Камера помътняла

16

Под мивката в кухнята, сред кутиите със сапун, четките и кофите, Брус намери малко парче от кост. Изглеждаше човешка и той се запита дали не е на Джери Фабин.

Това го накара да си спомни за едно събитие, случило се много отдавна в живота му. Някога беше живял заедно с още две момчета и от време на време тримата се шегуваха, че си имат плъх Фред, който живее под мивката. Те разказваха на хората, че веднъж, когато били наистина много гладни, им се наложило да изядат горкия стар Фред.

Може би това беше парче от неговите кости — на плъха, живял под мивката им, измислен от тях, за да им прави компания.

Брус слушаше разговорите във фоайето.

— Това момче беше по-зле, отколкото изглеждаше. Почувствах го. Дойде един ден с колата си във Вентура и обиколи навсякъде, търсейки свой стар приятел. Разпозна къщата, спря колата и попита хората може ли да види Лео. „Лео почина. Съжаляваме, че сега го научавате.“ Като чу това, момъкът каза: „А, добре, ще намина пак в четвъртък.“ Отпътува и предполагам, че в четвъртък се е върнал да търси Лео. Какво ще кажете за това?

Той отпи от кафето си и продължи да ги слуша.

— …работи, в телефонния указател има само един телефонен номер. Набираш този номер, без значение кого търсиш. Има го на всяка страница… Казвам ви, абсолютно побъркано общество. И в портфейла си имаш този номер, номера, написан върху разни хартийки и визитни картички на различни хора. Ако забравиш номера, не можеш да се обадиш на никого.

— Можеш да набереш „Справки“.

— Те са на същия номер.

Не преставаше да слуша. Мястото, което описваха, му беше интересно. Когато позвъниш, се оказва, че телефонът отсреща е изключен или пък ти казват: „Набрали сте грешен номер“. Така че набираш отново същия номер и намираш човека, когото търсиш.

Когато човек отиде на доктор — а той там е само един, специализиран във всичко — се оказва, че докторът прилага една и съща терапия за всички болести. След като ти постави диагнозата, той ти предписва лекарството. Отиваш в аптеката и даваш рецептата, но аптекарят никога не може да разбере какво е написал докторът, така че ти дава единствените хапчета, които има — аспирин. И аспиринът те лекува от каквото и да си болен.

Законът също е само един и всички го нарушават непрекъснато. Полицаят винаги търпеливо ти обяснява кой закон си нарушил, а той всеки път е същият този закон. И наказанието винаги е едно и също за всички престъпления, от неправилно пресичане до държавна измяна — всичко се наказва със смърт. Общественото мнение настоява за отмяна на смъртното наказание, но това не може да стане, защото в такъв случай няма да има никакво наказание за неправилното пресичане на улицата. И всички постепенно измират, защото нарушават закона по един или друг начин.

„Предполагам, че когато хората са чули, че последният от тях е умрял — помисли си Брус — са си казали: «Как ли са тези хора? Нека да отидем да ги видим… Е, добре, ще наминем пак в четвъртък.»“

Въпреки че не беше много сигурен дали са си мислели това, той се засмя и когато изказа мислите си на глас, всички останали също се разсмяха.

— Много добре, Брус — казаха те.

От този момент нататък това се превърна в крилата фраза. Когато някой в „Самарканд Хаус“ не беше разбрал нещо или не беше намерил онова, за което са го изпратили, например тоалетната хартия, казваше: „Е, добре, предполагам, че ще намина пак в четвъртък.“ Всички приписваха тази шега на Брус. Смятаха я за негова идея. Като комиците по телевизията, които казваха подобни шеги от екрана отново и отново, всяка седмица. Шегата се разпространи из „Самарканд Хаус“ и всички знаеха какво означава.

По-късно, в една от Игрите, когато всички изказваха похвали на останалите за новото, което са донесли в „Нов път“, Брус получи признанието, че е донесъл хумора там. Той беше донесъл със себе си способността да вижда дори неприятните неща откъм забавната им страна. Всички в кръга ръкопляскаха и когато Брус вдигна поглед, видя усмивки и топли погледи. Шумът от аплодисментите им остана за дълго време в сърцето му.