Картбланш

Деветнайсета глава

Джеймс Бонд се събуди от сън, който не можеше да си спомни, но който го беше накарал да се изпоти обилно. Сърцето му биеше бързо — още по-силно от неприятния пронизителен звън на телефона.

Часовникът до леглото показваше пет и една минута сутринта. Бонд грабна мобилния си телефон и погледна екрана, като мигаше, за да прогони съня. „Бог да те благослови“ помисли си и отговори:

— Bonjour, mon ami.

— Et toi aussi!16 — отвърна плътен, дрезгав глас. — Линията е закодирана, нали?

— Oui17. Да, разбира се.

— Не знам как сме се оправяли в дните преди закодирането — отбеляза Рьоне Матис, който вероятно беше в кабинета си на булевард „Мортие“ в Двайсети департамент в Париж.

— Нямаше дни преди закодирането, Рьоне, а само дни, когато имаше приложение за закодиране на сензорния екран.

— Добре го каза, Джеймс. Ставаш все по-мъдър, comme un philosophe18. И при това толкова рано сутринта.

Трийсет и пет годишният Матис беше агент във френските тайни служби, Дирексион Женерал де ла Секюрите Екстериор, ДЖСЕ. Двамата с Бонд работеха заедно от време на време в съвместни операции на ГМР и ДЖСЕ. Наскоро бяха разбили организации на „Ал Кайда“ и други престъпни групировки в Европа и Северна Африка. Освен това бяха изпили значителни количества „Лилет“ и „Луи Рьодерер“ и прекарали няколко доста… колоритни нощи в градове като Букурещ, Тунис и Бари, освободения от задръжки бисер на италианското адриатическо крайбрежие.

Вчера вечерта Бонд се бе обадил именно на Рьоне Матис, а не на Озбърн-Смит, и бе помолил приятеля си да проведе наблюдение на Северан Хидт. Взе решението с нежелание, но беше осъзнал, че трябва да предприеме политически рискованата стъпка, за да заобиколи не само Трето управление, но и самия М. Наблюдението му беше необходимо, но Бонд трябваше да бъде сигурен, че Хидт и Ирландеца няма да разберат, че британските власти ги следят.

Франция, разбира се, също извършваше шпионски операции като БПКС в Англия, Агенцията за национална сигурност в САЩ и разузнавателните агенции с щедър бюджет на всички други страни.

ДЖСЕ непрекъснато подслушваше разговори и четеше имейли на граждани на други страни, включително Обединеното кралство. (Да, в момента двете държави бяха съюзници, но в миналото имаше един малък проблем между тях.)

Ето защо Бонд се обади за услуга и помоли Рьоне Матис да подслушва ЕЛИНТ и СИГНИТ сигналите от Лондон чрез френски шпионски сателит, който търсеше определени ключови думи.

— Имам нещо за теб, Джеймс — рече Матис.

— Обличам се. Ще те включа на високоговорител.

Бонд натисна бутона и скочи от леглото.

— Това означава ли, че червенокосата хубавица е до теб и също ще слуша?

Бонд се подсмихна, не на последно място, защото французинът случайно беше налучкал цвета на косата. В съзнанието му за миг изплува образ как допира буза до страната на Фили снощи на стълбите пред дома ѝ, а буйните ѝ коси погалиха рамото му, преди тя да се прибере в апартамента си.

— Потърсих сигнали, маркирани със „Северан Хидт“ или прякора му „Ной“ и всичко, свързано със „Зелена инициатива“, плана „Геена“, дерайлиране на влакове в Сърбия, заплахи в петък и всичко това в близост до имена, които звучат ирландски. Но стана нещо много странно, Джеймс. Сателитният вектор беше прицелен право в базата на „Зелена инициатива“ източно от Лондон, но от мястото не излизаха никакви СИГНИТ. Той сякаш е забранил на работниците си да носят мобилни телефони. Много любопитно.

Да, наистина — помисли си Бонд и продължи бързо да се облича.

— Но успяхме да научим някои неща. В момента Хидт е в дома си и ще напусне страната днес сутринта. Предполагам, че скоро. Не знаем къде ще ходи, но ще пътува със самолет. Споменава се за летище и паспорт. И ще лети с частен самолет, защото хората му са разговаряли с пилота. Боя се, че нямаме представа кое е летището. Знам, че в Лондон са много. Взели сме ги на прицел… само за наблюдение, ще побързам да добавя!

Бонд не можа да се сдържи да не се засмее.

— За план „Геена“ не открихме нищо, Джеймс, но имам обезпокоителна информация. Преди петнайсетина минути засякохме кратко обаждане до място на петнайсетина километра западно от „Зелена инициатива“, извън Лондон.

— Вероятно домът на Хидт.

— Мъжки глас каза: „Северан, аз съм“. Имаше акцент, но алгоритмите ни не можаха да определят регион на произхода. Размениха си няколко любезности и после: „Потвърдено е за седем часа тази вечер. Броят на мъртвите ще бъде деветдесет и няколко. Трябва да бъдеш там не по-късно от седем без петнайсет“.

Оказваше се, че Хидт или е участник в план за убийство на десетки хора, или ще го извърши самият той.

— Кои са жертвите? И защо ще умрат?

— Не знам, Джеймс, но не по-малко обезпокоителна беше и реакцията на Хидт. Гласът му беше като на un enfant19, на което предлагат шоколад. Той отвърна: „О, каква чудесна новина! Много ти благодаря.“ — Гласът на Матис стана мрачен. — Не бях чувал такава радост от перспективата да убиеш някого. Ала още по-странното е, че попита: „Колко близо може да отида до труповете?“.

— Така ли каза?

— Да. Другият мъж отговори, че може да отиде много близо. Хидт остана доволен и от това. После телефоните млъкнаха и оттогава не са използвани отново.

— Седем вечерта. Някъде в страната. Нещо друго?

— Опасявам се, че няма.

— Благодаря ти за всичко. По-добре да продължа с лова.

— Бих искал да задържа по-дълго сателита онлайн, но шефовете ми вече задават въпроси защо се интересувам от онова незначително малко място на име Лондон.

— Следващия път аз черпя, Рьоне.

— Разбира се. Аu revoir20.

— А bientot, et merci bеаuсоuр21 — каза Бонд и прекъсна линията.

В годините като капитан в Кралския военноморски резерв и агент на ГМР Бонд се беше изправял срещу някои изключително опасни типове бунтовници, терористи, престъпници психопати и неморални предатели, които продаваха ядрени тайни на хора, достатъчно луди да ги използват. Каква обаче беше играта на Хидт?

Цел… реакция.

Макар да не беше ясно каква е извратената игра на Хидт, Бонд можеше да реагира.

Десетина минути по-късно той хукна надолу по стълбите и извади от джоба си ключа на колата. Не беше необходимо да търси адреса на Хидт. Снощи го беше запомнил.

Двайсета глава

Темз Хаус, домът на МИ5, правителствения отдел по въпросите за Северна Ирландия и някои сходни организации по сигурността, не е внушителен като резиденцията на МИ6, която се намира наблизо, отсреща, на южния бряг на Темза. Централата на МИ6 по-скоро прилича на футуристичен анклав от филм на Ридли Скот (наричат я Вавилон-на-Темза заради приликата ѝ със зикурат и не толкова любезно — Леголанд.)

Но макар и не тъй поразителна в архитектурно отношение, Темз Хаус е далеч по-заплашителна. Деветдесетгодишният монолит от сив камък е място, където, ако беше милиционерско управление в Съветска Русия или Източна Германия, човек би започнал да отговаря, преди да му зададат въпросите. От друга страна, сградата може да се похвали с доста внушителни скулптури (например „Британия“ и „Свети Георги“ на Чарлс Сарджънт Джагър) и всеки ден до предния вход се приближават туристи от Арканзас или Токио, решили, че това е галерията „Тейт“, която се намира наблизо.

В недрата без прозорци на Темз Хаус се помещават офисите на Трето управление. В името на отричането на истината организацията съзнателно беше наела пространство и оборудване от МИ5 (а никой няма по-добро оборудване от МИ5), при това на един хвърлей камък.

В средата на това феодално владение имаше голям команден център, доста поизтъркан, с олющени и издраскани зелени стени, изтърбушени мебели и мокет, надупчен от твърде много токчета. Навсякъде бяха разлепени задължителните правителствени плакати с правила за подозрителни пакети, противопожарни учения, здравни и профсъюзни въпроси, често надраскани от бюрократи, които нямаше какво друго да правят.

Ала компютрите там бяха ненаситни, а десетките монитори с плоски екрани големи и ярки. Заместник старшият директор на „Полеви операции“ Пърси Озбърн-Смит стоеше със скръстени на гърдите ръце пред най-големия и най-яркия. Беше се събудил в четири сутринта и до пет и половина се бе облякъл в кафяво сако и различен по цвят панталон. До него бяха двама млади мъже — асистентът му и един рошав технически специалист, който се бе прегърбил над клавиатурата.

Озбърн-Смит се наведе, натисна клавиш и отново се заслуша в записа, направен от наблюдението. Беше се заловил с него след безсмисленото си пътуване до Кеймбридж само за да яде къри с пилешко месо, което не му даде покой през нощта. Шпионирането не включваше заподозрения за Инцидент 20, тъй като никой не беше достатъчно любезен да разкрие самоличността му, но момчетата и момичетата на Озбърн-Смит успяха да уредят продуктивно подслушване. Без да информират МИ5 какво правят, те бяха поставили микрофони на прозорците на анонимен съучастник на негодника, млад мъж на име Джеймс Бонд от Секция „00“, отдел „0“, „Грула за международно развитие“, Форин Офис.

Озбърн-Смит се вслуша в гласа с френски акцент.

Имам нещо за теб, Джеймс.

— Обличам се. Ще те включа на високоговорител.

И така Озбърн-Смит научи за Северан Хидт и че той е Ной и собственик на „Зелена инициатива“. Бонд очевидно не беше сметнал за нужно да спомене, че мисията му на Бутс Роуд, а не някоя аптека от веригата „Бутс“ е довела до тези много важни разкрития.

— Копеле изръмжа асистентът, слаб и висок мъж с дразнещо гъста и буйна кестенява коса. — Бонд си играе с живота на хората.

— Успокой се каза Озбърн-Смит на младия човек, когото наричаше „заместник на заместника“, макар и не на глас.

— Ама той наистина е копеле.

От своя страна Озбърн-Смит беше смаян, че Бонд се е свързал с френските тайни служби. В противен случай никой нямаше да научи, че Хидт се готви да напусне страната и да убие деветдесет и няколко души по-късно днес или поне да присъства на смъртта им. Разузнавателните данни затвърдиха решителността на Озбърн-Смит да закопчае белезници на Северан Хидт „Ной“, да го замъкне в „Белмарш“ или в стаята за разпити на Трето управление, която беше много по-гостоприемна от затвора, и да му изпие кръвта.

— Проучи всичко за Хидт — заповяда той на заместник-заместника. — Искам да знам и доброто, и лошото за него, какви лекарства взима, дали чете „Индипендънт“ или „Дейли Спорт“, дали е привърженик на „Арсенал“ или на „Челси“, какво предпочита да яде, филмите, които го карат да се страхува или да плаче, с кого си губи времето и кой си губи времето с него. И как. И съберете екип за арест. Между другото, не получихме формуляра за разрешително за носене на огнестрелно оръжие на Бонд, нали?

— Не, сър.

Това вече възбуди любопитството на Озбърн-Смит.

— Къде е окото ми в небето? — обърна се той към младия технически специалист, който седеше пред компютъра.

Бяха се опитали да открият местоположението на Хидт по лесния начин. Тъй като шпионинът в Париж беше научил, че заподозреният заминава с частен самолет, те потърсиха в архивите на Гражданската въздухоплавателна администрация самолети, регистрирани на името на Северан Хидт, „Зелена инициатива“ и евентуалните филиали на фирмата, но не намериха нищо. Ето защо се наложи шпионирането да бъде старомодно, ако така можеше да се опише безпилотен летателен апарат за три милиона английски лири.

— Чакайте, чакайте — обади се техническият специалист. — Голямата птица наднича.

Озбърн-Смит погледна екрана. Гледката от височина пет километра беше забележително ясна, но когато се вгледа по-отблизо, той попита:

— Сигурен ли си, че това е домът на Хидт, а не част от фирмата му?

— Да. Частно жилище.

Имотът заемаше голям правоъгълен парцел в Канинг Таун. Не беше изненадващо, че е отделен от съседите с техните градски къщи и порутени апартаменти с внушителна стена, отгоре на която блестеше остра бодлива тел. В двора имаше грижливо поддържани градини, където бяха разцъфнали майски цветя. Преди столетие мястото очевидно е било скромен склад или фабрика, но наскоро, изглежда, бе ремонтирано и обновено. В единия ъгъл бяха скупчени четири пристройки и гараж.

Какво е това? — зачуди се Озбърн-Смит. Защо такъв богаташ живееше в Канинг Таун? Кварталът беше беден, населен с етнически малцинства и изпълнен с насилие, престъпления и банди, но с ожесточено лоялни обитатели и активни градски съветници, които работеха много усилено за избирателите си. Извършваше се мащабно строителство, освен съоръженията за Олимпийските игри, които според някои щяха да се състоят в центъра на квартала. Озбърн-Смит си спомни, че преди десетилетия баща му е слушал „Полис“, Джеф Бек и „Депеш Мод“ да свирят в легендарна кръчма в Канинг Таун.

— Защо Хидт живее там? — попита той.

— Току-що ми се обадиха, че Джеймс Бонд е излязъл от апартамента си и се е отправил на изток — съобщи асистентът му. — Но се е изплъзнал от нашия човек. Кара като Михаел Шумахер.

— Знаем къде отива. При Хидт.

Озбърн-Смит мразеше да обяснява очевидното.

Докато минутите летяха, без в жилището на Хидт да има раздвижване, младият помощник на Озбърн-Смит му съобщи най-новата информация. Екипът за арест беше сформиран и включваше въоръжени офицери.

— Те искат да знаят какви са заповедите, сър.

Озбърн-Смит се замисли.

— Нека бъдат готови, но ще почакаме да видим дали Хидт ще се срещне с някого. Искам да се събере целият екип.

— Сър, има раздвижване — извика техническият специалист.

Озбърн-Смит се наведе към екрана и видя грамаден мъж в черен костюм, вероятно охранител, който изнесе куфари от къщата и ги занесе в гаража.

— Сър, Бонд току-що пристигна в Канинг Таун. Специалистът наклони лоста и образът се увеличи. — Ето посочи той. — Това е бентлито му.

Автомобилът намали и спря до тротоара.

Асистентът подсвирна.

— „Континентал GT“. Жестока кола. Имаше специално предаване за тях в „Топ Гиър“. Гледал ли си това шоу, Пърси?

За жалост обикновено работя.

Озбърн-Смит тъжно погледна разрошения заместник-заместник и реши, че ако не проявява повече уважение, младият мъж вероятно няма да оцелее в кариерата много дълго след края на операция „Инцидент 20“.

Бонд паркира бентлито дискретно — ако думата можеше да се използва, за да се опише кола за сто двайсет и пет хиляди лири в Канинг Таун — на петдесетина метра от жилището на Хидт, скрито зад няколко контейнера.

— Екипът за арест е в хеликоптера, сър докладва асистентът.

— Да излитат — нареди Озбърн-Смит — и да кръжат във въздуха някъде край Корнишона22.

Четирийсететажната сграда с офиси на швейцарската застрахователна компания „Суис Ре“, която се извисяваше над лондонското Сити и според него по-скоро приличаше на космически кораб от петдесетте години на миналия век, отколкото на кисела краставичка, заемаше централна позиция и следователно беше добро място, откъдето да започнат преследването.

— Предупредете охраната на всички летища Хийтроу, Гатуик, Лутън, Сгансгед, Лъндън Сити, Саутенд и Бипш Хил.

— Добре, сър.

— Още обекти — рече техническият специалист.

На екрана трима души излизаха от къщата. Висок мъж в костюм и прошарена коса и брада вървеше до дългурест блондин, чиито ходила стъпваха навън. Следваше ги слаба жена в черен костюм и с бели коси.

— Онзи с брадата е Хидт — отбеляза специалистът.

— Имаш ли представа коя е жената?

— Не, сър.

— А жирафът? — подигравателно попита Озбърн-Смит. Още беше ядосан, че Бонд не е сметнал за необходимо да попълни формуляра за огнестрелното оръжие. Той ли е Ирландеца, за когото всички говорят? Снимай ги и ги пусни за проверка. Побързай.

Тримата влязоха в гаража. Миг по-късно през портата изфуча черно ауди А8 и подкара по улицата.

— И тримата са в колата заедно с охранителя — извика заместник-заместникът.

— Включете наблюдение МАСИНТ. И маркирайте с лазер за всеки случай.

— Ще се опитам — отговори специалистът.

Направи го.

Бентлито на Бонд плавно се вля в движението и пое след аудито.

— Увеличи образа и не ги изпускай — заповяда Озбърн-Смит с фъфлене, от което отдавна се мъчеше да се отърве. Говорният дефект го тормозеше през целия му живот.

Камерата се фокусира върху германския автомобил.

— Добро момче — похвали той техническия специална.

Аудито се движеше бързо. Бонд го следваше дискретно, но не пропусна нито един завой. Шофьорът на немската кола беше добър, но Бонд беше още по-добър — предугаждаше кога онзи ще опита нещо хитро, ще се откаже да свърне или неочаквано ще смени лентата и контрираше мярката. Двата автомобила минаваха на зелено, жълто и червено.

— Насочват се на север. Принс Риджънт Лейн.

— Значи не отиват на летище Лъндън Сити.

Аудито подкара по Нюхам Роуд.

— Аха — ентусиазирано възкликна заместник-заместникът. — Или Станстед, или Лутън.

— Отправя се на север по А406 — съобщи друг технически специалист, възпълничка русокоса жена, която сякаш се материализира от празното пространство.

След това аудито и бентлито поеха по М25, насочвайки се на запад.

— Лутън! — извика асистентът.

— Раздвижѝ птицата по-спокойно — нареди Озбърн-Смит.

— Добре.

Всички мълчаливо следяха движението на аудито. Накрая колата влезе в паркинга за кратък престой на летище Лутън. Бонд не беше далеч. Бентлито спря внимателно извън полезрението на пътниците в аудито.

Хеликоптерът каца на антитерористичната площадка на летището. Нашите хора ще се разгърнат към паркинга.

От аудито не слезе никой. Озбърн-Смит се усмихна.

— Знаех си! Хидт ще чака да се срещне със съучастници. Ще ги спипаме всичките. Съобщи на нашите хора да останат под прикритие, докато им кажа. И включи всички камери на Лутън да предават на живо.

Той си помисли, че камерите за наблюдение на земята ще им дадат възможност да видят стъписването на Бонд, когато екипите на Трето управление връхлетят като ястреби и арестуват Хидт и Ирландеца. Разбира се, не това беше целта на Озбърн-Смит, за да поръча видеокартина на живо, но… щеше да бъде хубава премия.

Двайсет и първа глава

Ханс Гроел седеше зад волана на лъскавото черно ауди А8 на Северан Хидт. Високият русокос ветеран от холандската армия се беше занимавал с мотокрос и други ралита на млади години и беше доволен, че сутринта господин Хидт го бе помолил да използва шофьорските си умения. Той се наслаждаваше на спомена за лудешкото каране от Канинг Таун до летище Лутън и разсеяно слушаше разговора между мъжа и жената на задната седалка и пътника отпред.

Те се смееха за вълнуващата надпревара. Шофьорът на бентлито беше изключително компетентен, но по-важното, имаше интуиция. Той нямаше как да знае къде отива Гроел и трябваше да предугажда завоите му, много от които бяха абсолютно произволни. Преследвачът сякаш притежаваше шесто чувство, което му подсказваше къде Гроел ще свърне, ще намали или ще ускори.

Родѐн шофьор.

Но кой беше той?

Скоро щяха да разберат. Никой в аудито не успя да го огледа добре, той беше хитър, но заедно успяха да разчетат регистрационния му номер. Гроел се обади на колега в централата на „Зелена инициатива“, който имаше връзки в Държавната автомобилна инспекция, и го помоли да провери кой е собственикът на колата.

Но каквато и да беше заплахата, Ханс Гроел беше готов. Под лявата си мишница носеше „Колт 1911“ четирийсет и пети калибър.

Той погледна още веднъж крайчеца на сивия калник на бентлито и се обърна към мъжа на задната седалка.

Успяхме да ги измамим, Хари. Обади се на господин Хидт.

Двамата пътници отзад и мъжът до Гроел бяха служители в „Зелена инициатива“ и участници в „Геена“. Те приличаха на господин Хидт, госпожа Барнс и Ниъл Дън, които в момента отиваха на друго летище — Гатуик, където ги чакаше частен самолет, за да ги изведе от страната.

Измамата, разбира се, беше идея на Дън. Той беше студенокръвно влечуго, но това не се отразяваше на мозъка му. В Марч се бяха случили неприятности. Някой беше убил Ерик Янсен, охранител, колега на Гроел. Негодникът беше мъртъв, но Дън предположи, че може да има и други, които наблюдават фабриката или къщата, а вероятно и двете. Ето защо той намери двама служители с подходяща външност, за да заблудят наблюдателите, и рано сутринта ги закара в Канинг Таун. След това Гроел занесе куфарите от къщата в гаража, последван от господин Хидт, госпожа Барнс и Ирландеца. Гроел и примамките, които чакаха в аудито, бързо подкараха към Лутън. Десетина минути по-късно истинският антураж се качи в микробус на „Зелена инициатива“ без опознавателни знаци и потегли към Гатуик.

Подставените лица щяха да стоят в аудито колкото е възможно по-дълго и да ангажират вниманието на човека в бентлито, докато господин Хидт и другите напуснат въздушното пространство на Обединеното кралство.

— Ще трябва да почакаме — рече Гроел, посочи радиото и погледна служителите на „Зелена инициатива“. — Какво да бъде?

Те гласуваха и Радио 2 получи мнозинство.

— Проклети мюрета — каза Озбърн-Смит. Гласът му беше спокоен както винаги, но ругатнята, ако в днешно време „проклет“ може да се смята за такава, показа, че кипи от гняв.

Камера за наблюдение на паркинга на Лутън излъчваше образ към големия екран в Трето управление и риалити шоуто, предавано на живо, не беше забавно. Гледката под ъгъл към аудито не беше най-добрата на света, но ясно показваше, че двойката на задната седалка не са Северан Хидт и придружителката му, а пътникът отпред, когото бяха помислили за Ирландеца, не е тромавият русокос мъж, когото бяха видели да тътри куфари към гаража.

Това бяха подставени лица.

— Сигурно отиват на някое лондонско летище подчерта заместник-заместникът. — Да разделим екипа.

— Освен ако не са решили да прескочат до Манчестър или Лийдс-Брадфорд.

— Е, да.

— Изпратѝ на всички наблюдатели в отдел „А“ снимка на Хидт. Незабавно.

— Добре, сър.

Озбърн-Смит присви очи, докато гледаше картината, предавана от камерата, и забеляза част от калника на бентлито на Джеймс Бонд, спряло на двайсет и пет метра от аудито.

Ако в гледката имаше някаква утеха, тя беше, че и Бонд се бе хванал на въдицата. В съчетание с нежеланието му за сътрудничество, съмнителното използване на френските тайни служби и държането му в стил „По-голям светец от папата“, грешката можеше да бъде сигнал за значителен упадък в кариерата му.

Двайсет и втора глава

Дългият четири и половина метра пикап, взет под наем от „Зелена инициатива“, но без опознавателни знаци, спря до тротоара пред терминала за частни полети на летище Гатуик. Вратата се отвори и Северан Хидт, една по-възрастна жена и Ирландеца слязоха и взеха багажа си.

Десетина метра по-нататък, на паркинга, беше спрял черно-червен „Мини Купър“, чиято вътрешна украса включваше жълта роза в пластмасова ваза, пъхната в подставка за чаша. Зад волана седеше Джеймс Бонд и наблюдаваше как тримата пътници слизат. Ирландеца, естествено, се оглеждаше внимателно. Той явно винаги беше нащрек.

— Е, какво ще кажеш? — попита Бонд по мобилния си телефон.

— За кое?

— За бентлито.

— Такава кола просто плаче за име — упрекна го Фили Мейдънстоун, която седеше в неговата „Бентли Контитентал ОТ“ на летище Лутън, след като бе проследила аудито на Хидт чак от Канинг Таун.

— Нямам навика да давам имена на колите си. — Както и род на пистолета си, помисли си той, без да откъсва поглед от тримата, които бяха недалеч от него.

Бонд бе убеден, че след произшествията в Сърбия и Марч Хидт или по-вероятно Ирландеца ще заподозре, че ги следят. Освен това се притесняваше, че Озбърн-Смит е уредил да следят него. Ето защо, след като разговаря с Рьоне Матис, той излезе от апартамента си и отиде в закрит паркинг в Сити, където се срещна с Фили и размениха колите си. Тя щеше да проследи с неговото бентли аудито на Хидт, което Бонд беше сигурен, че ще бъде мюре, а той, с нейния „Мини Купър“, щеше да чака заминаването на истинския Хидт, което стана само десетина минути след като немският автомобил изфуча от дома на Хидт в Канинг Таун.

И сега, навел глава, Бонд наблюдаваше Хидт и говореше по телефона. Непознатата жена беше до Хидт. Тя беше на възраст някъде между шейсет и шейсет и пет години и имаше привлекателни черти, въпреки че лицето ѝ беше бледо и изнурено. Вероятно спеше малко.

Любовница ли беше на Хидт? Или дългогодишна асистентка? Съдейки по изражението ѝ, докато гледаше Хидт, Бонд предположи, че е първото.

И Ирландеца. Бонд не го беше видял ясно в Сърбия, но нямаше съмнение, че е той — същата тромава походка, обърнати навън ходила, прегърбена стойка и странен рус бретон.

Бонд си представи убитите жертви в Сърбия — агентите, машиниста на влака, шофьора на камиона и партньор на Ирландеца — и почувства как гневът се надига в него и после постепенно се разсейва.

— В отговор на въпроса ти, да, много ми хареса. В днешно време двигателите имат много конски сили, но колко е въртящият момент на бентлито? Не бях усещала такова нещо — каза Фил.

— Над петстотин.

— Боже мой — промълви тя, или смаяна, или изпълнена със завист, или и двете. — Ами скоростната кутия и въртящият момент? Как е разпределен?

— И към четирите колела — 60 процента на задните и 40 на предните.

— Гениално.

— И твоята кола не е лоша. Добавила си турбокомпресор.

— Да.

— Откъде?

— „Ауторотор“. Шведски. Удвоих конските сили. Сега са триста.

— И аз така си помислих. — Бонд също беше смаян. — Трябва да ми кажеш името на твоя автомонтьор. Имам стар ягуар, който се нуждае от малко обработване.

— Кажи ми, че е Тип Е. Това е най-сексапилната кола в историята на автомобилизма.

Още едно общо нещо помежду им. Бонд се вглъби за миг в мисълта, но после бързо я прогони.

— Ще те държа в напрежение. Почакай. Хидт се размърда.

Бонд слезе от миникупъра и скри ключа на Фили в калъфа на волана. Грабна куфара си и чантата с лаптопа, сложи си нови слънчеви очила с рамки от черупка на костенурка и се смеси с тълпата, за да проследи Хидт, Ирландеца и жената до терминала за частни самолети на Гатуик.

— Там ли си? — попита той по мобилния си телефон.

— Да — отвърна Фили.

— Какво става с подставените лица?

— Седят в аудито.

— Ще чакат, докато Хидт излети и самолетът напусне въздушното пространство на Обединеното кралство, а после ще потеглят, за да заведат теб — и вероятно господин Озбърн-Смит обратно в Лондон.

— Мислиш ли, че Ози гледа?

Бонд се усмихна.

— Убеден съм, че на три хиляди метра над теб кръжи безпилотен летателен апарат. Влизат в терминала. Трябва да тръгвам, Фили.

— Рядко излизам от офиса, Джеймс. Благодаря за възможността да си поиграя на „Формула 1“.

— Това е идея — импулсивно изтърси Бонд. — Може да отидем някъде в страната и да покараме сериозно.

— Джеймс! — сърдито възкликна тя и той се почуди дали не е преминал някаква граница. — Великолепната ти машина трябва да има име. Ще се помъча да измисля нещо хубаво. И да, пътуването извън града звучи божествено, ако ми позволиш… да карам през половината време. Ще помолим радарите да не ни засичат. Вече имам няколко дупки в талона.

Те затвориха и Бонд дискретно проследи плячката. Тримата спряха пред порта с верига отпред и дадоха паспортите си на пазача. Бонд видя, че паспортът на жената е син. Американка? Мъжът в униформа записа нещо в тефтера си и им направи знак да преминат. Бонд се приближи до преградата и ги зърна да се качват по стълбата на голям бял частен самолет с по седем кръгли прозореца от двете страни на корпуса. Сигналните му светлини вече бяха запалени. Вратата се затвори.

Той натисна бутон за бързо избиране на мобилния си телефон.

Фланаган. Здравей, Джеймс.

— Морис — каза Бонд на шефа на отдел „Т“, организацията в ГМР, която се занимаваше с всичко, свързано с превозните средства. — Трябва ми дестинацията на частен самолет, който в момента се готви да излети от Гатуик. Той издиктува петбуквената регистрация, написана на мотора.

— Дай ми минутка.

Самолетът тръгна. По дяволите — ядосано си помисли Бонд. Намали. Знаеше, че ако информацията на Рьоне Матис е вярна, Хидт отива да наблюдава убийството на най-малко деветдесет души тази вечер.

— Готово — обади се Фланаган. — Хубава птица, „Груман 5-50“, последна дума на техниката и адски скъпа. Собственост е на холандска фирма, която се занимава с отпадъци и рециклиране.

Разбира се, на Хидт.

— Според плана на полета самолетът заминава за Дубай.

Дубай? Там ли ще бъдат убити хора? — зачуди се Бонд.

— Къде ще спре за презареждане на гориво?

Фланаган се засмя.

— Джеймс, обсегът на самолета е над десет хиляди и петстотин километра. Число на Мах осем осем.

Самолетът започна да рулира по пистата. Дубай се намираше на пет хиляди и шестстотин километра от Лондон. Като се вземеше предвид часовата разлика, „Груман“ щеше да кацне в три или четири часа следобед.

— Трябва да го изпреваря до Дубай, Морис. Какво можеш да стъкмиш за мен? Имам паспорти, кредитни карти и три бона в брой. Виж какво ще можеш да направиш. А, нося си и оръжието. Трябва да го имаш предвид.

Бонд продължи да гледа лъскавия бял самолет, който прибра задкрилките си. Приличаше не на птица, а по-скоро на змей, въпреки че може би му се струваше така, защото знаеше какви са пътниците в него и какво са замислила.

Деветдесет мъртви…

Изминаха няколко напрегнати минути, докато Бонд наблюдаваше как самолетът се приближава към пистата за излитане.

— Съжалявам, Джеймс рече Фланаган. — Най-доброто, което мога да направя, е да те кача на пътнически самолет, излитащ от Хийтроу след няколко часа. Ще бъдеш в Дубай в шест и двайсет.

— Не ми върши работа, Морис. Военните? Правителството?

— Няма абсолютно нищо на разположение.

По дяволите. Бонд все пак можеше да помоли Фили или Бил Танър да уредят наблюдател от бюрото на МИ6 в Обединените арабски емирства да посрещне самолета на летището в Дубай и да проследи Хидт и Дън.

Той въздъхна.

— Запазѝ ми билет за пътническия самолет.

— Добре. Съжалявам.

Бонд погледна часовника си. В Дубай беше десет.

Оставаха девет часа до убийствата…

Можеше само да се надява, че полетът на Хидт ще се забави.

В същия миг той видя, че „Груман“ зави на главната писта и без да спира, бързо ускори и с лекота се вдигна от бетона, а после постепенно се смали до точка, сякаш змеят се бе изстрелял високо в небето, за да се отдалечи от него.

Пърси Озбърн-Смит се беше навел към големия монитор с плосък екран, разделен на шест правоъгълника. Преди двайсетина минути камера за наблюдение беше засякла номера на пикап, регистриран на фирмата на Хидт, на изхода на А23 за Редхил и Райгейт, който водеше към Гатуик. Озбърн-Смит и подчинените му сканираха всяка камера около и на летището, търсейки пикапа.

Вторият технически специалист, който се присъедини към тях, завърза русите си коси с ластик и посочи с дебелия си пръст към единия екран.

— Там. Ето го — каза тя.

Изглежда, че преди петнайсетина минути, според електронната отметка за времето, пикапът беше спрял до тротоара пред терминала за частни самолети и от него бяха слезли трима души.

— Защо лицето на Хидт не беше разпознато, когато пристигна? Откриваме хулигани от Рио де Жанейро, преди да са стигнали до Олд Трафорд, а не можем да забележим масов убиец посред бял ден. Боже мой, какво говори това за приоритетите на Уайтхол? Само не го казвай на никого. Огледай пистата.

Техническият специалист се залови за работа с контролните уреди. Хидт и другите вървяха към частен самолет.

— Виж регистрационния номер и го провери.

За своя чест заместник-заместникът вече го беше сторил.

— Собственост е на холандска фирма, която се занимава с рециклиране на отпадъци. Ето го и плана на полета. Отиват в Дубай. Вече са излетели.

— Къде са сега? Къде?

— Проверявам — въздъхна асистентът. — Напускат въздушното пространство на Обединеното кралство.

Озбърн-Смит стисна зъби и се втренчи в неподвижния видеообраз на самолета.

— Дали ще може да изпратим няколко изтребителя „Хариър“ и да принудим самолета да се приземи? — Той вдигна глава и забеляза, че всички го гледат. — Шегувам се — успокои ги, въпреки че много му се искаше да го направи.

— Вижте това — обади се специалистът.

— Кое, по дяволите?

— Да, и някой друг ги наблюдава — рече заместник-заместникът.

Екранът показваше входа на терминала за частни самолети на Гатуик. До телената ограда стоеше мъж и гледаше самолета на Хидт.

Господи, Бонд.

Проклетият, хитър и коварен агент на ГМР с шикозна кола и без разрешение да носи огнестрелно оръжие в Обединеното кралство все пак бе проследил Хидт. Озбърн-Смит се зачуди за миг кой е карал бентлито. Знаеше, че номерът не беше, за да заблуди само Хидт, но и Трето управление.

С огромно задоволство Озбърн-Смит видя как Бонд се обърна и с наведена глава тръгна обратно към паркинга. Говореше по мобилния си телефон и несъмнено изтърпяваше словесно бичуване от шефа си, че е позволил лисицата да му се изплъзне.

Двайсет и трета глава

Обикновено не чуваме звука, който ни събужда. Вероятно може да го чуем, ако се повтори будилник или настойчив глас. Но еднократният звук се извисява, без съзнанието ни да го регистрира.

Джеймс Бонд така и не разбра какво го вдигна от сън. Той погледна часовника си.

Минаваше един следобед.

Долови прекрасно ухание комбинация от парфюм от цветя, по всяка вероятност жасмин, и приятния, богат аромат на отлежало шампанско. Над себе си съзря божествените очертания на красива жена от средноазиатски произход, с тясна пола в бургундско червено и златиста риза с дълги ръкави върху прелъстително тяло. Яката ѝ беше закопчана с перла, различна от по-долните копчета. Мъничката кремава точица беше особено привлекателна. Косите ѝ бяха синкаво-черни като гарванови пера и прибрани нагоре, въпреки че един непокорен кичур падна от едната страна на лицето ѝ, което беше гримирано умело и педантично.

— Салам алейкум — каза Бонд.

— Уа алейкум салам — отвърна тя и сложи кристална чаша на подноса пред него, където имаше елегантна бутилка „Дом Периньон“, краля на шампанското „Моет“. — Съжалявам, че ви събудих, господин Бонд. Щях само да оставя чашата, без да ви безпокоя.

— Шукран — рече той и взе чашата. — Не се тревожете. Вторият ми любим начин на събуждане е звукът от отваряне на шампанско.

Жената реагира с лека усмивка.

— Мога да ви уредя и обяд.

— Би било чудесно, ако не ви затруднява много.

Тя отиде в кухнята на самолета.

Бонд отпи малка глътка от шампанското и погледна през големия прозорец на частния самолет. Двата мотора „Ролс-Ройс“ пулсираха спокойно и равномерно, докато летяха към Дубай на височина тринайсет хиляди метра с Мах 80 около хиляда километра в час. Бонд весело си помисли, че самолетът е „Груман“ като на Северан Хидт, но „Груман 650“, по-бързият модел и с по-голям обсег от онзи на Вехтошаря.

Бонд беше започнал преследването преди четири часа с модерен еквивалент на сцена от стар американски полицейски филм, в който детективът скача в такси и заповядва: „Карай след онази кола“. Беше решил, че пътническият полет ще го закара в Дубай твърде късно, за да попречи на убийствата и затова се обади на приятеля си от клуб „Комодор“ Фуад Хараз, който незабавно му предостави частния си самолет.

— Приятелю мой, знам, че съм ти длъжник — увери го арабинът.

Преди година той непохватно се беше обърнал за помощ към Бонд. По пътя си за дома от училище синът на Хараз беше станал мишена на деветнайсет-двайсетгодишни главорези, които размахвали антисоциалното си поведение като отличителен символ на военен ранг. Полицаите проявили разбиране, но нямали време за подобни случаи. Разтревожен до смърт за сина си, Хараз попита Бонд дали може да му препоръча нещо. В миг на слабост странстващият рицар у Бонд надделя и един ден, когато нямаше много работа в ГМР, той проследи момчето от училище. Хулиганчетата се появиха и Бонд се намеси.

С няколко хватки от бойното изкуство, изпълнени с лекота, той внимателно простря двама от тях на тротоара и прикова до стената третия, водача. Бонд научи имената им от шофьорските им книжки и студено прошепна, че ако отново досаждат на момчето на Хараз, следващото му посещение няма да свърши толкова цивилизовано. Младежите се измъкнаха, но повече не обезпокоиха момчето и съучениците му в училище започнаха да го гледате уважение.

И така Бонд стана „най-добрият от най-добрите приятели“ на Фуад Хараз и реши да поиска услуга и да вземе един от частните му самолети.

Според електронната географска карта на стената на пилотската кабина, разположена под индикаторите за скоростта и височината, те летяха над Иран. До приземяването в Дубай оставаха два часа.

Точно след излитането Бонд се бе обадил на Бил Танър, за да му каже къде отива и за планираната смърт на деветдесет и няколко души за седем часа тази вечер, по всяка вероятност в Дубай, но може би и някъде другаде в Обединените арабски емирства.

— Защо ще ги убива Хидт? — попита шефът на персонала.

— Не съм сигурен дали ще ги убие, но всичките тези хора ще умрат и той ще бъде там.

— По дипломатическите канали ще съобщим на посолствата, че има заплаха, но не разполагаме с нищо конкретно. Те ще уведомят апарата за сигурност в Дубай по неофициални канали.

— Не споменавай името на Хидт. Той трябва да влезе в страната необезпокояван, без да подозира нищо. Искам да разбера какво крои.

— Съгласен съм. Ще го направим тихомълком.

Бонд помоли Танър да провери в „Златната жица“ за връзки на Хидт в Емирствата. Надяваше се, че Вехтошаря се е отправил към определено място. Шефът на персонала докладва след минута:

— Няма офиси, резиденции или заводи в района. И току-що проверих в базата данни. Няма резервация в хотел на негово име.

Бонд не остана доволен. Веднага щом кацнеше, Хидт щеше да изчезне в разпръснатото нашироко емирство с население два и половина милиона души и щеше да бъде невъзможно да го открие преди атаката.

Стюардесата отново се приближи до него.

— Имаме много ястия, но видях, че гледате одобрително шампанското и затова реших, че ще харесате най-доброто, което имаме на борда. Господин Хараз каза да се държим с вас като с цар. — Тя остави сребърен поднос до чашата с шампанското на масичката и пак я напълни. — Донесох ви ирански хайвер — от белуга, разбира се с препечени филийки, не блини, крем „Фраше“ и каперси. — Каперсите бяха толкова големи, че жената ги наряза. Настърганият лук е „Видалия“, американски, най-сладкият в света. И не оставя неприятен вкус в устата. Наричаме го „лука на влюбените“. След това има желирана патица с ментово кисело мляко и фурми. Ще ви изпека и пържола.

Бонд се засмя.

— Не, не. Това е повече от достатъчно.

Тя го остави да се храни. Щом приключи с яденето, той изпи две чашки арабско кафе с аромат на кардамон, докато четеше разузнавателните данни за Хидт и „Зелена инициатива“, които Фили Мейдънстоун му беше дала. Поразиха го две неща предпазливостта на Хидт да стои настрана от организираната престъпност и фанатичните му усилия да разшири фирмата си в целия свят. Базата данни на „Златната жица“ разкри наскоро подадено заявление за откриване на бизнес в Южна Корея, Китай, Индия, Аржентина и пет-шест по-малки държави. Бонд беше разочарован, че никъде в материалите не можа да намери улика за самоличността на Ирландеца, Фили беше проверила снимките на Ирландеца и на жената в базите данни, но не бе открила съвпадение. А Бил Танър съобщи, че на агентите на МИ5, Агенцията по тежката организирана престъпност и „Особени престъпления“, които са се изтърсили на Гатуик, им е било казано, че за съжаление, документите за пътниците на борда на „Груман“ „изглежда са изчезнали“.

И тогава Бонд получи тревожната новина. Закодиран имейл от Фили. Изглежда някой неофициално проверяваше в МИ6 за координатите и планирания му маршрут.

Бонд предположи, че този „някой“ е скъпият му приятел Пърси Озбърн-Смит. В Дубай той щеше да бъде извън правомощията на човека от Трето управление, но това не означаваше, че Озбърн-Смит не може да му създаде куп неприятности и дори да съсипе кариерата му.

Той нямаше връзка с хората на МИ6 в Дубай, но Озбърн-Смит вероятно имаше. Ето защо Бонд не можеше да накара местни оперативни агенти или сътрудници да посрещнат самолета на Хидт. Всъщност той реши, че не може да има нищо общо с никого от сънародниците си, което беше много жалко, защото генералният консул в Дубай беше умен, схващаше бързо и беше… негов приятел.

Бонд се обади на пилота по интеркома и попита къде е самолетът, който преследваха. Въздушният контрол, изглежда, беше забавил техния полет, но не и този на Хидт, и нямаше да могат да го изпреварят. Щяха да се приземят най-малко половин час след него.

По дяволите. Трийсетте минути можеше да означават разликата между живота и смъртта на деветдесет и няколко човека. Бонд се втренчи през прозореца в Персийския залив. Извади мобилния си телефон и отново се замисли за равносметката на големия шпионаж, докато търсеше телефонен номер в обемистия указател. Започвам да се чувствам като „Леман Брадърс“ — помисли си той. Дълговете ми далеч превишават авоарите.

Обади се по телефона.

Двайсет и четвърта глава

Лимузината със Северан Хидт, Джесика Барнс и Ниъл Дън спря пред хотел „Интерконтинентал“, който се намираше на брега на широката, спокойна соленоводна река Дубай Крийк. Едрият неприветлив шофьор беше местен човек, когото бяха използвали и преди. Също като Ханс Гроел в Англия, той работеше и като охранител (и от време на време правеше и още нещо).

Те останаха в колата, докато Дън четеше текстово съобщение или имейл. Той изключи айфона си, вдигна глава и се обърна към Хидт.

Ханс е открил нещо за шофьора на бентлито. Интересно.

Гроел беше помолил някой от „Зелена инициатива“ да провери регистрационния номер. Хидт почука с дългите нокти на пръстите си.

Дън избягваше да ги поглежда.

— И има връзка с Марч.

— Така ли?

Хидт се опита да разгадае израза в очите на Дън, но както обикновено, те бяха крайно загадъчни.

Ирландеца не каза нищо повече не и в присъствието на Джесика. Хидт кимна.

Сега ще проверим.

Той надигна маншета на елегантното си сако и погледна часовника си. Още два и половина часа.

Броят на мъртвите ще бъде деветдесет и няколко.

Дън слезе пръв. Пронизващите му очи по навик огледаха дали наоколо има заплаха.

— Чисто е с лек ирландски акцент каза той.

Хидт и Джесика излязоха на изумителната горещина и бързо се отправиха към хладното фоайе на „Интерконтинентал“, украсено с поразително красив триметров колаж от екзотични цветя. На близката стена бяха окачени портрети на кралските фамилии на Обединените арабски емирства, които гледаха строго и уверено.

Джесика нае стая на свое име поредната идея на Дън. Въпреки че нямаше да стоят дълго — следващият им полет беше довечера, трябваше да оставят някъде багажа и да си починат. Дадоха куфарите си на пиколото да ги занесе в стаята.

Хидт кимна на Дън и двамата оставиха Джесика до цветята.

— На кого е бентлито?

— Регистрирано е на фирма в Манчестър същият адрес като на „Събиране на смет Мидландс“.

„Мидландс“ беше свързана с един от големите престъпни синдикати, който действаше в Южен Манчестър. Мафията в Америка по традиция беше силно замесена в управлението на отпадъците, а в Неапол, където управляваше престъпният синдикат Камора, събирането на боклука беше известно като Краля на престъпността. В Британия организираната престъпност не се интересуваше толкова много от бизнеса, но от време на време някой местен бос от престъпния свят се опитваше да се развилнее на пазара като гангстер във филм на Гай Ричи.

— А тази сутрин във военната база са ходили ченгета и са показвали снимката на човек, забелязан в района предишния ден продължи Дън. — Издадена му е заповед за арест за тежки телесни повреди. Работи за „Мидландс“. Полицаите казали, че е изчезнал.

„Както и ще стане, когато трупът изгние под хилядите тонове на срутената болница“ — помисли си Хидт.

— Какво може да е правил там? — попита той.

Дън се замисли.

— Вероятно е смятал да саботира работата по разрушаването. Нещо се обърква, фирмата ти получава лоша реклама и „Мидландс“ превземат бизнеса ти.

— Тогава човекът в бентлито е искал да разбере какво се е случило с приятеля му вчера.

— Да.

Хидт изпита огромно облекчение. Инцидентът нямаше нищо общо с „Геена“. И най-важното, човекът не беше от полицията или службите за сигурност, а само поредният конкурент в бизнеса с боклука.

— Добре. После ще се занимаваме с „Мидландс“.

Хидт и Дън се върнаха при Джесика.

— Ниъл и аз трябва да се погрижим за някои неща. Ще се върна за обяд.

— Мисля да се поразходя — каза тя.

Хидт се намръщи.

— В тази жега? Може да не ти се отрази добре.

Той не искаше Джесика да се отдалечава от него. Не се тревожеше, че тя ще се изпусне и ще каже нещо, което не трябва, защото беше запазил в тайна от нея всичко за „Геена“. А онова, което Джесика знаеше за останалото от сенчестия му живот, беше потенциално смущаващо, но не и незаконно. Северан Хидт само я желаеше понякога и вярата му в неизбежната сила на разложението го беше научила, че животът е твърде кратък и несигурен, за да си отказва каквото и да било по което и да е време.

— Мога да преценя — плахо каза тя.

— Разбира се, разбира се. Но… сама жена? — попита Хидт. — Знаеш какви са мъжете.

— Арабите ли? Тук не е Техеран или Джеда. Те дори не те поглеждат похотливо. Мъжете в Дубай проявяват повече уважение от парижаните.

Хидт се усмихна нежно. Беше забавно. И вярно.

— И все пак… не мислиш ли, че ще бъде по-добре да си в безопасност? Тук има престъпност. Пък и в хотела има чудесен басейн с минерална вода. Ще бъде идеална за теб. И външната стена на басейна е от плексиглас. Може да виждаш земята долу от дванайсет метра. Гледката към най-високия небостъргач в света „Бурж Халифа“ е доста внушителна.

— Предполагам.

В същия миг Хидт забеляза нова конфигурация на бръчките около очите ѝ, докато Джесика оглеждаше извисяващата се огромна фигура от цветя.

Той се замисли и за женския труп, който бяха открили в контейнер на „Зелена инициатива“ вчера. Сега гробът ѝ беше дискретно обозначен според бригадира Денисън. Хидт почувства познатото леко отпускане в тялото си, сякаш се разхлабваше пружина.

— Както искаш, стига да си доволна — каза той и докосна лицето ѝ близо до бръчките с единия си дълъг нокът. Джесика отдавна бе престанала да се дърпа, не че това го беше възпирало някога.

Хидт изведнъж усети, че кристалносините очи на Дън се насочват към него. По-младият мъж настръхна, а после се съвзе и отмести поглед. Хидт се раздразни. Какво му влиза в работата какво намирам за привлекателно? — запита се той, както често правеше, макар че вероятно отвращението на Дън към особения му вид сластолюбие не произлизаше от факта, че е нестандартно, а от презрението му към всякаква сексуалност. През месеците, откакто го познаваше, Ирландеца не беше погледнал похотливо никоя жена или мъж.

Хидт спусна ръката си и отново погледна Джесика и бръчките, разпространяващи се във всички посоки от примирените ѝ очи. Той изчисли времето. Щяха да излетят довечера и самолетът нямаше отделни помещения. Не можеше да си представи как ще я люби, когато Дън е наблизо, дори да спеше.

Той се поколеба. Имаше ли време да се качи в стаята, да сложи Джесика на леглото, да разтвори широко завесите, така че ниското слънце да озари меката ѝ плът и извивките на тялото ѝ…

… и да прокара нокти по кожата ѝ?

Така както се чувстваше в момента, вглъбен в нея и мислейки за зрелището в седем часа довечера, съвкуплението им нямаше да продължи дълго.

— Северан — отривисто каза Дън. — Не знаем какво ни е подготвил Ал Фулан. Трябва да тръгваме.

Хидт сякаш се замисли върху думите му, но не сериозно.

— Полетът беше дълъг. Искам да се преоблека. — Той се вгледа в отегчените очи на Джесика. — А ти може би ще искаш да подремнеш, скъпа моя.

Хидт я насочи към асансьора.

Двайсет и пета глава

Частният самолет на Фуад Хараз намали и спря в пет без петнайсет във вторник следобед. Бонд разкопча предпазния колан и взе багажа си. Благодари на пилотите и стюардесата, стисна радушно ръката ѝ и устоя на желанието си да я целуне по бузата — сега бяха в Близкия изток.

Служителят на имиграционните власти летаргично подпечата паспорта му, плъзна го обратно към него и му направи знак да влезе в страната. Бонд закрачи към пътеката „Нищо за деклариране“ в митницата с куфар, съдържащ смъртоносната му контрабанда, и скоро излезе на палещата жега. Изпита чувството, че от раменете му е паднал огромен товар.

Отново беше в стихията си и мисията беше само негова. Намираше се на чужда територия и отново имаше картбланш. Краткото пътуване от летището до крайната му цел във фестивал Сити го преведе през безлична част на града. Пътищата от и към летището си приличаха в целия свят и маршрутът малко се различаваше от А4 западно от Лондон или шосето към летище Дълес във Вашингтон, въпреки че имаше много повече пясък и прах, но както в по-голямата част на емирството, беше безупречно чист.

Бонд погледна над разпиления нашироко град и отправи взор към Персийския залив. В късния следобед и трептящата от горещината светлина иглата на „Бурж Халифа“, най-високата сграда в света, се извисяваше над геометрично сложните очертания на Шейх Зайед Роуд. Рекордът можеше да се промени всеки месец, но тази кула със сигурност щеше да го задържи още дълго време.

Бонд забеляза и друга често срещана характерна черта на града — строителните кранове, бели, жълти и оранжеви. Бяха навсякъде и работеха. Последния път, когато беше идвал тук, пак ги имаше, но повечето бездействаха като играчки, захвърлени от дете, загубило интерес да играе с тях. Емирството бе пострадало тежко от скорошната икономическа криза. За официалното си прикритие Бонд трябваше да бъде в крак със световните финанси и едва сдържаше търпението си към критиките, отправяни към места като Дубай, най-често от Лондон и Ню Йорк, сякаш Лондонското Сити и Уолстрийт не бяха най-ентусиазираните съконспиратори в причиняването на икономически беди. Да, в Дубай имаше излишък и множеството амбициозни проекти може би никога нямаше да бъдат завършени, като например изкуствения архипелаг с формата на географската карта на света, съставен от малки пясъчни острови по крайбрежието.

Въпреки всичко, славата на елегантен лукс беше само малък аспект на Дубай в действителност не по-различен от Сингапур, Калифорния, Монако и стотици други места, където работеха и играеха богати хора. Във всеки случай за Бонд Дубай не беше център на бизнеса или търговията с недвижими имоти, а екзотично място, където се сливаха новото и старото и много култури и религии съществуваха съвместно с уважение една към друга. Особено много му харесваше необятният пустинен пейзаж от червеникав пясък, населен с камили и рейнджроувъри, съвсем различен от гледките в Кент в детството му. Той се запита дали мисията му днес ще го отведе там.

Минаха покрай малки кафяви, бели и жълти едноетажни сгради, чиито имена и предлагани в тях услуги бяха изписани със скромни зелени арабски букви. Нямаше пищни билбордове и неонови светлини, освен няколко обяви за предстоящи събития. Минаретата на джамиите се извисяваха над ниските жилища и магазини, натрапчиви остриета на вярата в мъгливата далечина. Нашествието на вездесъщата пустиня беше навсякъде и финиковите палми, нимовите и евкалиптовите дървета образуваха галантни подстъпи към напиращите безкрайни пясъци.

Както му беше казано, таксиметровият шофьор го остави пред търговски център. Бонд му даде няколко банкноти по десет дирхама и слезе. Молът беше претъпкан с местни хора — беше времето между молитвите Асир и Магхриб и много чужденци, които влачеха чанти на колелца и се тълпяха в магазините, където продавачите бързо вършеха работата си. Бонд си спомни, че често наричаха страната не Дубай, а „Купувай“.

Той се сля с тълпата и се огледа, сякаш се опитваше да намери приятел, с когото има среща. Всъщност търсеше човека, който го следеше от летището, вероятно с враждебни намерения. Два пъти видя мъж със слънчеви очила и синя риза и сако — на летището и после в прашна черна тойота зад таксито. Беше нахлузил американска бейзболна шапка, но съдейки по формата на главата и раменете и по очилата му, Бонд разбра, че това е човекът, когото беше забелязал на летището. Сега същата тойота мина покрай търговския център, като караше бавно без очевидна причина, и се скри зад хотел наблизо. Това не беше случайно съвпадение.

Бонд си помисли дали да не изпрати таксито по обиколен маршрут, но истината беше, че не е сигурен дали иска да се изплъзне от преследвача. Много често беше по-добре да хванеш в капан „опашката“ и да видиш какво ще каже.

Кой беше той? В Дубай ли беше чакал Бонд? Или някак го беше проследил от Лондон? Или не знаеше кой е, но беше решил да държи под око новия чужденец в града?

Бонд си купи вестник. Денят беше непоносимо горещ, но той не влезе на разхлажданото от климатик кафене, което избра, а седна навън, откъдето можеше да наблюдава всички входове и изходи в района. Огледа се небрежно, търсейки преследвача, но не го видя.

Докато той седеше и получаваше съобщения, към него се приближи сервитьор. Щом човекът се отдалечи, Бонд погледна часовника си. Седемнайсет часът.

Оставаха само два часа, докато деветдесет и няколко души умрат в този град от пясъци и жега.

Половин пресечка по-нататък от търговския център едър мъж в синьо сако бутна скришом на цивилния контрольор по паркирането няколкостотин дирхама и му каза на английски, че ще остане съвсем малко. Със сигурност щеше да тръгне преди молитвата по залез-слънце.

Контрольорът отмина, сякаш разговорът за прашната черна тойота, паркирана в нарушение на правилника, не се беше състоял.

Мъжът, който беше известен с името Ник, запали цигара, нарами раницата си и се вмъкна в сенките на мола, където мишената му безразлично посръбваше еспресо или турско кафе и четеше вестник, сякаш нямаше никакви грижи.

За такъв го мислеше — мишена. Не копеле или враг.

Ник знаеше, че в такава операция трябва да бъде абсолютно безпристрастен, колкото и трудно да беше това понякога. Да не го смята за човек, а за черната точка на мишена.

Той предполагаше, че мъжът е талантлив, но показа I голяма небрежност, докато напускаше летището. Ник лесно го проследи и това му вдъхна самочувствие за онова, което се готвеше да направи.

С лице, закрито от бейзболна шапка с дълга козирка и слънчеви очила, той се приближаваше към мишената, промъквайки се от сянка в сянка. За разлика от други места маскировката не привлече внимание към него. В Дубай всички носеха шапки и слънчеви очила.

Единственото различно нещо беше синьото сако с дълги ръкави, каквито носеха малцина местни хора, като се имаше предвид горещината. Но нямаше друг начин да скрие пистолета, затъкнат в колана му.

Златната обеца на Ник също можеше да му спечели любопитни погледи, но районът около Дубай Крийк, с търговските си центрове и увеселителни паркове, беше пълен с туристи и стига да нямаше хора, които пият алкохол или се целуват публично, местните жители прощаваха необичайното облекло.

Ник дръпна дълбоко от цигарата, а после я пусна и стъпка. Промъкна се по-близо до мишената, която пиеше кафе навън в горещия ден.

Неочаквано се появи амбулантен търговец и го попита на английски дали иска да си купи килим.

— Много евтино, много евтино. Много възли. Хиляди възли!

Ник го погледна така, че онзи млъкна и се изпари.

Замисли се за плана си. Разбира се, щеше да има логистични проблеми. В тази страна всеки следеше всеки. Трябваше да завлече мишената на място, където никой нямаше да ги види, на паркинга или още по-добре, в подземните етажи на търговския център, може би по време на молитвата, когато тълпите оредееха. Вероятно най-елементарният подход беше най-добрият. Ник можеше да се промъкне зад мъжа, да опре пистолета в гърба му и да го „придружи“ долу.

И после щеше да влезе в действие ножът.

Мишената е, добре, може би копелето щеше да каже много неща, когато острието започнеше бавното си пътешествие по кожата му.

Ник бръкна под сакото си, освободи предпазителя на пистолета и плавно се приближи към следващата сянка.

Двайсет и шеста глава

Джеймс Бонд пиеше кафето си и седеше с вестник „Нешънъл“, издаван в Абу Даби. Смяташе го за най-добрия вестник в Близкия изток. В него можеше да се намерят всякакви репортажи, от скандал за неефективните униформи на пожарникарите в Мумбай до статии за правата на жените в арабския свят и разказ на половин страница за кипърски гангстер, откраднал от гроба трупа на бившия президент.

Имаше и отлично отразяване на „Формула 1“, която беше важна за Бонд.

В момента обаче той не четеше вестника, а го използваше като реквизит… макар и не под формата на клишето с пробити дупки за очите между рекламите за дубайските хипермаркети „Лулу“ и местните новини. Вестникът беше разгънат на масата и Бонд бе навел глава, но очите му бяха вдигнати и оглеждаха.

В същия миг чу скърцане на кожени обувки зад гърба си и усети, че някой бързо се приближава към него.

Остана абсолютно неподвижен.

И после голяма ръка — бяла и осеяна с лунички сграбчи стола до него и го дръпна назад.

На стола тежко се отпусна мъж.

— Здравей, Джеймс. — Гласът имаше силен тексаски акцент. — Добре дошъл в Дубай.

Бонд се усмихна и обърна глава към приятеля си. Двамата радушно стиснаха ръцете си.

Феликс Лайтър беше няколко години по-голям от него, висок и строен, и костюмите му висяха като на закачалка. Бледото му лице и гъстата рошава сламеноруса коса изключваха работата под прикритие в Близкия изток, освен ако не играеше сам себе си — нахакан, отракан тип от Американския юг, любител на удоволствията. Мудните му обноски и безгрижно бъбрене бяха измамни. Лайтър можеше да реагира като нож на пружина, когато случаят го налага… и Бонд го беше виждал с очите си.

Когато пилотът на Фуад Хараз беше съобщил, че няма да могат да изпреварят Хидт до Дубай, Бонд се обади на Феликс Лайтър и го помоли да му върне услугата за „Леман Брадърс“. Изпитваше безпокойство да използва връзките на МИ6 в Дубай заради проучванията на Озбърн-Смит, но нямаше подобни задръжки да се обърне към ЦРУ, които действаха на цялата територия на Обединените арабски емирства. Да поиска помощ от Лайтър, който беше старши агент в Националната тайна служба на Агенцията, беше политически риск. Използването на сродна агенция без разрешение отгоре можеше да доведе до сложни дипломатически последици, а Бонд вече го беше направил веднъж с Рьоне Матис. Със сигурност подлагаше на изпитание нововъзвърнатия си картбланш.

Феликс Лайтър беше повече от готов да посрещне самолета на Хидт и да проследи тримата пътници до целта им, която се оказа хотел „Интерконтинентал“. Хотелът беше свързан с търговския център, където сега двамата седяха.

Бонд разказа на Феликс за Хидт, Ирландеца и мъжа в тойотата. Лайтър беше наблюдавал мола и както се оказа, беше пазил гърба на Бонд.

— Е, имам ли приятел, който се навърта наоколо?

— Забелязах го да се приближава на четирийсетина метра от юг — отвърна Феликс и се усмихна, сякаш контранаблюдението беше последното нещо, за което мислеше. — Копелето стоеше до входа, но изчезна.

— Който и да е, добър е.

— Да. — Лайтър се огледа и попита: — Вярваш ли в пазаруването тук? — Той посочи клиентите. — В Англия имате молове, нали, Джеймс?

— Разбира се. И телевизия. И течаща вода. Надяваме се един ден да се сдобием и с компютри.

— Някой път ще дойда на гости и ще те науча да охлаждаш бира. — Феликс повика сервитьора и си поръча кафе, а сетне прошепна на Бонд: — Бих казал „Американо“, но хората може да отгатнат националността ми и прикритието ми да отиде по дяволите.

Той подръпна леко ухото си — сигнал за появата на слаб арабин, облечен като местен жител. Бонд нямаше представа кой е човекът. Мъжът имаше такъв вид, сякаш беше карал някоя от лодките таксита, които пореха водите на Дубай Крийк.

— Юсуф Насад — представи го Лайтър. — Това е господин Смит.

Бонд предположи, че и Насад не е истинското име на арабина. Сигурно беше местен сътрудник и тъй като го ръководеше Феликс, много добър. Лайтър беше майстор вербовчик. Американецът обясни, че Насад му е помогнал да проследи Хидт от летището.

Арабинът седна.

— Нашият приятел? — попита Феликс.

— Изпари се. Мисля, че те видя.

— Изпъквам прекалено много — засмя се Лайтър. — Не знам защо от Лангли ме изпратиха тук. Ако бях под прикритие в Алабама, никой нямаше да ме забележи.

— Не можах да го видя много добре — обади се Бонд. — Черна коса, синьо сако.

— Костелив орех — отбеляза Насад на онова, което Бонд би описал като американски телевизионен английски. — Атлетичен. Косата му е подстригана съвсем късо. И има златна обеца. Без брада. Опитах се да го снимам, но той офейка твърде бързо.

— Освен това снимаме с боклуци — добави Феликс. — Онзи човек още ли ви дава страхотни играчки? Как му беше името? Куентин? Куигли?

— „Кю“ е отдел, а не човек. Означава снабдяване23.

— И не беше само по риза, а носеше сако — продължи Насад. Голямо като шлифер.

— В тази жега? Тогава е криел оръжие — заключи Бонд.

— Видя ли какво е?

— Не.

— Имаш ли представа кой може да е той?

— Определено не е арабин — отвърна Насад. — Може да е от Мосад.

— Защо полеви агент на Мосад ще се интересува от мен?

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос — рече Лайтър.

Бонд поклати глава.

— Може да е някой завербуван от тайната полиция тук. Напоследък сънародниците ми не са много популярни в Дубай.

— Съмнявам се. Тайните служби не те следят, а те поканват в четиризвездния си хотел в Дейра, където изпяваш всичко, което искат да знаят.

Бързите очи на Насад огледаха кафенето и околността и очевидно не забелязаха заплаха. Бонд отбеляза, че прави това, откакто е дошъл.

— Мислиш ли, че е някой, който работи за Хидт? — обърна се към него Феликс.

— Може би, но ако е така, съмнявам се дали знаят кой съм.

Бонд обясни, че преди напусне Лондон, се е притеснил Хидт и Ирландеца да не заподозрат, че ги следи, особено след издънката в Сърбия, и беше помолил в отдел „Т“ да нагласят документите на бентлито му и да свържат регистрационния номер с фирма за събиране на отпадъци в Манчестър с възможни връзки с престъпния свят. След това Бид Танър беше изпратил агенти да се представят за офицери от Скотланд Ярд на обекта за разрушаване в Марч с историята, че един от охранителите на фирмата е изчезнал в района.

— Това ще успокои Хидт и Ирландеца поне за няколко дни. Чухте ли някакви разговори тук? — попита Бонд.

Веселото лице на американеца се изопна.

— Никакви ЕЛИНТ или СИГИНТ, отнасящи се до случая. Не че подслушването ме интересува.

Феликс Лайтър, бивш морски пехотинец, с когото Бонд се беше запознал, докато служеха заедно, беше ХЮМИНТ шпионин. Той предпочиташе ролята на вербовчик да ръководи местни сътрудници като Юсуф Насад.

— Поисках да ми върнат много услуги и разговарях с всичките си главни сътрудници. Каквото и да кроят Хидт и местните му свръзки, всичко се пази в строга тайна. Не мога да намеря никакви улики. Никой не пренася загадъчни товари с гнусотии в Дубай. Никой не казва на приятелите и семейството си да не отиват в тази джамия или онзи търговски център около седем часа тази вечер. Никакви лоши актьори не се промъкват откъм Персийския залив.

— Това е работа на Ирландеца. Той покрива всичко. Не знам точно какво прави за Хидт, но е адски хитър и винаги мисли за сигурността. Ирландеца сякаш предугажда ходовете ни и измисля начини да ги парира.

Тримата се умълчаха, докато небрежно оглеждаха търговския център. Нямаше следа от преследвача в синьото сако, нито от Хидт или Ирландеца.

— Още ли си драскач? — попита Бонд.

— Разбира се — отговори тексасецът.

Прикритието на Лайтър беше журналист на свободна практика и блогър, специалист по музиката, особено ритъм енд блус и афро-карибската. Журналистиката често се използваше като прикритие за агентите от разузнаването, защото придаваше достоверност на честите им пътувалия, в повечето случаи до горещи точки и недотам приятни места по света. Лайтър беше извадил късмет, тъй като най-доброто прикритие отразява действителните интереси на агента, защото мисията може да изисква той да бъде под прикритие седмици или месеци. Кинорежисьорът Александър Корда, завербуван от прочутия британски шпионин сър Клод Данси, беше използвал местата на разузнавателните си експедиции като прикритие да снима забранени райони преди Втората световна война. Безинтересното официално прикритие на Бонд, анализатор по сигурността и почтеността за „Групата за международно развитие“, го подлагаше на мъчително отегчителни моменти, когато изпълняваше задача. В някои особено неприятни дни той копнееше за официално прикритие като инструктор по ски или гмуркане с акваланги.

Бонд се наведе напред и Лайтър проследи погледа му. Те видяха, че от главния вход на „Интерконтинентал“ излязоха двама мъже, които тръгнаха към черна лимузина „Линкълн“.

— Това са Хидт и Ирландеца.

Феликс изпрати Насад да вземе колата си, а сетне посочи прашна стара „Алфа-Ромео“ на близкия паркинг и прошепна на Бонд:

— Моята е ей там. Да вървим.

Двайсет и седма глава

Лимузината със Северан Хидт и Ниъл Дън се насочи на изток в омарата и жегата, движейки се успоредно на големите кабели, които пренасяха електричество към покрайнините на града-държава. Вляво беше Персийският залив. Наситената му синева беше избледняла до бежово от прахоляка във въздуха и силния блясък на ниското, но безмилостно слънце.

Те поеха по заплетен маршрут през Дубай и минаха покрай закритите скиорски комплекси, поразителния хотел „Бурж ал Араб“, който приличаше на платно и беше висок почти колкото Айфеловата кула, и луксозния Палм Джумейра — изкуствения остров с формата на палма, както предполагаше името му, застроен с магазини, жилища и хотели, простиращ се навътре в Залива. Гледката на тази бляскава красота разстрои Северан Хидт — новото и неопетненото. Той се почувства много по-добре, когато колата влезе в по-стария квартал Сатва, гъсто населено хиляди работници, предимно имигранти.

Наближаваше пет и половина. Оставаха час и трийсет минути до събитието с мъртвите най-малко деветдесет души. Хидт иронично отбеляза наум, че също толкова време има и до залез-слънце.

Съвпадението беше любопитно. Добър знак. Прадедите му духовните, не задължително генетичните бяха вярвали в поличби и знамения и той също си позволи да го направи. Да, Хидт беше практичен и трезвомислещ бизнесмен… но имаше и друга страна.

Той отново се замисли за довечера.

Лимузината продължи да кръстосва улиците. Целта на главозамайващото пътуване не беше разглеждане на забележителностите. Минаването по заобиколен маршрут, за да стигнат до място само на осем километра от „Интерконтинентал“, беше идея за сигурност на Дън.

Ала шофьорът, наемник с опит в Афганистан и Сирия, съобщи:

— Мисля, че ни следяха. „Алфа-Ромео“ и вероятно „Форд“. Но ако е така, убеден съм, че им се изплъзнахме.

Дън се обърна и каза:

— Хубаво. Карай към завода.

Те завиха, отправиха се обратно към града и след десетина минути бяха в индустриалния комплекс Дейра, пренаселен и колоритен район в центъра на града, сгушен между Дубай Крийк и Залива. Този квартал мигновено накара Хидт да се почувства добре. Влизането там беше като връщане назад в миналото. Несъразмерните къщи, традиционните пазари и селското пристанище край реката, чиито докове гъмжаха от традиционните дървени платноходки дхоу и други малки плавателни съдове, сякаш бяха фон на приключенски филм от трийсетте години на миналия век. Корабите се криеха под невероятно високи купища товари, завързани, за да не се разпилеят. Шофьорът намери крайната им цел голяма фабрика и склад с построени към тях офиси, едноетажни и с мръсна, олющена бежова боя. Бодлива тел, рядкост в Дубай, беше поставена на телената мрежа, която опасваше двора. Шофьорът спря пред интерком и заговори на арабски. Портата бавно се отвори. Лимузината влезе в паркинга и спря.

Двамата пътници слязоха. До залез-слънце оставаха час и петнайсет минути и въздухът се захлаждаше, макар че земята излъчваше насъбраната през деня горещина.

Хидт чу глас, разнасян от прашния вятър:

— Приятелю мой, моля, заповядай!

Мъжът, който махаше с ръка, беше в бяла роба дишдаша в уникалния за Емирствата стил и нямаше покривало на главата. Хидт знаеше, че той е на петдесет и пет години, но като мнозина араби изглеждаше по-млад. Интелигентно лице, оформена брада, елегантни очила, западни обувки. Въздългата му коса беше пригладена назад.

Махди ал Фулан закрачи сред пръски червеникав пясък, който се разнасяше по асфалта и се трупаше по бордюра, пътеките и стените на сградите. Очите на арабина блестяха, сякаш бе ученик, който се готви да се изфука с проект за търсене на съкровище. Хидт си помисли, че това не е далеч от истината. Брадата му беше буйна и добре оформена. Хидт много се забавлява, когато научи, че докато боята за коса не е добър продукт на пазара в страна, където главите и на мъжете, и на жените обикновено са покрити, боята за брада се продава като топъл хляб.

Те стиснаха ръце.

— Приятелю мой.

Хидт не се опита да поздрави на арабски. Нямаше талант за езици и смяташе, че е проява на слабост да се мъчиш да правиш нещо, за което нямаш умения.

Ниъл Дън пристъпи напред. Раменете му се разтресоха, както винаги, ходеше като разглобен. Той също поздрави арабина, но очите му гледаха покрай него. Този път обаче не търсеха заплахи. Дън прехласнато се втренчи в плячката в склада, която се виждаше през отворената врата — петдесетина машини във всевъзможни геометрични форми, направени от чиста боядисана стомана, желязо, алуминий, карбон… и кой знае още какво. От тях стърчаха тръби, жици, контролни табла, крушки, превключватели, улеи и ленти. Ако имаха приятни сънища, роботите трябваше да спят в тази стая.

Тримата влязоха в склада, където нямаше работници. Дън се спираше, за да разгледа и от време на време да докосне едно или друго устройство.

Махди ал Фулан беше проектант на индустриални продукти, завършил Масачузетския технологичен институт. Той отбягваше шумно рекламираното предприемачество, което те поставя на кориците на списанията за бизнес — и често в съда за фалит — и беше специализирал дизайн на функционални индустриални съоръжения и контролни системи, за които имаше постоянен пазар. Ал Фулан беше един от главните доставчици на Хидт. Бяха се запознали на конференция по съоръжения за рециклиране. Щом Хидт научи за някои пътувания на арабина в чужбина и на кого продава стоката си, двамата станаха партньори. Ал Фулан беше учен, инженер, новатор и човек с идеи и изобретения, важни за „Геена“.

И с връзки.

Деветдесет мъртви…

При тази мисъл Хидт неволно погледна часовника си. Наближаваше шест.

— Последвайте ме, моля, Северан, Ниъл — погледна Хидт Ал Фулан. Арабинът ги поведе през различни помещения, мрачни и тихи. Дън отново забавяше крачка, за да разгледа някоя машина или контролно табло. Кимаше одобрително или се мръщеше, докато вероятно се опитваше да разбере как работи системата.

Те оставиха машините и техния мирис на масло, боя и специфична металическа, почти като на кръв миризма на мощни електрически системи и влязоха в кабинетите. В дъното на слабо осветен коридор Ал Фулан използва електронен ключ и отвори врата без надпис. Тримата пристъпиха в работна зона, голяма и отрупана с хиляди листове, чертежи и други документи, изписани с думи, графики и диаграми, много от които неразбираеми за Хидт.

Атмосферата беше, меко казано, зловеща и заради сумрака и безпорядъка… и заради украсата на стените.

Изображения на очи.

Всякакви очи човешки, рибешки, кучешки, котешки и на насекоми — снимки, компютъризирани триизмерни варианти, медицински рисунки от XIX век. Особено страховит беше един фантастичен подробен чертеж на човешко око, сякаш някой съвременен доктор франкенщайн бе използвал модерни инженерни методи, за да конструира чудовището си.

Пред единия от десетките големи компютърни монитори седеше привлекателна брюнетка на трийсетина години. Тя стана, приближи се до Хидт и силно стисна ръката му.

Стела Къркпатрик. Аз съм асистент по научноизследователската работа на Махди.

Хидт беше идвал няколко пъти в Дубай, но не се беше запознавал с нея. Акцентът ѝ беше американски. Предположи, че тя е умна, упорита и типично, често срещано явление в тази част на света, датиращо от стотици години западнячка, влюбена в арабската култура.

— Стела състави повечето алгоритми — каза Ал Фулан.

— Нима? — усмихна се Хидт.

Тя се изчерви. Руменината произлизаше от привързаността ѝ към наставника ѝ, когото Стела погледна, търсейки одобрение. Ал Фулан ѝ го даде под формата на прелъстителна усмивка. Хидт не участваше в размяната на погледи.

Както предполагаше украсата на стените, специалността на Ал Фулан беше оптиката. Целта на живота му беше да изобрети изкуствено око за слепци, което ще функционира добре като онези, които „Аллах, хвала на него, е създал за нас“. Ала докато това станеше, той щеше да спечели много пари от проектиране на индустриални машини. Ал Фулан беше измислил повечето специализирани системи за безопасност, контрол и наблюдение на машините за сортиране и унищожаване на документи на „Зелена инициатива“.

Наскоро Хидт му беше поръчал да създаде още едно устройство за фирмата и сега бе дошъл с Дън да види прототипа.

— Демонстрация? — попита арабинът.

— Да, ако обичаш — отговори Хидт.

Всички се върнаха в машинния парк. Ал Фулан го заведе до сложна машина, която тежеше няколко тона и стоеше в товарното отделение до няколко големи индустриални компактора за отпадъци.

Арабинът натисна няколко бутона и ръмжейки, машината бавно започна да загрява. Беше дълга седем, висока два и широка три метра. Метална конвейерна лента в предната част водеше към уста, голяма един квадратен метър. Вътре цареше мрак, въпреки че Хидт различи очертания на хоризонтално монтирани цилиндри, покрити с шипове като комбайн. Шестте улея отзад водеха към контейнери, в които бяха сложени дебели сиви чували, отворени, за да улавят всичко, което машината избълва.

Хидт се вгледа внимателно в устройството. Той и „Зелена инициатива“ печелеха много пари от унищожаване на документи, но светът се променяше. В днешно време повечето информация се съхранява в компютри и флашки и тази тенденция ще се засилва за в бъдеще. Хидт беше решил да разшири империята си, като предложи нов подход за унищожаване на компютърни устройства за съхранение на информация.

Правеха го няколко фирми, включително „Зелена инициатива“, но новият подход щеше да бъде различен благодарение на изобретението на Ал Фулан. В момента, за да се унищожи ефективно информацията, компютрите трябваше да бъдат разглобени на ръка, харддисковете изтрити с размагнитизиращи устройства и после унищожени. Други стъпки изискваха отделянето на различните компоненти на стария компютър, много от които представляваха опасни електронни отпадъци.

Машината правеше всичко автоматично. Хвърляш стария компютър на лентата и устройството свършваше останалото — разглобяваше го, а оптичните системи на Ал Фулан разпознаваха частите и ги изпращаха в съответния контейнер. Търговските посредници на Хидт можеха да уверят клиентите му, че машината ще се погрижи не само да унищожи деликатната информация на харддиска, но и да идентифицира всички други компоненти и да ги изхвърли според местните закони за опазване на околната среда.

Ал Фулан кимна и Стела взе стар лаптоп и го сложи на оребрената конвейерна лента. Преносимият компютър изчезна в тъмните недра на устройството.

Чу се пронизително тракане и тупкане и накрая силно стържене. Ал Фулан заведе гостите си отзад, където машината изхвърли различни сортирани парчета боклуци в контейнерите — метал, пластмаса, интегрални платки и други. В контейнера с надпис „Складиране на материали“ те видяха фин метален и силициев прах — всичко, което беше останало от харддиска. Опасните електронни отпадъци като батериите и тежките метали бяха изсипани в съд, обозначен с предупредителни надписи, а компонентите, които можеше да се оползотворят, паднаха в контейнера за рециклиране.

— Браво — възкликна Хидт.

Ледената фасада на Дън се беше пропукала. Той изглеждаше почти развълнуван.

Хидт също беше много доволен. Той отвори уста да попита нещо, но сетне погледна часовника на стената. Беше шест и половина. Вече не можеше да се съсредоточи върху машината.

Двайсет и осма глава

Джеймс Бонд, Феликс Лайтър и Юсуф Насад бяха на петнайсетина метра от фабриката, приведени до голям контейнер, и наблюдаваха Хидт, Ирландеца, арабина в традиционна бяла роба и привлекателната чернокоса жена през прозореца на товарното отделение.

Бонд и Лайтър се бяха качили в алфа-ромеото на американеца, а Насад ги бе последвал с форда си. Проследиха линкълна от хотел „Интерконтинентал“, но двамата агенти веднага разбраха, че арабският шофьор прилага методи за изплъзване. Притеснен, че ще ги забележат, Бонд използва приложение в мобилния си телефон, пусна колата за профил МАСИНТ и откри координатите ѝ с лазер, а после качи информацията в центъра за проследяване в БПКС. Лайтър намали скоростта и остави сателитите да проследят превозното средство и да изпратят резултатите на мобилния телефон на Бонд.

— Мамка му — провлачено изруга Феликс, поглеждайки телефона в ръката на Бонд. — И аз искам такъв.

Бонд беше проследил придвижването на лимузината на картата и насочваше Лайтър, а след него и Насад по общата посока на Хидт, която се оказваше заобиколен маршрут. Накрая колата се отправи обратно към Дейра, старата част на града. Няколко минути по-късно Бонд, Феликс и сътрудникът пристигнаха, оставиха колите на алеята между два прашни склада, срязаха дупка в телената мрежа и се приближиха да видят какво правят Хидт и Ирландеца.

Бонд пъхна слушалка в ухото си, насочи камерата на телефона към четиримата и започна да подслушва с приложение, разработено от Сану Хирани. Микрофонът възстановяваше разговор, наблюдаван през прозорци или прозрачни врати, като четеше вибрациите върху стъклото или други гладки повърхности наблизо и комбинираше звуковите модулации с визуална информация на движенията на устните и бузите, израза на очите и езика на тялото. При подобни обстоятелства микрофонът възстановяваше разговори с точност осемдесет и пет процента.

— Говорят за съоръжение на „Зелена инициатива“, легалната му фирма — каза Бонд на другите, след като изслуша разговора. По дяволите.

— Погледни копелето — прошепна американецът. — Знае, че след половин час ще умрат деветдесет и няколко души, а сякаш обсъжда с продавач в магазин пикселите на широкоекранен телевизор.

Телефонът на Насад зажужа. Той прие обаждането и заговори на отсечен арабски, част от който Бонд успя да дешифрира. Получаваше информация за фабриката. Насад затвори и обясни на агентите, че мястото е собственост на дубайския гражданин Махди ал Фулан. Картината потвърди, че Ал Фулан е човекът, с когото са Хидт и Ирландеца. Той не беше заподозрян във връзки с терористи, не беше ходил в Афганистан и изглежда беше само инженер и бизнесмен. Обаче проектираше и продаваше продуктите си на военни диктатори и търговци на оръжия. Наскоро беше изобретил скенер за противопехотни мини, който различаваше униформите и отличителните символи на врагове и приятели.

Радиус на взрива… — припомни си Бонд.

Разговорът в склада се възобнови. Бонд наклони глава и отново се заслуша.

— Искам да тръгна за… събитието — каза Хидт на Ирландеца. Махди и аз ще отидем там. — Той се обърна към арабския си партньор със зловещи жадни очи. — Не е далеч, нали?

— Не. Може да отидем пеша.

— Може би ти и Стела ще поработите върху някои технически детайли — рече Хидт на Ирландеца.

Дън се обърна към жената, а Хидт и арабинът изчезнаха в склада.

Бонд затвори приложението и се обърна към Лайтър.

— Хидт и Ал Фулан отиват на мястото, където ще се състои атаката. Ще вървят пеша. Смятам да ги проследя. Вижте дали ще откриете нещо друго тук. Жената и Ирландеца ще останат. Промъкнете се по-наблизо, ако можете. Ще ви се обадя, когато разбера какво става.

— И още как отвърна тексасецът.

Насад кимна.

Бонд провери валтера си и отново го сложи в кобура.

— Почакай, Джеймс — рече Феликс. — Спасяването на онези деветдесет и няколко човека може да разкрие намеренията ти. Ако загрее, че си го погнал, Хидт може да изчезне, да се скрие и да не го намериш, докато измисли нов Инцидент 20. И тогава ще внимава много повече да го запази в тайна. Ако го оставиш да направи онова, което си е наумил, той няма да разбере за теб.

— Искаш да кажеш да ги пожертвам.

Американецът издържа на погледа на Бонд.

— Изборът е труден. Не знам как бих постъпил аз, но трябва да помислиш.

— Вече мислих. Те няма да умрат.

Бонд забеляза, че двамата мъже излизат от комплекса.

Лайтър изтича приведен към сградата, вмъкна се през малък прозорец и безшумно изчезна от другата страна. Отново се показа и направи знак на Насад да отиде при него.

Бонд се провря през дупката в оградата и тръгна след двете мишени. Хидт и Ал Фулан изминаха няколко преки, криволичейки по уличките в индустриалния район, и влязоха в закрития пазар в Дейра стотици сергии и обикновени магазинчета, където човек можеше да си купи злато, подправки, обувки, телевизори, аудио- и видеодискове, шоколадови десерти „Марс“, сувенири, играчки, близкоизточни и западни дрехи… буквално всичко, което може да си представи. Само част от хората там, изглежда, бяха родени в Емирствата. Бонд чу откъслечни разговори на тамилски, малаялам, урду и тагалог, но относително малко арабски. Пазарът гъмжеше от стотици купувачи. На всяка сергия и във всеки магазин се водеха разпалени пазарлъци, трескаво се размахваха ръце, мръщеха се чела и се разменяха накъсани думи.

„Купувай“…

Бонд вървеше на дискретно разстояние и търсеше следи от своята цел хората, които щяха да умрат след двайсет и пет минути.

Какво си беше наумил Вехтошаря? Генерална репетиция в очакване на кръвопролитието в петък, което щеше да бъде десет или двайсет пъти по-лошо? Или случаят нямаше нищо общо с Инцидент 20? Вероятно Хидт използваше ролята си на международен бизнесмен като прикритие. Бяха ли той и Ирландеца нещо повече от наемни убийци?

Бонд се промъкваше през блъсканицата от търговци, купувачи, туристи и докери, които товареха платноходки. Имаше страшно много хора сега, точно преди магхриб, молитвата по залез-слънце. Дали пазарът щеше да бъде мястото на атаката?

И после Хидт и Ал Фулан излязоха от пазара и продължиха да вървят още половин пресечка. По едно време спряха и се втренчиха в модерна сграда, висока три етажа, с големи прозорци и изглед към Дубай Крийк, пълна с мъже, жени и деца. Бонд се приближи и видя табелка на арабски и английски. Музей на Емирствата.

Това беше мишената. И беше много добре подбрана. Бонд огледа мястото. Най-малко стотина души се разхождаха на партера и сигурно имаше много повече на горните етажи. Между музея и Крийк имаше само едно тясно шосе, което означаваше, че за аварийните превозни средства ще бъде трудно да се приближат до сцената на касапницата.

Ал Фулан се огледа неспокойно, но Хидт влезе. Двамата изчезнаха в тълпата.

Няма да позволя тези хора да умрат — реши Бонд, пъхна слушалката в ухото си и отвори приложението за подслушване на телефона си. Той плати малка входна такса, сля се с група западни туристи и се промъкна по-близо до двамата, които следеше.

Не преставаше да мисли за думите на Феликс Лайтър, Спасяването на хората наистина можеше да предупреди Хидт, че някой е по петите му.

Какво би направил М. при тези обстоятелства?

Бонд предположи, че старецът би пожертвал деветдесетте, за да спаси хиляди. Той беше служил като адмирал на активна служба в Кралската флота. Офицерите на това ниво непрекъснато трябваше да взимат подобни трудни решения.

Но, по дяволите — помисли си Бонд. — Трябва да направя нещо. Той видя тичащи насам-натам деца, мъже и жени, които разглеждаха експонатите и оживено разговаряха, смеещи се хора и други, които кимаха прехласнати от интерес, докато екскурзоводът обясняваше.

Хидт и Ал Фулан влязоха навътре в сградата. Какво правеха? Смятаха да оставят взривно устройство? Вероятно го бяха изработили в Марч, ако това беше целта им тук.

Или индустриалният проектант Ал Фулан беше изобретил нещо за Хидт.

Бонд обиколи голямото мраморно фоайе, пълно с арабско изкуство и антики. Огромен позлатен полилей осветяваше помещението. Бонд небрежно насочи микрофона към двамата мъже. Улови десетки откъслечни разговори на други хора, но нищо от Хидт и Ал Фулан. Ядоса се на себе си, настрои уреда по-внимателно и най-после чу гласа на Хидт:

— Отдавна очаквам този момент. Трябва още веднъж да ти благодаря, че го осъществи.

— С удоволствие правя каквото мога — отвърна Ал Фулан. — Хубаво е, че работим заедно.

— Трябва да снимам телата — разсеяно прошепна Хидт.

— Да, разбира се. Каквото искаш, Северан.

Колко близо може да отида до труповете?

— Наближава седем — продължи Хидт. — Готови ли сме?

Какво да направя? — отчаяно се запита Бонд. — Ще умрат хора.

Целта на врага диктува реакцията ти.

Той забеляза противопожарна аларма на стената. Можеше да я включи и да евакуира сградата. Но видя и камери за наблюдение, и пазачи. Веднага щяха да го разпознаят като човека, дръпнал лоста, и въпреки че щеше да се опита да избяга, охраната и полицаите можеше да го задържат и да намерят оръжието му. Хидт можеше да види лицето му. Лесно щеше да се досети какво се е случило и мисията щеше да пропадне.

Имаше ли по-уместна реакция?

Не можа да измисли нищо по-добро и се запромъква към таблото с противопожарната аларма.

Седем без пет.

Хидт и Ал Фулан вървяха бързо към врата в дъното на фоайето. Бонд застана до алармата. Беше в обсега на трите камери.

И единият пазач беше на не повече от шест-седем метра от него. Той видя Бонд и вероятно забеляза, че поведението му не е точно на безгрижен западен турист в исторически музей. Мъжът наведе глава и заговори по микрофон, прикрепен на рамото му.

Пред Бонд семейство се възхищаваше на диорама на надбягване с камили. Момченцето и бащата се смееха на комичните образи.

Седем без четири минути.

Ниският дебел пазач се обърна към Бонд. Носеше, пистолет и беше разкопчал кобура си.

Седем без три минути.

Пазачът тръгна. Ръката му беше близо до пистолета.

Хидт и Ал Фулан бяха само на двайсетина крачки.

Бонд посегна към лоста на противопожарната аларма.

Двайсет и девета глава

В същия миг по високоговорителите прозвуча съобщение на арабски.

Бонд спря да го чуе. Разбра по-голямата част.

Господа, моля онези, които имат билети за изложбата в седем часа, да минат през вратата за северното крило.

Това беше входът, към който се приближаваха Хидт и Ал Фулан в дъното на главното фоайе. Те не излизаха от музея. Ако там щяха да умрат хора, защо двамата не бягаха?

Бонд остави противопожарното табло и се отправи към вратата. Пазачът го изгледа още веднъж, а после се обърна и закопча кобура си.

Хидт и партньорът му стояха на входа за специалното шоу, на което музеят беше домакин. Бонд най-после разбра и бавно изпусна затаения си дъх. Заглавието на изложбата беше „Смърт в пясъците“. Бележка на вратата обясняваше, че през есента археолози са открили масов гроб, датиращ от хиляда години, близо до оазиса Лиуа в Абу Даби, на стотина километра от Персийския залив. Цяло номадско арабско племе, деветдесет и двама души, било нападнато и избито. След битката се разразила буря, която затрупала телата. Когато селището беше открито миналата година, останките бяха намерени напълно запазени в горещите сухи пясъци.

Изложбата беше на изсушените трупове, положени точно както са били открити, във възстановка на селището. Телата бяха скрити от общата публика. Специалното шоу в седем тази вечер, на което щяха да присъстват само мъже, беше за учени, лекари и преподаватели. Труповете не бяха покрити. Ал Фулан очевидно беше успял да намери билет за Хидт.

Бонд едва не се изсмя на глас. Обзе го облекчение, а после мрачно си помисли, че едва не беше провалил мисията заради деветдесет души, които бяха мъртви от едно хилядолетие.

И след това настроението му стана още по-мрачно, докато гледаше в голямата изложбена зала и съзираше гледки от панорамата на смъртта изсъхнали трупове, някои запазили повечето си кожа, която се беше набръчкала и съсухрила. Други представляваха предимно скелети. Ръцете им бяха протегнати, сякаш в последна молба за милост. Имаше съсухрени тела на майки, прегърнали децата си. Очните им ябълки бяха празни, пръстите тънки като вейки, а устните изкривени в ужасяващи усмивки от опустошенията на времето и разложението.

Бонд погледна лицето на Хидт, докато Вехтошаря се беше втренчил в жертвите. Той беше във възторг, а в очите му блестеше похот. Дори Ал Фулан изглеждаше обезпокоен от удоволствието, което деловият му партньор демонстрираше.

Не бях чувал такава радост от перспективата да убиеш някого…

Хидт правеше снимка след снимка. Многократното проблясване на мобилния му телефон обливаше труповете в ярка светлина и ги правеше още по-свръхестествени и страховити.

Каква загуба на време, по дяволите — ядоса се Бонд. Всичко, което научи от пътуването, беше, че Хидт има някаква шикозна нова машина за рециклиране на отпадъци и че се надървя от образи на мъртъвци. Дали и Инцидент 20, каквото и да беше това, също бе погрешно тълкуване на засечената информация? Бонд се замисли за точните думи на оригиналното съобщение и стигна до извода, че планираното за петък е реална заплаха.

… Хиляди жертви в началото. Британските интереси неблагоприятно засегнати. Трансферът на финанси, както обсъдихме.

Това ясно описваше атака.

Хидт и Ал Фулан се придвижваха по-навътре в изложбената зала и тъй като нямаше специален билет, Бонд не можа да ги проследи по-нататък. Но Хидт отново заговори. Бонд вдигна телефона до ухото си.

— Искрено се надявам, че разбираш за онова твое момиче. Как ѝ беше името? — попита Хидт.

— Стела — отвърна Ал Фулан. — Не, нямаме избор, Когато разбере, че няма да напусна съпругата си, тя ще бъде риск. И честно казано, напоследък е много досадна.

— Партньорът ми оправя всичко. Ще я заведе в пустинята и тя ще изчезне. Каквото и да направи, ще бъде ефективно. Той е изумителен в планирането… във всичко.

Ето защо Ирландеца беше останал в склада.

Ако той се готвеше да убие Стела, тогава в пътуването наистина имаше нещо повече от легален бизнес. Бонд трябваше да предположи, че това е свързано с Инцидент 20. Той бързо излезе от музея и се обади на Феликс Лайтър. Трябваше да спасят младата жена и да научат какво знае.

Мобилният телефон на Лайтър иззвъня четири пъти и после се включи на гласова поща. Бонд опита отново. Защо американецът не отговаряше, по дяволите? Дали в момента той и Насад се мъчеха да спасят Стела и се биеха с Ирландеца или шофьора? Или и с двамата?

Позвъни още веднъж. Пак гласова поща. Бонд хукна, проправяйки си път през пазара, докато натрапчиви гласове, призоваващи правоверните към молитва, изпълниха небето по залез.

Изпотен и задъхан, той пристигна в склада на Ал Фулан след пет минути. Лимузината на Хидт беше изчезнала. Бонд се провря през дупката, която бяха изрязали в телената ограда. Прозорецът, през който Лайтър се бе вмъкнал, сега беше затворен. Бонд се втурна към склада, използва шперц и отключи страничната врата. Влезе вътре и извади валтера.

В помещението, изглежда, нямаше никого, въпреки че някъде наблизо се чуваше силен вой на машина.

Нямаше следа от младата жена.

И къде бяха Лайтър и Насад? Само няколко секунди по-късно Бонд научи отговора на този въпрос, поне донякъде. В стаята с малкия отворен прозорец намери пресни петна от кръв на пода. Имаше следи от борба. Наоколо бяха разхвърляни няколко инструмента и пистолетът и телефонът на Лайтър.

Той си представи онова, което може би се беше случило. Лайтър и Насад се бяха разделили и американецът се беше скрил тук. Той сигурно бе наблюдавал Ирландеца и Стела, когато арабският шофьор се бе промъкнал зад гърба му и го беше ударил с гаечен ключ или тръба. Дали го беше завлякъл в багажника на колата и закарал в пустинята заедно със Стела?

Бонд стисна пистолета и тръгна към вратата, откъдето се чуваше звукът на машина.

Смрази се на мястото си, когато погледна вътре.

Мъжът в синьото сако, който го беше следил, влачеше изпадналия в безсъзнание Феликс Лайтър към една от огромните машини за разфасоване и сортиране на отпадъци. Агентът на ЦРУ се просна с краката напред на конвейерната лента, която не се движеше, въпреки че машината работеше. Двете грамадни метални плочи отстрани на лентата излизаха напред и почти се допираха, а после се отдръпваха, за да приемат нова партида боклук.

Краката на Лайтър бяха само на два метра от тях. След миг щяха да бъдат размазани на каша.

Нападателят вдигна глава, намръщи се и се втренчи в натрапника.

Бонд се прицели в него и извика:

— Ръцете отстрани до тялото!

Мъжът се подчини, но изведнъж се хвърли наляво, натисна бутон на машината и изтича навън.

Конвейерната лента тръгна напред. Лайтър се придвижваше към дебелите стоманени плочи, които се приближаваха на разстояние петнайсет сантиметра една от друга и после се отдалечаваха, за да пропуснат още отпадъци по пътя им.

Бонд хукна към таблото и натисна червения бутон за изключване, а после побягна след нападателя, но мощният мотор не спря веднага. Лентата продължи да носи приятеля му към смъртоносните плочи, които безпощадно пулсираха напред и назад.

— Господи…! — Бонд прибра валтера в кобура и се върна. Сграбчи Лайтър, който беше по-тежък от него с повече от шест килограма, и се помъчи да го издърпа от машината, но конвейерната лента имаше остри зъбци за по-добро захващане и дрехата на Феликс се закачи.

Главата му увисна. В очите му се появи кръв. Лентата продължаваше да го носи към компресиращия механизъм.

Оставаха четирийсет и пет сантиметра, четирийсет… трийсет.

Бонд скочи върху лентата и заби крак в рамката, а после уви сакото около ръцете си и задърпа ожесточено. Инерцията намаля, но огромният мотор не спря да движи лентата. Плочите сновяха напред и назад.

Лайтър беше на двайсет, а после и на петнайсет сантиметра от плочите, които щяха да направят на пихтия ходилата и глезените му. Мускулите на ръцете и краката на Бонд агонизираха. Той задърпа още по-силно и изпъшка от усилието.

Седем сантиметра…

Най-после лентата спря. Плочите също, издавайки хидравлична въздишка.

Опитвайки се да си поеме дъх, Бонд протегна ръце и измъкна панталоните на американеца от зъбците на лентата, измъкна го и го сложи да легне на пода. След това извади оръжието си и се втурна към товарното отделение, но там нямаше и следа от мъжа в синьо. Той се огледа за други заплахи и след това се върна при агента на ЦРУ, който се съвземаше. С негова помощ Лайтър бавно се надигна, седна и се ориентира.

— Не мога да те оставя сам дори за пет минути — подхвърли Бонд, прикривайки ужаса, който беше изпитал от вероятната смърт на приятеля си, прегледа раната и я избърса с парцал, който намери наблизо.

Феликс се втренчи в машината и поклати глава, а после едрото му лице се разтегли в познатата усмивка.

— Вие, британците, винаги нахлувате в неподходящия момент. Тъкмо щях да го завра там, където исках.

— Болница? — попита Бонд. Сърцето му блъскаше от усилията да спаси Лайтър и от облекчение от благополучния край.

— Не. — Американецът огледа окървавения парцал, но изглеждаше повече ядосан, отколкото ранен. — По дяволите, Джеймс, изпуснахме крайния срок! Деветдесетте души?

Бонд му разказа за изложбата.

Смехът на Феликс прозвуча като дрезгав лай.

— Какво прецакване! Изтълкували сме го погрешно, братко. Оказва се, че Хидт се надървя от трупове. И иска снимки? Човекът има съвсем нова концепция за порното.

Бонд взе телефона и оръжието на Лайтър и му ги даде.

— Какво се случи, Феликс?

Очите на Лайтър станаха неподвижни.

— Шофьорът на лимузината влезе в склада веднага след като ти тръгна. Видях, че той и Ирландеца разговарят и поглеждат към жената. Разбрах, че се готви нещо. И това означава, че тя знае нещо. Реших да постъпя хитро и да я спася. Да се представим за инспектори по безопасността или нещо подобно. Преди обаче да се намеся, те сграбчиха жената, завързаха я, запушиха устата ѝ и я повлякоха към кабинета. Изпратих Юсуф да ги пресрещне от другата страна и тръгнах след тях, но негодникът ме хвана, преди да направя и десетина крачки. Беше онзи от мола, „опашката“ ти.

— Знам. Видях го.

— Копелето знае бойни изкуства. Така ме фрасна, че ми причерня пред очите.

— Каза ли ти нещо?

— Сумтя много, когато ме халоса.

— С Ирландеца ли работеше или с Ал Фулан?

— Не разбрах. И тях не ги видях.

— А жената? Трябва да я намерим, ако можем.

— Те вероятно отиват в пустинята. Ако ни е провървяло, Юсуф ги следи. Може да се е опитал да ми се обади, докато бях в несвяст.

С помощта на Бонд агентът се изправи на крака. Взе телефона и натисна копче за бързо избиране.

Някъде наблизо се чу чуруликане на телефон, весела електронна мелодия, но приглушена.

Те се огледаха.

— О, не — промълви американецът и затвори очи за миг.

Двамата забързаха към задната част на компактора. Звукът се разнасяше от голям пълен чувал, който машината автоматично бе запечатала с тел и после изхвърлила на платформата в товарното отделение, за да бъде откаран на сметището.

Бонд също осъзна какво се е случило.

— Ще погледна — каза той.

— Не — твърдо заяви Феликс. — Това е моя работа. — Той размота телта, пое си дълбоко дъх и погледна в чувала.

Бонд се приближи до него.

В гъстата мозайка от остри метални парчета, жици и болтове, гайки и винтове беше преплетена маса от черва, съсирена кръв и части от човешки органи и кости.

Изцъклените очи на Юсуф Насад бяха смачкани и изкривеното му лице гледаше право между двамата мъже.

Без да проронят нито дума, те се качиха в алфа-ромеото и провериха сателитната проследяваща система, която съобщи, че лимузината на Хидт се е върнала в „Интерконтинентал“. По пътя беше спряла за малко два пъти — вероятно за да прехвърлят младата жена в друга кола за последното ѝ пътуване до пустинята и да вземе Хидт от музея.

Петнайсетина минути по-късно Бонд вкара алфа-ромеото на паркинга до хотела.

— Искаш ли да си вземеш стая? — попита Бонд. — И да се погрижиш за това? — посочи главата на Лайтър.

— Не. Нуждая се от питие, по дяволите. Само ще се измия. Ще се срещнем в бара.

Те паркираха и Бонд отвори багажника. Извади чантата с лаптопа си и остави куфара вътре, Феликс нарами малката си чанта и намери шапка дамгосана, така да се каже, с емблемата на „Лонгхорн“, футболния отбор на Университета на Тексас. Сложи я внимателно така, че да покрие раната си, и прибра отдолу сламенорусата си коса. Двамата влязоха в хотела през страничния вход.

Лайтър отиде да се изкъпе, а Бонд се увери, че никой от антуража на Хидт не е във фоайето, мина през него и отново излезе. Огледа група шофьори на лимузини, които оживено разговаряха. Видя, че никой от тях не е шофьорът на Хидт. Направи знак на най-дребния от всичките и човекът нетърпеливо се приближи до него.

— Имаш ли визитна картичка? — попита Бонд.

— Да, разбира се — отвърна мъжът и му предложи една. Бонд я погледна и я прибра в джоба си. — Какво ще желаете, сър? Забавно пътуване през дюните? Не, сетих се, пазарът на злато! За вашата дама. Ще ѝ занесете нещо от Дубай и ще бъдете нейният герой.

— Мъжът в онази лимузина?

Очите на шофьора се вкамениха. Бонд не се разтревожи. Усещаше кога някой се продава и опита още веднъж.

— Познаваш го, нали?

— Не много добре, сър.

— Но вие, шофьорите, разговаряте помежду се. Знаете всичко, което става тук, особено що се отнася до интересен човек като господин Хидт.

Бонд му даде петстотин дирхама.

— Да, сър. Може и да съм чул нещо. Нека си помисля. Да, вероятно.

— И какво може да е то?

— Мисля, че той и приятелите му отидоха в ресторанта. Ще бъдат там два часа и нещо. Ресторантът е много хубав. Храниш се спокойно и дълго.

— Имаш ли представа къде ще отидат след това?

Шофьорът кимна, но не каза нищо.

Още петстотин дирхама се присъединиха към приятелите си.

Мъжът се изсмя тихо и цинично.

— Хората са небрежни около нас. Ние само ги возим насам-натам като камили. Товарни животни. Все едно не съществуваме. Ето защо клиентите смятат, че не чуваме какво говорят, колкото и деликатни да са разговорите. И ценни.

Бонд му показа още пари и после ги прибра в джоба си.

Шофьорът се огледа.

— Довечера ще лети за Кейптаун. С частен самолет. Заминава след три часа. Както ви казах, ресторантът долу е известен с обилни и мудни обеди и вечери. — Той се нацупи престорено. — Но въпросите ви ми подсказват, че вероятно не искате вашият приятел да запази маса. Разбирам. Може би при следващото ви пътуване до Дубай.

Бонд му даде останалите пари, извади визитката на шофьора от джоба си, перна я с палец и попита:

— Моят приятел? Едрият мъж, който влезе с мен?

— Американецът.

— Да, американец. И грамаден.

— Много грамаден.

— Аз ще замина скоро, но той ще остане в Дубай и искрено се надява информацията ти за господин Хидт да е точна.

Усмивката на шофьора се изпари като пясък, отнесен от вятъра.

— Да, да, сър, абсолютно точна е. Кълна се в Аллах. Хвала нему.

Трийсета глава

Бонд отиде в бара и седна на маса на терасата навън с изглед към Дубай Крийк, гладка като огледало и изпъстрена с отражения на разноцветни светлини, които контрастираха на ужаса, на който Бонд беше станал свидетел във фабриката на Ал Фулан.

Сервитьорът се приближи и го попита какво ще желае. Любимото питие на Бонд беше американски бърбън, но смяташе, че водката е лечебна, когато се сервира режещо студена. Той си поръча двойна „Столичная“ с Мартини, средно сухо, и помоли само да го разклатят добре. Това не само че охлаждаше водката по-успешно от разбъркването, но и вкарваше в нея въздушни мехурчета, подобрявайки значително вкуса.

И само настъргана кора от лимон.

Питието пристигна. Беше мътно доказателство за добро разклащане. Бонд веднага изпи половината на един дъх и почувства оксиморонния парещ хлад от гърлото до лицето си, който му помогна да притъпи отчаянието, че не е могъл да спаси младата жена и Юсуф Насад, но не направи нищо, за да смекчи спомена за зловещото изражение на Хидт, докато сластолюбиво гледаше изсъхналите трупове.

Отново отпи и разсеяно се втренчи в телевизора над бара, на чийто екран красивата певица Ахлам от Бахрейн се въртеше във видеоклип в отривистия стил, моден по арабските и индийските телевизии. От тон колоните се разнасяше заразителният ѝ, вълнуващ глас.

Бонд пресуши чашата си и се обади на Бил Танър. Обясни за фалшивата тревога в историческия музей и за труповете и добави, че вечерта Хидт ще замине за Кейптаун. Накрая попита дали отдел „Т“ могат да му уредят транспорт. Вече не можеше да се вози на самолета на приятеля си, защото той беше отлетял обратно за Лондон.

— Ще видя какво мога да направя, Джеймс. Вероятно ще се наложи да пътуваш с пътнически полет, но не знам дали ще пристигнеш преди Хидт.

— Трябва ми само наблюдател, който да посрещне полета и да види къде ще отиде Хидт. Какво е положението с МИ6 там?

— Станция „З“ има агент под прикритие в Кейптаун. Грегъри Дам. Ще проверя къде е. — Чу се тракане по клавиатура. В момента той е в Еритрея. Дрънкането на оръжия на суданската граница се е влошило. Но, Джеймс, няма да замесваме Лам, ако можем да го избегнем. Досието му не е съвсем безупречно. Има връзки с местните като герой от роман на Греъм Грийн. Мисля, че МИ6 смятат да му бият дузпата, но още се колебаят. Ще ти намеря някой местен човек. Бих препоръчал южноафриканската полиция, а не Националното разузнаване. Напоследък е влязло в новините и не с добро. Ще се обадя тук-там и ще ти кажа.

— Благодаря, Бил. Ще ме свържеш ли с „Кю“?

— Да. Желая ти късмет.

Скоро по линията се чу замислен глас:

— Отдел „Кю“. Хирани.

— 007 е, Сану. В Дубай съм. Трябва ми нещо много бързо, но в момента МИ6 са нон грата тук.

— Не се тревожѝ. Връзките ми нямат нищо общо с МИ6. Наемам местни хора.

Бонд му обясни за какво става дума и Хирани остана разочарован от лесната задача.

— Къде си? — попита той.

— Хотел „Интерконтинентал“ във фестивал Сити.

Бонд отново чу чаткане по клавиатура.

— Добре. След трийсет минути. И запомнѝ — цветя.

Те затвориха. Лайтър дойде, седна и си поръча „Джим Бийм“ без нищо.

— Това означава без лед, вода или плодова салата. Нищо. Но означава двойно. И тройно ще преживея.

Бонд поиска още една водка с мартини и щом сервитьорът се отдалечи, попита:

— Как е главата ти?

— Нищо ми няма — смотолеви Феликс. Не изглеждаше сериозно ранен и Бонд знаеше, че лошото му настроение се дължи на загубата на Насад. — Откри ли нещо за Хидт?

— Заминават довечера. След два часа. Отиват в Кейптаун.

— Какво има там?

— Нямам представа. Това трябва да разбера.

При това за три дни — напомни си Бонд — ако искам да спася онези хиляди хора.

Те млъкнаха, когато сервитьорът донесе питиетата, и огледаха заведението, докато отпиваха. Нямаше следа от чернокосия мъж с обецата, нито наблюдатели, които да обръщат прекалено голямо внимание — или недостатъчно на двамата мъже в ъгъла.

Никой не вдигна наздравица в памет на загиналия сътрудник. Колкото и да се изкушава човек, това не се прави.

— Насад? — попита Бонд. — Тялото?

Мисълта, че съюзник е оставен в такъв безславен гроб, беше трудно поносима.

Лайтър сви устни.

— Ако Хидт и Ирландеца бяха пряко замесени и бях повикал екип, щяха да разберат, че сме ги взели на мушка. На този етап няма да рискувам прикритието ни. Юсуф знаеше в какво се забърква.

Бонд кимна, Феликс постъпваше правилно, но това не правеше решението по-лесно.

Лайтър вдъхна изпаренията на уискито и отпи още една глътка.

— Знаеш ли, най-трудното в тази професия е взимането на решения, а не да извадиш пистолета и да се правиш на Буч Касиди. Това го вършиш, без да разсъждаваш.

Мобилният телефон на Бонд забръмча. Отдел „Т“ му бяха запазили билет за нощен полет на „Еър Емиратс“ за Кейптаун. Самолетът излиташе след три часа. Бонд остана доволен от избора на превозвача. Авиолинията на Емирството старателно избягваше да се превърне в поредната пазарна институция и предлагаше на пътниците си качествени услуги, типични за златната ера на пътуванията по въздуха преди петдесет-шейсет години. Бонд каза на Феликс, че заминава, и добави:

— Хайде да хапнем нещо.

Американецът повика сервитьора и поиска плато с мезета.

— А после ни донеси морски костур на скара. И да го обезкостят, ако обичат.

— Добре, сър.

Бонд поръча бутилка хубаво „Шабли“, първа реколта. Двамата мълчаливо отпиха от охладените чаши. След малко пристигна първото блюдо — кюфтета кофта, маслини, хумус — хранителна паста, направена от нахут и сусамов тахан с овкусители — зехтин, чесън, червен пипери лимонов сок, сирене, патладжан, ядки и най-хубавите питки, които Бонд беше вкусвал. Двамата започнаха да се хранят. След това сервитьорът прибра остатъците и донесе главното ястие. Бялата риба вдигаше пара и беше сложена върху подложка от стръкчета леща. Беше много вкусна и крехка, но месеста. Бонд беше изял само няколко залъка, когато телефонът му зажужа. Екранът показа само кода на британски правителствен номер. Той си помисли, че може би Фили звъни от друг кабинет, затова отговори на обаждането.

И мигновено съжали.

Трийсет и първа глава

— Джеймс! Джеймс! Познай кой е! Пърси. Отдавна не сме разговаряли.

Сърцето на Бонд се сви.

Лайтър се намръщи, като видя стъписването на лицето му.

— Пърси… да.

— Добре ли си? Надявам се, че нямаш наранявания, които изискват нещо повече от пластир.

— Добре съм.

— Радвам се да го чуя. Тук нещата напредват бързо. Шефът ти информира всички за плана „Геена“. Ти вероятно си бил твърде зает да бягаш от правосъдието, за да поддържаш връзка. — Озбърн-Смит направи кратка пауза и сетне продължи. — Аха. Занасям те, Джеймс. Всъщност се обаждам по няколко причини и първата е да се извиня.

— Нима? — подозрително попита Бонд.

Гласът на човека от Трето управление стана сериозен:

— Трябва да призная, че сутринта в Лондон имах тактически екип, готов да хване Хидт на летището и да го доведе на чай и разговор, но се оказа, че ти си прав. „Наблюдателите“ засякоха част от текст и успяха да го разкодират. Почакай. Ще цитирам от записа. И така, нещо изпращява и после се чува: „Северан има трима главни партньори… Всеки от тях може да натисне копчето, ако Северан го няма“. Ето защо арестуването му наистина щеше да бъде катастрофа, точно както ти каза, Джеймс. Другите щяха да се скрият в миша дупка и ние щяхме да загубим възможността да разберем какво е планът „Геена“ и да им попречим. — Озбърн-Смит млъкна, за да си поеме дъх. — Държах се малко надменно, когато се запознахме и съжалявам и за това. Искам да работя с теб по случая, Джеймс. Приемаш ли извиненията ми? Да забравим, каквото било — било, като с вълшебна пръчица, а?

Бонд беше научил, че в света на разузнаването съюзниците ти искат прошка за прегрешенията си срещу теб толкова често, колкото и враговете. Той предположите разкаянието на Пърси донякъде се основава на желанието му да остане в играта заради част от славата, но нямаше нищо против. Интересуваше го само да разбере какво представлява планът „Геена“ и да предотврати смъртта на хиляди хора, затова можеше да се възползва от подкрепата на Трето управление.

— Разбира се.

— Хубаво. Шефът ти ни изпрати сигнал за онова, което си намерил в Марч, и аз действам по уликите. „Радиусът на взрива“ очевидно се отнася за импровизирано взривно устройство, затова търсим съобщения за експлозиви. И знаем, че извършено „в срок“ деянието ще донесе някому „пет милиона английски лири“. Помолих в Английската банка дами върнат някои услуги и да проверят трансферните операции.

Бонд също беше мислил да се обади на банката с молба да маркират подозрителни финансови операции. Но в днешно време пет милиона лири бяха джобни пари и той реши, че ще предизвика твърде много реакции, ако продължи да се рови. Въпреки това нямаше да навреди, ако Озбърн-Смит се пробва.

— Колкото до потвърждаването на „курса“, докато не разберем повече, не знаем кой самолет или кораб да подслушваме, но съм предупредил хората от авиацията и пристанищата да действат бързо, ако се наложи.

— Добре — каза Бонд, без да добавя, че е помолил Бил Танър да направи същото. — Току-що научих, че Хидт, приятелката му и Ирландеца ще пътуват за Кейптаун.

— Кейптаун? Струва си да се позамисля. Да надникна дълбоко в душата на Хидт, така да се каже.

Бонд предположи, че това е другарска шега.

— В Южна Африка е една от най-големите бази на „Зелена инициатива“. Вторият дом на Хидт. Обзалагам се, че „Геена“ има връзка с тази страна. Там са заложени много британски интереси.

Разказа и за Ал Фулан и смъртта на младата жена.

— Научихме, че Хидт се възбужда от снимки на трупове. И че фирмата на арабина вероятно има нещо общо с „Геена“. Той снабдява с оборудване търговци на оръжия и военни диктатори.

— Така ли? Интересно. Това ми напомни да ти кажа да видиш снимката, която ти изпращам. Вече би трябвало да си я получил.

Бонд минимизира екрана на активното обаждане на мобилния си телефон и отвори прикрепен файл. Снимката беше на Ирландеца.

— Да, това е той — потвърди Бонд.

— И аз така си помислих. Името му е Ниъл Дън.

Озбърн-Смит го произнесе буква по буква.

— Как го откри?

— На кадри от камерите за наблюдение на Гатуик. Няма го в базата данни, но накарах моя неуморен персонал да сравни снимката с уличните камери в Лондон. Имаше няколко попадения отблизо на мъж със странен бретон. Инспектираше тунелите на сградата на „Зелена инициатива“ близо до Виктория Ембанкмънт. Това е най-новото подземен трансфер и събиране на отпадъци. Улиците са чисти и туристите са доволни. Няколко наши момчета се престориха на работници от общината, снимаха го и откриха истинското му име. Изпратих файла на МИ5, Скотланд Ярд и твоя главен координатор.

— Каква е историята на Дън? — попита Бонд. Рибата пред него изстиваше, но той беше изгубил интерес към нея.

— Любопитна. Роден е в Белфаст, следвал и архитектура, и инженерство и завършил като отличник на випуска, а след това станал сапьор в армията.

Сапьорите бяха военни инженери, войници, които строяха мостове, летища и бомбоубежища за войската и зареждаха и разчистваха минни полета. Бяха известни с уменията си да импровизират при конструирането на нападателни и отбранителни съоръжения с каквито припаси разполагат и при съвсем не идеални условия.

Бил Танър от ГМР беше сапьор, мил и възпитан човек и любител на голфа, но като главен координатор беше един от най-умните и опасни хора, които Бонд познаваше.

— След като напуснал армията, Дън станал инженерен инспектор на свободна практика — продължи Озбърн-Смит. Не знаех, че съществува такава професия, но се оказа, че при построяването на сграда, кораб или самолет проектът трябва да бъде инспектиран на стотици етапи. Дън преглежда работата и одобрява или не одобрява. Той очевидно е на върха на играта — намира недостатъци, които никой друг не забелязва. Но изведнъж напуснал и станал консултант, според Данъчната служба. И в това е адски добър. Печели двеста бона годишно… и няма фирмена емблема или симпатичен талисман като Уенлоки Мандевил, символите на Олимпийските игри в Лондон през 2012 година.

Бонд установи, че след извинението не се дразни толкова от остроумията на Озбърн-Смит.

— Вероятно така са се запознали. Дън е инспектирал нещо за „Зелена инициатива“ и Хидт го е наел.

— Според проучванията в базите данни Дън често е ходил в Кейптаун през последните няколко години добави Пърси. Има апартамент там и в Лондон. Между другото, претърсихме жилището му тук, но не намерихме нищо интересно. Записите на пътуванията му показват, че е бил в Индия, Индонезия, Карибите и на няколко други места, където се е мътило нещо лошо. Предполагам, че работи върху нови аванпостове за шефа си. В Уайтхол все още се съмняват за Афганистан, но на мен не ми пука за теориите им. Убеден съм, че ти си по следите на парите, Джеймс.

— Благодаря, Пърси. Много ми помогна.

— Радвам се, че ти услужих.

Думите, които Бонд беше помислил за снизходителни вчера, сега прозвучаха искрено.

Те затвориха и той разказа на Феликс Лайтър какво е научил Озбърн-Смит.

— Значи онова плашило Дън е инженер? В Америка им викат перковци.

В ресторанта влезе уличен търговец и тръгна от маса на маса да продава рози.

Лайтър проследи погледа на Бонд.

— Виж какво, Джеймс, похапнах си чудесно, но ако мислиш да подпечаташ сделката с букет, няма да стане.

Бонд се усмихна.

Търговецът се приближи до съседната маса и подаде цвете на младата двойка, седнала там.

— Заповядайте — каза той на младата жена. — Прекрасната дама получава цвете безплатно, с комплименти от мен — добави човекът и отмина.

След миг Бонд повдигна салфетката си и отвори плика, който незабелязано беше извадил от джоба на уличния търговец.

И запомнѝ — цветя…

Той дискретно разгледа фалшивото разрешително за носене на оръжие в Южна Африка, надлежно подписано и подпечатано.

— Трябва да тръгваме — каза и погледна колко е часът. Не искаше да срещне Хидт, Дън и жената, докато излиза от хотела.

— Чичо Сам ще почерпи — рече Феликс и уреди сметката.

Двамата излязоха от бара, измъкнаха се през страничната врата и се отправиха към паркинга.

След половин час бяха на летището.

Стиснаха ръцете си и Лайтър прошепна:

— Юсуф беше страхотен сътрудник, но преди всичко приятел. Ако видиш копелето със синьото сако и имаш възможност да стреляш, не се колебай, Джеймс.