Измама

Глава 5

— Какво ще изучаваме тази сутрин, мистър Чилхърст? — попита Итън, докато мажеше сладкото върху филията си.

Джеърд отвори бележника си, който лежеше до чинията му. Намери записките, които следваха под заглавието „Сутрешни уроци“ Там пишеше „геометрия“.

— Геометрия! — простена Итън.

Джеърд не обърна внимание на реакцията му и затвори бележника. Отново хвърли поглед към лицето на Олимпия, на което беше изписано напрегнато, разсеяно изражение. Нещо не беше наред, но досега той не беше успял да разбере в какво се състои проблемът. Пронизаха го студени тръпки, когато си помисли, че може би тя съжалява за случилото се снощи.

Дали не бе постъпил неблагоразумно, като се опита толкова рано да й покаже чувствата си? Тя сигурно още не беше готова за това. Трябваше да й даде повече време да свикне със страстта, която беше избухнала като огнени пламъци между тях. Не биваше да разваля всичко с прибързаните си действия.

— Не обичам математиката — каза високо Хю.

— И особено геометрията — добави Робърт. — Ще бъдем затворени в къщата цяла сутрин.

— Не, днес няма да учим в стаята. — Джеърд хвърли поглед на мисис Бърд. — Още малко кафе, ако обичате, мисис Бърд.

— Да, сър.

Мисис Бърд се доближи до масата с джезвето в ръка. Намръщи се на Итън и напълни чашата на Джеърд.

— Какво мислиш, че правиш с това парче месо?

— Нищо — отговори Итън с ангелско изражение на лицето.

— Храниш с него кучето, което е под масата, нали?

— Не.

— Да, точно това правиш — каза Хю весело. — Видях те.

— Не можеш да го докажеш — отговори Итън.

— Няма нужда да го доказвам — каза Хю — Всички знаем, че е истина.

Олимпия бързо вдигна поглед. Спорът я откъсна от мислите й.

— Вие двамата пак ли се карате?

— Не, спорът приключи — каза Джеърд спокойно. Той погледна навъсено близнаците и те веднага утихнаха. — Мисис Бърд, може би ще бъде по-добре да изведете Минотавър от стаята.

— Да, прав сте, сър. Никога не съм одобрявала присъствието на кучета в къщата.

Мисис Бърд отиде до вратата на кухнята и щракна с пръсти на Минотавър — жест, с който го приканваше да отиде при нея.

Огромното куче неохотно изпълзя изпод масата и като хвърли един последен, изпълнен с надежда, поглед към Итън, изчезна в кухнята.

— И как ще учим геометрия навън, мистър Чилхърст? — полита Робърт.

— Ще започнем с това, как можем да измерим ширината на потока, без да го прекосяваме — каза Джеърд.

И забеляза, че Олимпия отново посвети цялото си внимание на яйцата. Погледът й отново стана замислен и загадъчен.

— И как може да стане това? — попита нетърпеливо Итън, чието любопитство явно беше възбудено.

— Ще ви покажа — каза Джеърд, без да снема поглед от лицето на Олимпия. — А когато разберете този урок, ще ви разкажа как капитан Джек използвал същата тази техника, за да си проправи път из джунглата.

— Джунглата, която обгръща Панамския проток? — попита Хю.

— Не, джунглата на един от островите, които са в близост до Западните Индии — обясни Джеърд.

И се усмихна, когато видя как Олимпия вдигна глава. Най-сетне беше успял да привлече вниманието й. „Добрият стар капитан Джек“ — помисли си той, но кой знае защо с горчивина.

— И какво правел капитан Джек насред джунглата в средата на острова? — попита Итън.

— Скрил ковчеже със съкровище, естествено — прошепна Джеърд.

Очите на Олимпия се разшириха от изненада. Тя не криеше интереса си.

— И върнал ли се е той на острова, за да вземе обратно съкровището си?

— Мисля, че се е върнал за това съкровище — каза Джеърд.

— Наистина ли капитан Джек е използвал геометрията, за да намери пътя си сред джунглата? — отново попита Робърт.

— Да, наистина.

Джеърд отпи глътка кафе и започна внимателно да изучава лицето на Олимпия, като й хвърляше погледи над ръба на чашата. Погледът й отново беше станал разсеян. Тя явно не успяваше да го фокусира върху заобикалящите я предмети. Отново беше потънала в собствените си мисли. Тази сутрин дори историята за капитан Джек не успя да привлече вниманието й за по-дълго време. Определено, нещо не беше наред.

— Дали капитан Джек е прерязал нечие гърло, за да остави костите на човека на мястото, където е заровил съкровището? Нали пиратите правели така, за да служат костите за предупреждение към всички, които биха искали да си присвоят съкровището? — запита Хю.

Джеърд се задави с кафето си.

— Къде, по дяволите, си чул това?

— Чувал съм, че пиратите винаги правели така.

— Вече няколко пъти ти казах, че капитан Джек е бил морски разбойник, а не пират — Джеърд извади часовника си от джоба и провери колко е часът. — Ако сте свършили със закуската си, можете да станете от масата. Искам да говоря насаме с вашата леля. Изтичайте горе и си вземете моливите и хартията. Ще дойда при вас след няколко минути.

— Да, сър — каза Робърт с неприкрито нетърпение в гласа. Столовете силно скърцаха и шумно трополяха по пода, докато трите момчета ставаха от масата и се отправяха към вратата.

— Една минутка, ако обичате — каза Джеърд тихо.

И трите момчета послушно се обърнаха.

— Забравихте ли нещо, мистър Чилхърст? — попита Робърт.

— Не, вие забравихте нещо. И тримата забравихте да се извините на вашата леля.

— Съжаляваме, сър. — Робърт бързо направи нещо като поклон. — Моля те, извини ме, лельо Олимпия.

— Извинявай, лельо Олимпия — каза Хю. — Сега трябва да тръгваме.

— Извини и мен, лельо Олимпия — припя и Итън. — Трябва да се готвим за уроците си, нали знаеш.

Олимпия премигна и им се усмихна разсеяно.

— Да, разбира се. Приятно прекарване на времето, което ще посветите на геометрията.

И трите момчета се втурнаха към вратата. Джеърд изчака търпеливо, докато никой не остана в стаята. А после устреми поглед в Олимпия. Беше толкова красива, докато седеше там, до прозореца, окъпана в слънчевите лъчи. В това, че споделяше с нея закуската, имаше нещо силно интимно. Пронизаха го познатите му тръпки на плътско желание.

Днес живото и интелигентно лице на Олимпия беше обрамчено от плисираната яка на скромната й бяла шемизета. Бледожълтият цвят на роклята й подсилваше ефекта на огнената й коса, която беше небрежно прибрана нагоре и полускрита под бяла дантелена шапчица.

Джеърд се запита какво ли би станало, ако се приближи до нея и я целуне. Тази мисъл, колкото и краткотрайна да беше, извика в съзнанието му друг образ — Олимпия, излегната в средата на масата, всред тези чинии и чаши. Представяше си дългите й крака, висящи от края на масата, полите й — вдигнати високо над кръста, и косата й — разбъркана и покриваща лицето й.

Той виждаше и себе си в тази картина. Намираше се между нежните бели бедра на Олимпия, беше дяволски възбуден, а устните му вкусваха от сладката й като мед плът.

Джеърд заглуши стенанието, което се надигаше в гърлото му, и отчаяно се опита да си възвърне самоконтрола.

— Нещо като че ли ви тревожи тази сутрин, мис Уингфийлд? Може ли да запитам какво е то?

Олимпия хвърли бърз поглед към вратата на кухнята, а после още един — не по-малко тревожен — към вратата, през която бяха излезли нейните племенници. Облегна лакти на масата, наведе се към него и снижи гласа си.

— И аз нямах търпение да говоря с вас тази сутрин, мистър Чилхърст.

Джеърд се запита дали тя ще продължава да го нарича „мистър Чилхърст“ и след като получи оргазъм в неговите ръце.

— Вярвам, че сега сме сами и никой няма да ни обезпокои. Моля ви, кажете ми какво се върти в главата ви.

Олимпия смръщи вежди от усилието да събере мислите си.

— Нещо много странно се случи в библиотеката снощи.

Стомахът на Джеърд се сви. Събра всичките си сили, за да прозвучи гласът му спокойно и уверено.

— Може би се е случило нещо, което досега не сте познавали, но то едва ли би могло да се нарече странно. Все пак мъжете и жените се отдават на тези малки, но силни удоволствия още от времето на Адам и Ева.

Олимпия недоумяващо се втренчи в него.

— За какво говорите вие, за Бога?

Пак този негов късмет, мрачно си помисли Джеърд. Най-после беше успял да намери своята собствена сирена, а сега трябваше да открие и факта, че тя притежава ум, който може да се концентрира само върху едно единствено нещо. Все пак той изпита облекчение, когато разбра, че тя няма задни мисли по отношение на страстта, която беше пламнала помежду им.

— Не се тревожете, мис Уингфийлд. — Джеърд също постави лакти на масата и събра пръстите на двете си ръце. — Говорех за нещо, което няма никаква връзка с въпроса.

— Да, виждам. — Олимпия отново хвърли предпазливи погледи към двете врати. — И за снощи…

— Да?

— Минотавър излая някъде около два часа сутринта. Слязох долу да видя какво го е разтревожило — и тя заговори дори още по-тихо. — Мистър Чилхърст, намерих шишето с бренди обърнато на пода.

Джеърд се втренчи в нея.

— Онова шише, което оставихме в библиотеката?

— Да, разбира се. Това е единственото шише с бренди, което имам в къщата. Останало ми е още от времето на леля Софи и леля Ида, които редовно си пийваха преди лягане.

— Мис Уингфийлд, може би ще бъде по-добре, ако продължите разказа си — каза Джеърд.

Тя го погледна нетърпеливо.

— Точно това се опитвам да направя, сър, но вие непрестанно ме прекъсвате.

— Моите извинения. — Джеърд започна да раздалечава, а после отново да събира пръстите на ръцете си.

— Открих още, че един от прозорците на библиотеката е отворен.

Джеърд смръщи вежди.

— Сигурни ли сте? Не си спомням преди това да е имало отворен прозорец.

— Точно така. Преди това прозорците бяха затворени.

— Може би вятърът, който е долетял през прозореца, е преобърнал шишето — бавно каза Джеърд.

— Не, не е възможно. Шишето е тежко. Мистър Чилхърст, мисля, че някой се е вмъкнал в библиотеката ми през нощта.

— Мис Уингфийлд, трябва да ви кажа, че това не ми харесва.

Олимпия отвори широко очи.

— Нито пък на мен, сър. Никога преди тук не се е случвало такова нещо. Наистина съм много разтревожена.

Джеърд я погледна над събраните върхове на пръстите си.

— Нима искате да ми кажете, че сте слезли долу съвсем сама, за да разберете какво се е случило в библиотеката? Не сте събудили нито мисис Бърд, нито кучето?

Олимпия не отговори.

— Няма причина за тревога, сър. Бях се въоръжила с ръжена. Във всеки случай, библиотеката беше съвсем празна. Мисля, че лаят на Минотавър е уплашил натрапника.

— Ръжен? Мили Боже!

Джеърд беше ядосан от липсата на здрав разум у нея. Той рязко се изправи и тръгна към вратата.

— Ще огледам библиотеката.

Олимпия скочи на крака.

— И аз ще дойда с вас.

Той отвори вратата на трапезарията и застана на прага. Когато Олимпия мина покрай него, я погледна непоколебимо и неодобрително. Олимпия се престори, че не забелязва изражението на лицето му. Забърза надолу по коридора и се втурна в библиотеката преди него. Джеърд полагаше усилия, за да не върви прекалено бързо. Когато миг по-късно и той влезе в стаята, завари Олимпия да проверява един от прозорците.

— Виждате ли тук? — Тя посочи резето. — Било е счупено. Снощи някой е отворил прозореца със сила, мистър Чилхърст.

Джеърд разгледа отблизо резето. Наистина, то беше счупено, а по метала личаха драскотини.

— И не е било в такова състояние по-рано?

— Не, в противен случай щях да забележа. От години проверявам резетата на прозорците всяка вечер.

Джеърд обходи стаята с поглед.

— Липсва ли нещо?

— Не.

Олимпия отиде до бюрото си и провери чекмеджетата.

— Но има едно нещо, което не ми излиза от ума. Този, който се е справил с резето на прозореца, би могъл да се справи много лесно и с ключалките на бюрото ми.

Джеърд й хвърли остър поглед.

— Мислите, че някой ще потърси нещо в бюрото ви?

— Разбира се. Има само едно нещо, което биха могли да искат да откраднат от мен, мистър Чилхърст. И то е дневникът на мадам Лайтборн.

Джеърд остана вторачен в нея, онемял от изненада, след заключението, което тя направи.

— Никой не знае, че той е във вас. — „Освен мен“ — помисли си той.

— Не можем да бъдем сигурни в това. Дадох на чичо Артемис възможно най-точните указания, а също така му наредих да не казва на никого за дневника, но не се знае колко хора са разбрали, че той ми го е изпратил.

— Никак не е голяма вероятността чичо ви да е споменал на някого за това. — Джеърд говореше особено внимателно.

— Но той е казал на вас, нали?

Джеърд почувства огромно напрежение.

— Да.

— Разбира се, той го е направил, защото е знаел, че може да ви има доверие. Но мисля, че е имало и други, които са разбрали, че чичо е купил дневника за мен.

— Кого имате предвид, мис Уингфийлд?

— Е, на първо място, старият французин, от когото чичо е купил дневника. — Олимпия тропаше с крак по пода. — Той може и да е научил, че чичо се кани да изпрати дневника на мен. Може да е казал на неограничен брой хора.

Тя беше права. А ако знаеше цялата истина, помисли си Джеърд, най-вероятно щеше да заподозре новия учител на племенниците си. Но той беше прекарал нощта в леглото си и в размишления за удоволствието, което може да изпита човек от съблазняването на една сирена. Той не се беше ровил из библиотеката.

Джеърд се опита да потисне нарастващото си неудобство. През всички тези години много хора се бяха впускали да търсят дневника на мадам Лайтборн, но според Джеърд единствените хора, които знаеха къде е той в момента, бяха членовете на неговото собствено семейство. Всички други, които са били замесени по някакъв начин в тази стогодишна легенда, бяха мъртви.

Той беше наредил на членовете на фамилията да стоят на разстояние и да не се бъркат в нещата, докато той е този, който търси съкровището. И сега Джеърд се питаше дали някой от непредсказуемите и темпераментни членове на фамилията Райдър не е нарушил заповедта му.

Ако някой от неговите роднини се беше вмъкнал в къщата на Олимпия, щеше да си плати. Джеърд щеше да се погрижи за това, дявол да го вземе.

Но имаше и други, много по-разумни обяснения на нахлуването в библиотеката, напомни си той.

— Мис Уингфийлд, мисля, че е по-вероятно човекът, който снощи е влязъл в библиотеката, да е търсел нещо по-ценно от някакъв си стар дневник. Някаква скъпоценност, може би. Например това уникално по рода си шише за бренди със старинна изработка. То би донесло прилична сума на човека, който успее да го продаде.

Олимпия се намръщи.

— Съмнявам се, че човекът, който е нахлул тук, е търсел шишето за бренди или старите свещници. Тук, в този район, никога не сме имали подобни проблеми. Тук няма крадци. Не, мислих много за това и заключих, че предупреждението, което намерих в дневника, е повече от ясно.

— Проклятие! — Ужасно предчувствие завладя Джеърд. — Какво предупреждение?

Очите на Олимпия възбудено блестяха.

— Снощи разшифровах първата от няколко следи в дневника. И тя гласеше: „Пази се от целувката на Пазителя, когато надникнеш в сърцето му, където ще намериш ключа.“

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно сигурна. Пазителят, който и да е той, може да бъде извънредно опасен.

„Мили Боже!“ — помисли си Джеърд. Веднага трябваше да отклони мислите й в друга посока.

— Вижте, мис Уингфийлд, мисля, че не трябва прекалено много да вярваме на древните легенди. Ако този Пазител въобще е съществувал, досега трябваше да е мъртъв.

— Отдавна съм разбрала, че зад всяка древна легенда се крие истина. Очевидно е, че трябва да продължа с изучаването на дневника. Може би ще успея да открия и други бележки за този Пазител и ще намеря обяснение за това, кой е той.

— Съмнявам се — прошепна Джеърд.

— А междувременно, ще трябва да пазя дневника. Просто имах късмет, че го бях взела със себе си в спалнята снощи.

И Олимпия обходи книгите в библиотеката със замислен поглед. Силен шум от стъпки и тупкане на лапи по коридора попречиха на Джеърд да вземе думата. Той погледна към отворената врата, през която в стаята влязоха Итън, Хю, Робърт и Минотавър.

— Готови сме за урока по геометрия, мистър Чилхърст — обяви Робърт.

Джеърд се поколеба, а после кимна.

— Много добре.

И се обърна към Олимпия:

— Ще довършим този разговор по-късно, мис Уингфийлд.

— Да, разбира се.

Но беше очевидно, че вниманието на Олимпия вече не е заето с темата на разговора, а с оглеждането на библиотеката. Тя търсеше места, където беше възможно да се скрие човек.

Джеърд последва момчета вън от къщата. Нещата се усложняваха, помисли си той. Олимпия се готвеше да защити и дневника, и себе си от древната легенда.

Междувременно, Пазителят на въпросната легенда искаше диво и страстно да прави любов с Олимпия.

Джеърд отхвърли тези мисли за да се заеме с по-належащите задачи. В тези неща нямаше равен на себе си.

Трябваше да отбележи в бележника си всичко, което трябваше неотложно да бъде свършено. Като начало, трябваше да провери резетата и ключалките в къщата и да се погрижи повреденото резе да бъде поправено.

Странното нещо беше, че този, който беше влязъл в библиотеката снощи, всъщност имаше достъп до някои доста ценни предмети, които можеха лесно да бъдат продадени. Но престъпникът, без съмнение, се беше уплашил от лая на Минотавър. Вероятността да рискува отново беше съвсем нищожна.

Но Джеърд не искаше да оставя нищо на случайността.

Малко след три часа същия следобед по алеята затрополя карета и прекъсна работата на Олимпия по дневника. Тя се заслуша за миг с надеждата, че този, който е дошъл, ще си отиде, когато мисис Бърд му каже, че тя е заета.

— Мис Уингфийлд няма да приема посетители този следобед — каза високо мисис Бърд на онзи, който беше застанал на прага.

— Глупости. Тя ще ни приеме.

Олимпия простена, когато чу познатите женски гласове. Тя затвори дневника, тъй като мисис Бърд отвори вратата на библиотеката.

— Какво има, мисис Бърд? — попита Олимпия с тон, който, както тя се надяваше, беше достатъчно властен. — Дадох нареждане никой да не ме безпокои днес следобед. Много съм заета.

— Мисис Петигрю и мисис Норбъри искат да ви видят мис Уингфийлд — каза мисис Бърд кисело. — И наистина настояват.

Олимпия знаеше, че е безполезно да се опитва да избегне посещението. Тя и мисис Бърд биха могли и да се справят с мисис Норбъри, жената на викария. Беше лесно да се сплаши бедната женица, която често отстъпваше пред заплахите на мъжа си. Но нямаше начин да се спре мисис Петигрю, която беше също толкова убедена в правото си, колкото и самият скуайър.

— Добър ден.

Олимпия успя да наподоби усмивка, с която да посрещне гостенките си.

— Каква приятна изненада! Ще изпиете ли по чаша чай?

— Разбира се.

Мисис Петигрю, едра и набита жена, която носеше огромни и претрупани шапки, зае един от столовете. Олимпия си имаше свое собствено мнение за Аделаид Петигрю, което не споделяше с никого. И то беше, че тя е напълно достойна за съпруга си. Като съпруга на един от най-важните земевладелци в окръга, тя много добре съзнаваше положението си в обществото. Тя беше също така, според мнението на Олимпия, много загрижена хората от околността да заемат полагаемото им се място. Итън, Хю и Робърт я наричаха шумна стара клюкарка.

Още преди години леля Софи и леля Ида си бяха съставили същото мнение.

Мисис Норбъри несигурно кимна на Олимпия и седна на по-малкия свободен стол. Сложи малката си чанта в скут и започна нервно да върти дръжката й с двете си ръце. Тя приличаше на сива малка мишка, чийто поглед винаги се плъзгаше встрани и се съсредоточаваше в ъгъла — все едно че търсеше дупка, в която да се шмугне.

Олимпия никак не беше доволна от факта, че мисис Петигрю е принудила жената на викария да я придружи. Това не беше добро предзнаменование.

— Ще донеса подноса с чая — измърмори недоволно мисис Бърд.

— Благодаря ви, мисис Бърд.

Олимпия се обърна към гостенките си, пое си дълбоко дъх и се подготви за битката.

— Прекрасен ден, нали?

Мисис Петигрю не обърна внимание на забележката й.

— Тук сме по един доста сериозен повод. — Тя надменно погледна събеседницата си. — Нали така, мисис Норбъри?

Мисис Норбъри трепна.

— Точно така, мисис Петигрю.

— И какъв е този сериозен повод? — попита Олимпия.

— Възникна спор за благоприличието — обяви мисис Петигрю и наблегна на последната дума. — Да говорим откровено. Признавам, че вашето домакинство беше въвлечено в спора, мис Уингфийлд. Защото досега вашето поведение, макар и смятано от всички за доста странно, не е било смятано за неприлично.

Олимпия я погледна. Беше объркана. Всъщност не знаеше за какво става въпрос.

— И нима напоследък нещо в моето поведение се е променило?

— Да, със сигурност, мис Уингфийлд — мисис Петигрю направи пауза, за да подсили ефекта от думите си. — Научихме, сте наели крайно неподходящ учител за вашите племенници.

Олимпия замръзна на място.

— Неподходящ? Крайно неподходящ!? Какво, за Бога, говорите, мисис Петигрю? Учителят, когото наех, е отличен възпитател. Той постигна чудеса с моите племенници. Мистър Чилхърст наистина свърши добра работа.

— Но ние научихме, че вашият мистър Чилхърст има доста заплашителен външен вид и че, по всяка вероятност, на него не може да се има доверие. — Мисис Петигрю погледна към мисис Норбъри за подкрепа. — Нали така, мисис Норбъри?

Мисис Норбъри стисна дръжката на чантичката си още по-здраво.

— Да, мисис Петигрю. Извънредно страшен външен вид. Казаха ни, че приличал на пират.

Мисис Петигрю отново се обърна към Олимпия.

— Дадоха ни да разберем, че той не само изглежда извънредно груб и опасен, но че е склонен към насилие.

— Към насилие? — Очите на Олимпия хвърляха мълнии по посока на мисис Петигрю. — Това е смешно.

— Той е ударил мистър Дрейкът и при това ударът е бил зверски силен — обади се и мисис Норбъри. — Всъщност хората говорят, че и двете очи на мистър Дрейкът все още са насинени.

— О, нима говорите за онзи незначителен инцидент, който се случи тук, в библиотеката, един следобед? — Олимпия бързо се усмихна, с което искаше да ги убеди, че нищо не се е случило. — Онова беше само едно недоразумение.

— Едва ли е било недоразумение — каза мрачно мисис Норбъри. — Вашият мистър Чилхърст е опасен за всичките ви съседи.

— Глупости! — Усмивката на Олимпия изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. — Вие преувеличавате, мисис Петигрю.

— Той не само е заплаха за всички нас — отговори мисис Петигрю, — но моят съпруг има причини да вярва, че той може да се възползва от вашата невинност, мис Уингфийлд.

Олимпия се втренчи в нея.

— Уверявам ви, че мистър Чилхърст не се опитва да се възползва от мен по какъвто и да било начин.

— Той очевидно е задигнал товара стоки, които чичо ви е изпратил — каза мисис Петигрю.

— Това не е вярно. — Олимпия се изправи на крака. — Мисис Петигрю, съжалявам, но ще трябва да ви помоля да си вървите. Имам много работа, която трябвала свърша днес следобед. Не мога да си позволя да си губя времето с празни приказки.

— Нима сте видели някаква печалба от последния товар стоки? — попита студено мисис Петигрю.

— Още не. Но едва ли изминалото време е било достатъчно. Стоките сигурно още не са продадени в Лондон. Сигурна съм, че ще получа добри пари за тях.

— Моят съпруг ми каза, че, най-вероятно, няма да видите никакви пари от тази пратка — каза мисис Петигрю. — Но трябва да ви уверя, че вашето финансово състояние не е главната ми грижа.

Олимпия сложи и двете си ръце върху бюрото и здраво стисна зъби.

— И каква е главната ви грижа, мисис Петигрю?

— Вашата репутация, мис Уингфийлд.

Олимпия я погледна недоумяващо.

— Моята репутация? И какво заплашва моята репутация?

Мисис Норбъри очевидно почувства, че е неин ред да се намеси. Тя се изкашля леко, за да прочисти гърлото си.

— Не е прилично сама жена като вас да бъде във, нека кажем, тясно съжителство с човек като мистър Чилхърст.

— Точно така — потвърди мисис Петигрю.

Тя погледна одобрително съпругата на викария и още веднъж хвърли изпълнен с ненавист поглед към Олимпия.

— Вашият мистър трябва веднага да бъде уволнен.

Олимпия присви очи и изгледа и двете жени.

— Вижте, мистър Чилхърст е учител и е на работа в къщата ми. Оказа се, че той е превъзходен учител, и аз нямам абсолютно никакво намерение да го уволнявам. Още повече че нито една от вас няма право да разпространява лъжи и да го клевети.

— А какво ще кажете за вашата репутация? — попита разтревожено мисис Норбъри.

С крайчеца на окото си Олимпия долови едно движение, което привлече вниманието й. Обърна глава и видя Джеърд. Той беше застанал на прага и се беше облегнал леко на вратата. Усмихна й се.

— Моята репутация си е моя собствена грижа, мисис Норбъри — каза Олимпия остро. — Не се тревожете за нея. Никой не се е тревожил за нея през последните няколко години, а съм се справяла чудесно и сама.

Мисис Петигрю вирна брадичка.

— Вие не искате да се вслушате в гласа на разума и ние. Ще трябва да предприемем нещо. Ще вземем мерки вместо вас.

Тонът на мисис Петигрю ставаше все по-остър, но не се разбра какви щяха да бъдат следващите й думи, защото те бяха изпреварени от писъка на мисис Норбъри, която беше станала от стола си и се беше обърнала към вратата.

— Боже милостиви, това трябва да е той! — Ръката й нервно се придвижи към гърлото й. Жестът изразяваше безпомощност и ужас. — Точно както казахте, мисис Петигрю. Той прилича на убиец, на кръвожаден пират.

Мисис Петигрю се завъртя и изгледа Джеърд сериозно и неодобрително.

— Пират, наистина. Позволете ми да ви кажа, сър, че вие нямате работа в домакинства, известни с доброто си име.

— Добър ден, дами. — Джеърд грациозно наклони глава в присмехулен поклон. — Не мисля, че са ни представяли един на друг. Аз съм Чилхърст.

Мисис Петигрю тръгна към вратата с походка, която наподобяваше маршируване.

— Аз не разговарям с хора като вас. Вие може би се смятате цивилизован човек, но аз не мисля така. Може би ще проявите любезност и веднага ще напуснете това домакинство. Вие много вредите на репутацията на мис Уингфийлд. А не се знае до каква степен сте навредили на младите умове на нейните племенници. Да не говорим за вредата, която нанесохте на нейните финанси.

— Нима си тръгвате толкова скоро?

Джеърд се изпъна и направи път на мисис Петигрю.

— Моят съпруг ще се заеме с вас — мисис Петигрю вече беше излязла в коридора. — Хайде, ела, Сесили. Тръгваме си.

Мисис Норбъри нервно изгледа пурпурната превръзка, която покриваше окото на Джеърд.

— Извинете, сър — мърмореше тя, — надявам се, че не сме ви обидили.

— А, но аз съм обиден, мадам — каза Джеърд много тихо. — Дълбоко съм обиден.

Мисис Норбъри имаше такъв вид, като че ли самият дявол й беше проговорил.

— О, Боже!

Джеърд я дари със смразяваща усмивка. А после отиде до входната врата и широко я отвори.

— Побързай, Сесили — остро рече мисис Петигрю.

— Да, да, идвам.

Мисис Норбъри събра нещата си и се стрелна към вратата.

— Е, и какво има сега? — Мисис Бърд се появи от кухнята, като носеше в ръцете си подноса с чая. — Току-що приготвих проклетия чай.

Олимпия излезе в коридора и застана до Джеърд.

— Нашите гости не искат чай днес следобед, мисис Бърд.

— Винаги става така — оплака се мисис Бърд кисело. — Старая се да приготвя чая, а никой не иска да го пие. Някои хора никак не са загрижени за обикновените хорица от народа.

Олимпия стоеше до Джеърд и гледаше как кочияшът на мисис Петигрю слезе от капрата и помогна на двете жени да влязат в елегантната двуколка. Допълнителният гюрук беше вдигнат въпреки хубавото време.

Мисис Петигрю пристъпи последвана от мисис Норбъри. Кочияшът затвори вратата.

От градината долетя вик.

— Господ да ни е на помощ — прошепна мисис Норбъри. — Нещо става тук. Отвори вратата. Отвори вратата.

— Изкарай ни оттук, глупако — извика мисис Петигрю на кочияша.

Кочияшът побърза да отвори вратата. Мисис Петигрю скочи долу. Мисис Норбъри не закъсня много.

Олимпия дочу характерния звук при подскачането на жаби. През отворената врата тя видя поне половин дузина от тези същества да подскачат в купето на колата.

— Веднага махни оттук тези отвратителни същества — нареди мисис Петигрю. — Махни ги незабавно, защото ако не го направиш, ще бъдеш уволнен веднага, Джордж.

— Да, мадам.

Джордж свали шапката си и старателно започна да маха жабите, които се бяха настанили върху възглавничките.

Олимпия наблюдаваше суетнята, която беше възникнала на алеята с нарастващо безпокойство. Квакащите жаби, проклятията на кочияша, учудените викове на мисис Норбъри и злобните погледи на мисис Петигрю говореха за надвиснала опасност.

Джеърд наблюдаваше суетнята с лека, тиха усмивка.

Когато и последната жаба беше изгонена от купето и на тяхно място се настаниха мисис Петигрю и жената на викария, Олимпия най-после извърна глава и погледна Джеърд.

— Какво стана с урока по геометрия?

— Той беше отложен за малко. Заменихме го с урок по естествена история — каза Джеърд.

— И кога взехте това решение?

— Когато Робърт, Хю и Итън видяха каретата на Петигрю да влиза в алеята.

— Точно от това се страхувах — каза Олимпия.

— Нищо чак толкова лошо не е станало — каза Джеърд. Вярвам, че всички жаби са оцелели. Те ще намерят обратния път до езерото.

— Мистър Чилхърст, нямате представа колко лошо постъпихте и колко голяма вреда причинихте, но не на жабите. Нещата не биха могли да бъдат по-лоши.

Олимпия се завъртя на пети и изпълнена с отчаяние, се върна в библиотеката.