Капитан Кайман

Пета глава Бен Кънинг

Пътуването премина бързо и без неприятни инциденти. В Ню Орлиънс, предишната столица на Юга, настроението на хората беше потиснато. Вълнението и въодушевлението, с което южните щати бяха започнали Гражданската война, се бяха изпарили и сега хората очакваха нетърпеливо скорошното сключване на мира.

Тресков и Тиме размениха досегашните си костюми срещу по-практичното траперско облекло, докато Полтер не искаше да се раздели със своите одежди. После и тримата се снабдиха с необходимите им оръжия и се качиха веднага на първия параход, който тръгваше нагоре по течението на Мисисипи. Той ги закара до устието на Арканзас.

След превземането на Виксбъри Мисисипи бе отново изцяло в ръцете на Севера, така че пътешествието по реката протече без особени преживявания. Пътуването по Арканзас продължи с по-малък параход до форт Гибсън, където те си купиха три здрави коня и напълниха торбите си с голямо количество муниции и хранителни припаси. След това продължиха няколко дни на коне покрай реката, докато стигнаха до малкото поселище, където мастър Уинкли бе издигнал своя «Store and boarding house».

Тресков и Тиме яздеха горе-долу добре. Положението на Петер Полтер обаче беше друго; той заемаше най-неописуеми положения на седлото и постоянно свиваше нагоре краката си, като че ли конят му газеше в рядка кал, която стигаше чак до седлото. Тъкмо той беше попаднал на един опърничав жребец от Дакота, който му създаваше големи главоболия, въпреки че храбрият кормчия бе придобил от предишното си пребиваване в прерията поне толкова сръчност, колкото да не падне на земята. Сега той поиска да слезе от седлото, но конят му, изглежда, не беше съгласен с това — той скочи във въздуха и с четирите си крака едновременно.

— Have care — внимание — attention — хоп, ах, ти, кранта такава! — развика се той ядосано и стовари мощния си юмрук между ушите на коня. — На ти да разбереш, щом си мислиш, че Петер Полтер е някой цирков артист или друго подобно салтомортално същество! Ще ми размахва този звяр опашката си като главния флаг на някой тримачтов кораб и ще ми размахва ушите си, като че ли иска да лови морски раци с тях! Ако ми беше паднала между предната и средната мачта на някой добър презокеански кораб, щях да ти покажа какво представлява добрият кормчия! Grace a dieu — heighday, ето ви на каютата, в която е хвърлил котва мастър Уинкли, ирландецът. Хайде, Петер Полтер, слизай от реята! А тебе, сатанинска кранто, ще вържа тук за оградата така, че да не те отнесе течението навътре в открито море! Слизайте, мастър Тресков и господин Тиме, пристигнахме в търсеното от нас пристанище!

Те скочиха от седлата и вързаха конете си пред оградата. Полтер се заклатушка с такава разкрачена походка, като че ли от ездата го бе хванала морска болест, мина през коридора и през отворената врата и се озова в заведението на ирландеца.

— Good day, стари приятелю! — поздрави той ханджията. -Донеси веднага нещо мокро, иначе ще те прегазя с кила си, страшно съм ожаднял!

Двамата му спътници не се оказаха толкова разговорливи, насядаха мълчаливо и предоставиха на него въведението към запланувания разговор.

— Hola, my good haggler, не познаваш ли вече Петер Полтер? — попита кормчията.

Усмивка образува по лицето на ханджията множество бръчки и той отвърна:

— Още те познавам. Не се забравя така лесно човек, който може да пие като тебе!

— Well done, bien! Само че не можех да повярвам, че имаш такава памет! А помниш ли, когато пихме тук на раздяла с Дик Хамърдъл, Пит Холбърс и още неколцина, но се наложи да остана още два дни, защото останалите изобщо нямаха намерение да изтрезняват!

— Йес, йес, това беше такъв «дринк», какъвто още не бях преживявал и едва ли повече ще участвам в нещо подобно. А къде се губи през това време?

— Бях на изток, после по море, поогледах се насам-натам, а сега се каня пак да прекарам седмица или две при моя приятел Дедли-гън. Налице ли е все още старият трапер, а?

— Струва ми се, да! Така лесно не могат да го пречукат индианците, а и тези, дето са с него, умеят да пазят и себе си, и него. Дик Хамърдъл беше тук неотдавна. И дългият Пит беше с него. После си тръгнаха и ми се струва, че са се натъкнали на червенокожи. Както разправят, огелаласите нападнали влака, но получили порядъчно количество олово и стомана от Дедли-гън и Винету.

— Винету ли? А може ли да видим и ние апача?

— Сигурно — кимна ирландецът, — беше дори тук и така ме сграбчи за гърлото, че за малко щях да се удуша.

— Alas, old friend, сигурно си плавал напреки на курса му!

— Нещо такова! Не го познавах и не исках да му продам муниции, но дяволски криво си бях направил сметката. А искате ли да видите Бен Кънинг?

— Бен Кънинг? Тук на борда ли е?

— Струва ми се, да! Само че отиде за малко из гората и остави коня си зад къщата.

— Lack-a-day, добре се нареждат нещата! А накъде е опънал платната, към Дедли-гън или идва оттам?

— Към него, към него! Бил е известно време долу край Мисури, където има роднини, и сега пак се кани да се изкачи към планините.

— А кога ще вдига котва?

— Какво? Абе я говори като всички свестни хора! Кой може да разбере ужасните ти дрънканици?

— Глупак си ти, цял dull-man, какъвто не можеш намери по света, и такъв ще си останеш! Кога ще тръгва оттук, исках да река.

— Не мога да ти кажа, но няма да кисне цяла вечност при мен.

— Свалил ли е седлото на коня си?

— Не.

— Тогава може би още днес ще хване веслата, а и ние с него! Ханджията, изглежда, наистина хранеше много приятелски чувства към този странен чудак, защото иначе беше мълчалив и въздържан човек и може би от години не се беше впускал в такъв продължителен разговор.

В този момент Тресков реши да зададе въпрос и като бръкна в джоба си, извади една фотография.

— Ще ми кажете ли, дали неотдавна не са наминавали край вас двама души, двама немци, които са се казвали Хайнрих Мертенс и Петер Волф?

— Хайнрих Мертенс и Петер Волф ли? Хм, ще изгълтам всичките си запаси от барут, прахан и огниво, ако това не бяха двамата грийнхорни, тръгнали към Дедли-гън!

— Как изглеждаха?

— Зелени, много зелени, човече, повече не мога да ти кажа. Единият от тях — мисля, че беше Хайнрих Мертенс — ни направи удоволствието да заплаши дебелия Хамърдъл с пушката си за врабчета. Здравата си изпати. Струва ми се, че Дик щеше да му даде да опита няколко сантиметра стомана, ако онзи не беше казал, че е племенник на Дедли-гън.

— Открихме ги! — каза Тресков зарадвано. — А накъде отидоха после двамата?

— Тръгнаха с дългия и дебелия към саваната. Не знам нищо повече.

— Я погледнете тази снимка тук, мастър! Познавате ли този човек?

— Ако това не е Хайнрих Мертенс, можете веднага да ме намажете с катран и да ме овъргаляте в перушина!

След това обаче той направи крачка назад, като че ли ненадейно му бе хрумнала някаква мисъл, и запита с резервиран тон:

— Сър, да не би да търсите този човек?

— Защо?

— Хм! Никой уестман не носи такова изображение в джоба си, а вие изглеждате… изглеждате така фин и излъскан, че… че…

— Е, какво че?

— Че бих искал да ви дам един добър съвет!- поправи той започнатото изречение.

— Какъв съвет?

— Онова, което става при мене, не ме засяга, щом никой не нарушава неприкосновеността на дома ми. Никого не питам и никому не отговарям. На вас ви дадох обяснения, защото пристигнахте с Питър Полтър, иначе нямаше да научите от мен нищо. Но не показвайте вече никому тази снимка и недейте пита за никого, преди да сте били по-дълго време из саваната, преди да сте позаприличали на човек от саваната, иначе… иначе…

— Иначе какво?

— Иначе може някой да ви вземе дори за полицай, за някой детектив, а това често е твърде лошо. Уестманът не се нуждае от полиция, той сам съди онзи, който трябва да бъде осъден, а ако някой се намеси, му показва извития си нож!

Тресков се канеше да му отвърне, когато вратата се отвори и влезе един човек. Петер Полтер скочи веднага щом го видя и се развика:

— Бен Кънинг, стари скитнико, наистина ли си ти? Ела насам и си пийни! Спомням си много добре, че гърлото ти има дяволски голямо отвърстие!

Влезлият беше дребно и слабичко човече, по чието тяло, изглежда, нямаше и половин килограм месо. Той загледа моряка учудено, при което дребното му личице се покри със стотици бръчки и бръчици от неговата усмивка.

— Бен Кънинг? Скитник? Пиене… голямо отвърстие? Хи-хи-хи-хи, къде ли само съм виждал този юначага, струва ми се толкова познат!

— Къде си ме виждал ли? Тук, разбира се, че тук! Понапрегни малко мозъчето си!

— Тук ли? Хм! Не мога така бързо да си спомня. Твърде често съм бил тука и с толкова различни хора, че не мога така бързо да си спомня за някой от цялата тълпа. А как звучи името ти, а?

— Дявол да го вземе, този малчуган седеше до мен тук при мастър Уинкли и така пи, че два дни след това не можа да си помръдне малкото пръстче, а сега ме пита как звучало името ми! А на всичко отгоре бях с него в планините, където ние с Дедли…

— Стоп, приятелю! Хи-хи-хи-хи, сега вече те познах! — прекъсна го дребният човечец. — Не се ли казваш Питър Фолтер, или Молтер, или Волтер, или…

— Полтер, Петер Полтер, кормчия на бързоходния кораб на Съединените щати «Swallow», ако обичаш да си отбележиш! После станах тука за малко уестман и съм…

— Знам, знам! Беше заедно с нас и накрая за малко щеше да ме умориш от пиене. Хи-хи-хи-хи, ама имаш гърло, каквото още не съм виждал, и можеш да пиеш като… като… самия стар Татко Мисисипи. Ами къде беше след това и накъде си тръгнал сега?

— Малко пообиколих света, а сега се каня пак да намина към вас, ако нямаш нищо против.

— Към нас ли? А защо?

— Ето тези джентълмени имат нещо да говорят с вашия капитан или полковник. Ще го намерим ли у дома?

— Мисля, че да. Кога тръгвате оттук?

— Веднага щом е възможно. Ще дойдеш ли с нас, а?

— Нямам нищо против, но да не ме накарате да чакам.

— Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре и за нас. Яж и пий, стара кримка такава, и нека тръгваме!

Пътят, избран от тях, беше абсолютно същият, по който потеглиха Дик Хамърдъл и спътниците му преди няколко дни. Естествено, че следите им вече не можеха да бъдат забелязани.

Петер Полтер, кормчията, вече беше яздил из тези места, само че не можеше точно да си спомни пътя. Обаче Бен Кънинг се оказа толкова по-добър и незаменим водач. Дребното човече, което изглеждаше толкова слабовато, показа сега такава проницателност, издръжливост, пъргавина и такова чувство за ориентиране, че спечели пълното доверие на всички.

Бързаха колкото беше възможно, но Тиме и Тресков не бяха особено добри ездачи, а пък дакотският жребец създаваше толкова много работа на кормчията, че той бе непрекъснато в лошо настроение. Продължиха пътуването си няколко дни, след което стигнаха до железопътната линия, където се бе провело нападението над огелаласите. Беше рано сутринта, когато Бен Кънинг спря внезапно коня си и се загледа съсредоточено в далечината.

— Погледнете, мешърс — извика той, като посочи с ръка напред, — погледнете първо там, във въздуха, а после и към земята. Горе летят гробарите а долу, близо до релсите, седят койоти. Някой е получил последния удар с нож или последния куршум. Елате, нека се огледаме!

Четиримата ездачи подкараха конете си в тръс и достигнаха мястото на сражението. Труповете на убитите лежаха все още там, където бяха паднали; тук-там костите бяха обелени от лешоядите и койотите. Влаковете бяха преминавали покрай това място, без пътниците да бяха обърнали някакво внимание на случилото се. Бен Кънинг огледа педантично всички подробности.

— Lack-a-day — обади се той най-сетне, — тук е имало страхотна битка. Виждате ли релсите? Поправяни са. Червенокожите са искали да нападнат влака, но белите са им попречили. Били са от племето на огелаласите — личи си от татуировката. А тези разцепени черепи — такива удари може да нанася само Дедли-гън, нашият кърнъл. Дик Хамърдъл и Пит Холбърс също са били тук. Ето къде са стояли, както обикновено обърнали гръб един на друг. Личи си от отпечатъците на стъпалата им, които са се врязали дълбоко в почвата. Там са горели огньовете, а отсреща са били вързани за колчета конете на индианците — виждате ли дупките в земята? А тук, елате, оттук продължават следите на белите. Да ги последваме!

След два часа те стигнаха действително до лагера на белите, където Бен Кънинг се огледа внимателно. Внезапно той извика:

— Погледнете, двама са избягали и са ги преследвали! Той водеше коня след себе си и следваше дирята, оставена при бягството на Мертенс и Волф; тя се бе отпечатала толкова дълбоко в земята, че и сега все още можеше да се различи.

— Хелоу, ето къде е бил краят на цялата работа, тук конете им са били съборени с ласа и egad, мешърс, били са двама бели, но не са ги преследвали червенокожи, а трима бели и един индианец. Хи-хи-хи-хи, струва ми се, че познавам отпечатъците от стъпалата им. Нека първата срещната гризли ми смачка мозъчната черупка, ако това не е бил нашият кърнъл с Дик Хамърдъл и Пит Холбърс и… и… наистина, това не е бил никой друг, а Винету, апачът!

Останалите не можеха да се начудят на проницателността и сигурността, с които дребният ловец правеше изводи от обърканите и вече не на едно място изтрити следи.

— Двама бели ли са били преследвани? — попита Тресков нетърпеливо.

— Двама бели, сър, това е сигурно, защото стъпките им тук, където са стояли, са с пръстите настрани, докато индианците ходят с прибрани навътре пръсти. Ей там назад са лагерували. Струва ми се, че на утрото двамата са били вързани на конете си, защото оттук-нататък животните са вървели две по две. Победителите са водили конете на двамата за юздите.

Въпреки че мълчаливите предположения на Тресков бяха твърде близко до истината, той и никой от останалите не можеха напълно да си обяснят станалото. Бяха изказани най-различни предположения, докато Бен Кънинг сложи край на това напразно мъдруване:

— Тръгнали са в посока към скривалището, но съм готов да се обзаложа, че индианците са се събрали и ги преследват. Мешърс, най-добре ще е да продължим по следите!

Тримата се съгласиха и подкараха бодро конете си след дребния ловец.

Едва бе изминал половин час, когато той извика:

— Behold, не бях ли прав? Ето тук отляво и отдясно са се приближили два отряда индианци. Заобиколили са от двете страни мястото на битката, за да открият в каква посока са потеглили белите. Тук, на това място, са се обединили, за да ги преследват. Пясъкът запазва следите дълго време, затова предполагам, че имат преднина от няколко дни. Но нашите коне са добри, а те имат при себе си положително ранени, които не могат да издържат на бърза езда. Може би ще успеем да ги догоним, преди да са достигнали лагера на Дедли-гън.

Отново продължиха напред; изминаха часове и дни, а те продължаваха да следват дирята, която ту ставаше по-ясна, ту отново се губеше по камънаците или меката трева, но Бен Кънинг винаги съумяваше да я открие. Така те достигнаха онази местност, където Арканзас Ривър описва широка дъга към Смоки Хилс и от планините се стичат към нея многобройни потоци.

Откритата прерия постепенно се покри с храсталаци и след това премина във високостеблена девствена гора. Водачът на малката група ставаше с всяка изминала минута все по-предпазлив, тъй като следата, по която вървяха, изглеждаше все по-свежа и зад всяко дърво можеше да се очаква среща с някой индианец.

Ето че изведнъж Бен Кънинг спря и започна да оглежда меката, покрита с мъх земя много старателно.

— Наистина, ето тук от гората излизат следи на бели мъже. Срещнали са се с индианците, без да е имало сражение. Виждате ли, ето в този кръг са стояли предводителите на двете страни и са преговаряли. После калюметът, лулата на мира, е обиколила наоколо; това става ясно от мъничкия остатък от пункса, който е паднал тук на земята полу овъглен. Положително това е била група bushhawkers, които са се обединили с червенокожите, за да открият лагера ни, да го нападнат и да си поделят плячката.

— Милиони дяволи и хиляди моряшки проклятия! — прогърмя гласът на Петер Полтер. — Ще ми се така да ги разпердушиня с моите хубави юмруци, че белите да почервенеят, а червенокожите да побелеят от страх! Ако не ме лъже вятърът, скоро ще трябва да приберем платната си и да хвърляме котва. Но какво ще правим с нашите четириноги превозни средства? Моето направо ми е дошло до гуша; така ме клатушка и люлее насам-натам, че ме боли мозъка и всичките ми двеста тридесет и осем кости заплашват да се смъкнат една по една в ботушите!

Кънинг се засмя на това вайкане на храбрия моряк и отговори:

— Вярвам ти, мастър. Седиш на коня си, като че ли ще правят палачинки от тебе. Разбира се, че не можем да вземем по-нататък животните с нас, само ще ни пречат. Но известно ми е едно място, където можем така да ги скрием, че никой индианец да не ги намери. Елате, мешърс!

Той свърна настрани и се отправи към гората. След мъчително и дълго промъкване между гъстите храсталаци те достигнаха до малка полянка, скътана навътре в гората, където забиха колчетата и вързаха конете си. После отново се върнаха на онова място, където бяха напуснали дирята.

Продължиха да вървят по следите с най-голяма предпазливост, като поразхлабиха ножовете в ножниците си и приготвиха карабините за стрелба. Внезапно Бен Кънинг спря и се ослуша.

— Я чуйте, хора! Това не беше ли пръхтенето на кон. Останалите също застанаха неподвижно и се заслушаха в тишината на девствената гора. Нейде отстрани се разнесе тихо цвилене.

— Или там им е лагерът, или са оставили само животните, за да могат да се придвижват по-бързо напред. Това сатанинско добиче ще ни надуши и ще ни издаде. Трябва да се движим срещу вятъра, който идва от тази посока.

Той легна на земята и запълзя, като описваше широка дъга. Другите последваха примера му. След известно време той им направи знак да избягват всякакъв шум и посочи между храстите към едно открито място, което се простираше пред тях. Там пасяха около тридесет коня, охранявани от двама индианци.

— Виждате ли червенокожите негодници, мешърс? Имам голямо желание да ги накарам да опитат ножа ми и да разгоня конете по четирите посоки на света, хи-хи-хи-хи! Само че не бива. Не трябва да се издаваме. Напред! Необходимо е да ги настигнем колкото може по-бързо, но не по следите, а отстрани.

Дребният ловец се запромъква между гъсталака с безшумността и сръчността на змия. Пътят беше ужасно труден. Изминаха часове. Нощта започна да настъпва под широките корони на дърветата много по-рано, отколкото навън, в откритата прерия. Ставаше все по-трудно да се придържат към определената посока. Ето че Кънинг вдигна глава и задуши въздуха с широко разтворени ноздри.

— Мирише на огън и пушек. Разположили са се на лагер. Напред, но тихо, много тихо, защото сме съвсем близо до тях!

Сега храстите вече изчезнаха и гигантските стволове на дърветата се издигаха свободно нагоре към зеления свод като колоните на огромна катедрала. Четиримата мъже пълзяха по корем от едно дърво до друго, като търсеха прикритие зад дебелите стволове, докато се уверят, че никой не ги е забелязал и че близката околност все още не крие никаква опасност за тях.

Така стигнаха до ръба на един «gutter», както пионерите в Дивия запад наричат остроръбестите долчинки, които често се срещат в девствените гори, тесни, дълги и дълбоко пресечени. Кънинг внимателно приближи главата си към ръба и погледна надолу. Точно под тях на дълбочина от около петнадесетина метра гореше огън, около който седяха тридесетина червенокожи и бели мъже, а малко настрани от тях, зорко наблюдавани, лежаха три човешки фигури, чиито крака и ръце бяха вързани.

— At length, ето ги! — обади се тихо дребният трапер. — А те и не подозират, че тук отгоре ги зяпаме така великолепно, хи-хи-хи-хи! Но кои са онези тримата там? Мешърс, да се промъкнем още малко напред, ей до онези папратови храсталаци; оттам ще можем да видим лицата им!

Гъстите папратови листа растяха до самия ръб на долчинката и им даваха възможност да се прикрият толкова добре, че бе невъзможно да бъдат забелязани.

— Zounds — прошепна Кънинг, след като отново бе хвърлил поглед надолу, — това е нашият кърнъл заедно с Пит Холбърс и Дик Хамърдъл. Нападнали са ги и са ги пленили!

— Дедли-гън ли? — попита кормчията, като провря главата си между широките листа — Heavens — vraiment — наистина! Бен, да скоча ли долу да ги измъкна с помощта на двата си юмрука от това неприятно положение?

— Почакай още малко, приятелю, да видим най-напред какво ще става тук! Не виждаш ли, че тези подлеци са се скупчили така наблизо само за да решат съдбата на пленниците си? Онзи чернобрад ловец ръководи съвещанието и огелаласите са се съгласили с това, следователно вождът им трябва да е паднал убит край железопътния насип. Вижте, вече приключиха и предводителят им става!

И наистина беше така. Един от белите ловци, който по всяка вероятност беше техният предводител, се изправи и се приближи към пленниците. Той развърза ремъците около краката им и им направи знак да станат. След това им каза със заповеднически тон:

— Чуйте какво се реши за съдбата ви! Ти си Дедли-гън, предводителят на ловците, които имат нейде тук из гората тайно скривалище, нали?

Заговореният кимна утвърдително.

— Ти си убил Мато-си, вожда на тези храбри червенокожи? Отново последва същото кимване.

— Хората казват, че си донесъл от планините голямо количество злато и си го натрупал в скривалището си. Вярно ли е?

— Много злато!

— И че си складирал няколко хиляди бизонски кожи?

— Уел, мастър, добре си информиран.

— Тогава слушай какво имам да ти кажа: тези червенокожи мъже искат смъртта на всички ви. Вярно е, че им дадох съгласието си, но познанията им по английски не са достатъчни, за да следят думите ми, затова ще ви направя едно предложение.

— Говори!

— Ще ни заведеш до вашето скривалище, ще ни дадеш златото и кожите, а след това всички сте свободни!

— Това ли е всичко, което искаш от нас?

— Да. Решавай бързо!

— Изглежда, че си слушал дяволски малко за Дедли-гън, мастър, иначе нямаше да ми правиш такова гламаво предложение. Съюзил си се с червенокожите негодници само заради златото ми. Един бял в съюз с червенокожи срещу бели; много по-голям подлец си и от тях. Нека бъде проклето името ти во веки веков! Или наистина ме смяташ за толкова глупав да ти повярвам, че след като получите онова, което желаете, ще ни освободите?

— Ще удържа обещанието си и ти забранявам всяка обидна дума!

— Можеш да го разправяш на някой грийнхорн, но не и на мене! Много добре знаеш, че ще използвам свободата си, за да те изправя пред дулото на карабината си и да си възвърна ограбеното. Застреляй ни, ако имаш нужната смелост!

Сигурно Дедли-гън беше разбрал, че може да се държи така смело. Докато говореше, погледът му беше огледал ръба на падината бързо и изпитателно, след което също така бързо се бе отместил. По устните му заигра едва забележима усмивка на задоволство.

Този поглед не беше убягнал от внимателното полицейско око на Тресков, той се взря насреща към мястото, което бе привлякло вниманието на Дедли-гън, и трепна неволно.

— Погледни насреща- пошепна той на Бен Кънинг, който лежеше до него, — виждам главата на един индианец! Дребният ловец последва указанието му и тихо каза:

— Good-lack, Бога ми, това е Винету, апачът! Предполагах, че ще се появи, нали е бил заедно с нашия кърнъл! Не е бил пленен и ги е последвал, за да ги освободи. Трябва да му дам нашия сигнал!

Той доближи едно листо до устните си и след малко се разнесе песента на американски щурец. Звукът не можеше да събуди подозрението на враговете им, защото този вид щурец се среща твърде често. Обаче Винету погледна учудено към тях, след което изчезна. И тримата пленени ловци бяха наострили слух, но не се издадоха нито с някое движение, нито лицата им промениха изражението си.

— Да ви застрелям ли? — попита онзи, като повдигна рамене. — Какво си въобразяваш! Ще трябва да ви предам на индианците, а те ще ви вържат на кола на мъченията. И без това ще вземем златото и кожите. Само дяволът би ни попречил да намерим някоя следа от хората ти. И така, вразуми се, мастър, и кажи да!

— И през ум не ми минава такова нещо! Не мога да приема никакъв подарък, дори това да е животът ми, от човек, който напада братята си от засада и после ги продава на враговете им; не мога да приема нищо от човек, който се представя за мой племенник, а после ни напада! Мастър, ти си подлец, запомни това!

— Дръж си езика зад зъбите, иначе ще го изрежа с ножа си, преди да съм те предал на червенокожите!

— Докажи, че си по-добър, отколкото те мисля! Върни ни оръжията и нека се бием, ако имаш смелост — трима срещу тридесет!

— Не е необходимо, мастър, и без борба ще ви светим маслото. А що се касае до думата «подлец» и кому тя приляга, няма да спорим сега! И така, накратко: приемаш ли предложението ми, или не?

— Не!

— А другите двама?

— Хм — обади се Дик Хамърдъл, като присви презрително малките си очички, — дали го приемаме, или не, е все едно, но нищо хубаво не те чака, повярвай ми. Ако ръцете ми бяха свободни, а юмрукът ми стискаше карабината, тогава дяволите щяха да те вземат! Или си на друго мнение, Пит Холбърс, старий Куне?

— Дик, ако ти мислиш, че трябва да го вземат — отвърна дългият, — то аз нямам абсолютно нищо против!

— Well done — отвърна онзи долу с гневни пламъчета в очите, — тогава нека червенокожите ви набучат на кол и ви пекат колкото си искат!

Белият седна при индианците, за да им съобщи резултата от преговорите.

Междувременно под закрилата на папратовите листа се бе състоял тих, но много развълнуван разговор.

— Значи онзи, който говори сега, е вашият кърнъл? — обърна се Тиме към Бен Кънинг.

— Да, сър, твоят чичо, ако е вярно онова, което ми разказа.

— Той е, можеш да ми вярваш. Прилича така много на баща ми, че не остава място за съмнение. А сега, когато го срещам най-сетне, той е загубен! Няма ли начин да го спасим, Бен?

— Слушай, сър, ако си мислиш, че ще изоставя моя кърнъл в беда, тогава значи не ме познаваш. Мешърс, мога ли да разчитам на вас?

Останалите кимнаха безмълвно. Обаче Петер Полтер се обади:

— Да не мръдна оттук и да умра от глад като останки от стар кораб, ако не пипна онзи подлец, дето говори долу с Дедли-гън, и не го направя на каша! Но, мистър детектив, я извади онази фотография от торбата си! Има достатъчно светлина от огъня, за да й хвърля един поглед! Нека на място ме обърнат с кила нагоре, ако физиономията му не прилича на снимката!

— Нямам нужда от фотографията, Петер. Той е. Веднага го познах — отвърна Тресков. — Я огледайте внимателно негодниците, господин Тиме, не са ли Мертенс и Летрие?

— Те са! Всяко съмнение е изключено. Така близо сме до целта, но ще ни се измъкнат!

— Не бързай, сър! — отговори Кънинг. — Дедли-гън чу сигнала ми и знае, че наблизо има кой да му помогне. Само да са му свободни ръцете и ще видиш какво ги очаква тези гадове!

Зад тях се разнесе тихо шумолене. Гъвкавата фигура на апача се появи.

— Винету чу щуреца и разпозна лицето на Бен, приятелят на неговия бял брат. Винету ще се промъкне в падината и ще освободи приятелите си от ремъците. Нека след това моите братя се спуснат бързо в долчинката и се нахвърлят върху белите и огелаласите, а после да последват Дедли-гън към вигвама му!

Както се беше появил Винету, така и изчезна. Четиримата мъже наблюдаваха внимателно неприятелския лагер и бяха готови всеки миг да започнат нападението.

В този момент Мертенс стана отново, а заедно с него наставаха и всички бели и червенокожи. Но преди да беше изрекъл и дума, една тъмна фигура изскочи измежду близките шубраци и се озова светкавично при пленниците. Това беше Винету.

Три движения с ножа — и ръцете им бяха свободни; отгоре се разнесоха четири изстрела и после още четири. Дедли-гън нямаше време да наблюдава по-нататъшното развитие на събитията. Той изтръгна томахока от най-близко застаналия до него индианец и се втурна между смаяните си неприятели.

— Come on, удряй, удряй! — разнесе се гласът му, докато Винету поваляше край него огелаласите като тръстики.

— Пит Холбърс, старий Куне, виждаш ли онзи юначага, който ми отмъкна карабината? — извика Дик Хамърдъл триумфиращо. — Ела, трябва да си я взема-

Двамата неразделни приятели започнаха да си проправят път напред, докато дебелият успя отново да си възвърне своята любима цепеница. Петер Полтер, кормчията, беше връхлетял като лавина върху изплашените противници. Искаше да изпълни обещанието си. Сграбчи предводителя им с мечите си лапи за врата и бедрото, вдигна го високо във въздуха и го запокити на земята със страшна сила.

— Bounce, готово! Сега по-нататък, хора, удряйте, сечете, мушкайте, стреляйте по тях, изхвърлете ги зад борда, та да се удавят, сплескайте ги на пита, ура — ура!

Неприятелите им бяха трикратно по-многобройни от тях, но изненадата ги бе поставила в неизгодно положение. Ето защо, преди още да помислят за съпротива, половината от тях лежаха вече на земята. Както и през онази нощ на нападението край железопътния насип, томахокът на Дедли-гън вилнееше между неприятелските редици. Винету повали не по-малко врагове, а сред най-гъсто счепкалите се противници бяха застанали гръб до гръб Дик Хамърдъл и Пит Холбърс — «обърнатият сандвич». Кормчията фучеше из долчинката като побесняла фурия, дребният Бен Кънинг пък се беше скрил в храсталака при изхода й, като с изстрелите си отблъскваше всеки опит за бягство.

Тресков и Тиме още от началото на сражението бяха насочили цялото си внимание към Мертенс и Волф. Тресков беше измъкнал резервните си ремъци и бе направил от тях примка.

— Последвайте и вие примера ми! Изстрелите ни ще ги сплашат. Аз ще се заема с виконта, а вие със слугата му. Преди да помислят за съпротива, примките трябва да са на вратовете им, а те да се намерят на земята в безсъзнание!

Този съвет на полицая се оказа полезен. След няколко минути нападателите бяха победители. Мертенс, който беше запратен на земята от кормчията и Волф бяха вързани. Почти всички неприятели лежаха мъртви на земята; бяха успели да избягат само един бял и няколко индианци.

Не беше в характера на Дедли-гън да разпитва много-много как се е стигнало до неочакваното им освобождаване, още повече че сега трябваше да се възползват от победата си.

— Хора, напред, към конете! — извика той. — Да не ги изпуснем! Индианците са оставили постове при животните. Ще трябва да се справим с тях. Но не е необходимо да идват всички. Някои от вас могат да останат тук.

Той бързо изчезна с неколцина от хората, а Тресков, Тиме и кормчията останаха при пленниците. Насядаха на земята. Положението им в никакъв случай не беше безопасно, защото избягалите червенокожи можеха да се върнат и да си отмъстят с изстрели от сигурно разстояние. Обаче нищо не се случи. Те се вслушваха напрегнато в тишината на нощта, но не доловиха нищо подозрително. Първият шум, който чуха в настъпилата тишина след схватката, беше предизвикан от завръщането на приятелите им. Храстите прошумоляха, пропукаха клончета. Спътниците им бяха успели да надделеят над пазачите на конете и сега водеха своите животни заедно с тези на враговете си. Бен Кънинг не беше забравил своя кон, както й конете на другарите си.

— Пит Холбърс, старий Куне, виждаш ли, че старата ми кобила е пак при мене? — запита щастливият Хамърдъл.

— Хм, ако мислиш, че я виждам, то аз нямам нищо противно by god, още малко и с тебе, и с нея щеше да бъде свършено!

— Дали щеше да е свършено, или не, е все едно, но ми се иска да разбера кои са хората, които заедно с дребния Кънинг,.. sdeath, това не е ли дяволският кормчия от Джърмани, който има огромни юмруци и пие така страшно много?

— Разбира се, че съм аз, дебело буре! Значи още ме помниш, а? Пак се прехвърлих през океана заедно с мастър Тресков и мастър Тиме, защото…

— Мастър Тиме? — попита бързо Дедли-гън. — А-а, Петер Полтер! Наистина това си ти! Какво търсиш пак в саваните и какво искаше да кажеш с твоя «мастър Тиме»?

— Това е ей този човек, който е дошъл заедно с господин Тресков, за да посети чичо си.

— Този ли?

Той отстъпи крачка назад, огледа дълго и изпитателно племенника си, после протегна и двете си ръце и извика:

— Няма измама, не! Познавам тези черти. Хайнрих, племеннико, добре дошъл, хиляди пъти добре дошъл!

Двамата се прегърнаха продължително, а останалите стояха мълчаливо наоколо, докато Дедли-гън се опомни и разбра, че неговият скъп племенник все още е изложен на опасност. Храбрият ловец не се страхуваше заради себе си, но сега го пусна и нареди:

— Сега не му е тук мястото за задаване на въпроси и обясняване. Да тръгваме към скривалището, то е съвсем наблизо! Там можем да отпразнуваме пристигането ти и нашето спасение. Ще превържем и раните, с които се отървахме.

Всеки хвана поводите на няколко коня и потеглиха. Продължиха сред тъмнината най-напред между великанските стволове на дърветата; над главите им беше гъстият покрив от короните им. После навлязоха между скали. Извитите пътечки образуваха цял лабиринт, в който дори и през деня можеше да се ориентира само човек, добре познаващ местността. Най-сетне тръгнаха по течението на малко буйно поточе и стигнаха до котловидна долина, в която се намираше тайният лагер на групата трапери и златотърсачи, които предвождаше Дедли-гън. Бяха запалени няколко огъня, а около тях седяха немалък брой уестмани, хората на полковника.