Изплъзване от времето

Киносценарий

Сценарист и режисьор: Урсула Райън. © 1998

Музика: Тема от носталгична песен, популярна в периода непосредствено след Първата световна война. Макар и романтична, на моменти мелодията звучи драматично.

1. ВТОРОСТЕПЕНЕН ПЪТ. Здрачава се. От двете страни на пътя се простират безкрайни зелени поля. Осем часът вечерта. Лятното слънце е спряло на хоризонта, сякаш се колебае да изчезне. Автомобил от 20-те години се появява и като лъскав черен бръмбар изпълзява на тесния междуселски път. При всяка неравност светлините на фаровете подскачат. Камерата приближава, докато постепенно не започва да се движи успоредно с колата. И последните лъчи на слънцето угасват, потъваме в мрак. Луната е вече на небосклона и осветява купето на колата. Надникваме вътре и виждаме очертанията на пътниците — мъж и жена в официално облекло. Мъжът е на волана, а пайетите по роклята на жената просветват на лунната светлина. И двамата пушат, огънчетата на цигарите напомнят за светлините на фаровете. Жената се смее на нещо, което мъжът току-що е казал. Отмята назад глава и под перата на увитата около тънкия врат боа просветва бялата й кожа.

Стигат до висока двойна порта от ковано желязо и камерата показва зад нея дълга алея с високи дървета от двете страни, сведените клони образуват тунел. Колата поема по алеята. Следим гледката през предното стъкло, скоро напускаме гъстата зеленина и пред нас изниква мястото, закъдето пътуват двамата.

На малко възвишение е кацнала великолепна стара английска сграда. По дължината и на трите етажа светят по дванайсет прозореца. Множество тавански прозорци и комини нарушават застлания с плочи покрив. Пред входа виждаме просторна, изрядно поддържана зелена площ с голям мраморен фонтан в центъра. Осветен е от запалени фенери. От устата на фигурите — гигантски мравки, орли и огнедишащи дракони — струи вода.

Оставаме на място и проследяваме колата, която продължава без нас по извиващата алея и спира пред великолепния вход. Млад портиер отваря вратата на колата и протяга ръка, за да помогне на жената да излезе.

НАДПИС: Имението „Ривъртън“, Англия, лятото на 1924 г.

2. СТАЯ ЗА ПРИСЛУГАТА. ВЕЧЕР

В стаята за прислугата на имението „Ривъртън“ е топло и вътре кипи атмосфера на трескави приготовления. Камерата следи движението на нечии крака на нивото на глезените. Забързани, прислужниците сноват по сивите каменни плочи. Чува се как някъде изгърмява шампанско, някой раздава заповеди, друг се кара на по-нискостоящите слуги. Чува се звънец и все така на нивото на глезените следваме краката на прислужничка, която се насочва към стълбището.

3. ВЪТРЕШНО СТЪЛБИЩЕ. ВЕЧЕР

Вървим след женските крака и по тихото тракане на чаши разбираме, че жената носи поднос с чаши за шампанско. С всяко следващо стъпало камерата се издига нагоре и от тънките глезени минаваме към подгъва на черната пола, към връзките на престилката, докато стигаме до русите къдрици на тила и постепенно виждаме и лицето.

Звуците от стаята на прислугата постепенно биват изместени от тиха музика и смях. На горната площадка на стълбището вратата пред нас се отваря.

4. ПРЕДДВЕРИЕ НА БОГАТ ДОМ. ВЕЧЕР

Посреща ни силна светлина и се озоваваме в облицовано с мрамор преддверие. От високия таван виси искрящ кристален полилей. Икономът отваря, за да посрещне официално облечените мъж и жена от колата. Не спираме и продължаваме към задната част на преддверието, където през високата стъклена врата се излиза на тераса.

5. ТЕРАСА. ВЕЧЕР

Двете крила на вратата се отварят широко пред нас, музиката и смехът се усилват, озоваваме се сред гостите на пищно празненство. Цари атмосфера на следвоенна екстравагантност. Пайети, пера, коприна. Цветни китайски фенери висят над моравата навън, полюлявани от лек вятър. Оркестърът свири джаз и жените танцуват чарлстон. Движим се сред усмихнатите лица на гостите. Извръщат се към нас, взимат си чаша шампанско от подноса на прислужничката: минаваме покрай жена с ярко червило, дебел мъж със зачервено от алкохола лице, слаба възрастна жена, окичена с множество бижута, стиснала между пръстите си цигара в дълго цигаре, която издухва лениви кръгчета дим.

Прозвучава силен гръм и присъстващите вдигат погледи към просветващите искри на фойерверките, които раздират нощното небе. Чуват се възторжени викове и аплодисменти. Колело с бенгалски огньове осветява лицата, оркестърът ускорява темпото, жените танцуват все по-бързо и по-бързо.

НОВА СЦЕНА

6. ЕЗЕРО. ВЕЧЕР

На около петстотин метра млад мъж стои на брега в неосветената част на езерото в „Ривъртън“. Дочуват се шум и музика от празненството в къщата. Мъжът обръща лице към небето. Виждаме как отблясъци от фойерверките играят по красивото лице. Той е с вечерен костюм, но от него се излъчва дух на необузданост. Кестенявата му коса е разрошена и пада безразборно над челото, всеки миг ще закрие очите, които шарят тревожно из нощното небе. Той свежда поглед и сякаш търси някого в сенките. Очите му са пълни със сълзи. В един миг спира, сякаш е забелязал някого. Кани се да каже нещо, но се спира. Въздъхва.

Чува се прещракване. Камерата слиза надолу и спира на потрепваща длан, която стиска пистолет. Оръжието се вдига бавно, но все още потрепва, постепенно застива. Чува се изстрел и пистолетът пада в калта. Прозвучава женски писък. Музиката продължава.

Затъмнение.

Надпис: ЛОВ НА ПЕПЕРУДИ

Писмото

Раздвижване на духовете

Миналата година през ноември сънувах кошмар.

Беше 1924 година и отново бях в имението „Ривъртън“. Всички врати зееха отворени и лекият летен вятър развяваше копринените завеси. Цигулките на оркестъра, на хълма под вековен клен, свиреха мързеливо в горещината. Въздухът ехтеше от шумен смях и звън на кристални чаши, а небето бе оцветено в онова синьо, което смятахме, че войната е унищожила завинаги. Един от изискано облечените в черно и бяло сервитьори започна да налива шампанско върху кула от чаши и гостите изръкопляскаха, зашеметени от бляскавото разточителство.

Както това става само насън, наблюдавах някак отстрани как се движа между гостите. Обикалях бавно, много по-бавно, отколкото в действителност би могло, а останалите хора се сливаха в облак от коприна и пайети.

Търсех някого.

След това сцената се смени и аз се озовах при лятната къща — но не тази в „Ривъртън“, не би могло да е тя. Това съвсем не беше лъскавата нова сграда, която Теди беше проектирал, а стара постройка, със стени, обвити в бръшлян, който сякаш се опитваше да проникне през прозорците и да задуши колоните.

Някой викаше името ми. Женски глас, откъм задната част, при езерото. Докато тичах надолу, си проправях път между най-високите тръстики. На брега на езерото видях приведена фигура.

Беше Хана, облечена в сватбената си рокля, с кал, полепнала по апликираните рози отпред. Вдигна поглед към мен. Лицето й бе бледо, когато се появи от тъмнината. Гласът й смрази кръвта ми.

— Закъсня — посочи ръцете ми тя. — Много закъсня.

Сведох очи към дланите си, все още млади, покрити с тъмна речна кал, и видях, че държа вкочаненото тяло на мъртва хрътка.

Знам какво предизвика този сън. Писмото на режисьорката. Напоследък не получавам много поща — от време на време задължителна картичка от пътуването на някоя приятелка, официално писмо от банката, където държа спестяванията си, покана за кръщенето на деца, чиито родители с изненада разбирам, че вече са пораснали.

Писмото на Урсула бе пристигнало един вторник сутринта в края на ноември и Силвия го донесе, когато дойде да оправи леглото ми. С високо повдигнати изрисувани вежди, тя размаха плика.

— Писмо. Съдейки по марката, от Щатите е. Може би от внука ти? — Лявата й вежда се изви нагоре като въпросителен знак, а гласът й се сниши до дрезгав шепот. — Ужасна работа. Наистина ужасна. А такъв симпатичен млад мъж!

Докато Силвия цъкаше с език, аз й благодарих за писмото. Харесвам тази жена. Тя е една от малкото, които поглеждат отвъд бръчките на лицето ми и съзират притаилото се двайсетгодишно момиче, скрито вътре. Въпреки това отказвам да бъда въвлечена в разговор за Маркъс.

Помолих я да дръпне завесите и тя за миг стисна устни, преди да премине на другата си любима тема — времето, вероятността да завали сняг за Коледа и болките, които студът би предизвикал у болните от артрит в дома. Отговарях, когато се налагаше, но умът ми бе зает с плика в ръцете ми с изписан на ръка адрес, с чуждестранната марка и намачканите ъгълчета, доказателства за дългото пътешествие.

— Искаш ли да ти прочета писмото? — с надежда предложи Силвия и потупа възглавницата. — Малко да си починат очите ти.

— Няма нужда, благодаря ти. Но би могла да ми подадеш очилата.

Щом Силвия си тръгна, като преди това обеща, че ще се върне и ще ми помогне да се облека, когато оправи и другите стаи, аз отворих плика и с треперещи пръсти, вече нещо обичайно, извадих листа, с надеждата, че най-сетне той ще се завърне у дома.

Оказа се, че не е от Маркъс. Писмото беше написано от млада режисьорка, решила да прави филм за миналото. Искаше да прегледам декорите и да си спомня събития и места от отдавна отминали времена. Тя нямаше как да знае, че бях прекарала живота си в опит да ги забравя.

Не обърнах внимание на писмото. Внимателно го сгънах и го мушнах между страниците на книгата, която вече се бях отказала да чета. Едва тогава въздъхнах. Не за пръв път нещо ми напомняше за онова, което се случи в „Ривъртън“, за Роби и за сестрите Хартфорд. Веднъж хванах края на някакъв документален филм за поетите по време на войната, който Рут гледаше. Щом лицето на Роби изпълни екрана, а името му, изписано с непретенциозен шрифт, се появи отдолу, цялата настръхнах. Но нищо повече не се случи. Рут дори не трепна, коментаторът продължи монолога си, а аз — да подсушавам измитите чинии от вечерята.

Друг път, докато четях вестника, погледът ми попадна на съобщение, че по телевизията ще има предаване, посветено на седемдесетата годишнина на британското кино. Отбелязах си часа, сърцето ми препускаше и се чудех дали ще се осмеля да го гледам. Накрая заспах, преди да свърши. Съвсем малък откъс бе посветен на Емелин. Няколко снимки от вестници, никоя от които не показваше истинската й красота, и клип от един от немите й филми — „Аферата Венера“, — където тя изглеждаше странно: хлътнали страни и резки, нервни движения като на марионетка. Никаква препратка към онези филми, около които се вдигна толкова шум навремето. Вероятно не заслужават да бъдат споменати в днешните времена на безразборни връзки и разкрепостеност.

Но макар и преди да съм се сблъсквала с тези спомени, случаят с писмото на Урсула беше различен. За пръв път през изминалите седемдесет години някой свързваше мен с онези събития, някой си бе спомнил, че едно момиче на име Грейс Риймс също присъстваше в „Ривъртън“ през онова лято. Това ме караше да се чувствам не само неудобно, но и изобличена. Виновна.

Не, категорично реших аз.

Писмото нямаше да получи отговор.

Така и стана.

И все пак се случи нещо странно. Спомените, дълго кътани в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми, започнаха да надничат през пукнатините. Образи, перфектни снимки, сякаш не бе изминал един цял човешки живот. След първите колебливи капки рукна истински порой. Цели разговори, дума по дума, отсенки и нюанси, сцени, разиграващи се като на филм.

Изненадах сама себе си. Докато молците прояждаха скорошните ми спомени, установих, че паметта ми пази миналото кристално ясно. Духовете от миналото все по-често взеха да се явяват напоследък и с учудване установих, че нямам нищо против. Поне не чак толкова, колкото бях очаквала. Наистина, привиденията, от които цял живот се опитвах да избягам, сега се превърнаха почти в утеха, в нещо, което очаквам и посрещам като добре дошло, подобно на сериалите, за които Силвия постоянно говори, заради които бърза да приключи със задълженията си и при първа възможност слиза долу да ги гледа в общия салон. Предполагам, бях забравила, че освен мрачни има и светли спомени.

Когато миналата седмица пристигна и следващо писмо, със същия разкрачен почерк и върху същата мека хартия, вече знаех, че ще кажа „да“, ще се съглася да разгледам декорите. Обзе ме любопитство, каквото не съм изпитвала отдавна. Малко са нещата, които са в състояние да разпалят интереса ти на деветдесет и осем годишна възраст, но исках да се срещна с Урсула Райън, която държеше да съживи миналото и влагаше толкова страст в тази история. Затова продиктувах отговор, помолих Силвия да го пусне по пощата и така си уговорихме среща.

Салонът

Косата ми, винаги светла на цвят, е вече снежнобяла и много, много дълга. И не спира да изтънява — процес, който сякаш се засилва с всеки изминал ден. Тя е единствената ми суета — а Господ ми е свидетел, че няма много останало, което да подхранва суетата ми. Вече не. Косата ми е с мен от 1989 година — оттогава я пускам. Имам късмет, че Силвия обича да я вчесва, прави го много нежно; сплита я — ден след ден. Съвсем не й влиза в задълженията и аз съм много благодарна. Да не забравя да й кажа.

Тази сутрин обаче пропуснах процедурата, бях твърде развълнувана. Когато Силвия ми донесе плодовия сок, едва успях да го докосна. Нишките нерви, които ме сковаваха от седмица, се превърнаха в стегнат възел само за една нощ. Силвия ми помогна да облека новата рокля с цвят на праскова — подарък от Рут за Коледа — и смени пантофите ми с чифт обувки, които отдавна събираха прах в гардероба. Кожата им беше доста твърда и се наложи Силвия да ги понамачка, за да успея да ги обуя. Твърде стара съм, за да привиквам с нови неща, а не мога да приема навика на по-младите обитатели на дома да излизат навън по чехли.

Малко руж възвърна живота върху страните ми, като внимавах Силвия да не прекали — не исках да изглеждам като манекен на погребална служба. Съвсем лек цвят бе напълно достатъчно, и без това бях твърде бледа и дребна.

С известни усилия закопчах златния медальон на врата си; елегантната му пищност от 19-и век контрастираше със строгото ми облекло. Нагласих го на шията си, изумена от собствената си дързост, и се зачудих какво ли ще каже Рут, като го види.

Погледът ми се плъзна надолу към малката сребърна рамка на тоалетката. Снимка от сватбения ми ден. Нямаше да ми липсва и да не стоеше там — бракът ми бе толкова отдавна и толкова кратък, горкият Джон, — но това бе моят жест към Рут. Приятно й беше, струва ми се, да смята, че все още скърбя за него.

Силвия ме придружи до салона, все още се мъча да го наричам така, където се сервира закуската и където трябваше да изчакам Рут, предложила (въпреки онова, което диктуваше здравият й разум, както сама се изрази) да ме закара до Шепъртън Студиос. Помолих Силвия да ме настани сама на масата в ъгъла, да ми донесе чаша сок и прочетох отново писмото от Урсула.

Рут пристигна точно в осем и половина. Може и да е имала колебания доколко е разумно да предприемам това пътешествие, но както винаги беше педантично точна. Чувала съм да казват, че децата, родени в смутни времена, са много изрядни и Рут, дете на Втората световна война, потвърждаваше правилото. Толкова по-различна беше от Силвия, която, само с петнайсет години по-млада, се докарваше в тесни поли, смееше се прекалено шумно и сменяше цвета на косата си за всяко ново гадже.

Рут се появи и прекоси стаята, елегантно облечена, с безукорна прическа, но скована като стълб на ограда.

— Добро утро, мамо — поздрави тя и докосна лицето ми със студените си устни. — Закуси ли вече? — Погледна наполовина празната чаша със сок. — Надявам се, че си хапнала нещо повече от това. И бездруго ще ни хванат сутрешните задръствания, няма да има време да спираме. — Погледна часовника си. — Ще посетиш ли тоалетната?

Поклатих глава и се зачудих кога аз се бях превърнала в детето.

— Сложила си медальона от татко! Цяла вечност не съм го виждала. — Тя се пресегна да го оправи и кимна с одобрение. — Имаше невероятен вкус, нали?

Съгласих се и се умилих от склонността на малките деца безрезервно да вярват на дребните неистини, изречени от възрастните. Заля ме вълна на обич към опаката ми дъщеря, но бързо се преборих с уморената, стара майчина вина, която изплуваше всеки път, щом видех тревожното й лице.

Тя взе ръката ми, втъкна я под нейната и подаде в другата ми ръка бастуна. Много от обитателите тук предпочитаха проходилки или дори моторизирани инвалидни колички, но аз все още се справях добре с бастуна, а пък и трудно променях старите си навици.

Добро момиче беше моята Рут — сигурна и стабилна. Днес се бе облякла официално, както би направила, ако отиваше на среща с адвоката или лекаря си. Бях сигурна, че ще го стори. Искаше да направи добро впечатление, да покаже на режисьорката, че независимо какви ги е вършила майка й в миналото, тя, Рут Брадли Маккорт, бе уважавана представителка на средната класа.

Потеглихме в мълчание и след малко дъщеря ми се залови да настройва радиото. Пръстите й бяха на възрастна жена, с подути кокалчета и очевидно всяка сутрин напъхваше с усилие пръстените си. Стряскащо е да видиш собственото си дете да остарява. Погледнах своите отпуснати в скута ръце. Толкова заети в миналото, с тежка работа или сложни манипулации, сега те лежаха посивели, безжизнени, бездейни. Рут най-сетне се спря на станция за класическа музика. Водещият говори известно време, доста глуповато, за изминалия уикенд, след което пуснаха Шопен. Съвпадение бе, разбира се, че тъкмо днес щях да чуя отново валса му в си минор.

Рут отби пред няколко огромни бели сгради, правоъгълни като самолетни хангари. Изгаси мотора и за миг остана загледана пред себе си.

— Не разбирам защо се съгласи на всичко това — тихо започна тя, а устните й бяха плътно присвити. — Толкова много си направила през живота си. Пътувала си, учила си, отгледала си едно дете. Защо трябва да си припомняш каква си била?

Тя не очакваше отговор и аз не й го дадох. Рязко въздъхна, скочи от колата, извади бастуна от багажника и ми помогна да сляза.

Отпред вече ни чакаше млада жена — с много дълга руса коса, пусната свободно по гърба, а отпред подстригана на гъст бретон. Беше от типа момичета, които бихте определили като безлични, ако не бяха невероятните тъмни очи. Те сякаш принадлежаха на маслен портрет — кръгли, дълбоки, изразителни, блестящи като незасъхнала още боя на художник. Втурна се към нас и усмихната широко, взе дланта ми, отпусната върху ръката на Рут.

— Госпожо Брадли, толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Аз съм Урсула.

— Грейс — отговорих аз, преди Рут да успее да добави „доктор“ пред името ми. — Наричайте ме Грейс.

— Грейс — с грейнало лице повтори Урсула. — Не мога да ви опиша колко бях щастлива, като получих писмото ви. — Акцентът й беше британски, което ме изненада след американския адрес на плика. — Много ви благодаря, че приехте да сте шофьор днес.

Усетих как Рут се стегна до мен.

— Едва ли мислите, че бих оставила майка си да пътува с автобус.

Урсула се засмя и ми стана драго как младите бързат да приемат недружелюбността за ирония.

— Е, влизайте. Днес е голям студ. Извинете ни за лудницата, но започваме снимки другата седмица и бързаме да приготвим всичко. Надявах се да се срещнете с нашата декораторка, но тя отиде в Лондон за някакви дамаски. Може би ще ви завари, като се върне. Внимавайте с прага, има нещо като стъпало.

Двете с Рут ме повлякоха през фоайето към тъмен коридор с врати от двете страни. Някои от тях бяха открехнати и успях да зърна неясни силуети на хора, вперили погледи в святкащи монитори. Нищо тук не напомняше местата, които бях посещавала заедно с Емелин преди толкова много години.

— Стигнахме — обяви Урсула и протегна ръка към последната врата. — Заповядайте, ще поръчам нещо топло за пиене. — Отвори вратата и аз прекрачих прага към миналото си.

Бях се озовала в салона на „Ривъртън“. Дори тапетите бяха същите. Тъмночервеният цвят, стил „арт нуво“ на Силвър Студиос, „Огнени лалета“ — толкова ярки, колкото в деня, в който пристигнаха от Лондон. В средата, точно срещу камината, беше разположено канапе „Честърфийлд“, покрито с индийска коприна, точно като онази, която дядото на Хана и Емелин, лорд Ашбъри, бе донесъл от службата си като морски офицер. Корабният часовник седеше на мястото си както винаги, до големия свещник „Уотърфорд“ на полицата над камината. Някой беше положил доста усилия, за да го набави, и сега той известяваше за присъствието си с всеки удар. Ето че след близо осемдесет години помнех неговия звук. Безмълвният настойчив начин, по който отмерваше часовете и минутите — търпеливо, категорично, безучастно, сякаш още тогава знаеше, че времето не е приятел на обитателите в тази къща.

Рут ме придружи до канапето и ме настани в единия му край. Чувах, че зад гърба ми се движат хора, носеха прожектори на огромни стойки, някой някъде се засмя.

Помислих си за последния път, когато седях в салона — истинския, не тази имитация, — деня, в който знаех, че напускам „Ривъртън“ и никога повече няма да се върна.

Съобщих го не на друг, а на Теди. Не му стана никак приятно, но вече бе загубил авторитета си, събитията му го бяха отнели. Лицето му бе бледо и объркано, като на капитан, който знае, че корабът потъва, а е безсилен да го спре. Помоли ме да остана, после започна да ме умолява, от лоялност към Хана, каза ми тогава, ако не към него. И аз почти се съгласих. Почти.

— Мамо, Урсула те пита нещо — побутна ме Рут с лакът.

— Съжалявам, не ви чух.

— Слухът й е поотслабнал — обясни Рут. — На нейната възраст е нормално. Опитах се да я заведа на лекар, но понякога е голям инат.

Права беше за ината. Но не бях глуха и не ми беше приятно, когато хората ме смятаха за такава — не виждам добре без очила, лесно се изморявам, нито един от зъбите ми не е останал и оцелявам благодарение на коктейл от хапчета, но чувам толкова добре, колкото и на младини. Просто с годините се научих да чувам само онова, което искам.

— Точно казвах, госпожо Брадли… Грейс, че вероятно се чувствате странно да се завърнете, един вид пътешествие назад, в миналото. Сигурно обстановката събужда много спомени у вас.

— Да — прочистих гърлото си аз. — Така е.

— Радвам се — усмихна ми се Урсула. — Това е знак, че сме се справили добре.

— О, да!

— А има ли нещо, което ви се струва не на място? Или пък нещо, което сме пропуснали?

Огледах се — всичко до последния детайл бе педантично изпипано, дори и гербът над вратата — шотландският магарешки трън, който се виждаше и на моя медальон.

И все пак нещо липсваше. Въпреки прецизността в подредбата декорът беше странно лишен от атмосфера. Като музеен експонат — интересен, но без живот.

Но бе съвсем разбираемо. Макар 20-те години да бяха все още ярки в спомените ми, за режисьорите това бяха „отдавна отминали дни“, а възстановяването им в декор изискваше толкова уморителни проучвания и анализи, колкото и възстановяването на сцена от средните векове.

Усещах, че Урсула ме наблюдава и напрегнато очаква присъдата ми.

— Прекрасно е — най-сетне произнесох аз. — Всичко си е на мястото.

И тогава тя каза нещо, което ме сепна.

— С изключение на семейството.

— Да, с изключение на семейството. — Премигнах и за миг сякаш ги видях отново: Емелин, отпусната върху канапето, с убийствени крака и мигли, Хана — сбърчила чело над някоя от книгите в библиотеката, Теди, кръстосващ бесарабския килим…

— Изглежда, Емелин е била доста забавна — предположи Урсула.

— Така е.

— Лесно събрах информация за нея — почти във всяка клюкарска колонка по вестниците се споменава името й. Да не говорим за дневниците и писмата от половината необвързани тогава мъже.

— Да, тя беше известна личност — кимнах аз.

Урсула ме погледна изпод бретона си.

— Никак не ми беше лесно да разгадая характера на Хана.

— Така ли? — покашлях се отново аз.

— Оказа се истинска загадка. Не че не я споменават във вестниците — напротив. Тя също е имала доста обожатели. Но като че ли малко хора са я познавали. Възхищавали са й се, обожавали са я, но май не са я познавали истински.

Замислих се. Хана бе красива, умна, изпълнена с копнежи.

— Тя беше сложна личност.

— Да — съгласи се Урсула. — И аз останах с такова впечатление.

Рут, която досега само ни слушаше, попита:

— Едната от тях се е омъжила за американец, нали?

Погледнах я изненадано. През целия си живот се бе старала да не научи нищо за сестрите Хартфорд.

— Прочетох някои материали — отвърна тя, срещнала погледа ми.

Съвсем типично за Рут — да се подготви за посещението ни, независимо че поводът й е неприятен.

Сетне се обърна към Урсула и предпазливо попита, сякаш се притесняваше да не допусне грешка:

— Едната от тях се е омъжила след войната, нали? Коя?

— Хана. — Ето. Направих го. Произнесох името й на глас.

— А другата сестра? — продължи Рут. — Емелин? Тя омъжвала ли се е изобщо?

— Не — отговорих аз. — Беше сгодена.

— Няколко пъти — с усмивка добави Урсула. — Изглежда, не е могла да се спре на един мъж.

О, не, направи го. Накрая се спря.

— Предполагам, никога няма да разберем точно какво се е случило през онази нощ — додаде Урсула.

— Не — съгласих се аз. Уморените ми стъпала пулсираха в твърдите кожени обувки. Довечера щяха да са подути, Силвия щеше да ми се скара и после да предложи да ги накисна във вода. — И аз така предполагам.

Рут се изправи на стола си.

— Но вероятно знаете какво се е случило в крайна сметка, госпожице Райън. Нали правите филм от тази история.

— В най-общи линии — съгласи се Урсула. — Прабаба ми е била на гости в имението „Ривъртън“ в онази вечер — била е далечна роднина на сестрите — и разказът й се превърна в легенда за нашето семейство. Разказала я на баба ми, тя пък на майка ми и мама — на мен. Всъщност много пъти съм чувала историята и всеки път ми правеше впечатление. Винаги съм знаела, че един ден ще направя филм по нея. — Усмихна се и сви рамене. — Но в една история неминуемо има тъмни петна, не е ли така? Събрала съм цели папки с материали по случая — полицейски отчети, публикации във вестниците, но все втора ръка сведения. И доста сериозно цензурирани, струва ми се. За съжаление двамата свидетели на този инцидент отдавна не са сред живите.

— Трябва да призная, че темата ми се струва доста мрачна за филм — отбеляза Рут.

— О, не, напротив, превъзходна е — възрази Урсула.

— Обещаващ поет, истинска звезда на литературния небосклон в Англия, се самоубива край езерото по време на шумно празненство. Единствени свидетели са двете красиви сестри, които никога повече няма да си проговорят. Едната е неговата годеница, а за другата се говори, че му е била любовница. Невероятно романтична история.

Топката в стомаха ми леко се отпусна. Значи тайната им все още не беше разкрита. Урсула не знаеше истината. Защо ли бях допуснала обратното? Запитах се също що за криворазбрана лоялност ме караше да ги браня. И защо, след всички тези години, за мен все още не беше без значение какво мислят хората.

Естествено, знаех отговора. Защото така бях родена. Господин Хамилтън ми го каза в деня, когато си тръгнах и стоях на най-горното стъпало на изхода за слугите, с кожената чанта, побрала малкото ми лични вещи, а госпожа Таунсенд плачеше в кухнята. Каза ми, че го нося в кръвта си, точно както майка ми и нейните родители преди мен, че е голяма глупост да напускам една хубава къща и добро семейство. Той осъждаше загубата на лоялност и гордост, превърнали се в масово явление сред английската нация, и се бе врекъл, че няма да позволи същото да се случи и в „Ривъртън“. Напразно сме спечелили войната, щом ще загубим обноските си.

Отново ми дожаля за него — толкова безкомпромисен и убеден, че ако напусна службата си, поемам по пътя към морален и финансов упадък. Много по-късно започнах да разбирам какъв ужас е изпитвал дългогодишният иконом, колко бурни са били социалните промени около него, които са го следвали по петите. Колко отчаяно е копнеел да се запазят старите обичаи и принципи, създаващи му усещане за сигурност.

Ала той се оказа прав. Не напълно и не относно упадъка — нито финансите ми, нито моралът ми пострадаха, след като напуснах „Ривъртън“, но една част от мен завинаги остана в къщата. Или по-скоро — частица от къщата завинаги остана в мен. Дълги години след това при миризмата на восък „Стъбинс & Ко“, при хрущенето на автомобилни гуми по чакъл или точно определен звън аз отново бях четиринайсетгодишното момиче, уморено след тежък ден, което отпива топло какао до камината в салона на прислугата, докато господин Хамилтън чете на глас подбрани пасажи от „Таймс“ (които смяташе за подходящи за впечатлителните ни уши). Виждах Нанси да се мръщи на някои непочтителни коментари от страна на Алфред, госпожа Таунсенд, която тихичко похърква, отпуснала плетката в широкия си скут…

— Ето ги и напитките — обяви Урсула. — Благодаря ти, Тони.

До мен бе застанал млад мъж с импровизиран поднос с няколко различни чаши и буркан от сладко, пълен със захар. Остави ги на масичката до канапето, където Урсула ги разпредели. Рут подаде чаша и на мен.

— Мамо, какво има? — Тя извади носна кърпичка от чантата си и се пресегна към лицето ми. — Добре ли си?

Едва тогава си дадох сметка, че страните ми са влажни.

Заради аромата на чая. Заедно с факта, че се намирам в тази стая, седнала на същия „Честърфийлд“. От тежестта на старите спомени. От дълго пазените тайни. От сблъсъка на минало и настояще.

— Грейс? Да ви донеса ли нещо? — попита Урсула. — Може би да намаля отоплението?

— Трябва да я откарам у дома. — Това вече беше Рут. — Знаех си, че идеята не е добра. Дойде й в повече всичко това.

Да, исках да се върна у дома, да се почувствам у дома. Усетих, че ме изправиха на крака, някой ми подаде бастуна. Чувах гласове около себе си.

— Съжалявам — промълвих аз, не на някого конкретно. — Просто съм много уморена. — Наистина уморена. Толкова време мина оттогава.

Стъпалата ми пулсираха, пристиснати до болка от обувките. Някой — вероятно Урсула — ме хвана за ръката, за да ме подкрепи. Студеният вятър блъсна мокрото ми лице.

След това вече бях в колата на Рут, а покрай нас прелитаха къщи, дървета, пътни знаци.

— Не се притеснявай, мамо — успокояваше ме Рут. — Всичко свърши. Няма да си простя, че се съгласих да идваш тук.

Поставих ръка върху нейната и усетих колко е напрегната.

— Трябваше да се доверя на интуицията си — продължи тя. — Беше глупаво от моя страна.

Затворих очи. Заслушах се в шума на радиатора, ритмичното движение на чистачките и бученето на трафика около нас.

— Точно така, отпусни се — говореше Рут. — Прибираш се у дома. И повече не се налага да се връщаш там.

Усмихнах се и усетих, че потъвам.

Вече беше твърде късно, аз си бях у дома. Бях се завърнала.

Детската стая

Тази сутрин, сякаш в предчувствие за близката пролет, времето е меко и седя на метален стол под бряста в градината. Според Силвия за мен е добре да глътна малко свеж въздух и ето ме, играя на криеница с плахото зимно слънце. Страните ми са ледени и отпуснати като праскови, стояли твърде дълго в хладилника.

Мисля си за деня, в който се появих в „Ривъртън“. Все още е съвсем ясен в съзнанието ми. Годините, които ме деляха от този момент, сякаш се свиха и отново е 14 юни 1914 година. Отново съм на четиринайсет — наивна, недодялана, изплашена до смърт, пристъпвам след Нанси нагоре по изстърганите до бяло стъпала от бряст. Полата й свисти енергично при всяка крачка и сякаш свидетелства колко съм несръчна. Катеря се мъчително, дръжката на куфара прерязва вече пръстите на ръката ми. В един миг загубвам Нанси от поглед, завила е по следващата поредица стъпала и само острият звук от полата й ме насочва накъде да вървя…

Когато Нанси стигна най-горната площадка, тя продължи напред по тъмен коридор с нисък таван, докато най-сетне токчетата на обувките й спряха пред малка врата. Извърна недоволно смръщеното си лице, наблюдавайки как залитам по коридора. Сърдито присвитите й очи бяха черни също като косите й.

— Какво ти става? — попита тя. Колкото и да се стараеше, не можеше да прикрие ирландския си акцент. — Не знаех, че си толкова мудна. Госпожа Таунсенд не спомена нищо такова.

— Не съм мудна. Куфарът ми… Много е тежък.

— Голяма работа, един куфар — врътна тя глава. — Не разбирам що за прислужничка ще си, след като не можеш да пренесеш един куфар с дрехи. Гледай господин Хамилтън да не те види как влачиш метлата като чувал с брашно.

Тя отвори със замах вратата. Озовахме се в тясна стая, в която миришеше на нещо особено… на картофи може би. Половината от стаята, от желязното легло и от скрина щеше да е моя.

— Това е. Ей там е твоето място — посочи тя далечния край на леглото. — Аз съм на отсамната страна и ще ти бъда благодарна, ако не пипаш нещата ми. — Тя прокара ръка по ръба на скрина, покрай разпятието и Библията, покрай четката за коса. — Не разрешавам да оставяш следи от мръсни пръсти. А сега извади по-бързо нещата си, облечи униформата и слизай долу да започнеш работа. Никакво разтакаване, а и през ум да не ти минава да напускаш помещенията за прислугата. Обядът днес ще е в дванайсет, защото внуците на господаря пристигат. А не сме готови още със стаите. Никак не ми се иска да ходя да те търся. Дано не си от ония, дето се заплесват.

— Не съм, Нанси — троснато отвърнах аз. Не ми хареса намекът й, че може да съм крадла.

— Ще видим — поклати тя глава. — Казах, че ми трябва още едно момиче, а виж кого ми пращат. Никакъв опит, никакви препоръки, на всичкото отгоре има вид на смотла.

— Не съм…

— Млък! — тропна с крак Нанси. — Госпожа Таунсенд ми каза, че майката ти е чевръста и за всичко я бива, а крушата не падала по-далеч от дървото. Гледай наистина да е така. Господарката хич не понася туткави хора, аз — също. — Тя тръсна глава възмутено, завъртя се на пета и ме остави сама в тясната таванска стаичка. Ритмичното свистене на полата й постепенно заглъхна.

Затаила дъх, чаках да настъпи тишина.

Останала сама в притихналата стая, отидох на пръсти до вратата и я затворих. Обърнах се, за да огледам новото си жилище.

Нямаше кой знае какво за гледане. Прокарах пръсти по рамката на леглото, пъхнах глава в тясното пространство, което стръмният покрив образуваше с пода. Дюшекът бе покрит със сиво одеяло, закърпено умело от нечии сръчни пръсти в единия край. Единствената украса в стаята бе малка картина, изобразяваща ловна сцена. Виждаше се прострелян със стрела елен, от чийто хълбок течеше кръв. Побързах да отклоня очи от умиращото животно.

Предпазливо приседнах на ръба на леглото, като много внимавах да не смачкам чаршафите. Пружините изскърцаха и аз отскочих изплашено. Усетих как лицето ми пламва от тревога.

Лъч светлина, в който играеха множество прашинки, влизаше през тесния прозорец. Коленичих върху стола и надникнах навън.

Стаята гледаше към задния двор, беше толкова високо, че виждах отвъд градината с розите, оттатък дървените решетки с увивни растения, та чак до южния фонтан. Знаех, че отвъд е езерото, а на отсрещния му бряг са селото и къщата, в която бях прекарала своите четиринайсет години. Представих си мама, превила гръб над дрехите за кърпене, до прозореца в кухнята, където светлината бе най-добра.

Как ли щеше да се справи без мен? Не беше добре напоследък. Често я чувах да стене нощем в леглото — знаех, че костите я болят. Случваше се сутрин пръстите й да са толкова схванати, че трябваше да нося топла вода и да ги разтривам, докато не се раздвижат достатъчно, та да може да улови кълбото с конци от кошничката. Госпожа Роджърс беше обещала да наминава всеки ден, а човекът, който носеше дрехите за кърпене, идваше два пъти в седмицата. Въпреки това щеше да е сама твърде много време. Трудно щеше да насмогне с работата без мен. От къде щеше да намира пари? Мизерната ми заплата не бе за пренебрегване, но май щеше да е по-добре да бях останала при нея.

Мама обаче настоя да дойда да работя тук. Остана глуха за възраженията ми. Само поклати глава и заяви, че тя знаела по-добре. Разбрала, че в имението търсят помощничка, и била убедена, че тъкмо аз съм подходяща. Не ми обясни откъде го знае. Напълно типично за майка ми с нейните тайни.

— Не е далеч и ще можеш да идваш в свободните дни да ми помагаш — бе единственото, което каза.

Вероятно е прочела по изражението ми, че никак не съм убедена в думите й, защото протегна ръка и докосна бузата ми — нещо твърде необичайно за нашите отношения. Подскочих от изненада й от допира на загрубелите от иглата пръсти.

— Хайде, дете, знаеш, че рано или късно ще трябва да си намериш място, където да работиш. Това, което се предлага сега, е и добра възможност. Ще видиш. Трудно ще намериш дом, в който взимат толкова малко момиче без никакъв опит. Господин Хамилтън може да е строг наглед, но пък е много справедлив. Госпожа Таунсенд — също. Бъди старателна и няма да имаш неприятности. — Пръстите й се сключиха около брадичката ми. — И, Грейси, никога не забравяй мястото си. Много млади момичета така си навличат белята.

Обещах да следвам заръките й и следващата събота, облечена с роклята си за неделното богослужение, потеглих неохотно по хълма към голямата къща на имението, за да се срещна с лейди Вайълет.

Лейди Вайълет ми обясни, че домакинството е сравнително малко и спокойно — била сама със съпруга си лорд Ашбъри, който бил зает през по-голяма част от времето с грижи за имението и с клубовете си, както и за нея. Двамата им синове — майор Джонатан и господин Фредерик, живеели в собствени домове със семействата си, но идвали тук от време на време. Положително съм щяла да ги видя един ден, ако се представя добре и остана в къщата. Тъй като били само двамата, не се налагало да имат допълнителна прислуга и оставили всичко на грижите на господин Хамилтън и госпожа Таунсенд, готвачката. В случай че са доволни от мен, това щяло да бъде достатъчна препоръка да ме задържат.

Жената замълча, но погледът й не слизаше от мен и изведнъж се почувствах като мишка, затворена в стъклен буркан. Неочаквано си дадох сметка, че полата ми е отпускана неколкократно, че имам реприз на единия чорап и той опира болезнено в обувката ми, че вратът ми е твърде дълъг, а ушите — прекалено големи.

Само след миг лицето на господарката на дома се разтегна — усмивката превърна очите й в леденостудени полумесеци.

— Виждаш ми се чиста, а и господин Хамилтън спомена, че боравиш добре с иглата. — Докато кимах в знак на потвърждение, тя се изправи и се запъти към писалището. Прокара ръка по ръба и попита, без да се обръща:

— Как е майка ти? Знаеш, нали, че преди години тя работеше при нас?

Отговорих, че този факт ми е известен, майка ми е добре и благодаря за проявения интерес. Трябва да съм отговорила правилно, защото точно в този момент тя каза, че ще ми плаща по петнайсет лири годишно и мога да започна на другия ден. След това позвъни на Нанси да ме изпрати.

Отлепих лице от прозореца, обърсах влагата, която дъхът ми остави по стъклото, и слязох от стола.

Куфарът ми стоеше още там, където го бях оставила — до леглото откъм страната на Нанси. Изтеглих го до скрина, където ми казаха, че мога да прибера вещите си. Докато ги подреждах — две блузи, две поли, чифт черни чорапи, които мама ме бе накарала да закърпя, за да ми е гоило през зимата, стараех се да не гледам към разкървавения елен и ужаса, застинал в очите му. Хвърлих предпазлив поглед към вратата и едва тогава с разтуптяно сърце извадих тайното си съкровище.

Това бяха общо три тома. Зелени, с подгънати ръбове и избелели букви на корицата. Прибрах ги в дъното на чекмеджето и ги покрих внимателно с шала си, за да не се виждат. Господин Хамилтън даде ясно да се разбере, че освен Библията нищо друго за четене не се допуска в къщата без неговото предварително одобрение. В противен случай рискуваш да ти го отнемат. Не бях някоя бунтарка и сега след толкова време, като се замисля, си давам сметка, че съм била изпълнена с чувство на дълг, но тогава за мен бе немислимо да живея без Холмс и Уотсън.

Куфара пъхнах под леглото.

На кука на вратата висеше униформа — черна пола, бяла престилка и плисирано боне за главата. Чувствах се като дете, току-що открило гардероба на майка си. Полата бе твърда на пипане, а яката дращеше врата ми на местата, трайно прегънати от врата на жената, носила я преди мен, която очевидно е била по-едра. Докато завързвах престилката, малък молец излетя от гънките и се скри някъде сред гредите над главата ми; дощя ми се да го последвам.

Бонето, от бял памучен плат, бе така колосано, че предната част стоеше изправена. Застанах пред огледалото на Нанси, за да се уверя, че стои както трябва, и да пригладя светлата си коса върху ушите, както мама ми беше показала. Погледът ми се задържа за миг върху момичето, което ме гледаше отсреща, и си помислих, че е наистина твърде сериозно. Странно е чувството, което те обзема, когато хвърлиш случаен поглед върху лицето си в огледалото. Обикновено не си подготвен и тогава се виждаш такъв, какъвто си — без предварително нагласено изражение.

Силвия ми е донесла чаша топъл чай и парче лимонов пай. Настанява се на металната пейка до мен, хвърля поглед към кабинета и вади цигарите от джоба си. (Интересно как моята потребност от чист въздух сякаш винаги съвпада с нуждата й да запали крадешком цигара.) Предлага и на мен, но отказвам — както обикновено, тя не пропуска да отбележи:

— Вероятно е по-добре за човек на твоята възраст. Да изпуша ли и твоята?

Вижда ми се по-хубава днес. Направила е нещо с косата си и й го казвам. Тя кима, докато издухва струя дим и отмята глава, а на рамото й се появява конска опашка.

— Сложила съм си екстеншъни — обяснява тя. — От години мечтая за такова нещо и тъй като животът е твърде кратък, си помислих, че мога да си го позволя. Страхотна е, нали?

Позакъснявам с отговора и тя приема мълчанието ми за потвърждение.

— Защото е от истинска коса. Такива правят на звездите. Ето, пипни.

— Божичко! — възкликвам аз и поглаждам острата опашка с ръка. — Истинска коса.

— Всичко е възможно в наши дни — размахва цигарата си тя и на филтъра виждам следи от червилото на плътните й устни. — Естествено трябва да си платиш. Добре че имах нещо заделено за черни дни.

Усмихва се широко като зряла праскова и бръква в джоба на блузата си. Оттам изважда снимка и най-сетне разбирам причината за това разкрасяване.

— Антъни — заявява тя и лицето й грейва.

Демонстративно изваждам очилата си и ги слагам, за да огледам по-добре мъжа на средна възраст с посребрените мустаци.

— Много е симпатичен.

— Ох, Грейс! — щастливо въздъхва тя. — Наистина е така. Излизали сме само няколко пъти за по чаша чай, но имам чудесно предчувствие за този мъж. Истински джентълмен. И не е безделник, като някои от предишните. Отваря ми вратата, носи цветя, изтегля стола, преди да седна. От старата школа е.

Това последното го казва заради мен. Вероятно предполага, че само възрастните могат да оценят добродетелите на старата школа.

— С какво се занимава? — питам аз.

— Учител е в местното училище. По история и английски. Ужасно е умен. И не скъпи времето си за обществена работа — доброволен сътрудник е на местното историческо дружество. Казва, че хобито му е да проследява родословното дърво на всички тези лордове и съпругите им, на херцозите и херцогините. Знае всичко за твоето семейство с къщата на хълма… — Тя млъква внезапно, присвива очи и поглежда към кабинета. — Господи, сестра Рачет. Вече трябваше да разнасям чая. Няма да се изненадам, ако Бърти Синклер отново се оплаче. Добре ще й се отрази, ако пропусне някоя и друга бисквита. — Тя загася цигарата и напъхва угарката в кибритената кутия.

— Няма спокойствие за грешниците. Искаш ли да ти донеса нещо, преди да отида при другите, миличка? Не си докоснала чая си.

Уверявам я, че съм добре, и тя с бързи стъпки тръгва през моравата — бедрата и конската й опашка се полюшват в такт.

Приятно е да се грижат за теб, да ти носят чая. Драго ми е да си мисля, че съм заслужила този малък лукс. Само един бог знае колко пъти съм носила чай на другите. Понякога ми е забавно да си представя, че Силвия е част от прислугата в „Ривъртън“. Не я виждам като мълчалива, подчиняваща се домашна прислужничка. Твърде пряма е, не биха я усмирили дори честите напомняния, че трябва да си знае мястото, че е добре да намали малко очакванията си. Не, Силвия никога нямаше да бъде послушната ученичка на Нанси, каквато бях аз.

Знам, че сравнението не е от най-справедливите. Хората твърде много се промениха. Изминалият век ни остави наранени и угнетени. Дори младите и привилегированите носят цинизма като значка на дрехата си, очите им са празни, умовете — пълни с факти, които дори не са искали да знаят.

Това е една от причините да не говоря никога за семейство Хартфорд и Роби Хънтър и за онова, което се случи между тях. Защото беше време, когато се изкушавах да го направя и да се разтоваря от бремето на тяхната история. С Рут. Или по-скоро с Маркъс. Но знаех предварително, че няма да мога да ги накарам да разберат как завърши всичко това. И да им обясня колко много се е променил светът.

Естествено, вече бяха налице първите признаци на прогреса. Първата война — Голямата война, промени всичко. Като си помисля колко потресени бяхме, когато заприижда новата работна ръка с идеите за минимална работна заплата и почивни дни. Преди това светът изглеждаше някак непоклатим, разделенията — прости и неизменни.

В първия ден на пребиваването ми в „Ривъртън“ господин Хамилтън ме повика в своя килер в дъното на коридора за прислугата, където, приведен над дъската, гладеше брой на „Таймс“. Щом ме видя, изправи се и намести рамките на очилата върху дългия си, леко закривен нос. Моето въвеждане в правилата на дома очевидно бе толкова важно, че дори госпожа Таунсенд бе напуснала поста си в кухнята, където приготвяше обяда, за да присъства на нашия разговор. Господин Хамилтън огледа старателно униформата ми и накрая, очевидно останал доволен, подхвана лекцията си за разликите между нас и тях.

— Помни, че имаш огромен късмет да те поканят да прислужваш в къща като тази — рече той напълно сериозно. — С добрия шанс обаче идва и отговорността. Държането ти във всеки момент се отразява на семейството и си длъжна да пазиш тайните им и да заслужиш доверието им. Помни, че господарят винаги е прав. Взимай пример от него и семейството му. Служи безмълвно… старателно… с благодарност. Ще знаеш, че добре си свършила работата си, ако си я свършила, без да те забележат — успяла си, ако никой не те е видял. — Вдигна глава, погледна някъде над мен и лицето му пламна от вълнение. — И, Грейс, никога не забравяй каква чест е да служиш в дома им.

Като си представя само как би реагирала Силвия. С положителност не би приела думите му като мен — с вкаменена от благодарност физиономия и обзета от непознатата тръпка, че се е издигнала с едно стъпало по-нагоре.

Намествам се в стола си и забелязвам, че е забравила снимката. Добре познавам този тип мъже, като новия й ухажор, който й говори за история и за аристократи. Колекционират изрезки от вестници и снимки на хора и семейства, за да скалъпят родословията, до които иначе нямат никакъв достъп.

Може да прозвучи пренебрежително, но всъщност не е така. Винаги ми е било интересно как времето изтрива реалностите и остават единствено някакви неясни отпечатъци. Кръвта и духът избледняват и остават само имената и датите.

Отново затварям очи. Слънцето вече се е преместило и сега топли страните ми.

Обитателите на „Ривъртън“ отдавна вече не бяха на този свят. Времето бе оставило върху мен следите си, докато те останаха вечно млади и красиви.

Сега пък се размеквам. Естествено, че нито са вече млади, нито красиви. Те са мъртви. Погребани. Бяха си отишли завинаги. Единствено откъслечни фрагменти прелитат в паметта на онези, които някога са ги познавали.

Само онези, които живеят в паметта на хората, никога не умират истински.

Първия път, когато видях Емелин, Хана и брат им Дейвид, те обсъждаха как проказата се отразява на лицето. Бяха в „Ривъртън“ вече цяла седмица за обичайното им лятно гостуване. До този момент бях долавяла откъслечни смехове и трополене на забързани стъпки сред скърцането на старата сграда.

Нанси твърдеше, че съм твърде неопитна, за да бъда пусната в отбраното им общество, нищо че бях почти тяхна връстница, така че получавах задачи, които бяха достатъчно далеч от гостите. Докато останалата прислуга бе заета с подготовката около пристигането на възрастните, наложи се аз да се грижа за детската стая.

Твърде големи били вече, твърдеше Нанси, за да имат детска стая, и вероятно няма да я използват, но все пак традицията повелявала голямата стая на втория етаж в далечното източно крило да бъде проветрявана и почиствана всеки ден и цветята да се сменят. Стаята бе просторна и мрачна, с видими белези на занемареност.

Мога да я опиша, но се страхувам, че няма да успея да предам необяснимото очарование, което тя имаше за мен. Беше почти квадратна, твърде мрачна и някак извехтяла и белязана от немара. Сякаш беше омагьосана изоставена стая от някаква стара приказка. Потънала в съня на стогодишна магия. Въздухът вътре бе застоял и влажен, като че с особена плътност. Малката маса в кукленската къща до камината бе подредена в очакване на гости, които никога нямаше да дойдат.

Стените бяха покрити с разлепени на места тапети, някога на сини и бели райета, които с течение на времето и под влияние на влагата бяха станали мръсносиви и на петна. Избелели сцени от приказки на Ханс Кристиан Андерсен висяха на едната стена: смелият оловен войник над огъня, момиченцето с червени обувки, малката русалка, която оплаква загубеното си минало. Всичко тук бе пропито с миризма на влага, на призрачни деца и на отдавна непочистена прах.

В единия край имаше опушена камина и кожено кресло, на съседната стена — огромен прозорец със заоблен свод. Като се покатерех на широкия дървен перваз и погледнех през прозореца, виждах двора, където два бронзови лъва, стъпили на поразрушени от времето постаменти, сякаш наблюдаваха имението и долината под него.

Пред прозореца бе оставено овехтяло люлеещо се конче — сиво на бели петна, с кротки черни очи, които сякаш ми благодаряха за това, че съм избърсала прахта. До него стоеше като мълчалив приятел Рейвърли — ловното куче на лорд Ашбъри от времето, когато бил още момче. Бе умряло, след като попаднало в капан. Препараторът се бе опитал да прикрие разкъсаната кожа, но очевидно раната е била твърде голяма и отдолу се виждаше част от пълнежа. Докато вършех работата си, покривах препарираното животно и се мъчех да си представя, че го няма в стаята, че не ме следи с празния си стъклен поглед и на тялото му няма зейнала рана.

Въпреки Рейвърли с миризмата на бавно разлагане и разлепените тапети това бе любимата ми стая. Както ме предупредиха, ден след ден заварвах стаята празна, децата все имаха занимания някъде другаде в имението. Бързах да свърша задълженията си, за да ми останат няколко свободни минути. Далеч от непрестанните забележки на Нанси, от мрачните укори на господин Хамилтън, от останалите свадливи прислужници, които ме караха да се чувствам така, все едно имам още много да уча. Единствено тук спирах, за да си поема дъх, да остана сама. Започвах да възприемам стаята като своя собствена.

При това имаше и книги, толкова много накуп не бях виждала — приключенски, исторически, приказки, — всичките наредени безразборно на огромните рафтове от двете страни на камината. Веднъж дори дръзнах да сваля една от тях, привлечена единствено от красивото й гръбче. Прокарах ръка по покритата с лек мухъл корица, разтворих я и разчетох името ТИМОТИ ХАРТФОРД. Отгърнах плътните страници, вдишах миризмата на пресен мухъл и се пренесох в друг свят и в друго време.

Бях се научила да чета в селското училище и учителката ми, госпожица Руби, приятно изненадана, че е открила толкова необичаен интерес към книгите у едно дете, започна да ми дава от своите: „Джейн Еър“, „Франкенщайн“, „Замъкът Отранто“. Когато й ги връщах, разговаряхме за любимите откъси. Госпожица Руби предложи дори да стана учителка. Мама замърмори недоволно, когато й казах. Много мило било, дето госпожица Руби подхвърля такива идеи, но идеите не слагали маслото и хляба на масата. Скоро след това ме изпрати в дома на хълма, в имението „Ривъртън“ при Нанси и господин Хамилтън и в детската стая.

Известно време тази стая се превърна в моя територия, книгите — в мои книги.

Един ден се събудихме с мъгла и не след дълго заваля дъжд. Докато бързах по коридора и си мислех, че ме чака илюстрованата детска енциклопедия, която бях открила предишния ден, непознати звуци ме накараха да спра.

Сигурно вятърът е довял нечии гласове от другите стаи, помислих си аз. Трябва да съм си въобразила. Открехнах вратата и за всеки случай надникнах предпазливо. Каква изненада! Вътре имаше някой. Млади хора, които се бяха разположили съвсем спокойно.

Без предупреждение или какъвто и да било знак, мястото вече не беше мое. Стоях вцепенена, нерешителна. Не знаех да продължа ли навътре, за да изпълня задълженията си, или да се върна по-късно. Надникнах отново, но се дръпнах, сепната от звука на внезапно избухналия вътре смях. Гласовете звучаха плътно и уверено. Мярнаха ми се лъскави коси и още по-лъскави панделки.

Цветята, оставени предишния ден, ми помогнаха да взема решение. Вазата стоеше на полицата над камината и през нощта няколко листенца се бяха отронили и лежаха на пода. Не можех да рискувам Нанси да ги види. Много ясно бе обяснила какви са задълженията ми. Също така ме предупреди, че мама веднага ще бъде уведомена, ако не се подчинявам на нарежданията й.

Спомних си заръките на господин Хамилтън и притиснах метлата и четката до гърдите си, докато пристъпвах на пръсти към камината. Правех всичко възможно да съм невидима. Напразно се стараех толкова. Тези тримата от раждането си бяха свикнали да живеят с армия от невидими. Правеха се, че не ме забелязват, също както и аз тях.

Бяха две момичета и едно момче. По-малкото момиче бе на десет, а момчето — най-голямото от всички — на около седемнайсет. И тримата с типичните за членове на семейство Ашбъри черти — русокоси, с ясните сини очи с цвят на цейлонски сапфир на майката на лорда — лейди Ашбъри. Датчанка, която (по думите на Нанси) се омъжила по любов и била лишена от наследство от родителите си. (Ала знае се, че който се смее последен, най-добре се смее, бе добавила Нанси, защото, когато братът на съпруга й починал, тя станала лейди Ашбъри.)

По-високото момиче стоеше насред стаята, размахваше купчина листа и обясняваше колко хубаво нещо е проказата. По-малката седеше на пода с кръстосани крака и наблюдаваше сестра си с ококорени сини очи. Едната й ръка бе прегърнала врата на Рейвърли. Бях не само изненадана, но и леко ужасена от факта, че са го измъкнали от ъгъла и са го включили в групата. Коленичило на дървения перваз на прозореца, момчето се взираше през мъглата към двора на черквата.

— И в този момент, Емелин, се обръщаш към публиката и цялото ти лице е разядено от проказа — тържествуващо обяви изправеното момиче.

— Какво е проказа?

— Кожна болест — гласеше отговорът на сестра й. — С рани, слуз и така нататък.

— Може би носът трябва да е като окапал, Хана — предложи момчето и намигна така, че Емелин да не забележи.

— Чудесна идея! — възкликна Хана.

— А, не! — простена момиченцето.

— Излагаш се, Емелин. Ще бъде само наужким. Ще направим нещо като маска. Наистина ще е отвратителна. Ще се опитам да открия подходяща книга в библиотеката. Дано да има и картинки.

— Не разбирам защо точно аз ще трябва да съм прокажената — измрънка Емелин.

— Питай Господ! — укорително рече Хана. — Той го е написал.

— Но защо ще трябва да играя Мириам? Не може ли да получа друга роля?

— Няма други действащи лица — обясни сестра й. — Дейвид ще бъде Аарон, защото е най-висок, а аз ще играя Бог.

— Не може ли аз да съм Бог?

— И дума да не става. А и мислех, че искаш главната роля.

— Така е.

— Ами добре. Бог не трябва да е на сцената — обясняваше Хана. — Ще казвам неговите реплики зад завесата.

— Може да съм Мойсей — предложи Емелин. — Нека Рейвърли да е Мириам.

— Не може да си Мойсей — отсече Хана. — Имаме нужда от истинска Мириам. Тя е много по-важна от Мойсей. Той участва само с една реплика, затова избрахме Рейвърли. Ще произнеса и неговите думи иззад завесата. Може дори да махнем Мойсей от пиесата.

— Тогава да изиграем друга сценка — с плаха надежда предложи Емелин. — Онази с Мария и бебето Исус.

В отговор Хана само изсумтя презрително.

Очевидно репетираха някаква пиеса. Алфред, лакеят, ми беше споменал, че такава била традицията в семейството по това време на годината — един пее, друг рецитира, децата винаги представят някаква сценка от любимата книга на баба им.

— Избрахме този епизод, защото е важен — обясни Хана.

— Ти го избра — уточни Емелин.

— Вярно е. Става дума за един баща, който има двойствено отношение и двойствени правила: едни за синовете, а други — за дъщерите.

— На мен ми звучи съвсем разумно — обади се Дейвид с насмешка.

Хана се направи, че не го чува.

— Аарон и Мириам имат какво да кажат в тази посока — обсъждат брака на брат си…

— И какво казват? — не се сдържа Емелин.

— Не е важно, просто…

— Разменили ли са си грозни думи?

— Не, и не това е важно. Бог решава Мириам да бъде наказана с проказа, докато Аарон получава само укори. Това справедливо ли е според теб, Ем?

— Мойсей не се е ли ожени за една африканка? — попита Емелин.

За кой ли път, откакто ги наблюдавах, Хана тръсна нетърпеливо глава. От цялото й същество, с доста дълги крайници при това, се излъчваше енергичност и нетърпение. Емелин за разлика от нея бе заела позата на жива кукла. Чертите им, почти еднакви, взети поотделно — правилен нос, чифт наситено сини очи, красива уста, — изглеждаха съвсем различно на лицето на всяко от момичетата. Докато Хана създаваше впечатлението, че пред теб стои кралица на феите — страстна, загадъчна, настойчива, красотата на Емелин бе някак по-достъпна. Макар и още дете, устните й стояха леко отворени също като на снимка, която бях видяла да изпада от джоба на пътуващ търговец.

— Кажи де, нали се ожени за африканка? — повтори Емелин.

— Права си, Ем — засмя се Дейвид. — Оженил се за етиопка. Хана се притеснява, че не споделяме достатъчно ентусиазирано идеите й за правата на жените.

— Хана! Какви ги говори той? Нали не си суфражетка?

— Естествено, че съм — отговори сестра й. — Ти също.

— А татко знае ли? — сниши заговорнически глас момиченцето. — Нали се сещаш колко много ще се ядоса.

— Ами! Кротък е като коте!

— По-скоро е лъв — с треперещи устни промълви Емелин. — Моля те, не го дразни, Хана.

— На твое място не бих се тревожил — обади се Дейвид. — Правата на жените са на мода в дамското общество напоследък.

Емелин не изглеждаше много убедена.

— Фани не ми каза такова нещо.

— Всеки, който се има за нещо повече, ще носи вечерен костюм по време на нейния дебют този сезон — отбеляза Дейвид.

По-малката сестра ококори очи.

Стоях неподвижно пред рафтовете с книги в пълно недоумение за значението на по-голяма част от думите. Чувала бях „суфражетка“, но според мен бе някакъв вид заболяване, каквото май се беше случило на госпожа Намърсмит от селото, когато тя си бе свалила корсета по време на Великденския парад, и съпругът й трябваше да я заведе в болница в Лондон.

— Само се заяждаш — сряза го Хана. — Това, че татко беше достатъчно несправедлив, за да спре Емелин и мен от училище, не значи, че при всеки повод ще се опитваш да ни изкараш глупави.

— Няма нужда да се опитвам — подхвърли момчето и отметна глава заради падналата над очите му къдрица.

Видя ми се толкова красив с тези златисти като на сестрите му коси, че затаих дъх.

— Все едно — продължи той. — Не сте загубили много. Училището е доста прехвалено занимание.

— Така ли? — повдигна вежди Хана. — Обикновено ти е приятно да покажеш какво губя. Защо е тази внезапна промяна? — Широко отворените й от любопитство наситено сини очи ми напомняха на синкава луна. Гласът й трептеше от вълнение. — Да не би да си направил нещо отвратително и да са те изхвърлили?

— Не, естествено — побърза да отвърне Дейвид.

— Смятам обаче, че в живота има по-важни неща от ученето. Според приятеля ми Хънтър най-доброто образование е самият живот. Тази година го записаха в Итън. Баща му е някакъв учен. Очевидно е открил нещо важно, защото кралят го удостои с титлата маркиз. Според мен е малко откачен. Робърт — също, ако може да се вярва на останалите момчета. Според мен обаче е страхотен.

— Е, твоят луд приятел Робърт Хънтър има късмет и може да си позволи да се държи пренебрежително към образованието си, но как да стана уважаван драматург, ако татко настоява да остана неграмотна? — въздъхна Хана, очевидно разочарована. — Щеше ми се да се бях родила момче.

— Аз пък не искам да ходя на училище — включи се и Емелин в разговора. — А и никак не ми се иска да съм момче. Няма да има рокли, ще трябва нося скучни шапки и да говоря по цял ден за спорт и политика.

— На мен пък ми се говори за политика — обади се Хана. В увлечението си тя тръсна глава и внимателно подредените букли и билидъфи се разместиха. — И бих започнала с това да накарам Хърбърт Аскуит да даде право на жените да гласуват.

— Може да станеш първият министър-председател на Великобритания — драматург.

— Точно така — кимна Хана.

— Аз пък си мислех, че искаш да станеш археолог като Гертруд Бел — обади се Емелин.

— Политик и археолог. Мога да бъда и двете. Двайсети век сме вече. — Тя смръщи загрижено чело. — Да можеше само татко да ми разреши да получа прилично образование!

— Знаеш го какво обича да казва за образованието на момичетата — напомни й Дейвид.

— Плъзгава плоскост за всички, които са склонни да се борят за правата на жените — със заучена интонация издекламира Емелин. — Освен това според него госпожица Принс ни учи на всичко необходимо.

— Какво друго да каже? Надява се да станем отегчителни съпруги на още по-отегчителни мъже, да говорим поносим френски, да свирим поносимо на пиано и да губим елегантно на бридж. Така няма да създаваме проблеми на никого.

— Никой не обичал жена, която мисли твърде много — допълни Емелин.

— Също като онази канадка — завъртя драматично очи Дейвид, — която с приказките си за политика го накара да се махне от златните мини и да си дойде у дома. Тази жена ни навлече големи неприятности.

— Не искам всеки да ме харесва — обади се отново Хана и вирна упорито брадичка. — Няма да имам добро мнение за себе си, ако всеки ме харесва.

— Ами значи можеш да се гордееш със себе си — успокои я Дейвид. — Бъди сигурна, че по-голямата част от приятелите ни не те харесват.

Тя смръщи лице, но чертите й много скоро се разтегнаха от усмивката, която озари лицето й въпреки желанието й.

— Нямам намерение да повторя днес някой от противните й уроци. Омръзна ми да рецитирам „Дамата от Шалот“, докато тя си бърше носа.

— Плаче за загубената си любов — въздъхна прочувствено Емелин.

Хана само завъртя очи.

— Истина е — настояваше Емелин. — Чух баба да го казва на лейди Клем. Преди да дойде у нас, госпожица Принс е била сгодена.

— Вероятно се е осъзнала в последния момент — подхвърли Хана.

— Той се оженил за сестра й — уточни Емелин.

Тази информация накара Хана да замълчи, макар и за кратко.

— Трябвало е да го съди за нарушаване на обещание за брак.

— И лейди Клем каза същото и дори по-лошо, но според баба госпожица Принс не искала да му създава неприятности.

— Значи е глупачка — отсече Хана. — Без него ще й е по-добре.

— Колко си романтична — саркастично подхвърли Дейвид. — Нещастната жена е безнадеждно влюбена в мъж, когото никога няма да има, а ти се свиди да рецитираш от време на време по някое тъжно стихотворение. Жестокост, твоето име е Хана.

— Не съм жестока, а практична. Чувствата те карат да се забравиш и да правиш глупости.

Дейвид се усмихна с хитрата усмивка на по-големия брат, който знае, че с времето нещата ще се променят.

— Така си е — настояваше Хана упорито, — госпожица Принс по-добре да престане с всичко това и да започне да пълни главата си, а и нашите глави, с интересни неща. Като например строежа на пирамидите, изчезналия град Атлантида, приключенията на викингите…

Емелин се прозя, а Дейвид вдигна ръце в знак, че се предава.

— Все едно — въздъхна Хана и взе отново листовете си. — Само губим време. Да започнем от момента, в който Мириам се разболява от проказа.

— Това го правихме вече сто пъти — възрази Емелин. — Не може ли да правим нещо друго?

— Какво например?

— Ами не знам — сви тя рамене. Местеше поглед от Хана към Дейвид. — Какво ще кажете за Играта?

По онова време си беше игра, а не Играта. Беше съвсем обикновена. Емелин вероятно имаше предвид играта с кестени, с камъчета или на топчета — това бяха единствените игри, които знаех. Трябваше да мине известно време, докато започна да възприемам играта им с главно „И“. Много по-късно научих, че тя е свързана с тайни, с измислени приключения и фантазии. Но в онази сива, мъглива сутрин, когато капките дъжд трополяха по стъклата на прозореца в детската стая, нямах представа за какво става дума.

Скрита зад креслото, събирах с четката разпръснатите окапали листа на цветята и се мъчех да си представя какво е усещането, ако имаш братя и сестри. Винаги съм мечтала за това. Веднъж дори го споделих с мама и я попитах дали не бих могла да имам сестра. Или някой, с когото да си поклюкарствам, да заговорнича, да си шепна или да си помечтая. Помня, че майка ми се засмя, но с много горчивина и отговори, че за нищо на света няма да направи отново тази грешка.

Все се чудех какво ли е да принадлежиш на някаква група, да си член на племе например и да застанеш пред света с вече готови съюзници? Замислена прокарвах четката за прах по креслото пред мен и изведнъж осъзнах, че нещо под четката се движи. Одеялото, метнато отгоре, се вдигна и нечий старчески глас се обади:

— Хана? Какво става?

Оказа се, че там, сред възглавниците, седи прастара жена, която изобщо не бях видяла до този момент. Веднага се сетих, че това вероятно е „нани“ Браун — дойката. Чувала бях да говорят за нея с приглушен и пълен с уважение глас. Знаех, че е била бавачка на лорд Ашбъри и се смята за нещо като семейна институция, почти толкова, колкото и самата къща.

Вцепенена, стоях с вдигната четка, а три чифта яркосини очи не се отделяха от мен.

— Какво става, Хана? — повтори старицата.

— Нищо, нани Браун — съвзе се най-сетне Хана. — Репетираме тук. Ще говорим по-тихо.

— Внимавайте за Рейвърли, не го разигравайте твърде.

— Няма, нани — успокои я Хана. Гласът й прозвуча неочаквано дружелюбно, като се има предвид колко яростен бе преди малко. — Ще се стараем да пазим тишина. — Тя излезе напред и загърна грижливо дребната фигурка на жената. — Хайде, нани, миличка, почини си.

— Ще си затворя очите само за малко — сънливо отговори старицата. Клепачите й потрепнаха за миг и почти веднага след това дишането й стана равномерно и дълбоко.

Притиснах четката до гърдите си в очакване някое от децата да продума. И тримата ме гледаха с все така широко ококорени очи. В следващия миг си представих как ме завличат при Нанси или, още по-лошо, при господин Хамилтън, за да обясня защо съм се опитала да обърша прахта от заспалата нани. Представих си, естествено, и сърдитото лице на майка ми, когато ме връщат обратно у дома без никакви препоръки…

Нищо такова не се случи — нито се намръщиха, нито се развикаха, нито някой ме укори. Като по даден знак избухнаха в див неудържим смях и след минута вече се търкаляха един върху друг.

Продължавах да стоя неподвижно и да ги наблюдавам още по-разтревожена от преди, тъй като нищо не разбирах. Усетих само как брадичката ми се разтреперва, сякаш всеки миг ще се разплача.

Най-сетне по-голямото момиче се овладя и докато изтриваше потеклите от смях сълзи, рече:

— Аз съм Хана. Виждала ли съм те преди?

Приклекнах в лек реверанс и едва чуто промълвих:

— Не, милейди. Аз съм Грейс.

— Тя не е лейди — изкикоти се Емелин. — Тя е госпожица.

Отново направих реверанс и като се стараех да не поглеждам към лицето на Хана, казах само:

— Казвам се Грейс, госпожице.

— Лицето ти ми е познато — продължаваше Хана. — Сигурна ли си, че не беше тук и по Великден?

— Да, госпожице. Току-що бях започнала работа.

— Не ми се виждаш достатъчно голяма, за да бъдеш прислужница — обади се Емелин.

— На четиринайсет съм, госпожице.

— Ха! — възкликна Хана. — И аз. Емелин е на десет, а Дейвид — той е направо стар. На шестнайсет е.

— Винаги ли бършеш прахта от спящите, Грейс? — обади се Дейвид.

При тези думи Емелин отново избухна в смях.

— О, не, сър. Само този път.

— Жалко! — въздъхна младежът. — Би било удобно. Така няма да има нужда да се къпе.

Лицето ми пламна от изненада. До този момент не бях срещала истински джентълмен. Поне не такъв, който е приблизително на моя възраст или в чието присъствие сърцето ми да забие, все едно ще изхвръкне, заради това, че спокойно говори за къпане. Вече съм възрастна жена и въпреки това, когато си мисля сега за Дейвид, в мен потрепват чувства, сходни с тогавашните. Значи не съм умряла още.

— Не му обръщай внимание — обади се Хана. — Той се мисли за бунтовник.

— Да, госпожице.

Тя ме изгледа въпросително и сякаш се канеше да каже още нещо. В този миг обаче всички чухме забързани стъпки по стълбите, сетне по коридора отвън. Тап, тап, тап…

Емелин изтича до вратата и надникна през ключалката.

— Госпожица Принс — развълнувано съобщи тя и хвърли тревожен поглед към Хана. — Идва насам.

— Бързо! — решително и с приглушен глас нареди сестра й. — Тази жена ще ни умори от четене на Тенисън.

Последва тропот от стъпки и шум от дрехите на тичащите деца и докато се усетя, и тримата изчезнаха. Миг по-късно вратата се отвори със замах и в стаята нахлу вълна влажен въздух. Фигура на типична стара мома се появи в рамката.

Тя обиколи с поглед стаята и най-сетне го спря върху мен.

— Тц, тц — рече тя, — виждала ли си децата? Закъсняват за урок. От десет минути ги чакам в библиотеката.

Не съм лъжкиня и не знам какво ме накара да го направя, но в момента, в който видях госпожица Принс да се взира в мен над очилата си, нито за миг не се замислих.

— Не, госпожице Принс — отрекох аз. — Не и днес.

— Наистина ли?

— Да, госпожице.

Тя не откъсваше очи от мен.

— Стори ми се, че чух гласове.

— Чули сте мен. Пеех си.

— Така ли?

— Да, госпожице.

Възцарилото се след отговора ми мълчание сякаш се проточи цял век, нарушавано единствено от потупването на показалката в дланта на едната й ръка. Най-сетне тя пристъпи напред и обиколи стаята. Тап, тап, тап…

Когато наближи кукленската къща, забелязах как кранчето на панделката, която опасваше роклята на Емелин, се подава и преглътнах мъчително.

— Всъщност… Като се замисля, май ги зърнах тази сутрин през прозореца. Бяха в стария навес за лодки. Там, край езерото.

— Край езерото — повтори госпожица Принс. Приближи до френските прозорци и се загледа в мъглата навън. И без това бялото й лице се освети от зимното сияние навън. — Там, където върби белеят и трепетлики тръпнат, а лек вятър…

Не познавах по онова време Тенисън и си помислих, че това е просто красиво описание на езерото.

— Да, госпожице.

Миг след това тя се извърна.

— Ще поръчам на градинаря да ги доведе. Как му беше името?

— Дъдли, госпожице.

— Отивам да му кажа. Не бива да се забравя, че точността е несравнима с нищо добродетел.

— Не бива, госпожице — направих поредния реверанс.

Обувките й затрополиха отново по дъсчения под и скоро вратата се затвори зад нея.

Сякаш докоснати с магическа пръчка, децата се измъкнаха изпод прашните дрехи в къщата за кукли.

Хана ми се усмихваше, но не разбирах какво толкова съм направила. По-важното бе, че недоумявах защо излъгах. Бях смутена, засрамена и развълнувана.

Направих бързешком реверанс и с пламнало лице полетях по коридора, за да се скрия час по-скоро в стаята за прислугата, далеч от тези необикновени екзотични деца — възрастни и от чувствата, които предизвикаха в мен.

В очакване на представлението

Чувах как Нанси вика името ми, докато тичах презглава към голямата стая на прислугата. В подножието на стълбите спрях за миг, докато свикна със сумрака, и едва тогава се спуснах към кухнята. Медна тенджера вреше на огромната печка и вътре се носеше соленият аромат на варена шунка. Пред умивалника с празен поглед, отправен навън през замъгления от пара прозорец, Кати усърдно стържеше тигани. Предположих, че госпожа Таунсенд е отишла да си полегне, преди господарката да позвъни за следобедния чай. Нанси седеше пред масата в трапезарията на прислугата, заобиколена от сребърни вази, свещници, плата и чаши.

— Ето те най-сетне — смръщи тя лице, при което очите й се присвиха и от тях останаха само две тъмни цепки.

— Щях да тръгна те търся. — Тя посочи с пръст стола срещу нея. — Не стой така, момиче. Вземи една кърпа и ми помогни да излъскам тези съдове.

Настаних се на стола и избрах тумбеста каничка за мляко, която не беше виждала дневна светлина от миналото лято. Започнах да търкам петната по нея, но мислите ми се върнаха обратно в детската стая. Представих си как обитателите й се смеят, закачат се и играят. Имах усещането, че съм отворила красива книга с лъскави страници и потъвам в магията на историята, но внезапно е трябвало да я оставя. Схващате, нали? Вече бях попаднала в магията на децата Хартфорд.

— По-полека — рече Нанси и издърпа парчето плат от ръката ми. — Това е най-доброто сребро на господаря. Гледай господин Хамилтън да не те види как го дереш. — Тя повдигна вазата пред себе си и демонстрира кръговите движения, с които трябва да се чисти повърхността. — Ето така. Виждаш ли? По-нежно. И само в една посока.

Кимнах и отново се залових с каничката. Главата ми беше пълна с въпроси, свързани със семейство Хартфорд, на които бях сигурна, че Нанси може да отговори. Въпреки всичко не ми се искаше да питам направо. Знаех, че е в нейна власт, а и някак й идваше отвътре да ме държи настрани от детската стая, разбере ли, че освен удоволствието от добре свършената работа изпитвам и други приятни чувства, когато ме изпраща там.

Също като влюбен, който успява да насити обикновени неща с особено значение, жадувах за всяка информация, свързана с тях. Мислех си също, че в книгите ми, скътани на тавана, се говори за умението на Шерлок Холмс да накара хората да кажат последното, което искат, чрез умело задаване на въпроси. Поех си дълбоко въздух.

— Нанси…

— Кажи.

— Какво представлява синът на лорд Ашбъри?

— Майор Ашбъри ли? — светнаха тъмните й очи. — О, той е изключителен…

— Не — спрях я аз, — чувала съм вече за майор Ашбъри. — И наистина, ден не минаваше в „Ривъртън“, без да чуеш нещо за най-големия син на лорд Ашбъри, последния от дълга поредица наследници на титлата, учили в „Итън“ и „Сандхърст“. Портретът му е закачен до този на баща му (редом до още цял низ от бащи преди тях) над централното стълбище с лице към преддверието. Нарисуван е с вирната глава, окичен с лъскави медали, а сините му очи са с цвят на лед — всички го смятат за гордостта на „Ривъртън“. Герой от войната с бурите, следващият лорд Ашбъри.

Питах за Фредерик — човека, когото децата в детската стая наричаха татко или „па“ и към когото личеше, че изпитват не само обич, но и уважение. Вторият син на лорд Ашбъри, чието име обикновено караше гостите на лейди Вайълет да кимат с умиление, а лордът промърморваше нещо в чашката си с херес.

Нанси понечи да каже нещо, но очевидно се отказа и затвори уста. Заприлича на риба, понесена от бурята към брега.

— Който не задава въпроси, не го лъжат — рече тя най-сетне, докато оглеждаше на светлината вазата, която лъскаше допреди малко.

Приключих с каничката и взех един поднос. С Нанси винаги ставаше така. Беше посвоему непредвидима: в някои случаи съвсем неочаквано ти доверяваше нещо, а в други ставаше абсурдно потайна.

Не бяха минали и пет минути, когато без всякакъв повод подхвана:

— Предполагам, някой от лакеите се е разприказвал. Обзалагам се, че е бил Алфред. Какви клюкари са само тези мъже! — Тя се залови да лъска следващия съд и вдигна подозрително поглед към мен. — Майка ти не ти ли е говорила за семейството?

Поклатих отрицателно глава, а Нанси вдигна недоверчиво едната си вежда, сякаш не можеше да повярва, че хората може да си говорят за нещо друго, освен за семейството в „Ривъртън“.

Истината е, че мама категорично отказваше да обсъжда каквото и да било, свързано с голямата къща на хълма. Докато бях по-малка, се опитвах да я питам каква е тази къща. В селото се говореше какво ли не и много ми се искаше и аз да мога да разкажа нещо чуто за този дом. Тя поклащаше само глава и все повтаряше, че любопитството е вредно.

— Господин Фредерик — промълви най-сетне Нанси… — Откъде ли да започна? — Тя се съсредоточи над работата си с тежка въздишка. — Не е лош човек. Различен е от брат си, но не е лош. Истината е, че всички ние от долния етаж го харесваме. Ако се вярва на думите на госпожа Таунсенд, винаги е бил малко нещо калпазанин, готов да разказва измислици, и често със странни хрумвания. Ала с нас, прислугата, винаги е много внимателен.

— Вярно ли е, че бил златотърсач? — Струваше ми се напълно подходящо децата на семейство Хартфорд да имат интересен баща. Моят например бе голямо разочарование. Безлична фигура, изчезнала, преди да се родя, която се материализираше единствено от време на време в разгорещените шушукания на майка ми и нейната сестра.

— Да, за известно време — отвърна Нанси. — Пробвал се е в толкова много поприща, че им загубих сметката. Така и не се е задържал на нито едно, този наш господин Фредерик. Първо бяха плановете за чаена плантация в Цейлон, после за търсене на злато в Канада. Сетне пък реши, че ще направи състояние от издаването на вестници. Сега пък се занимава с автомобили. Бог го обича.

— Да не би да продава автомобили?

— Не, произвежда ги, или поне тези, които работят за него, ги произвеждат. Купи някаква фабрика по пътя за Ипсуич.

— И там ли живее със семейството си? — Все ми се искаше да насоча разговора към децата.

Този път Нанси не се хвана на въдицата. Мислите й течаха в избраната от нея посока.

— С малко късмет може и да успее в това. Един господ знае само. Негово благородие ще има голям късмет, ако синът му върне сумите, които той му даде, за да инвестира.

Запремигвах учестено. Преди да успея да попитам какво точно има предвид, тя продължи:

— Скоро ще го видиш. Пристига другия вторник заедно с майора и лейди Джемайма. — Лицето й се озари от рядко появяващата се на нейното лице усмивка — беше по-скоро усмивка на одобрение, отколкото на радост. — Не помня този празник, без семейството да се е събрало. На никого от тях не му и минава през ума, че може да отсъства от официалната вечеря в средата на лятото. Това е традиция.

— Включително и за представлението — дръзко подхвърлих аз, но не посмях да я погледна в очите.

— Значи някой вече се е раздрънкал — повдигна за пореден път вежда Нанси.

Престорих се, че не забелязвам нотката на раздразнение. Тя никак не обичаше да бъде изпреварена в разпространението на клюки.

— Според Алфред и слугите били поканени да гледат.

— Лакеи! — високомерно процеди Нанси. — Ако искаш да чуеш истината, момичето ми, никога не чакай това да стане от устата на лакей. Поканени, как ли пък не! На слугите е разрешено да гледат представлението, което е истински жест от страна на господаря. Той знае колко много всички ние от долния етаж държим на семейството и колко се радваме, като виждаме как растат децата. — Тя тутакси обърна поглед към вазата в скута й, докато, затаила дъх, очаквах да продължи. След минута-две, които ми се сториха цяла вечност, обясни: — Тази година ще е четвъртата, в която ще има представление. Като стана на десет, госпожица Хана реши, че иска да бъде театрален режисьор. Какъв характер само има това момиче! Двамата с баща й си приличат като две капки вода.

— Как така? — не се сдържах аз.

— И двамата са страстни любители на пътешествия. Изобретателни са и са пълни с идеи, пък са и еднакво упорити. — Нанси подчертаваше всяка една от думите на описанието, внушавайки ясното послание, че докато това са черти, напълно приемливи за онези от горните етажи, за хората от долните, каквато бях и аз, не само не са препоръчителни, но и проявата им няма да се толерира.

Откакто се помнех, слушах подобни наставления от майка си и знаех, че най-благоразумно е да кимам.

— Повечето време се разбират прекрасно, но сдърпат ли се, няма човек, който да не е разбрал. Никой не може да излезе на глава с господин Фредерик, така както го може Хана. Истинска фурия е това дете, пълна е с енергия. Спомням си как веднъж му се беше разсърдила здраво за нещо и си бе наумила да го изплаши така, че да се запомни.

— И какво направи?

— Чакай да се сетя какво точно стана… Младият господар Дейвид беше навън за урок по езда. Оттам започна всичко. Госпожица Хана очевидно се подразнила, че вече не е център на вниманието, ето защо облякла Емелин и успяла да се измъкне от нани Браун. Стигнали до най-отдалечения край на имението, където селяните прибирали реколтата от ябълки. Накарала сестра си да се скрие в хамбара. Предполагам, не й е било трудно, защото тя умее да убеждава, а и малката госпожица била щастлива да седи сред толкова много ябълки. След това госпожица Хана се прибрала в къщата задъхана и запъхтяна и докато тичала, викала баща си. В този момент слагах масата за обяд и чух как разказваше на господин Фредерик, че някакви непознати тъмнокожи мъже ги срещнали в овощната градина. Чула ги да се възхищават от красотата на Емелин и й обещали да я заведат на пътешествие през океана. Хана не била сигурна, но според нея били търговци на бели робини.

Бях занемяла от дързостта на Хана.

— И какво стана?

Нанси много обичаше да поддържа напрежението.

— Господин Фредерик открай време се е страхувал от търговците на роби и видях как лицето му първо пребледня, после се зачерви и докато се усетим, грабна Хана и се затича с нея към овощната градина. Бърти Тиминс, който береше ябълки по това време, после разказваше, че господин Фредерик пристигнал в ужасно състояние. Крещял да започне събиране на група преследвачи, защото госпожица Емелин е отвлечена от двама тъмнокожи. Хората се спуснали във всички посоки, но никой не бил видял нито мъжете, нито златокосото момиченце.

— И как я откриха?

— Не я откриха те. Тя ги намери. Омръзнало й да стои и да се крие повече от час в хамбара, а и коремът я заболял от изядените ябълки, ето защо излязла навън да разбере какво става и защо е целият този шум. Защо Хана не идва да я повика…

— Разсърди ли се господин Фредерик?

— О, да — съвсем делово съобщи Нанси. — Но бързо му мина. Никога не издържа дълго да й е сърдит. Двамата имат много силна връзка. Трябваше да направи далеч повече, за да го настрои срещу себе си. — Нанси вдигна лъснатата ваза срещу светлината и едва тогава я сложи при вече изчистените предмети. Остави кърпата, вирна глава и разтри тънкия си врат. — Доколкото съм чувала, той винаги си е имал свои начини да се справя.

— Защо? — попитах аз. — Какво е правил?

Нанси хвърли поглед към кухнята, за да се увери, че Кати е на достатъчно разстояние от нас, за да чуе. В помещенията за прислуга на „Ривъртън“ съществува определен ред, който с течение на времето се усъвършенстваше. Аз бях на възможно най-ниското стъпало и обект на непрестанни наставления за това къде е истинското ми място, но Кати бе наета за най-нискоквалифицираната работа и следователно се смяташе за недостойна, за каквото и да е внимание. Ще ми се да можех да заявя, че тази неоснователна несправедливост поне ме дразнеше или ми правеше впечатление по онова време. Ако сега заявя, че е било така, ще накича своята, твърде млада тогава, персона със съчувствие, което не притежавах. Напротив, наслаждавах се на дребната си привилегия да съм в по-горна категория на прислугата — бог ми е свидетел, твърде много бяха онези в йерархията над мен.

— В младите си години господин Фредерик създавал доста неприятности на родителите си. Бил такова шило, че баща му, лорд Ашбъри, го записал в „Радли“, за да не петни името на брат си в „Итън“. Не го изпратил и в „Сандхърст“, когато навършил необходимата възраст за постъпване в армията.

Постарах се да смеля информацията, преди Нанси да продължи.

— И напълно разбираемо, естествено, след като майор Джонатан имал толкова обещаваща кариера. Малко е нужно, за да се съсипе едно добро име. Така че не си е струвало да рискува. — Тя спря с разтриването и протегна ръка към следващата голяма чиния. — Все едно, всичко е добре, когато свършва добре. Той има своите коли и трите си чудесни деца. Сама ще се увериш, когато дойде време за пиесата.

— Майор Джонатан и децата му ще участват ли заедно с децата на господин Фредерик?

Лицето на Нанси помръкна и тя снижи глас:

— Какви ги говориш, момиче?

Въздухът около нас потрепери от напрежение. Бях казала нещо неподходящо. Погледът на Нанси направо ме изпепели и побързах да отклоня очи. Подносът в ръцете ми вече грееше така, че можех да видя отражението си в него. Лицето ми пламтеше от смущение.

— Майорът няма деца — процеди Нанси. — Вече. — Тя дръпна кърпата от ръцете ми и при това рязко движение дългите й пръсти докоснаха върховете на моите.

— Виж как ме залиса с твоите приказки и работата ми изостана!

Нанси очакваше да знам какво се е случило с децата на майора и нямаше как да я убедя, че това не е вярно.

Често се случваха такива неща в „Ривъртън“. Заради това, че мама бе работила в къщата преди толкова много години, дори преди да се родя, останалите слуги смятаха, че няма как да не съм наясно със семейната история. В мое лице, предполагам, те виждаха нейно продължение и по пътя на необяснима осмоза аз трябваше да познавам и информацията, която тя имаше от онова време. Не само за „Ривъртън“, но и за цялото семейство Хартфорд. Нанси например виждаше и в най-малката проява на незнание от моя страна лична обида. Трябваше да знам, че господарката настоява за топлата си бутилка, независимо от сезона, че предпочита да се храни в сумрак през лятото, че пие сутрешния си чай в сервиза от порцелан „Лимож“… Тъпа ли съм, или какво? Може би съм нахална, което е далеч по-осъдително?

Следващите няколко седмици избягвах Нанси, доколкото това беше възможно, при условие че живеехме и работехме заедно. Вечер, докато тя се приготвяше за сън, лежах с лице към стената и се правех, че спя. Какво облекчение бе, когато духваше свещта и образът на умиращия елен изчезваше в мрака. Денем, когато се разминавахме, тя вирваше презрително брадичка, а аз насочвах цялото си внимание към пода пред мен.

Слава богу, всички бяхме достатъчно заети с подготовката по пристигането на гостите на лорд Ашбъри. Стаите за гости в източното крило трябваше да се прегледат и проветрят, да се свалят покривките от мебелите и да се излъскат дървените части. Да се извади от сандъците на тавана, да се провери за дупки и да се изпере най-хубавото ленено спално бельо. Беше настъпил сезонът на дъждовете и не можехме да използваме въжетата зад къщата, ето защо Нанси нареди да простирам чаршафите на сушилките в специално помещение на тавана.

Така успях да науча за Играта много повече. Тъй като не спираше да вали, а госпожица Принс бе твърдо решена да им предаде всичко най-добро от стиховете на Тенисън, децата на семейство Хартфорд започнаха да търсят скривалище все по-навътре в дебрите на къщата. Сушилнята, през която минаваше и коминът, се оказа най-отдалеченото от класната им стая убежище, мястото, където престояваха с часове.

Никога не ги видях да я играят. Правило номер едно: Играта е тайна. Но ги слушах и един или два пъти, когато не можех да удържа любопитството си, надникнах в кутията. И ето какво научих.

Играта беше стара. Играеха я от години. Не, думата не е „играя“. Те „живееха“ играта от години. Тя беше нещо, което излизаше извън съдържанието на тази дума — сложна измислица, един алтернативен свят, в който бягаха.

Нямаше костюми, мечове, пера по шапките. Нищо, което би я определило като игра. Точно в това бе идеята. Тя беше тайна. Единственият предмет бе кутията. Черна лакирана кутия, донесена от някой от прадедите им от Китай — придобивка от изследователска или пиратска експедиция. Имаше размерите на квадратна кутия за шапки — нито твърде голяма, нито твърде малка. Върху капака се виждаше изработен от полускъпоценни камъни пейзаж — река с мост над нея. На единия бряг се издигаше малък храм и плачеща върба, надвесила клони над водата. Върху моста стояха три фигури, а над тях бе разперила криле самотна птица.

Децата пазеха ревностно кутията и поставяха вътре всичко, свързано с Играта. Макар тя да включваше много тичане, криене и боричкане, истинското удоволствие бе в съвсем друго. Правило номер едно: всички пътешествия, приключения, разследвания и наблюдения трябва да бъдат записани. Често ги виждах да се втурват с пламнали от вълнение лица, за да запишат подробностите от току-що преживяно приключение: карти и диаграми, шифър или рисунка, игра или книга.

Книгите им бяха миниатюрни, със скрепени с конец страници, изписани със съвсем ситни букви, които могат да се прочетат само ако ги приближиш до очите си. Имаха си и заглавия: „Бягство от Кашчей Безсмъртни“, „Среща с Балам и неговата мечка“, „Пътешествие до земите на белите робовладелци“. Някои бяха написани с шифър и не ги разбирах, макар че, ако имах време да се поровя, сигурно щях да намеря кода някъде в кутията.

Играта не беше сложна. Измислена бе от Хана и Дейвид и като по-големи в групата те бяха и основните инициатори и автори на приключенията. Те решаваха кое място е готово за проучване. Бяха съставили и списък с деветима консултанти — твърде разнообразна група от учени викторианци и египетски владетели, а когато обстоятелствата наложеха да бъде включен нов съветник, някой от предишните трябваше да умре или да бъде свален от власт. (Смъртта винаги беше отбелязвана по подобаващо сериозен начин в една от мъничките книги в кутията.)

Освен консултантите всеки от участниците си имаше и роля. Хана беше Нефертити, а Дейвид — Чарлз Дарвин. Емелин, едва четиригодишна при започването на Играта, си бе избрала да е кралица Виктория. По единодушното мнение на Хана и Дейвид — твърде глупав избор, но и обясним, като се има предвид невръстната възраст на сестра им. Във всеки случай особено неподходящ партньор за приключенска история. Въпреки това бе включвана от време на време най-вече като обект на отвличания и за спасяването й се налагаше да се провеждат дръзки операции. Докато двамата по-големи записваха подвизите си, на Емелин се разрешаваше да украсява картите и да запълва фоновете им — светло и тъмносиньо за океана, кафяво, зелено и жълто за сухоземните територии.

От време на време се налагаше Дейвид да отсъства. Ако дъждът спреше за малко, той се измъкваше, за да поиграе на топчета със съседските момчета или да се упражнява на пианото. Хана използваше случая да уреди отношенията си с Емелин. Двете се скриваха сред сушащото се пране на тавана, запасени с добро количество захар на бучки от килера на госпожа Таунсенд, и измисляха какви ли не имена на тайните си езици, за да квалифицират предателя беглец. Колкото и да им се искаше, никога не започваха без него. Беше направо немислимо.

Правило номер три: участниците са само трима. Нито повече, нито по-малко. Три — число така важно не само в изкуството, но и в науката — основни цветове, минимумът брой точки, необходими за определяне на фигура в пространството, броят тонове в музикалния акорд. Три са и върховете на триъгълника — първата геометрична фигура. Неоспорим факт е, че две успоредни линии не могат да заградят пространство. Както и да местиш върховете на триъгълника, колкото и двата от тях да се отдалечават от третия, сборът на ъглите им остава неизменно един и същ. Той остава завършена, реална фигура.

Разбрах правилата на Играта, защото ги прочетох. Бяха изписани с равен детски почерк на пожълтяло вече парче хартия, пъхнато най-отдолу в кутията. Запечатаха се завинаги в паметта ми. Под всяко от тях тримата бяха сложили подписа си — в пълно единодушие, днес, трети април 1908. Дейвид Хартфорд, Хана Хартфорд и накрая, с по-големи букви, се мъдреше само Е. Х. Правилата са сериозна работа за всички деца и Играта изискваше сериозно чувство за отговорност, което възрастните едва ли биха разбрали. Освен, разбира се, ако не са прислужници, защото те са много наясно с тази част от живота.

Иначе бе просто една детска игра, и то не единствената, с която се забавляваха. В крайна сметка те пораснаха и я забравиха, просто я изоставиха. Или поне така си мислеха. Когато се запознах с тях, тя беше във финалния си етап. Историята щеше да се намеси и те щяха да се изправят пред реални приключения; истинските бягства ги чакаха и им се кискаха зад ъгъла.

Беше просто детска игра и въпреки всичко… А онова, което се случи по-късно, със сигурност щеше да ги отмине, ако не беше тази Игра.

В деня на пристигането на гостите получих специално разрешение: в случай че приключа със задълженията си, да наблюдавам тържеството от горния етаж. Вече се смрачаваше, когато се настаних между перилата и притиснах лице между пръчките, тръпнеща от нетърпение да чуя хрущенето на автомобилните гуми върху чакъла пред входа.

Първа се появи лейди Клементайн де Уелтън, приятелка на семейството, отличаваща се с величественост и намусеност, сравними единствено с тези на покойната кралица. Придружаваше я нейната подопечна госпожица, Франсис Докинс (известна просто като Фани) — мършава девойка, чиито родители бяха загинали с „Титаник“, на която, вече на седемнайсет, усилено се търсеше съпруг. Ако се вярваше на Нанси, най-голямото желание на лейди Вайълет било да я сватоса с овдовелия господин Фредерик, но той очевидно никак не бил въодушевен от подобна възможност.

Господин Хамилтън ги посрещна и ги поведе към дневната, където ги очакваха лорд и лейди Ашбърн. Там съобщи имената им с подобаващ апломб. Наблюдавах ги в гръб как изчезнаха в стаята — първа вървеше лейди Клементайн, Фани я следваше по петите — видях дори как господин Хамилтън вдигна подноса с коктейлите, на който тумбестите чаши за бренди се побутваха с тънките чаши за шампанско.

Много скоро господин Хамилтън се върна в преддверието и подръпна маншетите си — движението се бе превърнало в тик. В този момент пристигнаха майорът и съпругата му — дребна пълничка жена с кестенява коса, чието миловидно лице носеше следите на дълбока скръб. Наблюденията ми естествено бяха направени в гръб, но бях сигурна, че е била обект на някаква несправедливост. Нанси може и да не беше готова да разкрие тайната за децата на майора, но младежкото ми въображение, захранено от готическите романи, бе добре развинтено. Освен това нюансите в привличането между мъжа и жената ми бяха непознати и бях убедена, че единствено трагедия може да е причина такъв висок и хубав мъж като майора да е женен за една твърде обикновена жена. Предполагах, че вероятно някога е била мила, но внезапно двамата са били сполетени от злощастие, отнело младостта и хубостта й.

Майорът, който на живо бе още по-строг от изображението на портрета, попита от чиста любезност господин Хамилтън за здравето му, хвърли собственически поглед на преддверието и поведе Джемайма към дневната. Преди да изчезнат зад вратата, забелязах как ръката му е отпусната грижовно на гърба на съпругата му, жест, който в известна степен смекчи суровото впечатление, което този мъж създаваше и който се запечата завинаги в съзнанието ми.

Краката ми вече се бяха схванали от неудобната поза, когато чух отвън да спира автомобилът на господин Фредерик. Мистър Хамилтън хвърли недоволен поглед към часовника и едва тогава отвори входната врата.

Господин Фредерик се оказа по-нисък от очакванията ми — поне не бе толкова висок, колкото брат си, а единственото, което успях да забележа, бяха рамките на очила. Защото дори когато свали шапката си, той не вдигна глава. Прокара само пръсти през косата си, за да я приглади.

Едва когато вратата на дневната бе отворена пред него и господин Хамилтън обяви появяването му, погледът на по-малкия син обиколи помещението — мястото, където бе преминала младостта му — и тогава спря и на парапета, зад който бях аз. Миг преди шумната стая да го погълне, лицето му пребледня, все едно бе видял призрак.

Седмицата мина много бързо. С толкова много нови хора в къщата имах десетки задължения по подреждането на стаи, занасях и отнасях подноси с чай, слагах масата. Всичко това ми доставяше удоволствие, защото не се плашех от работа — мама се бе погрижила да е така. Освен това очаквах с нетърпение семейното представление в края на седмицата. Цялата прислуга бе насочила вниманието си към официалната вечеря, но мен ме интересуваше единствено представлението. Откакто пристигнаха възрастните, почти не виждах децата. Мъглата навън се разнесе така бързо, както и дойде и бе заместена от топло време с чисто, безоблачно небе, ето защо никой не се застояваше в къщата. Всеки ден, когато се отправях към детската стая, за да изпълня задълженията си, със затаен дъх очаквах да чуя гласове, но очевидно те нямаха намерение да се затварят в нея, след като можеха да бъдат вън. Пренесли бяха и шума, и пакостите, и Играта си в градината.

Заедно с тях отлетя и очарованието на тази стая. Спокойствието се превърна в пустота и мъничкият пламък на радост, който пазех в сърцето си, бе изгаснал. Гледах да приключа с ангажиментите си вътре, подреждах на бърза ръка книгите, без да надничам вече в тях, не се заглеждах дори в окото на кончето. Мислех единствено за това какво ли правят те в момента. Щом свършех, бързах да напусна стаята. Случваше се, докато вдигам чашите и чиниите от масата за закуска от стаята за гости на втория етаж или докато сменях водата в гарафите, да доловя далечен смях, който ме караше да надникна през прозореца. Виждах ги как тичат към езерото и изчезват, дуелирайки се с дълги пръчки.

В приземния етаж мистър Хамилтън държеше прислугата в трескава активност. Истинската проверка на качествата на персонала е, твърдеше той, как ще се справи с пълна къща с гости. Никое желание от тяхна страна не се смяташе за прекалено. Трябваше да работим като добре смазана машина, готова да посрещне всяко предизвикателство, все едно дали надвишава очакванията на господаря. Щеше да бъде седмица на малки победи, чиято кулминационна точка се очакваше да е официалната вечеря.

Амбицията на господин Хамилтън бе наистина заразна. Дори Нанси се повлия от приповдигнатото настроение и обяви примирие по някои важни за нея въпроси — макар и с половин уста, ми позволи да й помогна да почиствам дневната. По принцип не бе моя работа да се грижа за стаите на господарите, напомни ми тя, но когато те са на посещение, получавах тази привилегия. Под строг контрол, разбира се, за да не направя грешка в тази толкова специална задача. Ето как и към без това достатъчно натоварената ми програма се добавиха нови задължения — придружавах Нанси в дневната по време на чая и чувах разговори, които твърде малко ме интересуваха: празненства в края на седмицата, европейската политика и някакъв нещастен австриец, когото застреляли на неизвестно за мен място.

Денят на представлението (неделя, 2 август 1914 година — добре помня датата не толкова заради представлението, а заради това, което се случи впоследствие) съвпадна със свободния ми следобед и първото ми посещение при мама, откакто бях започнала работа в „Ривъртън“. Щом приключих сутрешните си задължения, смених униформата си с моите дрехи, които ми се сториха необикновено твърди и неудобни. Разчесах светлите си коси, леко нагънати от дългото време, което бяха прекарали сплетени, след което ги завих на кок на тила. Дали изглеждах по-различно? Какво ли щеше да каже мама? Бях живяла само пет седмици далеч от дома ни, но вече се чувствах невероятно променена.

В подножието на стълбите, които водеха към кухнята, ме пресрещна госпожа Таунсенд и бързо пъхна малък вързоп в ръцете ми.

— Вземи, вземи. Нещо съвсем малко за майка ти — тихичко прошепна тя. — Парче сладкиш с лимонова глазура и няколко парчета пандишпан.

Стъписах се от неочаквания жест. Госпожа Таунсенд се гордееше с това, че води умело разходите на домакинството и знае как се правят икономии точно толкова, колкото и с високото си суфле.

Хвърлих неспокоен поглед към горната площадки и също като нея зашепнах:

— Сигурна ли сте, че господарката няма да се разсърди?

— Не мисли за нея. За тях двете с лейди Клементайн има предостатъчно. — Жената отупа с длани престилката си и изпъна рамене, от което и без това мощният й гръден кош стана още по-внушителен. — Кажи само на майка ти, че добре се грижим тук за теб — поклати тя глава. — Добро момиче е твоята майка. Изкараха я виновна за нещо, което се е случвало хиляди пъти преди нея.

Тя се завъртя на пети и пое към кухнята също толкова внезапно, колкото и се беше появила. Остави ме сама в коридора в пълно недоумение какво можеха да означават последните й думи.

По целия път към селото се мъчех да ги проумея. Не за пръв път госпожа Таунсенд ме изумяваше със знаците на привързаност към моята майка. Собствената ми изненада ме караше да се чувствам неудобно пред мама, защото усещах, че спомените на възрастната жена са свързани с някакви весели мигове, които по никакъв начин не си представях за майка ми — с нейното мълчание и вечно лошо настроение.

Тя ме чакаше на прага. Щом ме забеляза, се изправи.

— Вече си мислех, че си ме забравила.

— Извинявай, мамо, но трябваше да довърша работата си.

— Надявам се, имала си време да отидеш на черква.

— Да, мамо. Целият персонал ходи в неделя в параклиса в „Ривъртън“.

— Знам, момичето ми. Присъствах на тези служби много преди ти да се появиш на бял свят. Какво носиш? — кимна тя към вързопчето в ръцете ми.

— Госпожа Таунсенд ти го изпраща — подадох аз пакета. — Пита за теб.

Докато разгръщаше опаковката, майка ми нацупи устни.

— Не се съмнявам. И все пак, много мило от нейна страна — въздъхна тя и загърна съдържанието. Сетне отстъпи настрани, за да мога да вляза. — Хайде, ела да ми направиш чай и да ми разкажеш.

Не мога да си спомня за какво точно говорихме в мрачната и безрадостна кухня на нашата къща. Мислите ми бяха в балната зала горе на хълма, където двете с Нанси бяхме редили столовете и закачахме завеси около импровизираната сцена.

Докато помагах с каквото мога на майка ми, час по час поглеждах часовника и с боязън следях как малката стрелка приближава цифрата пет — часът, в който се предполагаше, че ще започне представлението.

Вече бях закъсняла, когато си взехме сбогом. Слънцето наближаваше хоризонта, когато стигнах портата на „Ривъртън“. С бързи стъпки изминах виещия се тесен път през парка. От двете ми страни се издигаха великолепни дървета — наследство от прадедите на лорд Ашбъри. Най-ниските им клони се преплитаха и образуваха висок сенчест свод, чиито листа шушнеха едва чуто.

Когато най-сетне напуснах този тунел и излязох на дневна светлина, слънцето вече се спускаше зад покрива, а последните му лъчи багреха плочите му в бледолилаво и оранжево сияние. Прекосих оставащото разстояние, минах покрай фонтана със статуите на Ерос и Психея, през градината на лейди Вайълет с розови рози, за да стигна задния вход. Широката обща стая на прислугата беше празна и нарушавайки златното правило на господин Хамилтън — да не тичаме с подковани обувки през преддверието на дома, — се затичах по застлания с каменни плочи коридор. Прелетях през кухнята, покрай специалната дървена маса, отрупана от сладкишите на госпожа Таунсенд, и поех нагоре по стълбите.

Къщата тънеше в необичайна за този час тишини. Всички бяха отишли да гледат представлението. Най-сетне се добрах до позлатената врата на балната зала, но спрях за миг, за да пригладя косите си, подръпнах полата и се вмъкнах тихичко в притъмненото помещение. Наредих се край стената до останалите слуги.

Всички добри неща

Нямах представа, че в залата ще е толкова тъмно. Като изключим част от едно улично представление на Пънч и Джуди, което ми позволиха да погледам, когато двете с мама отидохме на гости на сестра й Дий в Брайтън, не бях присъствала на такова нещо. Пред прозорците бяха окачени черни завеси и единствената светлина в залата идваше от четири фенера, свалени очевидно от тавана. Жълтеникавите им лъчи огряваха предната част на сцената и актьорите отдолу нагоре и ги правеха някак призрачни.

В момента Фани с енергично потрепване на гласа и миглите си завършваше финалните ноти на „Сватбен танц“. Публиката я изпрати с любезни ръкопляскания. Тя се усмихна кокетно и се поклони, но така и не успя да се наслади на овациите, тъй като бе принудена да напусне сцената сред суетнята и шума, свързани с подготовката на следващите изпълнители.

Докато тя слизаше от дясната страна на импровизираната сцена, от лявата страна, облечени в нещо като тоги, се появиха Емелин и Дейвид. Стискаха в ръце три дълги дървени пръчки и чаршаф, които бързо се превърнаха в нещо като леко килната палатка. Пролазиха вътре и стояха там на колене, докато шумът в залата не стихна.

— Дами и господа — долетя глас от задната част на сцената, — ще видите епизод от книгата на Стария завет „Числа“.

Одобрителен шум от страна на публиката.

— В древни времена семейство се готви да пренощува в планината. Брат и сестра разговарят за скорошната сватба на своя брат.

Нови, доста немощни аплодисменти.

— Но, братко — с важен глас подхвана Емелин, — какво е направил Мойсей?

— Взел си е жена — доста иронично отговори Дейвид.

— Но тя не е от нашите — рече Емелин и обърна лице към публиката.

— Така е, сестро. Етиопка е.

Емелин заклати глава, а на лицето й се изписа прекомерна загриженост.

— Оженил се е извън племето. Какво ще стане с него сега?

Изведнъж от дъното на сцената се разнесе ясен глас, който кънтеше така, сякаш говорителят бе поставил пред устата си картонена тръба.

— Аарон! Мириам!

Емелин демонстрира най-доброто, на което бе способна, за да покаже колко е изплашена, и в същото време цялото й внимание бе насочено към това, което щеше да последва.

— Говори Бог. Вашият баща. Излезте навън в лагера на събратята си.

Емелин и Дейвид се подчиниха, пролазиха навън от палатката и се изправиха в предната част на сцената. Потрепващото осветление хвърляше безброй сенки върху чаршафа зад тях.

Очите ми бяха привикнали към мрака и най-сетне успях да позная лицата и фигурите на част от присъстващите. На първия ред в официални рокли бяха дамите — различих увисналата челюст на лейди Клементайн и шапката с пера на лейди Вайълет. Няколко реда по назад бе майорът с жена си. Близо до мен с кръстосани крака и вирнато нагоре лице седеше господин Фредерик. Загледах се в профила му. Видя ми се някак различен. На проблясващата светлина на фенерите с тези високи скули и вперени напред очи ми заприлича на труп. Имаше нещо необичайно в очите му. Ами да! Не носеше очила. Не бях го виждала без тях.

В този момент Господ започна да дава своите нареждания и отново насочих вниманието си към сцената.

— Защо вие, Мириам и Аарон, дръзвате да говорите против моя слуга Мойсей?

— Прости ни, татко — обади се Емелин, — ние просто…

— Достатъчно! Събудихте гнева ми!

Последваха няколко шумни удара, наподобяващи гръмотевици (вероятно биеха барабан), и всички подскочиха. Струя дим се показа иззад завесата в дъното и пропълзя към авансцената.

Лейди Вайълет изписка, но Дейвид прошепна високо от мястото си:

— Няма страшно, бабо. Това е част от сценария.

Последва весел смях сред публиката.

— Вие ме разгневихте! — яростно кънтеше гласът на Хана в притихналата зала. — Дъще — продължи тя и Емелин извърна лице от публиката по посока на разнасящия се във въздуха облак, — да те покоси проказа!

— Не! — отчаяно извика Емелин и покри лицето си с длани. Поседя така минута-две и едва тогава се извърна към залата, за да покаже резултата от клетвата.

Всички ахнахме. Актьорите в сценката, след известно колебание дали да използват маска или мармалад и сметана, в крайна сметка се бяха спрели на второто.

— Калпазани — отрони се от гърдите на госпожа Таунсенд. — Уверяваха ме, че им трябва мармалад за кифлите.

— Сине — продължи да нарежда гласът след подходящо дълго драматично мълчание. — Твоят грях е не по-малък, но на теб не съм ти така сърдит.

— Благодаря ти, татко! — рече Дейвид.

— Но запомни, никога повече не обсъждай съпругата на своя брат.

— Да, господарю!

— Сега можете да си вървите.

— Господарю — протегна към Емелин ръка Дейвид, който едва сдържаше вече смеха си, — умолявам те да излекуваш сега сестра ми.

Цялата публика притихна в очакване на отговора на Бог.

— Не — гласеше той. — Не мисля, че мога сега. Тя трябва да прекара седем дни извън лагера. Едва тогава ще бъде приета отново. — В този момент Емелин падна на колене и докато Дейвид отпускаше ръка на рамото й, иззад завесите в лявата страна на сцената се подаде Хана. Публиката ахна. Беше облечена в безупречен мъжки костюм — сако с панталон, цилиндър, бастунче, от жилетката под сакото се подаваше ланецът на бутафорен часовник, а на носа й се мъдреха очилата на господин Фредерик. С бавни стъпки стигна до центъра на сцената, като не спираше да върти закачливо бастуна в ръка. Когато заговори отново, тя съвършено имитираше интонацията на баща си. — Дъщеря ми трябва да разбере, че има едни правила за момчетата и други за момичетата. — Поредно мълчание. — За да се промени това, трябва да поеме по хлъзгавия път на борба за правата на жените.

Всички в залата се вцепениха със зяпнали уста.

Слугите бяха не по-малко скандализирани. Дори в тъмното усетих как кръвта от лицето на господин Хамилтън се стече надолу. За първи път, откакто го познавах, той не знаеше какво предвижда протоколът за подобна ситуация и задоволи неумолимото си чувство за дълг, като насочи вниманието си към госпожа Таунсенд, която, едва съвзела се от удара, че са се възползвали от скъпоценния й мармалад, се люшна напред и се строполи на колене.

Потърсих с поглед господин Фредерик. Все още на своя стол, той стоеше с изпънат гръб и съдейки по потрепването на раменете, реших, че всеки миг ще изпадне в един от неговите пристъпи на ярост, за които бе намекнала Нанси. На сцената децата стояха като фигури от картонена къщичка за кукли, вперили очи в публиката, която на свой ред не откъсваше очи от тях.

Хана бе еталон за хладнокръвие и на самата невинност. Стори ми се, че за част от секундата очите ни се срещнаха и в нейните проблесна смях. Не се сдържах и се усмихнах в отговор, миг по-късно усетих как Нанси косо ме погледна и ощипа силно ръката ми.

С вече грейнало лице, Хана улови ръцете на Емелин и Дейвид и тримата пристъпиха напред, за да се поклонят. При движението на главите им надолу част от мармалада върху лицето на Емелин се плъзна и падна върху една от лампите — чу се леко цвъртене при докосването му до нажеженото стъкло.

— Точно така стана и с един мой познат с проказа — прозвуча пискливият глас на лейди Клементайн. — Носът му падна в легенчето с пяната за бръснене.

Тук вече Фредерик не издържа. Погледът му срещна този на Хана и той избухна в смях. Никога до този момент не бях чувала толкова искрен и заразителен смях. Един по един останалите в залата се присъединиха, макар лейди Вайълет да не бе сред тях.

Аз също се разсмях от сърце и облекчение, докато в един момент Нанси не изсъска в ухото ми:

— Престани, госпожичке. Трябва да дойдеш с мен да ми помогнеш за вечерята.

Щях да пропусна останалите номера, но бях видяла и чула онова, което исках. Докато напускахме залата и вървяхме по коридора, чувах как ръкоплясканията стихват и представлението продължава. Чувствах се заредена с непозната досега енергия.

Докато занесем блюдата с вечеря, приготвени от госпожа Таунсенд, и подносите с кафе в дневната, докато потупаме за последен път възглавниците на креслото, представлението приключи и гостите един по един започнаха да пристигат по реда на старшинството им в семейството. Първи бяха лейди Вайълет и майор Джонатан, следвани от лорд Ашбъри и лейди Клементайн, Джонатан с Джемайма и Фани. Децата Хартфорд вероятно още бяха на горния етаж.

Започнаха да заемат местата си и Нанси подреди чашите така, че лейди Вайълет да може да налее от топлата течност. Повечето разговаряха на незначителни теми, но лейди Вайълет се наведе към креслото на господин Фредерик и с едва забележима усмивка прошепна:

— Разглезил си децата, Фредерик.

Устните на сина й се свиха. Сигурна бях, че чува критиката й не за първи път.

Насочила поглед към кафето, което наливаше, лейди Вайълет продължи:

— Може лудориите им да ти се струват забавни, но ще дойде ден, когато ще съжаляваш за това, че си бил прекалено толерантен. Оставил си ги да се развиват безконтролно. Особено Хана. Нищо не разваля така миловидността на една млада дама, както проявите на дързък интелект.

Раздала своите наставления, лейди Вайълет изпъна рамене, придаде на лицето си любезно изражение и подаде чашата на лейди Клементайн.

Някак естествено разговорите се насочиха към събитията в Европа и вероятността Великобритания да влезе във войната.

— Ще има война — рече лейди Клементайн делово, докато поемаше предложеното кафе и се наместваше по-удобно в любимото кресло на лейди Вайълет. И без това пискливият й глас се извиси още повече. — А всички ние ще страдаме. Мъже, жени и деца. Немците не са така цивилизовани като нас. Ще съсипят природата ни, ще избият хлапетата ни в леглата, ще заробят добрата английска жена, за да им роди нови малки хуни. Помнете ми думата, рядко греша. Ще бъдем във война преди края на лятото.

— Мисля, че преувеличаваш, Клементайн — обади се лейди Вайълет. — Войната, ако наистина започне, ще бъде нещо трагично, като всяка война.

— Така си е — обади се лорд Ашбъри. — Ще бъдат военни действия на двайсети век — напълно нов вид. Да не говорим, че нито един хун няма да вдигне факел срещу един англичанин.

— Може да не подходящо — намеси се Фани, седнала на ръба на шезлонга си, буклите й се люлееха от вълнение, — но аз лично се надявам войната наистина да започне. — Тя извърна рязко глава към лейди Клементайн: — Естествено, не говоря за грабежите и за убийствата, лельо, нито правя пропаганда. Всичко това не ми харесва. Но обичам да виждам мъжете в униформи — последва бегъл поглед към майор Джонатан и едва тогава Фани насочи отново вниманието си към останалата група. — Получих днес писмо от приятелката ми Марджъри… Помниш Марджъри, нали, лельо Клем?

— За съжаление — примигна с тежките си клепачи лейди Клементайн. — Глуповато момиче с доста провинциално поведение. — Тя се приведе към лейди Вайълет и добави: — Израснала е в Дъблин, нали разбираш? Ирландска католичка.

Погледнах Нанси, която носеше в този момент купичка с бучки захар. Тя улови погледа ми и направи сърдита гримаса.

— На почивка е със семейството си на Източното крайбрежие — продължаваше Фани — и ми пише, че когато била на гарата да посрещне майка си, видяла, че там е претъпкано с войници в отпуск, които бързали за своите поделения. Толкова е вълнуващо, наистина.

— Фани, мила — намеси се лейди Вайълет и вдигна очи от каната с кафе. — Според мен проява на доста лош вкус е да искаш война единствено заради вълнението. Не си ли съгласен, Джонатан, скъпи?

Застанал до незапалената камина, майорът опъна назад рамене.

— Може да не приемам мотивите на Фани, но трябва да призная, че споделям чувствата й. Аз също се надявам да има война. На целия континент в момента цари дяволска бъркотия — прощавай за силния израз, мамо, лейди Клем, но е точно така. Има нужда добрата стара Англия да се намеси и да сложи най-сетне ред. Да раздруса добре тези хуни.

От всички страни се разнесоха одобрителни възгласи, а Джемайма стисна пръстите на съпруга си, като подобните на копчета блестящи очи го обляха с обожание.

Старият лорд Ашбъри пухтеше развълнувано с лулата си.

— Добре би било — обяви той и се облегна назад в стола си. — Единствено войната е тази, която може да отдели мъжете от момчетата.

Господин Фредерик се раздвижи на мястото си, пое чашата с кафе от лейди Вайълет и се залови да тъпче тютюн в лулата си.

— А ти, Фредерик — закачливо го попита Фани, — какво ще правиш, ако избухне война? Няма да спреш да правиш коли, нали? Ще е жалко, ако заради една глупава война вече няма да виждаме тези прекрасни возила. Много неприятно ще бъде, ако трябва да се върнем отново към каретите.

Очевидно смутен от флирта на Фани, господин Фредерик вдигна с два пръста късче тютюн, паднало върху панталона му.

— Лично аз не бих се тревожил. Моторните коли са бъдещето. — Той натъпка по-добре тютюна в лулата и продължи: — Господ да ни е на помощ, ако една война създаде неудобство на неразумните жени, които нямат какво да правят.

В този момент вратата се отвори и Хана, Емелин и Дейвид се втурнаха в стаята с все още зачервени от вълнение лица. Преоблекли се, момичетата бяха отново с бели рокли с моряшки яки.

— Много хубаво представление — посрещна ги лорд Ашбъри. — И дума не успях да чуя, но много ми хареса.

— Добре се справихте, деца — обади се и лейди Вайълет. — Все пак догодина може би няма да е зле да се посъветвате с баба си за подбора на сцената.

— А ти какво ще кажеш, па? Хареса ли ти?

Господин Фредерик се направи, че не забелязва погледите на майка си, и отговори кратко:

— Ще обсъдим по-късно творческата част.

— Дейвид, какво ще кажеш за войната? — развълнувана повече от всички надигна глас Фани при вида на децата. — Ще отидеш ли на фронта, ако Англия се включи? Според мен ще бъдеш страхотен офицер.

Момчето пое чашата с кафе от лейди Вайълет и се настани на един от столовете.

— Не съм мислил — сбърчи той нос. — Вероятно да. Чувал съм, че това е истински шанс за голямо приключение. — Погледна Хана и очите му заискриха от смях. — Но се страхувам, че взимат само момчета, Хана.

Фани се изсмя пискливо, от което клепачите на лейди Клементайн потрепериха.

— Стига, Дейвид, Хана едва ли ще иска да отиде на фронта. Ама че смешка.

— Напротив — ожесточено изстреля момичето.

— Скъпа — смаяно се намеси лейди Вайълет, — какви дрехи ще облечеш?

— Бричове и ботуши за езда — побърза да предложи Фани.

— Или мъжки костюм — додаде Емелин. — Като онзи, с който беше в пиесата. Може би без шапката.

Господин Фредерик долови предупредителния поглед на майка си и се изкашля, преди да отговори.

— Докато се реши какъв да бъде костюмът на Хана, нека ви напомня, че нейното участие във военните действия не подлежи на обсъждане. Нито Дейвид, нито тя ще се включат в армията. Момичета не взимат, а на Дейвид му предстои да завърши образованието си. Ще намери друг начин да служи на краля и родината. Ще говорим, когато завършиш „Итън“, а след това и „Сандхърст“ — обърна се той към сина си.

— Ако завърша „Итън“ и ако отида в „Сандхърст“ — вирна брадичка младежът.

В стаята бе настъпила тишина, в която някой тихо се изкашля. Господин Фредерик почука лъжичката в чашата си. След продължителна пауза той отбеляза:

— Дейвид само ни дразни. Нали, момче? — Ново дълго мълчание. — Е?

Дейвид премигна бавно и забелязах, че долната му челюст леко потрепва.

— Да — въздъхна той най-сетне. — Просто исках да разведря обстановката с този разговор за военните действия. Темата не ми се видя много забавна. Извинявам се, бабо, дядо — кимна той към всеки поотделно. Направи ми впечатление, че Хана стисна пръстите на ръката му.

— Напълно съм съгласна с теб, момчето ми — обади се лейди Вайълет. — Защо да говорим за война, която може и да не започне. Предлагам да опитате от прелестната плодова пита на госпожа Таунсенд. — И тя даде знак на Нанси да обиколи отново гостите с подноса.

Известно време отхапваха от сладкиша в мълчание и докато някой измислеше друга достатъчно интересна за всички тема, в стаята останаха да отекват единствено ударите на корабния часовник на полицата над камината.

— Като оставим настрана бойните действия — обади се първа лейди Клементайн, — истинските убийци във време на война са всъщност болестите. Окопите се превръщат в развъдник на най-различни болести. Ще видите, че и този път така ще стане — мрачно прогнозира тя. — Избухне ли войната, с нея ще дойде и едрата шарка.

— Ако изобщо избухне война.

— А как ще разберем, че е избухнала? — ококори огромни сини очи Емелин. — Някой от правителството ли ще дойде да ни каже?

Поглъщайки наведнъж цяло парче, лорд Ашбъри обясни:

— Един приятел от клуба смята, че всеки момент може да дойде съобщение.

— Чувствам се като дете преди Коледа — закърши пръсти Фани. — Копнея за сутринта на първия ден, за да отворя подаръците.

— Не бих се вълнувал толкова много — рече майорът. — Ако Великобритания влезе във войната, то това ще е след месеци, което значи, че Коледа няма да е далеч.

— И въпреки това — обади се лейди Клементайн, — ще пиша още утре на лорд Гифорд, за да дам инструкции относно погребението си. Предлагам на всички вас също да го направите. Да не стане прекалено късно.

Никога до този момент не бях чувала някой да обсъжда погребението си, най-малко пък да го планира. За майка ми това би било лош знак и щеше да ме накара да хвърля сол през рамото си, за да върна отново добрия късмет на своя страна. Гледах изумена възрастната жена.

Нанси бе споменала при един от редките ни разговори за обичая на тази жена да прави мрачни предсказания — долу сред прислугата се говореше, че се навела над люлката на току-що родената Емелин и напълно сериозно заявила, че толкова красиво бебе едва ли ще живее дълго. И въпреки това бях потресена.

Очевидно обаче членовете на семейство Хартфорд бяха свикнали и не изглеждаха разстроени.

Очите на Хана се ококориха от престорена обида.

— Да не би да се съмнявате, че ще се погрижим за вас по най-добрия възможен начин, лейди Клементайн? — Тя се усмихна сладко и улови пръстите на възрастната жена. — За мен например ще бъде чест да ви изпратя както подобава.

— Всъщност — изпухтя лейди Клементайн, — ако човек не се погрижи сам за организацията, не е ясно в чии ръце ще попадне тя. — Погледна Фани и презрително издиша въздуха през доста широките си ноздри. — А и много държа на подобни събития. Планирам своето погребение от години.

— Наистина ли? — искрено се заинтересува лейди Вайълет.

— О, да! — потвърди лейди Клементайн. — Това е едно от най-важните публични събития в живота на човек и моето погребение ще бъде истинско зрелище.

— Очаквам го с нетърпение — обади се Хана сухо.

— Имаш основание за това. В наши дни не можеш да си позволиш да разочароваш хората с лошо представление. Те отдавна не са така толерантни като едно време и не искат да се пишат за тях критични отзиви.

— Не знаех, че одобрявате писането на подобни отзиви, лейди Клементайн — подхвърли Хана, доловила предупредителния поглед на баща си.

— По принцип, не — отвърна възрастната дама. Вдигна отрупаната с бижута ръка и показалецът й се насочи поред към Хана, Емелин и се спря на Фани. — Като оставим настрана съобщението за сватбата й, съобщението за нейната смърт е единствената възможност името на една дама да се появи на страниците на някой вестник. И Бог да й е на помощ — вдигна тя драматично очи към тавана, — ако отзивите са унищожителни, защото втори шанс или следващ сезон няма да има.

След триумфа на сцената остана само вечерята, за да може посещението на семейството в средата на лятото да бъде обявено за много успешно. Очакваше се вечерята да бъде връхната точка на седмицата. Последна екстравагантност, преди гостите да отпътуват и тишината и спокойствието да се възцарят отново в „Ривъртън“. Гостите (сред които щеше да бъде и лорд Пънсънби, братовчед на краля, както издаде госпожа Таунсенд) се очакваше да пристигнат чак от Лондон, така че двете с Нанси под строгото наблюдение на господин Хамилтън прекарахме целия следобед в подреждане на масата в трапезарията.

Местата бяха двайсет и Нанси обявяваше на глас всеки пореден прибор, който поставяше: лъжица за супа, нож и вилица за риба, два ножа, две големи вилици, четири кристални чаши с различна височина. Господин Хамилтън вървеше след нас със сантиметър и мека кърпа, за да се увери, че сме спазили необходимото разстояние и че вижда разкривеното отражение на лицето си във всеки предмет. В средата на масата по цялото продължение на ленената покривка поставихме дълги стебла бръшлян, а кристалните купи с плодове обкръжихме с червени рози. Украсата ми достави голямо удоволствие. Не само бе красиво, но и съвпадаше с моите представи за красиво. Сервизът беше сватбен подарък на нейно благородие не от кого да е, а от семейство Чърчил.

Поставихме картичките с имена, изписани с красивия почерк на лейди Вайълет съгласно старателно изработения от нея план на разположение на гостите около масата. Все пак, отбеляза Нанси, не бива да се придава прекалено голямо значение на това кой до кого ще седи. Смяташе се, че успехът на една вечеря зависи до голяма степен от тази подредба. Очевидно репутацията на лейди Вайълет на „съвършена“ домакиня, а не на просто „добра“ се дължеше на първо място на таланта й да покани точно когото трябва, след което да го сложи да седи до подходящ човек, като предвидливо разпръсква остроумните и забавните гости между скучните, но важни персони.

Със съжаление научих, че нямам право да присъствам на семейната вечеря в средата на лятото на 1914-а, защото почистването на трапезарията и подготовката на масата бяха наистина привилегия, но на сервирането се гледаше като на най-висока чест, която не се полагаше на скромното ми положение. Този път, за огромно разочарование на Нанси, дори на нея бе отказано това удоволствие, тъй като се знаело, че лорд Пънсънби не обичал жени да сервират. Нанси получи някакво утешение от страна на господин Хамилтън, който съобщи, че тя, макар и скрита в съседния на трапезарията алков, ще участва, като поема чиниите, които той и Алфред ще вдигат от масата, и ще ги оставя на плота на вътрешния асансьор. Така Нанси щеше да има поне частичен достъп до разговорите около масата. Щеше да знае какво се е казало, но не и точно от кого.

Моята задача бе да стоя долу до изхода на асансьора за храна. Естествено, подчиних се, независимо от шеговитите подмятания на Алфред, че така ми се пада. Той винаги бе добронамерен и останалите прислужници знаеха кога да се смеят, но аз нямах опит с подобни приятелски закачки и предпочитах да си мълча. Всеки път, когато вниманието се насочеше към мен, неволно се свивах.

С изумление следях как едно след друго се сменяха блюдата: супа от телешка глава, риба, момици, пъдпъдъци, аспержи, картофи, сладкиш с кайсии, желирано мляко, които не след дълго биваха заменяни с мръсни чинии и празни плата.

Докато горе гостите в трапезарията редуваха светските разговори с вкусната храна, долу в кухнята госпожа Таунсенд сновеше напред-назад сред димящите съдове и подсвиркваше като лъснатите локомотиви, които съвсем наскоро минаваха близо до селото. Широките й поли свистяха забързано между огромната кухненска маса и останалите плотове, сетне към печката, където подклаждаше огъня и с престорена скромност пляскаше възхитено при вида на златистата коричка на пайовете си. Единственият човек, който, изглежда, не можеше да бъде заразен от царящото в къщата вълнение, бе клетата Кати, от чието лице не слизаше вечно скръбното й изражение. В първата част от вечерта тя обели несметни количества картофи, а през втората изми безброй много тенджери и тигани. Най-сетне, когато каните с кафе, купички със сметана и захарниците бяха изпратени горе, госпожа Таунсенд развърза престилката си — знак за нас, помощниците й, че работата е приключена. Закачи престилката на една кука, прибра изскочилите кичури посивяла коса в забележителния кок на темето си.

— Кати! — провикна се тя, докато избърсваше разгорещено чело. — Кати? — Тя поклати загрижено глава. — Това момиче винаги е наблизо и в същото време е неоткриваемо. — Залитайки, стигна масата за прислугата, стовари се на стола си и въздъхна.

— Да, госпожо Таунсенд — обади се младата жена и се показа на прага.

— Ох, Кати, какво правиш, момиче? — смръщи вежди жената и посочи пода на прага.

— Нищо, госпожо Таунсенд.

— Ама вярно нищо не правиш. Цялата си във вода. Излез от тук и намери кърпа да обършеш тази вода. Господин Хамилтън ще ти извие врата, ако види какви следи оставяш.

— Да, госпожо Таунсенд.

— Като приключиш, може да направиш за всички нас голяма кана с горещо какао.

Кати затътри крака обратно към кухнята и едва не се сблъска с Алфред, който в този момент слизаше енергично по стълбите, преливащ от жизнерадост.

— Ей, Кати! Едва не те съборих! — възкликна той и се извърна да й направи път. На лицето му изгря широка усмивка, като на малко дете. — Добър вечер, дами!

— Е, Алфред? — свали госпожа Таунсенд очилата си.

— Е, госпожо Таунсенд? — ококори той очи.

— Хайде, не ни дръж в напрежение — щракна тя с пръсти.

Седнах на мястото си до масата и изхлузих обувките, за да дам отдих на пръстите на краката си. Алфред бе около двайсетгодишен — висок, с хубави ръце и топъл глас и не бе работил другаде, освен при лорд и лейди Ашбъри. Бях убедена, че госпожа Таунсенд има особена слабост към него, макар никога да не го показваше, а и аз не смеех да попитам направо.

— Напрежение ли? — повдигна младежът вежди. — Не зная какво имате предвид, госпожо Таунсенд.

— Не знаеш, как ли пък не! — поклати тя глава. — Как мина? Казаха ли нещо, което би могло да ме интересува?

— Вижте, госпожо Таунсенд — започна Алфред, — не бива да казвам нищо, докато не дойде господин Хамилтън. Няма да е редно, нали?

— Слушай, момчето ми, питам само дали гостите на лорд и лейди Ашбъри харесаха храната. Не вярвам господин Хамилтън да има нещо против.

— Ами не знам — намигна ми Алфред и усетих как лицето ми пламва. — Във всеки случай забелязах, че лорд Пънсънби си сипа два пъти от вашите картофи.

Жената вдигна възлестите си пръсти, за да прикрие доволната усмивка, изгряла на лицето й, и промърмори тихичко:

— Госпожа Дейвис спомена веднъж пред мен, че лордът много харесвал картофи соте.

— Да ги харесва ли? Останалите едва се доредиха да си сипят.

— Алфред — укорително повиши глас госпожа Таунсенд, но очите й блестяха, — какви ги говориш? Ако господин Хамилтън те чуе…

— Ако господин Хамилтън чуе какво? — обади се от прага Нанси, която току-що бе слязла. Отправи се към стола си и едва седнала, започна да маха фибите от бонето си.

— Тъкмо разказвах колко много харесаха гостите вечерята — обясни Алфред.

— Никога не съм виждала да се връщат толкова празни чинии — възкликна на свой ред Нанси. — Грейс ще го потвърди. — Кимнах и тя продължи: — Ще видим какво ще каже господин Хамилтън, но според мен надминахте себе си, госпожо Таунсенд.

Госпожа Таунсенд приглади блузата върху едрата си гръд.

— Е — самодоволно измънка тя, — всеки от нас имаше свой принос. — Подрънкване на порцелан откъм вратата привлече вниманието ни. Кати се опитваше да вземе завоя и да влезе при нас, но при всяка крачка чашите се изплискваха и в чинийките вече имаше по една малка локва.

— Ох, Кати! — въздъхна Нанси, когато подносът се стовари на масата. — Всичко изля. Вижте, госпожо Таунсенд.

Възрастната жена вдигна драматично очи към тавана.

— Вече започвам да си мисля, че само си губя времето с това момиче.

— Толкова се старая, госпожо — промънка Кати. — Наистина много се старая. Не исках да…

— Какво не искаше, Кати? — обади се зад гърба й господин Хамилтън. — Какво направи пък сега?

— Нищо, господине. Само исках да донеса какаото.

— Вече го донесе, глупаво момиче — обади се госпожа Таунсенд. — А сега върви да довършиш чиниите. Побързай, че водата ще изстине.

Докато момичето изчезваше към коридора, госпожа Таунсенд поклати глава и обръщайки лице към господин Хамилтън, попита с грейнали очи:

— Отидоха ли си вече, господине?

— Да. Току-що изпратих до колата и последните гости — лейди и лорд Денис.

— А семейството?

— Дамите отидоха да си легнат. Негово благородие, майорът и господин Фредерик допиват шерито си в дневната и също скоро ще се оттеглят. — Господин Хамилтън опря длани в облегалката на стола си, жест, който означаваше, че ще направи важно съобщение. Чакахме мълчаливо.

— Всички вие имате право да се гордеете днес — рече той, след като се покашля, за да прочисти гърлото си. Вечерята мина при изключителен успех, господарят и съпругата му са много доволни. — Той се усмихна. — В знак на благодарност за добре свършената работа лорд Ашбъри бе любезен да разреши да отворим бутилка шампанско и да се почерпим.

Последваха развълнувани аплодисменти. Господин Хамилтън отиде в килера, за да донесе виното, а Нанси стана да вземе чаши. Много се надявах и аз да получа чаша. Всичко това бе съвсем ново за мен: двете с мама нямахме много поводи за празнуване.

Когато посегна да налее от виното и в последната чаша, господин Хамилтън ме погледна над очилата, кацнали на дългия му нос.

— Да — въздъхна той, — мисля, че и ти, малка Грейс, можеш да получиш един пръст вино тази вечер. Господарят не прави често такива жестове.

С благодарност поех чашата, докато господин Хамилтън вдигна високо своята.

— Тост — обяви той. — За всички, които обитават този дом и служат в него. — Нека живеем дълго и достойно.

Чукнахме чашите една в друга и аз се облегнах назад, за да отпия. Изпитах огромно удоволствие от лекото пощипване на мехурчета. След това през целия си дълъг живот, когато пиех шампанско, в съзнанието ми изплуваше тази вечер в трапезарията за прислугата в „Ривъртън“. Особено приповдигнато чувство обзема човек, когато участва в споделен успех. А искрящата оценка на лорд Ашбъри заля с топло чувство всички ни, стопли лицата и сърцата ни. Алфред ми се усмихна над ръба на чашата си и аз отговорих срамежливо на усмивката му. Заслушах се в разказите на останалите за събитията от вечерта: диамантите на лейди Денис, модерните възгледи на лорд Харкорт за брака, увлечението на лорд Пънсънби по картофите соте.

Пронизително иззвъняване ме извади от мислите ми. Всички около масата млъкнаха. Спогледахме се. Господин Хамилтън скочи.

— Това е телефонът — рече той и с бързи стъпки напусна трапезарията.

Лорд Ашбъри имаше в дома си един от първите телефони в Англия — факт, с който всички ние, които работехме тук, бяхме извънредно горди. Приемателната кутия бе закачена в коридора, водещ до килера на господин Хат Милтън, за да може той в случаи като този да вдига слушалката и да свързва хората на горния етаж. Въпреки че системата бе добре организирана, такива случаи се брояха на пръсти, тъй като малцина от приятелите на лорд и лейди Ашбъри имаха телефони в домовете си. Все пак на това нововъведение се гледаше с почти религиозно страхопочитание и винаги намирахме повод да покажем на допълнително наетите помощници в къщата този свят предмет, за да изтъкнем превъзходството на домакинството на „Ривъртън“.

Нямаше нищо изненадващо в това, че иззвъняването тази вечер ни накара да подскочим. Часът бе напреднал и първоначалната изненада прерасна в лошо предчувствие. Напрегнато се вслушвахме, затаили дъх.

— Ало? — стигна до нас гласът на господин Хамилтън. — Ало!

Кати влезе при нас.

— Чух някакъв особен шум — съобщи тя. — Охоо! Шампанско…

— Шшшт — посрещна я общ отговор.

Кати седна и мигом захапа нащърбените си, побелели от водата нокти.

— Да, домът на лорд Ашбъри — чухме гласът на господин Хамилтън. — Майор Хартфорд ли? Да, тук е, на посещение при родителите си. Да, сър, веднага. За кого да предам? Един момент, капитан Браун. Ще ви свържа.

Госпожа Таунсенд прошепна високо:

— Някой търси майора.

Всички продължихме да мълчим. От мястото си виждах профила на господин Хамилтън през отворената врата: стори ми се някак скован и прекалено сериозен.

— Здравейте, сър — рече той във фунията на приемника, — много съжалявам, че прекъсвам вечерта ви, но търсят майора на телефона. Обажда се капитан Браун от Лондон, сър.

Господин Хамилтън замълча, но остана така миг-два, докато се увери, че обаждането е прието и линията не е прекъснала. Видях как пръстите му стиснаха по-силно слушалката. Тялото му се стегна и дишането му се учести.

Закачи слушалката предпазливо и опъна пешовете на сакото си. С бавни стъпки се върна на мястото си начело на масата, но остана прав, стиснал здраво облегалката на стола. Обиколи бавно с поглед лицата на всички ни.

— Най-лошите ни страхове се сбъднаха — рече той мрачно. — От единайсет часа тази вечер Великобритания вече е във война. Бог да ни пази!

Плача. За първи път след всичките тези години заплаквам за тях. Горещи сълзи се стичат по набраздените ми страни, изсъхват и оставят хладни солени следи по кожата ми.

Силвия е до мен отново. Донася ми кърпичка и попива влагата. За нея тези сълзи са просто признак на проблем в отводнителната ми система. Поредното неизбежно неудобство на напредналата възраст.

Тя няма как да знае, че плача за това колко са се променили времената. Че когато препрочитам любими книги, някъде дълбоко в душата си се надявам краят да е различен от този, който познавам, надявам се войната да не беше избухнала. Че този път незнайно как ще ни отмине.

Хай Стрийт, Сафрън

Ще вали. Гръбначният ми стълб, особено в единия си край, е по-чувствителен към атмосферните промени от който и да е уред. Прекарах миналата нощ будна и стенеща от болки. Отдавна не помня да съм извивала така скованото си старо тяло: досадата прерасна в потиснатост, потиснатостта — в отегчение, което на свой ред се превърна в ужас. Ужас, че краят на нощта никога няма да настъпи и че завинаги съм заключена в този дълъг самотен тунел.

Но стига толкова. Отказвам да мисля повече за собствената си крехкост. Досадна съм вече на самата себе си. В крайна сметка трябва да съм заспала, защото се събудих на сутринта и доколкото се простира опитът ми, едното не може да се случи без другото. Нощницата ми се беше вдигнала почти до кръста и точно в този миг в стаята ми шумно влезе младо момиче с навити ръкави на блузата и дълга тънка плитка (естествено не така дълга като моята), устреми се към прозореца и със замах дръпна завесите и пусна дневната светлина. Момичето не беше Силвия и по това разбрах, че е неделя.

Елена — прочетох името й на табелката на гърдите — ме отведе под душа, здраво стиснала ръката ми, за да ме подкрепя. Направи ми впечатление цветът на лака върху ноктите й — цвят на черница, в силен контраст със снежнобялата кожа на ръката. Преметна плитката пред едното си рамо и започна да сапунисва тялото и крайниците ми и докато сваляше тънкия слой, покрил ме през нощта, си тананикаше непозната за мен мелодия. Когато най-сетне реши, че съм готова, ме остави да седна на пластмасовото столче и пусна душът да тече върху гърба ми. Топлата вода донесе огромно облекчение на скованите ми прешлени.

С помощта на Елена бях изсушена, облечена и напълно обработена, така че в седем и половина вече седях в стаята за закуска. Успях да преглътна парче препечена филия с вкус на гума и чаша чай, преди Рут да пристигне, за да отидем двете на черква.

Не съм прекалено религиозна. В интерес на истината, беше време, когато цялата ми вяра ме бе напуснала — тогава отправях искрени молби към милостивия Отец и не разбирах защо оставя земните си чеда да изпитват такива страдания. Сдобрихме се с Всевишния много отдавна. Възрастта често пъти води до примирение. Освен това Рут държеше да ходим на черква и мисля, че това е най-малкото, което мога да направя за нея.

Великите пости са време, когато душата търси себе си и се разкайва преди Великден. Тази сутрин амвонът бе загърнат в пурпурна драперия. Проповедта на тема вина и прошка бе много приятна. (Темата бе напълно подходяща, като се има предвид идеята, която се бе зародила в главата ми.) Свещеникът чете пасаж от Йоан: 14 и умоляваше енориашите си да не се поддават на внушенията на паникьорите, които предричат катастрофи, а да потърсят и намерят вътрешен мир чрез Христа. „Аз съм пътят, истината и животът.“ След това ни посъветва да вземем пример от вярата на апостолите на Христа в зората на първото столетие. С изключение на Юда, естествено. Какво ли да препоръчаш в примера на изменника, предал Исус за трийсет сребърника, обесил се по-късно от отчаяние?

Обикновено изминавахме пеша краткото разстояние по Хай Стрийт за по чаша чай в „При Маги“. Неизменно се отбивахме там, макар Маги отдавна да бе напуснала града с куфара си и съпруга на най-добрата си приятелка. Когато тази сутрин, хванати за ръце, крачехме бавно по склона на Чърч Стрийт, забелязах първите смели пъпки по обраслите с къпини пътеки.

Спряхме да си починем за малко на пейката под стогодишния бряст, чийто гигантски ствол се издигате на ъгъла на „Чърч“ и Хай Стрийт. Все още мразовитото слънце проблясваше между голите клони и топлеше гърба ми. Странно е усещането в тези слънчеви дни в края на зимата, когато може да ти е едновременно горещо и студено.

В младостта ми по същите улици се движеха карети и файтони, а след войната и автомобили — остин и тинлизи. Шофьорите бяха с големи изпъкнали очила и час по час натискаха клаксоните. Пътищата бяха прашни, изровени и покрити с конски изпражнения. Възрастни жени бутаха детски колички с колела със спици, а малки момчета с празни погледи продаваха вестници от кутиите си.

Там, където сега е бензиностанцията, бе мястото за продавача на сол. Вира Пип — суховата жилава жена с платнена шапка и неизменно увиснала на устните глинена лула. Обикновено се криех зад полата на мама и с широко отворени очи наблюдавах как госпожа Пип забива куката си в тежките буци сол, натрупани в ръчната й количка, придърпва ги, след което ги реже и дялка на по-малки парчета. Нейният образ с лъскавата кука и глинената лула присъстваше в много от кошмарите ми.

На отсрещната страна на улицата се намираше заложната къща — с три издайнически медни топки отпред — такива можеше да се видят във всеки град на Англия в началото на века. Всеки понеделник отивахме с мама да заложим официалните си дрехи срещу няколко шилинга. В петък, когато парите от поръчките за кърпене пристигаха, тя ме пращаше да прибера дрехите, с които отивахме на черква в неделя.

Най-любим ми бе магазинът за хранителни продукти. На негово място сега има копирен център, но в детството ми го държаха висок слаб мъж със силен акцент и рунтави вежди и съпругата му — закръглена жена, готова да изпълни всевъзможни желания на клиентите. Дори по време на войната господин Георгиас успяваше да ти намери някой и друг пакет чай на добра цена. За моите детски очи това бе царството на чудесата. Обичах да стоя със залепен за витрината нос и изпивах с очи шарените кутии на малцовия прах „Хорликс“ и джинджифиловите бисквити на „Хънтли и Палмър“. Такива лакомства никога не влизаха в нашия дом. На широките гладки плотове се мъдреха буци жълто масло и сирене, кутии с пресни яйца, понякога още топли, сух грах, който мереха на медния кантар. Понякога в добрите дни мама носеше съд от вкъщи и господин Георгиас го напълваше с тъмен петмез…

Рут потупа опакото на ръката ми и ме покани да стана от пейката. Поехме вече по Хай Стрийт към поизбелялата тента на бели и червени райета пред „При Маги“. Поръчахме си обичайните две чаши английски чай и суха кифла, която щяхме да си разделим, и се настанихме на масичка до витрината.

Момичето, което ни донесе поръчката, бе ново — очевидно бе ново и в сервирането, съдейки по несръчния начин, по който стискаше чинийките с чашите чай, а чинийката с кифлата крепеше върху треперещата си китка.

Рут я погледна неодобрително и повдигна вежди, когато забеляза неизбежните локви от ароматната течност под чашите. Замълча милостиво, но остана със стиснати устни. Извади само хартиени кърпички, които подложи, за да попие чая.

Отпивахме както обикновено в мълчание, докато в един момент дъщеря ми не побутна чинията с кифлата към мен.

— Изяж и моята половина. Виждаш ми се много отслабнала.

Мислех си да й напомня съвета на госпожа Симпсън, че една жена никога не би могла да бъде достатъчно богата или достатъчно слаба. Рут обаче не можеше да се похвали с голямо чувство за хумор, което напоследък съвсем изчезна.

Аз наистина съм слаба. Апетитът ме напусна. Не става дума за това, че не съм гладна, а просто загубих вкус към храната. Когато вкусовите рецептори изсъхнат, изчезва и желанието за храна. На младини полагах напразни усилия да следвам модата, наложена от Коко Шанел — слаби ръце, малки гърди, бледо лице, — а ето сега в най-неподходящия момент това ми се случи. Изобщо не се самозалъгвам, но така ми се пада, както и на самата Коко Шанел.

Рут прокара салфетката по устните си, за да отстрани невидима троха, изкашля се леко, прегъна салфетката на две, сетне още на две и най-сетне я подпъхна под ножа си.

— Ще отскоча до аптеката. Нали нямаш нищо против?

— До аптеката ли? — попитах аз. — Защо? Проблем ли има? — Тя е над шейсет, майка на възрастен мъж, но въпреки това сърцето ми се обърна.

— Не, няма — отговори Рут. — Имам нужда от леко приспивателно.

Кимнах, и двете знаехме защо сънят бяга от очите й. Една споделена тъга стоеше между нас и ни свързваше по безмълвен начин. Не говорехме за нея. За него — също.

За да запълни неловкото мълчание, Рут се разбърза.

— Стой тук, докато се върна. Включили са отоплението. — Тя взе чантата и палтото си и се изправи. Погледна ме сериозно и попита: — Няма да тръгнеш нанякъде, нали?

Кимнах и тя се отправи навън. Рут не можеше да се освободи от притеснението, че остана ли сама, на всяка цена ще изчезна. Накъде ли си мислеше, че съм готова да потегля?

Проследих през витрината как се загуби между минувачите. Толкова много и толкова различни. Ами облеклото им? Какво ли би казала госпожа Таунсенд, ако ги видеше?

Розовобузесто дете мина наблизо, облечено като шарен балон, повлякло след себе си загрижения си родител. Детето — тя или той, не ставаше ясно — ме изгледа с кръглите си очи и отмина. Очевидно не бе обременено от родителско наставление, че е добре да се усмихва на възрастните. Далечен спомен изникна в съзнанието ми. Тътрех крака, повлечена от майка ми по същата улица. На това място някога имаше не кафене, а месарница. От вътрешната страна на витрината на куки висяха парчета месо, други бяха изложени на мраморен плот. Господин Хобинс, касапинът, ми махна и си спомням, че помолих мама да спрем, за да си купим парче шунка, което да сложим в супата.

Поспрях за малко и си представих как супата — шунка, праз и картофи — къкри на печката и изпълва тясната кухня със солена пара. Образът бе толкова жив, че усетих в ноздрите си приятния аромат.

Само дето майка ми не искаше да спре. Дори не забави крачка. Докато обувките й чаткаха нататък по каменната настилка, бях обзета от пакостливото желание да я изплаша, да я накажа за това, че сме бедни, и да си помисли, че съм се загубила.

Не мърдах от мястото си, убедена, че много скоро тя ще разбере, че ме няма. Може би — не беше сигурно, — но може би от облекчение, че не съм изчезнала, щеше да реши да купи малко шунка.

Най-неочаквано нещо ме грабна и ме повлече в посоката, от която идвахме. Минаха няколко мига, преди да осъзная какво всъщност се случва и че копчето ми палтото ми се е заплело в пазарската мрежа на добре облечена жена, която мина покрай мен. Добре помня, че протегнах ръка да я потупам по едрото бедро, за да й дам знак да спре, но необяснимо неудобство ме накара да я отдръпна. Наместо това подтичвах по улицата, отчаяна в своята безпомощност. След няколко крачки жената прекоси улицата и аз вече се разплаках. С всяка измината стъпка се отдалечавах от майка ми и се изплаших, че наистина няма да я видя никога вече. Зависеше изцяло от непознатата до мен с хубавите дрехи.

Изведнъж на отсрещния тротоар сред минувачите забелязах майка ми. Какво облекчение! Исках да я повикам, но така хълцах, че не можех да си поема дъх. Замахах ръце, сълзите обливаха страните ми.

Тогава мама се обърна и ме забеляза. Лицето й се вцепени, тя притисна тънката си ръка до гърдите и само след миг вече беше до мен. Другата жена, която очевидно до този момент не бе забелязала, че ме влачи, разбра, че нещо става. Извърна се и ни видя: майка ми с избелялата пола и обляното й в сълзи хлапе. Подръпна мрежата си и ужасена понечи да я притисне до гърдите си.

— Махайте се! Махайте се, че ще повикам полиция!

Няколко души вече приближаваха към нас, усетили, че назрява разправия. Майка ми се извини на жената, която я гледаше все едно е видяла плъх в килера. Мама се опита да обясни какво се е случило, но обзета от паника, непознатата продължаваше да тегли мрежата си с покупки. Закачена за мрежата й, нямах избор, освен да я следвам плътно, което пък я караше да пищи още по-силно. Най-сетне се появи полицай и поиска да знае за какво е цялата тази шумотевица.

— Опитва се да открадне покупките ми — посочи ме жената с треперещ пръст.

— Така ли е? — попита полицаят.

Сигурна бях, че всеки миг ще ме арестуват, и от страх дума не можех да отроня. Успях само да кимна отрицателно.

Мама обясни какво се е случило с копчето ми и мрежата и полицаят вдигна въпросителен поглед към пострадалата, но тя очевидно не ми повярва. Най-сетне се сетиха да погледнат към мрежата и видяха, че копчето ми наистина се е закачило. Мъжът нареди на мама да ме освободи.

Тя свърши това и му благодари, отново се извини на жената и най-сетне обърна лице към мен. Чаках да видя дали ще се разсмее, или ще заплаче. В крайна сметка тя направи и двете, но не веднага. Сграбчи само кафявото ми палто и ме поведе настрани от вече разпръскващата се тълпа. Спря се едва когато се озовахме на Рейлуей Стрийт. В този момент влакът за Лондон пристигаше на гарата и едва чух онова, което тя процеди:

— Лошо момиче! Мислех, че съм те загубила. Ще ме умориш, знаеш ли?! Кой иска да убие майка си? — Подръпна палтото ми, поклати глава и стисна ръката ми така силно, че ме заболя. — Понякога си мисля, че трябваше да те оставя в сиропиталището и Бог да ми е на помощ!

Често чувах тези думи, когато бях непослушна, и без съмнение в тях имаше повече истина, отколкото горчивина. Със сигурност мнозина щяха да се съгласят, че е щяла да направи по-добре, ако ме бе оставила в сиропиталището. Няма нищо по-сигурно от това при бременност жената да загуби работата си, а животът на мама след моята поява е дълъг низ от усилия да се справи.

Разказвали са ми толкова много пъти как съм се спасила от оставане в сиропиталището, че понякога си мислех, че го знам отпреди раждането си. Пътуването на мама с влака до Ръсъл Скуеър в Лондон с мен, увита под палтото й, за да ми е топло, се бе превърнало в легенда в нашето семейство. Знаех как вървяла по Гренвил Стрийт, а после и по „Гилфорд“, как минувачите клатели глави, знаейки чудесно за къде се е запътила с малкия си вързоп. Как разпознала сградата на сиропиталището „Коръм“ по тълпата млади жени като нея, които се трупали отпред, всяка от които стискала по едно новородено. Идваше и най-важният момент, когато мама чула ясно глас (на Всевишния според мама, на глупостта — според сестра й Дий), който й поръчал да се върне и да задържи детето. Момент, за който, според семейството, трябва да съм вечно благодарна.

В онази сутрин, в която се разигра драмата с копчето и мрежата, споменаването на сиропиталището ме накара да млъкна. И не защото, както вероятно мама смяташе, се бях замислила за големия си късмет, че съм го избегнала. А по-скоро защото се отнесох в любимата история на детското си въображение. Идеята, че ако бях останала там, щях да имам за компания множество деца. Десетки братя и сестри, с които да си играя, наместо вечно изморената и сприхава майка, чието лице бе набраздено от разочарования. Най-голямото от които май бях самата аз.

Нечие присъствие непосредствено зад стола ми ме върна в реалността. Извърнах се, за да видя кой е, и забелязах млада жена. Мина близо минута, преди да осъзная, че това е сервитьорката, която ни донесе чая. Тя стоеше и ме наблюдаваше с очакване.

Премигнах няколко пъти, докато зрението ми се фокусира.

— Дъщеря ми не уреди ли сметката? — попитах аз.

— О, да — отвърна девойката с мек ирландски акцент. — Още щом поръча. — И въпреки това момичето не мърдаше.

— Тогава какво има?

— Просто… Сю от кухнята ми каза, че сте баба на… Каза, че вашият внук е… Че е Маркъс Маккорт, а аз съм негова изключителна фенка. Умирам за инспектор Адамс. Знам почти наизуст всяка от историите.

Маркъс. Стаената като мушица тревога запърха в гърдите ми с крилца, както се случва всеки път, щом някой спомене неговото име.

— Много ми е приятно да го чуя — усмихнах се аз. — Внукът ми също ще се радва.

— Страшно съжалявам за съпругата му.

Кимнах безмълвно.

Тя се поколеба и поде въпроса, който знаех, че ще последва: предстои ли нова история за инспектор Адамс? Ще излезе ли скоро нова книга? Винаги се изненадвам, когато доброто възпитание или скромността победят любопитството.

— Е… Много ми беше приятно, че се запознахме — завърши момичето. — По-добре да се връщам на работа, че Сю ще побеснее. — Понечи да си тръгне, но в последния миг се спря. — Нали ще му кажете? Нека да знае, че има хора, за които книгите му значат много.

Обещах й, макар да нямам представа кога ще имам подобна възможност. Като повечето хора от своето поколение, той пътува много. Но за разлика от връстниците си търси не приключение, а да разсее мрачните си мисли. Изчезна обгърнат в облака на своята скръб и дори не мога да предположа къде се намира. Имах вест от него преди няколко месеца. Получих картичка с образа на Статуята на Свободата с клеймо от Калифорния и дата от миналата година. Беше написано само: „Честит рожден ден. М.“

Не, не беше толкова просто. Не беше само скръбта. Беше го подгонило и чувството на вина. Нелепа вина за смъртта на Ребека. Обвинява себе си, убеден е, че ако не беше я оставил, нещата щяха да се стекат по друг начин. Много се тревожа за него. Добре разбирам особената вина, която измъчва оцелелия от някоя трагедия.

През витрината виждах как Рут прекосява улицата. Спря се да говори със свещеника и съпругата му и все още не бе стигнала дори до аптеката. С голямо усилие се примъкнах до ръба на стола си, нанизах чантата на ръката си и стиснах дръжката на бастунчето. С разтреперани крака се изправих. Имах да свърша нещо важно.

Господин Бътлър, собственик на магазинчето с кинкалерия, държеше едно съвсем малко помещение, притиснато между хлебарницата и магазин за свещи и аромати. Ала зад червената дървена врата с лъскаво медно чукче и сребърно звънче човек можеше да види удивително многообразие, което опровергаваше скромния външен вид. Мъжки шапки и вратовръзки, училищни и пътнически чанти, тигани, стикове за хокей — всичко това бе натъпкано в тясно дълго пространство.

Господин Бътлър бе нисък, около четирийсет и пет годишен мъж и правеше впечатление, че челото му расте правопропорционално на нарастването на обиколката на кръста му. Познавах и баща му, и бащата на неговия баща. Естествено, никога не го споменавам. Забелязала съм, че младите се притесняват, щом заговориш за отдавнашни времена. Когато влязох в магазинчето му тази сутрин, той се усмихна, погледна над очилата и побърза да отбележи колко добре изглеждам. Докато бях по-млада — някъде към осемдесетте, — все още бях достатъчно суетна и бях склонна да му повярвам. Сега вече смятам, че подобни коментари са любезен израз на изненадата, че съм все още жива. Все едно, благодарих му, забележката бе направена от добро сърце, и попитах дали мога да намеря при него касетофон.

— За да слушате музика ли? — попита господин Браун.

— Бих искала да говоря пред него. Да запиша думите си.

Той се поколеба. Вероятно се питаше какво ли имам толкова да кажа, че да трябва да се запише. Отиде до една витрина и извади малка черна кутия.

— Това мисля, че ще ви свърши работа. Нарича се „уокмен“ и децата го използват, за да слушат музика.

— Изглежда, наистина е това, което търся.

Трябва да бе усетил колко съм невежа, защото започна да обяснява:

— Много е лесно. Натискате това копче и започвате да говорите ето тук. — Той се наведе напред и посочи с пръст метална решетка. Сигурна съм, че долових миризма на камфор, с която бе пропит костюмът му. — Това е микрофонът.

Рут все още не се бе върнала от аптеката, когато стигнах до „При Маги“. За да не ми задават повече въпроси вътре, загърнах палтото около себе си и седнах да чакам пред автобусната спирка. Усилието ме беше оставило без дъх.

Студеният вятър вдигна и понесе забравени предмети: опаковка от сладкиш, няколко сухи листа и зелено-кафяво патешко перо. Завъртя ги в кръг, сетне ги пусна и отново ги поде. Перото очевидно бе по-леко и то полетя нагоре над покривите на магазините, докато съвсем се загуби от погледа.

Замислих се за Маркъс, „танцуващ“ по подобен начин по света, грабнат от объркана мелодия, от която очевидно не може да се отърве. В последно време доста често мислех за него. Последните няколко нощи непрестанно се явяваше в сънищата ми. Внукът ми бе като изсушено между образите на Хана, Емелин и „Ривъртън“ лятно цвете. Напълно ненавреме и не на място. Виждах го в съзнанието си ту като малко момче с разгорещено личице, ту като пораснал мъж, люшнат от любовта и загубата си.

Искам да видя лицето му отново. Да го докосна. Прекрасното, добре познато лице, изсечено като повечето лица от собствената си история. Носещо следите и цвета на минали прадеди, за които той не знае почти нищо.

Един ден ще се върне, изобщо не се съмнявам в това, защото домът е магнит, който стои някъде в съзнанието и на най-свободомислещите деца. Но дали това ще бъде утре или след години, никой не може да каже. А аз нямах време да чакам. Все по-често се виждам в студената чакалня на времето, как треперя, докато стъпките на древни духове и отекващи гласове заглъхват.

Това е и причината да започна този запис. Може би няма да е само един. Искам да споделя с Маркъс стара, пазена от години тайна.

В началото исках да му пиша, но когато намерих листове и черна химикалка, забелязах, че пръстите ми така треперят, че нищо не се получава. Готови да сътрудничат, те бяха напълно неефективни и мислите ми излизаха на листа като нечетливи драсканици.

Силвия беше тази, която ме наведе на мисълта за касетофона. При един от спонтанните й пориви да подреди нещата ми, продиктуван вероятно от желанието по-скоро да се спаси от някой от несимпатичните пациенти, тя попадна на листовете с моите неуспешни опити.

— Искала си май да нарисуваш нещо — подхвърли, докато завърташе листовете в различни посоки срещу светлината. — Доста модерно се е получило. Каква е идеята?

— Писмо — отвърнах аз.

И тогава ми разказа за метода на Бърти Синклер да пише и получава писма на касети.

— Трябва да знаеш, че оттогава с него всичко стана по-лесно. Много по-малко мрънка. Започне ли да се оплаква от лумбагото си, включвам касетофона и пускам някое от писмата. Веднага се променя — става весел като чучулига.

Седях на спирката и въртях пакета между пръстите си в радостно предчувствие за възможностите, които устройството би ми дало. Щом се прибера, ще започна.

Рут ми помаха от отсрещната страна на улицата и тръгна по пешеходната пътека, като прибираше пликчето от аптеката в чантата си.

— Мамо, какво правиш навън в този студ? — започна да мърмори тя, щом наближи и взе да се оглежда. — Хората ще решат, че съм те накарала да ме чакаш тук. — Помогна ми да стана и ме поведе надолу по улицата към колата си. Пристъпвах до чаткащите токчета на дъщеря ми.

По пътя обратно към „Хийтвю“ гледах как една след друга пред очите ми отминават улиците, застроени със съвършено еднакви ниски сгради от сив камък. В една от тях малко по-нататък, сгушена между две свои близначки, бе къщата, в която се бях родила. Хвърлих поглед към Рут, но и да ме бе забелязала, с нищо не го показа. А и защо ли да го прави, минавахме от тук всяка неделя.

Продължихме по тесния път и постепенно напуснахме селото. Както обикновено, затаих дъх — съвсем за кратко.

Веднага след Бридж Роуд следваше завой и пред нас се откриваше входът на „Ривъртън“. Високи почти колкото стълб на улично осветление, двете красиви крила на портата от ковано желязо представляваха сложна бродерия от преплетени ивици и зад тях започваше шушнещият тунел от сплетени клони на вековните дървета. Сега някой бе боядисал портата в бяло и вече не се виждаше искрящото сребристо. Между плетениците от ковано желязо висеше табела с надпис:

Работата с касетофона изискваше малко предварителни упражнения. Добре че Силвия бе винаги наблизо. Показа ми как да държа микрофона пред устата си и докато тя придържаше ръката ми, произнесох първото, което ми хрумна в момента:

— Ало… Здравейте. Говори Грейс Брадли… Проба. Едно. Две. Три.

Силвия дръпна уокмена и се усмихна развеселено.

— Много професионално. — Натисна едно копче и се чу шум от превъртане на лентата. — Ще върна сега назад, за да чуем какво се е получило.

Чу се леко прещракване, тя натисна бутона „плей“ и двете зачакахме.

Разнесе се гласът на старостта: немощен, изтънял, почти невидим. Тънка лента, така излиняла, че са останали само няколко накъсани нишки. Някакви бледи следи от мен, от истинския ми глас, този, който чувах в главата си насън.

— Страхотно — рече Силвия. — Оставям те с него. Ако искаш да дойда, само дай знак.

Тя се обърна да си върви и внезапно се разтревожих.

— Силвия…

— Какво, миличка?

— Какво да говоря?

— Ами… не знам — засмя се тя. — Представи си, че той седи тук до теб, и му разкажи онова, което мислиш.

Точно това направих, Маркъс. Помислих си, че си се изтегнал в краката ми, както обичаше да го правиш като малък, и започнах да говоря. Разказах ти някои неща, които върших напоследък, за филма и за Урсула. Гледах да не засягам темата за майка ти, като само споменах, че много се е затъжила за теб. Копнее да те види.

Исках да ти разкажа за спомените си, не за всички, естествено. Имам цел, но тя не е да те отегчавам с истории за моето минало. По-скоро да ти разкажа за странното усещане, че те стават все по-реални от действителния ми живот. Това се случва без никакво предупреждение и с огромна изненада установявам, когато отворя очи и осъзная, че се намирам в 1999 година. Странно е как естеството на времето се променя и започвам да се чувствам у дома си по-скоро в миналото, докато съм като случаен посетител в това странно нещо, което сме приели да наричаме „настояще“.

Странно е и усещането да седиш сам в стаята си и да говориш пред малка черна кутия. В началото шепнех, за да не чуят останалите обитатели. Боях се, че гласът ми и тайните ми ще се понесат по коридора и ще стигнат чак до помещението за закуска, все едно самотна корабна сирена в чуждо пристанище. Когато главната сестра се появи с лекарствата ми, изненадата, която прочетох на лицето й, ме успокои.

Сега вече тя излезе. Оставих хапчетата на перваза до мен. Ще ги взема по-късно, защото искам сега съзнанието ми да е бистро.

Наблюдавам как слънцето залязва над пустото поле. Харесва ми да проследявам как се спуска безмълвно зад дърветата в края на хоризонта. Днес за миг затворих очи и пропуснах прощалните отблясъци. Когато отново ги отворих, този върховен миг бе отминал и трептящият полукръг бе потънал, а небето ми се стори като ограбено — ясно, студено, прорязано само от леденобели ивици. Опустялото поле изтръпна от настъпилия сумрак и само в далечината влакова композиция пълзеше в мъгливата долина. Електрическите спирачки изскърцаха, когато локомотивът зави към селото. Часовникът на стената показваше шест часа. Това бе влакът, с който се прибираха хората, работещи в Челмсфорд, Брентфорд и дори в Лондон.

Представях си гарата. Вероятно не така, както изглеждаше сега, а по-скоро такава, каквато я познавах отпреди. С големия гаров часовник над перона, който строго напомняше с неуморните си стрелки, че времето и влаковете не чакат никого. Вероятно сега са го заменили с онези безлични електронни приспособления. Няма как да знам, защото от много време не съм стъпвала там.

Виждам гарата такава, каквото я видях онази сутрин, когато изпращахме Алфред на фронта. Гирлянди от хартиени триъгълници, червени и сини, плющяха на вятъра, деца се гонеха нагоре-надолу и се провираха между хората и багажа им, ехтяха пронизителните свирки на началник–гарата, националното знаме. Младежите — наистина съвсем млади момчета — бяха с изпрани и изгладени униформи и лъснати ботуши. Блестящите вагони вече чакаха на своя коловоз, готови да потеглят. Да отведат нищо неподозиращите си пътници към ада от кал и смърт.

Но стига за това. Прекалено избързвам.

На Запад

С всеки изминал ден, докато 1914-а вървеше с бързи стъпки към своя край и към следващата година, загубвахме надеждата, че войната ще приключи до Коледа. Един изстрел в някаква далечна страна разлюля европейските държави и заспалият великан на вековни ежби се събуди. Майор Хартфорд бе мобилизиран и прахта от славата му, неговата и на още други отдавна забравени герои, бе изтупана от забравата, а лорд Ашбъри замина за Лондон, където се присъедини към доброволческите отряди за охрана на домовете в Блумсбъри. Господин Фредерик бе обявен за негоден за военна служба заради прекарана през 1910 година пневмония, ето защо продължи да работи в своя завод, като замени производството на коли със самолети и получи от правителството специална значка в уверение на това, че има ценен принос за военната индустрия. Не беше кой знае каква утеха, отбеляза Нанси, която разбираше тези неща и знаеше, че господин Фредерик отдавна мечтаел за военна служба.

Историята показа, че настъпването на 1915 година разкри постепенно истинския характер на войната. Ала известно е, че историята е разказвач, чиито жестоки средства за преглед назад превръщат актьорите й в истински глупаци. Защото, докато във Франция младите мъже се биеха с неподозирана смелост, в „Ривъртън“ 1915 година мина почти както и 1914-а. Разбирахме, че на Западния фронт се е стигнало до задънена улица — господин Хамилтън ни държеше в течение с ревностното си следене на зловещата информация; естествено, съществуваха и достатъчно на брой дребни неудобства, които караха хората да са недоволни от войната, но за онези, чийто живот бе до този момент в застой, това бе омекотено от огромното въодушевление, че конфликтът дава някаква голяма цел. Тъкмо тези хора превърнаха войната в арена, на която да покажат своите достойнства.

Лейди Вайълет се записа в безброй комитети и създаде и свои: като се започне от издирване на квартири за настаняването на белгийски бежанци и се стигне до организиране на екскурзии с автомобили за офицери, които се възстановяват от раните си. Млади жени, както и някои от младежите из цяла Великобритания, извадиха куките и започнаха да плетат в свободното си време. В резултат потече същински порой от шалове и чорапи за войниците на фронта. Фани не можеше да плете, но изгаряше от желание да направи впечатление на господин Фредерик със своя патриотизъм и се впусна да координира цялата дейност по събирането, опаковането и изпращането на готовата продукция във Франция. Дори лейди Клементайн демонстрира неподозиран дух и даде подслон на една от белгийките, записана за разквартируване в комитета на лейди Вайълет — възрастна жена с лош английски, но с достатъчно добро възпитание, за да го прикрива, която лейди Клементайн неспирно разпитваше за всичко най-отвратително, свързано с нашествието.

С наближаването на месец декември лейди Джемайма, Фани и децата на семейство Хартфорд бяха поканени в „Ривъртън“, за да прекарат Коледа, както диктуваше традицията. Фани естествено предпочиташе да остане в Лондон, където със сигурност се забавляваше повече, но не можеше да откаже поканата на жената, за чийто син се надяваше да се омъжи. (За нея нямаше значение, че самият този син бе на съвсем друго място и не проявяваше към нея никакъв интерес.) Тя се отегчаваше в имението така, както само младите умеят, ходеше от стая в стая и се губеше в догадки дали по някаква случайност господин Фредерик няма да направи внезапно посещение.

Джемайма страдаше искрено — видимо по-пълна и по-безцветна от предишната година. Тя обаче имаше едно предимство — не само бе омъжена, но и бе омъжени за герой. Когато писмата на майора пристигаха и господин Хамилтън ги внасяше тържествено на излъскания сребърен поднос, Джемайма тутакси ставаше център на вниманието. Посягаше към плика с елегантно кимване, замираше за миг със сведени клепачи, въздъхваше тежко — олицетворение на изстрадано търпение — и едва тогава разрязваше плика с ценното съдържание. Писмото биваше прочетено тържествено на затаилата дъх аудитория.

В това време на горния етаж времето течеше едва-едва за Хана и Емелин. Бяха вече втора седмица в „Ривъртън“, лошото време ги принуждаваше да стоят затворени и тъй като нямаха и уроци (госпожица Принс бе ангажирана със задачи, свързани с войната), чудеха се с какво да запълнят часовете. Изредиха всички игри, за които се сетиха: на конец, на дама, на „Златотърсач“ (доколкото успях да разбера, задачата бе да направиш драскотина в ръката на другия, докато не се покаже кръв или не ти омръзне); помагаха в кухнята на госпожа Таунсенд с печенето на коледните сладкиши, но много бързо бяха изпратени горе, тъй като преядоха със сурово тесто; успяха да изнудят нани Браун да им отключи склада със стари играчки на тавана и се ровиха дълго в прашасалите си съкровища отпреди години. Истината е, че копнееха да подновят Играта. (На няколко пъти заварвах Хана при китайската кутия да чете и препрочита старите им приключения, когато си мислеше, че никой не я вижда.) За това обаче им бе нужен Дейвид, а той щеше да се прибере от Итън следващата седмица.

Един следобед в края на ноември, докато бях в дрешника за резервното бельо, за да взема покривки за коледното тържество, вътре връхлетя Емелин. Спря се за миг, огледа се и тръгна към топлата ниша. Отвори вратата и на пода се очерта кръг от меката светлина на свещи.

— Аха! Знаех си, че ще те намеря тук.

Протегна ръце и се оказа, че стиска две бели захарни мишки.

— От госпожа Таунсенд.

Отвътре се показа дълга ръка и грабна едната мишка.

— Скучно ми е — сподели Емелин, докато близваше от лакомството си. — Ти какво правиш?

— Чета — долетя отвътре.

— Какво четеш?

Мълчание.

Емелин надникна в нишата и сбърчи нос.

— „Войната на световете“. Пак ли?

Никакъв отговор.

Емелин дълго облизва захарното мишле, оглежда го няколко пъти от всички страни и след като махна закачил се за ухото й конец, който очевидно я гъделичкаше, най-неочаквано рече:

— Може да отидем на Марс, когато Дейвид се появи.

Мълчание.

— Ще има марсианци — и добри, и лоши, както и неподозирани опасности.

Като всяко по-малко дете в семейството, Емелин бе превърнала в смисъл на своя живот задачата да се мъчи да участва в предпочитанията на брат си и сестра си. Нямаше нужда да поглежда отново вътре, за да разбере, че този път е успяла.

— Ще го обсъдим на съвета — дойде отговорът.

Емелин изписка възторжено и вдигна крак, за да влезе в скривалището.

— Но ще кажем на Дейвид, че аз съм дала предложението, нали?

— Внимавай за свещта.

— Може да оцветя картата с червено наместо зелена. Наистина ли на Марс дърветата са червени?

— Естествено. Водата — също, и почвата, и каналите, и кратерите.

— Кратери ли?

— Огромни, дълбоки тъмни дупки, където марсианците държат децата си.

Показа се ръка, която притвори вратата.

— Нещо като кладенец, нали? — попита Емелин.

— Само че много по-дълбок. И по-тъмен.

— Защо крият там децата си?

— За да не се вижда какви отвратителни експерименти правят с тях.

— Например? — развълнувано попита Емелин.

— Ще разбереш — отговори Хана. — Когато Дейвид дойде.

Както обикновено, животът на прислугата долу бе своеобразно отражение на живота горе.

Една вечер, когато семейството вече беше по леглата, ние седяхме в нашата обща стая, наобиколили гаснещия огън в камината. Господин Хамилтън и госпожа Таунсенд заемаха двете крайни места, а Кати, Нанси и аз се бяхме сгушили и плетяхме неизменните шалове на светлината на пламъците. Студеният вятър навън блъскаше стъклата и всеки пък, когато успееше да се промъкне през пролуките под вратите, бурканите със сушени треви и плодове на госпожа Таунсенд на полиците леко звънтяха.

По едно време господин Хамилтън поклати глава и остави настрани броя на „Таймс“, който четеше. Свали очилата си и разтри очи.

— Още лоши новини ли? — попита госпожа Таунсенд, зачетена в този момент в лист с празничното меню.

— Най-лошите. — Господин Хамилтън постави отново очилата на носа си. — Нови загуби в Ипр. — Изправи се и отиде до дъската, на която бе разпънал карта на Европа, обсипана с мънички фигури (набор оловни войници от играчките на Дейвид, свален от тавана), които представляваха различни армии и военни действия. Махна фигурата на дука на Уелингтън от едно място във Франция и го замени с двама френски хусари. — Никак не ми харесва — промърмори той под нос.

— А на мен това тук не ми харесва — въздъхна госпожа Таунсенд и чукна молива си върху листа пред нея. — Как да приготвя коледна вечеря без масло, без чай, да не говорим за пуйка?

— Как така без пуйка, госпожо Таунсенд? — не се сдържа Кати.

— Нямаме дори крило от пуйка.

— Какво ще поднесете?

— Не се плаши, момиче. Все ще измисля нещо. Някога да не съм успявала?

— Така си е, госпожо. Винаги успявате — съвсем сериозно.

Госпожа Таунсенд погледна подозрително, да не би да я иронизират, но след като се увери, че няма такова нещо, успокоена се зачете отново в менюто.

Правех опити да се съсредоточа в плетенето, но след като за трети път изпуснах бримка, оставих плетивото настрани и се изправих. Цяла вечер ме измъчваше един въпрос. Свързан бе с нещо, което бях видяла същия ден в селото, но така и не разбирах какво означава.

Подръпнах престилката си и пристъпих до господин Хамилтън, който според мен имаше отговори на всички въпроси.

— Господин Хамилтън — предпазливо рекох аз.

Мъжът се обърна и ме изгледа над очилата си, все още стиснал дука на Уелингтън между издължените си, остри в краищата пръсти.

— Какво има, Грейс?

Хвърлих крадешком поглед към останалите, които в момента обсъждаха нещо оживено.

— Какво има, момиче? — повтори икономът. — Езика ли си глътна?

— Не, господине — изкашлях се аз, — исках само… Искам да ви попитам нещо. Нещо, което видях в селото днес.

— Така ли? Какво видя?

Погледнах към вратата.

— Къде е Алфред, господин Хамилтън?

— Сервира горе херес. Защо? Какво общо има той с това?

— Ами… Видях го днес в селото и…

— Сигурно. Изпратих го с една поръчка.

— Знам, видях го при господин Макуиртър. А също и когато излезе от магазина. — Стиснах притеснено устни. Някаква необяснима съпротива ме караше да не искам да продължа. — Дадоха му бяло перо, господин Хамилтън.

— Сериозно? — ококори очи икономът и дукът на Уелингтън тупна на масата.

Кимнах в знак на потвърждение. Пред очите ми още бе Алфред, когото някакъв непознат спря на улицата. Алфред стоеше объркан с перото в ръка, а покрай него отминаваха хора и се споглеждаха. Само след миг той наведе глава и с увиснали рамене забърза нанякъде.

— Бяло перо значи — прекалено високо повтори господин Хамилтън и привлече вниманието на останалите.

— Какво има, господин Хамилтън? — обади се госпожа Таунсенд и погледна към нас над очилата си.

Възрастният мъж прокара длан по лицето си. Клатеше глава в недоумение.

— Връчили на Алфред бяло перо.

— Не думай! — зяпна госпожа Таунсенд и вдигна ръка към пълната си гръд. — Не може да бъде. Не и бяло перо. Не и на нашия Алфред.

— От къде знаете?

— Грейс е видяла — отвърна господин Хамилтън. — Тази сутрин в селото.

Кимнах, за да потвърдя, а сърцето ми щеше да изхвръкне. Усещах, че съм отворила кутията на Пандора с разкриването на чужда тайна, а не можех да върна нещата назад.

— Това е нелепо — възкликна господин Хамилтън и подръпна жилетката си. Върна се на мястото си и намести очилата си. — Алфред не е страхливец. Дава своя принос за войната, като помага да се поддържа този дом. Има важна длъжност в едно важно семейство.

— Но не е същото като да е на фронта, нали, господин Хамилтън? — обади се Кати.

— Напротив! — избухна възрастният мъж. — Всеки от нас има своята роля за тази война, Кати. Дори ти. Наш дълг е да запазим традициите на чудесната ни страна, за да може, когато войниците се завърнат по домовете си с победа, да заварят обществото, което помнят.

— Значи, като мия тенджерите и съдовете, също помагам за добрия изход на войната? — удиви се Кати.

— Не и по начина, по който ги миеш — побърза да отбележи госпожа Таунсенд.

— Да, Кати — увери я господин Хамилтън. — Като изпълняваш задълженията си, като плетеш шаловете, даваш своя принос. — Той погледна към Нанси и мен. — Всички ние го правим.

— Не ми се струва достатъчно, ако питате мен — подхвърли Нанси с наведена глава.

— Какво искаш да кажеш?

Тя спря да плете и отпусна кокалестите си ръце в скута.

— Да вземем Алфред например. Той е млад, силен мъж. Със сигурност ще е по-полезен на останалите войници на фронта там, във Франция. Всеки може да налива шери.

— Всеки може какво? — пребледня господин Хамилтън. — Ти най-добре би трябвало да знаеш, че работата на прислугата е умение, което не се отдава на всеки.

— Разбира се, господин Хамилтън — изчерви се Нанси. — Напълно съм съгласна. — Тя смутено започна да разтрива ставите на пръстите си. — Аз самата… Чувствам се някак непотребна напоследък.

Господин Хамилтън тъкмо се канеше да отхвърли подобни чувства, когато неочаквано се чуха стъпките на Алфред, който трополеше бързо по стълбите и само след миг се появи на прага. Икономът се стъписа, а всички ние млъкнахме някак виновно.

— Какво се е случило, Алфред? — попита най-сетне госпожа Таунсенд, която първа се окопити. — Защо тичаш така по стълбите? Изкара ума на горката Грейс. Подскочи така, сякаш щеше да изскочи от кожата си.

Усмихнах се едва забележимо на Алфред, защото изобщо не се бях изплашила. Просто се изненадах като всички останали. Вече горчиво съжалявах, че споменах пред господин Хамилтън за перото. Бях започнала да харесвам Алфред: добросърдечен какъвто си беше, той често отделяше време, за да ме накара да се измъкна от черупката си. Не беше честно да говоря за онзи неудобен миг в негово отсъствие.

— Извинявай, Грейс — рече Алфред. — Но младият господар Дейвид пристигна.

— Очаквахме го — погледна часовника си господин Хамилтън. — Докинс трябваше да посрещне влака в десет. Госпожа Таунсенд е готова с вечерята му, така че би ли я занесъл горе?

Алфред кимна.

— Известно ми е, господине… — преглътна той. — Само че… Младият господар Дейвид е довел още един човек. От Итън. Струва ми се, каза, че е син на лорд Хънтър.

Чакай да си поема дъх. Ти ми обясни преди време, че във всяка история настъпва момент, когато основните герои вече са си намерили място на сцената на събитията и драматичното действие може да започне. Разказвачът тогава загубва контрол и героите заживяват свой собствен живот.

Появата на Роби Хънтър довежда историята до брега на нейния Рубикон. Дали да го премина? Може би все още не е твърде късно да обърна гръб и да се откажа. Да увия всеки от тях в тънка хартия и да ги прибера в кутиите на своята памет?

Усмихвам се, защото не мога да спра вече този разказ, както не мога да спра хода на времето. Не съм толкова романтична, че да си мисля, че историята иска да бъде разказана, но съм и достатъчно честна, за да призная, че самата аз искам да го направя.

И така, да се върнем към Роби Хънтър.

Рано на другата сутрин господин Хамилтън ме повика в малката си стаичка с размери на килер, затвори внимателно вратата и поиска да обсъди с мен предстояща задача, която се смяташе за особена чест. Всяка зима книгите, списанията и ръкописите, намиращи се в библиотеката на „Ривъртън“, се сваляха една по една от рафтовете и се избърсваха от прахта. Началото на тази традиция бе сложено през 1846 година от майката на лорд Ашбъри. Тя, по думите на Нанси, била луда на тема прах, но пък и имала причина за това. Една вечер в късна есен малкият брат на лорд Ашбъри, едва навършил три години, когото всички много обичали, си легнал и никога повече не се събудил. Майката, макар да не получила потвърждение на съмненията си от нито един лекар, била убедена, че причина за смъртта на момченцето й е дългогодишната прах, натрупана във въздуха на този дом. Според нея причината била най-вече в библиотеката, защото двете момчета прекарали този фатален ден в нея и си играли между картите, на които били отбелязани пътешествията на отдавна починали техни предци.

С лейди Гита Ашбъри не можело да се спори. Тя потиснала скръбта си и започнала да черпи сили от източника си на смелост, да напусне родината и семейството си, както и цялата си зестра в името на любовта. Обявила незабавна война на прахта в къщата. Събрала своята армия и издала заповед да „разгромят“ врага. Чистили ден и нощ в продължение на цяла седмица, докато не изчезнала и последната прашинка. Едва тогава тя дала воля на мъката си по своето момченце.

Оттогава всяка година след падането и на последния лист от дърветата в градината този ритуал се повтаря. Дори и след нейната смърт. През 1915 година на мен се падна честта да спазя традицията, въведена от покойната лейди Ашбъри. (Сигурна съм, че отчасти това бе наказание за видяното от мен в селото предишния ден. Господин Хамилтън не ми беше благодарен, че съм довела срамния призрак на дезертьорството в „Ривъртън“.)

— Тази седмица ще те освобождават по-рано от обичайните ти задължения, Грейс — рече той с едва забележима усмивка, седнал зад малкото си бюро. — След това ще отиваш в библиотеката, където ще започнеш почистването от най-горните рафтове, докато стигнеш тези на нивото на пода.

Поръча ми да взема чифт памучни ръкавици, влажна кърпа и ми пожела успех със сериозност, напълно подходяща за тази най-досадна от всички задачи в къщата.

— Не забравяй, Грейс — рече той на прощаване, — че лорд Ашбъри много държи на почистването на прахта. Отговорността ти е голяма и трябва да си много благодарна… — Проповедта му бе прекъсната от почукване на вратата. — Влез! — провикна се той.

Вътре, нервна като паяк, пристъпи Нанси.

— Господин Хамилтън — задъхано започна тя, — елате бързо. Горе става нещо, което се нуждае от спешното ви мнение.

Той веднага се изправи, свали с един замах черното си сако от закачалката зад вратата и пое с бързи стъпки нагоре по стълбите. Двете с Нанси го следвахме по петите.

В преддверието на главния вход стоеше Дъдли градинарят и мачкаше вълнената си шапка ту с едната, ту с другата ръка. В краката му с прясна смола по клоните лежеше току-що отсечен огромен норвежки смърч.

— Какво правите тук, господин Дъдли? — попита строго господин Хамилтън.

— Донесох коледното дърво, господине.

— Виждам. Но вие какво правите тук? — Господин Хамилтън посочи с жест преддверието, след което сведе длан към дървото на пода. — И, което е по-важно, какво прави това тук? Огромно е.

— Ъхъ, ама е красиво — сериозно отвърна Дъдли и огледа с възхищение клоните. — Хвърлил съм му око от години, само чаках да стане достатъчно високо. Тази зима ми се стори вече готово. Малко по-голямо е от обикновено — заключи той и погледна иконома.

— Не разбирам какъв е проблемът — обърна се икономът към Нанси.

Тя бе стиснала пестници, а устните й образуваха съвсем тънка линия.

— Не може да влезе, господин Хамилтън. Той опита да го изправи в дневната, където обикновено му е мястото, но не се побира.

— Не го ли премерихте? — обърна се господин Хамилтън към градинаря.

— А, мерих го, но никога не ме е бивало много в аритметиката — отвърна човекът.

— Ами вземи триона и отрежи излишното, човече.

— Щях, сър, но се страхувам, че не може да се отнеме повече. Скъсено е колкото може отдолу, а и откъм върха, където е мястото на ангела.

Стояхме замислени пред този нерешим проблем, събрани в застланото с мраморни плочи преддверие. Ала времето течеше и всички знаехме, че съвсем скоро семейството ще започне да слиза за закуска. Най-сетне господин Хамилтън се произнесе:

— Виждам, че нищо не можем да направим. След като не може да се подкъси отгоре, защото няма да има къде да застане ангелът, ще се наложи да нарушим традицията, само тази година, и да го поставим в библиотеката.

— В библиотеката ли, господин Хамилтън? — не се сдържа Нанси.

— Да. Под стъкления купол — отвърна икономът, след което хвърли изпепеляващ поглед към Дъдли. — Само там може да се види цялата красота на дървото.

И така, на 1 декември 1915 година аз кацнах на тесния балкон в библиотеката и застанах пред най-горния рафт на най-отдалечения край с мисълта, че цяла седмица ще прекарам тук в бърсане на прах, в компанията на скъпоценното дърво, чиито клони се бяха устремили възторжено към небето. Намирах се на едно ниво с короната и специфичният му аромат насищаше ленивата атмосфера на прашното помещение.

Тесният балкон на библиотеката в „Ривъртън“ бе разположен високо над стаята и не беше трудно да не се разсейваш. Неохотата да започна бързо се присъедини към желанието да отлагам и да съзерцавам гледката под себе си. Общоизвестна истина е, че независимо от това колко добре познаваш дадено място, когато го наблюдаваш отвисоко, преживяването е наистина приятно. Стоях до парапета и оглеждах всичко наоколо, дори и оттатък дървото.

Библиотеката — обикновено просторна и внушителна — сега ми приличаше на сцена. Добре познатите предмети — роялът „Стейнуей и синове“, дъбовото писалище, глобусът на лорд Ашбъри — бяха далеч по-дребни; също като макети, сякаш наредени за декор на група актьори, които всеки момент ще влязат.

Местата за сядане носеха театралния дух на очакването. Канапето в центъра на сцената, двете кресла, покрити с калъфи „Уилям Морис“, квадратът светлина, която падаше отвън върху част от рояла и килима. Всичко беше готово в търпеливо очакване на актьорите. Каква ли пиеса можеха да поставят в подобна обстановка? Комедия, трагедия, пиеса за съвременните нрави?

Така в съзерцание можех да прекарам цял ден, но в съзнанието ми отекна гласът на господин Хамилтън, който ми напомняше за това колко лорд Ашбъри държи прахта да бъде избърсана и как прави внезапни проверки. С огромна неохота посегнах към първата книга. Обърсвам двете корици, гръбчето и — обратно на място. После следващата.

Към средата на сутринта бях привършила пет от десетте рафта на балкона и се канех да се заема със следващия. За щастие бях започнала от най-горния, така че за последния можех да съм седнала, докато работя. Бях обърсала вече стотици книги и пръстите ми бяха свикнали, така че вършеха работата си почти механично.

Тъкмо протягах ръка към шестия том на шестия рафт, когато смели звуци от пианото — остро и внезапно — нарушиха тишината. Неволно се извърнах и надникнах оттатък дървото.

Седнал пред рояла, непознат младеж прокарваше пръсти по гладката повърхност на клавишите. Виждах го за първи път, но дори тогава знаех кой е той. Това бе приятелят на младия господар Дейвид от Итън. Синът на лорд Хънтър, който бе пристигнал снощи.

Беше красив. Но кой на тези години не е? При него обаче хубостта се криеше другаде — в спокойствието. Сам в стаята, със скрити под сключените тъмни вежди очи, той бе олицетворение на отминала скръб, дълбока и трудно прикрита. Беше висок и слаб, макар да нямаше вид на мършав; кестенявата му коса бе оставена по-дълга, отколкото диктуваше модата; някои кичури стигаха до яката, а други се протягаха до скулите.

Видях как от мястото пред пианото оглежда библиотеката — бавно и старателно, докато погледът му най-сетне спря на една от картините. На син фон се виждаше тъмното очертание на женска фигура, приклекнала с гръб към зрителя. Платното бе закачено в най-далечния ъгъл между две тумбести китайски вази в синьо и бяло.

Младежът приближи, за да разгледа картината по-добре, и остана там. Бе така погълнат в съзерцание, че чак ми стана неудобно от любопитството, с което следях движенията му. Книгата на шестия рафт все така чакаше да бъде изтрита от едногодишния прах.

В пълна концентрация младежът едва забележимо ту се навеждаше напред, ту се отдръпваше леко назад. Направи ми впечатление, че дългите пръсти на ръцете му висят отстрани на бедрата. Съвършено неподвижни.

Той все така стоеше пред творбата леко наклонил глава, когато зад гърба му вратата се отвори със замах и стиснала китайската кутия, в стаята връхлетя Хана.

— Дейвид! Най-сетне! Имаме страхотна идея. Този път можем да отидем в…

Тя се сепна и замръзна на място стресната. В същия миг Роби се извърна и я погледна. Лицето му бавно се разтегли в усмивка и в един миг меланхолията, която го бе владяла допреди малко, изчезна без следа. Запитах се дори дали не си я бях въобразила. Лицето му придоби младежко изражение и ми се стори дори красиво.

— Простете! — с пламнали страни промълви Хана. Няколко кичура се бяха измъкнали от лекия кок, в който бе прибрала косата си. — Помислих ви за друг. — Остави кутията на крайчето на канапето и с известно закъснение се сети да подръпне и оправи бялата си престилка.

— Няма нищо — усмихна се младежът и насочи отново вниманието си към картината.

Хана остана загледана в гърба му. Върховете на пръстите й видимо потрепваха от смущение. Тя чакаше така, както и аз, той да се обърне, да протегне ръка за поздрав и да каже името си, което е най-малкото възпитано.

— Като си помисли човек колко много е казано с толкова пестеливи щрихи — обади се по едно време младежът.

Хана насочи вниманието си към картината, но тъй като гърбът му я скриваше от нея, не можа да каже какво мисли. Само въздъхна дълбоко.

— Невероятна е — продължаваше той, — не мислите ли?

Нахалството му не й остави друг избор, освен да пристъпи напред и да застане до него пред платното.

— Дядо ми не я харесваше особено — отбеляза тя, опитвайки се да изглежда непринудено. — Според него е неприлична и нескопосна. Затова я скри на толкова забутано място.

— А според теб такава ли е?

Тя се взря в платното, все едно го виждаше за първи път.

— Нескопосна може би, но не и неприлична.

Роби кимна.

— Няма как нещо толкова откровено да бъде неприлично.

Хана хвърли крадешком поглед към профила му и започнах да се питам кога ще се престраши и ще го попита кой е и как се е озовал в библиотеката на дядо й. Отвори уста да каже нещо, но нищо не излезе.

— Защо дядо ти я е закачил тук, щом според него е неприлична?

— Подарък му е — отвърна Хана, доволна от това, че най-сетне й зададоха въпрос, чийто отговор знаеше. — От някакъв много важен испански граф, който дойде тук, за да ходят на лов. Така че е испанска.

— Да, зная — отвърна той. — Пикасо. Виждал съм негови работи и преди.

Тя повдигна вежда и Роби се засмя.

— В една книга, която моята майка ми показваше. Родена е в Испания. Има роднини там.

— Сериозно, в Испания? А бил ли си в Куенка? А в Севиля? Посещавал ли си двореца Алкасар?

— Не — отговори младежът. — Но след разказите на майка ми си мисля, че съм бил. Все й обещавах да се върна с нея там. Като птици, за да избягаме от английската зима.

— Тази зима ли? — попита Хана.

Той я изгледа, очевидно заинтригуван.

— Извинявай, предполагах, че знаеш. Майка ми почина.

Дъхът ми секна от изненада и точно в този миг в стаята влезе Дейвид.

— Виждам, че вече сте се запознали — ухили се той някак лениво.

Дейвид ми се видя пораснал от последния път, когато го видях. А може би така ми се стори поради новия начин, по който ходеше и по който се държеше. Съвсем като възрастен. Определено беше променен.

Хана кимна безмълвно и се отдръпна смутено. Хвърли поглед към Роби, но ако бе искала да каже нещо и да уреди нещата или да се извини, моментът беше отлетял твърде бързо. Вратата се отвори отново със замах и вътре връхлетя Емелин.

— Дейвид! — възкликна тя. — Най-сетне си тук. Умряхме от скука. Чакаме те с нетърпение да поиграем. Двете с Хана вече сме решили къде… — В този миг забеляза Роби. — О, здравейте. Вие кой сте?

— Роби Хънтър — представи го Дейвид. — Вече си се запознал с Хана, а това е малката ми сестра, Емелин. С Роби учим в Итън.

— Ще останете за края на седмицата, така ли? — попита Емелин и хвърли бегъл поглед към сестра си.

— Малко по-дълго, ако не възразявате — съобщи Роби.

— Роби нямаше планове за тази Коледа — обясни Дейвид. — И реших, че може да я прекара тук с нас.

— Цялата коледна ваканция ли? — не се сдържа Хана.

— Така и така ще сме затворени тук, добре е да сме по-голяма компания. Иначе бихме се побъркали.

От мястото си горе на балкона усетих колко вбесена е Хана. Дланите й лежаха на китайската кутия. Сигурна бях, че си мисли за правило номер три от Играта: участниците са само трима. Измислените епизоди и приключения й се изплъзваха. Хана вдигна очи към Дейвид и в тях се четеше очевидно обвинение — нищо че той се направи, че не забелязва.

— Погледнете колко голямо е това дърво — с леко приповдигнат тон обяви той. — По-добре да започваме украсяването му, че може и да не успеем да приключим до Коледа.

Сестрите му не мърдаха от местата си.

— Хайде, Ем — подкани той по-малката и свали кутията с играчки и украса на земята, като старателно избягваше да гледа към Хана. — Да покажем на Роби как го правим.

Отдалеч личеше, че Емелин се разкъсва между Хана и предложението. Тя бе не по-малко разочарована от сестра си и копнееше колкото нея за Играта. Но като най-малка винаги бе играла незначителна роля в техните отношения и ето че сега Дейвид бе показал предпочитание към нея. Изкушението да състави двойка за сметка на третия участник бе неустоимо. Привързаността към Дейвид и вниманието му й бяха прекалено скъпи, за да му откаже.

Хвърли пореден гузен поглед към Хана, сетне се усмихна широко на брат си, пое пакета, който той й подаде, и започна да сваля тънките хартии, с които бяха увити крехките стъклени играчки. Докато Емелин възкликваше радостно при вида на всяка позабравена играчка, Хана опъна гордо рамене и изнесе китайската кутия от стаята, приела поражението. Дейвид я проследи как затваря вратата и поне се постара да изглежда смутен. Когато много скоро тя се появи с празни ръце, Емелин я посрещна радостно.

— Хана, няма да повярваш! Роби казва, че никога не е виждал играчка херувимче.

По-голямата й сестра мина по килима и коленичи до тях. Дейвид бе застанал до рояла с разперени пръсти над клавишите. Плавно ги спусна и удари нежно два акорда. Сетне, точно когато най-малко очаквахме, инструментът оживя под пръстите му с изумително красива мелодия. Това бе валсът на Шопен в до минор.

Колкото и невероятно да ви се струва, този ден в библиотеката за първи път чувах истинска музика. Имах смътен спомен как мама ми пее, докато бях съвсем малка, но това трябва да е било, преди да започнат болките й в гърба, защото след това песни вече нямаше. Единствено господин Конъли от отсрещната страна на улицата свиреше на устната си хармоника ирландски мелодии, когато пийнеше повече в петък в кръчмата. Но това не ставаше често.

Опрях лице между пръчките на перилата и затворих очи, понесена от вълшебните, проникващи в душата звуци. Не мога да преценя дали Дейвид свиреше добре, нямаше с какво да сравня, но за мен бе съвършено — като всички красиви спомени.

Когато и последната нота отзвуча в слънчевата стая, чух Емелин да казва:

— Нека и аз ви изсвиря нещо. Това, което Дейвид изсвири, не е музика за Коледа.

Тя се настани на столчето и изсвири своя свободна интерпретация на известна коледна песен. Звучеше чудесно, но магията бе отлетяла.

— Ти свириш ли? — вдигна очи Роби към Хана, която с кръстосани крака седеше на пода в красноречиво мълчание.

— Хана има много таланти — засмя се Дейвид, — но музикалният не е сред тях. — Въпреки че след всичките уроци, които чух, че тайно си взимала в селото, кой знае? — ухили се той.

Хана хвърли намусен поглед към Емелин и тя сви само рамене в отговор: „Просто се изпуснах.“

— Предпочитам думите — спокойно заяви Хана и започна да освобождава от опаковката няколко оловни войника, които пускаше в полата си. — Много по-добре вършат онова, което искам от тях.

— Роби също пише — обади се Дейвид. — Той е поет. И то много добър. Тази година в „Колидж Кроникъл“ публикуваха няколко негови работи. — Големият брат държеше срещу светлината стъклена топка и лъчите, които се пречупваха през множеството й разноцветни равнини, се отразяваха на пода. — Коя харесвах най-много? Май онази за разрушения храм.

В този момент вратата се отвори и в библиотеката влезе Алфред с поднос, отрупан с медни сладки с формата на човечета, захаросани сливи и хартиени пликчета, пълни с ядки.

— Извинете — рече Алфред и остави товара си на масата за напитки. — Госпожа Таунсенд изпраща това за украса на дървото.

— Прекрасно! — скочи Емелин насред музикалното си изпълнение и се спусна да си вземе захаросана слива.

Преди да излезе, Алфред огледа крадешком помещението, и най-вече балкона, и срещна умолителния ми поглед. Децата насочиха отново вниманието си към коледната украса и той свърна към извитата стълба, за да дойде при мен.

— Как върви? — попита ме тихо.

— Добре — също толкова тихо отвърнах аз. Погледнах с чувство на вина книгата в скута ми и празното място на полицата.

Алфред проследи погледа ми и само повдигна вежди.

— След като така и така съм тук, нека поне ти помогна.

— Дали господин Хамилтън ще…

— Няма да забележи, че ме няма поне през следващия половин час — усмихна се той. — Ще започна от отсрещния край и може да се срещнем в средата.

Кимнах, обзета едновременно от благодарност и стеснение.

Алфред измъкна от джоба си парче чист плат, взе първата книга на редицата и седна на пода. Наблюдавах го известно време как с привидна сериозност взима всеки том, старателно го избърсва от всичките страни и го връща на мястото му, за да посегне за следващия. Заприлича ми на дете, което с магическа пръчка е превърнато във възрастен и седнало на пода с кръстосани крака, действа извънредно сериозно. Иначе гладко вчесаната му коса този път се люшваше напред при всяко навеждане към рафта.

За моя изненада той хвърли поглед към мен и тутакси отклоних очи. Изражението му ме накара да изтръпна. Лицето ми пламна. Ами ако си помисли, че го следя? Дали още ме гледа? Не смеех да проверя, за да не изтълкува погрешно вниманието ми. Въпреки всичко усетих как кожата ми настръхва.

Това се случваше вече от известно време. Между нас се възцари нещо, което така и не успявах да определя. Лекотата, с която общувахме доскоро, се бе изпарила и на нейно място се възцариха неудобство и смущение, често пъти завършващи като недоразумения. Питах се дали причината не беше в епизода с бялото перо. Ами ако е забелязал как се мотая по улиците или, по-лошо, ако е разбрал, че аз съм тази, която изплю камъчето пред господин Хамилтън и останалите на долния етаж?

Залових се с прекалено усърдие да търкам книгата, оставена в полата ми, и извърнах демонстративно глава към групата долу в подножието на дървото. Може би, ако се правех, че не забелязвам присъствието на Алфред, неудобството ми ще изчезне?

Наистина се разсеях, следейки какво правят децата; почувствах се като зрител в театрална зала, внезапно събудил се от дрямка насред нечий диалог. Съсредоточих се върху разговорите им и гласовете, които се носеха в прозрачната зимна светлина — чужди и отдалечени.

Емелин показваше на Роби подноса със сладкиши от госпожа Таунсенд, а по-възрастните обсъждаха военните действия.

Хана вдигна лице от сребърната звезда, очевидно се чудеше как да я закачи за бодливо клонче, и попита изненадано:

— И кога тръгваш?

— В началото на следващата година — отговори Дейвид с пламнало от вълнение лице.

— А кога го реши? И за колко време смяташ, че…

— Обмислям го от много време. Познаваш ме, обичам доброто приключение.

Хана не сваляше очи от брат си. Беше разочарована от внезапната поява на Роби, лишаващо я от възможността да играят любимата Игра, но това, което току-що чу, бе поредно предателство.

— Па знае ли? — с леден глас попита тя.

— Не мисля — отговори Дейвид.

— Не вярвам да те пусне. — Долових в гласа й огромно облекчение и спокойствие.

— Няма да има избор — заяви Дейвид. — Ще разбере, че съм заминал едва когато стигна на френска земя.

— А ако все пак научи?

— Няма как да стане, защото никой няма да му каже. — Дейвид гледаше сериозно сестра си в очите. — Винаги може да изтъкне всякакви аргументи, но не може да ме спре. Решил съм го. Не желая да пропусна такава възможност само защото той е на друго мнение. Самостоятелен човек съм и крайно време е татко да го разбере. И само защото неговият живот е объркан…

— Дейвид! — остро и предупредително прозвуча гласът на Хана.

— Така си е — отвърна брат й. — Цял живот е бил под влияние на баба, оженил се за жена, която не е можела да го понася, проваля се във всичко, с което се залови.

— Стига, Дейвид! — Усещах възмущението в гласа на Хана, която се огледа за Емелин и очевидно остана доволна, че малката им сестра е достатъчно далеч, за да чуе. — Дължиш му малко повече лоялност. Засрами се.

— Не искам — сниши брат й гласа си — неговите огорчения да повлияят на моя живот.

— За какво си говорите вие двамата? — поиска да узнае Емелин и се доближи с шепа захаросани ядки. Усетила, че нещо не е наред, тя сбърчи чело. — Нали не се карате?

— Не, разбира се — усмихна се вяло Дейвид, забелязал гримасата на Хана. — Току-що казвах на Хана, че ще замина за Франция. На фронта.

— Гледай ти! И ти ли отиваш, Роби?

Младежът кимна безмълвно.

— Трябваше да се досетя — подхвърли Хана.

— Някой трябва да се грижи за този приятел — отбеляза Дейвид, направил се, че не чува Хана. Сетне се усмихна широко. — Няма да го оставя само той да се забавлява, я.

Имаше нещо особено в погледа му — възхищение или може би обич?

Хана също го забеляза и сви устни. Вече знаеше кой е причина за бягството на брат й.

— Роби иска да отиде на фронта, за да се спаси от своя старец — продължи Дейвид.

— Защо? — искаше да знае Емелин. — Какво е направил?

— Списъкът е дълъг — сви рамене Роби, — а и не е много весел.

— Подскажи ни само малко — не мирясваше Емелин и очите й светнаха от любопитство. — Сетих се! Казал е, че ще те заличи от завещанието си.

Роби се засмя със сух, тъжен смях.

— Не ми се вярва. Тъкмо обратното. — Той замислено въртеше една от играчките, наподобяваща ледена висулка, между пръстите си.

— Да не искаш да кажеш, че те е заплашил да те включи в завещанието си?

— Иска да си играем на щастливо семейство.

— А ти не искаш ли да си щастлив? — попита с равен глас Хана.

— Не искам да сме семейство. Предпочитам да съм сам.

— Аз пък не мога да търпя да съм сама — изчурулика Емелин. — Не мога без Хана или Дейвид. Не мога и без па.

— Различно е при хора като вас — тихо уточни Роби. — Семейството ти не ти е причинило нищо лошо.

— Да не би твоето да го е сторило?

Настъпи продължително мълчание, през което всички очи, включително и моите, бяха отправени към Роби. Не смеех да дишам дори. Вече знаех историята му. В нощта на неговата неочаквана поява в „Ривъртън“, докато господин Хамилтън и госпожа Таунсенд приготвяха набързо някаква вечеря и организираха настаняването му, Нанси ми бе доверила онова, което знаеше.

Роби беше син на Хейстинг Хънтър, наскоро удостоен с титлата „лорд“, учен, прочул се с откриването на нов вид стъкло, което може да се пече във фурна. Откритието му бе донесло и сериозно състояние. Беше купил огромно имение недалеч от Кеймбридж, където имало достатъчно място и за по-нататъшните му експерименти. Двамата със съпругата му обаче продължавали да водят живот на благородници земевладелци. Момчето, по думите на Нанси, се родило в резултат на кратка любовна връзка на лорд Хънтър с камериерка. Момиче от Испания, което едва-едва говорело английски. Когато коремът на момичето започнал видимо да нараства, той загубил интерес към нея, но се съгласил да я задържи в домакинството, като обещал да даде образование на сина си в замяна на нейното мълчание. Това мълчание докарало камериерката дотам да загуби разсъдъка си и най-накрая тя се самоубила.

Срамота е, бе завършила Нанси с тежка въздишка, да се държиш така с една прислужничка, а и момчето да расте без баща. Кой не би изпитал съчувствие към двамата? При тези думи тя ме бе изгледала многозначително. Нейно благородие едва ли бе много доволна от появяването на този неочакван гост. Всеки трябва да си знае мястото.

Под текстът на думите й означаваше, че има титли и титли. Такива, които се наследяват, и други, които лъщят като нов автомобил. Роби Хънтър-син (все едно дали е законен, или не) на новоизлюпен лорд не беше подходяща компания за семейство Хартфорд, а следователно и за нас.

— Хайде де — настоявайте Емелин. — Кажи. Трябва! Какво толкова ужасно е направил баща ти?

— Ти какво? — усмихни се Дейвид. — Разпит ли водиш? Извинявай, Хънтър — обърна се той към младежа. — Големи любопитки са. Нямат много често компания.

Емелин се засмя и метна по брат си топче хартия, което го отмина и падна в купчината, събрала се вече под дървото.

— Няма нищо — отговори Роби и отметна кичур, спуснал се над челото му. — След смъртта на майка ми баща ми ме прие официално за свой син.

— Какво ще рече това? — сбърчи нос Емелин.

— След като известно време ме бе обрекъл на незаконно съществуване, най-неочаквано се сети, че има нужда от наследник. Наглежда, жена му не може да му роди такъв.

Емелин местеше поглед от Хана към Дейвид в очакване на пояснения.

— Ето защо Роби иска да замине на фронта — додаде Дейвид. — За да бъде свободен.

— Много съжалявам за майка ти — намусено се обади Хана.

— И аз — не закъсня Емелин и детското и лице придоби заучената физиономия на съчувствие. — Сигурно много ти липсва. На мен мама ми липсва страшно, а аз дори не я познавам — починала по време на раждането ми. А ето че сега ти заминаваш на фронта, за да избягаш от жестокия си баща. Също като в някой роман — въздъхна тежко тя.

— И то мелодрама — додаде Хана.

— По-скоро любовна история — настояваше Емелин. Тя махна опаковката на поредния предмет и в полата й се изсипаха свещи. От тях се разнесе аромат на канела и бучиниш. — Баба казва, че е дълг на всеки мъж да отиде на фронта. Казва също, че тези, които си остават у дома, са кръшкачи.

Усетих как цялата настръхвам горе в галерията. Погледът ми отскочи по посока на Алфред, но светкавично го отклоних, когато срещнах неговия. Страните му пламтяха, а в очите му се четеше огромен укор към самия себе си. Видях същото и в деня, когато го срещнах в селото. Той се изправи рязко и изпусна кърпата си за прах. Посегнах да му я подам отново, но момчето само поклати глава и като избягваше да гледа към мен, измърмори нещо за това, че господин Хамилтън сигурно вече се пита къде се губи. Проследих го безпомощно как бърза надолу по стълбите и се скрива зад вратата на библиотеката, незабелязан от децата на семейство Хартфорд. Проклех за кой ли път неспособността си да се владея.

В този момент Емелин застана с гръб към дървото и се обърна към Хана.

— Баба е разочарована и от па. Според нея той се опитва да се измъкне.

— Няма право да е разочарована — разпалено възрази Хана. — Па изобщо не е кръшкач. Щеше да замине незабавно, стига да можеше.

В стаята настъпи мъчителна тишина. Собственото ми дишане се у чести от съчувствие към Хана.

— Не се сърди на мен — начумери се Емелин. — Баба го казва, не аз.

— Стара вещица — процеди сестра й. — Па прави всичко възможно, за да работи за успешния изход на войната. Както и всички ние.

— Хана много би искала да дойде с нас на фронта — обърна се Дейвид към Роби. — И тя, и па просто не искат да разберат, че военните действия не са място за момичета и възрастни хора с болни дробове.

— Глупости говориш, Дейвид! — кипна Хана.

— Кое точно са глупости? Това, че фронтът не е място за жени и старци, или това, че искаш да отидеш да се биеш?

— Чудесно знаеш, че там ще свърша същата работа, както и ти. Знаеш също така колко ме бива във взимането на стратегически решения.

— Става дума за истински действия, Хана — рязко отвърна Дейвид. — Това е война — с истинско оръжие, истински куршуми и истински враг. А не някаква измислица или детска игра.

Поех си дълбоко дъх. Изражението на Хана бе такова, сякаш някой я беше зашлевил.

— Не може вечно да живееш в свят на фантазии — продължаваше Дейвид. — Да измисляш приключения, да пишеш неща, които никога няма да се случат в действителност, и да играеш измислени роли…

— Дейвид! — изкрещя Емелин. Тя погледна първо Роби, после отново брат си. Когато продължи, долната й устна трепереше видимо: — Правило номер едно: Играта е тайна.

Лицето на Дейвид омекна внезапно.

— Права си, Ем. Съжалявам.

— Тайна е — прошепна тя. — Важно е.

— Разбира се — съгласи се той и разроши леко косата й. — Хайде, не се разстройвай. — Наведе се към кутията с играчки. — Хей! Вижте какво намерих. Мейбъл! — Той вдигна високо стъклен ангел с криле от пресукани стъклени нишки, златиста дълга пола и молитвено восъчно лице. — Тя ти е любимата, нали? Искаш ли да я сложа на върха?

— Не може ли аз да я закача тази година? — попита Емелин и изтри очите си. Колкото и да бе разстроена, не искаше да пропусне шанса си.

Дейвид се направи, че разглежда дланта на Хана.

— Какво ще кажеш? — попита я той. — Имаш ли възражения?

Сестра му го изгледа спокойно и хладно.

— Моля ви! — подскочи Емелин и от полата й се посипаха парчета гънка опаковъчна хартия. — Досега все вие двамата я качвате на върха. Аз никога не съм го правила. Не съм вече малка.

Дейвид се напрани, че се замисля.

— На колко си вече?

— На единайсет — отговори послушно тя.

— Единайсет — повтори все така замислено Дейвид. — Това е почти дванайсет.

Момиченцето закима енергично.

— Е, добре — въздъхна той театрално. Кимна на Роби и се усмихна. — Ще ми помогнеш ли?

Двамата вдигнаха стълбата, оставена специално за украсата, и я наместиха между хартиите на пода.

— Охо! — възкликна щастливо Емелин, докато, стиснала ангела в едната си ръка, се катереше нагоре. — Приличам на Джак, който се качва по бобеното стъбло.

Много скоро вече беше на предпоследното стъпало. Протегна ръката с ангела към върха на дървото, но не успя до го достигне.

— Да му се не види! — промърмори тя под нос и хвърли поглед надолу към лицата на тримата, които я следяха със затаен дъх. — Почти стигнах. Но трябва да се кача още едно стъпало.

— Внимавай — обади се брат й. — Има ли нещо, на което да се подпреш?

Момиченцето се протегна и улови със свободната си ръка най-близкия бодлив клон, сетне много предпазливо вдигна единия си крак и стъпи на най-горното стъпало.

Затаих дъх в очакване да вдигне и следващия. Лицето й се разтегна от победоносна усмивка, докато протягаше Мейбъл, за да я постави на мястото й, и точно в този момент погледите ни се срещнаха. В първия миг очите й се разшириха от изненада, последвана от паника, защото кракът й се плъзна и тя започна да пада.

Отворих уста да я предупредя, но беше твърде късно. С писък, от който цялата настръхнах, Емелин се просна като парцалена кукла на посипания с хартии под.

Изведнъж стаята сякаш се разшири до безкрай. Всичко и всички бяха като вцепенени. Миг след това настъпи очакваното свиване. Суетня, шум, паника.

Дейвид вдигна Емелин на ръце.

— Ем? Добре ли си, Ем? — На пода проблясваше стъкленото крило на ангела, обагрено с кръв. — Божичко, порязала се е!

— На китката е. — Хана вдигна глава и очите й срещнаха тези на Роби. — Иди да доведеш някой.

С разтуптяно сърце вече бързах надолу по стълбите и до самата врата подхвърлих:

— Аз ще отида, госпожице.

Тичах по коридора, а образът на безжизненото тяло на Емелин не излизаше от ума ми. Сигурна бях, че вината е моя. Последното, което очакваше Емелин да види от другата страна на върха, бе моето лице. Нямаше да се стресне и да загуби равновесие, ако не я бях изненадала…

При един от завоите на стълбите се сблъсках с Нанси.

— Внимавай! — скара ми се тя.

— Нанси, на помощ! — останала без дъх промълвих. — Тече й кръв.

— Не разбирам — рече тя. — На кого му тече кръв?

— На госпожица Емелин. Падна… в библиотеката. Падна от стълбата. Младият господар Дейвид и Робърт Хънтър…

— Трябваше да се сетя — завъртя се Нанси на пета и се спусна надолу към стаята на прислугата. — Имах предчувствие за него. Да пристигне без предупреждение. Така не се прави.

Опитах се да обясня, че Роби няма нищо общо с произшествието, но Нанси не искаше и да чуе. Вече влизаше в кухнята и отиваше към аптечката на един от рафтовете.

— От опит знам, че хора, които изглеждат като него, носят само неприятности.

— Но вината не беше негова…

— Така ли? Тук е само от снощи и виж какво се случи.

Отказах се да споря. И без това от тичането дъх не ми беше останал, а и почти нищо не можех да й кажа, за да променя нещо, в което тя бе твърдо убедена.

Нанси грабна бинтове и шише с дезинфектант и тръгна бързо нагоре. Последвах тънката й уверена фигура и едва догонвах черните й обувки по тъмния коридор. Сигурна бях, че тя знае какво да прави.

Когато най-сетне стигнахме библиотеката, вече бе късно.

Настанена в центъра на канапето, с героична усмивка на пребледнялото лице седеше Емелин. От двете й страни бяха Хана и Дейвид, който милваше здравата й ръка. Порязаната китка, здраво стегната с бяло парче плат, според мен откъснато от престилката й, лежеше отпусната в скута й. Малко встрани пред тримата стоеше изправен Роби.

— Добре съм — съобщи Емелин, като ни видя. — Господин Хънтър се погрижи за всичко — тя изви зачервени те си очи към Роби. — Безкрайно съм му благодарна.

— Всички ние сме му благодарни — допълни Хана, без да откъсва очи от сестра си.

— Много впечатляващо, Хънтър — кимна и Дейвид. — Трябва да станеш лекар.

— А, не — побърза да възрази Роби. — Не обичам да гледам кръв.

Дейвид погледна към окървавените парчета плат на пода.

— И въпреки всичко свърши страхотна работа — отбеляза Дейвид и погали косата на малката си сестра. — Добре че не си като братовчедите, Ем. Като си помисля колко лошо се поряза само!

Емелин с нищо не показа, че го е чула. Тя не откъсваше очи от Роби и го съзерцаваше по начин, който ми напомни за господин Дъдли пред донесеното дърво. Напълно забравен, в краката й лежеше коледният ангел — със стоическо изражение, прекършени стъклени криле и покрита с кръв златиста пола.

Докато отново се срещнем

Същата нощ горе на тавана двете с Нанси, свити на кълбо и долепили гърбове, правехме отчаяни опити да се стоплим. Зимното слънце отдавна се бе скрило зад хоризонта и сега сърдитият вятър люлееше шпицовете на покрива и се мъчеше да намери пролука през пукнатините в стената.

— Казват, че щяло да завали преди края на годината — прошепна Нанси и придърпа одеялото към брадичката си. — Право да ти кажа, вярвам им.

— Вятърът вие така, сякаш плаче бебе — обадих се аз.

— Не съвсем — възрази Нанси. — Прилича ми на много неща, но не и на детски плач.

Тази нощ Нанси ми разказа историята на децата на майора и Джемайма. Двете малки момчета, чиято кръв не можела да се съсирва и отишли в гроба едно след друго, сега лежали редом и студената твърда земя на гробището в „Ривъртън“.

Първият им син Тимъти паднал от кон по време на езда с баща си, майора, на територията на „Ривъртън“.

Момчето живяло след това четири дни и нощи, твърдеше Нанси, докато най-сетне виковете му секнали и малката му душа намерила покой. Било бяло като лист хартия, когато издъхнало — цялата му кръв се събрала в подутото рамо, откъдето се мъчела да излезе. Сетих се за книжката с детски стихове с красиви илюстрации, надписана за Тимъти Хартфорд.

— Ужасно бе да слушаш виковете му — сподели Нанси и сръчно изгони с крак последния студен въздух под одеялото ни. — Но изобщо не можеха да се мерят с нейните.

— Чии? — прошепнах аз, не разбирайки.

— На майката. Джемайма. Започна, когато отнесоха момчето, и не спря цяла седмица. Да беше я чула само. От такава мъка косите ти може да побелеят. Не ядеше, не пиеше, започна да вехне така, че скоро заприлича на момчето, преди да умре, мир на праха му.

Потреперих. Опитах се да си представя тази съвсем нормална, закръглена жена, която ми се струваше твърде обикновена, за да е способна на подобно драматично страдание.

— Ти нали каза „деца“? Какво стана с другите?

— Другото — поправи ме Нанси. — Той живя по-дълго от Тими и всички си помислихме, че може би проклятието ще го отмине. Но не му било писано на горкия. Тя го пазеше още по-старателно от брат му. Най-сериозното движение, което му позволяваше, бе да отиде до библиотеката. Нямаше намерение да допусне втора такава грешка. — Нанси въздъхна тежко и сви колене към брадичката си, за да запази собствената си топлина. — Само че да знаеш, никоя майка не успява да предпази момчето си от пакост, ако пакостта зрее в главата му.

— В каква пакост се забърка пък той? Какво го уби, Нанси?

— В крайна сметка се подхлъзнал по стълбите в къщата на майора в Бъкингамшър. Не съм го видяла, но Сара, камериерка там, го видяла с очите си, защото в това време чистела в коридора. Твърдеше, че момчето тичало твърде бързо и се спънало. Нищо повече. Едва ли се е ударило много силно, защото не паднало от високо. Същата вечер, разправяше Сара, коляното му се надуло като пъпеш — точно като рамото на Тими преди. Късно през нощта виковете започнали.

— Пак ли траяли дни наред?

— Не и при Адам — сниши още повече глас Нанси. — Сара каза, че почти цялата нощ горкото момче викало от болки и молело майка си да му помогне. Никой не мигнал в къщата през тази дълга нощ, дори и господин Баркър, конярят, който бил глух. Лежали в леглата си и слушали гласа на болката на Адам. Майорът стоял през цялото време пред вратата, стискал зъби, не проронил и сълза. И най-внезапно малко преди зазоряване виковете секнали. Къщата потънала в гробовна тишина. Когато сутринта отишла да занесе подноса със закуската на детето, Сара заварила Джемайма в неговото легло да го държи в прегръдките си. Лицата и на двамата били ангелски спокойни. Адам изглеждал като заспал.

— Тя плакала ли като предишния път?

— Не. Сара твърдеше, че видът й бил спокоен като на момчето. Предполагам, радвала се е, че най-сетне страданието е свършило. Дошъл краят на нощта и тя го изпратила на по-добро място, където няма страдание и болка.

Замислих се. Това внезапно спиране на детския плач. Облекчението на майката…

— Нанси, нали не мислиш, че тя…? — попитах аз.

— Мисля, че е било истински милосърдно момчето да си отиде по-бързо от брат си — процеди Нанси.

Настъпилото мълчание се проточи толкова дълго, че реших, че жената до мен вече е заспала, макар дишането й — леко и някак повърхностно, да сочеше друго. Издърпах одеялото до врата си и затворих очи, за да си представя крещящи от болка момчета и отчаяни майки.

Вече се унасях, когато шепотът на Нанси проряза ледения въздух в стаята.

— А сега тя е бременна отново. Очаква се да роди през август. Трябва да се молиш усилено, чу ли? И то точно сега, защото преди Коледа Той чува най-добре. Моли се този път да роди здраво бебе. Такова, дето няма да свърши без време в гроба.

Коледа дойде и отмина, библиотеката на лорд Ашбъри бе обявена за изчистена от прах и сутринта след втория ден на Коледа въпреки студа поех към Сафрън Грийн, за да направя поръчка на госпожа Таунсенд. Лейди Вайълет организираше официален обяд на Нова година с благотворителна цел — събиране на средства за нейния Комитет за белгийските бежанци. Нанси я беше чула да споделя, ме би искала да разшири дейността на Комитета и за очакваните бежанци от Франция и Португалия.

Според госпожа Таунсенд най-сигурният начин да направиш впечатление на гостите за обяд в тази оскъдица бе, като поръчаш някои от оригиналните гръцки сладкиши, които предлагаше господин Георгиас. Не че всеки можеше да си купи, добави тя със самочувствието на важна персона, особено в тези трудни времена. Така си беше. Трябваше да отида в магазина, за да направя специалната поръчка на госпожа Таунсенд от „Ривъртън“.

Въпреки ниските температури бях щастлива, че ще изляза навън. След седмици наред празници, свързани с Коледа, това бе жадувано разнообразие. Щях да остана малко сама и да прекарам цяла сутрин далеч от безкрайните наставления и наблюдението на Нанси. Няколко месеца ме бе оставила на мира, но сега интересът й към това как изпълнявам задълженията си отново се бе възродил: следеше ме, проверяваше ме, поправяше ме непрестанно. Изпитвах чувството, че ме подготвя за някаква предстояща промяна.

Освен това имах и тайна причина да се радвам, че ще ходя до селото. Четвъртата книга на Артър Конан Дойл за Шерлок Холмс бе излязла от печат и се бях уговорила с един амбулантен търговец да ми достави екземпляр. Цели шест седмици бях спестявала и за първи път можех да си купя чисто нова книга. „Долината на страха“. Потръпвах от радостно предчувствие.

Търговецът живееше с жена си и шестте си деца в къща близнак от сив камък, една от цяла редица еднакви сгради. Уличката се намираше в малък жилищен комплекс, сбутан край гарата и пропит от силна миризма на изгорели въглища. Едрите камъни на настилката бяха черни, стълбовете на осветлението бяха покрити с плътен слой сажди. Почуках предпазливо на вратата и отстъпих в очакване някой да отвори. Дете на около три годинки с прашни обувки и изтънял от носене пуловер седеше на стъпалото до мен и потупваше с пръчка водосточната тръба. Голите му, посинели от студа колене бяха покрити с рани.

Почуках отново, този път малко по-силно. Най-накрая вратата се отвори и пред мен застана изключително слаба жена, чийто корем стърчеше видимо под престилката, а на хълбока си крепеше малко дете със силно зачервени очи. Жената стоеше там, но празният й поглед сякаш гледаше през мен. Неясно защо загубих дар слово.

— Здравейте — опитах се да имитирам аз гласа на Нанси. — Аз съм Грейс Рейвс. Търся господин Джоунс.

Жената продължаваше да мълчи.

— Аз съм купувач — с леко притреперване рекох аз. Прокрадна се неволна нотка на въпрос. — Идвам да купя една книга.

Най-сетне в очите й просветна едва забележима искра, знак, че информацията е стигнала до съзнанието й. Тя намести бебето на хълбока си и извърна глава към стаята зад нея.

— Там вътре е — промълви жената и отстъпи леко встрани, за да освободи място за влизане в тясното помещение, в чието дъно бе кухнята. От там се носеше миризма на вкиснало мляко. Две момченца, посивели от бедност, седяха от двете страни на масата и търкаляха върху издрасканата й повърхност две камъчета. По-голямото уцели камъчето на брат си и вдигна лице към мен — погледна ме с огромни, кръгли като пълна луна очи.

— Татко ми ли търсиш?

Кимнах.

— Навън е, смазва каручката.

Трябва да съм изглеждала доста объркана, защото детето вдигна късото си пръстче и посочи малка дървена врата до печката.

Кимнах отново в отчаян опит да се усмихна.

— Скоро и аз ще работя с него — рече детето, насочи вниманието си отново към камъчето и се приготви за пореден удар. — Като навърша осем.

— Късметлия — въздъхна по-малкият с видима завист.

— Все някой трябва да се грижи за това, което става в къщата, докато го няма, а ти си още малък.

Пристъпих напред и бутнах вратата.

Наведен под прострени на въже пожълтели чаршафи и ризи, търговецът оглеждаше едното колело на количката си.

— Проклета работа — мърмореше той под носа си.

Изкашлях се леко и мъжът се извърна рязко, при което чукна главата си в дръжката.

— Проклетия! — въздъхна и присви очи, за да ме види по-добре. От ъгълчето на устата му висеше къса лула.

Опитах се да си придам категоричния вид на Нанси. Естествено, нищо не се получи и промълвих кротко:

— Аз съм Грейс и идвам за книгата. Онази на сър Артър Конан Дойл.

— Знам коя си — облегна се той на количката. Издуха дима през ноздрите си и се разнесе аромат на тютюн. Изтри намаслените ръце в панталоните си и ме погледна. — Искам да поправя возилото, че на момчето да му е по-лесно да го бута.

— Кога заминавате отново? — попитах аз.

— Другия месец — отвърна мъжът, след като гледа известно време над прострените дрехи, които приличаха на жълтеникави призраци. — С Кралския флот. — Прокара мръсни пръсти по челото и продължи: — Винаги съм искал да видя океана, още от малък. — Спри поглед върху мен и нещо в него, някакво отчаяние, ме накара да отклоня очи. Забелязах, че отвън жената с бебето и двете момчета ни зяпат през кухненския прозорец. През неравната, покрита със сажди повърхност на стъклото ми заприличаха на отражения в мръсна локва.

Търговецът проследи погледа ми и продължи:

— Човек може да спечели добри пари. Стига да има късмет, естествено. — Сетне хвърли парцала, който стискаше до този момент, и тръгна към къщата. — Хайде, ела. Книгата ти е вътре.

В малката предна стая приключихме сделката и той ме изпрати до изхода. Внимавах да не гледам настрани, за да не видя гладните лица на децата, които бях сигурна, че не ни изпускат от поглед. Докато слизах надолу по стълбите отпред, чух как най-голямото момче попита:

— Какво купи дамата, тате? Сапун ли взе? От нея миришеше на сапун. Много хубава дама, нали?

Тръгнах с най-бързите възможни крачки и едва се удържах да не се затичам. Исках час по-скоро да избягам далеч от този дом и децата, които си мислеха, че аз, обикновената прислужничка, съм някоя важна дама.

Когато стигнах най-сетне на ъгъла с Рейлуей Стрийт, въздъхнах с облекчение, че потискащата тежка миризма на въглища и бедност бе останала далеч зад гърба ми. Трудностите на бита не бяха нещо ново за мен. Неведнъж и два пъти двете с мама стискахме зъби, останали без пари, но добре си давах сметка, че „Ривъртън“ ме промени. Дори не бях усетила кога се е случило. Вече бях свикнала с топлината и удобството на големия дом, както и с усещането за сигурност и задоволеност. Бях започнала да очаквам всичко това. Докато се отдалечавах и прекосявах улицата зад конската каруца на млекарите „Даунс“ с пламнали от студ бузи, твърдо реших, че няма да ги загубя. Нямаше да загубя работата си, както това бе сторила майка ми.

Съвсем близо до Хай Стрийт минах под платнен навес и се скрих в тесен безистен пред лъскава черна врата с медна табела. Трескаво свалих ръкавиците и бръкнах под палтото си, докато бяло облаче топла пара от устата и носа ми замъгляваха погледа.

В къщата на търговеца почти не погледнах книгата и сега исках да се уверя, че не е станала някаква грешка. Въпреки студа прокарах с наслада пръсти по кожената корица и изпъкналите букви на заглавието „Долината на страха“. Прошепнах тихичко вълнуващите думи, след което вдигнах съкровището си до лицето, за да вдъхна миризмата на печатарско мастило. За мен това бе ароматът на откриващите се възможности.

Пъхнах обратно под палтото забранения предмет и го притиснах до гърдите си. Първата ми нова книга. Първото ми ново нещо. Сега само трябваше да я прибера в чекмеджето си на тавана, за да не събуждам подозренията на господин Хамилтън. Нахлузих бързо ръкавиците на вече скованите от студа пръсти, присвих очи, заслепена от блясъка на заснежената улица, и пристъпих на открито. В този миг почти се сблъсках с млада дама, която влизаше в същия безистен.

— Извинете! — възкликна тя. — Колко съм невнимателна.

Вдигнах очи и цялата пламнах. Срещу мен стоеше Хана.

— Чакай, чакай… — поколеба се тя за миг. — Аз те познавам. Работиш при дядо ми.

— Да, госпожице. Казвам се Грейс.

— Грейс — повтори тя и името ми сякаш се изля от устните й.

— Да, госпожице — кимнах аз. Сърцето ми думкаше виновно по корицата на книгата.

Хана разхлаби леко синия шал на врата си и отдолу се показа кожа с цвят на бяла лилия.

— Веднъж ни спаси да не умрем от скука по време на урок за романтична поезия.

— Така е, госпожице.

Тя погледна към улицата, където северният вятър превръщаше въздуха в ситни бели късчета лед, и потръпна от студ.

— Престъпление е да си вън в такава сутрин.

— Да, госпожице.

— Нямаше да изляза — додаде и отново се обърна към мен, — ако нямах допълнителен час по музика.

— Аз също, госпожице — включих се и аз в разговора, — ако не беше поръчката на госпожа Таунсенд. Сладкиши. За новогодишния обяд.

Хана хвърли поглед на празните ми ръце, сетне на тесния безистен, от който току-що бях излязла.

— Доста необичайно място за покупка на сладкиши.

Проследих погледа й и прочетох надписа на медната табела зад гърба ми „Училище за секретарки на госпожа Дъв“. Какво да отговоря? Все едно какво, само не истината. Не можех да рискувам да издам какво съм купила. Господин Хамилтън ясно бе дал да се разбере какво имаме право да четем в къщата. Ако Хана кажеше на лейди Вайълет, че посещавам уроци без разрешение, рискувах да загубя работата си.

Преди да успея да измисля оправдание, Хана се изкашля леко и измъкна пакет, увит с кафява хартия.

— Е… — въздъхна тя и въздухът между нас замръзна.

Чаках, обзета от отчаяние, да чуя обвинението.

Най-сетне момичето пристъпи от крак на крак, поопъна врат и ме погледна в очите. Постоя така един дълъг миг и най-накрая рече спокойно:

— Е, Грейс, излиза, че и двете имаме по някаква тайна.

Така се стъписах, че загубих напълно дар слово. Бях толкова изплашена, че не осъзнавах колко стресната е и тя. Докато преглъщах мъчително, впих пръсти в тайния пакет.

— Госпожице?

Тя кимна и съвсем ме обърка, като протегна ръка и стисна енергично моята.

— Поздравявам те, Грейс.

— Така ли?

— Да. Защото добре знам какво криеш под палтото си.

— Наистина ли?

— Да, и аз правя същото. — Погледна към своя пакет и лицето й се изкриви в малко пресилена усмивка. — Нали разбираш, че това тук не са ноти, Грейс.

— Така ли, госпожице?

— А и със сигурност не съм тръгнала на урок по музика. — Хана ококори очи. — Уроци за удоволствие. И то в сегашните времена! Представяш ли си?

Поклатих глава съвсем объркана.

— Ти кое предпочиташ? — заговорнически приближи тя глава към мен. — Машинопис или стенография?

— Не бих могла да кажа.

— Права си, разбира се — кимна Хана. — Глупаво е да се говори за предпочитания. И двете са еднакво важни. — Усмихна се и продължи: — Макар че, честно казано, изпитвам известно предпочитание към стенографията. Има нещо вълнуващо в това. Сякаш…

— Сякаш е таен шифър — изтърсих аз, мислейки си за китайската кутия.

— Именно — блеснаха очите й. — Точно така. Като таен код. Като загадка.

— Да, госпожице.

Тя изпъна рамене и кимна към вратата.

— По-добре да тръгвам. Госпожица Дъв вече ме чака и не ми се иска да злоупотребявам с търпението й. Нали знаеш колко се дразни, ако закъснееш?

Направих лек реверанс и отстъпих встрани, за да освободя пътя към вратата.

— Грейс?

Обърнах се, присвивайки очи, за да ги предпазя от сипещите се снежинки.

— Да, госпожице?

Тя вдигна пръст пред устните си.

— Това е нашата тайна, нали?

Кимнах и за един дълъг миг погледите ни стояха преплетени, докато накрая, очевидно доволна от резултата, тя се усмихна и изчезна зад черната врата на госпожа Дъв.

На 31 декември работещите в „Ривъртън“ се бяха събрали в трапезарията за прислугата в очакване последните часове на 1915 година да се изнижат. Лорд Ашбъри бе разрешил да изпием бутилка шампанско и две бутилки бира, госпожа Таунсенд бе успяла да измисли нещо като празнична трапеза от почти празния килер. Разговорите секнаха и притихнали изчакахме, докато постепенно стрелките наближат решителния момент. След като дванайсетте удара на часовника отбелязаха настъпването на Новата година, господин Хамилтън прочете вдъхновено традиционните стихове и започнаха обичайните поздравления и пожелания. Тъкмо Кати сподели решението си никога повече да не задига сладкиши от килера на госпожа Таунсенд, когато Алфред направи важното си съобщение.

— Записах се доброволец — обяви той, без да откъсва очи от господин Хамилтън. — Заминавам за фронта.

Дъхът ми секна, а всички в стаята млъкнаха и зачакаха реакцията на иконома. Най-сетне мъжът се съвзе от изненадата и с мрачна усмивка промълви:

— Е, това е много достойна постъпка, Алфред. Ще говоря с господаря от твое име, но не вярвам да иска да се раздели с теб.

— Благодаря, господин Хамилтън — рече Алфред след мъчително преглъщане. Подир което си пое дъх и продължи: — Вече говорих с него. Каза, че съм постъпил правилно и ми пожела късмет.

Господин Хамилтън преглътна и това. Само по гневната искра в очите му разбрахме, че е подразнен от дързостта на Алфред.

— Разбира се, че е правилно.

— Повиквателната ми е за март — подчерта Алфред. — Първо ще ме изпратят на подготовка.

— И после? — попита госпожа Таунсенд, която очевидно вече се бе съвзела. Тя притискаше здраво длани към добре оформените си бедра.

— После… — усмихна се едва забележимо Алфред — … Франция, предполагам.

— Е, това заслужава тост — сковано се обади господин Хамилтън, който видимо се бе овладял. Той се изправи и вдигна чашата си, последван от всички ни. — За Алфред. Дано да се върне жив и здрав при нас.

— Така, така — потвърди госпожа Таунсенд, която не можеше вече да крие гордостта си. — И дано да е час по-скоро.

— По-полека, госпожо Ти — ухили се Алфред. — Не и прекалено скоро. Ще ми се да преживея някое и друго приключение.

— Ти само гледай да се пазиш, момчето ми. — Очите на добрата жена блестяха от сълзи.

— Време е да направя каквото мога за отбраната на родината, Грейси — обърна се Алфред към мен, докато останалите доливаха чашите си.

Кимнах безмълвно, но много ми се искаше да му кажа, че той никога не е бил страхливец. Поне според мен.

— Ще ми пишеш, нали, Грейси?

— Разбира се, че ще пиша — кимнах за пореден път аз.

Той ми се усмихна и почувствах как страните ми пламват.

— И докато празнуваме — прекъсна ни Нанси с почукване по чашата си, — и аз искам да направя едно съобщение.

— Да не би да се омъжваш, Нанси? — възкликна простодушие Кати.

— Не, разбира се — смръщи чело Нанси.

— Тогава какво? — не се сдържа и госпожа Таунсенд. — Само не ми казвай, че и ти ни напускаш. Няма да го понеса.

— Не точно — отвърна Нанси. — Записах се за доброволни дежурства на гарата. Миналата седмица, когато бях в селото за поръчки, видях обявата. Господарката каза, че се радва, че всеки в къщата й иска да помогне с нещо — обърна се тя към господин Хамилтън.

— Така е — въздъхна икономът. — Стига всеки от вас да си върши работата и тук. — Той свали очилата си и разтри мястото на носа, където бяха стояли до този момент. Сетне ги сложи отново и ме погледна строго. — За теб ми е жал, момиче. Много отговорности ще се стоварят на младите ти рамене, когато Алфред замине, а и Нанси ще работи на две места. Няма откъде да намеря друг човек, за да ти помага. Поне не в този момент. Ще се наложи да вършиш много работа горе, докато всичко отново си дойде на мястото. Разбираш ли ме?

— Да, господин Хамилтън — кимнах аз тържествено. Започна да ми става ясно и защо Нанси отделяше толкова много време напоследък за обучението ми. Оказва се, че ме е подготвяла да я заместя, за да получи по-лесно разрешение да работи и навън.

Икономът поклати замислено глава и разтри слепоочията си.

— Ще трябва да прислужваш на масата при хранене, ще имаш задължения в дневната, при следобедния чай. А и ще се наложи да помагаш на младите дами, на госпожиците Хана и Емелин да се обличат, докато са тук…

Продължи да изброява какво ме очаква, но вече не слушах. Бях твърде развълнувана от перспективата да прекарвам известно време със сестрите Хартфорд. След неочакваната ни среща с Хана в селото моят интерес към момичетата, особено към Хана, бе станал още по-голям. За съзнанието ми, захранено с евтини булевардни романи и криминални истории, тя бе истинска героиня — красива, умна и смела.

Макар по онова време да не мислех, естествено, с подобни понятия, давам си сметка за истинския смисъл на думата „привличане“. Бяхме две момичета на сравнително еднаква възраст, живеехме под един и същи покрив в една и съща държава, а в нейно лице виждах човек с възможности, които аз никога нямаше да имам.

Първото дежурство на Нанси на гарата бе определено за следващия петък и времето, в което трябваше да ми разкаже какви ще са допълнителните ми ангажименти, беше наистина малко. Нощи наред се будех от рязко сритване в глезена или смушкване в ребрата, последвани от инструкции, за които се бе сетила, а се боеше, че ще забрави до сутринта.

Почти цялата нощ преди петък лежах будна. Сънят упорито бягаше от очите ми. В пет часа, когато бодро стъпих с босите си крака на ледените дъски на пода, запалих свещта и започнах да се обличам, стомахът ми вече бе свит на топка.

Направо летях, докато вършех обичайните си задължения, след което се върнах в стаята на прислугата и зачаках. Седях до масата, прекалено нервна, за да плета, и слушах как часовникът отброява минутите.

В девет и половина господин Хамилтън погледна ръчния си часовник, след това този на стената и ми напомни, че вече е време да отида да прибера подносите със закуските и да помогна на младите дами да се облекат. Щях да се пръсна от нетърпение.

Стаите им бяха на горния етаж, непосредствено до детската. Почуках веднъж, бързо и тихо — просто формалност, беше ми казала Нанси, — след което отворих вратата на стаята на Хана. За първи път влизах в стаята на Шекспир. Нанси толкова се страхуваше да не изпусне от контрол всичко, че настоя, преди да тръгне за гарата, да разнесе закуските по стаите.

Вътре ми се видя мрачно, дължеше се вероятно на избелелите тапети и тежките мебели — леглото, нощното шкафче и тоалетката; всичко бе в цвят махагон и с дърворезба, а яркочервеният килим покриваше пода от стена до стена. Над леглото висяха три картини, благодарение на които и стаята носеше името си. Както Нанси ми обясни, жените, нарисувани на тях, бяха героини от пиесите на най-великия английски драматург. Тъй като никоя от тях не ми се видя много героична, приех думите й на доверие. Първата бе паднала на колене и във високо вдигната над главата й ръка се виждаше стъкленица с някаква течност. Втората седеше на стол, а малко встрани от нея се виждаха двама мъже — единият цветнокож, а другият бял. Третата героиня бе млада жена, легнала по гръб в някакъв поток и дългата й коса, обкичена с диви цветя, се стелеше на повърхността зад нея.

Когато пристигнах, Хана вече бе станала и както си беше с бялата памучна нощница, седеше като за молитва с подвити крака на живописния килим до тоалетката, насочила цялото си внимание към писмото пред нея. Нанси бе дръпнала завесите и няколкото лъча немощна слънчева светлина, които влизаха през прозореца с плъзгаща се нагоре долна половина, огряваха гърба на момичето и дългите й руси плитки. Очевидно не бе разбрала, че съм влязла.

Прокашлях се, за да дам знак, че съм там, и тя вдигна очи.

— Грейс — започна делово момичето, — Нанси спомена, че ще поемеш задълженията й, докато тя е на гарата.

— Да, госпожице.

— Няма ли да се натовариш прекалено? Защото освен твоята работа сега ще вършиш и тази на Нанси.

— О, не, госпожице. Съвсем не.

— Сигурно си много заета — наведе се напред Хана заговорнически. — Сега, когато трябва да мислиш и за уроците на госпожа Дъв.

В първия миг се обърках. Коя ли беше госпожа Дъв и за какви уроци ставаше дума? Миг по-късно се сетих — училището за секретарки в селото.

— Справям се, госпожице. — Преглътнах и побързах да сменя темата. — Да започна ли с косата ви?

— Да — кимна Хана многозначително. — Разбира се. Права си да не искаш да говориш за това, Грейс. Трябва да съм по-предпазлива. — Опита се да потисне усмивката си, но смехът напираше и тя се разсмя от сърце. — Такова облекчение е да има с кого да споделиш тайната си!

— Така е, госпожице — кимнах аз важно, а вътрешно цялата се люлеех.

Хана заговорнически се усмихна, вдигна показалец пред устните си и насочи отново поглед към писмото. Надникнах през рамото й и видях, че е от баща й.

Взех четката със седефен гръб от тоалетката и застанах зад нея. Погледнах в огледалото и тъй като Хана бе наведена над листа, позволих си да я разгледам по-внимателно. Слабата светлина отвън падаше върху лицето й, от което отражението й в огледалото бе някак призрачно. Под тънката бяла кожа се виждаше цялата мрежа от тънки вени, под нежните клепачи очите й бягаха насам-натам по редовете.

Тя се размърда и аз тутакси се заех да развържа плитките й. Освободих ги, минах с пръсти през косата, за да разделя кичурите, и започнах да прокарвам четката през тях.

Хана сгъна на две листа и го пъхна под кристалната бонбониера на тоалетната масичка. Погледна се в огледалото, стисна устни и извърна лице към прозореца.

— Брат ми заминава за Франция — жлъчно рече тя. — Иска да участва във войната.

— Наистина ли, госпожице?

— Да, с неговия приятел Робърт Хънтър. — Произнесе името на младежа с искрено отвращение и побутна с пръст края на писмото. — Горкият татко не знае нищо. А и не трябва да му казваме.

Прокарвах четката ритмично, като броях наум колко пъти е минала през косата. (Нанси ми бе казала, че трябва да са сто, но била сигурна, че ще изпусна няколко.)

— Ще ми се да можех и аз да отида.

— На фронта ли, госпожице?

— Ами да. Светът се променя, Грейс, и искам да го видя. — Погледна ме в огледалото. Сините й очи се оживиха от слънчевата светлина и тя изрече на един дъх, сякаш отдавна бе готвила тази мисъл: — Искам да знам как се чувства човек, когато животът го променя.

— Защо да го променя? — Недоумявах защо ще променя нещо, след като Господ я бе дарил с толкова много.

— Ще ми се да се променям, Грейс. Не искам вечно да чета, да играя и да се преструвам. Искам да живея. Да преживея нещо голямо, съвършено различно от обикновения си живот. — Очите й заблестяха развълнувано.

— Не ти ли се е искало да получиш повече от онова, което съдбата ти е отредила?

Известно време стоях неподвижна, разчувствана от факта, че тя споделя с мен; същевременно бях смутена, че очаква да участвам с дружелюбност, за която бях безнадеждно неподготвена. Проблемът беше, че всъщност не я разбирах. Чувствата, за които говореше, бяха като чужд език. Бях убедена, че съдбата е благосклонна към мен. Нима можех да го подложа на съмнение? Господин Хамилтън не спираше да повтаря какъв късмет имам, че съм получила тази работа, нещо, което и майка ми не пропускаше да отбележи при случай. Главата ми не раждаше нищо. Отворих уста да кажа нещо, но езикът ми се завъртя безпомощно и от устата ми не се отрони и дума.

Хана въздъхна и сви рамене. Устните й се изкривиха в леко разочарование.

— Естествено, че не ти се е искало. Извинявай, Грейс. Обърках те.

Тя отклони поглед и в този миг се чух да казвам:

— Мислила съм си, че бих искала да стана детектив.

— Така ли? — Очите й се срещнаха с моите в огледалото. — Имаш предвид като господин Бъкет от „Студеният дом“?

— Не съм чувала за господин Бъкет, госпожице. Исках да кажа като Шерлок Холмс.

— Сериозно? Детектив, значи.

Кимнах.

— Да търсиш следи, да разкриваш престъпления?

Кимнах отново.

— Ами тогава — блеснаха очите й прекалено радостно, — значи съм грешала. Разбираш за какво говоря. — Очите й за пореден път се отправиха към прозореца, а на лицето й изгря лека усмивка.

Така и не разбрах как се случи всичко и защо спонтанно дошлият ми отговор толкова много я зарадва, пък и не ме интересуваше кой знае колко. Най-важното бе, че усещах как се създават някакви, макар и слаби, наченки на близост.

Върнах четката на място и отрих ръце в престилката.

— Нанси ми каза, че днес ще облечете костюма за разходка, госпожице.

Извадих дрехата от гардероба и я занесох до тоалетката. Държах полата така, че Хана да може да прекрачи в нея.

В този момент скрита зад тапета врата близо до леглото се отвори и в стаята влезе Емелин. Клекнала, за да придържам полата, проследих как тя мина покрай мен. Красотата на това момиче сякаш не отговаряше за възрастта му. Нещо в огромните сини очи, в пълните устни, дори в начина, по който се прозяваше, създаваше усещането за ленива зрялост.

— Как е ръката ти? — попита Хана, подпряла се на рамото ми, докато прехвърляше крак в полата.

Бях навела глава с надеждата, че Емелин не изпитва вече болка и не помни моето участие в падането. Дори да ме беше познала, с нищо не го показа. Разкърши рамене и разтри с пръсти превързаната си китка.

— Почти не ме боли. Държа я превързана, за да е по-интересно.

Хана се извърна с лице към стената, съблече нощницата и нахлузи на нейно място блузата от костюма.

— Може да ти остане белег, нали знаеш? — подразни тя сестра си.

— Знам — отговори Емелин и приседна на леглото на Хана. — В началото се дразнех, но Роби каза, че ще бъде като следа от битка. Щяло да ме направи по-силна.

— Така ли? — жлъчно подхвърли Хана.

— Каза също, че всички качествени хора били с характер.

Опънах надолу блузата на Хана и понечих да закопчая първото копче.

— Ще дойде с нас на езда тази сутрин — продължи Емелин, а кракът й потропваше по рамката на леглото. — Помоли Дейвид да му покаже езерото.

— Сигурна съм, че ще прекарате чудесно.

— Ти няма ли да дойдеш? От седмици насам не сме имали толкова хубаво време. Сама каза, че ще се побъркаш, ако стоиш само още един ден затворена.

— Вече съм на друго мнение — небрежно отговори Хана.

Емелин постоя замислено известно време и накрая въздъхна.

— Дейвид беше прав.

Усетих как, докато закопчавам копчетата, тялото на Хана се стегна.

— Какво искаш да кажеш?

— Разказа на Роби, че каквато си упорита, ако си решиш, че не искаш да се виждаш с него, ще стоиш затворена вътре цяла зима.

Хана стисна устни, очевидно загубила дар слово от яд.

— Можеш да кажеш на Дейвид… Че греши. Изобщо не го избягвам, а си имам работа. Важна работа. Неща, за които никой от вас не знае.

— Като например да киснеш в детската стая и препрочиташ книгите от кутията.

— Малка шпионка! — възмути се Хана. — Толкова ли е лошо, че искам да остана сама? — сумтеше тя. — На всичкото отгоре не си наясно. Кутията отдавна не е там.

— Какво искаш да кажеш?

— Скрих я.

— Къде?

— Ще ти кажа, когато играем следващия път.

— Но може да не играем цяла зима! — възрази Емелин.

— Не можем да започнем, ако не кажем на Роби.

— В такъв случай ще научиш другото лято. Няма да ти липсва кой знае колко. Сега, когато Робърт Хънтър е тук, вие двамата с Дейвид си имате други занимания.

— Защо не го харесваш?

Настъпи неловко мълчание, при което се почувствах някак не на място, а на всичкото отгоре си мислех, че сърцето ми бие така силно, че кънти в цялата стая.

— Не знам — отговори Хана най-сетне. — Откакто се появи тук, всичко е някак различно. Нещата започнаха да се изплъзват. Изчезват, преди да си разбрал дори за какво става дума. — Тя протегна ръка, докато оправях дантелата около врата й. — А ти заради какво го харесваш?

— Защото е забавен и умен — сви рамене Емелин. — И Дейвид го харесва. Нали ми спаси живота?

— Това е малко преувеличено — отбеляза Хана. Вече закопчавах последното копче. — Съдра престилката ти и уви парчето около китката. — Тя се завъртя и застана с лице към сестра си.

Емелин захлупи устата си с ръка и ококори очи. Миг след това се заля от звънък смях.

— Какво има? Защо се смееш? — попита Хана и се погледна огледалото. — Ох! — въздъхна тя.

Емелин не спираше да се кикоти и се катурна настрани върху леглото.

— Приличаш на онова момче от селото, чиято майка го кара да носи умалелите си дрехи.

— Това е грубо, Ем! — укори я Хана, но не се сдържа и също се разсмя. Продължи да се наблюдава в огледалото и се опита да опъне блузата. — При това не е вярно. Онова момче изобщо не изглеждаше толкова смешно. — Извърна се, за да се огледа в профил. — Трябва да съм пораснала на височина от миналата зима.

— Ами! — обади се Емелин като не откъсваше очи от блузата на сестра си. — Само на височина ли?

— Във всеки случай не мога да сложа това — обади се Хана.

— Ако па се интересуваше от нас толкова, колкото от фабриката си — отбеляза Емелин, — щеше да се сети, че от време на време имаме нужда от нови дрехи.

— Старае се човекът.

— Не ми се мисли какво би било иначе. Но ако не се погрижим сами, ще се явим на дебюта си с моряшките костюмчета.

— Изобщо не ме интересува — сви рамене Хана. — Глупава, старомодна традиция. — Тя отново огледа отражението си и въздъхна. — Все едно, налага се да му пиша, че ни трябват дрехи.

— И то не с престилчици отпред — добави Емелин, — а истински рокли, като тези на Фани.

— Добре, само че днес ще се наложи да нося престилка. Това тук не става. — Тя ме погледна и вдигна вежди. — Питам се какво ще каже Нанси, когато разбере, че правилата й са нарушени.

— Няма да й стане много приятно, госпожице — дръзнах да се усмихна аз и започнах да разкопчавам блузата.

Емелин вдигна очи, наклони леко глава и ми намигна.

— Коя е тя?

— Това е Грейс — обясни Хана, — не помниш ли? Спаси ни от госпожица Принс миналото лято.

— Да не би Нанси да е болна?

— Не, госпожице — обадих се аз. — В селото е, работи на гарата. Дава дежурства.

— Искрено ми е жал за немарливия пътник — вдигна вежди Хана, — който не е сложил билета си на мястото му.

— Така е, госпожице.

— Грейс ще ни помага с обличането, когато Нанси е на гарата — обясни Хана. — Мисля, че е хубаво от време на време да има с нас някой на нашите години.

Направих реверанс и напуснах стаята с ликуващо сърце. Част от мен искрено се помоли войната да не свършва.

Мартенската утрин, в която изпращахме Алфред, бе доста мразовита. Небето беше ясно, а въздухът — наситен с очакване за нещо вълнуващо. Чувствах се някак изпълнена с решителност, докато крачехме по пътя от „Ривъртън“. Господин Хамилтън и госпожа Таунсенд останаха да пазят къщата, а Нанси, Кати и аз получихме специално разрешение да придружим Алфред до гарата, стига, разбира се, да сме приключили с всекидневните задължения. Наш национален дълг е, бе обяснил господин Хамилтън, да поддържаме бодър духа на тези младежи в момент, когато са готови да дадат живота си за родината.

Поддържането обаче трябваше да е в определени граници: под никакъв предлог не биваше да разговаряме с останалите войници, за да не се представим като твърде достъпни млади жени.

Чувствах се толкова важна, когато стъпихме на Хай Стрийт с най-хубавите си дрехи, придружени от един войник от Кралската армия. Убедена съм, че не само аз бях така развълнувана. Забелязах, че и Нанси бе положила специални грижи за косата си и беше превърнала обичайната опашка в красив кок, почти същия като на господарката. Дори Кати се бе опитала да укроти буйните си къдрици. Когато пристигнахме, гарата гъмжеше от донаборници и техните близки. Приятелки прегръщаха, майки подръпваха и оправяха лъскавите униформи, а бащите и останалите възрастни мъже се мъчеха да прикрият законната си гордост. Службата за набиране на доброволци на Сафрън Грийн за нищо на света не искаше да падне по-долу от службите в останалите градчета и от месеци насам плакат на лорд Кичънър с вдигнат пръст висеше на почти всеки стълб. Момчетата от града щяха да сформират специален батальон, обясни ни Алфред, и да останат заедно, което било добре, защото така отрано си знаеш с кого ще живееш и до кого ще се биеш на фронта.

Специалният влак, лъскав и измит, вече чакаше и от време на време за авторитет локомотивът шумно изпускаше пара. Алфред стигна с войнишката си торба докъм средата на перона и спря.

— Е, момичета — обърна се той към нас, — тук е подходящо да се сбогуваме.

Закимахме, завладени от празничната атмосфера. В дъното на перона, там, където се събираха офицерите, свиреше духов оркестър. Нанси тържествено се поздрави с един от кондукторите, който отривисто кимна в отговор.

— Алфред… — свенливо се обади Кати. — Донесла съм ти нещо.

— Така ли? — попита Алфред. — Много мило от твоя страна — и подаде буза за целувка.

— Не, не целувка — изчерви се като зрял домат момичето.

Алфред намигна на мен и Нанси.

— Сега вече ме разочарова, Кати — рече той. — Мислех, че ще ми дадеш нещо, с което да си спомням за дома, когато съм далеч в морето.

— Ще ти дам. — И Кати му подаде понамачкана салфетка за чай. — Заповядай.

— Салфетка за чай? — повдигна изумено вежди Алфред. — Много ти благодаря. Това наистина ще ми напомня за дома.

— Не е това. Всъщност това е, но е вътре в нея. Погледни.

Алфред разгърна пакетчето и от там се показаха три парчета от великолепния сладкиш „Виктория“ на госпожа Таунсенд.

— Само че е без масло и сметана, защото, нали знаеш, има ограничения — обясни Кати. — Ама не е лош.

— А ти как разбра, Кати? — изсъска Нанси. — Нали знаеш, че госпожа Таунсенд никак няма да се зарадва, че отново си ровила в килера й!

Кати прехапа устни.

— Исках само да взема нещо, с което да изпратя Алфред.

— Добре, добре — омекна Нанси. — Права си, случаят е специален. Но да не се повтаря. — Нанси насочи вниманието си към Алфред. — И ние с Грейс имаме нещо за теб, нали, Грейс?

В далечния край на перона забелязах познати лица: Емелин, която стоеше до Докинс, шофьора на лорд Ашбъри, заобиколени от млади офицери в стегнати нови униформи.

— Грейс! — дръпна ме Нанси за ръката. — Казвах на Алфред за подаръка ни.

— А, да. — Бръкнах в чантата си и подадох на нашия войник малък пакет, увит в кафява хартия.

Той го разви предпазливо и се усмихна.

— Аз оплетох чорапите, а Нанси шала — обясних аз.

— Виждат ми се много хубави — огледа ги внимателно Алфред. Обгърна с пръсти чорапите и ме погледна. — Непременно ще си мисля за теб… и за трите ви, когато останалите се свиват от студ, а аз ще се пъча доволно. Всички ще ми завиждат за моите три момичета, най-добрите в цяла Англия.

Той прибра подаръците в торбата си, сгъна старателно хартията и ми я подаде.

— Вземи я, Грейс. Госпожа Ти и без това ще се ядоса, когато види, че й няма част от сладкиша. Нека да не търси и хартията за печене.

Кимнах и прибрах хартията в чантата си. Усещах как не сваля очи от мен.

— Нали няма да забравиш да ми пишеш, Грейси?

— Няма, Алфред — отвърнах на погледа му аз. — Няма да те забравя.

— Дано — засмя се той весело. — Иначе да му мислиш, когато се върна. — Неочаквано лицето му стана сериозно. — Ще ми липсваш. — После се обърна и към Нанси и Кати: — Всички ще ми липсвате.

— Виж останалите младежи — развълнува се Кати. — Всичките са от Сафрън.

Докато Алфред показваше някои от момчетата, с които се бе запознал в наборната служба, потърсих отново с поглед Емелин и видях как маха на някаква група, след което побягна. Двама от офицерите я сподириха с поглед и тогава видях лицата им. Дейвид и Роби Хънтър. Къде беше Хана? Потърсих я в тълпата. Цяла зима тя избягваше брат си и приятеля му, но не вярвах, че няма да дойде да изпрати Дейвид на фронта.

— … Този пък е Руфъс — посочи Алфред някакъв слабоват войник с дълги зъби. — Баща му е вехтошар. Руфъс му помагаше, но смята, че в армията има повече шанс да се храни редовно.

— За един вехтошар — сигурно — обади се Нанси. — Но ти в „Ривъртън“ не можеше да се оплачеш.

— За нищо на света — отговори Алфред. — Не и в това отношение. Госпожа Таунсенд и господарите се грижат да сме нахранени. — Той се усмихна и продължи: — Но, честно казано, омръзна ми да седя затворен. С нетърпение очаквам възможността да поживея малко на свобода.

Над главите ни прогърмя аероплан. Блерио XI-2, както обясни Алфред, и в този момент всички започнаха да викат възторжено. Тълпата се люшна развълнувано и ни повлече. Кондукторът, чиято фуражка в бяло и черно стърчеше над главите на всички, наду свирката си и прикани пътуващите да се качват на влака.

— Е — обади се Алфред с леко смутена усмивка, — тръгвам.

В отсрещния край на гарата се появи стройна фигура. Хана. Тя огледа перона и помаха нерешително, когато видя Дейвид. Запромъква се между изпращачите. Спря едва когато стигна брат си. Стоя така миг-два, преди да заговори, сетне измъкна от чантата си малко пакетче и му го подаде. Вече знаех какво е това. Бях го видяла на тоалетката й тази сутрин. „Пътешествие отвъд Рубикон“, една от малките книжки от Играта — любимо тяхно приключение, старателно описано, илюстрирано и с подшити с конец страници. Беше го завила в плик и притегнала с връвчица.

Дейвид го погледна, сетне вдигна лице към Хана. Прибра го в джоба на ризата си, притисна го с ръка, след което стисна дланите на сестра си; сякаш искаше да я прегърне, да я целуне, но подобна проява на привързаност не бе приета сред тях. Ето защо не го направи. Наведе се и пошепна нещо в ухото й. И двамата извърнаха лица към Емелин и Хана кимна.

Дейвид каза нещо на Роби, после на Хана и тя започна да рови в чантата си. Очевидно търсеше да му даде нещо. Предположих, че Дейвид й е напомнил, че и Роби трябва да получи нещо за спомен.

Гласът на Алфред, съвсем близо до ухото ми, ме накара да насоча вниманието си към моята група.

— Довиждане, Грейси! — рече той, а устните му почти докоснаха шията ми. — Много съм благодарен за чорапите.

Ръката ми неволно докосна ухото, все още топло от думите му. Алфред вече мяташе торбата на рамо и се отправяше към влака. Стигна вратата на вагона, стъпи на най-долното стъпало, извърна се и ни се усмихна над главите на другарите си.

— Пожелайте ми късмет — провикна се той и избутан от останалите войници, които напираха да се качат, изчезна от погледите ни.

— Късмет! — провикнах се аз към гърбовете на непознатите младежи, внезапно осъзнала каква празнина ще остане след Алфред в „Ривъртън“.

По-нататък Дейвид и Роби се качиха във вагоните на първа класа заедно с останалите офицери. Докинс ги следваше с чантите на Дейвид. Офицерите бяха далеч по малко на брой от пехотинците, ето защо за тях имаше достатъчно места и всеки се показа на отделен прозорец, докато Алфред се бореше за място на правостоящ.

Локомотивът за пореден път изсвири, чу се пухтене и перонът се изпълни с пара. Лостовете на колелетата се задвижиха и започнаха да набират скорост. Композицията бавно потегли.

Хана крачеше редом с вагона и продължаваше, очевидно напразно, да търси нещо в чантата си. Най-сетне дръпна бялата панделка от косата си и я сложи в протегнатата ръка на Роби.

Малко по-нататък сред развълнуваната тълпа стоеше неподвижна фигура. Емелин. Тя стискаше бяла кърпичка във вдигнатата си ръка, но бе спряла да я размахва. С широко отворени очи и замръзнала на лицето усмивка бе въплъщение на неувереността.

Повдигната на пръсти, оглеждаше тълпата. Несъмнено търсеше да види Дейвид, за да му пожелае на добър час. На него и на Роби Хънтър.

Изведнъж лицето й просветна. Разбрах, че е забелязала Хана.

Ала вече беше късно. Тя се спусна към сестра си, викаше нещо, но шумът от локомотива, възгласите на изпращачите и войниците заглушаваха гласа й. Виждах как Хана продължава да тича успоредно с прозореца на момчетата с развяна коса и парата от локомотива постепенно я погълна.