Камъкът отвътре

В пространството между небето и земята

Ву Ши, танг на Северна Америка, стоеше на върха на разрушеното, разбито стълбище и гледаше към мъжете долу. Зад него обезглавена стоеше огромната статуя, разположена на своя стол от гранит, с ръце на коленете си. Светлинните отблясъци отгоре хвърляха над него сенките на фигурите в подножието на широките бели стълби. Петима мъже. Петима старци с посивели бради, добре облечени и важни. Глави на Компании. Американци. Ву Ши ги разглеждаше с едва скрито презрение. Левият му крак беше отпуснат върху падналата глава на статуята, дясната му ръка — опряна на хълбока му.

Единият от мъжете, по-висок от останалите, излезе напред и се обърна към него:

— Къде са те? Казахте, че ще ги доведете, Ву Ши. Тогава къде са?

Мъртви — искаше му се да им каже. — Синовете ви са мъртви, стари хора. Но не беше така. Ван Со-леян беше спасил живота им. Споразумяха се в Съвета и предателите трябваше да си тръгнат свободни, ненаказани, без да плащат каквато и да била цена за предателството си. Глупаво, но така беше решено.

— Тук са, ши Левър. Наблизо. Невредими.

Ву Ши замълча и се загледа в руините на стария град. От мястото, където стоеше — високо над всичко това — подът отгоре беше на по-малко от петдесет чи височина — тъмно и солидно присъствие, простряно до хоризонта. Право пред него, отвъд тъмната сянка на килнат на една страна обелиск, можеха да се зърнат останките от сградата на Капитола — висока, посребрена колона, подаваща се през разрушения си купол — една от многото, които се издигаха, за да посрещнат гладката, безизразна тъмнина на утробата на Града.

Беше ги довел тук с определено намерение, защото знаеше какъв ефект ще има това върху старците. Над главите им, смазващ и потискащ с присъствието си, се извисяваше Градът, който той управляваше — Град, издигнал се на две ли — над километър и половина по техните антични мерки — високо във въздуха, разпрострял се от Атлантическия до Тихия океан, от бреговете на Лабрадор до Мексиканския залив на юг. Докато тук долу…

Ву Ши се усмихна. Тук, в мрака под колоните на Града, лежаха развалините на старата Америка — на Вашингтон, някогашната столица на шейсет и деветте щата на Американската империя. И тези мъже, тези глупави алчни старци, искаха да си върнат Империята; биха прекъснали един век мир, за да си я получат обратно. Ву Ши изсумтя и погледна към масивната гранитна глава под крака си.

— Подписахте ли документите?

Моментно мълчание посрещна думите му. После Левър му отговори с едва сдържано раздразнение в гласа:

— Сторено е.

Ву Ши усети как в него се надига лек прилив на гняв. За втори път старият Левър беше отказал да се обърне към него както подобава.

— Всички ли? — настояваше той. — Всички от моя списък?

Погледна към главата на Линкълн и забеляза очите на Левър. Левър гледаше право в падналия камък, с разгневено лице, с толкова красноречив израз, че Ву Ши се засмя и натисна тежкия камък, заби носа му право в праха, разстлал се тук навсякъде.

— Не ми отговорихте.

Гласът на Ву Ши беше променен — бе станал по-твърд, меките нотки преминаха в заплаха. Левър го погледна, изненадан от заповедта в гласа му — явно не беше свикнал с чужди нареждания. Пак се демонстрираше сила. Тези хора бяха отишли твърде далеч в своето неподчинение — бяха станали надменни и арогантни в представите за силата си. Ли Юан беше прав да ги вижда като заплаха — прав да действа срещу тях, както бе действал. Те не изпитваха уважение, не разбираха и реалното положение на нещата. Старият се мислеше за равен на Седмината — може би дори за нещо повече. Опасна и непростима заблуда.

Левър обърна рязко глава и ядно изстреля думите:

— Подписахме. Всичко от вашия списък — обърна се той към друг от своята група, който пристъпи напред и му връчи документа.

Ву Ши гледаше с полуприсвити очи как Левър пак се извръща с лице към него и се колебае, сякаш очаква Ву Ши да слезе по стълбите и да вземе от него листа хартия.

— Донеси го — каза той и протегна лявата си ръка небрежно, почти флегматично. Ван Со-леян може и да беше притиснал Съвета да сключи тази сделка с врагове им — тази „концесия“, както я бе нарекъл — но той, Ву Ши, щеше да покаже на тези мъже къде точно им е мястото. Видя как Левър се извърна с неуверен израз, като поглеждаше към своите, сякаш очакваше съвет, после се обърна напред и започна да се изкачва. Всяко стъпало беше малко унижение. Всяко стъпало го смаляваше. Тогава, когато беше само на три крачки от върха, Ву Ши вдигна ръката си — жест, заповядващ да остане там, където е.

Левър се намръщи, но изпълни заповедта.

— Коленичи — каза Ву Ши с мек, сега почти нежен глас.

Левър извърна леко глава, като че ли не беше чул добре.

— Какво?

— Коленичи.

Гласът на Ву Ши не беше по-силен, не беше по-твърд, но този път заповядваше, а не напомняше.

Левър отново се поколеба — беше се полуизвърнал, мускулите на лицето му се стегнаха, помисли за приятелите си долу, които го гледаха. Старецът коленичи бавно, с характерното за него пуфтене и вдигна светнал от ярост поглед към Ву Ши. Мислеше, че сигурно би могъл да избегне тази част от протокола. Но Ву Ши беше непреклонен. Твърдо бе решил да получи ако не друго, то поне формално уважение от Левър, защото знаеше, че властта се съдържа във формата. Истинската власт. Преклонението на един човек пред друг — жест, толкова стар, колкото и изпълнен със съдържание. Дори и истинското уважение да липсваше, той все пак можеше да настоява за един от елементите му — подчинението. Само подчинение.

Ву Ши се наведе напред, дръпна листа от протегнатата ръка на Левър и го разтвори. Неговият оригинал — удостоверен чрез ретинално копие и снимка — беше вече на файл. Все още обаче имаше повече сила в написаното на хартия, подписано от ръката на всеки един и връчено тук, на това място, където американската мечта беше умряла — повече сила, отколкото в чисто технологичния оригинал на тяхното съглашение. Те слабо разбираха това, но ритуалът беше повече от празна показност. Той сам по себе си беше власт. Беше това, което придава форма на отношенията между хората.

Ву Ши сви листа с доволно ръмжене. Полуизвърна се и даде знак. Изведнъж ярка светлина падна върху близката сграда. За момент там нямаше нищо, после върху чистата и бяла повърхност на стената се отвори врата и от тъмнината вътре излезе група млади мъже. Синовете. Изпити, не тъй горди след петнайсетмесечния затвор. Но опасни. По-опасни, отколкото Ван Со-леян би могъл някога да заподозре.

Ву Ши вдигна ръка и освободи стареца.

Левър тръгна назад, стъпваше бавно по стъпалата, долу се обърна, слезе при приятелите си и се отправи през покритата с отпадъци пустош към постройката, където бяха младите. Ву Ши продължи да гледа още миг, после се извърна. В ръката си държеше гаранцията за доброто им поведение — техния залог да се държат по-добре, отколкото се бяха държали. Но той беше видял омразата, неподчинението в лицето на Левър. Струваше ли си да държиш такава гаранция при подобна открита съпротива?

Усмихна се. Да, защото това щеше да му осигури предлог да действа, без Ван Со-леян да си пъха носа там, където не му е работата.

Когато си тръгваше оттам, знаеше със сигурност, че това не е краят, а само временно отлагане. Щеше да дойде време, когато ще срещне тези хора отново.

— Американци… — промърмори той, след това тихо се засмя и погледна назад към обезглавената статуя, очертана от светлините отгоре. Върховните, както се наричаха сами. Жители на небето. Най-велики и изключителни. Стоящи над всичко.

Засмя се. Те можеха да си вярват, но ако отидеха твърде далече, той щеше да превърне това в ад за тях.

Сянката от листата падаше върху бледите люспести скали в далечната страна на басейна. Ли Юан, танг на Европа, стоеше на ниското извито мостче, заслушан в звуците, идващи от стаите отвъд водата. Ниски дървета пречеха на гледката към вътрешните дворове и къщата, но звуците ясно достигаха до него — смях от радост и облекчение; глъчка на възбудени женски гласове и извисяващ се над нея плач на новородено.

Той стоеше там съвсем неподвижен, гледаше надолу към своето тъмно отражение във водата, пълна с лотоси. Имаше дете. Беше син — разбира се, син — нямаше да се смеят, ако не беше така. Стоеше неподвижен, без да знае какво да мисли, какво да чувства в такъв момент; светът — малкият свят от дървета, скали и вода — не му нашепваше нищо.

Син… Разтърси глава и се намръщи. Трябва да чувствам нещо повече от това — помисли си, — би трябвало да се радвам. Би трябвало да се смея, защото веригата е подновена. Семейството — подсилено. Но нямаше нищо такова — само празно пространство там, където би трябвало да бъде чувството.

Отсреща пристъпи една от сестрите, застана на балкона на родилната стая и го забеляза. Той вдигна поглед навреме, за да я види как се обръща забързано и влиза обратно вътре; чу как ги предупреждава и внезапно последвалата тишина, почти веднага разкъсана от силния детски плач. Задържа се там още миг, после тръгна бавно, със странно натежало сърце, напълно неподготвено за това, което го очакваше.

Миен Шан лежеше там — малка фигура в грамадното легло на баба му — същото легло, където баща му, Ли Шай Тун, е дошъл на бял свят. Беше се разположила върху възглавниците, с тъмна коса, опъната назад над изпотеното й чело. Като го видя, се усмихна широко, повдигна малкия вързоп в ръцете си и го поднесе към него.

— Вашият син, чие хсия.

Той взе детето от нея, обгърна го внимателно — съзнаваше, че всички в стаята го гледат. С една ръка дръпна одеялцето и погледна към детето. Тъмна коса полягаше на изящното му бледо чело, влажна и лъскава под светлината. Очите му бяха затворени, тънките му устни правеха грозни, неопитни движения, докато пищеше непрестанно, а крехката му ръчица с малка длан несигурно махаше във въздуха. То се бореше срещу него, докато той го държеше, сякаш чувстваше затруднението му. Въпреки това той се засмя, почувствал колко малко, колко леко е детето. Толкова крехко и все пак толкова значително. Неговият син. Засмя се още веднъж и усети как настроението в стаята се промени, напрежението спадна.

Погледна към Миен Шан и се усмихна.

— Добре. Добре се справи, любов моя — хвърли поглед наоколо, видя как другите му съпруги, Лай Ши и Фу Ти Чан, се изчервиха от обръщението към Миен Шан и почувства неочаквана топлина. Те бяха добри, нежни жени. Нан Хо беше избирал добре заради него.

Седна на леглото до Миен Шан и обърна лицето си към нея, като държеше детето с една ръка. Зад нея, на стената над леглото, висеше копие от диаграмата Луошу — „вълшебните числа“, които се използваха като магия за лесно раждане. В друг случай гледката на подобни суеверни глупости би го ядосала. Но сега не беше моментът да се гневи.

— Тежко ли беше? — попита и нежно повдигна брадичката й с пръст, за да го погледне. Тя се поколеба, после кимна леко, спомен за болката премина в очите й.

Той си пое дълбоко въздух и се опита да си го представи, след това на свой ред кимна, а очите и устните му полека се усмихнаха.

— Признателен съм ти, сладка съпруго. И ти благодаря — и за моя син, и за мен самия.

За миг се вгледа в нея, в чертите му имаше необикновена нежност и като се поклони леко, наведе се напред и целуна влагата по челото й.

Извърна се към останалите в стаята. Освен съпругите му, сестрите и лекарите, присъстваха и някои от министрите — свидетели на раждането. Ли Юан се изправи и все още с детето на ръце пристъпи към тях.

— Ще съобщите, че Фамилиите имат нов наследник. Куей Джен, първи син на Ли Юан, бе роден тази сутрин от съпругата му Миен Шан в добро здраве, без физически недостатъци.

Кимна енергично, хвана по-здраво детето и видя как всички те се усмихнаха на това.

— Силно дете. Като дядо си.

Чу се одобрителен шепот, закимаха глави. Тогава Ли Юан свали ръка в знак, че ги освобождава, и с уважителни поклони всички излязоха, за да оставят Ли Юан насаме с Миен Шан и детето. В ръцете му бебето се бе успокоило и вече не плачеше. Сега то го погледна с отворени очи. Големи тъмни очи, прогледнали след тайнството на раждането. И като сведе внимателно лицето си, той целуна челце, нос и брадичка с нежност, която изненада и него самия.

— Куей Джен — каза и се усмихна меко на детето, — добре дошъл, сине. Нека светът бъде добър с теб.

Вдигна поглед и видя Миен Шан, която го гледаше, а по бузите й се търкаляха сълзи.

Стаята беше тъмна, непроветрена. Старият човек в леглото се закашля със суха, остра кашлица и шумно си пое въздух.

— Дръпни завесите, Чан Ин. Искам да видя всички ви.

Най-големият син отиде до отсрещния край на стаята и дръпна тежките копринени завеси. Ярка светлина нахлу в стаята — бяла ивица през сянката.

— Още — каза старецът и се надигна от възглавниците, — отворете и вратите. Тук е като в сауна.

Чан Ин се поколеба и погледна към лекарите, но те просто вдигнаха рамене. Като дръпна напълно завесите и бутна докрай вратите от бронз и стъкло, които извеждаха на балкона, застана там, почувствал свежестта на бриза върху лицето и ръцете си и се загледа през градините към планините в далечината. След миг се обърна с лице към баща си.

Във внезапно нахлулата светлина Вей Фен го гледаше с присвити очи и слаба усмивка на сбръчканото си старческо лице.

— Така е по-добре — каза и се отпусна обратно на възглавниците. — Тук е като в гробница. Всяка нощ ме слагат тук и ме заравят. И на сутринта съм все още тук.

Чан Ин погледна баща си със загриженост и любов. Мразеше да го вижда такъв, толкова стар и безпомощен. Спомените му се бунтуваха срещу този образ на Вей Фен, искаше да види баща си отново силен и жизнен. Но това бяха спомени от детинството, а сега той самият беше по-стар, много по-стар. Щеше да навърши четирийсет на следващия си рожден ден. Въздъхна и прекоси стаята, за да застане редом с братята си до леглото.

Хси Ван стоеше там в униформата на полковник — беше разтревожен, присъщото му чувство за хумор бе изчезнало. Откакто баща му получи удар, той беше само наполовина на себе си, неговото иначе безоблачно лице бе помрачено. Цен-ли, най-младият, стоеше точно до баща си с ръка, нежно отпусната на рамото на стареца, а красивото му лице беше сведено към баща му. От време на време Вей Фен се обръщаше леко и го поглеждаше с усмивка.

Ударът почти бе убил Вей Фен. Само експертната хирургия го беше спасила. Но след това набързо бе развил и пневмония. Сега, месец след първия си сърдечен пристъп, той беше много по-добре, но случилото се страшно го бе състарило. Лявата страна на главата му бе обръсната до кожа, а дясната му ръка лежеше безполезна над завивките. Беше останал тромб и определени части на мозъка му бяха поразени, между тях и тези, които управляваха движенията. Дори протезната хирургия не бе успяла да възстанови нормалното функциониране на ръката му.

— Синове мои — каза той с усмивка, докато местеше поглед от един към друг — прости думи, натежали от чувства. За миг се закашля отново и Цен-ли обгърна високото му едро тяло, коленичи, по-здраво хвана ръката на стареца, докато спазъмът премине. Тогава Вей Фен заговори отново — най-вече гледаше към своя наследник Чан Ин:

— Докторите ми казаха, че ще живея — усмихна се тъжно и кимна. — Дори това изглежда странно сега… мисълта за живота — пое си въздух с продължително хриптене и продължи: — Но докато бях такъв приятел на смъртта през последните няколко седмици, имах шанс да я изуча — да я гледам в лицето и да я опозная. Както човек започва да уважава врага си заради голямото му умение и хитрост.

Хси Ван се изсмя кратко и Вей Фен го погледна с усмивка, зарадван от смеха му.

— Хубаво е да чуя твоя смях, Хси. Той ми липсваше — той леко облиза устните си и продължи: — Стоях близо до нея, нали разбирате, и гледах назад. В светлината. Гледах назад и виждах формите на нещата тук, в нашия свят на сенки.

Чан Ин присви очите си — слушаше, наблюдаваше лицето на баща си и видя как очите на стария танг сякаш гледаха през Хси, като че ли наистина можеха да видят нещо, което не им беше дадено да виждат.

— За първи път виждах ясно. Как стоят нещата. Какви ще бъдат — Вей Фен извърна глава и отново погледна към големия си син. — Това е, за което ви повиках. Тебе, най-вече тебе, Чан Ин. Но и вас също, Хси и Цен. За свидетели. Стражи, ако искате.

Те изчакаха, докато Вей Фен си поеме дъх. През отворените врати долитаха шумът на вятъра в дърветата и жуженето на насекомите. Слаб бриз движеше леко завесите и освежаваше въздуха в стаята.

— Има нещо, което искам от теб, Чан Ин. Нещо, което един баща не трябва, да иска от първородния си син. Но аз видях какво идва. И понеже те обичам, искам ти да ми се закълнеш, че ще сториш това, което поискам от тебе.

Чан Ин потрепери, като видя странната настойчивост в очите на баща си и кимна.

— Каквото поискаш, татко.

Вей Фен замълча за миг с поглед, вперен в него; после въздъхна и сведе очи към ненужната си вече ръка.

— Искам да ми се закълнеш, че ще подкрепяш Ли Юан. Ще го подкрепяш, каквото и да иска, във всичките му начинания. Каквото и да иска от тебе, прави го.

Замълча с внезапна твърдост на лицето си, сякаш виждаше отново нещата от страната на смъртта. Отново гледаше в света на сенките и светлината.

— Направи го, Чан Ин! Трябва! Защото върху раменете на Ли Юан лежи съдбата на всички ни. Откажи му — и Седмината ще паднат така сигурно, както аз ще умра някой ден и ти ще ме наследиш.

За миг Чан Ин остана мълчалив, замислен, сетне вдигна поглед и срещна очите на баща си, усмихна се — разбираше цялата важност на това, което се изискваше от него.

— Кълна се да сторя това, което баща ми желае. Да подкрепям Ли Юан във всичко, каквото поиска — той се поклони ниско, след това се обърна към братята си: — В това се кълна като свещен дълг и вие, моите братя, сте ми свидетели.

Вей Фен се отпусна отново назад, отдъхна си и погледна лицата на тримата си синове.

— Вие сте добри мъже. Добри синове. Един баща не би могъл да си пожелае по-добри синове.

Като се наведе напред, Цен-ли целуна баща си по челото.

— Това не е въпрос на желание, татко. — Каза го меко и още веднъж се усмихна. — Просто е така.

Ли Юан седеше на бюрото под портрета на дядо си. Срещу него се пулеше лицето на Ву Ши, десет пъти по-голямо от истинското, втренчено в него от огромния екран на стената.

— Говориш, че идват неприятности, Юан, но за известно време нещата бяха спокойни. Долните нива не са били така спокойни от десет години.

— Може би, но долу става нещо, Ву Ши. Чувствам го. Седим върху буре с барут.

— И все повече барут от ден на ден, а? — изражението на Ву Ши помрачня. — Тогава може би е време, Юан. Време е да предприемем това, което вече сме решили.

Ли Юан постоя така за миг, после бавно кимна. Решението бе взето предния ден в Съвета, „новото начинание“ беше съгласувано между Седмината. Оставаше само да бъде сведено до знанието на представителите Отгоре.

Принципно пакетът от мерки беше напълно недвусмислен. Пет промени в Едикта за технологичен контрол — в специализираните области. Още по-стриктен мониторен контрол, промени в Хартата за личната свобода. Повече пари за медицинско осигуряване на долните нива и социални помощи. Намалени концесии за космическите пътувания. Възстановяване на Камарата на представителите във Ваймар. И в замяна Камарата ще създаде легална законова уредба за контрол на прираста на населението.

Ву Ши въздъхна дълбоко и подръпна сплетената си брада.

— Инстинктите ми крещят срещу това, да се дава на тези копелета каквото и да било. Но както ти правилно отбеляза, имаме проблем и той няма да се реши сам. Така че… — вдигна рамене, после вдигна и ръцете си, сякаш се предава.

— Тогава да действаме? Да ратифицираме документа?

Ву Ши кимна.

— Не виждам смисъл да изчакваме, Юан. Дори и братовчед ни Ван е съгласен. Поправките му в промените на Едикта наистина бяха съвсем смислени. Ясно е, че проблемът тревожи и него толкова, колкото тебе или мене.

— Може би… — Ли Юан се разсея за момент — с каменно лице, дълбоко замислен — но след това отново се обърна към огромния образ на Ву Ши, за да срещне бадемовите му, големи колкото чинии очи. — Трябваше да сме направили това преди шейсет години. Сега… е, може би сега е твърде късно. Може би ние само строим стени от пясък срещу прилива.

— Все пак трябва да опитаме, нали? В крайна сметка ние сме Седмината.

Ироничната нотка в гласа на Ву Ши не убягна на младия танг. Ли Юан се засмя, след това пак стана сериозен.

— Несигурни времена са тези, скъпи братовчеде. Но каквото и да става, помни, че разчитам на тебе като на мой приятел. Като на брат на баща ми.

Ву Ши се втренчи в него — изражението му не издаваше нищо — после кимна.

— Имаш подкрепата ми, Ли Юан, каквото и да предприемеш. И разбира се, ще бъда твой чичо във всички начинания — усмихна се и се отпусна. — Е, толкова по работа. Сега кажи как е детето ти? Как е Куей Джен?

Лицето на Ли Юан просветна.

— Той е… — поколеба се, търсеше точната дума, сетне се усмихна, без да намери нищо по-добро от онова, което му дойде наум в първия момент. — Той е красив, Ву Ши. Най-красивото нещо, което някога съм виждал.

Майкъл Левър стоеше на балкона и оглеждаше балната зала в резиденцията на баща си. Спомняше си за последния път, когато беше тук — преди петнайсет месеца, на големия Бал на благодарността, който баща му бе дал за Върховните. Външно нещата не изглеждаха много променени; колоните и балконите на голямата зала бяха украсени като преди с червени, бели и сини знаменца, а в далечния край на залата, до копието в пълен размер на античната Камбана на свободата, голям духов оркестър — музикантите бяха облечени в тъмносините военни униформи на революцията — свиреше военните мелодии на старата Американска империя — забранени мелодии, които говореха красноречиво за друга ера, в която американците управляваха своята земя и хан не представляваха опасност, затворени в своите граници. Като си спомняше това, беше лесно да повярва, че тази и онази отминала вечер бяха по някакъв начин свързани и че петнайсетте месеца, изтекли помежду им, бяха просто сън, мрачна илюзия. Но там нямаше връзка и тези дни, четиристотин шейсет и три, за да бъде точен — не бяха сън.

Отблъсна се от парапета; усещане за празнота, за умора, отиващо отвъд простото физическо изтощение го накара за момент да се почувства замаян. Имаше пукнатина. Докато преди гледаше на тези неща с привикнали очи и ги приемаше, сега ги виждаше ясно.

Бяха същите и все пак съвсем различни.

Като самия него. О, той знаеше как изглежда. Престоя така доста време по-рано този следобед, гледаше се в цял ръст в огледалото. Беше измършавял повече от когато и да било, беше по-одухотворен, наглед с лека меланхолия, каквато нямаше преди, но все пак изглеждаше същият човек като някога. Но той не беше същият човек.

В началото го бяха държали — както бяха държали всичките синове — в изолация. Не се беше уплашил, мълчаливо бе спотайвал своя гняв в душата си в очакване всеки момент да го освободят. И все пак, докато дните минаваха, а вест не идваше, беше открил, че настроението му се променя.

През първите няколко дена бе ръмжал на пазачите си и бе отказвал храната, която му носеха. После промени линията и прие по-цивилизован тон, изискваше твърдо, но любезно да се срещне с някой висшестоящ. Неочаквано молбата му бе удовлетворена.

Все още можеше да си спомни как се бе почувствал, коленичил пред човека в малката, ужасна килия. Дори мисълта за това го караше да изстине, ставаше неспокоен. До този момент не знаеше какво е страх, никога не бе свеждал глава пред друг човек. Но вече знаеше. И това знание го беше променило. Беше направило от него различен човек. Сега, като гледаше на нещата, виждаше не света, който той щеше да създаде и оформи, а света, поробен от властта и амбицията, света, подкопан от тъмните сили на господството и подчинението.

И гневът на баща му заради начина, по който Ву Ши се беше отнесъл към него, му бе изглеждал детински, почти смешен. Какво, в крайна сметка, беше очаквал той? Великодушие? Уважение? Не, защото отношенията между хората бяха пропукани, дълбоко пропукани — сякаш не можеха да съществуват без бруталните механизми на властта.

А сега и това. Това празненство по случай завръщането му вкъщи…

Потрепери, обърна се и се отправи надолу — знаеше, че няма избор; че тази вечер трябва да бъде посрещната и изпратена дори само заради баща му. Но пак не се чувстваше като на празник.

Твърде дълго бях сам със себе си — помисли с чувство на лека несигурност, докато шумът на тълпата се усилваше. — Трябва отново да уча всичко това.

На стълбищната площадка спря за малко и опита къса, извинителна усмивка, като съзнаваше колко е неподходяща, колко силно опъваше кожата на лицето му. После неохотно, като затворник, воден към мястото на наказанието си, продължи да слиза надолу към тълпата в залата.

Чарлз Левър гледаше сина си, широка усмивка разцепваше лицето му, после го придърпа към себе си и го хвана в мечешка прегръдка за дванайсети път тази вечер.

Всички около тях, притиснали ги отвсякъде — тълпа от приятели и роднини — се разсмяха доволно и вдигнаха чашите си за поздрав към двамата мъже, тост за тяхната необуздана радост.

— Ти казал ли си му вече, Чарлз? — провикна се един от тях.

— Не още — отвърна Левър и задържа главата на сина си между ръцете си, като го гледаше втренчено, сякаш не можеше да го види достатъчно ясно.

— Какво има? — попита Майкъл тихо.

— По-късно — отговори старецът, — имаме много време.

Много неща се бяха променили, но той познаваше този тон в гласа на баща си. Тази интонация използваше, когато искаше да избегне неудобен въпрос. Майкъл настоя меко, но упорито.

— Кажи ми, искам да знам.

Левър се засмя.

— Добре, исках да го запазя за известно време, но предполагам, че сега моментът е точно толкова добър, колкото и всеки друг — усмивката му пак се разтегна. — Говорих с Ед Джонстън за Луиза. Той обеща да задвижи нещата. Мислех, че можем да го огласим тази вечер — да направим двоен празник.

Майкъл почувства, че изстива. Луиза Джонстън… Сведе поглед, облиза устни и пак погледна баща си.

— Не — каза той меко, почти нечуто.

— Какво каза? — попита баща му, като се наведе по-близо.

— Казах „не“. Не искам това.

— Не? — старият Левър се засмя като на хубава шега. — По дяволите, Майкъл, не можеш да кажеш „не“. Ти си сгоден за това момиче от петнайсет години. Това, което остава за мен, е да ускоря сватбата.

Майкъл се огледа наоколо си, видя очакващите, развеселени лица, после пак погледна баща си. Чарлз Левър беше станал по-внушителен за тази една година. Главата му стоеше като изваяна на бичия му врат, ниската подстрижка на пепелявата му коса караше грубата мощ на чертите му да изпъква.

Ето така ще изглеждам и аз след четиридесет години — помисли си. — Но трябва ли да бъда същият като него!

— Не сега — каза, понеже искаше да остави този въпрос настрани, да го запази за някой по-спокоен, не толкова многолюден момент, но баща му настояваше. Той потупа Майкъл по рамото, сякаш окуражаваше борец.

— Не, хайде, Майкъл! Сега е чудесен момент да го обявим! Това ще даде на всички надежда да очакват нещо от бъдещето. И ще ни помогне да оставим всичко зад себе си.

Майкъл се взря в баща си, после поклати глава.

— Моля те, татко, не съм готов за това. Да поговорим утре.

Дори този му опит да възстанови стария тон между баща и син беше труден; беше изчерпал възможностите до предела им. Но Чарлз Левър сякаш не го беше чул. Той разтърси масивната си глава и здраво стисна рамото на сина си.

— Не бъди глупав, Майкъл. Знам как се чувстваш, но това ще ти помогне да се измъкнеш, нали? Жена — точно това ти трябва сега. И синове, много синове!

— Да ми помогне! — остротата в гласа на Майкъл накара Левър да извърне изненадано глава. Майкъл изгледа свирепо баща си и нещо се прекърши в него. — Не разбираш ли? Не разбираш ли, мамка му? Аз нямам нужда от помощ. Имам нужда да бъда оставен на мира. Синове… Каква полза, по дяволите, когато се чувствам така!

Голямата стая потъна в гробна тишина. Стотици лица гледаха в него шокирани и неразбиращи.

— Няма нужда… — започна старият Левър, но Майкъл го спря с ръка.

— Ти ме насилваш, татко, винаги така си правил. Но аз говоря сериозно. Няма да се женя за момичето. Нито сега, нито никога. Разбра ли ме?

— Майкъл!

Но изведнъж той се озова отвъд думите. Обърна се, грубо си запробива път през тълпата, без да обръща внимание на виковете зад гърба си; виждаше само пода на малката килия, пазача над него, онази грозна уста, която се приближаваше и крещеше отвратително, която го учеше как точно стоят нещата.