Изплъзване от времето

Английското наследство

Дванайсети юли

И аз ще участвам във филма. Не точно аз, а едно младо момиче, което ще представлява мен. Колкото и второстепенна да е моята фигура в разигралата се драма, представлявам интерес, след като съм живяла толкова дълго. Обадиха ми се преди два дни: Урсула, слабичката кинорежисьорка с дългата пепеляворуса коса, питаше дали бих желала да се срещна с актрисата, която имала честта да играе ролята на Камериерка 1, сега вече наречена Грейс.

Щели да пристигнат при мен в „Хийтвю“. Не че мястото има някаква атмосфера, но нямах нито сърце, нито крака да пътувам далеч и не можех да се преструвам заради когото и да било. И така, седя си на стола в моята стая и чакам.

Някой чука на вратата. Поглеждам часовника, девет и половина е. Точни са. Усещам, че съм затаила дъх и не разбирам защо.

Миг по-късно те са в стаята ми. Силвия и Урсула заедно с младото момиче, което ще играе мен.

— Добро утро, Грейс — казва Урсула и ми се усмихва изпод бретона си с цвят на пшеница. Навежда се да ме целуне леко по бузата, жест, който ме заварва напълно неподготвена.

Гласът засяда в гърлото ми.

Тя се настанява върху одеялото в края на леглото. В друг случай това би ме подразнило, но за моя изненада не става така.

— Грейс — казва тя, — това е Кийра Паркър. — Извръща глава и се усмихва на момичето зад мен. — Ще играе твоя образ във филма.

Момичето излиза напред. Някъде на седемнайсет е и съм поразена от това колко правилни са пропорциите на красивото й лице. Дълга руса коса, завързана на опашка. Кръгло лице, плътни устни, покрити с дебел слой гланц, и сини очи под широко гладко чело. Лице, създадено да продава шоколад.

Изведнъж се сещам за добрите обноски.

— Няма ли да седнете? — и посочвам стола от кафява пластмаса, който Силвия донесе рано тази сутрин от трапезарията.

Кийра сяда елегантно, кръстосва тънките си глезени, скрити под дънките, и хвърля небрежен поглед към тоалетката ми. Панталоните й са съдрани, конци висят дори от джобовете. Скъсаната дреха вече не е знак за бедност, осведоми ме веднъж Силвия, а мярка за стил. Кийра се усмихва разсеяно и погледът й обикаля вещите ми.

— Благодаря, че ме приехте, Грейс — обажда се най-сетне тя.

Стреснах се, когато чух да произнася името ми. Ако се бе обърнала към мен с титла или фамилия, щях да настоя да забравим за формалностите.

Давам си сметка, че Силвия се мотае край отворената врата и се прави, че бърше прах, за да прикрие любопитството си. Голяма любителка е на филмови звезди и на известни футболисти.

— Силвия, мила — обаждам се аз, — дали ще може да получим по чаша чай?

— Чай ли? — пита тя, а на лицето й се изписва безпогрешно преданост.

— И може би по някоя и друга бисквита?

— Разбира се — въздъхва тя и пъха парцала в джоба си.

Поглеждам въпросително Урсула.

— Да, разбира се — отговоря тя. — С малко мляко.

— А вие, госпожице Паркър? — обръща се Силвия към Кийра. По лицето й плъзва ярка руменина, от което разбирам, че Силвия познава момичето от екрана.

— Зелен с лимон — пропява Кийра.

— Зелен чай — мълви Силвия така, сякаш току-що е научила отговора за произхода на вселената. — Лимон. — Продължава да стои в рамката на вратата.

— Благодаря ти, Силвия. За мен обичайното — обаждам се аз.

— А, да — примигва Силвия. Магията е развалена и най-сетне тя отлепва крака и затваря вратата след себе си.

Оставам сама с двете си гостенки. Тутакси съжалявам, че отпратих Силвия. Имам усещането, че нейното присъствие ме брани от връщане на миналото.

Сега обаче нея я няма и ние трите мълчим. Поглеждам крадешком към Кийра и се опитвам да си представя себе си зад тези хубави черти. Внезапна музика, приглушена и кратка, нарушава тишината.

— Извинете — обажда се Урсула и започва да търси нещо в чантата си. — Хем си мислех да изключа звука. — Тя изважда малък мобилен телефон и звукът рязко се усилва. Щом натисва едно от копчетата, музиката спира. — Много се извинявам — усмихва се Урсула смутено. Поглежда екрана и лицето й замръзва в тревога. — Ще изляза за малко.

Кийра и аз кимваме, докато Урсула напуска стаята, залепила телефона до ухото си.

Вратата се затваря и обръщам лице към младата си посетителка.

— Е? Дали да не започваме?

Тя кимва едва забележимо и измъква папка от голямата си чанта. Разтваря я и оттам се показва тесте листове, защипани с черен кламер. Отдалеч виждам, че текстът е разположен като сценарий — думи с главни получерни букви, последвани от нормален шрифт.

Тя разлиства няколко страници и спира, стиснала лъскавите си устни.

— Интересува ме какви са били отношенията ти със семейство Хартфорд. По-специално с момичетата.

Този въпрос го очаквах.

— Ролята ми не е голяма — продължава тя, — но в началото стоя на екран доста време. — Сервирам напитки и разни такива неща.

Кимвам отново.

— Според Урсула е добре да чуя от теб какви са били отношенията ти с момичетата. Какво мислиш за тях. Така ще схвана каква е моята мотивация. — Последната дума произнася по-отчетливо, все едно е чужд термин, който аз вероятно не зная. Тя изпъва рамене, сякаш за да се окуражи. — Нямам централна роля, но е важно как ще се представя. Никога не знаеш кога кой ще гледа.

— Разбира се.

— Никол Кидман я взеха в „Дни на грохот“ само защото Том Круз я забелязал в някакъв австралийски филм.

Тези факти, както и имената, се предполагаше да ми говорят нещо, ето защо кимнах, все едно разбирам.

— Точно затова е важно да знам какво си изпитвала. По време на работа и когато си била край сестрите. — Тя се наведе напред и впи в мен очи със студения син цвят на венецианско стъкло. — Имам предимството, че ти си… Искам да кажа, че си все още…

— Жива — помогнах й аз. Стана ми мило от нейната откровеност. — Какво точно би искала да знаеш?

Лицето й грейна от усмивка на радост, че лекият гаф е бил преглътнат спокойно в течение на разговора.

— На първо място имам един малко глупав въпрос.

Сърцето ми заби учестено. Какво ли щеше да попита?

— Харесваше ли ти да си камериерка?

— Да, за известно време — отговорих аз и използвах думите, за да изпусна лека въздишка на облекчение.

Момичето ми хвърли поглед, пълен с недоверие.

— Сериозно? Не мога да си представя да прислужвам на някого ден след ден. Какво точно ти харесваше в това?

— Другите станаха нещо като мое семейство. Харесваше ми общуването.

— Другите ли? — жадно светват очите й. — Имаш предвид Емелин и Хана?

— Не, имам предвид останалата част от прислугата.

— Аха. — Остана разочарована. Очевидно си бе представяла, че ролята й ще бъде по-значителна. Че Грейс, камериерката, е не само страничен наблюдател, а и таен съучастник на сестрите Хартфорд. Нищо чудно, тя е млада и от съвсем различен свят. През ум не й минава, че има граници, които не бива да бъдат прескачани. — Разбирам, само че не участвам в сцени с някой друг от прислугата. Така че не ми върши много работа. — Тя отбеляза нещо на листа с въпросите си. — Има ли нещо, което не ти харесваше в работата, която вършеше?

Това да се будя всяка сутрин с птиците, таванската стая, в която бе истинска пещ през лятото и хладилник през зимата, зачервените от прането ръце, болките в гърба след чистене, умората, която се просмукваше в костите.

— Беше изморително. Дните бяха дълги и натоварени с работа. Нямах много време за себе си.

— Разбирам. Така го играя. В повечето сцени дори не се налага да се преструвам. След само един ден репетиции ръцете ме болят от носенето на проклетия поднос.

— Най-много ме боляха краката — споделям аз. — Но щом навърших шестнайсет, получих нови обувки.

— Добре. Това ще ми свърши работа — казва тя и записва нещо със закръгления си почерк, като завършва със замах последните букви. — Сега нещо интересно. Искам да знам повече за Емелин. Какво мислиш за нея?

Почудих се откъде да започна.

— Участваме заедно в няколко сцени и не знам какво да мисля за отношенията между двете. Какво трябва да излъчвам?

— Какви са тези сцени?

— Например, когато се среща за първи път с Робърт Хънтър край езерото, тя се подхлъзва и едва не се удавя. Ето защо аз…

— Край езерото ли? — смутих се аз. — Те не се срещат там, а в библиотеката през зимата и…

— В библиотеката — сбърчи тя съвършения си нос. — Не се изненадвам, че сценаристите са променили мястото. — Няма динамика в стая, пълна с книги. Така е по-добре, край същото това езеро той се самоубива. Така се получава рамката — историята приключва там, където е и започнала. По-романтично е. Също като във филма на Баз Лурман „Ромео и Жулиета“.

Нямам избор, трябва да й повярвам.

— Аз съм тази, която изтичва в къщата, за да търси помощ, и когато се връщам, той вече я е спасил и я съживява. Актрисата няма време да го погледне, още по-малко да забележи, че и ние приближаваме, за да помогнем. — Тя замлъква, гледа ме с широко отворени немигащи очи, сякаш чака да разбере дали е била достатъчно ясна.

— Мислиш ли… Не мислиш ли, че трябва да реагирам, Грейс имам предвид, по-активно.

Бавя се с отговора и тя продължава:

— Не натрапчиво. Просто някаква реакция. Сещаш се за какво говоря. — Леко изсумтява, накланя глава така, че нослето й се вирва нагоре, и въздъхва.

Не схващам, че това е импровизирана демонстрация на нейната реакция по време на филма, докато тя не сменя изражението си с обичайното и с широко отворени очи пита:

— Е?

— Разбирам — колебливо подхващам аз и търся подходящите думи. — Естествено, сама ще решиш как да изиграеш героинята си. Но ако питаш мен и е отново 1915 година, не знам как бих реагирала аз… — Махнах неопределено с ръка, тъй като не намирах точните думи.

Тя се втренчва в мен, все едно съм изпуснала някакъв много важен детайл.

— Не смяташ ли, че е доста безчувствено дори да не благодарят на Грейс за това, че е отишла да търси помощ? Чувствам се адски тъпо да тичам презглава някъде, след което се връщам и стоя така, като някакво зомби.

— Може и да си права — въздъхнах аз. — Но такъв бе характерът на службата ни в онова време. Другото щеше да е необичайно. Разбираш ли ме?

Тя не изглежда много убедена.

— Не съм очаквала да се случи нещо различно — добавям аз.

— Все нещо си изпитала.

— Естествено. — Внезапно ме връхлита чувство на отвращение за това, че обсъждаме държането на вече починали хора. — Старая се да не го показвам.

— Никога ли? — Тя дори не иска да чуе отговора и се радвам, че е така, защото аз самата не искам да го споделя. Тя нацупва устни. — Цялата тази работа с отношенията прислужничка — господарка ми се струва нелепа. Един човек да изпълнява желанията на друг.

— Времената бяха други — отвръщам аз.

— Така казва и Урсула, но това не ми помага кой знае колко. Имам предвид в актьорската игра. Там повечето неща са въпрос на реакция. Трудно е да създадеш интересен характер, когато директивата на режисьора е „не реагирай“. Чувствам се като изрязана от картон фигура, която казва само: „Да, госпожице.“

— Сигурно е трудно.

— Кандидатствах и за ролята на Емелин — доверява ми тя. — Ето на това му се казва роля мечта. Толкова интересен образ. И блестящ при това — актриса, която загива при автомобилна катастрофа. Да видиш само костюмите!

Излишно е да й напомням, че съм ги видяла при посещението си в студиото.

— Искали за ролята някой с по-голяма известност — завъртя тя драматично очи и се загледа в ноктите на ръцете си. — Много ме харесаха на кастинга. Продуцентът два пъти ме вика на разговор. Приличала съм на Емелин много повече от Гуинет Полтроу — тя произнася името на другата актриса с насмешка и в резултат лицето й мигновено губи очарованието си. — Единственото, което тя има в повече от мен, е академична награда. Всеки знае, че британските актьори трябва да работят двойно повече, за да получат „Оскар“. Особено ако са започнали в сапунките.

Долавям колко е разочарована и не я обвинявам. Признавам си, че в стотици случаи съм предпочитала да бъда Емелин, а не прислужничка.

— Все едно — продължава тя нерадостно. — Имам ролята на Грейс и трябва да извадя най-доброто от нея. Освен това Урсула ми обеща да ме интервюират, когато дойде време за промоцията на филма, тъй като аз единствена от всички съм се срещнала с първообраза на моята героиня.

— Радвам се, че съм от полза.

— Така си е — отвръща, несхванала иронията ми.

— Имаш ли други въпроси?

— Сега ще проверя. — Тя разлиства страниците и нещо пада от тях. Полита като гигантски молец надолу. Когато се навежда да го вдигне, виждам, че това е черно-бяла фотография на група хора с извънредно сериозни лица. Макар и отдалеч, разпознавам снимката. Спомням си я мигновено, както понякога се сещаме за отдавна гледан филм, за някой сън или картина само по нечий силует.

— Може ли да я видя? — питам аз и протягам ръка.

Тя ми я подава и я оставя върху изкривените ми пръсти. За част от секундата ръката й докосва моята и се дръпва рязко, сякаш се бои да не се зарази от нещо. От старостта, вероятно.

Снимката е копие. Повърхността й е гладка и студена, но не лъщи. Насочвам я така, че светлината да пада добре отгоре. Взирам се през очилата.

Там сме всички. Обитателите на „Ривъртън“ през 1916 година.

Всяка година се правеше такава снимка. Лейди Вайълет много държеше на това. Викаха фотограф от студио в Лондон и въпросният ден бе истински празник в дома.

Пред мен бяха две редици сериозни лица, които гледаха напред, без да мигат, за да бъдат поставени на полицата над камината известно време, след което щяха да отидат на съответната страница в семейния албум на семейство Хартфорд заедно с покани, менюта и изрезки от вестници.

Ако беше снимка от някоя друга година, можеше и да не разбера от коя точно е, но тази нямаше как да забравя, най-вече заради събитията, които се случиха тогава.

От двете страни на господин Фредерик, който седи в центъра, са майка му и Джемайма. Последната е завита с черен шал, за да прикрие напредналата си бременност. Хана и Емелин са от двете им страни като математически скоби — едната по-висока от другата, с еднакви черни рокли. Бяха нови, макар и не точно такива, каквито си бе пожелала Емелин.

Зад господин Фредерик на втория ред бяха господин Хамилтън с госпожа Таунсенд и Нанси. Двете с Кати стояхме зад сестрите Хартфорд, до нас — господин Докинс, шофьорът, и господин Дъдли. Редовете бяха прави и отчетливо очертани. Само нани Браун дремеше някъде помежду на стол, донесен от оранжерията за случая — нито отпред, нито отзад.

Взрях се в сериозното си лице, в строгата прическа с опънати коси, която придаваше на главата ми формата на карфица и още по-ясно подчертаваше твърде големите ми уши. Бях точно зад Хана и светлата й коса контрастираше с моята черна рокля.

Всички бяхме със сериозни лица — такъв беше обичаят за подобна фотография. Слугите бяха в черно, както винаги, но семейството също бе в черно облекло. Те бяха в траур, както между впрочем и цяла Англия, а и целият свят през тази година.

Беше 12 юли 1916 година, денят след службата в памет на лорд Ашбъри и майора. Денят, когато се роди бебето на Джемайма и даде отговор на въпросите, които пареха устните на всички ни.

Тази година лятото бе необичайно топло. Никой не помнеше такива горещини. Отдавна бяха отминали сивите дни на зимата, когато денят се слива с нощта, и на тяхно място се настаниха дълги безоблачни дни с яркосиньо небе. Утрото настъпваше бързо — чисто и светло.

Тази сутрин отворих очи по-рано от обикновено. Лъчите на слънцето докосваха върховете на брезите около езерото и оттам влизаха през прозореца на таванската стая. Поток топла светлина прекосяваше леглото и милваше лицето ми. Беше ми приятно. По-добре бе да се будиш в светлина, отколкото да започваш работа в студения мрак на заспалата къща. За една прислужничка лятното слънце е приятна компания във всекидневната работа.

Беше поръчано на фотографа да пристигне в девет и половина и в уреченото време всички бяха подредени на моравата. Семейство ластовички, избрали стрехите на „Ривъртън“ за свое убежище, ни наблюдаваха любопитно и мълчаливо. Горещината им бе отнела желанието за песни. Дори дърветата покрай алеята за автомобили бяха притихнали. Сякаш събираха сили, та когато най-лекият ветрец ги раздвижи, да могат да се разшумят отново.

С обляно в пот лице фотографът нагласяваше всеки от нас поотделно. Семейството на столове, а обслужващите — прави зад тях. Никой не смееше да мръдне, с вперени в кутията пред нас очи и мисли, насочени към двора на параклиса.

След като всичко свърши, прибрахме се в сравнително прохладната стая за прислугата, която имаше каменни стени, и докато господин Хамилтън и Кати наливаха лимонада за всички, ние се отпуснахме на столовете около масата.

— Това е краят на една епоха — рече госпожа Таунсенд и обърса подпухналите си очи с кърпичката си. Откакто пристигна вестта за смъртта на майора, тя плачеше неспирно и прекара в това състояние по-голямата част на месец юли. Спря само за малко, докато ни завладя тревогата около фаталния удар на лорд Ашбъри седмица по-късно. От очите й вече не течаха сълзи, но бяха потънали в постоянна влага.

— Краят на една епоха. Така си е, госпожо Таунсенд — съгласи се господин Хамилтън, който седеше срещу нея.

— Като си помисля само за негово благородие… — Думите й заглъхнаха, тъй като тя опря лакти на масата и скри в тях подпухналото си лице.

— Ударът дойде внезапно — отбеляза господин Хамилтън.

— Удар! — Госпожа Таунсенд вдигна глава. — Може така да го наричат, но той умря от разбито сърце. Помнете ми думите. Не можа да понесе загубата на сина си.

— Мисля, че си права, госпожо Таунсенд — обади се Нанси, докато си завързваше шалчето за предстоящото дежурство. — Бяха си близки двамата с майора.

— Майорът! — очите на госпожа Таунсенд отново се наляха и долната й устна потрепери. — Какво мило момче. Като си помисля каква смърт само! В някаква си забравена от Бог локва във Франция.

— Река Сома — обадих се аз. Харесваше ми звученето на това име, а и ми се струваше някак злокобно. Мислех си за последното писмо на Алфред — няколко листа груба хартия, които миришеха на нещо далечно и непознато. Беше пристигнало за мен преди няколко дни от Франция. Тонът бе както обикновено шеговит, но усетих и още нещо, което, макар и неизречено, ме смути.

— Не беше ли и Алфред край Сома, господин Хамилтън?

— Така мисля, момичето ми. Доколкото разбрах от приказките в селото, нашите момчета са там.

Кати, която току-що бе пристигнала с подноса с лимонадите, зяпна.

— Ама господин Хамилтън, ами ако нещо с Алфред…

— Кати! — сряза я остро Нанси и ме погледна. В този миг госпожа Таунсенд вдигна ръка към устата си. — Внимавай къде оставяш подноса и млъквай!

— Вие, момичета, не се тревожете за нашия Алфред — обади се господин Хамилтън. — Той е смело момче, а и е в добри ръце. Командирите им знаят какво правят. Няма да изпратят Алфред и другарите му в бой, ако не са убедени, че ще защитят достойно краля и страната ни.

— Което не значи, че не може да го прострелят — не млъкваше Кати. — И майорът знаеше, а го убиха.

— Кати! — Лицето на господин Хамилтън стана моравочервено, а госпожа Таунсенд зяпна. — Покажи малко уважение — и снишил разтреперан глас, продължи: — Особено след всичко, което семейството трябваше да преживее. — Той поклати глава и намести очилата си. — Не мога дори да те гледам, момиче. Отиди да измиеш… — и потърси с поглед помощта на госпожа Таунсенд.

Тя вдигна подпухналото си лице от масата и каза през сълзи:

— Да изчистиш всичките ми тенджери и тигани така, че да светнат. Дори и старите.

Кати затътри крака към миялното помещение, а ние се умълчахме, всеки на мястото си. Каква глупачка е тази Кати с нейните приказки за смърт! Алфред знаеше как да се пази. Непрестанно го повтаряше в писмата си, поръчваше ми да не свиквам прекалено с неговите задължения, защото много скоро ще се върне, за да се заеме с тях отново. И да пазя мястото му. Но сега се сетих за нещо, което ме накара да се разтревожа за съдбата на всички ни.

— Господин Хамилтън — тихичко се обадих аз. — Не бих искала да прозвучи неуважително, но се питам какво означава това за нас? Кой ще поеме отговорността за дома и имението?

— Със сигурност това ще бъде господин Фредерик — обади се Нанси. — Лорд Ашбъри няма друг син.

— Не — възрази госпожа Таунсенд и впи очи в лицето на господин Хамилтън. — Титлата ще поеме синът на майора, нали? Щом се роди. Той е следващият наследник.

— Зависи от много неща — отговори важно господин Хамилтън.

— От какво? — поиска да знае Нанси.

— От това какво е бебето на Джемайма — син или дъщеря.

Само при споменаването на името сълзите рукнаха по лицето на госпожа Таунсенд.

— Горкото ми агънце — хлипаше тя. — Да загуби мъжа си, и то точно когато чака бебе.

— Убедена съм, че има много като нея в тази държава — поклати глава Нанси.

— Да, но не е същото. Не е като да се случи с някой от семейството ти.

Третият звънец в редицата на стената издрънча и госпожа Таунсенд скочи.

— Господи! — ръцете й литнаха към пълния бюст.

— На външната врата е — опита се да я успокои господин Хамилтън, стана и прибра стола си старателно до масата. — Трябва да е лорд Гифорд. Идва да отвори завещанието. — Сетне оправи яката си и ме погледна. — Всеки момент лейди Ашбъри ще позвъни за чая, Грейс. След като качиш горе таблата, занеси гарафа с лимонада на госпожица Хана и госпожица Емелин.

Щом той се загуби от погледите ни, госпожа Таунсенд потупа сърцето си и въздъхна.

— Нервите ми не са каквито бяха едно време.

— А и при тази горещина… — добави Нанси и погледна часовника. — Едва минава десет. Лейди Вайълет няма да позвъни за обяда поне още два часа. Защо не отидеш да си полегнеш по-рано днес? Грейс ще се справи с чая.

Кимнах веднага. Зарадвах се, че ще върша нещо, което да отвлече мислите ми от скръбта в къщата. От войната. От съдбата на Алфред.

Горката госпожа Таунсенд местеше нерешително очи от Нанси към мен.

Лицето на Нанси стана строго, но гласът й остана мек и топъл, което рядко се случваше.

— Хайде, госпожо Таунсенд, ще се почувстваш по-добре, като си полегнеш. Ще се погрижа всичко да е наред, преди да тръгна за гарата.

Вторият звънец в редицата се разлюля и задрънча. Госпожа Таунсенд подскочи отново.

— Добре — предаде се тя. — Но ще ме повикаш, ако имаш нужда от нещо, нали, Грейс?

Понесох подноса с приборите за чай нагоре по тъмното стълбище от стаята за прислугата и на горната площадка ме посрещнаха силна светлина и горещина. Макар всички завеси да бяха дръпнати, съгласно нарежданията на лейди Ашбъри, защото така повеляваше строгият викториански траур, нямаше как да се затвори достъпът на светлина от елипсовидното стъкло над входната врата и нищо не можеше да спре парещите слънчеви лъчи. Неясно защо ми напомни за фотоапарат. Помещението бе като блеснала светлина и живот в центъра на черната кутия.

Стигнах до вратата на дневната и я бутнах, за да вляза. От горещия въздух, настанил се тук от началото на лятото и останал в плен вътре поради траура, в стаята бе доста душно. Високият френски прозорец бе здраво затворен и както завесите от брокат, така и копринените под тях бяха дръпнати докрай. Застанах в рамката на вратата. Имаше нещо в стаята, което ме спираше да пристъпя — вътре витаеше непозната атмосфера, нямаща нищо общо с мрака и горещината.

Докато очите ми свикнат със сумрака, предметите и хората започнаха да се материализират. Лорд Гифорд, мъж в напреднала възраст и с червендалесто лице, седеше в креслото на лорд Ашбъри, а в скута му лежеше разтворена черна кожена папка. Четеше нещо и очевидно се наслаждаваше на звука на собствения си глас. На масата до него бе поставена лампа с меден абажур, която хвърляше кръг от мека светлина.

На коженото канапе отсреща седяха Джемайма и лейди Вайълет. Вече и двете вдовици. Стори ми се, че лейди Вайълет се бе смалила от сутринта насам — дребничка, обвита в траурен креп фигура със скрито зад черната воалетка лице. Лицето на Джемайма бе пепелявосиво на фона на черната й дреха. Иначе пухкавите й длани, сега някак смалени, разсеяно поглаждаха подутия корем. Лейди Клементайн се бе оттеглила в стаята си, но Фани, която не се отказваше да преследва ръката на господин Фредерик, имаше разрешение да остане със семейството и се бе настанила важно от другата страна на лейди Вайълет.

Цветята, които собственоръчно бях набрала от градината тази сутрин: розов рододендрон, бял повет и клонки жасмин, вече бяха клюмнали и изглеждаха напълно отчаяни. Ароматът на жасмин бе изпълнил затвореното помещение и заплашваше да задуши всички.

Господин Фредерик стоеше изправен до камината, опрял ръка в полицата над нея. Сакото стоеше някак неестествено на високата му фигура. От приглушената светлина и каменното изражение лицето му приличаше на восъчна маска. Лъчите на лампата осветяваха само едното му око, докато другото стоеше в сянка, но устремено към плячката си. Когато го погледнах, видях, че ме наблюдава.

Той помръдна върховете на пръстите, които лежаха на полицата. Движението бе толкова леко, че можеше да бъде забелязано единствено защото мъжът бе съвършено неподвижен. Това означаваше да занеса подноса при него. Погледнах лейди Вайълет, леко разтревожена от тази промяна в обичайната процедура. Тя изобщо не ме погледна и аз се подчиних на неговия жест, но се стараех да избягвам погледа му. Когато плъзнах внимателно подноса на масата до него, той с кимване ми даде да разбера, че трябва да налея чая, и насочи вниманието си към лорд Гифорд.

Никога до този момент не бях разливала чай по чашите — не и в дневната, не и за господарите. Поколебах се миг-два и реших да започна с млякото, искрено благодарна на мрака в стаята.

— … в резултат на всичко това и като се имат предвид вече направените уточнения — продължаваше да чете лорд Гифорд, — цялото имущество на лорд Ашбъри заедно с титлата му трябва да премине в ръцете на най-големия син и негов наследник, майор Джонатан Хартфорд… — Възрастният мъж замълча.

Джемайма успя да потисне риданията си, но усилието й само влоши нещата.

Нещо изклокочи в гърлото на Фредерик над главата ми. От нетърпение е, реших аз. Един светкавичен поглед към мъжа до мен, преди да налея мляко в последната чаша, ме увери, че брадичката му стои вирната нагоре като знак на строга власт. Издиша продължително, докато пръстите му трополяха неспирно върху полицата.

— Продължавайте, лорд Гифорд — произнесе той авторитетно.

Възрастният мъж се размърда в креслото на лорд Ашбъри и то проскърца жалостиво, сякаш тъгуваше за изгубения господар.

— … И тъй като никакви други разпореждания не са получени след вестта за смъртта на майор Хартфорд, собствеността, съгласно съществуващия от незапомнени времена закон за първородството, ще премине по права линия към най-голямото дете на майор Хартфорд от мъжки пол. — Той погледна над очилата си към корема на Джемайма и продължи: — В случай че майор Хартфорд не е оставил живи деца от мъжки пол, собствеността и титлата преминават във владение на втория по възраст син на лорд Ашбъри, господин Фредерик Хартфорд. — Старецът вдигна глава и лампата освети очилата му. — Излиза, че остава да чакаме.

Настъпи всеобщо мълчание. Използвах тишината да раздам чашите на дамите. Джемайма пое нейната механично и я постави на скута си, без да ме погледне. Лейди Вайълет ми даде знак с ръка да я пропусна. Единствена Фани пое нейната с видимо желание.

— Лорд Гифорд — обади се господин Фредерик, — как искате чая си?

— С мляко, но без захар — отговори лордът и прокара пръст между яката на ризата и влажния си врат.

Вдигнах предпазливо чайника и започнах да наливам, като внимавах да не попадна на пътя на парата. След това му подадох чашата и чинийката, които той пое с невиждащ поглед.

— Добре ли върви бизнесът, Фредерик? — попита мъжът и стисна устни, преди да отпие от чая си.

Забелязах с периферното си зрение как господин Фредерик кимва.

— Твърде добре, лорд Гифорд. Моите хора преминаха от производство на автомобили към производство на аероплани и обсъждаме нов договор с военното министерство.

Лорд Гифорд повдигна леко вежди.

— Дано само американците да не ви изпреварят. Говори се, че са произвели толкова самолети, че за всеки мъж, жена и дете във Великобритания има по един.

— Не споря. Сигурно са произвели много машини, но никога няма да ме видите да се кача на някоя от тях.

— И защо?

— Защото се работят на конвейер — опита се да обясни господин Фредерик. — Лентата се движи прекалено бързо и хората нямат време да проверят дали всичко е както трябва.

— На служителите от нашето министерство това май не им пречи.

— Защото гледат само цената. Но ще им се наложи да погледнат и останалите характеристики. Когато видят качеството, което ние даваме, няма да купуват повече онези тенекиени кутии. — Той се разсмя доста пресилено.

Не се сдържах и вдигнах очи. За човек, току-що погребал баща си и единствения си брат, той се владееше добре. Дори прекалено добре. Взех да си мисля дали Нанси не прекаляваше с хвалебствията за този човек. Също и за предаността на Хана към него, за разлика от мнението на Дейвид, че баща им е дребнав и огорчен човек.

— Някакви вести от Дейвид? — попита лорд Гифорд.

Докато подавах чашата на господин Фредерик, той дръпна рязко ръката си, чашата се разлюля в чинийката и малко от чая се изля на бесарабския килим.

— О, много съжалявам, сър! — изплаших се аз и усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

Той ме гледаше втренчено и се опитваше да проумее изражението ми. Понечи да каже нещо, но очевидно размисли.

Силно поемане на дъх от мястото на Джемайма привлече изведнъж погледите на всички. Жената изпъна гръб и впи длани в корема си.

— Какво става? — попита лейди Вайълет изпод воала си.

Джемайма мълчеше, съсредоточила цялото си внимание върху бебето в нея. Вперила невиждащ поглед напред, тя дишаше тежко.

— Джемайма? — обади се отново лейди Вайълет и макар изнемощяла от скръб, се опита да е строга.

— Спря да се движи — отговори Джемайма едва чуто. Наклонила глава, сякаш се вслушваше в нещо, тя дишаше учестено.

— Трябва да отидеш да си легнеш. От жегата е — преглътна свекърва й и се огледа, търсейки подкрепа от хората в стаята. Тя все пак набра смелост и категорично постанови: — Иди да си почиваш.

— Не, искам да съм тук заради Джонатан — с трепереща долна устна промълви бременната. — И заради теб.

Лейди Вайълет улови дланите на снаха си, отлепи ги внимателно от корема й и ги задържа в своите.

— Знам, мила. — Пресегна се и погали безцветната кафеникава коса. Прост жест, но в него се съдържаше съчувствието на една майка. Без да се помества от мястото си, тя продължи: — Грейс, придружи Джемайма до горе. Остави всичко. Хамилтън ще прибере по-късно.

— Да, милейди — направих аз реверанс и приближих бременната, за да й помогна да се изправи. С огромна радост щях да напусна стаята и скръбта, която цареше в нея. Едва когато излязохме навън, разбрах какво освен сумрака и горещината ме бе смутило толкова много. Часовникът на полицата над камината, който обикновено отброяваше педантично секундите, сега бе спрял. Тънките му стрелки, както и тези на останалите часовници в къщата, бяха застопорени по нареждане на лейди Ашбъри десет минути преди пет часа — времето, в което съпругът й се бе разделил с живота.

Падането на Икар

След като настаних Джемайма в леглото, аз се върнах в стаята на прислугата, където господин Хамилтън проверяваше как Кати е измила съдовете. Той вдигна поглед от любимия тиган на госпожа Таунсенд само за да ми каже, че сестрите Хартфорд са отишли до стария навес за лодки и да занеса закуските и лимонадата за тях там. Очевидно не беше разбрал още за разлетия чай и това искрено ме зарадва. Грабнах шише с лимонада от студения килер, прибавих към него няколко изискани сандвича, специалитет на госпожа Таунсенд, и две високи чаши и се запътих към изхода.

Вече навън, спрях за миг на най-горното стъпало и запримигвах от силната слънчева светлина. Цял месец не бе валял дъжд и всичко наоколо изглеждаше избеляло. Слънцето бе достигнало най-високата точка на дневния си път и преките лъчи придаваха на градината цвят, който много напомняше на един от акварелите в будоара на лейди Вайълет. Естествено, имах бяло боне на главата си, но бързо усетих как там, където косата ми се разделяше на път, вече започваше да ми пари.

Прекосих моравата „Тиътър“, наскоро окосена и сочна, над която се носеше упоителният аромат на сено. Дъдли се бе навел наблизо и подрязваше живия плет. Виждаше се как остриетата на ножицата му бяха опръскани от зелен сок.

Сигурно бе усетил, че съм наблизо, защото се извърна и засенчи очи с ръка.

— Жега, а? — рече той.

— Спокойно можеш да изпържиш яйце на релсите — подхвърлих аз, цитирайки буквално една от репликите на Нанси. Все се питах дали има истина в това твърдение.

Дълга поредица стъпала от сив камък водеха от края на моравата към Розовата градина на лейди Ашбъри. Розови и бели пъпки се криеха между летвите на декоративните решетки, около които жужаха усърдни пчели и час по час се пъхаха в жълтеникавата им сърцевина.

Минах под беседката, вдигнах резето на ниската портичка и поех по Дългата пътека — наредени един до друг кръгли камъни сред килим от бял игловръх. Висок плет от габър отстъпваше след няколко метра на миниатюрните тисови насаждения, опасващи градината „Егесков“. Сепнах се от изникналите на пътя ми „фризирани“ дръвчета и искрено се развеселих от внезапна среща с двойка патици, запътили се към езерото. Щом ме видяха, спряха и ме загледаха с лъскавите си черни очи. В края на градината „Егесков“ имаше и втора ниска портичка, жертва на жилавите жасминови клонки. От другата й страна бяха фонтанът „Икар“, езерото и навесът за лодки.

Резето на портичката бе започнало да ръждясва и се наложи да оставя подноса на сравнително равно място сред насаждения от ягоди, за да освободя ръцете си и да отворя. Сетне вдигнах отново товара си и продължих към фонтана в облак от аромат на жасмин.

Ерос и Психея стояха могъщи и великолепни по пътя към главния вход на къщата, но за мен в по-малкия фонтан, скрит сред слънчевите поляни в дъното на южната градина, имаше нещо загадъчно и малко тъжно.

Овалният басейн с каменен пръстен с височина около половин метър бе близо шест метра в най-широката си част. Целият беше облицован с лазурносиния цвят на сапфирената огърлица, донесена от лорд Ашбъри на лейди Вайълет от службата му в Далечния изток. От центъра нагоре се издигаше огромен необработен къс червеникав мрамор, висок колкото двама души — широк в основата и колкото по-нагоре отиваше, толкова повече изтъняваше. Някъде в средата се открояваше фигурата на Икар от млечен мрамор в естествен ръст в момента на падането. Крилете, издялани така, че се виждаха отделните пера, бяха прикачени към разперените назад ръце. От водата се надигаха три русалки с навити около ангелските лица дълги коси. Едната държеше малка арфа, втората — венец от бръшлян, а третата протягаше бели ръце към тялото на Икар, за да го извади от водата.

В средата на летния ден двойка лястовици с металносиня на цвят перушина, безразлични към красотата на скулптурата, бяха кацнали на върха на мраморния блок. Само след миг те се стрелнаха към водата, за да напълнят човките си. Докато ги гледах, ме обзе внезапното желание да потопя ръка в студената вода. Огледах се, къщата бе така ангажирана със скръбта си, че едва ли на някого там щеше да му направи впечатление, че една прислужничка е спряла на път за южната градина и иска да се разхлади за миг.

Оставих подноса на парапета на езерото и коленичих с единия крак върху плочките. Усещах топлината им през черния чорап. Наведох се напред и протегнах ръка.

Дръпнах я в мига, в който докоснах осветената от слънцето вода. Навих ръкава си и отново се протегнах.

Сепна ме весел смях — звънтяща музика в летния покой.

Застинах на място, заслушах се навела глава и надникнах оттатък статуята.

Те бяха там. Оказа се, че Хана и Емелин не бяха в навеса за лодки, а на парапета от другата страна на фонтана. Към изненадата ми се добави и стъписването от факта, че те бяха съблекли траурните дрехи и стояха по долни ризи, под които се виждаха гащите им с дантели по крачолите. Обувките също бяха захвърлени на пътеката от бял камък, която обикаляше басейна. Дългите им коси искряха, огрени от слънцето. Хвърлих поглед към къщата, изплашена от дързостта на момичетата. Чудех се дали присъствието ми тук нямаше да ме замеси в тяхната пакост. Не знаех да се страхувам, или да се надявам на такова нещо.

Легнала по гръб със сгънати в коленете бели като ризата й крака, Емелин приветстваше чистото синьо небе. Едната й ръка лежеше под главата, а другата — бяла и мека — бе топната във водата и пръстите й чертаеха осмици по гладката повърхност. В резултат в басейна се образуваха малки вълни, които се срещаха и после изчезваха.

Хана седеше наблизо, подгънала крак под себе си, с подпряна брадичка в коляното на другия. Върховете на пръстите й си играеха с водата. В едната й ръка се виждаше лист хартия — съвсем тънък, почти прозрачен.

Извадих ръката си от басейна, спуснах ръкава и се изправих. Хвърлих поглед, изпълнен с копнеж към искрящата прохлада пред мен, и вдигнах подноса.

С всяка следваща крачка гласовете на момичетата ставаха все по-ясни.

— … Той наистина е голям инат — коментираше Емелин. Между двете имаше купчина ягоди, от която тя си взе една, пъхна я в уста и хвърли през рамо зелената дръжка.

— Татко винаги е бил упорит — сви рамене Хана.

— И все пак да отказваш толкова категорично ми се струва глупаво. След като Дейвид си е направил труда да пише чак от Франция, татко можеше поне да прочете писмото.

Хана вдигна лице към статуята и отблясъците на вълничките от басейна осветиха кожата й.

— Дейвид се подигра с па. Замина зад гърба му и направи точно това, което па му забрани.

— Мина цяла година вече.

— Па не прощава лесно. Дейвид го знае.

— Писмото наистина е забавно. Прочети отново онази част за боричкането и пудинга.

— Нямам никакво желание. Не трябваше да го чета и преди. Думите в него са прекалено груби за младите ти уши. — Тя протегна писмото към сестра си. — Ето, прочети си го сама. На втората страница има и разяснителна рисунка. — Топлият вятър пое листа и го извърна така, че от мястото си видях изписаните редове и някаква рисунка в горния ъгъл.

Стъпките ми по пътеката със ситни бели камъчета издадоха моето присъствие и Емелин вдигна глава. Видя ме, когато вече бях застанала зад Хана.

— Охо, лимонада! — зарадва се тя и дръпна ръката си от водата, напълно забравила за писмото. — Чудесно. Умирам от жажда.

— Грейс — усмихна се Хана, като ме видя. Сгъна листа и го пъхна под колана си.

— Скрили сме се тук — заяви Емелин и се надигна от тревата. — Прекрасно нещо е слънцето. Удари ме в главата.

— И по бузите — отбеляза Хана.

Емелин вдигна лице към небето и притвори очи.

— Не ме интересува. Иска ми се цяла година да е лято.

— Отиде ли си лорд Гифорд, Грейс? — попита Хана.

— Не мога да кажа със сигурност, госпожице. — Оставих подноса на парапета на басейна. — Беше в дневната, когато занесох сутрешния чай и нейно благородие не спомена, че ще остане и за обяд.

— Надявам се — въздъхна Хана. — И без това достатъчно неприятни неща се случиха напоследък, за да трябва заради него да нося и следобед тази рокля.

Сред розовите и жълтите цветове, отрупали кичурите орлови нокти наблизо, се гушеше ниска маса от ковано желязо, която пренесох, за да оставя върху нея таблата със сандвичите и чашите. Наместих извитите й крачета така, че да застанат стабилно между камъчетата на пътеката, сложих отгоре донесеното и започнах да наливам в чаши студената напитка.

— Дали случайно не чу нещо от това, което лорд Гифорд казва, Грейс? — попита Хана и с привидно разсеян поглед започна да отделя листенцата и дръжката на една ягода.

Не знаех какво да отвърна. От мен не се очакваше да чувам какво се говори, когато сервирам чай.

— Става дума за имотите на дядо — поясни тя. — И за „Ривъртън“, разбира се. — Момичето избягваше да срещне погледа ми и разбрах, че е смутено не по-малко от мен.

— Не съм много… Не зная, госпожице — преглътнах мъчително аз и оставих шишето с лимонада.

— Чула е! — възкликна Емелин — Виж как се изчерви. Чу, нали? — наведе се тя напред и ококори срещу мен сините си очи. — Кажи ни. Хайде, разказвай. Татко ли ще го наследи? Оставаме ли?

— Не знам, госпожице — дръпнах се крачка назад аз и цялата се свих, както ставаше винаги, когато се изправех пред властното внимание на Емелин. — Никой не може да каже.

— Все някой знае — отсече тя и взе чашата с лимонада. — Лорд Гифорд например. Поне според мен. Иначе защо ще идва днес тук, ако няма да говори за завещанието на дядо?

— Исках да кажа, че зависи, госпожице.

— От какво?

— От това какво бебе ще роди леля Джемайма — намеси се Хана. — Нали, Грейс?

— Да, госпожице. Поне мисля, че това казаха.

— И защо? — попита Емелин.

— Ако е момче — замислено започна Хана, — ще наследи всичко. Ако е момиче — па ще стане новият лорд Ашбъри.

Емелин, която отново бе лапнала ягода, закри устни с длани и избухна в смях.

— Не мога да си представя па като господар на имение. Вижда ми се смешно. Коланът, който пристягаше кръста й, се бе разхлабил и единият му край се носеше по водата на басейна. Дълъг конец висеше от долната й риза и се бе усукал около крака на момичето. Поръчах си наум да го закърпя по-късно. — Според теб ще иска ли да останем да живеем тук?

О, да, с надежда си помислих аз. В „Ривъртън“ бе необикновено спокойно през последната година. Нямаше какво да се прави, освен да се бърше от време на време прах в празните стаи и да се опитваш да не се тревожиш прекалено за изхода на тази безсмислена война.

— Нямам представа — рече Хана. — Дано не реши такова нещо. Достатъчно неприятно е, че сме затворени тук цяло лято. Дните в провинцията ми се виждат два пъти по-дълги, а и половината от тях няма с какво да запълним.

— Бас държа, че ще иска да останем.

— Не — отсече категорично Хана. — Па не може да търпи да стои дълго далеч от фабриката си.

— Не съм убедена — рече Емелин. — Ако има нещо, на което да държи малко повече от глупавите си мотори, то това е „Ривъртън“. За него няма по-любимо място на света. Макар че не мога да разбера какъв човек трябва да си, за да ти харесва да стоиш насред нищото, където дори няма с кого да си поговориш… — Тя се прозя широко. — Хана, знаеш ли какво си помислих току-що? Ами ако па стане лорд, то тогава и ние ще станем благороднички, нали?

— Така излиза — отвърна Хана. — Макар че каква полза?

— Ползата е голяма — скочи по-малката сестра. Остави чашата на масичката и стъпи на плочките, с които бе облицован парапетът. — Емелин Хартфорд от имението „Ривъртън“. Добре звучи, какво ще кажеш? — Тя се завъртя на пета и направи реверанс към отражението си във водата. Примигна театрално няколко пъти и протегна ръка. — Много ми е приятно да се запозная с вас, красиви господине. Аз съм нейно благородие Емелин Хартфорд. — Тя избухна във весел смях от собственото си остроумие и разперила ръце, за да пази равновесие, заподскача от плочка на плочка, повтаряйки титлата и името си.

Развеселена, Хана я наблюдава известно време.

— Имаш ли сестри, Грейс? — попита тя.

— Не, госпожице. Нямам и братя.

— Сериозно? — изненада се тя, сякаш животът е немислим без този вид роднини.

— Нямам този късмет. Само двете с мама сме.

Хана ме изгледа продължително с присвити от силната светлина очи.

— Майка ти е работила тук, нали?

Това бе по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Така е, госпожице. До моето раждане.

— Ти много приличаш на нея. Външно, имам предвид.

— Моля? — стъписах се аз.

— Видях я на снимка в семейния албум на баба. — Вероятно забеляза моето объркване, защото побърза да поясни: — Да не мислиш, че съм я търсила нарочно, Грейс? Опитвах се да намеря снимка на майка ми и случайно попаднах на нея. Приликата ти с твоята майка е поразителна. Същото хубаво лице и същите добри очи.

Никога не бях виждала снимка на майка си, още повече на млади години, а описанието на Хана нямаше нищо общо с жената, която познавах така добре. Изпитах неудържимо желание и аз да я видя. Добре знаех къде лейди Ашбъри държи албума — лявото чекмедже на писалището. А сега, когато Нанси даваше дежурства на гарата, много често ме оставяха сама да почиствам дневната, така че ако бях достатъчно бърза, нямаше да е трудно да надникна в този албум. Само трябваше да събера кураж.

— Защо не се е върнала в „Ривъртън“? — попита Хана. — Имам предвид след раждането ти.

— Не е възможно, госпожице. С бебе.

— Доколкото знам, баба е имала семейна прислуга тук. — Тя се усмихна. — Можехме да се познаваме от малки. — Обърна лице към басейна и сбърчи леко чело. — Вероятно не се е чувствала добре тук.

— Не зная това, госпожице. — Изпитах внезапно неудобство да обсъждам майка си с Хана. — Тя почти не говори за това време.

— Някъде другаде ли работи?

— Приема поръчки за шиене у дома. В селото.

— Работи за себе си, значи.

— Да, госпожице. — Не беше ми хрумвало да мисля за това по този начин. Погледнах я внимателно, за да разбера дали не се шегува, но лицето й бе напълно сериозно. Дори замислено.

— Днес следобед ще ходя да се видя с нея, госпожице — запелтечих аз, — и ако искате, може да я попитам.

Стори ми се, че мислите й са някъде другаде, далеч от тук. Щом извърна очи към мен, погледът й се избистри и сенките изчезнаха.

— Не, не е важно. — Пръстите й докоснаха мястото на колана, където бе пъхнала писмото на Дейвид. — Имаш ли вести от Алфред?

— Имам, госпожице. — Искрено се зарадвах, че смени темата. Алфред бе далеч по-безопасен повод за разговор. — Миналата седмица получих писмо. Ще си идва през септември. Всички го очакваме с нетърпение.

— Септември никак не е далеч — отбеляза тя. — Сигурно се радваш, че ще го видиш.

— О, да, госпожице. Много се радвам.

Хана се усмихна многозначително и лицето ми пламна.

— Искам да кажа, че всички долу го очакваме с нетърпение.

— Естествено, Грейс. Той е толкова мил младеж.

Страните ми горяха. Хана правилно бе предположила.

Макар писмата на Алфред да бяха за всички, с течение на времето той все по-често се обръщаше направо към мен. Съдържанието им също започна да се променя. Мисли за дома и други тайни неща постепенно изместиха разказите за битки. Пишеше колко много се е затъжил за мен, говореше за бъдещето… Примигнах няколко пъти.

— А младият господар, госпожице? Ще си идва ли скоро?

— Смята, че ще е най-вероятно през декември. — Хвърли бърз поглед към Емелин и сниши глас: — Имам усещането, че това ще е последният път, когато Дейвид ще се прибере при нас у дома.

— Госпожице?

— Сега, когато избяга, за да види широкия свят, Грейс… Той има нов живот, нали? Истински живот. Войната ще свърши и той ще остане в Лондон, за да продължи музикалното си обучение и да стане велик пианист. Иска да има живот, пълен с вълнения и приключения — нещо подобно на игрите, които измисляхме някога… — Тя зарея поглед към къщата в далечината и усмивката й угасна. След това въздъхна тежко и продължително и раменете й се отпуснаха. — Понякога…

Думата увисна между нас. Протяжна и натежала от недоизреченото. Чаках да чуя продължението, но то така и не дойде. Не знаех какво да кажа и се залових да правя онова, което умеех най-добре. Замълчах и посегнах да й налея още лимонада.

Тя вдигна очи и ми подаде чашата си.

— Вземи, Грейс. Изпий я.

— О не, госпожице. Благодаря ви. Няма нужда.

— Глупости. Бузите ти са червени почти толкова, колкото на Емелин. — Тя тикна чашата в ръката ми.

Потърсих с очи сестра й и я видях стъпила на отсрещната страна на басейна — хвърляше във водата жълти и розови цветчета орлови нокти.

— Наистина, госпожице…

— Грейс — с престорена строгост рече Хана, — горещо е и настоявам.

Въздъхнах и приех чашата. Беше прохладна и изкушението наистина бе голямо. Вдигнах я до устните си за една съвсем малка глътчица.

Развълнуван вик на възторг накара Хана да се извърне. Аз също погледнах по посока на звука и присвих очи на силната светлина. Слънцето бе поело пътя си към хоризонта.

Емелин бе скочила в басейна и бе вече на половината път до Икар. Светлата й коса се спускаше на вълни, зад едното си ухо бе втъкнала букетче от бял повет. Мокрите краища на долната риза бяха полепнали по краката й.

Сякаш бе част от статуята. Четвъртата русалка, но жива. Помаха весело с ръка. Към Хана.

— Ела тук! Вижда се всичко до самото езеро.

— Виждала съм го — отвърна Хана. — Аз ти го показах, не помниш ли?

Над главите ни високо в небето проехтя шум от мотора на прелитащ самолет. Не можех да определя какъв е. Алфред щеше да знае.

Хана не откъсна очи от машината, докато малката точка не изчезна в далечината. Сетне рязко се изправи и се запъти към пейката, където бяха метнали роклите. Оставих недокоснатата лимонада на масата и тръгнах да й помогна.

— Какво правиш? — попита Емелин.

— Обличам се.

— Защо?

— Имам работа в къщата — отговори Хана и изчака да издърпам горната част. — Чакат ме френските глаголи за госпожица Принс.

— Че откога? — сбърчи нос сестра й. — Ваканция е.

— Поисках допълнителна задача.

— Не е възможно.

— Напротив.

— Добре, и аз идвам.

— Както искаш — невъзмутимо отвърна Хана. — А ако ти стане скучно, лорд Гифорд ще е там, за да ти прави компания. — Тя седна на пейката и започна да връзва обувките си.

— Стига де, кажи какво ще правиш — нацупи се Емелин. — Знаеш, че мога да пазя тайна.

— И слава богу — обърна големите си очи Хана към нея. — Не бих искала някой да разбере, че уча глаголи по време на ваканция.

Емелин стоя известно време нерешително и потупваше с крак едното мраморно крило.

— Дай дума, че само това ще правиш.

— Давам дума — отвърна Хана. — Трябва да направя и някои преводи. — Погледна ме крадешком и веднага разбрах защо казва само част от истината. Имаше да прави преводи, но не от френски, а от стенограма. Тутакси сведох очи, изпитала необяснимо удоволствие от това, че участвам в някакъв заговор.

Емелин поклати глава и присви очи.

— Нали знаеш, че лъжата е смъртен грях? — Вече се хващаше за сламка.

— Разбира се — засмя се Хана. — Особено когато съветът идва от най-богобоязливия човек.

— Добре де — скръсти ръце Емелин. — Пази си глупавите тайни. Изобщо не ме интересува.

— Чудесно. Така всички са доволни — усмихна ми се Хана и за първи път смело отвърнах на усмивката й. — Благодаря ти за лимонадата, Грейс.

Минута по-късно тя бе отвъд първата портичка и пое по Дългата пътека.

— Ще те намеря, нали знаеш? — провикна се Емелин. — Винаги успявам.

Така и не получи отговор и чух как сумти сърдито в басейна. Когато се обърнах да я погледна, забелязах, че белите цветове на повета бяха хвърлени в подножието на камъка. Тя ме изгледа начумерено.

— Тази лимонада за мен ли е? Изгорях от това слънце.

Посещението ми при мама този следобед беше доста кратко и нямаше да се отличава от останалите, ако не се случи нещо необичайно.

Обикновено сядах в кухнята, където светлината бе най-добра и където прекарвахме по-голямата част от деня, преди да се преместя в „Ривъртън“. Този път обаче мама ме поведе към малката дневна, в която се влизаше от кухнята. Почудих се и се запитах кого ли другиго очакваше, защото тази стая почти не се използваше и се пазеше само за посещенията на важни личности, като доктор Артър например или свещеника. Настаних се на стола до прозореца и зачаках да донесе чая.

Личеше, че се е постарала да придаде по-весел вид на стаята. На малка допълнителна масичка бе поставила любимата си бяла порцеланова ваза с нарисувани отстрани лалета, някога собственост на нейната майка, и бе натопила в нея букет поувехнали маргарити. Възглавницата, която обикновено навиваше, за да подпира гърба си, докато шие, бе донесена, поотупана, за да добие първоначалната си форма, и сложена в средата на канапето. Стоеше там „важна“ и „надута“, сякаш единствената й роля в този живот бе да служи за украшение. Всичко вътре ми се видя изключително чисто — дългите години работа като прислужничка бяха създали у нея изключително висока мярка за хигиена — но стаята ми се видя още по-малка и обикновена, отколкото я помнех. Боядисаните в жълто стени, които навремето ми се струваха весели и светли, сега бяха някак опушени и като че извити навътре и сякаш единствено канапето и столовете ги подпираха, за да не се сгромолясат. Морските пейзажи на стената, вдъхновявали не една моя детска фантазия, бяха загубили очарованието си и ми се виждаха избелели и с грозни рамки.

Мама донесе чая и седна срещу мен. Гледах я как налива. Чашите бяха само две. Значи не чакаше друг посетител. Стаята, цветята и възглавницата бяха за мен.

Поех моята чаша и ми направи впечатление леката пукнатина в единия край. Господин Хамилтън никога нямаше да допусне подобно нещо. Няма място за пукнати чаши за чай в „Ривъртън“ дори в стаята за прислугата.

Мама обгърна чашата си с длани. Забелязах, че пръстите и на двете й ръце са с нови изкривявания. Как щеше да продължи да работи в това състояние? Попитах се от колко ли време са така зле, но пък без работа не можеше да преживява. Всяка седмица донасях част от моята заплата, но пак не беше достатъчно. Преди време бях повдигнала този въпрос.

— Това не е твоя грижа — бе ме срязала тя. — Справям се.

— Мамо, трябваше да ми кажеш, можех да отделям повече. Нямам за какво да харча парите си.

Изражението на слабото й лице се менеше — ставаше ту отбранително, ту безпомощно. Най-сетне тя рече с въздишка:

— Добро дете си, Грейс. Изпълняваш твоята част от задълженията. Лошият късмет на майка ти не е твой, така че не се безпокой.

— Не е така, мамо.

— Само внимавай да не повтаряш моите грешки.

Събрах цялата си смелост и попитах кротко:

— Какви грешки, мамо?

Тя отклони очи и аз зачаках с разтуптяно сърце да спре да хапе устни. Вероятно се колебаеше дали не е време да ми довери най-сетне тайната, стояла между нас през всичките тези години.

— Няма значение! — рече тя и се обърна към мен. За пореден път вратата към този въпрос бе здраво затръшната. Мама вирна брадичка и попита какво става в къщата или по-скоро в семейството, както обикновено се изразяваше.

Какво ли очаквах? Някаква внезапна промяна на навиците? Или изливане на минали огорчения, които да дадат обяснение за това защо майка ми е толкова огорчен човек, неспособен да се държи така, че да стигнем до някакво разбирателство или близост?

Вероятно съм имала подобни очаквания. Все пак не бива да се забравя колко млада бях.

И тъй като става дума за история, а не за пожелание, никой не бива да се изненадва, че това не се случи. Преглътнах горчивия хап на разочарованието и й разказах за наскорошната смърт на бащата и сина, като не успях да скрия неудобството си, че нещастието в семейството звучеше малко като клюка. Първо дойде съобщението за гибелта на майора — господин Хамилтън получи опасаната с черна рамка телеграма и я подаде на Джемайма, чиито пръсти така трепереха, че не успя да я отвори, а няколко дни след това почина лорд Ашбъри.

Майка ми поклати безмълвно глава — движение, което само подчерта колко дълъг е вратът й — и продължи да отпива от чая си.

— Чух за това, но не знаех колко от чутото да отнеса към слуховете. Добре знаеш, че хората в това село са много склонни към клюки.

Само кимнах в знак на съгласие.

— А от какво си отиде лорд Ашбъри? — попита тя.

— Според господин Хамилтън причината не е само една. Отчасти поради удара, отчасти поради жегата.

— Какво мисли госпожа Таунсенд? — попита мама, като не спираше да дъвче вътрешната страна на бузата си.

— Според нея не е нито едното, нито другото. Скръбта е тази, която го е убила — нищо друго. — Снижих глас, имитирайки дословно интонацията на възрастната жена: — Смъртта на майора съкрушила негово благородие. Всички мечти и надежди на бащата били разбити и погребани заедно със сина му на френска земя.

Лицето на майка ми се разтегна в нерадостна усмивка. Тя отново поклати глава и отправи очи към стената отсреща, където висяха морските пейзажи.

— Бедният Фредерик — промълви тя.

Бях толкова изненадана от чутото, че реших, че нещо не съм разбрала или че тя сбърка името. „Горкият лорд Ашбъри“ — разбирам, „Горката лейди Вайълет“ — и това разбирам. „Горката Джемайма“ — също. Но „Фредерик“?

— Няма защо да се тревожиш за него. Вероятно ще наследи имението.

— Щастието не е само в богатството, дете.

Никак не обичах, когато майка ми започнеше да говори за щастие. Все пак чувството трябваше да се излъчва понякога от този, който говори за него. Докато майка ми, с измъчените си очи и празната си къща, бе последният човек, от когото бих искала да чуя определението за щастието. Почувствах се така, сякаш някой ми се беше скарал. И то за прегрешение, което дори не можех да назова.

— Опитай се да го кажеш на Фани — намусено подхвърлих аз.

Мама сбърчи чело и си дадох сметка, че тя няма как да знае това име.

Неясно защо се развеселих.

— Забравих да ти кажа. Лейди Клементайн се грижи за нея и се надява да я омъжи за господин Фредерик.

— За Фредерик ли? — не вярваше на ушите си майка ми.

Кимнах в знак на потвърждение.

— От една година го ухажва.

— И въпреки това не й е предложил, нали?

— Не. Но е въпрос на време.

— Кой ти каза? Госпожа Таунсенд ли?

— Не, Нанси.

Майка ми се съвзе от изненадата и успя да се усмихне едва забележимо.

— Сбъркала е тази твоя Нанси. Фредерик никога няма да се ожени повторно след Пенелопи.

— Нанси винаги е права за такива неща.

— Не и в този случай — скръсти майка ми ръце.

Нейната увереност ме подразни. Откъде можеше да е сигурна, след като не познаваше как стоят нещата в къщата?

— Дори госпожа Таунсенд е съгласна с нея — настоявах аз. — Казва, че лейди Вайълет одобрява Фани и макар господин Фредерик често пъти да се инати, не му е все едно какво казва майка му. Никога няма да престъпи волята й за важните неща.

— Така е. — Усмивката не само не слезе от лицето на майка ми, а дори разцъфна. — Не мисля, че ще го направи. — Тя извърна очи от мен и този път ги насочи към отворения прозорец, през който се виждаше сивата стена на съседите. — Все пак не мисля, че ще се ожени повторно.

Не ми стана приятно от нейната категоричност. Засрамих се от неудържимото си желание да я сложа на мястото й. Очевидно бе харесвала тази Пенелопи, майката на Хана и Емелин. Как иначе да си обясня нежеланието й да види някой на нейно място. Покрих пръстите й с дланта си.

— Права си, мамо. Говорех си просто така. Освен това нищо не се знае със сигурност.

Тя мълчеше.

— А и кой ли би могъл да го съди за липсата на интерес към Фани? Обръща повече внимание на конете си.

Шегата ми имаше за цел да я поразсмее и с радост видях как тя извръща отново лице към мен. Установих също така, че огряна от слънцето, мама изглеждаше почти хубава. Не беше ми хрумвало, че някога ще употребя такова определение за нея. Чиста и спретната — да, но не и хубава.

Замислих се за думите на Хана и как тя определи лицето на майка ми от снимката и взех твърдото решение да намеря начин да я погледна. Горях от нетърпение да видя момичето, което Хана описа като хубаво, момичето, за което госпожа Таунсенд си спомняше с толкова топлота.

— Винаги е обичал ездата. — Майка ми остави чашата си на перваза на прозореца. След което наистина ме изненада, като взе дланите ми между своите и погали мазолите по тях. — Разкажи ми за новите си задължения.

Като гледам ръцете ти, разбирам, че здравата са те натоварили.

— Не е чак толкова зле. — Бях искрено трогната от тази рядка проява на привързаност от нейна страна. — Не се радвам толкова на чистенето и прането, но има други задължения, които нямам нищо против да върша.

— Така ли? — наклони тя леко глава.

— Напоследък Нанси е много заета на гарата и затова се налага да я замествам често горе.

— Харесва ти там, нали, момичето ми? — попита тя тихо. — Да бъдеш по-дълго време в богата къща?

Кимнах.

— Кое точно ти харесва?

Да съм в просторните стаи с тънък порцелан, с картини и гоблени. Да слушам шегите на Хана и Емелин, да мечтая. Спомних си предишните съвети на майка ми и й доверих нещо, което не бях признавала дори пред себе си.

— Надявам се един ден да стана камериерка на някоя елегантна дама.

Мама ме гледа известно време безмълвно, в това време лицето й потрепваше.

— Има бъдеще за една камериерка, момичето ми — с изтънял от напрежение глас промълви тя най-сетне. — Но щастието… Щастието се крие в домашното огнище. Не можеш да го набереш от чуждата градина.

Продължавах да премислям думите на майка ми, докато късно същия следобед крачех обратно към „Ривъртън“. Естествено, повтори да не забравям мястото си. Много отдавна чувах тази лекция. Тя държеше да търся щастието сред въглените в огнището на стаята за прислугата, а не сред нежните перли в дамския будоар. Само дето за мен семейство Хартфорд не бяха чужди хора. И какво лошо има в това да изпитвам радост, че работя за тях?

Внезапно ми хрумна, че тя може би ревнува. Завижда ми, че живея в голямата къща. Била е привързана към Пенелопи, майката на момичетата, това си личеше и от думите й, че господин Фредерик никога няма да се ожени повторно. А сега, като вижда, че аз съм заела място, което й е харесвало някога, това й напомня, че е била принудена да го напусне. Всъщност никой не я е карал да го напусне. Нали Хана спомена, че лейди Вайълет и преди е наемала семейства за работа. А ако майка ми е така ревнива към това, което правя, защо настояваше толкова много да отида да работя в „Ривъртън“?

Ритнах ядосано буца, оставена от конско копито насред пътеката. Никога нямаше да успея да разгадая тайните, които майка ми криеше. И ако тя не можеше да формулира онова, което мисли, и предлагаше единствено жлъчни подмятания за щастието и че трябва да си зная мястото, как можех да й отговоря смислено?

Въздъхнах дълбоко. Майка ми не ми оставяше голям избор — просто щях да следвам своя път, дори това да означаваше борбата за още едно стъпало нагоре.

Излязох от алеята, засенчена от високите дървета, и когато се озовах на огряната от слънцето част, спрях за миг, за да погледам къщата. Слънцето се бе придвижило по хоризонта и сега сградата бе в сянка. Приличаше на огромен бръмбар на върха на възвишението, приведен под тежестта на горещината и собствените си тревоги. Застанала насред пътеката, ме обзе топло чувство на сигурност. За първи път в живота си усещах твърда почва под краката. Някъде между селото и парка на имението бях загубила безпокойството, че ако не се държа здраво за работата си, ще излетя от там.

Пристъпих в притъмнялата стая за прислугата и поех по коридора. Стъпките ми отекваха по прохладните каменни плочи. В кухнята царяха абсолютно спокойствие и тишина. Във въздуха се носеше миризма на задушено говеждо, но нямаше никого. Часовникът в трапезариите зад мен звучно отмерваше минутите. Надникнах и там — отново никой. На масата имаше самотна чаша за чай, но човекът, който я бе оставил, не се виждаше. Свалих шапката си, сложих я на закачалката и пригладих с длани полата си. Въздишката, която се откърти от гърдите ми, отекна в каменните стени. Усмихнах се — не помнех някога да съм била сама тук.

Погледнах циферблата на часовника. Имаше цял половин час до времето, когато очакваха да се прибера. Можех да изпия чаша чай. Този, който мама ми поднесе, остави горчив вкус в устата ми.

Чайникът бе все още топъл, покрит с вълнения си калъф. Тъкмо вадех чаша да си налея, когато иззад вратата в помещението влетя Нанси. Като ме видя, ококори широко очи.

— Джемайма… — рече тя. — Раждането започна.

— Не трябваше ли това да стане през септември? — попитах аз.

— Бебето няма как да знае, че не е дошло времето. — Тя хвърли към мен малка квадратна кърпа. — Вземи я и заедно с купа топла вода се качи при нея. Не успявам да открия никого, а все някой трябва да се обади на лекаря.

— Не съм си сложила униформата — промълвих объркано.

— Не вярвам майката и бебето да имат нещо против — подхвърли Нанси, докато влизаше в килерчето на господин Хамилтън, за да използва телефона.

— Но какво да правя там? — отправих аз въпроса си по-скоро към празната стая и кърпата в ръката ми.

— И аз не знам — подаде Нанси глава през вратата. Очевидно ме бе чула. — Ще измислиш нещо. Говори нещо, все едно какво. Добронамерено и окуражително.

Метнах кърпата на рамото си, напълних купа с топла вода и тръгнах нагоре по стълбите, както ми поръча Нанси. Ръцете ми леко трепереха и малко от водата се изплиска, оставяйки тъмно петно върху пътеката в коридора.

Поколебах се миг-два, преди да вляза в стаята на Джемайма. Поех си дъх, почуках и натиснах бравата.

С изключение на единствения лъч светлина, който се промъкваше през цепнатината между двете завеси пред прозореца, вътре бе съвсем тъмно. Ситни прашинки играеха в ивицата светлина. Огромното легло с четири колони в средата на стаята тънеше в сумрак. Джемайма лежеше неподвижно и се чуваше тежкото й дишане.

Приближих безшумно и оставих купата на малката масичка до леглото.

Жената простена и аз прехапах устни в безсилието си да направя нещо.

— Хайде, хайде — промълвих накрая плахо, така, както мама ми говореше, когато бях болна. — Ще мине.

Джемайма потрепери и дишането й се учести. Очите й останаха затворени.

— Всичко ще се оправи — рекох аз и натопих кърпата във водата, сгънах я на четири и я сложих на челото й.

— Джонатан… — промълви тя. — Джонатан… — Името му звучеше чудесно, произнесено от нея.

Не знаех какво още да кажа и затова замълчах. Последваха нови стенания. Жената се извиваше и хленчейки, зари глава във възглавницата. Пръстите й напразно търсеха опора в чаршафите.

Миг след това отново се успокои. И се отпусна.

Вдигнах кърпата, която вече се бе стоплила от горещото чело, и я намокрих. Изстисках я и отново протегнах ръка, за да я поставя върху главата й.

Джемайма отвори очи, примигна и се взря в лицето ми.

— Хана! — въздъхна тя.

Сепнах се от грешката. Но трябва да кажа, че ми стана и много приятно. Понечих да я поправя, но в този миг продължи:

— Толкова се радвам, че точно ти си при мен. — Пръстите й стиснаха моите. — Много се страхувам — прошепна тя. — Не чувствам нищо.

— Няма страшно — рекох аз. — Бебето си почива.

Това, изглежда, я успокои за малко.

— Сигурно. Винаги е така точно преди да се родят. Само дето… Твърде рано е. — Тя извърна глава. Когато отново заговори, бе толкова тихо, че се наложи да напрегна слух. — Всички искат да родя момче, но не се боя да не загубя и него.

— Няма — уверих я аз с надежда.

— Семейството ми е прокълнато — рече тя с все още скрито във възглавницата лице. — Майка ми ме предупреди, но не й повярвах.

Вероятно е загубила ума си, помислих си аз. От мъка трябва да е, затова се поддава на суеверия.

— Проклятията са измислица — казах тихо.

Джемайма издаде звук, нещо средно между смях и ридание.

— Напротив. От същото почина и синът на скъпата ни покойна кралица. Проклятието на кръвта. — Джемайма замълча, прокара ръка по корема си и се намести на възглавницата така, че да ме вижда. — Но момичетата… То отминава момичетата.

Вратата на стаята се отвори със замах и Нанси се появи на прага. Следваше я слаб мъж на средна възраст с угрижено лице, когото аз взех за доктора, макар да не бе доктор Артур от селото. Бързо разместиха възглавниците, а след това и Джемайма и запалиха осветлението. Ръката ми вече бе освободена, избутаха ме назад и аз се измъкнах навън.

Следобедът се изниза и наближи вечерта. Чаках и се надявах. Времето може да се точи бавно дори когато имаш много работа. Трябваше да се сервира вечерята, да се оправят леглата, да се съберат дрехите за прането на следващия ден. През всичкото това време мислите ми бяха при Джемайма.

Най-сетне, когато и последните лъчи на слънцето вече бяха потънали зад хоризонта, Нанси изтрополи надолу по стълбите с купата и кърпата в ръце.

Току-що бяхме приключили с вечерята и седяхме около масата.

— Е? — първа се обади госпожа Таунсенд, притиснала кърпичка до сърцето си.

— Ами… — започна Нанси, докато оставяше нещата до умивалника. — В осем и двайсет и шест майката роди бебето си. Дребно, но здраво.

Чаках напрегнато.

— И въпреки всичко ми е малко мъчно за нея — продължи Нанси. — Момиче е.

Беше близо десет часът, когато се качих, за да взема подноса от вечерята на Джемайма. Тя беше заспала, със сгушена до ръката й малката Гита. Спрях за миг и се загледах в личицето й, преди да изгася нощната лампа: нацупени устнички, червеникаворуса косица и здраво стиснати очи. Не беше наследник, но пък бебето щеше да живее, да порасне и да обича. И един ден може би да има и собствено бебе.

Напуснах стаята на пръсти. Лампата в ръката ми бе единствената светлина в коридора и хвърляше отблясъци към портретите по стената. Докато най-новият член на семейството спеше дълбоко зад затворената врата, цяла поредица от починали членове на семейство Хартфорд стояха на своя пост и наблюдаваха какво става в къщата, която някога бяха притежавали.

Щом стигнах голямото преддверие, забелязах, че под вратата на дневната се процежда тънък лъч светлина. В тревогата си тази вечер господин Хамилтън бе забравил да загаси лампата. Добре че аз бях тази, която го забеляза. Въпреки радостта от новата внучка лейди Вайълет щеше да се вбеси, че редът, свързан с траура, е нарушен.

Отворих вратата, но замръзнах на прага.

Вътре господин Фредерик, новият лорд Ашбъри, седеше на стола на баща си.

Бе кръстосал дългите си крака и подпрял лицето си с ръка така, че не се виждаше.

Между пръстите на другата се забелязваше лист хартия, който, съдейки по изписаните с черно мастило редове, бе писмото от Дейвид. Същото, което Хана четеше край фонтана и от което Емелин така весело се кискаше.

Гърбът на господин Фредерик се тресеше и помислих в първия миг, че се смее.

Едва тогава до слуха ми достигна звук, който завинаги се запечата в съзнанието ми. Продрана спонтанна въздишка, наситена с болка.

Стоях така известно време, без да смея да помръдна. После бавно и полека заотстъпвах, докато се озовах в коридора. Тихо затворих вратата, за да не съм вече таен свидетел на неговата скръб.

Някой почуква на вратата и отново съм в стаята си в „Хийтвю“, 1999 година е, а пръстите ми стискат снимката със сериозните лица пред мен. Младата актриса седи на кафявия пластмасов стол и разглежда връхчетата на косите си. Колко ли време съм била отнесена? Поглеждам часовника си. Малко след десет е. Възможно ли беше? Как става така, че дебрите на паметта се разтварят, нижат се една след друга сцени, духове оживяват, а не е минало никакво време?

Вратата се отваря и Урсула отново е в стаята. По петите й върви Силвия и крепи в ръцете си сребърен поднос с три чаши. Намерила е някакви доста по-красиви от обичайните пластмасови.

— Моля да ме извините — казва режисьорката и заема отново мястото си на ръба на леглото ми. — Рядко си позволявам такова нещо, но беше спешно.

В първия момент не съм сигурна за какво говори, но виждам мобилния телефон в ръката й.

Силвия ми подава една от чашите, след което се извръща, за да подаде другата на Кийра.

— Надявам се, сте започнали без мен — казва Урсула.

— Може да се каже, че почти свършихме — мръдва рамене Кийра и се усмихва.

— Така ли? — Урсула ококорва широко очи под плътния си бретон. — Много съжалявам. Толкова исках да чуя какво ще каже Грейс.

Силвия слага ръка на челото ми.

— Виждаш ми се малко уморена. Не искаш ли да ти дам един аналгин?

— Добре съм — с леко дрезгав глас отвръщам аз. Тя повдига вежди въпросително. — Наистина съм добре — настоявам аз с цялата решителност, която успявам да събера.

Младата жена изсумтява и поклаща глава, което знам, че означава, че е направила каквото трябва и няма да носи повече отговорност. Засега. „Твоя работа! — говореше изражението й. — Но мога да се обзаложа, че преди гостите ти да стигнат паркинга, ще позвъниш за болкоуспокояващото.“ Може и да е права.

Кийра отпива от чашата зелен чай и я оставя на масичката ми заедно с чинийката.

— Има ли тук тоалетна? — пита тя.

Виждам как Силвия ме изгаря с поглед.

— Ще покажеш ли на Кийра тоалетната надолу по коридора? — обръщам се към нея с цялата смелост, на която съм способна.

— Разбира се — промълвява тя със стиснати зъби, но виждам, че направо ще се пръсне. — От тук, госпожице Паркър.

— Много благодаря, че се съгласи да се срещнеш с Кийра — усмихва ми се Урсула. — Дъщеря е на приятел на един от продуцентите ни, така че съм длъжна да й обърна по-голямо внимание. — Хвърля поглед към вратата и снишава гласа си. — Добро хлапе е, но понякога е малко… Малко нетактична.

— Не забелязах.

— Така е, когато имаш работещи родители — засмива се тя. — Такива деца виждат, че родителите им са уважавани за това, че са богати, известни и красиви. Кой може да им се сърди, че искат същото?

— Няма нищо — казах аз.

— И въпреки това ми се искаше да съм тук. Да хвърлям по едно око…

— Ако не спреш да се извиняваш, много скоро ще ме убедиш, че наистина си направила нещо лошо. Напомняш ми за внука ми. — Сянка премина през погледа на младата жена. Не го бях забелязала до този момент. — Реши ли проблемите си? По телефона, имам предвид.

— Да — въздъхва тя.

Спира и продължава да мълчи. Чакам я търпеливо. От дългия си опит знаех, че мълчанието стимулира отсрещния към доста признания.

— Имам син. Казва се Фин. — Името предизвика тъжна усмивка. — Навърши три години миналата събота. — Отмества поглед от мен и го спира на ръба на чашата в ръцете й. — Баща му и аз… никога не сме… — Тя чукна нокът в чашата и отново ме погледна. — Само двамата с Фин сме. Майка ми беше на телефона. Тя се занимава с него, докато снимаме. Паднал.

— Добре ли е?

— Да. Натъртил си китката. Лекарят я превързал. Добре е. — Тя се усмихва, но очите й са пълни със сълзи. — Много съжалявам… Божичко. Не знам защо плача.

— Разтревожена си — отбелязвам аз, — а и изпитваш облекчение.

— И вина.

— Вина ли?

— Да — отвръща тя, без да влиза в подробности. — Лесно се разговаря с теб. Напомняш ми за моята баба.

— Изглежда, е била симпатична жена.

— Така е. — Тя издухва носа си в кърпичката. — Виж ме, само те натоварвам, Грейс.

— Ето, отново се извиняваш. Настоявам да спреш.

По коридора отвън се чуват стъпки. Урсула поглежда към вратата и отново издухва носа си.

— Нека поне да ти благодаря за това, че ни прие, че говори с Кийра. Че ме изслуша.

— Наистина ми беше приятно. — Сама се изненадах от искреността си. — Нямам много посещения в последно време.

Вратата се отвори. Урсула се изправи и ме целуна по бузата.

— Скоро ще дойда пак — обещава тя и стисва леко китката ми.

Чувствам се неизказано щастлива.

Киносценарий

ЛОВ НА ПЕПЕРУДИ

Сценарист и режисьор Урсула Райън © 1998

НАДПИС: Близо до Пашендейл, Белгия, октомври 1917 г.

45. ИЗОСТАВЕНА ФЕРМЕРСКА КЪЩА. ВЕЧЕР

Сумракът преминава в нощ под неспирния дъжд. Трима млади войници в мръсни униформи бързат да се подслонят в порутена фермерска къща в Белгия. Изгубили своята част, преминала в безредно отстъпление от фронтовата линия, те са вървели цял ден. Умората ги надвива, духът им е сломен. Къщата, в която се скриват от дъжда, е същата, в която са били настанени трийсет дни по-рано, преди да заминат на фронта. Семейство Душесне са избягали, подгонени от вълната враждебност, заляла селото.

Светлината на единствената свещ на голия дървен под хвърля дълги начупени сенки по стените на занемарената кухня. Отделни вещи напомнят за миналото в този дом: тиган до мивката, въженце пред печката, провиснало под тежестта на забравено пране, дървена играчка.

Единият от войниците — пехотинец от Австралия на име Фред — прикляква до зейналата дупка в стената на мястото на някогашна врата. Стиска пушката си под мишница. В далечината нарядко отекват експлозии. Яростният дъжд плющи по вече разкаляната земя, локвите в коловозите преливат. Отнякъде изпълзява плъх, подушва тъмното петно, избило върху униформата на войника. Кръв, засъхнала, черна и гниеща.

На пода в кухнята седи офицер, опрял гръб в крака на масата. ДЕЙВИД ХАРТФОРД държи писмо: изтънялата омацана хартия подсказва, че е препрочитано много пъти. До протегнатия му крак се е долепило спящо мършаво куче, следвало ги през целия ден.

Третият войник, РОБИ ХЪНТЪР, излиза от някаква стая, понесъл грамофон, одеяла и купчина прашасали плочи. Стоварва всичко на масата и се заема да претърси шкафовете. Изравя нещо от килера. Обръща се и камерата бавно се приближава. Отслабнал е. Несгодите са оставили своя отпечатък върху лицето му. Под очите му има тъмни кръгове, дъждът и вятърът са сплъстили косата му. Захапал е цигара.

ДЕЙВИД (без да се обръща): Намери ли нещо?

РОБИ: Хляб. Твърд като камък, но все пак храна.

ДЕЙВИД: Нещо друго? За пиене?

РОБИ (след кратка пауза): Музика. Открих музика.

ДЕЙВИД се обръща, вижда грамофона. Изражението му е неразгадаемо: удоволствие, примесено с тъга. Камерата се отмества, плъзва от лицето надолу. Пръстите на едната му ръка са увити в мръсна, набързо скалъпена превръзка.

ДЕЙВИД: Добре де… Какво чакаш?

РОБИ слага плоча върху грамофона; припукване придружава зазвучалия запис.

МУЗИКА: Дебюси, „Лунна светлина“.

РОБИ пристъпва към ДЕЙВИД, понесъл одеялата и хляба. Стъпва внимателно, отпуска се на пода: старае се да прикрива контузиите, останали от последното срутване на окопите. ДЕЙВИД е затворил очи.

РОБИ изважда джобно ножче от торбата си и се заема с трудната задача да подели сухия хляб. Първата дажба слага на пода близо до ДЕЙВИД. Втората хвърля към ФРЕД, който стръвно й се нахвърля.

РОБИ, все още с цигарата в уста, предлага парче хляб на кучето, което го помирисва, поглежда към мъжа, после се завърта. РОБИ сваля обувките си, после мокрите чорапи. Краката му са кални, покрити с мехури.

Внезапно еква канонада. ДЕЙВИД рязко отваря очи. През зеещата врата на хоризонта се вижда огненото сияние на битката. Оглушителен шум. Накъсаните експлозии са в контрапункт с музиката на Дебюси.

Връщаме се в къщата, очите на мъжете са широко отворени, по лицата им трептят отблясъците.

Най-сетне оръдейният тътен замира, светлината изчезва. Лицата отново са в сянка. Музиката секва.

ФРЕД (все още взрян в далечната битка): Горките нещастници!

ДЕЙВИД: Сега се щурат пълзешком из ничия земя. Малкото останали живи. И събират труповете.

ФРЕД (потръпва): Направо се чувстваш гузен. Защото не си там да помогнеш. И в същото време се радваш.

РОБИ се изправя, пристъпва към вратата.

РОБИ: Поемам поста. Уморен си.

ФРЕД: Колкото и ти. От дни не си спал; поне не откакто той (посочва ДЕЙВИД) те измъкна от окопа. Умът ми не го побира как изобщо успя да изпълзиш…

РОБИ (прекъсва го): Нищо ми няма.

ФРЕД (свива рамене): Заповядай, друже.

ФРЕД се отмества, приплъзва се до ДЕЙВИД. Покрива краката си с одеялото, все така притиснал пушката към гърди. ДЕЙВИД измъква тесте карти от торбата си.

ДЕЙВИД: Хайде, Фред. Една бърза игра, преди да заспиш?

ФРЕД: Никога не отказвам да поиграя. Поне не мисля за другото.

ДЕЙВИД подава тестето на ФРЕД. Посочва превързаната си ръка.

ДЕЙВИД: Ти раздаваш.

ФРЕД: Ами той?

ДЕЙВИД: Роби никога не играе. Страх го е да не му се падне асо пика.

ФРЕД: Какво има против асото пика?

ДЕЙВИД (с равен глас): Картата на смъртта.

ФРЕД прихва да се смее, травматичните преживявания от изминалата седмица прерастват в нещо като истерия.

ФРЕД: Суеверник нещастен! Какво има да вини смъртта? Целият свят е мъртъв. Бог е мъртъв. Остава само онзи в пъкъла. И ние тримата.

РОБИ седи до вратата, гледа в посока на фронтовата линия. Кучето се е излегнало до него.

РОБИ (на себе си, цитира Уилям Блейк): „На страната на дявола сме, а дори не го знаем.“

ФРЕД (зад кадър): Знаем си го, и още как! Стъпиш ли на тая забравена от Бога земя, ясно ти е, че Бог командва парада.

ДЕЙВИД и ФРЕД продължават играта на карти. РОБИ пали поредната цигара, от джоба си измъква тетрадка и химикалка. Докато пише, виждаме неговите спомени от битката.

РОБИ (зад кадър): Светът е полудял. Ужасите са обичайно явление. Мъже, жени и деца загиват всекидневно. Телата падат покосени или изгарят на място. Не остава нито косъм, не остават кости, нито дори тока от колан… Цивилизацията е мъртва. Нима има къде да се приюти?

Чува се хъркане. РОБИ спира да пише. Кучето спи дълбоко, сложило глава на крака му; клепачите му потрепват в съня.

На светлината на свещта лицето на РОБИ, извърнато към кучето. Бавно и внимателно той протяга ръка и я отпуска върху козината. Ръката му трепери. Виждаме едва доловима усмивка.

РОБИ (зад кадър): Насред целия ужас невинните души все пак намират утеха в съня.

46. ИЗОСТАВЕНАТА ФЕРМА. СУТРИН

Бледи слънчеви лъчи едва пробиват облаците. След снощния дъжд тежки капки се отцеждат от клоните на дърветата, навсякъде наоколо е разкаляно. Птиците са напуснали убежищата си, викат се една друга. Тримата ВОЙНИЦИ са пред къщата, с раниците на гръб.

ДЕЙВИД държи компас в здравата си ръка. Вдига поглед нагоре, сочи откъде се е чувала канонадата предишната нощ.

ДЕЙВИД: Натам е изток. Сигурно е Пашендейл.

РОБИ мрачно клати глава. Присвива очи с поглед към хоризонта.

РОБИ: Значи тръгваме на изток.

Поемат. Кучето тутакси тръгва подире им.

Снимката

Прекрасно мартенско утро. Цъфналите в розово храсти шибой под прозореца изпълват стаята с плътен сладникав аромат. Ако се опра на перваза и надникна към лехата, виждам листенцата по края, искрящи на слънцето. После ще дойде ред на прасковените дръвчета и на жасмина. Всяка година в този ред и още много години занапред ще бъде така. Дълго след като няма да ме има тук да им се радвам. Цветове на свежестта, на надеждата, на невинността.

Напоследък често си мисля за мама. За снимката в албума на лейди Вайълет. Защото я видях, както се досещаш. Няколко месеца след като за пръв път чух Хана да я споменава в онзи горещ летен ден при фонтана.

Случи се през септември 1916 година. Господин Фредерик бе наследил имението, лейди Вайълет (придържайки се безупречно към етикета, по думите на Нанси) бе напуснала „Ривъртън“ и се бе настанила в къщата в Лондон, а момичетата за неопределено време бяха изпратени да й помогнат, докато си подреди нещата.

По това време прислугата беше твърде малобройна — Нанси все повече се задържаше в селото, а Алфред, чийто отпуск бях очаквала с такова нетърпение, в крайна сметка не успя да си дойде. Отначало бяхме озадачени: нали беше в Англия, поне така сочеха писмата му, не беше и ранен, ала въпреки това щеше да прекара отпуска си във военна болница. Дори господин Хамилтън се затрудни да намери обяснение. Доста време си блъска главата, усамотил се в своето килерче с писмото на Алфред, а когато най-сетне се появи, избърса очи изпод очилата си и се произнесе. Единствено тайна мисия, за която нямал право да говори, можела да обясни отказа да си дойде. Предположението звучеше логично, как иначе да си обясним престоя в болница без наранявания?

С това въпросът приключи. Постепенно спряхме да го споменаваме и ето че в ранната есен на 1916 година, когато първите листа започнаха да капят и земята сякаш взе да се готви за наближаващите студове, аз се озовах в салона съвсем сама.

Бях почистила и заредила наново камината, оставаше само да избърша прахта. Прокарах кърпата по писалището, върнах се да повторя ръба, после се заех с дръжките на чекмеджетата, за да лъсне пиринчът до блясък. Това беше мое обичайно задължение всяка втора сутрин, та не мога да кажа с какво този ден бе по-различен. Защо точно тогава пръстите ми достигнаха лявото чекмедже, спряха се и отказаха да продължат работата си. Все едно първи предугадиха тайната мисъл, която ми се въртеше в главата.

Седнах за миг, вцепенена и объркана. Постепенно започнах да чувам звуците наоколо. Вятърът отвън, листата, които се удрят в прозорците. Тиктакането на часовника на камината, настойчиво отброяващ секундите. Дишането ми се учести от нетърпение.

С треперещи пръсти посегнах към чекмеджето. Дръпнах го бавно и внимателно, все едно се наблюдавах отстрани. Наполовина извадено, чекмеджето се наклони и съдържанието се плъзна напред.

Заставих се да спра. Ослушах се. Уверих се, че все още съм сама. После надникнах вътре.

И го видях. Под писалката и чифт ръкавици — албумът на лейди Вайълет.

Всякакво колебание изчезна. Злото бе наполовина сторено, сърцето ми затуптя в ушите и аз измъкнах албума, след което го сложих на пода.

Набързо го прелистих — снимки, покани, менюта, записки като в дневник, — търсейки въпросната година. 1896, 1897, 1898…

Най-сетне я открих: снимка на цялото домакинство от 1899 година, с позната форма, но различно разположение. Прислугата в две дълги редици зад редицата на семейството. Лорд и лейди Ашбъри, майорът в униформа, господин Фредерик — толкова млад и далеч по-спретнат — Джемайма и една непозната, която взех за Пенелопи, покойната съпруга на господин Фредерик, и двете с издути кореми. Едната носеше Хана, а другата — нещастното момченце, чиято слаба кръв щеше да стане причина за скорошната му смърт. Самотно дете стоеше в края на редицата до нани Браун (сякаш на сто години още тогава). Дребно русо момченце: Дейвид. Пълно с живот и светлина; в блажено неведение какво му готви бъдещето.

Отместих очи към редиците на прислугата. Господин Хамилтън, госпожа Таунсенд, Дъдли…

Дъхът ми спря. Вгледах се в ококорените очи на млада прислужница. Не можех да я сбъркам. И то не защото приличаше на майка ми — съвсем не. По-скоро защото приличаше на мен. Косата и очите й бяха по-тъмни, ала приликата бе повече от очевидна. Същата дълга шия, топчеста брадичка, извити вежди, които й придават решителност.

И което беше най-удивителното — много повече от видимата прилика, — майка ми се усмихваше. Което можеше да отгатне само човек, който я познава. То не бе израз на веселост или приветливост, а нещо като неволен мускулен спазъм, който би се възприел като игра на светлината от онези, които не я познаваха. Само че аз не се подадох на заблудата. Мама се усмихваше в отговор на някаква своя мисъл. Сякаш тя единствена знаеше тайната…

Маркъс, прощавай за прекъсването, но се наложи да приема неочакван посетител. Седя си тук, радвам се на шибоя и ти разказвам за мама и ето че на вратата се почука. Очаквах да нахълта Силвия с подробности за нейния приятел или за някой друг от дома, но не. Появи се Урсула, онази от киното. Не чуваш името й за пръв път, нали?

— Дано не те притеснявам — рече тя.

— Съвсем не — отвърнах аз и оставих уокмена.

— Няма да ти отнема много време. Бях наблизо и ми се стори, че ще е глупаво да тръгна обратно за Лондон, без да се отбия.

— Ходили сте в къщата.

— Снимахме сцената в градината — кимна тя. — Светлината бе просто съвършена.

Разпитах я за сцената, бях любопитна да чуя точно коя част от историята са филмирали този ден.

— Сцена с ухажване — обясни тя. — Много романтична. Всъщност една от любимите ми. — Изчерви се и тръсна глава, а бретонът й се залюля като завеса. — Много странно. Аз съм писала репликите, отначало само драсканици върху белия лист, които зачерквах и преправях стотици пъти и въпреки това толкова се развълнувах, като ги чух.

— Романтична душа си — казах аз.

— Така излиза — и наклони глава на една страна. — Нелепо, нали? Изобщо не познавам истинския Роби Хънтър. Създадох си представа за него от стиховете му, от написаното за него от други. И все пак… — Замълча, притеснено вдигна вежди. — Чак се плаша, че се влюбвам в свое собствено творение.

— И какъв е твоят Роби?

— Страстен. Изобретателен. Предан. — Подпря брадичка на дланта си и се замисли. — Най-възхитителното му качество обаче е надеждата. Толкова крехко чувство. Някои казват, че бил поет на изгубената вяра, но аз не съм сигурна. Винаги откривам по нещо позитивно в стиховете му. Умението да налучка някаква възможност сред ужасите, които е преживял. — Поклати глава, очите й се присвиха от състрадание. — Трябва да е било неизразимо трудно. Един чувствителен младеж е въвлечен насила в опустошителен конфликт. Цяло чудо е, че са могли да продължат напред въпреки отнетите години. Да обичат отново.

— И аз веднъж бях обичана по този начин — казах аз. — Той замина за фронта, пишехме си. Писмата ми помогнаха да си изясня какво точно изпитвам. На него също.

— Беше ли променен, когато се върна?

— О, да, те всички бяха променени.

— Кога го загуби? — нежно попита тя. — Съпруга си.

В първия момент не я разбрах.

— О, не — опитах се да обясня. — Той не бе мой съпруг. С Алфред не се оженихме.

— Прости ми, помислих си… — и направи жест към сватбената снимка на тоалетката.

Поклатих глава.

— Това не е Алфред, а Джон, бащата на Рут. За него се омъжих. Бог ми е свидетел, не биваше.

Тя въпросително вдигна вежди.

— Джон беше страхотен танцьор на валс и страхотен любовник, но не и съпруг. То и аз не бях много добра съпруга. Изобщо не бях мислила да се женя, нали разбираш. Съвсем не бях готова.

Урсула се изправи, взе снимката. Прокара палец по горния ръб.

— Хубав мъж е бил.

— Да — съгласих се. — Това трябва да ме е привлякло.

— И той ли беше археолог?

— Не, за бога. Джон беше чиновник.

Урсула се сепна и върна снимката на място.

— Предположих, че сте се запознали чрез работата си. Или в университета.

Поклатих глава. През 1938 година, когато се запознахме, ако някой бе подхвърлил, че един ден ще уча в университет, щях да го накарам да се прегледа. Какво остава да бъда археолог. Работех в ресторант — „Лайънс Корнър Хаус“ на Странд. Цял ден поднасях пържена риба на върволица гладници. На управителката, госпожа Хейвърс, й допадна идеята да наеме бивша прислужница в голямо имение. Обичаше да разправя, че никой не умеел да лъска приборите по-добре от момичетата от прислугата.

— С Джон се запознахме случайно. В танцов клуб. Макар и с нежелание, съгласих се да излезем с една приятелка. И тя беше сервитьорка. Пати Евъридж: никога няма да забравя това име. Което е странно. Изобщо не я чувствах близка. Работехме на едно място, избягвах я доколкото можех, макар че не беше лесно. От жени като нея просто не можеш да се отървеш. Направо лепка. Все си пъхаше носа в чуждите работи. Пред нищо не се спираше. Сигурно си бе наумила, че съм твърде затворена, не обсъждах с другите момичета в понеделник сутрин прекарването на уикенда, затова взе да настоява да отида на танците и не се отказа, докато не се съгласих да се срещнем в клуба „Маршъл“ в петък вечер.

Въздъхнах и продължих:

— Момичето, с което имах среща, така и не се появи.

— Но се е появил Джон? — попита Урсула.

— Да — отвърнах, припомняйки си задименото помещение, високия и неудобен стол в ъгъла, на който седях и оглеждах тълпата за Пати. Засипа ме с извинения, когато се видяхме, но вече бе късно. Нямаше връщане назад. — Вместо да съм с нея, запознах се с Джон.

— И се влюби?

— И забременях.

Урсула зяпна от изумление.

— Разбрах какво е станало четири месеца след тази първа среща. След месец се оженихме. Така се правеше навремето. — Наместих се, за да опре гърбът ми във възглавницата. — За наш късмет войната се намеси и ни спести маскарада.

— Отишъл е да воюва?

— И двамата заминахме. Джон се записа доброволец, а аз отидох в една военнополева болница във Франция.

— Ами Рут? — объркано попита тя.

— Евакуираха я, в семейството на англикански пастор и съпругата му. Там изкара годините на войната.

— Всичките? — шокира се Урсула. — Как понесе толкова дълга раздяла?

— Ходех да я виждам през отпуските. Редовно получавах писма: с клюки от селото и разни глупости, произнесени от амвона. И доста мрачни описания на местните деца.

Ужасена, Урсула не спираше да клати глава.

— Не мога да си представя… Четири години сте били разделени.

Поколебах се дали мога да й отговоря, да й дам някакво обяснение. Как признава една жена, че майчинството не й се е удало? Че още от самото начало Рут ми беше като чужда? Че сладкото чувство за съдбовна свързаност, за което са писани книги и митове, не ми е било присъщо?

Чувството ми на съпричастност трябва да се бе изчерпало. По Хана и другите в „Ривъртън“. С непознатите не ми беше трудно, можех да се грижа за тях, да им вдъхвам кураж, дори да ги утешавам пред прага на смъртта.

Просто ми беше много трудно отново да си позволя да изпитам близост. Предпочитах случайните кратки познанства. Бях отчайващо неподготвена за емоционалните изисквания на родителството.

Урсула ми спести необходимостта от отговор.

— Заради войната, предполагам — тъжно рече тя. — Нужни са били жертви. — Посегна и стисна ръката ми.

Усмихнах се, направих усилие да не го изтълкува като фалш. Почудих се какво ли ще си помисли, ако научи, че не само не съжалих за решението си да отпратя Рут, но и се радвах, че съм далеч. Че след цяло десетилетие смяна на една скучна работа с друга и поредица безсъдържателни връзки, неспособна да загърбя случилото се в „Ривъртън“, се вкопчих в тази сламка, войната, защото в нея открих смисъл.

— Значи чак след войната реши да станеш археолог?

— Да — отвърнах с неочаквано дрезгав глас. — След войната.

— Защо точно археология?

Отговорът на този въпрос е толкова сложен, че успях да кажа само:

— Получих прозрение.

— Сериозно? — грейна тя. — По време на войната?

— Нагледах се на толкова смърт и разруха. Много неща като че ли ми се избистриха.

— Предполагам.

— Започнах да се замислям върху преходността. Един ден, казах си, хората ще забравят, че някога се е случило всичко това. Войната, загиналите, разрушенията. Е, не през първите няколко века или дори хилядолетия, но рано или късно то ще избледнее. Ще заеме мястото си сред пластовете на миналото. В съзнанието на хората всичко ще бъде изместено от други зверства и ужаси.

Урсула поклати глава.

— Трудно ми е да си го представя.

— Само че е неизбежно. Пуническите войни, Пелопонеската война, Битката при нос Артемизий. Всички те са сведени до кратки глави в учебниците по история.

— Спрях се. Настървението бе стопило силите ми, отне въздуха от дробовете ми. Не съм свикнала да изговарям толкова много думи наведнъж. Гласът ми изтъня, когато продължих: — Обсеби ме мисълта да разкрия миналото. Да го срещна лице в лице.

Урсула се усмихна, тъмните й очи заблестяха.

— Много добре те разбирам. И аз по същата причина правя исторически филми. Разкриваш миналото и се опитваш да го пресъздадеш.

— Така е, не бях се сещала да го формулирам по този начин.

— Ти ме очарова, Грейс. Толкова пълноценен живот си имала.

— Чиста илюзия — казах аз и свих рамене. — Дай на някого достатъчно време и той ще постигне много повече.

— Излишно е да скромничиш — засмя се Урсула. — Не ще да е било толкова лесно. Жена, прехвърлила петдесет, при това майка… да се опитва да получи университетско образование. Имаше ли подкрепата на съпруга си?

— По това време вече бях сама.

— Но как успяваше? — ококори се тя.

— Дълго време учех задочно. Денем Рут беше на училище, имах и съседка с добро сърце, госпожа Финбар, на която я оставях вечер, когато бях на работа. — Поколебах се дали да кажа и останалото. — Имах и късмет, не си плащах сама таксите.

— Имала си стипендия?

— Нещо такова. Най-неочаквано получих известна сума пари.

— Съпругът ти — поиска да уточни Урсула, вдигнала вежди съчувствено — във войната ли загина?

— Не, той оцеля. Но не и бракът ни.

Погледът й отново се плъзна към сватбената снимка.

— Разведохме се, когато се върна в Лондон — продължих аз. — Времената страшно се бяха променили. Буквално всеки беше преживял толкова много. Не виждах никакъв смисъл да остана обвързана със съпруг, когото не харесвах. Той замина за Америка и се ожени за сестрата на служител в разузнаването, с когото се запознал във Франция. Горкият, скоро след това загина в катастрофа.

— Много съжалявам… — поклати глава Урсула.

— Не си го слагай на сърце. Не ме жали. Беше толкова отдавна. Вече ми е трудно дори да си го спомня. Имам само откъслечни спомени, все едно от сънища. Виж, на Рут много й липсва. Тя така и не ми прости.

— Защото не останахте заедно?

Кимнах утвърдително. Бог ми е свидетел, неспособността ми да й осигуря достоен за възхищение баща е едно от нещата, които помрачават отношенията помежду ни.

Урсула въздъхна.

— Питам се дали и Фин ще изпитва същото някой ден.

— Значи вие с баща му…

Тя поклати глава.

— Нямаше да се получи. — Произнесе думите с такава категоричност, че предпочетох да не задълбавам. — Да сме само двамата е по-добре.

— Кой го гледа днес? — попитах.

— Майка ми. Последния път, когато се обадих, ядяха сладолед в парка. — Тя тръсна ръка да погледне часовника си. — Господи! Не съм усетила кога е минало толкова време. Най-добре да вървя, не искам да й дотежи.

— Не вярвам да й е дотежало. Особени са отношенията между баби, дядовци и внуци. Всичко е толкова просто.

Така ли е наистина? — запитах се. Да, струва ми се. За хубаво или лошо, детето отнема част от сърцето ти, но с внуците е различно. Няма ги оковите на гузната съвест и отговорността, които обременяват майчинските взаимоотношения. Просто си свободен да обичаш.

Когато ти се роди, Маркъс, бях направо зашеметена. Изпитах прекрасно, изненадващо непознато усещане. Чувства, заглушени преди десетилетия, с чиято липса бях свикнала да се справям, внезапно се пробудиха, избликнаха. Ти беше моето съкровище. Моето откритие. Толкова силна бе обичта, че ми причиняваше болка.

С напредването на годините стана мое приятелче. Ходеше подире ми из къщата, отвоюва си свое място в кабинета ми и се зае да изучаваш картите и рисунките, които бях натрупала от моите пътувания. Въпроси, хиляди въпроси, на които никога не се изморявах да отговарям. Тайничко си въобразявам, че имам поне малък принос, за да се превърнеш в такъв прекрасен мъж…

— Тук трябва да са — мърмореше Урсула, ровейки в чантата си за ключовете.

Внезапно ми се прииска да я задържа.

— И аз имам внук. Маркъс. Пише романи за мистерии и загадки.

— Знам — усмихна се Урсула и спря да рови. — Чела съм книгите му.

— Наистина ли? Винаги ми е приятно да го чуя.

— Много са хубави.

— Да ти кажа ли една тайна?

Тя закима енергично и се приведе към мен.

— Аз не съм ги чела — прошепнах. — Поне не докрай.

— Обещавам да не те издавам — засмя се тя.

— Много се гордея с него. И се старая, честна дума. Всяка една започвам твърдо решена да стигна до края, но колкото и да ме увличат, стигам някъде до средата. Обожавам умело заплетените загадки, като тези на Агата Кристи например, но, изглежда, съм твърде мекушава. Не ми допадат кървавите описания, които толкова се харесват напоследък.

— А си работила във военнополева болница?!

— Е, войната е едно, убийството — съвсем друго.

— Може би следващата му книга…

— Може би — съгласих се аз. — Макар че нямам представа кога ще я видим.

— Спрял е да пише?

— Преживя тежка загуба.

— Четох за съпругата му. Много съжалявам. Аневризма беше, нали?

— Да. Станало внезапно.

— И баща ми от това почина — поклати глава Урсула. — Бях четиринайсетгодишна. И не бях у дома, а на лагер от училище… — Тя въздъхна. — Казаха ми чак като се върнах.

— Но това е ужасно.

— Скарахме се, преди да замина. За някаква глупост. Вече дори не си я спомням. Треснах вратата на колата и не се обърнах назад.

— Била си млада. Всички млади са такива.

— И досега не минава ден да не мисля за него. — Тя стисна очи за миг-два. Пропъди спомените. — Кажи за Маркъс. Как е той?

— Беше тежък удар за него. Не спира да се обвинява.

Урсула сякаш не се изненада. Като че ли й бе познато чувството за вина с неговите особени проявления.

— Не знам къде е — изтърсих неочаквано.

— В какъв смисъл? — учуди се Урсула.

— Изчезна. И Рут не знае къде е. Вече почти година.

Урсула недоумяваше.

— Но все пак… добре ли е? Не сте ли се чували? Не ви ли е писал?

— Изпрати няколко картички. Но без обратен адрес. Боя се, че не иска да го търсим.

— О, Грейс — възкликна младата жена и се взри в очите ми. — Толкова съжалявам.

— И на мен ми е мъчно — признах аз.

И тогава й казах за записите. И колко много ми се иска да те намеря. Друго просто не успявам да измисля.

— Чудесно си се сетила — възкликна тя. — Къде ги пращаш?

— Разполагам с един адрес в Калифорния. Негов приятел отпреди години. Там ги изпращам, но дали стигат до него…

— Не се съмнявам, че ги получава.

Това бяха просто думи, добронамерени уверения, но аз имах нужда да чуя нещо повече.

— Така ли мислиш? — попитах.

— Да — твърдо отсече тя, пълна с увереността на младите. — Така мисля. Сигурна съм, че ще се върне. Нуждае се от пространство и време да осъзнае, че няма вина. Каквото и да беше направил, нищо нямаше да промени. — Изправи се и се приведе над леглото ми. Взе уокмена и нежно го сложи в скута ми. — Не спирай да разговаряш с него, Грейс — рече тя, после се приведе по-близо и ме целуна по бузата. — Той ще се върне у дома. Ще видиш.

Ама че съм и аз! Как изпуснах от внимание главното? Разказвам ти неща, които вече са ти известни. Колко егоистично от моя страна. Бог ми е свидетел, нямам време за подобни отклонения. Войната се разпростря в полята на Фландрия, майорът и лорд Ашбъри бяха отдавна погребани, а все още предстояха две дълги години на кръвопролития. Какво опустошение! Млади мъже от далечни краища на света, въвлечени в един кървав танц на смъртта. Майорът, после и Дейвид…

Не, нямам нито сили, нито желание да го преживея отново. Достатъчно ми тежи самият спомен. Затова да се върнем в „Ривъртън“. Януари 1919 година. Краят на войната е настъпил, Хана и Емелин, прекарали последните две години в лондонската къща при лейди Вайълет, тъкмо пристигат да живеят при баща си. И двете са променени: пораснали са. Хана е на осемнайсет, готви се да бъде представена в обществото. Емелин е на четиринайсет, тръпне да прекрачи в света на възрастните. Игрите от предишни години са забравени. А след смъртта на Дейвид е изоставена и Голямата игра. (Правило номер три: играе се от трима, ни повече, ни по-малко.)

Едва ли не първото, с което Хана се заема след пристигането си, е да изрови китайската кутия от тавана. Видях я, макар тя да не ме забеляза. Проследих как внимателно я сложи в платнена торба и я отнесе при езерото.

Скрила съм се там, където пътеката между фонтана с Икар и езерото се стеснява, наблюдавам я. Отнася торбата с кутията в стария навес за лодки. Спира, оглежда се, аз приклякам зад храстите, за да не ме види.

Тя стига до края на скалите, обръща се и отброява три малки стъпки в посока към езерото, после спира. Прави същото и втори, и трети път, накрая коленичи на земята и отваря торбата. Отвътре се показва малка лопата. (Трябва да я е взела тайно от Дъдли.)

Започва да копае. Отначало й е трудно, заради камъните по брега на езерото, но след време достига пръстта отдолу и успява да загребва все повече. Спира едва когато купчината пораства до половин метър.

Изважда китайската кутия от торбата и я слага на дъното на дупката. Тъкмо да я затрупа с пръст, но се спира. Отново взима кутията, изважда отвътре една от мъничките книжки. Откопчава медальона си, слага вътре книжката и едва тогава връща кутията в дупката и я заравя.

В този момент тръгнах да се връщам. Господин Хамилтън ще вземе да ме потърси, ако отсъствам твърде дълго, а той не е склонен да търпи провинения. В кухнята кипи оживление. В ход е подготовката за първата официална вечеря, откакто избухна войната, и господин Хамилтън за кой ли път подчертава, че очакваните гости имат важна роля в бъдещето на семейството.

Самата истина. А доколко важна — изобщо нямаше как да се досетим.

Банкери

— Банкери — обяви госпожа Таунсенд, поглеждайки последователно Нанси, господин Хамилтън и накрая — мен. Беше се подпряла на чамовата маса и с огромната точилка мачкаше жилавото тесто. Спря да обърше челото си и ето че брашнени резки останаха над веждите й. — И то американци — добави сякаш на себе си.

— Недейте така, госпожо Таунсенд — рече господин Хамилтън, присвил очи да провери за някое петънце по сребърните прибори за сол и пипер. — Вярно е, че госпожа Лъкстън е от рода Стивънсън от Ню Йорк, но сигурно ще ви е приятно да узнаете, че господин Лъкстън е не по-малко англичанин от нас двамата. Някъде от север е, поне според „Таймс“. — Господин Хамилтън погледна над очилата си с половинки стъкла. — Издигнал се е без чужда помощ, ще знаете.

— Издигнал се — изсумтя госпожа Таунсенд. — Но все пак си е взел жена от богато семейство.

— Може и да се е сродил с богата фамилия — уточни господин Хамилтън, — но и той има принос да се увеличи семейното богатство. Банкерството е сложен бизнес: не е лесно да отгатнеш на кого можеш да дадеш пари и на кого — не. Не казвам, че не обичат да гребнат от каймака, но то това е и целта на тоя бизнес.

— Да се надяваме — намеси се Нанси, — че ще оценят по достойнство господаря и ще му предоставят нужните средства. С малко пари тук можем да се надяваме нещата да се променят към по-добро, ако питате мен.

Господин Хамилтън се изправи и ме изгледа строго, макар че не бях аз тази, която си позволи забележката. В течение на войната Нанси все по-дълги часове бе работила навън и изглеждаше променена. Изпълняваше задълженията си все така старателно и експедитивно, но когато дойдеше време да се съберем около масата и да си говорим за нещата от живота, тя предпочиташе да оспорва всяко чуждо мнение и все недоволстваше от едно или друго. За разлика от мен, непокварена от външно влияние; и също като овчар, който предпочита да се прости с една изгубена овца вместо с цялото стадо поради небрежност, господин Хамилтън бе съсредоточил цялото си внимание върху мен.

— Изненадваш ме, Нанси — рече той, макар да гледаше мен. — Много добре знаеш, че не е наша работа да се бъркаме в делата на господаря.

— Съжалявам, господин Хамилтън — кротко отвърна Нанси. — Знам само, че откакто господин Фредерик дойде за постоянно в „Ривъртън“, непрекъснато затваря по някоя стая. Да не говорим, че продаде и мебелите от западното крило. Махагоновото писалище, голямото датско легло на лейди Ашбъри. — Стрелна ме с очи над кърпата, която държеше. — От Дъдли знам, че скоро и конете ще отидат.

— Негова светлост просто проявява благоразумие — рече господин Хамилтън, като се обърна към нея за по-голяма убедителност. — Западните стаи бяха затворени, защото при твоята ангажираност на гарата и отсъствието на Алфред много чистене щеше да се събере на малката Грейс. Що се отнася до конюшните, за какво са му на негова светлост толкова коне, щом има такива хубави коли с мотор?

Изрекъл този знаменателен въпрос, Хамилтън го остави да звучи в студения зимен въздух. Свали очилата си, духна на стъклата и се зае да ги бърше с победоносна театралност.

— Ако искате да знаете — подхвана отново той, след като приключи с номера и очилата бяха върнати на носа му, — конюшните ще бъдат превърнати в гараж. Най-големият в страната.

Нанси отказа да се предаде.

— Каквото и да приказвате — рече тя, като снижи глас, — знам какво се шушука из селото…

— Глупости — прекъсна я господин Хамилтън.

— Какво говорят? — попита госпожа Таунсенд, без да престава да натиска точилката. — За бизнеса на господаря ли?

Откъм стълбището сенките се раздвижиха и на светлината се открои фигурата на слаба жена на средна възраст.

— Госпожице Старлинг… — почти заекна господин Хамилтън. — Не бях ви забелязал. Заповядайте при нас, Грейс ще ви направи чай. — Обърна се към мен, свил устни като пристегната кесийка. — Хайде, Грейс — посочи той печката. — Поднеси чай на госпожица Старлинг.

Госпожица Старлинг се покашля и пристъпи към най-близкия стол; покритата й с лунички ръка стискаше малка кафява чанта.

Луси Старлинг бе секретарка на господин Фредерик, първоначално наета заради фабриката в Ипсуич. Когато войната свърши и семейството се установи за постоянно в „Ривъртън“, тя започна да идва от селото два пъти седмично и работеше в кабинета на господин Фредерик. На вид беше съвсем обикновена. Кестенява коса със средна дължина, която се открояваше под скромната сламена шапка, поли в убити кафяви или маслинени тонове и обикновена бяла блуза. Единственото й украшение, малка камея на якичката, сякаш съзнаваше видимата си простота и все полягаше на една страна, разкривайки най-обикновена сребърна закопчалка.

Изгубила годеника си в битката при Ипър, тя очевидно бе в траур — обикновен и безличен също като облеклото й; скръбта си проявяваше така благоразумно, че дори не събуждаше съчувствие. Нанси, която разбираше от тези неща, се вайкаше колко жалко било да загуби мъжа, готов да се ожени за нея, защото рядко се случвало мълния да удари два пъти, а то с нейната външност и на тия години било повече от ясно, че ще си остане стара мома. Освен това, натъртваше Нанси, трябвало да си отваряме очите на четири да не изчезне нещо от горните етажи, понеже то госпожица Старлинг сигурно вече кътала разни неща за старини.

Не само Нанси хранеше подозрения към новодошлата. Появата на тази тиха, скромна и по всеобщо мнение съвестна в работата си жена предизвика на нашия етаж брожение, което сега ми изглежда невероятно.

Най-трудно ни беше да определим мястото й в йерархията. Не било редно, твърдеше госпожа Таунсенд, млада жена от средната класа да си позволява да се качва по горните етажи, да се разполага в кабинета на господаря и да си придава важности, несъвместими с положението й. И макар скромно подрязаната мишекафява коса, домашно шитите дрехи и плахата усмивка да не можеха да се изтълкуват като проява на важност, разбирах от какво се дразни госпожа Таунсенд. Разграничението между горните етажи и долния отдавна бе ясно постановено, а ето че с появата на госпожица Старлинг някогашните схващания започваха да се разклащат.

За известно време тя не беше нито от „тях“, нито от „нас“.

Присъствието й на нашия етаж този следобед извика руменина по лицето на господин Хамилтън, някаква нервност обзе пръстите му, които току подръпваха ревера на сакото му. Неясният й статут особено много озадачаваше господин Хамилтън, защото в тази нещастна, нищо неподозираща жена като че ли съзираше съперник. Като иконом той бе най-главен сред прислугата, надзираваше как се води домакинството, ала личната секретарка бе по-близо до любопитните тайни на семейния бизнес.

Господин Хамилтън извади от джоба си своя часовник на златен ланец и демонстративно сравни времето, което показва, с времето на стенния часовник. Часовникът му бе подарък от предишния лорд Ашбъри и господин Хамилтън много се гордееше с него. Тази евтина вещ неизменно му вдъхваше спокойствие, помагаше му да наложи авторитета си в напрегнати моменти. Той прокара пръст по лицето си.

— Къде е Алфред? — попита накрая.

— Слага масата, господин Хамилтън — отвърнах аз и си отдъхнах, че издутият балон от мълчание най-сетне се бе пукнал.

— И още не е свършил? — Господин Хамилтън щракна капачето на часовника, доволен, че има накъде да насочи раздразнението си. — Мина близо четвърт час, откакто го пратих да отнесе гарафите с бренди. Не, не може така. Ще ми се да знам какво са го учили в армията това момче. Откакто се е върнал, умът му все хвърчи нанякъде.

Потръпнах, все едно упрекът бе отправен към мен.

— Всички са така, като се приберат — заяви Нанси. — Гледам ги тия, дето слизат от влаковете, странни ми се виждат. — Тя спря да бърше последната чаша за вино, търсейки точните думи. — Объркани и някак тревожни.

— Тревожен бил — поклати глава госпожа Таунсенд. — Трябва само малко да го поохраним. И ти щеше да си тревожна, ако толкоз време беше живяла на войнишка дажба. Как ще ти хареса говеждо от консерва, а?

Госпожица Старлинг тихо се покашля и произнесе с тона на човек, който е внимавал в часовете по ораторско майсторство:

— Нарича се фронтова болест, струва ми се. — Озърна се притеснено, усетила настъпилата тишина. — Поне така съм чела. Много от мъжете е поразила. Не бива да сте прекалено взискателни към Алфред.

Ръката ми трепна неволно и черните чаени листенца се поръсиха по голямата маса.

Госпожа Таунсенд остави точилката и бутна набрашнените си ръкави над лактите. По страните й бе избила червенина.

— Чуйте какво ще ви кажа — изрече тя с безспорен авторитет, обикновено присъщ на полицаите и на майките, — в моята кухня такива приказки да не чувам. Няма начин Алфред да е пипнал болест, която няколко обилни вечери да не могат да излекуват.

— То е ясно, госпожо Таунсенд — казах аз с поглед към госпожица Старлинг. — Алфред ще се оправи за нула време, щом започне да си хапва от вашите ястия.

— Не че могат да се сравняват с тези от едно време, преди да се появят подводниците и да дойде тая оскъдица. — Госпожа Таунсенд погледна госпожица Старлинг и гласът й леко потрепери. — Поне знам какво обича Алфред.

— Разбира се — отвърна госпожица Старлинг и издайнически лунички избиха по пребледнялото й лице. — Не съм искала… — Устните й продължиха да се движат, но не успяваше да намери думите. Появи се измъчена усмивка. — Вие най-добре познавате Алфред, разбира се.

Госпожа Таунсенд решително тръсна глава и за още по-голяма категоричност нападна тестото с нова ярост. Атмосферата се поразведри и господин Хамилтън се обърна към мен.

— Побързай, момиче — уморено рече той. — Като свършиш, иди да видиш дали нямат нужда от теб горе. Помогни на младите дами да се облекат, само че не се бави. Тестетата карти трябва да се сложат на място, също и цветята.

Когато войната свърши и господин Фредерик и момичетата се установиха в „Ривъртън“, Хана и Емелин си избраха стаи в източното крило. Вече не идваха само на гости и тъкмо така било редно, отбеляза Нанси, да сменят стаите си, та на всички да им стане ясно. Прозорците на Емелин гледаха към Амур и Психея на предната морава, а Хана предпочете по-малка стая с изглед към Розовата градина и езерото. Между стаите имаше малък салон с места за сядане, който наричаха Вишневата гостна, макар че стените бяха бледосини, а пердетата — пъстри, на сини и розови шарки.

Вишневата гостна не носеше особени белези за новото си предназначение, запазени бяха предпочитанията на първия й обитател, диктувал подредбата. Удобството беше налице, розов шезлонг под единия прозорец и семпло орехово писалище под другия. Фотьойл бе разположен до вратата към коридора. Върху махагонова масичка блестеше чисто нов грамофон. Самото му присъствие сякаш смущаваше благоразумно избраните стари мебели.

Докато крачех по тъмния коридор, звуци от позната песен долетяха иззад затворената врата, примесиха се със студения застоял въздух, притиснал плоскостите на ламперията. „Ако беше единственото момиче на света, а аз единственото момче…“

Последната любима песен на Емелин, непрестанно я пускаше, откакто дойдоха от Лондон. Пеехме я всички в отделението за прислугата. Дори господин Хамилтън бях чувала да си я тананика в неговото килерче.

Почуках само веднъж и влязох, минах по някога красивия килим и се заех да сортирам купищата коприна и сатен, натрупани върху фотьойла. Зарадвах се, че имам какво да върша. Макар да копнеех момичетата да се върнат, през тия две години близостта, която бях усетила, когато за последно им прислужвах, се бе изпарила. Беше протекла една безмълвна революция и двете момичета с престилки и плитки бяха станали две млади жени. Отново изпитвах стеснение в тяхно присъствие.

Имаше и нещо друго, неподдаващо се на определение, което ме смущаваше. От тримата бяха останали само те двете. Смъртта на Дейвид бе разрушила триъгълника и затвореното пространство сега бе нарушено. Два върха са лишени от устойчивост; щом няма какво да осигури стабилност, нищо не може да им попречи да се отнесат в противоположни посоки. Ако ги свързва връвчица, в някакъв момент тя ще се скъса и върховете ще се разделят; ако връзката е еластична, ще продължат да се отдалечават все повече и повече, докато не се достигне пределът и не се втурнат един към друг с такава скорост, че неволно се сблъскват с опустошителна сила.

Хана се бе излегнала на шезлонга с книга в ръка; челото й беше леко сбърчено. Свободната й ръка бе притисната до ухото в напразен опит да заглуши натрапчивото припукване на грамофона.

Беше последната излязла книга на Джеймс Джойс: „Портрет на художника като млад“. Познах по гръбчето, дори нямах нужда да изчитам заглавието. Не я оставяше, откакто си дойдоха.

Емелин стоеше насред стаята пред голямото огледало, довлечено от една от спалните. Притискаше към талията си рокля, която виждах за пръв път: от розова тафта, с къдрички около деколтето. Поредният подарък от баба й, досетих се аз, купена с твърдото убеждение, че настоящият недостиг на свободни млади мъже налага да се положат свръхусилия.

Последният проблеснал зимен лъч нахлу през френския прозорец, задържа се един омаен миг, преди да позлати дългите къдрици на Емелин, след което морно полегна в краката й. Емелин, на която подобни нюанси й убягваха, се люшна назад, после напред, акомпанирайки на шумящата тафта с приятното си гласче, пропито от копнеж за романтика. С последния тон и угасващото слънце плочата продължи да се върти и да пука под иглата. Емелин хвърли роклята върху празния фотьойл и се завъртя. Вдигна вилката и се опита да уцели началния ръб.

Хана вдигна поглед от книгата. Дългата й коса бе останала в Лондон — заедно с последните остатъци от детството, — но отново галеше раменете й на меки златни вълни.

— Престани, Емелин — намръщи се тя. — Пусни някоя друга. Само не тази!

— Но тя ми е любимата.

— За тази седмица — отбеляза Хана.

Емелин се нацупи.

— Помисли как ще се почувства бедният Стивън, ако научи, че не искаш да слушаш плочата му. Нали е подарък. Поне й се наслади.

— Достатъчно дълго й се наслаждавахме — отсече Хана. И тогава ме забеляза. — Не си ли съгласна, Грейс?

Направих реверанс, усетих как лицето ми пламва и за да се измъкна от отговора, се заех да запаля газената лампа.

— Ако аз имах обожател като Стивън Хардкасъл — замечтано произнесе Емелин, — щях да слушам плочата му по сто пъти на ден.

— Стивън Хардкасъл не е никакъв обожател. — Тонът на Хана подсказваше, че дори самата мисъл я отвращава. — Та ние го познаваме открай време. Той ни е приятел. И кръщелник на лейди Клем.

— Кръщелник или не, не ми се вярва да посещаваше Кензингтън Плейс всеки ден през отпуска си от злокобно желание да научи за последната болежка на лейди Клем. Ти как мислиш?

Хана се наежи.

— Откъде да знам? Те са много близки.

— О, Хана — въздъхна Емелин, — толкова много четеш, а ти убягват очевидни неща. Дори Фани се досети. — Тя завъртя ръчката на грамофона и пусна иглата върху плочата. Изчака да чуе първите прочувствени звуци и продължи: — Стивън се надяваше да му дадеш обещание.

Хана прегъна ъгълчето на страницата, после го разгъна, прокара пръст по гънката.

— Нали се сещаш — не спираше Емелин, — обещание за брак.

Затаих дъх; за пръв път чувах, че Хана е получила предложение.

— Не съм някоя глупачка — заяви Хана, взряна в триъгълничето под пръста си. — Знам какво искаше.

— Тогава защо не…

— Отказах да дам обещание, което не мога да спазя.

— Голям си инат. Какво лошо има да се посмееш на шегите му, да му позволиш да ти шепне мили думички? Нали опяваше, че трябвало всеки да даде своя принос за успешния изход на войната? Ако не беше упорита като магаре, щеше да го дариш с хубав спомен, който да отнесе на бойното поле.

Хана сложи плетен разделител, за да отбележи докъде е стигнала, и остави книгата.

— А какво щях да правя, като се върне? Да му кажа, че съм се пошегувала?

Решителността на Емелин тутакси се разколеба, но ето че си намери довод.

— Точно в това е въпросът — рече тя. — Стивън Хардкасъл не се завърна.

— А може и да се върне.

— Е, всичко е възможно, както се казва. Само че ако си дойде, ще мисли единствено колко е благодарен на съдбата, че се е родил под щастлива звезда, и няма да се тормози заради теб.

И двете упорито замълчаха. Самата стая сякаш се колебаеше чия страна да вземе: стените и завесите клоняха към ъгъла на Хана, а грамофонът държеше да подкрепи Емелин.

Емелин дръпна опашката от къдрици и взе да си играе с краищата им. Вдигна четката си от пода под огледалото и я прокара през косата си с дълги равни движения. Хана я погледа миг-два с мрачно изражение, което не успях да разгадая — раздразнение или по-скоро недоумение, — после отново разтвори книгата.

Взех розовата рокля от стола.

— Нея ли ще облечете тази вечер, госпожице? — попитах.

— Не се промъквай така! — стресна се Емелин. — Уплаши ме до смърт.

— Съжалявам, госпожице — отвърнах и усетих как лицето ми пламва. Хвърлих поглед към Хана, която сякаш нищо не чуваше. — Тази рокля ли искате?

— Да, тази. — Емелин прехапа устни. — Но може и да греша. — Тя огледа дрехата, разроши къдричките. — Хана, ти какво ще кажеш? Синьо или розово?

— Синьо.

— Сериозно? — изненада се тя. — Аз пък бях избрала розово.

— Добре, нека да е розово.

— Дори не погледна.

Хана с досада вдигна очи.

— Която и да е. Няма никакво значение. И двете са хубави.

Емелин въздъхна.

— Най-добре донеси синята. Искам пак да ги сравня.

След лек реверанс изчезнах в спалнята. Тъкмо да отворя гардероба, когато чух отново гласа на Емелин:

— Не е вярно, че няма значение. Днес е първата ми официална вечеря и искам да изглеждам изискана. И ти трябва да се постараеш. Семейство Лъкстън са американци.

— Е, и?

— Едва ли искаш да помислят, че ни липсва изтънченост.

— Не ме интересува какво ще си помислят.

— А би трябвало. За бизнеса на татко са много важни. — Емелин сниши глас, аз застинах, долепила роклите до тялото си, и се ослушах. — Чух татко да говори с баба…

— Подслушвала си значи. А баба казва, че аз съм била лошата!

— Добре тогава. — В гласа на Емелин долових как упорито свива рамене. — Нищо няма да кажа.

— Не вярвам да успееш. По лицето ти чета, че не можеш да се сдържиш.

Емелин замълча, за да се наслади на малката си победа.

— Е… — не се стърпя тя. — Щом настояваш, ще ти кажа. — Покашля се важно-важно и продължи: — Започна се с това, че баба каза каква трагедия била войната за семейството. Как германците лишили от бъдеще кръвната линия на Ашбъри и че дядо щял да се обърне в гроба, ако научи какво се е случило. Татко се опита да я успокои, че положението не било чак толкова отчайващо, но баба не щеше и да чуе. На нейните години била наясно, че няма надежда, щом татко е последният син без наследник. После го упрекна, че отказал да постъпи както било редно и пропуснал шанса да се ожени за Фани! Татко кипна и се развика, че макар да е загубил своя наследник, все още имал фабриката, тъй че баба да не се тревожела, защото той щял да се погрижи за всичко. Само че баба хич даже не се успокои, ами го засече, че от банката вече задавали въпроси. Татко замълча и тогава аз се притесних, че е тръгнал към вратата и ще ме открие. Едва не се изкикотих от облекчение, когато заговори отново.

— Добре де, и какво каза?

Емелин продължи с колеблива увереност, също като актриса, наближаваща края на сложна сцена.

— Татко призна, че наистина през войната имал затруднения, но вече се бил отказал от самолетите и отново се захващал с производството на коли. Проклетата банка, той така каза, проклетата банка искала да му вземе парите. Бил се запознал с някакъв човек, когато говорил пред Парламента. Финансист. Господин Лъкстън имал връзки с хора от бизнеса и от правителството. — Емелин въздъхна победоносно, успешно приключила своя монолог. — Горе-долу това беше краят. Татко ми се стори толкова смутен, когато баба спомена банката. И тогава реших, че каквото и да ми струва, ще направя добро впечатление на господин Лъкстън, за да помогна на татко.

— Не знаех, че взимаш толкова присърце деловите въпроси.

— Сега вече знаеш. И престани да се цупиш, че този път съм по-добре осведомена от теб.

След кратко мълчание чух гласа на Хана:

— Да не би внезапният ти интерес към татковия бизнес да е свързан със сина на този човек, чиято снимка във вестника Фани съзерцаваше с такъв копнеж?

— Тиодор Лъкстън? И той ли ще дойде на вечерята? Изобщо не знаех…

— Много е стар за теб, на трийсет и няколко е.

— А аз съм почти на петнайсет и всички казват, че изглеждам много по-зряла.

Хана я изгледа насмешливо.

— Не съм малка, щом мога да се влюбя — упорстваше Емелин. — Жулиета е била само на четиринайсет.

— И виж какво става накрая.

— Просто недоразумение. Ако родителите им бяха ги оставили на мира и двамата с Ромео се бяха оженили, щяха да си живеят щастливо чак до старини. — Хана въздъхна. — Нямам търпение да се омъжа.

— С брака няма да получиш само красив партньор за танци.

Музиката бе спряла, но плочата продължаваше да се върти.

— За какво говориш?

Допрени в хладната копринена рокля, бузите ми пламнаха.

— За лични неща — отвърна Хана. — Интимност.

— Интимност — въздъхна Емелин. — Горката Фани.

Настъпи тишина, за да отдадем дължимото на това нещастие. Горката Фани бе омъжена, хваната в капана на медения месец с един непознат.

И аз вече имах опит с подобни ужасии. Бях в селото преди няколко месеца и ето че Били, малоумният син на рибаря, ме бе проследил. В уличката ме сграбчи, задърпа полата ми. Отначало се стреснах, но после се сетих, че нося торба скумрия, вдигнах я нависоко и здравата го халосах по главата. Пусна ме, разбира се, но не преди да ме докосне на онова място. Не спрях да треперя по целия път до вкъщи и дни наред, щом затворех очи, си представях преживяното и се питах какво ли щеше да се случи, ако не бях се защитила.

— Хана — питаше Емелин, — какво точно значи интимност?

— Ами то е… израз на любов. Сигурно дори е приятно с мъж, в когото си страстно влюбена. И крайно противно с всеки друг.

— Добре де, но ти ми кажи какво точно значи?

Отново мълчание.

— И ти не знаеш — заяви Емелин. — По лицето ти познавам.

— Е, не бих казала…

— Ще питам Фани, като се върне. Тя със сигурност ще знае.

Прокарах пръсти по меките платове в гардероба на Емелин, търсейки синята рокля, но не спирах да се питам дали Хана казва истината. И най-вече дали бих възприела като приятни нападките на Били, ако ги предприемаше. Спомних си как на няколко пъти Алфред се бе доближавал до мен, когато наоколо нямаше никого, спомних си непознатото, но не и отблъскващо чувство, което бях изпитала…

— Е, не казвам, че искам още утре да се омъжа — не спираше Емелин. — Но не можеш да отречеш, че Тиодор Лъкстън е много привлекателен.

— Тоест много богат.

— То е почти едно и също.

— Благодари се, че татко изобщо ти позволи да вечеряш с нас. На четиринайсет дори не припарвах до голямата маса.

— Скоро ще стана на петнайсет.

— Предполагам, иска да попълни броя на гостите.

— И така да е. Слава богу, Фани прие да се омъжи за онзи досадник, който я отведе на сватбено пътешествие в Италия. Ако бяха тук, щях да вечерям с нани Браун в детската.

— Аз лично предпочитам нейната компания пред американците на татко.

— Глупости.

— А с най-голямо удоволствие бих останала да си чета.

— Лъжкиня — не отстъпваше Емелин. — Приготвила си млечнобялата сатенена рокля, която Фани те помоли да не обличаш за срещата с нейния стар досадник. Не би избрала точно тази, ако не се вълнуваше поне колкото мен.

Отговор не последва.

— Ето! — изписка Емелин. — Права бях! Виждам, че се усмихваш!

— Добре, признавам си — отстъпи Хана. — Очаквам вечерята с нетърпение, но не за да се харесам на някакви си богати американци.

— Наистина ли?

— Наистина.

Дъските на пода проскърцаха: някое от момичетата прекоси стаята и изключи замлъкналия грамофон.

— И все пак — обади се отново Емелин — не вярвам да се вълнуваш заради ястията на госпожа Таунсенд, скалъпени с оскъдни продукти.

Не смеех да помръдна, очаквайки отговора на Хана. Най-сетне чух гласа й — овладян, но и развълнуван.

— Тази вечер ще попитам татко дали мога да се върна в Лондон.

Зяпнах от изумление. Та нали току-що бяха пристигнали, немислимо ми изглеждаше Хана отново да замине, и то толкова скоро.

— При баба ли? — попита Емелин.

— Не. Искам да живея сама, в отделен апартамент.

— Защо ти е да живееш в апартамент?

— Само не се смей… Искам да започна работа в някоя кантора.

На Емелин не й беше до смях.

— Каква точно работа?

— Ще пиша на машина, ще водя документация, ще стенографирам.

— Че ти не умееш… — Ето че на Емелин й просветна. — Научила си стенография. Онези листове, които ми попаднаха миналата седмица… не са били египетски йероглифи…

— Да, наистина.

— Учила си стенография. И то тайно. — Възмущението на Емелин нарастваше. — От госпожица Принс?

— Не, за бога. Да сме научили нещо полезно от госпожица Принс?

— Къде тогава?

— В школата за секретарки в селото.

— Кога?

— Започнах много отдавна, непосредствено след началото на войната. Чувствах се толкова безполезна. И реших, че и това е някакъв начин с нещо да помогна за успешния изход от войната. Когато се преместихме при баба, очаквах да си намеря работа в някоя кантора в Лондон, но… не успях. Когато най-сетне се измъкнах от баба и тръгнах да обикалям, навсякъде ми отказаха. Била съм много млада. Сега вече съм на осемнайсет, тъй че отпада проблемът с възрастта. Много упорито се упражнявах и добих голяма бързина.

— Някой друг знае ли?

— Не, само ти.

Скрита сред роклите, остро усетих как ми отнемат нещо. Една споделена тайна, която така усърдно пазех, беше излязла наяве. Изплъзна се от пръстите ми, между гънките коприна и сатен, накрая се приземи в тъмния прашен гардероб и я изгубих от поглед.

— Вълнуващо е, не мислиш ли? — все по-въодушевено говореше Хана.

— По-скоро подло — нацупи се Емелин. — И глупаво. И татко ще ти каже същото. Да работиш, за да победим във войната, е едно, но твоето е направо глупост. Най-добре си го избий от главата. Татко никога няма да ти разреши.

— Точно затова ще му кажа по време на вечерята. Предоставя ми се златна възможност. Няма как да каже „не“ пред толкова много хора на масата. Особено пред американците с техните модерни идеи.

— Не мога да повярвам, че ще извършиш нещо направо немислимо — кипна Емелин.

— Аз пък не разбирам защо се разстройваш.

— Защото не е… — Емелин не намираше думи да се защити. — Защото тази вечер ще си домакинята и вместо да се грижиш всичко да мине гладко, ти ще злепоставиш татко. И ще предизвикаш сцена пред семейство Лъкстън.

— Няма да правя сцени.

— Все така казваш, а после излиза точно обратното. Защо просто не се държиш…

— Нормално?

— Направо си полудяла. За какво ти е да работиш в кантора?

— Искам да видя света. Да пътувам.

— До Лондон?

— Това е първата крачка. Искам да бъда независима. Да се срещам с интересни хора.

— По-интересни от мен, това искаш да кажеш.

— Не ставай глупава, Емелин. Имах предвид умни хора, говорещи за неща, които не съм и чувала. Искам да бъда свободна. Да се впусна във всяко зашеметяващо приключение, което ми се изпречи.

Погледнах часовника на стената. Четири часът. Господин Хамилтън щеше да се развика, ако не сляза скоро. И все пак исках да чуя още, да науча какви точно приключения си представяше Хана. Разкъсвана между любопитството и гузната съвест, направих компромис. Затворих гардероба, прихванах синята рокля през талията и спрях до вратата.

Емелин все така седеше на пода с четката за коса в ръка.

— Защо не отидеш при таткови приятели? Така и аз ще мога да дойда. Например семейство Родърмиър в Единбург…

— И да се оставя лейди Родърмиър да ме дебне на всяка крачка? Или още по-лошо, да ми натрапи противните си дъщери? Това не ми прилича на независимост.

— Същото важи и за работата в кантора.

— Донякъде имаш право, но все пак ще са ми нужни пари. От никого няма да прося, нито ще крада, а не се сещам от кого бих могла да поискам заем.

— Ами татко?

— Чула си какво казва баба. Някои хора може и да са забогатели от войната, но не и татко.

— Каквото и да говориш, идеята ти е ужасна — отсече Емелин. — Така просто не е редно. Татко няма да го допусне за нищо на света, а баба… — Тя си пое дълбоко дъх, после бавно издиша, додето гърдите й хлътнаха. Когато заговори отново, гласчето й прозвуча жално като на дете. — Не ме оставяй. Първо беше Дейвид, сега и ти.

Името на брата причини сякаш физическа болка на Хана. Не беше тайна колко дълго бе оплаквала смъртта му. Семейството все още бе в Лондон, когато пристигна обрамченото с черна лента писмо, ала тогава новините бързо се разнасяха между прислугата в именията на Англия. Така научихме колко сломена е била Хана. Отказът й да се храни ни създаде много тревоги, а госпожа Таунсенд се захвана да пече малинови тарталети, любимите на Хана още от малка, които пращаше с колети в Лондон.

Запитах се дали Емелин се е уплашила от реакцията, предизвикана при споменаването на Дейвид, или нарочно бърка отново в раната, защото я чух да казва:

— Какво ще правя съвсем сама в тази огромна къща?

— Няма да си сама — тихо рече Хана. — И татко ще бъде тук.

— Нима очакваш това да ме утеши? Чудесно знаеш, че татко не го е грижа за мен.

— Напротив, Емелин — уверено се възпротиви сестра й. — Той е загрижен за всички нас.

Емелин хвърли поглед през рамо и аз се притиснах до рамката на вратата.

— Въпросът е, че изобщо не ме харесва. Както харесва теб например.

Хана отвори уста да се защити, но Емелин продължи:

— Не е нужно да се преструваш. Знам как ме гледа, когато смята, че не го виждам. Все едно е крайно смутен, все едно се чуди коя съм. — Очите й заблестяха, но тя не заплака. Гласът й се сниши до шепот. — Защото мен обвинява за загубата на мама.

— Не е вярно — буйно отрече Хана. — Дори не си го помисляй. Никой не те вини.

— Татко не може да ми прости.

— Не е вярно.

— Чух баба да казва на лейди Клем, че татко вече не бил същият след случилото се с мама. — Емелин говореше с убеденост, която ме изненада. — Не заминавай. — Тя стана от пода, седна до Хана, стисна ръката й. Непривичен жест, който шокира не само мен, но и сестра й. — Моля те. — И после се разплака.

Двете седяха една до друга на шезлонга — Емелин хлипаща, Хана с упорито изражение, така привично за нея, ала стегнатите скули и стиснатите устни не ми попречиха да забележа и още нещо. Нещо ново в погледа, което не можеше да се обясни с навлизането в зрелостта.

И ето че ми просветна. Сега тя бе най-голямото дете, наследила смътно очертаните, но неизменни отговорности, съответстващи на мястото й в семейството.

Хана се обърна към сестра си и се помъчи да се усмихне.

— Не унивай — рече тя и я потупа по ръката. — Да не искаш да се появиш със зачервени очи?

Погледнах отново часовника. Четири и четвърт. Господин Хамилтън сигурно вдигаше пара.

Влязох отново при момичетата, понесла роклята, преметната на ръката ми.

— Ето я, госпожице — обърнах се към Емелин.

Емелин не отговори. Престорих се, че не забелязвам сълзите по страните й. Вторачих се в роклята, подръпнах дантелите да бухнат.

— Сложи розовата — меко каза Хана. — Много ти отива.

Емелин отново не реагира.

Погледнах към Хана за потвърждение. Тя кимна.

— Розовата.

— А вие, госпожице? — попитах.

Избра млечнобялата сатенена рокля, точно както Емелин бе предположила. Отидох да извадя от гардероба сатенената фуста и корсета, когато чух въпроса:

— Ти ще бъдеш ли там, Грейс?

— Едва ли, госпожице. Нали Алфред го демобилизираха. Сега той помага на господин Хамилтън и Нанси.

— Да, вярно. — Хана взе книгата, отвори я, почти веднага я затвори и прокара пръсти по гръбчето. — Кажи ми, Грейс, как е Алфред? — попита предпазливо.

— Добре е, госпожице. Дойде си с настинка, но госпожа Таунсенд му направи овесена отвара с лимон и бързо му мина.

— Не те пита как е физически — неочаквано се намеси Емелин. — Пита дали главата му е наред.

— Главата ли? — Погледнах към Хана, която се мръщеше на сестра си.

— Нали го видя — обърна се Емелин към мен. — Когато сервира чая вчера следобед, държането му беше много странно. Тръгна да обикаля с подноса сладкиши както обикновено и внезапно таблата се заклати в ръцете му. — Момичето се засмя: глухо и неестествено. — Цялата му ръка трепереше. Изчаках да се успокои, за да си взема лимонен сладкиш, но той сякаш не можеше да се овладее. Таблата се подхлъзна и всичкият пандишпан се стовари върху най-хубавата ми рокля. Отначало без малко да му се разсърдя, че е толкова непохватен и едва не съсипа роклята ми. Но после го видях как стои като истукан с един такъв празен поглед и се уплаших. Направо си помислих, че полудява. — Тя сви рамене. — После се съвзе и оправи бъркотията. Само че злото бе сторено. Имаше късмет, че пострадалата бях аз. Татко не би му простил така лесно. Не ми се мисли колко ще се ядоса, ако се повтори тази вечер. — Насочи право в лицето ми студените си сини очи. — Няма вероятност да се случи, нали?

— Не мога да кажа, госпожице — отвърнах изумена. За пръв път чувах за случилото се. — Тоест не ми се вярва, госпожице. Сигурна съм, че Алфред е добре.

— Разбира се, че е добре — побърза да се намеси Хана. — Станало е случайно, нищо повече. Като си отсъствал толкова дълго, нужно ти е време отново да привикнеш. Пък и подносите са страшно тежки, госпожа Таунсенд натрупва цели камари. Наумила си е да ни охрани. — Тя се усмихна, ала изражението й остана замислено.

— Да, госпожице — потвърдих аз.

Хана кимна — знак, че въпросът е приключен.

— Хайде сега да се облечем и да поемем ролите на примерни дъщери за пред американските гости на татко.

Вечерята

По целия коридор и надолу по стълбите си повтарях казаното от Емелин. Но както и да обръщах чутото, стигах до едно и също заключение. Нещо не беше наред. Несръчността не беше типична за Алфред. За целия си престой в „Ривъртън“ не помнех повече от два или три случая, в които да е направил грешка при изпълнение на задълженията си. Веднъж в бързината да занесе пощата бе взел подноса за напитки наместо този за писмата. И веднъж се спъна и падна по стълбите за прислугата, но се оказа, че е болен от грип. Този път нещата бяха различни. Да изсипеш целия поднос? Това дори не можех да си го представя.

В същото време епизодът не беше измислен. Защо й е на Емелин да фабрикува такова нещо? Със сигурност се беше случило. Но най-вероятно причината бе, както предположи Хана, случайна грешка. Моментно разсейване, когато последните лъчи на слънцето са блеснали в прозорците, или може да му се е схванала китката, или подносът да е бил хлъзгав. На всеки може да се случи, особено след като не си бил тук няколко години, изтъкна Хана, и си отвикнал.

Колкото и да ми се искаше да приема това просто обяснение — не можех. Някъде далеч в съзнанието ми се бяха понатрупали дребни, незначителни на пръв поглед случки. Погрешно тълкуване на зададен съвсем прост въпрос, как е със здравето, по-бурна от нормалната реакция на съвсем невинна забележка, обидена гримаса в случаи, при които навремето би се засмял. В общи линии във всичко, с което се захванеше, около него цареше атмосфера на объркване и раздразнителност. Ако трябваше да съм честна, забелязах го още вечерта на пристигането му. Бяхме организирали малко празненство. Госпожа Таунсенд приготви специално ястие, а господин Хамилтън помоли за разрешение да отворим бутилка от виното на господаря. По-голяма част от следобеда прекарахме в подреждане на трапезарията, в смях и шеги, докато размествахме предметите така, че да направим най-добро впечатление на Алфред. Може да се каже, че бяхме като пияни от щастие, и най-вече аз.

Когато уреченият час настъпи, вече се бяхме наредили и правехме твърде неуспешни опити да се държим естествено. Разменяхме често погледи, пълни с очакване, внимателно се вслушвахме във всеки звук навън. Най-сетне чухме очакваното хрущене на колела по чакълената пътека пред входа, тихи гласове и затръшване на вратата на автомобил. Пред входа отекнаха стъпки и господин Хамилтън се изправи, приглади сакото си и зае мястото си до вратата. След миг на напрегнато очакване да чуем почукването, вратата се отвори и Алфред застана на прага. Всички се спуснахме към него.

Не последва нищо драматично. Алфред не се развика, нито показа някакво голямо вълнение, нито пък обратното. Позволи ми да взема шапката му и продължи да стои в рамката на вратата, сякаш се боеше да пристъпи вътре. Добре че поне успя да изкриви устни в нещо като усмивка. Госпожа Таунсенд го притисна в прегръдката си и го повлече навътре, все едно бе навит на руло килим. Отведе го до масата и го настани на почетното място вдясно от това на господин Хамилтън. Говорехме един през друг, смеехме се, възклицавахме, разказвахме разни случки от изминалите две години. Всички, с изключение на Алфред. Просто си седеше. Кимаше на подходящите места, отговаряше на въпроси, дори успя да се усмихне един-два пъти. Това бяха отговори на чужд човек, виждала бях някои от белгийските бежанци на лейди Вайълет да присъства по този начин — да не искат да обидят някого.

Не само аз забелязах промяната. Направи ми впечатление как челото на господин Хамилтън се сбърчва озадачено, а по изражението на Нанси личеше, че тя е наясно с новото положение. Никой не заговори обаче за това, не и до деня, в който семейство Лъкстън се появи и госпожица Старлинг изказа своето непоискано от никого мнение. Сякаш бяхме сключили безмълвно договор да се правим, че не забелязваме колко различен е Алфред. Времената се бяха променили, той — също.

— Грейс! — посрещна ме господин Хамилтън от пейката в кухнята, когато се появих на последното стъпало. — Няма картички с имената на гостите на масата. Как мислиш, че тези толкова важни гости на господаря ще знаят къде да седнат?

Щеше ми се да кажа, че е най-добре всеки да седне където му харесва, но за разлика от Нанси все още не бях се научила да отстоявам мнението си. Ето защо само отбелязах:

— Няма да им е лесно, господин Хамилтън.

— Така е. — Той пъхна в ръката ми куп картички и сгънат лист с плана на масата. — И Грейс — догони ме гласът му, — ако случайно видиш някъде Алфред, попитай го дали ще е така добър да слезе тук. Дори не е започнал подготовката за кафето.

Тъй като липсваше официална домакиня, Хана с голяма неохота се бе заела с разпределянето на гостите на масата. Планът й бе начертан на откъснат от бележник разграфен лист с разръфани краища.

Картичките с герба на семейство Ашбъри в горния ляв ъгъл бяха изписани с прост равен почерк. Твърде малко бе общото на тези надписи с приготвяните от лейди Вайълет, но щяха да свършат работа за строгата подредба, за която настояваше господин Фредерик.

За огромно съжаление на господин Хамилтън господин Фредерик бе избрал по-интимната подредба en famille (а не строго официалната, с която бяхме свикнали), на всичкото отгоре предупреди, че ще разреже лично фазана на масата. Госпожа Таунсенд бе потресена, докато Нанси, с достатъчно опит вече от работата си вън от къщата, мълчаливо одобри избора му — нищо че той очевидно бе продиктуван от желанието да се хареса на американските гости.

Изобщо не беше моя работа да давам мнение, но лично аз харесвах по-съвременния начин на общуване. Без многоетажната фруктиера, отрупана с плодове и сладкиши, масата ми се струваше далеч по-елегантна в своята простота. С колосаната бяла покривка, сребърната линия на приборите и искрящите чаши.

Докато поставях картичките, погледът ми бе привлечен от голям отпечатък от пръст на столчето на чашата за шампанско на господин Фредерик. Духнах към него и бързо го изтрих с края на престилката си.

Бях така ангажирана със задачата си, че когато чух някой да отваря вратата, подскочих.

— Алфред! — възкликнах аз. — Изплаши ме! Щях да изпуснах чашата.

— Не трябваше да ги пипаш — процеди той с добре познатото ми от последно време начумерено изражение. — Чашите са моя работа.

— Беше останал отпечатък от пръст — опитах се да обясня аз. — Знаеш как се дразни господин Хамилтън. Ще поиска да си направи от червата ти жартиери. Предпочитам да не виждам неговите жартиери.

Шегата ми се разби в стена. Алфред бе загубил чувството си за хумор някъде на френска територия.

— Ще ги прегледам после — нацупи се само той.

— Сега вече няма нужда да го правиш.

— Време е да престанеш — с равен глас заяви Алфред.

— С какво да престана? — не разбрах аз.

— Да ме проверяваш. Минаваш след мен като сянка и следиш какво правя.

— Няма такова нещо. Слагах картичките с имената на гостите и случайно видях следа от пръст.

— Казах ти, че ще ги лъсна по-късно.

— Добре — тихо се съгласих аз и оставих чашата на мястото й. — Спирам.

Алфред промърмори нещо като задоволство и извади кърпата от джоба си.

Продължих да намествам картичките, които вече бяха подредени в права линия, и се правех, че не го забелязвам.

Раменете му бяха увиснали, като само дясното беше изкривено, така че почти ме бе загърбил. Даваше ми знак, че иска да е оставен на мира, но проклетите добри намерения звънтяха в съзнанието ми. Може би, ако направех опит да го измъкна от тази затвореност, ще разбера какво го измъчва и ще мога да помогна. И кой щеше да го направи по-добре от мен. Със сигурност трудно щеше да се върне близостта, която се установи между нас в писмата му. Твърде много неща бе казал тогава. Прокашлях се леко и казах доста тихо:

— Знам какво се е случило вчера.

По нищо не пролича, че ме е чул — продължи да трие съсредоточено чашата в ръцете му.

— Знам какво се е случило вчера в дневната — вече по-високо повторих аз.

Той спря, без да пуска чашата. Стоя така миг-два. Обидните думи висяха между нас като изпарение и изведнъж изпитах желанието да не бях ги казвала.

— Малката госпожица се е разприказвала май — с мъртвешки тих глас промълви той.

— Не…

— Бас държа, че здравата се е посмяла.

— Не, няма такова нещо — побързах да го уверя. — Тревожеше се за теб. Преглътнах мъчително и се престраших да продължа: — Аз се тревожа за теб.

Той ме изгледа остро изпод кичура коса, който се бе спуснал над челото му. Гневни бръчки очертаваха устните му.

— За мен ли се тревожиш?

Стъписах се от грубия тон и внезапно ме обзе желание да изясня нещата.

— Не е типично за теб да изпуснеш поднос, при това не спомена нищо после… Реших, че може би си се изплашил господин Хамилтън да не разбере. Но той нямаше да се разсърди, Алфред. Сигурна съм. Всеки прави грешки понякога.

Алфред ме гледа известно време и вече бях сигурна, че ще се разсмее. Нищо такова не се случи.

Лицето му се изкриви от иронична усмивка.

— Може ли да си такава глупачка? Пет пари не давам за няколко сладкиша, паднали на земята.

— Алфред…

— Да не мислиш, че не помня какво значи задължения? Особено като знам от какво място идвам?

— Не съм казала такова нещо…

— Но си го мислиш, нали? Усещам как всички ме следите и наблюдавате, за да ме хванете в грешка. Време е да спрете да чакате и да спрете да се тревожите. С мен всичко е наред. Всичко.

Усетих издайническо парене в очите, от острия му тон кожата ми настръхна.

— Само исках да помогна…

— Така ли? И какво те кара да мислиш, че можеш да ми помогнеш?

— Но защо? — Все още не разбирах какво има предвид. — Ние двамата с теб… Нали преди казваше, че… В писмата си…

— Забрави какво съм казвал.

— Но, Алфред…

— Стой далеч от мен, Грейс — хладно отсече той и насочи отново вниманието си към чашите. — Никога не съм искал твоята помощ. Не ми трябва и не я искам. Хайде върви си и ме остави да си върша работата.

Страните ми горяха от раздялата с илюзиите, от парещата тревога на конфронтацията, но най-вече от обзелото ме страхотно неудобство. Оказа се, че съм видяла близост там, където тя изобщо не съществува. И Бог да ми е на помощ, в най-съкровените си моменти си бях представяла бъдеще за мен и Алфред. Ухажване, брак и може би семейство с него. Сега се наложи да осъзная, че няма нищо такова…

Началото на вечерта прекарах долу. Дори госпожа Таунсенд да е била изненадана от внезапния ми интерес към тънкостите в печенето на фазан, тя с нищо не го показа. Връзвах и обезкостявах, помогнах дори при пълненето. Бях готова на всичко, само и само да съм далеч от горния етаж, където Алфред сервираше.

Политиката ми на избягване вървеше добре до мига, в който господин Хамилтън се появи и ми връчи таблата за коктейли.

— Помагам в момента на госпожа Таунсенд, господине.

— А пък аз ти казвам — изненадан от реакцията ми, започна той с леден глас и с проблясващи зад очилата очи — да занесеш горе коктейлите.

— Нали Алфред…

— Алфред е зает с подреждането на стаята — прекъсна ме господин Хамилтън. — Побързай, момиче. Не оставяй господаря да чака.

Вечерята бе само за шест души, но имах усещането, че стаята е претъпкана. Хората вътре говореха високо, а и беше доста топло. Господин Фредерик, в желанието си да направи добро впечатление, настоя за допълнително отопление и поръча на господин Хамилтън да вземе под наем две газови печки. Силен женски парфюм се носеше във въздуха и тъй като вътре бе топло, имаше опасност да задуши присъстващите.

Първи пред погледа ми попадна господин Фредерик — в тъмния костюм той изглеждаше почти толкова хубав, колкото и майорът някога, само дето беше по-слаб и не така скован. Той стоеше до махагоновото бюро и разговаряше с пълничък мъж с посребрена коса, опасваща като венец лъскавото му теме.

Непознатият сочеше порцеланова ваза на бюрото.

— Виждал съм такава в „Сотбис“ — рече той и в акцента му на човек от Северна Англия се долавяше и още нещо. — Според мен струва бая пари, приятелю.

— Нямам представа — разсеяно отговори господин Фредерик. — Прапрадядо ми я донесъл някъде от Далечния изток. Стои тук, откакто се помня.

— Чу ли, Естела? — провикна се Саймиън Лъкстън към пълничката си жена, настанила се между Хана и Емелин. — Фредерик каза, че вазата е тук от няколко поколения. А той я използва за преспапие!

Естела се усмихна с разбиране на съпруга си и между тях протече контакт, който се създава след години съжителство. Съдейки по този поглед, разбрах, че бракът им се крепи на взаимна търпимост. Симбиоза, отдавна надживяла страстта.

След като изпълни задължението си към своя съпруг, Естела отново насочи вниманието си към Емелин, в чието лице бе открила съмишленик по отношение на живота на висшето общество. Онова, което липсваше от косата на съпруга й, човек можеше да открие на главата на Естела. Косата й с цвят на олово бе завита в гладък и доста голям кок, който според мен бе по американски модел. Напомни ми снимка, която господин Хамилтън беше закачил на таблото долу — небостъргач от Ню Йорк, покрит със скеле — сложно и внушително, без въобще да е привлекателно. Жената се усмихна на нещо, казано от Емелин, и с изненада установих колко бели са зъбите й.

Обиколих стаята, оставих подноса с коктейли на поставката на вътрешния асансьор, по навик направих реверанс. Младият господин Лъкстън седеше в креслото и разсеяно слушаше развълнувания разговор на Естела и Емелин за светския живот в провинцията.

Тиодор, или Теди, както започнахме да мислим за него, бе хубав мъж — хубав по начин, типичен за богатите мъже по онова време. По принцип правилни черти, подкрепени от добро самочувствие и увереност, създаваха фасада на очарование и авторитет, придаваха на погледа израз на увереност. Косата му бе тъмна, черна почти колкото сакото на костюма му, а тънките мустаци го правеха да изглежда като актьор от екрана. Съвсем като Дъглас Феърбанкс, помислих си аз и усетих как страните ми пламват. Усмивката му бе широка и спокойна, а зъбите още по-бели от тези на майка му. Трябва да има нещо във водата на американците, след като зъбите им са бели като перлите, които Хана бе сложила над златната верижка с медальона си.

Когато Естела започна да разказва с подробности за последния бал на лейди Белмонт с метален акцент, какъвто никога не бях чувала дотогава, погледът на Теди се зарея из стаята. Забелязал, че гостът му може би скучае, господин Фредерик даде знак на Хана и тя, покланяйки се леко, попита вяло младия мъж:

— Надявам се, добре пътувахте?

— Лично аз — да — усмихна се той спокойно. — Майка ми и баща ми не са на същото мнение, но те страдат от морска болест. Бяха зле от мига, в който напуснахме пристанището на Ню Йорк, до акостирането в Бристол.

Хана отпи от коктейла и подаде несръчно следващата си реплика:

— Колко време ще останете в Англия?

— Моят престой ще е кратък. Напускам континента следващата седмица. Египет.

— Отивате в Египет? — ококори очи Хана.

— Да — развесели се Теди от изумлението й. — Имам работа там.

— Ще видите ли пирамидите?

— Не и този път, за съжаление. Ще остана няколко дни в Кайро и след това заминавам за Флоренция.

— Твърде неприятно място — обади се високо Саймиън от мястото си. — Пълно е с гълъби и цветнокожи. Аз предпочитам добрата стара Англия.

Господин Хамилтън направи знак към чашата на Саймиън, която бе почти празна. Само преди няколко минути бях доляла от гарафата, но отново се насочих към него.

Усетих как очите му проследяват движенията ми.

— В тази страна има някои уникални удоволствия. — Той се наклони леко и топлата му ръка мина по бедрото ми. — Колкото и да ги търсиш на други места, не можеш да ги откриеш.

Положих усилие да запазя равнодушно изражение и да не наливам прекалено бързо. Сякаш мина цяла вечност, преди чашата да се напълни и да мога да се отдръпна. Докато минавах покрай канапето, забелязах как Хана направи гримаса по посока на мястото, където бях допреди малко.

— Съпругът ми наистина харесва Англия — доста безсмислено отбеляза Естела.

— Лов, стрелба и риболов — рече Саймиън. — Никой не е по-добър в това от англичаните. — Отпи голяма глътка и се облегна назад. — Но най-доброто при тях е разположението на духа. Два типа хора има тук в Англия. Такива, родени да раздават заповеди — погледът му потърси моя, — и такива да ги изпълняват.

Бръчките по челото на Хана се задълбочиха.

— Това създава ред — не спираше Саймиън. — В Америка не е същото. Човекът, който ти лъска обувките на улицата, си мечтае за собствена компания. Нищо не изнервя така, както ако цялата нация кипи от напълно неоснователни… — той спря за миг, за да намести противната дума в устата си… — амбиции.

— Като си помисля само — не се сдържа Хана, — работник, който мечтае и за нещо друго, освен да диша въздуха на нечии миризливи крака!

— Отвратително! — рече Саймиън, очевидно сляп за иронията.

— Човек очаква вече да са разбрали — гласът й се оцвети с един особен нюанс, — че малцина са избраните да имат право на амбиция.

Господин Фредерик й хвърли предупредителен поглед.

— Щяха да ни спестят много неприятности — кимна Саймиън. — Достатъчно е да погледнеш какво става с болшевиките, за да разбереш колко опасни са тези хора, когато в главите им влязат идеи, надхвърлящи положението им.

— Човек не трябва ли да се опита да се развива?

Младият господин Лъкстън — Теди — не сваляше очи от Хана. Устните му леко започнаха да потрепват в усмивка.

— Баща ми одобрява всички форми на самоусъвършенстването, нали, татко? Чувах доста такива съвети, когато бях момче.

— Дядо ми се е измъкнал от мините благодарение на своята решителност — додаде Саймиън. — И вижте докъде стигна семейство Лъкстън.

— Прекрасно развитие — усмихна се Хана. — Но не всеки трябва да опитва, нали, господин Лъкстън?

— Именно — отвърна той.

Господин Фредерик очевидно гореше от нетърпение да напуснат опасните води, в които бяха нагазили, и отправи поглед към господин Хамилтън.

Той кимна едва забележимо и сведе глава към Хана.

— Вечерята е сервирана, госпожице. — Сетне ми метна бегъл поглед и напуснах стаята, за да се върна долу.

— Е — чух аз Хана да се обръща към гостите, — да вечеряме.

След граховата супа сервирахме риба, последвана от фазан. По всичко личеше, че вечерята върви добре. От време на време Нанси се появяваше долу при нас и докладваше накратко. Макар да работеше с трескава бързина, госпожа Таунсенд винаги бе готова да отдели минута, за да изслуша как се държи Хана като домакиня. И когато Нанси сподели, че макар да се справя добре, Хана е далеч от изискаността и очарованието на баба си, тя кимна с разбиране.

— Естествено. — Пот се стичаше по челото на госпожа Таунсенд. — При лейди Вайълет е вродено. Нейните вечери са изпипани от началото до края. Госпожица Хана постепенно ще се научи. Може да не стане съвършената домакиня, но с течение на времето ще се усъвършенства. Просто не й е дадено.

— Може и да си права, госпожо Таунсенд — отбеляза Нанси.

— Права съм, разбира се. Това момиче можеше да се развие чудесно, ако не беше залитнало по тези модерни идеи.

— Какви са тези модерни идеи? — попитах аз.

— Винаги е била много интелигентно дете — въздъхна госпожа Таунсенд, — но всичките тези книги пускат разни мухи на момичетата, дето само им объркват главата.

— И какви са все пак модерните идеи?

— Бракът ще я излекува. Помни ми думата — обърна се тя към Нанси.

— Сигурна съм, че си права.

— Какви са модерните идеи? — започнах да губя търпение аз.

— Има едни млади дами, които не знаят какво искат, но това трае само докато си намерят подходящ съпруг — отговори госпожа Таунсенд.

Не можех повече да се сдържам.

— Госпожица Хана няма да се омъжва. Никога. Чух я да го казва. Ще обикаля света и ще търси приключения.

Нанси зяпна от изненада, а госпожа Таунсенд ме изгледа изпод вежди.

— Какви ги говориш, глупаво момиче? — Жената вдигна ръка и пипна челото ми. — Трябва да си полудяла да говориш подобни глупости. Напомняш ми за Кати. Разбира се, че ще се омъжи. Такова е желанието на всяко младо момиче, което влиза в обществото. Нещо повече, сега, когато се случи онова с горкия Дейвид, това е нейно задължение…

— Нанси! — чухме гласа на господин Хамилтън, който бързаше надолу по стълбите. — Къде е шампанското?

— Нося го, господин Хамилтън — обади се Кати, която излизаше в този момент широко усмихната от хладилната стая с две бутилки под мишница. — Другите са заети да се разправят, ама аз го нося.

— Добре, побързай, момиче! — подкани я той. — Гостите на господаря няма да стоят жадни. — Той извърна лице към кухнята и сбърчи вежди. — Трябва да отбележа, че не е типично за теб да се бавиш със задълженията си, Нанси.

— Заповядайте, господин Хамилтън — подаде бутилките Кати.

— Върви горе, Нанси — безапелационно нареди икономът. — След като така и така съм тук, аз ще ги занеса.

— Ама и вие, госпожо Таунсенд — укори той жената, — да държите тук Нанси, след като имаме нужда от всеки горе. Може ли да попитам какво бе толкова важно, та обсъждането му не търпеше отлагане?

— Нищо особено, господин Хамилтън — рече госпожа Таунсенд, като избягваше да срещне погледа ми. — Нещо между Нанси, Грейс и мен.

— Говореха си за госпожица Хана — обади се Кати. — Чух ги как…

— Млъквай, Кати — сряза я господин Хамилтън.

— Ама нали…

— Кати! — извиси глас госпожа Таунсенд. — Достатъчно! И остави, за бога, бутилките на масата!

Сетил се за задачата си, господин Хамилтън прекрати разпита и се зае да отвори първата бутилка. Въпреки неговата сръчност тапата дълго не искаше да излезе, но в резултат на усилията на иконома изхвърча в най-неочаквания момент и след като разби глобуса на лампата на хиляди парченца, цопна в тенджерата с карамелен сос. Бликналата от гърлото течност обля лицето и косата на господин Хамилтън с победоносно свистене на мехурчетата.

— Глупаво момиче — възкликна гневно господин Хамилтън. — Разлюляла си бутилките.

— Много съжалявам — кикотеше се Кати, което й се случваше винаги, когато бе смутена. — Исках да побързам, както казахте.

— Бързо, но спокойно, Кати. — Струйките шампанско по лицето му намаляваха малко ефекта от порицанието.

— Ето сега ще го обърша, господин Хамилтън — засуети се госпожа Таунсенд и вдигна края на престилката си, за да попие лъсналия нос.

— Госпожо Таунсенд, напудрихте цялото му лице с брашно — вече неудържимо се кискаше момичето.

— Кати! — изсъска мъжът и незнайно откъде извади носна кърпа. — Наистина си много глупава. Как не успя да събереш в главата си малко здрав разум за всичките тези години в къщата? Понякога се питам защо наистина продължаваме да те държим…

Чух стъпките на Алфред, преди да го видя — насред шумотевицата от сърдития глас на господин Хамилтън, суетливото кудкудякане на госпожа Таунсенд и възраженията на Кати.

Едва по-късно ми каза, че слязъл, за да провери защо се бави господин Хамилтън, но сега стоеше в подножието на стълбите — безмълвен и блед, същинска мраморна статуя.

Когато погледът му срещна моя, магията се развали и той се завъртя на пета и изчезна по коридора. Стъпките му отекнаха по каменните плочи и не след дълго изчезна в мрака навън.

Всички замряха в мълчание. Тялото на господин Хамилтън се наклони в същата посока, сякаш искаше да го последва, но както винаги дългът бе преди всичко. Прокара за последен път носната кърпа по лицето си, устните му бяха стиснати така силно, че от тях се виждаше само една бяла черта.

— Грейс — сепна ме гласът му, тъй като се бях приготвила да изтичам след Алфред. — Сложи си чиста престилка. Трябваш ни горе.

Заех мястото си между малкия бюфет и стола в стил Луи XIV горе в трапезарията. От мястото си срещу мен Нанси повдигна леко вежди, но нямаше как да й обясня какво се бе случило долу, ето защо повдигнах едва забележимо рамене и отклоних поглед от нея. Питах се къде ли беше отишъл Алфред.

Гостите и домакините привършваха с фазана и в стаята се носеше лекичкото тракане на приборите върху порцелана.

— Какво да кажа? — обади се Естела и замълча за малко.

— Направо прекрасно.

Наблюдавах профила й и начина, по който предъвкваше всяка дума, преди да я пусне навън от широката си алена уста. Много добре помня устните й, защото никоя друга от присъстващите жени не носеше грим. За което знаех, че Емелин много съжалява. Известно бе мнението на господин Фредерик за гримирането и жените, които прибягваха до него.

Естела разчисти долчинка между хълмовете с остатъци от фазана в чинията и остави там приборите. Попи устни със салфетката и по нея останаха червени като череша петна, които след това щях дълго и упорито да търкам. Тя се усмихна на своя домакин.

— Сигурно не ви е лесно да се справяте при този недостиг на продукти.

Нанси само повдигна вежди. Беше недопустимо, гостенин да коментира приготвянето на храната. Подобно нещо се тълкуваше или като липса на възпитание, или като проява на крайна изненада. Трябваше да внимаваме какво ще предадем на госпожа Таунсенд.

Изненадан не по-малко от самите нас, господин Фредерик се впусна в хвалебствия за несравнимите достойнства на госпожа Таунсенд, която умее да прави от нищо нещо, което пък даде възможност на Естела да огледа подробно стаята. Първото, върху което се спря погледът й, бяха гипсовите корнизи, след това се спусна към фриза, дизайн на Уилям Морис върху цокъла, и най-сетне спря на герба на Ашбъри. През цялото това време ясно се виждаше как езикът й превърта в устата някакво твърдо парче от месото.

Неангажираният светски разговор не бе сред стихиите на господин Фредерик и вземеше ли веднъж думата, той не можеше да спре, лишавайки присъстващите от възможност да се включат, и така той го превръщаше в дълъг отчаян монолог. По едно време започна да заеква и когато се вгледа за подкрепа, видя, че Естела, Саймиън, Теди и Емелин дискретно си бяха намерили по някакво занимание. Единствено в лицето на Хана видя съюзник. Когато най-сетне успя да приключи с хвалебствията си за госпожа Таунсенд, Хана се поизкашля леко и се обърна към Естела:

— Споменахте, че имате дъщеря, госпожо Лъкстън. Тя очевидно не е с вас в това пътуване.

— Не — някак припряно отвърна жената и побърза да извърне лице към останалите на масата. — Не е.

Саймиън вдигна очи от чинията си и промърмори:

— От известно време Дебора не пътува с нас. Има ангажименти. Ангажименти с работата си.

В очите на Хана проблесна искрен интерес.

— Значи тя работи?

— Да, нещо в издателския бизнес — рече Саймиън, докато преглъщаше поредната голяма хапка фазан. — Не знам подробности.

— Дебора поддържа рубрика за мода в „Уиминс Стайл“ — обясни Естела. — Пише по един малък материал всеки месец.

— Глупости някакви. — Саймиън изхълца, преди да се оригне. — Съчинения за обувки, рокли и всякакви измишльотини.

— Татко, недей — намеси се Теди. — Рубриката на Деб е много популярна. — Може да се каже, че тя диктува модата сред дамите в Ню Йорк.

— Ами! Имате късмет, че дъщерите ви не ви подлагат на такова нещо, Фредерик. — Саймиън бутна настрани чинията с остатък от сос по нея. — Работа, как не. Вие, английските момичета, сте далеч по-разумни.

Създаде се чудесна възможност и Хана го знаеше. Със затаен дъх очаквах да видя дали желанието й за различни преживявания няма да надделее. Така се надявах това да не се случи. И тя ще зачете молбата на Емелин да остане тук, в „Ривъртън“. Особено сега, когато промяната, настъпила в Алфред, бе толкова голяма, не си представях, че Хана може да изчезне.

Двете с Емелин размениха погледи и преди Хана да успее да си отвори устата, Емелин, с чуруликащ глас, с какъвто младите момичета биваха съветвани да говорят в обществото, заяви:

— Аз поне с положителност не бих работила. Не е прилично да се ходи на работа, нали, па?

— По-скоро ще изтръгна собственоръчно сърцето си, отколкото да видя дъщерите си на работа — отсече делово господин Фредерик.

Хана само сви устни.

— Тя разби сърцето ми — рече Саймиън и погледна Емелин. — Да можеше Дебора да има твоя здрав разум!

Лицето на Емелин се озари в усмивка — усмивка на преждевременно разцъфтяла хубост, която човек се смущава да види.

— Хайде, хайде, Саймиън — обади се Естела. — Добре знаеш, че Дебора нямаше да приеме мястото, ако ти не беше дал съгласието си. — Тя се усмихна прекалено широко на останалите. — Той просто нищо не може да й откаже.

Съпругът й изсумтя, но си замълча.

— Майка ми е права — обади се Теди. — Да се занимаваш малко с работа е нещо обичайно сред интелигентните хора в Ню Йорк. Дебора е млада и не е омъжена. Ще се омъжи, когато й дойде времето.

— Винаги съм предпочитал точността пред способностите — не се сдържа и се намеси Саймиън. — Но такова е младото поколение — всички искат да са способни. Аз лично обвинявам за това войната. — Той пъхна палци в колана на панталоните си, за да освободи на тялото си малко място за дишане. — Единствената ми утеха е, че тя печели добре. — И тъй като дойдоха до любимата му тема, той продължи оживено: — Какво ще кажеш, Фредерик, за размера на сумите, които ще бъдат наложени на горката Германия?

Разговорът пое в друга посока и Емелин погледна крадешком сестра си. Хана стоеше със здраво стиснати устни — истински паметник на спокойствието — и се питах дали изобщо смята да се обади. Може би молбата на Емелин по-рано вечерта бе изиграла своята роля и тя бе променила решението си? Възможно беше да съм решила потреперването да е било в резултат на случайно нахлуване на студен въздух през комина.

— Направо да ти домъчнее за германците — продължаваше Саймиън. — Имат толкова много добри качества тези хора. Чудесни работници, какво ще кажеш, Фредерик?

— Не наемам германци в моята фабрика — отговори Фредерик.

— Правиш грешка. Няма да намериш по усърдни хора. Скучни са, признавам, но пък са страшно изпълнителни.

— Напълно доволен съм и от местните.

— Патриотизмът ти е достоен за уважение, Фредерик. Но не и когато става дума за бизнес.

— Синът ми бе убит от германски куршум. — Той впи пръсти в ръба на масата.

Думите му накараха всички да замръзнат. Господин Хамилтън улови погледа ми и даде знак на мен и Нанси да започнем да събираме чиниите от основното ястие, за да разсее напрегнатата атмосфера. Вече бяхме вдигнали една част, когато Теди се изкашля леко.

— Най-искрените ни съчувствия, лорд Ашбъри. Чухме за това, което се е случило с него. С Дейвид. Смел мъж.

— Момче.

— Моля?

— Синът ми беше още момче.

— Да. Смело момче — поправи се Теди.

Естела протегна пухкавата си ръка и я отпусна върху китката на господин Фредерик.

— Не знам как успяваш да го преживееш, Фредерик. Едва ли бих понесла да загубя моя Теди. Всеки ден благодаря на Бога, че реши да участва във войната, без да напуска родината. Заедно с политическите си приятели. — Тя потърси с очи помощ от съпруга си и той прояви достатъчно благоприличие да се включи в скръбния тон.

— Наистина сме им задължени — рече Саймиън. — Младите мъже като вашия Дейвид направиха най-голямата жертва. Наша задача е да докажем, че не загинаха напразно. Да се заловим за работа и да върнем на тази страна мястото, което заслужава.

Светлите очи на господин Фредерик спряха на лицето на Саймиън и за първи път тази вечер забелязах в тях искра на отвращение.

— Така е — рече той хладно.

Натрупах чиниите на поставката на вътрешния асансьор и дръпнах шнура, с който тръгнаха надолу. Наведох се над шахтата, за да проверя дали са стигнали. Заслушах се в гласовете с надеждата да разбера дали и Алфред не беше вече там. Би трябвало да се е върнал от мястото, към което се отправи с такава скорост. Скоро до ушите ми стигнаха тракането на чинии и прибори, хленчът на Кати и наставленията на госпожа Таунсенд. Най-сетне въжетата потрепнаха и поставката се върна горе, натоварена с плодове, с желирано мляко и карамелен сос.

— В бизнеса в днешно време — взе думата отново Саймиън — най-важното са мащабите. Колкото повече произвеждаш, толкова повече трябва да се разрастваш.

Господин Фредерик кимна.

— Имам няколко наистина добри работници. Чудесни хора. Ако успеем да обучим още…

— Загуба на време. Загуба на пари — отсече Саймиън и удари с длан по масата, от което така подскочих, че едва не изплиска хот купичката карамеления сос, който в този момент наливах.

— Моторизация! Там е бъдещето.

— Имаш предвид конвейерите?

— Накарай бавните да побързат, а припрените да се забавят — смигна той.

— Боя се, че не продавам достатъчно, за да си позволя да въведа поточна линия — обади се господин Фредерик. — Няма толкова много хора във Великобритания, които да могат да си позволят моите коли.

— Точно там е работата. — В резултат на алкохола и възбудата бузите му пламтяха. — Поточните линии водят до по-ниски цени. Ще продаваш повече.

— Поточните линии няма да свалят цените на резервните части.

— Използвай различни части.

— Използвам само най-доброто.

Господин Лъкстън избухна в такъв смях, че по едно време помислих, че никога няма да спре.

— Харесваш ми, Фредерик — пое си той най-сетне дъх. — Ти си истински идеалист. Може да се каже дори перфекционист. — Последната дума бе произнесена с възторг, типичен за чужденец, успял да изрови от паметта си точната дума, чието значение не му е много ясно. — Само че, Фредерик — наведе се напред и устреми дебелия си показалец към своя домакин, — какво искаш? Да правиш коли или да печелиш?

— Не мисля, че… — запримигва смутено господин Фредерик.

— Според мен баща ми искаше да каже, че имате избор — дойде спокойният глас на Теди. До този момент той бе следил размяната на реплики с умерен интерес, но усети, че може би трябва да се намеси, за да внесе малко яснота и спокойствие. — Съществуват два пазара на вашите коли — на избраните неколцина, които могат да си позволят такива автомобили…

— И на амбициозната средна класа — допълни баща му. — Но фабриката е твоя — решенията също. И ти казвам от банкерска гледна точка, че… — Той се облегна назад и разкопча копчето на сакото си, след което въздъхна самодоволно. — Аз за себе си знам към какво да се стремя.

— Средната класа — сбърчи чело господин Фредерик.

От тона му личеше, че говори за хора, за които бе чел само в книгите по социална теория.

— Точно така, средната класа. Малко хора се интересуват от тях, но редиците им се множат непрестанно. Не намерим ли начин да приберем парите им, те ще намерят начин да приберат нашите. А и работниците са достатъчно сериозен проблем.

Фредерик погледна неразбиращо.

— Синдикатите — презрително изсумтя Саймиън. — Убийци на бизнеса. Няма да мирясат, докато не заграбят средствата за производство и не изхвърлят от играта хората като теб.

— Баща ми обрисува доста жива картина — отбеляза Теди със стеснителна усмивка.

— Описвам нещата такива, каквито ги виждам — изсумтя Саймиън.

— А вие? — обърна се Фредерик към Теди. — И вие ли виждате заплаха в работническите съюзи?

— Убеден съм, че с тях може да се постигне разбирателство.

— Глупости — не се съгласи баща му и ливна порядъчна порция десертно вино в устата си. Преглътна и продължи: — Теди е от умерените — с известно пренебрежение обясни той.

— Татко, моля те. Аз съм от партията на торите.

— С твърде странни идеи.

— Предлагам само да бъдат изслушани всички страни.

— След време и на него ще му стане ясно — поклати глава Саймиън. — Стига веднъж този, на когото дава храна, да му захапе пръста.

Остави чашата си на масата и продължи с лекцията:

— Не мисля, че си даваш сметка колко уязвим си, Фредерик. Ами ако се случи нещо непредвидено? Онзи ден разговарях с Форд. Хенри Форд имам предвид. — Той замълча. Не мога да определя дали защото имаше етични съображения, или така диктуваха правилата на ораторското изкуство. Даде ми знак да му занеса пепелник. — В икономическия климат, в който се намираме, човек трябва да насочва бизнеса си към печалби. И то по най-бързия възможен начин. Ако събитията поемат по пътя на Русия — просветнаха гневно очите му, — а такива индикации са налице, единствено добрата печалба ще осигурява добри отношения с твоя банкер. Колкото и да е добронамерен, крайният резултат трябва да е с черен, а не с червен цвят. — Извади пура от сребърната кутия, която господин Хамилтън поднесе. — Трябва да пазиш гърба си, нали? — Усмихна се на Хана и Емелин и добави след кратка пауза: — Да не говорим за прекрасната къща, която имате. От колко години казвате, че е собственост на семейството?

— Досега не е ставало дума — отвърна господин Фредерик. В гласа му се прокрадна нотка на неудоволствие, но той побърза да я прикрие. — Вече триста години.

— Виж ти! — замърка Естела. — Обожавам историята на Англия. Тези стари семейства и тяхната история са едно от любимите ми занимания.

Саймиън издуха дима нетърпеливо, очевидно изгаряше от желание да се върнат отново на темата бизнес.

Естела, която бе живяла достатъчно дълго с него, очевидно имаше достатъчно опит и се възползва от кратката пауза.

— Дали ние с момичетата да не се оттеглим в салона — предложи тя — и да оставим мъжете да си поговорят? Тъкмо ще ми разкажете по-подробно за историята на семейство Ашбъри.

Хана тутакси придаде на лицето си изражение на любезно съгласие, но само аз забелязах, че това изражение прикри предишното — на раздразнение. Тъкмо разговорът й бе станал интересен, и трябваше да се подчини на задълженията си на домакиня и да се оттегли с дамите към дневната.

— Да, разбира се — побърза да се съгласи тя. — Макар че в „Дебрет“ сигурно ще откриете повече факти.

Мъжете се изправиха. Саймиън взе ръката на Хана, а господин Фредерик помогна на Естела да се изправи. С неприкрито одобрение Саймиън огледа младежката фигура на Хана. Залепи влажните си устни на ръката й. Трябва да призная, че Хана много умело прикри погнусата си. Сетне последва Естела и Емелин, а когато стигна вратата, се огледа и срещна погледа ми. За части от секундата фасадата на възрастен човек изчезна и преди да излезе, се изплези и завъртя очи.

Докато мъжете заемаха отново местата си, за да се върнат към деловия разговор, господин Хамилтън се приближи до мен.

— Можеш да слизаш вече долу, Грейс — прошепна той. — Двамата с Нанси ще довършим тук. Иди да намериш Алфред. Не можем да допуснем някой от гостите на господаря да погледне през прозореца и да забележи как един от прислужниците се разхожда напред-назад.

Застанала на най-горната площадка на задното стълбище, оглеждах мрака долу. Луната разпръсваше бяло сияние светлина и там, където падаше, тревата изглеждаше посребрена, а клоните на шипката, увили се около беседката, приличаха на скелет. Великолепните розови храсти в мрака напомняха на група самотни изкривени от старост кокалести бабички.

Най-сетне на стъпалата на отдалечените каменни стълби забелязах превит силует, който нямаше как да е част от растителността наоколо.

Стегнах се и заслизах надолу към притъмнялата градина.

С всяка следваща стъпка вятърът ми се струваше все по-студен и пронизващ. Стигнах въпросния силует и застанах до него, но Алфред с нищо не показваше, че е забелязал присъствието ми.

— Изпраща ме господин Хамилтън — предпазливо започнах аз. — Не искам да си мислиш, че вървя по петите ти.

Никакъв отговор.

— Не разбирам защо се правиш, че не ме забелязваш. Ако не искаш да съм тук, просто ми кажи и ще си тръгна.

Алфред не сваляше поглед от върховете на дърветата покрай Дългата пътека.

— Алфред? — с прегракнал от студа глас промълвих аз.

— Всички си мислите, че съм онзи Алфред, който замина преди две години за Франция — обади се той спокойно. — И хората очакват да съм почти същият, но това не е така. Промених се, Грейси.

Стъписах се. Бях подготвена за поредна атака, за гневни реплики и настояване да го оставя на мира. Гласът му се сниши толкова, че се наложи да приклекна до него, за да го чувам. Долната му устна затрепери — не разбрах каква бе причината, студ или нещо друго.

— Виждам ги, Грейс. През деня не е толкова лошо, но нощем са край мен. В дневната, в кухнята, по улиците на селото. Викат ме, а когато се обърна, ги няма. Те всички са…

Седнах на камъните до него. И без това беше студено, но стъпалата ми се сториха ледени. Усещах ги през полата, чорапите и бельото си.

— Замръзвам — обадих се аз. — Да влезем вътре, ще ти направя чаша какао.

С нищо не показа, че ме е чул, и продължи да се взира в мрака.

— Алфред? — докоснах с пръсти ръката му, след което разперих пръсти отгоре й.

— Недей! — дръпна се тъй рязко, сякаш се опари, и аз побързах да свия длани в скута си. Бузите ми пламнаха така, сякаш някой ме бе зашлевил. — Недей! — прошепна той.

Беше стиснал очи. Наблюдавах изражението му, питайки се какво ли вижда под спуснатите клепачи, та очите му така трескаво играят под тях.

И тогава той извърна лице към мен. Затаих дъх от изненада. Вярно, бе късно през нощта, но никога не бях виждала такова нещо — на мястото на очите му имаше дълбоки черни дупки, които сякаш бяха празни. Гледаше ме с тези невиждащи очи и като че търсеше нещо. Отговорът на въпрос, който дори не бе задал.

— Мислех си, че щом се прибера… — промълви едва чуто. — Толкова много исках да те видя… А лекарите казват, че трябва само да съм непрестанно зает с нещо. — Гласът му пресекна. Маската на лицето му се пропука, сгърчи се като хартиена кесия и той се разплака. Дланите му се стрелнаха нагоре в напразен опит да се скрие. — Не, моля те, Грейси, не ме гледай. Моля те — хълцаше той. — Такъв страхливец съм.

— Няма такова нещо — категорично заявих аз.

— Защо не мога да си го избия от главата? Просто не искам да мисля за това. — Той заудря слепоочията си с такава ярост, че се изплаших.

— Престани, Алфред! — Опитах се да уловя ръцете му, но той не искаше да ги свали от лицето си.

Чаках, следях движенията на тялото му и проклинах неспособността си да се справя. Най-сетне като че се поуспокои.

— Кажи ми какво виждаш?

Извърна се към мен, но не отговори. За част от секундата си представих как изглеждам в очите му. Пропастта между неговия опит и моя бе огромна. Дадох си сметка, че няма начин да ми каже какво вижда. Осъзнах, че има гледки и звуци, които не могат да бъдат споделени, нито пък да изчезнат. Живеят в съзнанието, докато малко по малко потъват дълбоко в паметта и поне за известно време биват забравени.

Ето защо не питах повече. Поставих длан на тила му и го накарах да положи глава на рамото ми. Стояхме така, докато тялото му трепереше до моето.

Останахме още дълго на стъпалата.

Подходящ съпруг

Хана и Теди сключиха брак в първата събота на месец май 1919 година. Сватбата се състоя в малкия параклис на „Ривъртън“. Семейство Лъкстън вероятно предпочиташе Лондон, за да могат повече от известните им познати да присъстват, но господин Фредерик бе категоричен и бе понесъл толкова удари в предходните месеци, че никой нямаше сърце да спори с него. Така и стана. Тя се омъжи в малката черква, както това се бе случило и на родителите й, а и на техните родители.

Валеше — много деца, отсече госпожа Таунсенд; натъжени предишни любими, прошепна заговорнически Нанси, — ето защо сватбените снимки бяха загрозени от черните чадъри. По-късно, когато Хана и Теди се настаниха да живеят в къщата на Гроувънър Скуеър, една такава снимка стоеше на писалището в стаята за закуска. На нея се виждаха Хана и Теди един до друг в центъра, широко усмихнатите Саймиън и Естела от едната страна, а господин Фредерик и Емелин с безизразни лица — от другата.

Може би сте изненадани как се случи такова нещо? Хана бе яростна противничка на брака, имаше толкова много идеи и амбиции. Докато Теди — разумен и мил — съвсем не можеше да се нарече разбивач на женски сърца, още по-малко на сърцата на млади жени като Хана…

Истината е, че не беше толкова сложно. Подобни неща рядко са сложни. Просто подредба на звездите.

На сутринта след въпросната вечеря семейство Лъкстън замина за Лондон. Имали делови ангажименти и всички предположихме, ако изобщо на някой му хрумна да прави предположения, че ги виждаме за последен път.

Вниманието ни беше насочено към другото голямо събитие. През цялата следваща седмица група неустрашими жени дебаркираха в „Ривъртън“, натоварени с тежката задача да подготвят влизането на Хана в обществото. Януари беше времето на ежегодните балове в провинцията и бе непростима грешка да се забавиш с ангажирането на дата. И така, бе определен денят 20 януари.

Една сутрин в самото начало на новата година поднасях чая на лейди Клементайн и вдовицата лейди Ашбъри в дневната. Бяха се настанили една до друга на канапето с разтворени бележници на коленете.

— Петдесет ми се струва добра бройка — заяви лейди Вайълет. — Няма нищо по-неприятно от малко танцуващи двойки.

— С изключение на тълпа танцуващи двойки — допълни лейди Клементайн. — Не бих казала, че това ще е проблем в наши дни.

Лейди Вайълет се зачете с очевидно неодобрение в списъка пред себе си.

— Какво ще правим, скъпа моя, с този дефицит?

— Лейди Таунсенд ще се справи както винаги — опита се да внесе спокойствие поне по този въпрос лейди Клементайн.

— Нямам предвид храната, Клем, а мъжете. От къде да намерим повече мъже?

Лейди Клементайн се наведе, за да огледа по-добре списъка.

— Това е направо престъпно — поклати глава тя сърдито. — И създава толкова много неудобства. Да изпратиш най-качествените мъже на Англия на гибел в забравените от бога поля на Франция и да оставиш младите дами тук на сухо в ужасен недостиг на партньори за танц. Мен ако питаш, това е заговор. На германците. — Тя ококори очи, изненадана от собственото си разкритие. — Искат да попречат на английския елит да се размножава.

— Сигурно ще се сетиш за още някой, когото можем да поканим, Клем. Известна сватовница си.

— Смятам, че имах невероятен късмет с изнамирането на онзи глупак за Фани — въздъхна лейди Клементайн и разтри с върховете на пръстите врата си. — Бях много разочарована, че Фредерик така и не прояви никакъв интерес. Нещата щяха да са далеч по-прости, ако си бе дал поне малко труд. Наложи се да търся сред най-безнадеждните кандидати.

— Съпругът на моята внучка няма да е от групата на безнадеждните — категорична бе лейди Вайълет. — Бъдещето на нашето семейство зависи от избора на партньор за нея. — Тежка въздишка се откърти от гърдите й, която скоро прерасна в кашлица, разтърсила крехката й фигура.

— Хана ще има повече късмет от горкичката Фани — увери я лейди Клементайн. — За разлика от моята повереница твоята внучка е благословена с ум, красота и чар.

— И с никакво желание да ги използва — допълни лейди Вайълет. — Фредерик разглези тези деца. Даде им прекалено много свобода и твърде малко наставления. Това важи с особена сила за Хана. Истински извор на скандални идеи за независимост е тя.

— Независимост — с истинска погнуса промълви лейди Клементайн.

— Няма никакво желание да бърза с брака си. Заяви ми го, когато бяхме в Лондон.

— Наистина?

— Погледна ме най-спокойно в очите и с влудяваща любезност декларира, че пет пари не дава дали ще е представена в обществото, така че може да си го спестим, ако това ни затруднява.

— Ама че дързост!

Щяло да бъде излишен разход, тъй като нямала никакво намерение да влиза в обществото дори когато остарее. Според нея обществото е… — Лейди Вайълет затвори очи пред изпитанието, което й предстоеше. — Според нея обществото било скучно и ненужно.

— Не може да бъде! — зяпна лейди Клементайн.

— Каза го.

— И какво предлага наместо това? Да остане в дома на баща си и да е вечната стара мома?

Двете жени не можеха да допуснат, че съществува и друга възможност. Раменете на лейди Вайълет се огънаха под тежестта на проблема.

Усетила, че се налага леко повдигане на духа, лейди Клементайн изпъна гръб и потупа ръката на приятелката си.

— Млада е още, Вайълет. Има толкова много време, в което да промени мнението си. — Тя наклони закачливо глава. — Спомням си, че на нейните години и ти имаше някои свободолюбиви идеи. Виждаш, че ги преосмисли с течение на времето. И с Хана ще бъде същото.

— Ще й се наложи.

Доловила нюанс на отчаяние, лейди Клементайн попита:

— Има ли някаква особена причина да се бърза с намирането на съпруг? — Присви очи и повтори: — Има ли?

Лейди Вайълет въздъхна тежко.

— Значи има! — ококори очи лейди Клементайн.

— Причината е във Фредерик и проклетите му автомобили. Тази седмица получих писмо от банката. Пропуска все повече плащания.

— За първи път ли го научаваш? — жадна за информация попита лейди Клементайн. — Боже, боже!

— Мисля, че се е страхувал да ми каже. Знае какво ми е. Ипотекирал е цялото ни бъдеще заради тази своя фабрика. Продал е дори имението в Йоркшър, за да плати данъците върху наследството.

Лейди Клементайн изцъка.

— И го предпочете пред това да продаде фабриката си. Не че е нямало такива предложения.

— И в последно време ли?

— Не, за съжаление — въздъхна лейди Вайълет. — Фредерик е чудесен син, но никак не го бива за бизнесмен. Доколкото разбирам, сега се надява да получи заем от някакъв синдикат, с който го е свързал господин Лъкстън. — Тя поклати печално глава. — Попада от една катастрофа в друга, Клем. Нито за миг не се замисля за задълженията си като носител на титлата. — Тя притисна слепоочия с върховете на пръстите си. И отново въздъхна. — Дори не мога и да го обвиня. Тя не беше предназначена за него. — Последва обичайната тъжна реплика: — Да можеше Джонатан да е тук сега.

— Хайде, хайде — побърза да се включи лейди Клем. — Фредерик ще успее. — Автомобилите стават все по-модерни. Всеки човек, че дори и кучетата искат да карат коли. Онзи ден, докато пресичах Кензингтън Плейс, една едва не ме отнесе.

— Божичко! Пострада ли?

— Не и този път — делово съобщи лейди Клементайн. — Но не вярвам да имам същия късмет следващия. Уверявам те, смъртта няма да е много достойна. Надълго й широко обсъдих с доктор Кармайкъл какви биха били възможните наранявания.

— Ужас! — рече лейди Вайълет и поклати разсеяно глава. — Нямаше да се тревожа ролкова за брака на Хана, ако поне Фредерик бе направил тази стъпка.

— А има ли според теб вероятност за подобно нещо?

— Едва ли. Както знаеш, той не дава признаци, че мисли за следващ брак. Ако питаш мен, не се интересуваше много и от първата си жена. Твърде зает бе с… — Тя хвърли поглед към мен и аз побързах да се наведа над покривката на помощната масичка. — С онази нетърпяща коментар история. — Тя поклати глава и стисна устни. — Не. Ясно е, че няма да има повече синове и е безсмислено да се надяваме.

— Така че Хана остава последната надежда. — Лейди Клементайн отпи от чая си.

— Именно. — За пореден път лейди Вайълет въздъхна тежко и прокара длан по полата си. — Съжалявам, Клем, но причина за лошото ми настроение е настинката. Не мога да се отърва от неприятното предчувствие, което ме е обзело напоследък. Знаеш, че не съм суеверна, но имам странното усещане, че сме… — Тя погледна лейди Клементайн малко смутено. — Може да ми се смееш, но имам чувството, че ни е направена магия.

— О! — Това бе любима тема на лейди Клементайн.

— Нямам нищо конкретно предвид. Просто усещане. — Тя намести шала на раменете си и ми направи впечатление, че още повече е отслабнала. — Въпреки всичко няма да седя и да гледам как това семейство се разпада пред очите ми. Ще се погрижа Хана да се омъжи, и то да се омъжи добре, дори това да е последното, което ще свърша в живота си. За предпочитане е да стане, преди да придружа Джемайма до Америка.

— Ню Йорк… Бях забравила, че ще пътувате. Добре е, че братът на Джемайма предложи тя да отиде при него.

— Така е. Макар че ще ми липсват. Гита толкова много прилича на Джонатан.

— Никога не съм си падала много по бебетата. Цялото, това скимтене и лигавене. — Лейди Клементайн потръпна и гънките на тройната й брадичка се разлюляха. Приглади с ръка разтворените страници на бележника си, почука с молива върху празната страница и попита съвсем делово: — Колко време ни остава да потърсим подходящ съпруг?

— Един месец. Потегляме с кораба на четвърти февруари.

Лейди Клементайн записа датата на празната страница и изведнъж се сепна.

— Вайълет! Хрумна ми една доста добра идея. Казваш, че Хана държи на своята независимост?

При звука на самата дума клепачите на възрастната вдовица трепнаха.

— Да.

— В такъв случай, ако някой й намекне, че единственият път към независимостта е бракът, може би…

— Инат е като баща си — отбеляза лейди Вайълет. — Боя се, че няма да иска да слуша дори.

— Няма да го кажем аз или ти. Но знам човек, който ще го направи. Дори тя… с малко напътствия ще се справи с тази задача.

Няколко дни по-късно, докато съпругът й бе ангажиран с обиколка на гаража на господин Фредерик, Фани отиде да се види с Хана и Емелин във Вишневата стая. Завладяна от идеята за предстоящия бал, Емелин настоя Фани да й покаже някои стъпки. На грамофона бе сложена плоча с валсове и двете се въртяха и подскачаха, кикотейки се. Наложи се да внимавам да не се сблъскам с тях, докато бършех прах и разтребвах стаята.

Хана седеше на писалището и драскаше нещо в тетрадката си, напълно забравила за присъствието на останалите. След онази паметна вечеря със семейство Лъкстън, когато стана ясно, че мечтата й да си намери работа зависеше от разрешението на баща й, което никога нямаше да получи, изпадна в състояние на тих унес. Подготовката за бала бе в пълен ход, но тя сякаш не забелязваше.

След една седмица, прекарана в размишления, премина в обратната фаза. Върна се към заниманията си със стенография, стенографираше трескаво всеки текст, който й попаднеше, и ревностно криеше от случайни погледи какво пише. Такива периоди на активност обикновено биваха последвани от периоди на апатия. Хвърляше писалката, изтласкваше книгата и листовете с тежка въздишка и седеше неподвижна с часове, докато дойде време за храна или пристигнеше писмо, или трябваше да се облича.

Естествено, и докато нищо не вършеше, мозъкът й работеше и тя очевидно търсеше решение на проблемите си. Копнееше за самостоятелен живот и приключения, макар да бе затворник — беше нахранена, грижеха се добре за нея, но все пак бе затворник. Независимостта искаше финансова подкрепа. Баща й нямаше пари, които да й даде, а и не й разрешаваше да работи.

Защо да не направи нещо дръзко? Да напусне дома си, да избяга с пътуващ цирк например? Има си правила и за такива действия, но трябваше да ги знаеш, за да ги изпълниш. Само след десет години, дори след две, нещата щяха да се променят. Приетите норми паднаха под въздействие на танцуващите крака. Но точно в този момент тя бе като в капан. Стоеше в златната си клетка, като славея от приказката на Андерсен, и нямаше сили дори да запее. Скована в мъглата на отегчението, до следващия пристъп на трескава активност.

В онази сутрин във Вишневата стая тя бе в трескав период. Седеше на писалището с гръб към Фани И Емелин и стенографираше енциклопедия „Британика“. Беше така съсредоточена в заниманието си, че трепна единствено когато Фани изпищя:

— Ама че си слон!

Фани се строполи на най-близкия стол, а Емелин се запревива от смях до нея. Фани събу обувката си, за да провери пораженията от настъпването.

— Положително сега ще се подуе — сбърчи тя чело.

Емелин продължаваше да се киска.

— Вероятно няма да мога да обуя хубави обувки за бала.

Всяко едно от основателните й оплаквания биваше посрещано от все по-неудържимия смях на Емелин.

— Добре де — възмути се Фани, — смаза ми пръста на крака, поне можеше да се извиниш!

Емелин направи неуспешен опит да овладее пристъпа на смях.

— Съжалявам, наистина. Много се извинявам — с трепереща долна устна рече тя. Ясно бе, че всеки миг отново ще прихне. — Какво да направя, като твоят крак е непрестанно на пътя на моя. Може би, ако стъпалата ти не бяха толкова големи… — И силите я напуснаха. Отново се запревива.

— Ако искаш да знаеш — с трептящ от възмущение глас започна Фани, — господин Кулиър от „Хародс“ каза, че имам красиви крака.

— Сигурно го е казал, особено ако ти взима двойно за едни обувки.

— Ах ти, неблагодарно малко…

— Стига, Фани! — вече поизтрезняла от смеха рече Емелин. — Само се шегувам. Наистина много съжалявам, че те настъпих.

Фани изсумтя нещо под нос.

— Нека опитаме отново валс. Обещавам този път да внимавам.

— Нямам никакво желание — отвърна Фани нацупено.

— Трябва ми време, за да си почине пръстът ми. Сигурно е счупен.

— Не може да е толкова сериозно. Не усетих да скачам отгоре му. Дай да видя.

Фани скри пострадалия крак от очите на Емелин, като седна на канапето.

— Мисля, че и без това направи достатъчно.

Емелин забарабани с пръсти по дръжката на стола.

— И как ще се упражнявам сега?

— Няма защо да се тревожиш. Чичо Бърнард е толкова сляп, че няма и да забележи, а вторият братовчед Джеръми обикновено не спира да разказва за войната и няма да забележи дори, че не знаеш стъпките.

— Нямам намерение да танцувам с прачичовци — заяви Емелин.

— Боя се, че нямаш кой знае какъв избор.

— Ще видим — вирна вежди Емелин.

— Какво имаш предвид? — поиска да знае Фани.

— Баба е убедила па да покани семейство Лъкстън.

— Искаш да кажеш, че Тиодор Лъкстън ще бъде тук? — пламна от вълнение лицето на Фани.

— Вълнуващо е, нали? Па смята, че не е редно на бала на Хана да се канят делови познати, но баба настоя.

— Гледай ти — не спираше да се вълнува Фани. — Най-сетне малко разнообразие — изкиска се тя. — И не кой да е, а Тиодор Лъкстън.

— Разбираш ли сега защо трябва да се науча да танцувам?

— Трябваше да помислиш, преди да скочиш върху крака ми.

— Да можеше па да ни изпрати на истински уроци във „Васани“. Никой няма да иска да танцува с мен, като не знам стъпките.

Устните на Фани се изкривиха в подобие на усмивка.

— Със сигурност не си родена танцьорка, Емелин, но няма защо да се тревожиш. Кандидати да танцуват с теб ще има много.

— Мислиш ли? — завъртя се момичето с престорената тревога на човек, свикнал да получава комплименти.

— Всички господа се очаква да поканят поне веднъж дъщерите на своя домакин, дори да са слончета.

Емелин се нацупи.

Набрала смелост от малката си победа, Фани продължи:

— Никога няма да забравя първата танцова вечеринка, на която ме поканиха. Сякаш беше вчера — в гласа й звучеше носталгията на жена, два пъти по-възрастна от нея.

— Предполагам, че с твоята грация и чар — завъртя театрално очи Емелин — кавалерите са чакали на опашка да танцуват с теб.

— Не бих казала. Не бях виждала толкова много възрастни мъже, които да чакат да стъпят върху пръстите на краката ми, за да могат да се върнат при старите си жени и да си поспят. Бях крайно разочарована. Всички блестящи мъже бяха на фронта. Ако не беше бронхитът на Годфри, никога нямаше да се срещнем.

— Беше ли любов от пръв поглед?

Фани сбърчи нос.

— Естествено, че не! На Годфри така му прилоша, че прекара почти цялата вечер в тоалетната. Доколкото си спомням, танцувахме само веднъж, май беше кадрил, като с всяка изминала минута той ставаше все по-зелен и по-зелен. Така и не изкара танца докрай. Тогава много се ядосах. Да не говорим колко се засрамих. След това не го видях месеци наред. Мина близо година, преди да се оженим. — Тя въздъхна и поклати глава. — Най-дългата година в моя живот.

— Защо?

Фани се замисли.

— Понякога си мислех, че след тази вечер животът ми ще се промени.

— А това не се случи, така ли?

— Промени се, но не в смисъла, в който очаквах. Преди това беше истински кошмар. Официално бях възрастен човек, а никъде не можех да отида без лейди Клементайн, без една прашасала стара дама да си вре носа в живота ми. Никога не съм била по-щастлива, откакто Годфри ми предложи. Това си беше сбъдната мечта.

Трудно бе човек да си представи как тумбестият, оплешивяващ и болнав Годфри Викърс е нечия сбъдната мечта.

Емелин сбърчи носле.

— Сериозно ли говориш?

— Хората се държат с теб по съвършено различен начин — започна Фани, впила поглед в гърба на Хана, — когато си омъжена. Достатъчно е да ме представят като госпожа Викърс и всички разбират, че не съм някоя глупачка, а омъжена жена, способна да мисли като възрастна.

Хана не спираше да пише ожесточено.

— Разказах ли ти за медения си месец? — насочи Фани вниманието си отново към по-малката сестра.

— Поне хиляда пъти.

— Флоренция е най-романтичният град, който съм виждала — несмутена от нищо подхвана Фани.

— Той е и единственият град, в който си била извън Англия.

— Всяка вечер след вечеря се разхождахме с Годфри покрай река Арно. Купи ми онази красива огърлица от малко магазинче на Понте Векио. В Италия се чувствах като съвършено друг човек. Направо преобразена. Един ден се качихме на крепостта „Белведере“, откъдето се разкрива страхотна гледка към Тоскана. Такава красота, че сълзи бликнаха от очите ми. Ами художествените галерии! Има да се видят страшно много неща. — Очите й се стрелкаха към писалището, където ръката на Хана не спираше да се движи по листа. — А какви интересни хора срещаш по време на пътуването. На кораба например имаше един тип, който пътуваше за Кайро. Никога няма да се сетиш какво щеше да прави там. Беше тръгнал да търси заровени в земята съкровища. Направо не повярвах на ушите си, когато ни разказа. Излиза, че след смъртта им древните са ги заравяли заедно с накитите им. Стори ми се голямо прахосничество. Доктор Хъмфри обясни, че било свързано с религията им. Чухме невероятни неща. Покани ни да го посетим на разкопките, ако случайно минаваме от там.

Хана бе спряла да пише.

Тънка усмивка пробягна по лицето на Фани и тя продължи:

— Годфри беше доста скептичен от чутото и предположи, че човекът си измисля, но на мен ми се видя извънредно интересно.

— А хубав ли беше? — попита Емелин.

— О, да — въздъхна Фани и спря за миг, правейки се, че търси най-подходящите думи. След това се върна към сценария. — През двата месеца на своя брак преживях толкова вълнения, колкото не съм имала през целия си живот. — Тя погледна изпод вежди гърба на Хана и извади най-силната си карта. — Преди да се омъжа, си мислех, че когато имаш съпруг, ти губиш себе си. А сега откривам, че става точно обратното. Никога не съм се чувствала толкова… Толкова независима. Никой не се стряска, когато кажа, че излизам да се разходя например. Може дори да ме помолят да придружавам теб и Хана, докато се омъжите. Имате голям късмет, че разполагате с мен — подсмръкна тя високомерно, — а не с някоя тъпа старица.

Емелин бе искрено изненадана, но Фани дори не забеляза, тъй като цялото й внимание бе насочено към Хана, чиято писалка лежеше неподвижно до листовете й. Очите на Фани просветваха доволно.

— Е — въздъхна тя, докато нахлузваше обувката си върху пострадалия крак, — колкото и да ми е приятно във вашата компания, налага се да си тръгвам. Съпругът ми всеки момент ще се върне от разходката си и вече се затъжих за някого, с когото да преведа сериозен разговор.

Тя се усмихна мило и напусна стаята с високо вдигната глава. Единственото, което нарушаваше гордата й осанка, бе лекото накуцване.

Емелин отиде до грамофона, пусна нова плоча и започна да се върти в стаята в такт с музиката. Хана все така седеше пред писалището с гръб към нея. Сключила пръсти, опряла лакти на плота, а брадичката си — на оформилия се от ръцете й малък мост, бе зареяла поглед към полята, които се виждаха през прозореца. Виждах колко дълбоко се е замислила, докато бършех прахта от корниза.

Следващата седмица компанията започна да се събира. Гостите веднага се включиха в забавленията, организирани от домакините. Едни се разхождаха из имението, други седнаха да играят бридж в библиотеката, а най-енергичните отидоха да се фехтуват в гимнастическия салон.

След огромния труд, който положи за цялата организация, лейди Вайълет рухна и се наложи да остане в леглото. Лейди Клементайн тръгна да си търси компания другаде. Привлечена от движещите се лъскави остриета на рапирите, тя се настани в коженото кресло, оставено в гимнастическия салон. Когато започнах да сервирам следобедния чай, я заварих да води задушевен разговор със Саймиън Лъкстън.

— Вашият син се фехтува добре — чух я да казва, докато сочеше единия от участниците в състезанието, чието лице, естествено, бе скрито зад шлема — за американец.

— Може да говори като американец, лейди Клементайн, но ви уверявам, че е завършен англичанин.

— Така е — отговори възрастната жена.

— Дуелира се като истински англичанин. Измамно просто. Този стил ще го вкара в Парламента при скорошните избори.

— Чух за кандидатурата му — рече лейди Клементайн. — Сигурно ви е много приятно.

Саймиън се бе надул повече откогато и да било.

— Синът ми има отлично бъдеще.

— Той със сигурност олицетворява всичко онова, което ние, консерваторите, очакваме да видим в един член на Парламента. По време на последното събиране на чай, което организирах за жените консерваторки, стана дума, че много ни липсват способни и добри мъже, които да управляват като Лойд Джордж например. — Тя хвърли одобрителен поглед към Теди. — Струва ми се, че синът ви може да се окаже точно такъв мъж. С най-голямо удоволствие бих дала гласа си за него, ако се уверя в качествата му. Естествено, остава и дребният въпрос за съпругата.

— Теди няма съпруга — отвърна Саймиън и по тона му личеше, че според него това не е съществен проблем.

— Точно там е работата, господин Лъкстън.

Саймиън сбърчи чело в недоумение.

— Някои от дамите не са така либерални като мен… — започна лейди Клементайн. — За тях липсата на съпруг е мярка за липса на характер. Семейните ценности са твърде важни за нас. Мъж на известна възраст и без жена… Хората започват да се питат.

— Просто не е срещнал подходящото момиче.

— Естествено, господин Лъкстън. Това го знаем вие и аз. Но останалите дами… Поглеждат сина ви и виждат един добре изглеждащ мъж, който има много какво да предложи, а няма съпруга. Не можете да им се сърдите, че се питат защо. Ами ако няма вкус към женската хубост? — Тя повдигна вежди въпросително.

Лицето на Саймиън пламна от възмущение.

— Синът ми не е… Никой мъж от семейството не може да бъде обвинен в…

— Разбира се, господин Лъкстън — спокойно отвърна лейди Клементайн, — и добре разбирате, че това не са мои разсъждения. Предавам само мнението на някои дами. Те искат да знаят, че един мъж е наистина мъж. А не само естет. — Тя се усмихна леко и понамести очилата си. — Все едно, проблемът не е кой знае какъв, а и има много време. Той е много млад. Двайсет и пет, нали?

— На трийсет и една е.

— О! Излиза, че не е чак толкова млад. — Лейди Клементайн знаеше кога да остави мълчанието да говори от нейно име. И тя насочи вниманието си към пътеката на сражаващите се.

— Мога да ви уверя, госпожо, че Теди си е съвсем наред — обади се Саймиън. — Харесван е от много жени. Когато се почувства готов, ще си избере съпруга.

— Радвам се да го чуя, господин Лъкстън. — Възрастната жена продължи да гледа напред. Тя вдигна чашата към устните си и добави: — Просто се надявам това време да дойде скоро и той да избере наистина подходящо момиче.

Саймиън повдигна потрепващите си вежди.

— Ние, англичаните, сме големи националисти. Синът ви има толкова много други качества, но в очите на някои, особено сред хората от партията на консерваторите, той е малко нов. Надявам се бъдещата му съпруга да добави в брака им нещо повече, освен своите лични качества.

— Какво би могло да бъде по-важно от честта и личните качества на една жена, лейди Клементайн?

— Нейното име, семейството, възпитанието й — отвърна лейди Клементайн и проследи с внимание как опонентът на Теди го победи с последния си удар. — В новия свят тези неща се пропускат, но за Англия са от голямо значение.

— Успоредно с чистотата на момичето, естествено — рече Саймиън.

— Разбира се.

— И с почтителното отношение.

— Със сигурност — вече не чак толкова уверено се съгласи тя.

— Никоя от тези модерни жени не е за моя син, лейди Клементайн — заяви Саймиън и облиза устни. — Мъжете Лъкстън обичат жените ни да знаят кой е шефът.

— Много добре разбирам, господин Лъкстън.

Саймиън аплодира края на играта.

— Да знаеше само човек къде да намери такава млада жена!

Без да откъсва очи от спортното поле, лейди Клементайн заяви:

— Не мислите ли, господин Лъкстън, че много често, когато търсим нещо, не забелязваме, че то е пред очите ни?

— Така е, лейди Клементайн, така е — със стиснати устни се съгласи Саймиън.

Нямаше нужда от моята помощ по време на вечерята, така че не се срещнах нито с Теди, нито с баща му до края на този петъчен ден. Нанси ни каза, че ги заварила в разгорещен разговор в един от коридорите късно вечерта, но не стана ясно за какво са спорели. Когато в събота сутринта отидох да проверя огъня в дневната, Теди четеше сутрешния вестник в обичайното си ведро настроение и едва прикриваше колко се забавлява от неодобрението на лейди Клементайн на украсата с цветя. Току-що от Брейнтрий бяха пристигнали разкошни рози, а тя бе поръчала гергини. Беше много разочарована.

— Ей, ти — обърна се тя към мен и чукна с пръст стъблото на една от розите, — иди да повикаш госпожица Хартфорд. Трябва да ги види.

— Мисля, че госпожицата се готвеше за езда тази сутрин, лейди Клементайн.

— Изобщо не ме интересува какви намерения е имала и дали ще участва в национално надбягване. Проблемът с цветята налага нейното присъствие.

И така, докато другите млади дами още закусваха по леглата си, Хана бе повикана в дневната. Само преди час й бях помогнала да облече костюма за езда и сега имаше вид на хваната в капан лисица, готова да избяга при първа възможност. И докато лейди Клементайн фучеше възмутено, Хана, която изобщо не проумяваше с какво розите са по-лош избор от гергините, час по час поглеждаше към часовника.

— Какво можем да направим? — стигна до края на речта си лейди Клементайн. — Вече е късно да поръчваме нови.

Хана стисна устни, премигна и се включи в разговора.

— Мисля, че ще се наложи да се задоволим с това, което имаме — заяви тя с иронично примирение.

— Можеш ли да го приемеш?

— Щом се налага — въздъхна тя с престорено нежелание. — А сега, ако това е всичко…

— Ела с мен горе — прекъсна я лейди Клементайн. — Ще ти покажа колко ужасно изглеждат в балната зала. Направо няма да повярваш…

И докато лейди Клементайн продължаваше да критикува с ирония подреждането на цветята, лицето на Хана униваше все повече и повече. Очите й се напълниха със сълзи пред перспективата това мъчение да продължи още.

Теди се изкашля леко от креслото, сгъна вестника и го остави на масата до себе си.

— Какъв чудесен зимен ден е днес — въздъхна той. — Бях решил да пояздя тази сутрин и да разгледам имението.

Лейди Клементайн спря насред изречението и в очите й проблесна решимостта на човек, видял по-висока цел.

— Езда ли? — мигом превключи тя. — Чудесна идея, господин Лъкстън. Нали, Хана?

Хана вдигна очи и забеляза заговорническата усмивка на лицето на младия мъж.

— Ще се радвам да ме придружите.

И преди тя да успее да отговори каквото и да било, лейди Клементайн съобщи мнението си:

— Да, прекрасно. С радост ще ви придружим, господин Лъкстън. Стига да нямате нещо против, разбира се.

— Ще бъда истински късметлия, ако имам за компания две толкова очарователни дами.

— Ей, момиче! — обърна се лейди Клементайн към мен. — Нека госпожа Таунсенд ни приготви топъл чай. — Сетне сподели с Теди през стиснати устни: — Много обичам ездата.

Докато се отправяха към конюшните, тримата представляваха доста странна гледка. Според Дъдли, когато вече били на конете, гледката била още по-странна. Едва се държал на краката си от смях, докато ги наблюдавал да се отдалечават. Лейди Клементайн яздела престарялата кобила на господин Фредерик, чийто корем превишавал по размер корема на ездачката.

Когато след два часа се прибрали за обяд, Теди бил вир-вода, Хана — ужасяващо мълчалива, а на лицето на лейди Клементайн греела усмивка като на котка, току-що изяла цяло гърне сметана. Какво се случило, ми разказа лично Хана, макар и два месеца по-късно.

От конюшните поели към западните ливади, след това по течението на реката минали под клоните на високите брези и през обраслите с тръстика блатисти участъци. Ливадите и от двете страни на реката били покрити със скреж и нямало и следа от сърните, които през лятото идваха тук на паша.

Известно време се движили в пълно мълчание: Хана начело, следвана от Теди и лейди Клементайн. Замръзнали клони пукали под копитата на конете, а водите на реката бавно пътували надолу, към мястото, където се вливат в Темза.

Най-сетне Теди успял да изравни коня си с Хана и бодро отбелязал:

— Искам да ви благодаря за любезната покана, госпожице Хартфорд.

— На баба ми трябва да благодарите — отвърнала Хана, която до този момент се наслаждавала на тишината. — Имам твърде ограничена роля в цялата организация.

— Така ли? Не бива да забравям да й благодаря.

Дожаляло й за човека, който просто искал да поведе някакъв разговор, и попитала:

— С какво си печелите хляба, господин Лъкстън?

— Колекционер съм — дошъл бързият му отговор.

— И какво колекционирате?

— Красиви предмети.

— Мислех, че работите с баща си.

— Двамата с баща ми не сме на едно мнение, що се отнася до деловите въпроси — обяснил Теди и повдигнал рамото си, за да падне листът от бреза, който бил кацнал там. — За него съществуват единствено неща, които ся свързани директно с печалбата.

— За вас, господин Лъкстън?

— Търся богатства от друг характер. Нови преживявания и опит. Векът е млад, аз — също. Съществуват твърде много неща, които чакат да бъдат видени, преди да потънеш в блатото на бизнеса.

— Па спомена, че се готвите да влезете в политиката — вдигнала тя очи към него. — Това вероятно ще осуети донякъде плановете ви.

— Политиката ми дава допълнително основание да разширявам хоризонтите си. Най-добрите водачи са онези, които могат да видят перспектива в това, което правят, не мислите ли?

Продължили по целия път до ливадите в дъното, като спирали от време на време да изчакат двете тромави дами. Най-сетне, когато стигнали до стара мраморна беседка, и лейди Клементайн, и нейната кобила въздъхнали с еднакво облекчение, защото изтерзаните им бедра можели да си отдъхнат малко. Теди помогнал на възрастната дама да слезе от коня и да иде в беседката, докато Хана подреди нещата, които госпожа Таунсенд била изпратила в кошницата за пикник.

Когато изпили чая от термоса и хапнали от сладкиша с плодове, Хана казала:

— Ще отида да се поразходя до моста.

— Мост ли има? — попитал Теди.

— Малко по-надолу, оттатък дърветата, където езерото се стеснява и се влива в потока — пояснила тя.

— Имате ли нещо против моята компания?

— Ни най-малко — отговорила Хана, макар да имала много против.

Лейди Клементайн, разкъсвана между задълженията си на придружителка и задълженията към натъртените си задни части, най-сетне се предала.

— Ще остана да пазя конете. А вие не се бавете много, за да не започна да се тревожа. Не една опасност се крие в гората.

Хана се усмихнала едва-едва на Теди и поела по посока на моста. Той я последвал на почтително разстояние.

— Много съжалявам, че лейди Клементайн ви натрапи компанията ни, господин Лъкстън — извинила се тя.

— Няма такова нещо. Много ми приятно да съм с вас. С едната част от вас повече, отколкото с другата.

— Когато бяхме малки, брат ми, сестра ми и аз играехме тук при езерото. В навеса за лодки при моста. — Тя го погледнала крадешком. — Мостът е вълшебен.

— Нима? — повдигнал вежда Теди.

— Ще разберете, когато го видите.

— На какво играехте на този ваш вълшебен мост?

— Редувахме се да тичаме по него — отговорила тя. — Звучи съвсем просто, но това не е обикновен вълшебен мост. Той е владение на един особено зъл езерен демон.

— Така ли? — усмихнал се Теди.

— В повечето случаи претичвахме без проблеми, но се случваше някой да го събуди.

— И тогава?

— Започваше двубой на живот и смърт — тя се усмихнала. — Неговата смърт, естествено. Ние бяхме превъзходни бойци и умеехме да въртим мечовете си. Хубавото беше, че демонът е безсмъртен, така че играта можеше да продължава.

Много скоро пред тях се показал мостът — разнебитен и паянтов, — свързващ двата бряга на потока. Въпреки студеното време и зимата водата не била замръзнала.

Отдавна никой не използваше този мост, защото друг, по-голям и по-близко разположен до града, го бе заместил, още повече че новият бе достатъчно здрав, за да минават по него и автомобили. От старото съоръжение не бе останало много, боята бе олющена, а дъските — обрасли с мъх. Покритите с тръстика брегове се спускаха полегато към водата, където през лятото обилно цъфтяха диви цветя.

— Дали езерният демон е тук днес?

— Не се тревожете — усмихнала се Хана. — И да се появи, мога да се справя с него.

— Достатъчно сражения сте имали, доколкото разбирам.

— При това съм побеждавала. Много често идвахме да играем тук. Невинаги за да се сражаваме с езерния демон. Понякога пишехме писма, правехме от тях хартиени лодки и ги пускахме във водата.

— Защо?

— За да стигнат желанията ни до Лондон.

— Разбирам. А имахте ли адресат?

Хана прокарала крак по тревата.

— Ще решите, че е глупаво.

— Пробвайте.

— Всеки път пишех на Джейн Дигби.

Теди сбърчил чело в недоумение.

— Това е една жена, която бяга в Арабия и прекарва живота си в проучвания и завоевания.

— Сещам се. Скандалната бегълка. Какво имахте да й кажете?

— Молех я да дойде и да ме спаси. Предлагах да стана нейна предана робиня, при условие че ме вземе в следващото си приключение.

— Когато сте били малка, тя не е ли била вече…

— Починала, да. Отдавна при това. Но тогава не го знаех. — Хана го изгледала изпод вежди. — Естествено, ако беше жива, планът нямаше начин да не успее.

— Без съмнение — уверил я той с изключителна сериозност. — Щеше да пристигне и да ви отведе в арабските страни.

— Преоблечена като бедуински шейх.

— И баща ви нямаше да има нищо против.

— Боя се, че щеше да има — засмяла се Хана. — И го показа.

— Показа ли го?

— Някакъв селянин намерил едно от писмата и го предал на па. Човекът не знаел да чете, но пък писмото бе написано на лист с герба на семейството и решил, че е нещо важно. Според мен е очаквал и някаква награда.

— Предполагам, не я е получил.

— Със сигурност. Па беше побеснял от яд. Така и не разбрах кое го вбеси повече — желанието ми да се присъединя към скандалната компания или дързостта на писмото ми. Подозирам, че най-голямата му тревога бе, че баба ми може да научи. Винаги ме е смятала за неблагоразумно дете.

— Онова, което някои биха нарекли неблагоразумно, други наричат смело — изгледал я той много сериозно.

Според Хана дори прекалено сериозно. Не можела да разбере неизказаното му послание. Изчервила се и извърнала глава. Пръстите й потърсили спасение в тънките стъбла на тръстиките покрай речния бряг. Изтръгнала една тръстика от корени и подета от внезапен импулс, се затичала по моста. Хвърлила растението във водата и бързо изтичала на отсрещната страна на моста, за да го изпрати с поглед.

— Отнеси желанието ми в Лондон — извикала тя, когато тръстиката минавала зад завоя.

— Какво си пожелахте? — попитал Теди.

Тя се усмихнала и се подпряла на перилата. В този момент съдбата се намесила и закопчалката на медальона й, която отдавна била разхлабена, се отворила, медальонът се изплъзнал и цопнал долу. Пред смаяния й поглед той проблеснал и потънал в ледената вода.

Ужасено, момичето изтичало по моста и нагазило сред тръстиките на брега.

— Какво има? — попитал озадачен Теди.

— Медальонът ми! — извикала Хана. — Падна във водата… — И започнала да развързва обувките си. — Брат ми…

— Видяхте ли къде падна?

— Точно в средата на моста. — Вече пристъпвала по хлъзгавата трева и полата й се намокрила.

— Чакайте! — Теди хвърлил сакото си на брега и свалил ботушите. Макар тясна на това място, реката била дълбока и съвсем скоро водата покрила бедрата му.

Междувременно лейди Клементайн, която почувствала угризения, че не изпълнява добре задълженията си, напуснала заслона на беседката и поела по неравната пътека, за да търси младата си компания. Забелязала ги в момента, когато Теди се гмурнал.

— Хей, вие! — провикнала се тя. — Много е студено, за да плувате. Ще умрете от студ. — Жената наистина се паникьосала.

Оглушала от паника, Хана изтичала отново на моста, за да се опита да види блестящия предмет и да помогне на Теди с указания.

Той се гмурвал и излизал, гмурвал се и пак излизал и когато вече загубила надежда, се показал, стискайки между пръстите си лъскавия медальон.

Такава смела постъпка. Толкова нетипично за Теди — човек, притежаващ по-скоро благоразумие, отколкото кураж. С течение на годините историята на техния годеж бе разказвана на светски събирания и постепенно придоби размерите на мит дори когато я разказваше той. Сякаш и самият Теди, както и изумените гости, не можеше да повярва твърде, че това се е случило. Но се случило. И то в тъкмо когато трябва и с когото трябва, за да има случката подходящото въздействие.

Когато ми описа всичко, Хана заяви, че докато го гледала как стои потопен във водата, треперещ неудържимо и стиснал нейния медальон, тя изведнъж осъзнала физическия му облик. Мократа кожа, начинът, по който мократа риза обгръщала ръцете, тъмните очи — победоносно взрени в нейните. Никога не била изпитвала подобно нещо преди — как ли би могла, и с кого ли? Почувствала неустоим копнеж той да я сграбчи в прегръдките си и да я притисне така, както стискал медальона.

Естествено, младежът не направил нищо такова, а се усмихнал гордо и й го подал. Тя го взела с благодарност и се извърнала, за да го остави да се справи с нелеката задача да нахлузи сухите си дрехи върху мокрите.

Семето вече било посято.

Балът и след него

Балът на Хана мина превъзходно. Музикантите и шампанското пристигнаха точно навреме, а Дъдли извади от оранжерията на имението декоративни храсти. Имаше печки в четирите ъгъла на залата, така че вътре бе достатъчно топло въпреки зимния студ.

Залата искреше от светлина. Кристалните полилеи бяха излъскани, белите и черните плочки на пода светеха от чистота, гостите — също. Скупчени в центъра, стояха двайсет и пет кискащи се млади дами, твърде доволни от красивите си рокли и белите ръкавици от шевро, със самочувствие, подкрепено от старите и скъпи семейни бижута. В центъра на групата бе Емелин. Макар и на петнайсет, тя беше по-млада от повечето момичета. Лейди Клементайн й позволи да присъства срещу обещанието да не монополизира потенциалните съпрузи и по този начин да провали шансовете на останалите момичета. Наметнати с кожи придружителки на младите дами — цял отряд — се бяха настанили на позлатени столове покрай стените, всяка с бутилка топла вода под завивката в скута. Човек можеше да познае ветеранките в тази работа по това, че си носеха или нещо за четене, или плетка, за да убият времето.

Групата на мъжете бе твърде разнородна — пазители на домашното огнище от всевъзможен вид, дошли да изпълнят своя дълг. Шепата представители на силния пол, които можеха да попаднат в категорията „млади“, се състоеше от червендалести братя от Уелс, свикани под знамената от втора братовчедка на лейди Вайълет, както и от оплешивяващия син на местен лорд, който впоследствие се оказа, че не проявява интерес към дамската половина на човечеството. Теди, с неговата черна коса, мустаци като на филмова звезда и американски костюм, изглеждаше страшно изискан редом с всички тези представители на съсловието на селските благородници.

Когато миризмата на дървата в огъня изпълни стаята, разговорите за Ирландския въздушен корпус отстъпиха на Виенския валс и по-възрастните мъже се заеха с възложената им задача. Те завъртяха младите дами в ритъма на танца. Някои с грация, други с ентусиазъм, а трети — без нито едно от двете. Тъй като лейди Вайълет продължаваше да е прикована на легло от треската, лейди Клементайн бе поела ролята на главна придружителка и с тревога забеляза как един младеж с червени петна по бузите се стрелна към Хана и я покани на танц.

Теди, който също се бе насочил натам, бързо се извърна и предложи широката си усмивка на Емелин. Тя прие ръката му с огромна радост. Направи се, че не вижда предупредително смръщените вежди на лейди Клементайн, кимна леко с глава, клепачите й заиграха развълнувано, преди да отвори широко и без това огромните си очи, и едва тогава стана от стола. Бързо се разбра, че не умее да танцува, но парите, похарчени от господин Фредерик за частни уроци по светски етикет, не бяха отишли напразно. Когато излязоха на дансинга, ми направи впечатление, че тя стои твърде близо до своя кавалер, следи внимателно всяка негова дума и се смее прекалено високо на шегите му.

Тържеството бе в пълния си разгар и в помещението ставаше все по-топло. Леката миризма на пот се смеси с дим от едно сурово дърво и когато госпожа Таунсенд ме изпрати в залата с чашите с консоме, заварих поразрошени вече елегантните прически и пламнали от танците лица. Без съмнение гостите се забавляваха, изключение правеше единствено съпругът на Фани, на когото вълнението дойде в повече и той бе отишъл да си легне, под предлог че има пристъп на мигрена.

Когато Нанси ми поръча да предам на Дъдли, че има нужда от още дърва, с радост напуснах задушната и гореща бална зала. По коридора и надолу по стълбите момичетата на малки групи се кискаха и си шушукаха над чашите с бульон. Излязох през задната врата и бях почти в средата на пътеката, когато забелязах самотна фигура в тъмното.

Това беше Хана, неподвижна като статуя, с вперен в нощното небе поглед. Голите й рамене, бледи и крехки на лунната светлина, се сливаха с цвета на сатенената рокля и копринения шал. Русата й коса изглеждаше в този момент сребриста и само няколко къдрици се спускаха в нежния улей на тила й. Плътно обгърнати от тънките кожени ръкавици, ръцете й висяха отпуснати.

Сигурно беше измръзнала от студ в зимната нощ, загърната единствено с тънкия шал. Реших да й занеса чаша топъл бульон и връхна дреха, но преди да пристъпя дори, забелязах друг тъмен силует да се приближава към нея. В първия миг реших, че това е господин Фредерик, но когато излезе от сянката, разпознах Теди. Той застана до нея и й каза нещо, което не чух. Тя изви глава и лунните лъчи обляха лицето й, докоснаха устните, които отговориха нещо.

Хана видимо потрепери и тогава реших, че Теди ще свали сакото си, за да я загърне с него — така както правеха романтичните герои в любовните романи на Емелин. Нищо подобно не се случи. Наместо това младият мъж каза нещо, което накара Хана да вдигне лице нагоре. Той взе ръката й в своята и тя видимо се стегна, щом пръстите му погалиха нейните. Сетне изви бавно дланта й така, че когато наведе глава, докосна с устни онази част от бялата й кожа, която се намираше между ръба на ръкавицата и шала.

Тя проследи как тъмнокосата глава се наведе, но и не се дръпна назад. Виждах как гърдите й се вдигат и отпускат забързано.

Потреперих при мисълта, че устните му може би са горещи и мустаците леко боцкат.

Той стоя известно време загледан в нея, без да изпуска ръката й. Каза нещо и тя само кимна леко.

След това се отдалечи.

Хана го проследи с поглед. Едва когато изчезна напълно, вдигна длан и я прокара по другата ръка.

Когато в ранните часове на утрото балът бе официално закрит, отидох да помогна на Хана да се съблече. Емелин вече спеше и вероятно сънуваше коприна и сатен и въртящи се вихрено двойки. Хана обаче седеше безмълвно пред тоалетката си, докато аз се залових да разкопчавам ръкавиците копче по копче. От температурата на тялото кожата се бе поотпуснала и можех без помощта на специалното приспособление, само с пръсти, да ги освободя. Тъкмо посягах към перлената гривна, когато тя дръпна ръката си.

— Искам да ти кажа нещо, Грейс.

— Да, госпожице?

— Не съм го казала на никой друг. — Тя хвърли поглед към затворената врата и сниши глас: — Трябва да ми обещаеш да не ме издаваш. Нито пред Нанси, нито пред Алфред. Пред никого.

— Мога да пазя тайна, госпожице.

— Знам това. И преди си пазила тайните ми. — Момичето пое дълбоко въздух. — Господин Лъкстън ми предложи да се омъжа за него… — Хана ме погледна — и каза, че е влюбен в мен.

Не знаех какво да отговоря. Да се престоря на изненадана щеше да е неискрено. Отново взех ръката й в моята. Този път не се възпротиви и успях да довърша задачата си.

— Много хубаво, госпожице.

— Така е — отговори тя и започна да хапе вътрешността на бузата си. — И аз така мисля.

Очите ни се срещнаха и изпитах ясното чувство, че съм се провалила на някакъв изпит. Аз първа отклоних поглед и изтеглих едната ръкавица като излишна втора кожа, за да се заловя и с другата. Тя мълчаливо следеше движенията на пръстите ми. Под кожата на китката й някакъв нерв потрепваше.

— Все още не съм му дала отговор.

Все така упорито търсеше да срещне погледа ми.

— Да, госпожице.

Най-сетне Хана се погледна в огледалото и в този миг изтеглих и втората ръкавица.

— Каза, че ме обича. Представяш ли си?

Мълчах, а и тя очевидно не очакваше да кажа нещо. Освободи ме, като заяви, че ще си легне без моя помощ.

Когато напуснах стаята, тя все така седеше на столчето пред тоалетката и наблюдаваше отражението си, все едно го виждаше за първи път и се опитваше да го запамети добре — от страх, че следващия път то вече няма да е същото.

Докато Хана стоеше горе в стаята и размишляваше над неочаквания обрат на събитията, долу в кабинета господин Фредерик бе изправен пред друг вид проблем. Демонстрирайки съвършената си нетактичност, Саймиън Лъкстън бе нанесъл тежкия си удар. (Колелото на бизнеса не може да бъде спряно само заради дебюта на някакви си млади дами, нали?)

По време на вихрените танци в балната зала той бе съобщил на господин Фредерик, че синдикатът, който бе обещал заем, отказва да даде финансово рамо на западащото производство на лорд Ашбъри. Смятали, че рискът е прекалено голям. Но пък земята била ценна, уверил го Саймиън и бил готов да намери бързо купувач, стига господин Фредерик да иска да си спести неудобството банката да затвори фабриката му. (Съвсем случайно познавал някакъв американец, който търсел подобна земя, за да построи на нея градини, като във Версай. Искал да го направи заради новата си съпруга.)

Новината дойде при нас долу от прислужника на Саймиън, който се разприказва след няколко чашки бренди. Въпреки тревогата, която ни обзе, не можехме да направим нищо друго, освен да продължим да изпълняваме задълженията си. Къщата бе пълна с гости, дошли отдалеч посред зима и твърдо решени да прекарат добре. Ето защо сервирахме чай, оправяхме стаи, разнасяхме храна.

Господин Фредерик обаче не се чувстваше длъжен да спазва задълженията си на домакин и докато гостите му се чувстваха като у дома си, ядяха храната му, четяха книгите му и се наслаждаваха на щедростта му, той оставаше затворен в кабинета си. Едва когато и последният автомобил си замина, излезе навън и се върна към навика си да обикаля имението — безмълвен призрак с напрегнато лице, който очевидно преповтаряше сценариите и проблемите, които го тормозеха.

Почти всеки ден пристигаше лорд Гифорд и викаха госпожица Старлинг от селото, за да намери някакви писма или да напише нови. Ден след ден тя идваше, затваряше се в кабинета на господин Фредерик и стоеше там с часове. Дрехите й бяха скучни, тя самата — също, на всичкото отгоре и не разговаряше много с нас, когато слизаше да обядва. Това, че тя мълчеше и не споделяше нищо, ни изпълваше едновременно с уважение и раздразнение, защото стояхме настрани от случващото се зад затворената врата.

На лейди Вайълет, която бе все така на легло, й бяха спестени лошите новини. Лекарят заяви, че засега не може да направи нищо повече за нея и ако ценим живота си, най-добре да стоим по-далеч от стаята й. Заболяването не било невинна настинка, а особено неприятна инфлуенца, донесена в страната от Испания. По думите на доктора болестта била странен вид божие наказание, изпратено на милиони хора, успели да оцелеят от четиригодишната война, които в началото на мира трябва да се преселят в отвъдното заради нея.

Изправена пред болестта на своята приятелка, несимпатичната склонност на лейди Клементайн да открива катастрофи и смърт бе поставена на изпитание. Въпреки страха от последствията за собственото си здраве лейди Клементайн пренебрегна предупрежденията на лекаря, нареди да сложат кресло в топлата стая на болната и си бъбреше с нея за несгодите на живота. Разказваше й за това колко успешно минал балът, за грозната рокля на лейди Памела Уорт и че много скоро може да е сигурна, че Хана ще се сгоди за господин Тиодор Лъкстън, наследник на огромното богатство на своето семейство.

Дали наистина лейди Клементайн знаеше толкова много, или просто искаше да повдигне духа на приятелката си? Ако знаеше, то тя със сигурност бе надарена с пророчески талант. Защото на следващата сутрин годежът бе официално обявен. И когато лейди Вайълет спря да се бори с болестта, тя премина в отвъдното като щастлива жена.

Ала новината не бе посрещната със същата радост от някои други. От момента, в който съобщението бе направено и подготовката за танците прерасна в подготовка за сватба, Емелин започна да фучи из къщата с нацупено лице. Това че ревнуваше, бе ясно, въпросът бе — кого?

Една сутрин отидох да помогна на Хана да извадим сватбената рокля на майка й. Емелин се появи на вратата на пералното помещение. Пристъпи безмълвно и застана до сестра си, докато двете с нея разгръщахме опаковъчната хартия, за да извадим роклята от сатен и дантела.

— Старомодна е — отсече момичето. — За нищо на света не бих облякла подобно нещо.

— Хубавото е, че не ти се и налага — усмихна се Хана и погледна хитро към мен.

Емелин само изсумтя.

— Грейс, виж, ето това там трябва да е булото — рече Хана и пъхна глава в кедровия шкаф. — Виждаш ли го? В самото дъно е.

— Така е, госпожице — съгласих се аз и протегнах ръка, за да извадя пакета.

Хана улови шлейфа от едната страна, аз го придържах от другата и го разгънахме.

— Типично за мама — най-дългият и най-тежкият шлейф.

Той наистина беше красив — висококачествена брюкселска дантела с пришити по ръбовете ситни перли. Вдигнах го нагоре, за да му се възхитя по-добре.

— Ще бъде истински късмет, ако не се спънеш — обади се Емелин. — А и перлите ще ти пречат да виждаш.

— Ще се справя, сигурна съм — погали Хана ръката на сестра си. — Щом ти ще си моя шаферка.

Жилото бе извадено и Емелин въздъхна.

— Как ми се иска да не го правиш! Нищо вече няма да е същото.

— Знам. Но пък ще можеш да пускаш която си искаш песен на грамофона и няма да има кой да те спира.

— Не се шегувай — нацупи се Емелин. — Обеща да не си тръгваш.

Нагласих булото на главата на Хана, като внимавах да не разваля прическата й.

— Казах, че няма да тръгна на работа, и удържах на думата си. Но не съм казвала, че няма да се омъжвам.

— Напротив, каза го.

— Кога?

— Винаги. Винаги си го казвала.

— Това беше преди.

— Преди какво?

— Ем, би ли взела медальона ми, не искам да закачи дантелата.

Емелин разкопча верижката.

— И защо за Теди? — попита тя. — Защо трябва да се омъжваш за него?

— Не трябва да се омъжвам за Теди — поправи я сестра й. — Аз искам да се омъжа за него.

— Ти не го обичаш — заяви Емелин.

Колебанието бе кратко, но отговорът — категоричен:

— Не е вярно.

— Като Ромео и Жулиета ли?

— Не, но…

— В такъв случай не бива да се омъжваш. Остави го на някоя, която наистина ще го обича, както те са се обичали.

— Никой вече не обича по този начин — отговори Хана. — Те са измислени образи.

— Аз ще обичам като тях — въздъхна Емелин и прокара пръсти по грапавата повърхност на медальона.

— В такъв случай искрено ти съчувствам. Знаеш какво им се случва.

Отстъпих назад, за да мога да наглася по-добре воала.

— Много е красив, госпожице — отбелязах аз, след като я огледах.

— Дейвид никога не би одобрил този брак. — Емелин люлееше малкото украшение като махало. — Не мисля, че щеше да хареса Теди.

При споменаването на брат им Хана се вкамени за миг.

— Не ставай дете, Емелин. — Тя протегна ръка да си вземе медальона, но не го стигна. — И не го размахвай така, ще го счупиш.

— Ти просто бягаш. — Гласът на по-малката сестра доби необичайна острота.

— Не е вярно.

— И Дейвид би ти казал, че ме изоставяш.

— С него щях да се разбера далеч по-добре — едва чуто промълви Хана. Очите й заблестяха издайнически.

Настъпи напрегнато мълчание — време, през което забелязах съвсем малка дупка, която трябваше да зашия.

— Права си. Бягам. Точно така, както ще направиш и ти при първа възможност. Понякога, докато се разхождам из имението, имам чувството, че краката ми се вкореняват и не мога да ги вдигна от пръстта. Не си ли тръгна от тук скоро, с живота ми ще е свършено и от мен ще остане само име в семейната гробница.

Чувствата, за които Хана говореше сега, бяха прекалено мрачни за нея, но бяха сигурен знак за това колко дълбоко е нещастието й.

— Теди е единственият ми шанс да видя света, да пътувам, да се срещна с интересни хора.

— Знаех си, че не го обичаш. — Всеки миг от очите на Емелин щяха да закапят сълзи.

— Но го харесвам. Ще се науча да го обичам.

— Харесваш го, така ли?

— За мен това е достатъчно, Ем. Двете с теб сме различни. Не мога да се смея и да разговарям с хора, които не са ми приятни. Повечето хора от нашето общество са ми досадни. Не се ли омъжа, за мен има две възможности: да гния в самота в къщата на па или да се отдам на безкрайна поредица от досадни вечеринки с още по-досадни придружителки, докато остарея достатъчно, за да стана една от тях. И както Фани спомена…

— Фани си измисля.

— Не и този път — категорична бе Хана. — Бракът ще бъде началото на моето приключение.

Емелин си играеше разсеяно с медальона и в един миг реши да го отвори.

Хана побърза да го прибере, но закъсня с части от секундата и видя как отвътре се изсипа съдържанието му. И трите замръзнахме на местата си. На земята тупна миниатюрна книжка със зашити с конец страници. „Битката с якобинците“, успях да прочета най-отгоре.

В стаята цареше гробна тишина.

— Нали каза, че ги няма? — едва чуто промълви Емелин. Сетне хвърли медальона на пода и тичешком напусна стаята, затръшвайки шумно вратата след себе си. Както беше с воала на майка си, Хана се наведе и вдигна книжката. Приглади с ръка пожълтялата най-горна страница и прибра съкровището на мястото му. Внимателно захлупи капака, но щракване така и не се чу. Закопчалката се беше счупила.

— Мисля, че приключихме с този воал, Грейс. Можеш да го занесеш в помещението за проветряване.

Емелин съвсем не беше единственият член на семейството, за когото предстоящата сватба на Хана бе твърде нежелана. Докато цялото домакинство бе заето с проби на дрехи, украси и планиране на ястия, Фредерик мълчеше и предпочиташе да не излиза от кабинета си. От лицето му обаче не слизаше изражението на голяма загриженост. Загубата на фабриката и на майка му бяха взели своето. Също и решението на Хана да се омъжи за Теди.

Вечерта преди сватбата бях отишла в стаята на Хана, за да прибера подноса, на който бях занесла вечерята й, когато той неочаквано влезе. Приседна на стола пред тоалетката, но в същия миг стана и се отправи към прозореца. Загледа се към моравата навън. Хана лежеше в леглото си по снежнобяла нощница, копринената й коса се стелеше по раменете. Тя следеше баща си с поглед и колкото повече наблюдаваше отслабналата му фигура и свитите рамене, толкова по-загрижено ставаше лицето й. Златото на косата му само за няколко месеца се бе превърнало в сребро.

— Няма да се изненадам, ако утре вали — рече той, все още загледан навън.

— Винаги съм обичала дъжда.

Господин Фредерик мълчеше.

— Това ли ще е всичко за днес, госпожице? — попитах аз, когато бях готова.

Тя съвсем бе забравила за моето присъствие.

— Да, благодаря ти, Грейс. — Внезапно Хана протегна ръка и улови моята. — Ще ми липсваш, Грейс.

— Да, госпожице — направих реверанс аз и цялата пламнах. — Вие също ще ми липсвате. — Обърнах се към гърба на господин Фредерик. — Лека нощ, милорд.

По нищо не пролича да ме е чул.

Питах се какво ли го бе довело в стаята на дъщеря му. Какво може да е това, което на всяка цена трябва да кажеш в навечерието на сватбата, а не е можело да бъде изречено по-рано през деня. Излязох навън и затворих вратата, след което, колкото и да ме е срам, признавам, че оставих подноса в коридора и долепих ухо до вратата.

Вътре дълго мълчаха и започнах да се страхувам, че вратата е твърде дебела или гласът на господин Фредерик — твърде тих. По едно време чух как той се изкашля.

— Очаквах Емелин да е тази, която ще загубя още щом навърши подходящата възраст, но теб? — доста припряно рече той.

— Не ме губиш, па.

— Губя те — повиши той рязко глас. — Дейвид, фабриката, сега и теб. Всичките ми най-скъпи… — Замълча и когато отново проговори, прозвуча така приглушено, все едно гласът му щеше да прекъсне. — Не съм сляп за моята роля във всичко това.

— Па?

Поредно мълчание, през което пружините на леглото изскърцаха. След малко гласът му дойде от друга посока и реших, че сега е седнал до Хана.

— Не искам да го правиш — прозвуча някак забързано. Скръъц. Отново бе на крака. — Самата мисъл, че ще живееш точно с тези хора. Те измъкнаха фабриката изпод носа ми…

— Нямаше други кандидати, па. Тези, които Саймиън доведе, платиха добра цена. Представи си какво унижение щеше да преживееш, ако банката бе затворила фабриката. Те ни спасиха от истинско падение.

— Спасили ли са ни? Та те ме обраха. Можеха да ми помогнат. Можеше да съм в бизнеса все още. А ето че сега ставаш една от тях. От това кръвта ми направо… Не, и дума да не става. Трябваше да тропна с крак много по-рано, преди нещата да излязат от контрол.

— Па…

— Така не спрях навремето Дейвид. Но няма да си простя, ако повторя грешката си.

— Па…

— Няма да ти позволя…

— Па — за кой ли път повтори Хана, но този път в гласа й отекна твърдост, каквато не бях долавяла досега. — Взела съм решението си.

— Ами промени го — изкрещя той.

— Не.

Сега вече изтръпнах. В „Ривъртън“ се носеха легенди за избухванията на господин Фредерик. Беше отказал всякакъв контакт с Дейвид, когато момчето дръзна да го излъже. Какво ли щеше да стори при откровената съпротива на Хана?

— Не смей да отговаряш на баща си — заплашително потрепери гласът му.

— Дори ако смятам, че греши?

— Упорита глупачка.

— Приличам на теб.

— Открай време харесвам силната ти воля и тъкмо затова съм отстъпвал, но този път това няма да се случи.

— Решението не е твое, па.

— Дете си ми и ще правиш каквото ти кажа. — В гласа му се прокраднаха нотки на отчаяние, примесени с гняв.

— Нареждам ти да не се омъжваш.

— Но, па…

— Направиш ли го — гласът на бащата бе в най-високите си тонове, — няма да си повече добре дошла тук.

Бях ужасена. Разбирах желанието на господин Фредерик да задържи Хана в „Ривъртън“, но също така добре знаех, че заплахите няма да я накарат да промени решението си.

Така и стана.

— Лека нощ, па — с ледена решителност рече Хана.

— Глупачка. — Личеше, че не може да повярва, че е загубил играта. — Упорито, глупаво дете.

Стъпките му се насочиха към вратата на стаята и побързах да грабна подноса и да се отдръпна. В този миг чух последните й думи:

— Ще взема и прислужничката си с мен. — Сърцето ми подскочи. — Нанси ще се грижи за Емелин.

Бях толкова изумена и щастлива, че последните думи на господин Фредерик минаха покрай ушите ми:

— Прави каквото знаеш. — Отвори вратата с такъв замах, че макар и вече по пътя към стълбището, едва не изтървах товара си. — Бог ми е свидетел, че не искам да я виждам тук.

Защо Хана се омъжваше за Теди? Не защото го обичаше, а защото искаше да го обича. Бе млада и без никакъв опит, с който да сравни това, което изпитваше.

Каквато и да беше истината, за страничния наблюдател те бяха подходяща двойка. Саймиън и Естела бяха във възторг, ние долу — също. Аз също бях поласкана, че ще ме вземат. Лейди Вайълет и лейди Клементайн също би трябвало да са доволни, защото независимо от младежката си съпротива срещу брака Хана трябваше да се омъжи, а Теди бе съвсем подходяща партия.

Сватбата се състоя в една дъждовна събота на месец май 1919 година и седмица по-късно заминахме за Лондон. Хана и Теди в колата отпред, а аз заедно с прислужника на Теди и багажа на Хана ги следвахме във втората кола.

Господин Фредерик стоеше на стълбите — скован и блед. От мястото си успях, без никой да ме вижда, за първи път да разгледам добре лицето му. Това бе красивото лице на патриций, което страданието бе лишило от изражение.

Вляво от него в една редица стояха прислужниците, наредени по старшинство. Дори нани Браун бе измъкната от детската стая и лееше сълзи, които попиваше с бяла кърпичка.

Липсваше единствено Емелин. Отказа да присъства на заминаването им. Малко преди колите да потеглят, видях бледото й лице зад едно от стъклата на готическите прозорци. Или така ми се стори. Може да бе игра на светлината. Или пък някое от палавите духчета, обитаващи детската стая.

Бях си взела вече сбогом с всички. С цялата прислуга и с Алфред. От онази нощ в градината, когато седяхме на стъпалата, между нас се бяха установили отношения на поносимост и примирие. Той се държеше любезно и внимателно, но дистанцията, която наложи между нас след завръщането, не се скъси. Въпреки това обещах да му пиша. Успях да изтръгна от него същото.

Видях се с майка ми седмицата преди сватбата. На тръгване тя ми връчи малък пакет — шал, който бе плела преди години, и бурканче с игли и конци, за да не забравя уменията си. Когато й благодарих, тя само сви рамене и заяви, че на нея вече не й били нужни, тъй като пръстите й били така сковани, че нищо не можела да върши с тях. При последното ми посещение ми зададе въпроси, свързани със сватбата и фабриката на господин Фредерик, както и за смъртта на лейди Вайълет. Изненада ме лекотата, с която посрещна загубата на предишната си господарка. Напоследък бях осъзнала, че е била щастлива, докато е работела в имението, и въпреки това дори не се натъжи, когато й разказах за последните часове на възрастната жена. Кимаше бавно, но лицето й бе напълно безизразно.

По онова време и през ум не ми минаваше да разпитвам, защото мислите ми бяха ангажирани единствено с предстоящия ми живот в Лондон.

Далечни удари на барабани. Чуваш ли ги? А не остана много да чакаш. Да не би да са плод на фантазиите ми?

Беше търпелив. Ако използвам думите на Хана, предстои Роби Хънтър да се завърне на сцената. Знаеше, че ще се случи, естествено, защото той има своята роля в тази игра. Това не е приказка или любовна история.

Сватбата не отбеляза щастливия край на тази история. Тя сложи началото на нови събития, на нова глава.

В единия край на Лондон Роби Хънтър се събужда. Отърсва се от кошмарите и изважда малък пакет. Държи го в джоба на ризата си от времето на войната. Бе дал обещание на умиращ свой приятел да го предаде.