Камъкът отвътре

Глава 1Земята

В чистата златиста светлина на изгрева седмината „богове на почвата и зърното“ стояха по местата си на голямото земно възвишение. Бяха облечени с драконовите си роби в императорско жълто и всеки от тях държеше древния церемониален ръчен плуг, примитивната дървена брадва с причудливи резби, дългия стоманен меч. Тук, в храма на небесата, в самия център на вселената, предстоеше да започнат Новогодишните ритуали, да се разорат браздите, да се направят жертвоприношения на Ху Ту, „Този, който управлява Земята“, и на Ху Чи, „Този, който управлява зърното“, както е било още от времето на танга, основател на династията Шан, преди три хиляди и седемстотин години.

Още миг те останаха там, докато десет хиляди слуги със сини наметала чакаха тихо в подножието на хълма седемте облечени в злато фигури да оформят едно-единствено блестящо око в центъра на тъмния кръг земя, и после започна — чистият звук от биенето на камбаната в тишината, последван от ниското монотонно пеене на свещенослужителите.

Те се наведоха като един, движеха се напред, бутаха ралата пред себе си — седем черни бразди се оформиха в пръстта като спици на гигантско колело.

Ли Юан се обърна, погледна към кръга на възвишението и видя своите другари тангове, разпръснати по линията на един обръч — силуетите на техните фигури бяха като колони, поддържащи небето, техните златножълти копринени дрехи се вееха като знамена на утринния бриз. За момент илюзията беше пълна. За най-кратък миг той се върна с хиляда години назад, в самия център на древното Средно царство, с направените жертви, с осигурената реколта. Но после, вдигнал очи, видя отвъд своите братовчеди, отвъд красивите дървета и плодни градини в земите на Храма.

Булото падна от очите му. Там като огромен ледник, властващ над хоризонта, лежеше Градът, неговите перленобели стени ги обкръжаваха отвсякъде, извисяваха се над сочната зеленина на древните градини. За секунда почти се замая. След това се опомни — стоеше изправен и слушаше пеенето, слушаше древните слова, които говореха за хармония между управника и земята и за равновесието на силите, което трябва да бъде поддържано, за да не се срути Царството. За миг позволи да го успокои тази древна формула, мисълта, че те могат все още да запазят вековната връзка и да поддържат тристепенното отношение между Земя, Човек и Небе. Но му беше трудно да се съсредоточи. Очите му все се връщаха към белотата. Към замайващата белота, която обкръжаваше малкото възвишение.

Беше като смърт. Смърт отвсякъде. И когато за кратко си позволи да се разсее, осъзна лъжата, която лежеше зад привидното им единство. Защото в този момент на замайване беше видял Голямото колело да се търкаля счупено, безцелно, като колело от каруца, понесло се надолу към пропастта.

Потръпна и за момент затвори очи — искаше всичко вече да е свършило; после погледна надолу и забеляза пръстта, която полепва по обувките му и цапа краищата на копринените му дрехи. Също като през един друг ден преди единадесет години, когато бяха положили брат му Хан Чин в гроба.

По-късно в носилката, на връщане към Чи Ниен Тиен, Залата на молитвите за добра реколта, премисли всичко, което се беше случило до този ден. Мислеше за Войната, която не беше война, за смъртта на баща си и за провала на брака със съпругата на брат му, Фей Йен. Всичко това беше оставило своите белези. И все пак беше преминал през него; беше прекосил цялата болка и страдание, за да достигне до тези спокойни височини, откъдето можеше да хвърли поглед назад. От висотата на удовлетворението.

Да. И това беше най-странното от всичко. Защото нямаше съмнение, как се е чувствал през последните няколко седмици. Детето му, съпругите му — това повече от всичко друго беше станало негова утеха, негова радост. Извън малкия кръг на неговото семейство се събираха градоносни облаци. Отново щеше да има война. Или по-лошо. И все пак беше щастлив. Когато седна там, дундуркайки Куей Джен на коляното си, докато го притискаше към рамото си, чувстваше меката топлина и чуваше мекия ритъм на неговото дишане близо до ухото си, всеки път усещаше как грижите му отлитат. Тогава чувстваше, че няма нищо друго освен него и детето — всичко останало сякаш е сън. И дори после, когато трябваше да излезе от вълшебния кръг и да срещне проблемите на своя свят, носеше тази топлина — тази светлина — вътре в себе си, като магия срещу тъмнината на света.

Носилката се люлееше леко, накланяше се бавно назад, докато носачите се изкачваха към широката бяла мраморна площадка, водеща към грамадната кула с трите балкона.

Щастлив. Да, сега беше щастлив. И все пак това не беше достатъчно.

Докато се изкачваше, оглеждаше наоколо си, вглеждаше се внимателно във всичко, което виждаше, сякаш за последен път ставаше свидетел на всичко това. Онази мисъл — онова последно странно и плашещо проблясване — го накара да погледне встрани, когато Ву Ши се приближи.

— Какво има, Юан? — тихо прошепна Ву Ши в ухото му.

Той се обърна с усмивка и хвана по-възрастния под ръка.

— Нищо, братовчеде. Просто мимолетна мисъл.

Ву Ши кимна с разбиране.

— Тогава ела. Хайде да направим нашите приношения.

Седмината застанаха в редица пред големия олтар. Държаха своите жертви пред себе си. Високо и чисто в тишината звънна камбана и после пеенето започна отново. Свещи трептяха сред сенките. Неоконфуцианските свещенослужители се приближиха, шафранените им роби шумоляха по каменния под; те взеха жертвените дарове от танговете и се върнаха, за да ги поставят на олтара пред статуята, висока три човешки боя.

Шан Ти, Великият праотец, гледаше надолу към своите седмина синове със слепи, безстрастни очи. Той беше ян, мъжкото начало, олицетворение на самото небе, великият управник на сезоните. Умилостивен от жертвоприношенията, щеше да осигури добра реколта; щеше да се грижи за чернокосите. Ако бъдеше пренебрегнат, щеше на свой ред да ги отхвърли. Щеше да им изпрати болести и опустошения. И смърт.

Или така беше казано. И така пееха свещенослужителите.

Застанал там, Ли Юан изведнъж осъзна огромния брой от царе и императори, който го предшестваше. Тази призрачна тълпа стоеше с него, в него пред олтара. Бяха ли се чувствали така, както се чувстваше сега? Или той беше сам в колебанията си дали има смисъл да се оставят хартиени дарове пред статуя с празен поглед.

Не за първи път си задаваше тези въпроси. Често в миналото беше поглеждал съвсем честно, за да прецени ритуалите и обичаите, които като танг беше задължен да спазва. Все пак тази сутрин ритуалът изглеждаше по-кух отпреди и действията му бяха чиста преструвка. И макар че си беше задавал подобни въпроси и преди, никога не беше изпитвал толкова дълбоко недоверие към собствените си слова и действия.

Какво в края на краищата означаваха те? Какво значеше всяко едно поотделно?

О, той можеше да види красотата в това. Можеше дори да почувства как някаква част от него се вълнува в отговор на могъщото усещане за традиция, на голямата тежест на годините, която носеха в себе си ритуалите. Но отвъд това — отвъд простото, почти естетическо вълнение — нямаше нищо. Съвсем нищо.

Гледаше как се извършва всичко, отдалечен от самия себе си, и се опитваше да проумее защо. Тези три неща — сгъстяващите се облаци на обстоятелствата, голямата, продължителна верига на традицията и светлото, макар и малко кръгче на собственото му, лично щастие — как можеха те да вървят заедно? Къде се срещаха и къде беше смисълът им?

Докато свещениците се кланяха и вървяха заднешком, той погледна от двете си страни, но по лицата на Ву Ши и на Цу Ма, на Ху Тун-по и Чи Хсин, на широкото като месечина лице на Ван Со-леян и на регента Вей Чан Ин нямаше нищо освен пълна увереност. Каквото и да си мислеха за това, то оставаше скрито зад маските на лицата им.

Слязоха по стълбите в мълчание — бавно, сега почти неофициално, тъй като ритуалът беше свършил — и се отправиха към голямата тента и закуската, сервирана от призрачните слуги на Вей Чан Ин. Под златния балдахин Ван Со-леян се приближи към Ли Юан и се обърна към него за първи път, откакто се бе родил синът му.

Стоеше срещу Ли Юан, усмихваше се видимо спокоен, държеше купичка с ча в ръката си.

— Е, братовчеде, как е детето?

Въпросът изглеждаше невинен — проява на любезност, която човек следва да очаква от свой другар танг — и все пак върху Ли Юан сякаш падна сянка. Той усети внезапно стягане в гърдите и кратко, но безсилно преживя мощен, всепомитащ страх за сина си. После това премина и той отново дойде на себе си. Насили се да се усмихне, наведе глава, оценил въпроса на своя братовчед.

— Куей Джен е добре. Той е силно и здраво дете. Небето ме благослови, Ван Со-леян.

Ван се усмихна. На лицето му нямаше и следа от корист.

— Радвам се за тебе, братовчеде. Човек трябва да има синове, нали?

Ли Юан се взря в отдалечаващия се танг на Африка, изненадан от почти замисления тон в гласа на Ван, опитваше се да забележи нещо по-определено в очите му, но там нямаше нищо. Ван кимна и си тръгна, задачата му беше изпълнена. И Ли Юан, загледан в гърба му, остана там озадачен за миг — онази малка, твърда жилка на страха се връщаше като камък вътре в плътта му.

Главната улица беше претъпкана. Трийсет, може би четирийсет хиляди души бяха събрани на широкия две ли площад, знаменца и ленти от яркочервена изкуствена коприна се вееха енергично над главите им. В северния край на улицата, пред камбанарията, беше издигнат специален подиум. Там тълпата беше най-гъста, удържана от двоен кордон стражи от сигурността в зелени униформи.

Камбаната от кулата удари за девети път, светлините избледняха, множеството се смълча. Миг по-късно, забулена в брилянтна лазерна бяла светлина, високата статуя на богинята се спусна бавно на пиедестала си.

Когато фигурата се настани там, се понесе силен шум на одобрение. Куан Ин, богинята на благодатта и плодородието, седеше в поза лотос като гигантски Буда и люлееше новородено бебе в ръцете си. На яркото бяло осветление лицето й изглеждаше нежно и сияещо от добродетел.

Миг на затишие, после сред силния гръм на бомбички и фишеци от всички страни, сред глъчка и дъжд от конфети тълпата започна да празнува. Болните и сакатите, задържани досега от множеството, отново подновиха своите усилия да се доберат до предната линия, за да получат благословията на богинята.

От един подиум наблизо, отделени от останалата тълпа с широк коридор от въоръжени гвардейци, сановниците наблюдаваха, въртяха се на столовете с високи облегалки, за да си приказват помежду си. Почетният гост — мъжът, който беше платил за гигантската статуя — беше дундест, оплешивяващ хун мао на име Мей Фен. Неговата компания „ЕдуКол“ се беше възползвала от лицензите на „ДженСин“ и след разработването на един от тези лицензи бе увеличила в значителна степен хранителната си продукция за Град Европа през последните дванайсет месеца може би с цели четири процента, едновременно печелейки одобрението и на танга, и на потребителите. След години на най-строго разпределяне на дажбите и нарастваща незадоволеност, компанията беше възстановила статуквото и осигурила нова стабилност на тези нива. Повечето от събраните на главната празнуваха щедростта на „ЕдуКол“, но това, което те не знаеха, беше точно колко беден откъм хранителност е новият продукт, както и на колко възлизат печалбите на компанията от новия соев заместител; засега новият начин на производство струваше само една шеста от стария, докато цената на продукта беше приблизително същата.

Отдясно на Мей Фен седеше едър, широкоплещест хан на име Киан А-йин, местният гангстерски бос, който държеше този и околните райони под контрола на триадата Куей Чуан. Зад Киан стояха двама от хората му и очите им напрегнато шареха из огромната тълпа. Киан, от своя страна, разглеждаше търговеца, спираше вниманието си върху модната кройка на коприненото му пау, върху липсата на пръстени по ръцете му. Киан се огледа и кръстоса ръце в скута си. Той поне знаеше каква печалба имат „ЕдуКол“. Петстотин процента, ако можеше да се вярва на докладите. И той би могъл да се възползва от това, за да си купи повече мощ и да финансира някои неща. Но Мей Фен все още не знаеше нищо за тези планове. Дотолкова, доколкото той бе запознат, Киан беше просто бизнесмен. Човек, с когото да работи на тези нива.

Киан се усмихна и погледна зад Мей Фен към своя приятел, местния вей, или командващия силите за сигурност, който стоеше от едната страна на подиума.

— Е, капитан Франке, моментът почти настъпи…

Франке наведе глава, обърна се и повика своя лейтенант. След миг голямата завеса, която бе спусната по цялата ширина на главната зад камбанарията, потръпна, после започна да се вдига. От отсрещния тунел процесия от каруци, натоварени с последната партида от продукта на „ЕдуКол“, си запробива път през тълпата към главната.

В другия край на главната, на балкон, отдалечен на близо две ли от мястото, където седяха сановниците, висок хун мао с брада свали бинокъла от очите си, обърна се и даде кратък сигнал с ръка. В този миг група мъже и жени, събрани около него, тръгна и си запроправя път надолу по стълбите сред тълпата.

Мах ги проследи за момент — гледаше как вървят през тълпата, как връчват позиви и подшушват старите лозунги, ключовите думи на древните бунтовници. И като отминеха, той виждаше как онези, които бяха хвърлили поглед на позивите, ги предаваха на съседите си, разгневени от това, което бяха прочели, а гласовете им ставаха по-силни.

Той се усмихна, после тръгна по коридора. Двама от охраната стояха там и зяпаха в един от екраните на обществените служби.

— По-добре слезте по стълбите — каза той, след като им показа служебната си карта. — Май става нещо нередно.

Те погледнаха значката му, кимнаха и бързо го последваха, а в това време шумът отвън се усилваше.

Мах постоя още миг, загледан в екрана отгоре. Ли Юан говореше на своите граждани, разказваше им за комитета, създаден, за да проучи възможността за промени в Едикта и за отварянето на Камарата. Мах се приближи, плю в лицето на младия танг, после, извадил пистолета си, се обърна и тръгна след охраната.

Сега Мей Фен стоеше на подиума обезпокоен. Шумът в другия край на главната растеше, заглушаваше звука от фишеците, хората, които стояха наблизо, бяха извърнали глави развълнувани — разбираха, че там става нещо.

— Какво има, ши Киан? — попита търговецът, като нервно попипваше торбичката на колана си.

Киан се намръщи и се опита да скрие собственото си безпокойство.

— Ами не съм сигурен. Аз…

Думите му заглъхнаха, комуникационните връзки на платформата бяха прекъснати. Ревът на тълпата растеше дрезгав и обвинителен.

— Смърт на всички спекуланти и крадливи бандити от Първите нива! Смърт на тия, които искат да откраднат ориза от устата на децата ви! Смърт на всички, които печелят от мизерията и нуждата на другите! Смърт…

Скандирането продължаваше фанатично, безкрайно, докарваше възбудените вече страсти до лудост; обръщаше страха във внезапна, ослепителна паника, която се разпространяваше сред тълпата като пожар. Киан гледаше, докато тънкият кордон от зелени униформи поддаде и тълпата се втурна към подиума и гигантската статуя. Без да мисли, той се обърна — хората му бяха наблизо — скочи от задната част на платформата и се отправи към аварийния изход. Съвсем навреме, защото предната част на тълпата, изтласкана от натиска на телата отзад, се разплиска като вълна по подиума и разби подпорите му.

За миг Мей Фен запази равновесие, после се сгромоляса надолу, устата му бе оформила идеално изненадано „о“, преди да се изгуби от поглед, скрит от настъпващата тълпа. Постоянен рев се носеше сред огромното пространство като ураган, идващ от север. Като пометена от урагана, статуята потрепери и с бавно, беззвучно движение падна и размаза хората под себе си.

Цареше пълен хаос. От другия край на главната се раздаде стрелба и звук от малки експлозии, от падащ лед. И над всичко се носеше нескончаемият рев, повтарящ все едно и също — смърт, смърт, смърт.

Бяха трима, без да се брои собственикът на заведението. Бекер стоеше отзад в преградената стая и преглеждаше полиците с книги-касети втора ръка, които покриваха стените. Халер почиваше на близкото кресло, зяпнал в един екран над главата си, отпуснатата му ръка държеше туба протеинова паста с дъх на скариди.

С гръб към вратата, Леман говореше на собственика Пай Мей.

— Бъди спокоен — казваше той, — просто залягаш зад тезгяха, когато започне. И помни: никой няма да ти стори нищо — аз гарантирам.

Пай Мей, теснолик човек с остри черти, се поколеба. Киан А-йин си беше копеле, но кой го знае този какъв е? Защото ако албиносът се издъни, Киан можеше да си помисли, че той, Пай Мей, го е забъркал в това. Потрепери, после кимна неохотно. Нямаше изход.

И точно тогава парцаливата завеса се отмести и вътре влязоха двама. Единият беше висок, почти дебел, а другият — по-дребен, по-лек, но като цяло изглеждаше по-опасен. Голите му рамене бяха много мускулести, главата му — обръсната, а черепът му — изрисуван със сложна плетеница в червено и зелено — знак, че е боец. Бяха хора на Киан.

Дебелият спря и погледна към съдържателя. С кисел поглед, вперен в Пай Мей, той докосна ръката на чан ши.

— Разкарай ги. Искам да говоря с ши Пай насаме.

Малкият потупа Халер по рамото — знак да се маха и то бързо. Извинително усмихнат, Халер стана и тръгна. Бекер се обърна, видя какво става, набута припряно касетата на мястото й и заситни след Халер навън. Само Леман остана с гръб към новодошлите.

— Ти — дебелият се приближи зад него, — чупката оттука! Имам работа с ши Пай.

Леман се извърна и го погледна. На чан ши му беше по-лесно сега, понеже в помещението остана само Леман. Той се отпусна, огледа се и в този кратък миг вниманието му се разсея. Дебелият междувременно зяпаше любопитно Леман, сякаш го познаваше отнякъде. Но дори той в този момент беше неподготвен.

Леман го удари. С едно бързо движение ритна чан ши под брадата, после се извърна към дебелия. Паникьосан, лейтенантът на Киан измъкна пистолета от джоба си и направи опит да освободи предпазителя. Едва го беше насочил, когато Леман го изби от ръката му и му счупи китката с удар от горе на долу. Вторият му удар го просна на пода. Леман се изправи над него, гледаше го с вдигнат юмрук и чакаше дали онзи ще се опита да стане.

Халер и Бекер застанаха на вратата усмихнати. Вече бяха виждали как действа Леман. Бекер погледна към Пай Мей и се изхили. Собственикът беше пребледнял. Зяпаше Леман с пълно изумление.

— Аз си мислех, че вие тримата… — Пай Мей остави изречението недовършено.

Бекер пристъпи в помещението, коленичи до падналия чан ши и попипа с ръка пулса на врата му. Дребосъкът беше мъртъв.

— Срамота — каза Бекер с мрачен глас, — щеше ми се да му видя изражението, когато му прерязвам гърлото.

Халер, който се приближи до него, се изсмя, но Леман не се помръдна. Стоеше там, до своята хъркаща жертва, изправен, съвсем спокоен, изчакваше да се увери в резултата.

— Това е то, нали видя — Бекер се обърна към съдържателя и измъкна широк, остър като бръснач нож изпод туниката си. — Те никога не очакват неприятности от сам човек. Така разсъждават. И точно когато най-малко очакват неприятности, тогава са най-слаби. — Той се усмихна отново и хвърли поглед към Леман, сякаш искаше да каже: „Не е ли така, ши Леман?“, но Леман не му обърна внимание. Бекер пак погледна надолу, вдигна рамене и се хвана за работа. Заби ножа си в плътта на врата, кръвта започна да се стича по голия, непометен под.

На Пай Мей му стана лошо и извърна поглед.

Огледа се. Сега Леман се беше навел и говореше с дебелия. Човекът на Киан хъркаше и издаваше хрипливи звуци, сякаш трахеята му беше увредена, но слушаше много внимателно, докато албиносът му поръчваше какво да каже на шефа си. В един момент той се разсмя презрително и извърна глава, но Леман го сграбчи за брадата с дългата си бледа ръка и грубо обърна главата му към себе си, принуждавайки го да го гледа в лицето. Дебелият млъкна изведнъж, страхът в очите му се върна.

Бекер вече беше привършил. Уви главата в пешкир и я пусна в една чанта. Халер стоеше до вратата и го наблюдаваше, вниманието му беше насочено към екрана и онова, което говореха медиите за утрешната среща на Седмината и какво би могла да донесе тя на хората на Чун Куо.

— Големи неща стават там горе — каза той накрая и се обърна към Бекер, без да обръща внимание на басейна от кръв, оформил се под краката му. — Задават се големи промени.

— Както горе, така и долу — и Леман дръпна дебелия за краката. После взе чантата от Бекер и я повери в сигурните ръце на дебелия.

Двамата го гледаха и се хилеха на неудобството му. Но Леман не се усмихна. Той никога не се усмихваше.

Босът на тонг Киан А-йин се отпусна на стола си, изтри уста с опакото на ръката си и огледа осемте души, събрани в стаята. Бунтът в Цвикау го беше изненадал и ядосал, но тези последни новини му дойдоха в повече. Киан трепереше от бяс. Само с огромни усилия успяваше да се сдържа да не закрещи.

— Добре. Какво става, по дяволите? Кой е тоя хун мао, мамка му?

Мъжете мълчаха неловко; после един от тях — Сучек, лейтенантът — проговори:

— Не знаем. Изпратих човек при Пай Мей. Той само потвърди, каквото каза и Фен Во. Бледият хун мао убил чан ши. Другите му отрязали главата. Защо, не знаем.

— И никой не познава копелето?

Сучек вдигна рамене.

— Искаш ли да направя някои проучвания?

Киан отмести поглед за миг, прецени, след това поклати глава.

— Не. Имам по-добра идея. Чао, Кант… искам да откриете къде е оня и да ударите. Когато тоя шибаняк заспи. Искам него и хората му мъртви. И искам главите им тук, на бюрото си, до сутринта.

Сучек се опита да каже нещо, може би да настоява задачата да убие този хун мао да бъде дадена на него, но Киан вдигна ръка.

— Не, Иржи. Не този път. Искам да отидеш до Лу Бакенбарда и да разбереш цялата история. Ако Ю са се активизирали отново, това заплашва всички ни. А пък ако е нещо друго, искам да го знам. Ясно ли е?

Сучек кимна.

Киан стана, огледа се, по-спокоен сега, след като беше взел инициативата.

— Добре. Да се хващаме на работа. Нека поставим всички тия копелета на местата им. Нали? После можем да продължим да си правим парите.

Те пристигнаха след два часа. Леман ги очакваше. Койката на Халер беше празна, а самият Халер беше на петдесет чи надолу по коридора в общата баня. Тази на Бекер беше заета, но от кукла, докато Бекер стоеше наведен зад фалшивата преграда с пистолет в ръка. Леман лежеше маскиран под одеялото си на горната койка и чакаше. Той също беше въоръжен.

По тези ниски нива нямаше ключалки, така че за хората на Киан беше лесно да отместят плъзгащата се врата и да изтъркалят вътре една газова граната. Тя гръмна с тъп звук, последван веднага от свистенето на излизащия газ. Леман преброи — знаеше, че трябва да са сигурни, преди да влязат. Стигна до трийсет, когато, след като преместиха плъзгащата се врата, двама мъже влязоха в стаята с насочени автомати. Трети чакаше отвън.

Той не им даде шанс. Избута дулото на базуката си изпод одеялото, натисна спусъка и видя как отсрещната стена експлодира. От двамата мъже нямаше и следа. Стена, под и хора бяха изчезнали. Голяма зейнала дупка се бе отворила и разкриваше по-долното ниво. Стърчаха скъсани кабели. Отдолу се чуваха писъци и сладникавата воня на разтопени пластмаси се понесе из въздуха по-силно от газта. По-нататък по коридора прозвучаха два изстрела. Халер си беше свършил работата. Той се появи след миг с пистолет в ръката и огледа дупката в стаята.

— Мръсна работа — той пуфтеше изпод маската си. — Може би Киан сега ще е склонен да преговаря.

— Ще видим — Леман седна и уви голямото си оръжие в одеялото. — Във всеки случай той ще знае, че не сме толкова лесни. Ще бъде по-внимателен за в бъдеще.

— Добре — и Халер плъзна пистолета си обратно в кобура. — Беше малко по-лесно, отколкото ми харесва.

Леман не каза нищо. Просто погледна Халер и поклати глава. Имаха много още да учат.

Както се рееше високо над гората, соколът можеше да види фигурите долу, сред дърветата. Сега първата група беше спряла сред някакво сечище, за да си починат конете — вратовете на хората бяха опънати назад, те прикриваха очите си от слънцето с ръка, докато гледаха нагоре към него. Малко по-назад, отчасти скрита зад листата, чакаше втора група. Тези бяха по-дребни, но бяха повече — по мрачния си инстинктивен начин разбра, че това са хора; знаеше, че вървят пеша.

Кръжеше търпеливо, внимателните му очи дебнеха онова неочаквано движение, което щеше да издаде плячката му. За секунда там нямаше нищо, после, когато посоката на вятъра се смени, се раздаде пърхане, което бързо заглъхна и ниско долу се появи яребица.

Соколът нададе писък и се спусна надолу към плячката си. За миг другата птица сякаш все още можеше да набере височина, но после соколът нанесе страшната си атака.

Вик на триумф се изтръгна от мъжете долу.

Тримата мъже сред сечището се наведоха напред и проследиха сокола, който с широко разперени криле се спускаше надолу, забавяше своето кацане и държеше здраво в ноктите си яребицата. След това кацна на земята сред дърветата вдясно.

Цу Ма се наведе, потупа любовно тъмния врат на коня и извърна глава към другарите си тангове.

— Е, братовчеди, какво мислите?

Ву Ши остави внимателно с едната си ръка лъка на седлото и бавно се обърна с наведена глава. Разговаряха за братовчед си Ван Со-леян, танг на Африка.

— Нямам му доверие — каза той. — Много е тих през последните шест месеца. Твърде е любезен, да му се не види.

— Замисля нещо — прибави Ли Юан, докато се изправяше в седлото. — Нещо сериозно, което още не можем да видим.

Ву Ши кимна.

— Съгласен съм. Не съм сигурен за много неща в тези лоши времена, но в това мога да бъда сигурен… Ван Со-леян не си е променил характера през последните няколко месеца. Той все още е същото извратено малко лайноядче, каквото винаги е бил.

Цу Ма погледна бързо към него и проследи своя соколар натам, където соколът бе оставил плячката си. Той беше извадил примамката, готов отново да пусне сокола, но първо изгледа Ву Ши.

— Мисля, че си прав — каза той. — Но какво е точно… Е, много странна работа. Моите слуги не са дочули нищо от домашните му. Или почти нищо…

— Почти нищо? — Ву Ши го зяпна напрегнато.

— Само това, че в живота му има жена. Или така изглежда. Хун мао. Вкарва я вкъщи тайно. Късно вечер, когато смята, че никой няма да го види. Казаха ми, че дори я посещавал.

Ли Юан се замисли.

— Колко странно, никога не бих си го помислил. Хун мао… И мислиш, че е сериозно?

Цу Ма вдигна рамене.

— Може и нищо да не е. Или може би това е причината нашият братовчед напоследък да е толкова възпитан. Може би е бил увлечен.

— Влюбен, искаш да кажеш? — Ву Ши избухна в смях. — Единственото нещо, което тоя неблагодарник може някога да обича, е собственият си образ. Любов! — той поклати глава, слезе, от седлото и потупа хълбока на коня си. — Не… Това копеле с кръглата мутра крои нещо, гарантирам ви.

— Чие хсия…

Един слуга стоеше в края на сечището и се кланяше.

— Какво има, Чен И?

При повикването на Цу Ма човекът се приближи, поклони се до земята и целуна краката на своя танг, преди да падне на колене до коня му.

— Лоши новини, чие хсия. Има бунтове в Град Европа. Много убити…

— Бунтове… — Ли Юан сръга остро коня си напред. — Какво става, за Бога?

Слугата наведе глава още по-ниско и отговори сякаш на своя танг:

— Започнало е в хсиен Цвикау, чие хсия, при церемонията по освещаването на новата статуя и се е разпространило бързо в съседните райони.

— И много ли са мъртвите?

— Огромен брой, чие хсия. Десетки хиляди, казват. Между тях и търговецът, Мей Фен.

Ли Юан и Цу Ма се спогледаха разтревожени. Мей Фен беше водеща фигура на новия мир. Председателстваше комитетите по обсъждане на предложените промени в Едикта и възстановяването на Камарата. И още повече — беше представител на цяла класа — мощните бизнесмени от Първо Ниво, които бяха спечелени обратно за Седмината и тяхната кауза. А сега беше мъртъв.

Ли Юан се наведе развълнуван към мъжа.

— Какво се случи? Как умря той?

— Не е ясно как е умрял, чие хсия. Всичко, което знаем, е, че тялото му е било върнато на вдовицата му скоро след това. Изглежда е бил разрязан, после напълнен с боклуци като торба и зашит отново.

Ли Юан потръпна и се отпусна назад.

— Знаем ли кой е отговорен?

— Още е твърде рано да се знае със сигурност, чие хсия. Първите слухове го приписват на Ю, но генерал Райнхарт вярва, че хун мун имат пръст в това.

Ли Юан пак почувства през него да преминава тръпка. Хун мун — триадите, или Тайните общества — досега бяха държани извън събитията. Но това коренно променяше нещата. Ако те наистина бяха въвлечени…

— Трябва да се връщам — той обърна коня си и погледна към Цу Ма и Ву Ши. — Ако хун мун са въвлечени, трябва да действам.

— Не, Юан — Цу Ма протегна ръка към него. — Бих те посъветвал да не действаш толкова прибързано. Вземи мерки да успокоиш нещата долу с всички възможни средства, но помисли, преди да предприемеш нещо срещу братствата. Например схемите на баща ти…

— Да ги купя, искаш да кажеш? — Ли Юан поклати глава. — Не, Цу Ма, няма да им се кланям в собствения си Град!

— Нито пък те карам да го правиш, братовчеде. Следвай схемата на баща си — предложи им фондове, помощ, някаква власт, докато през цялото време подкопаваш позицията им.

Ли Юан присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Новата сила. Шен це на Кар…

Ли Юан сведе поглед, после се усмихна.

— Знаеш за това?

Цу Ма кимна.

— Проблемите на моя братовчед са и мои проблеми. Как бих могъл да му помогна, ако не знам какви са неговите нужди и неговите планове?

Ли Юан се обърна и се вгледа в по-възрастния мъж.

— Ами ти, Ву Ши?

Ву Ши вдигна рамене.

— Имаш специална сила, разбирам. Добре. Тогава я използвай. Направи така, както те съветва нашият добър братовчед Цу Ма. Играй двойна игра, купи си време. Защото това е, от което се нуждаем сега, а не друга война. Още не.

Цу Ма кимна.

— Ву Ши е прав, Юан. Ако сега започнеш война срещу братствата, ще изразходваме много сили. И кой ще спечели от това?

— Ван Со-леян.

— Точно така. Тъй че не се впускай в безсмислена война — Цу Ма се усмихна сурово. — О, ще дойде времето — и то не е далече — когато ние ще трябва да се заемем с хун мун. Но нека да спечелим това време, а? Да сме подготвени за предстоящото.

— Освен това — добави Ву Ши и си приближи към него, — вече имаме достатъчно проблеми, нали? Ю, младите синове… Защо да прибавяме още?

Ли Юан замълча за миг, успокои се, след това се протегна и хвана Ву Ши за ръката.

— Благодаря ти, братовчеде. И на тебе, Цу Ма. Но ние трябва да се връщаме, нали? Има още много за вършене. Впрочем докато гледах сокола, апетитът ми се възбуди за друг спорт.

Цу Ма го зяпна за момент, сетне се засмя.

— Засега, Юан, не те разбирам, но да го оставим така. Прав си, има много за вършене. И не на последно място, трябва да се срещаме по-често, нали? Само ние тримата.

— Така трябва, да — и Ву Ши кимна кратко и решително. — Ние трябва да бъдем като тримата „братя от прасковената градина“, нали?

Като гледаше двамата по-възрастни мъже, Ли Юан почувства, че тъмнината малко се поразсея. Така и щеше да бъде. Така трябваше да бъде отсега нататък. Тримата — помисли си той, за първи път понятието се появи в главата му и го усети странно успокояващо. — Да, ние ще бъдем Тримата.

Внезапно нещо изпърха във въздуха. Зад Ли Юан в далечния край на сечището соколът се вдигна, разперил криле, после кацна върху плячката си още веднъж, без да обръща внимание на примамката.

Глава 2В света на нива̀та

Джелка се беше опънала на шезлонга и гледаше към светлите редици плочки, по които двете й приятелки от училище шумно разплискваха вода от басейна. До нея на стола лежеше компактен компютърен комуникатор с включен екран.

За миг продължи да гледа лудориите им, без да мисли, като се наслаждаваше на топлината по кожата си и на слабия аромат на жасмин и бор от близкия алпинеум. После леко потрепери и се върна към заниманието си.

Вчера беше последният ден в училище; краят на детството — дванайсет години приготовления за зрелостта. Пред нея лежеше изпитанието на абитуриентския бал, а отвъд него — остатъкът от живота — петдесет, шестдесет години може би, които трябваше да бъдат осмислени.

Но как? Извърна се, легна за малко по гръб, като си мислеше как се чувства самата тя на седемнайсет години, в тялото на млада жена с открито бъдеще пред себе си.

Изпъна крака, пръсти, стегна мускулите на стъпалата, прасците и бедрата си, сякаш загряваше за тренировка, после пак се отпусна. Дъщерята на маршала… така беше известна. Сякаш нямаше собствена самоличност.

Джелка тръсна глава раздразнена, след това пак се обърна по корем. Дъщерята на маршала… Ако беше негов син, бъдещето й щеше да бъде предначертано твърде отдавна. Военно училище, назначение и след това служба. Петдесет години служба: да избягва куршумите на убийците и да изпълнява заповеди; да разследва убийства и да задоволява прищевките на някой стар министър; да изравя финансови скандали от Първо ниво и да потушава бунтове под мрежата. Точно като баща си. А имаше и далеч по-лоши начини да си прекараш времето, но сега не беше така. Сега тя имаше думата за своето бъдеще. Ако беше син на маршала, никой нямаше да я попита.

Но това, че беше дъщеря, правеше нещата твърде различни. Ако не беше измяната на Ханс Еберт — предателството му спрямо танга и убийството на стария Еберт — сега тя щеше да се е омъжила, бъдещето й щеше да бъде установено, ясно определено. Без начин да се измъкне.

Потръпна, докато си припомняше своето отвращение от младия майор. Това беше нещо, което никога не бяха разбрали. Нещо, което, щом го споменеше, срещаше погледи на недоверие. Ханс Еберт… защо? Та той беше мечтата на всяка ученичка, нали? Принц сред мъжете. Засмя се кисело, припомнила си колко често бе чувала да го наричат така. Още повече, че като съпруга на наследника на най-богатата компания в Чун Куо я очакваше живот в леност, в неограничен лукс.

Да, но Ханс Еберт беше също и жесток, арогантен и извратен.

Тя наведе глава, като си спомни болката на баща си, когато Ханс в крайна сметка беше изобличен; болка, примесена с тъга заради смъртта на брат му и неговата съпруга и на най-стария му приятел Клаус Еберт. Тя също беше изпитала подобна тъга, но и облекчение, че Ханс се е махнал от живота й — облекчение, сякаш тежък камък бе паднал от шията й. Въздъхна и тръсна глава. Може би затова сега беше толкова важно да се възползва от правото си; да направи така, че животът й отсега нататък да зависи само от нея.

Изглеждаше твърде просто, но имаше едно малко усложнение. Тя беше жена. На приятелките й това не създаваше проблеми. Само пет от шейсетте момичета от нейния випуск не бяха сгодени и активно си търсеха съпрузи. Осем вече бяха омъжени, а две — между тях и близката й приятелка И Пан-чу — вече бяха дарили съпрузите си с деца. Срещу това само шест от нейния випуск отиваха в Оксфорд и във всеки случай не беше толкова заради някакви лични желания, колкото да станат идеална партия за своите съпрузи с голяма кариера.

Но така беше в този ужасен свят на нивата. Да бъдеш жена — интелигентна, способна млада жена — беше немислимо. Трябваше да бъдеш робиня, курва, украса…

— Джелка?

Тя се поколеба, сетне се обърна и вдигна мързеливо глава, сякаш беше заспала.

— Здрасти… Какво има?

Анна беше приклекнала до шезлонга и бършеше мократа си коса. Зад нея стоеше набитата фигура на И Пан-чу. Тя се хилеше с леко порозовели бузи.

— Трябваше да се присъединиш към нас, Му Лан. Какво прави досега?

Тя се усмихна на прякора си, след това стана и се протегна — знаеше, че приятелките й я гледат.

— Размишлявах и правех списъци.

— Правеше списъци? — Анна се засмя. — Списъци на какво? На мъжете, за които искаш да се омъжиш? Защо, та ти можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш? Да, Джелка Толонен, и ти го знаеш.

Джелка сви рамене.

— Може би. Но това не беше такъв списък. Просто нахвърлях възможностите си.

— Нахвърляше си възможностите — И Пан-чу направи физиономия и се изкикоти.

Джелка се усмихна добродушно.

— Знам как звучи, но ето — подаде комсета си на Анна, — хвърли един поглед и ми кажи какво мислиш.

Анна прегледа екрана, после се обърна и го подаде на И Пан-чу.

— Не мога да разбера смисъла — каза тя и погледна Джелка леко смръщена, — това е такова усилие. Защо просто не се забавляваш? Вземи си богат съпруг. Това не значи да си вързана. В наше време жената има много повече свобода.

Джелка погледна настрани. Свобода! Като че ли Анна разбираше истинското значение на тази дума. Това, което тя мислеше за свобода, бяха неспирните забавления: да пиеш и танцуваш до забрава и да имаш млади офицери за любовници. Отвъд това за нея нямаше нищо. Този свят на нива й беше достатъчен. Но оттук нататък тя не познаваше нищо друго. Не беше виждала колко прекрасно е отвъд.

И Пан-чу също бе прегледала списъка. Сега тя погледна към Джелка с удивление.

— Това постъпване в сигурността! Мислех, че в службите не приемат жени.

— Не приемат. Или все още не. Но мислех да кандидатствам. В крайна сметка съм толкова квалифицирана, колкото и всеки друг кадет. И мога да се бия. Така че защо не? Мислех да се кандидатирам за поддържащите сили, специализирани в космически операции.

Анна прокара ръка по дългата си коса и се разсмя.

— Ти си странна, Джелка. Знаеш ли какво? Ако действително искаш да се срещаш с млади офицери, трябва просто да ходиш на повече купони. Не ти трябва да се записваш в службите!

— А пък ти си знаеш само едно и също, Анна Козлевич! — Джелка се разсмя, после пак стана сериозна. — Знам, че е трудно за разбиране, но искам да направя нещо с живота си. Не искам просто… е, не искам да го профукам, това е всичко.

— Искаш да кажеш, като нас — И Пан-чу дойде при нея и седна до облегалката на шезлонга й.

— Не… Нямах предвид това. Аз… — тя пак се разсмя, но този път смехът й бе примесен с известно отчаяние. — Виж, аз мога да разговарям с вас двете. Знам, че мога да ви кажа всичко и вие няма да се обидите. Когато казвам, че искам нещо повече от това, което ми се предлага, не е защото се мисля за нещо повече. То е… — тя вдигна рамене. — Не зная. Може би искам нещо, което просто не мога да имам, но защо поне да не опитам? — и ги изгледа подред. — Разбирате ли ме?

— Ами да — и Анна кимна. — Просто е. Искаш да си мъж. Искаш да излетиш нависоко, ти да правиш нещата. Искаш да чупиш черепи и да яздиш коне. Като твоя бивш, Ханс.

Джелка поклати глава.

— Не. Искам само да бъда себе си. Но защо това трябва да е толкова трудно? Защо трябва да ми се отказва?

— Защото така стоят нещата — каза И Пан-чу и разтвори ръце. — Тук сме ние, а там са те. Жени и мъже. Ин и ян. А светът е ян — тя се усмихна тъжно. — Не се бори с това, Му Лан. Само ще те направи нещастна.

Джелка сведе поглед. Може пък да е така. Но никога нямаше да се примири, преди да е опитала. Освен това го имаше и Ким. Той поне щеше да разбере.

Анна се наведе и сложи ръка на коляното на Джелка.

— Както и да е. Хайде засега да забравим за всичко това. Вече е почти шест, а кавалерите ни ще дойдат в осем, така че е най-добре да се приготвяме.

— Кавалери? — Джелка вдигна поглед и стрелна с очи приятелката си. — Нищо не ми казахте за никакви кавалери!

— Така ли? — Анна невинно се засмя. — Предполагам, че ми е изхвръкнало от ума. Както и да е, карай. Ще ти заема едно от моите чи пао… синя и сива коприна с черни ръбове. И ще взема да те гримирам. Може би това ще издуха от главата ти всички тези глупости…

Джелка седна и като гледаше ту едната, ту другата, избухна в смях.

— Добре. Само този път. Надявам се да не сте давали никакви обещания. Нищо…

— Нищо вярно! — Анна придоби най-сериозен израз, като на самата Джелка, после избухна в смях. Тя се наведе и целуна Джелка по челото. — Ела. Хайде да се приготвим, преди тези големи, тромави ян да са дошли!

Главната сграда на Бременската академия за млади дами — голям ямен в стария северен стил — се издигаше царствено от възвишението над откритото пространство на района. На голямата тераса над езерото беше горещо, музиката свиреше силно. На дансинга множеството млади, добре облечени тела изпълваше разноцветната тъмнина, богати и силни сладникави парфюми тежаха във въздуха и пияният смях на танцуващите отекваше над водата.

Беше вече късно, почти полунощ, и балът беше достигнал връхната си точка. За младите жени дните на усилена работа оставаха назад, а дългата ваканция предстоеше, докато за младите мъже, кадети и офицери на служба, това беше временна почивка от отговорностите на дълга. Вечер, отредена за празнуване, вечер на опиянение и свобода. Някои лежаха по коридорите, които водеха към терасата, унесени в пиянска дрямка, докато други подскачаха диво встрани от множеството, виеха като луди с разкопчани или захвърлени официални сака. Повечето все пак си бяха намерили партньори и се натискаха по най-тъмните места, обливани от тежкия ритъм на тонколоните — доброволни жертви на старите, настойчиви инстинкти.

Джелка стоеше в центъра на голямата блъсканица с празна чаша в ръце. Най-сетне беше останала сама и бе наясно, за пръв път тази вечер, колко е ужасно тук. Горещината беше потискаща, звукът — угнетяващ и от всяка страна тълпата безспирно прииждаше — прилив от мъжки и женски тела, които се тресяха и потяха в древните ритми на гайди и тъпани.

Тя постоя още миг там, докато се чудеше дали да чака своя кавалер да се върне от бара, но после се обърна и си запробива път напред. Беше удивена от неестественото вълнение по лицата, сред които се движеше; от трескавия блясък в очите им, от внезапното, извънредно оживление на чертите им. Имаше нещо странно и плашещо във всичко това, елемент на първична необузданост, почти истерия.

Отвън беше по-хладно, по-спокойно. Джелка застана на върха на стълбите, преглъщаше студения, освежителен въздух и се взираше наоколо си, сякаш се събуждаше от някакъв мрачен и страшен сън. Отгоре, от изкуственото небе, грееше твърде естествена на вид луна и разхвърляше нарисуваната си светлина над далечните планини. Отляво духаше слаб вятър и къдреше тъмната повърхност на езерото, диплеше вълнички срещу белокаменната арка на моста, който водеше към острова и голямата наблюдателница.

Навън — помисли си тя. — Трябва да изляза навън.

Остави чашата си на стълбите, после си запробива път надолу, към пътеката, водеща до моста — сега вече подтичваше, сякаш я преследваха. На половината път обаче се спря и се извърна, взря се отново във всичко това с широко отворена уста, като вцепенена. После леко потръпна и продължи.

Пак спря в подножието на наблюдателната кула, втренчена в ярко осветената й фасада. До полунощ оставаха две минути. Беше прекарала в Академията дванайсет години — дванайсет години, без да броим времето, прекарано в заточение с баща й, и когато беше болна след нападението. И през цялото това време никога — нито веднъж — не се почувства тук у дома си. Беше стояла там и по-рано, слушаше другите момичета да казват колко много ще им липсва доброто старо местенце; беше ги чувала да признават огромната си любов към странните му стари методи и глупави правила, но самата тя не чувстваше нищо; само странно успокоение, че всичко е свършило. И усещане за празнота — за нещо незапълнено в нея.

Леко се извъртя, погледна назад, зачуди се дали вече са разбрали, че я няма, после бързо продължи, изкачи се по широките, но малки стъпала към отворената врата. Вътре, в сенките непосредствено зад вратата, една двойка се бе облегнала на стената, целуваха се, нейната ръка беше на врата му, неговата — под кръста й. Джелка се поколеба, погледа ги за момент, след това се изнесе на пръсти и се отправи към първия етаж и малката стая в предната част на кулата, над часовника.

Затвори вратата след себе си, после прекоси стаята и седна на кафеза до прозореца с лакти, опрени о изкуствения камък на перваза, с поглед, отправен над езерото към претъпканата тераса. Отдалече приличаше на някаква лудост, на масов делириум. Сякаш изведнъж бяха прогледнали за празнотата на всичко това. Прогледнали и се извърнали настрани, за да се хвърлят в това безумие от безсмислени движения.

Отпусна брадичка върху ръцете си и въздъхна. Идването тук тази вечер беше грешка. Трябваше да се довери на инстинкта си и да си остане вкъщи. Но сега вече беше твърде късно.

Твърде късно? Твърде късно за какво!

Онзи тънък вътрешен глас — онази вечно неспокойна, постоянно питаща част от нея — я държеше на разстояние от всичко това; правеше я различна от останалите. В училище беше винаги нещо като аутсайдер — още от самото начало. Не че не я поглеждаха; просто никога не беше създавала онези близки връзки, от които другите момичета като че ли се нуждаеха. Някои се бяха опитвали — като Анна и И Пан-чу — но можеха да се приближат само донякъде, преди тя да ги накара да млъкнат.

— Заради нападението е — беше й казала веднъж Анна. — И е естествено да не вярваш на света след онова, което ти се случи.

Това може би беше донякъде вярно. Може би онзи опит я беше оформил. Но обяснението беше някак недостатъчно, защото тя винаги се беше чувствала така. Още от люлката. В нея винаги имаше незапълнено пространство. Празнота. Но тази вечер беше различно. Тази вечер острата интензивност на онова, което чувстваше, беше нова за нея.

Пак погледна към дансинга и не видя нито празненство, нито радостното разцъфване за нов живот, а механична оргия на полуотричане, на прераждане на мъртвилото. Всичко беше преструвка — грамадна преструвка. Тя започваше с огромния Град, където живееха, и се разпростираше като вирус, за да зарази всяка пора, всяка клетка на отделните им индивидуалности. И сега нямаше нищо. Нищо освен безсмислени действия и отчаяно запълване на времето. Доброволна забрава.

Извърна глава, погледът й се плъзна по познатия пейзаж на района на Колежа и възприе всичко изцяло. Изпълненото със звезди небе, луната, далечните планини — всичко беше фалшиво до последната си най-малка частичка. Полукръглият каменен мост, езерото, античната сграда. Всичко беше изкуствено — заместител на живота, като с магия измъкнато от нищото.

Твърде Късно.

Тя потръпна. Вярно беше. Никога не се беше чувствала толкова откъсната от всичко това. Никога — толкова сама.

Хваната съм в капан — помисли си тя. — В капана на света на нивата.

По стъпалата край дансинга настъпи движение. Млад кадет се беше изкачил до най-горното стъпало и сега стоеше там, оглеждаше се наоколо с чаша във всяка ръка.

Джелка потрепери и дръпна главата си назад, в сенките.

Той сведе поглед и забеляза празната чаша, после се обърна и се протегна да види къде е отишла тя. Тръгна напред, като изкачваше стъпалата внимателно, елегантно; движеше се сигурно и арогантно. Правото беше негово! Приближаваше се — по пътеката и по нежната извивка на моста. За момент постоя там, небрежно се огледа наоколо си, сякаш за да възприеме пейзажа, после продължи с поглед, вперен в наблюдателната кула, като че ли можеше да я види там, в сенките зад рамката на прозореца.

Тя се отдръпна назад, след това стана и се огледа. Нямаше начин да се измъкне. Горният етаж беше заключен. Пък и може би той щеше да си тръгне. Двойката…

Чу шумове отдолу — гневно ръмжене и после мърморене: „Извинете, аз…“, последвано от звука на обути в ботуши крака по стълбите.

Извърна се с лице към вратата и се загледа в нея, докато тя се отваряше бавно.

— А, ето къде си — меко каза той и й се усмихна. — Помислих си…

Подаде й чашата, очакваше да я поеме, но тя просто си стоеше там, взряна в него. Той се намръщи — не разбираше — след това се наведе внимателно, без изобщо да я изпуска от поглед, и остави чашите на пода.

Униформената му куртка сякаш пламтеше на светлината от прозореца. Силният му парфюм изпълни малкото помещение.

Той се поколеба, после се приближи.

— Трябваше да ми кажеш — нежно изрече той. — Мислех, че музиката ти харесва.

Сега тя можеше да усети дъха му на бузата си; можеше да помирише сладостта на виното. Като насън видя дясната му ръка да се вдига и нежно да натиска лявото й рамо, сякаш двамата щяха да танцуват.

— Недей…

— Само една целувка — прошепна той; устата му беше близо до ухото й. — Само една малка-мъничка целувчица…

Тя се отдръпна назад и отърси ръката му.

— Моля те…

Видя сянка по лицето му. Внезапен гняв, който веднага се смекчи.

— Една целувка — настояваше той. — Знаеш, че и ти би искала.

Тя се изсмя кисело.

— Сигурен си, така ли?

Той се засмя, несигурността в очите му бързо изчезна.

— Естествено. Точно затова сме тук, нали? Младите момичета обичат да ги целуват. Просто природа. А ти си много красива млада жена, Джелка Толонен. Наистина много красива.

Той посегна да я докосне отново, да повдигне брадичката й и да я целуне, но тя го отблъсна остро, като го удари с длан в гърдите.

— Не. Разбираш ли ме, лейтенанте? На другите „момичета“ може и да им харесва, но аз не искам да ме целуват. Просто искам да ме оставят на мира.

Той сведе поглед към мястото, където ръката й беше ударила гърдите му, после пак я погледна — сега беше ядосан.

— Не трябваше да правиш това.

Тя пак се изсмя. Кой беше той, че да й казва какво трябва или не трябва да прави? Изгледа го гневно, след това се опита да се промъкне покрай него и да слезе надолу, но той я хвана грубо за ръката и я дръпна към себе си.

— Ще ме целунеш, ясно?

Тя се втренчи в него и за кратък миг видя как стоят нещата. Ето го пак. Като в онзи момент, когато застана лице в лице с Ханс Еберт в машината — в деня, когато бяха официално сгодени. Да, и като в онзи миг, когато стената на тренировъчната зала бе взривена и нахлуха тримата убийци. За да я притежават или да я убият — изглежда за тях нямаше друг избор, за тези полухора. Като чистия ян, който представляваха, те трябваше или да доминират, или да разрушават.

Може би. Но тя нямаше да го приеме. Нямаше да го позволи.

Вдигна предизвикателно брадичка.

— Пиян ли сте, лейтенант Бахман, или просто сте настроен самоубийствено?

Дясната му ръка стискаше китката й. Той бавно увеличаваше натиска си, дърпаше я по-близо към себе си, очите му бяха впити в нейните през цялото време, усмивката му сега беше брутална, непрощаваща. Тя пристъпи бавно напред, притеглена към него, докато вече ги разделяше само една длан разстояние.

Лявата му ръка се протегна и хвана рамото й, пръстите му копаеха в плътта й, за да я задържат там.

— Целуни ме и ще ти счупя врата — предупреди тя; сега гласът й беше студен, опасен.

Той се разсмя.

— О, чувал съм слуховете, Джелка Толонен. Чувал съм как си се преборила на времето с убийците. Истинска тигрица, а? Истинска Му Лан. Но ти ще ме целунеш. И няма да ми счупиш врата.

На лицето му се изписа моментна мекота, моментно отпускане, а след това я дръпна свирепо към себе си, лицето му се притисна към нейното, устата му се отвори, за да намери нейната.

После той едва си пое дъх, преви се на две, изрева, когато коляното й силно удари стомаха му. Джелка се дръпна назад. Дишаше неравно, беше свела поглед към него, след това се обърна и забърза надолу по стъпалата, прескочи последните четири и безцеремонно профуча покрай двойката на входа.

— Хей…

Навън почти връхлетя върху приятелките си.

— Джелка… — Анна вдигна ръце и се взря в лицето й. — Какво има?

Тя изпъна рамене и поклати глава.

— Нищо… Наистина.

— Сигурна ли си? — И Пан-чу звучеше загрижено. — Изглеждаш ужасно. Лицето ти…

— Добре съм — отговори Джелка малко прибързано. После се поотпусна. — Вижте, наистина всичко е наред; Подредих нещата. Сега да се връщаме, а?

Иззад двете млади жени гледаха кавалерите им, несигурни дали лицата им трябва да изразяват именно веселие или загриженост.

— Къде е онова похотливо копеле Лотар? — извика единият от тях. — Не ми казвай, че си разкарала младия пръч!

— Стига! — остро изрече Анна и се обърна към тях. — Не виждате ли, че е станало нещо?

— Това си е шибаната истина!

Гласът дойде иззад тях. От наблюдателната кула. Бахман стоеше на вратата с ръка на стомаха, а лицето му беше разкривено от гняв.

— Питайте кучката какво й е станало, след като ме доведе дотук, а после ме изрита с коляно в шибания корем!

Джелка се обърна — студеният, твърд гняв я променяше. Ако оня кажеше още една дума…

— Някой трябва да й хвърли един шибан бой — това й трябва на скапаната малка пикла! Някой трябва да й набие в главата малко добри маниери…

— Лотар! — изсъска един от младите офицери. — Не забравяй коя е тая, по дяволите! Баща й…

— Да му го начукам на баща й! — озъби се Бахман и се отблъсна от вратата. — Не ми пука дали ще изтича и ще каже на баща си! Тези кучки правят все така, нали? Най-малкото проблемче и тичат да се скрият за полите на бащите си!

Ако думите му целяха да я провокират, като че ли нямаха никакъв ефект. Джелка стоеше странно спокойна, сякаш изведнъж от нея беше паднало тежко бреме.

— Лотар!

— Не се безпокойте — спокойно проговори тя, сякаш дистанцирана от думите. — Собствените си битки ги водя аз.

— Джелка, хайде, това е просто глупаво… — И Пан-чу я дърпаше за ръкава, но Джелка я отблъсна.

Сега стоеше полуприведена с лице към него, гледаше го как се приближава. Очевидно той вече не беше толкова сигурен. Засега нараненият гняв му стигаше, но изведнъж разумът му започна да щрака. Освен това на стълбите край дансинга се беше насъбрала малка тълпа. Нямаше да си струва да направи сцена…

— А, майната му… тя е просто момиченце.

Усмивката на Джелка беше като лед.

— Какво става, Лотар Бахман? Да не те е страх, че мога да те набия?

Очите му отново се изпълниха с гняв. Бавно, с треперещи пръсти разкопча куртката си и я хвърли настрани.

— Добре — каза той. — Вече имаше своя шанс.

— И защо, натруфена малка маймуна такава?

Забележката му убягна, но тонът, студен и подигравателен, имаше ефект. Нападна я отдолу, хвърли се напред с удар с крак, който, ако я беше достигнал, щеше да натроши най-долните й ребра. Но тя беше твърде бърза за него. Докато той падаше, тя се извърна, цялото й тяло описа арка и тя го ритна, сатенената й рокля се разпра, твърдият й крак размаза рамото му. Той извика, но тя още не беше свършила. Яростно риташе и удряше — ритник, удар, нов ритник…

— Джелка!

Отдръпна се назад, приведе се, свитите й ръце се протегнаха пред нея, сякаш да отблъснат нова атака, очите й проблясваха насам-натам.

— Богове… — обади се един от младите офицери с побледняло лице. — Тя го уби! Майната й, уби го!

Но Бахман не беше мъртъв. Още не. Четири счупени крайника и два размазани шийни прешлена не можеха да убият човек.

— Куан Ин! — Анна коленичи над младия мъж и оттам я погледна. — Какво направи, Джелка? В името на боговете, какво направи?

Нищо — помисли си тя, докато се изправяше бавно. — Нищо, което ти би разбрала.

Киан А-йин, босът на тон Ту Сун, се огледа наоколо си, после кимна, доволен, че всичко е наред. Главната му квартира се намираше на четири палуби над Мрежата, на ниво 50. Достойна за уважение височина за човек, който преди не много време не е притежавал нищо освен силата на ръцете си и ума, с който се е родил. Беше купил и преустроил едната страна на коридора, превръщайки го в апартамент, някои от стаите, който бяха свързани помежду си офиси, а останалите — доста по-голямата част — лични помещения. В средата се намираше дълга зала, сътворена от три жилищни помещения, където той провеждаше срещи и посрещаше гостите си.

Залата беше непривично луксозна за толкова ниско ниво. Подът беше покрит с килими, стенни драперии скриваха голотата на леда. Дълго канапе от изкуствена кожа заемаше цялата лява стена. Близо до него се намираше дълга маса, а срещу далечната стена — бар. За някой като Киан, роден в Долните нива, беше впечатляващо, но все пак под външния лукс се криеше изначална опърпаност. Килимът беше избелял и износен, кожата — прокъсана и излъскана на места; бутилките в остъклената предна част на бара бяха достатъчно истински, но киселото им съдържание беше дестилирано в лаборатории недалеч от мястото, където се намираха сега.

Киан А-йин, застанал на вратата, усети дълбоко задоволство от онова, което видя. По стените нямаше графити, подът беше чист. Миришеше на хубаво и в много отношения напомняше на онези образи Отгоре, които достигаха до долу с посредничеството на сапуните на „МедФак“. Както винаги, когато очакваше някой нов, той се надяваше на онзи първи израз на изненада по лицето му. Потри ръце, гърлено се разсмя и се обърна към лейтенанта си:

— Е, Сучек? Какво мислиш, че иска онова копеле?

Лейтенантът на Киан, Сучек, беше пълна противоположност на шефа си. Висок, почти приличен на паяк мъж с лице, като че ли създадено за траур: издължено и кокалесто, със замрежени сиви очи като очите на умряла риба и с устни, изрисувани сякаш с най-тънката игла като лека цепнатина. Не беше и многословен.

— Сделка. Може би партньорство.

— Партньорство… — Киан се засмя, но очите му останаха студени, пресмятащи. Заради Леман вече беше загубил четирима души, а сред останалите нарастваше усещането, че този новак притежава някаква сила. Рязко прекъсна смеха си и се извърна настрани със силно подсмърчане.

Беше се позабавлявал с мисълта да доведе Леман тук и да го убие. Това щеше да е най-простото, най-лесното. Но нещо го спря. Веднъж се бе провалил и освен това може би можеше да го използва. Да го направи лейтенант като Сучек. Тази идея привличаше Киан. С такъв човек в запас кой знаеше какво може да постигне? Дори можеше да притисне Ло Хан обратно на север и да се докопа до доходната търговия с наркотици, която се разпростираше от Мюнхен надолу. А кой знае какво би произлязло от това?

Киан вдигна отново очи, срещна погледа на Сучек, на пълното му лице се появи слаба усмивка.

— Добре. Уреди го. Да се срещнем с копелето.

Киан седеше на коженото канапе с чаша вино в лявата си ръка, когато влече Сучек.

— Тук е — изсмя се Сучек — странен звук, който дойде от невеселото му лице. — И е сам. Няма и следа от двамата му главорези.

Киан го осмисли, след което кимна.

— Добре. Въведи го. И гледай тук с нас да са трима-четирима от най-добрите ни хора. Не искам да поемам никакви рискове. Въоръжен ли е?

— Може би — отговори Сучек. — Каза, че ще убие първия, който се опита да му скочи.

Киан се засмя от неудобство. Махна с ръка на Сучек да се оттегли, изправи се тежко и отиде до бара. Пак си напълни чашата, прегледа още веднъж онова, което вече знаеше за Леман — търсеше нещо, на което да се опре. Странното беше, че Леман нямаше минало. До един момент никакъв го нямаше, но вече беше тук. Двамата му приятели, Халер и Бекер, принадлежаха към подземния свят на Мюнхен. Бяха работили за Ло Хан, преди да се присъединят към него. По някакъв начин Леман се бе наложил над тях и после без предупреждение бе нахлул в неговата, на Киан, територия. И това беше всичко. Общият сбор. Освен че Леман беше обучен. И, ако докладите бяха точни, тежковъоръжен. С оръжие, каквото използва сигурността.

Да не би да беше шпионин? Таен агент на сигурността? Тази възможност бе накарала Киан да я провери по своите канали, едно просто „не“ му беше струвало скъпо. Но още преди да се беше потвърдило, той го бе изключил. Защо сигурността щеше да се занимава с такива като него? Тя имаше да лови по-големи риби. Пък и той си плащаше — а и си седеше в мрака — за да ги държи настрана.

Какъвто и да беше, Леман не пасваше. А Киан искаше да има някакъв вид мир по тези палуби и нива, които триадата Куей Чуан му позволяваше да контролира, и искаше оня да пасне. Щеше да е най-добре да се договорят, но ако не сключеха сделка, той щеше да опита отново. И отново, докато Леман се превърнеше в труп.

Това му беше в главата, когато се обърна с лице към вратата.

Там стоеше Сучек — едната му тънка кокалеста ръка в джоба; беше обърнал гръб на Киан — и гледаше към коридора. През друга врата — зад Киан и вдясно от него влязоха трима от най-добрите му хора. Убийци. Подходящите хора зад гърба ти в ситуация като тази.

Киан отпи от виното, после кимна на себе си — знаеше, че ще изиграе играта. Докато наблюдаваше, Сучек бавно се промъкна в стаята и застана отстрани. Пистолетът му ясно се очертаваше под тънкия плат на панталоните, ръката му се приближаваше. Киан му се усмихна, сякаш казваше: „Остави това на мен“, след което направи крачка напред.

В този момент в стаята влезе Леман.

Внезапно, осезаемо напрежението в стаята се увеличи. Две неща изведнъж станаха очевидни. Леман беше висок, дори по-висок от дългия Сучек. И беше албинос. Кожата и косата му бяха мъртвешки бели — бледност, подсилена от белотата на простата му туника без ръкави и плътно прилепналите му панталони. Дори оръжието, което държеше небрежно в лявата си ръка с цев, насочена към пода, беше боядисано в бяло. Бяло… цветът на смъртта.

Киан чу как мъжете зад него рязко си поеха дъх. Мускулчето на дясната му буза играеше, но той го овладя, бавно вдигна ръка за добре дошъл и срещна очите на албиноса. Усмихна се, излъчваше увереност, но вътре в стомаха си усети нещо, което не бе усещал от години. Страх. Очевиден, оголен страх.

В началото Леман остави Киан А-ййн да води целия разговор — знаеше, че неговото присъствие тук, мълчаливо сред тях, с голямата пушка, почиваща в ръката му, е достатъчно красноречиво. Веднага беше разбрал как стоят нещата — видя къде е истинската сила — и се бе усмихнал зад тържествената маска на лицето си.

— Мога да те използвам — казваше Киан за трети път. — С мен можеш да стигнеш далече. Ще те възнаградя добре. Ще се грижа за тебе.

Киан беше едър човек, с широки рамене и доста мускулест, но някои от мускулите му бяха твърде затлъстели и имаше видими знаци, че пуска шкембе. Киан ставаше мързелив, отдаваше се на желанията си. Като повечето босове на тон по долните нива той беше привикнал към малките луксове, които го заобикаляха. При издигането си нагоре се беше откъснал от непосредствеността на Долните нива; беше забравил какво му бе донесло властта. Сучек, заместникът му, беше истинската власт тук. Никой не го разбираше, но и това време щеше да дойде, когато Сучек го предизвикаше за контрола над територията. Все още не беше необходимо той, Леман, да ускорява тази битка.

Позволи на очите си да поблуждаят за момент, без да позволи на лицето му да се появи и най-малък знак за неодобрение на тази безвкусица, на рязката грозота на стаята. Това беше най-лошото, което усещаше понякога: не клаустрофобичното вътре на всичко тук, нито пренаселената мизерия на живота по Долните нива, а грозотата, несмекченото отсъствие на всичко, което доставяше удоволствие на очите. И още повече му липсваха планините, студената, остра свежест на въздуха. Липсваше му чистотата на снега.

— Добре — думите му бяха толкова внезапни, толкова извън контекста, че лицето на Киан се набърчи неразбиращо.

— Казах „добре“ — повтори той и натика оръжието в кобура от подсилена мрежа в колана на панталоните си. — Ще ти стана лейтенант. Равен на Сучек — и той посочи високия, кокалест мъж, без да го поглежда. — Двамата ми души… те все още продължават да работят с мене, нали?

Можа да види, че това не се хареса на Киан. Означаваше раздвоена лоялност. За момент Киан се поколеба, после кимна и протегна ръка, за да затвърди споразумението. Ръката му беше голяма, силна, но топла и прекалено пълна. Имаше пръстени на три от пръстите. Обратно, ръката на Леман беше като стомана — неподвижна и студена.

— И още едно нещо — за неудоволствие на Киан Леман неестествено удължи ръкостискането, сякаш беше забравил. — Твоят човек, Киан Е-су.

Киан сведе поглед към ръката си, след това вдигна очи обратно към Леман.

— Какво за него?

— Отърви се от него.

— Защо?

— Защото той ме предупреди. Продаде ми информация за тебе.

Лицето на Киан се раздвижи и издаде не просто изненада, а шок. Киан Е-су му беше племенник. Син на сестра му. За момент не каза нищо. А после запита:

— Защо ми го казваш?

— Защото той е слаб. Корумпиран. Ще те продаде на всекиго на същата цена — Леман се поколеба, след което продължи: — И защото сега аз съм твой човек, нали?

Задържа ръката на Киан още малко и после, сякаш се беше уморил от играта, я пусна. Но Киан едва го забеляза. Вече свободен, той се извърна и сигнализира на един от своите хора:

— Доведи Е-су. Не му казвай нищо. Просто го доведи.

— Джелка? Ти ли си?

Джелка се обърна и се отправи обратно по неосветения коридор към кабинета на баща си.

— Да, татко?

Маршалът седеше зад голямото си дъбово бюро с купчина документи от едната му страна, с отворена пред него папка, ръцете му — едната от плът, другата — от позлатен метал — почиваха върху страницата. Изглеждаше уморен, но напоследък винаги беше уморен; поне усмивката му бе широка както винаги.

— Как мина?

Тя се поколеба. Той щеше да разбере. Със сигурност щеше да разбере. Но не сега. Не и преди тя да има време да обмисли нещата.

— Не знам… — тя сви рамене и леко въздъхна. — Наистина не е за мене. Аз…

Той меко се засмя.

— Не е необходимо да ми го казваш, любов моя. Познавам това чувство твърде добре. Преди си мислех, че е заради мене, но сега знам по-добре. Ние, Толонен, не сме купонджии. Предците ни са създадени от по-строг материал, а? Целият този северен лед — част от него трябва да е преминала в кръвта ни!

Смехът му беше топъл, чудесен и за момент тя просто остана там, греейки се на него. Но на сутринта той щеше да бъде различен — когато научеше какво е сторила. Така че може би беше най-добре…

Тя се приближи, докато се изправи пред баща си, гледаше го през бюрото, навела поглед към него.

— Аз… сторих нещо тази вечер, татко. Аз… нараних един мъж.

— Наранила си един мъж? — той се намръщи, опитваше се да разбере, после късо се изсмя. — Какво? Искаш да кажеш, че си му разбила сърцето?

Тя поклати глава.

— Не. Беше един от младите офицери. Кавалерът ми за вечерта. Лейтенант Бахман. Той се опита…

Толонен се наведе напред, лицето му се промени: изведнъж стана сериозно, неумолимо.

— Какво? Какво се опита?

За миг тя отмести поглед, зачуди се как се е стигнало дотук; защо беше позволила нещата да излязат извън контрол.

— Той се опита да ме целуне, татко. Въпреки нежеланието ми. Той… беше настоятелен.

Баща й се отпусна назад, възмущението и гневът на лицето му се увеличиха.

— Бахман, казваш? Синът на полковник Бахман?

— Да, татко. Но моля те… чуй ме. Виждаш ли, аз го нараних. Нараних го лошо.

— Лошо? Колко лошо?

Тя преглътна.

— Мисля, че едва не го убих. Ако Анна не ме беше извикала…

Той присви очи, после поклати глава.

— Искаш да кажеш, че едва не си убила човек само защото той е искал да те целуне?

— Не беше точно така, татко. Той… беше ужасен. Държеше се така, сякаш аз не съществувах. Сякаш той имаше правото… — потръпна, сведе очи и разбра, че е свила и двата си юмрука. — Дори и така да е, накрая го провокирах. Накарах го да се бие с мене. Можех да си тръгна, но не го направих. Не знам защо… Аз… — млъкна и пак погледна към баща си. — Разбираш ли, татко? Нещо се счупи в мене. Нещо…

За миг той се взря в нея, след това кимна. Сега гласът му беше мек, почти шепот.

— Разбирам, любов моя. Такива сме, нали? Чупливи. Както оня път, когато убих Леман в Камарата. И тогава беше така. Сякаш нямах друг избор. Сякаш бях изгубил контрол.

За момент двамата замълчаха, втренчени един в друг. После Толонен потръпна леко, извърна поглед и го фиксира върху папката пред себе си.

— Разбирам, че ще оживее?

— Да.

Той отново вдигна очи, на лицето му беше изписана странна гордост.

— И какво му направи? Изрита го в топките? Счупи му носа?

— Де да беше толкова просто. Аз… — тя поклати глава, изведнъж изгубила търпение към себе си. — В този момент дори не бях ядосана. Сякаш… сякаш просто беше нещо, което трябваше да сторя. Аз… е, ще ти се стори странно, но сякаш Ханс стоеше пред мене. Ханс Еберт. И аз трябваше да го спра да не ме преследва. Ето защо му счупих и двата крака — да не ме преследва. И ръцете му.

Той се втренчи в нея удивен, след това дълбоко подсмръкна.

— Ай-я… Има ли свидетели?

— Около хиляда.

За миг той остана там, дълбоко замислен, после изведнъж си спомни нещо, изправи се и отиде в другия край на стаята, където дълъг тезгях заемаше целия алков.

— Това пристигна преди час — той ровеше из документите отгоре. — Не беше отбелязано като спешно, а аз бях зает, така че го оставих. Тук е някъде.

Тя го наблюдаваше и се чудеше какво става в този момент в главата му. Той наистина ли разбираше защо го е направила? Или само го казваше? Със сигурност щеше да застане на нейна страна, защото й беше баща, но в този случай нямаше да е достатъчно. Тя имаше нужда той да разбере. Защото ако той не разбираше…

— Ето го — той пак се обърна към нея и отвори пакета с нокътя на палеца си. — Ако е както каза. Ако е била честна битка…

Замълча, докато четеше късия доклад. Тя го гледаше как стигна до края му, после го прочете още веднъж. Той кимна, сякаш доволен, и пак я погледна.

— Първо, утре ще седнем и ще напишем доклад. С твоите собствени думи, точно каквото се е случило. После аз ще отида да видя Бахман, да уредя нещо по медицинските разноски на сина му. Останалото… е, мисля, че е достатъчно честно. Това ще научи момчето на маниери, нали? А може да поразбуди и някои други, когато са прекалено настоятелни — извърна очи и през свитото му гърло се процеди ръмжащ смях. — Тези млади мъже ще омекнат. Ще омекнат…

— Татко…?

Той я погледна отново, видя я как стои там, близо — изведнъж много близо — до сълзите, прекоси стаята и силно я прегърна.

— Всичко е наред, моя любов. Сега всичко свърши — сведе поглед към лицето й, после нежно я целуна по челото.

— Значи разбираш? Разбираш защо го направих?

Той кимна, тъжната му усмивка стана загрижена.

— Такива сме, любов моя. Чупливи. Лесно се гневим. Но сме и силни, нали? По-силни от желязо.

Глава 3Бащи и синове

Ли Юан стоеше на вратата и се взираше в другия край на стаята, където тангът на Източна Азия лежеше в огромно легло с балдахин. Помещението беше светло, а въздухът в него — неочаквано чист. През отворените врати, водещи към балкона, подухваше топъл бриз и нахлуваше силен аромат на ябълкови цветове. Мирисът на разложение беше съвсем слаб, но все пак се усещаше. Мирис на болест и старост.

— Вей Фен… — меко произнесе Юан, със сърце, свито от вида на най-стария приятел на баща му.

Старецът извърна глава на възглавницата и се обади със слаб, почти недоловим глас:

— Шай Тун? Ти ли си?

Ли Юан преглътна и се приближи.

— Аз съм, братовчеде Фен. Синът на Шай Тун, Юан.

— А… — слепите очи претърсиха мрака, откъдето идваше гласът; погледът мина покрай младия танг на Европа. Сега старецът заговори по-силно, по-уверено: — Прости ми, Юан. Сънувах… С баща ти се разхождахме по ливадата. Спряхме под едно дърво…

Юан изчака, но не чу нищо друго.

— Как си, братовчеде? — каза го с нежност — боеше се да не би старецът отново да е потънал в сън.

— А, да… — смехът на Вей Фен беше слаб — умираща сянка на силния доволен рев, който Юан помнеше от детството си. Всичко ли изчезваше толкова бързо? Младежът усети как стомахът му се свива от болка при тази мисъл.

— Къде са синовете ти? — попита Юан; беше изненадан, че се е озовал насаме със стареца. — Да ги извикам ли, Вей Фен?

Главата на стареца се завъртя, слепите му очи се втренчиха в лицето на Юан. На мястото, където черепът му беше избръснат, още не бе покарала коса и плътта там изглеждаше като бледа слонова кост — на ивици и почти прозрачна. Костта можеше да се види ясно.

— Не, Юан — решително каза старецът. Възрастта и болестта бяха изтощили Вей Фен толкова много, но умът му изглеждаше бистър както винаги. — Тебе исках да видя. Аз…

Старият човек преглътна сухо, не беше в състояние да продължи. Ли Юан се огледа наоколо. Видя каната и чашата на масичката зад себе си. Наля малко вода в чашата, върна се до леглото и подпря главата на Вей Фен, докато той отпиваше, после остави чашата настрана и избърса устните му с кърпа.

— Благодаря ти, Юан. Ти си истински син на баща си.

Отново се оказа болезнено за Юан да гледа слабата, водниста усмивка на стареца и да си спомня за миналото. Това го караше да чувства, че невероятната загуба на здраве и сила е нещо като грях срещу самия живот. За момент отклони поглед, неспособен да проговори. Защо не беше усетил това към собствения си баща?

За миг настъпи тишина и тогава старецът се протегна — тънката му ръка търсеше тази на Ли Юан. Юан я хвана, обгърна я с двете си длани, стисна я уверено, но нежно, пръстите му я погалиха.

Лицето на Вей Фен гледаше в неговото, замъглените му очи бяха насочени навътре. Беше изхабено и възрастно лице, дълбоко набръчкано от времето и грижите, кожата му — обезцветена и на петна като избелял пергамент.

— Умирам, Юан. Докторите ми говорят друго, но аз знам, че остават само броени дни, преди времето ми да изтече и да се присъединя към предците си. Това не ме плаши. Животът беше хубав. Аз имах късмет — и с приятелите си, и със съпругите и синовете си. Гледам назад и виждам много щастие. И не съм тъжен, защото напускам горния свят, а защото съм видял какво идва. Събират се тъмни облаци, Юан. Задава се буря — толкова мрачна, толкова страшна, каквато не са виждали очите на никой човек.

Потръпна леко. За момент лицето, му се изкриви от болка, после се проясни и старите му черти застинаха в учудено изражение.

— Сънувах, Юан. Странни, силни сънища. Отново и отново го виждах…

— Какво, братовчеде Фен?

Вей Фен се засмя, сякаш му беше забавно, но радостта бързо изчезна от устните му. Зашепна дрезгаво:

— Беше яйце, Юан. Огромно яйце върху земята. На сватба се дават шарени яйца, нали? Или на болни, за да им пожелаят бързо оздравяване. Но това яйце беше различно. Беше като самото Велико яйце — хун тун — от което са произлезли десетте хиляди неща. И още повече, че беше съвсем бяло — като огромен камък, полиран и проблясващ на светлината, идваща отникъде. Лежеше там, върху тъмната земя, а хората идваха от целия свят, за да го видят. Беше огромно, Юан. Най-едрият мъж изглеждаше до него като дете. Стоях там, сред тълпата, и гледах, чаках яйцето да се разтвори. Срещу мен, зад кървавочервените перденца на носилката си, някаква булка чакаше на седалката с висока облегалка. Взирах се в нея, изучавах силуета й, после пак погледнах към яйцето. За времето, когато бях погледнал настрани и след това — пак към него, то се беше променило. Сега беше покрито с тънки пукнатини, които започваха от основата му чак до върха. Те потъмняваха бавно. Удари камбана — единствен, съвършен тон, чист и висок. Сякаш по сигнал черупката се разби на хиляда малки парченца. И в средата се изправи мъж, облечен в тъмни дрехи, с гръб към мене. Беше огромен, но слаб — по-слаб от всеки друг човек, когото съм виждал.

Вей Фен спря, пое си дъх, тънкият му език с тъмни налепи облиза устните му.

— Да ти дам ли още вода, братовчеде? — попита Ли Юан, но Вей Фен поклати глава.

— Остави ме да довърша — старецът преглътна сухо, после продължи: — Пак погледнах отсреща. Сега бяха дръпнали перденцата на носилката и можах да видя булката. Тя се усмихваше. С онази усмивка, която трае десет хиляди години. Булчинската й рокля висеше по нея на парцали. Пирони от черно желязо я приковаваха към седалката. Пак извърнах поглед. Мъжът се обърна. Обърна се бавно. И докато се обръщаше, всички онези, които се озоваваха пред погледа му, падаха на земята, гърчеха се в агония, сякаш покосени от внезапна, върла чума.

Старецът бавно бе стискал ръката на Юан все по-силно. Сега хватката се отпусна, на старото лице се появи озадачено изражение.

— А мъжът, Вей Фен… видя ли лицето му?

Вей Фен се намръщи силно, след това едва кимна.

— Той беше, Юан. Беше Де Вор. Но някак си променен. Удължен. Станал по някакъв начин по-едър, отколкото беше в действителност — старецът потръпна, после извърна глава. — Сънувах този сън десет, двайсет пъти и всеки път се събуждах, преди той напълно да обърне лицето си към мене. Но няма съмнение. Той беше. Онзи профил. Не бих могъл да го забравя. Да, виждам го дори и сега — усмихнат, с протегнати ръце, с лице към онази булка.

Ли Юан потрепери. Сънища. Там ли се появяваха първите знаци — в сънищата? И беше ли всичко, което следваше, само продължение на онова, което първо се вижда насън?

— Кое време е, Юан?

Ли Юан се обърна и погледна навън.

— Късно е, Вей Фен. Следобедът почти изтече.

— А… — Вей Фен кимна. След това неочаквано дръпна ръката на Юан към устните си и целуна големия железен пръстен — пръстена на властта, който Ли Юан бе наследил от баща си и бащата на баща си, огромния печат на юе лун, колелото от седем дракона, гравирано на повърхността му.

Ли Юан се намръщи, постъпката на стареца го обърка. Не беше нещо, сторено ей така или по каприз; можа да го види в начина, по който Вей Фен се взираше в него. Незрящите очи го караха да разбере. Но той не разбираше нищо, само, че този скъп, мил човек — този довереник и съюзник, това силно и приятелско присъствие още от детството му — скоро щеше да напусне света. Да изчезне, сякаш никога не е живял.

И после, вече отвън, в студения и мълчалив коридор, той спря и сведе поглед, за първи път забелязал, че по края на робата му има пръст. Пръст… Вдигна ръка, втренчи се в големия железен пръстен, след това продължи бавно, скован от жалост, със знанието, че никога вече няма да види Вей Фен жив.

Късно следобед Ли Юан се върна в Тонджиян. Спря само да си вземе душ и да се преоблече и тръгна направо към кабинета си, седна зад бюрото; пред него стоеше канцлерът му, Нан Хо, а секретарят му, Чан Ши-сен, седеше на мястото си. Отвън, в Източната градина, трите му съпруги седяха край езеро с лотоси, смееха се и разговаряха; там бяха и прислужничките им. За момент той погледна навън, взря се в тях, забравил сянката на по-ранната си среща с Вей Фен; очите му бяха привлечени от новата прислужница — дойката, видя как тя утолява глада на осемседмичния му син Куей Джен. Беше хубава и млада, добре оформена и с деликатна, нацупена уста. Усети възбуда при мисълта какво може да стори тази уста и сведе поглед, през него премина лека тръпка на очаквано удоволствие.

Извърна се и пак погледна канцлера си — той леко се усмихваше.

— Искате ли да уредя нещо, чие хсия?

Ли Юан се разсмя.

— Толкова ли съм прозрачен, майстор Нан?

— Вие сте мъж, чие хсия, с мъжки апетити. Освен това първата ви съпруга, Миен Шан, ми го предложи миналия ден. Изглежда и тя е забелязала интереса ви.

За момент Ли Юан изучаваше Нан Хо, после кимна.

— Уреди го, майстор Нан. Имаме само един живот, нали?

— Готово, чие хсия. Сега… ако може да започваме.

Беше някакъв лек намек, каквито Ли Юан бе свикнал да очаква от канцлера си. Друг би го приел като нетърпение, но той знаеше по-добре. Майстор Нан беше с него от шестата му година — първоначално като личен прислужник, после и като Майстор на вътрешните спални. Наясно с качествата му. Ли Юан беше заобиколил обичайните канали, когато седна на драконовия трон преди осемнайсет месеца, и издигна прилежния Нан Хо — човек без фамилни връзки — на най-високия административен пост. Това беше смел и неочакван ход и на времето бе развълнувал мнозина, но той не беше имал причини да съжалява за решението си. Нан Хо се бе доказал като съвършен държавник, занимаваше се с делата на Ли Юан като със своите собствени. Наистина, в Чун Куо вече нямаше други лоялни служители. С изключение на Толонен.

Ли Юан се отпусна назад, погледна огромната купчина документи, струпани отдясно на бюрото му. Ежедневното му бреме — огромна тежест, която беше наследил след смъртта на баща си. Доклади от неговия хсиен лин, поръчкови анализи на ефекта от предложени промени в законите, заповеди за подпис или доизясняване, петиции от старшите граждани Отгоре, подготвителни проекти за Съвета, резюмета от сигурността и т.н. Изглеждаха безброй. Достатъчни, за да отворят едноседмична работа на цяла стая чиновници.

Полуизвърнат погледна към Чан Ши-сен. При този обичаен сигнал Чан му подаде първия документ. През следващия час — час и нещо огромната купчина бавно намаляваше, но беше далеч от края си, когато Ли Юан се отпусна назад и със смях даде знак на Чан да отнесе останалото. Обърна се и погледна към канцлера си:

— Погледни ни, майстор Нан, седим си тук, докато слънцето отвън грее! Да продължим с това утре, а?

Нан Хо щеше да изкоментира, но промени решението си. Можеше да види, че този ден Ли Юан е решил да не работи повече. Усмихна се и ниско се поклони.

— Както желаете, чие хсия. Но трябва да ви напомня, че тази вечер ще вечеряте в имението на братовчед си Цу Ма. Трябва да сме там в девет. Ву Ши вече потвърди присъствието си.

— Добре… Добре! — младият танг плесна с ръце. — Тогава ела. Да се присъединим към съпругите ми. Следобедът е хубав, нали?

Излязоха навън. Нан Хо изпрати един слуга бързо да донесе вино и чаши. Жените бяха край езерото, смееха се, разменяха си шеги на ухо. Когато мъжете се появиха, те се извърнаха като една, смехът им секна, изправиха се, склониха глави, а прислужничките коленичиха в присъствието на своя танг.

— Къде е синът ми? — попита Ли Юан, огледа се наоколо си изненадан, че не вижда дойката сред групата край езерото.

— Тук е. чие хсия — обади се глас зад гърба му.

Обърна се с усмивка, спомнил си изведнъж какво се бяха договорили с Нан Хо по-рано. Момичето му подаде бебето, после коленичи, страните й едва-едва се зачервиха. Тя знаеше. Беше сигурен, че тя знае.

— Куей Джен… — меко изрече той, пренесъл цялото си внимание върху детето в ръцете си. — Как е скъпото ми момченце?

Детето се втренчи в него с нежно гукане, тъмните му очи бяха станали кръгли от любопитство, лицето му леко напомняше за това на майка му. Ли Юан се загледа насреща със смях и видя как го гледа Миен Шан, очите й бяха влажни от щастие и за съвсем кратък миг той си помисли за Вей Фен и за това, което му беше казал той от болничното си легло. Животът беше хубав, ако човек му дадеше възможност.

Обърна се с лице към слънцето. После като омагьосан вдигна детето, задържа го в изпънатите си ръце, сякаш го поднасяше на светилото. И когато се извърна, малкия пак се сгуши в него и той видя как всички го гледат с благоговение като в момента, когато бе слязъл от Храма на небето, за първи път облечен в драконова роба.

— Синът ми — огледа се наоколо ужасно горд, видя какъв ефект имат думите върху всички, дори и върху на пръв поглед невъзмутимия Нан Хо. — Моят син.

На източния бряг на Северна Америка се зазоряваше, но между слабосветещите, предаващи цветни образи екрани в Чайната на деветия дракон кипеше бурна дейност. Облечени в кафяво-червеникаво сервитьори се движеха между препълнените маси, лицата им бяха безстрастни, тежко натоварените табли, които носеха, спокойно минаваха над главите на клиентите им. По масите седяха старци със съсухрени лица и сиви бради, стегнати в сака с твърдо колосани яки; пушеха и играеха на чу или шан чи, без да обръщат внимание на беззвучните екрани, поставени на високи пилони пред всяка стена. От два големи говорителя от двете страни на шубера за ча през чайната се носеха романтичните звуци на „Панаирна любов“ и се съревноваваха с бърборенето на старците. Цареше безвремие — сцена, стара като света. От три хиляди години старците се събираха така да пушат, да си говорят и да вдигат чашите си с ча.

Ким седеше на малка маса в задната част на чайната, на тясна веранда на горното ниво с поглед към главната зала, с гледжосан в бяло, кафяво и червено чун с прясно запарен Мин хун — „Фукиенско червено“ — пред себе си и купичка със соеви бисквити до лакътя му.

За първи път беше дошъл тук преди три месеца, за да убие един час преди среща, и след три часа бе открил, че все още седи тук, забравил за ангажимента си, но изписал десетте малки бележника, които носеше, с драскулици; главата му преливаше от нови идеи. Сега повечето сутрини идваше тук по това време, за да седи, да отпива ча и да мисли.

Понякога слизаше долу между масите и сядаше там за час-два, заслушан в домораслата мъдрост на старците, но най-често седеше горе, гледаше към препълненото помещение и оставяше ума си да се рее свободен! Днес обаче беше специален ден, защото по-рано тази сутрин — след уморителна работа през нощта — беше поставил финалните щрихи на първия от петте нови патента, над които работеше — патенти, които най-напред бе обмислил тук, в Деветия дракон.

Усмихна се, зачуди се какво биха направили старците, ако бе споделил с тях някои от идеите си: дали биха го сметнали за мъдрец или за луд. Каквото и да е, но със сигурност биха ги приели за странни. Например идеята му за нов тип протеинова, машина, която би могла да работи в космоса: тя беше измислена тук, на тази маса, докато той наблюдаваше как старците пускат във въздуха кръгчета дим.

В едно отношение, проблемът беше прост. За изминалите двеста години по-голямата част от научното инженерство беше извършена на микроскопично равнище с използването на два основни „инструмента“ — ЕПМ и НПА. Компании като „Джен-Син“ използваха стандартните ЕПМ — естествени протеинови машини — за изработване на продуктите си, но макар и изключително гъвкави, те бяха свръхчувствителни към температурните амплитуди, затова оперираха при много ограничени температурни разлики. НПА — непротеиновите апарати — изработени от по-твърди молекули, бяха по-силни и по-стабилни от ЕПМ и, следователно, ги използваха навсякъде, където беше възможно, в производството на по-голямата част от технологичния хардуер. Обаче, когато се стигнеше до по-чувствителните области на генетичното инженерство, повечето компании все още работеха с ЕПМ.

От гледна точка на разходите нямаше значение кои се използват при нормални условия, но днес все по-голяма част от производството се пренасяше в огромните орбитални заводи, в стерилни условия и при нулева гравитация.

Понастоящем потенциално по-евтината продукция на орбиталните фабрики беше само на неживи процеси: производство на базов „хардуер“. При всички други процеси — да кажем, при производството на храна или биотехнологията, където трябваше да се използват ЕПМ — икономиите бяха частични — само в резултат на необходимостта да се поддържа атмосфера на борда на корабите фабрики и тази атмосфера да не варира и — в противовес на заобикалящия космически студ — да бъде високотемпературна. Като се изключи тази необходимост, икономиите ще са същите като в онези заводи, които използват НПА, т.е. някъде между петнайсет и двайсет процента от общите производствени разходи.

Икономията щеше да е огромна, ако някоя компания производител успее да патентова наномашина на протеинова основа, оперираща при изключителен студ и във вакуум, тогава със сигурност щеше да има огромни печалби.

Ким дръпна чун към себе си и го вдигна към устата си. Отмести кръглото капаче, нежно наклони чашата и отпи от сладкия черен ча.

Това беше проблем, на който се бе посветил много отдавна — далеч преди Ли Юан да му предостави средствата да основе своя собствена компания — и който за известно време смяташе за нерешим. Как може да се създаде живо същество, което да оперира в отсъствието на онези „дреболии“, които поддържат живота му — топлина и въздух? Двата процеса изглеждат задължителни и със сигурност не могат да се обединят. Но той бе настоявал и докато седеше тук, наблюдаващ кръгчетата дим да се вият от онези древни уста и да се изкачват във въздуха, му бе просветнало как може да се реши това. Сега, три месеца след онова прозрение, най-сетне го беше изработил — до най-дребния детайл. Трябваше още само да опише процеса и да го патентова.

С усмивка остави чун на масата — умората в костите му се балансираше от усещането, че нещо е постигнал. Не само че решението му беше естетически удовлетворително, но и успешно се вместваше в рамките на строгите предписания на Едикта. Принципите, които беше използвал, бяха стари и добре документирани; само начинът, по който ги бе обединил, беше нов.

Кръгчета дим. Засмя се и отпи голяма глътка от ча. Всичко всъщност беше толкова просто — наистина…

— Ши Уард?

Ким се извърна. Оберкелнерът, Чан Су-ли, стоеше с наведена глава на няколко крачки от масата.

— Да, майстор Чан?

Чан сведе още повече глава, после протегна напред табличка със съобщение.

— Простете ми, ши Уард, това го донесе куриер само преди миг. Каза, че трябва да ви го предам веднага.

— Благодаря, майстор Чан — Ким порови в джоба на якето си за монета от пет юана, измъкна я и я подаде на Чан.

Чан не направи нищо, за да вземе монетата.

— Аз ви благодаря, ши Уард, но е достатъчно, че ни оказвате чест с присъствието си в недостойната ни чайна. Ако ми позволите, ще ви донеса чун с пресен Мин Хун.

За момент Ким се втренчи в Чан изненадан, учуден от това, което е чул, после се усмихна.

— Това ще ми е най-приятно, майстор Чан. Тази е най-прекрасната запарка.

Чан се поклони, доволен от комплимента, след това се обърна и остави Ким сам.

За момент Ким поседя така, втренчен в черната повърхност на картата за съобщения, изкушен да я захвърли непрочетена. За последната година старият Левър му беше направил повече от дузина „оферти“, всяка една — по-изключителна от предишната. От последната бяха изминали пет седмици и тези дни Ким очакваше поредната. Какво ли му предлагаше сега старият тиранин? Съдружие? Половината от империята си? Каквото и да беше, не беше достатъчно. Нищо — дори и всичките огромни холдинги на „ИмВак“ — не би могло да го принуди да работи за Левър.

Ким погледна към опушения под и въздъхна. Кога най-сетне Левър щеше да разбере, че той не иска да работи за него? Защо не можеше просто да го приеме и да го остави на мира? Какво караше стареца да продължава да увеличава сумите, убеден, че всичко е само въпрос на това, да се открие точната цена?

Смъртта — помисли си Ким. — Страхът от смъртта — това те подтиква. И си мислиш, че аз мога да намеря отговор на това. Убедил си себе си, че мога да успея там, където са се провалили сто поколения от таоисти и алхимици, и да разгадая последната голяма тайна. И може би си прав. Може би бих могъл. Или поне нещо като псевдобезсмъртие — стогодишна младост, да кажем.

Да, но истината е, че не бих го направил, даже и да можех. Дори и това да означава, че аз също бих могъл да живея вечно.

Потръпна — силата на отвращението му от стареца го изненада; после любопитството надделя над гнева му и той притисна палец към прозорчето за отключване.

За момент комбинацията от умора и напразно очакване го накара да зяпа с празно, неразбиращо изражение на лицето. След това разбра със смях. Майкъл… Съобщението беше от Майкъл Левър, не от баща му.

Но дори и така, пак бяха изминали петнайсет месеца, откакто бе видял Майкъл за последен път на онзи бал за Деня на благодарността, и въпреки че бяха приятели, междувременно се бяха случили много неща. Не можеше да е сигурен, че човекът, когото бе познавал, е същият, който сега искаше да го види. Всъщност ако слуховете са верни, той много се е променил. Но към добро или към лошо?

Освен това Майкъл искаше да се срещнат тази вечер в десет часа. В друг случай това не би било проблем, но след безсънната нощ…

Ким се усмихна. Можеше да вземе хапчета, които да го държат буден. Пък и наред с другото добре щеше да му се отрази една свободна вечер за среща със стар приятел. Може би Майкъл щеше да е в състояние да му даде съвет. Вярно, че го нямаше, но нещата не се бяха променили кой знае колко много, докато бе отсъствал. Онова, което знаеше за пазара, все още беше валидно. Така че може би…

Ким остави картата, загледа как съобщението бавно изчезва, после вдигна поглед. На шубера за ча майстор Чан зареждаше таблата си с внимателни, отмерени кратки движения — точно те бяха характерни за него. Ким го погледа известно време, след което сведе очи с усмивка. Да, щеше да е хубаво пак да види Майкъл. Наистина много хубаво.

Вратата беше отворена, малката рецепция — приятно празна; имаше само покрито с прах бюро и небоядисан стол. Емили Ашър стоеше на вратата, здраво притиснала купчина папки и кутии, балансирани под брадичката й, и се чудеше дали е дошла на точното място. За момент реши да провери бележката, която й беше изпратил Майкъл, но нямаше смисъл: знаеше какво има там. „Апартамент 225. Източен коридор, ниво 224, район Север Едисън.“ Обърна се и кимна на водача си, за да го освободи, след това влезе вътре и остави папките на бюрото.

Изправи се и се огледа, отбеляза колко опърпано е мястото. Стените бяха покрити със стари плакати, подът беше гол, неметен от месеци. Приличаше си направо на изоставен склад.

— Значи това е, а? — меко изрече тя и се усмихна на себе си. Беше очаквала нещо по-величествено, нещо, което по̀ може да се върже с Майкъл Левър, с когото бе работила преди арестуването му. Но това…

Прекоси стаята и затвори вратата, после се обърна, чула гласове иззад вътрешната врата. Смеещи се мъжки гласове.

Плъзна вратата и мина през нея, за да се озове в голям, отворен офис. Майкъл седеше на ръба на дълго лабораторно бюро в далечния край на помещението. Наблизо, отпуснат на стол, седеше втори мъж: късокос атлет горе-долу на годините на Майкъл. Като видяха Емили, двамата млъкнаха, втренчени в нея.

— Мери… — Майкъл скочи от бюрото и тръгна към нея, очевидно доволен, че тя е тук. — Значи лесно ни намери?

Тя се усмихна, ясно разбрала използването на фалшивото й име.

— Нямаше проблеми. И преди съм слизала така надолу… по работа.

— Ясно… — за момент той остана така, като само й се усмихваше, после изведнъж се обърна, сякаш беше забравил нещо, и протегна ръка към другия мъж.

— Извинявай… виж, забравил съм как се прави всичко. Това е Брин… Брин Кустоу. Стар приятел. Бяхме заедно в колежа. И… е, други неща. А това, Брин, е Мери Дженингс.

Емили срещна погледа на младия мъж и кимна кратко, с разбиране. Под „други неща“ Майкъл имаше предвид, че и Кустоу е бил арестуван. И той е бил един от „гостите“ на Ву Ши през последните петнайсет месеца. Можеше да го прочете в очите му. Да види колко много е променил тези млади мъже придобитият опит.

— Още не е кой знае какво — продължи Майкъл, докато се оглеждаше наоколо из голямата, немебелирана стая, — но ще направим нещо — и пак я погледна. — Т.е. ако смяташ да се присъединиш към нас.

Тя присви очи.

— Моля?

Той се приближи с една крачка.

— Виж, знам как е. Това е важно решение. А ти може да си помислиш, че не искаш да рискуваш да си създадеш враг в лицето на баща ми, но…

— Почакай — засмя се тя. — Това, което казваш, няма смисъл. Какво решение? И защо трябва да си създавам враг в лицето на баща ти?

За момент на лицето му се изписа озадачение, после и той се разсмя.

— По дяволите… Не съм ти казал, нали?

— Не. Просто ми каза да дойда тук. На първо време в петък. И да си донеса всичко, което ми е необходимо, за да започна работа веднага. Помислих си…

— Помислила си си, че това е просто поредната от компаниите на баща ми, а? Решила си, че си оставаш във ведомостта — сега беше объркан и извърна поглед. — Виж, извинявай. Всичко ще оправя. И ако не ти харесва онова, което чуваш, просто можеш да се обърнеш и да си тръгнеш и никой няма да изглежда като глупак, нали?

За момент тя се втренчи в него, после погледна към Кустоу, за да отбележи колко внимателно я наблюдава той — сякаш я вербува за някакво тайно братство.

— Започваш сам, нали? — тя пак погледна към Майкъл. — В съдружие. Ти и ши Кустоу. Така ли е?

Той кимна.

— И искаш и аз да се включа, а? Като каква? Личен асистент на двама ви?

Кустоу се наведе напред.

— На първо време да. Но да се надяваме, че нещата няма да останат така. Смятаме да ръководим по друг начин. Разбира се, ще си запазите сегашната си заплата. Но ще получавате и премии. Дял от печалбите. Ако нещата вървят добре, можете да откупите дял. Да станете съдружник.

— Ясно. И всичко, което трябва да направя, е да разваля договора си с „ИмВак“ и да си създам враг в лицето на най-могъщия бизнесмен в Град Северна Америка?

Майкъл протегна ръка и нежно докосна рамото й.

— Виж, всичко е наред. Можеш да кажеш „не“. И няма да те обвиняваме, ако го направиш. Но просто за момент го обмисли. Това е съвсем ново. Нещо, което няма да се повтори в кариерата ти. Да се озовеш на старта на нещо подобно…

— Ами договорът ми с „ИмВак“? Ясно ли ви е, че клаузата за едностранно прекратяване е тежка?

— Ще ги обезщетим — обади се Кустоу делово. Стана и прекоси стаята, за да застане до Майкъл. — Всичко, което трябва да направите, е да решите дали искате да участвате или не.

— И що за предприятие е това?

Кустоу се усмихна за първи път.

— Космически технологии. Нещо, до което бащите ни иначе не биха се и доближили.

Тя се засмя.

— Съвсем точно. Тази област е строго охранявана.

— В момента — да — съгласи се Майкъл, — но промяната идва. Носят се слухове, че Седмината искат да сключат сделка с Горе. Сделка, която ще позволи на радикалите да пренапишат Технологичния едикт. Нещата ще се отворят и когато това стане, ние смятаме да сме там, на самия връх.

— Ясно. И всичко, което трябва да сторя, е да кажа „да“.

Двамата мъже се спогледаха, после погледнаха към нея и кимнаха.

За момент тя замълча, обмисляше. Това беше голямо решение. Ако направеше тази крачка, нямаше връщане назад. Старият Левър щеше дяволски добре да се подсигури. Не, тя беше видяла как реагира онази нощ, когато Майкъл му каза „не“; беше присъствала и на доста лични сцени след това. Не трябва да кръстосваш меч с Чарлз Левър. Не и ако не искаш да ти стане враг до живот. Следователно, здравият разум я караше да каже „не“. Да се обърне и веднага да се махне оттук. Но здравият разум никога не се колебаеше. В края на краищата тя не беше дошла в Америка да гради спокойна кариера. Беше дошла да направи нещо положително; да промени нещата. Значи беше време да спре да бяга, да се изрови и да свърши нещо, в което вярва.

Погледна ги. Те я наблюдаваха — мрачно, очаквателно. Колко добре познаваше този поглед. Колко често го беше виждала навремето в Град Европа.

— Добре — тя се усмихна широко. — Бройте ме и мене.

— Страхотно! — Майкъл засия и тупна Кустоу по гърба. — Адски страхотно! Имаме нужда още само от учен изследовател и специалист по патентите.

— От това и от много пари — широко се ухили Кустоу, погледът му срещна този на Емили и накратко й благодари. — От огромна купчина пари!

Старият Левър слезе от подиума на огромната лекционна зала и се огледа царствено. Погледът му се плъзна по празните редици, после се върна на двата големи екрана, закрили стената вдясно.

— Харесва ми — най-сетне каза той, гласът му отекна в огромното пространство. — Много ми харесва. Точно каквото съм си представял.

Зад него четиримата дизайнери се спогледаха с изражения на облекчение и триумф. Беше трудно да се удовлетвори стария, но сега всичко беше свършено, сградата — готова, според точните му спецификации. При това съвсем навреме. След три седмици залата щеше да се препълни до пръсване за церемонията по откриването. Преди това имаше много работа: трябваше да се инсталира лабораторно оборудване, да се наеме и обучи персонал, да не споменаваме безбройните части на декора — „финалните мазки“ на Левър — които трябваше да се огледат и преди, и сега. Но дори и така, да се достигне до този етап си беше направо чудо. Преди шест месеца, когато нещата изглеждаха най-зле, никой от тях не вярваше, че проектът дори ще бъде завършен — и не защото онова, което се искаше от тях, беше невъзможно, а заради постоянната намеса на Левър в работата им — резките смени на мненията му и дразнещите откази да се довери на оценката им на кой да е етап. Наистина, той им плащаше добре, но и яко ги беше пришпорвал.

Пък и натрупаният им опит беше уникален. Във всяка област старият Левър не само настояваше да се наемат най-добрите в сферата, но и си позволяваше да седи на консултантските им заседания. Неведнъж беше пренебрегвал съвета на специалист, решен да наложи собствения си поглед към нещата, само за да се върне — всеки път след дълго, неприятно забавяне — точно към онова нещо, което първоначално е отхвърлил, и без никога да каже и дума за това, че не е бил прав.

Но с Левър си беше така. Сякаш този човек беше обсебен. Сякаш този проект, построяването на това единствено здание и на всичко вътре в него го изчерпваше, заслепяваше го за всичко друго. А сега, застанал в центъра на творението си, той сияеше от задоволство, което изглеждаше много повече от онова усещане за нещо постигнато, което човек обикновено изпитва от добре свършена работа.

— Къде е Кървал? — полуизвърна се той към тях. — Някой да го е виждал?

— Ще го доведа, господин Левър — архитектът беше разпознал нотката на нетърпение в гласа на стария.

Беше му струвало четиринайсет и половина милиарда. Два пъти повече от първоначалния разчет. Но Левър нито веднъж не бе спорил за разходите.

— Парите нямат значение — каза в един момент за учудване на счетоводителя на проекта. И така си и беше. Никога не бе направил опит да намали разходите. Не, единственият проблем беше времето. Всичко да се свърши за церемонията. Сякаш имаше състезание…

Кървал пристигна, проправи си път между тях, но великият генетик се поколеба, погледна ги несигурно, преди да се качи на широкия подиум.

— Късмет — меко, почти нечуто се обади един от тях.

— Горкото копеле — измърмори друг тихо, когато се обърнаха, за да си тръгнат, и това докара разбиращи усмивки по лицата на колегите му. Така си и беше. Работата им с Левър — слава на боговете! — почти приключи, а нещастният Кървал сега започваше.

— А, Андрю… — обърна се Левър, — усмихна се на мъжа и му протегна ръка. — Исках да говоря с тебе. За да съм сигурен, че всичко върви по плана.

Кървал сведе глава и пое ръката на Левър, за да го остави грубо да мачка и стиска неговата.

— Всичко върви добре, господин Левър. Наистина много добре.

— Подписа ли с двамата, които спомена, когато говорихме последния път?

Последния път, когато бяха разговаряли, беше вчера, всъщност преди по-малко от осемнайсет часа, но Кървал го пропусна покрай ушите си.

— Заех се веднага, господин Левър. Договорите бяха подписани и заверени тази сутрин. Ще са тук още утре, готови да се захванат за работа.

— Добре — старият Левър засия доволен. — Такива работи обичам да чувам. Значи сега си имаш своя екип? Всичко, от което се нуждаеш?

Кървал се поколеба. Знаеше какво иска да чуе старият. Искаше да чуе звучно „да“; че са събрали най-добрия възможен екип — достатъчно добър да посрещне големите въпроси и да ги реши — но и той, и Левър знаеха, че не е така.

— Най-добрите, които можахме да съберем, господин Левър. Ако с този екип не пробием, никой друг няма да може.

Левър се втренчи в него за цели десет секунди, после напрегнато кимна.

— Заради момчето е, нали? Все още мислиш, че имаме нужда от момчето?

Кървал си пое дълбоко въздух и кимна.

— Прегледах някои от нещата, които ми показахте — няма съмнение. Не можеш да придобиеш подобни способности. Или ги имаш, или ги нямаш.

— И той ги има?

Кървал се засмя.

— В излишък! Той е с няколко глави над всеки друг в неговата област. Има бърз и също така гъвкав ум. Ако някой може да направи бърз пробив, това ще е Уард — и пак се поколеба. — Вижте, не ме разбирайте погрешно, господин Левър, екипът, който събрахме, е добър. Изключителен, бих казал. Ако някой може да намери отговора, те могат. Но ще им отнеме време. Онова, което се опитвам да кажа, е, че ако имаме Уард, тогава ще имаме и темпо. Той ще помогне нещата значително да се ускорят.

— Ясно — Левър се огледа наоколо замислено, после с усмивка се обърна пак към Кървал. — Добре. Ще дойда да те посетя утре. Ще е добре най-сетне да се срещна с екипа. Мога да им изнеса малка подготвителна реч, нали?

Кървал кимна, лицето му не издаваше и частица от онова, което си помисли за тази идея, след това се отдалечи бавно с нисък поклон.

За момент Левър постоя там като в транс, намръщи се силно и това разсече набръчканото му лице. После рязко се извърна, измарширува надолу от подиума и през отворената врата, коприните му се вееха зад него, докато минаваше през лабиринта от стаи и коридори за входното фоайе.

Близо до огромните извити стълби — онази грамадна, заплетена спирала, запълваща северния край на масивната куполна пещера, която представляваше входното фоайе — Левър спря, огледа се наоколо, сякаш вече отново идваше на себе си.

Махна на двамата слуги, които бързаха насам, да го оставят на мира, продължи напред и се изправи пред празната разделителна стена, която се намираше в средата на помещението между стълбището и огромните входни врати. Този голям екран беше първото нещо, което посетителите на Института щяха да виждат при влизането си в зданието, а той още не беше намерил с какво да го запълни. Но щеше да го запълни. При това с нещо изключително.

Левър вирна брадичка и се извърна, усетил внезапен пристъп на гордост при мисълта какво е постигнал тук. Ето го, завършен е първият етап от Мечтата му. Беше я докарал дотук със силата на волята си и непреклонната си решимост и щеше да я отведе дори още по-далече, чак до бреговете на самата смърт. Усмихна се, всяка следа от несигурност, която бе усетил преди в лекционната зала, го беше напуснала. Сигурно беше прав да се гордее с това, което е направил? Никой император или президент никога не беше постигал толкова много.

Огледа се наоколо си, после кимна, изведнъж решил. По някаква причина младият Уард не искаше да работи за него. Дузина пъти досега беше отклонявал офертите му. Но това не означаваше, че Левър трябва да се предаде. Не. Всеки отказ го правеше все по-решителен. Беше свикнал да получава всичко по своя си начин, тук също отново щеше да следва своя път. Това беше твърде важно, за да не осигури най-доброто. И ако това най-добро означаваше да има Уард, той щеше да има Уард. Каквото и да му струваше.

Да. Защото тук, на това място, което специално беше създал за целта, бяха готови да започнат. През идващите дни щяха да се заемат и със самата Смърт. Щяха да я проследят и да се изправят срещу нея лице в лице. Да. И да я убият с поглед.

Ким побутна настрани празната чиния от ордьовъра и се огледа наоколо, за да отбележи колко се е претъпкал ресторантът изведнъж, после пак се обърна и срещна погледа на Майкъл Левър през масата.

— Странно, нали? — обади се Майкъл с лека усмивка на устните. — Никога не съм си мислил, че ще се почувствам неудобно на подобно място, но сега… е, предполагам, виждам нещата с нови очи. Празнотата на всичко това. Излишността му. Гостуването при Ву Ши ме накара да осъзная колко много съм приемал като дадено, колко много не съм виждал.

Ким се намръщи загрижено.

— Трябваше да ми го кажеш. Виж, ще откажем основното ястие, ако искаш. Можем да отидем другаде.

Майкъл поклати глава.

— Не. Всичко е наред. Освен това пак трябва да привикна към него, ако смятам да се заема със собствен бизнес. Научих го от баща ми. На такива места се сключват сделките — в ресторантите и частните клубове, с пълна уста и на пълен корем, над чиния със скъпи деликатеси и чаша бренди.

Ким се засмя меко, доволен от новия Майкъл Левър. Звучеше му доста иронично, което го нямаше преди затворничеството му: остър, насочен към себе си хумор, който чудесно му отиваше. Преди Майкъл беше сянка на баща си, но сега представляваше сам себе си; по-опитен, но и по-силен отпреди.

— Наистина ли мразиш всичко това толкова много?

Майкъл сведе поглед.

— Не знам. Както казах, трудно е сега да видя пътя, по който вървят. Да си заключен по цял ден… това ми даде възможност да мисля много. Да погледна на света по нов начин — пак срещна погледа на Ким. — Баща ми не може да го разбере. За него е все едно, че съм бил далече — в колежа или нещо такова. Не може да разбере през какво съм преминал. Мисли… — замлъкна уязвен и наранен. — Е, той мисли, че просто съм несръчен, своенравен, но не е така.

Ким се наведе към него и покри ръката му със своята.

— Разбирам — и отново си помисли за собствените си ограничения. — Това те променя, нали? Пак те връща към себе си.

Майкъл кимна и вдигна поглед към него, благодарен за разбирането.

— Извинявай. Цялата тази история с баща ти. Сигурно ти е трудно.

Майкъл сви рамене.

— Вярно е, боли ме, но има и по-лошо. Освен това — лицето му се просветли, — още не си ми казал ти с какво се занимаваш. Направи ли вече първия си милион?

Ким се разсмя.

— Не, но като ада е сигурно, че онова, което съм похарчил, ще се върне! — седна назад и пусна ръката на Майкъл. — Знаеш как е: творчески сме силни, но финансово… Е, за да съм честен с тебе, Майкъл, бих могъл да се справя с някоя и друга външна инвестиция, но става дума за това, да намеря някого, на когото бих могъл да се доверя. Някой, който няма да ми поставя твърде много условия.

— А… — Майкъл извърна поглед, замислен за момент. — Разбираш ли, Ким, мислех си, че знам всичко, което има да се знае за бизнеса, мислех си, че никой не може да ме научи на нещо ново, но всичко трябва да уча отново — от самото начало. Без парите на баща ми, без мощта, представлявана от „ИмВак“, лицето ми е съвсем друго и трябва да се боря за дела си на враждебно настроения пазар.

— Враждебно настроен?

— Баща ми. Той не харесва идеята да тръгна сам. Мисли, че трябва да се върна вкъщи, да тичам и да изпълнявам поръчките му.

— Искаш да кажеш, че той активно се опитва да те спре?

— Не, не активно. Или поне аз не го знам. Но си наясно как е. Да тръгне слухът, че баща ми е сърдит, и никой няма да се осмели да рискува да обиди Чарлз Левър заради търговията с неговия син. Вече ме отрязаха десет, дори двайсет пъти през последните два дена само така наречените „приятели“. Но има и заобиколни пътища. С Брин работим по осъществяване на контакти на източноазиатския пазар. Вярно, много ще ни струва, но поне можем да започнем бизнес. Тук, в Северна Америка, всичко е мъртво, доколкото засяга нас.

— Ясно — Ким се отпусна назад, за да може появилият се сервитьор да отсервира чиниите. — И как смяташ да финансираш всичко това?

Майкъл се усмихна.

— Имам лични сметки. Пари, които ми е оставила майка ми. Всичко около петнайсет милиона. Не стигат, но ще ни позволи да започнем.

Ким присви очи.

— Звучи амбициозно.

— Така е. Но кажи ми, Ким, ти от колко имаш нужда? Милион? Два?

— Един и половина — каза Ким, когато сервитьорът се върна, за да остави вдигаща пара чиния пред него. — Един и двеста, ако се свием до най-основното.

— И какво покрива това? Разработка и дизайн? Производство? Дистрибуция?

— Разработката и дизайнът са покрити. Само с това се занимавам — Ким почука по челото си и се усмихна. — Не. Разходите ми са за стартиране на първоначалното производство, изработка на пробните образци, което да ми позволи разплащания по тримесечна схема. Започваме наистина на дребно, продължаваме да заемаме минимума и финансираме разширяването от печалбите.

Майкъл се наведе към него заинтересуван.

— Значи имаш нещо готово да тръгне?

— В доста напреднал стадий. През последната година работих над няколко неща. Някои не станаха, но две от тях… Е, да кажем, че съм изпълнен с надежди.

— Да приема ли, че са нови открития?

Ким кимна.

И си ги патентовал, надявам се?

— Още не.

Майкъл свирна през зъби.

— Но това е лудост, Ким! Ами ако някой ти нападне офисите? Ще загубиш всичко.

Ким поклати глава.

— Могат да изнесат всичко оттам, но няма да се сдобият с нищо. Както казах, всичко е тук, в главата ми. Когато съм готов, ще напиша всичко и ще го отнеса в Бюрото по патентите да го регистрирам. Но не и преди да съм уточнил всички практически детайли.

Майкъл се усмихна, впечатлен от младежа.

— Звучи добре. Повече от добре всъщност. Виж, Ким, защо ние не направим бизнеса? Ти имаш нужда от пари, ние имаме нужда от съвети на специалист. Защо да не можем да търгуваме? Искам да кажа, ще говоря с Брин и ще получа съгласието му, но не виждам защо да не можем да си помогнем един на друг, а?

Ким се взря в него объркан.

— Чакай малко. Правилно ли разбрах? Предлагаш ли ми нещо? Да вложиш пари?

— Защо не?

— Но аз си помислих, че имаш нужда от тези пари за собствения си бизнес?

— Нуждаем се от десет милиона за начало, вярно е, но и така остават повече от достатъчно за онова, което ти трябва на тебе. И без условия. Или поне само едно — да прегледаш нашите намерения и да ни дадеш технически съвет за онова, което смятаме да правим.

Сега Ким се усмихваше широко, почти беше забравил за вечерята си.

— Страхотно. Наистина страхотно. Но все пак какви са намеренията ви?

— Космически технологии — отговори му Майкъл, като за момент погледна покрай него, сякаш ясно виждаше във въздуха. — Това предстои, Ким. Това предстои…

Вей Фен лежеше на огромното дъбово легло със затворени очи, издълженото му слабо лице беше отпуснато. Ръцете му почиваха една върху друга над чаршафите, тънките пръсти не помръдваха, по-бели от бялата коприна на завивките, а под бледността им се промъкваше някакъв мрак. В края на леглото стояха тримата му синове със сведени глави, белите им дрехи бяха в остър контраст с богатите цветове на помещението.

Дългото боледуване беше убило стареца. Той беше само кости под тънката бяла роба, която носеше. Дясната му ръка и рамо бяха атрофирали, сякаш смъртта беше отнесла със себе си част от него по-рано от останалото. Затворените му очи почиваха в очните си ямки, а устата с тънки устни беше само бледа рана в изтощената опустошеност на лицето му. Косата от лявата страна на лицето му не беше израснала отново, а белезите от операцията стояха сини на фона на слоновата кост на черепа му. Когато Ли Юан влезе в стаята, погледа му привлече ужасната грозота на главата на починалия Вей Фен. Младият танг потрепна неволно, после се обърна да поздрави най-големия син, Чан Ин, с безмълвен поклон.

Ли Юан стоя дълго отстрани на леглото, свел поглед към стария си приятел. Пред замъглените му очи се мяркаха спомени за това, как този мил и обичлив човек веднъж го беше подхвърлял във въздуха с очи, осветени от радост заради това, което прави, и как той, Ли Юан, бе пищял от удоволствие. Погледна надолу към тесните кости на ръката, атрофиралите мускули на рамото и се намръщи. Толкова отдавна ли беше? Не… Бавно поклати глава. Преди петнайсет години. Беше почти като незабележимо дихание в дългата история на расата им.

Обърна се със сълзи по бузите, отстъпи назад като насън, после се пресегна да прегърне всеки от синовете на мъртвеца; задържа Чан Ин по-дълго от останалите, усетил лекото треперене на мъжа до него.

Чан Ин се отдръпна назад с тъжна усмивка на лицето си.

— Благодаря ти, Юан.

— Той беше добър човек — също с усмивка като неговата отговори Юан. — Ще ми липсват и съветите му, и приятелството му. Той ми беше като втори баща.

Четирийсетгодишният мъж кимна леко — за момент изглеждаше по-млад от деветнайсетгодишния Ли Юан. Преди този миг властта беше прикривала традиционната възрастова разлика между тях, но сега и двамата бяха тангове, двамата бяха равни. Дори и така, Чан Ин отстъпваше. Ли Юан го забеляза и се намръщи — не разбираше. В братовчед му нямаше и следа от това, което беше наследил. Само озадачаваща скромност и отстъпление от себе си.

— Какво има, Чан Ин?

Чан Ин срещна погледа му. Зад него и по-младите му братя вдигнаха очи.

— Баща ми ми довери да ти предам това, Юан.

От белите гънки на траурната си дреха новият танг измъкна писмо. Бяла коприна, запечатана с кървавочервен восък — традиционния инструмент на Седмината. Ли Юан се взря в него и го взе, после инстинктивно отвори печата с нокът.

Чан Ин протегна ръка да го спре.

— Не тук, Юан. По-късно. Когато си сам. И после ще се срещнем. Само ти и аз — спря и след това повиши глас, сякаш за да достигне и до братята му. — Но помни, Ли Юан. Аз съм син на баща си. Смъртта му не променя нищо.

Ли Юан се поколеба, после кимна в знак на съгласие, пръстите му притиснаха втвърдения восък обратно на място. И с кратък, въпросителен поглед се обърна и напусна стаята на смъртта.

Глава 4Вълни срещу пясъка

Беше отлив. В дълбоката сянка в подножието на Градската стена една плоскодънна патрулна лодка си проправяше път между малките, покрити с трева островчета, които бяха осеяли тази страна на реката, а тънкият лъч на прожектора й се движеше бавно от единия до другия бряг през блестящите плитчини. Тук, в широкото устие на Лоара, реката се беше разляла на три ли. Нагоре се намираха Бискайският залив и сиво-зелените води на Северния Атлантически океан. Надолу по течението, под ярката сутрешна светлина на слънцето, един от големите Средноокеански кораби се движеше към дълбоководния канал срещу пристанището на Нант. На отсрещния бряг, зад охранявания периметър и разположените на равни разстояния една от друга стрелкови кули, можеха да се видят шпиловете и оръдията на космодрума, а чистото бяло на Градските стени оформяше блестящ фон далеч на юг. Когато патрулната лодка забави ход и зави, за да заобиколи нисък кален нанос, водата сякаш проблесна. Във въздуха се носеше почти недоловима вибрация — нисък басов тътен, който постоянно се усилваше и усилваше. След миг небето над далечния бряг на реката бе пронизано от дълга, лъскава червена ивица.

На покрива на Града, на две ли над речната повърхност, група офицери наблюдаваше ракетата, изкачваща се в небето на югозапад. Наблизо зад тях, в открит сервизен хангар, бяха паркирани пет въздушни кораба: голям, боядисан в черно крузър, три тумбести стрелкови кораба на сигурността и елегантен четириместен кораб с Юе Лун и личния знак на танга на Европа на ниските си крила. Униформени стражи от елитния отряд на танга стояха до рампите на всеки от корабите с тежки полуавтоматични оръжия на кръста и внимателно се оглеждаха наоколо.

За момент офицерите от малката групичка замълчаха, изпънали вратове, за да проследят дъгата на ракетата, а след като отекващото бумтене на двигателите й изчезна в небето, те се обърнаха и продължиха разговора си.

Маршал Толонен беше в центъра на групата; помощникът му до него бе притиснал малко куфарче с документи. С лице към Толонен стоеше новият генерал на Ли Юан, петдесет и двегодишният Хелмут Райнхарт. Той и повечето от старшите му офицери бяха дошли в Нант да изпратят стареца.

— Възхищавам се от начина, по който изпипваш всичко, Кнут — посочи Райнхарт към онова, което бяха наблюдавали, — но прости ми, ако ти кажа, че се товариш повече, отколкото е необходимо. Аз лично бих оставил другите, по-младите, да свършат грубата работа, а за себе си бих запазил изпипването на нещата. От онова, което каза, съдя, че и то е достатъчно, нали?

Толонен се разсмя.

— Може би. Но към този принцип съм се придържал цял живот. Не да вярвам на каквото ми кажат, а да проверявам сам. Имам инстинкт за тези неща, Хелмут. За онзи малък издайнически детайл, който друг не би забелязал. Оттук нещата със северноамериканската операция на „ДженСин“ изглеждат наред, но имам усещането, че всичко е много по-различно отблизо.

— Значи мислиш, че нещо се е объркало, а, Кнут?

Толонен се наведе по-близо.

— Дяволски съм сигурен! През последните три месеца работих над официалните архиви. Нещата просто не се връзват. О, на повърхността изглеждат добре. Цифрите в балансите и така нататък, но… — той подсмръкна, след това поклати глава. — Виж, Клаус Еберт беше съзнателен, честен човек. Докато той управляваше, здраво държеше юздите на „ДженСин“. Но накрая нещата се промениха…

— Искаш да кажеш, Ханс?

Толонен извърна поглед, над гранитните му черти падна сянка.

— Страхувам се, че май ще излезе така. По-голямата част от северноамериканската операция и дъщерните й компании бяха предадени на Ханс осемнайсет месеца преди смъртта на Клаус Еберт. Точно в този период се появяват повечето от аномалиите.

— Аномалии? — прекъсна го канцлерът на Ли Юан, Нан Хо. Той се връщаше в групата от кратко посещение на кораба, където трябваше да отнесе спешно съобщение. Райнхарт и офицерите му се поклониха и леко се отдръпнаха назад, за да позволят на Нан Хо отново да влезе в кръга.

Толонен се поколеба, после кимна.

— Неточности в счетоводството. Измислени подробности в товарителниците. Липсващи документи. Такива работи.

Отговорът беше учтив, почти уклончив, но от начина, по който Толонен срещна погледа на Нан Хо, докато говореше, канцлерът разбра, че нещата са много по-сериозни. Липсваше още нещо. Нещо, което може би не можеше да се спомене дори и в компания като тази.

— Освен това — продължи Толонен, като смени темата, — ще е хубаво пак да видя старите си приятели. През изминалата година работата ме задържаше в кабинета. А това не е здравословно, нали? Човек трябва да се движи сред хората. Да свърши това-онова, да види едно-друго.

Райнхарт се разсмя.

— Говориш така, сякаш службата ти липсва, Кнут! Може би ще успея да ти намеря някаква работа, след като цялата тази история с „ДженСин“ приключи. Или ще си поискаш старата длъжност обратно?

Тук всички се засмяха — сърдечен, здрав смях, който се затъркаля по покрива на Града. Дочула го, Джелка Толонен вдигна поглед от стълбите на най-близкия стрелкови кораб, където седеше, и се намръщи. Колко познат беше този човешки смях и все пак — внезапно — колко странно, колко чуждо прозвуча. Тя се изправи, плъзна поглед покрай хората на баща си към далечния хоризонт.

Денят беше прекрасен. Слънцето се бе издигнало и грееше в гърба й, въздухът беше свеж — без следа от вятър. Високо на запад, над блестящия океан, имаше облак — леко, бледо оперение в дълбокото синьо на небето. Беше красиво, просто красиво, но изведнъж тя не усети никаква връзка с тази красота, никакъв отклик вътре в себе си; сякаш част от нея беше умряла — или почти заспала.

Бе изминала седмица от абитуриентския бал, но тя все още не беше съвсем наясно какво се бе случило. Когато мислеше за това, то изглеждаше странно, нереално, сякаш бе станало с някой друг или в нечий друг живот. Но онова, което най-много я засягаше, беше постоянното, досадно усещане за безпокойство, което изпитваше през последните няколко седмици; онова усещане, че нещо не е наред, наистина не е наред с равновесието на живота й.

Що се отнасяше до лейтенант Бахман, баща й бе уредил нещата точно както бе казал, че ще стори. Но дори и така, през последната седмица тя спеше лошо, преследвана от сънища, в които беше машина, ужасно въртящо се нещо, с остриета вместо ръце, покосяващо всичко, на което се натъкнеше по слепия си, ексцентричен път.

А къде беше нежното й „аз“ в тези сънища? Къде беше момичето, което съществуваше под твърдата метална черупка? Никъде. От него нямаше и следа — от момичето, което усещаше, че трябва да бъде. Или това, което баща й бе казал онази нощ, беше вярно? Наистина ли бяха направени от по-твърд материал? От желязо?

За всичко това не беше казала нищо. У дома се държеше така, сякаш дълбоко вътре в нея не ставаше нищо. Сякаш всичко бе приключено и забравено. И все пак знаеше, че е далеч от края, защото се променяше — промяна дълбока и радикална, каквато преживяваше всяко същество, пострадало от големия свят. А може дори и да имаше някаква връзка. Може би промяната в нея се съпровождаше и от външна промяна — сякаш и тялото реагираше на реалността на събитията?

Сведе поглед към себе си, към простия тъмносин гащеризон, който носеше. Това ли обличаше винаги, когато придружаваше баща си? Изчистената военна кройка подхождаше на обстановката. Но днес й се струваше различно. Днес го усещаше не на място.

— Джелка?

Тя се извърна изненадана и се озова лице в лице с баща си.

— Не те чух…

— Не… — той се усмихна и протегна ръка. Нежно хвана нейната със светлата си златна длан. — Беше на километри оттук, нали? За какво си мислеше, любов моя?

Джелка сведе очи.

— Че ще ми липсваш — скри се тя зад частичната истина.

— И ти на мене — той я придърпа към себе си и я прегърна. — Но няма да е задълго. Най-много десет дни. О, и знаеш ли с кого ще се срещна?

Тя сви рамене, неспособна да отгатне.

— С ши Уард… знаеш го, младия Ким, момчето от Глината… учения.

— Ще го видиш?

Той вдигна малък бял плик.

— Ще обядвам с него, както изглежда. Ли Юан иска да му предам това лично. Боговете знаят какво е! Но ще е приятно пак да се видя с младежа.

— Аз… — тя облиза устни — искаше да каже нещо, нещо, което той да предаде; след това поклати глава. — Ще ми липсваш — повтори най-сетне и силно го прегърна. — Много ще ми липсваш.

Той се ухили широко.

— Стига, стига. Ще се оправиш, момичето ми — и като осъзна какво е казал, се разсмя. — И сега защо го казах, а?

— Не знам — тихо отговори тя, заровила глава на гърдите му. — Наистина не знам.

Платното заемаше последната стена на студиото и доминираше над помещението. Не само защото в сравнение с него останалите картини приличаха на джуджета — новата творба беше просто десет, може би двайсет пъти по-голяма от по-ранните работи на художника — но и заради цветовете, богатството, рязко оформената композиция, които хващаха окото и го привличаха насам.

В лявата страна на платното онова, което на пръв поглед приличаше на огромна, сребърнобяла планина, се разкриваше като плетеница от тела — някои човешки, други — механични; металните фигури бяха неочаквано меки и топящи се, онези от плът — твърди, почти метални в своята ъгловатост. Погледнато по-отблизо, можеше да се види, че тази огромна купчина от тела е оформила две гигантски редици, свързани ръка за ръка като великанско навито корабно въже; цялото нещо се извиваше в спирала нагоре към синьо-черния мрак на дълбокия космос вдясно на картината: огромна двойна спирала от хора и машини, извиваща се около себе си, стремяща се напред към единствена, блестяща точка от светлина.

Фонът зад кълбящата се маса от тела представляваше великият океан, Атлантикът, неестествено спокоен, с повърхност, проблясваща на слънчевата светлина. Под невъзмутимата му кожа можеха да се различат очертанията на древни руини — храмове и пагоди на хан, каменни дракони и дворци и мрачните очертания на гниещ имперски боклук.

Беше шан-шуи — „планини и вода“, — но преобразено шан-шуи. Това беше новото изкуство. Изкуство на симбиоза и технологично дихание — културното въплъщение на дисперсионисткия идеал: Futur-Kunst!1, или Научно изкуство, както го наричаха. А Хайдемайер, художникът, беше водещият му представител.

Старият Левър стоеше пред картината, отдалечен от нея на някакви си двайсет чи, лицето му бе напрегнато смръщено. Преди шест месеца бе довел Хайдемайер от Европа и го бе настанил тук, дал му бе всичко, от което се нуждаеше, за да твори изкуството си. И това — тази огромна визия с маслени бои — беше първият плод на неговата инвестиция.

Обърна се към Хайдемайер и кимна.

— Хубаво е. Много хубаво. Как се нарича?

Хайдемайер измъкна от устата си тънката черна цигара и доволно пусна тънка усмивка.

— Радвам се, че ви харесва, ши Левър. Нарекох я „Новият свят“.

Левър се изсмя късо.

— Добре. Харесва ми. Но защо е толкова голяма?

Хайдемайер мина покрай стария и се приближи право към платното. За момент попипа отделните детайли на картината, като леко прокарваше върховете на пръстите на едната си ръка по повърхността им, после се обърна обратно, с лице към Левър.

— Да ви призная честно, ши Левър, какво ще стане с идването ми тук, в Америка. Мислех си, че може и да е стъпка назад, но тук има нещо съвсем различно. Много по-живо, отколкото в Европа. Човек има усещането, че тук е бъдещето.

Левър крадливо изучаваше младия човек.

— И това идва оттук?

— Отчасти — Хайдемайер пак дръпна от цигарата си. — Сега, след като него го има, осъзнавам, че към него съм се стремял винаги — дори и в по-малките си творби. Онова, което ми липсваше, беше усещането за пространство, за изключителност. Присъствието ми тук, далеч от ограниченията на Европа, го освободи. Позволи го, ако ви харесва.

— Мога да го видя.

Полуизвърнат, Хайдемайер посочи към голямата спирала от тела.

— Така. Ето го, ши Левър. Ваше. Както се договорихме.

Левър се усмихна.

— Това е велика творба, ши Хайдемайер. Нямам нужда от експерти или съветници да ми го кажат. Мога да го видя със собствените си очи. Шедьовър. Може би началото на нещо съвсем ново, не сте ли съгласен?

Хайдемайер сведе поглед в опит да скрие задоволството си от думите на стария, но Левър разбра, че е докоснал слабото място — суетата му. Усмихна се вътрешно и увеличи натиска.

— Споменах съветниците си. Е, за да съм и аз честен с вас, ши Хайдемайер, вие дойдохте тук по тяхна препоръка. Те казаха, че сте най-добрият. Че нямате равен и че най-добрите ви работи предстоят. И вие го доказахте. Хубаво. Мога да го използвам. Обичам да работя с най-добрите. Във всичко.

Левър прекоси ателието и застана лице в лице с художника.

— Вие сте умен човек, Ернст Хайдемайер. Разбирате как стоят нещата — как действат. Така че няма да се обидите, ако кажа, че интересът ми към вас е строго комерсиален. Компания като моята — като „ИмВак“ — се нуждае от символи, от културни тотеми, ако ви харесва. И колкото по-престижни са тези тотеми, толкова по-добре. Те дават лице на една компания. А това… — протегна ръка и нежно докосна повърхността на картината с неподправено възхищение на лицето. — Излиза извън рамките. Надхвърля онова, което исках от вас.

Хайдемайер се обърна и пак погледна творбата си.

— Може би. Но те кара да се чудиш… Дали някога ще създадеш нещо и наполовина толкова добро. Дали някога ще създадеш нещо по-оригинално.

Извърна се и срещна погледа на Левър.

— Но това е предизвикателство, нали? Да изненадаш някого.

Левър се взря в него за момент, после кимна.

— Ваша е, Ернст. Картината, искам да кажа. Задръжте я.

— Да я задържа? — Хайдемайер се разсмя изненадано. — Не разбирам…

Левър гледаше покрай него и се наслаждаваше на момента.

— При едно условие. Че ще нарисувате нещо за мене.

Хайдемайер сведе поглед, после едва-едва поклати глава.

Гласът му звучеше приповдигнато:

— Мислех, че вие разбирате, ши Левър. Мислех, че това вече сме го обсъждали. Аз не приемам поръчки. Това… — вдигна очи и непреклонно срещна тези на Левър. Това беше друго. Наемът ми, ако ви харесва. Отговор на гостоприемството. Но онова, за което говорите… пак е друго. Аз трябва да съм свободен да рисувам каквото искам. Иначе просто не става.

— Разбирам. Но вижте това. Пак го погледнете, Ернст Хайдемайер. То е моментът в живота ви — в кариерата Ви — който няма да се повтори. О, може да нарисувате и други неща, с по-добра техника, но ще уловите ли някога пак този миг? Освен това аз бих могъл да препродам това утре и да спечеля, например, пет, може би десет милиона юана. А що се отнася до цената след десет години… — направи пауза и остави последните думи да увиснат във въздуха. — И за какво ви моля в замяна? За три, може би четири дена от времето ви.

Хайдемайер се извърна, неудобството и несигурността бяха очертани във всеки мускул на дългото му мършаво тяло.

— Не знам, ши Левър. Аз…

— Добре. Няма да ви насилвам. И все пак си я задръжте. Нека бъде моят подарък за вас. Но ми позволете да ви кажа какво беше онова, което исках. Само ме изслушайте, става ли?

Хайдемайер пак се извърна с лице към стареца. Каквото и да бе очаквал от тази среща, излезе съвсем друго. Беше объркан, без следа от предишното самообладание.

— Добре — вече не се бореше. — Ще го чуя, но това е всичко…

— Естествено — Левър се усмихна — сега можеше да се отпусне, след като го беше докарал чак дотам. — Наистина е просто дреболийка…

След двайсет минути, когато Левър се качваше в носилката си, пристигна куриер. Старият нетърпеливо разкъса плика, понеже знаеше, дори още преди да го е погледнал, от кого е. За втори път през последните двайсет и четири часа синът му Майкъл му беше писал за замразените си сметки.

— Дявол да го вземе това момче! — ядоса се, че го въвличат в тази история. — Кой, по дяволите, си мисли, че е! Спокойно може и да почака…

Стискаше здраво писмото в очакване секретарят му да го вземе, но после промени мнението си и го дръпна назад.

— Не. Дай ми четка и мастило. Ще си получи отговора веднага.

— Ето — обади се след миг. — Може би това ще го научи на обноски!

Пак се качи в носилката, остави слугата да спусне перденцата, но удовлетворението, което бе изпитвал само допреди миг, го нямаше, заменено от сляпа ярост срещу сина му. Е, Майкъл сега ще научи колко решителен може да бъде баща му, щом го притиснат. Беше време да разбере как стоят нещата в действителност.

Потръпна и се отпусна назад, припомнил си колко успешен беше денят — неочакваната тръпка от търга тази сутрин, приятният и продуктивен обяд с Представителя Хартман и „преговорите“ с Хайдемайер — но това последното — окончателната разправия със сина му — му беше отнело блясъка на деня.

— Дявол да го вземе това момче! — повтори, докато въртеше тежкия пръстен на левия си показалец, без да съзнава какво прави. — Да върви по дяволите!

Ядосана на себе си, Джелка смачка листа и го хвърли на пода. Гневеше се, че не може да намери думи да изрази какво чувстваше онази нощ.

А може би въобще не беше това. Може би просто бе искала да нарани младия лейтенант; по някакъв странен начин й беше необходимо. Но ако беше вярно, в що за създание я превръщаше това?

Отпусна се назад, пое дълбоко въздух в опит да се успокои, но вътре в нея имаше толкова много мрак, толкова много неочаквано насилие. Защо не можеше дори да напише простичко извинително писмо, без да поиска да удари нещо!

Изправи се, огледа наоколо сред хаоса на стаята си. Униформа и оръжие, машини и кукли за спаринг покриваха предната стена, а вратите на гардероба вляво бяха скрити от стари военни карти. Тренировъчен халат висеше на стола до неоправеното й легло, наблизо пък, в кутия в ъгъла, бухалки, тояги и учебни мечове й напомниха колко време е употребила, за да усъвършенства уменията си с всяко едно от тях. Над кутията, високо на стената, имаше яркоцветен портрет на Му-Лан, облечена в пълно бойно снаряжение. Му-Лан, принцесата воин, известна в историята с храбростта и уменията си.

Му-Лан… така й викаха приятелките й.

Преглътна, гневът й се превърна в горчивина. Той я беше направил такава. Година след година я бе подготвял и оформял. Година след година я бе извайвал, докато я превърне в това нещо от стомана и мускули.

Беше ли честно? Наистина ли трябваше да обвинява баща си? Не беше ли вярно онова, което той каза онази нощ? Не е ли просто защото носи неговата кръв, на Толонен, и има неговия характер? Не бе ли мярнала част от това навремето на острова? Не беше ли видяла собственото си отражение в скалите и ледените води на Севера? Значи може би беше вярно. Може би не той беше виновният. Но дори и така, ако имаше майка…

Не можа да си поеме дъх. Бавно повтори:

Ако имаше майка… И какво тогава? Щеше ли всичко да бъде различно? Щеше ли тя да се окаже нормална?

Изсмя се — странен, слаб звук. Кое, в края на краищата, беше нормално? „Нормални“ ли бяха останалите? Защото ако беше така, тогава тя не искаше да е нормална. Но да е и това, което беше — страшна, ужасна…

Непоносима…

Влезе в кухнята и взе торбата за отпадъци от полицата до фризера, след това се върна в стаята си. Изправи се в средата, огледа се наоколо си вцепенено и се зачуди откъде да започне.

Може би от Му-Лан…

Прекоси стаята и смъкна портрета от стената, после го натъпка в торбата. След това френетично обиколи стените — дереше картини и скици, портрети и карти, хвърляше всичко в торбата, ръмжеше от усилието. Накрая изпразни и кутията с оръжията в торбата и си избърса врата.

Отдръпна се, огледа празните стени. Сякаш през всичките тези години беше сънувала; беше минавала през дните като лунатик. О, имаше и моменти, когато се бе събуждала — например, когато бе отказала да се омъжи за Ханс Еберт — но през по-голямата част се бе носила по течението. Ала сега всичко трябваше да бъде различно. Оттук нататък трябваше да стане господарка на собствената си съдба.

Вдигна торбата и се върна в кухнята. Махна на прислужницата да се отдалечи, изправи се в стаята, над преносимия дезинтегратор — сякаш беше в транс. Мислеше за майка си.

В някой друг свят може би щеше да е различно. Там, под откритото небе, тя щеше да бъде истинска, цяла. За момент го видя; представи си дългата къща на хълма край гората, поточето отдолу; обърна се и видя, сякаш си го спомняше, баща си на вратата, майка си — самата Джелка — до него, ръката му я прегръщаше през рамо. Усети как се обръща, полата й се виеше около голите й крака, босите й ходила тичаха по осветената от слънцето трева…

Затвори очи, болката от копнежа беше почти непреодолима. В някой друг свят…

Щракането на дезинтегратора я върна обратно. Огледа се наоколо, сякаш излизаше от дълбините на съня, после потръпна. Напрежението й не намаля. Какво ли не би дала, за да може да живее така. Да бъде такава — открита и цяла.

Може би. Но беше само мечта. Това тук беше светът, с който бе свикнала. Този огромен, брутален свят на нива. Този свят ян, натежал от диханието на мъже. А каква ли беше мечтата, която да изправи срещу тежестта на подобна реалност?

Никаква.

И все пак щеше да стане истинска. Щеше. Защото да е като тях — да е „нормална“ по начина, по който те бяха нормални — за нея щеше да е сигурна смърт. Бавно и болезнено задушаване. По-скоро щеше да умре, отколкото да го изстрада.

Бягаше от това. Цял живот бягаше от него. Но сега изведнъж се събуди. В онзи миг на абитуриентския бал… сега го разбра. Онзи ужасен момент, когато се бе обърнала и го бе предизвикала, беше мигът, в който спря да бяга. Моментът на пробуждането, в който се обърна — съвсем буквално — за да се сблъска с всичко онова, което мразеше.

— Извинявай — изрече меко. — Не тебе исках да нараня, беше… — потрепери, най-сетне разбрала какво се е случило с нея онази вечер. Не искаше да рани лейтенант Лотар Бахман. А онова, което той представляваше. Той… е, той беше като… Огледа се наоколо, очите й се спряха върху фигурата на кухненския бог, приклекнал на полицата между кухненските прибори, и кимна на себе си.

Да. Сякаш се беше сблъскала с глинената фигурка на зъл демон — фигурка, която трябваше да размаже, за да се освободи от магията й.

Но беше ли се освободила?

Джелка сведе поглед към дългите си тънки ръце, видя ги ясно, сякаш никога преди не ги бе виждала. Не, не беше свободна. Още не. Но щеше да бъде. Защото сега беше будна. След толкова време беше будна.

— Мери? Намери ли папката със старите контакти на „Мем-Сис“?

Емили вдигна поглед от монитора на бюрото си и срещна очите на Майкъл Левър; заинтересува я леката острота в гласа му. Тази история с баща му го тормозеше, особено откакто старият беше замразил сметките му.

— Тук е — тя се протегна към най-горното ляво чекмедже и измъкна тлъстото досие. — Не че ще ти свърши някаква работа. Никой от тях не иска да разговаря с нас, да не говорим пък да търгуват. Страх ги е като от ада да не обидят баща ти, Майкъл. Затова по-добре ги зарежи и започни отначало.

— Може би — той се поколеба, после прекоси стаята и взе от нея папката. — Дори и така да е, пак ще опитам да се свържа с всеки един от тях. Някой може да се предаде.

— Защо? — в очите й имаше странна твърдост. — Баща ти държи всички карти. Даже и най-последната. А ти нямаш нищо.

— Може би — повтори той; онова, което тя каза, не го предизвика. — Но аз трябва да продължа да опитвам. Не мога да се върна. Не и сега.

— Не можеш — тя го изрече меко, със симпатия, знаеше на какъв натиск е бил подложен през тези последни няколко седмици и колко добре се беше справил. Предишният Майкъл Левър изобщо не би се оправил. — А що се отнася до останалото… Ще ти кажа, ако научим нещо, става ли?

Той се усмихна несигурно.

— Добре. Ще се заема с това.

Когато той излезе, тя се отпусна назад и прокара пръсти през късата си руса коса. Замразяването на сметките беше причината за сегашното му напрежение. Ако старият откажеше… Пое си дълбоко дъх, опита се да погледне напред. Какво щеше да прави тя, ако Майкъл се предаде и се върне при баща си? За начало щеше да остане без работа. И още по-зле: старият Левър щеше да направи всичко възможно тя да не работи никога повече. Поне в Северна Америка. А може би и на друго място. Докъдето се простираше дългата му ръка.

Но собствената й съдба по странен начин не я интересуваше и наполовина толкова, колкото перспективата Майкъл да се предаде. Да бъде победен, след като е стигнал толкова далече. Тя щеше да оцелее. Винаги оцеляваше. Но Майкъл… Ако сега се предадеше, това щеше да го съсипе, да го осакати емоционално. Ако сега се предадеше, щеше да се окаже вързан — завинаги вързан за баща си, независимо дали той щеше да е жив или не.

Потрепери и огледа стаята, в която седеше. За три кратки седмици бяха построили това от нищото. И въпреки че не беше кой знае какво в сравнение с „МемСис“ и огромната корпорация „ИмВак“, поне беше нещо. Нещо ново, а не разширяване на старото.

Да, и ако го оставеха на мира, щеше да расте и расте. Майкъл и Брин бяха добър екип. Новатори, специалисти, с бъдеще. По-добри от всеки друг, за когото беше работила през последните три години. Компанията можеше да се разрасне. Или да загине — и то вероятно до един час.

— Ну ши Дженингс?

Пак вдигна поглед. Чан, охраната. Беше плъзнал външната врата и гледаше към нея.

— Какво има, Чан Лон?

— Дойде куриер — отговори той тихо, зловещо. — От „ИмВак“. Мисля, че е отговор.

Тя кимна. Като всеки друг, и Чан знаеше какво става. То засягаше и него. И като нея знаеше какво би могло да означава. Тя се усмихна сковано, усетила съжаление към човека.

— Добре. Претърси го и го въведи. Но се дръж почтително. Вината не е негова.

Чан се поклони леко и пак затвори вратата. След минута и нещо вратата отново се плъзна докрай и Чан влезе, съпроводен от висок, тъмнокос хун мао в светлочервената униформа на куриерската служба на „ИмВак“. От начина, по който гледаше към Чан, докато пристъпваше напред, стана ясно, че не е доволен от претърсването, но на Емили не й пукаше.

Изправи се и заобиколи бюрото.

— Носите съобщение, както разбирам? От ши Левър.

Той се поколеба, после едва-едва кимна с глава. Вътрешно Емили се усмихна иронично. Ако тя беше мъж, поклонът му щеше да е нисък, до кръста може би, но след като беше само жена…

— Нося бележка — мъжът гледаше покрай нея, сякаш вече я беше освободил. — Трябва да я предам лично в ръцете на младия господар Левър.

Дълго, дълбоко си поема тя дъх. Младия господар Левър. Колко ясно разкриваха тези думи отношението на стария Левър към сина му. Каква изтънчена обида криеха.

Тя се приближи, докато лицето й почти се притисна към лицето на мъжа.

— Ще кажа на ши Левър, че сте тук. Ако желаете, седнете — посочи тя покрай него към стола в далечния край на стаята. — Той е много зает, но ще ви приеме, щом може.

Щом се обърна, успя ясно да го види в мислите си. Важното беше да накарат куриера да чака — час, два, може би дори до края на работния ден. Така при стария Левър щеше да се върне съобщението, че синът му не е непослушно хлапе, а уважаван човек. Във всеки случай тя би постъпила така. Но тя не беше Майкъл. Майкъл искаше отговор. Искаше да се сложи край на напрежението и нещастието заради незнанието.

Поколеба се, после плъзна вратата обратно. Отвътре я заключи след себе си и влезе в стаята. Отляво зад бюрото си седеше Кустоу, отдясно — Майкъл. Погледнаха към нея през помещението, очите им бяха изпълнени с напрегнато очакване.

— Тук е — каза тя просто.

Видя как кръвта се оттегли от лицето на Майкъл. Той затвори досието на „МемСис“, завъртя се на стола си и погледна към Кустоу.

— Е, Брин, какво мислиш?

Кустоу се отпусна назад и мрачно загледа партньора си.

— Мисля, че ти е показал среден пръст, Майкъл. Това мисля.

— Но той не може — тихо възрази Майкъл. — Със сигурност не може. Искам да кажа, това са мои пари. Законно мои пари. Ако се отнеса до съда…

Кустоу примирено сви рамене.

— Ще спечелиш, така е, но не и по-рано от няколко години. По-добре от всеки друг трябва да знаеш какви експерти са адвокатите на баща ти в изпипването на нещата. А междувременно няма да имаш нищо. Дори и това…

— Може би, но… ах… какво му дава това право, Брин? Какво му дава това шибано право?

За момент целият гняв и разочарование, които изпитваше, се изписаха на лицето на Майкъл Левър. Той потръпна, после пак се овладя и погледна към Емили.

— Добре. Въведи го. Да чуем най-лошото.

Тя се върна и доведе куриера; наблюдаваше как Майкъл взе плика от него и го отвори. Прочете го, ръката му трепереше, подаде го на Кустоу.

— Хубаво — срещна очите на куриера, а цялото му поведение изведнъж бе станало по-твърдо, по-достойно. — Кажи на баща ми, че приемам думите му и му благодаря за щедростта.

— Това ли е всичко? — мъжът му върна погледа.

— Можеш да си вървиш — Майкъл не позволи на нито едно от чувствата си да се отрази в гласа му. — Свършил си си работата, за която те бяха изпратили.

Когато куриерът си тръгна, Майкъл се обърна с лице към Кустоу и внезапно се прегърби. Очите му бяха станали нещастни, престореното достойно пренебрежение бе изчезнало.

— Значи това е. Краят на всичко…

За момент Кустоу изучаваше бележката, после пак го погледна.

— Това ли искащ?

— Не. Но какви възможности имаме? В тези четири сметки имаше седемнайсет милиона. Без тях…

— Без тях ще започнем отначало. Ще подредим нещата. Ще преразгледаме приоритетите си. Ще разработим каквото можем. Все още имаме моите пари.

— Два милиона. Докъде ще ни стигнат?

— Ще можем да започнем, това е. А що се отнася до другото, ще предложим нещо. Може би ще вземем заем и от източноазиатските пазари. Или от основните му конкуренти.

— Но ти казваше, че не искаш да вземаме заем. Казваше, че това ще ни направи уязвими.

Кустоу се усмихна.

— Вярно е. Но го казвах, преди баща ти да започне да ни досажда — върна на Майкъл бележката, после го прегърна през раменете. — Погледни го по този начин, Майкъл, Парите ти щяха да ни дадат сигурност — можеха да направят пътя ни по-малко неравен, но това никога не е било част от стратегията ни. Талант, способности, новаторски идеи — на това щеше да се основава тази компания и все още може да се основава. Но аз не мога да го направя сам, Майкъл. Имам нужда от тебе. И ти имаш нужда от мене.

— Но нашите планове…?

— Както казах. Ще степенуваме нещата. За известно време ще обуздаем амбициите си — той сви рамене. — Виж, това ще ни върне назад, не го отричам, но не е задължително да сложи край на всичко — освен ако не го искаш. Значи какво, Майкъл? Смяташ ли да изпълзиш обратно при него с подвита между краката опашка след всичко, което сме направили и казали, или искаш да плюеш в лицето му и да продължиш напред?

Майкъл погледна към Емили, след това се извърна, загледа се в Кустоу отблизо, в очите му се четеше споменът за всичко, през което бяха минали последните няколко години. Твърдо стисна ръката на Кустоу и кимна.

— Добре — тихо се обади той. — Ще го направим по твоя начин. Ако се провалим, няма да станем по-лоши, нали?

— Ни най-малко…

Майкъл пак кимна, усмивката бавно се връщаше на устните му.

— Дадено. Тогава да го направим. Да се изплюем в лицето му.

Мястото беше слабо осветено, опърпано, вонеше на евтини парфюми и прокиснал алкохол. Килимът на пода беше износен, стените — покрити с евтини еротични картини. Момичетата, строени в редица до една от стените, му подхождаха: и те бяха евтини и изхабени, лицата им — прекалено силно гримирани, телата им — пародия на страстта.

— Е? — Киан се обърна към Леман, усмивка разцепи широкото му лице. — Какво искаш? Това е моят начин. Винаги водя момчетата тук — веднъж месечно. Давам им почивка. Малко забавление.

Леман се огледа наоколо си, без лицето му ни най-малко да издава отвращението, което изпитваше.

— Не — просто отговори той.

— Хайде де… — Киан посегна да го хване за ръката, после се сети как оня се отнася към това и се отдръпна. — Сигурен ли си? Искам да кажа, може да не си падаш. Ако…

Изражението на лицето на Леман го предупреди да не казва какво мисли. Киан сви рамене и се обърна към останалите.

— Ще взема онази, дебелата — обади се Лин Во, главният съветник на Киан.

— Коя? — попита мадам, приближи се до него и намигна. Самата тя беше твърде дебела и като момичетата не носеше почти нищо около слабините си, сякаш тази груба показност би могла да я направи по-желана. Лин Во се остави да го помилва и се наведе, за да зашепне в ухото й.

— Вземи ги и двете! — разсмя се тя дрезгаво и го тупна по рамото. — Ши Киан ще плаща тук, нали, скъпи?

Киан се разсмя високо.

— Естествено. Вземи и двете, Лин Во! — но очите му говореха нещо друго и Лин Во избра едно от момичетата.

Леман видя как мадам местеше поглед от мъж на мъж, после се обърна към момичетата си и направи физиономия.

Един след друг останалите направиха избор — първи бяха тримата съветници на Киан, след това Пек, новият южняк, присъединил се към тях само преди седмица.

Пек беше стар познат на Сучек и преди години беше работил за Киан А-йин. Сега се бе върнал, след известни проблеми със сигурността. Беше дошъл като лейтенант, за да подсили тон. Или поне така гласеше историята. Но Леман беше наясно с друго. Пек беше доведен, за да му противодейства. За да обърне заровете отново в полза на Киан. Не че имаше значение.

После дойде редът на Сучек.

— Този път ще пропусна, ши Киан.

Киан се разсмя.

— Какво искаш да кажеш, че ще пропуснеш? Откога изобщо пропускаш? Вече не си падаш по момичета или какво?

Сучек вдигна голямата си издължена глава и срещна погледа на Киан.

— Ще пропусна, това е.

Киан млъкна. Премести очи от Сучек на Леман, после се втренчи надолу в пода. Когато пак вдигна поглед, се усмихваше, но очите му бяха студени както винаги.

— Не ти харесва начина, по който се отнасям с тебе, Иржи, така ли е?

Сучек поклати глава.

— Отнасяте се добре с мене, Киан А-йин, но този път просто не искам. Следващия път да. Но сега… — лицето му беше твърдо, безизразно.

Киан погледна към останалите момичета, включително към онова, което винаги той избираше — най-доброто, макар че това едва ли говореше нещо за него — после се усмихна.

— Добре. Ще си седите тук с Леман и ще си приказвате, а? — и се разсмя. Обърна се към Леман: — Да ти кажа, Щефан, по-добре е да си изпилиш мозъка от чукане, отколкото да се опитваш да проведеш смислен разговор с Иржи.

После със смях последва останалите вътре, прегърнал с една ръка мадам, а с другата — момичето.

Леман почака малко и се обърна, за да погледне към Сучек.

— Защо не влезе?

Сучек срещна погледа на Леман.

— Наблюдавах те. Видях как гледаш.

— И?

— Не ти харесва всичко това, нали?

— Какво значение има какво ми харесва? Ти си човек на Киан.

— Не е вечно.

— Нищо не е вечно. Но не това искаше да кажеш, нали?

Сучек тъкмо щеше да отговори, когато мадам пак се втурна при тях.

— Вие, момчета, искате ли нещо? По едно питие?

Леман я погледна празно.

— Да. Вино ще е най-добре.

Любопитният Сучек полупритвори очи. Никога преди не беше виждал Леман да се докосва до алкохол. Мадам излезе от стаята, после се върна с две чаши и ги остави на малка масичка в далечния край на помещението.

— Ето. Там ще ви е удобно.

Леман пак я погледна, с такава враждебност зад празния си поглед, че усмивката на мадам изчезна моментално, след това се върна още по-широка, сякаш да прикрие несигурността, която изпитваше в негово присъствие.

— Ако има още нещо, което ви трябва, просто се обадете.

Почакаха, докато тя излезе, и седнаха — Леман с гръб към стената, Сучек — с лице към него. Двете питиета си оставаха на ниската масичка между тях.

— Разкажи ми за Пек — обади се Леман.

— Пек? — Сучек се разсмя студено. — Пек е ин цу.

Леман леко сведе глава. Беше чувал за ин цу — сенките — и за техните услуги. Бяха обучени специалисти, сключващи договори с местните босове. Както и чан ши бяха ценени от тукашния подземен свят, но се срещаха много по-рядко.

— Това си струва.

Сучек кимна и посегна към чашата си, но Леман протегна ръка да го спре.

— Защо ми го казваш?

Леман се взря в него внимателно, проникновено.

— Просто така?

Сучек пак се усмихна, устата му с тънки устни бе грозна, безжизнена.

— Не — поколеба се и сведе поглед. — Защото си силен.

— А Киан не е?

Сучек вдигна поглед.

— Силен е. В някои отношения. Но ти… — поклати глава.

Леман дълго мълча. След това вдигна чашата си и я помириса.

— Сега съм човек на Киан.

Сучек го гледаше; видя как остави чашата недокосната.

— Сега?

Погледът на Леман сякаш леко омекна — като че ли беше доволен, че Сучек го е разбрал, но все още не се усмихваше. Сучек погледна надолу към чашата си и си кимна. Отсега нататък в това, както и във всичко друго щеше да подражава на Леман. Ако Леман отбягваше жените, и той щеше да отбягва жените. Ако Леман не докосваше питие, и той щеше да прави същото. Защото във всичко това имаше тайна, виждаше го. Някаква сила. Machr2, както му викаха на стария език по тези места. Сила.

— Какво искаш?

Въпросът на Леман го изненада. Да съм като тебе — помисли си той, но каза нещо друго:

— Не искам да оставам тук завинаги: Аз…

Спря и се завъртя на стола си. Шестима мъже влязоха в стаята. Двама от тях си говореха нещо на влизане, но като видяха Леман и Сучек вътре, млъкнаха. Докато Сучек наблюдаваше, мадам излезе и след като погледна към Леман и него самия, се наведе близо до един от новодошлите и му прошепна нещо. После пак се приближи с широка фалшива усмивка.

— Е, тази вечер сме заети! — каза го прекалено весело и това се стори твърде странно на Сучек. След това погледна към чашите им и усмивката й отново се разшири. — Искате ли по още едно?

Сучек се обърна и погледна чашите. Бяха празни. Вдигна изненадан поглед към Леман, но лицето на албиноса беше безизразно.

— Защо не? — безразлично отговори Леман, вдигна чашите и й ги подаде.

Сучек се загледа малко по-дълго в Леман, после се обърна навреме, за да види как мадам превежда мъжете през врата, която досега не беше използвала. Тя мина последна и преди да затвори вратата, се обърна и им хвърли, почти лукав поглед.

След като вече я нямаше, Леман се изправи на крака и се отправи към изхода.

— Какво става? — скочи и Сучек.

Изведнъж Леман се обърна — като акробат с идеален баланс.

— Просто стой там — меко изрече той. — Преструвай се, че няма нищо. Ако те попита, кажи й, че съм отишъл да пикая. И каквото и да правиш, не докосвай питието. В него има дрога.

Леман спря на вратата и я плъзна настрани, докато се отвори. Никой. Мина бързо през нея, спря до далечната стена на коридора, обърна се, измъкна оръжието си и след като се огледа, се отпусна. Коридорът беше празен.

Наведе се, остави на пода оръжието, после свали гривната си и я обърна от вътрешната страна. Бързо набра кода за свръзка. Малкият екран се освети веднага в кървавочервено. Имаше момент на колеблива активност, след което екранът промени цвета си и миниатюрното лице на Халер се взря в него.

— Кое време е, по дяволите…? — започна Халер, после видя, че отсреща не е Бекер. Поведението му веднага се промени. — Какво има?

Леман описа ситуацията, даде координатите и му каза какво му трябва.

— Имаш максимум осем минути. Доведи Бекер. Излезте отпред. И помни, без шум.

Прекъсна контакта, оправи гривната и вдигна оръжието. Спря само колкото да погледне по коридора и започна да тича. Трябваше да има заден вход. Може би запечатан. Вероятно охраняван. Но той щеше да види какво има там.

Беше тесен страничен проход с три лампи на тавана. Изправи се, отчасти в сянка, сведе поглед. Един мъж с гръб към него още не очакваше нищо. Без колебание Леман се придвижи бързо между отделните петна светлина и тихо се промъкна зад мъжа, за да увие тънка, твърда тел около врата му с широко движение на ръцете. Викът на човека, пълен с изненада и болка, бе прекъснат почти още преди да бъде нададен. Леман усети безжизненото тяло да пада, телта беше потънала дълбоко в плътта.

Провери рамката на вратата за сигнализация, бутна я, отпусна се с цялата си тежест отгоре й. Отдръпна се, пое си дъх и ритна два пъти на две различни места. Вратата падна навътре, грубите резета се отвориха.

Мина бързо през облака прах — знаеше какъв звук е предизвикал. Почти веднага се озова лице в лице с едно от момичетата на мадам, което бе излязло от стаята си да види какво става. Беше сама. С бързо, силно движение пречупи врата й и я пусна на пода. После затвори вратата зад себе си и се върна при мъртвия.

Досега имаше късмет. Никой друг не беше чул, никой не бе видял трупа там, в сенките до вратата. Бързо го завлече вътре, като пръхтеше от усилие, и постави вратата на мястото й зад себе си.

Разбрали ли бяха вече, че го няма? Дали вече подозираха нещо? Бяха минали почти пет минути, откакто бе отишъл да пикае. Сучек добре ли беше?

Остави тялото на мъртвия до трупа на курвата и излезе отново. За момент остана там, заслушан. Всичко изглеждаше наред. Пое си дъх, после продължи, полузатичан по дългия тъмен проход, следващ извивката му. Вляво имаше врата. Спря и погледна през шпионката. Пек беше вътре — гол, по гръб, яростно обяздван от огромна блондинка. Леман тихо върна шпионката и продължи.

На вратата на приемната спря отново, пак се заслуша. Можеше да чуе гласовете на Сучек и на мадам. Нямаше проблеми. Влезе.

Видя как лицето на мадам се отпусна и веднага разбра какво си е мислила.

— Промених си мнението — каза го, преди тя да успее да произнесе каквото и да е. — Имаше едно момиче в края на редицата и аз…

Видя как усмивката й се разшири и пак успя да прочете мислите й. Обичаш да гледаш. Извърна поглед, сякаш го бяха хванали, и се отдръпна, щом тя се втурна покрай него. Сучек се беше изправил. Леман му кимна да идва.

Когато тя отвори вратата, Леман изникна иззад нея и закри устата й с ръка, за да не може да извика. Усети напрежението й, внезапния страх във всеки мускул по тялото. С широко отворени очи тя се взираше в двата трупа.

— Можеш да се присъединиш към тях или да ми помогнеш — тихо изрече Леман. Тя кимна и той поотпусна хватката. Жената дишаше тежко, опитваше се да се овладее.

— Просто направи каквото трябва. Дай ни три минути, после ги прати вътре.

Тя се извърна изненадана. Устните й се движеха безгласно, силното й червило очертаваше грубостта им; след това кимна. Опита се да направи крачка покрай него, но той се протегна и я задържа.

— Помни — дръпна я с една ръка, докато лицето й се озова почти под неговото. — Кажеш ли нещо, си мъртва. Онези двамата вече са умрели. Хората ми сега идват тук. Но ти… можеш да оживееш. Ако правиш каквото ти се каже.

Тя преглътна, после най-сетне си върна гласа:

— Добре. Ще направя каквото кажете.

Той я блъсна встрани, отвратен от зловонния й дъх, от боядисаната разруха на лицето й. Щеше да я убие, когато всичко свърши.

Щом тя изчезна, Сучек се обърна към него.

— Какво искаш да сторя аз? — попита тихо. Беше измъкнал оръжието си.

Леман се протегна и го взе.

— Без шум. Използвай ножа. Или това — подаде на Сучек гарота с къси, матовочерни дръжки. — Но е най-добре да използваш ръцете си.

Сучек се втренчи в него.

— Сериозно ли?

— Да. Сега без шум. Ясно?

— Защо?

Леман го загледа настоятелно.

— Просто го направи. Разбрано?

Сучек кимна, изтръпнал от погледа на Леман.

Излязоха и тръгнаха надолу по прохода. На завоя Леман спря и махна надясно.

— Там — прошепна. — През онази врата. Няма да те видят, когато заобиколят — обърна се и посочи малко назад. — Ще съм там, пред тях. Когато преминат, изскочи им отзад. Трябва да успееш да се справиш поне с двама.

Очите на Сучек се разшириха, след това си спомни какво беше казал информаторът му Мейсън за жестокостта на Леман, и зае мястото си до вратата. Трябваше само да изчака няколко мига.

Един от тях дойде сам и остана там. Сега от няколко отделни стаи се чуваха различни звуци на сексуално удоволствие. От скривалището си Сучек видя мъжа да се колебае, после пак да се обръща към вратата, за да повика и останалите.

Влязоха бързо, сякаш всичко беше планирано и упражнявано. Но докато завиваха зад ъгъла, насреща им изскочи Леман. Един падна веднага с нож в гърлото. След миг го последва и втори — след като Леман ритна високо и му разби носа. Зад тях бързо се придвижи Сучек, замахна с ножа си, вдигна нагоре острието и уцели един в гърдите още докато онзи се обръщаше към него.

От един мъж се чу едва доловимо хъркане, но иначе борбата беше странно тиха — принудителен, отчаян конфликт, воден в дълбоките сенки на прохода като в най-черния от черните кошмари. Свърши за по-малко от минута.

Сучек стоеше задъхан, ръцете му трепереха, учудено гледаше към Леман.

— Неми — сякаш с това Леман обясни всичко.

Сучек меко се изсмя.

— Но те говореха. Чух ги…

— Онзи там — Леман посочи към един паднал мъж с голям нож, забит дълбоко в гърлото му. — И оня другия — мъжът лежеше с лице на пода, а около врата му плътно бе увита гарота. — Останалите са били оперирани.

Сучек се наведе и погледна. Вярно беше. Четирима от мъртвите бяха с хирургично отстранени ларинкси.

— Защо? — попита, като вдигна поглед.

— Стар номер. Видях го веднъж.

От най-близката стая звуците на удоволствието за кратко се усилиха, после замряха. След това от последната врата пристъпиха още две фигури. Сучек се напрегна, посегна към ножа си, но това бяха Халер и Бекер.

— Съвсем навреме, както виждам — ухили се Халер.

— Говори тихо — свирепо прошепна Леман. — Донесохте ли торбите?

Халер се полуобърна.

— У Бекер са.

— Добре. Тогава да приберем тези тела в крайната стая и да разчистим.

Действаха бързо, извлякоха труповете и ги натрупаха на леглото до курвата и охраната на дома. Докато Халер разчистваше коридора, Бекер се захвана за работа.

Сучек извърна поглед от страховитото му занимание и се втренчи в Леман.

— Не разбирам. Какво става?

За момент Леман наблюдаваше Бекер, после се обърна с лице към Сучек.

— Какво мислиш, кой го направи? Кой би се отнесъл с Киан така?

Сучек се размисли за миг.

— Ло Хан?

— Точно така. Трябва да е Ло Хан. Киан А-йин не заплашва никого другиго. А Ло Хан сигурно е чул, че и аз, и Пек сме се присъединили към него. И се е притеснил. Помислил си е, че има повод.

— Може би. Но защо е всичко останало? Тишината? Тайнствеността?

Леман пак сведе, поглед към Бекер.

— Можеш да кажеш, че не искам да затруднявам ши Киан или да прекъсвам удоволствието му, но истината е, че искам да се срещна с Ло Хан. Да науча малко повече за него.

Сучек понечи да заговори, но се спря. Леман се обърна да погледне. Беше мадам. Стоеше на вратата с уста, отворена от ужас, и наблюдаваше Бекер.

— Колко ти плати той? — Леман я гледаше студено.

За момент тя изглеждаше, сякаш не го е чула, но след това очите й се отместиха от заниманието на Бекер и се върнаха на Леман.

— Какво?

— Какво ти даде Ло Хан, за да уредиш всичко това?

— Аз… Аз… — заекна тя, после се извърна и завъздиша.

Леман отмести поглед отвратен.

— Няма значение. Можеш да кажеш на ши Сучек тук — и пак погледна към Сучек. — За малко ще изчезнем. Кажи на Киан, че съм се уморил да чакам. Кажи му, че съм отишъл да си потърся друго удоволствие.

— А ако той попита какво?

— Кажи му дрога. Кажи му, че съм отишъл да взема малко наркотици.

Ресторантът беше празен, на всеки вход имаше охрана. Под широките плочести стълби, зад ниски, самоделни бариери лежаха елитни маскирани войници с мощни оръжия, покриващи излизащите насам коридори, докато в оживените кухни личният дегустатор на Ву Ши опитваше всяко предложено му ястие и позволяваше то да бъде сервирано само ако беше съвсем доволен.

В средата на мрачната зала с плочест под, маршал Толонен седеше с лице към Ким на маса, препълнена от сребърни подноси с деликатеси. Старецът се обърна за кратко, поговори тихо с ординареца си, след това пак се извърна с лице към Ким.

— Извинявай за всичко това, Ким, но Ву Ши държи нищо да не ми се случи, докато съм в неговия Град. Може да изглежда малко прекалено, но днес подобни мерки са необходими. Живеем в трудни времена.

— Трудни, но интересни, нали?

Толонен се засмя.

— И така може да се каже. Самият аз бих предпочел всичко да е малко по-еднообразно, но пък малко по-безопасно.

— Затова ли сте тук, маршал Толонен? Да направите нещата малко по-безопасни?

— Викай ми Кнут, момче — маршалът се наведе напред и започна да пълни чинията си с различни хапки и резенчета. — Но да, можеш да кажеш, че съм тук, за да направя нещата по-безопасни. Между нас да си остане, не съм съвсем сигурен какво търся, но познавам миризмата на гнило, когато я подуша, а по тези нива е погребано нещо гнило, можеш да си сигурен.

— Мога ли по някакъв начин да помогна? — и Ким също посегна към чинията си.

Толонен го погледна.

— Мило е, че ме питаш, но докато не разбера какво точно става тук, е трудно да се каже какво ще ми потрябва. Обаче е по-добре да го запазя за себе си, момче. Все пак много мило от твоя страна. О, между другото… — старецът бръкна в джоба на якето си с пръстите на златната си ръка, после през масата му подаде запечатана бележка. — Ли Юан ме помоли да ти я предам лично.

Ким взе писмото и след като остави чинията, го завъртя между пръстите си, заразглежда големия печат. Вдигна поглед и забеляза как маршалът усърдно се занимава с чинията си, след което сведе поглед и отвори плика с нокът.

Вътре имаше малък лист, написан на мандарин на ръка; посланието беше кратко и фамилиарно.

Ким вдигна поглед. Толонен го наблюдаваше с лека усмивка.

— И така… как върви всичко?

— Наред е, макар наистина да няма какво толкова да разказвам. Поддържах огъня на бизнес фронта, докато работех над няколко нови патента.

— Патенти, а? — Толонен присви очи, сякаш цялата работа му се стори малко съмнителна.

Ким се засмя.

— Нищо незаконно, уверявам ви. Всъщност, за да съм честен с вас, бях изненадан да науча какво наистина може да се направи в рамките на съществуващите предписания. Напоследък прекарах много време да проверявам какво вече е регистрирано…

Толонен го прекъсна:

— Извинявай, момче, не разбирам…

— В Централната патентна служба — бързо обясни Ким. — Беше досадно да седиш сред всички онези разработки, но си струваше. На практика исках само да проверя какви съществуващи патенти са били регистрирани във всяка една от областите, в които работех.

— И?

— Един или два, но нищо дори отдалеч напомнящо на онова, което предлагам. Обаче докато търсех из регистъра, забелязах, че има цели области — области, разрешени от Едикта, в които не е било развито нищо съществено през тези последни сто и двайсет години.

Толонен го погледна любопитно.

— Цели области? Искаш да кажеш, цели изследователски полета?

Ким поклати глава.

— От гледна точка на онова, което е налице — говорим за няколко милиарда регистрирани патенти, вероятно можете да приемете тези „дупки“ за съвсем малки, но откъм изследователски възможности те са огромни. Можех да прекарам там и месеци, само за да си отбележа такива „дупки“.

— Ясно — Толонен си взе хапка крехко свинско и задъвка, докато обмисляше. — Мислил ли си някога да ускориш процеса?

— Какво имате предвид?

Толонен леко завъртя глава, за да посочи входа за достъп точно под дясното му ухо.

— Нещо такова. Мислех си, че това изцяло ще улесни работата ти.

— Жица? — изведнъж Ким се почувства неудобно и отмести поглед. — Не знам…

Старецът се наведе към Ким.

— Като гледам тези неща отвън, ми хрумва, че повече от половината ти работа включва това, което грубо можеш да наречеш „процесуална“ информация. И ако откриеш начин да ускориш точно това, със сигурност ще свършиш много повече, нали?

— Може би.

Толонен се изсмя невесело.

— Единственото, което ме изненадва, е, че не си се досетил сам. Обикновено си далеч преди мене. Много далеч!

Ким сведе поглед, зает да си пълни чинията. Когато пак вдигна очи, Толонен все още го наблюдаваше.

— Та какво има, момче? Страх ли те е? Това ли е?

— Аз… — Ким се поколеба — не искаше да си признае. Колко често беше обмислял това. Колко често, докато седеше там, в Патентната служба, бе жадувал за по-бърз начин да се правят нещата и бе стигал до същия извод. И въпреки всякаква логика, дълбоко в него беше вкоренен страхът да бъде свързан — да бъде контролиран по някакъв начин.

— Операцията е проста — продължаваше Толонен. — Сигурен съм, че ако искаш, ще я направи личният хирург на Ли Юан. Хирург Хун е най-добрият. И такъв трябва да е. Усвоил е уменията си от баща си, който направи моята. Имам го от петдесет години. Петдесет години! И го чувствам като изпратено от Бога — особено през последните шест месеца, откакто се започна цялата тази история с „ДженСин“.

— Не знам — повтори Ким и пак срещна погледа му. — Това ще улесни нещата. Няма съмнение. Просто се чудя…

— Какво? Че може да увреди някоя друга твоя част? — изсмя се Толонен и се пресегна, леко стисна рамото на Ким с истинската си ръка. — Никога не съм имал твоя талант, така че може би не съм този, който трябва да коментира нещата, но за всичките тези години от собствената си жица не съм получил друго освен помощ. Единственото, което знам, е, че не бих се справил без нея. Сериозно.

Ким кимна едва-едва.

— Може би — но все още не изглеждаше убеден.

— Е — Толонен пак се облегна назад; перленобелите клечки за хранене проблясваха в златната му ръка. — Помисли си, момче. И ако го поискаш, ще ти уредя всичко. Поне това мога да направя.

По-късно, останал сам в офиса си, Ким седеше на бюрото, играеше си с графичния дисплей на комсета и мислеше за това, което бе казал Толонен. Може би трябваше да позволи да му сложат жицата. Може би просто не беше достатъчно умен в това отношение. В края на краищата нямаше да му навреди да бъде в състояние да работи малко по-бързо. Нито пък имаше някакви доказателства, че процедурата уврежда творческата мисъл. Даже наопаки, ако докладите бяха верни. Всъщност нямаше никаква причина да не бъде „свързан“ — нищо освен собствения му ирационален страх. Но дори и така, пак се дърпаше, неспособен по никой начин да убеди себе си.

От какво се страхуваше в действителност?

Контрол — помисли си; не желаеше дори съвсем тихичко да произнесе думата. — Страхувам се пак да не загубя контрол.

Може би бе параноя, но не беше съвсем сигурен. В края на краищата, не го ли беше извикал Ли Юан навремето, за да търси възможност да се свърже цялото население? Не беше ли видял сам колко лесно би било да се направи тази първа проста крачка?

А ако сам направеше първата крачка?

Не е същото — каза си за стотен път; — двете неща са съвсем различни. И така си и беше. Начинът на „свързване“, за който мислеше Толонен, не приличаше на процеса, който търсеше Ли Юан, но все пак умът му отказваше да приеме разликата, предпочиташе да ги свързва, и двете. Жици в главата. Средство за контрол. И ако той направеше първата крачка, кой можеше да каже, че някой друг няма да направи следващата и да го превърне в свой звяр?

Глупости — отговори част от него. — Сега говориш ужасни глупости, Ким Уард.

Дали? Или така сочеше инстинктът му?

Ядоса се, отчаян от себе си, после се обърна, втренчи се, чул съвсем лекото шумолене на коприната зад себе си.

Млад хан стоеше там с наведена глава, с малък поднос пред себе си.

— Простете ми, господарю. Донесох ча.

Ким се отпусна. Беше деловодителят му, Нон Ян.

— Извинявай, Ян. Помислих си, че само аз съм тук.

Нон остави подноса до него и се обърна с усмивка.

— Така е, господарю. Дойдох преди половин час и видях, че работите, затова реших, че е най-добре да не ви безпокоя.

— А… — Ким кимна, но все пак беше изненадан. Толкова ли дълбоко беше потънал в мислите си, че не бе чул вратата? Остави комсета и се пресегна, вдигна чун и сипа две чаши изпускащ пара ча. Вдигна поглед и предложи едната на младия деловодител.

— И как са финансите ни, Ян? Стигнали ли сме вече до отчаяно положение?

Нон взе чашата с напрегнато кимване, после седна на края на бюрото, до комсета.

— Знаете как стоят нещата, господарю Ким. Всички сметки са платени, всички разходи — посрещнати. Но дори и така, големият проблем си остава като преди. Нямаме необходимия капитал. Ако ще се разширяваме…

— … трябва да намерим нови средства — довърши Ким вместо него, докато изучаваше подробностите на диаграмата, изработена от него на екрана на комсета. — Слушам какво ми говориш, Ян, но докато не се чуя с младия ши Левър, трябва да се борим от тази позиция. — Отпи от чашата си и пак вдигна поглед към младия мъж. — Да приема ли, че си доволен, Ян?

— Доволен, господарю? — Нон Ян се засмя, мекото му кръгло лице за кратко се проясни. — Имам хубава жена и добър господар. Защо да не съм доволен?

Ким се усмихна.

— Добре. Тогава бъде търпелив с мене, Ян, и ще станем богати — почука по повърхността на екрана на комсета с нокът, за да посочи леката, като от димни кръгчета, паяжина там. — Веднъж да регистрирам патента и нещата ще тръгнат сериозно. Дотогава ще поддържаме огъня. Знаеш как е в този бизнес, Ян. Колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

— Така е, господарю.

— Хубаво — Ким се пресегна, изчисти екрана и пак погледна към Нон Ян. За няколкото мига, докато младият деловодител му бе отвлякъл вниманието, той бе взел решение. Извади от портфейла си картичката на Толонен, разгледа я, запомни номера за връзка и я върна в горния джоб на якето си.

Остави чашата ча, наведе се напред и набра номера на комсета, после се обърна да погледне Нон Ян.

— Благодаря ти, Ян. Ако обичаш, сега да ме оставиш…

Когато лицето на ординареца се появи на екрана, Ким се обърна към него и с увереност, която далеч не изпитваше, поиска да го свържат с маршала.

Съмненията останаха. Но дори и така, щеше да го направи. Наред с останалото, щеше да е хубаво да посети Толонен; да седи и дълго да разговаря с него. Да, и да види дъщеря му, Джелка, още веднъж.

Имаше момент на изчакване, след това се появи лицето на Толонен.

— Ким! Хубаво е да те видя по-рано. Наистина много хубаво!

Ким се поклони леко.

— Усетих, че трябва да ви благодаря за храната, маршале. Беше направо отлична.

Старият се разсмя сърдечно.

— Така беше, нали?

— А що се отнася до другото…

— Да приема, че си го обмислил?

Ким кимна.

— И? — Толонен попита заинтересовано.

— И бих искал да приема милата ви покана, ако може.

Толонен се отпусна назад доволен.

— Значи смяташ да го направиш, а? Добре! Отлично! Ще уредя всичко. Само кажи на Хаузер кога искаш да пристигнеш и ще организираме всичко. Няма да съжаляваш, Ким, вярвай ми, наистина няма!

— Не — той се усмихна, по някакъв начин станал по-уверен от истинското задоволство на стареца. Но когато екранът пак замря, почувства как сковаността му се връща и за малко се зачуди дали е действал за добро.

Твърде късно е — помисли си. И дори и да не беше съвсем вярно, знаеше, че е направил жизненоважна крачка напред.

Десет дни. Щеше да го направи след десет дни. Щом мисълта се оформи, появи се и образът: образът на млада жена, висока, стройна и елегантна, с коса с цвета на слънцето и очи с дълбокото синьо на лятното небе.

Ким се намръщи — чудеше се дали тя ще си го спомни. През дългите месеци, изминали от срещата им, тя едва ли и веднъж си бе помислила за него. Той се наведе напред, набра личния си код, пак извика диаграмата, но вече не можеше да мисли за патента.

Дали ме помни? — питаше се той, внезапно закопнял да види лицето й пред себе си. — Дали?

Ами ако да? Тогава какво?

Погледна надолу към ръцете си, които почиваха в скута му — тънки, детски ръце, покрити с белези от времето му в Глината — и се зачуди какво си е помислила за него онзи път, спомни си как очите й бяха срещнали неговите. Грешеше ли или нещо бе преминало между тях за онзи кратък миг?

За момент поседя нерешително, после се ядоса на себе си заради съмненията, които постоянно го измъчваха, и се изправи, още веднъж изчисти екрана, забърза и извика „довиждане“ на Нон Ян, докато излизаше.

Белият копринен плик лежеше отворен и празен на бюрото. Столът зад огромното писалище беше пуст, портретът на Ли Ку-лун, прадядо на Ли Юан, величествено гледаше надолу към стаята, където не помръдваше нищо. Орнаментирана драконова лампа хвърляше кръг от жълта светлина върху бюрото и оставяше тежки сенки по покрития с плочки мозаечен под. От писалището до лампата все още се виеше лека ивичка пара от недокоснатата повърхност на плитка купа със супа, дългата, права сребърна дръжка на лъжицата лежеше отгоре й хоризонтално, а тъмната линия на сянката й разсичаше жълтеникавобялата коприна.

Ли Юан стоеше в тъмнината до басейна с шараните, държеше писмото на Вей Фен хлабаво в лявата си ръка и се взираше навън, в сенките. Беше освободил слугите и заповядал никой да не го безпокои, без значение колко е спешно. И сега стоеше там неподвижен, потънал дълбоко в мисли, опитваше се да види в тази пълна, необезпокоявана тъмнина, да намери път към яснотата: да формулира решение, носещо сигурност във внезапния хаос на мислите му.

Веднъж вече бе стоял там, където стоеше сега — и буквално, и фигуративно казано, с лице към същия проблем. Гневът и недоумението — и чувството за предателство — бяха оформили мисълта в главата му: „Защо Седмината?“, а после — като сега — бе минал през гнева до усещането за покой и осъзнаването, че е надживял най-лошото, на което могат да го подложат враговете му. Сега беше различно, но пък той вече разбираше, че онзи покой, онази отсрочка са временни. Каквото и да стореше, както и да действаше, враговете му щяха да се множат. Отрежи една глава и на нейно място ще израснат две — като драконовите зъби от преданието. Но сега с писмото на Вей Фен в сметките на властта беше влязло нещо ново. Сега онази мисъл — „Защо Седмината?“ — имаше повече от временен смисъл.

Ли Юан въздъхна. Старецът бе видял как стоят нещата; бе видял разделението, което предстоеше, ако нещата останат такива, каквито са, и му го бе казал направо, недвусмислено:

— Поеми властта, Ли Юан. Направи го сега, преди всичките Седем да потънат надолу в мрака.

Тези му думи се бяха отразили на лицето на сина му, Чан Ин. Сега разбираше; знаеше какво означаваше онзи поглед, изразяващ различие и унижение. И думите на Чан:

— Аз съм син на баща си.

И те носеха ново значение.

Отначало не бе повярвал какво четеше. Бавно, с пръст, който следеше думите, си ги бе произнасял, после седна назад, забравил за слугата, донесъл му вечерната супа; опитваше се да възприеме дълбокото значение на последното послание на Вей Фен до него. Как би се държал той в положението на Чан Ин? Щеше ли да се подчини на желанията на баща си като Чан?

Намръщи се, след като осъзна, че не се познава чак толкова добре. Да се откаже от рожденото си право. Да се поклони пред друг, когато не е необходимо. Поклати глава. Не, даже и синовният дълг отстъпваше пред подобни изисквания. Чан Ин щеше да е в правото си да пренебрегне последното желание на баща си; да не му обърне внимание като на побърканото бръщолевене на стар и разочарован човек. Но той не го бе направил.

Зад този въпрос за дълга и рожденото право стоеше друг, по-сложен: възможността да се действа против желанията на Вей Фен и вероятните политически контрамерки. Пренебрегнал морала им за момент, не можеше — дори просто на думи — да приеме онова, което му бе предложил Вей Фен. Не можеше да бъде новият танг на Източна Азия на мястото на Чан Ин. Въпреки че писмото го потвърждаваше като желание на Вей Фен, а Чан Ин и братята му може би бяха съгласни и приемаха посланието на този документ — два фактора, които сигурно щяха да направят наследството му неоспоримо в съда, нямаше и най-малка възможност останалите петима тангове да го позволят. Дори и Цу Ма щеше да е против, когато научи. Не, само да споменеше тази възможност и това щеше да доведе до изолацията му в Съвета и веднага да постигне онова, което от толкова време искаше да стори Ван Со-леян.

Чан Ин щеше да наследи баща си. Веригата щеше да остане непрекъсната. Но от мрака към младия танг на Европа идваше нещо друго. Някаква по-дълбока схема, която можеше да се изгради над онова, което Вей Фен го бе освободил да осъществи. Схема, по която действията на Седмината можеха да станат и по-прости, и по-ефикасни. Можеха да станат — позволи си да го прошепне на глас:

— Само ние тримата. Цу Ма. Ву Ши. И аз…

Веднъж родена, идеята тръгна към съзнанието му, превърна се в растящо семе, което той можеше да започне да храни с водата на мисълта и слънчевата светлина на действието.

Върна се в кабинета си, изправи се на вратата и погледна към портрета на прадядо си — човек, когото никога не бе познавал, и се зачуди как той би погледнал на тези неща и дали при подобни обстоятелства би мислил и постъпвал различно. Можеше да го попита, естествено, да се консултира с холограмата на стареца, но усещаше, че ползата ще е никаква. Отговорите на Ли Ку-лун бяха програмирани в друга епоха — епоха на солидна сигурност, когато дори мисълта за подобни неща би била преценена като знак за предателство. Въздъхна дълбоко, прекоси стаята и дръпна шнура на звънеца, за да извика Чан Ши-сен, секретаря си.

Стоеше там, чакаше, взираше се надолу към плитката купа, после се протегна и прокара пръст по студената, замръзнала повърхност, докато си мислеше: Тримата. Само Тримата, преди да вдигне пръста към устата си.

Ли Юан се обърна от бюрото си, когато Чан Ши-сен влезе и се изправи пред него.

— Свържи се с Вей Чан Ин от мое име — сега цялата му умора беше изчезнала, заменена от странна възбуда. — Помоли го да дойде тук. Веднага. Той очаква съобщението ми.

Чан Ши-сен се поклони и тръгна да излиза, но Ли Юан се пресегна и за миг го задържа за рамото.

— И, Ши-сен… помоли го да доведе Цен-ли, най-младия. Трябва ми. После си почини. За известно време няма да имам нужда от тебе.

Глава 5Веригата на Съществованието

В парадната градина на огромната Камара във Ваймар, в короните на кипарисите пееха птички и поздравяваха зората. Самата Камара беше празна от осем години насам, откакто Ван Хсиен, бащата на сегашния танг на Африка, прочете Декрета на Седмината за разпускането й, но в павилиона източно от огромната, подобна на зикурат сграда се провеждаше конференция. Там, в сянката на близкия Град, четиринайсет мъже — седмината канцлери на Седмината и седмина белобради старци, бивши Представители в Камарата — насядали около огромна кръгла маса, обсъждаха бъдещето на Чун Куо. На тавана точно над главите им беше нарисувана огромна карта на Чун Куо — границите на новите хсиен, административните райони, бяха отбелязани с червено на белия фон като капиляр по повърхността на око с перде. Говореха вече от единайсет часа само с две кратки прекъсвания, за да се подкрепят, и почти бяха приключили.

Нан Хо, седнал зад масата, вдигна очи от подвързаната с коприна папка пред себе си и се усмихна, щом срещна погледа на стария хан със сплетената на тънка плитчица коса отсреща си.

— Инат си ти, Пин Хсиян, ала не си неразумен. Онова, което искаш, е далече от желанието на моите господари. Но както повторих тази вечер нееднократно, ние не сме тук, за да се налагаме. Не. Трябва да стигнем до една нова връзка между Седмината и Горните нива. Заради всички нас.

Около масата замърмориха одобрително; Пин Хсиян се усмихна напрегнато и кимна веднъж.

— Добре. Значи да се договорим по тази последна точка. Нека забавим прилагането на пакета от мерки, за които се разбрахме по-рано, докато минат десет месеца от момента, когато Камарата ще прокара предложението. По този начин никой не би могъл да каже, че не действаме честно и открито.

— А черновата на тези предложения? — попита Пин Хсиян и се огледа.

— Подготвя се документ — сега, докато говорим — който ще е готов да бъде подписан от всички ни, преди да си тръгнем. На всички ще бъдат раздадени копия, които, разбира се, ще вземете със себе си.

Нан Хо забеляза доволните усмивки при тази новина и вътрешно се разсмя. Беше ги отвел далече тази вечер — от откритата враждебност и недоверие към Седмината и техните мотиви до едно ново уважение, а може би и промъкващо се възхищение към онези, които ги управляваха. По пътя натам бе спечелил всичко, което му бяха доверили господарите му като говорител на техния комитет за преговори да спечели, и не бе дал повече — всъщност беше дал по-малко от онова, което му бяха позволили да даде. Значи в крайна сметка това бе успешен кръг от преговорите, а иронията беше, че сега, след като всичко бе свършило, мъжете насреща му определено сияеха от задоволство, сякаш бяха успели да му се наложат.

Но пък тогава какво ли беше умението да се преговаря? От простия сергиен пазарлък до деликатното изкуство на държавното управление принципът зад всичко беше един и същ: човек трябва да забрави стойността на онова, което иска, и да започне преговорите от по-нататъшна точка. Да надценяваш или да подценяваш — това беше в основата на всичко; едничката, единствената тайна. Но за да го можеш, трябваше и да знаеш с абсолютна точност дали онова, което искаш, наистина си струва. Така беше и днес. Бе прекарал дълги месеци, докато подреди съвсем ясно в ума си какво точно искат и двете страни от тази среща.

А сега всичко беше приключено.

Нан Хо се изправи, огледа се, после плесна рязко с ръце и призова прислужниците от павилиона. Веднага нахлуха две дузини младежи с бръснати глави, сведени почтително, с подноси с храна и вино. Гледаше ги как обикалят около масата и предлагат на мъжете да се подкрепят, после се обърна и приближи до големия сводест прозорец.

Навън започваше нов ден — слънчевите лъчи блестяха по най-горните прозорци на Камарата и се простираха по гладките перлени страни на огромната сграда към дълбоките сенки в подножието й. Вчера преди срещата Нан Хо бе наредил да отключат огромната порта и бе влязъл в Камарата. Крачеше по празните коридори и зали, докато най-накрая навлезе в отекващото огромно пространство на главната пленарна зала. Там, заобиколен от амфитеатралните празни редове, си я бе представил след година, пълна с избраните Представители на Горните нива — десет хиляди гласа, които отекват, за да бъдат чути в шумотевицата, и усети, че го измъчват съмнения. Все пак знаеше, че връщане няма, няма истинска алтернатива на този тесен съюз между Седмината и Горните нива. Беше точно, както го бе казал Ли Юан — това и нищо друго. И така, той прогони съмненията си и седна на масата за преговори с ясен, твърд ум; смекчаваше позицията си само когато на онези срещу него им ставаше ясно, че се пазари от позиция на силата, а не поради слабост. Едва тогава се отпускаше, огъваше се като тръстика от вятъра и правеше неочаквани отстъпки. Искането на Седмината за максимум две деца в семейство бе смекчено до три деца. За провокативната клауза за „ретроспективни действия“, която от самото начало не бе предвидена да влезе в окончателния пакет, отначало се застъпваше, а после я заряза. За предложението да се разшири обсегът на гласоподавателите от горните петдесет до горните сто нива — мярка, която на Седмината им беше също толкова противна, колкото и на седмината беловласи старци, седнали срещу Нан Хо — настояваше, след това се отказа. И така и продължи — с фалшиви пазарлъци, а същевременно печелеше истински отстъпки от тяхна страна.

Чу стъпки зад гърба си. Извърна се, после чертите му се изопнаха в учтива усмивка. Беше Хун Миен-ло, канцлер на Град Африка, човекът на Ван Со-леян.

— Е, канцлер Нан? — обади се меко той; гласът му не стигаше по-далече от тях двамата. — Постигнахме онова, което искахме, нали?

Нан Хо погледна зад Хун Миен-ло — беловласите се бяха скупчили от другата страна на масата.

— Така изглежда — отговори той. Нямаше доверие на този човек. — Но ме тревожи не властта, която им даваме — тя е достатъчно незначителна — а онова, което биха могли да си помислят за себе си. Оттук няма връщане назад. Да затворим Камарата за втори път… Е, това е немислимо, нали?

Хун Миен-ло се усмихна.

— Може би. Но и по-странни неща са ставали.

Нан Хо поклати глава — тази мисъл го беше разтревожила.

— Не. Да се затвори отново Камарата е немислимо. Ето защо нашата задача е проста. Трябва да намерим начин да обуздаем тази сила.

— Като „чувалите“ ли?

Нан Хо присви очи — опита се да отгатне за какво намеква онзи. „Чувалите“ — тай — бяха Представители, купени от Седмината, които в миналото имаха значително влияние в Камарата. През времето, довело до Войната, която не беше война, Седмината се бяха опитали да наводнят Камарата с „чували“ и институцията бе изпаднала в немилост. Дискредитирането и арестът на тай през пролетта на 2201 г. всъщност бе декларацията, с която Камарата обяви независимостта си от Седмината и доведе направо до Войната.

Нан Хо сви рамене.

— В това, както и във всичко друго в миналото, ни сочи пътя към бъдещето.

— Миналото… — Хун Миен-ло се разсмя тихо и се наведе към него. — А когато бъдещето най-сетне дойде? Тогава какво, майстор Нан? Как да спрем бъдещето? Как да го обуздаем? Защото то идва. Ние с тебе го знаем, макар и господарите ни да не го знаят.

Нан Хо се втренчи в Хун Миен-ло с безизразно лице, после забеляза, че са приключили с подписите и документите са готови; тогава мина покрай колегата си канцлер и остави въпросите без отговор.

Двамата телохранители се огледаха нервно, щом оставиха носилката — не бяха свикнали да слизат толкова надолу по нивата, но когато слезе, Майкъл Левър сякаш не забеляза колко са изнервени. Огледа се, забеляза аскетичната подредба на обстановката и прекоси тесния коридор.

Нямаше нито антре, нито покои, нито офиси, които да изолират вътрешните тайни на компанията от външния свят — само голяма двойна врата, украсена като сградите на много фирми с емблемата на компанията. Левър се усмихна — простотата на всичко го забавляваше. Протегна ръка да докосне крехката сияеща паяжина, после рязко отдръпна ръка — за негова изненада нишките бяха топли, а от фона лъхаше смъртен хлад.

Отстъпи назад и разгледа емблемата. В средата на паяжината имаше мъничко усмихнато паяче, а над него беше изписано на английски и на мандарин името на компанията — Чи чу, „Паяк“.

За първи път посещаваше Ким тук, в собствената му сграда, и въпреки онова, което Ким бе казал, се изненада, когато видя колко скромно е всичко. На входа нямаше дори и камера!

Вратата трепна, а после неочаквано се стопи и остана само емблемата, увиснала сред празния мрак. Единият от телохранителите понечи да мине пред него, но Майкъл го спря с жест; след което пристъпи напред с лека усмивка.

Чу се леко пращене на статично електричество — сякаш бе преминал през някаква съвсем тънка стена — и той се озова вътре. Висок, леко оплешивяващ хан се изправи пред него със сведена глава, събрал почтително длани пред себе си.

— Добре дошли, ши Левър. Очаквахме ви.

Майкъл се разсмя.

— Забелязах — обърна се и видя как вратата бавно изникна отново на мястото си.

— Две холограми — обясни мъжът хан и изправи гръб. — Една — за вратата, една — за емблемата. А зад тях — силово поле. Идеята е на Ким.

Майкъл кимна.

— Хитро. Но предпочитам по-солидни неща.

— Може би. Солидността обаче е нещо относително, ши Левър. Ако полето беше включено, щеше да ви е доста трудничко да влезете — със или без холограма. Но простете, нека да ви се представя. Казвам се Тай Чо.

Майкъл наведе глава.

— Тай Чо… Много се радвам да се запознаем. Ким често ми е говорил за вас. Той е късметлия, че има такъв добър приятел и попечител.

Мъжът хан се поклони, но лицето му си остана безизразно.

— Късметът си е само мой, ши Левър. Честта да служат на такъв прекрасен, талантлив млад човек като Ким се пада на малцина в този живот. Ако не бях срещнал ши Уард, щях да смятам живота си за почти безсмислен.

Майкъл кимна — думите на възрастния хан го бяха впечатлили. Ала ако онова, което му беше казал Ким, беше вярно, то той дължеше на Тай Чо не само шанса в живота си, но и самия си живот. Когато Ким излязъл от Глината, точно Тай Чо — възпитател в Проекта за възстановяване — не просто забелязал и поощрил таланта на Ким, но се и намесил в решителен момент и предотвратил смъртта му.

— Но хайде, стига сме стояли и приказвали тук, ши Левър. Нека да ви въведа вътре. В момента Ким работи — довършва нещо, което започна снощи, но няма да се бави много. Може би бихте искали да го погледате? Ако дойдете с мене…

— Благодаря, Тай Чо. За мене ще е истинско удоволствие.

Майкъл последва Тай Чо. Вляво по коридора имаше две малки канцеларии, но основното работно помещение бе една голяма L-образна стая в дъното. Там намери Ким, седнал с гръб към вратата, приведен напред, вторачил поглед в експериментална среда — запечатан вакуумен прозрачен куб със страна дълга пет чи. Горната половина на главата му беше скрита под обемист шлем, свързан с дузина или повече жици с контролното табло отстрани, а ръцете му бяха вътре в куба, напъхани в тесни, прилепнали „ръкавици“; той оперираше с „уолдосите“ с точност до нанометър. Двама техници в лабораторно облекло бяха приседнали на края на близкото бюро и така се бяха задълбочили в онова, което Ким правеше, че дори и не погледнаха към Майкъл.

Майкъл се приближи и застана зад тях. Доколкото виждаше, там не ставаше нищо. Или — мисълта му се стори странно забавна — Ким може би само се преструваше, че върши нещо. Деликатните „продължения“ като че ли режеха и мачкаха въздуха, очертаваха фини линии в нищото, върховете на „уолдосите“ трепкаха и искряха, но всичко това като че ли нямаше ясна цел. Усети как го бодна леко разочарование. Онова, което Ким вършеше, сякаш нямаше смисъл; нямаше никакъв очевиден резултат. Майкъл присви очи — опитваше се да забележи дали не пропуска нещо, но нямаше нужда. Там като че ли наистина нямаше нищо.

Обърна се и се огледа. Имаше пейки, шкафчета, най-различни машини, повечето — скъпи, стари модели, всичките — толкова неочаквано очукани, че той усети как неволно е започнал да сравнява това тук с изпипаната докрай супертехника в лабораториите на баща му. Но всичко изглеждаше някак си нередно — твърде малко, твърде сбутано. Как при подобни условия би могло да се създаде нещо стойностно?

За миг се учуди дали не се е объркал, като е решил да работи с Уард, но после си спомни колко заинтересован беше баща му и онова, което бе научил от европейските си агенти. А пък и другото, което самият той знаеше за способностите на момчето.

Момчето… Обърна се и изгледа Уард в профил, след което извърна поглед — усети как мисълта му го предава. Външният вид. При Уард бе невъзможно да съдиш по външния вид, защото той не беше онова, което изглеждаше. На деветнайсет години Уард все още си приличаше на дете — дванайсет, най-много тринайсетгодишен хлапак. Дребният му ръст се дължеше на прекараното в Глината детство. Животът там, в мрака под основите на Града, го бе оформил и вътрешно, и външно и го бе направил такъв, та още от пръв поглед си личеше, че е по-различен от околните. Майкъл се усмихна. В сравнение с високите охранени граждани от Първо ниво Ким беше безплътен намек за човек — връщане към по-ранен еволюционен стадий. Физически Ким беше съвсем дребен и незабележим. Но външният вид мамеше, защото в очите му гореше огън, дори в най-дребното му движение — сила, която подкопаваше това първо впечатление. И още нещо. Ким имаше славата на най-големия учен теоретик в цяло Чун Куо.

Погледна го пак. Ким го гледаше любопитно с тъмните си очи.

— Майкъл… — поздрави го тихо. — Само след секунда свършвам.

Гледаше го. Там, където допреди малко нямаше нищо, разцъфна малка чисто бяла светлинка, а от нея се простря фина паяжина от нишки, като спици от синкава главина, които после се завиха навътре и оформиха мъничка сферична мрежа, която ставаше все по-наситена и по-сложна и накрая сякаш засия интензивно. Тя започна да се върти — отначало бавно, след това — все по-бързо. Светлината ту помръкваше, ту засияваше отново, докато най-сетне започна да пулсира ритмично.

Майкъл смаяно поклати глава. Беше прекрасно. Погледна към Ким и забеляза как се е привел напред, леко зяпнал, и диша учестено. Майкъл трепна и въртящата се светлинна спирала отново привлече погледа му.

Въртеше се все по-бързо и по-бързо и както се въртеше, от сияйното й сърце започнаха да се отделят малки пулсиращи светлинки и всяка от тях уцелваше мъничките, подобни на нитове мишени, осеяли вътрешните стени на куба. Светлината бавно набираше сила и накрая му се наложи да притвори очи, а след това и да ги стисне, да закрие лицето си с ръка и да се извърне настрани. Но дори и тогава все още го виждаше през спуснатите си клепачи — как се върти в средата на кухината като мъничка горяща звезда и как сияе величествено.

Задържа се в идеално равновесие сред вакуума още миг, а после със силно пращене светлинката рязко угасна.

Майкъл се обърна, като примигваше, и се втренчи в мрака, изпълнил куба, след това отмести поглед. За миг Ким остана абсолютно неподвижен, после трепна съвсем леко, облегна се назад и отдръпна ръце от „уолдосите“.

— Куан Ин! — прошепна Майкъл и поклати глава.

Ким се обърна и го погледна със слаба, почти извинителна усмивка; свали си шлема, приближи се към Майкъл и го хвана за ръцете.

— Майкъл… Радвам се да те видя. Как си?

Майкъл се усмихна.

— Добре съм. Но това какво беше?

Ким леко стрелна поглед към празния куб и сви рамене.

— Нещо, над което работя отдавна. Задача, която сам съм си поставил. Мислех си, че съм намерил решение, но… да кажем просто, че не е стабилно.

Майкъл се разсмя.

— Да… но какво беше? Изглеждаше красиво.

Ким мина покрай него, а после се върна с груба скица в ръка.

— Общо взето е приспособление за превключване. Предназначено е за преобразуване на енергия на молекулярно равнище. Проблемът е, че трябва да може да поддържа формата си и да се върти с феноменална скорост — със скоростта на самите молекулярни реакции, ако трябва да бъдем точни. В момента обаче все още е много нестабилно. И най-малката молекулярна намеса отвън го разрушава. Както видя. Добави и факта, че е твърде голямо, за да може да се използва практически, и ще разбереш колко далече съм от разрешаването на проблема.

Майкъл погледна листа, който му подаде Ким, но за него уравненията не означаваха нищо. Можеха със същия успех да са написани на мандарин от времето на династията Шан.

— Може би, но без съмнение е впечатляващо.

Ким се разсмя.

— Така ли мислиш? Е, сигурно, но понякога ми се струва, че се мъча да уловя самото нещо. Протягам ръка, свивам юмрук и… там няма нищо. И се питам: ами ако греша? Колкото и да съм добър, ако греша? Ами ако целият ми талант просто не стига? Ако вселената е по-различна от моята представа за нея? Ако не иска да съвпадне с модела в ума ми?

— Ами тогава, естествено, ще смениш модела?

Ким се загледа в Майкъл, след това извърна поглед.

— А ако аз съм моделът? — за миг Ким замря неподвижен, втренчен в празния куб, после сякаш изведнъж се сети къде се намира, погледна го и му се усмихна.

— Да оставим това. Как мина? Върви ли още?

Беше ред на Майкъл да извърне поглед.

— Съжалявам, Ким. Старецът не поддава. А без тези пари…

Ким го докосна по рамото.

— Разбирам. Всичко е наред. Можем да я караме така още малко. Но ти… ти имаше нужда от пари, нали?

Майкъл срещна погледа му и кимна.

— Е? Какво ще правиш?

Майкъл се усмихна стоически.

— Имам някои планове. Старият няма толкова лесно да ме прегази.

Ким кимна, но виждаше колко разочарован — а освен това и разгневен — е Майкъл от това, че баща му му е замразил сметките.

— Много малка сума беше — обади се тихо Майкъл. — По-малка от парите, които пръска за разни стари вещи. Но това е положението. Трябва да го преживеем, нали? — бръкна във вътрешния си джоб и извади писмо. — Ето. Помислих си, че ще ти помогне.

Ким взе писмото, без да го погледне.

— Какво е това?

— Препоръчително писмо до кредитна агенция „Хан Су“.

— Кредити? — Ким се разсмя. Спомни си какви трудности бе срещнал в кредитните агенции, когато се захвана с Чи чу. Навсякъде му казваха едно и също. Да си намери някой по-крупен спонсор или да зареже тази работа. Така стояха нещата. Едри риби, дребни риби. Ала той бе решил да остане независим. Продължаваше да се бори, като бавно харчеше дадените му от Ли Юан средства, правеше икономии, оправяше се някак си и беше уверен, че с таланта си все пак ще изплува. Но сега моментът беше такъв, че или трябваше да успее, или да се откаже. Трябваше да продаде някоя от идеите си — и да спечели достатъчно пари, за да се задържи Чи чу още година-две.

Сви рамене.

— Не че имам нещо против, но кой ли би ми дал кредит, ако е с всичкия си?

Майкъл се усмихна.

— Не се безпокой. Направих някои дискретни запитвания и като че ли братя Хан са склонни да се договорят с тебе. Уредих ти среща за утре в два.

Ким се разсмя — беше искрено изненадан.

— Добре. Но какво да правя с гаранциите? Вложил съм в това тук всичките си средства. А пък сега, когато баща ти стегна юздите…

Майкъл продължаваше да се усмихва.

— Ами патентите? Те струват нещо, нали?

— Може би. След като приключа с разработването им.

— Тогава ги използвай. Мислиш да ги регистрираш утре, нали? Добре. После върви право при братята. Нека патентите да ти бъдат гаранция. Утре в шест вечерта ще си получиш парите, гарантирам ти.

Ким огледа плика, след това погледна към Майкъл и се усмихна.

— Хубаво. Ще постъпя както кажеш. И… благодаря ти, Майкъл. Благодаря ти за всичко.

— И още нещо. Много ли си зает?

Ким се разсмя.

— Аз съм вечно зает. За какво намекваш?

— Искам да кажа, тази вечер. Можеш ли да отделиш малко време?

— Предполагам. Всичко за утре вече е готово. Защо?

Майкъл се усмихна — широка, топла, радостна усмивка, незасенчена от неприятностите, които имаше с баща си.

— Има бал, Ким. Бал по случай пълнолетието на една моя добра приятелка — бръкна в джоба си, извади карта и му я подаде. — Заповядай. Това е поканата ти. Балът е маскен.

— Маскен бал?

Левър се разсмя и тръгна да си върви.

— Питай Тай Чо. А ако имаш някакви проблеми с намирането на костюм, обади се на секретарката ми Мери. Тя ще ти уреди нещо.

Ким огледа златните букви на поканата и кимна. Спомни си кога за последен път е ходил на бал — онази вечер, когато арестуваха Младите синове — и изведнъж усети как по гръбнака му преминава лека тръпка на очакване.

— Скъпа?

Джелка стоеше пред огромния образ на широко усмихнатото лице на баща си.

— Татко! Как си? Кога се връщаш вкъщи?

На гигантската стена лицето на маршала се преструктурира само, мускулите на устата и бузите се саморазместиха, широката усмивка се превърна в строго примирение.

— Нещо става тук, боя се. В случая с „ДженСин“. Важно е и трябва да го проследя лично — така че може да остана тук още три или четири дена. Всичко наред ли е?

Тя се усмихна решително.

— Естествено, татко. Прави каквото трябва. Аз ще се оправя.

— Добре — за момент я загледа гордо, очите му бяха като огромни стоманени ябълки сред неравната каменна фасада на чертите му.

— И как мина обядът?

— Обядът? — той се намръщи, после разбра какво има предвид тя и се усмихна широко. — Обядът беше прекрасен. Младият Уард ти изпраща поздрави. Май ще идва в Европа съвсем скоро, за да бъде „свързан“.

— „Свързан“? — тя несигурно се загледа в лицето на баща си.

— Знаеш… — той неуверено докосна входа за достъп под дясното си ухо; знаеше какво е отношението й към това. — Стандартната процедура. Директна процесорна връзка. Той казва, че ще му бъде от помощ за работата. Ще улесни нещата. Все пак… — прочисти гърло и изражението му стана решително-радостно, — за това можеш да разговаряш направо с него, като дойде. Поканих го на вечеря.

Тя кимна — демонстрираше учтив интерес, но вътрешно усети как сърцето й се свива, а пулсът й се учестява.

— Хубаво. Ще ми е приятно да го видя отново.

За момент лицето на стареца засия срещу дъщеря му — той се опиваше от вида й; после подсмръкна силно и леко се отпусна назад с изражение, изведнъж станало по-делово.

— Е, момичето ми. Трябва да тръгвам. Тук има много работа, а аз искам да я свърша колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се. И се пази, моля те!

Той кимна, движението се усили от екрана.

— И ти, любов моя — и после вече го нямаше, екранът блестеше празен.

Тя прекоси стаята и седна зад бюрото на баща си, люлееше се в големия стол напред и назад и гледаше замислено насреща си. Значи момчето идва тук…

Намръщи се, след това се изсмя кратко, странно. Момчето вече не беше дете. Всъщност, ако тя си спомняше правилно, Ким беше с почти година по-голям от нея. Просто тя все още мислеше за него по този начин. В края на краищата той беше толкова дребничък. Толкова мъничък и грациозен. С толкова деликатни черти…

Тя потръпна, после стана, изведнъж объркана от мисълта, че той идва тук. Защо трябваше да идва? Все пак е само момче. Приятел и колега на баща й. Не беше така, сякаш…

Поклати глава, обърна се още веднъж с лице към екрана, втренчена в идеалната белота. Сигурно заради очите му, които горяха толкова ярко онзи път. Сякаш по различен начин виждаха нещата.

За съвсем кратък миг пак видя малката лисица там, в пещерата на острова, взряла се в нея с тъмните си животински очи; споменът беше толкова жив, сякаш Джелка беше там и пак я наблюдаваше. И после всичко изчезна — остана само плосък бял екран и мисълта за нещо диво и тъмно, което не принадлежеше към света на нивата.

Нан Хо летеше на юг, над сърцето на Азия, слънцето вече остана зад гърба му, под него беше Алтай. Отпред лежеше великата пустиня, зад нея — древен Китай, а в сенките на Та Па Шан в провинция Съчуан — имението Тонджиян. Предварително бе изпратил съобщение, че пристига, но след смъртта на Вей Фен — медиите ще съобщят за нея час след полета му — не беше сигурен как ще стоят нещата.

Вей Фен беше най-възрастният, последният от онова поколение. Дори и Ву Ши, сега най-старият от тях, в сравнение с него беше млад мъж.

Тази мисъл обезпокои Нан Хо, докато седеше в тапицирания стол и сортираше документите си. Новият танг. Вей Чан Ин, беше добър човек и ставаше за администратор, който вече се бе доказал като регент по време на заболяването на баща си, но смъртта на Вей Фен бе лишила Съвета от последния му истински натрупан опит. Без стареца изглеждаха по-малко достойни, някак си останали без авторитет. Нямаше да го говорят — не и открито, но със сигурност щяха да го мислят, да го шепнат от ухо на ухо. И въпреки че нямаше да проличи външно, Седмината щяха да са по-слаби. Защото властта беше нещо, което се изявява не само чрез упражняването си, но и по начина, по който хората възприемат онези, които ги управляват.

Трети път за няколко години Седмината намаляваха: първо с убийството на Ван Хсиен, после — с внезапната кончина на Ли Шай Тун, а сега и това. Може би беше случайно, че бяха сключили „сделката“ си с Горе, преди да се разчуе новината. Или може би не. Може би новината — тя ще стане известна точно тази вечер — ще изглежда като поредната им слабост. Като по-нататъшна ерозия на властта.

А когато властта се провали изцяло?

Нан Хо потръпна, бутна документите настрани, ядосан на себе си, наясно, че думите на Хун Миен-ло го бяха засегнали. Още преди да седне на стола, в него се бе оформила нова решителност. Каквото и да се случеше отсега нататък, той щеше да е подготвен. Защото вече беше предупреден. Нямаше да е чужда вината — само негова — ако се препънат през следващите години. И той, Нан Хо, син на Нан Хо-це, щеше да направи всичко възможно това да не стане. Щеше да го превърне в грижа на душата си, в дело на живота си.

Дори и смъртта да е единствената награда за мъките му.

Когато Нан Хо пристигна, Ли Юан го чакаше в кабинета си; младият танг беше облечен в традиционните траурни дрехи, сякаш онзи, който току-що бе починал бе собственият му баща. Огромното бюро пред него беше необичайно чисто — от едната страна имаше само малък бял плик. Нан Хо го погледна, докато се кланяше, и после пак, изненадан да открие характерния печат на Вей Фен върху кървавочервения восък.

— Добре се справи, майстор Нан — Ли Юан започна без предисловия. — Говорих с Ву Ши и Цу Ма и те са доволни от сроковете, които си уговорил. Мислех си, че може да се наложи да отстъпим много повече.

Нан Хо сведе отново глава, но загадката на плика го разсейваше. Какво съобщение бе оставил мъртвият танг? И само за Ли Юан ли беше или всеки от Седмината имаше подобен плик?

— Сега, след като това е уредено, има още нещо, което бих искал да поемеш, майстор Нан.

Нан Хо срещна погледа на младия танг, защото подобни кратки мигове хвърляха мостове над огромната и явна пропаст, която лелееше помежду им.

— Чие хсия?

— Получих новини от Толонен, от Америка. Изглежда, че там се е натъкнал на нещо.

— Какво каза той, чие хсия?

Ли Юан поклати глава.

— Не ти ли се струва странно, майстор Нан? Искам да кажа, съвсем непривично е за маршала да пази нещата за себе си. Ако има подозрения, той обикновено ни държи много повече в течение.

Нан Хо се засмя.

— Така е, чие хсия. Но това е бизнесът на стария му приятел Клаус Еберт. За Толонен този мъж беше като брат и той се отнася към случая, както би се отнесъл един брат.

— Съвсем вярно — замисли се Ли Юан. — Вече съм го забелязал. Вижда в това дълг на честта, а?

— Така е, чие хсия. Обаче на мене ми каза нещо. В Нант, преди да излети.

— Да? И какво ти каза?

— Спомена някакви аномалии в архивите на „ДженСин“ за северноамериканските им операции. Когато го попитах, той посочи нередности в счетоводството, измислени товарителници, липсващи документи — такива работи. Отговорът му беше учтив, уклончив. Сигурен отговор. Но когато погледите ни се срещнаха, разбрах, че има предвид нещо друго. Нещо липсва, чие хсия, и Толонен смята да го открие.

Ли Юан въздъхна.

— Не ми харесва това, майстор Нан, но с него трябва да се оправя веднъж завинаги. Маршалът е упорит старец, но е честен. Ще го научим, когато е готов да ни каже, предполагам. Но междувременно искам ти да откриеш каквото можеш. Не желая да ни хванат съвсем неподготвени.

Нан Хо се поклони ниско. Както винаги, вече беше вътре в нещата.

— Както наредите, чие хсия.

След като канцлерът си тръгна, Ли Юан се наведе напред и придърпа плика пред себе си. След пет часа Вей Чан Ин щеше да е тук.

Вдигна писмото към носа си и го подуши, след това пак го остави на бюрото и поклати глава. Какво беше очаквал? Мирис на смърт? На страх и мрак? Както и да е, нямаше нищо. Нищо освен неутралните миризми на восък, мастило и хартия. Но дори и така усети някакъв страх — почти първичен ужас — от онова, което лежеше вътре в тънкото бяло пликче. Беше съдбата, написана от тъмна, паякоподобна ръка на мъртвец. Ли Юан потръпна при тази мисъл и я отблъсна от себе си.

След пет часа…

Старият Левър стоеше на подиума в средата на тълпата с пълна чаша уиски в голямата си, с квадратни кокалчета ръка и облечена в червена, бяла и синя коприна папка в другата. Зад него, в далечния край на вестибюла висеше огромно знаме на звезди и ивици и закриваше входа на палубата. Левър се усмихна и като се огледа наоколо си, вдигна чашата за поздрав. Днес всички се бяха събрали тук — всички от първоначалните инвеститори — петдесет от най-влиятелните мъже в северноамериканското Горе, всеки от тях — мултимилиардер. Но идеята беше негова и неговият порив бе довел до съществуването на всичко това. А сега на церемонията по откриването пак той, Чарлз Левър, щеше да получи лъвския пай от славата.

— Джентълмени… Приятели… Добре дошли — Левър отметна къдрица стоманеносива коса от очите си и засия, показвайки силните си, леко пожълтели зъби. — Всички знаете защо сме тук и за какво сме тук, така че да пропуснем формалностите и да вървим право напред. Сигурен съм, че всички сте любопитни, както съм и аз, да видите как са били изразходвани парите…

Разнесе се одобрителен шум и докато Левър слизаше от подиума и си пробиваше път напред, малката тълпа го последва; хората разговаряха помежду си.

Не се срещаха често и на всички им изглеждаше донякъде добър знак това, че са се събрали в деня, когато пристигнаха едновременно новините за смъртта на Вей Фен и за триумфа във Ваймар. Обикновено мълчаливите старци направо бръмчаха за новините. Всичко е свързано, казваха те; част от новия прилив, завъртането в тяхна полза. Бяха се възстановили след крайния отлив и унижението си от стъпалата на Мемориала на Линкълн. Сега идваше тяхното време. Връзките с Ваймар бяха първата крачка; изборите — следващата. И всяка стъпка щеше да ги довежда все по-близо до целта им — силна и независима Америка, освободена от управлението на Седмината, още веднъж заела действително полагащото й се в света място. Може би не империя, но нация. А кой знае какво можеше да произлезе? Може би щяха да възстановят онова, което бяха изоставили, и да протегнат ръце към звездите, орелът да разпери крилата си…

Левър се обърна под огромното знаме на звезди и ивици и ги погледна в лицата.

— Знам, джентълмени, че бяхте малко нетърпеливи, като искахте да знаете какво става тук, но когато видите какво е било постигнато през последните десет месеца, сигурен съм, ще се съгласите, че парите са добре похарчени.

Той вдигна ръка. При сигнала знамето се отдръпна бавно настрани и разкри огромен входен тунел, чиито стени и таван бяха направени така, че да изглеждат като от мрамор. Над входа имаше масивен мемориален камък с гравиран на него надпис с едър класически шрифт:

ФОНДАЦИЯ ЗА ГЕНЕТИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ „РИЧАРД КЪТЛЪР“

Открита на седемнадесетия ден от март, две хиляди двеста и девета година от н.е., от Чарлз Алекзандър Левър, глава на корпорацията „ИмВак“ — Северна Америка

Под арката можеше да се види светло пространство, оформено като огромен парк, а в средата му — нещо като постамент на гигантска статуя.

Минаха оттам и се озоваха на дървена веранда, откъдето можеше да се види истинската големина на Фондацията, целият й район.

Левър бе накарал да „съберат в една“ най-горните три палуби, така че таванът — чудовищно голям екран, програмиран да изглежда като лятно небе — да е на приличното разстояние от двеста чи над главата. Но не това привличаше най-напред окото. В средата на добре оформените градини се извисяваше необятно здание — архитектура, позната на старците, събрани там, толкова добре, колкото и звездите и ивиците на Шейсет и деветте щата. Емпайър стейтс билдинг.

За момент се възцари удивена тишина, а после — рев, докато възрастните мъже пляскаха с ръце и викаха одобрително.

— Чудесно е, Чарлз — обади се приятелят му, финансистът Джеймс Фишър, докато ентусиазирано тупаше Левър по рамото. — Архитектът трябва да бъде поздравен. Прекрасно е уловил духа на старата сграда.

Левър засия, доволен от поздравленията от всички страни.

— Да, така е, нали? Дадох му основната идея, а той свърши останалото. Трябваше да го модифицира, естествено, но главният ефект е точно което исках. Лабораториите и повечето от изследователската апаратура е под този под, разбира се — всичко се простира надолу на още пет палуби; а това е за показност. Рецепцията, главните съоръжения и лекционните зали — всички са вътре в главното здание — усмихна се и отново се огледа наоколо си. — Както ще видите.

Пред огромните, покрити с глави на пирони входни врати Левър се обърна и вдигна ръце.

— Джентълмени! Едно последно нещо, преди да влезем. Горд съм да съобщя, че едва вчера ми доставиха последния шедьовър на най-великия художник на нашето време, Ернст Хайдемайер.

Чу се тихо изненадано мърморене. Левър се огледа наоколо, за да се наслади на момента, после добави:

— Още нещо. Позволете ми да добавя, че подарих тази специално поръчана картина на Института за спомен от церемонията по откриването. Бихте ли ме последвали…

Щом Левър се обърна, вратите бавно започнаха да се отдръпват и да откриват фасадния стенен екран и картината на Хайдемайер. Всички изненадано си поеха дъх; докато се разкриваше все по-голяма и по-голяма част от гигантското платно, започнаха все по-силни аплодисменти.

В средата на картината гигантската фигура на младеж с голи мускулести гърди стоеше на върха на груб планински хребет и гледаше на запад, здраво стиснал в едната си ръка пръта на огромно знаме. Стегнатите му изваяни и красиви черти пламтяха. Зад младежа и развятото от вятъра знаме група от млади хора — изглеждаха като млади богове — се катереше към върха с блеснали лица, с погледи, вперени в слънцето, което къпеше цялата картина с разкошната си златна светлина.

— Богове… — промърмори един от мъжете, взрян в огромното платно; устата му остана отворена. И не само неговата. Всички старци около Левър бяха замлъкнали, щом видяха цялата величина на гигантската картина. За момент се поколебаха, след което бавно, с растящо усещане за благоговение, започнаха да се приближават към нея.

Старият Левър стоеше там, оглеждаше се около себе си, знаеше какво чувстват в този момент. И той го бе почувствал още вчера, като за първи път видя картината. Беше удивителна. Още веднъж Хайдемайер бе приел негова идея и я бе трансформирал. Сега, след като сам го бе видял, се убеди. Това беше Мечтата. Онази, която го бе водила през последните няколко години. Онова видение за съвършенство, под златната светлина на новата зора.

Потръпна. Можеше да го осъществи, щеше да го направи тук. А този шедьовър на визуалното изкуство беше идеалното потвърждение за намеренията му. Да си бог и да живееш вечно — какво лошо имаше да искаш това?

— Удивително — обади се някой наблизо с истинско благоговение в гласа.

— Прав си, Чарлз — меко добави друг. — Това е шедьовър. Никога не съм виждал нещо подобно!

Левър погледна към него, с усмивка приемаше хвалебствените слова, които идваха от всички страни. После пак повиши глас и ги подкани:

— Хайде, джентълмени. Да не стоим тук и да зяпаме. Да влизаме. Вътре има достатъчно чудеса.

След два часа седяха в централната лекционна зала под огромната репродукция на забележителната „Космография универсалис“ на Мартин Валдзеемюлер — антична карта на света, датирана 1507 г., която изпълваше цял един край на театъра. Оригиналната дървена гравюра, първата карта, дала на новия свят името Америка, висеше в кабинета на стария Левър във Филаделфия.

Сега бяха видели всичко и бяха силно впечатлени. Нямаше съмнение, че ако може да се открие решение на проблема с остаряването, то ще се открие тук. Защото бяха купили съвършеното, последната дума на техниката оборудване и наели най-добрите специалисти във всяка област. Експерт след експерт ги посрещаха, докато обикаляха съоръжението, и накратко им обясняваха, преди да продължат; всяка от тези речи ги впечатли по свой начин, всяка се основаваше върху общото впечатление за компетентност. Всичко изглеждаше добре. Наистина много добре. И имаше нужда още само от време и пари… и малко късмет. Или поне така бе обявил Левър. Изследванията вече бяха започнали; всеки от осемте отдела дълбаеше в собствената си, тясно специализирана област. Всичко предварително бе обмислено внимателно, всяка точка — покрита. Или поне така изглеждаше.

След завършването на обиколката Левър тръгна сред старците, разговаряше с тях, преценяваше отговорите им, скромно приемаше похвалите. Но през цялото време нещо го глождеше. Изглеждаше добре. Наистина беше добре — най-доброто, което може да се купи с пари. Но не беше „най-доброто“. Нито пък щеше да стане, докато не успееше да накара Уард да работи за него.

Беше се оглеждал наоколо си, докато обикаляха творението, опитваше се да види всичко така, както го виждат те, с нови очи, но през цялото време знаеше, че то е просто черупка — прекрасно дело на технологичните трикове, екипирано не с гении, а с трудолюбиви хора, обучени по старите и строги пътища на мисълта. Знаеше — защото му беше работа да знае, че това не означава нищо, съвсем нищо, без последното мъничко парченце; без онази искра, която ще вкара живота в тази огромна, превъзходна изследователска машина.

Всичко опираше до Уард. Трябваше да има Уард. Ако човек не можеше да бъде купен, имаше начини да успее да го убеди да заработи. Спънки, заплахи и накрая неизбежната принуда да приеме задачата. Защото, ако съветниците му бяха прави, нямаше кой друг да я реши. Никой не беше достатъчно готов да види през очевидното и да излезе с изцяло ново разрешение на проблема.

Левър взе нова чаша уиски и я пресуши на екс. Не, ако Уард не дойдеше доброволно, щеше да дойде насила: защото нямаше да има къде другаде да отиде, към кого другиго да се обърне. И това щеше да се случи. Той щеше да го уреди да се случи. Защото алтернативата…

Левър стоеше там, взираше се в античната карта, изведнъж осъзнал колко милиарда мъже и жени са живели и умрели, откакто тази карта е била нарисувана. Колко безброй души са станали на прах, на нищо. После, докато си поемаше дълъг треперлив дъх, се обърна, усмихна се и пак тръгна сред тълпата старци, без да позволи на безпокойството да се изпише по повърхността на силно изразителното му лице.

Майкъл помълча известно време, след като Кустоу си тръгна. Разглеждаше документите, които Мери бе оставила пред него; след това се завъртя на стола си и погледна към нея.

Когато я бе назначил преди три седмици, не беше сигурен как ще потръгнат нещата. Досието й от работата в средния мениджмънт на „МемСис“, най-голямата от компаниите му, беше добро — всъщност първокласно — но тя имаше малко опит като личен асистент. Нито пък щеше да я назначи, ако някой от четиримата мъже, които искаше, се беше противопоставил. Но те не го сториха. Дали баща му ги беше заплашил или просто ги бе купил, нямаше значение. Той беше оставен без избор. Или Мери Дженингс, или никой. А може би имаше само нея на разположение, защото баща му бе решил, че е под достойнството му да купува някаква си жена. Но Мери беше по-добра, много по-добра, отколкото той или баща му бяха предполагали. Имаше остър ум, възможности, енергия. Нещо повече, работеше добре под напрежение — безценно качество сега, когато напрежението се засилваше. В много отношения тя беше най-добрият асистент, с когото изобщо беше работил.

Отпусна се назад и сключи пръсти.

— Ем…?

Тя изненадано вдигна поглед.

— Аз… — тогава видя изненаданото изражение на лицето му и извърна очи.

— Защо ме нарекохте така?

— Нарекъл съм те как…? О. Искаш да кажеш, Ем? — той вдигна един от докладите й. — Така се подписваш. Буквата м, ем. Предполагам, толкова често съм я виждал, че съм започнал да мисля за тебе просто като за Ем.

Тя сведе поглед, умът й още се рееше. Естествено. М от Мери. Мери Дженингс. Колкото и силно да бе започнала да се усеща свързана с това име през тези последни двайсет и един месеца, само при най-лекия намек истинското й име се върна: Ем от Емили. Емили Ашър…

Потръпна, докато ясното произнасяше наум. Емили Ашър от Град Европа, член на Съвета на Петимата на сега измрелите Пин Тяо — небезизвестните „изравнители“ — довели до Хаос по нивата и после глупаво, както тя смяташе, бомбардирали Бремен и избили над единайсет хиляди невинни граждани. Бяха изминали двайсет и един месеца, откакто Де Вор й бе дал фалшивите документи и я бе изстрелял на борда на междуконтиненталната ракета към нов живот. Месеци, през които тя едва поддържаше форма, държеше се изолирано, създаваше солидна основа на живота си — и през цялото време чакаше, губеше си времето.

Но то щеше да дойде. И когато дойдеше…

— Знаеш ли, мисля, че си права.

Тя погледна към него; видя как я наблюдава.

— Моля?

Той почука по доклада.

— За Дън. Не мисля, че трябва да му вярваме. Може дълго време да е бил враг на баща ми, но това не го прави непременно мой приятел — той се усмихна. — Знам по какъв начин мисли баща ми. Как действа. Той е богат, няма проблеми да купи онова, от което има нужда. А парите могат да накарат човека — дори и Дън — да приеме в леглото си по-странни птици от доживотния враг, а, Ем?

На езика й беше да го поправи, да го помоли да не я нарича пак така, но нещо в начина, по който го каза, я развълнува. Беше като онзи ден, когато я помоли да му стане асистент. Тя можеше да каже „не“. Всъщност разумното щеше да бъде да каже „не“. Но имаше нещо в начина, по който я помоли — може би намек за онази уязвимост, която бе видяла в него — което я накара да се съгласи. И сега пак.

Тя се усмихна.

— Знам от личен опит, че човек малко може да вярва на онзи, който сключва съюз с него само на базата на споделена омраза. Той винаги се проваля.

Така си беше. Бе видяла Пин Тяо унищожени точно по тази причина, когато Гезел се съюзи с омразния Де Вор. Но никога вече. Като се стигнеше до създаване на съюзи, за в бъдеще, тя щеше да поставя собствените си условия.

Майкъл я гледаше странно.

— Между другото, какво ще правиш тази вечер?

Тя се засмя — въпросът я завари абсолютно неподготвена.

— Извинете…

Той извърна очи, обърка се, сякаш беше престъпил някаква граница; след това се отпусна назад със смях.

— Виж, ако си си помислила нещо, забрави го, но аз реших, че ако нямаш… е, може би ще поискаш да ме придружиш на бал.

— Бал! Искате да кажете, като по тривизията?

Той поклати глава.

— Не. Този е истински. На стара моя приятелка. Тя празнува двайсет и петата си годишнина, пълнолетието си. Родителите й починаха преди няколко години и през това време имението й беше под попечителство, но сега си е изцяло нейно и тя прави голям купон в семейната къща. Просто си помислих…

Тя се отпусна назад и се втренчи в него.

— Защо аз? — попита след малко. — Сигурна съм, че отвън трябва да има дузина красиви жени, които биха…

— Реших, че може да е забавно — прекъсна я той. — Работиш много за мене и… е, помислих си, че може да ти хареса. Бях… — той се засмя. — Е, не бях сигурен как ще реагираш. Можеше да сбъркаш мотивите ми. Знаеш как е, шефът и асистентът му…

— Особено когато асистентът е жена…

Той присви очи, загледан в нея, след това кимна с лека, доволна усмивка на устните.

— Е? Би ли поискала да видиш как Върховните си режат кожите?

Искаше ли й се? Наистина ли смяташе да се забърка с това ниво? Малко по-дълго се колеба, после се усмихна — хубава, излъчваща усмивка.

— Бих искала, ши Левър. Много бих искала.

— Добре. Но да е Майкъл — той й върна усмивката. — Тази вечер трябва да ми викаш Майкъл.

— Това ли е?

Вей Чан Ин вдигна поглед от мястото си към стола на Ли Юан и срещна погледа на младия танг. Лицето му не изразяваше нищо от онова, което чувстваше, нито пък изобщо се поколеба при изработването на документа. Беше седял там, писа под диктовката на Ли Юан, без да вдига очи, нито да поглежда встрани към брат си, Цен-ли. По-скоро слуга, отколкото равен. Но Ли Юан познаваше по-добре от всеки друг силата и качествата на този мъж. Често бе разговарял с него, докато и двамата бяха принцове, и когато, към края на бащиното му заболяване, Чан Ин бе действал като регент на баща си в Съвета.

— Подпиши отдолу — обади се Ли Юан. — После Цен-ли ще сложи името си като свидетел. Аз ще се подпиша последен.

Чан Ин се усмихна и кимна. Ръката му се придвижи по дебелия пергамент и изписа името му с едно движение на четката. След това Цен-ли мина покрай него и, наведен над бюрото, натопи четката си в мастилото и се подписа до името на брат си.

Чан Ин вдигна поглед, обърна документа и го предложи на Ли Юан. Цен-ли му подаде четката. Ли Юан я взе и подписа, а докато се изправяше, изпусна дълбока въздишка.

— Разбираш ли какво означава това? — усмихна се тъжно на Чан Ин.

Чан Ин спря, после поклати глава.

— Още не, Юан. Може би никога няма да разбера. Но то беше последното желание на баща ми — устните му оформиха слаба усмивка. — Ти нали разбираш?

Ли Юан се засмя.

— Може би. А може би не. Но съм благодарен, братовчеде.

Чан Ин се поклони леко. Цен-ли до него гледаше надолу към по-големия си брат. Същото самообладание — резултат от добротата, която носеха всички те — оформяше чертите му. Погледнал така към двамата мъже, Ли Юан усети дълбоко вълнение в себе си. Да има синове като тези. Човек може да умре доволен, след като знае, че ги е възпитал толкова принципни и верни. Въздъхна и в главата му се оформи решението да използва този документ само ако се наложи.

— Цен-ли — меко изрече той, — има още нещо, което искам от тебе.

Най-младият вдигна поглед, тъмните му очи гледаха от хубавото му лице толкова директно и открито. Ли Юан бе срещал рядко такива очи.

— Какво е то, чие хсия?

Ли Юан се усмихна при споменаването на титлата.

— Бих приел услугите ти, Цен-ли — спря за малко, после продължи: — Искам да заместиш Чан Ши-сен и да му станеш секретар.

Чан Ин вдигна очи към него; за първи път на лицето му се изписа изненада. Но Цен-ли само кимна.

— Както желаете, чие хсия.

— Добре — Ли Юан се усмихна — вече по-спокоен сега, когато всичко беше уредено. — Тогава можем да насрочим деня за коронацията ти, Вей Чан Ин. Време е ти също да станеш танг.

Глава 6В празното

Ким слезе от наетата носилка и се огледа смаяно. Боядисана в червено стена, висока десет чи, заобикаляше имението на Първо ниво. Порта, над която се извисяваше древна камбанария, беше единственият вход. Огромните двойни врати бяха от патинирал бронз, осеяни с железни копчета. От двете им страни се извисяваха масивни колони с дракони, боядисани в ярко смарагдовозелено. Гледката беше ужасна. Като от петнайсети век. Гранична крепост от времето на династията Мин — с всичките стражеви кули. Последното, което човек би очаквал да намери тук, на върха на Града.

Навсякъде около него спираха носилки, от тях слизаха хора и се отправяха към портата по нещо, подобно на писта за конни надбягвания. Разнообразието и богатството на костюмите им беше смайващо. Бяха се облекли като богове и богини, императори и наложници, прочути злодеи и почитани мъдреци. Цялата история се бе събрала тук тази вечер. В сравнение с техните, собственият му костюм на паяк беше банален и издаваше липса на въображение. Чак сега осъзна колко време и усилия влагат тези хора в нещо толкова… незначително.

Приближи се, после спря и се втренчи в огромния каменен трегер, крепящ камбанарията. В средата му, в камъка бе издялан един-единствен йероглиф хан: йероглифът чун, съдникът — името на фамилията, собственик на това огромно имение.

Намръщи се — усещаше, че очакванията му отново са на път да не се осъществят. Беше си представял, че ще е като онази вечер в имението на Левър, когато арестуваха Младите синове. Честно да си признае, изобщо не бе очаквал да присъстват никакви хан. Обърна се и се огледа — хората се изнизваха покрай него. Редяха се на опашки пред камбанарията, за да влязат, протегнали поканите си за проверка към двама едри, гологърди хан, които бяха застанали пред вратите и преграждаха входа.

Ким се нареди на опашката — долавяше вълнението, което цареше навсякъде. Стигна до входа. Очакваше стражът да вземе поканата и да го пусне вътре като всички преди него, но мъжът му прегради пътя и положи длан върху гърдите му.

— Почакай тук — изръмжа той, след което се извърна. — Чан! — той извика другия страж. — Я викни капитана. Оная покана, дето беше изчезнала… Май я намерихме.

Ким сведе поглед, като потискаше гнева си. И друг път му се беше случвало. Не много често, но достатъчно, за да знае какво става. За тях не беше просто човешко същество — беше от Глината — най-низш от низшите. Огромните му очи и дребничкото му телце го издаваха веднага. А имаше хора като този страж, които мразеха Глината и всички оттам с яростна, съвсем безпричинна омраза.

Чакаше, свел поглед, и слушаше как стражът и капитанът си говорят на мандарин; явно предполагаха, че някой си от Глината няма как да разбира езика им.

— Ей, ти! Вдигни си главата!

Кресливата заповед на капитана стресна Ким. Той рязко вдигна глава и срещна погледа му. Капитанът го огледа изпитателно, после изхриптя нещо на мандарин. Стражите зад него се разхилиха.

— Е? — попита той и бутна поканата в лицето на момчето. — Това откъде го взе? В списъка на гостите те няма, а ни съобщиха, че една покана липсва. И можем да предположим, че само…

— Какво?

Гласът дойде иззад стражите. Те отстъпиха и зад тях се видя високата фигура на Майкъл Левър, облечен в костюм на американски генерал от края на XVIII век в яркосиньо и бяло.

— Ши Левър… — капитанът се поклони ниско, сякаш признаваше както истинското, така и въображаемото му превъзходство по чин. — Простете, но този тук се опитваше да проникне вътре. Днес следобед ни докладваха, че една от поканите липсва и…

— Млъкни, имбецил такъв! Ши Уард е мой почетен гост. Той е велик човек. Чун цу. Сега ще му се поклониш ниско и ще му се извиниш…

Ким се обади неловко:

— Майкъл, моля те — наистина няма нужда. Капитанът се е объркал, това е. Пък и е прав да внимава. Времената са неспокойни, а тази къща е голяма. Входът й трябва да се варди.

Майкъл се вгледа в Ким и сви рамене.

— Щом искаш. Но мисля, че грешиш. Според мене това лайно тук съвсем точно е знаело какво прави.

Не ще и дума — помисли си Ким, — но аз не искам да участвам в подобни дребнавости. Не и докато имам избор.

Минаха през портите и влязоха в огромно открито пространство — градина, оформена в стил хан. В дъното й, зад два белокаменни моста, издигащи се в леки дъги, сред дърветата и скалите се бе скътало огромно двуетажно имение в южняшки стил. Къщата, както му се стори, вече беше толкова пълна, че чак преливаше. Гостите се тълпяха на верандата, разговаряха, пиеха, а отвътре се носеше приглушеният звук на флейти и струнни инструменти.

Ким се обърна и погледна приятеля си.

— Смятах, че ще е по-различно. Мислех си, че…

— Че ще е като миналия път, така ли? И сега си объркан, защото това тук е хан. Е, нека да ти обясня, преди да сме се срещнали с домакинята.

Дръпна Ким настрани към една тиха беседка. Седнаха един срещу друг до ниската масичка от дялан камък. Майкъл остави тризъбеца си отстрани.

— Навремето, когато Камарата все още е била отворена, бащата на Глория е бил Старши представител — важен човек, говорител на своя тон Он леон.

Ким набърчи чело. Петте най-големи тон на Град Америка бяха от едно коляно с триадите в Европа и Азия, но най-новата им история беше съвсем различна. Когато тук започнала разрухата след убийството на президента Грифин, точно петте тон помогнали да се удържат нещата по Източното крайбрежие и в отделни анклави в Калифорния и Средния запад. И когато Градът бил построен върху континента, те изиграли основна роля в програмата за социална реконструкция. За награда получили узаконяването на организациите си. Превърнали се в политически партии.

— Ясно — обади се Ким. — Но все пак не го проумявам. Мислех, че тон трябва да са естествените ти политически противници.

Майкъл се облегна назад и се усмихна.

— Точно така. Но Глория е нещо много по-различно от баща си. Тя иска онова, което искаме и ние — независима Америка, отворена към света. И не само тя. Има много хан, които мислят като нея. И повечето от тях — т.е. онези, които имат влияние — тази вечер са тук.

Ким сведе очи.

— А пък аз си мислех…

— Че мразя хан? — Майкъл поклати глава. — Не. Мразя само господарите ни. Онези, които се опитват да пречат на естественото ни развитие. Останалите… е, има и добри, има и лоши, нали? Какво общо има с това расата?

— Брин? Може ли да разменим две думи?

Брин Кустоу се извини на компанията си и последва Майкъл по широкия коридор в една от празните странични стаи.

— Е, Майкъл? Какво има?

Майкъл стисна рамото му.

— Току-що получих новини. Банкерите са отказали заема.

— А… — Кустоу се замисли, след това сви рамене. — Ами значи беше дотук. За момчетата играта свърши.

— Това ли искаш?

Кустоу вдигна поглед.

— Не. Но какво ни остава? Вече инвестирахме по-голямата част от моя капитал, а твоят е замразен.

Майкъл се поколеба.

— Ами ако успея да намеря пари от другаде?

Кустоу се разсмя.

— Откъде? Баща ти е стегнал валутния пазар по-здраво и от гъза на мушица!

— Така си мисли той. Но аз проверих това-онова.

— И?

— И утре в два следобед имаме среща с Кредитна агенция „Чисто сърце“ от Кливлънд.

— И те ще ни дадат нужното?

Майкъл се поколеба.

— Не знам. Но както вървят нещата напоследък, ще трябва много да внимаваме. Да изчислим какво ще ни трябва, за да си върнем заема и да осигурим средства за по-нататък. Лихвите са високи, но това е положението — иначе потъваме.

— Разбрах — Кустоу се извърна за миг, после пак го погледна — на устните му се бе изписала бледа усмивка. — Има една възможност. Искам да кажа, ако ще трябва да търсим алтернатива, има една сфера, в която можем да навлезем.

Майкъл се разсмя.

— Нещо не схващам, Брин. Накъде биеш?

— И аз бях зает напоследък, Майкъл. Обадих се на този-онзи. И уредих среща. Само ние с тебе и един наш стар училищен приятел. След два дена у тях.

— Стар училищен приятел ли?

Кустоу положи длан на рамото на Майкъл.

— Имай ми доверие. А сега да се забавляваме, а? И се усмихни, да му се не види. Вечерта едва започва, а там отвън те чака една хубавица!

Под перлената светлина пърхаше ветрило. Носеше се аромат на тежки парфюми, шумолене на старинни бални тоалети, на коприна и сатен, приглушено бърборене, прекъсвано от взривове на пиянски смях. Емили Ашър стоеше на горната площадка на стълбището и оглеждаше Залата на върховната благосклонност, поразена от онова, което се разкриваше пред очите й. Огромната зала бе пищно декорирана в червено, бяло и синьо — във всички стилове „американа“. Избелели флагове и старинни знамена висяха от балконите наоколо и под огромния таван в ноктите на чудовищни дървени орли. В дъното, на издигната платформа почиваше огромна пукната камбана — Камбаната на свободата. Цялата стена зад нея беше покрита с карта на Американската империя от времето на най-големия й разцвет; по-значителната част от Южна Америка беше оцветена в синьо, а всеки от шейсет и деветте щата бе отбелязан с бляскава златна звезда. Долу в залата две-три хиляди млади мъже и жени в крещящи дрехи обикаляха насам-натам, разговаряха и пиеха.

Емили погледна придружителя си с разширени очи. Майкъл я наблюдаваше с усмивка.

— Впечатлена ли си?

Тя кимна.

— Не очаквах… — но какво ли всъщност беше очаквала? Разсмя се тихичко. — Винаги ли е така в такива случаи?

— Не винаги. Но пък и повечето домакини не са като Глория. Тя е наша гордост, не си ли съгласна?

— Наша?

— На „Синовете“…

— Но аз си мислех, че тържеството е по случай пълнолетието й.

— Точно така — той се усмихна загадъчно, после й предложи ръката си. — Хайде да слизаме. Искам да те запозная с някои мои приятели.

След няколко часа тя стоеше сред група младежи в дъното на залата около Камбаната на свободата. Бяха всичко девет души: Майкъл Левър, трима негови близки приятели и още петима от „Синовете“, споделяли с тях дългите месеци затворничество в ръцете на Ву Ши. Също като Левър и те бяха облечени в стила на ранната република — в автентични синьо-бели униформи, купени срещу луди пари. С ниско подстриганите си руси глави и ботуши до коленете те внасяха в празненството странно мрачна нотка — поразителен контраст с останалите купонджии.

Отначало приказваха за най-различни неща и на всевъзможни теми: от планираното отваряне на Камарата и новите изследвания в космическите технологии до развитието на случая с наследството на „ДженСин“ и последния ход на търговските вътрешноградски съглашения. Но с напредването на вечерта настроението им ставаше все по-мрачно, разговорите им се фокусираха върху тиранията на Седмината и на свързания с нея провал на бащите им.

Близкият приятел на Левър Карл Стивънс възбудено ръкомахаше:

— Бащите ни говорят за промени, за връщане към империята. Всички ние бихме искали да ги видим, но като се замисли човек, между тях и Седмината няма особена разлика. Който и да управлява. Седмината или нашите бащи, ние ще си останем все така. Изтикани. Също толкова безпомощни, колкото сме и сега.

Брин Кустоу кимна до него.

— Карл е прав. Ако не друго, то положението ни ще е много по-лошо от сегашното. Ако Седмината паднат и бащите ни дойдат на власт — какво ще стане? Биха ли ни прегърнали като естествени съюзници в сделката? Не. И дума не може да става. Познаваме начина им на мислене. През последните години всички сме им сърбали попарата. Те виждат в нас заплаха. Потенциални узурпатори. Тъжно ми е да го казвам, но в крайна сметка ние сме се превърнали във врагове на бащите си.

Разнесе се мърморене — неохотно съгласие, наситено с неловкост.

— Но какво можем да направим? — попита друг, Мичъл. — У тях е цялата власт — истинската власт. А ние получаваме само трохите от масата им. И какво можем да направим с тези трохи?

Огорчението в гласа на Мичъл се отразяваше в лицата на всички. Кустоу погледна към Майкъл, после сведе поглед и сви рамене.

— Нищо… — отговори тихо той. Но нещо в държанието му намекваше за друго.

Застанала до Майкъл, Емили последователно плъзна поглед по лицата им — усети внезапното напрежение, обхванало кръга. Въпреки онова, което се говореше, нещо в цялата тази сложна шарада за „империята“ я караше вътрешно да ги отхвърля. Те си говореха как щели да променят баланса на силите — говореха за „освобождение“, а всъщност единственото, което искаха, беше да заграбят властта за себе си. В това не бяха по-добри от бащите си. Не. Дори и след прекараното в затвора време не бяха разбрали. За тях това все още си беше преди всичко игра. Нещо, с което да си запълват часовете и да прогонват призрака на досадата.

Въпреки това беше хубаво, че ги вижда — и разбира как мислят и действат — защото по някакъв странен начин това я правеше по-силна и по-решителна.

За момент се откъсна от разговора им и се вглъби в себе си, съсредоточи се върху идеала, за който работеше през всичките тези години. Идеалът на Промяната — истинската промяна, освободена от старите структури на властта. Нещо съвсем чисто и съвсем-съвсем ново. Точно за това се беше борила през всичкото време в Пин Тяо. За нов свят, освободен от йерархии, в който мъжете и жените ще дишат нов въздух и ще живеят с нови мечти. Да, и тъкмо това бяха предали Мах и Гезел, когато бяха избрали да работят с Де Вор.

Потръпна и се огледа. Майкъл я наблюдаваше загрижено.

— Какво има, Ем?

Тя се втренчи в него — в първия миг не го разпозна, изненада се, че се намира тук, сред цялото това сборище, сред онези, които би унищожила, без изобщо да се замисли. И след това, щом се осъзна, се разсмя. А той, вперил поглед в нея, се усмихна, усмихваше се все по-широко — не разбираше нищо, ала онова, което виждаше по изпитото й изваяно лице, му харесваше. И докато я гледаше, в него сякаш отникъде се надигна странна, нова решителност и нервните му окончания пламнаха.

— Е, Майкъл? Забавляваш ли се?

Майкъл Левър се обърна, прегърна домакинята, притисна я към себе си, целуна я по бузата и чак тогава се дръпна. Глория Чун беше висока и поразително елегантна млада жена с класическите черти на аристократка хан. Говореше се, че предците й били свързани с великата династия Мин; като я гледаше, на човек не му беше трудно да повярва. Тази вечер беше облечена като прочутата императрица Ву — дълги одежди, сини като нощното небе и избродирани с хиляди мънички златни слънца.

Бяха сами на големия горен балкон. Последните гости се клатушкаха под тях по криволичещите пътеки обратно към носилките. Тя го заобиколи, застана до парапета и се загледа в тъмната, осветена от лампи градина.

— Прекарах си добре — обади се тихо той, застана до нея и се облегна на парапета. — Беше ми приятно да си мисля за неща, различни от неприятностите с баща ми.

— Ами момичето?

— Момиче ли? — той я погледна неразбиращо, после се разсмя. — О, Мери ли?

Тя извърна глава и впери поглед, сякаш виждаше през него, след това се усмихна.

— Наблюдавах те, Майкъл. Наблюдавах ви двамата заедно… Беше ми… интересно.

Той се обърна към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Убедена съм, че вече си наполовина влюбен в нея.

— Глупости — възрази той, шокиран от предположението; но още щом го изрече, разбра, че има известна доза истина. Остана така, загледан в нея, след което се оттласна от парапета и прикри неловкостта си със смях. — Е, и ако бях влюбен, какво?

Тя обхвана раменете му, наведе се и го целуна.

— Не ме разбирай погрешно. Не че не одобрявам. Щом те кара да се чувстваш щастлив… — отдръпна се леко и впери изпитателния си поглед в очите му. — Добра е за тебе, Майкъл. Виждам го. Силна е.

— Да, но… — той въздъхна. Не, беше невъзможно. Баща му никога не би одобрил.

— Направи първата крачка. Защо не и следващата?

— Какво искаш да кажеш?

— Излез завинаги от сянката на баща си. Покажи му, че си самостоятелен човек. Ожени се за нея.

Той се разсмя смаяно.

— Да се оженя за нея? — разтревожено сведе поглед, после се извърна. — Не. Не мога. Той ще ме отреже…

— Няма да посмее. Но и да посмее — могат ли нещата да се влошат повече от това? Какво друго може да направи?

— Не…

— Не? Я си помисли, Майкъл. Старият те е набутал в ъгъла. Отрязал е финансите ти и по всякакъв начин се стреми да ти пречи да опиташ сам. Така, както стоят нещата, ще ти се наложи да направиш избор — и то скоро: или да се върнеш при него и да молиш за прошка, да паднеш на колене пред стария и да приемеш условията му, или да отстояваш себе си. Защо не го направиш още сега? Сега, веднага — когато той най-малко го очаква.

Той отново извърна лице към нея.

— Не. Не и докато все още има и други възможности.

Тя потръпна.

— Искаш да кажеш, например кредитна къща „Чисто сърце“?

Той втренчи поглед в нея.

— Как така знаеш?

— Работата ми е да знам. А щом аз знам, можеш да бъдеш сигурен, че и баща ти знае. Всъщност съм абсолютно убедена.

— Защо?

— Защото той е собственик на кредитна къща „Чисто сърце“. От тази сутрин.

Той затвори очи.

— И какво ще правиш? — продължи Глория.

— Да правя? Че какво бих могъл да направя?

— Онова, което ти казах. Ожени се за нея. Стани самостоятелен. Що се отнася до парите, аз ще ти ги дам. Трябваха ти два милиона, нали? Хубаво. Чека ще го имаш сутринта. Подаръкът ми за сватбата.

Той се втренчи слисан в нея, след това поклати глава.

— Но защо? Не те разбирам, Глория Чун. Защо искаш да направиш това за мене?

Тя се усмихна, наведе се и отново го целуна.

— Защото вярвам в тебе, Майкъл Левър. И защото искам да те видя силен. Силен и независим. Заради всички нас.

Дванайсет мънички хомункулуса — холограми, високи не повече от шест цун — бяха събрани в полукръг на бюрото, мигаха и трептяха на бледата светлина, идваща от близкото плаващо кълбо. Срещу тях, на стол с висока облегалка, седеше старият Левър. Погледна шефовете си на отдели и изръмжа:

— Е, и какъв и проблемът? Защо да не можем да използваме някой друг? Някой по-евтин от „ПроФакс“? И по-надежден?

Няколко от фигурките затрепкаха, сякаш се готвеха да кажат нещо, но отговори една от централните холограми — мъничкото изображение на началника на вътрешната дистрибуция. Образът му се втвърди, стана по-силен отпреди, изпъкна на фона на изображенията и от двете му страни.

Фигурката наведе глава.

— Простете, господарю, но имаме отдавнашни традиции в сделките с „ПроФакс“. Връзките ни с тях датират от двайсет години. Според нашия опит няма по-надеждни партньори.

Левър изпухтя раздразнено.

— Ако това беше вярно, сега нямаше да говорим за него, нали? — наведе се напред и надвисна над тях. — Та ви питам още веднъж: какъв е проблемът? Разбирам „ПроФакс“ да притежаваха патента за този процес, обаче не е така. И със сигурност не са монополисти на пазара. Защо да не можем да се пазарим за цената? На мене ми се струва, че точно това е най-добрата възможност.

Облегна се назад и преплете пръсти.

— Добре. Ето какво ще направим. Хващаме юристчетата да драснат на „ПроФакс“ писъмце, с което ги уведомяваме, че нарушават договора, после задържаме всички плащания за вече изпратени ни продукти и след това изпращаме молба за оферти до всички главни конкуренти на „ПроФакс“. И го правим сега, веднага, разбрахте ли ме, господа? Веднага!

Щом произнесе последните думи, Левър тресна с десница бутона „изключване“ и скочи от стола, докато изображенията се стопяваха във въздуха.

Точно в този миг в другия край на града шефовете на главните му отдели щяха да бъдат събудени и да им съобщят решението му. Да, и без съмнение има да ме псуват под мустак — помисли си Левър, усмихнат дивашки. Да, но така стояха нещата в този свят: не бива да се оглеждаш, а да вървиш напред. Ако нещо имаше смисъл, нямаше никаква основателна причина да се бавят. Нито пък имаше място за сантименталности. И двете бяха слабости. Фатални слабости, ако се допуснат.

Отиде до барчето в дъното на кабинета, измъкна бутилка с любимото си малцово уиски, наля си голяма чаша, обърна се и се огледа.

Голям кабинет в ранчерски стил: тежки, ниски дървени прегради го разделяха на „ясли“. Вляво имаше механичен кон — зад една от преградите, под собствения му портрет като двайсетгодишен, гол до кръста, с кожени панталони и лъскави кожени ботуши.

Доста време беше минало — месеци, ако не и години, откакто се бе опитал да обязди коня. Не че изобщо му беше минавало през ума, но сега кой знае защо се приближи до него, мина под релсата, застана до коня, отпусна ръка върху гладката, хладна кожа на седлото и вдъхна тежката, животинска миризма.

До отсрещната стена зад бюрото стоеше голям шкаф със стъклена витрина, пълен със спортни трофеи: спомени за една атлетична младост. До него, осветен с мека светлина отгоре, висеше портрет на жена му — беше нарисувана до раменете; красивата й златна коса обрамчваше като ореол мекото й ангелско лице.

По-рано бе седял в личната си прожекционна зала, обгърнат от мрака, втренчен в холограмата на сина си Майкъл, който се боричкаше с него край басейна, а младата му съпруга Маргарет ги гледаше. Филмът беше стар, заснет малко преди смъртта на Маргарет. Тогава Майкъл беше на осем, а той — на петдесет и четири години.

Потръпна, щом се замисли за изминалите оттогава години. Тази есен ставаха двайсет. Дълги години, през които упорито се бе мъчил да забрави; да стане твърд като стомана и да устоява на цялата болка и несправедливост, които бе почувствал при смъртта й. Всичко стана толкова внезапно. Загроби се в работата си, хвърли всичко да направи компанията си „ИмВак“ номер едно в Северна Америка. Но това му струваше много. Никога не успя да я оплаче както трябва и вътре в него още болеше. Дори и сега, след всичките тези години, не можеше да я погледне, без стомахът му да се свие и устата му да пресъхне. Беше му трудно да отгледа момчето без нея, но бе успял. И за известно време всичко беше наред. За известно време…

Левър извърна глава. Внезапна горчилка го накара да се намръщи. След всичко, през което бе минал — след всичко, което беше направил за момчето — как може Майкъл така да се обърне срещу него? И то пред хора! Какво нахалство! Каква неблагодарност…

Мина под релсата, приближи се до масата към вратата, взе плика и го разкъса гневно. Вътре беше писмото, което бе написал по-рано — кратката бележка за помирение, в която прощаваше на Майкъл и го молеше да се върне. Постоя така за миг, скъса листа на две, после — още на две с лице, изкривено от болка и гняв.

— Не — прошепна тихо и се огледа объркано, внезапно уплашен от силата и яростта на чувствата си. — Не сега, а може би никога. Не. Не и докато не се върнеш с пълзене и не помолиш за прошка.

А щеше ли да е достатъчно? Щеше ли да поправи онова, което се бе скъсало между тях? Не. И все пак без него нямаше нищо. Това огорчение, този гняв го гризяха ден след ден, час след час, не го оставяха да си почине. Също като смъртта, помисли си той и пак потръпна, учуден как е свързано всичко. Като смъртта.

За три дена Леман доведе местния бос на тон, Ло Хан, на масата за преговори. Четиринайсет от хората му бяха мъртви, а още шестима се бяха присъединили към Киан А-йин под ръководството на Леман. Сега Ло Хан седеше с трима от своите главорези срещу Киан и се договаряше с него.

— Много е висока. Твърде висока — Ло Хан изплю фаса от пура, който предъвкваше.

— Петнайсет процента от сделката вече са извършени — отговори Киан и се обърна, за да се усмихне на Леман, сякаш за да му каже: „Ти можеш да се биеш, ама като става дума за сделки, гледай сега експерта.“

Леман не каза нищо — знаеше, че онова, което иска Киан, беше абсурдно малко. Цифрите, които Ло Хан показваше в тефтерите си, бяха орязани. Дори и при повърхностна оценка, той прибираше четири-пет пъти по толкова. И една шеста от двайсет процента не беше много, като се има предвид, че вече го бяха тупали здраво в четири случая. Но нямаше значение. На каквото и да се съгласеше Киан, той, Леман, щеше да скъса съглашението, когато му дойдеше времето, защото искаше всичките сто процента от наркотърговията на Ло Хан.

За шест седмици тук долу Леман бе научил много за Долните нива. Внимателно бе наблюдавал и бе слушал нащрек думите на Сучек. Знаеше ги как мислят и какво искат. Познаваше силата и слабостите им — особено последните — и сега бе дошъл да провери как да използва и двете, за да постигне целите си.

А какви бяха тези цели?

Когато от планината се беше върнал в Града, искаше ни повече, ни по-малко от това, докрай да си отмъсти на Седмината. Беше се виждал като самотна фигура, която се плъзга между нивата като сянка и носи смърт на Фамилиите и на всички, които ги подкрепят. Но това беше само мечта. Сам-самичък не можеше да се надява да промени каквото и да е, а и по природа си беше самотник: не можеше да изразява мислите си, омразите си и да ги споделя. Ала въпреки това имаше и среден път.

Можеше и да е самотник, но не беше задължително да е сам. Вече формираше около себе си солиден корпус от мъже — сред тях на първо място беше Сучек. Не се съветваше с никого, не допускаше никого до мислите си — гледаше си работата и печелеше съюзници с активността на действията си, с еднопосочността, присъща на природата му. Не му се налагаше да се моли — мъжете го следваха, след като разпознаваха в него нещо, за което бяха копнели, може би и мечтали. Мъжете му се доверяваха и не искаха нищо в замяна. Имаха вяра в него. Искаха той да ги използва. Желаеха го.

Уважение и страх. Вярност и дълбоко вкоренена неувереност. Точно тези смесени чувства към него — у всички, които го опознаваха — бяха начинът, по който щеше да постигне невъзможната като сън цел, самият източник, самият извор на привлекателното у него.

Щеше да използва уважението и страха им, за да насочва верността и несигурността им — знаеше, че и двата аспекта са необходими и в комбинация са могъщи. Но в сърцето на всичко беше собственото му лично желание, смъртоносно и безкомпромисно, което оформяше всичко, оформяше онези, които бяха привлечени и отвратени от него, като оръжие, с което да осъществи волята си.

Задържа тази мисъл в ума си още миг, после се намръщи. Дребосъците на масата продължаваха да се дърлят и пазарят за нищо — грубата наглост на Ло Хан си беше лика-прилика с дребнавата алчност на Киан. Погледна зад тях и видя как главорезите на Ло Хан са приковали погледи в него, разтревожени от промененото му изражение. Извърна се, приближи се до вратата и я отвори, без да обръща внимание на въпросителните погледи на Киан и Ло Хан. Отвън кимна на Сучек и продължи нататък, като забеляза, че и той го гледа въпросително.

— Какво има, Щефан? — прошепна той угрижено.

Леман се обърна с лице към високия, блед като мъртвец мъж и го хвана за ръцете, но отначало не каза нищо.

Знаеше, че има правила и ограничения дори и тук, където сякаш нямаше никакви правила, а всичко беше подчинено само на грубата сила. Целият човешки живот поставяше граници вътре в себе си. Винаги имаше някаква степен, отвъд която не отиваха. Но той, за когото нямаше нищо ценно, не признаваше такива правила и ограничения. Беше отвъд доброто и злото. За него нямаше значение нищо освен осъществяването на волята му — изпълнението на единственото му желание.

Но ако беше така — какво чака? Защо не беше действал веднага, без да се страхува от последствията? При това като знае, че последствията вероятно ще са благоприятни за него. Точно за това си мислеше, докато стоеше там, зад Киан — точно това го бе накарало да се намръщи. Стисна ръцете на Сучек и се втренчи в бледозелените му очи.

— С мене ли си, Иржи?

Сучек кимна — сякаш отведнъж беше схванал какво става.

— Веднага ли? — попита той.

— Защо не? Двамата заедно. Те могат да се подозират взаимно в предателство, но нас няма да заподозрат. Сигурно си мислят, че се страхуваме от война докрай между отделните тон. Но ако и двамата са мъртви…

Пусна ръцете на Сучек.

Високият се усмихна. Беше ясно, че идеята много му харесва. Мисълта да убие Киан го бе почесала точно там, където отдавна го сърби. Извади пистолета.

— Добре. Главорезите на Ло Хан са мои.

Беше и уверено, и самопожертвователно от негова страна. Но думите му всъщност означаваха: „Ти, Леман, си водачът. На тебе се пада честта да убиеш Киан и Ло Хан.“

Леман кимна бавно и извади големия перленобял пистолет от кобура.

— Да — гласът му беше студен и крехък като лед. — Да вървим.

Леман стоеше на вратата на Фурнаджията — висока, неестествено мършава фигура в бяло. В краката му лежаха труповете на тримата бегачи, които го бяха нападнали. Още двама мъртви имаше вътре в стаята. Останалите бяха избягали, захвърлили брадвичките си, сякаш срещу тях се беше изправил самият Ян Вен, богът на ада.

Убийството на Ло Хан и Киан А-йин шокира местните босове на тон. Но шокът бързо бе довел до прозрението, че във властта се е създал вакуум. Вакуум, който трябваше да бъде запълнен — и то бързо. Само за час двама от тях се срещнаха и решиха да действат. При Леман бе изпратен вестоносец да уреди среща, за да се договори примирие, но тази среща беше просто претекст. Босовете бяха решили да се разправят с Леман, преди той да се е превърнал в проблем.

Леман го знаеше. Всъщност разчиташе точно на това. Беше се появил с трима души, невъоръжен — знаеше как ще се опитат да го изиграят босовете на тон. Петнайсет бегачи, въоръжени със сребърни брадвички. И трябваше да го застигне „смърт от хиляда насичания“ — предупреждение за всички потенциални узурпатори.

Но Леман нямаше никакво намерение да умира. Беше си наумил да им даде още няколко урока.

Час преди срещата бе разположил малки групи мъже по коридорите, които водеха насам, като се бе погрижил да разберат, че когато бегачите на тон започнат да отстъпват, не трябва да се намесват по никакъв начин, а само да се покажат. И после, когато се бяха появили бегачите — намръщени, нагли малки лайнарчета с прекалено голямо самочувствие, вече опасно за тях — Леман нареди хората си зад себе си и ги посрещна сам. Предизвикваше ги, унижаваше ги и най-накрая те един по един започнаха да го нападат.

Сега Сучек се беше втренчил в него и си припомняше.

Леман бе фраснал един юмрук на първия бегач още преди човекът да разбере, че е замахнал към него, и силата на удара го запрати назад, залитащ. Когато се строполи, вече беше мъртъв.

Вторият бегач беше по-предпазлив, но Леман му отне брадвичките, все едно беше дете, после го вдигна с една ръка и му строши врата. След това стъпи върху трупа и помами следващия с ръка.

Хайде, ела…

Още трима се опитаха, последният — с някакво съдбовно примирение, като хипнотизиран от силата на изправения срещу му мъж. Ако той изобщо беше човек. А после се предадоха като един и побягнаха от фигурата в бяло, чиито тънки, мършави крайници бяха по-бледи от лед и чиито очи приличаха на малки прозорчета към ада.

Беше чул подвикванията на мъжете в коридорите; дюдюканията и подигравателния смях, докато гонеха бегачите. А след това ги бе наблюдавал как се връщат, за да намерят Леман точно в тази поза — в рамката на вратата на стаята на Фурнаджията.

Сучек се огледа — страхопочитанието, което изпитваше самият той, беше изписано на всяко лице, четеше се в широко отворените от възхищение очи на всеки. Отново се обърна с лице към Леман, после коленичи и унизено положи шията си пред мъжа — не разбираше много защо го прави, но знаеше, че трябва да е точно така. И навсякъде около него останалите направиха същото и оставиха Леман да обикаля между тях и да притиска със стъпало всеки оголен врат. Бележеше ги. Вече бяха негови. Негови докрай. Дори и в смъртта. Също като Ли Юан в деня на коронацията му.

И когато Сучек отново се изправи, беше изпълнен с чувство за справедливост, абсолютно уверен. Нямаше връщане назад. Оттук нататък нямаше да има полумерки. Или Леман, или нищо. И заедно с това чувство за справедливост дойде и едно друго — за съдбовност. За начало. Беше сякаш насън. Оттук нататък поемаха по една особена пътека. И където и да ги отведеше тя — в рая или вдън самите глъбини на ада — той щеше да върви след този човек. Защото така щеше да бъде оттук нататък — за всички, събрани тук.

Беше се започнало.

Когато Емили се прибра, вече минаваше четири. Изрита обувките си и се отправи към банята, като тихичко си тананикаше. Протегна ръка и положи длан върху плочката на душа. Добре. Беше гореща. Това означаваше, че прислугата се е сетила да дойде по-рано. Съблече роклята си през глава и я пусна на стола отстрани, после се измъкна и от корсажа.

Беше паметна вечер — и неочаквано приятна. Пристъпи под душа и отново взе да си припомня събитията от вечерта, докато се сапунисваше под непресекващата водна струя.

Всъщност Майкъл Левър не се оказа чак толкова лош, след като го поопозна. Не че винаги го беше мразила. Когато започна работа за „МемСис“, се отнасяше към семейство Левър с омраза от разстояние, като не правеше особена разлика между сина и бащата, а виждаше само хищния нрав на компанията майка „ИмВак“. Е, през последните няколко седмици бе научила много. Системата си беше система и човек трябваше да й се противопоставя, но с хората не беше чак толкова лесно. Трябва да приемаш всекиго такъв, какъвто е. А в много отношения Майкъл Левър беше свестен човек — честен, надежден, способен да се отнася с яростна загриженост и вярност към хората наоколо си. Виновен ли беше, че се е родил наследник на „ИмВак“?

Досега не беше сигурна. Бе се чудила дали наистина има разлика между бащата и сина, но тази вечер, докато го слушаше как говори за намеренията си, го бе видяла и от друга страна — и то от страна, която никога не бе предполагала, че съществува. Желанието за промяна — тази изгаряща го отвътре нужда да направи нещо за обикновените хора в Америка… истинско ли беше или просто реторика? Въпреки че водата бе топла, тя потрепери само при мисълта за това. Страстта му — този яростен, безкомпромисен огън, който бе съзряла тогава, когато той за миг се бе обърнал към нея — й се бе сторила достатъчно истинска. Но докъде би стигнал той по този път? Дотам, докъдето искаше да стигне тя, или куражът щеше да го напусне пред лицето на истинската промяна? Щеше ли да се отдръпне плахо преди крайната стъпка?

Спря водата, излезе изпод душа, изстиска косата си и я уви в кърпа. Известно време стоя така, втренчила невиждащ поглед в замъгленото огледало, докато се сушеше, после се обърна и излезе от банята.

В спалнята беше тъмно. Единствената светлина идваше от отворената врата на банята. И въпреки това го видя още преди да прекрачи прага.

Седеше на леглото й с насочен право към нея пистолет. Висок, безбрад хан с ниско подстригана тъмна коса. Никога преди не беше виждала това лице.

Понечи да отстъпи назад, но той леко вдигна пистолета и щракна затвора. Тя нямаше как да сбърка този сигнал. Застина на място и отпусна ръце с разтворени пръсти — жест, с който искаше да го увери, че не е въоръжена. Беше гола, светлината идваше иззад гърба й.

— Какво искаш?

Изрече го спокойно, без да издава страха си. Оня можеше да я убие за секунда. Два куршума в сърцето. Точно това бе очаквала още от деня, когато пристигна от Европа. И сега най-накрая я бяха открили.

Той се изправи и прекоси стаята, без да я изпуска от мерника си и без да отмества очи от нея. Вдигна нещо от тоалетната масичка и й го метна. Халатът. Тя кимна едва-едва за благодарност и го навлече.

— Кой те изпраща? — пробва отново.

Усмивката му беше странна, почти позната. Телосложението му — също. Тя набърчи чело — опитваше се да си припомни. И тогава той заговори:

— Как вървят работите, Емили?

Тя присви очи — не беше съвсем сигурна; след това се разсмя смаяно.

— Ян…? Ти ли си?

Усмивката му стана още по-широка. Дулото бавно се отпусна надолу. Беше Мах. Ян Мах — сега вече го виждаше, въпреки промененото лице. Имаше нещо в стойката — в начина, по който се движеха мускулите на лицето му — което не можеше да се скрие.

— Какво се е случило?

Той си пое дъх.

— Бяха по петите ми. Нападнаха ни — преди единайсет дни, при третия звънец. Убиха повече от двайсет агенти и взеха в плен сигурно още трийсет, сред тях — и шестима от нашите ръководители на клетки, другари, които ме познават лично. И които биха могли да ме разпознаят.

— Кар?

Той кимна.

— Сигурно. Носят се слухове, че създавал нови отряди, но си мислех, че още не са готови — сви рамене; чертите му за миг се изкривиха в гримаса, докато си спомняше за случилото се. — Това… — леко докосна лицето си. — Направих си го преди осем дни. Още ме боли. Трябваше да си почивам — да остана още известно време с бинтовете — но в Европа положението стана твърде напечено. Трябваше да се измъквам.

— Искаш ли да останеш тук?

Мах впери поглед в нея, после кимна.

— Няма да е задълго. Най-много за два дена.

— Ами после?

Той погледна пистолета, който държеше, след това го метна на леглото.

— Трябва да се връщам. Има разни неща за довършване. Стари сметки за уреждане. Всичко съм подготвил, но трябва да съм там, за да съм сигурен, че ще мине гладко — Мах отново й се усмихна. — Ами ти? Какви ги вършиш тук?

Точно щеше да отговори, когато на вратата се почука. Извърна се нервно, после отново го погледна.

— В банята. Скрий се в душ кабината. Вземи и пистолета. Ще се опитам да ги разкарам — които и да са.

Той кимна и тръгна към банята. Чак когато влезе и затвори вратата, тя се отправи към коридора.

— Кой е?

— Доставка за ну ши Дженингс.

Тя допря върха на езика си до предните си зъби. Доставка? В 4:17 ч. сутринта? Протегна се, врътна ключа, дръпна лекичко вратата и надникна през тесния процеп. Отвън стоеше дребничък хан с наведена глава, наполовина закрит от огромната кошница с цветя, която носеше.

Тя се засмя — все още имаше подозрения. После видя картичката и веднага разпозна прилежния, закръглен почерк на Майкъл Левър. Дръпна вратата.

— Богове…

Мъжът й подаде кошницата и отстъпи с дълбок поклон. Тя се обърна, дръпна вратата зад себе си, прочете картичката и се върна обратно в стаята.

— Е… — започна Мах, щом излезе от банята, но млъкна, като видя цветята. — Някой приятел? — полюбопитства той.

— Да — поколеба се тя и прикри картичката с ръка. Кой знае защо, не искаше той да види какво пише там. — Много близък приятел.

Бяха орхидеи. Съвършени екзотични орхидеи, по хиляда юана бройката, а тук имаше… колко? Трийсет, че и повече. Тя се намръщи — този подарък я притесняваше. После дръпна кошницата към лицето си, помириса ги, вдъхна деликатния им, прекрасен аромат.

— Любовник? — Мах беше прям както винаги.

— Не — отговори тя. Но още докато го изричаше, пак видя усмивката му, видя как се готви да я разсмее с някоя шега, а после — тъмните му очи, които пламтяха, докато говореше за предстоящите велики промени.

— Не — повтори тя. — Само приятел. Много добър приятел.

Глава 7Кръгчета дим и паяжини

— Всичко ли провери?

Сучек кимна — хищна усмивка разсече тясното му лице.

— И хлебарка не може да се измъкне оттам, освен ако ние не я пуснем.

— Добре — Леман си пое дълбоко въздух, после кимна на свой ред. — Добре. Да вървим при тях.

Преминаха през кордона — някои от мъжете им бяха познати, други — непознати; всичките — нащрек, нервни, но имаха строгата заповед да не предприемат нищо. Ако днес нещата тръгнеха накриво, щеше да избухне такава война, каквато Долните нива не бяха виждали от десетилетия. Война, в която триадите със сигурност щяха да се окажат въвлечени.

Палубата беше разчистена за срещата, присъстваха само тон. Големите клечки — всичките деветима тартори на банди, негови съперници на територията на Куей Чуан — чакаха Леман на главната, застанали сред ширналото се открито пространство. Бяха се разделили на две групи — едната от четирима души, другата — от петима. Леман се спря, огледа внимателно всяка подробност, след това продължи напред. Сучек вървеше до него.

По лицата им се виждаше, че славата му го е изпреварила. Високият му ръст, смъртната му бледност, белотата на одеждите му, пистолетът му в кобура. Някои от тях се правеха на безразлични, но очите им говореха и той нямаше как да сбърка. Страхуваха се от него. Днес бяха дошли тук само защото се страхуваха. Също като Киан и Ло Хан преди тях, и тези се бяха опитали да се разправят с него по друг начин. Но сега бяха принудени да преговарят. Или да рискуват с продължителна партизанска война, която щеше да унищожи ресурсите им и да ги откъсне от печеленето на пари.

Той вдигна празните си ръце, сякаш държеше голяма купа, с неестествено широко разтворени пръсти като дълги, изящни ледени игли. Жестът като че подчерта колко бе различен от тях — дългите му тънки ръце в странна поза, цялото му тяло, леко приведено като на боец. Това беше наполовина предизвикателство, наполовина поздрав. То го отличаваше от отпуснатите, почти небрежни стойки на мъжете отсреща.

— Джентълмени?

Остави архаичната дума да увисне във въздуха между тях, необяснимо иронична, и забеляза как взеха да се мръщят и да се споглеждат. И въпреки че му стана забавно, не позволи нищо да се изпише на лицето му, освен почти механичната напрегната бдителност.

— Какво искаш? — попита един от тях.

Това беше първият въпрос, основният въпрос, който един човек задава на друг открито или не. Леман се извърна леко, за да застане лице в лице с мъжа, и от пръв поглед разбра, че бяха избрали за свой говорител онзи, който изглеждаше по-силен и по-агресивен от останалите: брадат мъж със свиреп поглед и осанка на бик. За разлика от другите, той беше облечен просто, пръстите му не бяха накичени с тежки пръстени, които като че ли тук долу бяха белег на статута. Леман леко вирна брадичка и отговори:

— Каквото и вие. Мир. Примирие. Отстъпки.

Брадатият се усмихна — имаше здрави бели зъби. Казваше се Ни Юе и Леман знаеше всичко, което трябваше да знае за него. Всичко, което би могло да се знае, без да се четат мислите му. Но това, че бяха избрали Ни Юе, наистина го изненада. Очакваше да си има работа с Ян Ян или Ман Хси — някой по-приказлив. Това го накара да прецени нещата отново и да промени тактиката си. Ни Юе беше грубиян. Усмирител. Ясно беше: мислят си, че това е начинът да се справят с него. Е, щеше да им покаже, че грешат. Още преди Ни Юе да е казал нещо, Леман се извърна, промени стойката си, отпусна мускулите на лицето, пристъпи към Ян Ян и му подаде ръка.

— Имаше недоразумения — изрече той. — Зла мълва. Трябва да прочистим въздуха.

Неохотно, като първо погледна към Ни Юе, а после — отново към Леман, Ян Ян пое предложената му ръка.

Леман се усмихна. С очарователна, почти невинна усмивка. Обезоръжаваща усмивка. Устните на Ян Ян бавно започнаха да оформят нейното отражение, но в очите му все още се четеше неувереност. Леман постави и другата си длан върху ръката на Ян Ян — топло ръкостискане без никаква заплаха.

— Няма нужда да враждуваме — увери го той. — Има достатъчно за всички ни, нали така? И повече от достатъчно.

Ян Ян погледна удължените бледи длани, които държаха неговата, след това — пак лицето на Леман. Беше озадачен. Но заговори Ни Юе:

— Казваш го, но трябва ли да ти вярваме? Какво би те спряло да направиш с нас същото, което направи с Киан А-йин и Ло Хан?

Леман сведе леко глава. Изразът на лицето му сякаш казваше: „Олеле, пак ли…?“ Пусна ръката на Ян Ян и се полуизвърна към Ни Юе.

— Чувал съм какво се говори. Чувал съм какво си разказват хората шепнешком, но да ви уверя — това просто не е вярно — в тона му имаше толкова искреност, че успя наполовина да ги убеди. Молба да му повярват. Самата накърнена справедливост. В очите му сякаш се четеше болка, предизвикана от недоразумението. И жал.

— Не съм искал да убивам Киан А-йин. Той ми беше приятел. Благодетел. Но той се договори с Ло Хан и моята смърт беше част от сделката. Ето, Сучек може да го потвърди. Нали, Иржи?

Сучек кимна, пристъпи напред и изрече думите, които Леман го бе накарал да репетира:

— Беше някъде към средата на срещата. Ние с Леман бяхме излезли да проверим дали коридорите са надеждно охранявани. Когато се върнахме, Киан се бе преместил до стената в дъното, а Ло Хан седеше с голямата си рязана пушка в ръце и се смееше. Явно Киан му бе разрешил да убие Леман. Нареди ми да напусна стаята. Рече ми, че било просто бизнес. Но аз останах.

— Каква вярност — обади се Ни Юе. Тонът му издаваше, че не вярва на нито една дума. Но Сучек гневно се обърна към него:

— Може би. Но аз така го виждах. Един бос се грижи за хората си. Продаде ли един, ще продаде всичките, нали така? И аз направих своя избор.

Другите големи клечки закимаха. Избухването на Сучек ги беше впечатлило. Ако е било така, както го разказва Сучек, то Ло Хан и Киан явно бяха нарушили правилата. Не можеш току-така да предадеш някого от своите, ако ще да е и в името на мира.

— И така — обади се Ни Юе, пристъпи между двамата и застана лице в лице с Леман. — Значи Ло Хан е седял зад бюрото с пушка в ръце. И как така не те е убил?

Леман се втренчи в очите на Ни Юе.

— Защото бях по-добър от него. По-бърз. И сега той е мъртъв, а аз съм жив. Всъщност е много просто.

— Прекалено просто, ебати! — Ни Юе се извърна към останалите. — Не вярвам и на думица от всичко това. Вярвам на копелето горе-долу толкова, колкото бих повярвал и че лайната са много вкусни.

Разнесе се смях, но той бързо утихна. Леман беше успял да ги раздели. Тримата, които бяха в една групичка с Ни Юе, продължаваха да гледат на кръв, но другите — сред тях и Ян Ян и Ман Хси — не се зарадваха много на думите на Ни Юе. Ман Хси заговори:

— Не виждам с какви доказателства разполагаш, Ни Юе. Всички знаем как се изкривяват нещата. Аз казвам, че трябва да забравим миналото и за в бъдеще да правим добри неща. Та нали затова сме дошли тук? Не да се караме и да се бием. Това вече сме го правили достатъчно и то не ни е довело до никъде. Не. Трябва да се договорим. Да закърпим нещата. Заради всички нас.

Ни Юе се беше озъбил. Отначало като че ли се гласеше да каже нещо, после рязко разтърси глава и се извърна, сякаш да си измие ръцете. Ман Хси се обърна към Леман и пак заговори, но с по-мек, помирителен тон:

— Та какво сте ни приготвили, ши Леман? Какво можете да ни предложите, за да сключим мир?

Леман погледна останалите зад Ман Хси — беше разбрал как стоят нещата. Ако искаха — ако наистина искаха — те можеха да го затрият. Щеше да им струва скъпо, ала можеха да го направят. Но как? Вътрешно — дълбоко в себе си — се разсмя. Вече беше твърде късно. Само като се бяха съгласили да дойдат тук и да се срещнат с него, вече бяха направили най-голямата отстъпка. Бяха признали пред него липсата си на воля. Дори и Ни Юе — въпреки цялата му враждебност.

Обърна се към Сучек и кимна, после изчака лейтенантите му да донесат документите. Както беше договорено, другите донесоха дълга маса с шест крака и столове, а след това ги поставиха близо до големите клечки. После, с документите в ръка, Леман с жест ги покани да седнат.

Имаше десет копия от договора — за всеки един от подписващите. Наблюдаваше как първо взеха да се мръщят, след което с все по-нарастващ интерес се зачетоха в петнайсетте условия, които щяха да донесат мир на Долните нива на Северна и Централна Европа. Договор, който разделяше територията на Куей Чуан на десет равни части. Който осигуряваше подробно разработени условия, според които да уреждат нещата помежду си. Леман го бе изработил по модела на търговските договори, които бе намерил сред документите на мъртвия си баща, но използваните понятия бяха специфични за тон. Ман Хси вдигна очи, срещна погледа на Ян Ян и се усмихна. Както и очакваше Леман, бяха се впечатлили. Никога преди не бяха виждали нещо подобно и това много им харесваше. То придаваше на действията им отпечатък на законност. Караше ги да се чувстват като бизнесмени. Като служители на компания. Леман ги гледаше как един по един се изправят, след като са прочели всичко, и като че ли се надуват, сякаш са станали нещо по-голямо от онова, което представляваха само преди малко. Царе. Макар и само на Долните нива.

— Е? — той погледна към Ман Хси.

Ман Хси вдигна очи към Ни Юе, който троснато кимна, без да поглежда към Леман. По-нататък си беше чиста формалност. Сучек раздаде четките и те подписаха — Ян Ян с такъв размах, че подписът му се разпростря върху три подписа на негови колеги босове. Документите бавно обикаляха масата, докато всичките копия до едно не се сдобиха с по десет подписа. След като приключиха с това, Леман се изправи и с жест помоли за тишина.

— С този документ, копие от който ще притежава всеки от нас, ние имаме мир в нашата част на големия Град — усмихна се любезно и кимна. — Да, мир и благоденствие. Но… — изражението му се промени и цялото му дружелюбие го напусна, — ако който и да е наруши този договор, тогава всички останали страни са длъжни и ще се обединят, за да го накарат да отговаря за това — направи драматична пауза и изгледа всички подред. Когато заговори отново, тонът му беше яростен и настоятелен: — Само ако всеки от нас знае това и се бои от него, съглашението ще има смисъл. Разбрахте ли?

Последва миг на колебание, после кимане и одобрително мърморене.

— Разбрахме — обади се Ни Юе с глас, натежал от сарказъм. Но очите му вече издаваха нещо друго. Договорът го бе засегнал; беше го накарал да постави под въпрос онова, в което вярваше преди. И въпреки че продължаваше да говори със свадливия си тон, дълбоко в себе си вече далеч не беше толкова уверен. Въпреки всичко Леман бе успял да го впечатли.

— Добре — и Леман отмести поглед от Ни Юе. — Значи тук приключихме.

Коридорът беше претъпкан. През последния половин час пред офисите на корпорация „Чи Чу“ се трупаха хора, любопитни да видят кой ли е поръчал такава натруфена носилка. Старци, и деца, млади жени и младежи безделници — и хан, и хун мао — всички се тълпяха там, зяпаха и бърбореха. Някои си запълваха времето да разглеждат носилката — проверяваха на пипане плътността и качеството на перденцата от зелена коприна или надничаха вътре да разгледат огромното, покрито с луксозна тапицерия кресло. Майтапеха се колко ли е едър онзи, за когото е това кресло, а после изведнъж се разнесе смях — едно от младите момчета беше започнало да разиграва пантомима, като се преструваше на тлъст чиновник — колкото надут, толкова и дебел — който с клатушкане се настанява на стола. Други пък се бяха струпали около приклекналите носачи и се опитваха да ги заговорят, но дългогодишната им работа не ги беше направила приказливи. Четиримата мъже търпеливо чакаха и мълчаха със сведен поглед — знаеха, че наблизо са застанали „бегачите“.

Щом Ким се появи, облечен в прости дрехи и с тънка папка под мишница, разнесе се изненадано мърморене. Мнозина се вторачиха зад него — чакаха да видят кой още ще излезе; но там нямаше никого освен служителите на „Чи Чу“, които се изсипаха от сградата и застанаха под входната арка.

Мнозина сред тълпата бяха виждали момчето — или в чайната, или късно нощем по коридорите. Малцина обаче знаеха кой е той и каква е ролята му в тази корпорация с такова странно име — „Чи Чу“. Мислеха го просто за някакво си момченце. Може би куриер или пък племенник на някой богаташ. Но сега го гледаха с нови очи, преценяваха го наново. Или поне се опитваха.

Ким се спря и се огледа неуверено, после се обърна назад и по лицето му се изписа усмивка. Над портата на компанията бяха драпирани алени знамена — за късмет. Под тях се беше наредил целият персонал — шестима души — за да си вземе довиждане с него и да му пожелае късмет.

— Ето — Тай-Чо се приближи до него и му подаде малка запечатана кутийка. — Ще ти потрябва.

— Какво е това?

— Обяд — широко се усмихна Тай Чо. — Както чувам, докато обработят патента, ще минат доста часове, а пък тебе си те познавам. Ще забравиш да ядеш.

— Благодаря — прошепна Ким и за миг докосна ръката му, после погледна към другите. Двамата Тай на средна възраст, които беше наел като изследователи, сега се усмихваха широко и махаха, развълнувани като деца. До тях, вдясно, асистентът му — млад хан със свежо лице, на име Хон Чи — се оглеждаше с опулени очи и всичко това явно му харесваше. Щом усети, че Ким го гледа, Хон се усмихна, наведе глава и се изчерви.

Охраната на Ким, млад, набит хун мао на име Ричардс, гордо срещна погледа му и изгрухтя:

— Късмет!

А Нон Ян, счетоводителят му, извика:

— Тръгвай! Отивай да ни правиш всичките богаташи! — което предизвика бурен пристъп на смях.

— Ще ви направя — тихо рече Ким, стоплен от усмивките, които го заобикаляха от всички страни. — Бъдете сигурни.

След това се поклони на всички, обърна се и се качи в носилката. Щом носачите вдигнаха тежкото кресло, той се наведе навън и започна да маха. Виковете на тълпата и крясъците на двамата бегачи, които разчистваха пътя отпред, заглушиха гласа му.

Ким се облегна назад и усети как очакването го заля. Значи това било. Погледна папката в скута си и се разсмя учудено. Имаше дни, когато просто си седеше, втренчил поглед в дланите си, смаян, че е успял да оцелее сред мрака на Глината, за да стигне дотук. И се смяташе за благословен — въпреки всичко, което междувременно му се бе случило. Ала въпреки това днешният ден беше особен — днес най-после всичко си идваше на мястото.

— Кръгчета дим… — прошепна, след което отново се разсмя, усетил как носилката подскача и се клатушка под него. — Кръгчета дим и паяжини.

Емили се обърна бързо. Тънкият лъч светлина, идващ отгоре, освети фалшивия образ в огледалото, после тя подскочи обратно, пренебрегнала холограмата, която изведнъж се появи вдясно, и застана с лице към тъмната фигура на вратата, насочила ножа напред. Острието проблесна и потъна дълбоко в гръдния кош, след това отскочи назад. Тя отстъпи крачка назад, докато дишаше дълбоко, после доволно прибра ножа в ножницата.

— Край — произнесе тихо. Светлините веднага угаснаха — компютърът на апартамента беше регистрирал командата й.

Пронизвана от тръпки, Емили прокара опакото на дланта си по челото. Тренировката беше тежка. За първи път от много време насам се бе напрегнала докрай.

Огледа се из стаята — окървавената фигура на манекена, прикованите към стената мишени, монтираните на тавана прожектори, черджетата, капаните, опънатите телове — и осъзна, че вълнението от всичко това го няма. Беше време да направи нещо. Да започне отново да се организира.

Бързо се захвана да подрежда стаята — прибра апаратурата в сандъка в дъното и я покри с купчина чаршафи и стари дрехи. После се отправи към душа и стоя под струята чак докато всичката вода изтече, защото обмисляше какво ще прави по-нататък. Мах беше излязъл да се среща със свръзки и да урежда сделки — правеше онова, за което го биваше. Откакто бе пристигнал онази нощ, надали го беше виждала за повече от двайсет минути. Що се отнася до нея, от два дена не се беше вясвала в офиса.

Беше се обадила, че е болна. Кратко съобщение на личния комсет на Майкъл Левър. Той се обади след няма и минута да я пита има ли нужда от нещо; каза, че може да намине, ако тя иска. Но тя му отговори, че й няма нищо, просто някакъв вирус. Нищо сериозно. Някой от онези вируси с четирийсет и осемчасово действие, които напоследък върлуват по нивата. Щяла да пази леглото и да дойде, щом се почувства по-добре. Второто му съобщение беше кратко, почти делово — само дето го беше подписал „с любов, Майкъл“.

И така: какво става? Тя обикаляше из апартамента, загърната в хавлия, и си спомняше как я гледаше Майкъл онази вечер, на бала, и как се чувстваше самата тя, докато го наблюдаваше да говори, и осъзнаваше, че все повече му се възхищава. В антрето спря пред кошницата с цветя, които й беше изпратил, и поднесе една съвършена розово-бяла орхидея към носа си. Цветовете бяха още свежи, ароматът им — наситен. Трепна леко, извърна лице и се върна в спалнята. Застана пред гардероба и се зачуди какво да облече. Щеше да слиза надолу по нивата, значи трябваше да е нещо съвсем семпло. Онзи вид облекло, което би носило другото й „аз“, Рейчъл де Валериан.

Огледа се. Фалшивата карта за самоличност беше на леглото, където я бе оставила по-рано. Пропуск. Подробности за службата. Фалшива ретина. Всичко необходимо, ако охраната я спре и започне да я разпитва. Де Вор го беше обмислил добре. Но защо? Защото знаеше, че тя все някога ще започне отново — ще агитира, ще създава неприятности на Седмината? Само това ли беше? Или имаше и нещо друго? Нямаше ли и някаква друга цел, все още скрита за нея?

Както и да е — време беше да рискува. Да изпълни обещанията, които беше дала сама на себе си.

Когато на вратата се почука, вече се беше облякла и изсушила косата си. Три почуквания — пауза — едно и после — пак три. Мах. Беше се върнал.

Тя се разгледа в огледалото, стегна се, после отиде до вратата, дръпна резето и натисна ключалката. Щом вратата се плъзна назад, Мах се вмъкна вътре, едва я погледна и тръгна право към банята.

— Ей! — подвикна тя подире му. — Какво си се разбързал?

Последва го и застана на вратата. Наблюдаваше го как разкопчава якето си, изважда отвътре три мощни автомата като тези на охраната — всеки увит в лист лед — и ги прибира в изпразнения бойлер над душа.

Щом приключи с това, се обърна и й се ухили — тя все още изпадаше в шок всеки път, когато видеше лицето му.

— Бива, бива — той веднага забеляза как е облечена; бдителният му поглед не пропусна променения цвят на очите й — отбеляза го, като посочи с пръст собственото си око. — Това кой ти го уреди? Де Вор?

Тя се втренчи в него — усети как някаква част от старата й враждебност се завръща.

— Е, не си ти, нали, Ян? Ти искаше да умра.

Мах се разсмя учудено.

— Той ли ти го каза? — сви рамене. — На мене ми каза, че си му се изплъзнала. Че се опитал да те хване, но си била твърде добра за него.

Тя потръпна при спомена. Не, не беше така. Де Вор я беше открил достатъчно лесно и само да бе поискал, можеше да я убие. Но не я уби. И ето я тук след две години, готова да започне отново.

— Нали знаеш, него го убиха — Мах мина покрай нея и тръгна към спалнята. — Аз се опитах на космодрума в Нант, но неговият човек — онова червенооко копеле Леман, албиносът — ми оплеска работата. Уби трима от най-добрите ми хора. Обаче човекът на танга — онзи едрият от Мрежата, Кар — най-после го гепи. Разбил му черепа с приклад, така чух.

Тя отново го последва. Той взе да си прибира нещата от дъното на гардероба и да ги пъха в голям сак.

— Не го знаех — обади се тя. — Ама ти какво правиш?

Той се обърна, все още полуприклекнал, и я погледна.

— Местя се, Ем. Нови полета. Нови начинания. Знаеш как е…

Тя поклати глава.

— Изненадваш ме, Ян. Винаги си ме изненадвал. Толкова си изобретателен. Толкова гъвкав.

Той се изправи, след това тихичко се разсмя.

— Наистина ли улових нотка на неодобрение в тази последна забележка, Емили Ашър?

Тя го погледна право в очите — опитваше се да проникне зад маската от нова плът; после кимна.

— Ние с тебе искаме различни неща. Винаги е било така, но ми отне доста време да го разбера.

Той се вгледа в нея, след това извърна глава, затвори сака си и го метна на рамо.

— Не, Ем. Не е онова, което искаме, а на какво сме готови, за да го получим. Точно това ни прави различни. Но сега вече всеки може да върви по собствения си път, нали? Сега имаме възможност да видим чий път е най-добър — Мах отново срещна погледа й. — Няма да те лъжа, Ем. Ако ти се беше изпречила на пътя ми, нямаше да се поколебая да наредя да те убият. Но ти не ми се изпречи. И, мисля, никога няма и да го направиш. Ако си го мислех, никога нямаше да ти цъфна на вратата преди два дена. Та независимо дали ми вярваш или не, нека ти го кажа: онова, което ти е казал Де Вор, просто не е вярно. Не съм искал да умреш. Нито пък сега го искам. И ако имаш нужда от нещо, ако мога с нещо да ти помогна, просто ми се обади. Дължа ти го, нали?

Тя го изгледа продължително, после поклати глава.

— И къде отиваш сега? Обратно в Европа? Или смяташ да действаш тук, на по-долните нива?

Усмивката му разтегна новата кожа покрай устата толкова силно, че заприлича на пародия на усмивка.

— Нито едното, нито другото, миличка ми Ем. Ще гостувам. Точно натам съм тръгнал. На гости на стария Левър в Ричмънд.

Старият Левър стоеше до басейна и се сушеше, когато въведоха двамата мъже. Обърна се небрежно и ги загледа как се приближават покрай бордюра на басейна, после хвърли кърпата на пода и протегна ръка за поздрав.

— Милн… Рос… Радвам се да ви видя отново. Надявам се, ще пийнете по едно питие?

Двамата мъже се спогледаха колебливо и кимнаха.

— Добре — Левър се обърна и щракна с пръсти. Стюардът веднага се завтече да приготви напитките. Левър вдигна от облегалката на стола един лек копринен халат и го метна на раменете си, след това отново се обърна с лице към тях.

— Е? Какво ми носите?

— Боя се, че не е много — Рос посегна да прилепи рехав кичур сламеноруса коса към олисяващото си теме. — От онова, което успяхме да разберем, тя си е най-обикновено добро момиче. Чисто досие от колежа. За съд изобщо не се споменава — дори не е свидетелствала. Накратко: обществените данни съвпадат с досието на компанията. Ну ши Дженингс е точно това, което твърди, че е. Всичко си е на мястото освен…

Той се поколеба и сведе поглед.

— Освен какво?

— Освен дето нещо не ми се връзва — завърши Милн по своя бърз, нервен маниер. — Всичко това е твърде гладичко. Прекалено изпипано. Сякаш някой го е измислил. Все едно… — размърда се, разкърши рамене, сякаш имаше нещо на гърба. — Ами няма нищичко, което да я отличава. Нали знаете, от онези неща, които изграждат живота. Които му придават аромат.

— Хммм… — старият Левър кимна. — Но всичко съвпада, така ли?

— На повърхността — да — Рос вдига леко ръка, за да предупреди Милн да не се обажда. — Но можем да задълбаем малко повече, ако искате. Можем да се върнем в Кантон Атланта. Да поприказваме с някои хора, които са я познавали, преди да се премести на изток. Да открием какво всъщност представлява.

Известно време Левър не каза нищо. После отпи продължителна глътка от чашата си и поклати глава.

— Каква причина може да има тези данни да са неверни? Рос погледна спътника си, след това сви рамене.

— Никаква. Просто тук има нещо. Вече близо двайсет години се занимаваме с подобни неща. И това… ами това смърди на нещо скалъпено.

Милн закима ентусиазирано.

— Добре — Левър остави чашата си. — Да приемем, че някой е бърникал в данните. Да кажем, че някой е направил нещо с официалното й досие. Но нека ви задам само два въпроса. Кой? И защо?

— Не знам — Рос срещна пронизителния поглед на стареца. — Просто знам, че някой е пипал там. Както казва Милн, всичко е прекалено гладко.

Но Левър клатеше глава.

— Не. Няма смисъл. Да променяш тия досиета е голяма играчка. Голяма — разсмя се, след това се наведе по-наблизо и тихичко добави: — А кой да го знае по-добре от мен, а?

Застана между тях.

— Не, господа. Благодаря, но нека оставим всичко така. Надявах се да изровите нещо, което бих могъл да използвам срещу тази жена — например цяла серия бивши любовници — но май ще трябва просто да си измисля нещо — разсмя се отново. — Е, може би просто трябваше да го направя веднага!

— Ами нашия файл? — напрегнато попита Рос.

— Ще го задържа — Левър отново го погледна в очите. — Ще ви се плати добре, ши Рос. Много-много добре. Но с това приключихме, разбрахте ли ме? Край.

Когато си отидоха, Левър се обърна и вдигна очи към балкона над басейна. Иззад преплетените лозови стъбла се показа мъж, наведе се над парапета и го погледна.

— Е, Мах? Какво ще кажеш? — подвикна Левър.

Мах се усмихна.

— Точно така е, както казахте, господин Левър. Няма смисъл. Ако тая Дженингс беше някоя курва, внедрена от някой ваш съперник, тя щеше да остане там, където би причинила най-много вреда, а не да ходи при Майкъл.

Левър кимна. И той си мислеше точно това. Ала въпреки всичко убедеността на Рос го беше потресла. През последните десет години често бе използвал Рос и Милн и тяхната интуиция общо взето не ги лъжеше. Така че какво щеше да стане, ако…?

За момент се позабавлява с тази идея, като се опитваше да измисли някаква причина — каквато и да било причина — досиетата да са подправени, после отново отхвърли тази мисъл и поклати глава. Не. Нямаше смисъл. Никакъв смисъл.

— Е, значи това беше — Милн обгърна с длани купичката си с ча и присви очи срещу партньора си на масата в една чайна на долните нива. — Затворихме още едно досие.

— Може би да — Рос проследи с поглед една сервитьорка, — а може би не.

Милн се вторачи очаквателно в лицето му — знаеше, че в момента Рос предъвква нещо.

— Мислех си — Рос запровлачва лениво думите, след като отново насочи вниманието си към Милн, — мислех си, че можем да си пуснем отпуска. И с парите, дето ще ни ги плати господин Левър, може да си прекараме чудничко в Атланта.

— Атланта…? — Милн втренчи в него неразбиращ поглед, после му просветна и той се разсмя. — Атланта! Да бе, ясно, че ще е Атланта.

— Добре — Рос се облегна назад и кимна. Доволна усмивка запълзя по лицето му. — И докато сме там, може и да се поразровим тук-таме. Така де… лошо няма, нали?

Ли Юан стоеше в далечния край на галерията, застанал под един от петте огромни портрета, изпълващи боядисаните в среднощно синьо стени. Щом огромните врати се отвориха, младият танг се обърна нататък, после се усмихна и махна на Толонен да влезе.

— Кнут — протегна му пръстена си за целувка. — Надявам се, че си добре.

Толонен застана мирно, с наведена глава с ниско подстригана стоманеносива коса.

— Добре съм, чие хсия. Аз…

Млъкна — усетил бе нещо странно в държанието на Ли Юан. Странна вглъбеност в това младо, голобрадо лице, неестествена скованост в осанката, която изведнъж му напомни за бащата на момчето, Ли Шай Тун. Такъв ставаше старецът от време на време — сякаш нещо беше заседнало в мислите му, като камък насред ручей.

Толонен се обърна, погледна портрета, който Ли Юан бе съзерцавал, позна го и леко се усмихна. Това беше Чин Ши Хуан Ти, Първият император. Обединителят на древен Китай. Така нареченият тиранин. На портрета беше изобразен на брега на Шан-дон, загледан на изток — към Пен Лай, Острова на безсмъртните. Висок, брадат и нагъл, стиснал в лявата си ръка прасковата на безсмъртието.

— Мислех — Ли Юан заобиколи Толонен и пак застана под портрета. — Опитвах се да открия някаква закономерност в потока на времето.

— Закономерност ли, чие хсия?

— Какви са хората, какво правят и защо никога не си вземат поука.

Толонен сведе поглед.

— Наистина ли мислите така, господарю?

Ли Юан кимна.

— Наистина, Кнут. Ето например нашият приятел тук. В много отношения той е велик човек. Военен гений и администратор с въображение, чиито действия са оформили земята ни за две хиляди години напред. И все пак като човек е бил съвсем покварен, защото е искал повече, отколкото е можел да му даде животът. Искал е да живее вечно и това го е унищожило. И всичкото добро, което е направил, е рухнало заради това. Великата му империя е устояла горе-долу година след смъртта му — само толкова.

Младият танг се отдалечи и тракането на ботушите му отекна по покрития с плочки под. Застана под втория портрет. От всичките пет този беше най-известен — негови репродукции висяха на всяка палуба, на всяко ниво в огромния, обгърнал цялата Земя Град.

— Вен Ти… — Ли Юан се извърна и погледна към Толонен със странна, тъжна усмивка на уста. — Колко пъти си чувал старци и ученици да славят неговата добродетел? Колко пъти името му е било използвано като заклинание, за да бъде наказано някое сбъркало дете или некадърен чиновник? В историческите книги го рисуват като скала, като мъж планина — колкото справедлив, толкова и състрадателен, колкото нежен, толкова и строг — и все пак под управлението му Средното царство едва е устояло. Нахлуването на варварите от север, хсиун ну, на два пъти го е принуждавало да прави отстъпки — да дава земи и да изплаща огромни откупи. Че неговата столица Чан-Ан едва не се е предала пред тях! И също както при Чин Ши Хуан Ти има-няма година след смъртта му в империята настъпва хаос и в провинцията пламват бунтове.

— Направил е всичко, което е било по силите му, чие хсия…

— Може би, Кнут, но това кара човек да се позамисли, нали? Чин Ши Хуан Ти е бил тиранин, ала при него империята е процъфтявала. Вен Ти е бил добър човек, ала при него империята страда. Кого тогава да взема за пример?

— Толкова прост ли е изборът, чие хсия!

Ли Юан се усмихна, после мина към следващата картина и се загледа в изображението на елегантен мъж на средна възраст, облечен в златна коприна.

— Не, Кнут. Никога не е толкова просто. Ето, вземи Мин Хуан, шестия от великите тангове императори. Бил е велик. Мъдър управник и могъщ воин. Царуването му е било златен век, така казват. Великите поети и художници в нашата история — Ли Бо, Ту Фу, Ван Вей — хора като тях са процъфтявали под управлението му. Било е време на висока култура, на благоденствие и мир, ала всичко това е унищожено, бунтове са разтресли империята — и защо? Заради това, че е бил слаб. Заради увлечението му по една жена.

Толонен сведе поглед — този внезапен обрат го накара да се чувства неловко.

— Така е било, чие хсия. Или поне така твърди историята. Но вие какво искате да кажете?

Младият танг се извърна.

— Аз ли? Ами това, че императорите са хора, а не някакви фигури или абстрактни сили и човешките им качества оформят съдбите на техните поданици. Те протягат ръка — и сянката пада над цял континент. Така е. И така е било винаги. И аз, Кнут… с какво се различавам?

Той отново се обърна към картината, загледа се още за миг в красивите черти на Мин Хуан, после леко поклати глава и се приближи към четвъртия портрет.

— Мао Цзе-дун — тихо изрече той, докато оглеждаше познатата икона. — Първият от великите императори ко мин. Самият Велик кормчия. Също като Чин Ши Хуан Ти, неговия идол, и Мао е можел да бъде безмилостен и тираничен. Под негово управление Средното царство отново се е обединило, всички нашественици са били отблъснати. И все пак, също като Вен Ти, чиито ценности той се е опитал да отхвърли, в началото на управлението си Мао се е мъчил да осигури на народа си мир и благоденствие, да пресече корупцията и да реформира бюрокрацията. Да направи Средното царство силно и здраво след десетилетия страдания и пренебрежение. В много отношения той сякаш е съвършеното равновесие между двамата. И все пак и той е бил покварен. Покварен от вярата в собствената си непогрешимост. При неговия Голям скок напред са умрели десетки милиони хора. И защо? Само за да докажат, че е сгрешил.

Толонен сведе поглед и се намръщи.

— Но вие не сте нито един от тези хора, чие хсия. Вие сте си вие. Без съмнение можете да се поучите от техните грешки и да не сте като тях?

Ли Юан погледна въпросително стареца, след това се обърна и се отправи към последното от петте огромни платна. Известно време се взира в могъщия образ на мъжа, когото собствените му предци бяха свалили от трона. Цао Чун. Тиранинът. Основателят на Града. На самото Чун Куо.

— Когато идвам тук и виждам тези мъже и техните лица, това ме кара да се чудя. Мога ли да се поуча от грешките им? Или съм обречен да следвам същата пътека? Да остана в историята като слаб глупак? Или като тиранин?

Толонен се приближи и застана до него.

— Това тревожи ли те, Юан?

— Да ме тревожи ли? — Юан се разсмя, после отново се обърна с лице към генерала на баща си. — Да, Кнут. Тревожи ме. Но не така, както може би си мислят другите. Тревожи ме това, че една моя слабост би могла да означава смъртта на милиони. Или прекалената страст, гордост, наглост, коравосърдечие биха могли да обърнат лицето ми към тиранията. Гледам тези лица, тези гигантски фигури от нашето минало и се питам: достатъчно ли съм силен? Достатъчно ли съм мъдър? Ти току-що каза за Вен Ти: „Направил е всичко, което е било по силите му.“ А моите сили дали ще бъдат достатъчни? Нося ли в себе си онова, което е необходимо, за да може човек да моделира целия свят и всички хора в него? Или невежеството и страстта ще ме унищожат, както са унищожили мнозина в миналото? Да, аз съм решен. Но ако моята решителност се провали, Кнут? Тогава какво?

Старецът шумно си пое въздух, след това сви рамене — личеше си, че думите на младия танг го бяха разтревожили.

— Карай… — Ли Юан сведе поглед, отпусна юмруци и се взря в дланите си, сякаш се мъчеше да ги проумее. После, като че ли отново се бе сетил за нещо, пак погледна стареца — тъмните му лешникови очи вече не бяха толкова напрегнати, колкото преди миг.

— Кажи ми, Кнут. Какво откри в Града на братовчед ми?

— Нещо странно — гласът на Толонен изведнъж стана ясен и отчетлив. — Нещо странно и ужасно.

Сучек стоеше отпуснато в бившата канцелария на Киан А-йин и чакаше да му обърнат внимание. След смъртта на Киан обстановката тук беше съвсем различна — евтиният блясък на Киан бе заменен от семпла елегантност. Леман най-после вдигна поглед от екрана на бюрото, погледна двамата мъже, които лейтенантът му бе довел със себе си, и кимна.

— Добре. Добре ли мина?

Сучек изсумтя.

— Май не ни харесват много-много. Но що се отнася до парите ни… е, това е нещо друго, нали? Парите са си пари. И Горе, и Долу.

Леман изключи екрана и стана иззад бюрото. Без да поглежда лейтенанта си, огледа внимателно двамата новодошли, протегна ръка и докосна стегнатата, трепкаща лента на врата на всеки от тях. Отстъпи назад доволен.

— Добре дошли — каза просто. — Казвам се Щефан Леман и вие ще работите за мене.

Сучек забеляза страха и несигурността в очите им, също както преди бе забелязал и явното отвращение от обстановката, в която бяха попаднали. Леман също трябваше да е забелязал, защото побърза да ги увери:

— Разбирам как се чувствате в момента. Не сте очаквали да слезете тук долу, нали?

Те кимнаха.

— Не. Е, знам, че онова, което сте видели досега, изглежда доста зле, но за вас съм приготвил специални квартири. Те повече приличат на онова, с което сте свикнали.

Сучек присви очи — още едно парченце в мозайката. Леман още не им беше съобщил какво си е наумил. За първи път Сучек го разбра, когато Леман му даде специален пропуск и го изпрати на ниво 180 да се срещне с някакъв брокер на компания. Всички документи и сертификати за плащане бяха в запечатан пакет. Сучек трябваше да се погрижи само брокерът да му предаде двамата мъже; останалото Леман можеше да свърши на току-що инсталираното на бюрото му табло. Но Сучек беше мярнал цифрата, която брокерът набра на своя комсет, и бе подсвирнал. Че те бяха заплатили за едногодишния договор на всеки от тия двамата повече от двумесечната печалба!

— Тук има много работа — обясняваше Леман. — Но искам да се запознаете отблизо с подробностите по нашата операция, преди да се захванете. И искам съдействие, ясно? Ако виждате, че нещо може да се направи и по-добре, искам да знам как, разбрахме ли се?

Непознатите, на които погледът на високия албинос вдъхваше повече страх, отколкото увереност, закимаха припряно.

— И разберете… добавих допълнителна клауза в договорите ви — Леман млъкна и погледна първо единия, после и другия. — Много е просто. Вие си вършите добре работата — аз се грижа за вас. Помагате ми да увелича печалбите — получавате дял. Малък, но важен. И не влиза в онова, което получавате по договор.

Сучек забеляза как това промени нещата. Двамата мъже се спогледаха, след това отново се втренчиха в Леман и се усмихнаха.

— Добре — Леман се обърна и се върна зад бюрото си. — А сега вървете да си почивате. Започваме утре. Моят лейтенант ще ви покаже квартирите. Ако искате нещо, той има грижата.

Леман седна, наведе се, докосна екрана и той оживя. Аудиенцията беше приключила. Сучек изведе двамата мъже.

Докато вървяха към специалния район, единият от тях, русоляв младеж на двайсет, двайсет и пет години, се обърна към Сучек и попита кой е Леман.

Сучек сви рамене.

— Той дърпа конците тук.

— Искате да кажете, магистрат на палубата?

— Не. Съдиите може да ги купува с дузини.

Забеляза как двамата се умислиха. Как първоначалното им отвращение бе преминало в озадачаване и в някакво ново уважение.

Да — помисли си Сучек. — В края на краищата, стискаше му да ви доведе тук долу. Защо, все още не знам. Но скоро ще науча.

— А вие какви сте, чун цу?

Сега беше техен ред да се засмеят.

— Ама вие не знаете, така ли? — спря се русият. — Мислех си, че сте разбрали. Ние сме един вид имущество, роби — и докосна трепкащата лента на врата си. — Точно това означават тези ленти. Вашият шеф е откупил услугите ни за една година.

Сучек си пое дъх. Не обичаше да го мислят за невежа.

— Знам — заяви нахално. — Исках да кажа, с какво ще се занимавате?

— С каквото той поиска. Но сме специалисти по компютри и синтезиране на наркотици. Аз съм компютърджията.

А — помисли си Сучек, — значи това било. Но за какво му са специалисти? Какво ли е намислил?

Продължиха до специалния район. Стражите ги пропуснаха в коридорите, застлани с нови килими — много пари бяха отишли за тях. Стените бяха прясно боядисани, двата апартамента — обзаведени с мебели, доставени Отгоре. Всичко беше в явен контраст с коридорите и стаите, през които бяха минали. Тук беше хладно и тихо. Нямаше блъскащи се тълпи от хора. Никакви малки дрипльовци, които да те дърпат, с мръсни личица, молещи за някой грош или нещо за ядене. Сега, когато го бе видял с очите си, Сучек знаеше как е Горе. Подредено. Елегантно в простотата си. И Леман го знаеше. Знаеше онова, за което Киан само се бе досещал. Сякаш бе живял там.

По-късно, вече сам в стаята си, изпънат на дивана, отново премисли всичко. Познаваше Леман само от седмици, но за това кратко време бе имал възможността да го изучи по-добре, отколкото когото и да било преди. Ала въпреки това Леман си оставаше някаква загадка, вечно скрита зад стъклените розови очи. От време на време му се искаше да го попита направо: „За какво си мислиш?“, но знаеше какво ще стане. Леман щеше да се обърне и да го изгледа, а после да отмести поглед, без да казва нищо. Сякаш за да му отговори: „На тебе какво ти влиза в работата?“ И все пак, въпреки всичко уважаваше Леман повече, отколкото някога бе уважавал когото и да било. Може би дори по някакъв странен начин го обичаше. Но що за човек беше Леман? Кой беше той?

Не го бе прозрял веднага. Бавно, постепенно бе започнал да забелязва всичко онова, което отличаваше Леман. Не което се виждаше от пръв поглед — ръстът, мършавостта, цветът на кожата му, очите — а други, не толкова очебийни неща. Неща, които ставаха ясни само в контраст с други. Презрението му към лукса. Вроденият му аскетизъм. Неща, които бяха в рязък контраст с другите босове на тон. За разлика от тях, той никога не бе мислил да се изкачва нагоре по нивата. Когато Сучек му го бе предложил, той се бе разсмял презрително.

— Ще си платят за мекушавостта — само това бе казал. Но Сучек мисли дълго и упорито какво означават тези думи и го проумя. Също като Леман се отказа от алкохола, наркотиците и месото и започна да прекарва повече време в гимнастическите салони, за да усъвършенства бойните си умения.

След срещата с другите деветима босове Леман го изпрати да се види с Ни Юе на четири очи. Занесе му дарове и писма в знак на приятелство. Спомни си как седеше в натруфения офис на Ни Юе, гледаше всичко през очите на Леман — и забелязваше празното разточителство, „тлъстините“, както го наричаше Леман. И погледна Ни Юе с нови очи — може би точно така, както го виждаше и Леман, и не видя само сила и грубост, а и дребни признаци на слабост.

— Желанието е верига — казваше Леман. — Само дисциплината може да я разкъса.

Е, сега той бе погледнал Ни Юе и бе видял човек, в когото желанието е по-силно от волята. И не бе казал нищо. Това също бе научил от Леман. Слабият избърборва всичко, което мисли, на всеки, който би го изслушал. Силният запазва мълчание.

Ни Юе хареса даровете и писмата и той, Сучек, също се върна с дарове и писмени обещания. Но Леман, презрял подаръците, ги бутна настрани — повече го интересуваше онова, което бе видял Сучек. Изслуша го внимателно, после изведнъж се извърна рязко и кимна на себе си.

— Ще го подмамим — бе казал той. — Ще налапа въдичката и ще го придърпаме.

И въпреки че Сучек не разбра точното значение на думите, схвана смисъла.

— Доколко можеш да му се довериш? — попита той и забеляза как Леман се извърна и се вторачи в него.

— Да му се доверя ли?! — възкликна той. — Аз не се доверявам на никого, Иржи. Дори и на тебе. Ако беше въпрос на живот и смърт, ако трябваше да се избира — моят живот или твоят — бих ли могъл да ти се доверя? Бих ли могъл наистина да ти се доверя?

Искаше му се да каже „да“, но под погледа на Леман не желаеше да отговаря лекомислено и неискрено. Поколеба се, след това сведе глава.

— Не знам… Аз…

Но Леман само поклати глава и го хвана за рамото, сякаш за да го утеши.

— Не храни илюзии, Иржи. Оголи чувствата си. Вгледай се внимателно в себе си. Другото няма значение.

Тогава се бе приближил най-много до Леман и този миг се бе запечатал в паметта му. Но това беше близост между двама души, напълно чужди един на друг. Дори и в този миг бе усетил абсолютния студ на вакуума, който обгръщаше Леман и ги разделяше. Там, където нямаше илюзии, нямаше и топлина. И любовта — дори любовта се превръщаше в нещо ледено.

Лицето на Лу Бакенбарда изпълни големия екран; лявото му око безизразно се взираше надолу сред розовата, изровена повърхност на размекнатото му лице. На тънката му уста без устни беше изписана свирепа усмивка.

— Вон И-сун! Добре дошъл! Влизай! Всички вече сме тук.

Дебелия Вон се поколеба, после кимна на телохранителите си, мина под големия перваз на Дома на деветия екстаз и навлезе в територията на Лу Мин Шао. Вътре се огледа, изненадан от скромната елегантност на подредбата. Когато за първи път научи, че събранието на Съвета ще се проведе в публичен дом, беше скандализиран — чудеше се дали това не е някоя тънка обида от страна на Лу Бакенбарда, но неговите съветници го бяха уверили, че в последно време Лу Мин Шао ръководи бизнеса си най-вече оттам, и той прие поканата. Сега, когато го видя с очите си, разбра. На такова място свръзките на Лу от Първо ниво щяха да се чувстват като у дома си. Мястото беше добро за бизнес. Въпреки всичко Лу Мин Шао си го биваше — да ръководи триадата „Черното куче“ от бардак!

Отляво се дочу леко шумолене на завеса. Дебелия Вон се обърна с ръка на дръжката на ножа, после се отпусна. Там стоеше оскъдно облечена млада жена с наведена глава.

— Мога ли да ви взема наметалото, Вон И-сун?

Дебелия Вон огледа момичето — забеляза изящното й телосложение и за миг се зачуди дали това изящество е продукт на случайността или на човешките ръце. След това кимна и й позволи да свали коприненото наметало от раменете му. Щом се обърна, в дъното на стаята се появи Лу Бакенбарда и се приближи към него с протегнати ръце.

— И-сун… — той прегърна Дебелия Вон, сякаш не го беше виждал от много отдавна. После с широк замах го покани да влезе.

Вон отново се поколеба — беше подозрителен по навик; след това се остави да го въведат. В една стая в средата на дома чакаха останалите четирима босове, настанени в огромни, удобни кресла. На ниските масички помежду им имаше питиета и мезета. Щом влезе, го поздравиха шумно, сякаш бяха стари приятели и се бяха събрали тук да ядат, да пият и да си приказват за жени и за отминалите времена; но истината беше, че днес щяха да обсъждат нещо от върховна важност — да определят новия етап в отношенията си с Горе.

Дебелия Вон се усмихна и си позволи да влезе в ролята си. Пое чашата с вино, което му подаде Лу Бакенбарда — знаеше, че имплантът в стомаха му ще неутрализира ефекта й. Седна, огледа се и отново се впечатли от изискания декор. Беше накарал съветниците си да се разровят в историята на това място и бе разбрал какво се е случило тук със старата мадам, Му Чуа, и с принца от Низшите фамилии Хсиян Кай Фан. Му Чуа беше тази, която бе създала дома и изградила репутацията му — беше го управлявала повече от трийсет години. Смъртта й — Хсиян Кай Фан й прерязал гърлото, докато я чукал — съвсем лесно би могла да се превърне в огромно нещастие за Лу Бакенбарда, но намесата на генерала на Ли Юан — Ханс Еберт — му бе отървала кожата. Чрез тайна сделка, уредена от Еберт, фамилията Хсиян се бе съгласила да плати на Лу Мин Шао двайсет и пет милиона юана за компенсация, ако той обещае да не отмъщава. С тези пари Лу Бакенбарда бе реставрирал Дома на деветия екстаз и бе назначил нова мадам. Освен това беше внесъл и един-два „куриоза“ — неща, които бе приел от фамилията Хсиян вместо пари в брой. Сред тези куриози бяха един от хората волове на „Джен Син“ и пет бройки от знаменития модел на „ДженСин“ „Имперска куртизанка“ — с две допълнителни отвърстия. Тези „съкровища“ бяха спечелили на Дома нова клиентела и всичко си беше почти като едно време.

Лу Бакенбарда се приближи, наведе се над Вон и зашепна:

— Ако има нещо, което би искал да опиташ, И-сун, не се стеснявай.

Дебелия Вон се усмихна, сякаш доволен от предложението, но това си беше още един пример за лошото възпитание на Лу Мин Шао. И за неговата наивност. Огледа Лу Бакенбарда и забеляза промените, настъпили през последната година. Нямаше я рошавата коса по раменете му от едно време; вече не приличаше на див варварин. Напоследък носеше косата си пригладена назад, а мустака си подстригваше и мажеше с помада. Лу си мислеше, че така изглежда по-изискан, но истината беше друга: сега приличното му на маска лице изглеждаше още по-изкуствено и по-глупаво. Вон се усмихна вътрешно, после отмести поглед от Лу. Там, в ъгъла на стаята, имаше дъска за уей чи, сякаш някой бе изоставил играта по средата. Беше чул, че напоследък Лу Мин Шао се е захванал с тази игра и това като че ли го потвърждаваше. Ала слухът твърдеше и че Лу Бакенбарда бил много лош играч и в пристъп на яд убил двама свои противници. Ако беше така, това беше поредната черна точка за него. Моментът, когато Лу Мин Шао щеше да се окаже твърде голям позор за Хун Мун, идваше бързо и щом този ден дойдеше, той, Вон И-сун, щеше да действа пръв.

Докато стигнат до деловите въпроси, мина още час. Дотогава се проведоха обичайните разговори — проучването на позициите — преди да се започне големият пазарлък. Този път обаче имаха малко за обсъждане и бързо стигнаха до съгласие. Въпросът беше прост. След година Камарата във Ваймар щеше отново да бъде отворена. Дотогава трябваше да се посочат кандидати, да се проведат избори. Това беше идеална възможност Хун Мун да си купят места вътре. Носеха се слухове, че новата Камара щяла да притежава истинска власт, истинско влияние. Ако беше така, то за всички щеше да е от полза да спечелят позиции там. Единственият въпрос беше: колко големи позиции и колко ще струва това.

Ли без клепачите прочете специален доклад, изготвен от съветниците му.

— … Освен това смятаме, че всеки опит да разширим твърде много мрежата си ще доведе не само до напрежение на сегашните ресурси, но също така може да доведе и до намаляване на ефективното влияние. Ето защо се предлага всяко от шестте братства да се съсредоточи върху това, да спечели приятелството на петима Представители. Получената в резултат група за натиск вътре в Камарата — финансирана централно и с възможност да „разширява“ влиянието си върху определени проблеми в Камарата, т.е. да купува гласовете на отговорните членове — трябва да осигури солидна основа за по-нататъшното ни разширяване нагоре по нивата.

Ли Чин се облегна назад и огледа кръга на своите равни 489.

— Дълги години чакахме долу в мрака. Сега дойде нашето време. Трябва да се изкачим. Нагоре, на светло.

Дебелия Вон се наведе напред — усещаше как думите на Ли бяха създали определено настроение.

— Значи се договорихме? Трийсет Представители, контролирани директно от този Съвет. Политика и финансиране — както се посочва в доклада на Ли Чин.

Огледа кръга и забеляза колко ентусиазирано кимаха; с какво желание прегръщаха следващата стъпка. Този път потенциалното облагодетелстване на всички бе натежало над дребните свади между отделните триади. Но колко ли щеше да трае това? Колко ли време щеше да мине, преди някой от тях да се опита да спечели по-голям дял влияние от колегите си? Веднъж вече му се беше наложило да си има работа е такива разцепления, когато бе поискал помощ от Ли Юан, за да смаже съперника си — Железния Му. Но следващия път щеше да е по-трудно. Следващия път може би щеше да му се наложи да се бори с всички тях. Точно затова беше важно сега да ги усмири, привидно да работи с тях в тесен съюз, ръка за ръка, така че да събере сили.

Защото в крайна сметка той не искаше онова, което искаше Ли Чин. Не. Искаше всичко.

Дебелия Вон се обърна, отново погледна Лу Бакенбарда, усмихна се и с измамно небрежен тон изрече онова, което през цялото време му се въртеше в ума:

— Чувам, че сред твоите тон имало някакви неприятности, Лу Мин Шао. Разправят, че се е внедрил някакъв нов. Чудех се…

Забеляза как здравото око на Лу нервно затрепка, как под стъклената маска на лицето му забушува буря и разбра, че го е докоснал по болното място. Но когато Лу Бакенбарда заговори, беше с почти свадливия тон, който използваше винаги:

— Така е, Вон И-сун, но кога ли не е имало неприятности сред низшите чинове? Освен това всичко вече е уредено, намерено е ново равновесие. Човек трябва да оставя дребосъците да се боричкат помежду си, нали така?

Отговорът беше добър и Дебелия Вон наведе глава в знак на признание, но всички тук бяха разбрали значението на този разговор, защото докато останалите бяха работили за своето издигане по нивата на съответните си братства, Лу Бакенбарда беше единственият, който бе завоювал поста си. Той не бе влязъл в братството като дете, нито беше преминал през древните ритуали на Хун Мун. Не. Също като „новия“, когото Вон бе споменал, Лу Бакенбарда беше външен човек, узурпатор и се бе издигнал до положението си с груба сила. И затова не му беше приятно да му го напомнят.

— Е, братя — изправи се Лу Бакенбарда; цялото му поведение внушаваше, че вече е забравил току-що казаното, — след като вече се договорихме, нека се оттеглим в съседната стая. Подготвил съм ви забавление. Нещо много специално. Нещо… различно.

Устата му без устни се ухили широко, но щом се извърна, Вон забеляза лявата му длан, свита в юмрук, сухожилията, изпъкнали на китката, сякаш целият му гняв — гняв, който маскоподобната празнота на лицето му не можеше да изрази — се бе стекъл в тази твърда, стегната буца кост и плът. И щом го видя, Дебелия Вон се усмихна.

Да. Стъпка по стъпка щеше да ги подкопае, макар и привидно да работеше с тях. Стъпка по стъпка, докато се подготви. И тогава щеше да избухне война. Такава война, каквато Долните нива не бяха виждали.

След като си тръгна и последният гост, Лу Бакенбарда затвори вратата и се обърна. Усмивката му беше изчезнала. Хвърли унищожителен поглед към останалите в стаята трима мъже.

— Как смее тая гад да говори за личните ми работи в моя дом?!

Лу Мин Шао изрита една масичка и тя хвръкна във въздуха. Чаши и купички с храна се изсипаха на килима.

— Жаба гнусна! Гадна буболечка! На какво си мисли, че си играе тоя, да му го начукам?

Тримата се спогледаха, ала не казаха нищо. Когато Лу Бакенбарда ставаше такъв, беше най-добре да наведеш глава и да чакаш бурята да отмине.

Лу Мин Шао потръпна. Здравото му око пламтеше сред стъкленото му лице.

— Ако беше някой друг, щях да му прережа шибаното гърло! Но ще види той. Само гледайте!

Извърна се — гневът правеше движенията му резки, изострени.

— По Лао… защо никой не ми е казвал какво става? Какво сте намислили, вашта мама, та ме държите в неведение?

По Лао, „Червеният стълб“ на Лу Бакенбарда и негов заместник, сведе глава в знак, че приема критиката, но вътрешно кипеше. На Лу Мин Шао му бяха докладвали за новия — и то не веднъж, а на няколко пъти — но той беше твърде зает да се подготвя за срещата на Съвета, за да обърне изобщо внимание — разговаряше само с дизайнерите и танцьорките.

— Не става така, да го еба — продължи Лу, приближи се до По Лао и навря розовото си, изровено, смачкано лице в неговото. — Искам лично да слезеш долу и да се погрижиш за всичко. И да поставиш всичко на мястото му веднъж завинаги, защото повече не искам неприятности, ясно? А особено много настоявам нито думица за онова, което става на наша територия, да не стига до оная путка, Дебелия Вон!

По Лао усети как лицето му пламва под скованото изражение. Потиснатият гняв бушуваше в него. После се поклони отсечено, врътна се и тръгна към вратата. Но щом я стигна, Лу Бакенбарда отново го извика:

— Ей, По Лао! И без издънки. Искам всичко да се уреди. Ясно?

По Лао се обърна и срещна погледа на здравото око на Лу. Не позволи на онова, което изпитваше в момента, да проличи.

— Разбрах, господарю Лу.

— Добре. А сега върви. Довечера искам да ми докладваш.

— Ши Уард?

Ким вдигна очи и се усмихна леко, но след това се стегна — не беше младият чиновник, с когото бе преговарял преди, а началникът на отдела. Зад прегърбения старец с побелялата брада стояха двама от охраната на отдела с оръжия на гърдите.

— Какво има? — изправи се той, озадачен от суровия гняв, изписан на лицето на възрастния хан.

В отговор онзи му бутна една папка — същата папка, която Ким бе предал само преди четири часа на гишето в другия край на чакалнята.

— Значи готово? — той се втренчи в папката. За миг се зачуди къде ли е готовият сертификат за патента.

— Това вашите документи ли са, ши Уард? — попита началникът, без да обърне внимание на думите на Ким.

Ким пак погледна към папката.

— Да. Разбира се. Защо? Проблем ли има?

Усмивката на стареца беше студена, иронична.

— И така може да се каже. Но първо нека се уверя в две неща — той протегна ръка, отвори папката и извади дебелата само няколко микрона официална молба. — Това вашият подпис ли е — тук долу, под тази молба за патент?

— Да.

— И разбирате, че тази молба се използва само за нови патенти, чийто автор е долуподписаният?

Ким кимна, вече притеснен; не разбираше защо този човек трябва да го пита за такива неща, нито защо е довел охрана.

— Тогава се боя, че тази молба е невалидна, тъй като нарушава параграф 761 (Д) от Закона за защита на патентите. Нещо повече, ши Уард — мой дълг е да ви арестувам за отправяне на фалшива молба, засягаща патент, вече регистриран в това бюро.

Ким се разсмя — но това не беше весел смях, а смях от невяра.

— Не е възможно. Проверих. Преди седмица. Тук, в това бюро. Нямаше нищо. Нищо, което дори смътно да напомня за нещо подобно!

Чиновникът се усмихна — очевидно се забавляваше. После извади копие от формуляр за защита на патент. Остави Ким да го разгледа. Забеляза как младежът пребледня, след това прибра формуляра.

Ръцете на Ким трепереха.

— Някой го е откраднал — прошепна той. — Няма друг начин.

Чиновникът се извърна, подаде папката на единия от охраната, после отново се обърна към Ким и изпъчи гърди, сякаш за да му покаже голямата, квадратна значка на бюрото.

— Коментарът ви беше записан, ши Уард, и заедно със записа на това интервю ще бъде предоставен на Изслушването след два дена. Дотогава се боя, че се налага да бъдете задържан.

— Задържан…? — Ким поклати глава. Да не би да полудяваше. Гадеше му се, виеше му се свят и почти не чуваше какво му говорят. После изведнъж извиха ръцете му назад. Усети как белезниците щракнаха около китките му и как го задърпаха извън стаята.

— Трябва да се обадите! — извика Ким, опитвайки се да накара чиновника да го чуе. — Трябва да кажете на Тай Чо!

Ала чиновникът вече му беше обърнал гръб и говореше с другия от охраната. След това вратата се затръшна пред него и изведнъж върху тила му се стовари рязък удар. И после нищо.

Глава 8Династии

Момичето спеше. Дългата й коса с меден оттенък беше разпиляна по целия й гръб, тънкият чаршаф бе надиплен като саван около хълбоците й. Старият Левър се загледа в нея — съзнаваше контраста помежду им. Плътта й беше толкова гладка, толкова нова — като коприна над стегнатата рамка от кости и мускули — възрастта не беше опетнила съвършенството й. Той въздъхна, надигна се тежко и се протегна, за да прогони умората от костите си. Изведнъж се почувства стар. Много стар. Огледа семплия лукс на стаята, лукс, за който беше роден — и поклати глава, сякаш не разбираше откъде е дошло всичко това. После отново се погледна — изтънелите крака, изпъкналото шкембе, отпуснатите гърди — всички белези и изкривявания, които времето бе нанесло върху пейзажа на плътта му. През всичките тези години той беше поддържал форма, водеше борба със самото Време, бягаше от него като плувец в опасни води, но Времето, търпеливо като акула, чакаше в дълбините, втренчило в него студени, безстрастни очи — чакаше и знаеше, че няма как да му избяга.

Потръпна; след това отиде до креслото в другия ъгъл на стаята и наметна тъмносиния копринен халат, който беше зарязал там. Момичето си го биваше — много си го биваше даже — накрая тя го бе довела до върха, но изкачването на хълма беше дълго и мъчително и по едно време той за малко не я бе отпратил, засрамен от провала си.

И преди се беше случвало, разбира се — беше обвинявал умората и прекалено многото изпито вино, — но сега знаеше, че не е било нито едното, нито другото. Просто остаряваше.

Стегна колана около кръста си, след това застана пред огледалото и заоглежда ясното си отражение в светлината на лампата отгоре. След месец щеше да навърши седемдесет и четири. Една година по-млад от Толонен. Старец. Притежаващ сила и власт — така беше със старците. Но въпреки всичко старец.

Извърна се, ядосан на себе си. Само преди час беше преизпълнен с жизненост, след като получи новината от Бюрото по патентите беше се изправил на крака и крещеше. Да, само преди час му се струваше, че може да пробяга десет ли и после да обладае две прислужници една след друга, както правеше на младини. Но сега беше разбрал. Беше само от прилива на адреналин. Само разпокъсан прилив на чувства в главата на един старец.

Приближи се до комсета и раздразнено набра някакъв код.

— Свържете ме с Кървал — нареди още преди картината да се е избистрила. — И то веднага — с каквото и да се занимава в момента.

Отново погледна към момичето. Беше се преобърнала и сега лежеше на една страна — гърдата й се бе показала над чаршафа. Левър потрепери. Не, не тя беше виновна. Беше се постарала. Беше се постарала с всички сили да бъде мила е него. Пък и освен това беше няма. Може би щеше да я задържи. Можеше да я назначи тук, в личните си покои.

Щом чу гласа на Кървал, отново се обърна към екрана.

— Кървал… искам веднага да дойдеш тук. Имам работа за тебе. Искам да отидеш до Бостън и да видиш пак момчето. Като пристигнеш, ще ти обясня.

Кървал понечи да отговори, но Левър вече бе прекъснал връзката. Обърна се, прекоси стаята, надвеси се над момичето и я разтърси, докато се събуди.

— Бързо — дръпна я той. — Трябва да ми помогнеш да се облека. Имам работа.

Щом тя се засуети около него, му стана по-добре. Лошото настроение взе да му минава. Не, да се вкисва така просто нямаше смисъл. Човек трябваше да предприеме нещо. Първо ще нахвърля писмото — отговор на танга на Африка, че приема предложението му, и ще го изпрати по Мах. После ще уреди среща на притежателите на най-големи дялове акции в Института и ще ги принуди да се съгласят да увеличат финансирането. И последно по ред, но не по значение — щеше да се види с Кървал и да го информира. Защото Кървал щеше да е неговата ключова фигура.

Усмихна се и остави момичето да се суети около него. Зачуди се как досега не се беше сетил. В момента Кървал беше шеф на Института и репутацията му на най-големия експериментатор-генетик на този век беше безупречна. Но Кървал, колкото и голям да беше, не беше достатъчно добър — не и когато ставаше дума за борба до смърт. Беше си признал пред Левър, че според него проблемът е неразрешим. Но въпреки това той би могъл да бъде средството, с помощта на което Уард да бъде примамен обратно в гнездото. Да, парите и заплахите не бяха свършили работа — но може би ако се заиграеше с природното научно любопитство на Уард, щеше да успее. Ако Кървал съумееше да му покаже какво прекрасно предизвикателство е това. Ако успееше да го запали с нов ентусиазъм.

Особено сега, когато момчето беше покрусено и уязвимо.

Левър погледна надолу. Момичето беше спряло и се бе втренчило в силната му ерекция. Той се разсмя, после я придърпа и побутна главата й надолу.

Да, той щеше да е отново млад. Щеше.

На двеста ли на север оттам, в заседателната зала на малка компания, около дългата дъбова маса седяха четирима души и си говореха.

Майкъл Левър бе мълчал известно време и слушал, но сега се наведе напред и прекъсна потока на разговора.

— Прощавай, Брин, но въпросът не е в това, дали е възможно, а дали е редно. За тебе не знам, но аз не искам да живея вечно. Като се сетя, че ще стана на петдесет години, ми призлява, пък да не говорим да си вечно на петдесет.

Брин Кустоу се беше прегърбил над отсрещния край на масата срещу Майкъл, притиснал лакти към полираната й повърхност и протегнал дългите си ръце със сключени длани напред. Пепеляворусата му коса беше подстригана агресивно ниско, но прическата му отиваше. Приличаше на войник.

— На петдесет не. Но ако можеше вечно да останеш на двайсет и пет? Това не би ли те изкушило?

Майкъл поклати глава.

— Знам какво мисля. Освен това и аз искам да имам синове и искам тези синове да ме обичат и почитат. Не искам да съм пречка по пътя им.

Кустоу кимна и се облегна назад в креслото. Между него и Майкъл, от двете страни на масата, седяха отдавнашните им приятели Джак Паркър и Карл Стивънс. Бяха облечени семпло и имаха същите агресивни прически като Кустоу. Това им придаваше нещо като казармен вид. Един поглед беше достатъчен, за да ги разбере човек какви са. Синове — това бяха те. Част от новото движение.

— Говориш така, все едно го мразиш — Стивънс се наведе към него. — Наистина ли вече е толкова зле?

— Не. Не е толкова просто. Въпреки всичко, което ми стори през последните седмици, аз все пак не съм го намразил. Но тази негова мания за безсмъртие! Е, много прекали. Като че ли е насочил цялата си енергия в търсене на нов серум или нов начин за прекратяване на процеса на стареене — погледна към Кустоу. Лицето му беше изпълнено с болка. — Наблюдавах как това се трупа в него през последните няколко години като болест. Не искам и аз да стана такъв. Никога. Не искам да остарявам така, както остарява той. Да моли като просяк. Това е недостойно.

— Баща ми е същият — Паркър огледа приятелите си. — Напоследък няма време за нищо друго. Претупва бизнеса криво-ляво ден за ден и после отива да преживя тия работи със старите си дружки — млъкна и поклати глава. — И знаете ли за какво си приказват? Как щели да похарчат още петнайсет милиарда за Института. Петнайсет милиарда! И кой губи?

— Много ясно кой. Та какво ще правим?

Втренчиха погледи в Кустоу, сякаш той беше казал нещо, което им беше трудно да схванат.

— Да правим ли? — попита Стивънс, разтърси тъмнокосата си, ниско подстригана глава и се разсмя. — Че какво ли можем да направим? Точно така е, както го каза онази вечер Мичъл у Глория. У тях са парите, у тях е истинската власт. А ние разполагаме само със смътното обещание за наследство.

— Което с всеки изминал ден става все по-смътно — сръга го Паркър в ребрата и се разсмя.

Но Кустоу и Левър не се засмяха. Спогледаха се. Кустоу присви въпросително очи и Майкъл кимна.

— Добре… сега ще си кажем всичко — Кустоу стана, заобиколи масата и застана зад Майкъл. — Всички тези бумаги преди… това беше прикритие. Ние с Майкъл ви извикахме днес по една специална причина. Не да правим сделки или нещо подобно, а да поработим над онова, което дразни всички ни. Да видим не можем ли да направим нещо.

— Слушаме — Паркър се облегна назад и си придаде делови вид. Срещу него Стивънс кимна.

Заговори Майкъл:

— В общи линии ти си прав, Карл. Цялата реална власт е у тях. Но нека не подценяваме себе си. Какво имаме ние? Да погледнем. Нека видим ние пък какво можем да скалъпим.

Той отлепи длани, облегна се назад и започна да брои на пръстите на лявата си ръка.

— Първо, имаме лични средства. Далеч не незначителни. За много от малките компании такъв оборот би бил добре дошъл. Не се обиждайте, но ние с Брин проверихме. Четиримата заедно тежим около милион и три четвърти юана.

Паркър се разсмя.

— И докъде ще ни докара това? Твоите сметки са замразени, Майкъл — или го забрави?

Майкъл се усмихна. Хубавото му лице излъчваше търпение и решителност.

— Второ, можем да отклоним средства от онези фондове, които контролираме в компаниите на бащите си.

Паркър се намръщи.

— Звучи ми леко криминално.

— То си е. Но нека се изправим лице в лице с това, щом се налага. От подобни фондове бихме могли да отклоним до двайсет милиона юана.

Стивънс подсвирна. Лично той отговаряше за три малки производствени компании, обслужващи бащината му корпорация за разработване на близкия космос, но те бяха дребосъци — цвъчки, които баща му му бе пробутал, за да не реве; по-скоро хоби, отколкото работа. Той беше завършил инженерство и беше най-възрастният от всички, на двайсет и осем години, но сам все още се чувстваше момченце и вместо да действа, продължаваше да си играе.

— Трето, има тръстове, от които можем да вземем заеми. Дори при най-песимистичната лихва бихме могли да съберем към петнайсет милиона юана.

Паркър го прекъсна:

— Те ще научат — изсмя се отсечено и поклати глава. — Не разбираш ли? Ако тръгнем да реализираме всичко това, те веднага ще разберат, че нещо сме си наумили.

Левър се усмихна.

— Добре. Значи се замисляш сериозно?

Младежът се облегна назад, запредъвква някаква въображаема сламка, след което кимна. Но в онова, което каза, се долавяше колебание:

— Май разбирам накъде биеш. Имаме парите — значи не е това. Това не е ключът, нали? Защото не можем да използваме парите срещу тях. Що се отнася до парите, те са го запушили яко.

Кустоу се дръпна напред и се наведе над масата.

— Точно така. Но самият факт, че имаме пари, ни дава нещо. Фактът, че ако поискаме, можем да съберем към четирийсет-петдесет милиона — това ни дава сила.

Стивънс свали длан от устата си.

— Нещо не разбирам, Брин. Как? Щом не можем да използваме парите си, с какво ще ни помогнат те?

Кустоу се извърна леко и погледна към Левър. Левър отново кимна. Кустоу бавно се изправи и без да каже и дума, излезе от стаята.

— Какво става? — разсмя се колебливо Паркър. — Какво е това, Майкъл? Да не сформираме тука някакво революционно ядро?

Левър го погледна спокойно и кимна.

— Точно така, Джак. Само че не го сформираме, а се присъединяваме.

Стивънс беше отметнал глава назад и се чешеше по врата. Известно време не каза нищо, после бавно се разсмя. Смехът му ставаше все по-силен.

— Е, проклет да съм, ако…

Кустоу пак стоеше на вратата.

— Господа, позволете ми да ви представя един мой стар приятел от училище. Човек, който, надявам се, един ден пак ще направи Америка велика.

Отстъпи встрани и даде път на висок тъмнокос мъж.

Стивънс беше престанал да се смее. До него Паркър ахна и се надигна от стола си.

— Здравейте — поздрави Джоузеф Кенеди, усмихна се и протегна ръка. — Радвам се да се запознаем. Брин ми е разказвал много за вас двамата.

Кенеди се облегна на стола си, протегна се, прозя се и се разсмя — всичко това едновременно. Масата пред него беше осеяна с полупразни чаши и празни бутилки от вино. Младежите около масата също се разсмяха, като от време на време млъкваха, за да дръпнат от пурите си или да пресушат някоя чаша. Въздухът беше изпълнен с плътен тютюнев дим.

Всички познаваха Кенеди, разбира се. Не можеш да израснеш Горе в Северна Америка и да не знаеш кои са Кенеди. Дори и след падането на империята периодът с преходното правителство беше ръководен от един Кенеди и чрез неговото влияние и умения бе предотвратена голямата трагедия на всепомитащата катастрофа. Този тук беше негов праправнук — фигура, позната от елитните канали на „МедФак“. Когато баща му почина преди осем години, той бе наследил една от най-големите адвокатски кантори на Източното крайбрежие и изобщо не се бе поколебал моментално да заеме мястото на баща си. Сега обаче като че ли беше уморен от игрите със закона и искаше да се захване с нещо по-голямо.

И точно затова беше тук и им говореше.

Джоузеф Кенеди беше едър веселяк, красив по начина, по който всички от рода Кенеди бяха красиви, но зад привлекателната му външност се криеше и още нещо — нещо, което караше хората да го гледат с уважение, дори донякъде и със страхопочитание. Той беше силна, очарователна личност. С нещо напомняше на животно, но в същото време беше невероятно интелигентен. Умът му не пропускаше нищо, а очите му сякаш възприемаха повече от онова, което виждат.

Макар че беше с цели шест години по-възрастен от хората, при които беше дошъл, в него имаше нещо младежко, което го караше да изглежда като техен връстник. Беше ги предразположил бързо и с умение, също толкова наследено, колкото и личното му състояние. Но той не разчиташе само на чара си. Всъщност беше обратното. Когато им обясняваше какво иска от тях, трябваше да се увери, че разбират какво ще им струва това. Трудно ще е, им каза. По всяка вероятност щяха да бъдат лишени от наследство още преди да изтече годината и прокудени от семействата си. В най-лошия случай имаше вероятност и да загинат. Залозите бяха високи и само глупак би се набутал сляпо в подобна игра.

След това обаче им бе напомнил откъде идват и какво биха могли да спечелят.

— Свобода — рече той. — Не само лично за вас — за всички. Свобода за старците, които ви държат на верига, но и свобода за Седмината.

— Ще се договаряме — добави той. — Отначало нашите врагове ще мислят, че сме техни приятели или — в най-лошия случай — съучастници. Но с времето ще разберат кои сме всъщност. И тогава ще осъзнаят, че сме по-лоши и от най-мрачния им кошмар.

Щом каза това, той млъкна и ги изгледа един по един — преценяваше погледа на всеки от тях и после кимна, останал сякаш доволен.

Имаше още, много повече, но те знаеха какво най-вече се иска от тях. Вярност. Послушание, когато му дойде времето. Подкрепа — отначало прикрита, но след това, щом им я поиска — и съвсем явна. Когато дойдеше моментът, щяха да мобилизират всичките си ресурси — тези четиримата, също като стотици по целия континент, които щяха да въстанат и да променят за вечни времена лицето на северноамериканската политика.

Зад гърба им бяха дискусиите за Едикта, за неморалното отношение и за последните нападения на терористите в Европа. Сега, когато вечерта беше към края си, говореха за други неща. За жени, мачове и общи приятели. Кенеди им разказваше анекдот за някакъв Представител и дъщерята на някаква Низша фамилия. Анекдотът беше скандален и неприличен, но в смеха им не се долавяше никакъв страх. Сега всички те бяха едно — венчани за каузата. И когато най-накрая Кенеди си тръгна, подред се ръкуваха с него и наведоха глави в шеговит тържествен жест — като войници, но и като приятели.

— Винаги ли е бил такъв? — Стивънс попита Кустоу, щом Кенеди си отиде. — Искам да кажа, и в колежа ли беше такъв?

Кустоу загаси пурата си и кимна.

— Винаги. Ако имахме някакъв проблем, отивахме при него, а не при някой преподавател или при директора. И той винаги оправяше всичко — усмихна се на спомена. — Той беше наш идол. Но после, когато бях във втори курс, той напусна и всичко се промени.

Последва мълчание. Спогледаха се.

— Има ли гладни? — наруши го Паркър. — За вас не знам, ама аз умирам от глад.

— Естествено — Кустоу погледна към Стивънс и той кимна. — Ами ти, Майкъл?

Майкъл се поколеба, след това поклати глава.

— Може би друг път. Точно сега трябва да уредя една работа.

— Мери ли?

Той погледна Кустоу — чудеше се как ли е познал; после се разсмя.

— Говорих с нея по-рано. Казах й, че ще се отбия по някое време следобед. Аз…

По външната врата се заблъска.

— Какво, по дяволите…? — Кустоу се обърна нататък.

— Мислиш ли…? — Стивънс погледна Майкъл.

— Не — тихо отговори Майкъл, щом думкането се разнесе отново. — Но които и да са, много бързат да се видят с някого, ясно е като две и две.

Прекоси бързо стаята и отвори вратата, след това пристъпи на широкия скъп килим в антрето. Другите трима го последваха и застанаха на вратата. Видяха как той махна резето, отстъпи назад и отвори входната врата.

Отвън, в сумрачния коридор, стоеше някакъв хан. Висок хан в прости зелени копринени дрехи, рошав и притеснен.

— Тай Чо! — изненадано възкликна Майкъл. — Какво, в името на всички богове, търсиш тук?

— Ким! — задъхано отговори Тай Чо и се вкопчи в ръката на Майкъл. — Арестуваха го!

— Арестували са го?! За какво?

— В Патентното бюро! Казали, че е откраднал патента, който се опитваше да регистрира! Трябва да направите нещо, ши Левър! Длъжен сте!

— Какво става, Майкъл? — попита Паркър, но Кустоу докосна ръката му и го погледна така, сякаш искаше да му каже: „Остави това.“

— Ще дойда — и Майкъл се обърна към Кустоу. — Брин, би ли се обадил на Мери? Кажи, че се налага да се забавя. Аз… — и отново се обърна. — Тай Чо… Ким получил ли е помощ от закона?

— Не… не, той…

— Добре — потупа Тай Чо по рамото, сякаш за да му вдъхне увереност, после отново погледна към Кустоу. — Знаеш ли накъде тръгна Кенеди, Брин?

— Мисля, че към къщи.

— Добре. Свържи се тогава с него. Кажи му, че ми е нужен. Кажи му… кажи му, че мой добър приятел е загазил и бих оценил съвета и помощта му.

Кустоу се усмихна и кимна.

— И, Брин… кажи на Мери, че ще се видя с нея, когато успея.

— И какво стана?

Ким стоеше в дъното на големия арест, с гръб към седналия на тясната пейка Майкъл, но при тези думи се обърна, приближи се и коленичи до високия мъж.

— Счетоводителят ми, Нон Ян, той е бил — погледна Майкъл в очите. — Няма кой друг.

— Откъде знаеш?

Ким сви рамене.

— Никой друг не го е виждал. Никой друг нямаше и най-смътна представа над какво работя. И въпреки това не знам как точно го е направил. Той само го е мярнал за кратко. Аз…

Погледът му отново се унесе — вече за втори-трети път; сякаш това беше научна загадка, която трябваше да се анализира и разреши. Не че вече имаше някакво значение.

За по-малко от три часа всичко се беше разпаднало. Патентът беше изчезнал — откраднат — а с него и всякакъв шанс за подсигуряване на условията на кредитна агенция „Хан Ю“. Новината наистина бързо бе стигнала до банкерите, защото преди час пристигна бележка за Ким, написана на ръка, в която братя Хан изразяваха съжаленията и извиненията си. Сегашните банкери на Ким бяха реагирали на новината, като си спомниха за дадения заем и бяха предприели незабавни действия да си възстановят сумата, задействайки цялата машина. В същото време дойде и новината, че трето лице е откупило всички сгради наоколо, които Ким бе предложил да наеме само преди дни — на цена четири пъти по-висока от номиналната, и по този начин бе попречило ефективно на всякакво разширение от страна на Ким. Не че сега имаше значение.

— Трябваше да разбера… — обади се той след малко. — Да разбера срещу кого съм тръгнал.

— Искаш да кажеш, срещу баща ми?

Ким кимна.

— Той си поигра и с двама ни, нали? И защо? В моя случай — за да ме използва за преследването на тъпоумната си идея да отложи неизбежното. Нищо, че аз не мога да постигна това.

— Той си мисли, че можеш. Според него ти можеш да намериш начин за удължаване на живота. За удължаването му до триста-четиристотин години. Може би и за неопределен срок.

Ким си пое продължително въздух, после отново вдигна поглед — изразът му беше напрегнат, очите му пламтяха.

— Технически погледнато, може би. Но не това искам да кажа. Не мога, защото аз не мога така. Не бих си го позволил. Последствията биха били немислими. Веднъж в живота си вече се забърках в неща, които би трябвало да бъдат оставени на мира, но този път имам избор. Тогава нямах. Мечтата за вечен живот трябва да си остане само мечта. Така де. Я си помисли! Да разкъсаме великата верига на съществуването — и какво ще последва? Това ще е проклятие, Майкъл. Проклятие — нищо друго!

Майкъл сви рамене, след това извърна поглед, разтревожен от този внезапен проблясък на сила у младежа — от тъмната, напрегната сила, заключена в дребното му жилаво тяло.

— И сега какво ще правиш?

Ким се усмихна.

— Зависи какво ще уреди твоят приятел Кенеди. Смятах да ходя в Европа идната седмица, но какъв е смисълът? Каквото и да правя, баща ти ми блокира пътя. Направо е пощурял.

— Трябва да заминеш — обади се тихо Майкъл. — Наистина, Ким. Не се оставяй да те победи. Това… — той потръпна, после се изправи и закрачи из стаята. — Цял живот е бил такъв. Иска ли нещо, получава го — без значение на каква цена. Ако някой му застане на пътя, смачква го. Без всякаква мисъл за последствията. Някога… всъщност не много отдавна… и аз си мислех, че така стоят нещата. Че е нормално да се държиш по този начин. Но сега…

Млъкна, обърна се и погледна към Ким.

— Виж, Ким. Ако можех да ти помогна, щях да ти помогна. Знаеш го. С всичко, от което имаш нужда. Но той и мене прецака. Отряза ме. Той действа така. Разрушавай и владей. При него няма деликатност. Компромис също. Но не е наложително да спечели. Не и ако не му позволим.

Ким се усмихна.

— Добре, ще замина за Европа. Само веднъж да се разчисти всичко това. Но тук е свършено с мене. Виж…

Той извади от джоба си четирите написани на ръка писма и ги подаде на Майкъл. Майкъл ги разгледа, след това вдигна очи — бяха изпълнени с болка. Отпечатаното върху отказите време на получаване показваше, че бяха дошли час след ареста на Ким. Ким си ги взе обратно, втренчи се в тях, сякаш те бяха някаква мистерия, която не можеше да разгадае, и пак ги набута в джоба си.

— Все се опитвам да си набия в главата, че това е обяснимо. Че и аз бих направил същото. Обаче това не е вярно. Аз… — той извърна поглед; изведнъж аха-аха да рухне. — Какво става, Майкъл? Какво става, в името на всички богове?

— В този свят е така — тихо отговори Майкъл. — Точно затова трябва да го променим. Ти — по твоя начин, аз — по моя. Трябва да се борим със старите, които искат да запазят всичко такова, каквото е. Стъпка по стъпка. Защото ако не го направим…

На вратата се почука. След миг ключалката изщрака и вратата се отвори. Беше Кенеди. Зад него двама души застанаха мирно като почетна стража.

— Майкъл… Ким… — Кенеди пристъпи в стаята висок и властен и протегна ръка на Ким. — Готово. Всичко е точно. Платих гаранция от петдесет хиляди юана, така че можеш да си тръгнеш. Ала са преместили заседанието за утре сутринта в единайсет часа. Което значи, че и ние трябва да действаме бързо.

— И какво ще правим?

Кенеди се усмихна широко.

— Ще извадим файлове. Бележки от опитите, такива работи. Неща, които без всякакво съмнение ще докажат, че патентът е твоя разработка.

Ким поклати глава.

— Няма такива. Всичко е в главата ми.

— Всичко… — Кенеди се засмя, след което погледна към Майкъл. — Май че излезе прав, Майкъл. Той е различен.

— Въпреки това — рече Ким, щом Кенеди пак върна вниманието си към него, — съмнявам се, че те разполагат с нещо. Всъщност гарантирам, че те дори още не разбират какво точно е то, да не говорим как действа.

— Разбирам. Но как да го използваме? Бремето на доказването носим ние, а не те. Те са го регистрирали първи. Ние сме в неизгодната позиция.

— Ами ако излезем с контраобвинение? Ако ги осъдим за фалшива регистрация?

Кенеди се усмихна. Усмивката му ставаше все по-широка.

— Ей, ама това е добра идея. Много-много добра идея.

Но Майкъл клатеше глава.

— Не става, Джо. Искам да кажа, Ким няма пукната пара. Как да ги съди, като няма пукната пара?

— Той може и да няма — отвърна Кенеди, — но аз имам. И съм сигурен, че този път няма да оставя баща ти да надвие, по дяволите. Освен ако ти нямаш някакви лични възражения.

Майкъл сведе очи, после изгледа двамата мъже и се усмихна.

— Не. Никакви, както излиза.

— Добре. Тогава да идем да намерим нещо за ядене и да обсъдим всичко това. Някъде, където баща ти няма да успее да го подслуша. Например в „Кухнята“.

Ким се втренчи в Кенеди, след това кимна.

— Да — рече тихо. Беше си спомнил първия път, когато бе посетил „Кухнята на Архимед“, и шегата на стария Левър за акуловото месо, което ядоха. Е, сега знаеше. Най-накрая беше разбрал какво е искал да каже старият онази вечер. Бяха го съблекли гол. Чак до костите. И въпреки това не беше загубил нищо. Или поне нищо съществено. Така че може би това, което ставаше, беше за добро. Да му послужи за урок. Да тръгне оттук и да изгради всичко отново. И може би този имплант… може би и това му беше за урок. Може и това да беше предопределено.

Трепна. Засега беше победен. Тук нещата за него бяха приключили. Но нямаше вечно да е така. Обърна се, огледа голата стая, спомни си колко пъти досега го бяха затваряли, после се усмихна, протегна ръка и докосна Майкъл по рамото.

— Добре. Да вървим да ни видят.

Сучек стоеше на входа на пещерата и гледаше как Леман се движи сред дълбокия мрак вътре и събира нещата си. Тук, отвън, тук беше страх — може би се страхуваше повече от всякога, но не се издаваше, тъй като съзнаваше, че Леман го наблюдава. Зад гърба му беше склонът, тази ужасна неравна повърхност, обвита в предателска белота, която на места се продънваше на цели хиляда чи към скалите и ледената вода долу. Не можеше да погледне нататък, не и сега — куражът му щеше да го предаде. Не, повече му харесваше топлият мрак на пещерата — така беше свикнал да живее. Допреди два часа не беше и стъпвал извън стените на Града. Не беше и подозирал, че има подобни места. Но сега знаеше. Леман идваше оттук. От това студено, ледено и страховито открито място.

Леман се движеше бързо, почти без усилие вътре в пещерата — прибираше нещата си от первазите и нишите, изрязани в лицето на скалата. Оръжие, дрехи, сечива и храна и най-голямата изненада — сложна система за свръзка, каквато Сучек не беше виждал никога. Работеше при всякакво време; в долния десен ъгъл върху твърдата пластмаса беше отпечатан знакът на „СимФик“.

— Това беше — обади се Леман, щом отново излезе на светло. — Ще унищожа останалото и можем да се махаме.

Сучек тръгна обратно, като внимаваше къде стъпва — спомни си колко неприятно беше да паднеш — след това загледа как Леман нагласи таймера на някакво малко устройство и внимателно го търкулна в пещерата. Веднага се извърна, сякаш не го беше грижа, и задрапа нагоре по склона, по разпокъсаната диря от дълбоки отпечатъци в снега, която бяха оставили на слизане. Сучек го последва, като се огледа назад — веднъж, втори път. Бяха изкачили трийсет чи нагоре по склона, когато избухна взривът — звукът го стресна със силата си, и отекна сред огромните върхове; скални късове се пръснаха далеч в долината. Сучек спря и се огледа нервно — за миг страхът му надделя. Срещу него, на половин ли нагоре по склона, голяма снежна пряспа, прилична на лъжица, се плъзна бавно надолу, сякаш я буташе невидима гигантска ръка, после спря в красив бял облак; снегът се очерта на фона на дърветата.

Сучек се обърна и погледна нагоре по склона към Леман. Албиносът стоеше съвсем спокоен и се оглеждаше. Изразът на благоговение — нещо, което Сучек никога не бе очаквал да види на това тясно, неспособно да се усмихва лице — бе преобразил чертите му и сега той беше почти красив. Щом Сучек го забеляза, разбра. Тук беше домът на Леман. Това беше неговата стихия. Да, това тук, тази страховита празнота го беше създала; това се отразяваше в леденото огледало на съществото му. Оттук той черпеше сила и точно това място, създадено от камък, лед и небе го правеше изключителен; правеше го съвсем различен от останалите.

Сучек се обърна назад и се насили да се огледа, потиснал страха, който заплашваше да го погълне; опита се — принуди се с воля — да види всичко така, както го виждаше Леман. И за миг, за един кратък, мимолетен миг видя красотата, нечовешката красота на всичко тук.

— Виж! — обади се Леман със странно развълнуван глас. — Там, Иржи! Там, над онзи връх, далече вляво.

Сучек се обърна и погледна нататък, закрил очи — небето го ослепяваше. Известно време не видя нищо — нищо освен празните върхове и бледосиньото небе — и после я забеляза — черната точка, която кръжеше горе над острите скали.

— Това е орел, Иржи. Танг сред птиците! Виж колко е величествен.

Но Сучек се беше извърнал и гледаше Леман — виждаше единствено него; колко силен и властен изглежда този човек тук, сред естествената си стихия.

— Да — повтори той. — Величествен.

„Червеният стълб“ на Лу Бакенбарда, По Лао, си беше тръгнал преди десет минути, като кажи-речи цял час бе крещял на Леман. Сега Леман седеше зад бюрото си мълчалив, втренчен в дланите си. Сучек, застанал на вратата, усещаше витаещото в стаята напрежение. Всички бяха там — всичките му лейтенанти станаха свидетели на конското, което му прочете По Лао. Очакваше Леман да направи нещо — да отвърне на По Лао може би с нож или пистолет — но той не бе направил нищо; просто се бе втренчил безстрастно в мъжа, докато онзи крещеше, и го бе оставил да си излее гнева в думи.

А пък нямаше съмнение, че По Лао е бесен.

Когато се върнаха, той вече ги чакаше — беше седнал на стола на Леман, вдигнал крака на бюрото на Леман, а бегачите му се бяха пръснали из коридорите, за да не може Леман да предприеме нищо срещу него. И този път легендарното търпение на По Лао беше отстъпило пред темперамента — гневното му избухване беше ясен знак, че Лу Бакенбарда здравата му се е ядосал.

Леман не бе възразил на нищо, казано от По Лао, ала в него имаше толкова спокойствие, такава каменна невъзмутимост, която в края на краищата впечатли дори и По Лао. Сучек го бе видял с очите си. Бе забелязал как погледът на Червения стълб час по час се насочва към лицето на Леман и как след известно време се усеща, че има насреща си човек, когото не може да сплаши. И щом осъзна това, той понижи глас и заговори по-разумно и примирително и накрая като че ли с Леман бяха стигнали до някаква странна негласна договореност помежду си.

Леман седя така още известно време, дълбоко потънал в мисли, после с някакво странно, почти лениво движение придърпа един напечатан лист, извади четката от мастилницата и нахвърли на гърба му схематичните очертания на бягащо куче — отчетлива черна фигура на белия фон. Вдигна поглед и огледа лицата им едно по едно, сякаш ги преценяваше, след това извади ножа от пояса си и поряза върха на десния си показалец. Появи се капка кръв. Бавно, като съвсем внимателно натискаше, прилепи пръст към хартията и очерта ален кръг около кучето.

Сучек, който го наблюдаваше, се огледа и забеляза, че всички разбраха. По лицата на всички се изписа внезапна възбуда и сърцето започна да тупти оглушително в гърдите му.

Старият Левър се извърна от екрана, онемял от ярост, и метна чашата си в старата каменна камина.

Щом прислужникът притича да събере стъклата, старецът взе да кръстосва стаята като ранен котарак. Псуваше, очите му горяха и сякаш изобщо не забелязваше застаналите в сенките и от двете му страни мъже, които го гледаха.

— Как можа?! — Левър отново се спря пред екрана. — Как е посмял! — сви юмрук, вдигна го във въздуха и се огледа, сякаш търсеше какво да удари. — И Кенеди… Какво търси пък там Кенеди?

Срещнаха го неразбиращи погледи, свити рамене и извинителни поклони. Ала никой не знаеше. Това беше изненада за всички.

Левър повиши глас:

— Никой нищичко ли не знае?

— Носят се слухове, че Кенеди смята да се захване с политика — Кървал пристъпи иззад една колона.

Левър го фиксира с едно око.

— Политика?

— Казват, че искал да сформира собствена партия. Да предизвика старата гвардия, когато отново отворят Камарата.

Левър се вгледа в генетика и започна да се смее — презрителен, унищожителен смях, приличен на рева на див звяр. След миг огромната зала кънтеше от смях — хората на Левър също се смееха на шегата. Но зад смеха се криеше облекчение, че гневът на стареца се е разсеял, яростта му се е уталожила. Засега.

— Политика! — възкликна старецът и изцвили от възторг. — Кой да ти повярва? Ами синът ми? — отново се извърна към Кървал; очите му изведнъж бяха станали много по-студени. — Синът ми замесен ли е в това?

Кървал сви рамене.

— Не бих казал, че е работа на Майкъл. Но щом Кенеди е платил гаранцията на Уард, може би тук има нещо. Искам да кажа, защо иначе ще се замесва?

Левър го гледа втренчено още миг, след това се отправи към бюрото си и седна зад него. Известно време просто седя така, дълбоко замислен, после вдигна поглед и се захвана за работа.

— Добре. Харисън… искам да разузнаеш всичко за младия Кенеди и за плановете му. Джеймс… искам да следите какво прави синът ми. Искам да знам къде е и какво прави през всеки час от денонощието оттук нататък, разбрахте ли ме? Робинс… искам да съставиш списък на връзките на Кенеди — делови и лични — заедно с техните финансови възможности и слабости. Спенс… ти се заеми с ликвидирането на бизнеса на Уард. И без никакви издънки в последния момент, ясно? Добре. А ти, Кук — искам ти да разузнаеш повечко за това пътуване до Европа, което очевидно се кани да предприеме младият ни приятел. Искам да знам дали има планове да се установи там. Ако има такива, искам да знам с кого се среща и какво са се договорили.

Кървал пристъпи напред и улови погледа на Левър.

— Ами моята среща с момчето? Важи ли още?

Левър поклати глава.

— Засега не. Може би по-късно. Когато нещата се изяснят. Сега тя може да се окаже и с обратен ефект. Уард оцеля. Точно сега има приятели, които го подкрепят и му вдъхват кураж. Но няма да е задълго. Освен това сега той няма къде да отиде. Няма към кого да се обърне след случилото се. Трябва просто отново да го изолираме. Да го погнем като куче по петите и да го гоним, докато рухне от умора. И после… — Левър се усмихна широко, дивашки, като звяр, надушващ победа. — И тогава е наш.

Сучек се беше навел над люлката, люлееше я нежно и гукаше на заспалото дете. Срещу него Леман подреждаше стаята. Жената лежеше по корем на леглото, сякаш спеше — дългата й черна коса скриваше единствената рана от кама на тила.

Леман не му беше обяснил нищо — просто му бе наредил да дойде. Както и последния път, когато излизаха, Леман го беше вкарал в сервизните шахти; този път се бяха изкачили по тръбите петдесет, може би и сто нива нагоре и най-накрая Сучек започна да се чуди дали пък не се качват на самия покрив. Но точно тогава Леман зави, като следваше картата в ума си, и лесно и уверено намери отвора. Бяха излезли на трийсет чи оттук, в някакъв сервизен коридор. Леман извади една униформа от раницата си и му я даде, после също облече оранжевата униформа на работниците по поддръжката. С карта за самоличност в ръка се отправи право към тази врата, като че ли и преди го беше правил неведнъж, и почука. Чу се бебешки плач, после — въпросителен женски глас, а след това влязоха вътре. Леман започна да убеждава жената в нещо. След миг вече беше мъртва.

Сучек наблюдаваше как Леман преобърна жената. Извади от джоба си тънък лист — разпечатка с нейната снимка — и го забоде върху нея. После доволен я вдигна и я нагласи по корем на леглото. Когато бебето плахо започна да плаче, Леман се обърна, погледна Сучек в лицето и направи жест с ръка, все едно люлее люлка.

Какво правим тук? — зачуди се Сучек и се огледа. Обикновен апартамент от Средните нива, мебелиран скромно. И жената. Някаква съпруга и майка. Какво тогава, майната му, бе намислил Леман? Какво търсеше тук?

Отговорът дойде след малко. По коридора се разнесоха стъпки, после на вратата се почука бодро и се разнесе весел глас:

— Миличка! Аз съм! Прибрах се!

Леман махна на Сучек да отиде в кухнята и тръгна към вратата. Дръпна се встрани и натисна ключалката. Щом вратата изсъска и мъжът влезе, Леман застана между него и вратата с изваден нож.

Беше висок, почти мъртвешки мършав човек с тъмна, късо подстригана коса — горе-долу също толкова висок, колкото и Леман, и със същото телосложение като неговото.

— Беки? — повика той объркано, щом видя жената на леглото — очевидно спеше. Тогава разбра, че явно някой друг е отключил, и рязко се обърна назад.

Сучек, който наблюдаваше от кухнята, видя в огледалото в дъното на стаята ужасения поглед на мъжа; видя как Леман поглежда втория лист. После пусна листа и се наведе към мъжа, сякаш се готвеше да го прегърне. След миг мъжът извика леко от изненада и се строполи по гръб.

Щом Леман коленичи над тялото, Сучек се върна в стаята.

— Кой е той?

— Виж там — подхвърли Леман, съсредоточен върху онова, което правеше. — Листът на пода.

Сучек се приближи и го вдигна. Разпечатката накратко описваше личните данни на мъжа. Томас Хенти. Хун мао. Женен. С едно дете. Възраст: трийсет години. Техник. Сучек се обърна, погледна и се намръщи. Сега Леман беше хванал тънък скалпел и внимателно изрязваше очите на мъжа. Докато Сучек го наблюдаваше, преряза оптичния нерв и внимателно пусна очната ябълка в специалния, подобен на тръба контейнер, който бе извадил от раницата си. Щом мекото око се плъзна в студената вътрешност, се чу слабо съскане, след което капачето изщрака. Само след секунди и другото око беше там.

Очи. Той крадеше очите на мъжа.

— Ами детето?

Леман се изправи и погледна към Сучек.

— Зарежи го детето. Мъртво е. Всичките вече са мъртви — и вместо обяснение извади от раницата си малко запалително устройство, нагласи таймера на шейсет секунди и го постави между двата трупа на леглото.

— Хайде, живо — подкани го той и тръгна към вратата. — Трябва да се обадим на още едно място, а имаме само четирийсет минути да стигнем дотам.

Но Сучек спря на вратата и погледна стаята. Мъртвата двойка на леглото и тихото подсмърчане на спящото дете го покъртиха. За част от секундата остана като парализиран — чудеше се какви ли специални мъчения ще му приготвят демоните на ада, след като свърши животът му над Жълтите извори. После трепна едва забележимо, извърна се и последва Леман по коридора.

Тази нощ сънят дойде отново.

Отново, също като преди, тя беше сама сред онази наклонена, изровена земя, захлупена от ниско, непроницаемо стоманено небе. Беше тъмно — потискащ стихиен мрак, тук-таме пронизван от внезапни проблясъци. Навсякъде около нея бурята бушуваше яростно, разрастваше се и крещеше с гласа на първичното зло. Преди изпитваше страх — страх, който преобръщаше червата й и който я вцепеняваше, сякаш бе пуснала корени. Този път обаче не беше страх, а вълнение.

Вълнение и някакво очакване.

Под нея кулата бавно изкачваше хълма; дървените й паякоподобни крайници неумолимо се сгъваха и разгъваха, тъмната й уста сумтеше и хъхреше, докато се приближаваше. С всяка пронизваща светкавица се приближаваше все повече, строшените й стъклени очи проблясваха злокобно; от изкривената й беззъба уста стърчаха отломки от кости.

Приближаваше се все повече и повече и щом зловонният й дъх я лъхна, тя изпищя — гласът й, висок и ясен, надвика трясъка на бурята. Последва кратка тишина, миг на пълен покой и после, също както и преди, земята между нея и кулата изпука и се разцепи.

При тази гледка тя потръпна — знаеше какво ще последва. Знаеше, ала се страхуваше — този път можеше и да е по-различно.

Бавно като сянка, която се оформяше в мрачната паст на земята, се появи той — прегърбено дребно създание с къси силни крайници и очи, горящи като въглени. Обърна се и я погледна — мократа му тъмна кожа сияеше с вътрешна светлина.

Тя му се усмихна за поздрав — позна го за първи път. Беше Ким.

Известно време той я гледа неподвижен; тъмните му, ала горящи очи сякаш я пронизваха до кости. След това устните му се разделиха бавно в усмивка — като джоб, който се разтваря сред чернотата на лицето. Светлина, бляскава светлина се изля навън като разтопено злато от устата на пещ.

Той се усмихна, а после — толкова чевръсто, че тя се изненада — се извъртя с лице към кулата и протегна ръце напред, сякаш да я отпъди.

— Avodya! — ясно произнесе той. — Avodya!

Кулата бавно се издигна нагоре, скърцаща под собственото си тегло; от ужасната й паст се разнесе яростен шепот и мърморене. И тя се втурна нагоре по склона към него — строшените й очи проблясваха, тънките й крака се напрягаха. Докато тичаше, издаде нисък стон, който премина в пронизителен писък.

— Avodya

Тя идваше и идваше към него в полумрака, идваше като огромна машина, която никой не може да спре, и най-накрая със страховит вик се хвърли към него.

И щом тя се строполи, мракът сякаш избухна. Там, където беше застанало дребното, тъмно същество, възникна паяжина от бляскава, искряща светлина, която пулсираше между пръстите на протегнатите му ръце.

Кулата падна бавно, толкова бавно, и с писък се строполи в яростния, чист огън на нишките. И там, където ги докосна, проблеснаха искри и тя изчезна, трепна и се стопи в нищото.

Писъците отекваха още миг над изровената земя, пърхаха като прилепи под небесния таван. Щом заглъхнаха, се разнесе чист, висок звън, който се усилваше, докато изпълни внезапния покой.

Тя примигна и го погледна, ала него го нямаше. Приближи се бавно, страхливо. Земята, от която бе изскочил, вече не зееше — беше гладка, без нито една пукнатина. А отвъд нея, там, където стоеше той преди, там, където кулата се бе строполила с писък в огнената паяжина — там нямаше нищо. Нищо освен огромен кръг от пепел.

Джелка потръпна и се събуди — и си спомни. „Калевала“ и бурята. И сутринта — черният кръг сред гората и седемте овъглени ствола. И Ким. Всичко беше някак си свързано. Всичко беше свързано в бъдещето. Но как или защо, тя не знаеше. Още не.

Глава 9Изтръгнати очи, отсечени глави

Толонен, гол до кръста, правеше гимнастика, когато в стаята влезе Ким. Той се обърна, кимна му и продължи с упражнението — навеждаше се да докосне пръстите си, после изхвърляше ръце над главата, въртеше торса си ту наляво, ту надясно и отново се навеждаше надолу. Упражнението беше впечатляващо жизнено и би се сторило трудно дори и на по-млади мъже, но на седемдесет и пет години старецът го изпълняваше така, че изглеждаше лесно. Беше в прекрасна физическа форма и въпреки яркия златист блясък на изкуствената ръка, изглеждаше в чудесно здраве.

Ким изчака — гледаше мълчаливо, с уважение. Едва когато старецът привърши и започна да се бърше с кърпа, той прекоси стаята и застана до масивното дъбово бюро, което сякаш заемаше целия кабинет.

— Здрасти — приближи се Толонен. — Как си, момчето ми?

Протегна здравата си ръка, стисна дланта на Ким и срещна погледа му откровено, предизвикателно — както винаги.

— Добре съм — Ким седна на предложения му от маршала стол. — Не бях сигурен, че ще имате време да ме видите.

Толонен се усмихна и мина зад бюрото.

— Глупости. Тук си винаги добре дошъл.

Ким се поклони.

— Благодаря. Но не бих си и помислил да преча на работата ви.

Старецът се разсмя.

— Никакъв шанс, момчето ми. След двайсет минути трябва да тръгвам. Самият Ли Юан ме вика. Преди това трябва да си взема душ и да се преоблека, но имаме време да си побъбрим, нали?

Толонен се обърна, смъкна туниката си от гърба на големия стол с кожена облегалка и бързо я наметна. За Ким, който го гледаше с широко отворени очи, той приличаше на бог — толкова много сила и власт имаше във всяко негово движение.

Обърна се отново, седна и се наведе към Ким през широкото бюро.

— Е, как върви бизнесът? Успя ли най-после да регистрираш ония патенти?

Ким се поколеба — не му се искаше да товари стареца с проблемите си.

— Имах трудности — обади се той след малко. — Усложнения с патента…

— Усложнения ли? — Толонен леко се облегна назад. — Искаш да кажеш, че в края на краищата твоето нещо не го е бивало? Но ти беше толкова сигурен.

— Не… — Ким отново се запъна; противно му беше да говорят за това. Но Толонен се беше втренчил любопитно в него.

— Устройството работи. Не е там проблемът. Проблемът е, че някой ме изпревари. Бяха го регистрирали предния ден.

— Не подозирах, че и някой друг работи над същото това нещо. Ти нали каза…? — Толонен млъкна; лицето му изведнъж се промени — беше проумял какво се опитва да му каже Ким. — Но това е възмутително! Ли Юан знае ли?

— Още не.

— Значи може би трябва да научи. Трябва да направим нещо…

Ким сведе поглед и поклати глава.

— Простете, маршале, но бих предпочел тангът да не научава нищо. И без това си има достатъчно грижи. Освен това проблемът си е мой, а не негов и аз ще намеря начини и средства да го разреша.

Толонен се втренчи в младежа — премисляше думите му — след това рязко кимна.

— Добре. Но ако се повтори…

— Ще ви се обадя… — усмихна се Ким. — Но стига с моите проблеми. Как върви вашето разследване?

Толонен въздъхна леко и сплете пръсти — преплетоха се плът и метал.

— Казват, че онзи, който търси, намира, нали? Боя се, че сега мога да кажа твърде малко. Аз… — млъкна, вгледа се в лицето на Ким, после бръкна в чекмеджето отляво, извади тъничка папка и я остави на бюрото помежду им.

— Мога ли да разчитам на твоята дискретност, Ким?

Ким присви очи.

— Има ли нещо общо с онова, което сте открили?

— Да. В момента само трима души знаят какво има в тази папка. С тебе и танга стават петима. И засега толкова и трябва да си останат. Разбираш ли ме?

— Разбирам.

— Добре. Тогава вземи папката и я прочети. И после ми кажи какво мислиш. В замяна ще изпратя специален отряд да разследва онази история с патента — вдигна ръка, за да прекъсне възраженията на Ким. — Чух те какво каза, момчето ми, и те уважавам за това, но понякога от малко външна помощ не боли, нали? От тебе искам само да пазиш информацията в онази папка и да ми я върнеш, след като намериш време да помислиш над нея.

Ким се наведе към стареца. Точно се готвеше да го попита за папката, когато вратата вдясно се отвори и в стаята се втурна Джелка. Вече беше направила три-четири крачки и бе започнала да говори нещо, когато спря и млъкна — забеляза, че баща й не е сам.

Сведе глава.

— Извинявай, татко. Не знаех, че имаш гости.

Джелка се обърна и погледна Ким. Той седеше на стола с високата облегалка, опулил очи като малко дете — толкова беше дребничък, че тя неволно се намръщи. После отново погледна баща си.

Ким се усмихна — не се чувстваше обиден от реакцията й — напротив, беше му забавно. Срещу него Толонен се изправи и се обърна към дъщеря си с добра, всеопрощаваща усмивка.

— Това е Ким — представи го той. — Ким Уард. Много ценен слуга на Ли Юан. Ким, това е дъщеря ми Джелка.

Ким се изправи, протегна ръка и забеляза как тя се наведе лекичко, преди да я поеме. Ръката й беше топла, ръкостискането й, когато обхвана дланта му — твърдо, очите й — радостни и дружелюбни.

— Знам кой е Ким, татко — и тя пусна ръката му. — Той работеше по Проекта.

Ким се облещи, учуден, че тя си спомня. Но Толонен просто се разсмя.

— Разбира се! Забравям, а? — излезе иззад бюрото и обгърна с ръка раменете на дъщеря си. — Може да се каже, че точно тя те намери след нападението, Ким. Вече се бяхме отказали от всякаква надежда да открием някой оцелял, но Джелка настояваше, че ти си успял да се измъкнеш. Накара ни да претърсим шахтите за някакви следи, че си минал оттам. И знаеш ли какво? Излезе права!

Ким се блещеше със зяпнала уста. Това не го знаеше.

Сведе поглед, засрамен изведнъж. Онзи, първия път, когато я беше видял — когато тя бе дошла с баща си на посещение на проекта „Жица в главата“ — той я беше гледал с благоговение, като богиня. Никога, дори и в най-лудите си мечти, не бе предполагал, че тя го е запомнила. Но тя го беше запомнила. Нещо повече — беше ги накарала да го търсят.

Ким погледна ръката си. Все още усещаше нежната топлина, здравия, ала същевременно и приятен натиск на дланта й върху неговата и потръпна, отново изненадан от силата, която бе почувствал. И когато вдигна поглед, забеляза, че тя продължава да го гледа със странно напрежение в яркосините си очи.

Папката лежеше на бюрото до него. За миг и двамата я бяха забравили, но сега Толонен му я посочи.

— Вземи я със себе си, Ким. И я прегледай внимателно. Не е задължително да отговаряш веднага. Към края на седмицата…

Ким се вгледа в папката, после импулсивно отговори на стареца:

— Не ми трябва чак толкова много време. Утре ще ви отговоря — усмихна се. — Каквото и да иска Ли Юан, ще го направя. Ако мога…

При тези думи Толонен се разсмя и сякаш за да включи и дъщеря си в шегата, обясни:

— Нашият Ким е физик. Експертите ни твърдят, че е най-добрият — нищо, че е толкова млад. Може би най-добрият, който някога сме имали.

Сега Ким забеляза как тя го погледна, после пак погледна към баща си, сякаш й беше трудно да възприеме думите. И наистина, на Ким, който сега седеше там и я гледаше, нищо не му се струваше по-необяснимо от факта, че хора като Толонен и Ли Юан имат нужда от него, виждат в него нещо, което не могат да намерят другаде, и използват думи като „най-добрият“. На онази негова част, която принадлежеше на Глината — която се бе издигнала дотук от мрака под Града — това й се струваше абсурдно. И когато това момиче, толкова красиво, че изглеждаше някак нереално, присви очи и го попита вярно ли е, че бил най-добрият, той можа само да се засмее, да кимне и да гледа как лицето й бавно се променя и как накрая отразява собствената му веселост, породена от това, колко абсурдно е всичко.

— „Ако мога“… — промърмори си Толонен, след това пак се разсмя. Но Ким не го чу. Продължаваше втренчено да гледа момичето — забеляза как тя отмести поглед от него, после пак го погледна. Нещо странно ставаше с лицето й.

Погледна към папката и кимна. Но жестът му нямаше нищо общо с онова, което се намираше в нея. Нямаше нищо общо нито с физиката, нито с проектите, нито с нуждите на Ли Юан. Беше заради момичето. Само за миг той бе решил нещо — окончателно и без никакво съмнение. За него нямаше да има покой, докато не се оженеше за нея.

В императорската баня на Тонджиян прислужничките от вътрешното домакинство Ароматен Лотос и Ясна Луна се готвеха да измият косата на младия танг. Извадиха меките вълнени кърпи от големите шкафове над мивката, поставиха ги до гледжосаните купички с мазила и шампоани, сребърните гребени и четки, подносите с яркоцветни мъниста и копринени нишки, после се върнаха при мивките, отвориха големите драконови уста на крановете и пръснаха фин тъмнокафяв ароматен прашец във вдигащия пара кристален поток.

Докато се занимаваха с това, Ли Юан ги гледаше от стола си в средата на обширния, постлан с плочки под и се наслаждаваше на гледката на двете млади жени, на звука на древната песен, която си тананикаха, докато се суетяха около него, на сладкия аромат на обгърнатите им с меки воали тела, когато притичваха покрай него.

Въздъхна — за първи път от много време насам се чувстваше не просто доволен, а щастлив. Дълго се бе лишавал от подобни неща в опит да се закали срещу света, но сега беше разбрал — те са част от него. Без такива мигове на удоволствие и лукс, в които да се предаде на сетивата си, в живота нямаше равновесие, нямаше радост. А без радост не би могъл наистина да разбере движението на нещата. Без радост нямаше и мъдрост.

Дълго бе се борил да стане такъв, какъвто не беше. Да стане едно по-чисто и по-фино същество. Ала напразно. От деня, когато се бе сгодил за Фей Йен, равновесието в живота му беше загубено. Бе отхвърлил прислужничките си, но не беше отхвърлил онази част от себе си, на която й бяха нужни топлина и покой, майчина ласка. Опитал се беше да оформи сам себе си така, както шивачът крои плата за дреха, ала дрехата, която бе скроил, беше твърде тясна. Задушаваше го и го мачкаше.

Сведе поглед и си припомни онези времена. Да има една-единствена, съвършена любов — това беше мечтата му. Да има жена, която да е всичко за него, също както и той е всичко за нея — като ин и ян, като деня и нощта — това беше мечтата му. Но светът не беше за мечти. Светът беше суров и верен само на себе си. В него имаше фалш и предателство, болести и омраза, жестокост и загуба. Загуба, по-голяма от силата на сърцето да я понесе.

Но го имаше и това. Простата светлина на радостта срещу мрака на времето. Радостта от докосването на жена, от прегръдката на дете, от смеха на обичан приятел. Тези прости неща, макар и да изглеждаха толкова леки на Големите везни, уравновесяваха стотици смърти, хиляди жестоки удари. Пера и желязо. Радост и скръб. Равновесие.

Ли Юан се засмя тихо, после вдигна поглед — изведнъж бе забелязал, че прислужничките са приключили и сега стоят срещу него и го чакат.

— Чие хсия… — казаха в един глас и му се поклониха ниско. Усмивките им издаваха колко се радват и те на тези мигове насаме с него.

— Елате — той се изправи и протегна ръце към тях. — Хсиян Хе. Юе Хуи. Елате, мои малки цветчета. Елате и се погрижете за мене.

Толонен го очакваше в кабинета му на вратата към източната градина. Докато се обръщаше към господаря си, златната му ръка проблесна на слънцето.

— Чие хсия — старецът се поклони ниско. — Простете, ако съм подранил.

Ли Юан поклати глава и се засмя.

— Съвсем не си подранил, стари приятелю. Вината е моя. Твърде много се забавих в банята тази сутрин и сега всичко закъснява.

— Тогава ще бъда кратък, чие хсия, и ще говоря направо по същество. Помолихте ме да подложа откритието си на проверка и анализ. Е, вече разполагам с предварителните данни и те са много обезпокоителни. Наистина много обезпокоителни.

Ли Юан погледна и видя папката на бюрото си.

— Това ли са, Кнут?

— Да, чие хсия.

Ли Юан се загледа в маршала, след това мина зад бюрото си и седна. Придърпа папката към себе си и я отвори. Най-отгоре имаше снимка на онова, което бе видял при последното посещение на Толонен. Онова, което той бе докарал от Северна Америка. На снимката изглеждаше като гигантски лешник, колкото детско юмруче. Щом го погледна, Ли Юан си спомни мириса му, сухата му пикантна сладост.

Това беше мозък. Изкуствен мозък. По-малък и не толкова сложен като човешкия, но въпреки всичко чудо. В много отношения приличаше на мозъците, произвеждани от „ДженСин“ за най-висшите им модели, ала беше по-различен. Мозъците на „ДженСин“ бяха ограничени, създадени на базата на съществуващ генетичен материал, отглеждани години наред с много усилия във вани с хранителен разтвор. Но този мозък тук беше произведен. Проектиран и направен като машина. Жива машина.

Когато го бе видял за първи път преди седмица, изобщо не се бе впечатлил. Това нещо беше отдавна мъртво — единственият от петте броя, оцелял в контейнера. Но записките от експеримента — малка библиотека от компютърни файлове — се бяха запазили недокоснати. Въз основа на тях през последната седмица Толонен възстановяваше част по част станалото. И сега, докато четеше доклада му, Ли Юан усети, че го полазват студени тръпки.

— Куан Ин! — възкликна и погледна към Толонен. — Какво те наведе на тези мисли?

Старецът се поклони вдървено.

— Пропуски в досието, чие хсия. Разни неща, които нямаха смисъл. Прекален преразход на основни материали например. Процентът беше много по-висок от предните години, затова се поразрових малко, открих къде изпращат „отпадъците“ и проследих нишката. Както и подозирах, продаваха ги евтино, а с парите финансираха малък научноизследователски център в далечния юг. И там го намерих. Недокоснат. Стаята беше запечатана.

— Грешка, не смяташ ли?

Толонен поклати глава.

— Просто извадихме късмет. Мисля, че каквото и да е било, то е било почти готово да тръгне. И не е тръгнало само защото ги изпреварихме и ударихме първи.

Ли Юан се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледнете датите на последните изследователски записи. Всичките са от късната есен на 2007 година. Това е важното. Означава, че това нещо се е готвело да даде плод по същото време, когато се разправяхме с Ханс Еберт и Де Вор. Ако съм прав, озаптили сме ги, преди да успеят да използват някое от тези неща.

— Разбрах. Мислиш, че това е дело на Ханс Еберт?

Толонен изсумтя.

— Сигурен съм. Не само че редица документи носят инициалите му, но и цялата работа напомня на извратените му планове. И като казах това — смятам, че той е правил тези неща за Де Вор. Може би дори по инструкции на Де Вор. От документите, които открихме, се вижда, че са се готвели да ги изпратят на Марс.

— На Марс ли? — Ли Юан се изправи и бавно се приближи до прозореца. — Защо точно на Марс?

Толонен се извърна и погледна младия танг.

— Не съм много сигурен, чие хсия, но съм убеден, че това има нещо общо с онези „копия“, които пристигнаха от Марс по онова време.

— Разследването на баща ми не стигна доникъде.

— Може би. Но вероятно трябва да проверим отново. Този път по-внимателно. Може би трябва да изпратим Кар.

Ли Юан го погледна, после отново се загледа в огряната от слънцето градина.

— Може би.

Толонен се поколеба за миг, след това пак заговори:

— Има и нещо друго, чие хсия. Нещо, което го няма в доклада. Нещо, по което все още работим.

— И какво е то?

— Мозъкът. Не прилича на нищо, произвеждано някога от „ДженСин“. Като начало не е бил свързан с нищо подобно на гръбнак. Нито пък е трябвало да се помещава в череп. Нещо повече: много по-компактен е от нормалния човешки мозък, все едно е бил проектиран за нещо друго. Това ме навежда на мисълта, че е бил просто отделен компонент, а останалото са го правили другаде — може би на различни места из цяло Чун Куо.

— И според тебе са изпращали частите на Марс за сглобяване?

— Може би — старецът се намръщи и поклати глава. — Може би просто ме гони параноя, чие хсия. Може би всичко вече е мъртво като самия мозък. Може би сме го убили тогава, когато убихме Де Вор. Но не съм толкова сигурен. Фактът, че това е могло да бъде изработено, страшно ме тревожи. Например, ако пусне човек само няколко такива хей, може да причини много вреда. Никой няма да е в безопасност. Не и ако данните за това, как действат, са верни.

— И какво предлагаш?

— Да се срещнете с Ву Ши и Цу Ма и веднага да ги осведомите за това.

— Ами другите от Съвета?

Толонен поклати глава.

— Този път смятам, че трябва да знаят колкото се може по-малко хора. Без съмнение ще трябва да научи и майстор Нан. Но ако го научи и Ван Со-леян, кой го знае какво ще направи? Щом това е било направено някога, може да бъде създадено отново. И кой може да каже какво зло може да причини то в ръцете на братовчед ви?

— Така е — тихо отговори Ли Юан. — Ала тогава защо просто не унищожим цялата документация? Така без съмнение би било най-сигурно.

— Може би, чие хсия. Но можем ли да рискуваме? Можем ли да бъдем сигурни, че това са единствените записи на експериментите или има и други копия? Например на Марс? Или скрити на някое друго място?

Ли Юан сведе поглед.

— Значи трябва да живеем с това?

— Така излиза, чие хсия. Поне докато не бъдем сигурни.

— Сигурни? — Ли Юан се разсмя мрачно, припомнил си с изненада по-раншното си радостно настроение. Можеха ли някога да бъдат сигурни?

Старият Левър се обърна, обхванал здраво тъмнокосата къдрава глава с широките си длани с квадратни пръсти, и се усмихна.

— Е, какво ще кажеш?

Левър протегна отрязаната глава, сякаш я поднасяше на тримата мъже, застанали пред него, но те просто се намръщиха и нервно започнаха да си веят с ветрилата.

— Ама, Чарлз — обади се единият — висок, мрачен мъж на име Марли. — Това е гротескно! Какво е? „ДженСин“?

Левър поклати глава, но очите му продължаваха да се усмихват. Наслаждаваше се на безпокойството им.

— Изобщо не е. Истинска е. Или поне беше. Доколкото знам, има само три подобни глави, но тази е най-добрата. Погледнете я, колко добре е запазена.

Той я протегна към тях и те рязко се дръпнаха назад; отвращението, изписано на лицата им, беше толкова голямо, че изглеждаше почти комично.

Левър сви рамене, после завъртя главата в ръце и се втренчи в тъмните широки черти. Повдигна я леко и подуши черната гладка кожа.

— Красива е, нали? Това са роби. Наричали ги негри. Преди четири-пет века били доведени от Африка в Америка. Нашите праотци твърдят, че са наброявали хиляди. Разбира се, по-долно качество човеци. Веднага си личи. Но все пак човеци. Сами са се размножавали, не са били правени.

Марли потръпна, извърна глава и се заоглежда. Стаята беше претъпкана с пакети от цяла дузина различни тръжни зали, повечето — неотворени. Но отворените съдържаха съкровища, надхвърлящи всякакво въображение. Дрехи и мебели, машини и книги, статуи, картини, сребърни прибори. Вещи от старите времена, за които никой от тях не бе и мечтал, че още съществуват.

Обърна се. Старият Левър пак го гледаше, сякаш го преценяваше как реагира на всичко това.

— Мислех си, че можем да уредим специална изложбена зала в Института, Джордж. Какво ще кажеш? Нещо, което да повдига морала. Да ни дава ново чувство за наследственост. Като американци.

Марли стрелна с тревожен поглед спътниците си, след това отново погледна Левър. Гласът му леко трепереше:

— Изложба! Да изложим всичко това?

Левър кимна.

— Но няма ли да бъде… опасно? Искам да кажа… — ветрилото на Марли нервно затрепка. — Ще плъзнат слухове. Седмината ще чуят. И без съмнение ще го сметнат за предизвикателство…

Левър се изсмя презрително.

— Не по-голямо от картата на Валдзеемюлер, която вече виси там. Не, със сигурност няма да е по-голямо предизвикателство от „Кухнята“. Освен това, какво ли ще направи нашият приятел Ву Ши, като разбере? Какво ли би могъл да направи?

Яростният, предизвикателен поглед на събеседника му накара Марли да извърне очи, но си личеше, че се притеснява. Може би Левър ги беше поканил точно заради това тази сутрин — не да се изфука с последните си придобивки, а да провери как ще реагират на плана му. Древната карта на света, която висеше в голямата зала на Института, беше едно, а „Кухнята на Архимед“ и нейните ексцесии срещу хан — съвсем друго. Но този план за изложба, за музей на древната Американа — това си беше нещо съвсем различно. Акт на дързост, толкова груб, че пренебрегването му би било равносилно на опрощение.

А Ву Ши не можеше да си позволи да им го опрости.

Ала защо? Защо Левър искаше да предизвика това? Защо искаше сблъсък с Ву Ши? Дали все още изгаряше от унижението, което бе преживял на стъпалата на древния Мемориал на Линкълн, или беше нещо друго? С уреждането на тази изложба той може би се опитваше да предизвика някакъв пазарлък. Нещо, чрез което би могъл да спечели някаква по-ценна отстъпка?

Или подобен прочит беше твърде изискан? Дали пък старият глупак просто не знаеше какъв би могъл да бъде вероятният резултат от това, което предлага? Марли се втренчи в отрязаната негърска глава в ръцете на стария Левър и вътрешно потръпна. Не вървеше да обижда Левър, но алтернативата този път изглеждаше също толкова лоша.

Твърдо срещна погледа на Левър, стегна се и зададе въпроса:

— Какво искаш, Чарлз? Какво всъщност искаш?

Левър погледна главата, после — отново Марли.

— Искам пак да имаме гордост, това е всичко, Джордж. Гордост. Цял живот се кланяме на тези гадове. Ние сме техни. Правим каквото те кажат. Но времената се променят. Навлизаме в нова фаза. И после… — той понижи глас и се усмихна. — Е, може пък на тях да им се удаде случай да преклонят глави пред нас, а?

Да — помисли си Марли, — или пък да отрежат пашите…

Понечи отново да попита нещо стареца, но точно тогава по вратата в дъното на стаята се задумка. Левър внимателно остави главата, после с напрегната усмивка, по която си личеше колко му е противно, че го прекъсват, се отдалечи.

Докато Левър говореше с първия си стюард на вратата, Марли погледна към двамата си спътници — като него самия, и те бяха сред основните спонсори на Института — и видя на лицата им отразена собствената му дълбока неохота. Но как да го изрази? Как да изразят чувствата си, без да отблъснат Левър?

Обърна се, пак погледна към Левър и дъхът му секна, щом забеляза необуздания гняв, изписан на лицето на стареца.

— Прати ми го! — кресна Левър и махна отсечено на прислужника. После се овладя, доколкото можа, и отново се обърна с лице към тях.

— Простете, чун цу, но явно синът ми е дошъл. Забраних му да идва без мое позволение, но въпреки всичко той е тук.

— А… — Марли разбиращо сведе поглед. Всички знаеха за търканията между стария Левър и сина му, но досега не бе и подозирал колко дълбока е бездната помежду им. Положението е наистина лошо, щом Левър е забранил на сина си да идва в семейния им дом.

— Дали да не тръгваме, Чарлз? Това с изложбата… можем да го обсъдим и друг път. Например на вечеря?

Беше се надявал, че това ще е достатъчно, за да ги измъкне от неудобната ситуация и да спечели малко време, та да могат да обсъдят нещата помежду си, но Левър клатеше глава.

— Не, Джордж. Ако момчето е имало нахалството да ме безпокои, докато се съвещавам с приятелите си, надали заслужава частна аудиенция, нали?

Марли леко сведе глава; ядът и решителността в гласа на Левър го предупредиха да не настоява повече. След миг сам синът се появи на вратата — висок, атлетичен младеж, който толкова приличаше на баща си, че лесно можеха да минат за братя.

— Татко? — младежът сведе послушно глава и зачака да го поканят да влезе. Но старият Левър мълчеше. Не направи и никакъв жест. Просто стоеше с каменно лице, непреклонен.

— Помолих те да не идваш. Защо си дошъл, Майкъл? Какво искаш?

Майкъл Левър погледна тримата мъже, после — пак баща си, сякаш очакваше нещо от него. След това разбра как стоят нещата и отново сведе глава.

— Трябваше да те видя, татко. Да поговоря с тебе. Това между нас… — поколеба се. Беше му трудно да произнесе думите. После вдигна глава и погледна баща си в очите. — Искам да се помирим, татко.

За миг старият Левър остана неподвижен, мълчалив като издялан от гранит, след това се извърна рязко и напрегнато се изсмя. Презрителен, унизителен смях.

— Значи в края на краищата ще се ожениш за Луиза Джонстън?

— Да се женя за нея…?! — младежът съвсем се обърка. Погледна колебливо останалите, после пристъпи към баща си. — Но това без съмнение вече е зад нас, татко? Аз ти говоря за бъдещето. За това пак да съм твой син, твоя десница…

— Моя десница! — старият Левър се врътна на място. Лицето му погрозня. Само един негов гневен поглед беше достатъчен синът му отново да се дръпне зад прага. — Как пък не… Върви си играй с приятелчетата си мечтатели, момченце. Върви да чукаш курвите си от долните нива. Аз нямам нищо общо с тебе, момченце. Съвсем нищо!

Отначало младежът не каза нищо. След това се оттегли с отмерен поклон — поклон, който свидетелстваше за невероятен самоконтрол.

— Така да е тогава — изрече тихо и се обърна. — Така да е.

Но Марли беше забелязал гнева и объркването по лицето на младежа в първия миг и разбра, че е бил свидетел на окончателното скъсване. Който и да беше прав или неправ — а Левър със сигурност беше прав да настоява синът му да му се подчинява, — нямаше никакво съмнение, че старецът бе унижил сина си нарочно, като му бе говорил по този начин пред хора, които не принадлежаха към рода им. Обърна се и погледна към Левър — очакваше чертите му да са запазили онзи същия суров, безмилостен израз, но за свое учудване забеляза там не гняв, а съжаление и под всичко това — болка, толкова дълбока, толкова всеобхватна, че в един момент заплашваше да погълне стареца.

Така беше само за кратък миг, в който той не бе успял да се скрие, а после сякаш се затръшна стоманена врата и всичко изчезна.

— Е, чун цу — и Левър прочисти гърло. — Както казвах…

Докато Милн разпитваше чиновника на гишето, Рос оглеждаше стените и мебелировката на архива, сякаш те биха могли да му подскажат нещо.

Мястото беше мръсно и опърпано; по пода целия в петна от плюнки, се въргаляха празни чаши и смачкани хартии, а по стените бяха окачени скъсани, избелели плакати, целите изподраскани с лозунги и графити, като доминираше един символ — прост черен отпечатък на ръка.

— Кои са тия? — Рос се наведе над седналия на пейката възрастен хан. — Популярни ли са тук, в Атланта? — но старецът продължи да гледа през него, като че ли той не беше там.

— Сигурно са терористи — измърмори Рос, изправи се и се огледа отново. Не че имаше кой знае какво за гледане на подобно място. И без това напоследък ги имаше под път и над път.

Върна се и застана до Милн на гишето. Младият чиновник хан говореше въодушевено на Милн на мандарин и с пръст следеше отворената страница на една от големите официални книги с данни.

— Е, какво? — прошепна Рос. — Има ли нещо?

Чиновникът погледна към Рос, дръпна пръста си и затвори книгата с трясък.

— Това е — рече на английски със запъване. — Друго няма.

— Майната му — тихо изруга Милн. — Голям късмет.

— Какъв е проблемът?

Милн нервно извърна поглед.

— Преди три години на палубата избухнал пожар. Всички местни досиета били унищожени. Копията също — при друг пожар. Самата палуба е била разчистена. И заселена наново, с нови хора. Оттогава възстановяват данните, но не разполагат кой знае с какво. Само с онова, което вече видяхме.

Рос сведе поглед.

— Хммм… Съвпадение, а? Искам да кажа, кога за последен път си чул за нещо подобно? За два пожара?

— Не е невъзможно. Пожари стават.

— Може би. Но тая работа е твърде чистичка, не мислиш ли? Така де, ако искаш да вкараш агент — какъв по-добър начин?

— И според тебе е станало точно това? Смяташ, че Мери Дженингс е агент на някой от враговете на Левър?

— А ти не смяташ ли така?

Милн се поколеба, после неохотно кимна.

— Прав си. Значи ето какво правим. Откриваме къде са преместили оцелелите от пожара, след това отиваме там и си говорим с някои от тях. Да разберем какво си спомнят за нашата приятелка Мери Дженингс. Ако изобщо си спомнят нещо, де — Рос отново се обърна към гишето, стиснал между палеца и показалеца си банкнота от петдесет юана.

— И после?

Рос погледна партньора си и се усмихна.

— После ще направим онова, което трябваше да направим още в самото начало. Правим проверка на лицето на нашата приятелка. Не само тук, в Северна Америка, но и във всичките седем Града — разсмя се. — Крайно време е да разберем коя всъщност е тази Мери Дженингс.

Емили седеше пред огледалото и решеше дългите черни коси на перуката си. Прилепваше към главата й, но това беше добре. За разлика от другата, която си бе купила, тази изглеждаше естествено. И освен това напомняше как изглеждаше тя някога, преди дванайсет години, когато беше на седемнайсет.

На седемнайсет. Не беше минало много време според мерките на този свят, ала на нея й се струваше, че е било в някой друг живот. Тогава всичко изглеждаше толкова просто. Черно-бяло. Тогава знаеше мястото си в света, знаеше и какво иска. Беше срещнала Бент Гезел, бе станала неговата жена, вярна само на него, споделяща идеалите му — онези мечти за един по-добър и по-чист свят. Свят без нива, свободен от омраза и корупция. Това видение я крепеше осем години. Но после Гезел бе съблазнен — спечелен от идеята, която Де Вор беше посял в главата му.

Видението бе умряло. И все пак Де Вор я беше спасил. След провала в Бремен точно Де Вор дойде при нея и й предложи нова самоличност и паспорт за нов живот — същия този живот, който тя водеше през последните двайсет и един месеца.

Да, но какво беше направила през това време? Какво бе постигнала? Нищо — това беше отговорът. Вече почти две години си седеше така, служеше на естествените си врагове и не правеше нищо за каузата, в която някога беше вярвала.

Значи може би беше време да започне отново. Да слезе надолу по нивата и отново да започне организацията.

Изправи се и огледа малката стаичка. Бе стегнала багажа си, якето преметнато прилежно отгоре. До него на леглото лежеше втората карта за самоличност, която й беше дал Де Вор. Наведе се, взе я и разгледа мъничката снимка вътре. „Рейчъл де Валериан — пишеше там. — Инженер по поддръжката.“

Усмихна се. Дори и Мах не знаеше нищо за това. Само Де Вор. А той, ако можеше да се вярва на Мах, беше мъртъв, а черепът му — разбит на парченца от човека на танга, от Кар.

Само че тя не вярваше. Доколкото го познаваше, той нямаше да се остави да го хванат толкова лесно. Не. Той беше някъде там, отвън. Чакаше. Протакаше.

Ами Майкъл?

Въздъхна. Беше изпратила бележката по куриера преди повече от три часа. Със сигурност вече я беше прочел. Всъщност през последните няколко часа тя го чакаше да се обади. Но нищо. Беше точно както тя си го мислеше — както го бе написала в писмото: той е твърде притеснен за други неща, за да разбере какво й е причинил. Твърде обвързан с бизнеса на баща си. Известно време си бе мислила, че се е излекувал, променил се е и е свободен да следва собствения си път в живота, но бе сгрешила. Посещението на Кенеди й бе отворило очите.

Да, а новината, че е отишъл при баща си — да моли за прошка и пак да стане негов „син“ — беше голям удар за нея. Той я бе пробудил за реалността. Беше се забавила твърде много. Бе се оставила любовта да я заслепи. Е, сега беше разбрала. Нямаше смисъл да чака Майкъл Левър. Не си струваше да разчита на който и да било мъж. Не беше ли вече минала веднъж този урок в живота си — с Гезел?

Въпреки това някакъв инстинкт я задържаше тук и я караше да го чака да се обади, да почука на вратата й и да й каже, че онова е било грешка. Че й е казал истината. Че той наистина се е променил.

Че я обича.

— Десет минути — прошепна тя и погледна таймера на китката си. Още десет минути и тръгва.

Мушна картата във вътрешния джоб на якето си, после пак застана пред огледалото, внимателно свали перуката и я прибра в контейнера.

Вече беше потвърдила полета си под името Мери Дженингс — щеше да вземе ракета до Западния бряг и после — бързата линия на юг. Там, сред гъмжилото по Долните нива на бившето Мексико, щеше да смени самоличността си. Да започне отново. Като Рейчъл де Валериан.

Огледа се нервно и си припомни всичко, което бе свършила през последните няколко часа. Беше платила всички сметки за три месеца напред, бе уредила всичко. Щеше да липсва само на Майкъл. А може би нямаше.

Затвори очи — искаше, надяваше се въпреки разума си той да се обади в този късен час и да оправи нещата помежду им. Просто да влезе през вратата, да я прегърне и…

Някой захлопа по външната врата — така изведнъж, че тя подскочи.

Майкъл…

Приближи се и застана до вратата — опитваше се да се успокои, но пулсът й беше трескав, сърцето бумтеше в гърдите й. Щом хлопането се чу отново, тя извика със слаб глас — едва се владееше:

— Кой е?

— Аз съм! Брин!

Брин? И тогава разбра. Беше Брин Кустоу, партньорът на Майкъл.

Врътна ключалката и го пусна да влезе.

— Трябва да ми помогнеш — задъхано рече той. — Майкъл изчезна. Отиде да се види със стареца си и се сдърпали яката. Някакъв тип ми се обади. Не знам кой беше. Някое приятелче на дъртия, подозирам. Може би Марли. Майкъл като че ли е бил много разстроен. Старият наистина го е побъркал. Поставял условия. Настоявал да се ожени за оная Джонстън. Унизил го пред непознати. Пробвах да се обадя у тях, но го нямаше. Никой не го е виждал от часове!

Тя го хвана за ръката и го накара да приседне на леглото, после се изправи. Умът й трескаво се опитваше да възприеме станалото.

— Добре. Задръж. Чакай да помислим. Казваш, че си ходил в апартамента му. Той бил ли е там?

— Мисля, че да. Искам да кажа, ходил е. Да, да, ходил е. Прислужникът рече, че се е отбил. Не приличал на себе си. Много бил разтревожен.

— Получил ли е бележката?

— Бележка ли?

— Аз му изпратих бележка. Важна е. Би могла да обясни нещата.

Кустоу сви рамене.

— Не знам. Аз… Да. Чакай малко. Мъжът спомена нещо за… някакъв специален куриер.

— Мамка му — тя потрепери; беше осъзнала, че е разбрала всичко накриво. Каквото и да е имал предвид Майкъл, като е отишъл при баща си, то нямаше нищо общо с нея. И това беше по вина на Кенеди. Той я беше подвел.

— Виж — каза тя. — Няма как да е отишъл далече. Знам го него. Не е искал да среща никакви познати. Не и сега. Мисля, че е слязъл надолу. В Долните нива. На твое място щях да проверя в местните вертепи. На някое тъмно, анонимно място, където не е много вероятно да го познават. Там ще го намериш.

— Майкъл? Там долу? — Кустоу се разсмя, но после забеляза как го гледа тя и смехът му замря. — Така ли мислиш?

Тя кимна.

— Да. И като го намериш, ето какво ще му кажеш: че онази бележка е била грешка. Не съм разбрала правилно. Мислех си, че… — тя сви рамене. — Виж, просто му кажи, че ще го чакам. Ако му трябвам, знае къде да ме намери. И, Брин…

— Да?

— Кажи му, че го обичам. И че аз имам нужда от него, въпреки че баща му няма. Ще му го кажеш, нали?

Когато тя влезе в стаята, Ким седеше с гръб към нея. Тъмнокосата му глава беше приведена, сякаш гледаше нещо в ръцете си. Тя остави подноса, после тихичко — беше се сетила, че той не я е чул — се приближи, застана зад него леко встрани и погледна предмета в шепите му.

Кълбо от пожълтяла слонова кост, изрязано с преплетени кули и живописни мостове, с цяла тълпа фигурки по него — и все пак достатъчно малко, че той да го обгърне с мъничката си, детинска шепа. Тя наблюдаваше как го оставя внимателно, после се извърна леко и изведнъж я забеляза.

— Съжалявам, аз…

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, не се извинявай. Щом искаш, разглеждай.

Той я погледна изумено, с леко разтворени устни. Зениците му се превърнаха в огромни тъмни кръгове, толкова напрегнати, че тя се учуди. В него имаше нещо диво и неукротимо, което едновременно я плашеше и привличаше. Очите му сякаш я фиксираха и задържаха със сила, която тя не разбираше напълно, ала когато отново доби дар-слово, успя само да каже:

— Имаш хубави очи. Толкова са черни…

— Зелени са — разсмя се той.

— Не… Не ти говорех за цвета им…

Тя се поколеба. На езика й беше да каже, че са като повърхността на северното море; че зеленината им сякаш скрива бездънна черна бездна, ала той не знаеше нищо за морето и затова тя замълча и само го гледаше, осъзнала, че никога досега не е срещала друг като него. Тъмната му коса беше подстригана ниско, главата му беше голяма, но това не изглеждаше грозно, а кожата му беше бледа и гладка като на дете. Беше облечен просто, толкова просто, че дори само в това отношение се отличаваше от всички нейни познати. Даже и младите войници на баща й носеха украшения и се гримираха. Да, дори и аскетът Аксел Хаавикко. Но Ким не носеше нищо особено, не добавяше нищо към естественото си „аз“.

Той погледна към подноса.

— Това ча ли е?

— Да — тя се разсмя; изведнъж топлина заля бузите й. Беше забравила. За миг беше забравила всичко. — Има и сандвичи. Но, се надявам, че ще останеш за вечеря. Баща ми ще се върне…

Той кимна, заобиколи я и се наведе да си вземе сандвич.

Тя се обърна към него. Беше красив по някакъв неопределим начин. Много красив. Не с онази красота, с която беше свикнала. Той не беше висок, нито пък широкоплещест; изобщо не беше хубав в класическия, Горен смисъл на думата. Въпреки това излъчваше някаква вътрешна светлина. Нещо, което повече се усещаше, отколкото се виждаше. Нещо силно и безкомпромисно, което просто го нямаше в другите хора. Тя чувстваше, че той е… свързан. Това ли беше? Свързан. Но свързан с какво? Поклати глава; гледаше го как отново се навежда да си вземе хапка — и най-лекото му движение беше различно, свързано. Гледаше го напрегнато, набърчила чело, но нищо повече не можеше да каже.

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Ти няма ли да си вземеш?

— Аз… — тя се разсмя засрамено; усети колко неловко и глупаво изглежда в този момент, но той като че ли не го забелязваше. Просто си стоеше и се усмихваше, подканваше я с ръка и чакаше тя да отиде при него.

Тя се приближи и го хвана за ръката — движението беше толкова леко, толкова естествено, че сякаш цял живот го беше правила. Но допирът на дланта му я развълнува толкова дълбоко, че тя потрепери и погледна надолу, към сплетените им пръсти. Вдигна очи — той я гледаше.

Тя се намръщи — изведнъж забеляза колко крехък и дребен е до нея, как ръката й обгръща неговата; силните й, изящни пръсти бяха по-дебели от неговите. Като майка с дете.

Лицето му сега беше сериозно, не се усмихваше, продължаваше да я гледа въпросително. После неочаквано вдигна ръката й към устните си и я целуна — докосна я лекичко с устни и я пусна. Тя отново трепна, след това бързо се извърна; изпълни я някакво сладко, ала болезнено чувство, толкова силно, че го усещаше физически. И щом се обърна, си спомни съня. Виждаше го ясно онова дребно, тъмно същество с очи като въглени, чиято мокра, тъмна кожа блестеше с вътрешна светлина. Виждаше го как излиза от мрака на напуканата, покрита с белези земя и вдига огледалото към кулата. Видя го и нададе тихичък вик, сякаш я заболя. Но всъщност извика, защото го беше разпознала.

Пак се обърна към него. Той я гледаше угрижено.

— Добре ли си?

Тя се опита да каже нещо, но точно тогава в коридора се разнесе шум. Ким продължаваше да я гледа объркано — не разбираше откъде се е появила изведнъж тази болка, това напрежение в погледа й.

— Аз… — започна тя, но не можа да каже нищо друго. Това беше той. Сега, когато сънят се бе върнал, беше разбрала. Видя как очите му пронизваха и нея до кости, и мрака отвъд. Видя го и разбра — точно когато прислужницата влезе в стаята — че това е нейната съдба. Този мъж, който приличаше на дете. Това свирепо, нежно същество.

— Джелка? — той я гледаше неразбиращо. — Добре ли си?

Тя си пое въздух и кимна.

— Аз… Добре съм — но й се виеше свят, усещаше едновременно и леден студ, и огнен пек, сякаш изведнъж я беше връхлетяла треска. Насили се да се успокои, погледна прислужницата си и се усмихна, сякаш да й вдъхне увереност.

— Ще останете ли за вечеря, ши Уард?

— Ако вие желаете.

Тя кимна.

— Аз… трябва да вървя — беше забила поглед в земята. — Но моля ви, чувствайте се като у дома си. Прислужницата ми… прислужницата ми ще се погрижи за вас — след това го погледна отново, обърна се и излезе.

И после, докато лежеше в леглото и си мислеше за станалото, го видя в друга светлина: не мъжа и не онова създание от съня, а двамата преплетени, слети един с друг. И изведнъж — толкова ясно, че се изненада — осъзна, че го желае.

След три часа Ким седеше в кабинета на маршала и я слушаше. Джелка стоеше в другия край на стаята, до огромния прозорец-стена, втренчена в изкуствените дълбини на страната Калевала, възсъздадена от миналото. Копнежът, изписан на лицето й, сякаш отразяваше светлината в онази, другата страна. Тя говореше, а той я слушаше приведен, като изпаднал в транс, и попиваше всяка нейна дума.

— Не можеш да си помогнеш сам и това е най-лошото. Все едно постоянно предаваш сам себе си. Не чувстваш нищо, ала продължаваш да се усмихваш, да приказваш, да се смееш, само за да запълниш вакуума, да скриеш празнотата в себе си — погледна го. — Или поне така беше преди — разсмя се с леко вирната брадичка и оголи идеалните си зъби.

На Ким му секна дъхът от красотата на това дребно движение. Тя беше излязла сякаш от някой сън — такава висока, стройна и хубава.

— А пък другите като че ли изобщо не забелязват какво става. Сякаш са мъртви за всичко. Искам да кажа, може би те наистина не правят разлика между това и истинския живот. Не знам… — тя сви рамене и очите й изведнъж се изпълниха с болка. — Но на мене ми се струва, че в тях има някакъв фалш, някакъв неотстраним недъг. Като че ли Градът ги е погълнал. Изял ги е заедно с душите им. И въпреки това те май са щастливи. Сякаш наистина не им е необходимо нищо повече.

Обърна се с лице към него. Погледът й беше изпълнен с яростна решителност.

— Тук е така, Ким. Жив си, а все едно си мъртъв. Ала щом те видях, веднага разбрах, че ти си различен — тя потрепери; лицето й се сгърчи от болка. — Разбираш ли какво ти казвам? Не е заради ръста ти. Не е дори това, с което се занимаваш — талантът, който баща ми цени толкова високо. Просто… ти самият. Ти си по-различен от всички останали. И аз го искам. Толкова много го искам, че ме боли при мисълта, че може и да не го получа…

Тя се извърна и го освободи от погледа си. Но думите й го бяха пронизали. Той се взря в треперещите си ръце.

— Имаш го — погледна я в очите. — Всичко е твое — и се разсмя притеснено. — Мисля, че те искам от първия миг, в който те видях. Очите ти…

Тя се извърна изненадана.

— Значи не съм била само аз? И ти си го почувствал?

— Да… — той се умълча; след това добави тихо: — Обичам те, Джелка Толонен. От първия миг.

— Обичаш ме? — тя се разсмя смаяно. — Знаеш ли, аз си мислех, че всичко е свършило. Че вече нищичко не може да ме трогне. Мислех си…

Той отново потрепери, но този път тя отиде до него, коленичи и го хвана за ръцете.

— Виждаш ли, не очаквах нищичко. Мислех си, че вече нищо не може да се случи с мене. Бях сгодена за Ханс Еберт, разбира се, но… ами сякаш живеех вътре в някаква черупка, в магически театър, където всичко се случва само привидно и никога не става нищо истинско. Мислех си, че друго не ме и очаква. И тогава те видях…

Той се извърна към нея и срещна погледа й. Все едно гледаше в небето. Усещаше мрачните дълбини отвъд синьото и изведнъж си спомни видението — онази огромна паяжина от ярка светлина, която се разстилаше през повърхността на очите й в мрака отвъд.

— Ами баща ти?

Тя се извърна, после отново го погледна.

— Татко ли…? — поклати глава; зад това едва забележимо движение се криеше истинска мъка. — Той всъщност е много сладък. Не мога да ти опиша колко…

Той кимна. Сам беше видял колко безумно Толонен обичаше дъщеря си.

— И все пак?

— Ами той просто не може да види разликата. За него всичко е политика. Сделки. Кой важи и кой не важи. И зад всичко — смърт. Обичам го, но…

Той разбра колко много й струва това „но“ и докосна устните й с пръст, за да не говори повече. Тя му се усмихна благодарно и леко, нежно целуна пръстите му. Това беше прелюдия към истинската целувка. Първата им целувка. Той се отдръпна смаян, с разширени очи и забеляза, че смайването му се отразява в съвършените й синьо-черни зеници.

— Красив си — пръстите й докоснаха бузата му. — Толкова тъмен и съвършен.

Той тихичко се разсмя.

— А ти си луда. Абсолютно луда.

Тя кимна, но очите й бяха изпълнени със същата онази яростна решителност, която беше забелязал и преди.

— Може би. Но ще се боря с всички Отгоре, за да те имам.

Двамата мъже стояха пред вратата и чакаха да ги приемат. Сучек се обърна и прочете табелата на стената: „Ниво 186 — пишеше там. — Район Север 2, кантон Дюселдорф“. Огледа се — опитваше се да схване какво правят в момента, защо са дошли тук, ала нямаше как. Толкова високо по нивата Седмината все още здраво контролираха всичко. Всичко беше чистичко и спретнато. Сякаш хаосът на Долните нива беше само сън и не съществуваше нищо друго освен това.

За известно време Сучек се загледа в краката си — опитваше се да си представи нивата под него, пласт след пласт; да си представи всички онези хора — млади и стари, хан и хун мао — които я бутаха някак си в претъпканите, израждащи се пластове на Града. Притиснат, разбит, отчаян живот. Досега не се беше замислял — не и преди да започне да пътува между нивата по работите на Леман — но сега това не му излизаше от ума. Беше видял Града отвън; бе се изкачил по нивата, бе разбрал какво има на Горните нива и знаеше — убеден както никога досега — че това не трябва да е така. Трябваше да има и по-добър порядък.

Погледна Леман и забеляза колко търпеливо чака; как небрежно държи манерката, сякаш вътре няма нищо ценно. И все пак трима души бяха умрели — без да броят жената с детето — за да се сдобият със съдържанието й.

Споменът го накара да трепне. Но точно тогава вратата се отвори и на прага се показа дребничък хан с момчешки вид, облечен в черно пау от коприна. Усмихна се и протегна за поздрав двете си ръце към Леман. Мънички златни ръце, като ръцете на механична играчка. Главата му беше обръсната, точно зад лявото му ухо имаше едва забележим белег като кесия — явно имаше жици в главата. Парфюмът му бе сладък, но под него се долавяше силен мирис на химикали.

— Фен Лу-ма — обърна се към него Леман, без да обърне внимание на протегнатите ръце.

Мъжът хан сви рамене, после мина зад тях, огледа коридора и чак тогава ги въведе вътре.

— Подранил си — Фен нервно се заигра с мъничките лещи, които висяха като колие от фини стъклени висулки по врата и раменете му. — Не ви очаквахме преди четири.

Поведе го по тесен, неосветен коридор, който ги изведе в ярко осветена, претъпкана работилница. Стените бяха покрити с цели редове малки прозрачни кутии, а най-близките маси бяха отрупани с инструменти за дисекция, блюда с култури, купове тънки, подвързани с тел папки и странни, прилични на паяци машини. Четирима хан — младежи с изпити лица и недохранен вид — вдигнаха очи иззад високите бюра в дъното на залата, после бързо се върнаха към работата си; фините посребрени инструменти проблясваха в ръцете им. Въздухът беше изпълнен с остър, почти тръпчив мирис на химикали — същият, който се долавяше под парфюма на Фен. Нещо повече — беше студено, изненадващо студено след топлите външни коридори, ала това трябваше да се очаква. Сучек внимателно се огледа — беше учуден, че намира подобно нещо тук. Преди само беше правил догадки, но сега знаеше със сигурност. Това беше работилница за лещи.

Обърна се и погледна Леман. Търсеше още нещо — последното парче от мозайката. На пръв поглед нямаше смисъл да се качват чак тук горе заради някаква си работилница за лещи. Не, ако на Леман му трябваше работилница за лещи, под Мрежата ги имаше много; щяха да му свършат същата работа и да му поискат само една десета от цената тук, на това ниво — така че защо ли бяха дошли дотук? Но щом се замисли, започна да схваща. Беше свързано с убийството. Леман беше навлязъл в прекалено големи подробности при подбора на жертвите. Сучек беше чел досиетата, които му бе дал Леман. Освен физическото съответствие, Леман се бе престарал да се увери, че всички те, дори жененият техник, нямат разклонени фамилии. Това, разбира се, означаваше, че няма кой да жали за тях. Никой няма да задава странни въпроси. След това да подкупиш чиновник и да фалшифицираш официалното досие беше най-простата работа — и официално тези хора уж бяха още живи.

Което, естествено, беше нужно, щом Леман смяташе да използва очите им. Защото колкото и добро копие да направеха на ретината им, никой, дори и пазач от Плантациите, не би пуснал мъртвец да мине през пункта.

Анонимност, това търсеше Леман. Точно затова беше подбирал жертвите си толкова внимателно; затова бе предпочел да дойде тук, вместо да се довери на съмнителната „гаранция“ на някоя работилница в Мрежата. Да, беше чувал историите как разни босове на тон купуват информация за съперниците си, после ги проследяват и излавят.

Но Леман беше твърде хитър, за да го допусне. Точно затова по-късно бяха прерязали гърлото на чиновника в архива; точно затова бе усмирил колегите си с анонимни „подаръци“.

Гледаше как Леман се пазари с мъжа, а след това му подаде четири големи кредитни чипа с тлъсти цифри на тях, и контейнера. Мъжът хан отнесе контейнера до най-близката маса, седна, отвинти капака и изсипа замразените очи в стерилизирано студено блюдо. Заопипва ги леко с мъничките си златни пръстчета, като вдигаше всяко подред и го оглеждаше на светлината. После погледна към Леман доволен.

— Хубави са. Уврежданията са към два, най-много три процента. Със сигурност нищо, което не бих могъл да поправя. Случайно да разполагаш с оригиналните отпечатъци на ретината?

Леман извади папките с копията от вътрешния джоб на туниката си и му ги подаде. Всичко, свързано с имена и адреси, беше изтрито. Леман отново се бе постарал онзи да не разбере повече, отколкото трябва.

Сучек забеляза как мъжът присви очи, докато преглеждаше папките, щом забеляза изтритото. След това ги върна на Леман.

— Трябваше да ти взема повече.

Леман го погледна равнодушно.

— Мога да ги отнеса и другаде, щом така искаш, Фен Лу-ма. Например на Жълтия. Или на твоя приятел Май Ли-вен. Може би трябва да…

Мъжът хан се втренчи в Леман, после сведе очи.

— За кога ти трябват?

— За утре.

Последва мълчание.

— Добре. Сам ли ще дойдеш?

— Не. Ще дойде моят човек.

— Но ти трябва…

Леман се надвеси заплашително над масата.

— Знам какво трябва, ши Фен, но аз съм човек зает. Освен това и преди съм носил лещи. Не ми трябва помощта ти да си ги сложа. Просто си свърши работата и всичко е тип-топ, става ли?

Мъжът хан го изгледа замислено, след което кимна.

— Значи утре. След десет.

Но Сучек усети какво огромно любопитство се крие зад тези думи и разбра, без да има нужда някой да му го казва, че ще трябва да убие този човек.

Брин Кустоу стоеше на прага на претъпкания клуб и се оглеждаше нервно, докато клиентите се бутаха с лакти наоколо. Тук, толкова ниско надолу по нивата, беше опасно и той не би дошъл сам, но точно сега нещата не бяха нормални. Майкъл беше някъде тук, долу.

Кустоу присви очи — опитваше се да различи лицата в дългата, лошо осветена стая, но беше трудно. Тази вечер „Сляпото око“ бе претъпкано, а от големите тонколони по ъглите се разнасяше оглушителен шум. Това беше та — „бийт“; музиката на низините. Кустоу смръщи лице и огледа претъпканите маси за някоя позната физиономия, но тук посетителите бяха главно хан. Грозни ситни копеленца. Бегачи на тон и дребни престъпници, без съмнение. Той изпружи врат и един едър хан с нос като картоф директно се тропоса пред него.

— К’во търсиш бе, мутро?

— Един приятел — кресна Брин, като се опитваше да говори с що-годе нормален тон. — Търся един приятел. Един такъв едър. С къса руса коса.

Мъжът го изгледа кръвнишки, после се извърна и посочи навътре. Една лампичка в дъното на бара мъждукаше на пресекулки. Под нея на претъпкана игрална маса се беше пльоснал по лице висок хун мао. И от двете му страни хан нервно следяха преобръщащите се зарове, без да им пука за него.

Кустоу усети как стомахът му се сви. Майкъл ли беше? И ако беше той, добре ли беше? Бръкна в джоба си, извади чип от десет юана и го бутна в ръката на бияча — не беше сигурен дали тук долу се прави така. Но май се правеше. Мъжът погледна чипа и му направи път.

— Ей там — повтори той, сякаш Кустоу не беше схванал отведнъж. — Води си го вкъщи тоя льохман! Преди некой да му е резнал гърленцето.

Кустоу се поклони леко, след това си запробива път през тълпата. Щом стигна до масата, друг хан, по-дребен, ала с още по-зловещ вид, му прегради пътя.

— К’во искаш? — надвика той адския шум.

Играта отзад беше спряла. Дузина хан бяха вперили студени погледи в Кустоу.

— Приятелят ми — Кустоу посочи просналия се на масата Майкъл Левър. — Дойдох да го прибера.

Мъжът хан поклати глава.

— Приятелят ти дължи пари. Петстотин юана. Или ще платиш, или той остава тук.

Кустоу се огледа — опитваше се да прецени ситуацията. Вярно ли беше? Толкова много ли беше загубил Майкъл? Или оня хан просто пробваше?

— Имаш ли документ? — той погледна дребния хан в очите. Оня се изкиска.

— К’ви документи, бе? Тоя ми дължи пари. Или плащай, или върви на майната си!

Кустоу си пое дълбоко дъх. Петстотин. Имаше ги. Всъщност имаше два пъти повече. Но нямаше да им позволи да разберат. Бръкна в джоба си и отдели три петдесетачки и три десетачки.

— Мога да ти дам сто и осемдесет. Толкова имам. Но мога да ти напиша чек за останалите, става ли?

Мъжът хан се поколеба, огледа го подозрително и кимна.

— Става. Обаче го разкарай веднага. И не се връщай. Освен ако не искаш да си докараш някоя беля!

Четири минути по-късно и сто нива по-нагоре Кустоу държеше Майкъл Левър над мивката, а той повръщаше. Косата на Майкъл беше мокра — Кустоу му натика главата под крана. Двете хапчета, които му набута в устата, очевидно бяха започнали да действат.

Майкъл извърна леко глава и погледна приятеля си.

— Съжалявам, Брин. Аз…

Кустоу поклати глава.

— Няма значение. Наистина няма. Но какво търсеше там долу, майната ти? Можеха да те пречукат!

Майкъл отново се извърна и се вторачи в мивката.

— Можеше пък и да е за добро.

— Не говори така. Не е вярно.

— Нима? — устните на Майкъл трепнаха странно и цялото му лице се изкриви от болка. — С мене е свършено, Брин! Всичко отиде, мамка му!

— Не, Майкъл. Не е. Движението — помниш ли? И Мери…

Майкъл поклати глава.

— Нея вече я няма. Получих бележката й.

— Не, Майкъл. Грешиш. Тя те иска. Така ми каза. Бележката… била е грешка. Тя не е разбрала какво се е случило.

Майкъл изсумтя.

— Много добре го е разбрала! Край с мене! Провалих се! И баща ми ме мрази! — той се разтресе. — Нямам нищо, Брин! Нищо!

Кустоу стисна здраво раменете му.

— Грешиш, Майкъл. Не знаеш колко грешиш. Старецът може и да няма нужда от тебе, но тя има. И аз също имам нужда от тебе, тъпо копеле. Не разбираш ли?

Майкъл се обърна и го погледна несигурно.

— Тя има нужда от мене? Сигурен ли си? Какво ти каза?

— Тя те обича, Майкъл. Не го ли разбираш? Обича те. Така че престани да хленчиш и тичай при нея. Тичай, мамицата ти, преди да си се гътнал в някоя шибана мизерна гадна кръчма!

Майкъл се облещи насреща му.

— Какво, какво?

Кустоу се втренчи в него, после се разсмя, изненадан от това, колко е наивен Майкъл.

— Как какво? Ожени се за нея, разбира се! Ожени се за нея. Още сега, преди да е станало късно.

— Да се оженя за нея? — Майкъл се разсмя кисело и заклати глава. След това трепна, изправи се и се оттласна от мивката. Кустоу се опита да го спре, но Майкъл се изтръгна и се запрепъва към вратата. Постоя там за миг, притиснал чело към бравата, после се обърна, залитна несигурно и срещна погледа на Кустоу.

— Виж какво, знам, че ми мислиш доброто, но просто ме остави на мира — разбра ли, Брин? Просто ме остави на мира, майната ти!

Глава 10Чудовища от дълбините

Метачът спря, облегна се на метлата и се загледа към Златния търговски център на Хсиян Тян. Накъдето и да погледнеше, висяха знамената с черни кучета. Копринените триъгълници се вееха тихо на изкуствения ветрец, произвеждан от огромни вентилатори от двете страни на входа. Когато бегачите на Триадата изтикваха тълпата назад, се чуваше ниско жужене и хората отстъпваха от магазина. След блъсканицата тълпата се укротяваше и се вторачваше в Лу Бакенбарда, който излизаше бавно, загърнат в модно скроена черна копринена мантия, лъщяща под светлините.

Лу Мин Шао беше едър, прекомерно грозен, с безформено уродливо лице, излъчващ примитивна жестокост. Изхрачи се, после се обърна и извика Хсиян Тян да излезе отвътре. Хсиян се появи с наведена глава — подмазваше се и все пак се чувстваше неудобно.

— Изнесете ги — нареди Лу Мин Шао с оживление в грубия глас. — Четирите, които най-много харесах. Искам да ги видя на светло.

Хсиян се обърна и щракна с пръсти. Вътре припряно зашумяха. След миг оттам се появи първата носилка — дълга и лъскава, с изящно покривало от сатен, с дърворезби, с фенери като драконови глави и „дървен“ стол с висока облегалка, предназначен за двама — тиен фен, или „Небесен вятър“. Носеха го шестима от бегачите на Търговския център, на чиито тъмни морави нагръдници и гърбове искреше блестяща червена пиктограма, „кутия в кутия“, „Хсиян“ и знака на ранга им. Оставиха носилката до Лу Бакенбарда, коленичиха и наведоха глави, изчакаха го да се качи на стола и да намести огромното си туловище на двойната седалка. След това по знак на Хсиян се изправиха бавно и направиха с носилката бавен плавен кръг.

Подканяна от бегачите на Триадата, тълпата крещеше и го приветстваше, искрено зарадвана от гледката. Но Лу Бакенбарда слезе от носилката и рязко тръсна глава.

— Следващата! — изръмжа той с гръб към Хсиян.

Вътре отново се засуетиха и оттам излезе втора носилка, по-голяма, явно по-солидна, осемместна ю-ко, наричана „Нефритов шлеп“. Беше по-широка и по-ниска от предишната и Лу Мин Шао не изглеждаше така притеснен в огромното кресло, подобно на трон, а широкият балдахин от кървавочервена коприна й придаваше кралски вид — напомняше за официалните екипажи от времето на Низшите фамилии. Но въпреки това Лу Мин Шао слезе и от нея с израз на недоволство.

Като го видя, Хсиян бързо се обърна и извика следващата носилка. Щом тя се появи под блясъка на външното осветление, метачът се приближи, проправи си път към предната част на тълпата и застана в челото й, близо до редицата на бегачите, за да наблюдава качването на Лу Мин Шао в носилката.

Чувал беше какво ли не за Лу Бакенбарда, за легендарната му неустрашимост и твърдост, за безпричинната му жестокост, но очите му видяха нещо друго. Какъвто и да е бил едно време, Лу Бакенбарда вече не беше такъв. Самоугаждането бе заело мястото на решителността, скотската жестокост бе отстъпила на нещо като инстинктивен хедонизъм. Без съмнение Лу Мин Шао оставаше огромно, застрашително на вид чудовище, с което никой не иска да враждува, но въпреки това качествата му, които го направиха 489, които му дадоха право да изтръгва мощта на смъртните си врагове, сега бяха само призрак. Той видя, че Лу Бакенбарда се оглежда наоколо, разтревожен не от възможната заплаха на тълпата — той постоянно се страхуваше от покушение — а любопитен какво впечатление прави. Метачът забеляза дебелите скъпи пръстени, които носеше, елегантните одежди от Първо ниво, и разбра: трите години на неоспорвано лидерство бяха променили Лу Мин Шао. Бяха го пречупили. По-лошо, бяха го направили суетен.

В това време Лу Бакенбарда се качи на широката, потънала във възглавници седалка и се отпусна на ватираната коприна. Да, само глупак може да се перчи по такъв начин пред хсяо джен, „низшите“. Само глупак ще се излежава със затворени очи, когато куршумът на убиеца е на секунда от сърцето му.

Леман се обърна и доволен премина обратно през навалицата. Беше видял достатъчно. Лесно ще издебнат Лу Бакенбарда. По-лесно, отколкото предполагаше. Но да не става прекалено уверен. Най-добре е да подготви всичко и да се убеди, че съдбата ще е на негова страна.

Върнал се при двуколката си, Леман сгъна дръжката на метлата и я закачи на двете странични скоби. След миг — обикновен метач в очите на случайния наблюдател, който отива по работа — той направи с двуколката остър полукръг и бавно се понесе към страничния коридор, на път към транзитния асансьор надолу.

Сестрата върна пропуска на Джелка и заобиколи пулта. Зад нея в остъклената кабина, от която се виждаше просторната площ на рецепцията, охраната на клиниката се отпусна и се върна към партията шах.

— Очаква ли ви? — попита сестрата.

Джелка се усмихна и каза:

— Не, но мисля, че ще ми се зарадва.

— Добре. Последвайте ме. Буден е, но може би работи.

— Работи?

Сестрата се засмя.

— Не спира нито за миг. Още първата сутрин след операцията вече седеше в леглото и преглеждаше папки. Но все още не позволяваме да използва присадката. Дори и с най-новите лекарства е необходимо време, докато имплантът се прихване.

Джелка кимна неопределено и се намръщи. Звучеше ужасно. Зад нея телохранителят й Зденек се озърташе. Чувстваше се неловко без оръжието си. Склони да дойде тук само заради настойчивите молби на Джелка.

— Имаше ли проблеми при операцията?

— Не. В наше време това вече е рутинна операция. Миналата година бяха повече от три милиона. Но трябва да почива. Иначе ще се наложи отново да го оперираме, от емболия. Това наистина е опасно.

— А-ха — отговорът не беше удовлетворил Джелка.

— Ваш приятел ли е?

Това не беше нейна работа, но Джелка отговори, без да се притеснява, че Зденек я слуша и навярно това, което е чул, ще бъде съобщено на баща й.

— Той работи за баща ми. И за Ли Юан.

Сестрата я гледаше с широко отворени очи, после кимна.

— Значи затова е тук — засмя се тя. — Стори ми се странно.

Стигнаха до края на коридора и завиха наляво. Сестрата спря пред втората врата и набра кода на пулта до вратата. Веднага светна екран и показа образа на пациента, легнал в леглото. Беше Ким. Наведена леко напред, сестрата заговори в домофона:

— Имате посетител, ши Уард. Джелка Толонен. Желаете ли да влезе?

Ким се усмихна широко към камерата.

— Разбира се. Моля… поканете я.

Вратата се открехна, сестрата застана отстрани, за да пропусне Джелка вътре. Зденек понечи да я последва, но Джелка се обърна и го погледна.

— Зденек, моля те, остани тук. Ще изляза след десет минути.

Той се поколеба и тръсна глава.

— Извинете, ну ши Толонен, но в противен случай баща ви ще ме изправи пред Военния трибунал. Имам заповед да не ви оставям сама нито за миг — той замълча, явно притеснен от неловкостта си. — Знаете защо…

За момент тя остана безмълвна, после отново се обърна към сестрата:

— Тук има ли аудио? Поне слушалки?

След миг колебание сестрата кимна.

— Желаете един комплект?

Джелка също кимна и се обърна сияеща към Ким:

— Извини ме. Още секунда.

Той се усмихна, прехласнат от образа й.

— Не се тревожи. Чудесно е, че отново мога да те видя. Как научи, че съм тук?

Тя хвърли поглед към Зденек и се усмихна широко.

— След малко ще ти разкажа.

Сестрата се върна и подаде на Джелка слушалки, малка звукозаписна машина и жак за под ухото. Джелка ги връчи на Зденек.

— Ще ги сложиш ли заради мен?

Огромният мъж погледна към слушалките и се засмя поомекнал.

— Така да е. Но ако баща ви ме разпитва, трябва да му отговоря. Нали разбирате?

Тя се засмя, наведе се напред и леко го целуна по бузата.

— Ще се опитам да ти се отблагодаря.

Зденек кимна и седна в далечния ъгъл на стаята. Слушалките се полюляваха несръчно на широката му, гладко обръсната глава. Доволна, Джелка влезе. Придърпа стол и седна близо до леглото, с гръб към пазача си.

Ким седеше в леглото си. Комсетът, на който бе работил досега, бе отместен настрани върху чаршафите. Той се наведе напред с намерение да я целуне, но тя леко поклати глава.

— Какво има? — тихо я попита той и погледна към пазача зад нея. — Баща ти ли измисли това?

— Смята, че е необходимо, когато пътувам.

— А ти?

Тя кимна.

— Досега направиха три опита да ме убият. Едва ли ще се откажат. Могат да се доберат до него само чрез мен. По-добре е да не им дадем такава възможност.

— Разбирам.

Явно преди не беше съзнавал колко е тежък животът й.

Тя се усмихна. Развесели се.

— Както и да е. Ти как си?

Погледът му блуждаеше. После отново срещна очите й и се усмихна.

— Сега съм добре. Още ме боли, болките в главата са мъчителни — особено нощем — но казват, че се оправям бързо.

Тя се приближи към него, загледана в металическата плочка, изпъкнала от плътта над ухото му. Кожата наоколо беше зачервена и ожулена, но тънкият като конец белег отгоре изглеждаше добре. Въпреки това от мисълта за имплантацията й се повдигна. Не й беше леко да приеме присадката на баща си, макар тя да е направена много преди раждането й. Продължаваше да й се струва нещо неестествено. Повече от изкуствената му ръка.

— Е? — меко я подкани той.

Тя отдръпна назад глава и го погледна. Ясно долавяше несигурността в гласа му. Безпокоеше се как ще го възприеме. Дори не я беше уведомил, че смята да си направи операция.

— Нужно ли ти е това?

Той вторачи поглед в нея, след което кимна.

— Ще работя по-лесно.

Тя отново погледна сребристата плочка.

— Добре е направено.

— Отлично. От личния хирург на Ли Юан.

— Това ми стига. Доволна съм — тя се подвоуми и погледна надолу. — Работа… тя е всичко за теб, така ли?

Той я наблюдаваше безмълвен.

— Не, няма значение… Всъщност аз зная, че е така. Каза ми го баща ми. Но мога да го видя с очите си. Такъв си. Не можеш да се отделиш от работата си.

Той въздъхна продължително.

— И ти не възразяваш?

Тя вдигна очи и срещна погледа му.

— Не. Защо да възразявам? Ти си такъв. Това те прави такъв, какъвто си. И аз те разбирам.

— Наистина ли? — той задържа поглед върху нея и кимна. — Да, наистина ме разбираш.

Тя помълчаха. Тя се протегна и хвана ръката му.

— Разбирам те… — леко повдигна рамене, взряна зад него, и след миг отново срещна погледа му. — Така, както и баща си: той ме обича ненаситно и егоистично, но за него има и по-важни неща. Той трябва да ги изпълни. Когато беше заточен — и вече не можеше да бъде генерал — сякаш беше умрял. Беше като скелет, кожа и кости, по-скоро подобие на човек. Споменът за него ми позволява да те разбера. Като теб, и той е това, което върши. Двете неща са неотделими. Без работата… ако не друго, той нямаше да е това, което е. Може би тогава щях да го обичам по-малко.

— Може би — отвърна той. Гледаше я внимателно, съзрял непозната нежност дълбоко в очите й. — А ти?

Тя се засмя и се облегна назад. Стискаше ръката му и я люлееше.

— Аз?

— Да, ти. Какво искаш да правиш? Може би една част от тебе иска нещо повече?

Тя бавно поклати глава. Стискаше ръката му. Внезапно лицето й стана сериозно.

— Не, няма нищо, което да искам.

— Съвсем нищо?

Тя се засмя.

— Не. Вече намерих това, което ми трябва.

От мястото си в ъгъла Зденек следеше всичко. Джелка седеше с гръб към него и той не виждаше какво изразява лицето й, но наблюдаваше момчето от Глината, Уард. Видя усмивката му, сведения му поглед. Безпокоеше се, че трябва да разкаже какво се е случило.

Какво ще стане тогава?

Съжаляваше за Джелка. Това щеше да я нарани. Навярно болезнено. Но се налагаше. Баща й трябва да сложи край на това. Беше невъзможно да се омъжи за Уард и ако допусне грешка, ще провали възможността да се омъжи за другиго. Уард беше от Глината, а Глината си е Глина — никога няма да се издигне.

А Джелка? Той гледаше тила й. Светлината от тавана се отразяваше в златните нишки на косата й. За миг това го разсея и, усмихнат, той сведе поглед към огромните си грозни длани. Джелка Толонен беше необикновена. Толкова възвишена, изящна и… е, във всеки случай стоеше високо над Уард. Твърде високо над него.

— И така. Какво да правим?

Цу Ма се обърна към братовчедите си. Широкото му мъжествено лице се очертаваше в осветената от лунна светлина врата. Зад тази врата, извън широкия кръг на входа, слънцето осветяваше западната градина.

— Честно казано, Юан, трябва да се поровим по-дълбоко. Да разберем откъде произхожда този разум, кой го ръководи. Думите на Толонен са верни. Трябва отново да изпратим Кар на Марс. Да прерови колонията, докато разбере какво става там. Това… — той поклати глава, — това ме плаши, Юан. Призраците, които изникнаха, за да убият брат ти, бяха отвратителни, но тези са още по-лоши!

— Съгласен съм — обади се Ву Ши. — Заключенията на Толонен са най-значителното, което можем да отбележим за последните дванайсет месеца. Фактът, че те са били близо до усъвършенстването и използването на тези неща. Потвърждение колко прави са били предците ни да сложат край на изследванията в тази област. Наистина, това ме заставя да помисля и за преразглеждане на плановете ни. Трябва да сме внимателни при промяната на Декрета. Да внимаваме какво ще позволим в Градовете си.

Ли Юан обходи с поглед всички подред и кимна.

— Дадено. Ще запазим всичко в тайна. Що се отнася до Кар, ще премисля нещата внимателно. Сега той изпълнява важно поръчение, следи отблизо ставащото долу. Но тази работа може да почака. Както изтъкна, братовчеде Ма, трябва да установим произхода на тези неща и ще е добре Кар сам да ни го даде.

Излязоха бавно и поеха по пътеката към езерото.

— Какво ще стане тази вечер? — попита тихо Ву Ши. — Ще действаме ли по предварителния план?

Цу Ма вдигна глава и срещна погледа му.

— Пътят ни е начертан. Ще направим съобщението. Дори това не може да го промени.

— Така да е — навъсено каза Ли Юан. — Откакто научих за тези неща, спя лошо. Сякаш ни предупреждават — даде знак, спря и се обърна с лице към приятеля си танг; зад него се бе ширнало огромното езеро. — Нашите предшественици доказаха, че компромис с Промяната не може да има. Така ни учеха да вярваме от люлката. А сега се опитваме да направим сделка с Промяната. Да я оставим да плува като риба, уловена на въдица. Но какво ще стане, ако въдицата се счупи? Ако загубим контрол?

— Това няма да стане — направо заяви Цу Ма, — и ти много добре го знаеш, Юан. Ако сега се уплашим, загубени сме. Трябва да има сделка. Да дадеш нещо и да получиш друго. Никой не е смятал, че ще е просто. Затова сме тангове, за да вземаме съдбоносни решения и да ги изпълняваме. Да посрещаме лице в лице проблемите веднага щом изникнат. Това е призванието ни и за себе си казвам, че няма да бягам от него.

Ву Ши протегна ръка и го докосна.

— Ние не те обвиняваме, че отстъпваш, братовчеде. Просто мислех, че навярно трябва да го отложим за известно време, да научим повече по другия въпрос, преди да обявим новото откриване на Камарата.

— Какво ще стане, ако постъпим така? — Цу Ма тръсна глава. — Не, братовчеде. Твърде много са хората, които го научиха. Министрите и помощниците им. Депутатите и водещите бизнесмени. С отлагането ще се усъмнят в последователността ни. Ще предизвикаме повече проблеми, отколкото ще решим. Не. Пътят ни е определен. Трябва да стиснем зъби я да устоим на живот и смърт.

— Така е — потвърди Ли Юан, признал справедливостта в думите на Цу Ма. През последните дни той все по-ясно и определено се противеше. Стана така, както казваше. Стъпките, които предстоеше да предприемат — промените в Едикта и отварянето на Камарата — бяха неминуеми. И докато те си мислеха, че знаят какво ще се случи, нищо от досегашния опит не показваше със сигурност какво предстои: Бъдещето оттук насетне беше неведомо като страница от непрочетена книга.

Веднъж светът вече бе владян от хаоса. Само веднъж…

Потрепери и се извърна, загледан в овощната градина отвъд древното езеро. И докато се взираше, от дълбините на паметта му изплува образът на клонче с бели цветове, което се понесе и се завъртя, завъртя се с вятъра.

— Значи това е всичко, което чу?

Зденек потвърди и Толонен се облегна с лявата си ръка на пулта. С дясната потърка врата си — метал по плът. Без съмнение отчетът на Зденек го обезпокои, но отговорът на стареца не съвпадаше с очакваното от телохранителя. Той просто приседна, каменното му лице помръкна, изглеждаше неуверен. После подсмръкна дълбоко и поклати глава.

— Не зная. Просто не зная.

Беше нещо като прецедент. Но и друг път Толонен се бе месил пряко в живота на дъщеря си. Когато се опита да я омъжи против волята й за сина на Клаус Еберт, предателя Ханс. Тогава старият направи грешка и го знаеше, но това ли го беше развълнувало сега? Все пак явно младежът му се нравеше, бил той от Глината или не. Възхищаваше му се — поне дотолкова, доколкото може да изпита подобно чувство към цивилен. Нима това може да има значение, щом става въпрос за женитбата на дъщеря му?

— Ще запазиш в тайна всичко чуто, нали?

Това не беше въпрос, а заповед. Зденек рязко се поклони и застана мирно.

— Да продължа ли да я следя, господарю?

Толонен отново изглеждаше раздвоен. В тези неспокойни времена телохранителят беше необходим, но не бе предвидил, че ще трябва да го превръща и в компаньонка. Зденек имаше свое мнение по въпроса, но го запази за себе си. Щеше да е нахално от негова страна да прибави нещо към думите си.

Толонен се мръщеше и подръпваше с предни зъби долната си устна. Стана, сякаш неяснотата му тежеше твърде много, заобиколи пулта и спря на една ръка разстояние от Зденек. Гледаше го настойчиво.

— Ще продължиш да правиш това, което вършеше преди, и нищо повече. Разбрано?

Зденек отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, и кимна отсечено. За момент Толонен помълча. Когато заговори отново, гласът му беше омекнал:

— Признавам, че се почувствах… притеснен от това, което ми каза. Ако леля й беше още жива…

Гласът на Толонен трепна. Той се завъртя отсечено и се върна зад пулта. Когато отново седна, вдигна поглед към Зденек.

— Добре. Това е всичко. Зденек… благодаря.

Останал отново сам, Толонен стана и замислен се изправи до стъклената врата. Известно време съзерцаваше изкуствения пейзаж с дървета и планини, после, взел решение, се обърна и се върна до пулта. Този път ще действа по-изкусно. Да, ще остави времето да излекува всичко.

Облегна се напред, извика по интеркома личния си секретар. Младият офицер пристигна в стаята след миг и застана мирно до вратата с наведена глава.

— На вашите заповеди, генерале.

— Заповядай, момко. Затвори вратата и се приближи насам. Искам да те помоля нещо.

Младият войник се поколеба, но направи каквото му бе наредено, изненадан от непривично интимния тон.

— Слушам.

Толонен се разсмя и му посочи с ръка да си вземе стол.

— Настани се като у дома си, момко. Имам нужда от ума ти.

Офицерът придърпа стол и седна. За пръв път през осемте месеца, откакто бе на служба при Толонен, му предлагаха да седне, затова седеше изправен, сякаш бе застанал мирно, с вирната глава.

— Произхождаш от добро семейство, Хаузер — започна Толонен, топло усмихнат на младия войник. — Чичо ти е бил майор, ако не греша?

Офицерът кимна и потвърди:

— В колониите, сър, и на рудодобивите спътници.

— Където сега е по-големият ти брат, нали така?

— Да, сър. Изпълнява петгодишно дежурство.

— Харесва ли му там?

Младият войник се усмихна за първи път и си отдъхна.

— Много, сър. Казва, че там е чудесно.

Толонен седна назад, като грижливо оглеждаше офицера си. Младият момък застана още по-сковано на стола, усетил върху себе си погледа на маршала.

— Мислил ли си да започнеш работа в колониите? Офицерът сведе поглед. Езикът му докосна предните зъби за момент. Толонен бе забелязал и преди този негов жест.

— Е, момко, слушам? — гласът му беше още по-благ.

Погледът на младия офицер се кръстоса с неговия.

— Готов съм да изпълня заповедите. Но… е, добре, ще приветствам такова назначение, ако изникне подобна възможност.

— А ако сега е налице такава възможност?

Младият мъж си позволи усмивка.

— Сега?

Толонен се разсмя:

— Нека да ти обясня…

В Дисекционната зала беше по-студено, отколкото е в Мериленд през януари. Въпреки това Стария Левър остана гологлав и без палто, с поглед, вперен в редицата трупове на дългата операционна маса. Наблизо стоеше Кървал, главният генетик, и го гледаше. Отпратиха изследователския екип и двамата мъже останаха сами в стаята. Старият искаше лично да се увери.

— Какво не е наред? — попита той и срещна погледа на Кървал.

— Още не знаем със сигурност — Кървал се взираше в единайсетте тела с голи глави зад Левър. — Прилича на някакъв вирус, но още не сме го установили.

Левър облиза пресъхналите си устни.

— Защо?

Кървал се обърна тромаво.

— Възможно е да грешим. Във всички трупове открихме следи от това нещо, но вирусът изглежда безвреден. По мое лично мнение, това е дълготраен страничен ефект от лекарственото лечение. Но ще се уверим, когато тестваме неколцина живи безсмъртни.

Безсмъртните… Старият Левър потръпна и се извърна, втренчен в безизразното лице на един от мъртъвците. И преди се е случвало някои да загиват — най-вече при катастрофи — но не и в такъв мащаб. Никога. Веднъж да се разчуе…

— Знае ли някой за това? Някой извън персонала?

Кървал кимна.

— Страхувам се, че да. Договорите ни позволяват да върнем тук всички тела за тестване, но възникнаха проблеми с някои от роднините. Незабавно изпратих екип да ги следи, но изглежда една част от тях ще направят изявление довечера към десет.

Със свито сърце Кървал очакваше, че старият ще избухне гневно, но нищо не стана. Левър стоеше неподвижно, като в шок, с очи, вторачени в най-близкия труп.

— Тогава няма друга възможност — каза той след миг. — Трябва да направим изявление преди тях.

— Дали е разумно? Питам се какво ще кажем.

— Че това лечение е несполучливо. И че работим по ново, по-добро. Вложили сме в него още десет милиарда юана.

Кървал примигна.

— Намерили сме нови спонсори?

Левър поклати глава.

— Не. Ще получим парите директно от „ИмВак“. В същото време ще изплатим солидни възнаграждения на всички, лекувани по сегашната програма, за да ги обезпечим да получат най-доброто медицинско обслужване за в бъдеще.

Кървал сведе глава.

— Разбирам.

Значи слуховете бяха верни: някои от основните спонсори са се отдръпнали. Ако тези новини гръмнат едновременно с другото, то с Проекта е свършено. Дори да оцелее, ще е обект на масово обществено негодувание. Изправен пред подобна възможност, старият Левър беше готов да удвои мизите и да заложи всичко при следващото хвърляне на зара. Да се изправи, безстрашно и да се измъкне от бурята с надеждата да намали загубите.

И кой знае, може и да успее.

Кървал отново вдигна очи и потърси погледа на стария.

— Какво искате да направя?

— Да получа някои научноизследователски насоки. Нещо, което да звучи внушително. Също и няколко снимки на най-добрите специалисти, които работят в лабораториите. Разбираш за какво става дума.

Кървал кимна.

— Какво ще правим с момчето? С Уард?

Левър го погледна с присвити очи.

— Предложи му каквото иска. Каквото и да е. Но трябва да го доведеш.

След като Кървал си тръгна, Левър се разходи бавно по редицата нагоре и надолу и спря до последния труп — на петдесет и седемгодишна жена.

Остана дълго време взрян в нея, в студеното й бледо тяло, неспособен да осъзнае какво е станало. Казваше се Лийна Спенс. Една от първите „безсмъртни“. Бяха се любили един или два пъти, преди да започне лечението. По-късно, зает с работата по Института, рядко се сещаше за нея.

Сега беше твърде късно.

Потръпна. Студът го беше победил. Значи това е смъртта. Това. Преглътна и се наведе по-близо, изучаваше фината синя плетеница от линии върху бледата гладка плът на черепа й като пиктограми, нарисувани на ръка, в старите тетрадки на хан.

Прокара пръсти по смътните сини линии, сякаш да улови мистерията. Лицето беше като неразгадаема карта на страна, която не познаваше. Гърбът на Куикег, го нарече веднъж Кървал, спомни си Левър и смръщи вежди, после поклати глава, сякаш да отхвърли случилото се тук. Въпреки всичко те бяха мъртви. Неговите безсмъртни бяха умрели. Осмина вчера, петима днес — като машини, изключвани една след друга.

Кървал каза, че е някакъв вирус. Какъв вирус? Безвреден. Безвреден и все пак смъртоносен. Ако в това е причината.

Старият Левър отдръпна ръка разтреперан, обърна се и бързо излезе. Зае се веднага с неотложната задача, като си повтаряше наум познати думи и фрази.

Рос лежеше на ниското легло и четеше. Навсякъде около него се виждаха разпилени папки. Наблизо Милн, прегърбен над своя комсет, се опитваше да се оправи сред записите на интервютата, които направиха сутринта.

Бяха отседнали в малка, спартански обзаведена стая. Струваше им десет юана на седмица. Не възнамеряваха да остават тук през цялото време. С това, което събраха сутринта, навярно ще могат да си стегнат багажа до довечера.

Бяха издирили над трийсет от предишните обитатели на родната палуба на Мери Дженингс, включително и една акушерка, която бе работила тук повече от четиридесет години. Никой нищо не знаеше за момичето. Това само по себе си не означаваше нищо. Средно на палуба имаше около пет или десет хиляди души. Беше възможно — но не повече — показанията им да са недостатъчни. Но резултатите от проверката за идентификация на лицето потвърдиха подозренията им. Мери Дженингс беше имитация. В действителност това беше Емили Ашър, европейка.

— Чуй — извика Рос и се изправи с лице към партньора си. — Явно баща й е бил замесен в някакъв скандал. Бил е чиновник в Ху Пу, Финансовото министерство. Объркал е нещо с лихвените проценти. Имало следствие и после го изритали оттам. Семейството пропада сто и двайсет нива надолу. След шест месеца бащата умира. Майката е трябвало сама да се грижи за детето.

Милн сведе поглед.

— На колко години е била тогава?

— На девет, струва ми се.

— Навярно затова.

Рос се намръщи.

— За какво говориш? Не мога да следвам мисълта ти.

— Затова е станала терористка.

Рос се усмихна.

— Сериозно ли говориш, Майк? Какви доказателства имаме?

— Инстинкт — вторачен в него, отговори Майк. — Мислих доста за това. Тя не е обикновен „сънливец“. Тя е жена само в началото. Индустриалният шпионаж обикновено е краткосрочен. Веднъж влязъл, сънливецът свършва работата си и излиза колкото е възможно по-бързо. Остава най-много година. Досега не знам някой да се е задържал толкова дълго, колкото нея. Освен това квалификацията й: поддръжка и икономика. Подобна комбинация съответства на биографичния й профил. Спомни си доклада, който четохме за дегизировката в Пин Тяо. Смятам, че тя е била от тях. Пин Тяо. Съвпада и по време. Изчезва само седмици след Бремен. Появява се тук, на служба при Левър. Трябва да има някаква причина.

— Случайно съвпадение — отбеляза Рос и спусна крака на пода. — Най-напред, Пин Тяо нямат база тук. Между другото трябва да имаш реално политическо влияние, за да унищожиш цяла палуба със записите.

Милн поклати глава.

— Смятам, че пожарът е бил истински. Станало е произшествие. Но някой се е възползвал от него. Навярно това е човек с опит в сигурността и с голямо влияние.

Очите на Рос бавно се разширяваха.

— Де Вор? Имаш предвид Де Вор?

Милн кимна с глава.

— Казват, че е работил с тях към края. Защо не и това? Той се справяше добре с такива неща.

— И все пак защо? Какви мотиви би имал?

— Не зная. Просто всичко съвпада: квалификацията й, подбраният момент, същността на измамата. Обяснява и защо е нужна неизползваната идентификация на Рейчъл де Валериан. Мисля, че тя е внедрен терорист сънливец, който чака търпеливо да укрепи положението си, докато настъпи часът.

Рос остана безмълвен за миг — обмисляше чутото — и кимна.

— Това със сигурност обяснява защо е напуснала стария Левър и е отишла при сина. То ме смущаваше. Но ако е внедрена тук от Де Вор…

Той се разсмя.

— Виж ти. Май се добрахме до нещо.

— Ще е по-добре да запишем всичко и незабавно да се върнем в Ричмънд.

Рос сведе поглед.

— Смяташ, че трябва да уведомим Левър?

— Защо? Кого имаш предвид?

— Може би Ву Ши.

Притеснен, Милн се засмя, но преди да има време да отвърне, на вратата се почука тихо.

Рос погледна Милн напрегнато и стана. Измъкна пистолета си и отиде до вратата.

— Кой е?

— Обслужване по стаите!

Рос хвърли поглед към партньора си и беззвучно го попита само с устни:

— Поръчвал ли си нещо?

Милн поклати глава и извади оръжието си, докато се изправяше.

— Готови? — промърмори Рос.

Милн отново кимна. Рос отстъпи встрани, протегна ръка и докосна ключалката с палец. Вратата се отвори назад и в стаята влезе висок хан с отрупан поднос, покрит с кърпа.

— Почитания от управата — каза той, докато оставяше таблата на масичката до леглото. Обърна се и очите му се изпълниха с изненада и недоумение при вида на извадените оръжия.

— Чун цу?

Рос хвърли поглед към Милн, после пак срещна погледа на хана. След това наведе оръжието си и със слаб, смутен смях прекоси стаята и отметна кърпата от подноса. Отдолу имаше шест купи с димяща храна.

— Извинявам се — той се обърна назад да погледне към мъжа хан. — Изключително сте внимателни. Помислих, че…

Движението на ръката на хана се оказа отчайващо бързо. Рос усети, че го вдигат високо и го преобръщат, а нещо твърдо и разяждащо разрязва дълбоко гърба му. Шумът от изстрела след миг бе последван от парещата болка от куршума, изпратен в ключицата. Падаше към Милн и тъмнината го заливаше като приливна вълна.

Мах огледа стаята, задейства детонатора и отстъпи назад. За това беше дошъл. Останалото можеше да изгори.

За момент спря, усмихнат и доволен от себе си. Инстинктът му все още беше силен, въпреки случилото се в Европа. Ако не беше проследил тези двамата, Емили щеше да загуби играта. Навярно и той самият. Сега знаеше какво е станало с Де Вор.

Да. Милн имаше право. Умен мъж, но не много ловък в стрелбата. Що се отнася до Емили, откритото днес навярно ще стане безценно някой ден.

— Рейчъл де Валериан — промълви той и отбеляза близостта с името на самия Де Вор. Засмя се и затвори папката пред себе си, после се извърна, отвори вратата и излезе в коридора. Ричмънд беше на два часа път.

Смърдеше. Но не с обичайното зловоние на Долните нива. Сякаш силната животинска миризма изпълваше и сгъстяваше спарения топъл въздух и запушваше устата и ноздрите като мръсен парцал. Сучек първо стисна нос и се обърна с питащ поглед към Леман. Албиносът не реагира по никакъв начин.

— Божичко, що за място е това?

Леман плъзна поглед към него.

— Някога беше кошара — посочи килиите, сребристите наконечници на хранителните тръби, сега прибрани в стените. — Моите приятели го изпразниха набързо.

Сучек кимна разбиращо. Никога не бе виждал на живо някое от големите животни за месо — джу тун ву, както ги наричаха — само на картинка. Огледа се наоколо, представи си едрите безмозъчни същества, по едно от всяка страна на централната пътека, разплутите им розови туловища, уловени в правоъгълните мрежи, мъничките безоки глави, наврени в коритата. Изсумтя от погнуса. Нищо чудно, че мястото вонеше.

Канеше се да каже още нещо, когато в далечния край на залата видя три силуета. И тримата притискаха длани към устата си. Той почти се разсмя, но внезапно се спря сам, без да позволи нищо да се изпише на лицето му. Въздържаността му показваше колко много се е променил, откакто се запозна с Леман. Не се издавай — помисли, припомнил си думите на Леман. — Този, който показва мислите си, е слаб. Дава преимущество на противника си. Това беше още по-важно днес, когато залогът беше толкова висок.

Когато тримата ги видяха, се поколебаха за миг, преди да пристъпят напред. Бяха едри, със силни мускули, които играеха по голите им ръце. Един до друг, сякаш представляваха един човек, но никой не знаеше по-добре от Сучек колко са различни помежду си.

Тримата спряха на един бой разстояние от мястото, където бяха застанали Сучек и Леман. Бяха предпазливи. Злепоставяха се със самото си идване тук. Ако Лу Бакенбарда разбере, ще загинат. Но това не означаваше, че са ги спечелили. Нищо подобно.

— Избрали сте чудесно местенце за среща, ши Леман.

Говореше Хуан Джен — лейтенант на По Лао, Червен стълб на Куей Чуан, най-висшестоящ от тримата. Не беше чудно, че го бяха избрали за свой говорител. Волският му вид подвеждаше, защото беше умен и фин човек. Но не чак дотам. Говореше се, че е садист. От лявата му страна бе застанал Мен Те, едър хан с широка избръсната глава, дошъл в Куей Чуан от един северен тон преди година. Последният от тримата беше вечно начумереният хун мао на име Визак.

— Забележително — отвърна Леман и пристъпи напред, за да се ръкува с всеки един поотделно. — Като това, заради което дойдохме, нали?

Докато го казваше, Леман стискаше ръцете на Визак. Сучек видя как се разшириха очите му до краен предел, за да схване накъде бие албиносът. Визак бе най-интересен от тримата. Беше рядкост, ако не и уникален случай един хун мао да се издигне в йерархията на Триадата и това говореше красноречиво за безскрупулността и ума му. Макар по ранг да стоеше под Хуан Джен и Мен Те, без съмнение той беше най-опасният от тримата. Преди Леман да поиска да го проучи, Сучек го смяташе за най-лоялния от главорезите на Лу Бакенбарда. Лоялен до ожесточение. Но ето, че дойде тук.

Обучен от сигурността, Визак показваше майсторство в саморъчния бой, станало легендарно из Долните нива. На ръст беше един от малцината, които Сучек бе виждал, високи колкото Леман. Когато двамата застанаха един до друг, можеше да се забележи колко як е Визак. Пред широчината на гръдния кош и раменете му, албиносът изглеждаше крехък. Но Леман не трепна. Срещна вперените погледи безизразно.

— Наясно сте с необходимостта от секретност?

Хуан Джен вдигна надменно брадичка.

— Твоите хора даваха щедри обещания, ако въобще нещо можеше да се разбере от мъглявите им намеци. Ще ги повториш ли по-ясно?

Сучек с притеснение се вгледа в Леман. Не беше ли капан? А ако Лу Бакенбарда е уведомен за срещата им? Това ще означава война, въпреки казаното от Леман за мекушавостта на Лу. Но Леман явно беше далеч от подобни опасения.

— Аз съм силата на бъдещето — заговори той, докато местеше поглед от един на друг. — Фактът, че вие дойдохте тук, говори, че осъзнавате това. Че знаете кому принадлежи бъдещето.

Той стоеше пред тях като властелин, отпуснат, но заповядващ, сякаш всяка негова дума беше неопровержим факт. Макар Сучек да беше виждал и преди тази му страна, усети изтръпването на нервните си окончания и странно вълнение. В такъв момент сякаш чуваше гласа на някаква тъмна свръхестествена сила. И това едновременно го ужасяваше и го изпълваше със страхопочитание.

— В скоро време всичко ще ми принадлежи. На север и на изток. И последният коридор ще бъде мой. Вие го знаете. Чули сте какво си шепнат хората. Още сега те разбират по-ясно. Леман, мълвят те. Леман е единственият. Прави са и вие го знаете.

Визак погледна към другите и се засмя. Но Сучек виждаше, че дори той е изпълнен с благоговение.

— Искам да ми дадеш доказателства — настоя Визак, — нещо повече от голи думи.

Прозвуча странно, като заучено. Сучек наведе подозрителен поглед. Не стоеше ли Лу Бакенбарда зад всичко това?

Леман само поклати бавно глава.

— Не, Визак. Тук няма да правим представление, нито ще си играем. Каквото и да вършим, то е изключително сериозно. Ти си тук, защото вече си направил избора си. Децата искат доказателства — децата и старците. Но мъжете като теб и мен… ние действаме, след като сме се уверили, нали?

Визак вдигна брадичка предизвикателно, но омекна и неохотно кимна. Хуан Джен, който не сваляше очи от него, се обърна към Леман:

— Прав сте, ши Леман. Носят се слухове. Но още не съм получил отговор на въпроса си. Какво ще получим ние! Какво искате от нас?

Леман помълча за миг, докато розовите му очи се взираха и преценяваха всеки един от тях. Остана доволен и отговори:

— Искам да ми се закълнете във вярност. Тук и сега. Искам всеки от вас да стане един от моите хора. Когато наближи времето, да прави това, което му наредя.

— Какво ще получим в замяна?

— Ще живеете. Ще управлявате заедно с мене.

Хуан Джен се усмихна.

— Само това?

Но усмивката бързо се стопи от лицето му.

— Изборът е прост — отсече с леден глас Леман. — Всичко или нищо. Какво ще изберете?

За момент се възцари мълчание. С колебливи стъпки Мен Те коленичи и сведе глава в поклон. Бавно, с незададен въпрос в погледа, отправен към албиноса, коленичи и Хуан Джен.

Като че ли Визак щеше да откаже, но ненадейно той също се отпусна на колене и сведе глава. Леман мина по пътеката и подаде всекиму крака си за целувка, като същевременно произнасяше клетвата, която трябваше да повторят след него в знак за преданост.

Отстъпи назад и им нареди да станат.

— Заповядвам да се приготвите, да съберете около себе си предани хора и да отстраните тези, които ще се окажат нерешителни. Щом сме готови, ще ви изпратя съобщение как да действате.

Сучек потрепери — даваше си сметка как се чувстват в този момент. Той също бе коленичил и се бе заклел във вярност. Да — мислеше, докато те се кланяха, извърнали погледи — сега по-добре разбирам какво означава това.

Те не просто се подчиняваха пред силата или хитруваха, заставяше ги нещо по-мощно и по-дълбоко, различно от всичко, с което бяха свикнали досега; нещо в тях се преобрази изведнъж, така както той, Иржи Сучек, се почувства променен. В присъствието на Леман сваляш всички маски, освобождаваш се от всички илюзии. Виждаш изконната същност на нещата. Беше сякаш… пронизва плътта и докосва костта.

Всичко… или нищо. Толкова обещаващо предложение, че за мъже като тях ставаше невъзможно да откажат. Дори и така, той се чудеше дали изкушението е достатъчно. Дали те са обвързани с Леман, както се е обрекъл той?

Обърна се и погледна Леман. Албиносът се бе вторачил в отвора на тунела, вглъбен, с неподвижни черти, сякаш бе с маска. Извърна се и също погледна към Сучек.

— Лу Бакенбарда ще се позамисли, а? Гарантирам, че ще се опита да ме убие.

Това беше толкова неочаквано за Сучек, че той се разсмя.

— Значи Визак играеше?

Леман поклати глава.

— Но не през цялото време — смръкна шумно и прочисти гърлото си. — Все пак времената са тъжни, щом такива хсяо джен стават легенда. Ще го следиш, нали?

Сучек кимна, но премисляше станалото, опитваше се отново да види всяка подробност.

Леман се, извърна и тръгна към дъното на тунела.

— Да вървим, Иржи, тук смърди ужасно.

Сучек вдигна поглед с разширени от учудване очи, изненадан, че Леман най-после е забелязал.

Под звуците на военната музика златната завеса се вдигна и разкри драконовия трон, издигнат на платформа, седем стъпала висока. От двете страни се извисяваха широки колони, потънали в дълбините на тъмнината. Във величествения стол се настани самият Ву Ши, танг на Северна Америка и говорител на Седмината, наметнал копринена мантия в императорско жълто. Лицето му нарасна, докато изпълни целия екран и стовари суровата си сила върху милиардите зрители.

— Народе на Чун Куо — започна той с ясен и уверен поглед в тъмните си очи, — нося ви важни новини, изявление от висша важност за всеки жител на седемте Града. За първи път, откакто тъмният облак на Войната се просна над великата ни цивилизация, се възцари мир на всяко ниво. И горните, и долните могат да се надяват на сигурно и проспериращо бъдеще, на растеж и стабилност. Но трябва да вземем някои мерки, за да обезпечим постигнатата стабилност.

Ву Ши направи пауза. Сбръчканото брадато лице излъчваше впечатляваща сила и спокойствие. Непроницаемо като скала и въпреки това открито. За миг той заприлича на баща на своя народ.

— Първо, извънредното положение, установено през последните девет години, се отменя незабавно. От този ден нататък се възстановява законът такъв, какъвто беше, преди да започнат смутовете. Освен това делата на всички политически престъпници ще се преразгледат от граждански съд, който ще ги приключи не по-късно от шест месеца, считано от този момент.

По чертите на лицето му премина незрима благост, недоловим намек за усмивка.

— Второ, след една година, от днес нататък, ще се открие Камарата на представителите във Ваймар, като шест месеца преди това ще се произведат избори в три фази. В близките дни в Градовете ще се поставят съобщения за датите на изборите и за избирателните права.

Той отново направи пауза, за да стигнат думите му до всички, и продължи, завладял вниманието на скупчените пред екраните маси, принудени да сведат поглед пред невъзмутимостта му.

— Трето, навярно най-важното, взехме решение за пакет от промени в настоящия Едикт за технологичен контрол. Ще позволим нововъведения в пет важни области. Еволюция, която смятаме, ще бъде от полза за всеки жител на нашето велико общество. Промяна.

Из Чун Куо се понесе удивен шум. Промяна. Никога не са предполагали, че ще чуят тази дума от устата на един танг. Но Ву Ши още не беше свършил:

— И последно, има още един значим въпрос, който нашият народ трябва да посрещне открито. Предизвикателство, което трябва да ни обедини през предстоящите години. Дълго предпочитахме да го премълчаваме, да го пренебрегваме, сякаш ще се разреши от само себе си. Но той няма да изчезне. И тъй, трябва да поговорим откровено по най-големия въпрос на времето. Да си отговорим дали сме свободен, сигурен и проспериращ народ? Или ще се окажем разцепени, великите ни Градове ще бъдат разрушени, институциите ни ще потънат в анархия и хаос?

Главата на танга леко се повдигна. Сега в очите му пламтеше яростно предизвикателство.

— Не можем да допуснем това. Да допуснем децата ни да страдат. И затова трябва да се противопоставим на факта, който от толкова време стои пред нас. Броят ни е прекалено голям. Чун Куо пъшка под това бреме. Ето защо във времето, което е пред нас, ние, Народът и Седмината, трябва да действаме заедно. Това е шансът ни отново да станем силни, да обезпечим стабилността и общото благоденствие.

Докато последните думи отекваха по света на нивата, камерата се изтегли назад и отново показа драконовия трон, колоните, стълбището. Златната завеса бавно падна.

Ву Ши стана от мястото си и заслиза бавно по стъпалата, премина покрай кланящите се техници и влезе в стаята за гости в задния край на студиото. Стражите с ниско наведени глави отвориха вратите пред него. Вътре, в далечната страна на стаята седяха събратята му тангове Цу Ма и Ли Юан с погледи, вперени в гигантския екран. Когато влезе, те се обърнаха и станаха на крака, за да го поздравят.

— Добре беше — Цу Ма прекоси стаята и бързо му стисна ръката.

— Да — добави усмихнатият Ли Юан, — научил какво го чака, народът ще прекара неспокойна нощ.

— Дори така да е — Ву Ши седна сред останалите, — думите звучаха неубедително, докато ги изричах. Всички тези приказки за нова ера, за мир и стабилност, за съвместна дейност на Народа и Седмината. Горещо желая да е така, да може един призив към тях да е достатъчен, ала се боя, че предстоят мрачни времена, преди нещата да се пооправят.

Цу Ма гледаше надолу замислено.

— Може би. Но ако кажем повече, ще ускорим идването им. Не, тази вечер ти говори добре. Остава да се молим думите ни да се сбъднат, дори когато се подготвяме за най-лошото.

— За молитви ли говориш, братовчеде Ма? — Ли Юан се смееше тихо. — Дотам ли стигнахме вече?

Цу Ма мрачно го погледна.

— Може би така трябва да кажем, Юан. Молитви и песнопения, камбани и икони, тамян… както в добрите стари времена.

Ву Ши го погледна и се намръщи.

— Сериозно ли говориш, Цу Ма?

Цу Ма се обърна с нерадостна усмивка.

— Не, скъпи приятелю. По-скоро ще се оставя братовчедът Ван да ми пререже гърлото, отколкото да поискам да се връщаме в онези ужасни времена. Но както съобщават последните доклади, подобно мислене е широко разпространено и то толкова нагоре, че вече е стигнало до Средните нива. Те изпитват нужда от нещо, което Градът не може да им даде.

Ли Юан кимна.

— Аз също дочух нещо подобно. Говори се за нови култове и движения по Долните нива. Моите сили правят всичко, за да изкоренят израстъците, но градината е занемарена от дълго време, бурените са много. Опасявам се, че наближава денят, в който ще трябва да предадем тези райони на тъмнината.

Ву Ши въздъхна.

— Признавам, че така мисля и аз. Казвам, че трябва да надделеем, но дълбоко в себе си не съм сигурен.

Цу Ма кимна.

— Да приемем смело истината, братовчеди. Така говореше Ван в Астрахан, когато за пръв път видяхме, че това вече е и сред нас. Живеем в нови времена. Сега по нов начин се мисли и действа. Разправят, че по времето на прапрадядо ми всичко под небесата, дори ван ву, десетте хиляди, се кланяли при звука на гласа му, пред тържествения блясък на погледа му. А сега? — той се засмя кисело. — Сега очите ни загубиха гневния си плам, гласовете ни — смразяващата си власт. Или поне така изглежда. А Градовете ни… Градовете ни са населени със сенки на страх, невежество и ненавист. Как би могъл да се пребори човек с такива сенки?

— Въпреки това трябва да го направим.

— Да, братовчеде Юан. Трябва да се пазим и от вътрешните сенки — сенките на страха и отчаянието. Защото ние, които управляваме, не сме като останалите хора. Ако паднем, кой ще застане на мястото ни? Ако се предадем, всичко е загубено.

Настъпи мъчителна мрачна тишина. Ненадейно в този миг екранът отново светна.

— Братовчеди…

Говореше Ван Со-леян. Кръглото му лице изпълни огромния екран. Усмихна се, щом ги видя.

— Ву Ши… ти говори добре тази вечер. Наистина, когато каза, че идва ново начало, нов шанс да поправим нещата, говореше за всички ни. Така е, братовчеде, така е. Само времето ще покаже колко важен момент беше този. Това е радостен, наистина величав миг за Седмината и за народа на Чун Куо. Нека оттук насетне вървим все напред и осъществим мечтата си за нова епоха. Аз самият без капка колебание ще се устремя към тази цел. Бъдете уверени в продължаващата ми подкрепа за всички мерки на Съвета, насочени към постигане на тази цел.

За миг усмивката му се разтегли и заприлича на резка върху пребледнялата, разлята по целия екран плът. Неочаквано Ван наведе глава.

— И така, желая ти лека нощ, братовчеде Ву. Както и на братовчедите Цу Ма и Ли Юан. Нека боговете ви закрилят.

Образът изчезна от екрана. Тримата тангове останаха зашеметени и безмълвни, взрени един в друг. Най-сетне Цу Ма развали магията:

— Какво беше пък това нещо, в името на боговете? Какво крои този хитър мръсник?

— Каквото и да е, бъди сигурен само в едно — нито една от думите на нашия братовчед не беше случайна — каза Ву Ши с раздразнение в гласа.

— Може и така да е — съгласи се замислен Ли Юан. — Сега поне сме предупредени.

— Правилно — и Цу Ма се облегна на стола си. За миг нещо блесна в очите му. — Има поне един, който хвърля сянка, достатъчно дълга, за да се бием с нея.

Някой яростно удряше по вратата. Емили се събуди и посегна към оръжието, което винаги държеше на нощната си масичка, а сърцето й туптеше като чук. За миг й се бе сторило, че е в мъничкия си апартамент в хсиен Мюнхен, и когато осъзна, че сега е в Америка, седна разтревожена.

До леглото нямаше оръжие, само часовник. Минаваше четири през нощта и апартаментът бе потънал в мрак. За момент остана седнала, дишаше леко, ослушваше се. Докато се чудеше дали не си е въобразила, отново се потропа.

Трябва да е Мах. От охраната няма да се затрудняват първо да чукат.

Тя се разгневи, после бързо стана и наметна робата си. Трябваше да има сериозно извинение да я буди в този час. Адски сериозно извинение.

Ядосана, натисна бутона за камерата, хвърли кратък поглед в дългото колкото цялата стена огледало до вратата и погледна към екрана.

— Майкъл…

Майкъл се бе облегнал на стената до вратата. Ниско подстриганата му глава бе наведена, тялото — отпуснато напред, сякаш е болен. Гърбът му се олюля леко и той погледна към камерата с потъмнели очи.

Не, не беше болен. Пиян.

Докато изучаваше лицето си в огледалото, се чудеше какво може да иска от нея. После с леко потрепване тресна резето.

Той едва се държеше на краката си и я гледаше. Тя понечи да го скастри, но се спря бездиханна:

— Майкъл… — видът му я нараняваше. — Какво се е случило?

Той извърна поглед, след това отново впери в нея очи, пълни със сълзи. Никога не го беше виждала такъв. Винаги е бил толкова силен, умен, уверен — дори, когато нещата са изглеждали безнадеждни. Погледът в очите му я ужасяваше. Никога не бе виждала събрано в нечий поглед толкова страдание, такова безкрайно, безнадеждно чувство за загуба.

— Влез — покани го тя меко и подложи рамо под ръката му, за да го подкрепи. Въведе го вътре и затвори вратата. — Ще направя ча, докато ми разкажеш какво е станало.

— Всичко свърши — той трепереше, лицето му беше изкривено от внезапно страдание. — За мен няма път назад. Всичко между нас свърши.

Тя го погледна отстрани в лицето. Питаше се за какво говори.

— Кой?… — започна, но се досети.

— Той ме наруга, Ем. Старият задник ме наруга.

Думите бяха гневни и обвинителни. Но под ожесточението се криеше прясна рана, което я изуми.

Тя го настани на един от големите столове в кухнята и започна да приготвя ча. Умът й работеше бързо.

— Кенеди — Майкъл каза това, което тя вече беше разбрала. — Беше негова идея. Мислеше си, че с това ще помогне и ще разреди напрежението, ще отвори нови възможности да увеличим капиталите и да разгърнем кампанията. Добра идея и точно навреме. Но аз не…

Гласът му пак секна предателски. Той затвори очи и силно стисна клепачи, но сълзите победиха усилията да ги задържи.

— Не знаех — пророни тя меко, съчувствено, — мислех, че го ненавиждаш.

— Да го ненавиждам? — той се засмя и отново отвори очи, за да се втренчи в нея с мрачен поглед. — Не бих могъл да изпитвам такива чувства, той ми е баща. Той е…

И отново гласът му секна.

— Какво е станало? — подкани го тя меко с въпроса си. — Какво ти е казал!

Той си пое дълбоко дъх и тръсна глава.

— Не е важно какво ми е казал, а как го каза. Старите му приятелчета се бяха събрали у нас. Знаеш ги, онази пасмина, дето я впрегна да финансира проекта му за безсмъртието. Исках да говоря с него насаме, но той отказа. Дори не ме пусна в стаята. И тогава… — той облиза устни и продължи: — Безнадеждно е. Но той не пожела да го разбере — вдигна към нея поглед, изпълнен с отчаяние. — Иска да му се подчинявам като роб — да изпълнявам всичко, което ми нареди. Не мога да бъда такъв, Ем, не мога! Иска твърде много от мен. Винаги е искал.

— Разбирам… — но тя не можеше да го разбере, все още не. Беше станало нещо особено. И той го криеше от нея.

Тя се извърна, заета за момент със запарването на ча. Когато отново го погледна, той се беше навел напред и я наблюдаваше със странен поглед.

— Какво има? — попита тя, докато поставяше чаша на масата пред него. — Какво криеш?

Той се опита да се засмее, но се чу странен отчаян звук.

— Ти си прекрасна жена, Ем. В работата си нещо повече от добра. Около теб витае нещо. Някаква сила… — той сви рамене и леко се отпусна назад. Движенията му бяха непохватни, малко пресилени, сякаш се контролираше с усилие. — Усетих го още от началото, още преди да започнеш да работиш за мен. Аз те бях забелязал. Досещаше ли се? Свикнах да те търся в офисите на баща си. Аз…

Погледна към ръцете си, сякаш изведнъж му бе станало трудно да каже това, което възнамеряваше. Отново хвърли поглед към нея и видя промяната.

— Глория Чун… спомняш ли си я, Ем? Домакинята на партито, на което бяхме. Онази вечер тя ми каза нещо, което трябваше да съм разбрал вече, но не го бях осъзнал до този момент. Е, добре, тази вечер, изправен лице в лице с баща си, си спомних думите й. Разбери ме, трябваше да направя избор. Не мисля, че стария някога го е било грижа за това. Каквото и да беше ми заповядал, щях да го изпълня. Каквото и да е. Но не и това…

Емили поклати глава и в този миг загуби търпение.

— Какво, по дяволите? За какво говориш, Майкъл?

— За теб — погледът му внезапно я прониза. — Това беше всичко. Поиска от мен да се оженя за дъщерята на Джонстънови, а аз му отказах. Както и преди, само че тогава не знаех защо. Но тази вечер бях напълно уверен. Бих се съгласил да направя каквото и да е, каквото и да е. Но да те загубя, Ем… Не, не мога да го сторя, само не и това.

Той се изправи неуверено и я хвана за ръцете.

— Още ли не можеш да разбереш? Искам да се оженя за тебе, Ем, искам да бъда цял живот с тебе.

Признанието му я стъписа, завари я съвсем неподготвена. За миг остана безмълвна, но когато се съвзе, поклати глава.

— Какво ще каже баща ти? Ти го обичаш, Майкъл, нуждаеш се от него. Ако се ожениш за мене, той ще те лиши от всичко.

Майкъл сви рамене и тежестта на загубата проблесна в очите му.

— Може да е така, но всичко свърши, Ем. Ние скъсахме. Няма път назад. Сега сме само ти и аз. Ако ти пожелаеш. Ако чувстваш нищожна част от това, което изпитвам към теб.

Тя се разсмя, но смехът й прикриваше вцепеняващата изненада — почти страхопочитание — че той е направил такава жертва заради нея.

— Искам те, Майкъл Левър — промълви тя, учудена от силата на чувствата си към него в този миг. — Ще бъдем само ти и аз. За цял живот. Без да се обръщаме назад, нали? Без да се обръщаме.

Глава 11Изгубена

Не бяха давали прием от много време и Джелка се чувстваше непохватна и неопитна в ролята на домакиня. Гости им бяха семейство Хаузер, приятели на баща й от години. Съпругът беше бивш служител от сигурността и бивш губернатор на колониите, а съпругата му — съпруга на войник — мълчаливо му се подчиняваше. Синът им Густав бе дошъл да работи при маршала като офицер и наскоро бе преназначен. Джелка често го виждаше около дома си, макар той да не се показваше много. Изглеждаше приличен младеж, въпреки че също носеше нещо надменно, като родителите си.

На масата тя се извръщаше и даваше нареждания на прислугата, за да се увери, че всичко върви гладко, после отново се обръщаше към гостите, за да е спокойна, че разговорът продължава. Не че имаше някакъв проблем, тъй като двамата мъже обсебиха разговора. Започнаха със спомени; след като си доляха чашите с вино и приключиха с десерта, прескочиха от старата към постоянната тема: колко се е променил светът.

— Едно време беше много по-просто — започна Хаузер, кимна и погледна към жена си. — Ценностите бяха по-силни, чиновете — ясно определени, а не като днес — той сръбна, облегна се назад и удостои Джелка с поглед. — Не се поставяше въпросът за раздвоената вярност. Мъжът беше това, което казваше, че е.

Джелка искаше да изрази съмнение по този въпрос. Помисли си, че войниците винаги са били такива, каквито са и сега — сбъркан елит. Някои по-сбъркани от останалите. Но запази мълчание и се усмихна, сякаш се съгласяваше с него.

Хаузер й отговори с усмивка, доволен от мълчаливото й съгласие.

— Тогава и работата ни беше по-проста: да арестуваме шепа недоволстващи, да обезпечим гладкото функциониране на нивата. Никакви такива: „Кой ми е приятел? Кой — враг?“

Толонен въздъхна и прокара салфетка по устните.

— Така беше, Свен. Ако можех да ти отговоря защо… — той поклати глава с тъжно изражение на лицето и се пресегна към чашата си. — Честта не може да се купи с пари. Трябва да се възпита. Трябва да я имаш по рождение, да е част от човека. Ако не е… — той надигна чашата, отпи голяма глътка и я остави на масата с присвити устни.

Докато го гледаше, Джелка си помисли за Ким. Истина ли беше това, което твърдеше баща й? Наистина ли честта се получава по рождение? Не може ли човек да притежава чест и достойнство по природа?

— За нещастие живеем във времена, когато високите стандарти изчезват бързо — продължаваше баща й. — Рядкост са младежите като сина ти, Свен.

Джелка отново сведе поглед, без да сваля усмивката от лицето си. Старият губернатор изпъчи брадичка при забележката на баща й и кимна сурово. Заприлича й на герой от исторически филм по тривизията и на устните й се оформи подходяща шега. Но трябваше да се подчинява на установените правила, дори да не й харесват. Не отрони и дума, само премести поглед от губернатора и съпругата му към сервитьора и посочи с ръка да напълни чашата на дамата.

— Изглеждаш развълнувана.

Погледът на Джелка се върна към бившия губернатор и тя осъзна, че той се обръща към нея.

— Моля, майор Хаузер?

— Заради пътешествието. Сигурно ще е чудесно да видиш всичко това толкова млада. Аз бях в края на четирийсетте, когато за първи път попаднах там.

Джелка все още не можеше да го разбере. С притеснен вид потърси погледа на баща си за обяснение, но маршалът се бе вторачил в масата, сякаш бе потънал в мисли.

— Да — продължи губернаторът, — спомням си ясно, сякаш беше вчера. Луните на Юпитер, видени за първи път…

Тя се засмя.

— Извинете ме, но се боя, че грешите.

Сега старецът се притесни и се обърна към баща й:

— Какво означава това, Кнут? Мислех, че си уредил всичко?

Бузите на Толонен се обагриха леко. Той срещна погледа на стария си приятел твърдо, но гласът му прозвуча по-тихо от обикновено:

— Още не съм й съобщил, Свен. Моля те…

— О… — за миг старецът явно се обърка, но после се обърна и погледна отново към Джелка. — Е, добре, след като го издадох, мисля, че трябва да научиш всичко. Предполагам, че баща ти е искал да те изненада, така ли?

Джелка изстина. Продължително се взря в баща си. Какво е направил пък сега?

— Пътешествие? — попита, забравила за миг присъствието на гостите.

— Щях да ти кажа тази вечер — Толонен все още избягваше да я гледа. — Когато нашите приятели си тръгнат.

Леко натърти на думата „приятели“, с което искаше да й припомни задълженията й на домакиня, но тя го пренебрегна.

— Отново го правиш, така ли?

Тя усети как гостите се вдървиха на столовете си. Най-сетне баща й се обърна с лице към нея.

— Какво правя?

— Месиш се… — произнесе го меко, но въздействието на думите й не можеше да се смекчи. Имаше предвид Ханс Еберт и натиска на баща си да се омъжи за него. Тогава той сбърка, грешеше и сега. Тя обичаше Ким. Нямаше да се раздели с него. Не и заради някакъв войник!

Джелка потрепери, осъзнала колко далеч са я отвели мислите й. Нима наистина мрази тези приказки за дълга и за потеклото? Мрази цялата тази военщина?

— Джелка… — извика баща й, — трябва да ме послушаш. Това аз най-добре мога да го преценя. Наистина…

Тя сгъна салфетката си и я запрати на масата, след което се изправи. Обърна се към губернатора и съпругата му, поклони се леко с бегла извинителна усмивка.

— Съжалявам. Не се чувствам добре. Ако ме извините…

Тя понечи да се обърне, но баща й я спря.

— Къде възнамеряваш да отидеш, момиче?

Тя си пое дълбоко въздух, след това се обърна и се изправи пред него. Беше го разсърдила. Той беше побеснял. Никога не го бе виждала такъв. Видът му я изпълни с твърдост да направи това, което бе решила. С лице към него, тя му се противопоставяше открито за първи път в живота си.

— Какво става? — попита Джелка.

Той махна с ръка, за да й посочи мястото, което трябва да заеме. Тя остана, както си беше, далеч от масата, пред отместения назад стол. Баща й видя това и сведе поглед.

— Ще седнеш и ще се извиниш на гостите ни за поведението си.

Тя отвори уста от изумление. С бавно движение поклати глава.

— Не, няма да го направя.

— Седни!

Този път в гласа му имаше истинска заплаха. Тя седна, леко отдалечена от масата, без да си даде труда да приближи стола си.

— Няма да го направя — повтори Джелка, сякаш той не я бе чул.

Хаузер мълчаливо гледаше ту баща й, ту нея и лицето му като огледало повтаряше израза на бащиното й лице.

— Ще направиш каквото ти кажа аз. Разбра ли ме?

Тя остана безмълвна. Но като вдигна очи към него, поклати глава.

Този път той скочи на крака и изкрещя:

— Ще го направиш, дявол да го вземе! Дори ако трябва слугите ми да те вържат и да те качат на кораба. Разбра ли ме? Все още си моя дъщеря и докато не станеш пълнолетна, ще изпълняваш каквото ти наредя!

Тя потръпна и отклони поглед. Така изглеждаше толкова грозен. Толкова…

Без да иска, тя се засмя.

Възцари се тишина. Тя усети ледения студ в атмосферата наоколо. Погледна го отново — гледаше я странно, сякаш не я познаваше.

— От какво се страхуваш? — попита го тя.

— Какво? — сякаш не разбра той. — Да се страхувам?

— От Ким — отговори вместо него тя. — Защо се плашиш? Толкова ли е лошо да се омъжа за него?

Тя не беше споменавала нищо досега, но това беше сърцевината на въпроса. Причината за целия скандал.

Баща й се изсмя особено.

— Никога няма да се омъжиш за него. Не и за него.

Тя улови погледа му и видя неговата непоколебимост. Но той не си бе направил сметка за съпротивата й. Както и предишния път, трябва да си е мислел, че тя ще преклони покорно глава пред желанието му.

— В мен тече същата кръв като твоята — промълви тя, — и ако трябва, ще воювам с теб.

— Ти ще заминеш — повтори той с тон, в който се четеше окончателно решение.

Джелка се подвоуми още миг, но кимна.

— Ще замина, защото ти ме принуждаваш — съгласи се тя. — Но това нищо няма да промени. Аз ще се омъжа за него и ще видим дали ще ме спреш.

Очите му се разшириха и устата му се отвори, сякаш се канеше да продължи спора, но само кимна и седна. Беше получил съгласието й. Поне засега то му стигаше. Останалото ще се нареди само. Защо да водят битки, преди да е дошло времето им?

— Сега мога ли да се оттегля? — попита тя, но продължаваше да седи.

Той отново спря погледа си върху нея, после погледна към гостите. Губернаторът стегнато кимна и сякаш се усмихна. До него съпругата му седеше вцепенена, без да откъсва поглед от ръцете си, като че ли беше изпаднала в шок.

— Върви тогава — меко проговори Толонен и се изправи да я изпрати, сякаш нищо не се е случило. Но докато гледаше как излиза, разбра, че нещо между тях се бе пречупило. Последната нишка на детската доверчивост. Потрепери и се обърна към гостите си:

— Извини ме, Свен — изрече той, — трябваше да те предупредя…

Над заседателната зала тегнеше напрегната тишина, докато старият Левър четеше параграфите на договора за отпускане на заема. От лявата му страна, на широката дъбова маса седяха финансистите, общо осмина на брой, отдясно — екипът съветници. Всички очи бяха приковани в стареца, докато разгръщаше страниците, поглеждаше нагоре и подреждаше документа пред себе си.

— Лихвата е много висока. Мисля, че се разбрахме за две цяло и шест.

— Две цяло и осем, господин Левър — отвърна тихо Бонер, главният посредник. — Така го протоколирахме.

За миг Левър спря поглед върху него, без да го вижда, но взе четката с мастило и зачерта последния параграф; под него изписа нов, отразяващ промените.

Отляво си размениха погледи, а Бонер сви рамене в знак на одобрение. Въпросът бе решен. Както винаги, Левър беше постигнал своето.

— За какво се отнася включената дългосрочна застраховка? — небрежно подхвърли Левър. — Мислех, че ще делим печалбата по равно, петдесет на петдесет. Какво смятате по този въпрос?

Бонер сведе поглед.

— Необичайно е, господин Левър. Може би искате, както обикновено, заемодателят да поеме пълната застраховка на заема — той отново вдигна поглед към Левър и се усмихна. — Впрочем аз съм сигурен, че проектът ще се осъществи навреме.

Левър също се усмихна и протегна ръка на Бонер.

— Добре тогава, ще го подпишем и потвърдим пред свидетели, нали така?

Бонер въздъхна и изпусна вътрешното си напрежение. Двата пункта на лихвата ще им струват повече от петдесет хиляди, а осигуровката може да ги качи с още сто и петдесет, но в рамките на сделката това беше нищо.

Осем милиарда юана! Съзнанието на Бонер се замая от самата мисъл. Най-големият заем, който някога е отпускала неговата финансова къща. Макар Левър да бе спечелил в дребните сметки, заемът щеше да донесе внушителна печалба. Личният му дял като главен посредник възлизаше на четвърт пункт, но една четвърт от осем милиарда не е за подценяване.

И последният фен ще е гарантиран с основния дял на „ИмВак“, най-добрите на пазара. Бонер се изправи и се поклони на стария. В редица зад гърба му всички от екипа му направиха същото. Те не вдигнаха глави, докато Бонер заобиколи масата, за да постави подписа си под споразумението. По-късно същия ден щяха да подсигурят документа и ретинално, но работата им засега приключи. Сделката беше сключена.

Старият Левър се обърна, потърси с поглед главния иконом и щракна с пръсти, при което икономът веднага отвори широко вратите. В коридора чакаха шестима слуги с подноси с вино и деликатеси. Те бързо се насочиха към масата.

— Заповядайте — покани ги старият Левър, усмихнат широко, — да празнуваме! От днес целият Институт за генетични изследвания „Кътлър“ е мой. Заключи, зареди и наливай, както обичаше да казва дядо ми.

Той се разсмя и кимна на себе си. После взе чаша вино от най-близкия слуга и я вдигна.

— Това е велик миг и нищо… нищо не може да го развали!

Всички се скупчиха около масата, вземаха чаши, гласовете се повишиха за традиционния тост:

— Кан пей!

— Господин Левър…

Икономът се беше навел плътно до рамото на Левър и говореше с настоятелен шепот.

Левър се извърна.

— Да?

— Новини, господарю. Само отпреди миг. За Майкъл, господин Левър. Оженил се е. Оженил се е за оная Дженингс.

Мах и Кървал стояха в преддверието, когато Левър излетя от стаята със святкащи от гняв очи. Двамата чуха шума от счупването на подноса и ядния вик на Левър, но се изумиха от вида му — лицето, преобразено от страховита гримаса, размаханите пестници.

— Какво е станало? — попита Мах и хвана стария. — Какво, по дяволите, се е случило?

Левър спря рязко и се обърна към Мах.

— Майкъл. Предаде ме.

— Предал те е?

Левър потрепери.

— Оженил се е за нея. Подлецът е избягал и се е оженил за нея!

Мах го гледаше шокиран. Говореше за Емили. Майкъл се беше оженил за Емили Ашър.

— Не е възможно — отрони се от устата му след миг, — тя не може да го направи. Искам да кажа… — и разтърси глава, неспособен да го обясни. — Сигурен ли си?

— Не просто сигурен, абсолютно сигурен. Накарах да го следят. Аз… — Левър отново потрепери. — Той ме предаде, Ян. Подигра се с мене! Първо с момчето Уард, сега — и това!

— Може би са сбъркали нещо, може…

— О, не, този път той наистина го е направил. Само напук. За да ме ядоса. Моят син…

— Чарлз…

— Не. Аз сам съм виновен, трябваше да го очаквам. Трябваше да се досетя, че ще го направи — Левър потрепна и понижи глас. — Трябваше да наредя да я ликвидират.

Мах хвърли поглед към Кървал и поклати глава.

— Не, Чарлз. Нямаше да бъде решение. Трябва да се примириш и да му покажеш, че това не означава нищо за тебе.

— Нищо! — Левър затвори очи и на лицето му се изписа внезапна болка, сякаш е видял нещо ужасно. — Момчето беше всичко за мене. Всичко. А сега…

— Трябва да му покажеш, че не държиш на него — този път Мах настояваше. — Това е единственият отговор, Чарлз. Единственият отговор.

Лу Бакенбарда, босът на Куей Чуан, скочи на крака със силен рев. Бележката от Дебелия Вон, надраскана на ръка, лежеше на бюрото пред него и съдържаше само шест думички, които предизвикаха гнева му.

— Как се осмелява тоя никакъв шибаняк да ми нарежда какво да правя! Как се осмелява да ме нарича така, сякаш съм един от бегачите му!

Хората на Лу стояха с наведени глави, извърнали поглед. Те тъкмо се бяха задълбочили в един план за Долните нива, обсъждаха скорошното нахлуване на 14 К в източните палуби и движението нагоре по нивата на Червената бригада по северните им граници, опитваха се да изготвят контрамерки, но всичко това изчезна от съзнанието на Лу Бакенбарда. От десет минути той беснееше и бе подложил на изпитание въображението си, за да измисля нови и нови имена, с които да нарече 489 на „Обединени бамбуци“. Въпреки това всички знаеха, че Лу Бакенбарда ще отиде. Трябва да отиде. Защото сега Дебелия Вон беше силен, съюзът му със Съвета — стабилен, а пък през последната година късметът бе напуснал Куей Чуан, разпаднали се бяха някогашните здрави връзки със съседните Триади.

Да, и това без съмнение също беше дело на Дебелия Вон. Лу Бакенбарда не разполагаше с доказателства, но как иначе можеше да стане? Как иначе 14 К биха посмели да навлязат незаконно в територията на Куей Чуан, ако Дебелия Вон не беше дал мълчаливото си съгласие? А сега и това.

— Защо не го убием? — предложи ненадейно Визак в настъпилата след поредното избухване на Лу тишина.

Устните на Лу Бакенбарда се разтеглиха в усмивка, но не му беше до смях и той спря върху Визак единственото си здраво око.

— Да го премахнем? Да убием Дебелия Вон? — той отново се засмя, сякаш този път отказваше да повярва, че е възможно. — Как?

— С наемен убиец — Визак отвърна на свирепия поглед на Лу. — Познавам такъв. Той е специалист.

— Специалист? — Лу Бакенбарда се наведе, хвана се за ръба на масата и се засмя. — За да може да пипне Дебелия Вон, трябва да е призрак и да преминава през стени.

Визак наведе глава.

— Моля за извинение, господарю Лу, но този човек е специален. Той ще стигне до Вон И-сун. До Вон и до най-добрите му хора.

Лу Бакенбарда дишаше на пресекулки и стискаше конвулсивно масата. Зачервеното му като маска лице трепереше трескаво. После се отпусна, облегна се назад, съвзе се и се загърна плътно в плаща си. Обърна се и демонстративно започна да разглежда стъклените витрини на стената зад бюрото си — където се намираха главите на трима мощни негови съперници: след това кимна.

Лу Мин Шао свали едната от главите и докато се взираше в нея, през прозрачните като стъкло черти на лицето му премина кратка усмивка, сякаш си припомняше времето, когато го беше убил — безмълвното недоумение в очите на мъртвия, преди да изпусне последен дъх, и приливът на удовлетворението, изпитано после. Без да съзнава, Лу Бакенбарда поглади с върха на палеца нейното слепоочие и се протегна, за да остави главата на място.

— Добре. Но трябва да стане довечера. Ясно? Да ме вземат дяволите, ако оставя този мръсник да живее още един ден! Не и след обидата, която ми нанесе. Веднага се обади на твоя човек. Дай му каквото му трябва и го доведи тука, ясно ли е? Искам да видя що за призрак е. Ако е възможно, още след час, но трябва във всеки случай да е довечера, преди срещата.

Той се обърна и улови погледа на лейтенанта си.

— И да не забравя, Визак. Ще провериш дали приятелят ти е надежден, нали? Напълно надежден.

Визак кимна и с поклон се обърна назад. Лу Бакенбарда не откъсваше поглед от него, докато онзи излезе, след което седна. Ядът му бе отминал, сега мислеше. Известно време мълча и се взира в бележката, драсната на ръка, после се протегна към нея, смачка я на малка топчица, сложи я в устата си и я преглътна.

В първия момент не стана нищо. Но като че ли напрежението в стаята ненадейно се разнесе и Лу Бакенбарда избухна в смях, който ехото връщаше обратно към него.

Без да се церемони, Лу Мин Шао бутна момичето настрана и измъкна огромното си туловище от леглото. Навлече робата, която слугата му държеше, и стегна здраво пояса около кръста си, взрян в лейтенанта.

— Значи вече е пристигнал, а?

Визак наведе глава.

— В приемната е, господарю.

— Без оръжие, надявам се.

— Да, господарю. И под стража.

— А задачата, която искам да изпълни? Той разбра ли с какво е свързана?

— Да, господарю.

— Добре. Как реагира?

Визак се поколеба и хвърли поглед към момичето хан, което продължаваше да лежи в леглото голо и с любопитство следеше размяната на реплики. После отново се обърна към Лу Мин Шао и се взря в здравото му око.

— Нашият приятел е безчувствен като студена риба. Не е от тези, които… реагират.

Погледът на Лу Бакенбарда за миг остана втренчен във Визак, след което се усмихна възхитен.

— Добре. Сега ще ида да го позагрея.

Излязоха. Пътя сочеше Визак. При приближаването им бегачите на Лу Бакенбарда коленичеха и се кланяха. Вратата пред приемната бе препречена от най-добрите му воини — Мен Те и Хуан Джен.

— Добре — Лу се огледа наоколо усмихнат. — Нека приветстваме специалния ни приятел.

Вътре ги чакаше нещо необикновено. Висок мъж, облечен изцяло в бяло, обърнат с гръб към тях, с леко приведена глава, загледан надолу, сякаш в ръцете си държеше нещо. Той се обърна и те видяха какво беше. Бебе.

Лу Бакенбарда зяпна Визак ядосан, че не е бил предупреден.

— Какво е това?

Високият мъж отново сведе поглед към бебето и когато пак стрелна Лу Бакенбарда с очи, го хвърли към него.

Хванат напълно неподготвен, Лу Мин Шао вдигна инстинктивно ръце и улови бебето. В този миг високият извади оръжието си и стреля два пъти. Лу Мин Шао чу ужасени викове. Усети, че подът потрепери, встрани от него сякаш падаха хора, но той оставаше недокоснат.

Непознатият отмести оръжието.

— Неочакваността е мощно средство, не мислите ли така, Лу Мин Шао?

Лу Мин Шао преглътна, гневът му охладня и той се окопити.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, приятелю!

— Тия двамата бяха предатели — спокойно произнесе високият. — Бяха сключили сделка зад гърба ти. Продадоха те на други.

Лу Мин Шао се обърна и погледна към падналите тела на Мен Те и Хуан Джен. Нима беше възможно? Но още докато си задаваше въпроса, прецени, че е напълно възможно. Въпреки всичко тук той беше аутсайдер. Нямаше като другите 489 кръвни връзки с хората си. Служеха му, заставени със сила, не от преданост.

Той погледна към детето в ръцете му, което оставаше странно мълчаливо. Беше хун мао, грозно мъниче, само на няколко седмици. Леко го повдигна, сякаш да изпробва тежината му, но го хвърли обратно към непознатия.

Високият отстъпи назад и детето падна на пода с пронизителен писък. Сега в ръцете си той стискаше нож. Огромен, заплашителен, с бяла перлена ръкохватка.

Лу Бакенбарда извади собствения си нож и с глух рев се нахвърли върху другия мъж, разбрал, че е хванат в капан. Но успя да направи само две крачки и се свлече на колене. Дъхът му изхвръкна със свистене от гърлото, беше съборен от тежестта на Визак, чийто нож потъна до дръжката в горната част на гърба му.

Бебето мълчеше. Лежеше под Лу Мин Шао, смазано под тежестта на двамата мъже.

Визак се изправи и се отмести, оставил ножа си в тялото на предишния си господар, и с очи, обърнати към високия.

Чужденецът се приближи до Лу Бакенбарда, заслушан в мъчителното хриптене на последното му издихание, в кроткото бълбукане на кръвта в прободените дробове. После натисна грубо главата на Лу към пода с подметката на левия си ботуш, завъртя крак, токът потъна в приличното на маска лице на умиращия и разтроши крехката шарена пластмаса на плътта му, сякаш размазваше насекомо.

Леман вдигна поглед от умиращия и срещна очите на Визак.

— Извикай Червения стълб, По Лао. Доведи го веднага тук. Ако попита нещо, кажи му само, че нещата са се променили, и има нов господар.

Главната беше опустяла. Обезглавените тела на онези, които се противопоставиха на Леман, лежаха в редица под часовниковата кула, общо над триста на брой, а наблизо, на огромна купчина, бяха струпани отсечените им глави.

С изпито лице, но с властен вид до тях стоеше Леман и оглеждаше централната част на новата си територия. Лицето му не издаваше нищо в мига на триумф. На двайсет чи разстояние, под сянката на кулата, стояха Сучек и Визак. През последните часове двамата воюваха ожесточено, за да потушат последните гнезда на съпротива и да се убедят, че няма да се чуят новини за нови, преди да им е дошло времето. Бяха победили, властта на Леман стана непоклатима. По сигнал, даден от албиноса, Визак се поклони и тръгна да събере мъжете от главния коридор.

Бегачите прекосиха бавно голямата палуба като приливна вълна и боязливо се приближиха към кулата с разширени очи, вторачени в редицата обезглавени трупове и страховитата пирамида от окървавени черепи до нея. По команда, дадена от Визак, те коленичиха и наведоха чела към пода. Бяха повече от четири хиляди. Всички до един — от Куей Чуан.

Леман постоя за миг, загледан в приведените им гърбове и тръгна между тях, повдигаше брадичката на някого, взираше се в лицето му, после — на друг, не спираше да крачи между тях с безстрашен и господарски вид, като танг; с всяко движение подчертаваше властта си.

Дълго време цареше безмълвие, а те сякаш не смееха да си поемат дъх. Леман излезе измежду тях, приближи се към пирамидата с черепите и взе по един във всяка ръка; тогава се обърна с лице към взиращата се в него маса.

— Те бяха мои врагове — изрече той със спокоен, леденостуден, отмерен глас. — Такава съдба чака всичките ми противници от днес нататък. Но вие… вие имате щастието да сте мои приятели. Мои бойци.

Пусна главите на земята и пристъпи крачка напред.

— За нелоялността трябва да се плаща. Това е цената. Винаги е било така сред себеподобните ни. Но лоялността… какво заслужава? Каква е нейната цена? — Леман бавно извъртя глава, за да обгърне всички с погледа на бледорозовите си очи. — Разбирам, че още сте шокирани и объркани от станалото. Но знам, че мнозина сред вас не бяха доволни от положението при Лу Мин Шао. Знам, че мнозина ще приветстват промяната. Що се отнася до мен… е, още не ме познавате. Може би само по име. Разбирам и това. Сега се страхувате от мен, но не ми дължите лоялност. Още не. През месеците, които идват, ще искам много от вас. Повече, отколкото Лу Бакенбарда е мечтал някога да иска. А в замяна?

Леман направи пауза и кимна бавно, замислено, сякаш унесен в сън. Но когато отново заговори, гласът му внезапно се извиси и отекна в огромното открито пространство:

— В замяна ще ви дам всичко. Всичко, за което сте мечтали.

Ким измъкна жака от предната част на терминала и върна проводника в металическата плочка под ухото си, после се отпусна на стола; дишаше на пресекулки.

— Добре е, много добре. И е лесно за използване. Мислех, че ще трябва време, докато свикна с него.

Хирургът отговори с усмивка:

— Всички мислят така. Има известна доза истина. Ти изпробва само началото. Виж, когато използваш вече придобитите умения — защото не можеш да забавиш скоростта на движение на съобщенията в нервната система — ти забавяш процеса на мислене до скоростта, с която четеш или говориш. Щом като отпадне това ограничение, мозъкът обработва постъпващите данни с феноменална бързина. Някъде около хиляда пъти по-бързо, отколкото без помощта на присадката. Но е необходимо време да се адаптираш.

Ким кимна. Беше вглъбен в себе си. Припомняше си какво бе усетил: мощта на преживяването. Информацията просветваше в главата му с почти заплашителна скорост. Изпита вътрешно ликуване, напрежение — и абсолютна яснота. Моментът го накара да почувства, че е пораснал, че е постигнал степен на острота, непозната досега. Искрите на чистата интуиция проблясваха в съзнанието му от една точка към друга като електрически разряди, той се опитваше да ги задържи, но нови и нови изпълваха главата му.

Отново обърна поглед към хирурга.

— Вие сам трябва да опитате. Сигурно ще ви е от полза.

Хирургът се разсмя.

— Всички казват така. Наричаме го „синдром на конверсията“. Тези, които още нямат присадка, се страхуват, а другите, които имат, с прозелитичен порив убеждават останалите да си направят операция. Но не мога да се подложа на нея, защото не ми е възможно.

— Защо? — Ким несъзнателно очертаваше с пръсти формата на пластината. Движението му издаваше, че за него имплантът е нов.

Хирургът го видя и се усмихна.

— За теб няма пречки — ти си теоретик, а не практик. Но опитите установиха, че операцията води до леко отклонение от моторния контрол. Губи се остротата в тази област. Сякаш увеличеното използване на паметта увлича други части от мозъка и отслабва функционирането му. Като хирург не бива да поемам подобен риск. Работя с ръцете си толкова, колкото и със знанията си. Не мога да си позволя да накърня моторните си реакции. Между впрочем, няма и да ми позволят.

След като го обмисли, Ким кимна.

— Ще има и други затруднения, нали?

В отговор хирургът се усмихна.

— Наричаме го интерфейс — обясни бързо. — От компютърния жаргон едно време. Интерфейс е затруднението при преминаване от едно състояние в друго. Защото през първите няколко секунди не можеш да кажеш и дума. Съзнанието е привикнало да отговаря на по-естествената за него скорост. Промяната на скоростта пречи, приспособяването е много трудно. Ефектът трае между пет и десет секунди, но ще е съвсем омаломощаващ за хирурга. Този ефект се получава само когато преминаваш на друго ниво и явно няма начин да се предотврати. Щом се включиш, съзнанието постепенно се ускорява. Нужни са почти две секунди, за да достигне пълна работеща бързина. При превключването липсва постепенна асимилация. Промяната на състоянието е мигновена и, в известен смисъл, шокираща.

— Опасно ли е?

Хирургът поклати глава.

— Съзнанието е жилава машина. Само се защитава от повреждане. Това представлява и ефектът на интерфейса — защитен механизъм. Без него би се развалило.

На вратата се почука. Влезе дежурният и след като се поклони на хирурга, връчи на Ким „запечатана“ карта със съобщение. Тъничката ивица от пластмаса мигаше безизразно под изкуственото осветление.

— Извинете ме за момент — Ким стана от стола и се отдалечи от терминала.

— Разбира се — отвърна хирургът. — Ще направя останалите посещения и ще се върна по-късно, ако желаеш.

Останал сам, Ким постави палец върху печата и задейства включването. Върху бялата пластмасова карта се появи съобщение. Той го прочете бавно, като с устни изговаряше всяка дума. Когато съдържанието проникна в съзнанието му, почувства колко мъчително бавен е нормалният път на действие. После го забрави. Препрочете бележката с изумление, а умът му се опитваше да разбере какво се е случило.

— Не би могъл… — промълви Ким с лице към вратата; позата му изведнъж се бе променила. Тялото му се стегна и се приведе като на борец. — Не…

Съобщението беше кратко и подписано с личния код на Толонен:

Косата на врата му настръхна, докато четеше бележката още един път. Хвърли я и се върна към терминала. Седна и набра кода за достъп, който му беше дала Джелка. Частният й код, известен само на нея и на него. Изчака гневен и ужасен. Нещо — познаваше го, но не можеше да му даде определение — го бодеше в ключицата. Нищо не се появи дълго време. Екранът оставаше празен, само пулсирането на сигнала за изчакване показваше, че машината се опитва да ги свърже. Изведнъж, почти неусетно, екранът се промени, но не показа лицето й, както се надяваше, а съобщение. По-кратко от бележката на Толонен и по-малко лично, но все пак знак за него, че тя няма нищо общо с това:

„Нанкин. Южен порт 3. Меридиан.“

В Нанкин беше големият космодрум, който обслужваше колониите. Южен порт 3 е сигурно мястото на отлитане, а „Меридиан“ — името на кораба. Но защо му е оставила тези подробности? Освен ако…

Замръзна. Бързо изключи, после извика данните за полетите от Южен порт 3 в Нанкин и намери името на „Меридиан“ на втора страница. Потръпна. Имаше седем часа. Всъщност по-малко от седем часа. Само толкова време, за да стигне дотам и…

И какво? Той седна. Сърцето му туптеше до пръсване, ръцете му трепереха. Нищо не можеше да направи. Толонен е бил сигурен в това. Дори в този миг може би го следят. Но трябва да се опита. Никога няма да си прости, ако не опита.

Изправи се бавно, чувстваше слабост. Обърна се и хвърли поглед към тъничката ивица на картата, останала на пода в другата страна на стаята; сега успя да разпознае усещането, което не можа да назове. Беше тъмно, огромно и празно като шахта; ужасно и обезсилващо, то го смазваше даже докато беше още тук; караше го да се чувства изпразнен, близо до смъртта. Всичко беше загубено. Беше я изгубил.

Макар усещането да го обгърна, в него се пробудиха гняв и решителност. Не. Той ще опита. Ще отиде при нея, напук на заплахите на Толонен. Трябва да опита. Защото няма нищо по-важно за него от Джелка. Нищо в цялата безкрайна вселена.

Сучек вървеше до носилката. По Лао и Визак бяха на няколко стъпки пред него в челото на процесията. Приближаваха края на коридора и мястото на срещата. Леман грижливо подбра малобройния отряд, който маршируваше под знамената с черни кучета — само две дузини, включително и знаменосците. Затова Сучек се чувстваше неспокоен, отвратително беззащитен тук, на територията на Червената бригада.

Срещата бе препотвърдена от кратка бележка. Изпратеното до Дебелия Вон съобщение безцеремонно заявяваше, че босът на Куей Чуан ще се срещне с него само на територията на Червената бригада и никъде другаде. Уточняваше времето и мястото и информираше Вон И-сун, че копия от съобщението са изпратени и на всеки един от останалите четирима босове. Последното беше елементарна предпазна мярка, защото ако Дебелия Вон замисляше нещо срещу Куей Чуан, мястото изглеждаше също толкова добро, колкото всяко друго. Ако казаното от Визак беше истина, през последните шест месеца Триадата „Обединени бамбуци“, ръководена от Дебелия Вон, беше се разпростряла до Червената бригада на Юн Мъртвеца. В такъв случай на Сучек му изглеждаше странно да постъпват така — беше равносилно да си сложат ръката в устата на тигъра. Но Леман заповяда.

Забавиха ход. Не само Сучек броеше стражите на бариерата отпред и виждаше гъстия боен ред от знамена. Всички бяха дошли — 14 К и Жълтите знамена. Обединени бамбуци, Червената бригада и Во Ши Во — и всички с еднакви сили. Двете рехави дузини бойци от Куей Чуан явно пристигаха последни.

При мисълта за противника отпред пулсът му се ускори, гърдите му се изпънаха. За кратко изпита неувереност в действията на Леман. Сега класата беше съвсем различна. Едно беше да убиеш боса, друго — да се утвърдиш на мястото му. По Лао и Визак се поклониха на Леман, приели неизбежното. Може би тогава…

На бариерата се появи фигура. Дребничък, спретнат хан с наметало в кремаво и лилаво. Зад него чакаха четирима други хан на средна възраст и наблюдаваха приближаването на носилката.

— Отпред е застанал Дебелия Вон — прошепна Визак с ъгълчето на устата си. — Плешивият от лявата му страна е Юн Мъртвеца, домакинът ни. Този с изпъкналите очи до него е Ли Чин, господарят на Во Ши Во — Ли без клепачите, както му викат. Скованият старец е генерал Фен, господар на 14 К. До него — високият със сакатата ръка — е Трипръстият Хо, бос на Жълтите знамена.

Сучек сведе поглед, попил всичко. Никога не беше си представял, че ще види тези мъже, събрани по собствена воля, извикани от господаря му. Страхът притискаше ключицата му. Част от него питаше дали ще доживее до другата сутрин, но мисълта, че ще изневери на Леман, го охлади, накара го да се огледа наоколо със студени, бистри очи.

Нямаше съмнение, че те бяха силни мъже. Виждаше го в стойката им, докато чакаха, в спокойната аура на превъзходство около тях; в студената безстрастна дълбина на погледа им. Враговете умираха при най-малката им прищявка, при най-лекия им жест. Но въпреки това и те бяха хора. Хора, които могат да бъдат убити. Както беше убит Лу Мин Шао.

А Леман? Той също може да бъде убит — ако се стигне до този момент, той ще е само човек. Но самата мисъл, че някой може да превъзхожда Леман му се стори погрешна, дори невъзможна, и осъзнал това Сучек отново възвърна сигурността си, защото по природа той вярваше на Леман.

Спряха на десетина крачки от чакащите. Носилката бе спусната бавно. Сучек се стегна при вида на скръстените ръце на Дебелия Вон и суровия му студен поглед. Контрапоканата на Леман — краткото неподписано съобщение — сигурно бе разгневила Вон И-сун. Идването му тук беше за него своего рода унижение. И въпреки това той бе дошъл.

Тежката коприна зашумоля, когато двама знаменосци повдигнаха гладката черна завеса, и Леман пристъпи напред от мрака на носилката — пристъпи бавно. Високата му съсухрена фигура приличаше на привидение под блясъка на горното осветление. Както винаги, от горе до долу беше облечен в бяло.

В бяло, цвета на смъртта.

Мъжете, застанали до бариерата, ахнаха. Ахнаха повече от страх, отколкото от изненада. Дебелия Вон бавно разтърси глава с широко отворена уста — не вярваше на очите си. За миг се забрави, но се обърна и потърси погледа на Червения стълб на Куей Чуан за обяснение.

— Какво, в името на боговете, става, По Лао? Къде е господарят ти? И кой въобще е този?

Но По Лао запази мълчание. Само се обърна с ниско наведена глава към новия си господар с раболепен вид.

— Нашият добър приятел Лу Мин Шао е мъртъв — произнесе Леман, пристъпил крачка напред, сякаш без да забелязва злостната забележка на Вон. — Така че позволете ми да се представя сам. Името ми е Щефан Леман и от два часа съм новият бос на братството на Куей Чуан — обърна се бавно и срещна погледа на Дебелия Вон, от когото го делеше една ръка разстояние. Гласът му беше мек, лицето — спокойно. — Радвам се най-сетне да се срещнем… Дебели Вон — очите му се задържаха върху него за миг, после огледа насъбралите се. — И с вас, чун цу. Радвам се да се срещна с всички. Слушал съм много за вас…

Леман мина покрай Вон И-сун и застана в кръга на 489. Със студено-властен поглед, готов да се бори, ако те се противопоставят на волята му за власт. Без да откъсва очи от тях, Сучек видя как се взряха в него, впечатлени въпреки волята си, може би дори изпълнени със страхопочитание — дори великият Вон И-сун. За миг ги беше завладял с откритата си дързост; никога не би успял със силата на оръжието да спечели уважението им.

Сучек потрепери. Свърши се. Леман, хун мао, узурпаторът, беше станал един от Шестимата. Бос. Един от 489. Един от великите господари на подземния свят.

След време той ще се издигне още. Да, Сучек усети абсолютна увереност в това. След време той ще бъде много повече.

Бариерата беше спусната, корабът — запечатан. Когато осъзна, че е твърде късно, Ким остана неподвижен, вторачен в таблото за полети и в цифрите на часовника; стомахът му се беше свил. С мъка се принуди да тръгне, за да доведе нещата докрай, прекоси бавно голямата зала и се насочи към пулта на охраната в ъгъла.

Младият страж го изгледа и се намръщи.

— Какво обичате?

Ким извади пропуска си за всички нива.

— Трябва да предам важно съобщение — обясни задъхано. — Жизненоважно.

— За кой кораб? — попита стражът, внимателно разгледа пропуска и му го върна, но продължи да го изучава с любопитен поглед, след като ясно видя, че е роден в Глината.

— Меридиан. Южен порт 3.

Пазачът се засмя и тъжно поклати глава.

— Съжалявам, ши Уард, идвате твърде късно. Меридиан вече излетя.

— Знам — нетърпеливо го прекъсна Ким, — но на всяка цена трябва да изпратя съобщението. Ужасно важно е.

— Съжалявам — отново започна пазачът — беше самата учтивост, — просто не е възможно. Не и преди корабът да застане на орбита.

Ким се огледа, зачуди се какво да направи, какво да каже, за да убеди пазача да му помогне. Обърна се и се облегна на бариерата, решен да довери всичко на младия офицер.

— Всъщност истината е, че момичето, което обичам, е на борда на Меридиан. Баща й не иска да се оженим и я изпраща в колониите. Научих го едва преди няколко часа и трябва да говоря с нея, преди да е заминала. Просто трябва.

Младият пазач се отпусна леко назад. Нашивките показваха, че е лейтенант, но по държането му Ким се досети, че наскоро е излязъл от училището за кадети.

— Бих искал да ви помогна, ши Уард, наистина искам, но няма как. По време на предстартовото броене с Меридиан няма връзка. Дори великият танг в този миг не би могъл да се свърже с кораба — не и ако не нареди да се отмени броенето.

— Разбирам — Ким се извърна. Завладя го усещането, че всичко е празно, тъмно и безкрайно като бездънна шахта. Толкова ужасно и унищожаващо, че се усети изпразнен, близо до смъртта.

Беше загубил. Беше я изгубил.

— Ши Уард…

Ким отново се обърна и втренчи невиждащ поглед в него.

— Да?

Младежът заобиколи бариерата. Очите му изглеждаха по-меки отпреди, изпълнени със съчувствие.

— След пет минути ще приключа дежурството си тук. Ако желаете, може да отидем в наблюдателната кула и ще видите заминаващия кораб. А за съобщението… е, може да успея да направя нещо заради вас. Чрез техническия персонал. Максимум петдесет думи, имайте предвид, не мога да гарантирам, че ще пристигне, но толкова мога да направя.

Ким потрепери и сведе глава, усетил прилив на огромна благодарност.

— Благодаря ви — промълви той. — От все сърце ви благодаря.

След двайсет минути, докато гледаше към пламтящата точица, която изчезваше в небето, Ким потръпна и замислено докосна с език горните си зъби. Седем години. Трябва да чака седем години, докато тя стане негова. Още докато си го помисли, знаеше, че ще я дочака. Ще бъде тежко, но той ще издържи. И тогава тя ще стане негова — със или без съгласието на стария. Негова.