърпеливо.

— Той сигурно е по дирите на дневника на мадам Лайтборн — каза Олимпия сериозно и мрачно.

— Проклятие! — измърмори и Джеърд.

— Който и да е бил той, сигурно е възнамерявал да задържи Робърт и да поиска откуп — обясни Олимпия. — И много вероятно щеше да поиска дневника, за да ни върне Робърт. Това може да го е извършил само един човек.

Джеърд доста късно разбра накъде я водят нейните заключения.

— Виж, Олимпия…

— Бил е Пазителя — каза Олимпия извънредно сериозно. — Нима не разбираш? Трябва да е бил той. Трябва да го спрем, преди да се е случило нещо ужасно. Може би трябва да наемем някой таен агент от „Боу стрийт“, за да го проследи. Мислиш ли, че ще успеем да го проследим, господарю мой?

На Джеърд и това му беше достатъчно.

— По дяволите, Олимпия, няма ли да престанеш да бъбриш за този Пазител? Няма такъв човек. Дори някога да е съществувал, вече отдавна е мъртъв. Освен това нито мястото, нито часът са подходящи, за да пускаш на воля глупавото си въображение.

Олимпия се смръзна в ръцете му. И трите момчетата погледнаха Джеърд, за да изразят мълчаливото си несъгласие с него. Джеърд изруга наум. Знаеше, че гневът, който проявяваше, трябва да бъде насочен главно към него самия. Не беше успял да се справи с отговорностите си. Трябваше да държи Робърт под око. А вместо това той непрекъснато мислеше за брачната си нощ.

Осъзнаването на този факт не допринесе с нищо за разпръсването на лошото му настроение. Напротив. В главата му нямаше никаква друга мисъл, освен тази, колко близо бяха до нещастието. Мислеше още и за това, колко по-голямо щеше да бъде то, ако Олимпия беше привела плана си в действие и беше тръгнала да го търси.

А сега тя се опитваше да припише цялата работа на Пазителя.

Човек не трябва да страда от подобни прояви на глупост в сватбената си нощ, помисли си Джеърд.

— И как успяхте да върнете Робърт обратно, ваше благородие? — попита Итън с обичайното за него неугасващо любопитство.

— Да, сър — извика и Хю, след като скочи в каретата. — Как успяхте да спасите Робърт?

Робърт погледна много сериозно Джеърд, а после бързо извърна глава.

— Негово благородие даде на разбойника часовника си, за да ме откупи.

— Часовника си?

Очите на Итън станаха кръгли. В тъмната карета настъпи мълчание. Докато каретата трополеше по паважа, всички погледи бяха вперени в Джеърд. И всички изразяваха изненада.

— О, Боже! — прошепна Олимпия.

— Проклятие! — прошепна Итън.

— Не вярвам! — каза Хю. — Вашият красив часовник, сър? Платили сте за Робърт с него?

Робърт изправи гръб и рамене.

— Вярно е, нали, ваше благородие? Дадохте на разбойника часовника си, за да платите за мен.

Погледът на Джеърд обходи последователно всички и най-накрая се спря на Робърт.

— Ще обсъдим това утре сутринта в девет часа, Робърт. Дотогава никой да не казва нито дума по въпроса.

И мълчанието отново се настани в каретата.

Доволен, че беше казал последната дума, Джеърд се отпусна на възглавниците и замислено се загледа през прозорчето. Каква неприятна прелюдия към сватбената му нощ!

Зачуди се защо ли тези дни животът му не вървеше по план, както беше досега.

Час и половина по-късно Олимпия разтревожено крачеше из малката си спалня. Погледна часовника, който стоеше на бюрото, за четвърти път, след като беше облякла нощницата си и копринения си халат. От спалнята на Джеърд все още не долиташе никакъв звук.

Къщата беше съвсем тиха приблизително отпреди час. Всички, освен Джеърд, вече бяха в леглата си. Дори Минотавър беше изчезнал в кухнята.

Джеърд се беше затворил в кабинета с бутилка бренди веднага след като нареди всички да се качват по стаите си. А той все още беше долу.

Това беше нейната сватбена нощ, но Олимпия вече не я очакваше с копнеж и радостно предчувствие. Наистина, та тя дори не беше сигурна, че ще има сватбена нощ. Мрачното настроение на Джеърд тежеше над цялата къща.

Олимпия го чувстваше, но не можеше да го разбере напълно. Казваше си, че Джеърд е разстроен заради странните неща, които се бяха случили тази вечер. Това обяснение беше достатъчно разумно. Джеърд имаше избухлив нрав. Тази вечер той беше направил много, за да спаси Робърт, който трябваше да го послуша и да не се отдалечава от тях.

Тя се досещаше, че Джеърд сигурно е преживял доста неприятни мигове, докато се е пазарял с разбойниците за откупа на Робърт. И наистина беше ужасно, че е бил принуден да се раздели с красивия си часовник заради Робърт.

Тя разбираше, че случилото се тази вечер може да изкара от релсите дори спокойния и трезвомислещ Джеърд.

Но за него нямаше извинение, че се държи по един толкова отвратителен начин в тяхната сватбена нощ.

Тя стигна до единия ъгъл на малката спалня, обърна се и тръгна към срещуположната страна. Дълбоко в нея се зароди силно безпокойство.

Молеше се Джеърд да не изпитва разкаяние и съжаление. Може би днешните събития го бяха накарали да съжалява, че се е оженил за нея.

Ами ако беше стигнал до заключението, че тя и нейните племенници са прекалено голямо бреме?

Ами ако Джеърд седеше там долу, в кабинета, и пиеше бренди, за да забрави, че е обречен да прекара целия си живот с онези, които блажено спят горе?

Олимпия се спря пред огледалото на тоалетката и се намръщи на отражението си. Не беше изцяло по нейна вина, че тя и Джеърд бяха принудени да се оженят. Джеърд беше този, който ги беше подтикнал към катастрофата, когато се беше вмъкнал в къщата й като учител на децата.

Беше я измамил още от самото начало. Тя му съчувстваше за причините, които го бяха принудили да постъпи така, но действията му до известна степен облекчаваха нейната вина.

Освен това тя беше наела Джеърд на работа, а той все още не беше напуснал.

Олимпия вирна брадичка. Джеърд нямаше право да се отнася по този начин с невинната си работодателка в нейната сватбена нощ.

Вдъхновена и решителна, Олимпия намести нощната си шапчица, завърза халата си и отиде до вратата. Отвори я и пристъпи в тихия коридор.

От края на стълбите видя ивицата светлина, която се процеждаше под вратата на кабинета. Изправи рамене и наперено започнала слиза надолу по стълбите. Бързо пресече малкия коридор на долния етаж.

Вдигна ръка, за да почука на вратата на кабинета, но после промени решението си. Хвана бравата и отвори вратата без предупреждение. С високо вдигната глава влезе и затвори вратата.

И рязко се спря, когато видя Джеърд. Гледката я разтревожи много повече, отколкото беше предполагала.

Джеърд се беше изпънал в нейното кресло с небрежната грация на дебнещ звяр. Не беше събул ботушите си и арогантно беше качил краката си на бюрото, като че ли притежаваше кабинета и всичко, което се намираше в него.

Отдавна беше съблякъл жакета си. Единствената свещ, която гореше в стаята, разкриваше оголените му гърди Ризата му беше разкопчана до пъпа. В едната си ръка държеше чаша, пълна до половината с бренди.

Черната кадифена превръзка на лявото му око правеше блясъка на здравото му око още по-опасен.

— Добър вечер, Олимпия. Предполагах, че вече си дълбоко заспала.

Олимпия се стегна и посрещна спокойно особено неприятния тон, с който й говореше той.

— Слязох долу, за да говоря с теб, мистър Чилхърст.

Джеърд вдигна вежди.

— Мистър Чилхърст?

— Ваше благородие — поправи се тя нетърпеливо. — Има някои неща, които трябва да обсъдим.

— Нима? Не те съветвам да говориш с мен, мадам. Не и тази нощ. — Той я поздрави с вдигната чаша. — Не съм в най-доброто си настроение, както виждаш.

— Разбирам. — Олимпия го дари с неуверена усмивка. Устните й трепереха. — Тази вечер беше особено напрегната за теб. Мъж с твоята силна чувствителност съвсем сигурно ще пострада доста при тези нещастни обстоятелства. Без съмнение, нужно ти е време, за да се възстановиш.

— Без съмнение.

Устните на Джеърд се изкривиха. Той пое поредната глътка бренди и в очите му се появиха весели пламъчета.

— Ние, мъжете, които сме прокълнати да притежаваме остра чувствителност и страстна натура, реагираме по болезнен емоционален начин на бедите, в които могат да попаднат наши близки.

— Няма нужда да се присмиваш нито на мен, нито на темперамента си, Чилхърст — каза Олимпия тихо. — Ние сме такива, каквито сме. Трябва да приемем това и да се опитаме да извлечем най-доброто от характера си. — Тя си пое дълбоко дъх, събра кураж и продължи: — Чувствам, че същото важи и за твоя брак, господарю мой.

Джеърд й отправи поглед, който издаваше отвращението му.

— Нима наистина е така?

Олимпия направи крачка напред и плътно се загърна в халата си.

— Факт е, сър, че сме принудени да живеем заедно, ако разбираш какво искам да кажа.

— Принудени да живеем заедно. Очарователна представа за нещата.

— Разбирам, че премисляш женитбата си, че се съмняваш в нейната разумност, и наистина много съжалявам за това. Опитах се да те разубедя, ако си спомняш.

— Много добре си спомням, мадам.

— Да, добре. За нещастие, сега няма какво да се направи по въпроса. Трябва да се опитаме да извлечем най-доброто от сегашното положение на нещата.

Джеърд остави чашата с бренди и постави лакти на облегалките на креслото. Съедини върховете на пръстите си и я погледна загадъчно. Лицето му беше непроницаемо.

— Ти размисляш повторно за нашата женитба, Олимпия?

Тя се поколеба.

— Съжалявам, че ти се почувства принуден да се ожениш за мен, господарю мой. Не исках да стане така.

— Аз не бях принуден да се оженя за теб против волята си.

— Беше.

— Трябва ли непрекъснато да спориш с мен? Ожених се за теб, защото го исках.

— О! — Олимпия се изненада от твърдението му. Настроението й се повиши. — Това е много хубаво, господарю мой. Аз бях малко разтревожена, разбираш ли? Не ми харесваше мисълта, че си се оженил за мен само защото не си намерил друго разрешение, което да запази честта и на двама ни.

— Аз развалих първия си годеж. Ти го знаеш. Можеше да предположиш, че щях да намеря начин да се измъкна от връзката ни, ако го исках.

— Разбирам.

— Също като теб, аз не съм прекалено загрижен за мнението на обществото и не се страхувам от евентуалните скандали.

Олимпия направи още една крачка към бюрото.

— Много се радвам да чуя това, господарю мой.

Той наклони леко глава. Изражението на лицето му беше едновременно присмехулно и загадъчно.

— Мислиш ли, че някога ще успееш да ме наричаш Джеърд? Съвсем сами сме тук тази нощ. При това вече сме женени.

Олимпия се изчерви.

— Да, разбира се, Джеърд.

— Защо се омъжи за мен, Олимпия?

— Моля?

Той внимателно наблюдаваше лицето й на слабата светлина на свещта.

— Попитах те защо се омъжи за мен. Нима само защото смяташ, че съм ти особено полезен?

— Джеърд!

— Мисля, че точно това се опита да ми внушиш вчера, когато прие предложението ми. Ти ясно ми даде да разбера, че ме цениш главно защото мога да налагам ред в домакинството ти.

Олимпия беше ужасена.

— Аз го казах само защото имах главоболие и защото бях много разстроена заради онова, което се случи в салона. Заради сцената, която се разигра между мен, лейди Бюмон, лейди Къркдейл и мистър Сийтън. Има много други причини, които ме накараха да приема предложението ти.

— Сигурна ли си? — Трябва да отбележа, че не съм чак толкова полезен, щом тази вечер изпуснах Робърт от очи.

— Не си виновен ти, че Робърт се загуби. Той сам си е виновен. — Отчаянието, което Олимпия изпитваше от самото начало, започна да нараства. — Ти го спаси, Джеърд. И аз никога няма да го забравя.

— И заради това ли слезе тук тази нощ? За да ми благодариш, че съм спасил Робърт, след като аз съм виновен за това, че той се изгуби?

— Достатъчно.

Олимпия стремглаво измина разстоянието, което я делеше от Джеърд, и застана пред него.

— Мисля, че нарочно правиш нещата по-трудни, Джеърд.

— Възможно е. Аз съм в настроение, с което ми е трудно да се справя.

Олимпия присви очи.

— И което е още по-лошо, мисля, че нарочно предизвика тази кавга, за да ме разтревожиш и натъжиш.

— Не аз започнах кавгата. — Джеърд рязко свали краката си от бюрото и се изправи. — Ти я започна.

— Не съм.

Олимпия не искаше да отстъпи.

— Да, ти започна кавгата. Аз си седях сам тук долу и си мислех за моите работи. А ти нахлу тук преди малко и кавгата започна.

— Това е нашата сватбена нощ — процеди Олимпия през стиснати зъби. — Ти трябваше да бъдеш горе с мен. Не биваше да слизам долу да те търся.

Джеърд постави длани на бюрото и се наведе към нея.

— Кажи ми защо се съгласи да се омъжиш за мен, Олимпия.

— Знаеш отговора! — Силен гняв владееше Олимпия. — Омъжих се за теб, защото ти си единственият мъж, когото някога съм искала. Единственият мъж, чието докосване ме изпълва с желание. Единственият мъж, който ме разбира. Единственият, който не ме смята за твърде странна. Джеърд, ти превърна в реалност всичките ми мечти. Как бих могла да не се омъжа за теб, кръвожадни пирате?

Гробовна тишина се възцари в стаята. Олимпия се чувстваше така, все едно се готви да скочи от висок мост в бушуваща река.

— А! — каза Джеърд тихо. — Е, това е, предполагам.

И протегна ръце към нея, за да я хване точно когато тя се потопи в морето на страстта, което погълна и двамата.