Капитан Кайман

Трета глава Дедли-гън

Отново продължиха напред. Последната дневна светлина бързо изчезна и не мина много повече от половин час, когато тъмнината се спусна над обширната прерия и звездите слабо заблещукаха. Малко лунна светлина би била сега добре дошла за ездачите, но тъй като по-късно щеше да затрудни приближаването им към индианците, те бяха доволни, че по това време не се забелязваше ни следа от магическата светлина на нощното светило.

При силната и пронизваща светлина на американските локомотиви можеше да се забележи приближаването им в тази равнинна местност много отдалече. Следователно трябваше да изминат разстояние, по-голямо от разстоянието, на което можеше да се види тя. Ето защо Дик Хамърдъл пришпори кобилата си и останалите го последваха безмълвно.

Най-после той спря и скочи от седлото. Тримата му спътници също слязоха.

— Тъй! — обади се той. — Мисля, че тази преднина ни е достатъчна. Завържете животните и съберете малко суха трева, за да можем да дадем знак на влака!

Последваха нареждането му и скоро събраха купчина суха трева, която можеше да бъде запалена много лесно с помощта на малко посипан барут.

Налягаха на одеялата си и се заслушаха в тишината на нощта, като не откъсваха поглед от посоката, откъдето очакваха появяването на влака. Двамата немци сигурно разбираха много добре какво щеше да става, ала бяха още твърде неопитни в начина на живот на Дивия запад, за да си позволят да нарушат царящото мълчание. Ето защо само гледаха какво правят двамата ловци. Наоколо не се долавяше никакъв звук освен шума, причиняван от пасящите коне; само от време на време се разнасяше тихото, скърцащо шумолене от крилата на излитащите на лов твърдокрили бръмбари. Минутите течаха все по-мъчително.

И ето най-сетне много далеч се показа светлина, отначало едва забележима, но все по-бързо нарастваща.

— Пит Холбърс, какво ще кажеш за онази светулка пред нас, а? — попита Хамърдъл.

— Хм, същото, което вече си помислил и ти, Дик Хамърдъл!

— Това вероятно е най-умното мнение, което си имал през целия си живот, старий Куне! Дали е локомотивът, или не, е все едно, сигурно е обаче, че моментът за действие ще настъпи скоро. Хайнрих Мертенс, когато влакът наближи, ще крещиш колкото можеш по-силно, а и ти също, Петер Волф -проклето и мизерно име, може просто да ти разчекне устата! Викайте и вдигайте шум на воля! Останалото е наша работа.

Той взе малко трева, сви от нея дълъг и дебел факел, като го посипа с барут. После извади револвера си от пояса.

Сега наближаването на влака можеше да се забележи и по нарастващия шум, който се засили толкова, че наподобяваше далечния тътен на гръмотевици.

— Пит Холбърс, разпери безкрайно дългите си ръце, разтвори километричните си устни и реви колкото можеш по-силно, старий Куне! Влакът пристига! — извика Хамърдъл, като същевременно погледна загрижено към конете. Те пръхтяха, удряха земята с копита и дърпаха ремъците, с които бяха вързани за колчетата, защото това необикновено явление ги плашеше.

— Петер Волф — по дяволите това чепато име, — внимавай, да не ни избягат животните! Това няма да ти попречи пак да крещиш.

Решителният миг беше дошъл. Влакът наближаваше стремително, като хвърляше пред себе си ослепителен конусообразен сноп светлина. Хамърдъл доближи револвера до факела и натисна спусъка. Барутът пламна веднага и подпали изсъхналата трева. Ловецът започна да размахва силно факела, докато се разгоря добре, и се затича към влака, осветен целия от колебливата светлина на пламъците.

Машинистът положително бе забелязал моментално този сигнал през предпазното стъкло, защото веднага след размахването на факела се разнесоха няколко къси, бързо повтарящи се изсвирвания; почти едновременно с това спирачките влязоха в действие, колелата заскърцаха и застенаха, а дългата редица на вагоните прелетя покрай четиримата мъже с оглушителен грохот. Те се затичаха след влака, чиято скорост видимо намаляваше.

Ето че най-сетне той спря. Дебелият Хамърдъл премина бързо покрай вагоните към локомотива, без да обърне никакво внимание на навеждащите се от прозорците железничари. Малко преди това беше грабнал набързо едно одеяло от земята и сега предвидливо го хвърли върху фара на машината и извика силно:

— Изгасете светлините, затъмнете влака!

Светлините изчезнаха веднага. Служителите във влаковете на Пасифика са хора с голямо присъствие на духа. Те предположиха, че този вик си има своята основателна причина, и се подчиниха моментално.

’Sdeath! — извика един глас от локомотива. — Човече, защо закриваш светлините? Кой си и какво означава този огън?

— Кой съм и кой не съм, е все едно, сър — отвърна предпазливият трапер, — пред нас има индианци и ми се струва, че са разместили релсите!

— Проклятие, пак ли?! Човече, как ще ви се отблагодарим?!

Някой скочи на земята, стисна ръката на Дик и нареди да отворят вагоните.

За една минута ловците бяха наобиколени от тълпа любопитни хора и се учудиха на значителния брой пътници, които слязоха от купетата, за да се осведомят относно причината за спирането на влака.

Хамърдъл разказа накратко всичко и предизвика не малко възбуждение.

— За съвсем кратко време това е третият път — каза инженерът, — за трети път се осмеляват да нападнат и ограбят влака, и то на едно и също място, и все същите проклети огелаласи, това най-сатанинско племе на сиусите, чиято враждебност и диващина могат да им се избият от главите само с някой добре прицелен куршум. Но днес са си направили погрешно сметката и ще им платим цялата сума накуп! Сигурно са си мислили, че както обикновено във влака пътуват само пет-шест човека заедно с голямо количество стоки. За щастие сега превозваме неколкостотин работници за строежа на мостове и тунели горе в планините, а почти всички от тези храбри хора имат оръжие, така че цялата работа няма да е никак трудна и ще ни достави само известно удоволствие.

Той се качи пак в локомотива, за да изпусне излишната пара, която заизлиза през винтилите с шумно свистене и бързо обви машината в бял облак. После скочи отново на земята, за да огледа хората, които имаше на разположение. Обърна се към Дик:

— Човече, кажи ми най-напред как ти е името! Трябва да знам на кого дължим това щастливо предупреждение.

— Името ми е Хамърдъл, сър, Дик Хамърдъл и така ще си остане до края на живота ми!

— Добре! А този другият?

— Все едно е как се казва, но понеже случайно си има име, няма никому да навреди, ако ви го кажа. Нарича се Пит Холбърс, сър, и е юначага, на когото може да се разчита.

— А другите двама — този тук и онзи при конете?

— Тези двама мъже са от Джърмани, отвъд океана, сър, и се казват Хайнрих Мертенс — Хари би звучало далеч по-добре — … и… отвратително проклето име — Петер Волф! Хич и не изговаряй тези две думи, сър, защото ще си счупиш врата!

— Well! — засмя се инженерът. — Не всеки език е толкова чувствителен като вашия, мастър Хамърдъл!

— Хамърдъл ли? Дик Хамърдъл? — извика дълбок и силен глас и един човек се провря между стоящите наоколо хора.

— Welcome, старий Куне! Мислех си, че ще те срещна едва в нашия «hide-spot», a ето че се сблъсквам тук с тебе! Каква работа те е изкарала навън?

— Какво ме е изкарало навън, кърнъл, е все едно, но си купих малко барут, олово и тютюн. Дългият Пит ме придружи до мастър Уинкли, нали го знаеш, кърнъл, ирландеца, и оттам доведохме двамина от Джърмани, които много искат да видят Дедли-гън, тоест тебе.

— Дедли-гън! — извика машинистът, като пристъпи към непознатия. — Наистина ли това сте вие, сър?

— Така ме наричат! — прозвуча краткият и прост отговор. Този човек беше среден на ръст, но фигурата му беше извънредно широкоплещеста. Носеше обикновеното облекло на траперите. Стоящите наоколо хора се поотдръпнаха малко назад, когато името му беше произнесено.

— Good-lack, сър, тогава между нас е тъкмо човекът, от когото имаме нужда. Искате ли да поемете ръководенето на цялата работа?

— Защо не, ако всички джентълмени са съгласни? Наоколо се разнесе всеобщ възглас на одобрение. Спокойно можеше да се повери командването на този известен ловец, който така неочаквано се беше озовал сред пътниците. Много рядко го беше виждал някой друг човек освен неговите собствени хора, които беше събрал около себе си.

— Естествено, че ще са съгласни. И така, вземете необходимите мерки колкото може по-бързо! Нямаме време за губене, а и не бива да караме дълго да ни чакат червенокожите господа — каза инженерът.

— Well, сър, нека само преди това да си кажем няколко думи с този човек! Дик Хамърдъл, кой от нашето скривалище е още при вас?

— Никой, кърнъл! Другите са си у дома или са горе в планините.

— Но с вас трябва да има още някой, Дик; така, както ви познавам, едва ли сте хукнали насам, без да оставите при червенокожите някой съгледвач.

— Как съм хукнал е все едно, но ако мислиш Дик Хамърдъл за толкова глупав, че да не помисли за съгледвач, много си се излъгал в него, кърнъл! Там оставихме един, от когото няма по-добър, а именно Винету, апача. Той ни срещна долу при ирландеца и ни предупреди. После проследи дирята на огелаласите и едва преди малко се присъедини отново към нас.

— Винету, апачът ли? — попита машинистът, докато из тълпата преминаха възгласи на задоволство. — Heigh-day, брей, че срещи имаме днес! Този човек самичък струва колкото една ловна група и ако бъде на наша страна, така ще изпратим червенокожите подлеци, че дълго ще има да ни помнят! Къде е той сега?

— Дали е, или не е, остава все едно, сър, но той се е скрил съвсем близо до индианците от лявата страна на насипа. Сигурно нищо не се е променило, иначе щеше да дойде тук да ни съобщи.

— Добре — обади се Дедли-гън, — а сега ще ви кажа моето мнение: да образуваме два отряда, които ще се приближат към индианците откъм двете страни на релсите. Едната група ще водя аз, а другата… хм, сър, ще идвате ли с нас?

— Разбира се! — заяви инженерът. — Всъщност не бива да напускам мястото си, но защо ми са тогава този чифт здрави юмруци, а пък и огнярят е човек на място и може да ме замести за известно време. Няма да мога да издържа в този стар парен сандък, щом чуя да загърмят пушките ви, и затова идвам с вас! — И като се обърна към останалите служители, той продължи: — Вие оставате във вагоните и ще внимавате: понякога никой не може да предвиди какво ще се случи. Том!

— Сър! — отвърна огнярят.

— Ти можеш да управляваш машината. За да не става нужда да се връщаме обратно, ще се приближиш с влака, щом забележиш, че запалваме огън. Но ще караш бавно, колкото може по-бавно и внимателно, защото релсите са повредени някъде! А що се касае до другия предводител, надявам се, мастър Дедли-гън, че няма да предложите тъкмо мен. Ще участвам с удоволствие, но не съм уестман. И така, изберете си някой друг, на когото можете да поверите този пост!

— Добре, сър! — кимна Дедли-гън. — Просто не ми се искаше да ви оставям настрана. Ето тук има един човек, който ще се справи с тази работа не по-зле от мен. Можете спокойно да му поверите хората си; Дик Хамърдъл, какво ще кажеш?

— Какво ще кажа е все едно, кърнъл, но ми се струва, че няма да вземеш грешно решение.

— И аз мисля така! Искаш ли да водиш другата половина?

— Хм, ако мъжете желаят да ме следват, тогава аз с удоволствие ще запълзя пред тях! Карабината ми има нов запас от барут и олово и ще си поприказва доста добре с индианците. Но конете, кърнъл, конете трябва да останат назад: този човек от Джърмани, дето се казва Мертенс, може да ги пази.

— Нямам такова намерение — отвърна той лаконично, — и аз идвам с вас!

— Какво намерение имаш и какво нямаш, е все едно, но ако не щеш да останеш при конете, това може да стори другият, този… Петер Волф — дяволите да го вземат това опако име!

Обаче и той не се съгласи и така със задачата да пази конете бе натоварен един от малкото работници, които нямаха оръжие.

Боеспособните хора бяха разделени на две. Дедли-гън и Дик Хамърдъл застанаха начело на двата отряда. Влакът остана на мястото си, а мъжете тръгнаха напред. След няколко минути над местността легна дълбока тишина; никакъв шум не издаваше, че привидното спокойствие, в което почиваше широката равнина, криеше в себе си подготовката за кървава битка.

Най-напред изминаха значително разстояние изправени, но после, когато наближиха мястото на предполагаемите бойни действия, всички налягаха на земята и запълзяха един подир друг на ръце и крака от двете страни покрай насипа.

— Уф! — прозвуча тихо край ухото на Дедли-гън. — Нека ездачите на Огнения кон останат легнали тук и почакат, докато Винету се върне!

— Винету, ти? — попита Дедли-гън, като се понадигна. -Забравил ли е моят червенокож брат как изглежда бледоликият му приятел?

Винету го огледа, позна го въпреки тъмнината и прошепна с радостен глас:

— Дедли-гън! Хвала на Великия дух, който те е довел днес при апача! Нека той благослови ръката ти, за да се размаха гибелно над главите на враговете ти! На Огнения кон ли язди моят брат?

— Да. Занесох на изток златото, което събрах благодарение на дружбата ми с апачите, и сега се връщам, за да намеря още. Защо моят бдителен брат искаше да отиде някъде, а ние да чакаме завръщането му?

— Душата на нощта е черна, а духът на вечерта е мрачен. Винету не можа да познае приятеля си, който лежеше на земята. Но той видя човека, застанал на онзи хълм, за да наблюдава идването на Огнения кон. Апачът ще отиде да затвори очите на онзи огелала и после ще се върне!

В следващия миг той беше вече изчезнал.

Въпреки нощната тъмнина на странично разположения вълнообразен хълм се различаваше човешка фигура, която се открояваше неясно на звездния хоризонт дори и за острото зрение на един уестман. Значи огелаласите бяха поставили съгледвач, който трябваше да забележи появяването на светлините на влака. За някой бял би било много трудно, ако не и невъзможно да се приближи незабелязано до поста. Но Дедли-гън знаеше какви големи майстори са апачите в безшумното промъкване и беше сигурен, че този огелала щеше да изчезне след кратко време.

Той лежеше плътно до насипа и се взираше напрегнато към поста и ето наистина — след няколко минути до стоящия на пост огелала светкавично се изправи човешка фигура и само след миг двамата изчезнаха на земята! Ножът на апача си беше свършил работата.

Той се върна след известно време; беше се промъкнал около индианците, за да огледа разположението им. Сега разказа на Дедли-гън какво беше видял.

Огелаласите извадили на известно разстояние релсите и заедно с траверсите ги сложили напреки на насипа. Така влакът и пътниците бяха очаквани от страшна участ, ако нямаше кой да ги предупреди. Червенокожите се били разположили малко по-настрана и лежали съвършено безшумно, а още по-надалече се намирали конете им. Присъствието на тези животни правело промъкването откъм тяхната страна почти невъзможно, защото бдителността на прерийните коне е едва ли не по-голяма от бдителността на кучето. Те издават на господаря си приближаването на всяко живо същество чрез страхливо пръхтене.

— Кой ги предвожда? — попита Дедли-гън.

— Мато-си, Мечата лапа. Винету беше зад гърба му, можеше да го убие с томахока си.

— Мато-си? Той е най-храбрият измежду всички сиуси. Не се страхува от никого и сигурно ще ни създаде много работа! Силен е като мечка, а е хитър като лисица. Сигурно е оставил част от хората си навътре в прерията; едва ли всички воини са при него. Всеки умен воин би постъпил така.

— Уф! — Винету издаде това възклицание с дълбок глас в знак на съгласие.

— Нека моят червенокож брат вземе половината от хората ми и се опита да намери резервните сили на Мато-си.

Винету последва това указание, а Дедли-гън прехвърли насипа, промъкна се до Дик Хамърдъл и му каза:

— Само още триста човешки дължини напред, Дик, и ще се озовеш лице в лице с индианците. Разделих моите хора и едната половина изпратих с Винету в прерията, за да…

— Дали си ги изпратил, или не си ги изпратил, е все едно -прекъсна го дебелият шепнешком, — но какво ще правят в прерията, кърнъл?

— Начело на огелаласите е Мато-си…

— Мечата лапа? Zounds! Тогава срещу нас са най-големите храбреци от племето. От вожда може да се очаква да остави в прерията резервен отряд.

— И аз мисля така. Винету ще отреже пътя на този отряд, а аз ще се отправя с останалите хора към конете. Ако ни се удаде да ги заловим или пък да ги разпръснем, червенокожите са загубени.

— Well, well, кърнъл, а Дик Хамърдъл и карабината му ще дадат своя дял, та да можем да натоварим влака със скалпове!

— Ти ще чакаш тук с хората си, докато чуеш първия изстрел откъм нашата страна. Щом индианците забележат, че сме зад гърба им, ще се придвижат към нас и вие ще ги посрещнете. Но, Дик, изчакай спокойно, докато се приближат дотолкова, че да можете да различавате отделните хора. Едва тогава ще започнете да стреляте. Така куршумите ви няма да отидат напразно!

— Не бери грижа, кърнъл! Дик Хамърдъл знае съвсем точно какво трябва да направи. Пазете се само от конете, защото тези индиански мустанги надушват белите от десет мили разстояние!

Дедли-гън се отдалечи предпазливо, а дебелият трапер запълзя назад покрай хората си, за да им съобщи получените указания. Когато се завърна, той се настани до Пит Холбърс, който беше мълчал през последния час. Прошепна му:

— Пит Холбърс, старий Куне, след малко танцът започва!

— Хм, щом ти така мислиш, Дик! Не се ли радваш, а? Хамърдъл понечи да отговори, но… срещу тях, малко встрани, проблесна пламъче, след което последва силен гърмеж, преди Дедли-гън да беше изпълнил намерението си. Някой от следващите го работници беше започнал да стреля, изглежда, по недоразумение.

Огелаласите веднага наскачаха и се затичаха към конете си. Но Дедли-гън притежаваше голямо присъствие на духа; едва беше чул зад гърба си издайническия изстрел и веднага побърза да изпревари последствията от тази безотговорност.

— Хора, напред, към конете! — извика той.

После се втурна към животните с огромни скокове и успя да ги достигне с хората си преди индианците. С голяма бързина бяха изтръгнати колчетата и конете се понесоха из широката савана, като пръхтяха и цвилеха.

Първите индианци се стъписаха от изстрелите, които ги посрещнаха. Конете им бяха избягали, в царящата тъмнина те не можеха да видят, че противниците им са малко на брой. Няколко секунди останаха така напълно неподвижни и безпомощни, изложени на изстрелите на белите. Но тогава се разнесе силният глас на предводителя им. Те се обърнаха и се втурнаха назад, за да потърсят прикритие от другата страна на насипа и да се посъветват какво да правят.

Обаче едва бяха достигнали железопътния насип, само на няколко крачки пред тях изникна като изпод земята тъмна линия; отблясъците от над петдесет пушки осветиха за кратък миг нощта, а воплите на улучените доказаха, че отрядът на Дик Хамърдъл се беше целил добре.

— Изпразнете всички цеви и след това атакуваме! — извика храбрият шишко, изстреля и втората цев на карабината си, захвърли я, защото сега му беше безполезна, измъкна светкавично изпод дългата си ловна дреха томахока си, тази страшна бойна секира на Запада, и се втурна заедно с Пит Холбърс и най-смелите работници към скованите от уплаха индианци.

Изненадани от неочакваното нападение, червенокожите изгубиха самообладание. Тъй като враговете им бяха пред и зад тях, оставаше им само един изход — да бягат. Отново проехтя силният глас на Мато-си и веднага след това всички индианци изчезнаха. Бяха се нахвърляли по земята между нападателите и се опитваха да се измъкнат, като пълзяха между тях.

— Хора, на земята и вземете ножовете си в ръка! — прогърмя гласът на Дедли-гън и той се затича към изоставения от индианците лагер. Предполагаше, че са събрали достатъчно количество различен горивен материал, за да имат необходимата светлина, в случай че планът им успее. И не се беше излъгал. Имаше натрупани няколко големи купчини суха трева и клони. Запали ги с помощта на барута. Нощта отстъпи пред пламъците и на светлината той видя голямо количество оставени копия и одеяла. Те бяха добре дошли за поддържане на огъня. Той предостави тази грижа на неколцина притичали работници и се върна на мястото, където нощната атака се беше разбила в множество ужасяващи единоборства.

Групата на железопътните работници се състоеше по понятни причини най-вече от хора, чиито сили бяха изпитани в житейските бури, ала едва ли някой от тях можеше по-продължително време да устои на начина на воюване на индианците, които можеха при светлината на огъня сега да огледат положението и да забележат, че по численост са напълно равностойни на противниците си. Там, където нямаше неколцина работници срещу един индианец, той със сигурност излизаше победител, така че полесражението постепенно се покриваше с все повече жертви, паднали под мощните удари на томахока.

Само трима от белите притежаваха това оръжие: Дедли-гън, Дик Хамърдъл и Пит Холбърс и скоро се оказа, че при еднакви оръжия в повечето случаи преимуществото беше на страната на по-издръжливите и духовно по-развитите бели.

Сред тълпата индианци се сражаваше Дедли-гън. По осветеното му от колебливата светлина на огъня лице се четеше онова изражение на удоволствие от битката, съществуването на което често се отрича от изтънчените хора, но независимо от това си остава доказана истина. Със светкавични удари на томахока си той се бранеше срещу непрекъснато връхлитащите го индианци, Вече някои от противниците му лежаха в краката му с пръснати черепи.

Настрани от него се виждаха двамина сражаващи се, чийто вид бе доста смешен: въпреки разликата в ръста си, те се биеха, застанали с гръб един към друг; по този начин двамата своеобразни, но опитни ловци прикриваха взаимно тила си. Това бяха, разбира се, Дик Хамърдъл и Пит Холбърс. Ниският Дик, който в своите дрехи правеше всекиму впечатление на неловък човек, показваше наистина котешка пъргавина. В лявата си ръка държеше двуострия си закривен ловджийски нож, а с дясната размахваше тежката бойна секира и се биеше храбро срещу всеки противник. Дългата му връхна дреха, която беше шев до шев и кръпка до кръпка, обезвреждаше напълно всички удари с нож, отправени към него. Високият Пит беше застанал зад гърба му и размахваше дългите си ръце като някой полип, който протяга опасните си пипала, за да докопа плячката си. Тялото му, което, изглежда, се състоеше само от кости и сухожилия, показваше изключителна сила и издръжливост. При него томахокът се спускаше от двойна височина; ръцете му достигаха по-надалеч от ръцете на всеки друг, а огромните му стъпала не се помръдваха от мястото си нито на сантиметър; който се приближеше до него дотолкова, че да може да го спипа, работата му беше спукана. Заради този начин на водене на боя, допрели гръб о гръб, за да се прикриват взаимно, двамата бяха получили прозвището «обърнатите тоустс». Както е известно, «тоуст» означава препечена филия, която се намазва с масло и прилепена към друга, прави цял сандвич. Хамърдъл и Холбърс обръщаха един към друг гърбовете си по време на бой, тоест опаката си страна; оттам идваше и името им — «обърнатият сандвич».

И още двама бели правеха впечатление — двамата немци. Те бяха грабнали томахоките на паднали индианци и ги въртяха с такава лекота и сигурност, като че ли имаха специална подготовка във воденето на бой с това оръжие.

И между работниците имаше достатъчно смелчаци, които създадоха големи затруднения на индианците; червенокожите и без това не обичат да се бият гърди срещу гърди с някого. Вече победата явно клонеше към белите и обръчът около червенокожите се стягаше все повече и повече, обаче откъм прерията се разнесе гръмотевичен тропот, който бързо наближи. Дедли-гън се оказа прав: Мато-си, умният вожд на огелаласите, бе оставил сред саваната значителен брой от воините си, които долетяха на конете си със свежи сили и моментално битката взе друг обрат. Сега дотичаха и вече избягалите индианци, окуражени от видимия обрат, и така нападението на ловците и работниците се превърна в отбрана, която с всяка изминала минута изглеждаше все повече обречена на неуспех.

— Обратно зад насипа! — заповяда Дедли-гън, проправи си път с няколко мощни удара и така даде личен пример за изпълнение на собственото си нареждане.

За Пит Холбърс бяха необходими само няколко крачки, за да се озове до него. Дик Хамърдъл измъкна револвера си едва сега и изстреля всички куршуми от него, за да си проправи път, след което се затича към насипа. Вече почти го беше прехвърлил, когато се спъна, преметна се презглава и се отърколи по отвъдната страна на насипа право в краката на Дедли-гън. Скочи отново на крака и заразглежда предмета, който държеше в ръка. Беше паднал върху него, сграбчил го бе неволно и го беше задържал. Приличаше на стара цепеница.

— Пушкалото ми, наистина, моето пушкало, което бях захвърлил преди малко! Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, старий Куне? — извика той зарадвано.

— Щом ти мислиш, Дик, че е добре да…

Не можа да довърши изречението си, защото огелаласите ги бяха последвали и битката започна отново. Огнените езици осветяваха и терена зад железопътния насип, като разкриваха една сцена, която, изглежда, щеше да завърши с гибелта на белите. Вече предводителят им се канеше да ги посъветва да потърсят спасение в тъмнината, когато в гръб на индианците се разнесоха изстрели и между тях се врязаха група мъже, размахвайки високо вдигнатите си оръжия.

Това беше Винету със своя отряд.

Тъй като тъмнината не му беше позволила да открие някакви следи, неговото търсене на предполагаемата засада не бе имало успех. След като бе забелязал пламъците и заключил, че присъствието му на мястото на бойните действия е необходимо, той беше побързал да се върне и сега водеше в последния момент подкрепления, решителни за изхода на битката.

Сред най-гъстата тълпа от сражаващи се хора стоеше Мато-си, вождът на племето огелала. Яката му широкоплещеста фигура бе облечена в обикновена, светла, щавена ловна риза, която беше изпръскана цялата в кръв; над гърба му се спускаше кожа от прериен вълк, черепът на който красеше главата му. В лявата си ръка държеше извит щит от бизонска кожа, а десницата му въртеше томахока; щом големите му, тъмни и проницателни очи се спираха на някого с изгаряща омраза, в следващия миг той получаваше унищожителен удар и падаше мъртъв на земята.

Той вече си беше помислил, че печели битката, и сам беше дал знак за подемане на триумфалните крясъци, когато се появи Винету. Мато-си се обърна и го съзря.

— Винету, пимо, кучето! — извика той. Очите му запламтяха от дива, смъртна омраза, но вдигнатият му крак се поколеба, а ръката му, приготвила бойната секира за хвърляне, се отпусна. Като че ли видът на неприятеля скова храбростта му и го лиши от толкова необходимата предпазливост и присъствие на духа.

Винету също го забеляза и отвърна:

— Мато-си, жабата огелала!

Стройното му, пъргаво и при това толкова силно тяло потъна в тълпата на сражаващите се като във вода, за да се изправи след няколко секунди тъкмо пред Мато-си. Двамата замахнаха едновременно, за да нанесат смъртоносния удар. Двете секири се срещнаха шумно и томахокът на Мато-си изхвръкна строшен от ръката му. Той се обърна светкавично и с големи скокове си запробива път за бягство.

— Мато-си! — извика Винету, без да се помръдне от мястото си. — Нима кучето на огелаласите се е превърнало в страхлива кучка, та бяга така от Винету, апача? Устата на земята трябва да изпие кръвта му, а ноктите на лешояда да разкъсат сърцето и тялото му!

На това предизвикателство противникът му не можеше да не отговори. Той се обърна и се втурна към неприятеля си.

— Винету, слуга на бледоликите! Тук е Мато-си, вождът на огелаласите! Той убива мечката и поваля бизона, догонва елена и смачква главата на змията. Никой още не му е устоял и сега той ще вземе живота на Винету, страхливото куче!

Като изтръгна томахока от ръцете на един от своите хора, той се нахвърли върху апача, който го очакваше прав. Погледите на двамата силни мъже се впиха един в друг с желание за мъст; томахокът на Мато-си се завъртя бързо около главата му, след което се спусна надолу със страхотна сила. Винету отрази ловко удара. Като замахна с оръжието си, той се накани да отвърне на удара, но почувства, че някой го сграбчи изотзад и му попречи. Двама огелаласи се бяха нахвърлили върху него. Той се извърна светкавично, неприятелите му се строполиха на земята под неговите удари, но в това време над главата му отново се извиси томахокът на Мато-си.

Дедли-гън беше забелязал, че приятелят му се намира в опасност. Като разблъска настрани индианците като тръстики, той със скокове си проправи път между тях, сграбчи с двете си ръце предводителя им за врата и кръста, вдигна го високо във въздуха и го запрати със страшна сила на земята. Веднага коленичи над загубилия съзнание индианец и заби ножа си в гърдите му. Щом огелаласите видяха смъртта на вожда си, нададоха ужасен рев и обърнаха гръб в бягство.

Дик Хамърдъл се озова отново до Пит Холбърс; сега двамата неразделни приятели се опитваха да попречат на бягството на огелаласите.

— Пит Холбърс, старий Куне, виждаш ли ги как тичат, а? -извика Хамърдъл.

— Хм, ако ти мислиш така, Дик, тогава ги виждам!

— Дали мисля така, или не, е все едно, но ми се иска… zounds, Пит, я го виж онзи хубавец, дето иска да се измъкне между двамината от Джърмани! Опа, очистиха го!

По-скоро като се търкаляше, отколкото като тичаше, той забърза към мястото, където няколко индианци се мъчеха да минат покрай двамата немци, които се опитваха да ги задържат. Холбърс го последва. Нахвърлиха се върху червенокожите и ги повалиха с прикладите си.

За кратко време бе извоювана окончателната победа и неприятелите, които не лежаха на земята убити или ранени, избягаха. На източния хоризонт се появи приближаващата светлина на локомотива. Огнярят беше забелязал сиянието на огъня, беше го счел за уговорения знак и бе потеглил бавно с влака.

Инженерът, който се беше бил в отряда на Винету, се приближи сега до апача и го попита:

— Ти ли си Винету?

Индианецът кимна утвърдително с глава.

— Нашето спасение се дължи на теб. Ще напиша доклад, който ще отиде нагоре, чак до президента. Тогава възнаграждението няма да се забави.

— Апачът няма нужда от награда. Той обича всички добри хора и ръката му го подкрепя в борбата. Той е силен и богат, по-богат от Великия баща на бледоликите. Не се нуждае нито от злато, нито от сребро, нито от имот, нито от стоки. Той не взема, а раздава. Хау!

Влакът спря пред разрушените релси.

— Дявол да го вземе, сър — извика скочилият от локомотива огняр на своя началник, — трябва да сте имали голяма работа тук. Бога ми, било е цяла касапница!

— Имаш право, горещо беше тази вечер и аз получих малка дупчица тук, както можеш да видиш. Но сега преди всичко сваляй инструментите да оправим релсите, та час по-скоро да можем да продължим! Погрижи се за това! Аз ще огледам нашите загуби.

Той се накани да се отдалечи, когато съвсем близо до него измежду високата трева край насипа светкавично се изправи тъмна човешка фигура и се втурна край него. Беше един от огелаласите, който досега не беше намерил удобен случай да избяга и се беше скрил, за да изчака благоприятен момент.

Работникът, останал да пази конете, беше последвал естествено влака и сега беше спрял с животните близо до вагоните. Индианецът се завтече към него, понеже конете му даваха надежда за спасение, изтръгна от ръката му поводите на един от тях, скочи в седлото и се накани да препусне.

Хамърдъл беше забелязал бягащата фигура на червенокожия още в първия миг. Той извика на неразделния си приятел:

— Пит Холбърс, старий Куне, виждаш ли как бяга червенокожият? По дяволите, отива към конете!

— Ако мислиш, Дик, че ще пипне един от тях, то аз нямам нищо против, защото човекът, който ги държи, ми изглежда твърде зелен.

— Дали изглежда зелен, или не, е все едно, защото… Пит Холбърс, виж — той му изтръгна поводите от ръката и скача на коня, той… good lack, ами това е кобилата ми, нея възседна! Е, момчето ми, това е най-умното хрумване през целия ти живот, защото сега ще имаш щастието да си поговориш с карабината ми!

Индианецът наистина се беше хвърлил върху старата кобила и заби петите си в хълбоците й, за да изчезне колкото може по-бързо. Обаче си беше направил криво сметката, защото Дик Хамърдъл пъхна в уста свития си показалец и изсвири пронизително. Послушното животно веднага се извъртя и се понесе в галоп право към господаря си въпреки всички усилия на индианеца. Сиусът не видя никакъв друг начин за спасение, освен овреме да скочи, обаче дебелият трапер вдигна карабината си, изстрелът изтрещя и индианецът се строполи на земята с куршум в главата.

— Видя ли, Пит Холбърс, какво добро добиче е кобилата ми? Иска ми се да знам дали и без нея щеше така щастливо да отиде в своите Вечни ловни полета. Какво ще кажеш ти?

— Нямам нищо против, Дик, ако мислиш, че си е избрал правия път. Няма ли да вземеш скалпа му?

— Дали ще го взема, или не, е все едно, но непременно трябва да бъде свален!

За да стигне до падналия червенокож, той трябваше да мине покрай двамата немци, които стояха един до друг и си почиваха от напрежението на битката.

— Капитане, да не се казвам Марк Летрие, ако това не беше касапница, каквато може да се преживее само в Дивия запад! — Тези думи бяха изговорени на френски, но траперът се беше вживял твърде много в току-що случилото се, за да им обърне повече внимание в момента.

След като беше взел скалпа на убития и се върна отново до спрелия влак, той видя Дедли-гън, застанал близо до двамата немци.

— Дик Хамърдъл — попита го той, — не беше ли срещнал тези двама немски джентълмени при мастър Уинкли?

— Well, така е, кърнъл.

Държаха се добре и ти правят чест. Но защо си ги взел със себе си? Нали знаеш, че не обичам да виждам между нас нови физиономии.

— All right, сър, но единият от тях, Хайнрих Мертенс, каза, че си му бил чичо.

— Негов чичо ли? Да не си полудял?

— Хм, дали съм полудял, или не, е все едно, но малко се поспречкахме и острието на ножа ми беше вече опряло в гърлото му, когато заяви, че едва ли ще бъдеш благодарен, ако стоманата понавлезе малко по-дълбочко под кожата му. Разбери се сам с него, кърнъл!

Прочутият tracker се приближи към немците и попита:

— Дошли сте отвъд океана от Германия, а? Така ми казаха.

— Да — отвърна Мертенс.

— Какво търсите в прериите?

— Чичо, и още ме питаш? — гласеше отговорът на немски. Дедли-гън отстъпи крачка назад.

— Чичо ли? Нямам никакъв роднина с името Мертенс — заяви той учудено.

— Това е вярно! Но така се нарекох, защото не знаех дали ще ти е приятно да чуеш името Тиме. Касае се за пари, за много пари, както беше писал ти. В такъв случай човек трябва да е предпазлив и затова приех друго име.

— Тиме… Възможно ли е това да си ти, Хайнрих?!

— Не само е възможно, ами и действително, чичо. Ето и писмото ти, в което пишеш, че трябва да дойда. Другите книжа можеш да прегледаш и утре!

Той бръкна под дрехата си, измъкна грижливо запазен лист хартия и му го подаде. Старият ловец хвърли поглед на редовете при все още силната светлина на огъня, после притисна Мертенс до гърдите си, като извика:

— Истина е! Боже, благослови очите ми да имат възможността да погледнат един мой близък човек! Как е баща ти? Защо не ми писа? Нали му изпратих адреса в Омаха?

— Да, но в същото писмо ти описа и целия път нагоре по Арканзас до форт Гибсън, до къщата на ирландеца Уинкли и още по-нагоре на запад до мястото, където си на лагер за по-продължително време заедно с група от твоите уестмани. Тъй като си помислихме, че можеш да напуснеш това място, решихме, че е най-добре самият аз да тръгна на път и да ти предам писмото на баща ми. Утре рано, щом се съмне, ще ти го дам. Не си ме виждал, откакто си в Америка, и едва ли можеш сега да ме разпознаеш, но затова пък аз познавам толкоз по-добре твоята доброта, с която по-рано помагаше на родителите ми, а сега пък покани мене да дойда при теб.

— Well! Радвам се, че така скоро си последвал поканата ми. Намерих злато в планините Бигхорн и исках да ви го дам, понеже не ми трябва. Но изпращането му е много несигурна работа и точно затова пожелах да дойдеш лично при мен. Това, което искам да ти дам, е цяло богатство за вас и се надявам да ви донесе щастие. Но ти не си сам. Кой е спътникът ти?

— И той е немец. Казва се Петер Волф и имаше голямо желание да дойде в Дивия запад. Затова тръгнахме заедно.

— Добре! Ще говорим и по-нататък за нашите работи, скъпи Хайнрих. Но сега нямаме време за това. Нали виждаш, че и другаде имат нужда от мен.

Именно в този момент се разнесе гласът на машиниста, който подканяше хората да тръгват; неочакваният престой бе довел до голяма загуба на време, която трябваше да бъде наваксана.

Мъртвите и ранените бели бяха качени във вагоните, а разхвърляните оръжия бяха събрани. Пътниците благодариха сърдечно на спасителите си и тъй като релсите бяха вече поправени, влакът можеше да продължи пътуването си. Останалите гледаха подир него, докато светлините му изчезнаха в далечината.

Сега трябваше да се реши въпросът, дали да останат да лагеруват през нощта на същото място, или не. Можеше да се очаква, че разпръснатите огелаласи ще се съберат и ще се върнат на мястото на битката. Това беше опасно и ето защо решиха да тръгнат на път и да пренощуват на някое по-отдалечено място, където нямаше опасност от нападение на индианците. Дедли-гън яхна един от заловените коне и всички потеглиха.

Докато старият трапер беше разговарял с «племенника» си, Хамърдъл стоеше наблизо и чу почти всичко. Сега, когато мястото на нападението беше вече далеч зад гърба на ездачите, той издебна един момент, когато племенникът не беше близо до чичо си, насочи кобилата си към коня на Дедли-гън и му каза, като предвидливо сниши гласа си:

— Ако не ми се сърдиш, искам да ти кажа нещо, сър.

— Да се сърдя ли? Я не говори такива глупости! Какво има?

— Нещо, което сигурно ще вземеш за глупост, сър. Касае се до двамата мъже, които твърдят, че са от Германия.

— Ами и наистина са оттам!

— Дали са оттам, или не са, е все едно, но ми се струва, че не са оттам!

— Глупости! Племенникът ми е немец! Поне това трябва да знам.

— Е, да, но ако наистина е твоят племенник, сър!

— Нима се съмняваш?

— Хмм! Познаваш ли си племенника?

— Не можах да го разпозная, защото, когато го видях за последен път, беше още малко момче.

— Струва ми се, че сега изобщо не си видял него. Немското ти име е Тиме. Защо той не е запазил това име, а се нарича другояче?

— От предпазливост, защото той…

— Знам, знам! — прекъсна го дебелият. — Нали чух каква причина изнамери, но тази причина ми се струва малко несъстоятелна. Я ми кажи той капитан ли е?

— Не.

— Но другият се обърна към него така!

— Тъй ли? Какви ги разправяш!

— Наистина, нарече го капитане, чух го съвсем ясно, дори и с двете си уши. Говореха на френски.

— На френски ли? — попита Дедли-гън учудено. — Това вече наистина ме озадачава!

— Дали те озадачава, или не, е все едно, но мен отначало не ме озадачи. След като чух обаче, че става въпрос за златото ти, тогава у мен се породиха съмнения. Защото другият каза, че се нарича Петер Волф — ужасно име, което може да ти изкълчи езика, — а пред Хайнрих Мертенс спомена, че се казвал Марк Летрие.

— С това име ли се нарече?

— Да. Чух го тъкмо когато минавах покрай тях; успях да разбера думите му, въпреки че говореше на френски. Отначало не им обърнах внимание, защото бързах да взема скалпа на един червенокож; по-късно обаче се сетих отново за тях и ми се видяха подозрителни. Говори ли този Мертенс немски език хубаво и чисто?

— Наистина има някакъв чужд акцент, но вероятно само така ми се струва. Не мога вече съвсем точно да преценявам такива неща, защото изминаха много години, откакто съм напуснал Германия.

— Дали си я напуснал, или не, е все едно, но ти казвам, че цялата работа не ми харесва. Като наш предводител те наричаме кърнъл, полковник, въпреки че не притежаваш този военен чин. А защо наричат този Мертенс капитан? Дали е предводител на някакви хора? Кои и какви са те? Едва ли ще са честни хора! Пази се, кърнъл, и не ми се сърди за предупреждението, което правя само от добри чувства!

— И през ум не ми минава да ти се сърдя, макар и да знам, че се лъжеш. Въпреки това ще си отварям очите и ушите. Обещавам ти!

— Well! Иска ми се да се лъжа! Но тъй като не познаваш племенника си лично и се касае за твърде голяма сума, не е излишно човек поне да е предпазлив.

— Обаче той доказа, че е моят племенник.

— С писмото, което ти показа ли?

— Да. А утре ще ми даде и други писма.

— Това не доказва още нищо, защото писмата са могли да попаднат в ръцете му по незаконен път.

— Нима веднага трябва да си мислим най-лошото?

— Дали ще си мислим, или не, е все едно. Аз обаче нямам доверие на тези хора, а ако ти им вярваш, тогава аз ще ги наблюдавам още по-внимателно.

Те прекратиха разговора си, защото в този момент Мертенс отново се присъедини към Дедли-гън. Хамърдъл се отдръпна от тях и приближи коня си до дългия Пит Холбърс, при когото се чувстваше винаги най-добре.

Приблизително два часа след като бяха тръгнали от железопътните релси, те стигнаха до едно място, което беше много подходящо за лагеруване. Имаше трева за конете и вода за хората и животните, както и доста гъст храсталак, който служеше за прикритие. Тук всички слязоха от седлата. Можеха да се чувстват сигурни на това място, защото наистина не беше съвсем тъмно, но не беше и достатъчно светло, за да могат да открият дирите на белите до тук.

Мертенс не беше имал повече възможност да говори насаме с Волф. Сега, когато се канеха да спят, двамата легнаха малко по-настрани от другите, нещо, което, както им се струваше, никому не направи впечатление. Когато помислиха, че останалите са вече заспали, Мертенс пошепна на другаря си:

— Всичко мина чудесно. Дедли-гън ме счита за племенника си. Само веднъж да пипнем златото! Тогава потегляме за Сан Франциско, където би трябвало да се намира сега нашият «L’Horrible»! Ще си върнем пак хубавия кораб и отново ще предприемем някои пиратски набези. Ха, ако този кърнъл знаеше как великолепно ми се удаде да отърва от богатството му неговия брат, бижутера, предрешен като виконт Дьо Бре-тини! И ако знаеше само как племенникът му ми падна в ръцете в Ню Йорк — тъкмо навреме, когато Клерон, тази сатанинска жена, изчезна с парите ни. Но и тя пак ще ми падне в ръцете! Е, и старият трапер не ми изглежда лоша плячка. Ще трябва да ни върне онова, което ни взе мис Адмирал. А надявам се да бъде и повече!

— Сигурно! В качеството си на «мил племенник» сам чу от Дедли-гън какво голямо количество злато е събрал с хората си в планините Бигхорн. Голям късмет беше, че се натъкна на истинския племенник! Обаче направи голяма грешка, капитане!

— Каква?

— Не го пречука.

— Наистина, проявих тогава слабост, но той беше толкова искрен и доверчив. Отговори на всички, ама на всички мои въпроси и с такава готовност ми даде сведения за семейните си отношения, които ми бяха така необходими, ако исках да се заловя с тази работа! И ето на, проявих тази слабост, като задигнах парите и документите му, без да го убия.

— Ако бях на твое място, щях да го обезвредя.

— Той и така е безвреден. — Сигурно те е последвал!

— Не е. Новак е в тази страна, няма никакви познати и което е най-важното, няма никакви пари, нито един-едничък цент! Той е по-безпомощен и по-изоставен и от някое сираче и нито може да ме преследва, нито ще може да ни навреди по някакъв начин. Важното беше, че двамата сме на една възраст и че Дедли-гън никога не ме е виждал. Той наистина мисли… я слушай! Трябва да има някой човек зад нас в храстите!

Двамата напрегнаха слуха си и след известно време доловиха тихо шумолене, което се отдалечаваше от тях.

— Дявол да го вземе! Подслушвали са ни! — прошепна Мертенс на другаря си.

— Така изглежда — отвърна другият също така тихо. — Кой ли е бил?

— Или самият Дедли-гън, или някой от другите. Но ще разбера кой е бил тук.

— По какъв начин?

— Ще се промъкна към Дедли-гън. Ако го няма на мястото му, значи е бил той.

— А ако е бил някой друг?

— Тогава той ще отиде при Дедли-гън, за да му разкаже какво е чул. И в двата случая ще разбера каквото искам да знам. Мътните го взели! Ако тези типове ни заподозрат! Лежи спокойно тук и чакай да се върна!

Той легна по корем на земята и се запромъква ловко и безшумно по тревата към мястото, където беше легнал старият трапер. Дедли-гън лежеше все още там, ала, ето че откъм другата страна се зададе Дик Хамърдъл, като стъпваше тихо по земята. Той се наведе, събуди го и каза:

— Кърнъл, събуди се! Но не вдигай шум! Колкото и тихо да беше изрекъл думите, Мертенс лежеше наблизо и имаше толкова остър слух, че нищо не му се изплъзна.

— Какво има? Какво е станало? — попита Дедли-гън.

— Тихо, тихо, да не чуят онези оттатък! Казах ти, че трябва да внимаваш, сър! Направи ми впечатление, че Хайнрих Мертенс и Петер Волф — дяволски изкълчено име за езика на всеки джентълмен, който не е немец, — и така, направи ми впечатление, че тези двамата си легнаха доста далеко от нас. Това събуди подозрението ми и запълзях натам. Успях да се промъкна толкова наблизо, че главата ми се на мери почти до техните глави и чух шушукането им.

— Разбра ли какво си говореха?

— Дали съм разбрал, или не, е все едно, обаче чух, че този Мертенс не е твоят племенник, а пиратски капитан. Другият се казва Марк Летрие. Мертенс е срещнал истинския ти племенник и му е взел всичко, каквото…

Мертенс не искаше и нямаше нужда да подслушва повече. Беше чул достатъчно и запълзя бързо към спътника си.

— Издадени сме! — прошепна му той. — Взимай пушката си и ме следвай бързо към конете ни! Но тихо, много тихо!

Те забързаха безмълвно между храстите, към малката поляна, където стояха вързани конете. Отвърза ха своите коне и ги поведоха бавно за юздите, докато тропотът от копитата им вече нямаше да бъде чут от лагера. След като се отдалечиха достатъчно и се почувстваха сигурни, те се метнаха на седлата и се наканиха да препуснат. В този момент обаче зад гърба им се разнесе тропот от галопиращи коне. Мертенс заби шпорите си в слабините на животното си така, че то се вдигна от болка на задните си крака, завъртя се и се понесе в бесен галоп, последвано от Волф. Скоро разпознаха двамата ездачи, които ги преследваха и се приближаваха все повече. Мертенс пришпори още повече коня си, ала само на няколко метра зад него изплува приведената фигура на апача. В този момент той вдигна ръката си, която държеше опасното ласо — чу се лекият кратък звук на свистящия из въздуха ремък, последва силно дръпване и Мертенс се строполи с коня си на земята. Зад тях се разнесе вик. Старата кобила на Хамърдъл си беше свършила добре работата. Дебелият се беше навел над падналия на земята Петер Волф и му връзваше ръцете. Дедли-гън и Пит Холбърс се уповаваха на сръчността на двамата преследвачи и ги следваха в бавен тръс. След като се появиха на мястото на схватката, догонените лежаха вече вързани на земята.

— Пит Холбърс, старий Куне, погледни — обади се Хамърдъл — дали този грийнхорн няма да може да се развърже? Здрав ли е ремъкът, а?

— Ако мислиш, Дик, че е достатъчно здрав, аз нямам нищо против. Само махни ласото от коня му, за да не се удуши!

— Дали ще се удуши, или не, е все едно, но тъй като това добиче може да ни потрябва, ще махна ласото!

И апачът беше вече освободил от ласото коня на Мертенс. Последният се намери вързан на земята, преди още да беше могъл да помисли за съпротива. Сега лежеше пред Дедли-гън като някой осъден престъпник.

— Драги виконте и капитане, лош ездач си. Не опитвай този номер отново, защото вместо ласата ще заговорят пушките ни! С това бягство сам се призна за виновен. Сега ще разбереш как наказват следотърсачите! Дик Хамърдъл и Пит Холбърс, предавам ви тези мъже. Най-напред им вземете всички писма и документи от моя племенник! През нощта ще ги пазим на смени. Когато утре рано сутринта тръгнем на път, ще ги вържете здраво за седлата и ще внимавате да ги заведем здрави и читави в нашето скривалище! Лека нощ, чака ни дълъг път, а и индианците могат да ни създадат още твърде много работа! Имаме нужда от сън…