Капитан Кайман

Девета глава Морска битка

Беше се свечерило. Стана десет часът. Времето продължаваше да тече, Дедли-гън все още ходеше по кея нагоре-надолу, за да не изпусне някоя от отплаващите лодки. Тази задача беше много трудна, ако не и невъзможна за един-единствен човек. И в действителност някоя и друга лодка потегляше от сушата, без бдителният трапер да успее навреме да огледа седящите в нея хора. Уличните фенери и корабните светлини едва-едва успяваха тук-там да поразсеят царящата наоколо тъмнина. Тъкмо Дедли-гън се бе спрял на брега, за да си поотдъхне от непрекъснатото обикаляне, когато точно пред краката му някакъв лодкар спря празната си лодка до водещите към водата стъпала.

— Good evening, човече, откъде идваш? — попита го той.

— От морето.

— От кой кораб? — От никой.

-От никой ли? Да не си се разхождал сам?

— Да не съм луд! — отвърна лодкарят, като се спря край него и изпъна уморените си от гребането ръце. Траперът наостри уши.

— Тогава си превозвал някого, а? — Сигурно така ще е било, мастър.

— Но не си спирал при никой кораб и се връщаш с празна лодка. Да не си го удавил? Лодкарят се разсмя.

— Нещо подобно. Но ако поизчакаш още няколко часа с въпросите си, ще мога да ти отговоря.

— А защо не по-рано?

— Защото не ми е разрешено.

— Защо не ти е разрешено?

— Не бива, обещах.

Изглежда, че този човек изпитваше удоволствие да бъде разпитван за нещо, за което нямаше намерение да даде сведения. Но ловецът, подтикван от някакво неясно чувство, продължи да настоява:

— А защо си дал такова обещание?

— Защото, защото… слушай, човече, страшно нахално разпитваш… ами защото всеки с удоволствие получава бакшиш.

— Аха, така значи! Заради бакшиша не бива да казваш кого си превозвал, нали?

— Така е.

— Но въпреки това ще ми кажеш, ако ти дам по-голям бакшиш, а?

Лодкарят огледа с недоверие окъсаното кожено облекло на другия.

— По-голям бакшиш ли? Трудно ще ти бъде!

— Колко ти дадоха?

— Спечеленото плюс един долар.

— Само толкова ли?

— Как така само толкова ли. Да не би твоите долари да текат през дупките на дрехите ти?

— Доларите ли? Не. Пари нямам, но имам злато!

— Наистина ли? Толкоз по-добре!

Лодкарят знаеше от опит, че някои изпокъсани хора, идващи от златните мини, носеха у себе си много повече злато, отколкото стотина градски контета, взети заедно.

— Така ли? Е, тогава я погледни това парче! Дедли-гън се приближи до един фенер и показа на лодкаря парче самородно злато, което измъкна от джоба си.

— Брей, да се не види, мастър, това парче струва като нищо пет долара! — извика човекът.

— Прав си! И ще ти го дам, ако ми кажеш онова, за което не бива да говориш.

— Наистина ли?

— Разбира се. И така, кого превози?

— Двама мъже.

— Аха! Как бяха облечени? Ловци ли бяха?

— Не. Приличаха повече на моряци. Бяха със съвсем нови дрехи.

— И това е възможно. Как изглеждаха?

Лодкарят даде такова описание, което съвсем подхождаше на Камен и Летрие, разбира се, в случай че бяха подобрили външния си вид.

— Къде искаха да отидат?

— Към морето, близо до «I’Horrible», който е хвърлил котва ей там.

— «L’Horrible» ли? — Дедли-гън наостри уши. — А за какво разговаряха?

— Не можах да разбера.

— Защо?

— Попитаха ме дали съм учил френски и като им казах, че не съм, заплямпаха един такъв миш-маш, че ми писнаха ушите.

— Те са! А къде слязоха от лодката?

— Навътре във водата.

— Невъзможно!

— Точно така стана. Казаха, че са от екипажа на кораба и че се поразходили на сушата за удоволствие без разрешение. Искаха да се приберат, без да ги забележат, и затова заплуваха към кораба.

— И преди това си им обещал… — Да не говоря няколко часа за това. Преди Дедли-гън да успее да зададе следващия въпрос, усети как една ръка стисна рамото му.

— Нека моят брат дойде с мене!

Беше Винету. Той го отведе няколко крачки настрани и го попита:

— Как се казва голямото кану, което стои отсреща във водата?

— «L’Horrible».

— А как се казва кануто, на което бледоликият, наречен Мертенс, е бил вожд?

— «L’Horrible», това е същият кораб.

— Дали бледоликият няма да се отправи с лодка към него, за да си възвърне кануто?

Дедли-гън се сепна и попита:

— Как стигна моят червенокож брат до тази мисъл?

— Винету напусна за малко поста си, за да те потърси. Прехвърли се със сала заедно с други бели мъже, които говореха за това кану. Когато слязоха от сала, те почакаха малко и се качиха в няколко лодки заедно с други мъже и един куфар.

— Чу ли моят брат всичко, за което си говореха?

— Искаха да се качат на голямото кану и да избият мъжете в него, защото щял да дойде капитан Кайман.

— И отплаваха навътре в морето?

— Да. В поясите им имаше ножове и секири. Дедли-гън се замисли.

— Нека моят брат се върне обратно на поста си; ловците трябва да пристигнат още преди да се е зазорило.

Апачът последва това указание. Лодкарят също се беше отдалечил със своето златно парче. Ловецът остана сам. Дали наистина «L’Horrible» щеше да бъде сполетян от необикновена участ? Беше сигурно, че Винету не се е излъгал, но ако корабът наистина трябваше да бъде нападнат, тогава откъде тези хора можеха да знаят с такава точност за пристигането на преследвания престъпник?

Докато все още размишляваше, откъм рейда се разнесоха един след друг три изстрела. Въпреки късния час на кея за кратко време се събра голяма тълпа, любопитна да разбере какво означават алармените изстрели. Тъмнината не позволяваше да се различат всички кораби в пристанището и на рейда, но раздвижените светлини на корабните фенери бяха сигурен признак, че се беше случило нещо неочаквано.

Една шестместна военна лодка, командвана от мичман, спря съвсем близо до ловеца. На брега се намираше случайно някакъв кормчия, който се приближи до мичмана и го попита:

— Какво става в залива, сър?

— «L’Horrible» излиза в открито море с изпънати платна.

— Е, какво от това?

— Какво от това ли? Всичките му офицери се намират на сушата и имам заповед веднага да ги уведомя за станалото. Положително този номер е работа на някакви престъпници!

— Кой даде изстрелите?

— Ние, от бронирания монитор! Капитанът ни е заедно с господата от «L’Horrible». Good night, сър!

Той се отправи бързо към жилището на госпожа Дьо Вулетр.

Дедли-гън чу разговора им, последва офицера и така се озова пред къщата, където живееше госпожа Дьо Вулетр. И тук цареше голямо безпокойство. От доста време госпожа Дьо Вулетр беше изчезнала безследно, а почти всички гости лежаха из големия салон в безсъзнание или зашеметени. Лекарите, повикани набързо, заявиха, че това е последица от примесена във виното отрова. Заедно с госпожа Дьо Вулетр беше изчезнала скъпоценната колекция от морски карти, както и навигационните инструменти.

Траперът научи всичко това от водените разговори. Лекари, полицаи и моряци влизаха и излизаха тичешком през входната врата, а пред къщата се беше насъбрала огромна тълпа. Сега вече и самият той бе обзет от безпокойство и възбуда. Не можеше да си обясни връзката между Мертенс и тази госпожа Дьо Вулетр, но вече беше абсолютно убеден, че той беше отвлякъл «L’Horrible» с нейна помощ, въпреки липсващата яснота в отделните подробности.

Дали трябваше да съобщи на полицията какво беше видял апачът? Това би довело до разпити и протакане, които само биха попречили на неговите цели. Имаше само един-единствен бърз и сигурен път, по който щеше да тръгне и полицията:

«L’Horrible» трябваше да бъде преследван. Дедли-гън реши да стори същото на своя глава. За това обаче бяха необходими преди всичко пари за наемането на някой бърз параход. Следователно трябваше да изчака пристигането на хората си, защото те носеха у себе си всички богатства от скривалището. Сега нямаше повече работа на кея, можеше да се върне при Винету и да се въоръжи с търпение.

Прехвърли се в Оуклънд, потърси Винету и легна до него. Винету заспа, но той остана буден. Непрестанно го измъчваше мисълта, че пиратът може би вече е извън всяка опасност далеч в морето, докато той самият е принуден да остане на сушата, безпомощен да му попречи да офейка, след като го беше преследвал през необятната савана чак,до тук, стъпка по стъпка, преодолявайки неизказани трудности и лишения. Обръщаше се неспокойно ту на една, ту на друга страна и броеше минутите, които го разделяха все още от пристигането на хората му. Имуществото, което носеха със себе си, ги беше забавило и затова той и апачът бяха избързали напред. Според изчисленията му те можеха да пристигнат сутринта и затова очакваше настъпването на деня с трескаво нетърпение.

Звездите малко се интересуват от желанията на човешкото сърце. Те следват спокойно един и същ път от милиони години. Но най-сетне все пак залязват и победоносната светлина на деня плисва лъчите си над обширната земя. Утрото настъпи.

Дедли-гън завиждаше на апача за неговия спокоен, здрав сън и тъкмо размишляваше дали вече не е време да го събуди, когато изведнъж Винету сам се изправи с един скок, огледа се бодро и внимателно, после отново легна на земята и се заслуша. След това пак се изправи и каза:

— Нека моят брат допре ухото си до земята! Траперът го послуша и действително долови съвсем слаб шум, който се приближаваше към града. Синът на саваната го беше дочул дори насън. Винету отново се заслуша внимателно.

— Идват ездачи с изморени коне. Чува ли моят брат цвиленето на един от тях? Това е злият кон на непознатия човек, който е пътувал по Голямата вода.

Той имаше предвид дакотския жребец, на който яздеше кормчията Петер Полтер. Дедли-гън не се учуди на неимоверно изострените сетива на индианеца; отдавна беше свикнал да вижда от него и по-смайващи неща. Той скочи нетърпеливо и се загледа към храсталаците, които все още закриваха приближаващите хора от погледа му.

След известно време те се появиха. Начело бяха Тресков и племенникът на ловеца. Зад тях яздеше кормчията, който както обикновено си имаше много работа със своя кон. След това се задаваха ловците Дик Хамърдъл, Пит Холбърс, Бен Кънинг; другите бяха останали да охраняват скривалището. Всеки един от пристигащите ловци водеше за поводите един или няколко коня или мулета, които изглеждаха тежко натоварени.

— Виждате ли това селище пред нас? — извика Петер Полтер. — Струва ми се, че най-сетне това е Сан Франциско, който не познавам от тази страна, защото винаги съм го виждал само откъм морето.

— Дали го виждаме, или не, е все едно — обади се Хамърдъл, — но я кажи, Пит Холбърс, старий Куне, какво мислиш по този въпрос?

— Ако смяташ, че това е Фриско, Дик, то аз нямам нищо против — отвърна запитаният по своя обичаен начин. — Когато червенокожите ни спипаха край реката и ни замъкнаха в лагера си, хич не ми се вярваше, че някога пак ще видя този край.

— Да, стара върлино — забеляза кормчията, — ако тогава не беше Петер Полтер от Лангендорф, щяха да ви одерат кожите. Но я погледнете към наветрената ни страна! Нека попадна под кила на някой кораб, а после да ме овъргалят в смола и кълчища, ако това не е нашият кърнъл и…

— И Винету, апачът! — намеси се Тресков, като пришпори коня си така, че след кратко време се озова при двамата.

— Слава Богу, че най-после пристигнахте! — извика Дедли-гън. — Очаквахме ви така, както бизонът очаква дъжда.

— Не беше възможно да бързаме повече, чичо — отвърна Тиме. — Яздихме през цялата нощ. Погледни нещастните ни животни, едва си стоят на краката.

— Какво е положението — попита Тресков, — настигнахте ли ги?

— Закъсняхме съвсем малко. Изплъзнаха ни се.

— Изплъзнаха ли се? А кога, как и в каква посока? Дедли-гън разказа случилото се. От устата на траперите се чуха гневни ругатни.

— Бяхте ли в полицията? — осведоми се Тресков.

— Не, така щяхме само да загубим време.

— Съвършено правилно. Има само един изход. Веднага да вземем под наем някой добър параход и да тръгнем след тях.

— Такъв беше и моят план и затова ви очаквах толкова нетърпеливо. Нямаме никакви пари и трябва час по-скоро да обменим златото си.

— Няма да ни помогне много! — каза кормчията с кисела физиономия.

— Защо?

— Не обичам параходите; този вид превозни средства са най-мизерните, каквито може да има. Добрият платноход винаги ще намери вятър, а едно такова пушещо корито се нуждае от въглища, които не се предлагат навсякъде. А като свършат, хвърляш котва в открито море и ни напред, ни назад!

— Тогава ще натоварим достатъчно количество.

— Не ми се сърди, кърнъл, добър ловец си, признавам го, ама не ставаш за моряк. Най-напред трябва да намерим този параход, а много съмнително е, че веднага ще попаднем на нещо подходящо. А пък след това тези янки, като започнат да се пазарят и да го усукват, ще мине цял ден, докато получите парахода.

— Ще им дам веднага каквото поискат.

— Дори и така да е! Нали после ще се товарят хранителни припаси, муниции и въглища, за да можем да издържим едно продължително пътуване. Най-накрая ще има оглед на парахода, за да се види дали е готов за отплаване, а така ще изгубим часове и дни, през което време «L’Horrible» ще заобиколи носа, преди да сме излезли от пристанището. Дяволите да ги вземат!

Останалите мълчаха.

— Не искам да се съмнявам във верността на казаното — обади се най-сетне Тресков, — но да стоим тук и да зяпаме морето, това няма да ни доведе до никъде. Във всеки случай по петите на пирата има вече достатъчно преследвачи. Това е все пак утеха за нас. А на всяка цена трябва и ние да ги последваме.

— Но в каква посока?

Останалите обърнаха погледите си въпросително към кормчията.

— Това съвсем не е лесно да се каже — отсече той. — Ако «L’Horrible» е бил запасен добре с провизии, тогава сигурно са се отправили към Япония или Австралия. Морските пътища в тези посоки са открити и е лесно да се избяга. Но ако корабът е бил зле запасен, тогава са се отправили на юг, за да се снабдят с необходимото в някое селище на западното крайбрежие.

Правилността на това становище бе убедителна за всички.

— Тогава ще съберем необходимите ни в тази насока сведения. Напред! — окуражи Тресков останалите хора.

Прекосиха Оуклънд, прехвърлиха се на отвъдния бряг и потърсиха някоя банка. Дедли-гън продаде донесените златни запаси.

— С това свършихме — обади се той. — А сега най-напред всеки ще получи полагаемата му се част! Тогава Хамърдъл направи крачка напред.

— Дали ще я получим, или не, е все едно, кърнъл, какво ще правя с тези измачкани хартийки? Не ми трябват, но сега са ти необходими на тебе. Пит Холбърс, старий Куне, какво ще кажеш ти?

— Ако мислиш, Дик, да оставим на нашия кърнъл тези книжни листчета, то аз нямам нищо против. Не ги обичам. Една тлъста меча лапа или парче сочно бизонско филе са за предпочитане. Не е ли така, Бен Кънинг?

— Съгласен съм — кимна последният. — Нито аз, нито конят ми ядат хартия, хи-хи-хи-хи! Дедли-гън ще ни я върне, когато вече няма нужда от нея.

— Благодаря ви за тази жертва и доверие — отвърна им траперът, — но все пак нали не знаем какво може да се случи. Ще ви дам сумите, които трябва да получите, и на мен ще ми останат предостатъчно пари. Ако ми потрябват още, нали сте все още тук, въпреки че по-нататък не мога да искам от вас да ме последвате и по море.

— Дали искаш, или не, е все едно, кърнъл, аз идвам с теб!

— И аз! — намеси се Холбърс.

— И аз! — извика дребният Бен.

— Това ще се реши по-късно — възпря Дедли-гън верните си приятели. — Сега нека най-напред разделим сумата!

Още в банката всеки от ловците получи полагаемото му се. После напуснаха сградата, метнаха се на конете и се отправиха към пристанището.

Освен хвърлилите котва платноходи в пристанището бяха останали само няколко тромави влекачи и товарни параходи. Всички параходи с по-лека конструкция бяха напуснали залива, за да проследят на известно разстояние военните плавателни съдове, които бяха започнали гонитбата на «L’Horrible». От военните параходи бе останал само бронираният монитор, чийто капитан се намираше все още на сушата в безсъзнание.

Дейната полиция вече беше успяла да хвърли известна светлина върху неясните нощни събития. Един жител от приземния етаж на къщата, на чийто първи етаж живееше госпожа Дьо Вулетр, бил случайно в градината, когато през нея преминали трима мъже с един куфар. Беше издирен и файтонджията, който откарал тримата до града. По собствено желание се появи и собственикът на най-отдалечената рибарска колиба, за да даде показания, че през изминалата нощ близо до жилището му били спрели няколко лодки. Наблюдавал ги тайно и видял около четиридесет мъже да се качват в лодките. Предводителят им пристигнал, придружен от още двама, които носели един куфар. Постът отговорил на подвикнатата парола «капитан Кайман».

Тези показания заедно с повсеместната мълва, че боцманът на капитан Кайман бил жена, както най-сетне и различните книжа и други доказателства, намерени в жилището на госпожа Дьо Вулетр, позволиха да се разкрие с почти пълна сигурност взаимовръзката между отделните епизоди в първоначално така неясните събития. Ловците научиха всичко това на кея от блъскащата се насам-натам тълпа, изпаднала в крайна възбуда от новината, че този някога така страшен пират бе отвлякъл военен кораб с добър екипаж от едно толкова сигурно и изключително оживено пристанище.

Кормчията огледа корабите в пристанището.

— Е? — попита Дедли-гън нетърпеливо.

— Няма нищо подходящо, само бъчви за сол и бурета за херинга, които не могат да изминат две мили и за десет месеца. А и извън пристанището…

Той замлъкна. Очевидно искаше да каже, че и извън пристанището не се вижда подходящ кораб, но острото му зрение, изглежда, бе открило нещо, което го накара да прекъсне изречението си.

— А извън пристанището… какво има там, а? — попита го

Дедли-гън.

— Хм, да не се казвам Петер Полтер, ако там далече най-отзад не се вижда малка бяла точка, която не може да бъде нищо друго освен ветрило.

— И така, тук в пристанището наистина ли няма подходящ кораб?

— Няма. Тези дървени корита се влачат като охлюви, а и да платим, пак няма да получим някое от тях: не виждате ли, че сега ги разтоварват?

— А онзи в далечината?

— Трябва да изчакаме спокойно. Може би само ще премине оттук и ще продължи, а може и да влезе в пристанището. Не се надявай много! На един военен кораб се падат тридесет търговски, а те са дяволски непригодни за преследването на пирати, дори и ако някой собственик се съгласи да ни даде кораба си под наем. Дупката, която може да получи под ватерлинията си, е много неприятна, създава големи главоболия и струва сума пари.

— И все пак ще трябва да опитаме. Това е единственият изход, който ни е останал. Колко време може да измине, докато този кораб влезе в пристанището?

— Един час, може би два или три, зависи от конструкцията му и от начина на управление.

— Тогава имаме време. Ако намерим някой кораб, ще отплаваме, ако не намерим, ще се наложи да изчакаме спокойно резултата от преследването, преди да решим какво да правим по-нататък. Ако бяхме пристигнали десет минути по-рано, щяхме да пипнем тези негодници. Сега нека най-напред да подслоним конете си и да потърсим някой магазин, за да сменим изпокъсаните си парцали с нещо по-добро!

Отправиха се към една странноприемница, където животните бяха нахранени и напоени, а и самите те се заловиха да уталожат глада и жаждата си. После влязоха в един магазин, където намериха всичко необходимо. Така измина известно време и те се върнаха на пристанището, за да видят какво беше станало с ветрилото, забелязано от тях. Кормчията крачеше най-напред. Когато стигна до едно място, откъдето се откриваше гледка към пристанището и рейда, той нададе вик на изненада и се спря.

— Behold, брей, какъв ветроход! Тъкмо сега връхлита в пристанището като — Mille tonnerre, sacrebleu, — бързоходен ветроход с такелаж на шхуна, това е «Swallow». «Swallow», Ура-а-а, ура-а-а-а!

Той така плесна от радост с двете си мощни ръце, че се разнесе гръм, приличен на изстрел от мортира, после сграбчи с едната си ръка Хамърдъл, дебелия, а с другата Пит Холбърс, дългия, и започна да се върти с тях в кръг, така че привлече вниманието на тълпата и тя наобиколи с любопитство групата на траперите.

— Дали ура-а-а, или не, е все едно — изкрещя Хамърдъл, като се съпротивляваше срещу този насилствен танц, — пусни ме бе, откачено морско чудовище! Какво ни интересува твоят «Swallow»!

— Какво ни интересува ли? Много, много, ти казвам — заяви Петер Полтер, като освободи двамата нещастници. — «Swallow» е военен кораб и при това единственият ветроход, който превъзхожда «L’Horrible». A кой го командува? Лейтенант Уолпоул, когото познавам. Казвам ви, че сега двамата негодници не могат да ни избягат. Сега са вече в ръцете ни!

Радостта на кормчията се предаде и на останалите. Не беше възможно да се лъже, защото под шприта на приближаващия се красив кораб бе разперила острите си позлатени крила направена от дърво синя лястовица. Лейтенант Уолпоул трябва да беше смел и опитен моряк и сигурно разчиташе напълно на всеки един от добре обучените си хора, защото все още не беше скъсено нито едно платно, въпреки че се намираха вече на входа на пристанището. Силно наклонен на една страна, стройният кораб летеше под тежкия напор на ветрилата си, като че ли бе каран с пара. От предната му бронирана кула се вдигна лек облак дим — проехтяха обичайните изстрели за поздрав. От пристанището отговориха. После се разнесе високият звучен глас на командира му:

— Скъсете ветрилата!

Корабът описа къса красива дъга.

— Сваляйте ветрилата, момчета!

Платната се сгърчиха, останали без вятър, и се свлякоха шумно по мачтите. Отначало носът на кораба се изправи нагоре, после потъна, корабът се наклони силно на другата страна, отново се изправи и после застана спокойно върху широките водни кръгове, които се носеха по повърхността и достигаха с плясък огромните правоъгълни каменни блокове на кея.

— Ура! «Swallow», ура-а! — разнесе се вик от хиляди гърла. Хората познаваха този великолепен кораб или поне бяха чували за него и сега всеки знаеше, че той ще се заеме с преследването, което стоеше в центъра на вниманието на цял Сан Франциско.

Двама мъже в моряшки униформи си пробиваха път сред множеството. Изглеждаха възбудени и отпаднали. Един от тях носеше униформата на лейтенант от военноморския флот, а другият — отличителните знаци на кормчия. Без да попитат някого, те скочиха в една празна лодка, освободиха веригата й, взеха веслата и се устремиха към «Swallow». Командирът на кораба бе застанал на релинга и гледаше към наближаващата лодка.

— Ахой, лейтенант Дженър, вие ли сте? Къде е «L’Horrible»? — извика той, като се наведе.

— Спуснете бързо въже или въжената стълба, сър — отговори му той, — трябва да дойда при вас на борда!

Стълбата беше спусната. Двамата мъже приближиха лодката и се изкачиха нагоре.

— Перкинс, моят кормчия — представи Дженър придружителя си. — Сър, трябва веднага да ми дадете кораба си! — добави той задъхан от силно вълнение.

— Да ви дам кораба си ли? Как така, защо?

— Трябва да преследвам «L’Horrible».

— Трябва да… не ви разбирам.

— Откраднаха го, отвлякоха го.

Уолпоул го погледна в лицето така, както се наблюдава някой побъркан.

— Шегувате се по странен начин, лейтенанте.

— Шегувам ли се? По дяволите вашето шегуване! Хич не ми е до шеги! Не мога да бъда в карнавално настроение, след като съм тровен, тормозен от лекарите, разпъван на кръст от полицията и изтезаван от пристанищните власти.

— Говорите със загадки.

— Нека ви разкажа всичко!

Той разказа случилото се със страшна ярост, от която ръцете му потреперваха. Завърши, като повтори думите си:

— Както ви казах, трябва да ми дадете кораба си!

— Не е възможно, сър!

— Как не е възможно? — извика Дженър с гневен поглед. — Защо?

— «Swallow» е поверен на мен, лейтенант Уолпоул. Мога да го предоставя на някой друг само при заповед отгоре.

— Това е позорно, това е подло, това е…

— Лейтенанте!…

Дженър отскочи назад при заплашителния тон на тази дума. Направи усилие да овладее възбудата си. Уолпоул продължи с по-спокоен глас:

— Ще гледам на тази обида като на недействителна. Гневът не премисля онова, което изрича. Известни са ви законите и разпорежданията не по-зле, отколкото на мен, и знаете съвсем точно, че по собствена воля не мога никому да предавам командуването на моя кораб. Но ще ви успокоя. Веднага ще се заема с преследването на «L’Horrible». Искате ли да дойдете с мен?

— Дали искам? Трябва да дойда, та ако ще би и в пъкъла!

— Добре. Как беше запасен корабът ви с провизии?

— Имаше най-много за една седмица.

— Тогава нямат друг избор, освен да влязат в Акапулко, Гуаякил или пък Лима — не могат да стигнат в никакъв случай.

— Тогава ще ги настигнем скоро. Вие сам ми доказахте, че «Swallow» превъзхожда «L’Horrible». Вдигайте котва, сър, и напред, напред!

— Не бързайте толкова, приятелю! Често бързането е по-лошо от бавните действия. Най-напред има да уреждам тук някои работи.

— Някои работи ли? Господи, кой може в такова положение да мисли за някакви си други работи? Трябва да отплаваме незабавно!

— Не, първо трябва да сляза на сушата, за да дам указанията си във връзка с тази задача. Освен това нямам необходимите провизии; вода и муниции също ни липсват. Трябва да осигурим параход, който да ме изтегли навън от пристанището срещу прилива и… колко оръдия има «L’Horrible»?

— По осем от всяка страна, две на кърмата и на носа едно , въртящо се оръдие.

— Значи в битката ще ме превъзхожда. Форстър!

— Слушам, сър! — отвърна, приближавайки се, кормчията, който от досегашното си място не беше пропуснал нито дума от разговора.

— Слизам на сушата за доклад и ще докарам до кея всичко необходимо. Изпратете един човек до влекача, който, изглежда, разполага с много време. Нека след един час застане пред нас. Няма да се бавя по-дълго.

— Well, сър!

— Може би се сещате за още нещо, от което ще имаме нужда?

— Едва ли, кептън. Знам добре, че сам мислите за всичко! Уолпоул се канеше пак да се обърне към Дженър, когато един от хората му съобщи:

— Някаква лодка при въжената стълба, сър!

-Каква е?

— Цивилна, с осем лица. Има и един индианец между тях, както изглежда.

Лейтенантът се приближи до релинга, погледна надолу и попита:

— Какво има?

Тресков помоли от името на всички за разрешение да се качат на борда. Молбата му бе удовлетворена. Когато се намериха на палубата, Дедли-гън обясни по каква работа беше дошъл. Макар че всъщност Уолпоул нямаше време, той го изслуша спокойно и после му разреши да вземе с хората си участие в преследването. Те бяха осем души: Дедли-гън, племенникът му, кормчията, Холбърс, Хамърдъл, Кънинг, Винету и Тресков.

— Нека кормчията ви покаже къде да се настаните! — каза Уолпоул. — Сега слизам на сушата, но след час вдигаме котва.

— Нека дойда с вас — помоли лейтенант Дженър, — мога да ви помогна при снабдяването, а тук направо ще умра от нетърпение!

— Елате тогава!

Двамата слязоха в лодката, която бе докарала Дженър до кораба, и загребаха към сушата. Едва бяха отблъснали лодката от кораба, когато на палубата му се разигра забавно-трогателна сцена.

Петер Полтер се беше приближил към кормчията.

— Форстър, Джон Форстър, стари моряко, струва ми се, че си станал дори кормчия! — извика той.

Другият се загледа учудено в загорелия от слънцето човек с брадясало лице.

— Джон Форстър?… Стари моряко?… Тоя ми знае името, макар че не го познавам. Ами ти кой си, а?

— Heigh-day, този чудак не познава вече стария си кормчия, от когото е получавал неведнъж добри удари по носа и… ха, я виж! Той пристъпи към Перкинс, когото забеляза едва сега.

— А ето го и мастър Перкинс или както там се казваше този човек, когото някога развеждах по палубата на «Swallow» в Хоубоукън, а той като награда ме заведе след това при майка Дод и почти ме свлече под масата от пиене!

И Перкинс го зяпна учудено. Не беше необяснимо, че не можеха да го познаят. Целият екипаж на кораба се насъбра около групата и Петер продължи радостно да се обръща ту към един, ту към друг:

— Ето го на и Плоуис, Милър, Олдстоун, кривокракия Бал-дингс, който…

— Кормчията Полтър! — извика един от тях, който най-сетне успя да разбере кой беше този непознат великан.

— Полтър… Полтър… ура, Питър Полтър — хей, да вдигнем стария юначага, да живее, да живее, ура!

Така викаха, крещяха и ревяха моряците един през друг. Шестдесет ръце се протегнаха към него, сграбчиха го и го вдигнаха.

— Раз-два, раз-два, раз-два — поде един моряк със силен басов глас. — Раз-два, раз-два — подеха и останалите маршовия такт; шествието потегли и под «раз-два, раз-два» любимият другар бе носен на ръце няколко обиколки по палубата.

А той ругаеше, кълнеше и пустосваше. Молеше се да го оставят. Нищо не му помогна, докато най-сетне не се намеси със смях кормчията на кораба и му помогна да стъпи на краката си.

— Слизай от трона, Питър Полтър, и ела отпред при бронираната кула! Трябва да ни разкажеш какви ветрове са опъвали ветрилата ти, стара акуло!

— Добре, добре, ще разкажа, ще разкажа, само най-сетне ме оставете на мира, дяволски момчета! — завика той и започна да удря с мощните си ръце наоколо така, че хората полетяха настрани като слабовати момчета. При весели смехове и викове всички го заблъскаха, затикаха и задърпаха към предната палуба, където, ще не ще, трябваше да разкаже поне в общи линии своите преживявания.

Обаче и службата не беше забравена, при това ни най-малко. Кормчията на кораба изпълни поставената му задача и отдели от развеселената група необходимите хора за текущите работи, въпреки че и те с удоволствие биха останали да чуят как Полтър разказва своите истории.

Ловците бяха станали неми свидетели на тази сцена. Радваха се от сърце на триумфа на добрия моряк, когото всички обичаха, и се разположиха по палубата толкова удобно, колкото им позволяваха необичайните за тях условия.

Индианецът не се беше качвал никога досега на палубата на кораб. Беше се облегнал на карабината си и погледът му обхождаше непознатата среда бавно и равнодушно. Но който го познаваше, знаеше, че равнодушието му крие в себе си силен интерес дори и към най-дребните предмети.

Не беше изминал още и половин час и ето че отсреща на кея бяха струпани хранителните припаси и мунициите, поръчани от лейтенанта. Лодките ги взеха и после бяха вдигнати на борда. Когато Уолпоул се завърна, тази работа бе вече свършена, а и влекачът шумно приближаваше, за да вземе «Swallow» на буксир.

Сега и капитанът, и екипажът бяха претрупани с работа, но когато излязоха в открито море и влекачът се сбогува с тях, бяха вдигнати ветрилата и вече имаше свободно време за спокойни разговори. Двамата лейтенанти бяха обсъдили необходимото още на брега. Ето че Уолпоул се приближи към кормилото, където стояха Петер Полтър и Форстър.

— Ти ли си Питър Полтър? — попита го той.

— Петер Полтер от Лангендорф, кептън — отвърна запитаният, като застана мирно, — първо кормчия на военния кораб «Нелсън» на Нейно английско кралско величество, а после кормчия и на бързоходния кораб на Съединените щати «Swallow».

— А сега кормчия par honneur на същия кораб — добави лейтенантът.

— Кептън! — извика Полтер зарадвано и се накани да му дръпне една благодарствена реч, но капитанът му махна с ръка.

— Добре, добре! Какво мислиш за курса, по който е тръгнал «L’Horrible»?

Петер Полтер разбираше добре, че лейтенантът задава този въпрос само за да поизпита моряшката му съобразителност. Почувствува се напълно в свои води и затова отговори кратко, както подобава пред офицер:

— По липса на хранителни припаси към Акапулко.

— Ще го настигнем ли скоро?

— Да, вятърът е благоприятен и изминаваме повече мили от тях.

— Искаш ли да помагаш на Форстър при кормилото?

— С удоволствие.

— Тогава внимавайте двамата в компаса и картата, за да не се отклоним от вярната посока.

Той се накани да си тръгне, но беше задържан от един съвсем неочакван въпрос на Петер Полтер:

— Към Акапулко или към Гуаякил, сър?

— Защо към Гуаякил?

— За да ги изпреварим и да ги пресрещнем. Така ще ги пипнем по-сигурно, нали очакват преследвачи откъм гърба си. Очите на Уолпоул проблеснаха.

— Съвсем не си лош моряк, Полтър. Имаш право, без колебание ще последвам съвета ти, въпреки че на «L’Horrible» може да му хрумне от Акапулко да се изплъзне по морския път към Сандвичевите острови.

— Тогава ще трябва да кръстосваме между южния и западния курс, докато ги открием.

— Правилно! Дайте два румба на запад, Форстър! Ще вдигнем всички ветрила. Моите указания гласят — незабавно обратно към Ню Йорк; разправията с «L’Horrible» може да мине само като краткотраен инцидент.

Той изговори тези думи така спокойно, като че ли пътят около Кап Хорн към Ню Йорк и задържането на един пират бяха ежедневни дреболии. След това се приближи към групата на ловците, каза им добре дошли и уреди настаняването им. Изглежда, индианецът го привличаше особено много.

— Не тъгува ли Винету за родината на апачите? — попита го той.

— Родината на апачите е борбата — гласеше гордият отговор.

— Но битката по море е по-лоша и тежка от битките по суша.

— Вождът на голямото кану няма да види Винету разтреперан!

Уолпоул кимна. Той знаеше, че индианецът казва истината. Постепенно вълненията, които донесе денят със себе си, се поуталожиха и животът на борда отново навлезе в ежедневните спокойни релси. Минаваха ден след ден. Те така много си приличаха един на друг, че ловците, свикнали на неограничената свобода на прерията, започнаха да скучаят.

Още предишния ден бяха пресекли ширината на Акапулко и Уолпоул заповяда да изменят посоката така, че да могат да държат под око и двата пътя — към Гуаякил и към Сандвичевите острови. Беше се появил силен бриз и слънцето залезе сред малки, но тъмни облачета на западния хоризонт.

— Утре ще имаме доста силен вятър, кептън — каза Петер Полтер на Уолпоул, когато той мина при обиколката си покрай кормилото.

— Би било добре за нас, ако през това време и пиратът ни влезе в ръцете. В буря той не може да маневрира като нас.

— Ветрила на хоризонта! — разнесе се гласът на моряка на наблюдателницата на мачтата.

— Къде?

— На север-североизток!

Лейтенантът се озова светкавично горе и взе далекогледа от ръцете на моряка, за да наблюдава сам кораба. После слезе видимо забързан и се отправи към задната палуба, където го чакаше Дженър.

— Заловете се с брасите! — прозвуча заповедта му.

— Какво има? — попита Дженър.

— Не мога да видя още съвсем точно, но е тримачтов кораб също като «L’Horrible». Нашият кораб е по-малък, а отраженията на слънчевите лъчи във водата заслепяват. И така те още не са ни забелязали. Ще сменя ветрилата.

— Как?

Уолпоул се усмихна.

— Малко приспособления, с чиято помощ ставаме невидими от по-голямо разстояние. Качете се по рейте!

С бързината на котки добре обучените моряци се намериха горе.

— Махнете кливера и горните ветрила! Скъсете ги и ги завържете!

Командата бе изпълнена за миг. Корабът намали скоростта си наполовина.

— Дайте черните платна. Внимавайте!

На палубата имаше няколко резервни тъмни платна.

— Сменете грота, фока и бизана!

За няколко минути тъмните платна замениха светлите. «Swallow» стана сега невидим за приближаващия се кораб.

— Форстър, промени посоката на юг-югозапад! «Swallow» се движеше бавно пред другия кораб. Екипажът му се беше събрал на палубата. Уолпоул отново се изкачи горе, за да наблюдава. Беше изминал повече от половин час и бе започнало да се стъмнява, когато слезе отново. Лицето му изразяваше голямо задоволство.

— Всички на палубата!

Тази команда всъщност бе излишна — хората му го бяха наобиколили.

— Момчета, това е «L’Horrible». Внимавайте какво ще ви кажа!

Всички се скупчиха още по-близо до него в напрегнато очакване.

— Искам да избягна воденето на битка борд срещу борд. Знам, че никой от вас не се страхува, но трябва да си възвърнем кораба невредим. Капитан Кайман сам се е поставил извън всякакви закони и ще се отнасяме към него като към бандит. Ще превземем «L’Horrible» с хитрост.

— Само така, капитане!

— Сега имаме новолуние и водната повърхност е черна. Ще се движим пред тях само с грота. Ще помислят, че сме изпаднали в беда, ще дрейфуват и ще ни посрещнат като законна плячка.

— Точно така! — разнесе се наоколо.

— Преди да се отправят към нас, ще спуснем лодките във водата. На борда ще остане само кормчията с още шест човека. Ние останалите ще се спуснем в лодките, готови за абордаж, и докато вниманието им е привлечено от лявата страна с нашия кораб, ще се качим на палубата им отдясно. А сега се пригответе!

Докато «Swallow» се носеше по вълните с намалена скорост, «L’Horrible» се движеше напред с обичайната си бързина. Нощта бе настъпила, не бяха забелязали никакво ветрило и екипажът се чувстваше в абсолютна безопасност. Пиратският капитан току-що беше имал нов разговор с пленничката си, завършил както винаги безрезултатно, и се канеше вече да си легне да спи, когато изведнъж дочу слаб изстрел от доста голямо разстояние. Бързо се озова отново на палубата. Разнесе се втори изстрел, последва го и трети.

— Сигнални изстрели за помощ, кептън — каза Дългия Том, който се намираше близо до него.

— Ако бяха зад нас, можеше да бъде и някаква хитрост, но щом са пред нас, това е напълно изключено. Сигурно е някой кораб, останал без мачти, иначе трябваше да забележим ветрилата му още привечер. Топчия, дай една ракета и три изстрела!

Ракетата се издигна нагоре и изстрелите изтрещяха. Сигналите за помощ от другия кораб се повториха.

— Приближаваме се към тях, Том. Ще падне плячка, това е всичко. — Той вдигна нощния далекоглед към очите си. — Погледни, ето там е. Останало му е само едно старо ветрило. Вятърът е малко силен, но ще дрейфуваме, за да говоря с него!

Той даде необходимите заповеди. Ветрилата се спуснаха, корабът се завъртя и после заплава на неголямо разстояние редом със «Swallow».

— Ахой, кой кораб е пред нас? — разнесе се глас отсреща. Почти целият екипаж на «L’Horrible» се беше струпал към лявата страна на палубата.

— Кръстосвач на Съединените щати. А вие кои сте?

— Бързоходен кораб на Съединените щати «Swallow», лейтенант Уолпоул — разнесе се глас, но не отсреща, а от към дясната страна на палубата на «L’Horrible».

Към пиратите изтрещя добре прицелен залп, а после върху тях се нахвърлиха тъмни силуети. Разбойниците не бяха предполагали, че ще бъдат нападнати, и бяха почти невъоръжени. На Уолпоул се бе удало да проведе плана си.

Само един-единствен човек бе успял да забележи приближаването на лодките — мис Адмирал. Едва капитанът бе затворил вратата зад гърба си и тя успя да се изправи с големи мъки, въпреки че беше вързана. Приближи се до стената на койката, където беше открила дълъг пирон с остри ръбове. Вече няколко нощи тя се мъчеше да протрие в него въжетата си и днес според нейните планове трябваше да бъде свободна. Вече се беше заловила здравата за работа, когато се разнесоха трите изстрела. После тя долови шум от гребла, който се приближаваше. Какво ставаше? Нападение? Битка? Спасяването на претърпели корабокрушение? Всеки един от тези случаи бе подходящ да подпомогне нейните планове. След пет минути страхотно напрежение ръцете й бяха свободни, а вече и въжетата от краката й бяха претъркани, когато горе на палубата затрещяха револверните изстрели и се разнесе тропотът на ръкопашна схватка. Тя не се попита повече за причината; знаеше, че капитан Кайман е все още горе. Със силен ритник изкърти вратата на каютата и смъкна от висящите по стените оръжия толкова, колкото й бяха необходими, за да бъде готова да посрещне всякаква изненада. След това през десния люк хвърли изпитателен поглед към водната повърхност. Три лодки бяха вързани за едно въже, което не бяха прибрали при настъпването на нощта. Това беше направо непредпазливо.

— Нападнали са ни — промърмори си тя, — но кой? Ха, това е наказанието! «L’Horrible» отново е загубен и аз самата ще погубя капитана му. Все още пленниците не са минали на наша страна! Ще ги освободя и ще избягам. Намираме се под ширината на Акапулко. Ако се промъкнем незабелязано в една от лодките, за два дни ще достигнем сушата!

В един ъгъл на каютата имаше малък ръчен куфар. Тя взе две шепи бисквити и две шишета лимонада, които се намираха на масата. После отвори скривалището, измъкна оттам съкровището си и го прибра в куфара. Сега се запромъква нагоре към люка, за да разбере какво е положението. Пиратите бяха нападнати и изтласкани към задната палуба. Поражението им беше неизбежно. Тя се спусна обратно надолу, отправи се към трюма и махна резето от вратата, която водеше към него.

— Не спите ли? — попита тя пленения екипаж на «L’Horrible».

— Не, не, какво става горе? ; — Пиратите са нападнати. Вързани ли сте?

— Не.

— Тогава бързо горе, да си изпълните дълга! Но, момент, ако капитан Кайман остане жив тази вечер, пратете му много здраве от мис Адмирал!

Тя побягна обратно към каютата, взе куфарчето и се изкачи на палубата. Стигна незабелязано до релинга. С едната ръка, хванала куфарчето, тя се опита да се спусне по въжето към Лодките, когато някой я сграбчи. Петер Полтер я беше видял и бе дотичал.

— Стой, момчето ми — извика той, — накъде се каниш да опънеш ветрилата с това куфарче? Я почакай малко!

Тя не му отговори, но се помъчи да се изтръгне от него. Напразно. Нищо не можеше да направи срещу такава великанска сила. Той я държеше така здраво, че не можеше да помръдне. Извика неколцина от другарите си, които я вързаха.

Капитанът на пиратите беше изненадан от това нападение, но успя бързо да се съвземе.

— Бързо при мен! — изкрещя той, като побягна към главната мачта, за да заеме с хората си по-сигурна позиция. Те го последваха.

— Който има оръжие, да задържа врага, останалите да вземат абордажните брадви през задния люк!

Думите му посочиха единствения останал път за спасение. Докато малцината въоръжени пирати се нахвърлиха върху налитащия ги неприятел, останалите се втурнаха бързо надолу и за секунди се върнаха въоръжени с ножове и абордажни брадви.

Въпреки че първата атака бе взела своите жертви, пиратите бяха все още далеч по-многобройни от екипажа на «Swallow», така че се завърза битка, която беше още по-ужасна, защото полесражението не можеше да се огледа и отделните двубои оставаха скрити.

— Донесете факли! — изрева Камен.

И тази заповед бе изпълнена. Но едва светлината им озари кървавата сцена и капитанът се сепна, като че ли бе видял някой призрак. Нима беше възможно това? Точно пред себе си той забеляза Винету, апача, с томахок в десницата, а в лявата ръка с ножа за скалпиране. А край него се развяваше като дълга грива косата на Дедли-гън.

— Бялата змия ще изгуби отровните си зъби! — извика индианецът, разблъска хората, които го отделяха от пирата, и го сграбчи за гърлото. Камен се опита да се освободи от неприятеля си, но не успя. Хвана го и траперът и за секунди ръцете му бяха вързани със здрави ремъци.

Нападението бе връхлетяло пиратите като някой объркан, парализиращ и страшен кошмар. Изненадата беше отслабила съпротивата им, а пленяването на техния предводител им отне сплотеността и последните остатъци от храброст. В този момент люкът се отвори и избълва пленения екипаж на «L’Horrible». Първият от тези хора забеляза веднага лейтенант Дженър.

— Ура, лейтенант Дженър, ура, дръжте тези негодници! -завика той.

Всеки от тях грабна по някое от захвърлените наоколо оръжия. Пиратите попаднаха между два огъня. Бяха загубени.

Сред пиратите се сражаваха двамина, обърнати гърбом един към друг; който се приближеше твърде много до тях, заплащаше с живота си. Това беше «обърнатият сандвич», Хамердъл и Холбърс. В този момент последният от тях обърна глава настрани, за да бъде разбран от приятеля си.

— Дик, ако мислиш, че онзи подлец е Петер Волф, то аз нямам нищо против.

— Този Петер… проклето име, никога няма да се оправя с него. Къде е, казваш?

— Ей там, до онази хикория, която тези чудновати хора наричат мачта.

— Дали е мачта или не, е все едно. Ела, старий Куне, ела да го хванем жив!

И един друг беше забелязал Летрие, а именно Петер Полтер, кормчията. Той беше захвърлил ножа, револвера и абордажната секира и беше докопал едно дебело дърво, което му беше по-удобно. Всеки удар с него просваше по един човек на земята. По този начин се беше врязал надълбоко в гъстите редици на пиратите, когато забеляза Летрие. В следващия момент се озова пред него.

— Mille tonnerre, самият Марк! Познаваш ли ме, мошенико? — извика той.

Летрие отпусна вдигнатата си десница и прибледня като мъртвец. Беше разпознал противника си, който го превъзхождаше двукратно и трикратно.

— Хайде, момчето ми, ще ти покажа за кого е ударил часът!

Той го сграбчи с двете си ръце, вдигна го с лекота и го запокити с такава сила към задната мачта, около която кипеше ръкопашната схватка, че се разнесе силно пращене и Марк се простря на земята като смазан и пребит. Двамата ловци закъсняха.

Най-после пиратите разбраха, че за тях няма никаква надежда, и се предадоха, въпреки че по този начин не можеха да получат право на помилване.

Многогласно «ура» проехтя на палубата. «Swallow» отговори с три топовни изстрела. Той беше защитил достойно името си и бе прибавил към старата си слава нов подвиг…