Глава 3

Няколко дни по-късно мисис Бърд влезе в библиотеката с поднос чай.

— Изненадва ме, че напоследък тук е толкова тихо. — Тя леко положи подноса върху бюрото на Олимпия — Много странно, много странно.

Олимпия неохотно вдигна поглед. Не искаше да прекъсва извънредно интересното си занимание — опитите си да разгадае сложния и заплетен език на дневника на мадам Лайтборн. Тя отговори на мисис Бърд доста рязко:

— Какво искате да кажете? Аз намирам, че тишината е много приятна.

Олимпия не можеше да повярва, че Джеърд Чилхърст беше успял така да промени всичко в домакинството, и то за толкова кратко време. В коридора вече нямаше кални ботуши. В чекмеджето й не се криеха жаби. И никакви хленчове и крясъци не се чуваха дори отдалеч. И трите момчета идваха навреме за храна и, което беше още по-впечатляващо, и трите бяха чисти и спретнати.

— Това не е естествено. Какво ли прави онзи пират с трите момчета там, в онази стая, питам аз?

— Мистър Чилхърст не е пират — каза Олимпия с тон, който криеше предупреждение. — Ще ви бъда много благодарна, ако престанете да го наричате така. Той е учител. И то отличен учител, ако съдя по това, което е показал досега.

— Ха. Той измъчва бедните момчета, ето какво прави той. Обзалагам се, че ги заплашва, че ще ги обеси, ако не правят това, което им нареди.

Олимпия се усмихна.

— Тук нямаме бесилка.

Мисис Бърд я погледна накриво.

— Е, тогава сигурно ги заплашва, че ще ги бие с камшик, ако не се държат както трябва.

— Сигурна съм, че Робърт щеше веднага да дойде при мен, ако мистър Чилхърст ги заплашваше по какъвто и да е начин.

— Не и ако този пират е заплашил Робърт, че ще му пререже гърлото, ако проговори.

— О, моля ви, мисис Бърд. Вие самата много пъти повтаряхте, че племенниците ми имат нужда от твърда ръка.

Мисис Бърд остави чайника върху подноса и се облакъти на бюрото.

— Но не съм казала, че искам да ги видя ужасени. Не искам никой да ги измъчва, дори ако това е единственият начин да станат кротки и покорни. Въпреки белите, които правят, те са добри момчета.

Олимпия остави перото си.

— Наистина ли мислите, че мистър Чилхърст ги е заплашил с насилие?

— Нищо друго не би дало такъв резултат за такова кратко време, ако питате мен.

Мисис Бърд хвърли многозначителен поглед към тавана. Отгоре не долиташе нито удари, нито тропане с крака, нито приглушени викове. Неестествената тишина беше малко обезпокоителна, помисли си Олимпия.

— Мисля, че ще е по-добре да проверя какво става. — Тя неохотно затвори дневника и се изправи.

— Трябва много да внимавате — предупреди я мисис Бърд. — Мистър Чилхърст по някакъв начин успява да направи добро впечатление на хората, и особено на вас. Сигурно не може да си позволи да изгуби тази работа. Ако разбере, че го наблюдавате, ще ви покаже най-добрите си маниери.

— Ще бъда много предпазлива.

Олимпия бързо отпи от горещия чай, за да се подкрепи, остави чашата на подноса и решително тръгна към вратата.

— Само още нещо, преди да съм забравила — извика мисис Бърд след нея. — Скуайър Петигрю изпратил съобщение, което получихме преди малко. Пише, че се е върнал от Лондон и че ще се отбие този следобед. Без съмнение, ще иска да ви помогне да разпродадете стоката.

Олимпия се спря на прага.

— О, Боже. Забравих да му пиша, че помощта му повече няма да ми е нужна.

Мисис Бърд се намръщи.

— И защо?

— Мистър Чилхърст каза, че ще се заеме с тази работа до най-малките подробности.

Изражението на мисис Бърд се промени. От неодобряващо то се превърна в тревожно.

— Ето ти сега! И какво трябва да означава това?

— Точно това, което казвам, мисис Бърд. Мистър Чилхърст любезно предложи да се заеме с продажбата на стоките, които чичо Артемис изпрати с последния кораб.

— Не съм сигурна, че предложението ми харесва. Какво ще стане, ако мистър Чилхърст избяга със стоката?

— Глупости. Ако имаше намерение да направи това, той не би ни я донесъл въобще. Още при пристигането си в Уеймаут щеше да избяга с тях.

— Е, тогава сигурно има намерение да ви измами — предупреди я мисис Бърд. — И как ще разберете? Ще имаме само неговата дума, че е взел възможно най-високата цена. Казвам ви, този човек прилича на пират. По-добре щеше да бъде, ако скуайър Петигрю се погрижеше за стоката, както правеше и досега.

Олимпия загуби търпение.

— Повече от сигурна съм, че можем да се доверим на мистър Чилхърст. Чичо Артемис го изпраща.

И тя мина през вратата, развяла поли, преди мисис Бърд да отговори. Олимпия се заизкачва към втория етаж. Спря се на площадката и се ослуша. Дори тук горе цареше абсолютна тишина.

Тя тръгна на пръсти по коридора към стаята, в която се провеждаха уроците. Дълбокият като морето глас на Чилхърст проникваше дори през дебелите стени, облицовани с дърво.

— Планът имал слаби места още от самото начало — казваше Джеърд. — Но капитан Джек бил готов да се впуска във всякакви необмислени приключения. Това се оказало слаба черта на цялото семейство впоследствие.

— Това означава ли, че в семейството на капитан Джек имало и други пирати? — нетърпеливо попита Итън.

— Капитан Джек предпочитал да казват, че е морски разбойник — възрази остро Джеърд. — А и не вярвам във фамилията да е имало други като него, но се страхувам, че един-двама от наследниците му биха могли да бъдат обвинени в свободна търговия.

— Какво е това свободна търговия? — попита Хю.

— Контрабанда — обясни сухо Джеърд. — Резиденцията на семейството на капитан Джек била на Огнения остров. Това е едно невероятно красиво място, но е много отдалечено. Робърт, покажи ни къде се намира островът.

— Тук — с ентусиазъм каза Робърт. — По това крайбрежие. Виждате ли тук тази малка черна точица?

— Много добре, Робърт — каза Джеърд. — Както виждате, островът е разположен на място, което много улеснява контрабандата. Достатъчно удобно е да се внасят стоки от Франция и Испания, но е достатъчно далеч от властите. Хората, натоварени да следят за внасянето на забранени стоки, рядко навлизали във водите, заобикалящи острова, а на местните хора можело да се разчита, че няма да кажат на никого.

— Разкажете ни за контрабандистите — каза Итън.

— Не, аз искам да чуя за плана на капитан Джек да прекоси Панамския проток — настоя Робърт.

— Да, разкажете ни за плана на морските разбойници да пленят испанския галеон, мистър Чилхърст — нетърпеливо се намеси Хю. — Можете да ни разкажете за контрабандистите утре.

— Добре — съгласи се Джеърд. — Но трябва да знаете не само това, че планът бил необмислен, а и че е бил много опасен. Теченията в Панамския проток са доста измамни. Горите по бреговете са много гъсти. В тях живеят странни и опасни същества. Много хора са намерили смъртта си, докато са се опитвали да стигнат морето от другата страна…

— И защо капитан Джек и неговият екипаж са искали да прекосят този опасен проток? — попита Итън. — Защо не са останали в Западните Индии?

— Злато — обясни Джеърд с една единствена дума. — По онова време капитан Джек имал съюзник. Те слушали много разкази за легендарните съкровища, които испанците редовно пренасяли от колониите си в Америка. Двамата морски разбойници решили да се промъкнат през Панамския проток, да пленят един-два испански галеона и да забогатеят лесно и бързо.

— Проклятие! — прошепна Робърт благоговейно. — Каква смелост! Колко вълнуващо! Бих искал да върна времето назад и да придружа капитан Джек в това начинание.

Олимпия не можеше да се сдържа повече. Думите „легендарни съкровища и пирати“ й бяха замаяли главата. Тя беше омагьосана, също като племенниците си, от разказа на Джеърд. Много, много тихо, тя отвори вратата и влезе в стаята.

Итън, Хю и Робърт се бяха скупчили около големия глобус, който беше в близост до прозореца. Те дори не вдигнаха погледи, когато Олимпия влезе. Цялото им внимание беше погълнато от онова, което Джеърд им показваше. Едната му ръка беше на глобуса. В другата си ръка стискаше камата. Острието сочеше точката, в която се намираха Западните Индии.

Като видя камата, Олимпия се намръщи. Не беше я забелязвала през последните два дни. Джеърд не я носеше прилепнала до бедрото си, както при пристигането си, и тя беше предположила, че я е прибрал в някой от многобройните си куфари. Но тази сутрин, очевидно, я беше донесъл в класната стая. Нямаше съмнение, че си служеше с нея с лекота и грация.

„Днес видът му е много опасен. Всъщност, както винаги“ — помисли си Олимпия, докато изучаваше чертите на лицето му на утринната светлина. Ако човек не го познаваше по-добре, можеше и да се разтревожи. Но тя започваше да го опознава, защото всяка вечер след вечеря той оставаше при нея в библиотеката.

Джеърд бързо беше придобил приятния навик да споделя с нея чаша бренди, преди да се оттегли във виличката си. Снощи беше чел известно време, а после й беше разказвал за пътуванията си. Олимпия беше повярвала на всяка негова дума.

— Всички учители ли са пътували толкова много като вас, сър? — беше го попитала тя.

Джеърд я беше погледнал с непроницаемо изражение.

— А, не. Аз съм по-късметлия от тях в това отношение. Работех в семейство, което пътуваше в чужбина.

Олимпия беше кимнала одобрително.

— Естествено, че биха искали учителят на децата им да ги придружава при по-дългите пътувания. Каква прекрасна професия сте си избрали.

— Едва напоследък започвам да я оценявам. — Джеърд беше станал от стола си, беше взел шишето с бренди и бе налял малко повече от кехлибарената течност в чашата й.

— Виждам, че на стената имате карта, на която са очертани Южните морета.

— Изследвах и проучвах много легенди, които водят началото си от тази част на света.

Дали поради двойния ефект от огъня и брендито, но Олимпия се чувстваше приятно стоплена и отпусната. Една жена с богат опит разговаря с един мъж с богат опит — си беше помислила тя със задоволство.

Джеърд беше налял малко бренди и в своята собствена чаша и поставил шишето на масата.

— Едно от тези пътувания беше до някои от островите в този регион — беше казал той замислено и отново беше потънал в креслото си.

— Наистина ли? — Олимпия го беше погледнала учудено — Преживяването сигурно е било вълнуващо.

— О, да, беше. От тази част на света водят началото си много легенди, както знаете. Една от тях ме заинтригува особено много.

— Много бих искала да чуя — беше прошепнала Олимпия.

Атмосферата в стаята беше непозната досега. Като че ли бяха пренесени на някакво друго място и в друго време.

— В нея се говори за двама млади влюбени, които не можели да се оженят, защото бащата на девойката не давал съгласието си.

Олимпия беше отпила още една глътка от брендито си.

— Колко тъжно! И какво станало?

— Тяхната страст била толкова силна, че те решили да останат заедно. Срещали се тайно на брега на едно скрито заливче.

— Предполагам, че са говорили до сутринта — беше казала Олимпия замечтано. — Без съмнение, нашепвали са си поетични слова. Споделяли са най-съкровените си мечти, И са мечтали за бъдещето.

Джеърд я беше погледнал.

— Всъщност те използвали времето, за да се любят.

Олимпия беше премигнала.

— На брега?

— Да.

Олимпия беше прочистила гърлото си.

— Но не са ли се чувствали малко неудобно? Искам да кажа, направо на пясъка и…

Джеърд си беше позволил лека усмивка.

— Те са били двама влюбени, които отчаяно са се желаели.

— Да, разбира се — беше побързала да се съгласи Олимпия. И се беше надявала, че думите й не издават колко наивна е всъщност.

— Брегът бил много специален. Той бил свещен. Там живеело някакво странно божество, което съжалило влюбените.

Олимпия все още не беше напълно убедена, че правенето на любов на пясъка е много разумно, но очевидно нямаше намерение да спори.

— Моля ви, продължавайте, сър. Разкажете ми и останалата част от легендата.

— Една нощ влюбените били открити от бащата на девойката. В гнева си той убил младежа.

— Ах, какъв ужас! И какво се случило?

— Отчаяна девойката се хвърлила в морето и изчезнала. Божеството, което живеело на брега, наказало жестокия баща, като превърнало всички песъчинки в перли.

— И това било наказание? — беше попитала Олимпия, силно изненадана.

— Да. — Джеърд се беше усмихнал студено. — Мъжът бил толкова развълнуван и възбуден, когато открил перлите на брега, че си отишъл направо у дома, за да събуди и другите членове на семейството. Но божеството направило нова магия и заливчето станало невидимо за онези, които го търсят.

— И така, никой вече не видял заливчето, брега и перлите?

Джеърд беше поклатил глава.

— И до ден днешен островитяните говорят за него. Много от тях го търсят. Но никой не го е виждал. Казват, че могат да го открият само влюбени, чиято любов и страст са толкова силни, колкото били любовта и страстта на влюбените, които се любили на лунната светлина.

Олимпия беше въздъхнала.

— Само си представете, те са рискували всичко в името на любовта си, мистър Чилхърст.

— Започвам да мисля, че голямата страст си заслужава всякакъв риск.

По тялото на Олимпия беше преминала тръпка. Първо бе почувствала студ, а после — непоносима горещина.

— Без съмнение, вие сте прав, сър. Благодаря ви за разказа. Никога не съм чувала по-вълнуваща легенда.

Джеърд беше надникнал дълбоко в очите й. В неговите очи имаше нещо тъмно и обезпокоително.

— Да — беше казал Джеърд нежно. — Наистина много вълнуваща.

В този момент Олимпия можеше да се закълне, че той говори за нея, а не за легендата. Нещо дълбоко в нея затрептя. Беше нещо подобно на тръпките и на предчувствието, което я завладяваше, когато се спускаше по следата на нова легенда, но беше много по-властно. То я беше разтърсило. Беше й замаяло главата.

— Мистър Чилхърст…?

Джеърд беше извадил часовника от джоба си.

— Виждам, че вече е много късно — беше казал той, а в гласа му се долавяше съжаление. — Време е да се връщам във виличката си. Може би утре вечер ще мога да ви опиша един доста странен обичай, който имат обитателите на друг остров в Южните морета, който съм имал щастието да посетя.

— Ще бъда много щастлива. — Олимпия едва си поемаше дъх от вълнение.

— Лека нощ, мис Уингфийлд. Ще се видим на закуска.

— Лека нощ, мистър Чилхърст.

Олимпия беше решила да изпрати Джеърд до входната врата. Докато вървеше с него, у нея се беше зародил някакъв плах и неясен копнеж. Тя беше застанала на прага и беше гледала след него, докато той се сля с мрака и се изгуби от поглед.

А после си беше легнала и беше сънувала, че Джеърд я целува на бряг, обсипан с диаманти.

Сега, на ярката дневна светлина, тя го слушаше какви истории разказва на племенниците й и разбра, че много бързо Джеърд се беше превърнал в неизменна част от нейното семейство. Тя научаваше все повече и повече неща за този мъж с лице на пират и започваше все повече и повече да го харесва. „Може би го харесвам дори прекалено много“ — помисли си тя.

Не биваше да забравя, че някой ден Джеърд ще ги напусне и тя отново ще бъде сама в библиотеката и около нея няма да има никой, с когото да сподели удоволствието от общуването, с което я даряваше този мъж.

В този момент Джеърд вдигна поглед и я видя застанала в средата на класната стая. Крайчеца на устните му леко се изви нагоре.

— Добро утро, мис Уингфийлд. Има ли нещо, с което мога да ви бъда полезен?

— Не, не — побърза да отрече Олимпия. — Моля ви, продължавайте. Аз просто исках да наблюдавам урока.

— Разбира се. — Джеърд отново се обърна към глобуса. — Тази сутрин имаме урок по география.

— Да, вече разбрах това.

Олимпия направи крачка напред. Итън широко се усмихна.

— Учим всичко за Западните Индии, лельо Олимпия.

— И за пирата, когото наричали капитан Джек — добави Робърт.

Джеърд леко прочисти гърлото си.

— Трябва да запомните, че капитан Джек е бил морски разбойник, а не пират.

— И каква е разликата? — попита Хю.

— Всъщност, много малка — сухо обясни Джеърд. — Но някои хора много настояват, че разлика все пак съществува. Морските разбойници са плавали с разрешението на властите, което означава, че можели да нападат вражеските кораби. Но понякога възниквали усложнения. И защо възниквали те, как мислиш, Робърт?

Робърт изправи рамене.

— Защото толкова много държави имат колонии в Западните Индии, предполагам, сър.

— Точно така — Джеърд се усмихна одобрително. — По времето на капитан Джек в тази част на света плавали кораби на англичаните, французите, холандците и испанците.

— А на морските разбойници не е било разрешено да нападат корабите и градовете на съотечествениците си, нали? — каза Итън и се намръщи. — Това означава, че англичаните са нападали корабите на французите, испанците и холандците. А французите са нападали англичаните, испанците и холандците.

— Всичко това като че ли е много объркано — каза Олимпия.

Тя изостави всякакви преструвки. Не можеше да крие, че се интересува не от методите на мистър Чилхърст, а от самите разкази. И тя побърза да се присъедини към племенниците си.

— Какви бяха ония приказки за смело начинание, за плаване през Панамския проток и за легендарни съкровища?

Усмивката на Джеърд беше доста загадъчна.

— Имате ли нещо против да останете с нас, докато разкажа историята, мис Уингфийлд?

— О, не. Наистина ще остана — каза Олимпия. Тя се усмихна с благодарност на Джеърд. — Аз много се интересувам от тези истории.

— Вече разбрах — каза Джеърд нежно. — Приближете се още малко, мис Уингфийлд. Не бих искал да пропуснете нито една дума.



Скуайър Петигрю пристигна в три часа следобед. Олимпия се беше върнала в библиотеката и чу шума от колелетата на каретата му по чакълената алея. Тя стана от мястото си до бюрото и отиде до прозореца. Петигрю тъкмо слизаше от каретата.

Беше мъж с масивно телосложение, който наближаваше петдесетте. На младини минаваше за красавец и дори сега продължаваше да се държи така, като че ли никоя жена от околността не може да му устои. Олимпия не можеше да разбере какво толкова са намирали у него.

Истината беше, че Петигрю беше ужасно скучен, макар че Олимпия беше добре възпитана и не би изрекла гласно тази оценка. Знаеше, че самата тя не е авторитет по този въпрос. Но намираше повечето от мъжете в Апър Тадуей за необикновено глупави и досадни. Техните интереси рядко съвпадаха с нейните. И което беше още по-лошо, те настояваха, че една жена не би трябвало да се занимава с друго, освен с домакинството. Петигрю не правеше изключение. Доколкото Олимпия знаеше, той се занимаваше само с ловджийски кучета, лов и фермерство.

Но тя му бе задължена за помощта, която й оказваше при продажбата на пратките на чичо Артемис, и изпитваше искрена благодарност за всичко, което беше направил за нея.

Вратата на библиотеката се отвори точно когато Олимпия отново беше заела мястото си до бюрото. Миризмата на одеколона, който Петигрю използваше, изпревари влизането му в стаята. Той пристъпи с несигурна крачка.

Петигрю пътуваше до Лондон много често и се възползваше от възможността да следи модата. Този следобед той носеше панталони, украсени с плисета. Рединготът му беше извънредно прилепнал към тялото. Отпред стигаше до тапията, а отзад приличаше на лястовича опашка и стигаше до коленете му. Под него той носеше извънредно сложно украсена риза с яка на плисета. Шалчето му беше завързано толкова високо и здраво, че лицето му беше поруменяло. Олимпия дори подозираше, че шалчето е колосано.

— Добър ден, мис Уингфийлд.

Петигрю я дари с усмивка, която трябваше да мине за очарователна, и се приближи към бюрото й.

— Днес изглеждате превъзходно.

— Благодаря ви, сър. Моля ви, седнете. Имам някои интересни новини за вас.

— Наистина ли?

Петигрю хвана краищата на редингота и ги отмести встрани, а после внимателно седна. Движенията му бяха добре отработени.

— Предполагам, че искате да ми разкажете за последната пратка от чичо ви Артемис? Не се страхувайте, мила моя, вече научих за нея и, както винаги, съм готов да ви помогна.

— Много любезно от ваша страна, сър, но аз вече нямам нужда от вашите услуги.

Петигрю премигна бързо няколко пъти, като че ли в окото му беше влязла прашинка, а после застина на място.

— Моля?

Олимпия му се усмихна топло.

— Вие наистина ми бяхте много полезен, сър, и аз съм ви много благодарна, но не мога повече да ви досаждам с работите си.

Петигрю се намръщи.

— Вижте, мис Уингфийлд, за мен продажбата на стоките не е досадно бреме. Наистина се радвам, когато мога да ви бъда полезен. Всъщност чувствам, че е мой дълг да ви помагам. Няма да изпълня дълга си на приятел и съсед, ако ви позволя да попаднете в ръцете на безскрупулни прекупвачи, които не биха се поколебали да се възползват от вашата невинност и неопитност.

— Няма нужда да се страхувате за мис Уингфийлд — каза Джеърд много тихо. Той се беше приближил безшумно и беше застанал на прага. — Тя е в добри ръце.

— Какво, по дяволите…

Петигрю бързо се обърна в посоката, от която идваше гласът, и се втренчи в Джеърд.

— Кой сте вие, сър? Какво говорите?

— Аз съм Чилхърст.

Олимпия усети, че въздухът между двамата се изпълни с напрежение. Тя се опита да го разпръсне, като официално ги запознае.

— Мистър Чилхърст е учителят на моите племенници. Той е с нас само от няколко дни, но вече постигна чудеса. Момчетата учиха география цяла сутрин и се обзалагам, че сега знаят повече за Западните Индии от всички момчета в Апър Тадуей. Мистър Чилхърст, позволете ми да ви представя скуайър Петигрю.

Джеърд затвори вратата и се приближи до бюрото.

— Мисис Бърд ми каза за неговото пристигане.

Погледът на Петигрю не се отделяше от черната превръзка, която покриваше едното око на Джеърд. А после, когато видя разтворената яка на ризата му и голия му врат очите му широко се разтвориха от изумление.

— По дяволите, човече, вие не приличате на нито един учител, когото съм виждал. Какво става тук?

Олимпия беше обзета от раздразнение.

— Повече от сигурно е, че мистър Чилхърст е учител. И то отличен учител. Изпрати ми го чичо Артемис.

— Изпратил го е Уингфийлд? — Петигрю й хвърли поглед, в който се четеше раздразнение. — Сигурна ли сте?

— Да, разбира се, че съм сигурна — Олимпия се опитваше да запази спокойствие. — Мистър Чилхърст е много опитен във финансовите дела. Той ще движи моите търговски работи. Ето защо вашите услуги няма да ми бъдат необходими за в бъдеще, сър.

— Той ще движи вашите търговски работи! — Петигрю беше изумен. — Но вие нямате нужда от нов човек. Вие вече имате мен и аз бих се грижил за финансите ви както винаги.

Джеърд седна, сложи лактите си на облегалките на креслото и скръсти пръсти.

— Вие чухте мис Уингфийлд, Петигрю. Тя вече няма нужда от вашите услуги.

Петигрю му хвърли бърз поглед и отново се обърна към Олимпия.

— Мис Уингфийлд, често съм ви предупреждавал да не се занимавате с хора, чийто произход не познавате.

— На мистър Чилхърст аз имам пълно доверие, Той е уважаван човек — каза твърдо Олимпия. — Моят чичо не би го наел да работи в неговото домакинство, ако той нямаше нужните качества.

Петигрю хвърли на Джеърд неодобрителен поглед.

— Прегледахте ли добре препоръките му, мис Уингфийлд?

— Моят чичо се е погрижил за тези неща — каза Олимпия.

Джеърд се усмихна студено на Петигрю.

— Уверявам ви, сър, че няма причина за безпокойство. Ще се погрижа мис Уингфийлд да извлече максимална печалба от стоките, изпратени й от чичо й.

— И кой сте вие, че да кажете каква е максималната печалба? — отговори му Петигрю. — Мис Уингфийлд няма да разбере, ако и вие се облагодетелствате от продажбата, нали? Тя ще трябва да разчита само на честната ви дума.

— Точно така: досега тя е била принудена да разчита единствено на вашата честна дума — меко възрази Джеърд.

Петигрю се изправи.

— Нима намеквате нещо, сър? Защото, ако е така, позволете да ви кажа, че не бих ви оставил да говорите каквото си искате.

— Не, нищо не намеквам. — Джеърд тихо и бързо забарабани с пръсти по облегалките на креслото. — Мис Уингфийлд ми каза, че от последната пратка е реализирала двеста лири печалба.

— Точно така — каза Петигрю — И извади късмет с печалбата. Ако не бяха моите връзки в Лондон, нямаше да получи повече от сто-сто и петдесет лири.

Джеърд наклони глава.

— Ще бъде интересно да видим дали ще мога да се справя така добре като вас, нали? Може би аз ще успея да се справя дори по-добре.

— Вашето мнение не ме интересува, сър — каза Петигрю възмутено.

— Вашето мнение за мен също не е ласкаво, нали? — тихо отговори Джеърд. — Но аз ви уверявам, че ще се грижа отблизо за финансовите интереси на мис Уингфийлд. Тя има нужда от парите, нали? Сама жена, натоварена с отговорността за три момчета, се нуждае от всеки доход.

Лицето на Петигрю стана пурпурночервено.

— Вижте сега, сър, не мога да ви позволя да вземете стоката на мис Уингфийлд просто така. Та вие можете да избягате с нея. Стоката може да изчезне и никога повече да не я видим.

— Стоката вече изчезна, така да се каже — каза Олимпия — Мистър Чилхърст я изпрати в Лондон тази сутрин.

Очите на Петигрю широко се отвориха от ужас и изненада.

— Мис Уингфийлд, сигурен съм, че не сте направили нещо така прибързано като това да позволите на този човек да отмъкне стоката извън Апър Тадуей.

Джеърд продължаваше да барабани по облегалките на креслото.

— Стоката е в безопасност, сър. Придружена е от охрана. Един мой познат, у когото имам пълно доверие, ще я получи в Лондон и ще се погрижи за нейното разпределение.

— Мили Боже, човече! — Петигрю се завъртя към него. — Какво сте направили? Това си е очевидна кражба. Веднага ще уведомя правосъдието.

Олимпия скочи на крака.

— Достатъчно. Мистър Петигрю, доволна съм, че мистър Чилхърст взе присърце моите интереси. Не искам да бъда груба, сър, но настоявам да прекратите този безполезен разговор и да не изричате думи, с които преднамерено целите да обидите мистър Чилхърст.

Джеърд доби замислен вид, като че ли обмисляше тази вероятност.

— Може и да се обидя.

Устните на Петигрю се размърдаха, но от гърлото му не излезе нито звук. След това пъргаво стана от стола и се загледа в Олимпия.

— Така да бъде, мис Уингфийлд. Щом предпочитате да се доверявате на непознати, а не на съседите си, които познавате от години, това си е ваша работа. Но предполагам, че ще съжалявате за безразсъдството си. Вашият нов учител ми прилича по-скоро на кръвожаден пират и това си е самата истина.

Олимпия беше силно ядосана. Джеърд, все пак, работеше за нея и беше член на домакинството си. Трябваше Да го защити.

— Наистина, мистър Петигрю, отидохте твърде далеч, Не мога да позволя да говорите по този начин на нито един от хората, които живеят в тази къща. Приятен ден, сър.

— Приятен ден, мис Уингфийлд. — Петигрю се отправи към вратата с наперена походка. — Мога само да се надявам, че няма да загубите нито един пакет стока, след като сте се доверили на този… на този човек.

Олимпия гледа след него, докато вратата на библиотеката се затвори. А после рискува да хвърли бърз, кос поглед на Джеърд. С облекчение видя, че беше престанал да барабани с пръсти. Подозираше, че този негов привичен жест не предвещава нищо добро.

— Извинявам се за тази малко неприятна сцена — каза Олимпия. — Петигрю ми желае доброто. Мисля, че беше малко обиден от факта, че съм поверила стоката на другиго.

— Той ме нарече пират.

Олимпия деликатно прочисти гърлото си.

— Да Много ви моля, не се обиждайте. Вината не е изцяло негова. Наистина, и мисис Бърд направи същата забележка, щом ви видя. У вас има нещо, сър, което напомня за пиратите.

Устните на Джеърд се извиха в усмивка.

— Радвам се, че виждате и под повърхността, мис Уингфийлд.

— Леля Софи и леля Ида ме научиха да не съдя за хората по външния им вид.

Погледът на Джеърд беше неразгадаем.

— Надявам се, че няма да бъдете разочарована от мъжа, които се крие зад това лице на пират.

— О, не — прошепна Олимпия. — Сигурна съм, че няма да се разочаровам, сър.



На следващата вечер Олимпия седеше зад бюрото си и съзерцаваше косата на Джеърд. Тежката му, с цвят на черна нощ, коса беше вчесана назад, откриваше ушите и стигаше до яката на ризата му. Тази прическа вече не бе на мода, но много му отиваше. Олимпия пет пари не даваше за модата. Това, което искаше в този момент, беше да прокара пръсти през косите му.

Никога в досегашния си живот не беше изпитвала желание да прокара пръсти през косата на мъж.

Джеърд седеше в креслото, което беше придърпал пред огъня, и четеше книга, която беше избрала за него от близката лавица. Обутите му в ботуши крака бяха протегнати към благословената топлина.

Светлината на огъня изостряше още повече и без това острите му черти. Лицето му беше като издялано от камък. След вечерята той беше съблякъл жакета си. Олимпия вече беше свикнала с отсъствието на шалче. Но сега, когато той беше останал само по риза, тя беше като омагьосана.

Тревожното чувство за интимност я караше да губи разсъдък. Тя започваше да става лекомислена. Тръпки на абсолютно ново и непознато усещане я пронизваха. Чудеше се дали в този момент изпитва нещо друго, освен умора.

Беше почти полунощ, но той не показваше с нищо, че смята да се оттегли във виличката си. След вечерята мисис Бърд се беше оттеглила в стаята си. Итън, Хю и Робърт си бяха легнали преди няколко часа. Минотавър беше изгонен в кухнята.

Олимпия беше сама с Джеърд и беше обладана от странно, непознато безпокойство. Това чувство ставаше все по-силно с всяка изминала нощ. То беше нараснало значително, сравнено с първата нощ от пристигането на Джеърд. Доколкото тя можеше да съди, той ни най-малко не беше разтревожен от интимността на вечерите, които прекарваха заедно в библиотеката.

Изведнъж Олимпия беше завладяна от желание да заговори. Тя се поколеба, но после затвори дневника на мадам Лайтборн доста шумно. Джеърд вдигна поглед от книгата си и загадъчно се усмихна.

— Напредвате ли, мис Уингфийлд?

— Така мисля. Повечето от нещата, записани тук, са ужасно прозаични. Прилича на обикновен дневник, в който са записани само всекидневни случки. Отнася се за времето от годежа на мис Лайтборн до първите няколко месеца на брака й с мъжа, когото наричали мистър Райдър.

Нищо не можеше да се прочете в погледа на Джеърд.

— Мистър Райдър?

— Изглежда, тя е била много щастлива с него. — Олимпия се усмихна замечтано — Тя го нарича „моя любим мистър Райдър“.

— Разбирам.

— Всъщност това е единственият начин, по който се обръща към него, макар той да й е съпруг. Доста странно, но така стоят нещата. Тя сигурно много е държала на етикета.

— Така изглежда — В гласа на Джеърд се долавяха особени нотки.

— Както казах, в по-голямата си част дневникът изглежда съвсем обикновен, като се изключи фактът, че е написан на комбинация от английски, латински и гръцки. Но на всеки няколко страници попадам на серия от номера, свързани с няколко фрази, които изглеждат лишени от смисъл. Вярвам, че тези номера и тези фрази са ключът, който търся.

— Всичко това ми се струва доста объркано, но предполагам, че е така с всички кодове.

— Да.

Олимпия отбеляза липсата на интерес в гласа му. Явно трябваше да смени темата. Започваше да разбира, че поради някаква причина, загадката, която се съдържа в дневника на мадам Лайтборн, не предизвиква дори любопитството му. Всъщност разговорите за дневника като че ли го отегчаваха. Тя беше доста разочарована, защото копнееше да сподели откритията си с него, но едва ли имаше право да се оплаква. Той явно избягваше тази тема, но беше готов да разговаря за толкова други неща.

— Вие владеете свободно латински и гръцки, нали? — въпросът му изглеждаше случаен.

— О, да — увери го Олимпия. — Леля Софи и леля Ида ме научиха.

— Вашите лели ви липсват, нали?

— Да, много. Леля Ида почина преди три години, а леля Софи — шест месеца по-късно. Те бяха единственото истинско семейство, което съм имала. Поне до пристигането на племенниците ми.

— Били сте самотна понякога, нали?

— Да — Олимпия като че ли се колебаеше. — Едно от нещата, които ми липсваше най-много, бяха нашите разговори след вечеря. Знаете ли какво е да нямате около себе си човек, с когото да поговорите, мистър Чилхърст?

— Да, мис Уингфийлд — каза той тихо. — Много добре ви разбирам. През по-голямата част от живота си съм усещал липсата на близък човек, с когото да поговоря.

Олимпия срещна спокойния му поглед и разбра, че той й е позволил да надникне в душата му. Бе постъпил честно, помисли си тя. Нали току-що тя му беше предоставила възможност да надникне в нейната. Ръката й трепереше, докато поднасяше чашата с бренди към устните й.

— Нито един човек тук, в Апър Тадуей, не се интересува от легендите и обичаите на чуждите страни — сподели Олимпия. — Нито дори мистър Дрейкът, който, изглежда… Макар че известно време се надявах… — Гласът й заглъхна.

Ръката на Джеърд затегна хватката си около чашата.

— Дрейкът не се интересува от подобни неща, мис Уингфийлд, но аз се интересувам.

— Усетих вашия интерес, сър. Вие наистина сте човек, който се интересува от света. — Олимпия погледна надолу, към чашата си с бренди, а после вдигна глава. — Снощи споменахте, че сте чули за някои наистина странни обичаи, които хората от Южните морета тачели…

— А, да. — Джеърд затвори книгата си и се загледа в огъня. — Много интересни обичаи, които засягат ухажването!

— Вие обещахте да ми ги предадете в най-големи подробности тази вечер, ако си спомняте — подкани го Олимпия.

— Разбира се.

Джеърд отпи глътка бренди и придоби доста замислен вид.

— Очевидно, сред островитяните съществува обичай ухажорът да заведе изгората си на място в джунглата, което се смята за омагьосано. Казаха ми, че такава е една лагуна. Там водата падала като огромен водопад и се разбивала в крайбрежните скали.

— Разбирам. — Олимпия пак отпи от брендито си. — И какво се е случвало там?

— Ако жената желаела да бъде ухажвана, тя позволявала на мъжа да я целуне под водопада. — Джеърд завъртя чашата в ръката си. — А той й давал доказателство за своята любов. Легендата твърди, че всеки съюз, който бил заченат там, бил хармоничен и плодоносен.

— Колко интересно.

Олимпия се чудеше какво ли би изпитала, ако Джеърд я целунеше. Той изглеждаше така силен и властен. Можеше да я вдигне само с едната си ръка. Тя се запита какво ли би изпитала, ако я обвиеше около кръста й.

И какво ли ще почувства, ако той я притисне до гърдите си.

И какво ли ще почувства, ако той притисне устните си до нейните.

Ужасена от посоката на мислите си, Олимпия се стресна и бутна чашата си. Брендито се разля по бюрото.

— Добре ли сте, мис Уингфийлд?

— Да, да, разбира се.

Олимпия бързо вдигна чашата и я постави на мястото й. Огорчена от собствената си несръчност, тя избърса разлятото бренди с носната си кърпичка и отчаяно затърси думи, които да звучат безстрастно.

— И докато говорим за това, как хората от Южните морета изразяват привързаността си… — Олимпия съсредоточи цялото си внимание в избърсването на остатъка бренди по бюрото си. — Наскоро аз самата прочетох за някакъв особено странен обичай, който островитяните спазвали.

— Наистина ли, мис Уингфийлд?

— Изглежда, сред обитателите на един от островите съществува обичай младоженецът да дарява булката с огромен златен фалос.

От другата страна на стаята не долетя нищо, освен дълбока тишина Олимпия вдигна поглед, питайки се дали Джеърд въобще е чул думите й. Когато видя странното изражение на лицето му, тя беше обзета от обезпокоително чувство.

— Златен фалос? — попита Джеърд.

— Ами… да. — Олимпия пусна мократа си носна кърпичка на бюрото. — Много странен обичай, не мислите ли, сър? Какво би могъл да направи човек с огромен златен фалос?

— Не мога веднага да кажа, но предполагам, че на този въпрос могат да се дадат някои много интересни отговори.

— Без съмнение. — Олимпия въздъхна. — Но аз вероятно никога няма да узная отговора, защото никога няма да пътувам до Южните морета.

Джеърд остави чашата си и се изправи.

— Както вие самата изтъкнахте пред мен, мис Уингфийлд, не е необходимо човек много да пътува, за да обогати жизнения си опит.

— Да, и това е вярно.

Тя го гледаше как се приближава към нея. Усещаше, че движенията му са добре обмислени.

— Има ли нещо важно, което искате да ми кажете, мистър Чилхърст?

— Да.

Той заобиколи бюрото, протегна ръце и вдигна Олимпия от стола.

— Има нещо, което искам да науча тази вечер, мис Уингфийлд, и само вие знаете отговора.

Мистър Чилхърст?

Олимпия едва си поемаше дъх. Цялото й тяло тръпнеше от възбуда. Чувстваше се така, като че ли всеки момент ще се разтопи.

— Какъв е вашият въпрос, сър?

— Ще ме целунете ли, мис Уингфийлд?

Олимпия беше така разтърсена, че не беше способна да намери думи, с които да отговори. Направи единственото, което можеше. Обви с ръце врата на Джеърд и му поднесе устните си. Поканата беше мълчалива, но красноречива.

Тя знаеше, нещо повече, беше сигурна, че цял живот е чакала този миг.

Сирена…

Ръцете на Джеърд здраво я обгърнаха, а устните му се впиха в нейните.

Загрузка...