Изплъзване от времето

Бележка на автора

Образите в този роман са измислени, но това не важи за обстановката, в която живеят. Социалната и историческата обстановка на действието — краят на деветнайсети и началото на двайсети век, епохата, в която светът, който познаваме днес, започва да придобива физиономия — винаги ме е привличала. Кралица Виктория умира, а заедно с нея и старите опори на обществото. Аристократичният ред започва малко по малко да се руши, човечеството води неподозирани по мащаб битки, постепенно жените се освобождават от съществуващите до момента очаквания за социалната им функция.

Когато един автор се опитва да обрисува исторически период, на който не е бил свидетел, съвсем естествено с да направи свои те проучвания. Не е възможно да изброя тук всички източници, които съм ползвала, и все пак ми се ще да спомена някои, без които книгата ми щеше да е далеч по-бедна. Това са: „Книга за управление на домакинството“ от госпожа Гийтън; „Рядкото и красивото“ от Кресида Конъли; „1939“ на Ан де Курси; „Последният сезон“ и „Дъщерите на вицекраля“, „Вита“ от Виктория Глендинг, „Момичетата Митфорд“ от Мери С. Лъвъл; „Живот в студен климат“ от Лора Томпсън, както и телевизионната серия по Канал 4 „Провинциалният дом от епохата на крал Едуард“, която дава живописни илюстрации на дома в английската провинция в началото на XX в.

В по-широк смисъл книгите: „Митът Бронте“ от Лукаста Милър; „Гласове от окопите. Писма до дома“ на Ноел Картю; „Теория на класата на незаетите“ от Торстайн Веблен; „Париж 1919“ от Маргарет Макмилан; „Забравени гласове от Световната война“ — Макс Артър; „История на Лондон“ от Стинън Инуд; „Какво ядеше Джейн Остин и какво знаеше Чарлз Дикенс“ — Даниел Пул; „Великобритания от вчера“ на „Рийдърс Дайджест“; „Как да се справим с преживяното по време на война“ от У. Х. Ривърс; „Движещи се граници и богатствата на аристократичната градска къща“ от Ф. М. Л. Томпсън, както и интернет страницата на Майкъл Дъфи: firstworldwar. com, бяха изключително полезни.

Много ми помогна и информацията от „Дете на двайсетте“ от Франсис Доналдсън, книгата на Дафни дьо Мюрие „Когато бях млада“, списание „Пънч“ и „Писмата на Нанси Милфорд и Евелин Уо“, издадени под редакцията на Шарлот Мозли, в които човек открива много данни от първа ръка за литературния живот през двайсетте години на миналия век. С удоволствие отбелязвам и разказа на Естер Уесли от „Живот под стълбите в Гайхърст Хаус“, появил се на страницата на „Сток Годингтън Асошиейшън“. Що се отнася до обществения етикет от епохата на крал Едуард и аз като много млади дами преди мен се обърнах към „Основен наръчник на Едуардинския етикет“ от професор Томас Е. Хил и към „Правила на поведение в доброто общество или как да се избегне солесизъм“, издадени от „Член на аристокрацията“ през 1924 г.

Използвала съм много ценна историческа информация, събрана и запазена в романи и пиеси, създадени през този период. Държа на всяка цена да спомена автори като: Нанси Митфорд, Ивлин Уо, Дафни дьо Мюрие, Франсис Скот Фицджералд, Майкъл Арлен, Ноел Хауард и Х. В. Мортън. Много ми се иска да спомена и няколко съвременни разказвачи, чиито работи подхранваха въображението ми: Кадзуо Ишигуро — „Остатъкът от деня“, Робърт Олтман — „Госфърд парк“, както и телевизионната продукция на Великобритания „Нагоре, надолу“.

От много години се интересувам като читател и изследовател от романи като „Изплъзване от времето“, свързани с романтизма: произведения, в които се третират проблеми като: влиянието на миналото върху настоящето, семейните тайни, връщане към факти, ревниво пазени да не излязат на бял свят, наследството, което носим — материално, психологическо и физическо, към духовете, които обитават домовете ни — особено в метафоричен смисъл, към подозрението, с което биват посрещани постиженията на техническия прогрес и тяхното въздействие върху отношенията между хората, към зависимостта, на която са обречени жените — физическа и социална, както и свързаната с това клаустрофобичност, към дублирането на характери, към ненадеждността на паметта и към избирателността на историята, към загадките и невидимото, към изповедите и усвоените в хода на времето текстове. Ще изброя тук някои от книгите, в случай че има читатели, които споделят тези мои интереси и биха искали да прочетат още нещо: „Училищна история в Чатам“ от Томас Х. Кук, „Притежание“ от А. С. Байът, „Слепият убиец“ от Маргарет Атуд, „Наполовина счупени неща“ от Мораг Джос и накрая „Око, свикнало с тъмнината“ на Барбара Вайн.

И накрая, след като си позволих да цитирам толкова много източници и свои интереси, искам ясно да заявя, че всичко, което е променено, както и евентуални грешки във фактите, са мое дело.