Камера помътняла

2

— Джентълмени от Клуба на анахаймските лъвове — започна човекът с микрофона, — този следобед окръг Ориндж ни е предоставил прекрасната възможност да изслушаме агент под прикритие от Отдела за борба с наркотиците на полицията в окръг Ориндж, след което ще можем и да му зададем въпроси.

Той сияеше, този човек с безвкусен розов костюм, широка ластична жълта вратовръзка, синя риза и обувки от изкуствена кожа. Беше прекалено дебел, прекалено стар и прекалено щастлив, въпреки че нямаше много поводи за щастие.

Докато го гледаше, агентът под прикритие усети, че му се повдига.

— Както вече сте забелязали — каза водещият на Клуба на лъвовете, — вие почти не виждате човека, седнал от дясната ми страна, защото той е облечен с нещо, наречено „калейдоскопен костюм“. Той носи — и е длъжен да носи — този костюм по време на някои дейности, всъщност на повечето дейности от своята всекидневна работа в служба на закона. После той ще обясни защо.

Публиката, която представляваше точно копие на водещия във всяко отношение, наблюдаваше индивида с калейдоскопния костюм.

— Ще наричаме този човек Фред — обяви водещият, — защото това е кодовото му име, под което докладва събраната от него информация. Щом веднъж облече калейдоскопния костюм, той не може да бъде разпознат по гласа си и външния си вид, дори с помощта на специализирана техника. Прилича на неясно петно и нищо повече, нали? Прав ли съм?

Той се усмихна широко. Зрителите решиха, че това наистина е забавно и също започнаха да се усмихват.

Калейдоскопният костюм беше изобретен случайно от С.А.Пауърс, служител на „Лаборатории Бел“. Няколко години по-рано той експериментирал с вещества, действащи възбуждащо върху нервните клетки. Една нощ, след като си инжектирал препарат IV, установил, че нивото на GABA10 в мозъка му катастрофално е спаднало. После пред погледа му върху далечната стена на спалнята се появили пламтящи светлинни изображения, които в момента му заприличали на калейдоскопичен колаж от произведения на съвременната абстрактна живопис.

В продължение на около шест часа С.А.Пауърс наблюдавал като омагьосан хиляди картини на Пикасо, сменящи се с невероятна скорост. После прегледал творбите на Пол Клее, при това много повече на брой, отколкото художникът е нарисувал през целия си живот. Когато дошъл ред на шедьоврите на Модиляни, С.А.Пауърс предположил (всяко нещо се нуждае от своето обяснение), че розенкройцерите му изпращат картините по телепатичен път, вероятно подпомогнати от някакви микрорелейни системи с голяма мощност. Но после, когато започнали да го измъчват произведенията на Кандински, той си спомнил, че в „Ермитажа“ в Ленинград са се специализирали по точно такъв абстрактен модернизъм, и решил, че Съветите се опитват да се свържат телепатично с него.

На сутринта си спомнил, че драстичното спадане на нивото на GABA в мозъка обикновено е съпроводено от подобни явления и никой не се е опитал да се свърже с него телепатично, със или без помощта на микровълнови предаватели. Но това му дало идеята за калейдоскопния костюм. В основата си неговият проект се състои от многостенни кварцови лещи, свързани с миниатюрен компютър, в чиято памет се съхраняват милион и половина части от изображенията на лица на най-различни хора: мъже, жени и деца, като всеки вариант е кодиран, след което е прожектиран навън, едновременно във всички посоки, върху супертънка, наподобяваща наметало мембрана, достатъчно голяма, за да покрие изцяло човек със среден ръст.

Компютърът обхожда базата си с данни и прожектира върху мембраната всички възможни цветове на очите и косата, форми и видове носове, разположения на зъбите, конфигурации на структурата на лицевите кости, като всяка наносекунда превключва на следващото изображение. За да направи калейдоскопния костюм по-ефикасен, С.А.Пауърс програмирал компютъра да показва случайна последователност от характеристики на всеки образ. И за да смъкне цената (федералните служители винаги харесват това), той намерил източник за материал за мембраната в страничен продукт на голяма индустриална фирма, която вече имала бизнес с Вашингтон.

Така че човекът, носещ калейдоскопен костюм, би могъл да бъде всеки и да изглежда като всякаква комбинация от различни хора (включително и комбинация от милион и половина души). Следователно опитите той — или тя — да бъде описан са безсмислени. Излишно е да се казва, че С.А.Пауърс въвел в базата данни и своите собствени характеристики по такъв начин, че външността му да се появява във всеки костюм веднъж на петдесет години — това била неговата заявка за безсмъртие.

— Нека чуем какво ще ни каже неясното петно! — обяви на висок глас водещият и публиката започна да ръкопляска.

В своя калейдоскопен костюм Фред, който беше също и Робърт Арктър, изстена и си помисли: „Това е ужасно!“.

Веднъж месечно възлагаха на случайно избран агент под прикритие от Отдела за борба с наркотиците да говори пред подобна сбирщина от празноглавци. Днес беше негов ред. Гледайки публиката, той осъзна колко противни му изглеждат порядъчните хора. Те мислеха, че всичко това е велико. Усмихваха се. Забавляваха се.

Може би точно в този момент безбройните компоненти на калейдоскопния му костюм показваха изображението на С.А.Пауърс.

— Но нека поне за миг да станем сериозни — каза водещият. — Този човек тук…

Той замълча, опитвайки се да си спомни името.

— Фред — каза Боб Арктър. „С.А.Фред“ — помисли си.

— Да, Фред. — Водещият продължи да говори въодушевено на висок глас: — Както виждате, гласът на Фред е като един от онези механични компютърни гласове в банките в Сан Диего, абсолютно изкуствен и бездушен. Ние не откриваме в него никакви характерни особености, точно както и когато той докладва на своите началници от ъъъ… Програмата за борба с наркотиците в окръг Ориндж.

Той направи многозначителна пауза.

— Нали разбирате, тези служители са подложени на огромен риск, защото наркомафията, както знаем, прониква със смайваща лекота през всякакви прегради и се просмуква в апарата за поддържане на реда в цялата ни нация, според повечето информирани експерти. Така че калейдоскопните костюми са необходими за безопасността на тези посветили живота си на делото мъже.

Вяли аплодисменти за калейдоскопния костюм. А после — пълни с очакване погледи към скрития в мембраната си Фред.

— Но докато изпълнява задачата си — допълни най-накрая водещият, дърпайки се встрани от микрофона, за да направи място на Фред, — той, разбира се, не носи този костюм. Тогава е облечен като вас и мен, или по-скоро в така нареченото хипи-облекло, което носят представителите на различните субкултури, сред които той работи неуморно.

Водещият подкани с жест Фред да стане и да дойде при микрофона. Фред — или Робърт Арктър — вече беше присъствал шест пъти на подобни мероприятия и знаеше какво да каже и какво го очаква — куп идиотски въпроси и безпросветна глупост. Загуба на време плюс раздразнение и чувство за безсилие — всеки път беше така и ставаше все по-зле.

— Ако ме видите на улицата — каза той в микрофона, когато аплодисментите утихнаха, — бихте си казали: „Какъв пропаднал наркоман!“. Ще се почувствате отвратени и ще побързате да се отдалечите.

Настана тишина.

— Не изглеждам като вас — продължи той. — Не мога да си го позволя. От това зависи животът ми.

Всъщност той не изглеждаше чак толкова различно от тях. Във всеки случай се обличаше така, както обикновено се облича във всекидневния живот, независимо дали е на работа или не. Харесваше му да носи такива дрехи. Но това, което говореше сега, повече или по-малко беше написано от други хора и му беше предоставено с нареждането да го научи наизуст. Можеше да променя някои неща, но общо взето изнасяше стандартна реч. Представена преди няколко години от началника на участъка, с течение на времето тя се бе превърнала в един вид свещено писание.

Изчака докато шумът утихне.

— Нямам намерение да ви разказвам — започна той — с какво ми се налага да се занимавам като агент под прикритие, за преследването на наркодилърите и техните нелегални източници на дрога по улиците на нашите градове и из коридорите на нашите училища, тук, в окръг Ориндж. Искам да ви разкажа… — той направи пауза, както ги бяха учили в часовете по PR в академията — …за своите страхове.

Тези думи ги смаяха. Всички ококориха очи.

— Това, за което се боя денем и нощем — продължи той, — са нашите деца. Вашите деца и моите деца.

Отново направи пауза.

— Аз имам две — изрече той и сниши глас: — Малки, много малки.

После емоционално повиши тон:

— Но вече са достатъчно големи, за да бъдат зарибени, предвидливо зарибени, за да донесат полза на онези, които разрушават нашето общество.

Нова пауза.

— Засега ние не знаем — продължи той след малко, вече по-спокойно — кои точно са тези хора — или по-скоро зверове, — които преследват нашите деца, сякаш са в дивата джунгла в някоя друга страна, не в нашата. Ежедневно няколко милиона мъже и жени — или по-скоро същества, които някога са били мъже и жени — си инжектират, гълтат или пушат отрови, унищожаващи мозъка. Ние още не знаем имената на доставчиците на тези отрови, но в края на краищата ще ги узнаем, Бог ми е свидетел!

Глас от публиката:

— Ще ни паднат в ръцете!

Друг глас, не по-малко ентусиазиран:

— Ще изловим комунягите!

Бурни аплодисменти.

Робърт Арктър мълчеше. Гледаше ги, всички тези дебели порядъчни хора с техните костюми, вратовръзки и обувки, и си мислеше: „Субстанцията С не може да унищожи техните мозъци, те просто нямат мозъци“.

— Кажи как стоят нещата — се обади някакъв не толкова енергичен глас. Женски глас. Арктър потърси с поглед притежателката му и видя дама на средна възраст, не толкова дебела като останалите, с тревожно сключени ръце.

— Всеки ден — започна Фред или Робърт Арктър, или който и да беше той — тази болест взема жертви сред нас. В края на всеки изминал ден потича река от пари, но къде отива тя? Ние…

Той млъкна. За нищо на света не би могъл да довърши изречението, въпреки че го бе повтарял милион пъти, както в учебните зали, така и на предишните лекции, които бе изнасял.

Всички в залата замряха.

— Но работата не е само в парите — каза той. — Има и нещо друго. Вие самите виждате какво става.

Те не забелязваха разликата, въпреки че той беше зарязал предварително подготвената реч и се опитваше да говори самостоятелно, без помощта на PR-специалистите към управата на окръг Ориндж. „Пък и каква е разликата? — запита се той. — Какво, ако я има? Какво ги интересува тях? Порядъчните хора живеят в своите огромни апартаменти, охранявани от въоръжени гардове, готови да открият огън по всеки наркоман, който се опита да се прехвърли през оградата с празна калъфка за възглавница, за да открадне тяхното пиано и електронния им часовник, и самобръсначката, и стереоуредбата, за да ги продаде на безценица и да си купи дозата, без която може би ще умре от шока, който болката предизвиква. Но защо да мислиш за тези неща, ако живееш на сигурно място, в защитен с аларма и въоръжена охрана апартамент?“

— Ако бяхте болни от диабет — каза той — и нямахте пари за инсулин, нямаше ли да откраднете, за да си набавите пари? Или просто щяхте да умрете?

Мълчание.

В слушалките на калейдоскопния му костюм някакъв стържещ глас произнесе:

— Мисля, че е по-добре да се върнете към предварително подготвения текст, Фред. Горещо ви го препоръчвам.

Фред, Робърт Арктър или който и да беше той каза в закачения на врата му микрофон:

— Забравих го.

Само неговият суфльор в полицейското управление на окръг Ориндж, който днес не беше Мистър Ф., тоест Ханк, а анонимен служител, прикрепен към него само за това събитие, можеше да чуе тези думи.

— Добррре — каза суфльорът в слушалките му. — Аз ще ви чета. Повтаряйте след мен, но гледайте да звучите естествено.

Кратко колебание, прелистване на страници.

— Да видим сега… „На края на всеки изминал ден потича река от пари, но къде отива тя? Ние…“ Ето къде спряхте.

— Повдига ми се от тези глупости — каза Арктър.

— „…Скоро ще установим.“ — продължи суфльорът, без да обръща внимание на думите му. — „И наказанието ще последва незабавно. И тогава за нищо на света не бих искал да съм на тяхно място.“

— Знаете ли защо ми се повдига от тези глупости? — попита Арктър. — Защото точно такива неща тласкат хората към дрогата.

„Ето защо търсиш спасение в наркотиците — помисли си той. — Заради такива гадости. Ето защо се предаваш и отказваш да се бориш. От погнуса.“

Ала тогава той погледна още веднъж публиката и осъзна, че за тях не беше така. Това беше единственият начин да се достигне до тях. Той говореше на малоумници. На тъпанари. На които трябва да се обяснява като в първи клас: „Я като Ябълка и Ябълката е кръгла“.

— С — каза той на глас на публиката — като Субстанцията С. Като Самота, Страдание, Спасение. Спасение на приятелите ви от вас, на вас от тях, на всеки от всеки. Спасение от отчуждението, самотата, омразата и взаимното подозрение. И, най-сетне, С като Смърт. Бавна Смърт. Ние…

Той млъкна за миг и продължи:

— Ние, наркоманите, я наричаме така. — Гласът му беше скърцащ и неуверен. — Вероятно го знаете. Бавна Смърт. Това е всичко.

Той се върна обратно при стола си и седна. В пълна тишина.

— Провалихте се — каза суфльорът, който явно беше някой от началниците му. — Когато дойдете в участъка, елате в моя кабинет. Стая 430.

— Да — каза Арктър. — Провалих се.

Всички го гледаха така, сякаш се бе изпикал на сцената пред очите им. Въпреки че той не беше сигурен точно защо.

Водещият от Клуба на лъвовете отиде при микрофона и каза:

— Преди лекцията Фред ме помоли да я организираме предимно като беседа с въпроси и отговори, само с кратко негово встъпление. Забравих да спомена това. Е, добре… — Той вдигна дясната си ръка. — Кой ще бъде пръв, хора?

Изведнъж Арктър се изправи отново, доста тромаво.

— Явно Фред иска да добави нещо — каза водещият, приканвайки го с жест да се доближи.

Арктър бавно се върна при микрофона и каза с наведена глава:

— Само още нещо. Не ги отхвърляйте единствено заради това, че вземат наркотици. Половината от тях, даже по-голямата част от тях, особено момичетата, изобщо не са разбрали какви са станали или дори че с тях изобщо е станало нещо. Само се опитвайте да ги предпазите — хората, всеки от нас — от наркотиците. — Той вдигна поглед. — Разбирате ли, пласьорите разтварят от червените хапчета в чаша вино. После дават на момичетата — дори на малки момичета — тези чаши, с осем до десет червени вътре. И когато малките изгубят съзнание, им инжектират смес от петдесет процента хероин и петдесет процента Субстанция С… — Той направи малка пауза. — Благодаря ви.

— А как да ги спрем, сър? — попита някакъв мъж.

— Убивайте пласьорите — каза Арктър и се върна обратно на стола си.

Не му се искаше точно сега да се връща в полицейското управление на окръг Ориндж и стая 430, така че се помота по една от търговските улици на Анахайм и огледа щандовете на „Макдоналдс“, автомивките, бензиностанциите, пицариите „Хът“ и други чудеса.

Докато обикаляше безцелно из улиците, пълни с най-различни хора, той постоянно имаше странно усещане за това кой е всъщност. Както беше казал на онези от Клуба на лъвовете, там, в залата, той изглеждаше като наркоман, когато не беше с калейдоскопния си костюм. Освен това говореше като наркоман и хората около него изобщо не се съмняваха, че е наркоман, и се държаха по съответния начин. Другите наркомани… „Виж ти — каза си той, — «другите»…“ Те, например, му отправяха погледи тип „мир, братко“, за разлика от порядъчните хора.

„Сложи си епископска роба и митра — размишляваше той — и се разходи наоколо, и хората ще ти се кланят, и ще коленичат, и ще се опитват да целунат пръстена ти, ако не и задника ти, и много скоро ще бъдеш епископ. В известен смисъл. Какво е самоличността? Къде свършва законът? Никой не знае.“

Объркването на представите му относно това кой и какво е той, настъпи, когато полицаите започнаха да се заяждат с него. Докато си вървеше по улицата, пристигаше някой копой и започваше да кара бавно край тротоара по заплашителен начин, разглеждайки го най-подробно с напрегнат, проницателен, метален и празен поглед, а после, доста често, очевидно заради някаква прищявка, паркираше и го привикваше с жест.

— Добре, нека да видя паспорта ти — казваше полицаят, протягайки ръка. И тогава Арктър, Фред, или Бог знае кой, започваше да тършува в джоба за портфейла си, а ченгето му викаше:

— Някога бил ли си АРЕСТУВАН?

А понякога добавяше за разнообразие:

— ПРЕДИ?

Като че ли се канеше незабавно да го пъхне зад решетките.

— В какво ме обвинявате? — казваше обикновено той, ако изобщо кажеше нещо. Естествено, събираха се зяпачи. Повечето от тях предполагаха, че е бил пипнат да търгува с дрога на ъгъла. Усмихваха се неловко и чакаха да видят какво ще се случи, въпреки че някои от тях, обикновено латиноамериканците или черните, или тези, които се набиват на очи, изглеждаха ядосани. Но изглеждащите ядосани след малко започваха да осъзнават, че изглеждат ядосани и моментално придобиваха невъзмутим вид. Защото всички знаеха, че ако им личи, че са ядосани или че се чувстват неловко, ченгетата ще си помислят, че имат нещо за криене и моментално ще се заядат с тях.

Този път обаче никой не го обезпокои. Доста хора се набиваха на очи, той беше просто един от многото.

„Какво съм аз всъщност?“ — запита се той. За миг си пожела да е с калейдоскопния костюм — когато беше с него, се превръщаше в неясно петно и минувачите, всички хора по улиците можеха да го аплодират. Спомни си думите на водещия: „Нека чуем какво ще ни каже неясното петно“. Какъв начин имаше да бъде разпознат? Как, например, можеха да са сигурни, че това е правилното неясно петно, а не някое друго? То можеше да бъде нещо различно от Фред или някой друг Фред и те никога нямаше да узнаят дори дали Фред отваря устата си и говори. Не го знаят и никога не са го знаели. В костюма можеше например да бъде Ал и да твърди, че е Фред. Вътре би могъл да бъде всеки, възможно бе дори костюмът да е празен. Можеха да изпращат гласа до калейдоскопния костюм от полицейското управление на окръг Ориндж, направо от кабинета на шерифа. В този случай Фред би могъл да бъде някой, който по стечение на обстоятелствата се е озовал на бюрото на шерифа през този ден и чете на глас текста в микрофона. А може и да е комбинация от всички служители на бюрата си.

„Но мисля, че това, което казах накрая — помисли си той — дава отговор на въпроса. Това не беше някой от офиса. Всъщност момчетата от офиса искат да разговарят с мен по този повод.“

Той не очакваше с нетърпение този разговор, така че продължи да се размотава и да се бави, да се разхожда навсякъде и никъде. В Южна Калифорния няма голямо значение къде точно се разхождаш — навсякъде се виждат едни и същи заведения „Макдоналдс“, отново и отново, като кръгла лента, която се върти около теб, докато се опитваш да отидеш някъде. И когато най-накрая огладнееш и влезеш в някое заведение „Макдоналдс“ и си купиш хамбургер, това е същият хамбургер, който са ти продали предишния път и по-предишния път и така нататък, чак до преди да си се родил, и отгоре на всичко някакви лоши хора — лъжци — разправят, че хамбургерите били от пуешко месо.

Според тях самите, до момента „Макдоналдс“ бяха продали същия оригинален бургер петдесет милиарда пъти. Арктър се чудеше дали не е било на един и същ човек. Животът в Анахайм, щата Калифорния, беше затворен, безкрайно повтарящ се. Нищо не се променяше, градът само се разстилаше все по-надалече и по-надалече във вид на неоново тресавище. Приличаше на автоматична фабрика, пусната да работи много отдавна. „Как земята стана пластмасова — помисли си той, спомняйки си приказката «Как морето стана солено». — Някой ден ще бъде задължително всички ние да продаваме хамбургери «Макдоналдс», както и да ги купуваме. И ще ги продаваме вечно един на друг от нашите гостни стаи. По този начин дори няма да се налага да излизаме навън.“

Погледна часовника си. Два и половина. Време беше да телефонира на Дона. Тя твърдеше, че може му достави хиляда таблетки от Субстанцията С.

Естествено, щом хапчетата попаднеха в него, той щеше да ги предаде в Програмата за борба с наркотичните зависимости, където да ги анализират и да ги унищожат или да направят с тях каквото решат. Можеше самите те да се дрогират. Или да ги продават. Но той не купуваше от Дона, за да я арестува за търговия с наркотици — беше купувал много пъти от нея и досега не я беше арестувал. Целта му не беше да хване някой дребен квартален пласьор. Половината от агентите на Програмата за борба с наркотиците в окръг Ориндж знаеха, че Дона продава и можеха да я разпознаят, ако я видят. Понякога тя продаваше на паркингите при супермаркетите „7–11“, точно пред автоматичните холокамери на полицията. Почти със сигурност никога нямаше да арестуват Дона, независимо какво прави и пред кого го прави.

Целта на сделката му с Дона, както и на всички предишни сделки, беше да се опита да се добере до по-едрия доставчик над нея. Ето защо поръчваше все по-големи количества. Първоначално той я подгря — ако това беше точната дума — с молба да му достави десет таблетки като приятелска услуга. По-късно издейства торбичка със сто таблетки, за които си заплати, после — три торбички. Сега, ако имаше късмет, щеше да получи хиляда таблетки, или десет торбички. В края на краищата, би могъл да стигне до количества, надхвърлящи нейните финансови възможности. Тя нямаше да успее да осигури достатъчно средства за доставчика си, за да гарантира пред него сигурността на пратката. Следователно би пропуснала голяма печалба. Ще се скарат. Тя ще настоява Арктър да осигури поне част от парите, той ще откаже, тя няма да може да ги даде на своя доставчик, а времето ще си минава, напрежението ще нараства, всички ще започнат да губят търпение. Нейният доставчик, който и да е той, ще побеснее, защото тя няма да се появява. Така че накрая, ако всичко върви както трябва, тя ще се предаде и ще каже на Арктър и на доставчика си: „Вижте, по-добре търгувайте директно помежду си. Познавам ви, готини хора сте. Гарантирам и за двамата. Аз ще определя времето и мястото и двамата ще се срещнете. Така че отсега нататък, Боб, ще можеш да купуваш директно, ако възнамеряваш да взимаш такива количества.“ Защото при такива количества, независимо от целите и намеренията си, той се превръщаше в дилър. Приблизително такива бяха дилърските количества. Дона ще предположи, че той препродава с печалба в количества по сто, щом купува поне хиляда наведнъж. По този начин той ще успее да се изкачи нагоре по стълбата и да стигне до следващата личност в редицата, да стане дилър като нея, а по-късно може би и да се изкачи още едно стъпало, като отново увеличи количеството на купуваната стока.

В края на краищата би могъл да се срещне с някой, който е достатъчно високо, за да си струва да бъде задържан. Това означаваше някой, който знае нещо или е свързан по някакъв начин с производителя на дрогата.

За разлика от останалите наркотици Субстанцията С очевидно имаше само един източник. Тя беше синтетична, а не органична. Следователно идваше от някоя лаборатория. Тя можеше да бъде синтезирана и вероятно федералните власти вече експериментираха с нея. Но съставките й бяха извлечени от сложни препарати, които се синтезират не по-лесно от самата нея. Теоретично би могла да бъде произведена от някого, който, на първо място има формулата и на второ място — технологичната възможност да построи фабрика. Но на практика цената беше прекалено висока. Освен това изобретателят на Субстанцията С в началото я бе продавал много евтино, за да може да конкурира ефикасно останалите наркотици. И дори и да съществува един-единствен източник, широкото разпространение изисква да се влага капитал в различни фабрики, вероятно верига от лаборатории в ключови региони, някои от тях големи градове в Северна Америка и Европа, където са основните потребители на наркотици. Защо нито една от тези лаборатории не бе намерена, беше загадка. Но беше ясно без никакво съмнение, че СС Агенцията, както я бяха нарекли условно властите, е проникнала толкова надълбоко в системата за правораздаване, както в локален, така и в национален мащаб, че всеки, който открие нещо срещу нея, скоро или забравя за това, или престава да съществува.

Разбира се, в момента Арктър имаше още няколко други нишки освен Дона. Други дилъри, върху които постепенно оказваше натиск за по-големи количества. Но тъй като тя беше неговото момиче — или поне той се надяваше да е така — с нея беше най-лесно. Посещенията при нея, разговорите им по телефона, техните излизания и усамотявания — всичко това му доставяше удоволствие. А и използването на Дона в известен смисъл беше посоката на най-малкото съпротивление. Ако и без това се виждаш с човека, когото трябва да следиш и за чиито действия трябва да докладваш, будиш по-малко подозрения. Освен това, ако не си го виждал често преди да започнеш наблюдението, трябва по някакъв начин да започнеш да го виждаш, и връзката ви върши много добра работа.

Влезе в телефонната кабина и набра номер.

Зън-зън-зън.

— Ало? — обади се Дона.

Всички телефонни разговори в света се подслушват. Или ако не се подслушват в момента, то поне се записват. Записите се съхраняват в електронен вид и средно веднъж на два дни се прослушват от служител, на когото не му се налага дори да излиза от кабинета си. Той само натиска един клавиш и след сигнала записът тръгва, като паузите се прескачат. Повечето разговори са безобидни. Служителят може да разпознае онези, които не са чак толкова безобидни. Това си е талант. За това му плащат. Някои са по-добри в тази работа от останалите.

Така че докато той и Дона говореха, никой не ги слушаше. Вероятно записът щеше да бъде прослушан най-рано на следващия ден. Ако наблюдаващият служител забележеше, че явно се говори нещо незаконно, щеше да направи разпечатка на разговора. Арктър и Дона просто трябваше да създадат впечатление за безобиден разговор. Диалогът все пак можеше да бъде разпознат като наркосделка, но правителството предпочиташе да икономисва и да не прави голям брой разпечатки. Имаше прекалено много телефонни разговори през всеки ден от седмицата. И Арктър, и Дона знаеха това.

— Как си? — попита той.

— Добре.

Гласът й беше топъл и дрезгав.

— Как е главата ти днес?

— Май не много наред. — Пауза. — Този следобед шефът ми ме глоби.

Дона работеше в малък парфюмериен магазин на централната улица в Коста Меса и всяка сутрин отиваше дотам с колата си.

— Знаеш ли какво ми каза? Че аз съм виновна, че онзи клиент, възрастният човек с побелелите коси, ни завлече с десетачка… И че трябва да възстановя щетите. Удържа ми ги от надницата. И сега съм с десет долара назад, въпреки че нямам никаква шибана — извинявай — вина.

— Хей, мога ли да взема малко от теб? — попита Арктър.

Сега тя звучеше мрачно. Сякаш не беше ентусиазирана по отношение на сделката. Което не беше добре.

— Колко искаш? Не знам…

— Десет — каза той. Бяха се разбрали, че „едно“ означава „сто“. Така че това беше поръчка за хиляда.

В бранша беше прието, ако сделките се осъществяват чрез средствата за масови комуникации, големите цифри да се заменят с по-малки, за да не се привлича внимание. Така можеше да се търгува до безкрай, без правителството да прояви интерес. В противен случай наркодилърите щяха да са принудени да наемат апартаменти и къщи на всяка улица по всяко време на денонощието и печалбите им биха намалели.

— Десет… — промърмори Дона раздразнено.

— Наистина ми е спешно — каза той по начина, по който говорят наркоманите. Не като дилър. — Ще ти се отплатя по-късно, когато изкарам пари.

— Не — каза тя непреклонно. — Ще ти ги дам гратис. Десет. — Сега тя несъмнено се чудеше дали той продава. И вероятно реши, че продава. — Десет. Защо не. След три дни устройва ли те?

— А по-скоро?

— Не, тогава.

— Добре — съгласи се той.

— Ще намина при теб.

— В колко часа?

— Да речем около осем вечерта — предположи тя. — Хей, искам да ти покажа каква книга си намерих, някой я е оставил в магазина. Жестока е. Разказва се за вълци. Знаеш ли какво правят вълците? Мъжките вълци? Когато победят врага си, те не го убиват, а се изпикават върху него. Наистина! Застават и се изпикават върху победения си враг, а после всеки тръгва по пътя си. И това е цялата работа. Те се бият главно за територия. И за самките. Знаеш.

— И аз се изпиках върху някои хора преди известно време — каза Арктър.

— Майтапиш ли се? Как го направи?

— Метафорично.

— Не по обичайния начин?

— Имам предвид — отвърна той, — че им казах…

Млъкна. Усети, че прекалено се е разприказвал и изруга наум.

— Онези типове — продължи той — Рокерите, загряваш ли? Дето висят около заведението на Фостър? Минавах наблизо и те изтърсиха нещо обидно. Така че аз се обърнах и подхвърлих нещо от рода на…

В момента нищо не му идваше наум.

— Можеш да ми го кажеш — подкани го Дона. — Дори и да е твърде грубо. С тези рокери човек трябва да е супер груб, иначе нищо няма да разберат.

— Казах им — отвърна Арктър, — че е по-добре да яздя свиня, отколкото шопар. Винаги.

— Нещо не можах да те разбера…

— Добре, свинята е момиче, което…

— А, да. Ясно, сега те разбрах. Помия.

— Интересно какво би казала ти, ако беше на мое място — отговори той. — Чао.

Понечи да затвори телефона.

— Може ли да донеса книгата за вълците и да ти я покажа? — попита тя. — От Конрад Лоренц е. На задната корица пише, че е най-големият авторитет в света относно вълците. А, още нещо. Твоите съквартиранти дойдоха днес в магазина, и двамата. Ърни еди-кой си и Барис. Търсеха те…

— За какво? — попита Арктър.

— Твоя цефалохромоскоп, който ти е струвал деветстотин долара, и който винаги включваш, когато си вкъщи… Ърни и Барис се разприказваха пред мен… Та те днес се опитали да го включат и не е работел. Никакви цветове, нищичко! И те взели торбичката с инструменти на Барис и извадили дънната платка.

— Какви ги говориш, по дяволите?! — попита той, възмутен.

— Казаха, че била прецакана. Саботирана. Прекъснати проводници и други неща от този род. Странна работа. Липсващи елементи и повредени участъци. Барис каза, че ще се опитат да…

— Веднага се прибирам вкъщи — каза Арктър и окачи слушалката.

„Най-ценното нещо, което имам — помисли си той с горчивина. — И този глупак Барис е бърникал по него!“

Изведнъж осъзна, че не може да се прибере веднага вкъщи. Трябваше да отиде в „Нов път“ и да види какво ще му кажат.

Това беше негова задача. Неотложна.