Камера помътняла

6

Бележка. Агентът под прикритие от Отдела за борба с наркотиците се страхува най-много не от това, че ще го убият или пребият, а че ще му вкарат голяма доза халюциноген, и до края на живота му в главата му ще се прожектира някакъв филм на ужасите. Или че ще му пробутат смес от петдесет процента хероин и петдесет процента от Субстанцията С. Или двете неща заедно, плюс някоя отрова като стрихнин, която почти ще го убие, но не напълно, и всичко ще завърши по същия начин — като в безкраен филм на ужасите. И той ще се озове в психиатрия, или, което е още по-лошо, в някоя федерална клиника. И ще се опитва по цял ден и цяла нощ да чисти листните въшки от себе си, или ще се чуди защо не може да покрие с восък пода. И това ще се случи, защото някой ще разбере с какво се занимава агентът и ще го изработи. По най-гадния възможен начин — чрез стоката, която продават и против която той се бори.

Докато караше предпазливо към къщи, Боб Арктър си мислеше, че както дилърите, така и наркоманите знаят какво причинява на хората уличната дрога. И приемат това.

Ремонтната кола пристигна на мястото, където бяха спрели, и оправиха колата им срещу заплащане от трийсет долара. Всичко останало изглеждаше наред, само дето механикът за известно време огледа внимателно лявото предно окачване.

— Нещо не е наред ли? — попита Арктър.

— Възможно е да имате неприятности при остри завои — отвърна механикът. — Отклонява ли се колата от зададения курс?

Арктър не беше забелязал да има подобно нещо. Но механикът отказа да говори повече по темата. Той само оправи цилиндричната пружина и сферичното съединение и напълни ресорите с масло. Арктър му плати и ремонтната кола си тръгна. После тримата се качиха на колата — и Барис, и Лъкман седнаха отзад — и потеглиха на север, към окръг Ориндж.

Докато караше, Арктър размишляваше върху друг забавен аспект, свързан с агентите под прикритие и дилърите. Няколкото агенти, които познаваше, играеха ролята на дилъри в своята работа под прикритие и продаваха хашиш, а понякога дори и хероин. Това беше добро прикритие, но също така даваше на агента постепенно нарастващи допълнителни доходи, освен редовната му заплата, плюс премиите при заловени големи пратки наркотици. Освен това агентите се пристрастяваха все повече и повече към самите наркотици и към този начин на живот, разбира се. Те ставаха богати дилъри, пристрастени към дрогата и след време някои от тях започваха постепенно да се отклоняват от задълженията си в служба на закона за сметка на дилърството. От друга страна, някои дилъри, за да се справят с враговете си или за да се спасят от разорение, започваха да доносничат и се превръщаха в неофициални агенти под прикритие. Това беше много объркващо. Изобщо, в света на наркотиците всичко бе много заплетено. За Боб Арктър, например, нещата също се бяха объркали: докато този следобед караше по магистралата от Сан Диего и той, и двамата му приятели насмалко не бяха загинали, а междувременно властите — както се надяваше той — инсталираха подслушвателна апаратура в дома им. Ако вече го бяха сторили, тогава вероятно отсега нататък той щеше да е защитен от някои неща като тези, които се случиха днес. Беше си чист късмет, че в края на краищата, вместо да бъде отровен, застрелян или надрусан смъртоносно, щеше да получи възможност да пипне враговете си, да пипне онзи, който беше по петите му и който всъщност днес едва не го бе довършил. Веднъж щом холокамерите бъдеха монтирани в къщата, щяха да останат твърде малко възможности да бъде атакуван или саботиран. Или поне да бъде атакуван или саботиран успешно.

Това беше единственото нещо, което го успокояваше. Докато караше в натоварения трафик през късния следобед, той си мислеше, че може и да е истина, че гузните бягат негонени. И със сигурност беше истина, че бягат, и то как бягат, когато усетят, че са преследвани. Преследвани от някой, който си разбира от работата и в същото време остава неизвестен. И е много близо. „Толкова близо — помисли си той, — колкото е задната седалка на тази кола. Където седи един тип със своя смешен 22-калибров пистолет и с не по-малко смешен самоделно направен заглушител, и когато Лъкман легне да спи както обикновено, този тип като нищо ще ми пусне един куршум в тила, и ще бъда мъртъв като Боби Кенеди, който умря от изстрел от оръжие със същия калибър.

И е възможно това да се случи не само днес, но и всеки ден. И всяка една нощ.

Но не и в къщата, където ще мога да преглеждам записите от холокамерите. Съвсем скоро ще знам много добре какво прави всеки в къщата ми и кога го прави, и вероятно дори защо го прави. Всеки, включително и самият аз. Ще наблюдавам и себе си — как ставам през нощта да пикая. Ще наблюдавам всички стаи по двайсет и четири часа в денонощието… Въпреки че може и да закъснея. Няма да успея да направя нищо, ако холокамерите покажат, че някой сипва в кафето ми някаква нервнопаралитична отрова, която «Ангелите на ада» са откраднали от военните арсенали. Тогава някой друг от Академията ще гледа записите как се гърча, без да разбирам къде съм и какво е станало с мен. За мен ще бъде късно да хвана злодея. Ще го стори някой друг.“

Лъкман се обади:

— Чудя се какво ли става вкъщи, след като цял ден не сме били там. Знаеш ли, Боб, явно някой се опитва да ти причини големи неприятности. Надявам се като се приберем къщата още да си е на мястото.

— Да — отвърна Арктър. — Опитвам се да не мисля за това. Така и не успяхме да наемем цефскоп.

Установи, че гласът му звучи вяло и апатично.

— Аз не бих се безпокоил чак толкова — изрече Барис неочаквано бодро.

— Така ли? — попита Лъкман раздразнено. — Господи, а ако са разбили къщата и са ограбили всичко, каквото имаме? Тоест всичко, което притежава Боб? Или са убили, или осакатили животните? Или…

— Оставил съм малка изненада за всеки, влязъл в къщата в наше отсъствие — отвърна Барис. — Подготвих я рано сутринта… Доста поработих, докато направя всичко. Електронна изненада.

— Каква е тази електронна изненада? — попита рязко Арктър, опитвайки се да скрие безпокойството си. — Това е моята къща, Джим, и ти не можеш да монтираш…

— Спокойно, спокойно — отвърна Барис. — Както биха казали нашите немски приятели — leise14. Което означава: давай го по-спокойно.

— Какво си направил?

— Ако входната врата се отвори по време на отсъствието ни — каза Барис, — моят касетофон ще започне да записва. Скрил съм го под дивана. Има лента за двучасов запис. Сложил съм три универсални микрофона „Сони“ на три различни…

— Трябваше да ме предупредиш — каза Арктър.

— А ако влязат през някой от прозорците? — попита Лъкман. — Или през задния вход?

— За да увелича шанса да влязат през входната врата — продължи Барис, — а не по някой по-необичаен начин, предвидливо я оставих отключена.

След кратка пауза Лъкман започна да се хили.

— Предвиди ли, че може да не знаят, че е отключена? — попита Арктър.

— Оставих бележка.

— Майтапиш се.

— Да — каза Барис след малко.

— Мамка му, наистина ли се майтапиш, или не? — попита Лъкман. — С теб не може да се говори. Майтапи ли се той, Боб?

— Ще видим като се приберем — отвърна Арктър. — Ако на вратата има бележка и е отключено, ще знаем, че не се майтапи.

— Те могат да свалят бележката — каза Лъкман, — а после да ограбят всичко, да изпочупят къщата и накрая да заключат вратата. И така няма да разберем. Никога няма да разберем. Със сигурност. Няма как.

— Разбира се, че се шегувам! — изрече Барис енергично. — Само психар може да направи такова нещо — да остави къщата си отключена, с бележка на входната врата!

Арктър се обърна към него и попита:

— Какво написа на бележката, Джим?

— До кого беше бележката? — присъедини се към него Лъкман. — Дори не знаех, че умееш да пишеш.

Барис отговори превзето:

— Написах: „Дона, влез, вратата е отключена. Ние…“

Той млъкна за момент и после продължи, вече с нормален тон:

— Бележката беше за Дона.

— Той го е направил — каза Лъкман. — Наистина го е направил. Всичко това.

— По такъв начин, Боб — каза Барис, отново с приповдигнат тон, — ние ще узнаем кой е направил всичко това. Много важно е да го узнаем.

— Освен ако не откраднат касетофона, след като откраднат дивана — каза Арктър.

Съобразяваше трескаво какви проблеми всъщност щеше да създаде тази поредна детинщина на непризнатия гений на електрониката. „По дяволите — реши той, — те ще намерят микрофоните през първите десет минути и те ще ги отведат до касетофона. Знаят много добре какво да правят. Ще изтрият лентата, ще я превъртят, ще я оставят така, ще оставят вратата незаключена и бележката на нея. Всъщност може би незаключената врата ще улесни работата им. Проклетият Барис! Сигурно е забравил да пъхне щепсела на касетофона в контакта. Разбира се, ако го намери изключен…

Тогава той ще разбере, че някой е бил там — осъзна Арктър. — Ще ни го натяква дни наред. Че някой е влизал, намерил е устройството му и хитро го е изключил. Така че, ако го намерят изключено, надявам се да го включат и освен това да го нагласят правилно. Всъщност това, което трябва да направят, е да тестват цялата му система за подслушване, както тестват своята, да се уверят, че функционира перфектно и тогава да я заредят отново без никакъв запис вътре, за да се задейства когато някой друг — например те самите — влезе в къщата. Защото иначе Барис винаги ще има подозрения.“

Докато караше, той продължи теоретичния анализ на ситуацията чрез един добре познат пример. Бяха му го преподавали по време на обучението му в полицейската академия. Или го беше прочел в някой вестник.

Бележка. Една от най-ефективните форми на индустриален или военен саботаж се състоеше в повреди, за които никога не можеше да се докаже със сигурност, че са умишлени. Това беше нещо като невидимо политическо движение, за което не се знае дали съществува изобщо. Ако намериш в колата си бомба, това означава наличието на враг. Ако обществена сграда или щабквартира на политическа сила бъдат взривени, тогава е налице политически враг. Но ако възникне някоя случайност или серия от случайности, ако оборудването просто откаже да функционира, особено ако това стане постепенно, за дълъг период от време, с множество дребни повреди и засечки — тогава жертвата, независимо дали е отделна личност, партия или държава, дори и не помисля да се защити.

„Всъщност — размишляваше Арктър, докато караше съвсем бавно по магистралата — човек започва да си мисли, че е станал параноик и всъщност няма врагове. Започва да се съмнява в себе си. Колата му се е строшила — просто е имал лош късмет. И приятелите му се съгласяват с това. Но той се съмнява. Което му вреди още повече, отколкото някоя реална опасност. Това продължава дълго време. Човекът, или хората, които се опитват да му навредят, продължават да се намесват от време на време. Междувременно, ако жертвата открие кои са те, има добър шанс да се справи с тях — по-добър, отколкото ако го застрелят с пушка с оптически мерник. Това е неговото предимство.“

Той знаеше добре, че всяка нация в света обучава множество агенти и ги изпраща някъде — да разхлабят някой болт на едно място, да отвъртят винт другаде, да прекъснат кабел или да запалят малък пожар, да затрият някой документ… Малки приключения. Парче дъвка в ксерокс машината на някое държавно учреждение може да унищожи незаменим и жизненоважен документ. Да съсипе оригинала, вместо да го копира. Излишъкът от сапун и тоалетна хартия, както беше добре известно на радикално настроените хипита от шейсетте години, може да запуши цялата канализация на някоя офис сграда и да накара всичките й обитатели да я напуснат за цяла седмица. Топче нафталин в бензиновия резервоар на колата изкарва двигателя от строя две седмици по-късно, когато тя е в друг град и не е останало замърсено гориво, което да се анализира. Радио– или телевизионна станция може да престане да работи при срязването на някой проводник или захранващ кабел. И така нататък.

Много от аристократичните социални класи на миналото са използвали за целта помощта на градинарите и домашните прислужнички — счупена ваза, изпуснато безценно бижу…

— Защо направи това, Растъс Браун?

— Аз… ъъъ, забравих, госпожа…

И нищо не може да се направи, или твърде малко. Нито от богатия аристократ, нито от политическия писател, недолюбван от режима, нито от малката нова нация, размахала юмрук срещу САЩ или Русия…

Веднъж съпругата на американския посланик в Гватемала се похвалила публично, че нейният въоръжен с пистолет съпруг е свалил лявото правителство в тази малка държава. След въпросния груб гаф посланикът загубил работата си и бил преместен в малка азиатска държава, и докато карал спортната си кола, внезапно установил, че бавно каращ камион преминава от съседното платно право срещу него. Секунда по-късно от посланика не останало нищо. Пистолетът му и това, че зад гърба му стои ЦРУ, изобщо не му помогнало. Жена му написала не едно стихотворение по този повод.

— Оу, какво стана? — сигурно е възкликнал собственикът на камиона пред местните власти. — Как се случи така? О!

„Или както направи бившата ми съпруга“ — спомни си Арктър. По това време той работеше като инспектор в застрахователна компания („Пият ли много съседите ви откъм хола?“) и тя негодуваше, че пише отчети до късно през нощта вместо да трепери от възторг пред нейната красота. Към края на техния съвместен живот тя се беше научила на много номера по време на нощната му работа, като например да си изгори ръката с цигарата, да й влезе нещо в окото, да изчисти прахта в кабинета му или безкрайно дълго да търси някакъв дребен предмет около пишещата му машина. Отначало той неохотно спираше работа и покорно се отдаваше на възторжен трепет пред красотата й. Но когато удари главата си в кухненския шкаф, докато изваждаше машината за пуканки, намери по-добро решение.

— Ако са убили животните ни — мърмореше Лъкман, — ще ги взривя. Ще ги пипна всичките. Ще наема професионалист от Лос Анджелис, от бандата на Пантерите.

— Не са ги убили — каза Барис. — Защо да осакатяват животните? Те нищо не са направили.

— А аз направил ли съм нещо? — попита Арктър.

— Очевидно те така смятат — каза Барис.

Лъкман каза:

— „Ако знаех, че е безвредно, щях да го убия сама.“ Помните ли?

— Но тя е порядъчно момиче — възрази Барис. — Тя никога не би влязла в чужда къща и има добри доходи. Помните ли апартамента й? Богатите никога няма да разберат колко ценен е животът. Това е друго нещо. Помниш ли Телма Корнфорд, Боб? Дребното момиче с огромните цици? Тя никога не носеше сутиен и все гледахме в зърната й. Веднъж дойде при нас с молба да убием онова водно конче. И когато й обяснихме…

Седналият зад волана на бавно движещата се кола Боб Арктър остави теоретичните размишления и си припомни за момент това, което беше впечатлило всички тях — изящното и елегантно момиче с поло и красиви щръкнали гърди дойде при тях и поиска да убият голямото безобидно насекомо, което всъщност дори е полезно, защото яде комари, а това беше в годината, в която в окръг Ориндж се очакваше епидемия от енцефалит. Когато й обясниха какво представлява насекомото, тя изрече думите, които станаха за тях символ на всичко, от което трябва да се боят и което трябва да презират:

АКО ЗНАЕХ, ЧЕ Е БЕЗВРЕДНО, ЩЯХ ДА ГО УБИЯ САМА.

Това толкова ги смая (и все още ги смайваше), че добре образованата и материално осигурена Телма Корнфорд веднага се превърна в техен враг, толкова голям враг, че за нейно недоумение, те веднага изскочиха от апартамента й и се върнаха при безпорядъка в своята къща. Колкото повече размишляваха върху това и си спомняха случилото се, толкова по-очевидна ставаше пропастта между техния свят и нея. „Нейното сърце — мислеше си Арктър — е като празна кухня. Покрит с плочки под, оголени водопроводни тръби, сушилня със светла на цвят, изтъркана повърхност и една забравена чаша на ръба на кухненската мивка, за която на никого не му пука.“

Веднъж, преди да започне работата си като агент под прикритие, Арктър вземаше показания от семейна двойка заможни порядъчни хора от висшето общество, чиято покъщина беше задигната по време на отсъствието им, очевидно от наркомани. По онова време такива хора все още живееха в райони, където действаха скитащи банди от крадци по домовете. Професионални банди, със съгледвачи с уоки-токи, които дебнеха на две-три мили нататък по улицата да не би собствениците да се върнат. Той още помнеше думите на мъжа и жената: „Хората, които влизат с взлом в къщата ти и ти крадат цветния телевизор, с нищо не са по-добри от онези, които осакатяват животни или вандалски унищожават безценни произведения на изкуството.“ Тогава Арктър спря за момент да записва показанията им и възрази: „Не, наркоманите рядко нараняват животни.“ Той самият беше виждал как наркомани хранят наранени животни и се грижат за тях дълго време, докато порядъчните вероятно отдавна биха ги „приспали“ — термин, с който порядъчните означаваха убийствата, подобно на едновремешната мафия. Веднъж беше помогнал на двама типове, надрусани до козирката, които се бяха заели с тежкото изпитание да освободят котка, заседнала в счупен прозорец. Двамата, едва способни да виждат и да разбират какво става, се занимаваха с това повече от час търпеливо и грижливо, докато не извадиха животинчето, само леко окървавено. После го нахраниха. Не знаеха на кого е котето. Вероятно е било гладно и е надушило храната през счупения им прозорец. Двамата не го забелязвали, докато не започнало да надава писъци, а тогава забравили за своите видения, за да му помогнат.

Що се отнася до „безценните произведения на изкуството“, Арктър не беше много сигурен, защото не разбираше какво точно означава това. По време на виетнамската война в Май Лай по заповед на ЦРУ били унищожени четиристотин и петдесет безценни произведения на изкуството, а освен това били избити воловете, кокошките и всички останали животни. Когато се сетеше за това, той винаги се вбесяваше и му беше трудно да мисли за картините в музеите.

— Не ви ли се струва — попита той спътниците си, докато караше внимателно, — че когато умрем и се появим пред Господ в Деня на Страшния съд, ще се окаже, че греховете ни са записани в хронологичен ред или са подредени според това колко са сериозни, или по азбучен ред? Защото не искам, когато умра на осемдесет и шест годишна възраст, пред мен да се появи Бог и да извика гръмогласно: „Значи ти си онова малко момче, което открадна трите бутилки кока-кола от камиона на паркинга пред магазин «7–11» през 1962 година?“

— Мисля, че са написани разбъркано — предположи Лъкман. — И ти дават компютърна разпечатка с всичките, разположени в една колонка.

— Грехът — каза Барис, подсмихвайки се, — е остарял юдейско-християнски мит.

— Може би държат всичките ти грехове в голяма бъчва — каза Арктър и се обърна, за да погледне антисемита Барис. — Бъчва за туршия. И просто я обръщат и изливат съдържанието й върху лицето ти и ти стоиш, залят с грехове. С твоите собствени грехове плюс няколко чужди, попаднали там по погрешка.

— На някой друг, но със същото име — каза Лъкман. — Друг Робърт Арктър. Как мислиш, Барис, колко Робърт Арктъровци има? — Той побутна с лакът Барис. — Дали компютрите на Калифорнийския технологичен университет могат да ни кажат това? И да ни извадят разпечатка с всички Джим Барисовци?

„Колко Боб Арктъровци съществуват? — запита се Боб Арктър. — Странна и шибана мисъл. На мен са ми известни двама. Единият се казва Фред и ще наблюдава другия, на име Боб. Същата личност. Или не е същата? Дали в действителност Фред е същият като Боб? Знае ли някой отговора на този въпрос? Ако някой го знае, това трябва да съм аз, защото съм единственият човек на света, който знае, че Фред е Боб Арктър. Но кой съм аз? Кой от тях съм аз?“

Когато пристигнаха, паркираха и извървяха предпазливо пътя до входната врата, я намериха отключена, с бележката на Барис на нея. Всичко изглеждаше така, както го бяха оставили.

Подозренията на Барис се пробудиха веднага.

— Аха — промърмори той влизайки. Пресегна се към горния рафт на шкафа до вратата и взе 22-калибровия си пистолет. Стискаше го в ръка докато обикаляха наоколо. Животните усетиха присъствието им и както винаги се разцвърчаха за храна.

— Е, Барис — каза Лъкман, — сега виждам, че си прав. Тук наистина е идвал някой, защото, нали виждаш — и ти също виждаш, нали, Боб? — защото старателно са заличени всички следи, които иначе щяха да останат.

Той се оригна възмутено и отиде в кухнята, да си вземе кутия бира от хладилника.

— Барис — каза той, — прецакал си се.

Барис не му обърна внимание и продължи да обикаля из къщата с пистолета, проверявайки апаратурата си. „А може би ще намери следи — мислеше си Арктър, докато го наблюдаваше. — Може би са оставили нещо след себе си. Странно е как параноята понякога за кратко време се преплита с реалността. При много специални условия, такива като днешните. Ако Барис намери следи, първото нещо, което ще си помисли ще бъде, че нарочно съм примамил всички да напуснат къщата, за да позволя на тайнствените неканени гости да свършат работата си тук. А после ще съобрази кой е идвал, защо е идвал и всичко останало, ако вече не се е досетил за това. И то доста отдавна. Достатъчно отдавна, за да е организирал повреждането на цефскопа, саботажа на колата и Бог знае какво още. Може би ако включа осветлението в гаража, цялата къща ще хвръкне във въздуха“.

Но главният въпрос беше дали екипът е дошъл и е монтирал наблюдателната апаратура. Нямаше как да разбере, докато не говори с Ханк и Ханк не му даде убедително доказателство — плана на разположението на апаратурата и къде могат да се преглеждат записите. И цялата допълнителна информация, която искат да му дадат ръководителят на екипа, монтирал апаратурата, както и останалите експерти, включени в операцията. Операцията против Боб Арктър, заподозрения.

— Вижте това! — каза Барис. Беше се навел над пепелника върху масата за кафе. Извика рязко: — Елате тук!

Двамата мъже веднага се отзоваха. Арктър се наведе и почувства, че от пепелника идва топлина.

— Угарка от цигара, все още гореща! — изрече Лъкман смаяно. — Точно така.

„Господи! — помисли си Арктър. — Идвали са. Един от тях е пушил и машинално е загасил цигарата в пепелника. Значи току-що са си тръгнали. Пепелникът, както винаги, е препълнен. Човекът от екипа вероятно е решил, че никой няма да забележи допълнителния фас, който за секунди ще изстине.“

— Чакайте за момент — каза Лъкман, проучвайки пепелника. В следващия миг измъкна един от фасовете. — Този е горещият. Пушили са марихуана, докато са били тук. Но какво са правили? Какво, по дяволите, са правили?

Той се оглеждаше навъсено наоколо, объркан и ядосан.

— Боб, мамка му… Барис беше прав. Някой е бил тук! Този фас все още е горещ и ти можеш да подушиш на какво мирише. — Той поднесе угарката под носа на Арктър. — Да, още тлее някъде отвътре. Сигурно някое семе. Вероятно не са нарязали тревата добре, преди да свият цигарата.

— Този фас — каза Барис, не по-малко намръщен, — може и да не е оставен тук случайно. Това очевидно не е недоглеждане.

— Какво е тогава? — попита Арктър, чудейки се що за полицейски екип е този, в който има наркоман, пушещ трева пред колегите си по време на работа.

— Може би са дошли специално, за да ни подхвърлят дрога в къщата? — каза Барис. — И после да се обадят в полицията. Да ни натопят. Може да са скрили дрогата; например в телефона или в отдушниците. Трябва да огледаме цялата къща и да изчистим всичко, преди да се обадят в полицията. Сигурно разполагаме само с часове.

— Провери розетките по стените — каза Лъкман. — Аз ще се заема с телефона.

— Чакай! — каза Барис, вдигайки ръка. — Ако ни видят, че тършуваме точно преди акцията…

— Каква акция? — попита Арктър.

— Ако сега се хвърлим презглава да търсим наркотиците — обясни Барис, — не можем да твърдим — макар че е истина, — че не знаем нищо за тях. Ще ни пипнат точно когато ги намерим. Може това да е част от плана им.

— Мамка му! — изрече Лъкман ядосано и се стовари върху дивана. — Мамка му, мамка му, мамка му! Нищо не можем да направим. Вероятно са скрили дрогата на хиляди места и никога няма да намерим всичко. Загазихме.

Той погледа Арктър безпомощно.

— Загазихме!

Арктър се обърна към Барис и попита:

— А какво става с електронната ти система, свързана с входната врата?

Беше забравил за това. Както и Барис, очевидно. А също и Лъкман.

— Да, там трябва да има много важна информация — каза Барис. Отиде до дивана, клекна, пресегна се отдолу, изсумтя и измъкна малък пластмасов касетофон.

— Това ще ни каже много неща… — започна той, но после се намръщи. — Е, в края на краищата може и да се окаже, че информацията не е толкова важна.

Пъхна щепсела в контакта и остави касетофончето на масичката за кафе.

— Ние вече знаем най-важното, че някой е идвал по време на нашето отсъствие. Това беше главната задача.

Последва мълчание.

— Обзалагам се, че мога да отгатна — каза Арктър.

— Първото нещо, което са направили, когато са влезли — каза Барис, — е било да го изключат. А аз го бях оставил включен. А вижте — сега е изключен. Така че, макар и аз…

— Нищо ли не е записал? — попита Лъкман, разочарован.

— Направили са всичко бързо — каза Барис. — Преди и един инч от лентата да мине през записващата глава. Това, между другото, е много хубаво касетофонче, „Сони“. Има отделни глави за прослушване, изтриване и запис, както и „Долби“ система за намаляване на шума. Купих го евтино на една разпродажба. Досега не ми е създавало никакви проблеми.

— Нещо незаменимо за душата — каза Арктър.

— Абсолютно — съгласи се Барис, докато се настаняваше в креслото и се облягаше назад, сваляйки слънчевите си очила. — В момента нямаме друго средство, за да разберем какви са плановете им. Знаеш ли, Боб, мисля, че можеш да направиш едно нещо, въпреки че ще отнеме време.

— Да продам къщата и да се преместя — каза Арктър.

Барис кимна.

— Дявол да го вземе! — възрази Лъкман. — Това е нашият дом.

— Колко струват сега къщи като тази в нашия район? — попита Барис, сключвайки ръце зад тила си. — Лихвеният процент се е покачил. Може и да спечелиш от тази работа, Боб. От друга страна, при бърза продажба може да претърпиш загуба. Но, Господи, Боб, против теб действат професионалисти!

— Познавате ли добър агент по продажби на недвижима собственост? — обърна се Лъкман към двамата.

— Винаги се интересуват от причината за продажба — отбеляза Арктър. — Какво ще им кажем?

— Да, не можем да им кажем истината — съгласи се Лъкман. — Бихме могли да им кажем…

Той се замисли, докато мрачно пиеше бирата си.

— Нищо не мога да се сетя. Барис, каква причина да изтъкнем?

— Просто ще им кажем, че из цялата къща са скрити наркотици, и тъй като не знаем къде са, сме решили да се преместим и нека новият собственик се мъчи вместо нас.

— Не — възрази Барис. — Не мисля, че можем да си позволим да кажем такова нещо. Предлагам да кажеш, Боб, че си почнал нова работа.

— И къде му е новата работа? — попита Лъкман.

— В Кливлънд — каза Барис.

— Мисля, че трябва да им кажем истината — настоя Арктър. — Всъщност, можем да пуснем обява в „Ню Йорк таймс“: „Модерна къща с три големи стаи с висококачествена дрога, скрита навсякъде. Стойността на дрогата влиза в цената“.

— Ще започнат да ни звънят и да ни питат каква е дрогата — възрази Лъкман. — А ние не знаем. Може да е всякаква.

— Освен това ще се интересуват какво е количеството — обади се Барис. — Сериозните купувачи няма начин да не се заинтересуват колко дрога има тук.

— Да — каза Лъкман. — Възможно е да има унция трева или пък фунтове хероин.

— Предлагам — каза Барис — да се обадим на Отдела за борба с наркотиците, да им обясним ситуацията и да ги помолим да дойдат и да приберат дрогата. Да претърсят къщата, да я намерят и да се погрижат за нея. Защото, нека бъдем реалисти — наистина няма време да се продаде къщата. Проучвал съм как стоят нещата в подобна ситуация от гледна точка на закона, и в повечето литература пише…

— Ти си луд! — каза Лъкман и го изгледа, сякаш вижда някоя от листните въшки на Джери. — Да се обадим на Отдела за борба с наркотиците? Тука за нула време ще се напълни с агенти…

— Това е най-доброто, на което можем да се надяваме — продължи Барис спокойно — и ще минем през детектор на лъжата, за да докажем, че не знаем какво е скрито тук и къде е скрито. То е тук без наше знание и разрешение. Ако им кажеш това, Боб, те ще те оправдаят. — След кратка пауза добави: — Евентуално. След като всички факти се изяснят от съда.

— Но от друга страна — каза Лъкман, — ние имаме свои собствени скривалища. Ние знаем къде са те и какво сме слагали там. Означава ли това, че сме готови да изпразним собствените си скривалища? И ако пропуснем някое? Дори едно? Господи, това е ужасно!

— Нямаме никакъв изход — каза Арктър. — Явно сме им в кърпа вързани.

От съседната стая излезе Дона Хоторн. Носеше къси до коленете панталони, косата й беше разрошена, а лицето — подпухнало, явно беше спала.

— Прочетох бележката и влязох — каза тя. — Почаках ви малко и после заспах. На бележката не пишеше кога ще се върнете. Защо се бяхте развикали? Господи, колко сте нервни. Събудихте ме.

— Ти ли пуши трева тук? — попита я Арктър. — Преди да заспиш?

— Разбира се — каза тя. — Иначе нямаше да мога да заспя.

— Този фас е на Дона — каза Лъкман. — Дай й го.

„Господи — помисли си Боб Арктър. — Бях затънал във всичко това, точно колкото и те. Затънали бяхме заедно“. Тръсна глава, потрепера и примигна. „Въпреки нещата, които знам — продължи размислите си той, — аз продължавах да съм затънал сред тази лудост и параноя заедно с тях, виждах всичко по начина, по който го виждаха те — размито. Отново е мрачно — мракът, който обгръща тях, обгръща и мен. Мракът обгръща целия този илюзорен свят, в който блуждаем.“

— Ти ни спаси — каза той на Дона.

— От какво? — попита тя, озадачена и сънена.

„Не това, което съм аз — помисли си той, — и не това, което знам, ни отърва днес, а това момиче — то ни спаси и тримата. Дребното чернокосо момиче със смешните дрехи, за което докладвам, което лъжа и с което се надявам да спя… Друга лъжлива и шибана реалност, която се върти около това секси момиче, рационална гледна точка, която внезапно ни върна на земята. Какво ли щеше да стане с нас иначе? Ние и тримата бяхме затънали. И то не за първи път. Дори не за първи път в днешния ден.“

— Не бива да оставяте къщата отключена — каза Дона. — Можеха да ви ограбят и вие щяхте да сте си виновни. Големите застрахователни компании казват, че не плащат, когато някой остави вратата или прозореца отключен. Това е главната причина, поради която влязох, като видях бележката. Когато вратата е отключена, трябва да има човек тук.

— Откога си тук? — попита я Арктър. Може би тя беше прекъснала слагането на апаратурата. А може би не. Най-вероятно не.

— От около трийсет и осем минути. — Лицето й се проясни. — Боб, донесох книгата за вълците, искаш ли да я видиш? Има много гадости в нея, ако ме разбираш…

— В живота има само гадости и нищо друго — каза Барис, по-скоро на себе си. — Гадости, които водят към гроба. И това важи за всичко и всички.

— Правилно ли чух, че искаш да продадеш къщата? — обърна се Дона към Арктър. — Или съм го сънувала? Не съм много сигурна, това което чух, звучеше странно и шантаво.

— Всички сме го сънували — отвърна Арктър.

„Ако наркоманът е последният, който разбира, че е наркоман, то може би всеки човек последен разбира какво точно е имал предвид когато е казал нещо“ — помисли си той. Чудеше се колко от нещата, които Дона го е чула да казва, са били сериозно негово намерение. Чудеше се каква част от безумието през този ден — неговото собствено безумие — беше реалност, или бе само резултат от контакта му с откачени, от откачената ситуация? Във всеки случай, за него гледната точка на Дона беше еталон за реалност. Тя беше задала естествен за нея въпрос. Как му се искаше да може да й отговори.