Изстрели в „Сирано“

2

Тони Акоста, старшият пиколо, беше мургав, тънък и строен като момиче, с изящни ръце, кадифени очи и малка, рязко очертана уста. Стоеше на прага и обясняваше:

— Седми ред е най-доброто, което успях да взема, мистър Кармади. Този Дийкън Вера не е лош, Дюк Тарго е следващият шампион в полутежка.

Кармади рече:

— Влез да пийнеш нещо, Тони. — Отиде до прозореца и се загледа в дъжда. — Ако му купят титлата — добави той през рамо.

— Ами… само едно малко, мистър Кармади.

Мургавият внимателно приготви напитката си върху подноса на едно бюро, имитация на стил Шератън. Държеше бутилката срещу светлината, отмери старателно доза уиски, разбърка леко леда с дълга лъжичка, отпи, усмихна се и показа малки бели зъби.

— Тарго е фантазия, мистър Кармади. Бърз, ловък, бъхти и с двете ръце, носи яко, не отстъпва нито крачка.

— Трябва да подпира некадърниците, дето му пробутват, та да не паднат — провлече Кармади.

— Вярно, още не се е срещал с достоен противник — призна Тони.

Дъждът плющеше в прозорците. Тежките капки се размазваха по стъклата и се стичаха на вълнички.

— Той е нехранимайко — заяви Кармади. — Колоритен, красавец, но нехранимайко.

Тони въздъхна дълбоко.

— Щеше ми се да отида. Пък и днес ми е свободната вечер.

Кармади се извърна бавно, отиде до бюрото, приготви си питие. По страните му избиха две тъмни петна. Измърмори уморено:

— Така значи. Какво ти пречи?

— Боли ме глава.

— Пак си безпаричен — изръмжа Кармади. Мургавият погледна косо изпод дългите си миг ли, не каза нищо.

Кармади сви в юмрук лявата си ръка, бавно я отпусна. Очите му помръкнаха.

— Изръсете Кармади — въздъхна той. — Добрият Кармади. Бута мангизи. Лесен е. Само си поискайте. Бива, Тони, върни този билет и вземи два заедно.

Бръкна в джоба и му подаде банкнота. Мургавият изглеждаше обиден.

— Боже мой, мистър Кармади, не бих искал да мислите…

— Няма нищо. Какво е един билет за мач между приятели? Вземи два и заведи момичето си. Да върви по дяволите този Тарго.

Тони Акоста взе банкнотата, известно време гледа внимателно по-възрастния мъж, сетне много тихо добави:

— По-добре да ида с вас, мистър Кармади. Тарго ги сваля, и то не само на ринга. Има си разкошна блондинка точно на този етаж. Мис Ейдриън, в деветстотин и четиринайсет.

Кармади настръхна. Остави бавно чашата, завъртя я върху бюрото. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Той си е нехранимайко, Тони. Добре, в седем ще те чакам за вечеря пред твоя хотел.

— О, това е чудесно, мистър Кармади!

Тони Акоста излезе тихо и безшумно затвори външната врата.

Кармади стоеше до бюрото, гладеше с пръсти повърхността му, впил поглед в пода. Остана така дълго.

— Кармади, мухльото на Америка — чу мрачния си глас. — Човекът, който интимничи с прислугата и се заплесва по безпризорни мадами. Да.

Довърши питието, погледна часовника си, сложи шапката и синьото велурено палто и излезе. Тръгна по коридора, спря пред номер 914, вдигна ръка да почука, сетне я отпусна, без да докосне вратата.

Продължи бавно към асансьорите, слезе с единия, пое към улицата и колата си.

Редакцията на „Трибюн“ беше на ъгъла на „Четвърта улица“ и „Спринг“. Кармади паркира зад ъгъла, влезе през служебния вход и се качи до четвъртия етаж в раздрънкания асансьор, обслужван от един дядка със загаснала пура в устата и навито на руло списание, което държеше на педя от носа си, докато управляваше асансьора.

На четвъртия етаж върху голяма двойна врата висеше надпис: „Редакция «Вътрешна информация»“. Друг старец седеше край вратата зад бюрце с микрофон. Кармади почука по бюрото и каза:

— Адамс. Търси го Кармади.

Дядката промърмори нещо в микрофона, отпусна бутона и кимна.

Кармади мина през вратата покрай редакторска маса във формата на подкова, сетне покрай редица малки бюра, върху които тракаха пишещи машини. В дъното на стаята длъгнест червенокос мъж бездействаше, опънал крака върху издърпано от бюрото чекмедже, опрял тила си върху облегалката на опасно наклонения въртящ се стол. От устата му право към тавана стърчеше голяма лула.

Кармади застана до него, мъжът извъртя очи, без да помръдне никаква друга част от тялото си, и процеди покрай лулата:

— Привет, Кармади. Как са ленивите богаташи?

— Какво ще кажеш, ако хвърля поглед върху изрезките ти за един мъж — Кортуей. Или да бъда точен, щатски сенатор Джон Майърсън Кортуей.

Адамс свали крака на пода. Изправи се, като се подпря на ръба на бюрото. Отпусна лулата водоравно, измъкна я от устата си и се изплю в кошчето за боклук.

— Тая стара ледена шушулка? — учуди се той. — Кога ли пък са писали за него? Разбира се. — Стана отегчено, подхвърли: — Ела, човече — и тръгна покрай стената.

Подминаха друга редица бюра и някакво дебело момиче с размазан грим, което пишеше на машина и се кискаше над текста. Влязоха в голяма стая с двуметрови стелажи с папки, тук-там по някоя ниша между тях с масичка и стол.

Адамс зашари из папките, издърпа една и я сложи върху масичката.

— Разполагай се. Каква е далаверата?

Кармади подпря лакът на масичката, запрелиства дебел сноп изрезки. Бяха еднообразни, с политически характер, нищо сензационно. Сенатор Кортуей казал това и това по този и този въпрос, интересуващ обществото, говорил на това и това събрание, отишъл някъде, завърнал се от еди-къде си. Всичко изглеждаше невероятно досадно.

Разгледа няколко изрезки с фотографии на слаб белокос мъж със спокойно безизразно лице и хлътнали черни очи, в които не личеше никакво оживление или топлота. След малко попита:

— Имаш ли снимка, която може да задигна? Имам предвид истинска.

Адамс въздъхна, протегна се, изчезна някъде зад стелажите с папки. Върна се с лъскава черно-бяла снимка, хвърли я върху масичката.

— Можеш да я вземеш — рече той. — Имаме дузини. Тоя тип е безсмъртен. Да ти уредя ли автограф?

Кармади дълго разглежда снимката с присвити очи.

— Добра е — отбеляза бавно. — Кортуей женил ли се е някога?

— Не, откакто се помня — изръмжа Адамс. — Вероятно никога. Слушай, що за мистерия е това, по дяволите?

Кармади бавно му се усмихна. Извади манерката си, сложи я на масата до папката. Лицето на Адамс бързо живна и дългата му ръка се пресегна.

— Значи не е имал дете — продължи да разпитва Кармади. Адамс се ухили цинично зад манерката.

— Ами… май не е разгласявал такова нещо. А ако изобщо разбирам от мутри, не е имал. — Отпи яко, избърса устни, пак отпи.

— А това е много, много странно — обобщи Кармади. — Пийни още три пъти… и забрави, че си ме виждал.