7

Под вратата на номер 914 се прокрадваше светлина. Кармади почука тихо, оглеждайки коридора, и докато чакаше, ръката му в ръкавицата шареше леко по вратата. Чака дълго. Сетне се чу уморен глас:

— Да? Кой е?

— Кармади, гълъбче. Трябва да те видя. Идвам по работа.

Вратата щракна, отвори се. Той погледна изнуреното бледо лице, загадъчните очи, сега тъмносиви, а не теменуженосини. Под тях имаше петна като от грим. Силната ръчичка на момичето потрепваше на ръба на вратата.

— Ти ли си? — проточи тя. — Така си и мислех… Да, добре, но трябва да се изкъпя. Смърдя на полицаи.

— Петнайсет минути? — осведоми се нехайно Кармади, но я гледаше проницателно.

Тя бавно сви рамене, сетне кимна. Стори му се, че затварящата се врата рипна отгоре му. Продължи към своята стая, там хвърли шапката и шлифера, наля си уиски в чаша и отиде в банята да наточи студена вода от кранчето над мивката. Пиеше бавно, вгледан през прозорците към тъмния широк булевард. От време на време минаваше някоя кола — два бели лъча без начало, струящи от нищото.

Довърши питието, съблече се, пъхна се под душа. Облече си чисти дрехи, допълни манерката и я пъхна във вътрешния си джоб, извади от куфарче автоматичен пистолет с късо дуло и го подържа в ръка, вперил поглед в него. Пак го прибра в куфарчето, запали цигара и я изпуши.

Сложи си суха шапка и палто и се върна до номер 914.

Вратата беше дискретно открехната. Почука леко и се вмъкна, затвори, продължи към дневната и видя Джийн Ейдриън.

Седеше на канапето, току-що изкъпана, в широко виолетово кимоно с панталон. Влажен кичур коса висеше над слепоочието й. Дребните й гладки черти изпъкваха с релефност, каквато умората отпечатва върху лицата на младите.

— Ще пийнеш ли? — попита Кармади. Момичето махна вяло.

— Може.

Той взе чаши, наля уиски и студена вода и ги отнесе до канапето.

— Прибраха ли Тарго?

Брадичката й потрепна, докато се взираше в чашата си.

— Пак се разбесня, щеше да пробие стената с две ченгета. Обичат го това момче.

— Има още много да пати с ченгетата — отбеляза Кармади. — Сутринта фотографите ще го чакат с нетърпение. Мога да се сетя за някои хубави заглавия: „Известният боксьор се оказва по-бърз от гонг“, „Дюк Тарго обърква плановете на гангстерския свят“.

Момичето отпи от чашата си.

— Уморена съм — промълви. — И кракът ме сърби. Да обсъдим защо смяташ, че тази работа те засяга.

— Добре. — Щракна табакерата си, поднесе я под носа й. Докато тя се мъчеше да вземе цигара, добави: — Когато я запалиш, кажи ми защо го застреля.

Джийн Ейдриън пъхна цигарата между устните си, наведе глава да запали, всмукна и отметна глава. Очите й бавно възвърнаха цвета си, лека усмивка заигра по стиснатите й устни. Не отговори.

Кармади я наблюдава известно време, въртейки чашата в ръце. После каза, загледан в пода:

— Това беше твоят пистолет, пистолетът, който намерих тук следобеда. Тарго твърди, че го измъкнал от страничния си джоб — най-бавната работа на този свят. При това стрелял два пъти достатъчно точно, за да го убие, а онзи дори не успял да извади оръжието си от кобура под мишницата. Вятър работа! Но ти, с пистолета в чантата, която е в скута ти, и познавайки гангстера, би могла да успееш. При това онзи е гледал Тарго.

Момичето изрече безучастно:

— Чух, че си частен детектив. Син на някакъв голям политик. Обсъждаха те в управлението. Държат се така, сякаш се плашат малко от теб, от хората, които познаваш. Кой те насъска по мен?

— Те не се плашат от мен, гълъбче — рече Кармади. — Говорили са така, за да видят как ще реагираш, да разберат дали и аз съм замесен, и прочие. Нямат представа за какво става дума.

— Достатъчно ясно им бе казано за какво става въпрос.

Кармади поклати глава.

— Полицаят никога не вярва на онова, което му идва наготово. Писнало му е от врели-некипели. Според мен Макчесни се досеща, че ти си стреляла. Вече е наясно дали при кърпата на Тарго в джоба е имало пистолет.

Омекналите й пръсти изпуснаха недопушената цигара. Течението завъртя пердето на прозореца и в пепелника запълзяха люспици пепел. Тя бавно промълви:

— Добре, застрелях го. Допускаш ли, че бих се по колебала след случилото се днес следобед?

Кармади разтърка ухото си.

— Държа се несериозно — рече тихо. — Но не знаеш какво ми е на душата. Случи ми се нещо отвратително. Мислиш ли, че гангстерът е искал да убие Тарго?

— Така смятах… иначе нямаше да убия човек.

— Може би са искали просто да го сплашат. Както преди. В края на краищата не можеш да избягаш лесно от кабарето.

Тя троснато му възрази:

— Хората не ритат много срещу пистолети като неговия, калибър четирийсет и пет. Би могъл да избяга като нищо. Сигурно е имал намерение да убие някого. А и изобщо не съм искала Дюк да ме прикрива. Той просто грабна пистолета от ръката ми и пое всичко върху себе си. Има ли някакво значение? Естествено, че накрая всичко ще се разбере.

Зачовърка разсеяно все още горящата цигара в пепелника, загледана в пода. След миг се обади почти шепнешком:

— Това ли е всичко, което искаше да знаеш?

Без да движи главата си, Кармади крадешком погледна овала на лицето й, гъвкавата шия. Рече пресипнало:

— Шенвеър е знаел нещо. Момчето, с което бях в „Сирано“, го е проследило до някакво скривалище. Шенвеър го е убил. То е мъртво. Мъртво е, гълъбче… онова хлапе, дето работеше тук, в хотела. Тони, старшият пиколо. Още не съм съобщил в полицията.

Унило прозвуча автомобилен клаксон. Изведнъж момичето клюмна напред, после встрани и се просна върху коленете на Кармади. Лежеше почти по гръб в скута му, а клепачите й потрепваха. Сините венички по тях изпъкваха ясно под нежната кожа.

Той бавно раздвижи ръце и леко я прегърна, после напрегна мускули и я повдигна, Доближи лицето й до своето. Целуна я в крайчеца на устата.

Очите й се отвориха, загледа го с празен, невиждащ поглед. Той я целуна пак, силно, после я сложи да седне на канапето. Каза тихо:

— Това не беше преструвка, нали?

Тя скочи, извърна се. Гласът й беше нисък, напрегнат, гневен:

— Има нещо противно у теб! Нещо… сатанинско. Идваш тук, заявяваш ми, че е убит още един човек… после ме целуваш. Не мога да повярвам.

Кармади мрачно каза:

— Има нещо противно у всеки мъж, който изведнъж си падне по жената на друг.

— Не съм негова! — озъби се тя. — Дори не го харесвам… а и теб не харесвам.

Кармади сви рамене. Гледаха се един друг студено, враждебно. Момичето стисна зъби, след това извика яростно:

— Махай се! Не мога да говоря повече с теб. Не мога да те понасям. Ще се махнеш ли?

— Защо не — рече Кармади. Стана, взе шапката и палтото си.

Момичето рязко изхлипа, после с леки бързи крачки отиде до прозореца и застина там, с лице до стъклото.

Кармади измери гърба й, доближи я и се загледа в меката коса на тила й.

— Защо, по дяволите, не искаш да ти помогна? — попита. — Знам, че нещо не е наред. Няма да ти сторя зло.

Момичето заговори с омраза, втренчено в завесата пред себе си:

— Махай се! Не искам помощта ти. Върви си и не се връщай. Не искам да те виждам… никога вече.

Кармади бавно каза:

— Определено трябва да ти се помогне. Независимо дали ти харесва, или не. Онзи на снимката там, върху бюрото… струва ми се… знам кой е. И смятам, че не е умрял.

Момичето се обърна. Сега лицето й беше смъртнобледо. Впери очи в неговите. Дишаше хрипливо, с мъка. Мина доста време, преди да се обади:

— Хваната съм натясно. Това е. Нищо не можеш да направиш.

Кармади вдигна ръка, бавно прокара пръсти по бузата й, около изопнатата брадичка. Кестенявите му очи заискриха, устните му се присвиха в усмивка. Лукава, почти мошеническа усмивка.

— Бъркам, гълъбче — рече. — Изобщо не го познавам. Лека нощ.

Прекоси стаята, излезе в антрето. Когато отвори вратата, момичето сграбчи завесата и бавно взе да търка лице в нея.

Кармади не затвори вратата. Замръзна на прага, озовал се срещу двамата, които стояха отвън с пистолети в ръка. Бяха точно отпред, сякаш готови да почукат. Единият беше дебел, черноок, навъсен. Другият — албинос с остър поглед, продълговата глава и лъскава снежнобяла коса, която се подаваше изпод наквасената от дъжда черна шапка. Оголил в усмивка тънки остри зъби, приличаше на плъх.

Кармади понечи да затвори вратата зад себе си. Албиносът се обади:

— Задръж така, нещастник. За вратата говоря. Ще влезем.

Другият пристъпи бързо и с лявата си ръка опипа внимателно Кармади от горе до долу. Отстъпи и каза:

— Никакъв патлак, но под мишницата има разкошно шише.

Албиносът замахна с пистолета.

— Назад, нещастник. Трябва ни кукличката.

Кармади безизразно рече:

— Няма нужда от пистолета, Криц. Познавам и теб, и шефа ти. Ако иска да ме види, ще се радвам да поговорим.

Обърна се и влезе в стаята, последван от двамата гангстери.

Джийн Ейдриън не беше мръднала. Стоеше още до прозореца, притиснала завесата до бузата си, със затворени очи, все едно гласовете до вратата изобщо не бяха стигнали до нея.

После ги чу да влизат и очите й се отвориха. Обърна се бавно и втренчи поглед покрай Кармади в двамата гангстери. Албиносът спря насред стаята, огледа се мълчаливо, продължи към спалнята и банята. Чу се шум от отваряне и затваряне на врати. Върна се с леки котешки стъпки, разкопча палтото и килна шапката назад.

— Облечи се, кукло. Ще се повозим в дъжда. Ясно?

Момичето извърна очи към Кармади. Той сви рамене, усмихна се леко, разпери ръце.

— Такива ми ти работи, гълъбче. Няма да е зле да се съобразиш с думите му.

Лицето й се изопна, по него се изписа презрение. Бавно изрече:

— Ти… ти… — Гласът й премина в съскащ, неразбираем шепот. Прекоси сковано дневната и влезе в спалнята.

Албиносът пъхна цигара между тънките си устни, изкиска се задавено, сякаш устата му беше пълна със слюнки.

— Май не те харесва, нещастник.

Кармади се намръщи. Бавно отиде до писалището, облегна се на него и се втренчи в пода.

— Мисли, че съм я предал — обади се мрачно.

— Може и така да е, нещастник — провлече албиносът.

— Ти по-добре внимавай с нея — подразни го Кармади. — Бива си я с пистолета.

Подпря нехайно ръце зад гърба си на писалището, забарабани леко с пръсти по него, сетне неусетно сгъна кожената рамка със снимките и я подпъхна под попивателната.

Загрузка...