Картбланш

Трийсет и втора глава

Боингът на „Еър Емиратс“ плавно рулираше по пистата към сградата на летището в Кейптаун. Джеймс Бонд се протегна и нахлузи обувките си. Чувстваше се освежен. Скоро след излитането от Дубай той се беше почерпил с две чашки „Джим Бийм“ с малко вода. Питието свърши работа и Бонд изкара седем часа блажен, непрекъснат сън. Сега четеше съобщенията от Бил Танър.

Последва второ съобщение.

Дойде и последното.

Бонд не можа да не се усмихне.

Самолетът спря пред сградата и стюардесата изпя литургията на приземяването, с която той беше твърде добре запознат.

— Отваряме вратите. Госпожи и господа, моля, внимавайте, когато отваряте шкафчетата над главите си. Съдържанието може да се е разместило по време на полета.

Благословено бъди, дете мое, защото Съдбата реши да те върне благополучно на земята… поне този път.

Бонд извади чантата с лаптопа си, взе куфара, където беше оръжието му, и тръгна към гишето на имиграционните власти в оживената зала. Служителят летаргично подпечата паспорта му. След това Бонд премина в митническата зала и показа разрешителното си да носи огнестрелно оръжие на начумерения служител, за да може да вземе куфара си. Човекът се втренчи изпитателно в него. Бонд почувства напрежение и се запита дали ще има проблем.

— Добре, добре — каза мъжът. Едрото му, лъснало от пот лице се изду още повече от властта на чиновническия му пост. — А сега ми кажете истината.

— Истината? — спокойно попита Бонд.

— Да. Как се доближавате до антилопите куду или планински скачач, за да използвате пистолет, когато ловувате?

— Това е предизвикателство — отвърна Бонд.

— Да, и още как.

Бонд се намръщи.

— Не ходя на лов за планински скакачи.

— Не? От тях става най-хубавата пастърма.

— Може би, но отстрелването на планински скакач е лош късмет за Англия на игрището за ръгби.

Митничарят се засмя силно, стисна ръката на Бонд и му кимна да се насочи към изхода.

Залата за пристигащи пътници беше препълнена. Повечето хора бяха в западняшки дрехи, въпреки че някои носеха традиционни африкански облекла — богато украсени мъжки ризи дашики, а жените — дълги роби кенте от памук и коприна и забрадки, всичките в ярки цветове. Имаше и мюсюлмански мантии и шалове, и няколко сари.

Докато си проправяше път през тълпата, Бонд долови няколко отличителни чужди езика и много повече диалекти. Беше заинтригуван от цъкащия звук в африканските езици. В някои думи тук устата и езикът произвеждаха същата тази съгласна. Най-много я имаше в койсан, говорен от коренното население в тази част на Африка, въпреки че зулусите и народността кхоса също цъкаха. Бонд се беше опитвал, но възпроизвеждането на този звук беше невъзможно.

Когато свръзката му, капитан Джордан, не се появи веднага, той отиде в едно кафене, отпусна се на стола пред бара и си поръча двойно еспресо. Изпи го, плати и излезе навън, оглеждайки красива делова жена. Тя беше на около трийсет и пет години, с екзотични високи скули. В гъстите ѝ вълнисти коси имаше няколко преждевременно побелели кичура, които допринасяха за чувствения ѝ вид. Тъмночервеният ѝ костюм над черната риза беше тесен и подчертаваше закръглена, но стегната и атлетична фигура.

Южна Африка ще ми хареса — помисли си Бонд, усмихна се на жената и я пусна да мине пред него към изхода. Като повечето привлекателни жени в транзитния свят на летищата, тя не му обърна внимание.

Бонд стоя няколко минути в средата на залата за пристигащи пътници и после реши, че Джордан вероятно чака той да го намери. Изпрати съобщение на Танър и поиска снимка, но точно след като натисна бутона „ИЗПРАТИ“, забеляза полицая едър, брадат, червенокос мъж в светлокафява униформа, същински мечок, който го погледна веднъж, намеквайки за реакция, но веднага се обърна и отиде в будка за цигари.

Същината на занаята беше подтекстът — фалшиви самоличности прикриваха кой си всъщност, тъпи разговори, изпълнени с кодови думи, предаваха шокиращи факти и невинни предмети се използваха като тайници или оръжия.

Внезапното отбиване на Джордан да си купи цигари беше послание. Не се беше приближил до Бонд, защото присъстваха вражески елементи.

Бонд се озърна назад, но не видя знаци на непосредствена заплаха. Разбира се, той знаеше процедурата. Когато агентът те отбягва, небрежно напускаш района колкото е възможно по-незабележимо и се свързваш с трета страна, която координира нова среща на по-безопасно място. Бил Танър щеше да бъде посредникът.

Бонд тръгна към изхода.

Но вече беше късно.

Докато гледаше как Джордан влиза в тоалетната, пъхайки в джоба си цигари, които вероятно никога нямаше да изпуши, Бонд чу зловещ глас близо до ухото си:

Не се обръщай.

Английският беше примесен с местен акцент. Бонд усети, че мъжът е висок. С периферното си зрение забеляза най-малко един съучастник, по-нисък, но по-набит. Човекът се намеси бързо и го освободи от чантата с лаптопа и куфара с безполезния валтер.

— Излез от залата. Веднага — заповяда първият нападател.

Бонд не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини. Той се обърна натам, накъдето мъжът му нареди, и закрачи по безлюдния коридор.

Прецени положението. От ехото на стъпките разбра, че партньорът е достатъчно далеч и първият му ход може да неутрализира мигновено само единия от тях. По-ниският мъж трябваше да захвърли куфара и чантата с лаптопа и това щеше да даде на Бонд няколко секунди да стигне до него, но онзи пак щеше да има възможност да извади оръжието си. Мъжът можеше да бъде отстранен, но не и преди да изстреля няколко куршума.

Не — разсъждаваше Бонд. — Има твърде много невинни хора. Най-добре беше да изчака, докато излязат навън.

През вратата вляво. Казах да не поглеждаш назад.

Те излязоха на ярката слънчева светлина. В Южна Африка беше есен и времето беше приятно хладно, а небето поразително лазурно. Докато се приближаваха към изоставен строеж, отнякъде се появи очукан черен „Рейндж Роувър“ и спря, изсвирвайки с гуми.

Още вражески елементи, но от джипа не слезе никой.

Цел… реакция.

Целта им беше да го отвлекат и Бонд щеше да отговори със стандартната реакция при опит за похищение дезориентация и после атака. Той небрежно премести ролекса си над пръстите като бокс, завъртя се рязко към двамата мъже и се усмихна презрително. Те бяха млади и адски сериозни. Кожата им контрастираше на блестящата белота на ризите им. Бяха с костюми единият кафяв, а другият морскосин и тесни черни вратовръзки. Може би бяха въоръжени, но препалената самоувереност ги бе подвела да задържат пистолетите си в кобурите.

Вратата на рейнджроувъра се отвори, Бонд се отмести встрани, за да не го нападнат в гръб, и прецени ъглите. Реши първо да разбие челюстта на високия мъж и да вземе оръжието му. Погледна го спокойно в очите и се изсмя.

— Ще докладвам за вас в туристическата агенция. Чувал съм много за дружелюбността на южноафриканците. Очаквах много повече гостоприемство.

Точно преди да се хвърли, той чу строг женски глас, който се разнесе от роувъра:

— И щяхме да ви го предложим, ако не се бяхте направили на толкова очевидна мишена, като спокойно се наслаждавахте на кафе пред погледите на всички, когато на летището присъстваше вражески елемент.

Бонд отпусна юмруци и се обърна. Надникна в джипа и неуспешно се опита да прикрие изненадата си. На задната седалка седеше красивата жена, която преди малко беше видял в залата за пристигащи пътници.

— Аз съм капитан Бхека Джордан от южноафриканската полиция, отдел „Разследване и борба с престъпността“.

Бонд погледна сочните ѝ устни, недокоснати от козметика, и черните ѝ очи. Тя не се усмихваше.

В същия миг мобилният му телефон зажужа. Екранът показа, че има съобщение от Бил Танър и разбира се, снимка на жената пред него.

— Капитан Бонд, аз съм административен офицер Куолийн Нкози — представи се високият похитител и протегна ръка. Дланите им се срещнаха по традиционния южноафрикански начин — първо ръкостискане като на Запад, последвано от вертикално ръкуване и отново обичайното. Бонд знаеше, че се смята за неучтиво да дръпне ръката си твърде бързо. Очевидно бе преценил правилно продължителността на жеста, защото Нкози се усмихна приветливо и кимна към по-ниския мъж, който носеше куфара и чантата с лаптопа на Бонд към багажното отделение на рейнджроувъра. — А това е сержант Мбалула.

Якият мъж кимна, без да се усмихне, остави багажа на Бонд и бързо изчезна. Вероятно се беше качил в колата си.

— Моля, извинете безцеремонността ни, капитане — добави Нкози. — Решихме, че е най-добре да ви изведем от летището колкото е възможно по-бързо, вместо да губим време в обяснения.

— Да не прахосваме повече време за любезности, административен офицер — нетърпеливо измърмори Бхека Джордан.

Бонд се намести на задната седалка до нея. Нкози седна отпред. Миг по-късно зад тях спря големият черен автомобил на сержант Мбалула, също без опознавателни знаци.

— Да тръгваме — изрева Джордан. — Бързо.

Джипът се отдели от бордюра и безочливо се вмъкна в уличното движение. Маневрата спечели на шофьора серия енергични клаксони и летаргични ругатни. Джипът увеличи скоростта на деветдесет километра в час в зона, обозначена с четирийсет.

Бонд извади мобилния телефон от колана си, написа съобщение и прочете отговорите.

— Административен офицер? — попита Джордан. — Нещо?

Нкози се беше втренчил в страничното огледало и отвърна на зулуски или кхоса. Бонд не говореше тези езици, но от тона на Нкози и реакцията на жената разбра, че не ги следят. Рейнджроувърът намали, когато излязоха от територията на летището и поеха към група ниски, но внушителни планини в далечината.

Джордан протегна ръка. Бонд я хвана и се усмихна, но после видя, че тя държи мобилен телефон.

— Ако не възразявате, докоснете екрана — строго каза Джордан.

Дотук със затоплянето на международните отношения.

Бонд взе телефона, допря палец до средата на екрана и ѝ го върна. Тя прочете информацията, което се появи.

— Джеймс Бонд, „Група за международно развитие“, Форин Офис. А сега може би ще искате да потвърдите моята самоличност. — Джордан протегна ръка с разперени пръсти. — Предполагам, че имате приложение, което ще идентифицира отпечатъците ми.

— Не е необходимо.

— Защо? — студено попита тя. — Защото за вас съм красива жена и няма нужда да проверявате по-нататък? Може да съм наемен убиец или терорист от „Ал Кайда“, опасан с експлозиви.

Бонд реши да не споменава, че първоначалният оглед на тялото ѝ не беше разкрил доказателства за експлозиви.

— Отпечатъците ви не са ми необходими — малко надменно отговори той — защото освен снимката ви, която ми изпратиха от Службата, мобилният ми телефон идентифицира ириса ви преди няколко минути и потвърди, че наистина сте капитан Бхека Джордан от отдел „Разследване и борба с престъпността“ от южноафриканската полиция. Работите там от осем години. Живеете на Льовен Стрийт в Кейптаун. Миналата година сте получили Златен кръст за храброст. Поздравления.

Бонд беше научил и възрастта ѝ, трийсет и две години, размера на заплатата ѝ и че е разведена.

Куолийн Нкози се обърна, погледна телефона на Бонд и с широка усмивка подхвърли:

— Хубава играчка, капитан Бонд. Несъмнено.

— Куолийн! — изсъска Джордан.

Усмивката на младия мъж помръкна. Той отново се втренчи в страничното огледало.

Джордан погледна пренебрежително телефона на Бонд.

— Ще отидем в централата и ще помислим как да подходим към ситуацията със Северан Хидт. Работих с вашия лейтенант-полковник Танър, докато той беше в МИ6, и затова се съгласих да ви помогна. Той е интелигентен и отдаден на работата си. И истински джентълмен.

Намекът беше, че Бонд вероятно не е. Той се раздразни, че тя се е обидила от невинната — е, относително невинна — усмивка в залата за пристигащи пътници на летището. Привлекателна беше и Бонд сигурно не беше първият мъж, който бе флиртувал с нея.

— Хидт в кабинета си ли е? — попита тя.

— Да — отвърна Нкози. — Той и Ниъл Дън са в Кейптаун. Сержант Мбалула и аз ги проследихме от летището.

— Наблюдавате ли ги?

— Да — отговори високият слаб мъж. — Взели сме пример от Лондон и навсякъде в центъра на града има камери. Той е в кабинета си и го наблюдаваме от централна позиция. Можем да го проследим навсякъде, ако излезе. И ние имаме играчки, капитане.

Бонд му се усмихна и се обърна към Джордан.

— Споменахте за вражески елемент на летището.

— От имиграционните власти научихме, че от Дубай е пристигнал един мъж горе-долу по същото време като вас. Пътувал е с фалшив британски паспорт. Открихме това едва след като той мина през митническата проверка и изчезна.

Брадатият, когото Бонд беше сбъркал с Джордан? Или мъжът със синьото сако в търговския център край брега на Дубай Крийк? Бонд ги описа.

— Не знам — троснато отвърна Джордан. — Както казах, единствената ни информация е документална. Тъй като той не влизаше в сметките ни, реших, че е най-добре да не ви посрещам лично на летището в залата за пристигащи пътници, и изпратих моите офицери. — Тя изведнъж се наведе напред и попита: — Забеляза ли някого?

— Не, капитане, не ни следят.

— Изглеждате притеснена за наблюдението — отбеляза Бонд.

— Южна Африка е като Русия — отговори Джордан. — Старият режим падна и светът тук е съвсем нов. Това привлича хора, които искат да спечелят пари, да се забъркат в политиката и всякакви други неща. Понякога законно, друг път не.

— Имаме поговорка — обади се Нкози. — „С многото възможности идват и много действащи лица“. Ние, полицаите, винаги я имаме предвид и често поглеждаме през рамо. И вие ще постъпите разумно, ако правите същото, капитан Бонд.

Трийсет и трета глава

Полицейското управление на Баютенкант Стрийт в центъра на Кейптаун приличаше по-скоро на приятен хотел, отколкото на правителствена сграда. Зданието беше на два етажа, със стени от почистени червени тухли и покрив от червени керемиди и гледаше към широко, чисто авеню, осеяно с палми и джакаранда.

Шофьорът спря да ги остави там. Джордан и Нкози стъпиха на тротоара и се огледаха. Не видяха знаци за наблюдение или заплаха и административният офицер махна на Бонд да слезе. Той взе чантата с лаптопа и куфара си и ги последва.

Бонд влезе в сградата и примига от изненада от онова, което видя. Имаше плакет, на който пишеше: Servamus et Servimus, „Пазим и служим“. Той предположи, че това е девизът на южноафриканската полиция.

Онова, което обаче го стресна, беше, че двете латински думи са зловещо ехо на името на Северан Хидт.

Без да чака асансьора, Джордан се качи по стълбите на първия етаж. Скромният ѝ кабинет беше отрупан с книга и професионални списания, карти на Кейптаун и Уестърн Кейп. Имаше и сто и двайсет годишна карта в рамка на източното крайбрежие на Южна Африка, която показваше района Натал, част от пристанището на Дърбан и град Лейдисмит, загадъчно оградени със старо, избеляло мастило. На север бяха изобразени Зулуленд и Суазиленд.

На бюрото ѝ бяха сложени снимки в рамки. На едната русокос мъж и чернокожа жена се държаха за ръце. Имаше ги на още няколко фотографии. Бонд предположи, че това са родителите ѝ. Преобладаваха снимките на възрастна жена в традиционно африканско облекло и няколко деца. Бонд реши, че не са на Джордан. Нямаше нейни снимки с мъж.

Спомни си, че тя е разведена.

Бюрото ѝ беше отрупано с петдесетина папки. Като шпионажа, и светът на полицията изисква много повече писане на доклади, отколкото огнестрелни оръжия и технически джунджурии.

Въпреки късната есен в Южна Африка, времето беше меко и в кабинета беше топло. След миг колебание Джордан съблече червеното си сако и го окачи. Черната ѝ блуза беше с къси ръкави и Бонд видя голяма ивица пудра на вътрешната горна страна на дясната ѝ ръка. Тя не приличаше на човек, който харесва татуировки, но може би криеше някоя. После той реши, че фондьотенът прикрива дълъг и широк белег.

Златен кръст за храброст…

Настани се срещу нея до Нкози, който разкопча сакото си и седна с изправени рамене.

— Полковник Танър каза ли ви каква е мисията ми тук? — попита Бонд.

— Само че разследвате Северан Хидт по въпрос, свързан с националната сигурност.

Бонд им разказа онова, което знаеха за Инцидент 20 — или плана „Геена“, и предстоящите убийства в петък.

Високото чело на Нкози се сбърчи. Джордан прие информацията със спокойни очи и притисна длани една до друга. На средните пръсти на двете си ръце носеше скромни пръстени.

— Разбирам. Достоверни ли са доказателствата?

— Да. Това изненадва ли ви?

— Северан Хидт е малко вероятно зло — монотонно отговори Джордан. — Разбира се, ние знаем за него. Той има договори за събиране и рециклиране на отпадъци в много от големите градове на Южна Африка Претория, Дърбан, Порт Елизабет, Йоханесбург и тук, на запад. Направил е куп добри неща за нашата нация. Както знаете, в момента сме в преход и миналото ни е довело до проблеми с околната среда. Копаенето на мини за злато и диаманти, бедността и липсата на инфраструктура са се отразили на страната ни. Събирането на отпадъците беше сериозен проблем в малките селища и гетата. За да компенсира неправилното разпределение на населението, причинено от Закона за сегрегацията по времето на апартейда, правителството построи жилищни квартали локаси или локации, както се наричат, където хората да живеят вместо в колиби. Но дори там населението е толкова многобройно, че събирането на боклука не може да се извършва ефективно или изобщо няма такова. Болестите са проблем. Северан Хидт промени много от всичко това. И прави дарения за борбата със СПИН и облекчаване на глада.

Повечето сериозни престъпни организации имат специалисти по връзки с обществеността — помисли си Бонд. — Да бъдеш „малко вероятно зло“ не те изключва от щателно разследване.

Джордан, изглежда, забеляза недоверието му и добави:

— Казвам само, че Хидт не се вмества много в профила на терорист или гениален престъпник, но ако е такъв, отделът ми е готов да направи всичко възможно да помогне.

— Благодаря. А знаете ли нещо за партньора му, Ниъл Дън?

— Сутринта за пръв път чух името и го проучих. Той идва тук и заминава с легален британски паспорт. Прави го от няколко години. Не сме имали проблем с него. Дън не е в списъка ни за наблюдение.

— А какво знаете за жената с тях?

Нкози се консултира с материалите в една от папките.

— Тя има американски паспорт. Джесика Барнс. Бих казал, че за нас е нула. Няма полицейско досие, нито престъпна дейност. Нищо. Имаме няколко нейни снимки.

— Това не е тя — отбеляза Бонд, когато погледна образа на млада, красива блондинка.

— Извинявам се. Трябваше да спомена, че това са стари снимки. Свалихме ги от интернет. — Нкози обърна фотографията. — Тази е от 1970 година. Била е Мис Масачузетс и се е състезавала за титлата Мис Америка. Сега е на шейсет и четири години.

След като сега знаеше истината, Бонд видя приликата.

— Къде се намира офисът на „Зелена инициатива“?

— Два са — отговори Нкози. — Единият е наблизо, а другият е на трийсетина километра на север оттук. Там е главният завод за преработване и рециклиране на отпадъци на Хидт.

— Трябва да вляза там и да разбера какви ги върши.

— Разбира се — съгласи се Бхека Джордан и после направи дълга пауза. — Но вие имате предвид по законен начин, нали?

— Законен начин?

— Може да го проследите на улицата и да го наблюдавате на публично място, но няма как да ви издействам заповед да поставите „бръмбар“ в дома или офиса му. Както казах, Северан Хидт не е направил нищо лошо тук.

Бонд едва не се усмихна.

— В моята работа обикновено не искам заповеди.

— Аз пък искам.

— Капитане, този човек на два пъти се опита да ме убие, в Сърбия и в Обединеното кралство, а вчера организира смъртта на млада жена и на сътрудник на ЦРУ в Дубай.

Джордан се намръщи. Лицето ѝ изрази съчувствие.

— Много жалко, но престъпленията не са извършени на територията на Южна Африка. Ако съответните институции ми представят заповеди за екстрадиране, одобрени от наш, местен съдия, с удоволствие ще ги изпълня. Но без тях… — Вдигна ръце тя.

— Не искам да го арестуваме — отчаяно каза Бонд. — Не ни трябват доказателства за съдебен процес. Целта на идването ми тук е да разбера какво планира за петък Хидт и да му попреча. И възнамерявам да го направя.

— Може, при положение че действате в рамките на закона. Ако смятате да влезете неправомерно в дома или офиса му, това ще бъде незаконно нахлуване и ще подлежите на обвинение в престъпление.

Джордан насочи черните си като гранит очи към Бонд и той не изпита абсолютно никакво съмнение, че тя с радост ще закопчее белезници на китките му.

Трийсет и четвърта глава

— Той трябва да умре.

Северан Хидт седеше в кабинета си в сградата на „Зелена инициатива“ в центъра на Кейптаун и стискаше телефона, докато слушаше хладните думи на Ниъл Дън. Не — помисли си той — не е точно така. Думите му не са нито хладни, нито горещи, а абсолютно неутрални.

И това беше смразяващо.

— Обясни ми.

Хидт разсеяно очерта триъгълник върху бюрото с дългия жълт нокът на пръста си.

Дън му каза, че по всяка вероятност работник от „Зелена инициатива“ е научил нещо за „Геена“. Бил един от легалните работници в завода за отпадъци на север от Кейптаун и не знаел нищо за тайната дейност на Хидт.

Случайно навлязъл в забранен район в главната сграда и вероятно е видял имейли за проекта.

На този етап едва ли е разбрал какво означават, но когато по-късно през седмицата произшествието влезе в новините, което естествено ще стане, може да осъзнае, че ние сме в дъното, и да каже на полицията.

— Какво предлагаш?

— Мисля по въпроса.

— Но ако го убиеш, полицаите няма ли да задават въпроси? Нали е наш служител?

— Ще се погрижа за него там, където живее — в гетото. На това място няма полицаи. Най-вероятно таксиметрови шофьори ще разследват случилото се, а те няма да ни създадат неприятности.

В гетата, малките селища и дори новите локаси транспортните фирми с минибуси бяха нещо повече от обикновени доставчици на транспортни услуги. Те бяха поели ролята на доброволни съдии и съдебни заседатели, изслушваха дела и проследяваха и наказваха престъпници.

— Добре, но действай бързо.

— Довечера, след като той се прибере вкъщи.

Дън затвори и Хидт се върна към работата си. Беше прекарал цялата сутрин след пристигането им в уреждане на производството на новите машини за унищожаване на отпадъци на Ал Фулан и как търговските представители на „Зелена инициатива“ да започнат да ги предлагат на клиенти.

Ала мислите му блуждаеха и той непрекъснато си представяше трупа на младата жена, Стела, сега в гроб някъде под неспокойните пясъци на Емпти Куотър южно от Дубай. Приживе красотата ѝ не го беше развълнувала, но образът ѝ в съзнанието му при мисълта как ще изглежда след няколко месеца или години, го възбуждаше. А след хиляда години тя щеше да бъде също като труповете, които беше видял в музея снощи.

Той стана, сложи сакото си на закачалка и се върна на бюрото. Прие и отправи няколко обаждания, всичките свързани със законния бизнес на „Зелена инициатива“.

Никое от тях не беше особено ангажиращо… докато не позвъни шефът на продажбите на фирмата за Южна Африка, който беше на по-долния етаж.

— Северан, търси те някакъв африканер от Дърбан. Иска да говори с теб за проект за унищожаване на отпадъци.

— Дай му брошура и му кажи, че ще бъда зает до следващата седмица.

„Геена“ беше приоритет и в момента Хидт не се интересуваше от поемане на нови задачи.

— Той не иска да ни наема, а говори за споразумение между „Зелена инициатива“ и неговата фирма.

— Съвместно предприятие? — цинично попита Хидт. Винаги се появяваха предприемачи, когато човек започнеше да се радва на успехи и станеше известен в областта си. Сега имам твърде много работа. Не проявявам интерес. Но му благодари.

— Добре. А, трябва да спомена и още нещо. Нещо странно. Той каза да ти предам, че проблемът, който има, е същият като при Исандлуана през седемдесетте години на XIX век.

Хидт отмести поглед от документа на бюрото си и миг по-късно осъзна, че е стиснал здраво телефона.

— Сигурен ли си, че каза това?

— Да. „Същият като при Исандлуана“. Нямам представа какво имаше предвид.

— Той в Дърбан ли е?

— Централата на фирмата му е там, но днес е в офиса си в Кейптаун.

— Попитай го дали може да дойде тук.

— Кога?

— Веднага — отговори Хидт след кратко мълчание.

През януари 1879 година войната между Великобритания и Зулуското кралство се беше разразила сериозно със зашеметяващо поражение за британците. При Исандлуана съкрушителните сили (двайсет хиляди зулуси срещу по-малко от две хиляди британски и колониални войници) и няколко лоши тактически решения бяха довели до пълен разгром. Зулусите разкъсаха така нареченото британско „каре“, прочутата отбранителна формация, в която една редица войници стрелят, а онези зад тях презареждат, обсипвайки врага с непрестанни потоци от куршуми в случая със смъртоносните пушки „Мартини-Хенри“, зареждани в задната част на цевта, а не отпред, в дулото.

Но тактиката не беше успяла и хиляда и триста британски и съюзнически войници бяха загинали.

Проблемът с „унищожаването“, който африканерът беше споменал, можеше да означава само едно. Битката се беше състояла през януари, жестоко горещите дни на лятото в региона, сега познат като Куа Зулу Натал, и бързото премахване на труповете беше необходимост… и голям логистичен проблем.

Унищожаването на останките беше един от най-големите проблеми, които „Геена“ създаваше, и Хидт и Дън го обсъждаха от месец.

Защо бизнесмен от Дърбан имаше проблем от този род, който изискваше помощта на Хидт? И можеше ли да му помогне?

След десет дълги минути на прага застана секретарката му.

— Господин Терон от Дърбан е тук, сър.

— Добре, добре. Поканѝ го, ако обичаш.

Тя тръгна и миг по-късно се върна с коравосърдечен на вид нервен мъж, който предпазливо, но предизвикателно огледа кабинета на Хидт. Беше издокаран в деловото облекло, обичайно за Южна Африка костюм и елегантна риза, но без вратовръзка. Какъвто и да беше бизнесът му, човекът явно преуспяваше. На дясната му китка имаше тежка златна гривна, а часовникът му беше лъскав „Брайтлинг“. Носеше и златен пръстен с инициали, който според Хидт беше малко крещящ и безвкусен.

— Добро утро.

Мъжът стисна ръката на Хидт. Забеляза дългите му жълти нокти, но не се дръпна, както често се беше случвало.

— Джийн Терон.

— Северан Хидт.

Двамата си размениха визитни картички.

Офис в столицата на Конго, един от най-опасните градове в Африка? Интересно — помисли си Хидт.

Мъжът погледна към вратата, която беше отворена. Хидт стана, затвори и се върна на бюрото си.

— От Дърбан ли сте, господин Терон?

— Да, и главният ми офис е там, но пътувам много. А вие?

Лекият му африкаанс акцент беше мелодичен.

— Лондон, Холандия и тук. Ходя и в Далечния изток, и в Индия. Където ме отведе бизнесът. Името Терон е хугенотско, нали?

— Да.

— Все забравяме, че африканерите невинаги са холандци.

Терон повдигна вежда, сякаш чуваше такива забележки, откакто беше дете, и му беше писнало.

Телефонът на Хидт започна да вибрира. Той погледна екрана. Обаждаше се Ниъл Дън.

— Извинете ме за момент — каза той на Терон, който кимна. Хидт притисна телефона до ухото си и попита: Да?

— Терон е легитимен. Има южноафрикански паспорт. Живее в Дърбан и притежава охранителна фирма с централа там и клонове тук и в Киншаса. Баща му е африканер, а майката — британка. Израснал е предимно в Кения — съобщи Дън. — Заподозрян е, че снабдява с войници и оръжия конфликтни региони в Африка, Югоизточна Азия и Пакистан. Не се води активно разследване. Камбоджанците са го задържали в разследване за трафик на хора и наемници заради онова, което е правил в Шан, Мианмар, но са го пуснали. Интерпол не се занимава с него. И е преуспяващ, доколкото разбрах.

Хидт също беше стигнал до този извод. Часовникът „Брайтлинг“ на Терон струваше пет хиляди английски лири.

— Току-що ти изпратих снимка — добави Дън.

Снимката се появи на екрана на Хидт. Показваше мъжа пред него.

— Но… каквото и да предлага, сигурен ли си, че точно сега искаш да мислиш за него? — продължи Дън.

На Хидт му се стори, че в гласа на Дън прозвуча нотка на завист, че наемникът може да има план, който ще отклони вниманието му от „Геена“.

— Цифрите от продажбите са по-добри, отколкото мислех. Благодаря ти — каза той, затвори и се обърна към Терон. — Как чухте за мен?

Въпреки че бяха сами, Терон понижи тон и насочи към Хидт неумолимите си всезнаещи очи.

— В Камбоджа. Имах работа там. Едни хора ми казаха за вас.

— Аха. — Сега Хидт разбра и прозрението го развълнува. Миналата година, когато беше на работа в Далечния изток, той се беше отбил да посети няколко гробища в прословутите полета на смъртта, където Червените кхмери бяха убили милиони камбоджанци през седемдесетте години на миналия век. На мемориала при Чонг Ек, където близо девет хиляди тела бяха погребани в масови гробове, Хидт разговаря с неколцина ветерани за касапницата и направи стотици снимки за колекцията си. Някой от местните жители сигурно беше споменал името му пред Терон.

— Казвате, че имате бизнес там, така ли? — попита Хидт, като си мислеше за онова, което беше научил Дън.

— Наблизо — отвърна Терон уклончиво.

Хидт изпита силно любопитство, но тъй като преди всичко беше бизнесмен, се опита да не изглежда твърде въодушевен.

— И какво общо имат с мен Исандлуана и Камбоджа?

— На тези места имаше голяма загуба на живот. Много трупове бяха погребани там, където бяха загинали в битката.

Чонг Ек беше геноцид, а не битка, но Хидт не го поправи.

— Те станаха свещени райони. И предполагам, че това е хубаво, но… — Африканерът замълча. — Ще ви разкажа за проблем, който осъзнах, и за решението, което ми хрумна. А после вие ще ми кажете дали решението е възможно и дали проявявате интерес да ми помогнете да го осъществя.

— Продължете.

— Имам много връзки с правителства и фирми в различни части на Африка — Дарфур, Конго, Централноафриканската република, Мозамбик, Зимбабве и няколко други.

Райони на конфликти — помисли си Хидт.

— И тези групировки се безпокоят за последиците, които ще възникнат след, да речем, някое страховито природно бедствие като суша, глад или бури, или откровено казано, навсякъде, където е имало смърт и са погребани тела. Както в Камбоджа или Исандлуана.

— Такива случаи имат сериозни последици за здравето — невинно отбеляза Хидт. — Водата се замърсява, плъзват болести.

— Не — безцеремонно възрази Терон. — Имам предвид нещо друго. Суеверието.

— Суеверието?

— Да речем, например, че поради липса на пари или възможности труповете са оставени в масови гробове. Жалко е, но се случва.

— Да, така е.

— Ако правителството или някоя благотворителна организация иска да построи нещо за доброто на народа — болница, жилищен комплекс или шосе в района, хората може да не желаят. Земята е идеална, има пари за строителството и работници, които искат да бъдат наети, но мнозина се страхуват от духове или призраци и не отиват в болницата или в жилищата. За мен това е абсурдно и съм убеден, че за вас също.

— Да.

— Но точно така мислят хората. — Терон сви рамене. — Колко тъжно е за населението на онези райони, ако здравето и безопасността им пострадат заради подобни глупави идеи.

Хидт беше заинтригуван. Той барабанеше с нокти по бюрото, но положи усилия да престане.

— И така, ето каква е идеята ми. Мисля да предложа услуга на правителствените агенции за унищожаване на човешките останки. — Лицето на Терон засия. — Така ще може да бъдат построени фабрики, болници, пътища, ферми и училища и ще се помогне на бедните и злочестите.

— Да — съгласи се Хидт. — Повторно погребване на труповете на друго място.

Терон сложи ръце на бюрото. Златният му пръстен заблестя на лъч светлина.

— Това е едната възможност, но ще бъде много скъпо. И същият проблем може да възникне по-късно на новото място.

— Вярно е. Но има ли алтернативи? — попита Хидт.

— Вашата специалност.

— И каква е тя?

— Може би… рециклиране — прошепна Терон.

Хидт си представи сценария ясно. Джийн Терон, наемник и очевидно преуспяващ, беше доставил войници и оръжия на различни армии и военни диктатори в Африка, хора, които тайно бяха убили стотици хиляди души и бяха скрили труповете им в масови гробове. И сега работодателите му се тревожеха, че законно избраните правителства, мироопазващите сили, медиите или организациите за защита на човешките права ще открият телата.

Терон беше спечелил пари, осигурявайки средствата за унищожение, а сега искаше да забогатее и от премахването на доказателствата за употребата им.

— Решението ми се видя интересно — продължи Терон. — Но не знаех как ще се стори на вас. Вашите… интереси в Камбоджа и бизнесът с рециклирането тук ми подсказаха, че и вие сте разсъждавали за това. Или сте готов да го обмислите. — Студените му очи се втренчиха в Хидт. — Имам предвид бетон или хоросан. А може би изкуствен тор?

Превръщане на труповете в продукти, които със сигурност нямаше да бъдат разпознати като човешки останки! Хидт едва се сдържаше. Абсолютно гениално! В света имаше стотици такива възможности — Сомалия, бивша Югославия, Латинска Америка… и полетата на смъртта в Африка. Хиляди. Сърцето му затуптя учестено.

— Това е идеята ми. Партньорство петдесет на петдесет. Аз доставям останките, а вие ги рециклирате.

Терон, изглежда, намираше това за доста забавно.

— Мисля, че ще можем да правим бизнес с вас отвърна Хидт и подаде ръка на африканера.

Трийсет и пета глава

Най-неприятният риск за Джеймс Бонд да приеме неофициалното прикритие на Джийн Терон беше, че Ниъл Дън вероятно го беше видял в Сърбия или в Марч или пък бе получил описанието му в Дубай — ако мъжът със синьото сако, който го следеше, работеше за Хидт.

Ако случаят беше такъв, когато Бонд нахакано влезе в офиса на „Зелена инициатива“ в Кейптаун и поиска да наеме Хидт да унищожава трупове, скрити в тайни гробища в Африка, Дън щеше или да го убие на място, или да го закара в частното им поле на смъртта и да свърши работата със студена ефективност.

Но сега, след като стисна ръката на заинтригувания Северан Хидт, Бонд реши, че легендата му е издържала. Засега. Разбира се, отначало Хидт изпитваше подозрения, но беше готов да повярва на Терон. Защо? Защото Бонд го изкуши със стръв, на която не можеше да устои смърт и разруха.

Сутринта в управлението на полицията на Южна Африка Бонд се беше свързал с Озбърн-Смит — новия му съюзник и двамата проучиха кредитните карти на Хидт и „Зелена инициатива“. Научиха, че Хидт е пътувал не само до полетата на смъртта в Камбоджа, но и до Краков в Полша, където няколко пъти е разгледал Аушвиц. Сред покупките му бяха двойни батерии „А“ и втори флаш чип за фотоапарат.

Човекът има съвсем нова концепция за порното.

Бонд реши, че влизайки в живота на Хидт, ще му предложи възможност да задоволи сластолюбието на Вехтошаря достъп до тайни полета на смъртта в Африка и оферта да рециклира човешки останки.

Три часа Бонд се бори под ръководството на Бхека Джордан да се превърне в африканер, наемник от Дърбан. Джийн Терон щеше да има малко необичайна биография прадеди хугеноти, а не холандци, и родители, които са предпочитали английския и френския в дома на детството му. Това щеше да обясни защо не говори много африкаанс. Британското образование в Кения щеше да бъде причината за акцента му. Джордан обаче го накара да научи нещо от диалекта. Щом Леонардо ди Каприо и Мат Деймън бяха овладели интонацията за скорошните си филми, а те бяха американци, за бога, и Бонд можеше да го направи.

Докато тя го учеше на факти, които един южноафрикански наемник може би знае, сержант Мбалула отиде в склада за веществени доказателства и намери пищния часовник „Брайтлинг“ на осъден пласьор на наркотици, за да заменят изискания „Ролекс“ на Бонд, и златна гривна за преуспяващия наемник. След това забърза към бижутерски магазин в търговския център „Гардънс“ на Мил Стрийт, откъдето купи златен пръстен и поръча да гравират инициалите Ю. Дж. Т.

В това време административният офицер Нкози трескаво работеше с филиала на ГМР, отдел „Ай“, в Лондон, за да създадат измисления Джийн Терон, и качи в интернет информация с биографията на коравия наемник със снимки и подробности за фиктивната му фирма.

Цикълът от лекции във Форт Монктън можеше да се обобщи с уводното изречение на инструктора: „Ако нямаш присъствие в Мрежата, ти не съществуваш реално“.

Нкози напечата и визитни картички за „Услуги Ю. Дж. Т.“ ООД, а от МИ6 в Претория върнаха някои услуги, като регистрираха фирмата за рекордно време. Документите бяха със задна дата. Джордан не остана доволна за нея това беше нарушение на свещеното върховенство на закона, но тъй като тя и полицията не бяха замесени, подмина въпроса. В отдел „Ай“ създадоха и фалшиво криминално разследване в Камбоджа за съмнителното поведение на Терон в Мианмар, в което се споменаваше за сенчеста дейност и в други страни.

Мнимият африканер преодоля първото препятствие. Второто — и най-опасното — наближаваше. Хидт говореше по телефона с Ниъл Дън и го викаше да се срещне с бизнесмена от Дърбан.

Той затвори и небрежно попита:

— Един въпрос. Случайно да имате снимки на полетата? Гробовете?

— Може да се уреди — отвърна Бонд.

— Добре.

Хидт се усмихна като ученик и потърка брадичка с опакото на ръката си.

Бонд чу, че зад тях се отвори врата.

— А, ето го моя съдружник, Ниъл Дън… Ниъл, това е Джийн Терон от Дърбан.

Ами сега? Щяха ли да го застрелят? Бонд стана, обърна се, приближи се до Ирландеца, погледна го в очите и му отправи скованата усмивка, която си разменят бизнесмените, когато се запознават. Докато се ръкуваха, Дън се втренчи в него. Студените му сини очи го пронизаха като кама.

Бонд беше сигурен, че Ирландеца не го позна.

Дън затвори вратата след себе си и озадачено погледна шефа си, който му даде визитката на „Услуги Ю. Дж. Т.“ Тримата седнаха.

— Господин Терон има предложение — въодушевено каза Хидт и обясни плана в общи линии.

Бонд видя, че и Дън се заинтригува.

— Да — съгласи се Ирландеца. — Това може да е хубаво. Разбира се, трябва да се помисли за логистиката.

— Господин Терон ще уреди да видим снимки на местата, за да получим по-добра представа в какво се включваме.

Дън го погледна обезпокоено. Не се усъмни, но изглежда, това го смути.

— Трябва да бъдем в завода в петнайсет и трийсет — напомни той на Хидт. — Срещата? — Дън отново насочи очи към Бонд. — Офисът ви е на ъгъла. — Беше запомнил адреса от един поглед. — Защо не ги вземете сега?

— Ами… предполагам, че мога — отвърна Бонд, печелейки време.

Дън го погледна спокойно.

— Добре.

Докато Дън отваряше вратата на Бонд, сакото му се разтвори и разкри пистолета „Берета“ на колана му, вероятно същият, с който беше убил мъжете в Сърбия.

Дали това беше послание? Предупреждение?

Бонд се престори, че не е видял оръжието, и кимна на двамата.

— Ще се върна след трийсетина минути.

Но Джийн Терон беше излязъл само преди пет минути, когато Дън каза:

— Да вървим.

— Къде? — попита Хидт.

— В офиса на Терон. Веднага.

Хидт забеляза, че на лицето на длъгнестия му партньор е изписано едно от онези изражения — предизвикателно, но и раздразнително.

Отново странната завист. Какви ли мисли се въртяха в главата на Дън?

— Защо? Не му ли вярваш?

— Идеята не е лоша — без да мисли, отвърна Дън. — Говорехме за премахване на трупове, но това няма значение за петък. Само ми се струва малко странно, че той се появи изневиделица като гръм от ясно небе. Това ме изнервя.

Сякаш хладнокръвният сапьор можеше да изпитва такова чувство.

Хидт се нуждаеше от някого, за да запази връзката си с реалността и да не се увлича, и наистина беше съблазнен от предложението на Терон.

— Прав си, разбира се.

Те взеха саката си, излязоха от офиса и тръгнаха към адреса, напечатан на визитната картичка на Терон.

Ирландецът беше прав, но Северан Хидт се молеше Терон да е легитимен. Труповете, акрите кости. Много искаше да ги види и да диша въздуха около тях. Искаше и снимките.

Двамата се приближиха до сградата, където се намираше офисът на Терон в Кейптаун, типична за деловия район на града, функционална, от метал и камък. Половината изглеждаше изоставена. Във фоайето нямаше охрана и това беше любопитно. Двамата мъже се качиха с асансьора на четвъртия етаж и намериха вратата на офиса, номер 403.

— Няма име на фирмата — отбеляза Хидт. — Само номер. Това е странно.

— Не изглежда редно — съгласи се Дън и се заслуша. — Не чувам нищо.

— Натиснѝ дръжката.

Дън го направи.

— Заключено е.

Хидт беше жестоко разочарован и се запита дали не е издал нещо уличаващо на Терон, но не смяташе, че го е сторил.

— Трябваше да повикаме нашата охрана. Когато Терон се върне, ако изобщо го направи, ще го заведем в мазето. Ще разбера що за птица е.

Те се наканиха да си тръгнат, когато Хидт, изпитвайки отчаяно желание Терон да е легитимен, каза:

— Почукай. Провери дали има някого вътре.

Дън се поколеба и после отметна сакото си, разкривайки ръкохватката на беретата. Големите кокалчета на пръстите му почукаха на дървената врата.

Нищо.

Двамата се обърнаха към асансьора.

В същия миг вратата се отвори.

Джийн Терон примигна от изненада.

— Хидт… Дън. Какво правите тук?

Трийсет и шеста глава

Африканерът ги покани да влязат. Навън нямаше табелка, но на стената вътре беше окачен скромен плакет: „Услуги Ю. Дж. Т., Дърбан, Кейптаун, Киншаса“.

Офисът беше малък и имаше само трима служители. Бюрата им бяха отрупани с папки и книжа, каквато е практиката в такива предприемачески бърлоги в целия свят, колкото и благородни или съмнителни да са продуктите или услугите им.

— Решихме да ви спестим труда — рече Дън.

— И успяхте ли? — попита Терон.

Хидт знаеше, че наемникът разбира, че изненадващото им посещение е, защото не му вярват напълно. От друга страна, Терон беше в бизнес, където доверието е опасно като нестабилни експлозиви, затова неудоволствието му беше минимално. В края на краищата, той сигурно бе направил същото и беше проверил информацията за Хидт при камбоджанските власти и на други места, преди да отиде при него с предложението си. Така се постъпва в деловите отношения.

Олющените стени и прозорци, предлагащи мрачна гледка към вътрешния двор, напомниха на Хидт, че дори незаконната дейност, каквато Терон упражняваше, не е задължително доходна, както я представяха във филмите и новините. Най-големият кабинет в дъното беше на Терон, но също беше скромен.

Единият служител, висок млад африканец, преглеждаше каталог по интернет за автоматични оръжия. Някои бяха отбелязани с ярки звезди, които показваха десет процента отстъпка. Друг служител настойчиво тракаше по компютърна клавиатура, използвайки само показалците си. Двамата бяха в бели ризи и тесни вратовръзки.

Пред кабинета на Терон седеше секретарка. Хидт видя, че е привлекателна, но беше млада и следователно не представляваше интерес за него.

Терон погледна към нея.

Секретарката ми тъкмо разпечатваше някои от файловете, за които говорихме.

Миг по-късно от цветния принтер започнаха да излизат снимки на масови гробове.

Да, хубави са — помисли си Хидт, докато ги гледаше. Много хубави.

Първите фотографии бяха правени не дълго след убийствата. Мъже, жени и деца бяха застреляни или посечени. Някои бяха с отрязани крайници — ръцете над лакътя популярен метод, използван от военни диктатори и войнолюбци в Африка, за да наказват и контролират хората. В един ров лежаха четирийсет и няколко души. Мястото приличаше на субсахарска Африка, но беше невъзможно да се определи точно къде е — Сиера Леоне, Либерия, Кот д’Ивоар или Централноафриканската република. На този неспокоен континент имаше много вероятности.

Последваха още снимки, които показваха различни степени на разложение. Хидт задържа погледа си на тях.

— БАС? — попита Дън, поглеждайки ги безпристрастно.

— Господин Терон не работи с Божията армия на съпротивата — обади се високият мършав служител.

Бунтовническата групировка, действаща в Уганда, Централноафриканската република и части от Конго и Судан, имаше собствена философия, ако можеше да се нарече така религиозен и мистичен екстремизъм, и можеше да се определи като нещо от рода на насилническа християнска милиция. Бяха извършили неизброими зверства и освен останалото, беше известно, че наемат деца войници.

— Има достатъчно друга работа — рече Терон.

Чувството му за морал се стори забавно на Хидт.

От принтера се изнизаха още половин дузина снимки.

На последните няколко се виждаше голямо поле, от което стърчаха кости и части от трупове с изсушена кожа.

Хидт показа снимките на Дън.

— Какво ще кажеш? — попита той и после се обърна към Терон. — Ниъл е инженер.

Ирландеца ги разглежда няколко минути.

— Гробовете изглеждат плитки. Телата ще бъдат измъкнати лесно. Номерът е да се прикрие фактът, че преди всичко са били там. В зависимост от това колко дълго са били в земята, щом ги извадим, ще има малка разлика в температурата на почвата. Това продължава много месеци. Установява се с уреди.

— Месеци? — Терон се намръщи. — Нямах представа. Той погледна Дън и после каза на Хидт: — Добър е.

Наричам го човека, който мисли за всичко.

Бързо растящи растения може да свършат работа — замислено добави Дън. — Има и спрейове, които премахват остатъците от ДНК. Много неща трябва да се обмислят, но няма нищо невъзможно.

Техническите въпроси отпаднаха и Хидт отново се съсредоточи върху снимките.

— Може ли да ги взема?

— Разбира се. Искате ли и дигитални изображения? Те са по-контрастни.

Хидт се усмихна.

— Благодаря.

Терон записа снимките на флашка и я даде на Хидт, а сетне погледна часовника си.

— Бих желал да продължим да обсъждаме въпроса. Свободни ли сте по-късно?

— Може би — отвърна Хидт.

Дън обаче сбърчи чело.

— Следобед си на среща, а довечера има благотворителен прием.

Хидт се намръщи.

— Една от благотворителните организации, на които давам пари, ще има прием. Трябва да присъствам. Но… ако вие сте свободен, защо не се срещнем там?

— Трябва ли да давам пари? — попита Терон.

Хидт не можа да разбере дали той се шегува.

— Не е задължително. Само ще изслушате няколко речи и ще пиете вино.

— Добре. Къде ще бъде?

Хидт погледна Дън, който отговори:

— В клуб „Лодж“. В деветнайсет часа.

— Облечете костюм, но не си правете труда да си слагате вратовръзка — добави Хидт.

— Ще се видим тогава.

Терон се ръкува с двамата.

Те излязоха от офиса и тръгнаха.

— Легитимен е — заяви Хидт.

Вървяха към офиса на „Зелена инициатива“, когато някой се обади на Дън.

— Съобщиха ми за Стефан Дламини — каза той, след като затвори.

— Кой?

— Работникът от отдел „Поддръжка“, когото трябва да елиминираме. Той може да е видял имейлите за петък.

— А, добре.

— Нашите хора са намерили коптора му в Примроуз Гардънс, източно от града.

— Как ще го извършиш?

— Дъщеря му се оплакала от местен търговец на наркотици. Заплашил я, че ще я убие. Ще направим да изглежда така, сякаш той е очистил Дламини. И преди това е взривявал хора със запалителна бомба.

— Значи Дламини има семейство.

— Съпруга и пет деца — поясни Дън. — Ще трябва да убием и тях. Може да е казал на жена си какво е видял. И щом е в гето от колиби, семейството сигурно живее само в една или две стаи, така че всеки може да е чул. Ще използваме гранати, а после запалителна бомба. Дън стрелна с поглед високия мъж. — Ще умрат бързо.

— Не се тревожех, че ще страдат — отвърна Хидт.

Аз също. Исках само да кажа, че ще бъде лесно да ги убием. Ефикасно.

След като Хидт и Дън излязоха, административният офицер Куолийн Нкози стана от бюрото, където разглеждаше списъци с цени на автоматични оръжия, и кимна към екрана.

— Изумително е какви неща можеш да си купиш по интернет, нали, капитан Бонд?

— Предполагам.

— Ако купим девет автомата, получаваме един безплатно — пошегува се Нкози пред сержант Мбалула, неуморния машинописец с два пръста.

— Благодаря за бързата реакция за БАС, офицер Нкози — каза Бонд, който не беше разпознал инициалите на Божията армия на съпротивата — групировка, която всеки наемник в Африка познаваше. Операцията можеше да свърши дотам, при това катастрофално.

„Секретарката“ на Бонд, Бхека Джордан, надникна през прозореца.

— Отдалечават се. Не виждам охрана.

— Мисля, че ги заблудихме — рече сержант Мбалула.

Номерът наистина изглеждаше успешен. Бонд беше убеден, че единият от двамата — по всяка вероятност съобразителният Дън — е поискал да види офиса на Терон в Кейптаун. Предположи, че убедителната обстановка ще бъде решаваща в прелъстяването на Хидт да повярва, че Бонд е африканер, посредник, с много трупове, от които трябва да се отърве.

Докато Бонд се обаждаше на Хидт, за да уреди включването си в „Зелена инициатива“, Джордан беше намерила малък правителствен офис, даван под наем от Министерството на културата, но в момента свободен. Нкози бе напечатал визитни картички с адреса и преди Бонд да отиде да се срещне с Хидт и Дън, южноафриканските полицаи се бяха нанесли там.

Ти ще ми бъдеш партньор — усмихна се Бонд на Джордан. За мен ще бъде добро прикритие да имам умен и красив съдружник.

Тя се наежи.

— За да изглежда правдоподобен, офисът трябва да има секретарка.

Щом искаш.

— Не искам — сковано измънка тя, — но така трябва да бъде.

Бонд беше очаквал, че двамата ще дойдат, но не и че Хидт ще поиска да види на полетата на смъртта. Все пак предположи, че трябва да има снимки оттам. Веднага щом излезе от кабинета на Хидт, той се обади на Джордан и я помоли да намери снимки на масови гробове в Африка от военните и полицейските архиви. Това се оказа лесно и тя беше свалила на компютъра си дузина, когато той се върна от срещата с Хидт.

— Може ли да изпратиш няколко души да стоят един-два дни тук? — попита Бонд. — В случай че Дън дойде отново.

— Мога да отделя един полицай — отвърна Джордан. — Сержант Мбалула, ти може да останеш засега.

— Добре, капитане.

— Ще инструктирам някой патрулиращ полицай какво е положението и той ще те замести — добави тя и се обърна към Бонд. — Мислиш ли, че Дън ще дойде пак?

— Не, но е възможно. Хидт е шефът, но е разсеян. Дън е по-фокусиран и подозрителен. Според мен това го прави по-опасен.

— Капитане. — Нкози отвори очукан куфар. — Това пристигна за теб от управлението — извади той дебел плик.

Бонд го разкъса и намери вътре десет хиляди ранда в употребявани банкноти, фалшив южноафрикански паспорт, кредитни карти и дебитна карта, всичките на името на Юджин Джийн Терон. Отдел „Ай“ отново се бе проявил като магьосник.

Имаше и бележка: Резервация за неопределен престой в хотел „Тейбъл Маунтин“, стая към залива.

Бонд прибра всичко в джоба си.

— А сега клуб „Лодж“, където довечера ще се срещна с Хидт. Какво представлява?

— За мен е твърде скъп — отговори Нкози.

— Ресторант и място за светски събития — обясни Джордан. — И аз не съм ходила там. По-рано беше частен ловен клуб. Само за бели хора. След това, на изборите през 1994 година, когато на власт дойде Африканският национален конгрес, собствениците решиха да разтурят клуба и да продадат сградата, вместо да разширят членството. Управителният съвет нямаше нищо против да приемат чернокожи или цветнокожи мъже, но не искаше жени. Убедена съм, че в твоята страна няма такива клубове, нали, Джеймс?

Бонд не призна, че в Обединеното кралство има такива заведения.

— Моят любим клуб в Лондон е абсолютно демократичен. Всеки е свободен да членува… и да губи пари на масите за хазарт. Точно както правя аз. Бих добавил, често.

Нкози се засмя.

— Ако дойдеш в Лондон, с удоволствие ще те заведа — каза Бонд на Джордан.

Тя, изглежда, изтълкува това като безсрамно флиртуване, защото се втренчи гневно в него.

— Ще те закарам до хотела. — Лицето на високия полицай стана сериозно. — Мисля да напусна южноафриканската полиция и да ми намериш работа в Англия, капитане.

За да работи в ГМР или МИ6, човек трябва да бъде британски гражданин и поне единият му родител да е британски гражданин или да има дебели връзки в Обединеното кралство. Има и изискване за официално пребиваване.

— След страхотната ми работа под прикритие — Нкози посочи стаята, — разбрах, че съм добър актьор. Ще дойда в Лондон и ще работя в Уест Енд. Там са всички известни театри, нали?

— Да — отвърна Бонд, въпреки че не беше ходил доброволно на театър от години.

— Сигурен съм, че ще успея — продължи младият полицай. — Пристрастѐн съм към Шекспир. Дейвид Мамет също е много добър. Несъмнено.

Бонд предположи, че работейки за шеф като Бхека Джордан, Нкози няма много възможности да упражнява чувството си за хумор.

Трийсет и седма глава

Хотелът се намираше близо до залива Тейбъл в модния район на Кейптаун Грийн Пойнт. Сградата беше стара, шестетажна, в класическия за града стил и не прикриваше колониалните си корени — дори не се опитваше. Те личаха ясно в старателно оформената градина, за която в момента се грижеха неколцина трудолюбиви работници, в деликатното, но категорично напомняне на табелките за начина на обличане в ресторанта, безупречно белите униформи на скромния вездесъщ персонал и ратановите мебели на голямата веранда с изглед към залива.

Друго свидетелство беше въпросът дали господин Терон би желал личен иконом по време на престоя си. Той учтиво отказа.

Хотел „Тейбъл Маунтин“ — или ТМ, както всички го наричаха, когато пишеха писма, от мраморния под до кърпите за хранене, щамповани с релефни изображения, беше най-подходящото място, където би отседнал един заможен бизнесмен африканер от Дърбан, легален търговски посредник на компютри или наемник, който трябва да се отърве от десет хиляди трупа.

Бонд се регистрира и тръгна към асансьора, но нещо привлече погледа му. Той се отби в магазина да си купи пяна за бръснене, от която не се нуждаеше, а после заобиколи, върна се в рецепцията и си наля безплатен плодов сок от голям стъклен съд, заобиколен от красиво подредени цветя тъмночервена джакаранда и червени и бели рози.

Не беше сигурен, но може би някой го следеше. Бонд се обърна рязко да вземе сока и някаква сянка изчезна също толкова бързо.

С многото възможности идват и много действащи лица…

Той изчака малко, но привидението не се появи.

Разбира се, оперативният живот посява семената на параноята. Понякога случайният минувач си е само случаен минувач и любопитният поглед не означава нищо повече от любопитно съзнание. Освен това не можеш да се опазиш от всеки риск в занаята. Ако някой много те иска мъртъв, желанието му обикновено се сбъдва. Бонд прогони мисълта за „опашката“ и се качи с асансьора на първия етаж, където до стаите се стигаше през открит балкон, обърнат към фоайето. Той влезе вътре и затвори и заключи вратата.

Хвърли куфара си на едното легло, приближи се до прозореца и дръпна завесите. Пъхна всичко, което го идентифицираше като Джеймс Бонд, в голям плик от карбоново влакно с електронна ключалка и го заключи. С рамото си отмести шкаф с чекмеджета и бутна кесията отдолу. Разбира се, можеше да я откраднат, но всеки опит да я отворят без отпечатъка от палеца му върху ключалката щеше да отправи закодирано съобщение до отдел „К“ в ГМР и Бил Танър щеше да изпрати текст „Бързо потапяне“, за да го предупреди, че прикритието му е компрометирано.

Бонд позвъни на румсървиса и си поръча, трипластов сандвич и тъмна бира „Гилрой“, а след това се изкъпа. Облече сиви панталони и спортна риза и в същия миг донесоха храната. Той прокара гребен през влажната си коса, погледна през шпионката и пусна сервитьора да влезе.

Мъжът остави подноса на масичката и Бонд подписа сметката като Юджин Джийн Терон — със собствения си почерк. Това беше единственото нещо, което не се и опитваш да фалшифицираш, колкото и убедителна да е легендата ти. Сервитьорът пъхна бакшиша в джоба си с нескрита благодарност. Бонд отиде до вратата, за да изпрати младия човек, сложи веригата и машинално огледа балкона и фоайето.

Присви очи и се втренчи надолу, но вратата бързо се затвори.

По дяволите.

Той погледна със съжаление сандвича — и с още по-голямо съжаление бирата, нахлузи обувките си и отвори куфара. Завинти заглушителя „Гемтек“ на дулото на валтера и въпреки че го беше направил наскоро в южноафриканското полицейско управление, дръпна леко плъзгача няколко милиметра назад, за да се увери, че в гнездото има патрон.

Пистолетът изчезна в гънките на днешния брой на „Кейп Таймс“, който Бонд сложи върху подноса със сандвичите и бирата. Вдигна го над рамото си, излезе от стаята и тръгна надясно. Подносът скриваше лицето му. Не беше облечен в униформа на сервитьор, но се движеше бързо, с наведена глава, и ако някой случайно го видеше, можеше да го сбърка с принуден да търчи насам-натам член на персонала.

Стигна до дъното на коридора, мина през аварийните врати на стълбището, остави подноса и взе вестника със скритото му съдържание. След това безшумно слезе на партера.

Погледна през пролуката на двукрилата летяща врата и забеляза мъжа, който седеше на кресло в сенките на отдалечен ъгъл във фоайето, почти невидим. Беше се обърнал встрани от Бонд и погледът му шареше между вестника в ръцете му и балкона на първия етаж. Очевидно беше пропуснал бягството на мишената си.

Бонд прецени разстоянията и ъглите, местоположението и броя на гостите, персонала и охраната. Изчака един носач да откара количка с куфари, някакъв сервитьор да отнесе поднос със сребърен кафеник на друг гост в отсрещния край и докато група японски туристи се изнесат през вратата, отвличайки вниманието на мишената.

Сега — реши Бонд.

Той изскочи от стълбището и забърза към креслото, над което се виждаше косата на преследвача. Заобиколи го, настани се на стола срещу него и се усмихна, сякаш беше срещнал стар приятел. Държеше пръста си на спусъка на валтера, който ефрейтор Мензийс беше фино настроил за лек като перце натиск.

Човекът с червендалесто лице на лунички вдигна глава. Очите му блеснаха от изненада. И сетне го позна. Погледът му говореше, че не е там случайно, а наистина наблюдава Бонд.

Това беше мъжът, когото Бонд беше видял на летището сутринта и бе помислил за капитан Джордан.

— Каква изненада, че те виждам тук! — весело възкликна Бонд, за да приспи подозренията на всеки, който беше станал свидетел на срещата, и повдигна сгънатия вестник така, че дулото на заглушителя да се съсредоточи върху обемистите гърди на мъжа.

Но, странно, учудването в млечнозелените очи се замени не със страх или отчаяние, а с весело настроение.

— А, господин… Терон, нали? Терон ли сме в момента? — Акцентът беше манчестърски. Късите дебели ръце се вдигнаха нагоре с дланите напред.

Бонд наклони глава на една страна.

— Оръжието е почти безшумно. С този заглушител ти ще бъдеш мъртъв, а аз отдавна ще съм си тръгнал, преди някой да забележи.

— О, но ти няма да искаш да ме убиеш. Това би ти се отразило доста зле.

Бонд беше чувал много монолози в мигове като този, когато държеше на прицел противник. Обикновено остроумните забележки имаха за цел да спечелят време или служеха за разсейване, докато мишената се подготвеше за отчаяна атака. Той знаеше, че не трябва да обръща внимание на думите на мъжа и да следи ръцете и езика на тялото му.

Въпреки това не можа да не обърне внимание на следващите изречения, които излязоха от меките, провиснали устни на мъжа.

— В края на краищата, какво ще каже М., като чуе, че си застрелял един от звездните агенти на Короната? И то в такава хубава обстановка?

Трийсет и осма глава

Името му беше Грегъри Лам, потвърдено от приложението за ириса и пръстовия отпечатък на телефона на Бонд. Човекът на МИ6, действащ на територията на Кейптаун, агентът, когото Бил Танър беше казал на Бонд да отбягва.

Двамата бяха в стаята на Бонд без бира и сандвич. За ужас на Бонд, подносът с обяда му беше вече прибран от стълбището от някой чевръст служител на хотела, когато двамата с Лам се върнаха на първия етаж.

— Можеше да те убия — измърмори Бонд.

— Не бях в реална опасност. Твоята организация не раздава онези две нули на тъпаци, които обичат да стрелят. Не се вълнувай, приятелю мой. Някои от нас знаят с какво всъщност се занимава Групата за международно развитие.

— Как разбра, че съм в града?

— Ами събрах две и две. Чух някои неща и се свързах с приятели в Ламбет.

Едно от неудобствата на използването на МИ6 или Отбранителната разузнавателна агенция беше, че за делата ти знаеха повече хора, отколкото би ти се искало.

— Защо не се свърза с мен по обезопасени канали? — троснато попита Бонд.

— Щях да го направя, но щом дойдох тук, видях, че някой те следи.

Бонд наостри уши.

— Слаб мъж със синьо сако и златна обеца?

— Не видях обецата. Зрението ми вече не е като едно време. Но ти си забелязал всичко. Повъртя се малко там и после изчезна като покривката на масата, щом изгрее слънцето. Знаеш ли какво имам предвид? Мъглата на Тейбъл Маунтин24.

Бонд не беше в настроение за разкази на пътешественици. По дяволите, човекът, който беше убил Юсуф Насад и едва не бе сторил същото с Феликс Лайтър, бе научил, че Бонд е в Кейптаун. Вероятно той беше мъжът, за когото му беше казала Джордан, онзи, който се беше вмъкнал в Южна Африка от Абу Даби с фалшив британски паспорт.

Кой беше този човек, по дяволите?

— Снима ли го? — попита Бонд.

— Не. Беше бърз като воден скорпион.

— Забеляза ли нещо друго за него? Марка мобилен телефон, евентуални оръжия, превозно средство?

— Не, нищо. Човекът изчезна.

Лам повдигна широките си рамене, а Бонд предположи, че са осеяни с лунички и зачервени като лицето му.

— Ти си бил на летището, когато се приземих. Защо не ми се обади?

— Видях капитан Джордан. Неизвестно защо, тя не ме харесва. Може би ме мисли за голям бял колонизатор, дошъл отново да открадне страната ѝ. Преди няколко месеца Джордан яко ми се накара.

— Моят главен координатор каза, че ти си в Еритрея.

— Да, бях там и в Судан миналата седмица. Там, изглежда, все ги тегли към войната, затова се подсигурих, за да се уверя, че прикритието ми ще оцелее от играта с оръжия. Оправих това и чух за операция на ГМР. — Очите му се премрежиха. — Изненадах се, че никой не ми се е обадил за това.

— Мислеха, че работиш в много сериозна и деликатна операция — назидателно каза Бонд.

— Аха. — Лам като че ли повярва. — Е, както и да е, реших, че е по-добре да притичам тук да ти помогна. Кейптаун е коварен град. Изглежда чист и спретнат и е пълен с туристи, но тук има много повече. Не искам да се хваля, приятелю мой, но ти трябва някой като мен да рови под повърхността и да ти каже какво всъщност става. Аз имам връзки. Познаваш ли друг агент на МИ6, който е изкрънкал пари от фонд за развитие на местно правителство, за да финансира легендата си? Миналата година си докарах прилична печалба от Короната.

— И всичко отиде в държавната хазна, така ли?

Лам сви рамене.

— Трябва да играя роля, нали? За света аз съм преуспяващ бизнесмен. Ако не поддържаш легендата си, малко пясък в механизма и преди да се усетиш, голяма перла изкрещява: „Аз съм шпионин!“. Хей, може ли да си взема нещо от минибара ти?

Бонд махна с ръка.

— Взимай.

Лам извади миниатюрна бутилка „Бомбайски сапфир“, после още една и ги изля в чаша.

— Няма ли лед? Жалко. Е, нищо.

Той сипа малко тоник.

— Каква е легендата ти? — попита Бонд.

— Предимно уреждам чартърни превози с товарни кораби. Бих отбелязал, че идеята е гениална. Дава ми възможност да общувам с лошите момчета на доковете. Освен това се занимавам със сондиране за злато и алуминий и изграждане на пътна инфраструктура.

— И пак имаш време за шпиониране?

— Добър въпрос, приятелю мой!

Неизвестно защо, Лам започна да разказва на Бонд житейската си история. Бил британски гражданин и майка му също, а баща му бил южноафриканец. Дошъл тук с родителите си и решил, че животът в Африка му харесва повече, отколкото в родината. След обучение във Форт Монктън Лам помолил да го изпратят в Южна Африка. Работел само за станция „З“. Повечето си време прекарвал в Уестърн Кейп, но често пътувал из континента по работа. Когато забеляза, че Бонд не го слуша, той изгълта питието си и рече:

— Е, върху какво точно работиш? Нещо за онзи Северан Хидт? Страхотно име. И Инцидент 20. Много ми хареса. Звучи като нещо от филм за Дивизия 55, дето героите гледат НЛО над Мидландс.

— Бях прикрепен към Отбранителната разузнавателна агенция — раздразнено обясни Бонд. — И Дивизия 55 се занимаваше с ракети или самолети, които нарушават британското въздушно пространство, а не с НЛО.

— Е, да, да, сигурен съм… Разбира се, това е било обяснението за пред обществеността, нали?

Бонд беше на път да го изгони, но може би си заслужаваше да разбере какво знае Лам.

— Значи си чул за Инцидент 20. Имаш ли идеи как може да се свърже с Южна Африка?

— Получих сигналите, но не им обърнах голямо внимание — призна Лам — защото в прихванатата информация се казваше, че атаката ще бъде на британска територия.

Бонд му напомни точните думи, които не издаваха място, а само че британските интереси ще бъдат „неблагоприятно засегнати“.

— Тогава може да бъда навсякъде. Не помислих за това.

Или не си го прочел внимателно — наум предположи Бонд.

— И сега циклонът се спусна на моя път. Странно е как удря съдбата, нали?

Приложението в мобилния телефон на Бонд, което беше потвърдило самоличността на Лам, бе показало и нивото му за достъп до секретна информация, което беше по-високо, отколкото Бонд бе предполагал. Сега той се почувства някак по-удобно да говори пред него за плана „Геена“, Хидт и Дън.

— Имаш ли някакви идеи за връзка тук? — повтори Бонд. — Хиляди хора в риск, британските интереси застрашени, планът, тайно замислен в офиса на Северан Хидт.

Втренчен в чашата си, Лам замислено отвърна:

— Не знам каква атака би се вместила в картинката. Тук има много британски емигранти и туристи и куп бизнес интереси, свързани с Лондон. Но убийство на толкова много хора с едно внезапно нападение? Звучи като граждански вълнения, а аз не виждам как това ще се случи в Южна Африка. Не отричам, че тук имаме неприятности хора от Зимбабве, търсещи политическо убежище, профсъюзни протести, корупция, СПИН… но пак сме най-стабилната страна на континента.

Лам за пръв път съобщи някакви реални факти, колкото и да бяха оскъдни. Това засили убедеността на Бонд, че макар нещата да се движеха от Южна Африка, жертвите в петък щяха да бъдат на друго място.

Лам изпи по-голямата част от водката.

— Ти не пиеш ли? — попита той и когато Бонд не отговори, добави: — Липсват ни старите дни, нали, приятелю мой?

Бонд не знаеше какви са били старите дни и реши, че едва ли му липсват, каквито и да са били. Освен това изразът „приятелю мой“ изобщо не му харесваше.

— Спомена, че не се разбираш с Бхека Джордан.

Лам изсумтя.

— Какво знаеш за нея?

— Тя е страшно добра в работата си, признавам ѝ го. Разследвала е южноафриканската Национална разузнавателна агенция — за извършване на незаконно наблюдение на местни политици. — Лам се усмихна мрачно. — Това не би се случило в нашата страна, нали?

Бонд си спомни, че Бил Танър беше предпочел да използва свръзка от полицията в Южна Африка, а не от Националното разузнаване.

— Възложиха ѝ задачата с надеждата, че тя ще се провали — продължи Лам. — Но не и капитан Джордан. — Очите му блеснаха перверзно. — Тя започна пробив по случая и всички по върховете се уплашиха. Шефът ѝ в полицията ѝ казал да изгуби доказателствата срещу агентите на Националната разузнавателна агенция.

— Арестувала ли го е?

— И него, и шефа му! — Лам избухна в смях и изгълта остатъка от питието си. — Джордан си спечели страхотни похвали.

Златният кръст за храброст?

— Тя пострада ли по време на разследването?

— Да пострада?

Бонд спомена за белега на ръката ѝ.

— Донякъде. След това беше повишена. Някои ченгета, които бяха пренебрегнати, не го приеха добре. Тя получаваше заплахи от сорта, че жените не трябва да взимат работата на мъжете. Някой хвърли коктейл „Молотов“ под служебната ѝ кола. Джордан влязла в участъка, но на задната седалка имало пиян заспал затворник. Никой от нападателите не го видял. Тя изтичала и го спасила, но получила изгаряния. Така и не разбраха кой го е направил. Извършителите били маскирани. Но всички знаят, че са били колегите ѝ. Може би все още ѝ правят номера.

Господи.

Сега Бонд разбра защо Джордан се държи така с него. Вероятно си беше помислила, че закачливият му поглед на летището означава, че и той не я приема сериозно като полицай.

Той обясни на Лам следващия си ход — срещата с Хидт довечера.

— О, клуб „Лодж“. Там е страхотно. По-рано беше с ограничен достъп, но сега пускат всички… Хей, видях погледа ти. Не исках да кажа това, което си мислиш, но имам лошо мнение за широката публика. Правя бизнес повече с чернокожи и цветнокожи, отколкото с бели… Пак онзи поглед!

— Цветнокожи! — изрева Бонд.

— Това означава смесена раса и е напълно приемливо тук. Никой не би се обидил.

Бонд знаеше от опит, че хората, които използват такива термини, обикновено не се обиждат от тях, но нямаше намерение да обсъжда политиката с Грегъри Лам. Той погледна часовника „Брайтлинг“.

— Благодаря за идеите — не особено въодушевено каза. — А сега трябва да свърша някои неща преди срещата си с Хидт.

Джордан му беше изпратила материали за африканерите, южноафриканската култура и регионите на конфликти, където Джийн Терон би могъл да бъде активен.

Лам стана и се поколеба смутено.

— Е, готов съм да помагам. На твоите услуги съм. Всичко, от което се нуждаеш. Изглеждаше болезнено искрен.

— Благодаря.

Бонд изпита абсурдното желание да му даде двайсет бона.

Преди да излезе, Лам отново се приближи до минибара и го освободи от две миниатюрни шишенца водка.

— Нямаш нищо против, нали? М. има огромен бюджет. Всеки го знае.

Бонд го изпрати.

Прав ти път — помисли си той, когато вратата се затвори. Пърси Озбърн-Смит беше направо очарователен в сравнение с този тип.

Трийсет и девета глава

Бонд седна пред голямото бюро в хотелския апартамент, включи компютъра си, влезе в системата на полицията чрез ириса и пръстовия си отпечатък и прегледа информацията, която Бхека Джордан му беше изпратила. Беше се задълбочил в текста, когато пристигна закодиран имейл.

Бонд се облегна назад на стола, втренчи се в тавана и се запита: И какво да направя с тази информация?

Прочете съобщението още веднъж и после изпрати кратък имейл, с който благодари на Фили. Наведе се напред и в огледалото на отсрещната стена на стаята съзря очите си сурови и непоколебими като на хищник.

Агент на КГБ, изпълняващ активно мероприятие, беше убил наемен оперативен агент на МИ6 в края на осемдесетте или началото на деветдесетте години на миналия век.

Бащата, на Джеймс Бонд беше умрял през онзи период.

Случи се през декември, наскоро след единайсетия рожден ден на Джеймс. Андрю и Моник Бонд го бяха оставили при леля му Шармейн в Пет Ботъм, Кент, и заминаха с обещанието, че ще се върнат много преди празниците по Коледа. След това отлетяха за Швейцария и отидоха на Монблан за пет дни пързаляне със ски и катерене по заледените скали.

Родителите му не удържаха на обещанието си. Два дни по-късно и двамата загинаха. Паднаха от изумително красива скала в Егуй Руж, близо до Шамони.

Да, красиви и внушителни скали… но не и изключително опасни, поне не там, където те се бяха катерили. Когато порасна, Джеймс проучи обстоятелствата на нещастния случай и научи, че склонът, от който бяха паднали, не изисква техники на катерене за напреднали и никой не е пострадал там, още по-малко да умре. Но, разбира се, планините са пословично коварни и Бонд беше повярвал на историята, която жандармеристът разказа на леля му, че родителите му са паднали, защото въжето се е протрило и в същия миг се е откъртил голям скален блок.

Mademoiselle, je suis desole de vous dire…

Когато беше малък, Джеймс обичаше да пътува с родителите си в чуждите страни, където ги изпращаше фирмата, в която работеше Андрю Бонд. Харесваше му да живее в хотелски апартаменти, както и местната кухня, съвсем различна от тази в кръчмите и ресторантите в Англия и Шотландия. Очароваха го екзотичните култури облеклата, музиката, езиците.

Освен това обичаше да бъде с баща си. Майка му оставяше Джеймс при детегледачки и приятелки, когато ѝ възложеха задача като фотожурналист на свободна практика, но баща му от време на време го взимаше на делови срещи в ресторанти или хотелски фоайета. Момчето седеше наблизо и четеше Толкин или американски детективски роман, а баща му разговаряше с някой неусмихващ се мъж на име Сам, Мика или Хуан.

Джеймс беше щастлив, че е с него. Кой син не се радва да ходи с баща си? Но се чудеше защо понякога Андрю настоява да вземе него, докато твърдо отказва на други.

Не се бе замислял много по въпроса… до обучението си във Форт Монктън.

Там в часовете по тайни операции инструкторът обясни нещо, което привлече вниманието му. Възпълничкият мъж с очила от секция „Подготовка“ на МИ6 обясни на групата:

— В повечето тайни ситуации не се препоръчва агентът или сътрудникът да бъде женен и да има деца. Ако обаче е семеен, най-добре е да се погрижи семейството му да бъде далеч от оперативния му живот. Но има един случай, когато е предимство да имаш „нормален“ живот. Тези агенти действат под най-дълбоко прикритие и боравят с най-трудните задачи, когато разузнавателните данни, които събират, са жизненоважни. В такива случаи семейният живот е важен, за да се премахнат подозренията на врага, че са оперативни агенти. Обикновено официалното им прикритие е, че работят за някоя фирма или организация, която интересува вражеския агент инфраструктура, информация, оръжия, въздушно пространство или правителство. Изпращат ги на различни места на всеки няколко години и те взимат семействата си.

Бащата на Джеймс Бонд работеше за голяма британска оръжейна компания и го бяха изпратили в няколко международни столици. Съпругата и синът му го придружаваха.

— И при определени обстоятелства — продължи инструкторът — в най-критичните мисии — тайна размяна на информация или среща очи в очи с врага — е полезно оперативният агент да вземе детето си със себе си. Нищо не говори за твоята невинност повече от това детето ти да е с теб. Виждайки това, врагът почти винаги вярва, че си такъв, за какъвто се представяш, защото никой родител не би изложил на опасност живота на детето си. — Той огледа младите агенти, които седяха пред него в класната стая. Лицата им изразяваха различни реакции към това безпристрастно послание. — Понякога борбата със злото изисква да се откажем от общоприетите ценности.

Баща ми шпионин? Невъзможно. Абсурд — беше си помислил Джеймс.

Въпреки това, след като напусна Форт Монктън, той се разрови в миналото на Андрю Бонд, но не откри доказателства за таен живот. Единственото беше поредицата плащания за издръжката на Джеймс и леля му, далеч превишаващи сумата от осигурителната полица на родителите му. Парите се изпращаха всяка година, докато Джеймс навърши осемнайсет, от фирма, която сигурно беше свързана с работодателя на Андрю, макар че Джеймс не успя да открие къде е базирана, нито какво е било естеството на плащанията.

Накрая се убеди, че идеята е безумна, и я забрави.

Докато не беше засечен руският сигнал за „Стоманен патрон“.

Защото беше пренебрегнат един друг аспект от смъртта на родителите му.

В доклада за нещастния случай, изготвен от жандармерията, се споменаваше, че близо до трупа на баща му е намерен стоманен патрон 7,62 милиметра от пушка.

Младият Джеймс получи патрона заедно с вещите на родителите си. Тъй като Андрю беше служител на оръжейна фирма, жандармеристите бяха предположили, че патронът е мостра от стоката, която да показва на клиенти.

Два дни преди това, в понеделник, след като бе прочел руския доклад, Бонд влезе в архивите на фирмата на баща си в интернет и научи, че компанията не е произвеждала боеприпаси, нито е продавала оръжия, които стрелят със 7,62-милиметрови патрони.

Сега патронът стоеше на видно място на полицата над камината в лондонския апартамент на Джеймс.

Случайно ли беше изпуснат от ловец? Или беше оставен нарочно като предупреждение?

Споменаването на КГБ в операция „Стоманен патрон“ беше затвърдило желанието на Джеймс да разбере дали баща му е бил таен агент. Трябваше. Не искаше да се примири с вероятността, че баща му го е лъгал. Всички родители лъжат децата си, но в повечето случаи от мързел или безразсъдство. Ако неговият баща го беше лъгал, това беше, защото Законът за държавната тайна го беше принудил.

Не, Бонд не искаше да знае истината, за да може да преживее отново загубата в детството си и да скърби някак по-истински, като зрял човек, както би го посъветвал някой телевизионен психиатър. Каква тъпотия.

Не, Джеймс искаше да знае истината поради много по-елементарна причина, която му прилягаше като ушития му по поръчка костюм на Савил Роу. Човекът, убил родителите му, може би все още се разхождаше по света, наслаждавайки се на слънцето и на вкусни ястия, или дори заговорничеше да отнеме живота и на други хора. Ако случаят беше такъв, Джеймс Бонд щеше да се погрижи убиецът на родителите му да не остане на свобода и щеше да го направи ефикасно и в съответствие с официалните си пълномощия — с всички необходими средства.

Четирийсета глава

В пет без няколко минути в сряда мобилният телефон на Бонд издаде тона, запазен за спешни съобщения. Той бързо излезе от банята, където току-що си беше взел душ, и прочете закодирания имейл. Беше от БПКС и съобщаваше, че опитът на Бонд да подслушва Северан Хидт се е оказал успешен до известна степен. Без капитан Бхека Джордан да знае, флашката, която Бонд беше дал на Хидт, съдържаше не само дигитални снимки на полета на смъртта в Африка, но и малък микрофон и предавател. Онова, което не ѝ достигаше в аудиореволюцията, се компенсираше от обхвата. Сателит улавяше сигнала, усилваше го и го прехвърляше към една от огромните приемащи антени в Менуид Хил сред красивата природа на Йоркшър.

Устройството беше предало части от разговор между Хидт и Дън, след като бяха излезли от фалшивия офис на „Услуги Ю. Дж. Терон“ в центъра на Кейптаун. Думите им току-що си бяха проправили път на опашката за дешифриране в Менуид и бяха прочетени от анализатор, който ги бе маркирал като изключително важни и ги беше изпратил на Бонд.

Бонд прочете необработените разузнавателни данни и анализирания продукт. Дън, изглежда, възнамеряваше да убие един от работниците на Хидт, Стефан Дламини, и семейството му, защото служителят беше видял нещо в забранена зона на „Зелена инициатива“, което не е трябвало да вижда, вероятно информация, свързана с „Геена“. Целта на Бонд беше ясна — да спаси човека на всяка цена.

Цел… реакция.

Мъжът живееше в покрайнините на Кейптаун. Смъртта му щеше да бъде режисирана така, че да прилича на нападение на банда. Щяха да бъдат използвани гранати и запалителни бомби. И атаката щеше да бъде извършена по вечеря. След това обаче батерията се беше изтощила и устройството бе престанало да предава.

По вечеря. Може би всеки момент.

Бонд не беше успял да спаси младата жена в Дубай, но сега нямаше да допусне цяло семейство да умре. Трябваше да разбере какво е научил Дламини.

Но не можеше да се свърже с Бхека Джордан и да ѝ каже какво е открил чрез незаконно подслушване. Той вдигна телефона и се обади на портиера.

— Да, сър?

— Искам да питам нещо — небрежно подхвърли Бонд. — Днес с колата ми възникна проблем и един местен човек ми помогна. Нямах много пари у себе си, а исках да му дам нещо за труда. Как да намеря адреса му? Знам името му и в кое населено място живее, но нищо повече.

— Кой е градът?

— Примроуз Гардънс.

Настъпи мълчание и след това портиерът каза:

— Това е гето.

Бонд си спомни от информационните материали, които Бхека Джордан му беше дала, че колибите в гетата рядко имат стандартен пощенски адрес.

— Може да отида там и да попитам дали някой го познава.

Отново последва мълчание.

— Това не е много безопасно, сър.

— Не се тревожа за това.

— Мисля, че не е и много практично.

— Защо?

— Населението на Примроуз Гардънс е петдесет хиляди.

В седемнайсет и трийсет, когато се спусна есенният здрач, Ниъл Дън гледаше как Северан Хидт излиза от офиса на „Зелена инициатива“ в Кейптаун и елегантно крачи към лимузината.

Стъпалата на Хидт не се изкривяваха настрани, неговата стойка не беше прегърбена и неговите ръце не се размахваха наляво и надясно. („Ай, вижте чекиджията! Ниъл е проклет жираф!“)

Хидт си отиваше у дома, където щеше да се преоблече и после да заведе Джесика в клуб „Лодж“.

Дън стоеше във фоайето на офиса на „Зелена инициатива“ и гледаше през прозореца. Очите му се задържаха върху Хидт, който изчезна надолу по улицата, придружен от охранител на фирмата.

Докато го наблюдаваше как си отива у дома при приятелката си, Дън почувства остра болка.

Не ставай смешен, по дяволите — помисли си той. — Съсредоточѝ се върху работата. В петък ще настане хаос и ти ще бъдеш виновен, ако нещо се обърка.

Съсредоточѝ се.

И той го направи.

Излезе от „Зелена инициатива“, качи се в колата си, напусна Кейптаун и се отправи към Примроуз Гардънс. Щеше да се срещне с охранител от компанията и да изпълнят плана, който бе обмислил още веднъж избраният момент, подходът, броят на гранатите, запалителната бомба и бягството.

Преговори плана си прецизно и търпеливо, както правеше всичко.

Това е Ниъл. Гениален е. Той е моят проектант…

Но в съзнанието му изплува друга мисъл и Дън прегърби още повече рамене, когато си представи шефа си на благотворителния галаприем по-късно вечерта. Острата болка го прободе отново.

Дън предполагаше, че хората се питат защо е сам и няма спътник в живота. Според тях отговорът бе, че му липсва способност да чувства и че е машина. Не разбираха, че според принципа на класическата механика, има елементарни механизми — като винтове, лостове и макари, и сложни механизми — например двигатели, които по дефиниция превръщат енергията в движение.

Калориите се превръщат в енергия, която движи човешкото тяло. Ето защо, да, той беше машина. Но такива бяха всички същества на Земята. Това не изключва способността им да обичат.

Не, обяснението за самотата му беше, че обектът на желанието му не го желаеше.

Колко смущаващо прозаично, колко често срещано.

И адски несправедливо, разбира се. Никой инженер не би проектирал машина, в която двете части, необходими за създаване на хармонично движение, не работят перфектно, не се нуждаят една от друга и не задоволяват ответната потребност. Ала точно това беше положението, в което се намираше Дън. Той и шефът му бяха две несъответстващи си части.

Освен това, огорчено си помисли той, законите на привличането бяха далеч по-рисковани от законите на механиката. Взаимоотношенията са объркани, опасни и застрашени от изхабяване и ако можеш да поддържаш двигателя да бръмчи стотици хиляди часове, любовта между човешките същества често пламва и угасва точно след като се е разпалила.

И ти изменя — много по-често от машината.

Глупости — гневно си каза Ниъл Дън. — Забравѝ тези неща. Довечера имаш работа. Той отново преговори плана и после още веднъж.

Когато уличното движение се разреди, той бързо подкара на изток от града и се отправи към гетото по черни пътища, песъчливи и влажни като крайречен док.

Спря на паркинга на търговски център и угаси двигателя. Миг по-късно зад него спря очукан пикап. Дън слезе от колата, качи се в другото превозно средство и кимна на охранителя — огромен мъж във военно камуфлажно облекло. Без да проронят нито дума, двамата потеглиха и след десетина минути вече караха по необозначените улици на Примроуз Гардънс. Дън се прехвърли в задната част на пикапа, където нямаше прозорци. Разбира се, той се отличаваше с ръста и косата си. По-важното беше, че е белокож и много биеше на очи в южноафриканско гето по мръкнало. Възможно беше търговецът на наркотици, който бе заплашил дъщерята на Дламини, да е бял или бели хора да работят за него, затова може би не беше лоша идея някой да го зърне. Но Дън бе решил, че е по-добре да се скрие — поне докато дойде време да хвърли гранатите и запалителната бомба през прозореца на бараката.

Те се движеха по безкрайните пътеки, които служеха за пътища в гетото, и минаваха покрай групи бягащи деца, мършави кучета и мъже, седнали на стъпалата пред домовете си.

— Нямам джипиес — произнесе първите си думи грамадният мъж. Той не се усмихна и Дън не разбра дали се шегува. Човекът беше търсил колибата на Дламини цели два часа днес следобед. — Ето я.

Те спряха на пътя. Жилището беше малко, едноетажно, като всички бараки в Примроуз Гардънс. Стените бяха направени от различни по големина шперплатови плоскости и гофрирана ламарина, боядисани с яркочервено, синьо и жълто, сякаш като предизвикателство към мизерията. В двора отстрани беше опънато въже, окичено с изпрани дрехи за семейство, чиято възраст варира от петшест години до средна възраст.

Мястото беше подходящо за убийство. Колибата се намираше срещу парцел пустееща земя, затова нямаше да има много свидетели. Не че това имаше значение, защото пикапът нямаше регистрационни номера, а и превозните средства от този вид бяха често срещани в Уестърн Кейп като чайките в „Зелена инициатива“.

Двамата седяха мълчаливо десетина минути и бяха на път да привлекат внимание. После охранителят каза:

— Ето го.

Стефан Дламини вървеше по прашния път, висок слаб мъж с посивяла коса, избеляло яке, оранжева тениска и кафяви дънки. До него беше единият му син. Единайсетгодишното момче носеше кална футболна топка и беше облечено в спортна фланелка на „Спрингбокс“, без яке, въпреки есенния хлад.

Дламини и хлапето спряха пред коптора, поритаха топката няколко минути и после влязоха вътре. Дън кимна на охранителя. Двамата надянаха скиорски маски. Дън огледа колибата. Беше по-голяма от повечето останали и вероятно имаше две стаи. Завесите на прозорците бяха дръпнати и през евтиния плат прозираше светлина отвътре.

Неизвестно защо, Дън отново се замисли за шефа си и събитието тази вечер, но побърза да прогони картината.

Той изчака още пет минути, за да се увери, че Дламини е използвал тоалетната, ако в колибата имаше такава, и че семейството е седнало край масата за вечеря.

— Да тръгваме — каза и охранителят кимна.

Слязоха от пикапа. Всеки носеше мощна граната, пълна със смъртоносни медни сачми. Улицата беше безлюдна.

Седемчленно семейство — помисли си Дън и прошепна:

— Сега.

Те извадиха предпазителите на гранатите и ги хвърлиха през прозорците. През петте секунди тишина, която последва, Дън грабна запалителната бомба — туба бензин и малък детонатор — и я приготви. Когато експлозивите разтърсиха земята и отнесоха останалите стъкла, той хвърли бомбата през прозореца и двамата скочиха в пикапа. Охранителят включи двигателя и колата потегли.

Точно седем минути по-късно от прозорците изригнаха пламъци и огнен език зрелищно се издигна от готварската печка нагоре във въздуха на седем метра височина. Сцената напомни на Дън за фойерверките, които много обичаше, когато беше малко момче в Белфаст.

Четирийсет и първа глава

— Hayi! Hayi!25

Вопълът на жената изпълни нощта, докато тя гледаше запалената колиба, дома си. Сълзи замъглиха очите ѝ.

Тя и петте ѝ деца се бяха скупчили зад пожара. Задната врата беше отворена и предоставяше късаща сърцето гледка към бушуващите пламъци, които унищожаваха цялото имущество на семейството. Жената се опита да влезе вътре и да спаси каквото може, но съпругът ѝ, Стефан Дламини, я хвана за ръката и ѝ заговори на език, който според Джеймс Бонд беше кхоса.

Събра се голяма тълпа — неофициална пожарна команда. Хората си подаваха кофи с вода в безполезен опит да угасят огъня.

— Трябва да тръгваме — каза Бонд на високия мъж, който стоеше до него край пикапа на южноафриканската полиция.

— Несъмнено — отвърна Куолийн Нкози.

Бонд имаше предвид, че трябва да изведат семейството от гетото, преди Дън да разбере, че са живи.

Нкози обаче имаше други грижи. Административният офицер оглеждаше нарастващата тълпа, която се беше втренчила в белия мъж. И колективният поглед не беше дружелюбен.

— Покажи им значката си — каза му Бонд.

Очите на Нкози се разшириха.

— Не, не, капитане, идеята не е разумна. Да тръгваме! Веднага.

Те заведоха Стефан Дламини и семейството му в пикапа. Бонд седна отзад при тях, а Нкози се настани зад волана, включи двигателя и потегли в мрака.

Оставиха разгневената, объркана тълпа и буйните пламъци… но без нито един пострадал.

Беше истинска надпревара към финала, за да спасят семейството.

След като научи, че мишената на Дън ще бъде Дламини, който живее анонимно в огромно гето, Бонд се помъчи да измисли начин да го намери. БПКС и МИ6 не успяха да открият мобилен телефон на името на Дламини, нито информация за него в статистическите данни за населението на Южна Африка или профсъюзите. Той рискува и се обади на Куолийн Нкози.

— Ще ти кажа нещо, офицер, и разчитам на теб да го пазиш в тайна от всички.

Последва мълчание и след това младият мъж предпазливо рече:

— Продължавай.

Бонд описа проблема и спомена факта, че наблюдението е било незаконно.

— Сигналът се разпада, капитане. Не чух последните ти думи.

Бонд се засмя.

— Трябва да разберем къде живее Стефан Дламини. Бързо.

Нкози въздъхна.

— Няма да е лесно. Примроуз Гардънс е огромен. Но имам идея.

Оказа се, че шофьорите на таксита микробуси знаят много повече за гетата и локасите, отколкото местното правителство. Нкози започна да им се обажда. Той и Бонд се срещнаха и бързо отидоха в Примроуз Гардънс. Нкози продължи да издирва колибата на семейството по мобилния си телефон. Около шест часа вечерта те обикаляха гетото, когато таксиметров шофьор съобщи, че знае къде живее Дламини, и им обясни как да стигнат дотам.

Щом наближиха, те видяха друг пикап пред колибата. От него надничаше бяло лице.

— Дън — каза Нкози.

Той и Бонд завиха и спряха зад дома на Дламини. Влязоха през задната врата и семейството изпадна в паника, но Нкози им обясни на майчиния им език, че са дошли да ги спасят и трябва незабавно да излязат. Стефан не беше там, но скоро щеше да се върне.

Няколко минути по-късно той дойде заедно с малкия си син и тъй като знаеше, че нападението ще бъде извършено всеки момент, Бонд нямаше друг избор, освен да извади пистолета си и да ги принуди да излязат през задната врата. Нкози току-що им бе обяснил за опасността и каква е целта на Бонд, когато избухнаха гранатите, последвани от бензиновата бомба.

И сега пътуваха по Н1, отправяйки се на север. Дламини хвана ръката на Бонд и я разтърси, а после се наведе напред към пътника на предната седалка и го прегърна. Очите му се напълниха със сълзи. Жена му се беше сгушила отзад с децата и гледаше подозрително Бонд, след като той им каза кой стои в дъното на нападението.

— Господин Хидт? — изумено попита Дламини. — Но как е възможно? Той е най-добрият шеф. С всички ни се държи много добре. Не разбирам.

Бонд му обясни, че изглежда е научил нещо за незаконна дейност, в която са замесени Хидт и Дън.

Очите на Дламини блеснаха.

— Знам за какво говорите.

Той закима и каза на Бонд, че се занимава с поддръжката в завода на „Зелена инициатива“, който се намира на север от града. Сутринта открил, че вратата на отдел „Научни изследвания и разработки“ е оставена отворена за постъпващи доставки. Двамата служители вътре били в отсрещния край на стаята. Дламини забелязал препълнена с отпадъци кофа вътре. За боклука отговарял друг човек, но той решил да я изхвърли.

— Само се опитах да свърша работа, това с всичко поклати той глава. Влязох и започнах да изсипвам кофата, когато единият работник ме видя и ми се разкрещя. Какво съм видял? Какво гледам? „Нищо“ — отговорих аз и той ми заповяда да изляза.

— Наистина ли видя нещо, което може да ги е ядосало?

— Не мисля. На компютъра до кофата имаше имейл. Видях, че пише „Сърбия“ на английски, но не обърнах повече внимание.

— Нещо друго?

— Не, сър.

Сърбия…

И така, някои от тайните на „Геена“ бяха скрити зад вратата на отдел „Научни изследвания и разработки“.

— Трябва да измъкнем семейството каза Бонд на Нкози. Ако им дам пари, има ли хотел, където да отседнат до края на седмицата?

— Мога да им намеря стаи.

Бонд им даде хиляда и петстотин ранда. Дламини примигна, като видя толкова много пари. Нкози му обясни, че известно време трябва да се крият.

— И нека се обади на роднините и близките си приятели и да им каже, че той и семейството му са добре, но трябва да се правят на умрели няколко дни. Можеш ли да подхвърлиш репортаж за смъртта им в медиите? — попита Бонд.

— Мисля, че да. Административният офицер се колебаеше. Но се питам дали… — заглъхна гласът му.

— Ще го пазим в тайна. Не е необходимо капитан Джордан да знае.

Пред тях се появи прекрасната панорама на Кейптаун. Бонд погледна часовника си. Беше време за втората му задача за вечерта, която изискваше да покаже съвсем различни умения на занаята от тези как се избягват гранати и запалителни бомби. Подозираше обаче, че тази работа няма да бъде по-малко предизвикателна.

Четирийсет и втора глава

Бонд не остана смаян от клуб „Лодж“.

Може би навремето, когато е бил място за среща на ловци с бричове и якета, украсени с патрондаши и пушки за едър дивеч, клубът сигурно е бил елегантен, но сега атмосферата беше на банкетна зала, където обикновено се провеждат сватбени тържества. Бонд дори не беше сигурен дали бизонската глава, която се бе втренчила в него близо до входа, е естествена или произведена в Китай.

Той каза името Джийн Терон на една от привлекателните жени на входа. Тя беше русокоса, с пищни форми и носеше тясна пурпурночервена рокля с дълбоко изрязано деколте. Другата беше от зулуско или кхоса потекло, но също с хубаво тяло и издокарана. Бонд си помисли, че организаторите на благотворителния прием знаят как тактически да привлекат различни раси в преобладаващо мъжкия кръг от дарители.

— Гост съм на господин Хидт — добави Бонд.

— А, да — отвърна жената със златистите коси и го заведе в слабо осветено помещение, където се разхождаха над петдесетина души. Там предлагаха вино, шампанско и безалкохолни напитки. Бонд избра шампанско.

Вслушал се беше в съвета за облеклото на Хидт и носеше светлосиви панталони, черно спортно сако и светлосиня риза, без вратовръзка.

С чашата шампанско в ръка, той огледа луксозната зала. Събитието беше на Международната организация срещу глада, базирана в Кейптаун. На триножници бяха поставени снимки на доброволци, които раздават големи торби с помощи на щастливи получатели, предимно жени, и разтоварват чували с ориз и жито от самолети „Херкулес“. Нямаше фотографии на гладуващи мършави деца — подбран с вкус компромис. Организаторите искаха дарителите да се почувстват малко, не прекалено неудобно. Бонд предположи, че в света на алтруизма трябва да се маневрира внимателно — като политиката на Уайтхол.

Мелодичните звуци на „Лейдисмит Блек Мамбазо“ и вдъхновяващите песни на кейптаунската певица Верити, разнасящи се от тонколоните на тавана, осигуряваха приятен музикален фон на вечерта.

Събитието беше мълчалив търг. Масите бяха отрупани с всевъзможни неща, дарени от поддръжници на организаторите — футболна топка с автографите на играчите от „Бафана Бафана“, южноафриканския национален футболен отбор, билети за пътешествие с наблюдение на китове, два почивни дни в Стеленбош, зулуска скулптура, чифт диамантени обеци и много други. Гостите обикаляха и записваха офертите си за всеки предмет на лист хартия. Онзи, който предложеше най-високата сума за нещо, щеше да си го вземе, щом приключеше търгът. Северан Хидт беше дарил вечеря за четирима на стойност осем хиляди ранда — или седемстотин английски лири — в първокласен ресторант.

Виното се лееше щедро и сервитьори сновяха със сребърни подноси с изискани хапки.

Северан Хидт се появи десетина минути след пристигането на Бонд под ръка с придружителката си. Ниъл Дън го нямаше. Бонд се запита дали Ирландеца се интересува какво е станало с убийството на Стефан Дламини. Той кимна на Хидт, който беше в добре ушит морскосин костюм, вероятно американски, ако се съдеше по извивката на раменете. Жената, чието име беше Джесика Барнс, спомни си Бонд, беше облечена в семпла черна рокля и отрупана с бижута, всичките от диаманти и платина. Нямаше грим, нито дори малко червило. Първоначалното му убеждение се потвърди — Джесика Барнс беше изнурена, въпреки привлекателната си фигура и лице. Аскетичността я състаряваше значително и ѝ придаваше призрачен вид. Бонд изпита любопитство. Всяка друга жена на годините на Джесика би прекарала часове да се издокара, за да блесне на събитието.

— А, Терон — прогърмя гласът на Хидт, който закрачи напред, отскубвайки се от Джесика, която го последва. Докато Бонд се ръкуваше с него, жената го гледаше с безразлична усмивка. Той се обърна към нея. Изкуството на занаята изискваше постоянни, често изтощителни усилия. Човек трябва да поддържа изражение на леко любопитство, когато се запознава с някого, известен му само от наблюдение. Случвало се беше човешки живот да бъде отнет заради елементарна неволна грешка: „Приятно ми е, че ви виждам отново“, когато всъщност двамата не се бяха срещали очи в очи.

Бонд запази неутрално изражение, когато Хидт му я представи.

— Това е Джесика. Хидт се обърна към нея. Джийн Терон. Работим заедно.

Жената кимна, но задържа погледа си върху очите му и неуверено стисна ръката му. Бонд стигна до извода, че това е знак на несигурност. Друг признак беше чантата ѝ, която тя носеше на рамото си и притискаше между мишницата и гръдния си кош.

Последва разговор за незначителни неща. Бонд издекламира откъси от уроците на Джордан за страната. Внимаваше да бъде точен, в случай че Джесика докладва за разговора им на Хидт. С тих глас той изрази мнението си, че южноафриканското правителство трябва да се занимава с по-важни неща от това да прекръсти Претория на Тсване. Добави, че се радва, че положението с профсъюзите е успокояващо. Да, животът на Източния бряг му харесвал. Плажовете до дома му в Дърбан били много хубави, особено сега, след като опънали мрежи против акули, макар че не бил срещал проблеми с големите бели чудовища, които от време на време ухапвали някой човек. Разговаряха за дивите животни. Джесика наскоро беше ходила в прочутия резерват за дивеч „Крюгер“ и бе видяла как два млади слона късат дървета и храсти. Това ѝ напомнило за бандите в Съмървил, Масачузетс, на север от Бостън, където младежи вандалствали в обществени паркове. А, да, акцентът ѝ му се сторил американски.

— Били ли сте там, господин Терон?

— Моля, наричайте ме Джийн — каза Бонд, докато си припомняше наум биографията, измислена от Бхека Джордан и отдел „Ай“. — Не, но се надявам да отида някой ден.

Погледна Хидт. Езикът на тялото му се беше променил и сега той излъчваше признаци на нетърпение. Погледът към Джесика загатна, че Хидт иска тя да ги остави. Бонд си помисли за обидите, които Бхека Джордан беше понесла от страна на колегите си. Отношението на Хидт към Джесика беше почти същото. След минута тя се извини, че трябва да „напудри носа си“ израз, който Бонд не беше чувал от години. Стори му се иронично, че Джесика го употребява, при положение че не се гримира.

— Мислих за предложението ви и бих искал да се придвижим по-нататък — каза Хидт, щом останаха насаме.

— Добре — отвърна Бонд. Привлекателна млада африканка отново напълни чашите им с шампанско. — Dankie26 — добави той и си напомни да не преиграва.

Двамата с Хидт се оттеглиха в ъгъла на залата. По пътя по-възрастният мъж помаха за поздрав и се ръкува с разни хора. Когато се усамотиха под препарирана глава на газела или антилопа, Хидт засипа Бонд с въпроси за броя на гробовете, размерите им, в кои страни се намират и колко близо са властите до откриването на някои от полетата на смъртта. Докато отговаряше импровизирано, Бонд остана смаян от задълбочеността му. Хидт, изглежда, цял следобед беше мислил за проекта. Бонд внимателно си припомняше какво му беше казал и си отбеляза наум после да си го запише, за да бъде последователен за в бъдеще.

— А сега има неща, които аз бих искал да знам — заяви той след петнайсетина минути. — Първо, бих желал да видя завода ви тук.

— Мисля, че трябва.

Хидт не предложи час и Бонд попита:

— Какво ще кажете за утре?

— Това може да е трудно, като имам предвид моя голям проект в петък.

Бонд кимна.

— Някои от клиентите ми бързат. Вие сте първият ми избор, но ако ще има забавяне, ще се наложи да…

— Не, не. Моля ви. Утре ще бъде чудесно.

Бонд се помъчи да изтръгне повече информация, но в същия миг светлините намаляха и на подиума близо до мястото, където стояха Хидт и Бонд, се качи жена.

— Добър вечер — извика тя на английски с южноафрикански акцент. — Добре дошли на всички. Благодаря ви, че дойдохте на нашето събитие.

Тя беше изпълнителният директор на благотворителната организация и Бонд се подсмихна, като чу името ѝ — Фелисити Уилинг27.

Според него тя не беше красива като Фили Мейдънстоун. Лицето ѝ обаче беше интересно и поразително, гримирано, то излъчваше нещо хищническо. Очите ѝ бяха тъмнозелени, същински летни листа, озарени от слънцето, а тъмнорусата ѝ коса, прибрана в строг кок на тила, подчертаваше решителните извивки на носа и брадичката ѝ. Беше облечена в тясна морскосиня рокля за коктейли, изрязана дълбоко отпред и още по-дълбоко отзад. Сребристите ѝ обувки имаха тънки каишки и застрашително високи токчета. На шията ѝ блестяха розови перли, на показалеца на дясната ѝ ръка имаше пръстен, също с перла. Късо изрязаните ѝ нокти не бяха лакирани.

Тя огледа публиката с пронизващ, почти предизвикателен поглед и продължи:

— Трябва да ви предупредя. — Напрежението се засили. — В университета бях известна като Фелисити Уилфул28, подходящо име, както ще разберете по-късно, когато правя обиколките. Заради личната ви безопасност ви съветвам да държите готови чековите си книжки. — Усмивка замени сериозното изражение. Щом смехът стихна, Фелисити заговори за проблемите с глада. — Африка трябва да внася двайсет и пет процента от храната си… Населението се увеличава, но реколтата днес не е по-богата, отколкото беше през 1980 година… В страни като Централноафриканската република близо една трета от домакинствата са несигурни дали ще могат да си осигурят храна… В Африка недостигът на йод е главната причина за мозъчни увреждания, а недостигът на витамин А за слепотата… Близо триста милиона семейства на континента нямат достатъчно храна. Това се равнява на цялото население на Съединените щати…

Фелисити Уилинг обясни, че Африка, разбира се, не е сама в нуждата си от помощи във вид на храна и че благотворителното дружество атакува тази епидемия по всички фронтове. Благодарение на щедростта на дарителите, мнозина от които са тук, организацията разширила дейността си от южноафриканска в международна благотворителност и отворила офиси в Джакарта, Порт-о-Приенс и Мумбай, като планирала и други.

Тя добави, че най-голямата доставка на царевица, сорго, мляко на прах и други богати на хранителни вещества продукти, изпращана някога за Африка, скоро ще пристигне в Кейптаун и ще бъде разпределена в целия континент.

Фелисити прие аплодисментите, но после усмивката ѝ изчезна. Тя отново се втренчи в тълпата с проницателни очи и заговори с тих, дори заплашителен глас за необходимостта по-бедните страни да станат независими от западните „агрополиси“. Присмя се на преобладаващия подход на Америка и Европа да сложат край на глада чужди мегафирми насилствено навлизали в страните от Третия свят и изцеждали местните фермери — хората, които знаят как да получават най-големите добиви от земята. Тези предприемачи използвали Африка и други страни като лаборатории, за да изпробват неизпитани методи и продукти като изкуствени торове и генетично модифицирани семена.

— Преобладаващото мнозинство международни агрофирми се интересуват само от печалбата, не и да облекчат страданията на хората. А това е неприемливо.

Накрая Фелисити Уилинг изброи поименно дарителите. Хидт беше сред тях. Той реагира на аплодисментите, като помаха с ръка. Усмихна се, но думите, които прошепна на Бонд, говореха друго:

— Ако искате ласкателства, раздавайте пари. Колкото по-отчаяни са хората, толкова повече те обичат.

Очевидно не му се искаше да бъде там.

Фелисити слезе от подиума и започна да обикаля стаята, а гостите продължиха мълчаливото наддаване.

— Не знам дали имате планове, но ви предлагам да отидем да вечеряме някъде. Аз черпя.

— Съжалявам, Терон, но трябва да се срещна с един партньор. Той току-що пристигна в града за проекта, който споменах.

„Геена“. Бонд определено искаше да разбере кой е партньорът.

— С удоволствие каня всички, включително партньора ви.

— Опасявам се, че тази вечер не е удобно — разсеяно каза Хидт, извади айфона си и прегледа съобщенията или пропуснатите обаждания. След това вдигна глава и забеляза, че Джесика смутено стои сама пред маса с предмети, предложени на търга. Тя го погледна и той нетърпеливо ѝ направи знак да отиде при него.

Бонд се опита да измисли някакъв друг начин да го накара да приеме поканата му, но реши да отстъпи, преди Хидт да заподозре нещо. Прелъстяването в занаята е като прелъстяването в любовта — най-успешно е, ако съумееш да накараш обекта на желанието ти сам да дойде при теб. Нищо не съсипва усилията по-бързо от отчаяното преследване.

— Тогава утре — също така разсеяно отвърна Бонд и се вторачи в телефона си.

— Да, добре — рече Хидт. — Фелисити!

Изпълнителният директор на благотворителната организация се усмихна и се отдели от дебел, плешив мъж в пепелявосиво вечерно сако. Той беше задържал ръката ѝ по-дълго, отколкото повеляваше доброто възпитание. Тя се присъедини към Хидт, Джесика и Бонд.

— Северан. Джесика.

Те допряха бузи.

— Това е мой делови партньор, Джийн Терон, от Дърбан. Дошъл е тук за няколко дни.

Фелисити стисна ръката на Бонд. Той ѝ зададе очевидните въпроси за организацията ѝ и доставката с храна, която щеше да пристигне скоро. Тайно се надяваше, че Хидт ще промени решението си за вечерята.

Ала Хидт погледна още веднъж айфона си и заяви:

— Боя се, че трябва да тръгваме.

— Северан — каза Фелисити. — Мисля, че изказването ми не изрази напълно благодарността ни. Ти ни запозна с неколцина много важни дарители. Не мога да ти се отблагодаря достатъчно.

Бонд запомни думите ѝ. Тя знаеше имената на някои от деловите партньори на Хидт. Той се запита как най-добре да използва връзката.

— За мен е удоволствие да помогна — отговори Хидт. — Провървя ми в живота и искам да споделя късмета си. — Той се обърна към Бонд. — Ще се видим утре, Терон, около обяд, ако е удобно. Сложете си стари дрехи и обувки. — Докосна къдравата си брада с показалеца си и нокътят му отрази лъч жълтеникава светлина. — Предстои ви в разходка в ада.

Хидт и Джесика излязоха и Бонд се обърна към Фелисити Уилинг:

— Статистическите данни са обезпокоителни. Може би ще проявя интерес да помогна.

Той долови парфюма ѝ с ухание на мускус.

— Може би ще проявите интерес?

Бонд кимна.

Тя се усмихна, но усмивката ѝ не стигна до очите.

— Е, господин Терон, на всеки един дарител, който напише чек, двама заявяват, че се „интересуват“, но не виждам от тях нито един ранд. Предпочитам направо да ми кажат, че няма да дадат нищо. Така мога спокойно да продължа работата си. Простете ми, ако съм груба, но водя истинска война.

— И не взимате пленници.

— Не — отвърна Фелисити. Този път усмивката ѝ беше искрена.

Фелисити Уилфул…

— Тогава със сигурност ще помогна — заяви Бонд и се запита какво ще си помислят от отдел „А“, когато видят дарение в отчета за разходите му. — Но не съм убеден дали ще мога да достигна нивото на щедрост на Северан.

— Всеки дарен ранд ни приближава до решението на проблема.

Бонд си даде вид, че се замисля, и после рече:

— Току-що ми хрумна нещо. Северан и Джесика не могат да дойдат на вечеря с мен. Желаете ли да ме придружите след търга?

Тя се замисли.

— Не виждам защо не. Виждате ми се в добра форма.

Фелисити се обърна като лъвица, готова да връхлети върху стадо газели.

Четирийсет и трета глава

Към края на събитието, на което бяха събрани трийсет хиляди английски лири, включително скромно дарение от кредитната карта на Джийн Терон, Бонд и Фелисити Уилинг тръгнаха към паркинга зад клуб „Лодж“.

Приближиха се до голям пикап, до който бяха наредени десетки кашони, Фелисити надигна роклята си, наведе се като пристанищен хамалин и прехвърли тежък кашон през отворената странична врата на колата.

Намекът за физическата годност на Бонд изведнъж се изясни.

— Позволете на мен — каза той.

Двамата ще ги натоварим.

Те започнаха да пренасят кашоните, които миришеха на храна.

— Остатъци — отбеляза Бонд.

— Не смятате ли, че беше доста иронично да сервираме рибни деликатеси на кампания за събиране на средства за гладуващите? — попита Фелисити.

— Да.

— Ако бях предложила бисквити и консервирано сирене, гостите щяха да изядат всичко. Но с по-луксозните храни — изнудих няколко тризвездни ресторанта да ни я дадат — те не посмяха да похапнат повече от един-два залъка. Исках да се уверя, че ще има достатъчно остатъци.

— Къде ще закараме излишъците?

— Банката за храни не е далеч. Това е един от посредниците, с които работи организацията ми.

Те натовариха кашоните и се качиха в пикапа. Фелисити седна зад волана и събу обувките си, за да шофира боса. Сетне потеглиха в нощта. Пикапът подскачаше самоуверено по неравния асфалт.

След петнайсетина минути пристигнаха пред Мултирелигиозния център за храни в Кейптаун, Фелисити отново нахлузи обувките си, отвори страничната врата и заедно разтовариха омарите, раците, скаридите и ямайските пилета, които персоналът занесе в приюта.

Щом изпразниха пикапа, тя направи знак на едър мъж със сивокафяви панталони и тениска, който, изглежда, беше неуязвим за майския хлад. Той се поколеба, а после отиде при тях и с любопитство огледа Бонд.

— Да, госпожице Уилинг? Благодаря ви, госпожице Уилинг. Тази вечер ще има купища хубава храна за всички. Надникнахте ли в приюта? Претъпкан е.

Тя не обърна внимание на въпросите му, които на Бонд прозвучаха като бъбрене за отвличане на вниманието.

— Джосо, миналата седмица изчезна доставка от петдесет килограма. Кой я взе?

— Не съм чувал нищо…

— Не те попитах дали си чул нещо, а кой я е взел.

Лицето му представляваше непроницаема маска, но после се отпусна.

— Защо питате мен, госпожице Уилинг? Не съм направил нищо.

— Джосо, знаеш ли колко души щяха да нахранят петдесет килограма ориз?

— Аз…

— Кажи ми. Колко души?

Мъжът се извисяваше над нея, но Фелисити не помръдна. Бонд се запита дали когато изказа преценката си за добрата му форма, тя имаше предвид, че иска някой да я подкрепи. Очите ѝ обаче показаха, че за нея той не присъства в момента. Проблемът беше между нея и нарушителя, откраднал храна от онези, които се беше зарекла да закриля, и Фелисити беше напълно способна да го срази сама.

— Колко души? — повтори тя.

Джосо нещастно премина на зулуски или кхоса.

— Не — поправи го Фелисити. — Петдесет килограма ориз ще нахранят много повече хора.

— Стана случайно — запротестира той. — Забравих да затворя вратата. Беше късно. Работех и…

— Не е било случайно. Видели са те да отключваш вратата, преди да си тръгнеш. У кого е оризът?

— Не, не, трябва да ми повярвате.

— У кого е? — студено настоя тя.

Джосо претърпя поражение.

— Един човек от Кейп Флатс. От банда. Моля ви се, госпожице Уилинг, ако кажете на полицията, той ще разбере, че съм бил аз, и ще отмъсти на мен и на семейството ми.

Фелисити стисна челюсти и Бонд не можа да се отърси от предишното си впечатление, че тя прилича на лъвица, която се готви да нанесе удар. В гласа ѝ не прозвуча състрадание, когато каза:

— Няма да отида в полицията. Този път няма да го направя, но ще кажа на директора какво си сторил и той ще реши дали да те задържим при нас или не.

— Това е единствената ми работа. Имам семейство. Единствената ми работа.

— Но ти с лека ръка я застраши. А сега ида и си признай пред преподобния Ван Хрот. И ако той ти позволи да останеш и стане още една кражба, ще съобщя на полицията.

— Няма да се повтори, госпожице Уилинг.

Мъжът се обърна и влезе вътре.

Фелисити улови погледа на Бонд и чертите на лицето ѝ омекнаха.

— Във войната, която водя, понякога не си сигурен кой е врагът. Може да се откаже и на твоя страна.

На мен ли го казваш — помисли си Бонд.

Двамата се върнаха в пикапа. Фелисити се наведе отново да събуе обувките си, но Бонд побърза да я спре.

— Аз ще карам. Спестете си разкопчаването на каишките.

Тя се засмя и попита:

— Вечеря?

Бонд се почувства едва ли не виновен след всичко, което чу за глада.

— Ако все още искате.

— Да, искам.

— Онзи човек наистина ли щеше да бъде убит, ако бяхте отишли в полицията?

— Не. Полицаите щяха да изсмеят на идеята да разследват петдесет килограма откраднат ориз. Но равнините Кейп Флатс наистина са опасни и ако някой там реши, че Джосо го е предал, много вероятно е да го убие. Да се надяваме, че той си е взел поука. — Гласът ѝ стана хладен, когато добави: — Снизходителността може да ти спечели съюзници, но може и да ти навреди.

Фелисити насочи Бонд обратно към Грийн Пойнт. Тъй като ресторантът, който тя предложи, беше близо до хотел „Тейбъл Маунтин“, те оставиха пикапа там и тръгнаха пеша. Бонд забеляза, че Фелисити няколко пъти се озърна. Лицето ѝ беше нащрек, а раменете ѝ напрегнати. Улицата беше безлюдна. От какво се чувстваше заплашена?

Тя се отпусна, щом влязоха във фоайето на ресторанта, което беше украсено с гоблени и мебели от тъмно дърво и месинг. Големите прозорци гледаха към водата, по която трепкаха светлини. Залата беше осветена предимно от стотици кремави свещи. Сервитьорът ги заведе до масата им и Бонд забеляза, че тясната рокля на Фелисити блести на светлината и сякаш променя цвета си, докато тя върви, от морскосиньо до лазурно и небесносино. Кожата ѝ сияеше.

Сервитьорът я поздрави по име и се усмихна на Бонд. Фелисити си поръча „Космополитън“, а Бонд, също в настроение за коктейли, поиска питието, което беше пил с Фили Мейдънстоун.

— Уиски „Краун Роял“, двойно, с лед, на половината на това ликьор „Трипъл Сек“, три капки „Ангостура битер“ и щипка настъргана портокалова кора. Не — пускайте резенче.

Не го бях чувала — отбеляза Фелисити, след като сервитьорът се отдалечи.

— Мое изобретение.

— Как сте го кръстили?

Бонд се подсмихна, защото си спомни, че сервитьорът в „Антоан“ в Лондон беше задал същия въпрос.

— Още няма име. — Той почувства прилив на вдъхновение от разговора си с М. преди няколко дни. — Но сега го измислих. Ще го кръстя „Картбланш“ във ваша чест.

— Защо? — попита тя и ниското ѝ чело се намръщи.

— Защото ако дарителите ви изпият достатъчно от този коктейл, ще ви дадат пълна свобода да разполагате с парите им.

Фелисити се засмя и стисна ръката му, а после взе менюто.

Сега, когато седеше до нея, Бонд видя колко професионално се е гримирала, подчертавайки котешките си очи и изпъкналите скули и челюст. Хрумна му нещо. Фили Мейдънстоун може би беше по-привлекателна с класическите си черти, но красотата ѝ беше преходна. Хубостта на Фелисити бе далеч по-агресивна и завладяваща.

Той се упрекна, че размишлява върху сравнението, взе менюто и започна да го чете. Прегледа дългия списък и научи, че ресторантът, „Целзий“, е известен със специалната си скара, която достига деветстотин и петдесет градуса.

— Вие поръчайте и за мен — каза Фелисити. — Каквото и да е за ордьовър, но после трябва да опитам пържолите. Няма нищо по-хубаво от месото на скара в „Целзий“. Боже мой, Джийн, нали не сте вегетарианец?

— Не.

Сервитьорът дойде и Бонд поръча пресни сардини на скара, последвани, от голяма пържола за двама. Помоли да я изпекат с кокала, който в Америка беше познат като „каубойски котлет“.

Сервитьорът спомена, че пържолите обикновено се поднасят с екзотични сосове — аржентински, уругвайски зелен, с индонезийско кафе, мадагаскарски, с черен или зелен пипер и сметана, испански „Мадейра“ или перуански, но Бонд отказа всичките. Той беше на мнение, че пържолите имат достатъчно приятен собствен аромат и трябва да се ядат само със сол и черен пипер.

Фелисити кимна в знак на съгласие.

След това Бонд избра бутилка южноафриканско червено вино, „Рустенберг Питър Барлоу Каберне“, реколта 2005 година.

Виното им бе поднесено и беше хубаво, както той очакваше. Двамата допряха чаши и отпиха.

Сервитьорът донесе ордьоврите и те започнаха да се хранят. Бонд беше гладен като вълк, тъй като не бе обядвал заради Грегъри Лам.

— С какво си изкарвате прехраната, Джийн? Северан не спомена.

— Охранителна дейност.

— Аха.

Изражението ѝ отново стана хладно, Фелисити очевидно беше твърда, делова жена и разпознаваше евфемизмите. Тя разбра, че Терон по някакъв начин е свързан с множеството конфликти в Африка. По време на речта си беше заявила, че войната е една от главните причини за епидемията от глад в Африка.

— Имам фирми, които инсталират алармени системи и осигуряват охранители — добави Бонд.

Сега тя изглежда повярва, че това поне отчасти е истина.

— Родена съм в Южна Африка, но живея тук от четири-пет години. Видях страната да се променя. Престъпността е по-малък проблем, отколкото беше, но въпреки това има нужда от охранителен персонал. В нашата организация имаме неколцина. Налага се. Благотворителната работа не изключва риска. Щастлива съм, че раздавам храна, и не искам да ми я крадат — мрачно добави тя.

Бонд започна да я разпитва за живота ѝ, за да не ѝ позволи да му задава други въпроси.

Фелисити израснала в дивата пустош на Уестърн Кейп. Била единственото дете на родители англичани. Баща ѝ бил изпълнителен директор на минна компания. Семейството трябвало да се премести в Лондон, когато тя била на тринайсет години. Призна, че била аутсайдер в училището с пансион.

— Можех да се впиша по-добре, ако си бях държала устата затворена за газелите, чиито вътрешни органи изваждат, за да се запази по-добре месото им — особено в столовата.

След това учила в Лондонската бизнес школа и работила в голяма инвестиционна банка в Сити, където се представила „добре“. Пренебрежението и скромността, с които го каза, загатнаха, че се е представила изключително добре.

Накрая обаче работата се оказала неудовлетворяваща.

— Беше твърде лесна за мен, Джийн. Нямаше предизвикателства. Нуждаех се от по-стръмна планина. Реших да преосмисля живота си. Взех си един месец отпуск и дойдох тук. Видях колко повсеместен е гладът и се зарекох да предприема нещо. Всички ми казваха да не си правя труда. Било невъзможно да променя света. Но това ми подейства като размахване на червен плащ пред бик.

Фелисити Уилфул.

Тя се усмихна.

— И ето ме тук, тормозя дарители да ни дават пари и се боря с американските и европейските мегаферми.

— Агрополиси. Умен термин.

— Аз го измислих — похвали се Фелисити и после избухна: — Те унищожават континента. Няма да допусна това да им се размине.

Сериозното обсъждане беше прекъснато, защото сервитьорът се появи с желязно саче с цвърчащата пържола. Беше овъглена отвън и сочна отвътре. Двамата започнаха да се хранят мълчаливо. По едно време Бонд отряза препечено парче месо, но изпи глътка вино, преди да го сложи в устата си. Когато посегна към чинията си, парчето беше изчезнало, а Фелисити дъвчеше предизвикателно и закачливо.

— Извинявайте, но имам навика да взимам нещата, които ми харесват.

Бонд се засмя.

— Много хитро, да крадете под носа на експерт по охраната.

Той махна на сомелиера, който донесе втора бутилка каберне. Насочи разговора към Северан Хидт, но остана разочарован, когато разбра, че тя не знае много за човека, който можеше да помогне на мисията му. Фелисити спомена имената на няколко негови партньори, които дарили пари на организацията ѝ, и той ги запомни. Не познавала Ниъл Дън, но знаела, че Хидт има гениален помощник, който прави чудеса с техниката. Тя повдигна вежда и отбеляза:

— Току-що осъзнах, че той използва вас.

— Моля?

— За охраната на завода на „Зелена инициатива“ на север от града. Не съм ходила там, но единият от асистентите ми взе дарение от него. Пълно било с детектори за метал и скенери. Не може да влезеш дори с кламер, да не говорим за мобилен телефон. Проверяват всичко на вратата. Също като в старите американски уестърни оставяш револверите си навън, преди да влезеш в бара.

— Хидт е сключил с друг договор за охраната си. Аз върша по-дребни неща.

Информацията разтревожи Бонд. Той беше решил да влезе в сградата на „Зелена инициатива“ с много повече от кламер и мобилен телефон, въпреки презрението на Бхека Джордан към незаконното наблюдение. Сега трябваше да обмисли последиците.

Те изядоха пържолата и изпиха виното.

Бяха останали последни в ресторанта. Бонд поиска сметката и я плати.

— Второто ми дарение — подхвърли той.

Двамата минаха покрай гардероба, откъдето Бонд взе черното кашмирено палто на Фелисити и го наметна на раменете ѝ. Тръгнаха по тротоара. Тънките ѝ токчета потракваха по бетона. Тя отново огледа улицата. След това се отпусна, хвана ръката му и силно я стисна. Той усети парфюма ѝ и случайния допир на гърдите ѝ до рамото си.

Приближиха се до хотела и той извади ключа на пикала от джоба си. Фелисити забави крачка. Нощното небе над тях беше ясно и осеяно със звезди.

— Хубава вечер — отбеляза тя. — Благодаря, че ми помогнахте да закарам остатъците. В по-добра форма сте, отколкото предполагах.

— Още една чаша вино? — изтърси Бонд.

Зелените ѝ очи се втренчиха в неговите.

— А вие искате ли?

— Да — твърдо каза той.

След десетина минути бяха в стаята му в хотел „Тейбъл Маунтин“ и седяха на дивана, който бяха обърнали и преместили до прозореца. В ръцете си държаха чаши със „Стеленбош Пинотаж“.

Гледаха примигващите светлини в залива, бледожълти и бели като незлобиви насекоми, потрепващи в очакване.

Фелисити се обърна към Бонд, вероятно за да каже нещо, а може би не, и той се наведе към нея и нежно долепи устни до нейните. След това леко се дръпна назад, преценявайки реакцията ѝ, и после отново я целуна, този път по-силно, потъвайки в допира, вкуса и топлината ѝ. Почувства дъха ѝ върху лицето си и ръцете ѝ на раменете си. Тя започна да го целува по врата и закачливо захапа основата, където той се сливаше с твърдото му рамо. Езикът ѝ се плъзна по белега, който се извиваше надолу по ръката му.

Бонд вплете пръсти в косите ѝ и я придърпа още по-близо до себе си. Пикантното мускусно ухание на парфюма ѝ го замая.

В спускането със ски имаше аналог на този момент — когато спреш на върха на красива, но стръмна писта. Имаш избора да продължиш или да се откажеш. Винаги можеш да свалиш ските и да слезеш пеша по планината. Но за Бонд този вариант никога не бе съществувал. Озовеше ли се на върха, беше невъзможно да не се отдаде на изкушението на гравитацията и скоростта. Единственият реален избор беше как да контролира ускорението на спускането.

Същото беше и в сегашната ситуация.

Бонд изхлузи роклята ѝ. Ефирната синя дреха бавно се разстла на пода. Фелисити се отпусна назад и го притегли към себе си, а сетне подръпна устната му със зъби. Той хвана главата ѝ и доближи лицето ѝ до себе си. Ръцете ѝ се вкопчиха в кръста му. Потрепери и рязко си пое дъх и Бонд разбра, че ѝ харесва да го докосва там. Освен това разбра, че тя иска ръцете му да я държат здраво за хълбоците. Такъв е начинът, по който общуват любовниците, и той щеше да запомни това място и фините кости на гърба ѝ.

Бонд беше в екстаз от всяко кътче на тялото ѝ жадните устни, силните безупречни бедра, гърдите, обвити в тясна черна коприна, изящната шия и гърло, от което се изтръгна тихо стенание, гъстите ѝ коси и по-меките кичури другаде.

Те се целуваха дълго и после тя се отдели от него и се втренчи в лицето му. Зелените ѝ очи блестяха. Взаимно поражение, взаимна победа.

Бонд я повдигна с лекота. Устните им се сляха още веднъж и той я занесе в леглото.