Картбланш

Шеста глава

След три и половина часа сън Джеймс Бонд се събуди в седем сутринта в апартамента си в Челси от електронния сигнал на будилника на мобилния си телефон. Очите му се фокусираха в белия таван на малката спалня. Той примигна два пъти и без да обръща внимание на болката в рамото, главата и коленете, стана от двойното легло, подтикван от желанието си да тръгне по следите на Ирландеца и Ной.

Дрехите от мисията му в Нови Сад бяха на дървения под. Бонд сложи тактическото облекло в сак за тренировки, събра останалите дрехи и ги пусна в коша за пране, който имаше благодарение на Мей, безценната шотландска домашна помощница, която идваше три пъти седмично да подрежда домакинството му. Не можеше да позволи тя да събира мръсните му дрехи.

Съблече се, влезе в банята, пусна колкото можеше да изтърпи гореща вода от душа и започна да търка тялото си с неароматизиран сапун. След това разхлади водата и стоя под смразяващата струя, докато вече не издържаше, излезе и се избърса. Огледа нараняванията си от предишната вечер — две големи морави синини на крака, няколко драскотини и раната на рамото от шрапнел от гранатата. Нищо сериозно.

Избръсна се с тежък бръснач с двойно острие и дръжка от светъл рог на бизон. Използваше този изящен аксесоар не защото беше по-безвреден за околната среда от пластмасовите самобръсначки за еднократна употреба, с които си служеха повечето мъже, а защото бръснеше по-добре и изискваше умение да боравиш с него. Джеймс Бонд намираше утеха и в най-малките предизвикателства.

В седем и петнайсет той беше издокаран в морскосин костюм „Канали“, бяла американска риза и бургундскочервена вратовръзка „Гренадин“, купена от „Търнбул & Асър“. Нахлузи черни обувки. Не носеше обувки с връзки, с изключение на бойните ботуши или когато занаятът изискваше да изпраща безмълвни съобщения на колега агент чрез предварително уговорени възли.

Сложи на китката си своя стоманен „Ролекс Ойстър Перпетуал“, 34 милиметра в диаметър. Единствената сложност на часовника беше прозорчето с датата. Не му трябваше да знае фазите на луната, нито точния момент на прилива в Саутхамптън. И подозираше, че малцина се нуждаят от това.

През повечето дни Бонд закусваше — това беше любимото му ядене за деня — в малък хотел близо до Понт Стрийт. Понякога си готвеше едно от няколкото неща, които можеше да приготви набързо в кухнята — три яйца, леко разбъркани с ирландско масло. Вдигащите пара яйца бяха придружени от бекон и хрупкава препечена филия пълнозърнест хляб с още ирландско масло и мармалад.

Днес обаче заради неотложността на Инцидент 20 нямаше време за ядене. Бонд си направи чаша жестоко силно ямайско кафе „Блу Маунтин“ и го изпи от порцеланова чаша, докато слушаше Радио 4, за да научи дали дерайлирането на влака и последвалите убийства са влезли в международните новини. Не съобщиха нищо по въпроса.

Портфейлът, парите и ключът на колата бяха в джоба му. Грабна найлоновата торбичка с нещата, които беше събрал в Сърбия, и заключената стоманена кутия с оръжието и боеприпасите си, която не можеше да пренесе легално в Обединеното кралство.

Забърза надолу по стъпалата на апартамента си, който в миналото бе представлявал две просторни конюшни.

Отключи вратата и влезе в гаража. Тясното пространство беше достатъчно за двете коли вътре плюс няколко резервни гуми и инструменти. Бонд се качи в по-новия от двата автомобила последен модел „Бентли Континентал GT“, със салон в отличителното за марката гранитносиво и мека черна кожа.

Турбо двигателят W 12 тихо забръмча. Бонд включи на първа скорост и излезе на улицата, оставяйки другата си кола, не толкова мощна и по-темпераментна, но също така елегантна „Ягуар тип Е“ от шейсетте години на миналия век, която принадлежеше на баща му.

Подкара на север, маневрирайки в движението, наред с десетки хиляди други хора, които отиваха в офисите си, разпръснати из Лондон, в началото на поредната работна седмица, въпреки че в случая с Бонд този тривиален образ не отговаряше на истината.

Абсолютно същото можеше да се каже и за работодателя му.

Преди три години Джеймс Бонд седеше зад сиво бюро в богато украсена сива сграда на Министерството на отбраната в Уайтхол. Небето навън съвсем не беше сиво, а синьо като шотландско езеро в ясен летен ден. След като напусна Кралския военноморски резерв, той нямаше желание да се занимава със сметките на „Саачи и Саачи“, нито да преглежда търговския баланс на „Нат Уест“ и се обади на един бивш съотборник по фехтовка, който му предложи да се пробва във Военното разузнаване.

След период на писане на анализи във Военното разузнаване, които можеше да бъдат определени като безцеремонни, но ценни, Бонд попита шефа си дали има шанс да се заеме с нещо по-вълнуващо.

Скоро след разговора той получи загадъчно писмо, написано на ръка, а не имейл, което го канеше на обяд в Клуба на пътешественика на Пел Мел.

Във въпросния ден въведоха Бонд в трапезарията и го сложиха да седне в ъгъла срещу едър мъж на шейсет и пет години, представен му като Адмирала. Човекът беше в сив костюм, който идеално подхождаше на очите му. Лицето му беше четвъртито, а главата увенчана с разпиляно съзвездие от белези от рождение, които се виждаха през оредялата, сресана назад, прошарена кестенява коса. Адмирала гледаше Бонд спокойно, без предизвикателност, презрение или прекалено анализиране. Бонд безпроблемно отвърна на погледа му. Човек, който беше убивал в битки и едва не беше убит, не се плашеше от погледа на никого. Той обаче осъзна, че няма абсолютно никаква представа какви мисли се въртят в съзнанието на Адмирала.

Двамата не се ръкуваха.

Дадоха им менюто. Бонд си поръча камбала с костите на пара с холандски сос, варени картофи и аспержи на грил. Адмирала избра бъбреци на грил и сетне попита:

— Вино?

— Да, моля.

— Вие изберете.

— Бих предложил бургундско. „Кот де Бон“? Или „Шабли“?

— Може би „Алекс Гамбал Пулини“?

— Идеално.

Бутилката дойде минута по-късно. Сервитьорът елегантно показа етикета и наля малко в чашата на Бонд. Виното имаше цвета на светло масло, земно и превъзходно, с точната температура, не твърде охладено. Бонд отпи и чашите бяха напълнени до половината. Щом сервитьорът се отдалечи, по-възрастният мъж прегракнало заяви:

— Вие сте ветеран като мен. Никой от нас не се интересува от салонни разговори. Поканих ви тук, за да обсъдим възможност за кариера.

И аз така предположих, сър.

Бонд нямаше намерение да добавя последната дума, но беше невъзможно да не го направи.

— Вероятно сте запознат с правилото в Клуба на пътешественика да не се носят делови документи. Опасявам се, че се налага да го нарушим. Адмирала извади плик от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Бонд. — Това е нещо подобно на декларация по Закона за класифицираната информация.

Подписал съм…

Разбира се, че сте подписали, но за Военното разузнаване гърлено отсече по-възрастният мъж. Тази е по-хаплива. Прочетете я.

Бонд прочете декларацията. Наистина беше по-хаплива, меко казано.

— Ако не желаете да подпишете, ще довършим обяда си и ще обсъдим скорошните избори, лова на пъстърва на север или как проклетите Кивита3 отново ни биха миналата седмица и ще се върнем в офисите си — повдигна едната си рунтава вежда Адмирала.

Бонд се поколеба само за миг, после надраска името си и му върна декларацията. Адмирала веднага прибра документа, отпи малка глътка вино и попита:

— Чували ли сте за Управление „Специални операции“?

— Да.

Разбира се. Бонд имаше няколко идола, но на едно от челните места в списъка му беше Уинстън Чърчил. На млади години, като репортер и войник в Куба и Судан, Чърчил бе започнал страхотно да уважава партизанските операции и по-късно, след избухването на Втората световна война, той и министърът на финансите Хю Далтън бяха създали УСО, за да въоръжат партизани зад германските фронтови линии и да спускат с парашути британски шпиони и саботьори. Наричано още „Тайната армия на Чърчил“, УСО бе причинило неизмерими щети на нацистите.

Добро управление отбеляза Адмирала и после изръмжа: Разформироваха го след войната. Заради някакви глупости между агенциите, организационни затруднения и вътрешни борби между МИ6 и Уайтхол.

Той отпи от уханното вино и разговорът намали темпото си, докато двамата се хранеха. Ястието беше превъзходно и Бонд изказа възхищението си. Адмирала дрезгаво изграчи:

— Готвачът знае какво прави. Няма амбиции да готви по американската телевизия. Запознат ли сте с разликата между МИ5 и МИ6?

— Да, сър. Чел съм много за това.

През 1909 година, в отговор на притесненията от германско нашествие и шпиони в Англия (любопитното беше, че бяха породени от популярни трилъри), Адмиралтейството и Министерството на войната бяха създали Тайната разузнавателна служба. Не след дълго ТРС се раздели на Управление за военно разузнаване Секция 5, или МИ5 за вътрешна сигурност, и Секция 6, или МИ6 за чуждестранни шпиони. МИ6 беше най-старата все още действаща шпионска организация в света, въпреки претенциите на Китай за противното.

— Кой е елементът, с който и двете се отличават? — попита Адмирала.

Бонд не можа да се досети.

— Приемливо отричане — измърмори по-възрастният мъж. — И МИ5, и МИ6 са създадени като институции за събиране на информация, така че Короната, министър-председателят, Кабинетът и Министерството на отбраната да не цапат ръцете си с мръсния бизнес на шпионажа. Положението не се е променило. Действията на МИ5 и МИ6 се наблюдават внимателно. Подправени досиета, нарушаване на личното пространство, политически шпионаж, слухове за незаконни убийства на набелязани жертви… Всички вдигаха шум за прозрачност. Разбира се, никого не го е грижа, че лицето на войната се променя и другата страна вече не играе много по правилата. — Адмирала отново пийна вино. — Някои кръгове мислят, че и ние трябва да сменим правилата на играта, особено след единайсети септември и атентатите в Лондон на седми юли 2005 година.

— Ако разбирам правилно, вие готвите нов вариант на УСО, но технически да бъде част от МИ6, МИ5 и Министерството на отбраната.

Адмирала погледна Бонд в очите.

— Прочетох докладите за представянето ви през войната в Кралския военноморски резерв. Успели сте да се прикрепите към атакуващи бойни подразделения на сушата. За това се изискват големи усилия. — Студените очи го гледаха изпитателно. — Разбрах също, че сте участвали в мисии зад фронтовата линия, които не са били твърде официални. Благодарение на вас някои хора, които са причинили големи неприятности, не са получили шанс.

Бонд се накани да отпие глътка „Пулини-Монтраше“, най-висшето превъплъщение на гроздето от сорта шардоне, но остави чашата си, без да го направи. Как, по дяволите, беше научил за тези неща?

— Няма недостиг на момчета от Специалните военновъздушни сили или Специалните сили в Кралската флота, които умеят да си служат с нож и снайперова пушка — тихо и монотонно каза Адмирала. Но не всички са подходящи за други, да ги назовем по-деликатни, ситуации. И в МИ5 и МИ6 има множество талантливи хора, които знаят разликата между… Адмирала погледна чашата на Бонд — „Кот де Бон“ и „Кот де Нюи“ и говорят свободно френски и арабски, но припадат при вида на кръв — своята или чужда. — Стоманеносивите му очи се втренчиха в Бонд. — Вие, изглежда, сте рядка комбинация на най-доброто от двете.

— Аз…

— За новия вариант на Управление „Специални операции“. Отговорът е да. Всъщност Управлението вече съществува. Интересувате ли се да се включите?

— Бих го сторил — без колебание отговори Бонд, — въпреки че ми се иска да попитам с какво точно се занимава.

Адмирала се замисли за миг, сякаш се мъчеше да изглади грапавините на отговора си:

— Мисията ни е елементарна. Ние пазим Кралството… с всички необходими средства.

Седма глава

С лъскавото мъркащо бентли Бонд се приближи до централата на същата тази организация близо до Риджънтс Парк след половин час каране на зигзаг, което налагаше шофирането в централен Лондон.

Името на работодателя му беше мъгляво също като това на Управление „Специални операции“ „Група за международно развитие“. Генералният директор беше Адмирала, известен само като М.

Официално ГМР подпомагаше базирани в Британия компании в откриването и разширяването на бизнес операции и инвестиране в чужбина. Официалното прикритие на Бонд беше анализатор по сигурността и почтеността. Работата му беше да пътува по света и да преценява рисковете за бизнеса.

Веднага щом започна да работи там, той получи и неофициално прикритие с фалшива самоличност, прости се със счетоводните таблици на „Ексел“, снабди се с тактическа екипировка и се въоръжи с .308 пушка с оптически мерник „Никон Бъкмастър“. Случваше се да облече изящно ушит костюм, купен на Савил Роу, и да отиде да играе покер с някой чеченски търговец на оръжие в частния клуб „Киев“, за да прецени охраната му като подготовка за главното събитие на вечерта — предаването и отвеждането на човека в черен обект в Полша.

Сгушена незабележимо в йерархията на Форин Офис, ГМР се помещаваше в тясна шестетажна сграда в стил „Крал Едуард“ на тиха улица близо до Девъншър Стрийт, отделена от оживената Мерилбон Роуд от безлични, но камуфлажни адвокатски кантори, офиси на неправителствена организация и лекарски кабинети.

Бонд спря пред входа на тунела, водещ към паркинга зад сградата. Погледна в скенера за идентифициране на ириса и после отново беше проверен, този път от човешко същество. Бариерата се вдигна и той премина и потърси свободно място.

Асансьорът също провери сините очи на Бонд и сетне го закара на партера. Той влезе в оръжейния офис до стрелбището и предаде заключената стоманена кутия на червенокосия Фреди Мензийс, бивш ефрейтор от Специалните военновъздушни сили и един от най-добрите оръжейници в занаята. Той щеше да се погрижи валтерът да бъде почистен, смазан и огледан за повреди, а пълнителите заредени с предпочитаните от Бонд патрони.

Тя ще бъде готова след половин час рече Мензийс. Държа ли се добре, 007?

Бонд беше привързан професионално към някои от инструментите на занаята си, но не ги персонифицираше. И да не беше така, валтерът четирийсети калибър и дори компактният полицейски пистолет „Глок Шорт“ поне щяха да бъдат „той“.

Изпълни задълженията си добре отговори Бонд.

Той се качи с асансьора на третия етаж, слезе, зави наляво и тръгна по неприветлив, боядисан в бяло коридор. Монотонността на леко олющените стени беше нарушена от репродукции на Лондон от времето на кралица Виктория и бойни полета. Някой беше освежил первазите на прозорците със зеленина изкуствена, разбира се, защото истинската би означавала наемане на външен персонал да я полива и оформя.

Бонд забеляза млада жена пред бюрото в дъното на голяма открита площ, пълна с работни станции. Върхът, помислил си беше, когато преди месец се запозна с нея. Тя беше дошла в ГМР временно, на принципа на ротацията. Лицето ѝ беше сърцевидно, с високи скули и оградено с червеникава коса в стила на картините на Данте Габриел Росети, която се спускаше на вълни от великолепните ѝ слепоочия до раменете. Малка, леко отместена встрани от средата трапчинка, която Бонд намираше за абсолютно очарователна, украсяваше брадичката ѝ. Лешниковите ѝ златистозелени очи го гледаха съсредоточено и за него фигурата ѝ беше съвършена — слаба и елегантна. Красиво изрязаните ѝ нокти не бяха лакирани. Носеше дълга до коленете черна пола и блуза с цвят на праскова и висока яка, но достатъчно тънка, за да се вижда дантелата отдолу нещо, подбрано с вкус и провокиращо. Краката ѝ бяха увити в найлон с цвета на кафе със сметана.

Чорапи или чорапогащник? — зачуди се Бонд.

Офелия Мейдънстоун беше анализатор по разузнаването от МИ6. Беше изпратена в ГМР като офицер за свръзка, защото целта на организацията не беше да събира разузнавателна информация, а да планира и извършва тактически операции. Подобно на Кабинета и министър-председателя, и ГМР беше консуматор на „продукти“, както се наричаше разузнаването. И главният му доставчик беше МИ6.

Разбира се, външността и прямите обноски на Фили първи привлякоха вниманието на Бонд, а неуморните усилия и изобретателността ѝ го задържаха. Не по-малко примамлива беше и страстта ѝ към шофирането. Любимото ѝ превозно средство беше BSA „Спитфайър“, модел 1966 година, А65, един от най-красивите мотоциклети, произвеждани някога. Не беше най-мощният в британската индустрия, но бе истинска класика и когато беше добре настроен (а тя го правеше сама, Бог да я благослови), мотоциклетът оставяше широки следи от гуми, щом потеглеше. Фили беше казала на Бонд, че обича да кара във всякакво време и си е купила непромокаем кожен екип, който ѝ дава възможност да се движи по каквито пътища ѝ харесват. Бонд си представи прилепналия по тялото ѝ екип и повдигна едната си вежда. В отговор получи иронична усмивка, която му подсказа, че жестът му е рикоширал като лошо прицелен куршум.

Оказа се, че Фили е сгодена и ще се омъжва. Бонд отново забеляза издайническия рубин на пръстена ѝ.

Е, това решаваше въпроса.

Той се приближи до нея и тя го погледна със заразителна усмивка.

— Здравей, Джеймс! Защо ме гледаш така?

— Нуждая се от теб.

Фили прибра паднал над очите ѝ кичур коса.

— С удоволствие бих ти помогнала, ако можех, но правя нещо за Джон. Той е в Судан. Всеки момент ще започне престрелка.

Суданците се сражаваха с британците, египтяните и други съседни африкански държави и помежду си повече от сто години. Източният съюз, няколко судански щата близо до Червено море, искаше да се отдели и да създаде светска държава с умерена политика. Диктаторският режим в Хартум не беше доволен от инициативата.

— Знам — отвърна Бонд. — Първоначално аз трябваше да отида там, но заминах за Белград.

— Там храната е по-хубава — отбеляза тя със заучена сериозност. — Ако обичаш сливи.

— Събрах някои неща в Сърбия и искам да ги прегледаш. Само това.

— С теб никога не е „само това“, Джеймс.

Мобилният ѝ телефон забръмча, Фили се намръщи и погледна екрана. Докато отговаряше на обаждането, проницателните ѝ лешникови очи загадъчно погледнаха Бонд.

— Разбирам — каза тя и след като затвори, се обърна към него. — Задействал си връзки. Или си изтормозил някого.

— Аз? Никога.

— Изглежда войната в Африка ще се води без мен, така да се каже.

Фили отиде до друга работна станция и предаде щафетата Хартум на колегата си.

Бонд седна. На работното ѝ място имаше нещо различно, но той не можа да установи какво. Вероятно го беше подредила или разместила мебелите, доколкото това беше възможно в тясното пространство.

Фили се върна и фокусира очи в Бонд.

— Е, добре. На твое разположение съм. Какво имаме?

— Инцидент 20.

— А, това ли. Аз не бях в списъка на късметлиите, затова по-добре ме информирай за случая.

Също като Бонд, Офелия Мейдънстоун имаше разрешение за достъп до секретна информация от Агенцията за проучване на кандидати за въоръжените сили, Форин Офис и Скотланд Ярд, което ѝ осигуряваше неограничен достъп до свръхсекретни материали, с изключение на най-секретните данни за ядрените оръжия. Бонд ѝ разказа за Ной, Ирландеца, заплахата в петък и случилото се в Сърбия. Тя внимателно си водеше записки.

— Искам да си поиграеш на детектив. Това е всичко, с което разполагаме — даде ѝ той пазарската торбичка с късчетата хартия, които беше прибрал от горящата кола близо до Нови Сад, и слънчевите си очила. — Трябва ми установяване на самоличността — много бързо — и всичко друго, което изровиш.

Фили вдигна телефона и поиска да вземат материалите за анализ в лабораторията на МИ6 или ако това се окажеше недостатъчно, в голямата лаборатория на Управление „Специални операции“ в Скотланд Ярд.

— Куриерът идва.

Тя намери пинцета в чантата си и извади двете хартийки. Едната беше сметка от кръчма близо до Кеймбридж със скорошна дата. За жалост беше платена в брой.

На другото късче хартия пишеше: Бутс4 — 17 март5. Не по-късно. Код ли беше или само напомняне отпреди два месеца да се вземе нещо от аптеката?

— Ами очилата „Оукли“? — Фили гледаше в чантата си.

— В средата на дясното стъкло има отпечатък от партньора на Ирландеца. В джобовете нямаше нищо.

Тя направи копия на документите, даде му единия екземпляр, запази другия за себе си и пъхна оригиналите в плика при очилата.

След това Бонд ѝ обясни за опасния материал, който Ирландеца се беше опитал да излее в Дунав.

— Искам да знам какъв е бил и какви поражения би нанесъл. Боя се, че ядосах сърбите и те няма да искат да сътрудничат.

— Ще се погрижа за това.

В същия миг забръмча неговият мобилен телефон. Бонд погледна екрана, въпреки че добре познаваше отличителното чуруликане. Вдигна.

— Мънипени — каза той.

— Здравей, Джеймс. Добре дошъл отново тук — обади се нисък женски глас.

— М.? — попита той.

— М. — потвърди тя.

Осма глава

На табелката на кабинета на последния етаж пишеше: Генерален директор.

Бонд влезе в антрето, където жена на трийсет и пет години седеше зад подредено бюро. Тя носеше бледокремава блуза и сако почти в същия оттенък като неговото. Лицето ѝ беше продълговато, красиво и царствено, а очите ѝ можеха да се променят от строги до състрадателни по-бързо от скоростна кутия на автомобил от „Формула 1“.

— Здравей, Мънипени.

— Изчакай малко, Джеймс. Той пак говори по телефона с Уайтхол.

Стойката ѝ беше изправена, а жестовете пестеливи. Всеки косъм от косата ѝ беше на мястото си. Бонд си помисли, както често правеше, че военната ѝ подготовка е оставила незаличим отпечатък. Тя беше подала оставка от Кралската флота, за да започне настоящата си работа като личен асистент на М.

Малко след като се присъедини към ГМР, Бонд бе седнал на стола ѝ и се беше усмихнал широко.

— Била си лейтенант по ранг, нали, Мънипени? — закачливо подхвърли той. — Предпочитам да си те представям над мен. — Бонд се бе уволнил като капитан.

В отговор той получи не съкрушителния саркастичен отговор, който заслужаваше, а спокоен париращ удар:

— Животът ме научи, че всяка позиция трябва да се спечели с опит. И със задоволство ще отбележа, че моето ниво в това отношение несъмнено все още не е започнало да се доближава до твоето, Джеймс.

Остроумието и бързината на отговора и употребата на малкото му име, наред със сияйната ѝ усмивка, мигновено и необратимо определиха взаимоотношенията им. И оттогава останаха загрижени един за друг и близки, но винаги професионални. (Бонд обаче хранеше надеждата, че от всички агенти в Секция 00 Мънипени харесва най-много него.)

Тя го огледа от главата до петите и се намръщи.

— Чух, че там си прекарал страхотно.

— Може да се каже.

Мънипени погледна към затворената врата на М. и рече:

— Положението с Ной е трудно, Джеймс. Навсякъде прелитат сигнали. М. си тръгна в девет снощи и дойде в пет сутринта. Тревожеше се за теб — прошепна тя. — Снощи имаше моменти, когато не можеха да се свържат с теб. Тогава той често говореше по телефона.

Видяха, че лампичката на телефона ѝ угасна. Мънипени натисна бутон и заговори по невидим вграден микрофон.

— Тук е 007, сър.

Тя кимна към вратата и Бонд тръгна. Знакът „Не безпокой“ над рамката светна. Това, разбира се, стана безшумно, но той винаги си беше представял, че светлината е съпътствана от звука на резе, което се отваря, за да приеме нов затворник в средновековна тъмница.

— Добро утро, сър.

М. изглеждаше точно както на обяда в Клуба на пътешественика, когато се бяха запознали преди три години, и може би носеше същия сив костюм. Той посочи единия I от двата функционални стола пред голямото дъбово бюро. Бонд седна.

Подът на кабинета беше застлан с килим, а стените бяха отрупани с лавици. Сградата се намираше в граничната зона, където старият Лондон се превръщаше в нов и ъгловите прозорци на М. бяха свидетели на това. Старинните постройки на Мерилбон Хай Стрийт на запад рязко контрастираха на небостъргачите от метал и стъкло на Юстън Роуд, скулптурите с възвишени идеи и съмнителна естетика и асансьорните системи, по-умни от човека.

Тези гледки обаче оставаха замъглени дори в слънчеви дни, тъй като стъклото на прозорците беше бронирано срещу куршуми и бомби и огледално, за да не позволи шпиониране от страна на някой изобретателен враг, висящ в балон с горещ въздух над Риджънтс Парк.

М. вдигна глава и огледа Бонд.

— Предполагам, че няма медицински доклад.

Нищо не му убягваше.

— Една-две драскотини. Нищо сериозно.

На бюрото имаше голям тефтер с жълти листа, сложно командно табло с телефони, мобилният телефон на М., месингова лампа от времето на крал Едуард и кутия, заредена с тънките черни пури, които Адмирала понякога си позволяваше, докато пътуваше към Уайтхол или по време на кратките си разходки в Риджънтс Парк, придружаван от мислите си и двама охранители от отдел „П“. Бонд знаеше много малко за личния му живот, само това, че живее в имение от периода на Регентството6 в края на гората Уиндзор, играе бридж, обича да лови риба и доста умело рисува цветя с водни бои. Представителен и талантлив ефрейтор на име Анди Смит го караше с добре излъскан десетгодишен „Ролс-ройс“.

— Представѝ ми доклада си, 007.

Бонд подреди мислите си. М. не понасяше обърканите разкази и многословието. „Ммм“ и „ъъъ“ бяха неприемливи като изказване на очевидното. Бонд разказа по същество какво се е случило в Нови Сад и добави:

— В Сърбия намерих някои неща, от които може да извлечем детайли. В момента Фили ги анализира и проучва опасния материал във влака.

— Фили?

Бонд си спомни, че М. не обича използването на прякори, въпреки че самият той беше наричан с такъв от всички в организацията.

— Офелия Мейдънстоун — обясни Бонд. — Свръзката от МИ6. Ако може да се открие нещо, тя ще го изрови.

— Прикритието ти в Сърбия?

— Работих по лъжливи улики. Шефовете в БИА в Белград знаеха, че съм от ГМР и каква беше мисията ми, но казахме на двамата им оперативни агенти, че съм от мироопазващите сили на ООН. Наложи се да спомена за Ной и Инцидента в петък, в случай че агентите на БИА попаднат на нещо, което се отнася до тях. Но онова, което Ирландеца е изтръгнал от по-младия сърбин, не е било компрометиращо.

— Скотланд Ярд и МИ5 се питат за влака в Нови Сад. Мислиш ли, че Инцидент 20 е саботирането на железопътната линия там? И че Сърбия е била генерална репетиция?

— И аз се питам същото, сър. Но подобна операция би изисквала много репетиции. Освен това партньорът на Ирландеца нагласи дерайлирането за около три минути. Нашите железопътни линии са много по-сложни от релсовия път на товарен влак в земеделска Сърбия.

М. повдигна едната си рунтава вежда, вероятно оспорвайки твърдението.

— Прав си. Не прилича на прелюдия към Инцидент 20.

— Бих искал веднага да се върна в Станция „У“, сър. Ще вляза през Унгария и ще проведа операция по намирането и предаването на Ирландеца. Ще взема двама агенти 00. Ще открием камиона, който той открадна. Ще бъде трудно, но…

М. поклати глава, докато се облягаше назад на протрития си трон.

— Изглежда е станала издънка, 007. И ти си замесен.

— Каквото и да твърдят от Белград, младият агент, който умря…

М. нетърпеливо махна с ръка.

— Да, да, разбира се, че случилото се е по тяхна вина. В това няма съмнение. Обясненията са признак на слабост, 007. Не знам защо го правиш.

— Съжалявам, сър.

— Говоря за нещо друго. Снощи в Челтнам са успели да получат сателитен образ на камиона, с който Ирландеца е избягал.

— Отлично, сър.

Проследяващото приложение на телефона на Бонд очевидно беше свършило работа. Но намръщването на М. му подсказа, че радостта му е преждевременна.

— На двайсет и пет километра южно от Нови Сад камионът е спрял и Ирландеца се е прехвърлил на хеликоптер. Не е имал регистрация или идентификация, но БПКС му направиха МАСИНТ профил.

Разузнавателните данни, свързани с измерванията и опознавателните характеристики, бяха най-новото във високотехнологичния шпионаж. Ако произлизаше от електронни източници като микровълнови предаватели или радиопредаватели на електронни сигнали, информацията беше ЕЛИНТ, от снимки и сателитни изображения АЙМИНТ, от мобилни телефони и имейли СИГИНТ, а от човешки източници — ХЮМИНТ7. При МАСИНТ уреди събираха и профилираха данни като топлинна енергия, звукови вълни, описание на въздушния поток, вибрации на перките и мотора на хеликоптери, отходни газове от реактивни двигатели, влакове и коли, схеми на ускорение и други.

— Снощи МИ5 регистрираха МАСИНТ профил, съвпадащ с хеликоптера, с който Ирландеца е избягал — продължи генералният директор.

По дяволите. Щом МИ5 бяха открили хеликоптера, това означаваше, че е в Англия. Ирландеца, единствената следа към Ной и Инцидент 20, беше там, където Джеймс Бонд нямаше пълномощия да го преследва.

— Хеликоптерът се е приземил на североизток от Лондон в един часа след полунощ и след това е изчезнал. Загубили са следите му. — М. поклати глава. — Не разбирам защо Уайтхол не ни даде повече широта да действаме в родината си, когато ни писаха правата. Нямаше да е трудно. По дяволите, ами ако ти беше проследил Ирландеца до Окото на Лондон или Музея на мадам Тюсо? Какво трябваше да направиш? Да позвъниш на 999? За бога, в днешните времена на глобализация, интернет и Европейски съюз не можем да проследим улики в собствената си страна.

Обосновката за това правило беше ясна — МИ5 извършваха блестящи разследвания. МИ6 бяха майстори на събирането на разузнавателни данни от чужбина и „подривни дейности“ като разрушаване на терористична клетка отвътре чрез подхвърляне на невярна информация. „Групата за международно развитие“ правеше много повече, включително понякога, макар и рядко, заповядваше на агентите си от Секция 00 да причакат врагове на държавата и да ги застрелят. Но да го направят в Обединеното кралство, колкото и да е морално оправдано или тактически изгодно, едва ли би се понравило на блогърите и драскачите от Флийт Стрийт.

Да не споменаваме, че прокурорите на Короната можеше също да си кажат тежката дума.

Ала като оставим политиката настрана, Бонд искаше да продължи да разследва Инцидент 20. Изпитваше особена неприязън към Ирландеца. Думите му към М. бяха добре премерени:

— Мисля, че аз съм в най-добрата позиция да намеря този човек и Ной и да разбера какво кроят. Искам да продължа, сър.

— Мислих по въпроса. И аз искам да продължиш, 007. Сутринта говорих с МИ5 и Управление „Специални операции“ към Скотланд Ярд. Готови са да ти дадат ролята на консултант.

— Консултант? — намусено попита Бонд, но после осъзна, че М. е водил трудни преговори, за да постигне толкова много. — Благодаря, сър.

Адмирала отклони думите му, като махна с ръка.

— Ще работиш с човек от Трето управление на име Озбърн-Смит.

Трето управление… Британската сигурност и полицията бяха като човешки същества непрекъснато се раждаха, женеха, произвеждаха потомство и дори, както Бонд се пошегува веднъж, претърпяваха операции за промяна на пола. Трето управление беше едно от най-скорошните отрочета. Имаше някаква хлабава връзка с МИ5, досущ като ефирната връзка на ГМР с МИ6.

Приемливо отричане…

МИ5 имаше огромни възможности за разследване и наблюдение, но не разполагаше с властта да арестува и тактически офицери, докато Трето управление я притежаваше. Организацията беше потайна и уединена, с факири по високите технологии, бюрократи и бивши здравеняци от Специалните военновъздушни сили и Специалните сили в Кралската флота плюс сериозна огнева мощ. Бонд беше смаян от наскорошния им успех в разбиването на терористични клетки в Олдъм, Лийдс и Лондон.

М. го гледаше равнодушно.

— Знам, че си свикнал да имаш картбланш да изпълняваш мисиите така, както намериш за добре, 007. Притежаваш независима жилка, която ти послужи добре в миналото. — Генералният директор му хвърли мрачен поглед. — Повечето пъти. Но в родината пълномощията ти са ограничени. Значително. Ясен ли съм?

— Да, сър.

Вече нямам картбланш — ядосано си помисли Бонд, а по-скоро carte grise8.

М. го погледна строго.

— Има и усложнение. Конференцията по сигурността.

— Конференция по сигурността?

— Не си чел бюлетина на Уайтхол? — раздразнено попита М.

Не, Бонд не беше прочел административното съобщение за вътрешните правителствени въпроси.

— Съжалявам, сър.

М. стисна челюсти.

— В Обединеното кралство имаме тринайсет агенции по сигурността. Може би дори и повече от тази сутрин. Шефовете на МИ5, МИ6, Агенцията по тежката организирана престъпност, Обединеният център за анализ на тероризма, Антитерористичната полиция, Отбранителната разузнавателна агенция, цялата пасмина, включително аз, ще бъдем затворени в Уайтхол три дни по-късно през седмицата. А, ЦРУ и някои приятели от Европа също ще присъстват. Ще има брифинги за Исламабад, Пхенян, Венесуела, Пекин и Джакарта. И вероятно ще дойде и някой млад анализатор с очила като на Хари Потър, който ще се перчи с теорията си, че чеченските бунтовници са отговорни за избухването на проклетия вулкан в Исландия. Всичко това е адски досадно. М. въздъхна. Няма да имаш връзка с мен. Главният координатор ще ръководи операцията по Инцидент 20.

— Добре, сър. Ще координирам действията си него.

— Залавяй се със случая, 007, и не забравяй, че действаш в Обединеното кралство. Представи си, че си в страна, в която никога не си бил. И това означава да бъдеш дипломатичен с туземците, за бога.

Девета глава

— Гледката е много неприятна, сър. Сигурен ли сте, че искате да го видите? — попита бригадирът.

— Да, незабавно — отговори мъжът.

— Добре тогава. Ще ви закарам.

— Кой друг знае?

— Само отговорникът на смяната и младежът, който го намери. Човекът погледна шефа си и добави: — Те ще си мълчат, ако това искате.

Северан Хидт не отговори.

Двамата мъже излязоха от товарното помещение на старата главна сграда и тръгнаха под облачното и прашно небе към близкия паркинг. Качиха се на миниван, украсен с емблемата на „Зелена инициатива“. Името на фирмата беше написано върху рисунка на изящен зелен лист. Хидт не даваше пет пари за дизайна, който му се струваше подигравателно моден, но му бяха казали, че изображението е оценено високо от фокусни групи и е подходящо за връзките с обществеността. (Пфу, обществеността — бе отговорил той с прикрито презрение и без желание да го одобри.)

Северан Хидт беше висок мъж — метър осемдесет и осем и широкоплещест. Подобният му на колона торс беше облечен в ушит по поръчка костюм от черна вълна. Гъстата му къдрава черна коса беше прошарена с бели кичури, както и брадата. Пожълтелите нокти на пръстите му бяха грижливо изпилени и дълги, но нарочно, а не от занемареност.

Тъмните ноздри и още по-черните очи контрастираха на бледността му, а продълговатото лице изглеждаше по-младо от петдесет и шестте му години. Все още беше силен и бе запазил мускулите си от младостта.

Миниванът потегли из територията на фирмата, повече от сто акра, осеяни с ниски постройки, места за изхвърляне на боклуци, контейнери, кръжащи чайки, пушек, прах…

И разруха…

Докато пътуваха по неравните пътища, вниманието на Хидт за миг се насочи към строеж, който се намираше на осемстотин метра от тях. Новата сграда скоро щеше да бъде завършена. Беше същата като други две, вече издигнати в двора пететажни кутии с комини. Небето над тях трептеше от надигащата се горещина. Сградите бяха известни като пещи за изгаряне на отпадъци. Терминът беше от викторианската епоха и Хидт го обожаваше. Британия беше първата страна в света, която произвеждаше енергия от градските отпадъци. През седемдесетте години на XIX век в Нотингам беше построена първата електроцентрала за тази цел и скоро стотици други работеха в цялата страна и произвеждаха пара, която се превръщаше в електричество.

Пещта, която предстоеше да бъде завършена в центъра на бизнес владението за отпадъци и рециклиране на Хидт, теоретично не беше по-различна от мрачните си Дикенсови предшественици. Само че имаше скрубери и филтри, за да пречиства опасните отходни газове, и беше много по-ефективна, използваше получено от отпадъци гориво и произвеждаше енергия, предназначена за Лондон и страната (естествено, срещу заплащане).

Всъщност „Зелена инициатива“ беше най-новото в дългогодишната британска традиция на нововъведения в използването и обработването на отпадъци. Хенри IV беше издал указ боклукът да се събира и изнася от улиците на малките и големите градове под заплахата от глоби. Търсачи на изгубени ценности пазеха чисти бреговете на Темза — срещу предприемаческа печалба, а не държавни заплати — и вехтошари продаваха вълнени отпадъци на заводите за производство на дреб. Още през XIX век в Лондон бяха наемани жени и момичета, които да сортират постъпващите боклуци и да ги разпределят с оглед на бъдеща употреба. През 1890 година беше основана Британската компания за хартия, за да произвежда рециклирана хартия.

„Зелена инициатива“ се намираше на трийсет и два километра източно от Лондон, много по-нататък от правоъгълните сгради и офиси на Острова на кучетата и морската мина в „02“, най-големия увеселителен район в Гринич, Югоизточен Лондон, отвъд разхвърляния Канинг Таун и Силвъртаун, Докландс. За да стигнеш дотам, трябва да завиеш на югоизток по А13 и да караш към Темза. Скоро поемаш по тясно, неприветливо, дори вдъхващо страх шосе, обградено от храсти и растения без листа, бледи и прозрачни като кожа на умиращ болен. Асфалтовата ивица сякаш не води доникъде… докато не прехвърлиш ниско възвишение, откъдето се вижда огромният комплекс на „Зелена инициатива“, постоянно забулен в мъгла.

Миниванът спря в средата на това странно царство на боклука, до очукан контейнер, висок метър и осемдесет и дълъг седем метра. Двама работници на четирийсет и няколко години в жълто-кафяви комбинезони с емблемата на „Зелена инициатива“ неловко стояха до контейнера. Смущението им не намаля, когато дойде президентът на компанията.

— Леле божке! — прошепна единият на другия.

Хидт знаеше, че те се страхуват от черните му очи, гъстата брада и застрашително извисяващата се фигура.

И от ноктите на пръстите му.

— Вътре ли е? — попита той.

Работниците останаха безмълвни и бригадирът, на чийто работен комбинезон беше избродирано името Джак Денисън, отвърна:

— Да, сър. След това кресна на единия работник. — Слънчице, не карай господин Хидт да чака. Той няма цял ден на разположение, нали?

Служителят забърза към едната страна на контейнера и с известни усилия отвори голямата врата, затегната с пружина. Вътре имаше купчини зелени контейнери за боклук и всевъзможни отпадъци — буркани, списания и вестници, които мързеливи хора не бяха отделили за рециклиране.

И човешки труп.

Млада жена или тийнейджър, съдейки по ръста. Не можеше да се каже много повече за тялото, защото смъртта очевидно беше настъпила преди месеци.

Хидт се наведе и побутна трупа с дългите си нокти.

Приятният оглед потвърди, че тялото е на жена.

Той се вгледа в увисналата кожа, стърчащите кости, останалата след работата на насекомите и животните плът и почувства, че сърцето му ускорява ритъма си.

— Няма да казвате на никого — обърна се към двамата работници.

Те щяха да мълчат.

— Да, сър.

— Разбира се, сър.

— Чакайте там.

Те изтърчаха встрани. Той погледна Денисън, който кимна в знак на потвърждение, че работниците ще се държат добре. Хидт не се съмняваше в това. Той ръководеше „Зелена инициатива“ по-скоро като военна база, отколкото като склад за отпадъци и рециклиране. Охраната беше затегната, мобилните телефони бяха забранени, изходните комуникации се подслушваха и дисциплината беше строга. Но като компенсация Северан Хидт плащаше на хората си много добре. Урок от историята беше, че професионалните войници се задържат по-дълго от доброволците, ако имаш пари. А в „Зелена инициатива“ този артикул никога не се изчерпваше. Изхвърлянето на нещата, които хората вече не искаха, беше и винаги щеше да бъде доходен бизнес.

Хидт остана сам и коленичи до трупа.

Да се открият човешки останки там се случваше често. От време на време работниците намираха кости от викторианската епоха в развалините на строеж или парцел за култивиране, понякога изсъхнали скелети в основите на сгради. Или пък труп На бездомник, умрял от студ, алкохол или наркотици, и безцеремонно захвърлен в контейнер. Понякога и жертва на убийство, когато убийците са били любезни да занесат трупа на сметището.

Хидт никога не докладваше за мъртвите тела на полицията. Присъствието на ченгета беше последното, което искаше.

Освен това защо да предава на властите такива съкровища?

Той се наведе над трупа и допря колене до останките от дънките на жената. Миризмата на разложение — като на горчив мокър картон беше неприятна за повечето хора, но отпадъците бяха дългогодишна професия на Хидт и той не се отвращаваше от нея повече, отколкото автомобилен монтьор се притеснява от мириса на грес или работник в кланица от смрадта на кръв и черва.

Денисън стоеше на разстояние от уханието.

Хидт протегна единия си жълт нокът и докосна горната част на черепа, от който липсваше повечето коса, и после челюстта и кокалчетата на пръстите — единствените неща, оголени на места. И нейните нокти бяха дълги, но не защото бяха пораснали след смъртта. Това беше мит. Те изглеждаха по-дълги, защото плътта под тях се беше свила.

Хидт дълго съзерцава новата си приятелка и после без желание се отдръпна и погледна часовника си. Извади айфон от джоба си и направи десетина снимки на трупа.

След това се огледа и посочи запустяло място между две големи могили боклуци, същински ръчни колички, вкопчени в пръстите на паднали воини.

— Кажи на работниците да го заровят там.

— Добре, сър отвърна бригадирът.

— Не много дълбоко — добави Хидт, докато се връщаше към минивана. — И да оставят знак, за да мога отново да го намеря.

Половин час по-късно Хидт беше в кабинета си и разглеждаше снимките на трупа, които бе направил. Седеше пред тристагодишна врата от затвор, монтирана на крака, която му служеше за бюро. Накрая прибра телефона и насочи черните си очи към други въпроси. А те бяха много. „Зелена инициатива“ беше един от основните лидери в събирането, обработването и рециклирането на отпадъци.

Кабинетът беше просторен и слабо осветен. Намираше се на последния етаж в централата на „Зелена инициатива“, бивша фабрика за преработка на месо, създадена през 1896 година, ремонтирана и превърната в нещо, което списанията за вътрешно обзавеждане биха нарекли дрипав шик.

На стените бяха окачени реликви от сградите, които фирмата беше разрушила — грапави боядисани рамки около стъклописи на петна, бетонни водоливници, диви животни и цветя, портрети и мозайки. Свети Георги и змеят бяха представени няколко пъти. Свети Йоан също. На един голям барелеф Зевс под прикритието на лебед обладаваше красивата Леда.

Секретарката на Хидт влезе и излезе с писма за подпис, доклади за четене, договори за одобрение и финансови отчети за обмисляне. „Зелена инициатива“ вървеше изключително добре. На конференция за индустрията рециклиране Хидт веднъж се бе пошегувал, че пословицата за неизбежните неща в живота не трябва да се ограничава с две, а хората трябва да плащат данъци, да умират… и да предават отпадъците си за рециклиране.

Компютърът му звънна мелодично и той отвори на екрана закодиран имейл от колега извън страната. Съобщението беше за важна среща утре, вторник, и потвърждаваше часа и мястото. Последният ред го развълнува. Броят на мъртвите утре ще бъде значителен — приблизително сто. Дано ти хареса.

Да, така беше. И желанието, което се надигна в него, когато бе видял трупа в контейнера, се разгоря още по-силно.

Хидт вдигна глава, когато в кабинета влезе слаба жена на шейсет и пет години, облечена в черен костюм с панталони и черна риза. Косата ѝ беше бяла и прибрана на делови кок. На тънкия ѝ врат висеше платинена верижка с голям диамант без друга украса, а подобни скъпоценни камъни, макар и наредени в по-сложни фигури, украсяваха китките и пръстите ѝ.

Одобрих черновите.

Джесика Барнс беше американка. Беше родена в малък град близо до Бостън и регионалният напевен говор продължаваше очарователно да оцветява гласа ѝ. Тя беше Кралица на красотата преди години, когато се запозна с Хидт, докато работеше като сервитьорка в елегантен нюйоркски ресторант. Двамата живяха заедно няколко години и за да я задържи близо до себе си, той я назначи да преглежда рекламите на „Зелена инициатива“ — друго занимание, към което проявяваше малко уважение и слаб интерес. Казаха му обаче, че от време на време Джесика взима добри решения в полза на фирмата.

Докато я гледаше, забеляза нещо различно в нея.

Улови се, че оглежда лицето ѝ. Да, това беше. Той предпочиташе, или по-скоро настояваше тя да се облича само в черно и бяло и да не употребява грим. Днес обаче си беше сложила съвсем лек руж и може би — Хидт не беше сигурен — малко червило. Той не се намръщи, но Джесика проследи посоката на погледа му и неспокойно пристъпи от един крак на друг. Дишането ѝ се промени. Пръстите ѝ понечиха да се плъзнат към скулата, но спряха.

Ала беше разбрала намека му. Подаде му рекламите.

Искаш ли да ги прочетеш?

Убеден съм, че са хубави.

Тогава ще ги изпратя!

Тя излезе от кабинета. Хидт знаеше, че на път за отдела по маркетинг Джесика ще се отбие в тоалетната и ще измие лицето си.

И после тя се изпари от мислите му. Той се втренчи през прозореца в новата пещ за изгаряне на отпадъци. Тръпнеше за предстоящото в петък събитие, но в момента не можеше да избие от главата си утрешния ден.

Броят на мъртвите… приблизително сто.

Стомахът му се сви в приятно усещане.

В същия миг секретарката му съобщи по вътрешния телефон:

— Господин Дън е тук, сър.

— А, добре.

Миг по-късно Ниъл Дън влезе и затвори вратата, за да останат насаме. Трапецовидното лице на тромавия мъж рядко бе трепвало в някакво чувство през деветте месеца, откакто се познаваха. Северан Хидт не се интересуваше от повечето хора и не му пукаше за светската изисканост, но Дън смразяваше дори неговата кръв.

Е, какво се случи там? — попита Хидт. След произшествието в Сърбия Дън му беше казал да намалят до минимум телефонните си разговори.

Дън насочи светлосините си очи към Хидт и с белфастки акцент обясни, че двамата с Карич, сръбската свръзка, са били изненадани от неколцина мъже най-малко двама офицери от сръбското разузнаване, маскирани като полицаи, и един западняк, който е казал на сръбския агент, че е от Европейската организация за мироопазване и наблюдение.

Хидт се намръщи.

Такава организация няма спокойно продължи Дън. Операцията е била частна. Нямаше подкрепления, нито централни комуникации или медици. Западнякът вероятно е подкупил офицерите от разузнаването да му помогнат. В края на краищата, това са Балканите. Може да имаме конкурент. Някой от партньорите или работниците ти може да се е изпуснал за плана.

Разбира се, той имаше предвид „Геена“. Те правеха всичко възможно да пазят проекта в тайна, но бяха замесени много хора по целия свят. Може би беше изтекла информация и някой престъпен синдикат се интересуваше да научи повече по въпроса.

— Не искам да свеждаме до минимум риска — добави Дън. Те бяха доста находчиви, но не беше координирана акция. Убеден съм, че можем да продължим с „Геена“.

Изглежда не го беше грижа за неприятностите в Сърбия.

Той даде на Хидт мобилен телефон.

— Използвай го за разговорите ни. Има по-добро кодиране.

Хидт го разгледа.

— Успя ли да видиш западняка?

— Не. Имаше много пушек.

— Ами Карич?

— Убих го.

Безизразното лице на Дън показа същата емоция, сякаш беше казал: „Да, днес е студено навън“.

Хидт се замисли върху разказа му. Нямаше по-прецизен и предпазлив човек от Ниъл Дън, когато ставаше дума за анализ. Щом той беше убеден, че няма проблем, тогава Хидт щеше да приеме преценката му.

— Сега ще отида в завода рече Дън. Щом закарам последните материали там, екипът каза, че може да приключи за няколко часа.

В Хидт пламна огън, запален от образа на женския труп в контейнера и мисълта какво го чака на север.

— Ще дойда с теб.

Дън не отговори.

— Мислиш ли, че идеята е добра? — монотонно попита. — Може да е рисковано — предположи той, сякаш беше доловил нетърпеливост в гласа на Хидт. Изглежда смяташе, че нищо добро няма да излезе от решение, което се основава на емоция.

Ще рискувам.

Хидт потупа джоба си, за да се увери, че телефонът е там. Надяваше се, че ще има възможност да направи още снимки.

Десета глава

Бонд излезе от кабинета на М. и тръгна по коридора. Поздрави елегантно облечена азиатка, която сръчно чаткаше по клавиатурата на голям компютър, и мина през вратата зад нея.

— Встъпил си в задълженията си, а? — каза той на мъжа, който се беше прегърбил над бюро, отрупано с книжа и папки.

— Да. — Бил Танър вдигна глава. — Седни, Джеймс — кимна той към свободен или по-точно празен стол. Кабинетът можеше да се похвали с няколко стола, но останалите служеха като подставки за още папки. — Е, най-важното, дадоха ли ти сносно вино и хубаво ядене в авиолинии „СВС“? — попита главният координатор на ГМР.

Хеликоптер „Апачи“, с любезното съдействие на Специалните военновъздушни сили, беше взел Бонд от една нива на север от Дунав и го бе закарал в база на НАТО в Германия, откъдето „Херкулес С1“, натоварен с части за микробуси, завърши пътешествието му до Лондон.

Очевидно бяха забравили да заредят камбуза отвърна Бонд.

Танър се засмя. Пенсионираният армейски офицер, бивш лейтенант-полковник, беше едър човек на петдесет и няколко години, с червендалесто лице, изправени рамене и праволинеен във всеки смисъл на думата. Носеше обичайната си униформа черни панталони и светлосиня риза с навити до лактите ръкави. Работата му беше трудна. Ръководеше ежедневните операции на ГМР и по правило не би трябвало да има чувство за хумор, но имаше. Той беше наставник на Бонд, когато младият агент бе постъпил на работа, и сега беше най-близкият му приятел в организацията. Той беше запален играч на голф и на всеки няколко седмици двамата с Бонд ходеха на някое от най-трудните игрища като „Роял Синк Портс“ или „Роял Сейнт Джордж“, или ако нямаха много време, на „Сънингдейл“, южно от Хийтроу.

Танър, разбира се, беше запознат в общи линии с Инцидент 20 и издирването на Ной, но Бонд му разказа новините и обясни принизената си роля в операцията на територията на Обединеното кралство.

Главният координатор се засмя съчувствено.

— Carte grise, а? Трябва да отбележа, че го приемаш много добре.

— Нямам избор — призна Бонд. — В Уайтхол още ли са убедени, че заплахата идва от Афганистан?

— Да речем, че се надяват да е базирана там — тихо отвърна Танър. — Поради няколко причини. Вероятно вече си се досетил какви са.

Естествено, той имаше предвид политиката.

След това Танър кимна към кабинета на М.

— Каза ли ти мнението си за конференцията по сигурността, на която е принуден да присъства тази седмица?

— Не остави много място за тълкуване — отговори Бонд.

Танър се ухили.

Бонд погледна часовника си и стана.

— Трябва да се срещна с един човек от Трето управление. Пърси Озбърн-Смит. Знаеш ли нещо за него?

Бил Танър повдигна загадъчно едната си вежда и се усмихна.

— Желая ти успех, Джеймс.

Отдел „0“ заемаше почти целия четвърти етаж.

Огромното отворено пространство беше преградено на работни станции за агентите. В средата бяха настанени техническите помощници и другият поддържащ персонал. Помещението би приличало на отдел „Продажби“ в голям супермаркет, ако не беше фактът, че на вратата на всеки кабинет имаше скенер за ретината и електронна ключалка. В центъра имаше много компютри с плоски екрани, но нито един от гигантските монитори, които бяха модни в шпионските организации и филмите.

Бонд тръгна през тази оживена зона и кимна за поздрав на блондинка на двайсет и пет години, която седеше на ръба на канцеларския си стол и изпълняваше задълженията си зад подредено работно място. Ако Мери Гуднайт работеше в някой друг отдел, Бонд вероятно щеше да я покани на вечеря и да види как ще се развият нещата оттам нататък. Тя обаче не работеше в друг отдел, а на пет метра от вратата на кабинета му, беше неговият човешки дневник, крепостна порта и подвижен мост и умееше да отпраща посетителите без предварително уговорена среща твърдо и със съвършена тактичност — най-важното нещо, когато си на държавна работа. Макар да не бяха наредени на бюрото ѝ, Гуднайт от време на време получаваше от колеги, приятели и гаджета — картички или сувенири, вдъхновени от филма „Титаник“. Много приличаше на Кейт Уинслет.

— Добро утро, Гуднайт9.

Тази игра на думи и други подобни отдавна се бяха превърнали от флиртуване в символ на привързаност и вече бяха нещо като размяна на нежности между съпрузи, почти машинални и никога отегчителни.

Гуднайт прегледа ангажиментите на Бонд за деня, но той ѝ каза да отмени всичко. Щеше да се срещне с човека от Трето управление, който щеше да дойде от Темз Хаус и може би веднага след това щеше да излезе.

— А сигналите? — попита тя.

Бонд се замисли.

— Може да ги прочета сега. И без това трябва да разчистя бюрото си. Ако се наложи да замина, не искам да се натрупат материали за цяла седмица четене, когато се върна.

Гуднайт му даде зелени папки с гриф „Строго секретно“. Бонд получи одобрението на електронната ключалка и скенера за ириса, влезе в кабинета си и запали осветлението. Пространството не беше малко според лондонските стандарти за кабинети, пет на пет метра, но доста стерилно. Бюрото беше малко по-голямо, но в същия цвят като бюрото му в Отбранителната разузнавателна агенция. Четирите дървени лавици бяха отрупани с разнообразни по тематика книги и периодични издания, които бяха или можеше да му бъдат полезни — от най-новите хакерски методи, използвани от българите, до тайландски идиоми и наръчник за зареждане на патрони за снайперова пушка „Лапуа .338“. Малко лични вещи освежаваха стаята. Предметът, който би могъл да бъде изложен на показ, очебийният Кръст за храброст, даден му за заслуги в Афганистан, беше в най-долното чекмедже на бюрото. Бонд бе приел честта на драго сърце, но за него смелостта беше само инструмент в торбата на войника и не виждаше смисъл да държи на показ миналото си. Това беше все едно да окачи списък с използвани кодове на стената. Той седна на стола и започна да чете сигналите — разузнавателни доклади от отдел „Запитвания“ на МИ6, подредени и сложени в папки, както му е редът. Първият беше от Руското бюро. Тяхната станция „Р“ беше успяла да хакне правителствен сървър в Москва и да източи класифицирани документи. Бонд, който имаше вроден талант за езика и беше учил руски във Форт Монктън, прескочи резюмето на английски и премина към непреведените разузнавателни данни.

Прочете един параграф от тежката проза, когато две думи го накараха да се вцепени.

Стальной патрон.

Стоманен патрон.

Изразът отекна дълбоко в него, както сонар в подводница засича далечна, но ясно определена мишена.

„Стоманен патрон“, изглежда, беше кодово наименование на „активно мероприятие“, съветският термин, описващ тактическа операция. Отнасяше се за живота на неколцина души.

Некоторые смерти…

Ала нямаше нищо конкретно за оперативните детайли.

Бонд се облегна назад и се втренчи в тавана. Чу женски гласове пред вратата и погледна натам, Фили държеше няколко папки и бъбреше с Мери Гуднайт. Бонд кимна и агентката на МИ6 се приближи до него и се настани на дървения стол срещу бюрото му.

Какво откри, Фили?

Тя се наведе напред и кръстоса крака. На Бонд му се стори, че чу привлекателното шумолене на найлон.

— Първо, фотографските ти умения са чудесни, Джеймс, но светлината е била малко. Не можах да получа достатъчно висока резолюция на лицето на Ирландеца, за да го разпознаем. И няма други отпечатъци върху сметката от ресторанта и бележката, освен частичен от твоите.

Очевидно човекът щеше да остане анонимен засега.

— Но отпечатъците върху очилата са ясни. Местният е бил Алдо Карич, сърбин. Живее в Белград и работи за националните железници. — Фили сви устни от разочарование и това подчерта очарователната ѝ трапчинка. — Но ще отнеме малко повече време, отколкото се надявах, за да извлечем детайли. Същото е положението и с опасния материал във влака. Никой не казва нищо. Ти беше прав. Белград не е в настроение да съдейства. А сега късчетата хартия, които си намерил в горящата кола. Получих някои възможни местонахождения.

Бонд забеляза разпечатките, които Фили извади от папката. Географски карти, украсени с веселата емблема на „Мап Куест“, онлайн услугата за упътване.

— Проблеми с бюджета ли имате в МИ6? С удоволствие ще позвъня на министерството на финансите за вас.

Тя се засмя задъхано.

— Разбира се, използвах заместители. Исках да имам представа къде точно на терена играем. — Фили потупа едната папка. — Сметката? Кръчмата е тук. Намира се встрани от магистрала, близо до Кеймбридж.

Бонд се втренчи в картата. Кой се беше хранил там? Ирландеца? Ной? Други съучастници? Или някой, който беше наел колата миналата седмица и нямаше никаква връзка с Инцидент 20?

— А бележката?

Бутс — 17 март. Не по-късно.

Фили извади дълъг списък.

— Опитах се да помисля върху всяка възможна комбинация какво би могло да означава това. Дата, ботуши, географски координати, аптека. — Устните ѝ отново се свиха. Тя не беше доволна, че усилията ѝ не се бяха увенчали с успех. — Опасявам се, че не открих нищо очевидно.

Бонд стана, свали няколко карти на Кралското картографско управление от лавиците, прелисти едната и се вгледа внимателно.

На прага застана Мери Гуднайт.

— Джеймс, някакъв човек иска да се срещне с теб. Каза, че е от Трето управление и името му е Пърси Озбърн-Смит.

Фили явно съзря промяната в изражението на Бонд.

— Тръгвам, Джеймс. Ще продължа да обработвам сърбите. Ще се пречупят. Гарантирам.

— А, и още нещо, Фили. — Бонд ѝ даде сигнала, който беше прочел преди малко. — Искам да изровиш всичко възможно за съветска или руска операция, наречена „Стоманен патрон“. Тук има малко, не много.

Тя погледна разпечатката.

— Съжалявам. Не е преведено, но ти вероятно… — започна той.

— Я говорю по-русски.

Бонд се подсмихна.

— И с далеч по-добър акцент от мен.

Той си напомни никога повече да не я подценява.

Фили внимателно прочете разпечатката.

— Хакнато е от източник онлайн. У кого е оригиналният информационен файл?

— Сигурно у някого от вашите хора. Дошъл е от Станция „Р“.

— Ще се свържа с Руското бюро. Ще прегледам метадатата, закодирана във файла. Така ще разбера на коя дата е създаден, кой е авторът и може би дали има препратки към други източници. — Фили пъхна документа на руски в кафява папка, извади писалка и отбеляза едното квадратче отпред. — Как искаш да бъде класифицирана информацията?

Бонд се замисли за миг.

— Само за нашите очи.

— „Нашите“? — учуди се тя. Местоимението не се използваше в официалното класифициране на документи.

— Твоите и моите — тихо отговори той. — Ничии други.

Фили се поколеба и после с красивия си почерк написа: „Само за очите на агент на МИ6 Мейдънстоун и агент на ГМР Джеймс Бонд“.

— Приоритет? — попита тя.

Той изобщо не се поколеба.

— Спешно.

Единайсета глава

Бонд се беше навел над бюрото си и извършваше собствено проучване в правителствени бази данни, когато чу стъпки, които се приближаваха, съпътствани от силен глас:

— Много съм добре, страхотно. А сега, моля те, изчезвай и благодаря. Ще мина и без сателитна навигация.

В кабинета на Бонд влезе мъж в тесен раиран костюм, след като току-що се бе отървал от офицера от охраната от секция „П“, който го придружаваше. Беше подминал и Мери Гуднайт, която стана и се намръщи, когато мъжът профуча покрай нея, без да ѝ обърне внимание.

Той се приближи до бюрото на Бонд и протегна месестата си длан. Беше слаб, но отпуснат и невнушителен. Имаше самоуверени очи и големи ръце. Приличаше на човек, който би строшил костите ти, докато се ръкувате, затова Бонд угаси екрана на компютъра, изправи се, готов да се противопостави, и подаде ръка отблизо, за да не му даде предимство.

Ръкостискането на Пърси Озбърн-Смит се оказа кратко и безобидно, но неприятно влажно.

— Бонд. Джеймс Бонд.

Той посочи на офицера от Трето управление стола, на който допреди малко беше седяла Фили, и си напомни да не се подвежда от прическата на мъжа — тъмноруса коса, сресана и пригладена с гел на едната страна на главата му, нацупените устни и жилавия врат. Малката брадичка не означаваше слабоволев човек, както би потвърдил всеки, запознат с кариерата на фелдмаршал Монтгомъри10.

— Е, ето ни и нас — рече Озбърн-Смит. — Инцидент 20 предизвика огромно вълнение. Чудили ли сте се кой измисля тези имена? Предполагам, че е Комисията по разузнаването.

Бонд уклончиво кимна.

Погледът на Пърси обходи кабинета, спря се за миг на пластмасов пистолет с оранжево дуло, използван в тренировки за бойни действия отблизо, и се върна на Бонд.

— Доколкото чух, Отбранителната разузнавателна агенция и МИ6 са яхнали метлата, за да изфучат по афганистанския маршрут и да търсят лошите навътре в страната. Така вие и аз ставаме отхвърлените по-млади братя, изоставени и омотани в сръбската връзка. Но понякога пионките печелят играта, нали?

Озбърн-Смит избърса носа си с кърпичка. Бонд не си спомняше кога за последен път беше виждал някой под седемдесет години да използва подобна комбинация от жестове и аксесоари.

— Чувал съм за вас, Бонд… Джеймс. Нека си говорим на малки имена, а? Фамилията ми е дълга и сложна. Все едно да носиш кръст на гърба си. Също като моята длъжностна характеристика заместник старши директор на отдел „Полеви операции“.

Доста неумело вметнато — помисли си Бонд.

— И така, Пърси и Джеймс. Звучи като комедийно шоу. Чувал съм за теб, Джеймс. Славата ти се носи навсякъде. Не те „предшества“, разбира се. Поне от онова, което съм чувал.

О, Боже — отегчи се Бонд. Търпението му се изчерпваше. Той изпревари продължението на монолога и подробно обясни какво се е случило в Сърбия.

Озбърн-Смит слушаше внимателно и си водеше записки, а после описа какво е станало от британската страна на Ламанша. Не беше особено информативно. Въпреки включването на внушителните умения за наблюдение на филиала на МИ5, известен като „Наблюдателите“, никой не беше успял да потвърди нещо повече от това, че хеликоптерът е закарал Ирландеца някъде на североизток от Лондон. Оттогава не бяха засекли нито МАСИНТ, нито друга следа от хеликоптера.

— Е, каква ще бъде стратегията ни? — попита Озбърн-Смит, макар че думите му не прозвучаха като въпрос, а по-скоро като встъпление към директива. — ОРА, МИ6 и всичко живо обикалят пустинята и търсят афганистанци, готвещи масово унищожение, но аз искам да действаме тук, да намерим Ирландеца и Ной, да ги увием в стегнати панделки и да ги доведем при нас.

— Да ги арестуваме?

— Да ги „задържим“ може би звучи по-добре.

— Не съм сигурен дали това е най-уместният подход — деликатно отбеляза Бонд. Бъди дипломатичен с туземците, за бога…

— Защо не? Нямаме време за наблюдение — леко фъфлейки, възрази Озбърн-Смит. — Само за разпит.

— Щом е изложен на риск животът на хиляди хора, Ирландеца и Ной не действат сами. Те може би дори са твърде ниско в хранителната верига. Със сигурност знаем само, че ще има среща в кабинета на Ной. Нищо не предполага, че той ръководи операцията. Ами Ирландеца? Той натиска спусъка. Определено си знае работата, но по принцип е черноработник. Мисля, че трябва да ги идентифицираме и да ги държим в играта, докато получим повече отговори.

Озбърн-Смит кимаше одобрително.

— Да, но ти не си запознат с моята биография, Джеймс. — Усмивката и мазното му държане изчезнаха. — Имам богат опит във въртенето на шиш на затворници. В Северна Ирландия. И „Белмарш“.

Прословутият така наречен „затвор за терористи“ в Лондон.

— Добивал съм слънчев тен и в Куба — продължи Озбърн-Смит. — Гуантанамо. Да. Накрая хората проговарят пред мен, Джеймс. Обработвам ги няколко дни и те ми дават адреса, където се крие брат им. Или синът им. Или дъщеря им. О, да, хората говорят, щом ги попитам… макар и много учтиво.

— Но ако Ной има партньори и те научат, че той е заловен, може да ускорят плановете си за петък или да се изпарят не се предаваше Бонд. — И ние ще изгубим дирите им, докато отново не нанесат удар след шест или осем месеца, когато следите са изстинали. Убеден съм, че Ирландеца е планирал такъв резервен вариант.

Мекият нос на Озбърн-Смит се сбърчи от съжаление.

— Ако бяхме в Европа или се мотаехме по Червения площад, с удоволствие бих седял да те гледам как атакуваш и нанасяш удари, както ти прецениш за най-добре, но сега действаме на наша територия.

Разбира се, размахването на камшика беше неизбежно. Бонд реши, че няма смисъл да спори. Наконтената марионетка беше непреклонна. Освен това имаше по-голяма власт и можеше да го изолира, ако поиска.

— Естествено, ти решаваш — мило каза той. — Затова предполагам, че първата стъпка е да ги намерим. Нека ти покажа уликите. Подаде копието на сметката от кръчмата и бележката: Бутс — 17 март. Не по-късно.

Озбърн-Смит се намръщи, докато четеше.

— Какво мислиш? — попита той.

— Нищо приятно. Кръчмата е близо до Кеймбридж. Бележката е загадъчна.

— Седемнайсети март? Напомняне да се отбие в аптеката?

— Може би — несигурно отвърна Бонд. — Мисля, че вероятно е код. Той бутна към Озбърн-Смит разпечатката от „Мап Куест“, която Фили му беше дала. Ако питаш мен, кръчмата не означава нищо. Не намирам нищо забележително в нея. Не се намира до нищо важно. Край главен път МИ, близо до Уимпол Роуд. Вероятно е загуба на време. Защо аз не се заловя с този въпрос? Ще отида там и ще огледам Кеймбридж, а ти може да накараш криптоанализаторите в МИ5 да изследват бележката и да видиш какво ще кажат компютрите им. Смятам, че там е ключът.

— Ще го направя. Но ако нямаш нищо против, Джеймс, може би е най-добре аз да се заема с кръчмата. Познавам разположението. Учил съм в Кеймбридж, в колежа „Магдалена“. Картата и сметката от кръчмата изчезнаха в куфарчето на Озбърн-Смит заедно с копието на бележката. След това той извади друг лист. Може ли да повикаш онова момиче?

Бонд озадачено повдигна едната си вежда.

— Кое?

— Младата хубавица отвън. Видях, че не е омъжена.

— Имаш предвид моята лична асистентка — сухо отбеляза Бонд, стана и се приближи до вратата. — Госпожице Гуднайт, бихте ли дошли, ако обичате?

Тя се намръщи и влезе в кабинета.

— Нашият приятел Пърси иска да говори с вас.

Озбърн-Смит пропусна да забележи иронията и ѝ даде листа.

— Бихте ли направили копие?

Гуднайт погледна Бонд, който кимна, взе документа и тръгна към копирната машина.

— И от двете страни, разбира се — подвикна след нея Озбърн-Смит. — Прахосничеството работи в полза на врага, нали?

Тя се върна минута по-късно. Озбърн-Смит сложи оригинала в куфарчето си и даде копието на Бонд.

— Ходиш ли на стрелбището?

— От време на време — отвърна Бонд, без да добави, че фанатично посещава шест часа седмично и вътрешното стрелбище за малки огнестрелни оръжия, и външното в Бизли, а веднъж на две седмици тренира и на стрелбището на Скотланд Ярд с компютъризирания симулатор с висока разделителна способност, където инсталират електрод на гърба ти. Ако терористът те застреля, преди ти да го застреляш, падаш на колене от мъчителна болка.

— Трябва да съблюдаваме формалностите, нали? — Озбърн-Смит посочи листа в ръката на Бонд. Заявление за временно носене на огнестрелно оръжие.

Малцина членове на Специалните сили упълномощени офицери можеха да носят оръжие в Обединеното кралство.

— Вероятно не е добра идея да се пише името ми на това — подчерта Бонд.

Озбърн-Смит като че ли не беше помислил за това.

— Може би си прав. Защо не използваш неофициално прикритие? Джон Смит ще свърши работа. Попълни формуляра и отговори на въпросите отзад за безопасността на оръжията и така нататък. Ако се натъкнеш на препятствие, свирни ми. Аз ще ти обясня какво да напишеш.

— Веднага се залавям.

— Добро момче. После ще координираме действията си след съответните си тайни мисии. — Озбърн-Смит потупа куфарчето си. Заминавам за Кеймбридж.

Той се завъртя и излезе шумно и със замах, както беше дошъл.

— Отвратителен тип — прошепна Гуднайт.

Бонд се засмя, взе сакото си от облегалката на стола, преметна го през рамо и грабна картите.

— Отивам в оръжейния склад да прибера пистолета си и след това няма да ме има три-четири часа.

— Ами формулярът за огнестрелните оръжия, Джеймс?

Той го взе, скъса го на тънки ивици и ги пъхна в книжката с географските карти, за да отбележи местата, които го интересуваха.

— Защо да хабим служебна хартия? Това работи в полза на врага.

Дванайсета глава

Час и половина по-късно Джеймс Бонд беше в своето „Бентли Континентал GT“ и караше на север.

Той размишляваше как бе измамил Пърси Озбърн. Смит, защото беше решил, че уликата за кръчмата в Кеймбридж не е много обещаваща. Да, вероятно те се бяха хранили там. Сметката предполагаше ядене за двама или трима души. Но датата беше отпреди повече от седмица, затова беше малко вероятно някой от персонала да си спомня човек, отговарящ на описанието на Ирландеца и придружителите му. И тъй като вече бе доказал колко е много умен, Бонд подозираше, че Ирландеца сменя местата, където се храни и пазарува, и не е редовен клиент в кръчмата.

Разбира се, уликата в Кеймбридж трябваше да бъде проверена, но не по-малко важното беше, че Бонд искаше да отклони вниманието на Озбърн-Смит. Не можеше да позволи Ирландеца или Ной да бъдат арестувани и замъкнати в „Белмарш“ като търговеца на наркотици или ислямиста, който купувал тонове изкуствен тор. Трябваше да държат в играта двамата заподозрени, за да разберат какво е естеството на Инцидент 20.

Бонд, който беше страстен покерджия, бе блъфирал. Показал беше прекален интерес към уликата за кръчмата и бе споменал, че заведението е недалеч от Уимпол Роуд. За повечето хора това не означаваше нищо. Той обаче предполагаше, че Озбърн-Смит знае, че на Уимпол Роуд се намира и тайна правителствена база, свързана с Портън Даун, научноизследователския център за биологични оръжия в Уилтшър към Министерството на отбраната. Беше го забелязал на картата. Вярно, базата се намираше на 13 километра на изток, в другия край на Кеймбридж, и съвсем не беше близо до кръчмата, но Бонд реши, че като свърже двете места, ще насърчи човека от Трето управление да се хване за идеята като морска птица, съзряла глава на риба.

Това изпращаше Бонд на очевидно безплодната задача да се бори със загадъчната бележка. Бутс — 17 март. Не по-късно.

Той смяташе, че я е разшифровал.

Повечето предположения на Фили за смисъла ѝ бяха свързани с фармацевтичната фирма „Бутс“, която имаше аптеки във всеки град на Обединеното кралство, Фили беше споменала и за ботуши и неща, случили се на седемнайсети март.

Но едно предположение към края на списъка ѝ беше заинтригувало Бонд. Тя отбеляза, че между „Бутс“ и „17“ има тире, и откри, че съществува Бутс Роуд, път, който минава през град Марч11, на два часа северно от Лондон. При положение че последните думи „Не по-късно“ загатваха за краен срок, „17“ имаше смисъл като дата, но вероятно беше 17 май, утре.

Умница — беше си помислил Бонд, докато чакаше Озбърн-Смит в кабинета си, и влезе в „Златната жица“ — обезопасена фиброоптична мрежа, която обединяваше данни от всички големи британски агенции за сигурност, за да научи каквото може за Марч и Бутс Роуд.

Открил беше някои интригуващи факти — информация за отклонения от пътя, тъй като голям брой камиони пътуваха по Бутс Роуд близо до стара военна база, и знаци, че се извършват ремонтни работи. Справката предполагаше, че ремонтът трябва да бъде завършен до полунощ на седемнайсети или ще бъдат наложени глоби. Бонд имаше предчувствие, че това може да е солидна улика, водеща към Ирландеца и Ной. И изкуството на занаята диктуваше, че ако пренебрегнеш интуицията си, ще бъдеш в опасност.

Ето защо той пътуваше за Марч, погълнат от увлекателното удоволствие да шофира.

Това, разбира се, означаваше да кара бързо.

Трябваше да си наложи известно ограничение, тъй като не се движеше по N-260 в Пиренеите или по разнебитен път в Лейк Дистрикт, а по А1, което произволно променяше идентичността си между магистрала и високоскоростен път. И все пак стрелката на спидометъра от време на време достигаше сто и шейсет километра в час, макар че Бонд често използваше плавно превключващата, реагираща за част от секундата скоростна кутия „Куикшифт“, за да изпревари някоя бавно движеща се кола, теглеща фургон с кон, или пък „Форд Мондео“. Придържаше се предимно към дясната лента, въпреки че един-два пъти навлезе в банкета. Контролираното плъзгане по отсечки с обратен наклон му доставяше удоволствие.

Полицаите не бяха проблем. Правомощията на ГМР в Обединеното кралство бяха ограничени — carte grise, а не картбланш, както сега се пошегува наум Бонд, но често се налагаше агентите на отдел „0“ да се придвижват бързо из страната. Бонд се беше обадил да не го засичат и камерите и ченгетата с радари пренебрегваха регистрационния му номер.

Той беше на мнение, че „Бентли Континентал GT купе“ е най-хубавото превозно средство в света, без, разбира се, автомобилите по поръчка.

Обичаше тази марка. Баща му пазеше стотици снимки от стари вестници на знаменитите братя Бентли и творенията им, които оставяха далеч след себе си „Бугати“ и останалите коли по трасето на Льо Ман през двайсетте и трийсетте години на миналия век. Бонд беше видял с очите си как изумителната „Бентли Спийд 8“ финишира първа на ралито през 2003 г., завърнала се в играта след седемдесет и пет години. Винаги бе искал да притежава един от тези представителни, но бързи и умни автомобили. „Ягуар тип Е“ в гаража на апартамента му беше наследство от баща му, но бентлито беше непряко завещание. Бонд купи първия си „Континентал“ преди няколко години, изчерпвайки каквото беше останало от вноските на застраховката „Живот“, получена след смъртта на родителите си. Наскоро го беше заменил с новия модел.

Той се отклони от магистралата и продължи към Марч, в сърцето на блатистата област в Източна Англия. Не знаеше много за мястото. Беше чувал, естествено, за „Марч, Марч, Марч“, студентския поход от Марч до Кеймбридж, през третия месец на годината. Там беше затворът „Уайтмур“. Туристите идваха да видят и църквата „Сейнт Уендреда“. Бонд трябваше да се довери на думите на туристическата агенция, че е зрелищна. От години не беше влизал в Божи дом, освен с цел наблюдение.

Отпред застрашително се появи британска военна база. Бонд продължи в широк кръг към задната ѝ страна, опасана със зловеща бодлива тел и предупредителни надписи срещу навлизане в територията. Видя, че базата е в процес на разрушаване. Оказа се, че това са ремонтните работи, за които беше прочел. Половин дузина сгради вече бяха съборени. Беше останала само една, висока три етажа, стара, от червени тухли. На избеляла табела пишеше: Болница.

Имаше големи камиони, булдозери, други земекопни машини и каравани, паркирани на хълм на стотина метра от сградата, вероятно временен щаб на екипа по разрушаването. До най-голямата каравана беше спряла черна кола, но наоколо не се виждаше жива душа. Бонд се запита защо, тъй като беше работен ден понеделник.

Той вкара колата в горичка, за да не се вижда. Слезе и огледа терена преплетени водопроводи, ниви с картофи и захарно цвекло и групички дървета. Надяна тактическата си екипировка, скъсана на рамото от шрапнел и напоена с мирис на опърлено, докато спасяваше уликата в Сърбия, довела го тук, и после събу обувките си „Сити“ и нахлузи ниски бойни ботуши.

Сложи нов пълнител във валтера и две торбички с боеприпаси в специален брезентов колан.

Ако се натъкнеш на препятствие, свирни ми.

Пъхна в джоба си заглушител, фенерче, комплект инструменти и сгъваемото си ножче.

След това застана неподвижно и мислено се пренесе на онова друго място, където отиваше преди всяка тактическа операция абсолютно спокоен, с фокусирани очи, оглеждайки всеки детайл клонки, които може да го издадат, като се счупят, храсти, където може да се крие дуло на снайпер, следи от доказателство за жици, сензори и камери, които може да съобщят на врага за присъствието му.

А също да се подготви бързо и ефикасно да отнеме човешки живот, ако се наложи. И това беше част от другия свят.

Беше още по-предпазлив заради множеството въпроси, които мисията повдигаше.

Нагодѝ реакцията си към целта на врага.

Но каква беше целта на Ной?

Всъщност кой беше той, по дяволите?

Бонд тръгна между дърветата и после мина напряко през ъгъла на нивата, изпъстрен с ранни стръкове захарно цвекло. Заобиколи зловонно блато и предпазливо тръгна през преплетени бодливи трънаци, отправяйки се към болницата. Приближи се до оградения с бодлива тел периметър, където предупредителни знаци уведомяваха, че работата се извършва от „Разрушаване на сгради и метални отпадъци Изток“. Бонд не беше чувал фирмата, но може би бе виждал камионите им, защото в отличителните им зелени и жълти цветове имаше нещо познато.

Той огледа буренясалото поле пред сградата. Плацът беше отзад. Не видя никого, извади ножици за тел и сряза дупка в оградата, като си мислеше колко умно е да се използва сградата за тайни срещи, свързани с Инцидент 20. Мястото скоро щеше да бъде изравнено със земята и всички веществени доказателства за използването му щяха да бъдат унищожени.

Наблизо нямаше работници, но присъствието на черната кола предполагаше, че има някого вътре. Бонд потърси задна врата или друг дискретен вход и след пет минути откри дупка в земята, дълбока три метра, причинена от срутването на подземен тунел за доставки. Той се спусна надолу и запали фенерчето. Тунелът, изглежда, водеше към мазето на болницата, която се намираше на петнайсетина метра.

Бонд тръгна и забеляза стари напукани тухлени стени и таван. Две тухли се откъртиха и с трясък паднаха на земята. Долу имаше тесни релси, ръждясали и покрити с кал на места.

На половината път в мрачния тунел върху главата му се посипаха камъчета и поток от влажна пръст. Той вдигна глава и видя, че два метра над него таванът е набразден като напукана яйчена черупка. Имаше такъв вид, сякаш ако го пернеше с ръка, щеше да се срути.

Неприятно място, където да те погребат — помисли си Бонд и после се усмихна иронично. — Но пък къде ли е приятно?

— Отлична работа — каза Северан Хидт на Ниъл Дън.

Те бяха сами в караваната на Хидт, паркирана на стотина метра от мрачната британска военна болница край град Марч. Тъй като екипът на „Геена“ беше под натиск да довърши работата до утре, Хидт и Дън бяха спрели разрушаването сутринта и се бяха погрижили работниците да стоят настрана. Повечето служители на Хидт не знаеха за „Геена“ и той трябваше много да внимава, когато двете операции се застъпваха.

— Доволен съм — монотонно отговори Дън с тона, с който реагираше на почти всичко похвали, критики или безпристрастни забележки.

Екипът беше заминал с устройството преди половин час, след като го сглоби с материалите, които Дън донесе. Щеше да бъде скрито в тайна квартира наблизо до петък.

Хидт беше обиколил последната сграда, която трябваше да бъде съборена болницата, построена преди повече от осемдесет години.

Разрушаването на стари сгради носеше на „Зелена инициатива“ огромни суми пари. Фирмата печелеше от хора, плащащи ѝ да разруши постройки, които вече не искат, и да извади от развалините неща, които други хора искаха — дървени и стоманени греди, жици, алуминиеви и медни тръби чудесна мед, мечтата на вехтошаря. Интересът на Хидт към разрушаването обаче не беше само финансов. Той изследваше старите сгради, изпаднал в напрегнат екстаз, както ловец се втренчва в нищо неподозиращо животно миг преди да произведе фаталния изстрел.

Хидт мислеше и за бившите обитатели умрелите и умиращите, които бавно линееха.

Той беше направил десетки снимки на Старата дама Смърт, докато се разхождаше из порутените коридори и мухлясалите стаи особено в моргата и залите за аутопсия и събираше изображения на разруха и упадък. Архивите му съдържаха фотографии на стари сгради и трупове. Имаше много, някои доста артистични, от места като Нортъмбърланд Терас, Палмърс Грийн и Северното околовръстно шосе, вече несъществуващия завод за олио „Пюра“ на Боу Крийк в Канинг Таун и Готическият кралски арсенал и Кралската лаборатория в Улуич. Снимките му на историческия кей на Ловел в Гринич, свидетелство за резултатите от агресивна занемареност, никога не пропускаха да го трогнат.

Ниъл Дън даваше инструкции по мобилния си телефон на шофьора на камиона, който преди малко беше тръгнал, как най-добре да скрие устройството. Указанията бяха точни и подробни, в съответствие с характера му и естеството на страховитото оръжие.

Въпреки че ирландецът го караше да се чувства неспокоен, Хидт беше благодарен, че пътищата им се бяха пресекли. Нямаше да напредне толкова бързо и благополучно без него. Хидт го наричаше „човека, който мисли за всичко“ и наистина беше така. Ето защо Северан Хидт с удоволствие се примиряваше с тайнственото мълчание, студените погледи и тромавата конструкция на железния робот, какъвто представляваше Ниъл Дън. Двамата си сътрудничеха успешно, въпреки че партньорството им беше иронично — инженер, чиято функция е да строи, и вехтошар, чиято страст е разрушението.

Какви любопитни създания са човешките същества! Предсказуеми само в смъртта. И верни също само тогава — разсъждаваше Хидт, но сетне прогони мисълта.

На вратата се почука точно когато Дън затвори телефона. На прага стоеше Ерик Янсен, охранителят в „Зелена инициатива“, който ги беше закарал до град Марч. Лицето му беше обезпокоено.

— Господин Хидт, господин Дън, някой влиза в сградата.

— Какво? — излая Хидт.

— Минал е през тунела.

Дън избълва като картечница няколко въпроса. Сам ли е натрапникът? Янсен засякъл ли е някакви комуникации? Наблизо ли е колата му? Има ли необичайно движение в района? Въоръжен ли е човекът?

Отговорите предположиха, че неканеният гост действа сам и не е от Скотланд Ярд или силите за сигурност.

— Засне ли го? Огледа ли го добре? — попита Дън.

— Не, сър.

Хидт щракна с дъгите нокти на пръстите си.

— Мъжът със сърбите от снощи? — обърна се той към Дън. — Детективът?

— Не е невъзможно, но не ми е ясно как би могъл да ни проследи дотук.

Дън се втренчи през мръсния прозорец на караваната, сякаш не виждаше сградата. Хидт знаеше, че ирландецът чертае план наум. Или вероятно преразглежда план, вече подготвен, в случай на подобно непредвидено нещо. Дън дълго стоя неподвижно. Накрая извади пистолета си, направи знак на Янсен да го последва и излезе от караваната.

Тринайсета глава

Миризмите на мухъл, гнилост, химикали, масло и петрол бяха непоносими. Бонд се помъчи да не кашля и примигна, за да прогони сълзите. Очите му пареха. И пушек ли съзираше?

Мазето на болницата нямаше прозорци. Само слаба светлина се процеждаше от входа на тунела. Той запали фенерчето си. Намираше се до железопътен обръщател, предназначен да завърта малки локомотиви, след като докарат припаси или пациенти.

Стиснал в ръка валтера, Бонд претърси района и се ослуша за гласове, стъпки, или изщракване на оръжие, което зарежда патрони или освобождава предпазител, но мястото беше пусто.

Беше влязъл в тунела от южния край. Докато се придвижваше на север и се отдалечаваше от железопътния обръщател, стигна до табелка, която го разсмя. Морга.

Състоеше се от три големи стаи без прозорци, очевидно обитавани наскоро. Подът беше чист и навсякъде бяха наредени нови евтини работни маси. Източникът на пушека беше в едната стая. Бонд видя електрически кабели, прикрепени с тиксо към стената и пода. Предположи, че те осигуряват захранване за лампите и работата, която се извършваше там. Вероятно пушекът се дължеше на късо съединение.

Бонд излезе от моргата и се озова в голямо отворено пространство с двойни врати вдясно, на изток, водещи към плаца. Забеляза, че през пролука между секциите прониква светлина — възможен път за бягство — и запомни мястото и колоните, които можеше да му осигурят прикритие, в случай че се наложеше да се измъкне под обстрел.

На пода бяха занитени стари стоманени маси, боядисани в черно и кафяво, всяка с отделно оттичане. Разбира се, за аутопсии.

Бонд продължи към северния край на сградата, където имаше няколко малки стаи с прозорци с решетки. Табелката обясняваше защо: „Психиатрично отделение“.

Той опита вратите, водещи към партера, откри, че са заключени, и се върна в трите стаи до железопътния обръщател. Методичното претърсване най-после разкри източника на пушека. В ъгъла на едната стая имаше импровизирано огнище. Бонд съзря големи горящи листове, на които беше написано нещо. Опита се да вземе единия, но хартията се разпадна на пепел между пръстите му.

Внимавай — предупреди се той и се приближи до едната от жиците, минаваща нагоре по стената. Откъсна няколко парчета сребристо тиксо и ги наряза с ножа си на ивици с дължина двайсет сантиметра. След това внимателно ги притисна до сиво-черните листчета, пъхна ги в джоба си и продължи да търси. Във втората стая нещо сребристо привлече погледа му. Бонд забърза към ъгъла и откри малки метални стружки на пода. Прибра ги с друга ивица тиксо и също я пусна в джоба си.

И в следващия миг се вцепени. Сградата започна да вибрира. След миг клатенето се усили значително. Недалеч се чу бръмчене на дизелов двигател. Това обясняваше защо обектът за разрушаване беше изоставен. Работниците сигурно бяха отишли да обядват и сега се бяха върнали. Бонд не можеше да стигне до партера или по-високите етажи, без да излезе навън. Време беше да се махне оттам.

Той се върна при железопътния обръщател, за да мине обратно през тунела.

И няколко децибела спасиха черепа му от разбиване.

Не видя нападателя, нито чу дишането му или пък свистене, когато той замахна към него, но долови леко заглушаване на бръмченето на дизела, сякаш дрехите на човека погълнаха звука.

Инстинктивно отскочи назад и се размина на сантиметри с металната тръба.

Той я хвана здраво с лявата си ръка и нападателят се спъна и загуби равновесие, твърде изненадан, за да пусне оръжието си. Младият русокос мъж носеше евтин черен костюм и бяла риза, униформата на охранител. Нямаше вратовръзка. Вероятно я беше махнал в очакване на атаката. Очите му бяха широко отворени от изумление. Той отново залитна и едва не падна, но бързо възвърна равновесие и непохватно се хвърли срещу Бонд. Двамата се строполиха на мръсния под. Бонд забеляза, че човекът не е Ирландеца.

Той скочи, стисна ръце в юмруци и пристъпи напред, но това беше лъжливо движение. Искаше да накара мускулестия мъж да отстъпи назад, за да избегне удара. Охранителят го направи и му даде възможност да извади оръжието си. Бонд обаче не стреля. Човекът му трябваше.

Изправен пред пистолета четирийсети калибър на Бонд, младият мъж се смрази, въпреки че ръката му се плъзна в сакото.

— Откажи се — студено каза Бонд. — Легни и разпери ръце.

Мъжът остана неподвижен. Потеше се от нерви и ръката му трепереше над ръкохватката на пистолета. Бонд забеляза, че е „Глок“. Телефонът на охранителя започна да бръмчи. Той погледна към джоба на сакото си.

— Легни! Веднага!

Ако се наложеше да стреля, Бонд щеше да се опита само да рани мъжа, но можеше и да го убие.

Телефонът престана да звъни.

— Сега — спусна ръка Бонд и се съсредоточи върху дясната китка на нападателя, близо до лакътя.

Русокосият, изглежда, щеше да се подчини. Раменете му се отпуснаха и на призрачната светлина очите му се разшириха от страх и несигурност.

В същия миг към мястото се приближи булдозер и от тавана се посипаха тухли и пръст. Голям камък удари Бонд. Той трепна и отстъпи назад, като мигаше, за да премахне прахоляка от очите си. Ако беше по-голям професионалист или по-малко паникьосан, нападателят щеше да извади оръжието си и да стреля, но той не го направи, а се обърна и хукна към тунела.

Бонд зае предпочитаната от него поза за фехтовка левият крак, изнесен напред, а десният перпендикулярно отзад. Хвана пистолета с двете си ръце и произведе оглушителен изстрел, който улучи мъжа в прасеца. Човекът изкрещя и тупна тежко на земята на десетина метра от входа на тунела.

Бонд се завтече след него. Трусовете и бръмченето се засилиха и от стените паднаха още тухли, а от тавана се посипаха водопади от мазилка и прахоляк. Бетонна топка се приземи върху раненото рамо на Бонд, който изръмжа от болка, но продължи да върви в тунела. Нападателят беше на земята и пълзеше към пролуката, откъдето проникваше слънчева светлина.

Булдозерът беше над главата на Бонд. Бягай, по дяволите — помисли си той. Те вероятно се готвеха да разрушат цялото проклето място. Докато се приближаваше към ранения мъж, бръмченето на дизеловия двигател се усили. Към пода полетяха още тухли.

Неприятно място, където да те погребат жив…

До охранителя оставаха само десетина метра. Бонд трябваше да му сложи турникет, да го изкара от тунела и да го разпита.

Но със зашеметяващ трясък меката светлина на пролетния ден в края на тунела помръкна и бе заменена от две пламтящи бели очи, които блеснаха в прахоляка. Спряха се и после, сякаш принадлежаха на лъв, съзрял плячка, леко се отместиха и се насочиха право към Бонд. Булдозерът ожесточено изрева и безмилостно заора напред, тласкайки кал и камъни пред себе си.

Бонд извади пистолета си, но нямаше мишена. Греблото на машината беше вдигнато високо и предпазваше кабината на шофьора. Булдозерът неумолимо пълзеше напред и блъскаше пръст, тухли и други отломки.

— Не! — извика раненият охранител, докато машината се движеше към него. Шофьорът не го виждаше или не му пукаше, че човекът може да умре.

Охранителят изкрещя и изчезна под лавината от камъни. Миг по-късно тракащите вериги се превъртяха над мястото, където той беше заровен.

Фаровете скоро угаснаха, задръстени от отломките, и настъпи непрогледен мрак. Бонд щракна фенерчето си и побягна към железопътния обръщател. Спъна се на входа и падна. Пръст и тухли го затрупаха до глезените и след това до прасците.

След миг затънаха коленете му.

Булдозерът зад него продължаваше да оре напред и да изблъсква калните развалини по-навътре в стаята. Скоро Бонд беше засипан до кръста. Още трийсетина секунди и щеше да бъде покрито лицето му.

Тежестта на планината от отломки обаче се оказа твърде голяма за булдозера или пък той се беше ударил в основите на сградата. Приливът престана да се движи напред. Преди шофьорът да успее да маневрира за по-добра опорна точка, Бонд се изрови и се измъкна от помещението. Очите му пареха, белите му дробове агонизираха. Плюейки прах и песъчинки, той запали фенерчето и освети тунела. Беше затрупан.

Забърза обратно през трите стаи без прозорци, откъдето беше взел овъглените късчета хартия и металните стружки, и спря до вратата, водеща към залата за аутопсии. Бяха ли затворили изхода, за да го вкарат в капан? Той завинти заглушите ля на валтера си.

Пое си дълбоко въздух няколко пъти, бързо бутна вратата и приклекна в отбранителна позиция за стрелба. Държеше фенерчето в лявата си ръка, сложена върху дясната, която стискаше пистолета.

Пред него зейна огромният празен коридор. Двойните врати, през които беше видял, че прониква светлина, бяха затрупани. Булдозерът беше изсипал тонове пръст върху тях.

В капан…

Бонд хукна към по-малките стаи в северната част на мазето, психиатричното отделение. Най-голямата по всяка вероятност имаше врата, която обаче беше здраво залостена. Бонд застана под остър ъгъл, насочи валтера и изстреля четири куршума в металната ключалка и после още четири в пантите.

Това нямаше ефект. Оловото не можеше да се пребори със стоманата. Бонд презареди и пъхна празния пълнител в левия си джоб, където винаги държеше изразходваните пълнители.

Той оглеждаше прозорците с решетки, когато силен глас го накара да подскочи:

— Внимание! Opgelet! Groiba! Nebezpeky!

Бонд се завъртя и потърси мишена, но гласът се разнасяше от високоговорител на стената.

— Внимание! Opgelet! Groiba! Nebezpeky! Това е триминутно предупреждение!

Последното изречение на записа се повтори на холандски, полски и украински.

Предупреждение?

— Евакуирайте се незабавно! Опасност! Поставени са експлозиви!

Бонд обходи стаята с лъча на фенерчето.

Жиците! Те не захранваха с електричество сградата, а бяха прикрепени към експлозиви. Бонд не ги беше видял, защото бяха залепени с тиксо за стоманени напречни греди високо на тавана. Цялата сграда беше заредена с експлозиви за разрушаване.

Три минути…

Фенерчето освети десетина пакета взрив, достатъчно, за да превърнат в прах каменните стени около Бонд и самия него. И всички изходи бяха запечатани. Сърдечният му ритъм се ускори и на челото му изби пот. Той прибра фенерчето и пистолета и хвана желязната решетка на прозореца. Дръпна я, но тя не помръдна.

Бонд се огледа на мъглявата светлина, процеждаща се през стъклото, и се покатери на близката подпорна греда. Изтръгна единия пакет с експлозиви и скочи на пода. Взривовете бяха RDX композит, съдейки по миризмата.

С ножа си отряза голямо парче и го пъхна между валчестата дръжка и ключалката на вратата. Това щеше да бъде достатъчно да взриви ключалката, без да го убие.

Той се отдалечи на шест-седем метра, прицели се и стреля. Улучи експлозива, но както се беше опасявал, не се случи нищо, освен че жълтеникаво-сивият смъртоносен експлозив неатрактивно падна на земята. Композитът експлодираше само с детонатор, а не от физическо въздействие, макар и на куршум, летящ с шестстотин и десет метра в секунда. Бонд се беше надявал, че веществото може да се окаже изключение.

В стаята отекна двуминутно предупреждение.

Бонд погледна нагоре, към детонатора, от който беше откъснал експлозива. Единственият начин да го задейства беше с електричество.

Електричество…

Високоговорителите? Не, волтажът беше твърде нисък, за да възпламени капсул-детонатора. Както и батерията на фенерчето.

Гласът отново прогърмя и отправи едноминутно предупреждение.

Бонд избърса потта от дланите си, извади пистолета, дръпна плъзгача и изхвърли един патрон. С ножа си изстърга оловния куршум и го хвърли настрана, а след това пъхна в експлозива пълната с барут гилза и я залепи за вратата.

Дръпна се назад, прицели се внимателно в мъничкия диск на гилзата и стреля. Куршумът улучи капсулата, която възпламени барута и после експлозива. Ключалката се взриви с мощна въздушна струя и вратата се разби.

Ударната вълна събори Бонд на пода сред дъжд от трески и пушек. Няколко минути той лежа зашеметен, след това се изправи и залитайки, се приближи до дупката във вратата. Пролуката беше широка само двайсет сантиметра. Сграбчи дръжката и я дръпна с всичка сила.

— Внимание! Opgelet! Groiba! Nebezpeky!

Четиринайсета глава

Северан Хидт и Ниъл Дън стояха един до друг в караваната и с напрегнато очакване наблюдаваха старата британска военна болница. Хидт си помисли, че всички, дори хладнокръвният Дън, обичат да гледат как контролирана експлозия събаря сграда.

Тъй като Ерик Янсен не бе отговорил на обаждането по телефона и Дън беше чул изстрел отвътре, Ирландеца каза на Хидт, че охранителят сигурно е мъртъв. Той беше запечатал изходите на болницата, а после бе побягнал като тромаво животно обратно към караваната и беше съобщил на Хидт, че ще детонира експлозивите в сградата. Това трябваше да стане утре, но нямаше причина събарянето да не бъде ускорено.

Дън беше активирал компютъризираната система и натиснал двата червени бутона едновременно, за да даде начало на процеса. Застрахователната отговорност изискваше в сградата да бъде оповестено сто и осемдесет секундно предупреждение, записано на езици, които се говорят от деветдесет процента от работниците. Би отнело повече време да се отмени предпазната мярка, но ако не беше заровен в тунела, натрапникът сигурно бе затрупан в моргата. Ако някой дойдеше да разпитва за изчезнал човек, Хидт щеше да отговори: „Разбира се, ще проверим… Какво? Боже мой, нямахме представа! Направихме всичко, каквото трябваше. Поставихме табели на оградата. И как така не е чул записаното предупреждение? Съжалявам, но не сме виновни“.

— Петнайсет секунди — отбеляза Дън.

Настъпи мълчание. Хидт започна да брои беззвучно, мърдайки устни.

Таймерът на стената стигна до нула и компютърът изпрати предварително настроения сигнал до детонаторите.

Отначало те не видяха пламъка на експлозията. Първите взривове бяха вътрешни и слаби, за да съборят носещите греди. Но няколко секунди по-късно блеснаха светлинни експлозии като от папарашки фотоапарати, последвани от звука на коледни бомбички и сетне по-плътни гърмежи. Болницата се разтресе и после, сякаш коленичила, за да предложи врата си на секирата на палач, бавно се наклони и рухна. Към небето бързо се вдигнаха облаци прах и пушек.

— Хората сигурно са чули. Трябва да тръгваме — каза Дън след няколко минути.

Хидт обаче беше хипнотизиран от купчините отломки, съвсем различни от елегантната, макар и порутена сграда допреди малко. Нещото се беше превърнало в нищо.

— Северан — настоя Дън.

Хидт установи, че е възбуден. Замисли се за Джесика Барнс, белите ѝ коси и бялата сбръчкана кожа. Тя не знаеше за „Геена“, затова той не я беше довел там днес, но съжаляваше, че не е с него. Е, щеше да я помоли да се срещнат в кабинета му и после да я закара у дома.

Стомахът му приятно потрепна — усещане, свръхзаредено от спомена за трупа, който беше намерил в „Зелена инициатива“ сутринта, и онова, което предстоеше да се случи утре.

Сто мъртви…

— Да, да.

Северан Хидт взе куфарчето си и излезе навън, но не се качи веднага в аудито. Обърна се и още веднъж се вгледа в прахоляка и пушека, които се разнасяха над разрушената сграда. Взривяването беше извършено. Той си напомни да благодари на екипа. Поставянето на експлозиви беше изкуство. Номерът не беше да взривиш цялата сграда, а да премахнеш онова, което я държи изправена, и да оставиш гравитацията да свърши останалата работа.

Петнайсета глава

Пъстри сенки преминаваха по редиците със захарно цвекло на нивата в ранния следобед.

Джеймс Бонд лежеше по гръб с разперени ръце и крака като дете, което прави фигури в снега и не иска да се прибира вкъщи. Заобиколен от ниски зелени листа, той се намираше на трийсетина метра от старата военна болница, която едва не го беше затрупала. Беше оглушал надяваше се временно — от ударните вълни на пластичния експлозив. Стискал беше очите си затворени заради ярката светлина и летящите отломки, но трябваше да използва двете си ръце, за да успее да избяга, като изкърти вратата на психиатричното отделение, докато главните взривове се детонираха и сградата се срутваше зад него.

Той се надигна и се огледа за признаци на заплаха. Захарното цвекло през май осигуряваше оскъдно прикритие.

Не забеляза нищо. Организаторите на плана — Ирландеца, Ной или някой съучастник — не го търсеха. Вероятно бяха убедени, че е загинал в срутването.

Поемайки си дълбоко дъх, за да изчисти белите си дробове от праха и киселинния химичен пушек, Бонд стана и залитайки, тръгна.

Върна се при колата и се отпусна на предната седалка, като остави вратата отворена. Извади шише вода и пийна малко, а после се наведе навън и наплиска очите си.

Включи огромния двигател, успокои се, като чу бълбукането на ауспуха, и подкара по друг маршрут. Излезе от Марч и се отправи на изток, за да избегне срещата с някого, свързан с обекта за разрушаване. Скоро пътуваше по А1, връщайки се в Лондон. Смяташе да разкодира загадъчните съобщения за Инцидент 20 в почернелите листчета, които беше намерил.

В четири следобед Бонд спря на паркинга пред сградата на ГМР.

Замисли се дали да не си вземе душ, но реши, че няма време. Изми ръцете и лицето си, залепи пластир на малката рана, причинена от падаща тухла, забърза към Фили и ѝ даде ивиците тиксо.

— Можеш ли да ги дадеш за анализ?

— За бога, Джеймс, какво се е случило? — разтревожено попита тя.

Тактическите панталони и якето бяха поели по-голямата част от вълнуващото му преживяване, но няколко нови охлузвания вече се показваха във великолепно виолетово.

— Лек сблъсък с булдозер и С-4 или „Семтекс“. Нищо ми няма. Намери всичко, което можеш, за „Разрушаване на сгради и метални отпадъци — Изток“. И искам да знам кой е собственикът на военната база край Марч. Министерството на отбраната? Или вече са я продали?

— Залавям се веднага.

Бонд отиде в кабинета си и седна. В същия миг позвъни Мери Гуднайт.

— Джеймс, онзи човек е на втора линия.

От тона ѝ ясно се разбра кой се обажда.

Бонд натисна бутона.

— Пърси?

— Здравей, Джеймс — рече мазният глас. — Връщам се от Кеймбридж. Реших, че ти и аз трябва да си побъбрим и да видим дали сме намерили някакви парчета от ребуса.

— Как мина екскурзията ти?

— Отидох там и поогледах. Оказа се, че Портън Даун имат малка база наблизо. Съвсем случайно попаднах на нея.

Това развесели Бонд.

— Интересно. А има ли връзка между опасните материали и Ной или Инцидент 20?

— Не мога да кажа. Камерите за наблюдение и дневникът за посетители не показаха нищо, което да се набие на очи, но накарах помощника ми да работи по въпроса.

— А кръчмата?

— Кърито беше хубаво. Сервитьорката не си спомняше кой е поръчал пай или сандвич толкова отдавна, но едва ли можем да очакваме това от нея, нали? Ами ти? Разшифрова ли загадъчната бележка за аптеката и двата дни след Мартенските иди?

Бонд беше подготвен за въпроса.

— Опитах нещо малко вероятно. Отидох в Марч по Бутс Роуд и попаднах на стара военна база.

Настъпи мълчание, а после човекът от Трето управление се засмя, въпреки че звукът беше лишен от радост.

— Изтълкувал си погрешно уликата, за която бъбрихме. И беше ли прословутото число седемнайсет утрешната дата?

Като оставим другото настрана, Озбърн-Смит беше проницателен.

— Възможно е. Когато отидох там, разрушаваха сгради уклончиво добави Бонд. — Боя се, че мястото повдигна още въпроси. Лаборантите преглеждат някои открития. Дребни неща. Ще ти изпратя докладите им.

— Благодаря. Проучвам всички ислямски неща тук, афганистанска връзка, пикове в СИГНИТ, обичайното.

Ще бъда зает известно време.

Хубаво. — Бонд не можеше да измисли по-добър подход към заместник старшия директор на „Полеви операции“ господин Пърси Озбърн-Смит.

Да му създава работа.

Те затвориха и Бонд се обади на Бил Танър да го информира за случилото се в Марч. Решиха да не предприемат нищо засега за тялото на мъжа, който го беше нападнал. Предпочитаха да запазят непокътнато прикритието на Бонд, вместо да научат нещо от трупа.

Мери Гуднайт надникна през вратата.

— Фили се обади, докато ти говореше по телефона. Открила е няколко неща. Казах ѝ да дойде. Личната му асистентка се мръщеше. Погледът ѝ се насочи съм единия от замъглените прозорци на кабинета на Бонд. Жалко, нали? За Фили.

— За какво говориш?

— Мислех, че си чул. Тим е скъсал с нея. Зарязал я преди няколко дни. Дори запазили църква и женският ѝ купон бил планиран. Уикенд за момичета в Испания. И аз щях да ходя.

Доколко съм наблюдателен? — запита се Бонд. Това липсваше от бюрото на Фили на третия етаж. Снимката на годеника ѝ. Вероятно и годежният пръстен беше „изчезнал по време на акция“.

— Какво се е случило?

— Предполагам, че никога не е само едно. Напоследък те не се разбираха много добре и той ѝ вдигаше скандали, че кара бързо и работи денонощно, Фили не отиде на голяма семейна среща в дома на родителите му. И после, като гръм от ясно небе, Тим получи възможност да го изпратят в Сингапур или Малайзия и прие. Двамата май не са били заедно от три години.

— Съжалявам.

Обсъждането на драмата свърши с пристигането на обсъжданата личност.

Фили не забеляза смълчаната атмосфера, мина усмихната покрай Гуднайт, влезе в кабинета на Бонд и безгрижно седна на стола. Сърцевидното ѝ лице сякаш се беше стеснило и лешниковите ѝ очи блестяха напрегнато като на ловец, попаднал на сигурна следа. Това я правеше още по-красива. Женски купон в Испания? Господи, Бонд не можеше да си го представи, нито виждаше Фили да мъкне към дома си две пазарски чанти, за да сготви обилна вечеря за мъж на име Тим и децата им Матилда и Арчи.

Престани! — упрекна се той и се съсредоточи върху онова, което говореше тя:

— Нашите хора разчетоха едното овъглено листче. Думите са „планът «Геена»“, а отдолу пише: „петък, 20 май“.

— „Геена“? Познато ми е, но не мога да се сетя откъде.

— Споменава се в Библията. Ще открия повече. Пуснах „План «Геена»“ в базите данни на агенциите за сигурност и криминални престъпления, но резултатът беше отрицателен.

— Какво има на другото късче хартия?

— То е още по-лошо увредено. Лаборантите разчетоха думите „срок“ и „пет милиона лири“, но останалото не беше по силите им. Изпратих го на „Особени престъпления“ в Скотланд Ярд със заповед „само за нашите очи“. Ще ми се обадят довечера.

— „Срок“… Предполагам, че е срок на договора. Възнаграждение или предплата от пет милиона лири за атака или нещо друго. Това говори, че Ной го прави за пари, а не заради политика или идеология.

Фили кимна.

— А сега за сръбската свръзка. Унгарската ми маневра не проработи. Хората в Белград са ти много сърдити, Джеймс. Но твоят отдел „Ай“ ме свърза — като представител на ЕС — с шефа на Дирекцията за разследвания на безопасността на транспорта.

— Какво е това, по дяволите?

— Измислих си го. Говоря с доста добър швейцарскофренски акцент, ако мога сама да се похваля. Сърбите мрат да направят всичко, което могат, за да бъде доволен Европейският съюз, и затова сега ще се изтрепят да ми дават информация за опасните материали във влака и още подробности за Карич.

Фили наистина беше златна.

А „Разрушаване на сгради и метални отпадъци — Изток“ имат база в Слоу. Те са дребни риби в проекта за разрушаване на британската военна база в Марч.

Открито акционерно дружество ли са?

Частно. Притежава ги холдинг, също частен — „Зелена инициатива“. Голям е и работи в шест държави. Един човек държи всичките акции. Северан Хидт12.

— Това ли е истинското му име?

Тя се засмя.

— Отначало и аз се зачудих къде им е бил умът на родителите му, но той е променил името си официално, когато станал на двайсет и няколко.

— Как е рожденото му име?

— Маартен Холт.

— Холт13 на Хидт. Не виждам голяма разлика. Но Маартен на Северан? Защо?

Фили повдигна рамене.

— „Зелена инициатива“ е огромна фирма за събиране и рециклиране на отпадъци. Ти си видял камионите им, но вероятно не си се замислил за тях. Не можах да открия много, защото те не се появяват публично и Хидт стои настрана от медиите. Статия в „Таймс“ го нарича най-богатия вехтошар в света. В „Гардиан“ са написали статия за него преди няколко години, доста ласкателна, но Хидт им е дал само няколко общи приказки и това е всичко. Открих, че е роден в Холандия, известно време е имал двойно гражданство, а сега е само британец.

Езикът на тялото на Фили и ловджийският блясък в очите ѝ загатваха, че все още не е разкрила всичко.

— И? — попита Бонд.

Тя се усмихна.

— Намерих информация в интернет за времето, когато Хидт е бил студент в университета на Бристъл, където, между другото, се е представил много добре. — Обясни, че Хидт е бил активен в университетския клуб по ветроходство и е бил капитан на лодка в състезания. — Той не само се е състезавал, но и е правил лодки. И това му е спечелило прякор.

— Какъв е той? — попита Бонд, макар да имаше чувството, че вече го знае.

— Ной.

Шестнайсета глава

Часът беше пет и половина. Тъй като Фили щеше да получи разузнавателните данни, които чакаше, едва след няколко часа, Бонд предложи да се срещнат за вечеря.

Тя се съгласи и се върна на работното си място, а той написа кодиран имейл до М. с копие до Бил Танър, в който обясни, че Ной е Северан Хидт, и включи резюме на биографията му и какво се е случило в Марч. Добави, че Хидт има връзка с атаката, свързана с Инцидент 20, чрез „плана «Геена»“ и че предстоят още детайли.

Отговорът беше кратък:

Моята carte grise, помисли си Бонд.

Той излезе от кабинета си, качи се с асансьора на втория етаж и влезе в голяма стая, пълна с повече компютри от магазин за електроника. Няколко мъже и жени работеха пред мониторите или на работни станции, каквито можеше да се видят в университетска химична лаборатория. Бонд се приближи до малък кабинет с остъклени стени в отсрещния край и почука на прозореца.

Сану Хирани, шефът на отдел „Кю“ в ГМР, беше слаб мъж на четирийсет и няколко години. Кожата му беше жълтеникава, а буйната му черна коса ограждаше лице, достатъчно хубаво, за да получава роли в Боливуд14. Той беше блестящ играч на крикет, известен с бързия си боулинг15, и бе завършил химия, електроинженерство и компютърни науки в най-елитните университети в Обединеното кралство и Америка (където успя във всичко, освен да запознае с любимия си спорт янките, които нито схващаха тънкостите на играта, нито издържаха на продължителността на мача).

Отдел „Кю“ беше технически, поддържащ анклав в ГМР и Хирани контролираше всичко свързано с джунджуриите, които винаги се бяха използвали в занаята, факирите в отдели като „Кю“ и „Наука и технологии“ в ЦРУ прекарваха времето си да измислят нов хардуер и софтуер — миниатюрни камери и фотоапарати, невероятни оръжия, маскировки, комуникационни устройства и уреди за наблюдение. Такова беше и най-новото изобретение на Хирани — свръхчувствителен всеобхватен микрофон, монтиран в мъртва муха. („Бръмбар в бръмбара“ — иронично изкоментира Бонд пред създателя му, който отвърна, че той е осемнайсетият човек, който се шегува по този начин, и добави, че от гледна точка на биологията мухата не е бръмбар.)

Тъй като причината за съществуването на ГМР беше оперативна, голяма част от работата на Хирани се състоеше в грижи да осигурява с достатъчно монокли, бинокли, камуфлаж, комуникационни устройства, специални оръжия и уреди за наблюдение. В това отношение той беше като библиотекар, който проверява дали книгите са описани правилно и върнати ли са навреме.

Специфичната му гениалност обаче беше в това да изобретява и импровизира и да измисля устройства като айкюфона. Освен всичко останало ГМР държеше патента на десетки негови изобретения. Когато беше на мисия и се озовеше в трудно положение, Бонд или някой друг агент от отдел „0“ се обаждаше на Хирани по всяко време на денонощието и той намираше решение. Хирани или хората му измайсторяваха нещо в кабинета и го изпращаха по експресната дипломатическа поща за един ден. Често времето беше от критично значение и Хирани включваше някой от множеството умни новатори и тарикати по света да изработят, открият или модифицират устройството на място.

— Джеймс. — Двамата се ръкуваха. — Чух, че са ти възложили Инцидент 20.

— Така изглежда.

Бонд седна и забеляза книга на бюрото на Хирани. „Тайната война на Чарлс Фрейзър-Смит“, една от любимите му за историята на техническите средства в шпионажа.

— Сериозно ли е?

— Много — лаконично отговори Бонд. На два пъти едва не го бяха убили, докато изпълняваше мисията, при това за период само от четирийсет и осем часа.

Хирани се настани под снимки на първите компютри „Ай Би Ем“ и на индийски играчи на крикет и попита:

— Какво ти трябва?

Бонд заговори тихо, за да не го чуе колегата наблизо, млада жена, която захласнато гледаше екрана на компютъра си.

— Имаш ли комплекти за наблюдение, които може да се монтират на място? Не мога да се добера до компютъра или телефона на обекта, но вероятно ще успея да поставя нещо в кабинета, колата или дома му. Да бъде за еднократна употреба. Сигурно няма да мога да го прибера после.

— Аха… — помръкнаха светлите очи на Хирани.

— Проблем ли има, Сану?

— Трябва да ти кажа, че преди десетина минути ми се обадиха от горе, Джеймс.

— Бил Танър?

— Не, още по-отгоре.

М. По дяволите — изруга наум Бонд. Виждаше накъде отиват нещата.

— Той каза, че ако някой от отдел „0“ иска комплект за наблюдение, веднага да му се обадя — продължи Хирани. — Странно съвпадение.

— Да, странно — намусено се съгласи Бонд.

— Е, да му кажа ли, че някой от отдел „0“ иска комплект за наблюдение? — подсмихна се Хирани.

— Вероятно ще можеш да изчакаш малко.

— Имам няколко чудесни пакета, от които може да си избереш. — Хирани говореше като търговец на коли. — Микрофон, който се захранва по индукция. Трябва само да го сложиш близо до електрически кабел. Не е необходима батерия. Долавя гласове от петнайсет метра разстояние и силата на звука се регулира автоматично, за да няма изкривяване. А, постигнахме голям успех и с още нещо монета от две лири, възпоменателна, от 1994 г. за тристагодишнината на Английската банка. Относително рядка е и мишената обикновено я запазва за късмет, но не е чак толкова рядка, че да иска да я продаде. Батерията издържа четири месеца.

Бонд въздъхна. Уникалните устройства изглеждаха съвършени. Той благодари на Хирани и добави, че ще се обади. Върна се в кабинета си, където завари Мери Гуднайт на бюрото ѝ. Не видя причина тя да остане там.

— Отивай си у дома. Лека нощ, Гуднайт.

Тя погледна най-новите му наранявания и се въздържа от възможността да се погрижи майчински за него. От опит знаеше, че той ще ѝ откаже.

— Вземи мерки за раните си, Джеймс — каза само и взе чантата и палтото си.

Бонд се облегна назад на стола и изведнъж усети смрадта на пот и прах от тухли под ноктите си. Искаше му се да се прибере вкъщи и да се изкъпе. Да изпие първата си чашка за деня. Най-напред обаче трябваше да свърши нещо.

Той се обърна към екрана на компютъра си и влезе в общата информационна база данни на „Голдън Уайър“, откъдето научи къде се намират служебният офис и домът на Северан Хидт. Учудващото беше, че човекът живееше в беден район на Източен Лондон, известен като Канинг Таун. Главните владения на „Зелена инициатива“ бяха на брега на Темза, близо до Рейнхам, в съседство с Уайлдспейс Консървейшън Парк.

Бонд разгледа сателитните карти на дома на Хидт и на „Зелена инициатива“. Беше изключително важно да наблюдава този човек, но нямаше начин да го направи без подкрепата на Озбърн-Смит и шпионските екипи на отдел „А“ от МИ5, а веднага щом научеше за Хидт, агентът на Трето управление щеше да задържи него и Ирландеца. Бонд отново се замисли за риска. Реални ли бяха опасенията му, че ако двамата бъдат прибрани „на топло“, съзаклятниците им ще ускорят кръвопролитието или ще се изпарят и ще нанесат удар следващия месец или година?

Джеймс Бонд беше научил, че злото е търпеливо.

Да го наблюдава или не?

Той прецени плюсовете и минусите и след още миг колебание с нежелание вдигна телефона.

Седемнайсета глава

В шест и половина Бонд вкара бентлито в гаража си и спря до спортния зелен ягуар. Качи се по стълбите на първия етаж, отключи вратата, дезактивира алармата и се увери чрез отделна охранителна функция — високоскоростно видео, че в дома му е била само прислужницата Мей. (Тъй като се чувстваше малко неудобно, когато тя започна да работи за него, той ѝ каза, че камерата е изискване на работодателя му от правителството и апартаментът трябва да бъде наблюдаван, когато го няма, дори ако тя работи там. „Като се има предвид какво сигурно правите за страната и че сте патриот, няма проблем, сър“ отвърна лоялната жена, използвайки обръщението в знак на уважение, запазено само за него.)

Бонд провери съобщенията на домашния си телефон. Имаше само едно — от приятел, Фуад Хараз, грамаден лукав йорданец. Живееше в Мейфеър и се занимаваше с всевъзможен бизнес, свързан предимно с превозни средства коли, самолети и най-изумителните яхти, които Бонд беше виждал. Хараз и Бонд членуваха в клуб „Комодор“ на Бъркли Скуеър.

За разлика от повечето подобни клубове в Лондон, където можеш да се сдобиеш с членство за двайсет и четири часа и срещу петстотин лири, „Комодор“ беше традиционна институция и се изискваше търпение и значително проучване, за да те приемат. Щом веднъж станеш член, от теб се очаква да се придържаш строго към редица правила като начин на обличане и да се държиш безупречно на масата. Клубът се гордееше и с хубав ресторант и винарна.

Хараз се беше обадил да покани Бонд на вечеря там. „Имам проблем, Джеймс. Наследих две красиви жени от Сен Тропе. Как се случи това, е дълга и деликатна история и не е за телефонен секретар, но не мога да очаровам и двете. Ще ми помогнеш ли?“

Бонд се усмихна, позвъни му и каза, че има друг ангажимент. Уговориха се да се видят някой друг път.

След това Бонд извърши обичайния си ритуал на къпане — вдигаща па̀ра гореща вода и после леденостуден душ — и чевръсто се избърса. Прокара пръсти по лицето си и реши, че има дългогодишен предразсъдък срещу бръсненето два пъти на ден, а сетне се укори: Защо дори си го помисли? Фили Мейдънстоун е красива и умна и кара страхотно мотоциклет, но е колега. Точка по въпроса.

Черният ѝ кожен спортен екип обаче натрапчиво изплува в съзнанието му.

Бонд запаса хавлията на кръста си, отиде в кухнята, сипа си два пръста бърбън „Базил Хейдън“ в стъклена чаша, пусна едно кубче лед и изпи половината, наслаждавайки се на острия аромат на орехи. Първата глътка за деня неизменно беше най-приятната, особено щом идваше след мъчителния поход срещу врага и преди вечер с красива жена…

Той отново се хвана, че мисли за нея. Престанѝ.

Бонд седна на старо кожено кресло в оскъдно обзаведената всекидневна. Повечето вещи там бяха на родителите му. Наследи ги, след като те починаха, и ги държеше в склад близо до дома на леля си в Кент. Беше си купил няколко лампи, бюро, столове и аудиоуредба „Боус“, която все не му оставаше време да слуша.

На полицата над камината имаше снимки в посребрени рамки на родителите и баба му и дядо му по бащина линия в Шотландия и от майчина страна в Швейцария. Няколко фотографии показваха леля му Шармейн с младия Джеймс в Кент. На стените бяха окачени други снимки, правени от майка му, фотожурналист на свободна практика. Повечето бяха черно-бели и изобразяваха разнообразна палитра от образи — политически митинги, профсъюзни събития, спортни състезания и панорамни изгледи на екзотични места.

В средата на полицата над камината имаше и едно любопитно произведение на изкуството — патрон. Нямаше нищо общо с ролята на Бонд като агент в секция „00“ в отдел „0“ на ГМР. Източникът му беше съвсем различен период и място в живота на Джеймс. Той се приближи до камината, взе боеприпаса и го обърна един-два пъти в ръката си.

Макар да се укоряваше, че иска да ухажва Фили, вместо да поддържа чисто професионални отношения с агент Мейдънстоун, Бонд не можеше да престане да мисли за нея като за жена.

При това жена, която вече не беше сгодена.

Трябваше да признае, че онова, което изпитва към нея, е повече от плътско желание. И сега отново си зададе въпроса, който бе възниквал и друг път, за други жени, макар и рядко. Възможно ли беше между тях да се развие нещо сериозно?

Романтичният му живот беше много заплетен. Препятствия пред евентуалния му брак бяха до известна степен честите му пътувания, изискванията на професията и постоянната опасност, която го дебнеше отвсякъде. Но по-съществен беше сложният въпрос да признае какъв е всъщност, и още по-трудното, какви са задълженията му в Секция „00“, които някои, а вероятно и повечето жени биха намерили за отвратителни, ако не и отблъскващи.

Бонд знаеше, че все някога ще трябва да признае поне част от всичко това на жената, която ще му стане нещо повече от преходна любовница. Не може да пазиш тайни от близките си твърде дълго. Хората са далеч по-умни и наблюдателни, отколкото си мислим, и тайните между влюбени остават скрити само защото единият от тях е решил да бъде така.

Приемливото отричане можеше и да има резултат в Уайтхол, но не продължаваше дълго между романтичните партньори.

С Фили Мейдънстоун обаче това не беше проблем. Нямаше да има изповеди на вечеря или измачкани завивки. Тя знаеше подробно биографията и слабостите му.

И беше предложила ресторант близо до жилището си.

Какво послание се криеше в този избор?

Джеймс Бонд погледна часовника си. Време беше да се облече и да го дешифрира.

Осемнайсета глава

В осем без петнайсет таксито остави Бонд пред „Антоан“ в Блумсбъри и той мигновено одобри избора на Фили. Мразеше препълнени, шумни ресторанти и барове и много пъти си беше тръгвал от луксозни заведения, когато нивото на децибелите се окаже твърде дразнещо. Веднъж се беше пошегувал, че скъпите кръчми са по-скоро „гротескни“, отколкото „гастрономически“.

„Антоан“ беше тих и слабо осветен. В дъното на залата се виждаше внушителна селекция от вина, а стените бяха отрупани с мълчаливи портрети от XIX век. Бонд поиска малко сепаре недалеч от стената с бутилките. Настани се на меката кожа, както винаги, с лице към заведението и входа, и се огледа. Посетителите бяха бизнесмени и местни хора.

— Нещо за пиене? — попита сервитьорът, приятен мъж на четирийсет години с обръсната глава и обеци на ушите.

Бонд реши да си поръча коктейл.

— Двойно „Краун Роял“ с лед, ако обичате. Добавете на половината на това ликьор „Трипъл Сек“, три капки „Ангостура битер“ и щипка настъргана портокалова кора.

— Добре. Интересно питие.

— В основата си е старомодно, но всъщност сам го измислих.

— Има ли си име?

— Още не. Търся нещо подходящо.

След няколко минути питието пристигна и Бонд отпи малка глътка. Съставките бяха дозирани идеално и той каза това на сервитьора. Тъкмо остави чашата си на масата, когато видя, че Фили влиза в ресторанта, засияла в усмивка. Стори му се, че тя ускори крачка, когато го забеляза.

Беше облечена в тесни черни джинси, кафяво кожено яке и прилепнал по тялото тъмнозелен пуловер с цвета на ягуара му.

Той стана, когато Фили се приближи. Тя не седна срещу него, а от едната му страна. Носеше куфарче.

— Добре ли си? — попита го.

Бонд очакваше нещо по-лично от този безучастен поздрав, но после строго се запита: От къде на къде?

Фили още не беше съблякла якето си, когато привлече погледа на сервитьора, който я поздрави с усмивка.

— Офелия.

— Арън. Ще пия чаша „Мозел Ризлинг“.

— Веднага.

Виното дойде и Бонд каза на Арън, че ще поръчат след малко. Чашите им си кимнаха една на друга, но не се докоснаха.

— Първо ми разкажи за Хидт — смотолеви Бонд и се премести по-близо до нея.

— Проверих в „Специални операции“ в Скотланд Ярд, МИ6, Интерпол, Националния център за информация по престъпността и ЦРУ в Америка и холандските тайни служби. Направих дискретни запитвания и в МИ5. — Фили очевидно беше доловила напрежението между Бонд и Озбърн-Смит. — Хидт няма криминално досие, нито е в списъка за наблюдение. По-скоро е консерватор, отколкото лейбърист, но не проявява голям интерес към политиката. Не изповядва никаква религия. Държи се добре с подчинените си. Няма вълнения сред работниците му. Няма проблеми и с Данъчната агенция, здравното осигуряване и „Безопасност на труда“. Изглежда, че е богат бизнесмен. Много богат. Винаги се е занимавал със събиране и рециклиране на отпадъци.

Вехтошаря…

— Петдесет и шест годишен и никога не се е женил. Родителите му са холандци и са починали. Баща му имал пари и пътувал много по работа. Хидт е роден в Амстердам и дошъл в Англия с майка си, когато бил на дванайсет години. Тя получила психично разстройство и го отгледала предимно икономката, която ги придружавала от Холандия. След това бащата загубил повечето си пари и изчезнал от живота на сина си. Тъй като не ѝ плащали, икономката се обадила на социалните грижи и избягала, след като осем години гледала момчето. — Фили състрадателно поклати глава. — Тогава Хидт бил на четиринайсет години. Започнал да работи като чистач на петнайсет. Не се знае нищо за него, докато не станал на двайсет и няколко години. Основал „Зелена инициатива“ точно когато рециклирането излиза на мода.

— Какво се е случило? Пари ли е наследил?

— Не. Това е загадка. Доколкото разбрах, започнал е от нулата. На стари години завършил университет. Учил древна история и археология. Сега има няколкостотин милиона. По-усамотен е от повечето богаташи.

— Ами „Зелена инициатива“?

— Фирмата се занимава с прибиране на смет, събиране и изнасяне на боклуци от строителни обекти, метални отпадъци, разрушаване на стари сгради, рециклиране, унищожаване на документи, обработване и ликвидиране на опасни материали. Според бизнес пресата компанията се разширява в десетина други страни и създава сметища и центрове за рециклиране — показа тя разпечатка на брошурата на „Зелена инициатива“.

Бонд се намръщи, като видя емблемата. Приличаше на зелена кама, полегнала на една страна.

— Не е нож — засмя се Фили. — И аз си помислих същото. Лист е. Глобалното затопляне, замърсяването на околната среда и енергията са най-привлекателните теми за добре информираните природозащитни движения, но най-бързо печелят популярност екологичното изхвърляне и рециклиране на отпадъци, а „Зелена инициатива“ е сред най-големите новатори в тази област.

— Има ли връзка със Сърбия?

— Чрез филиал Хидт притежава малка база в Белград, но като всеки друг във фирмата, никой там няма криминално минало.

— Не мога да разбера играта му. Няма политически пристрастия, нито терористични наклонности. Изглежда така, сякаш е бил нает да организира атаката в петък, но едва ли му трябват пари. — Бонд отпи от коктейла си. — А сега, детектив инспектор Мейдънстоун, кажи ми за веществените доказателства — другото обгоряло листче от Марч. МИ6 са разчели думите „планът «Геена»“ и „петък, 20 май“. Криминалистите в Скотланд Ярд открили ли са нещо друго?

Фили понижи тон и това го накара да се наведе към нея. Бонд долови приятно, но непознато ухание. Кашмиреният ѝ пуловер се докосна до ръката му.

— Да. Те мислят, че останалите думи са: Курсът е потвърден. Радиусът на взрива трябва да е минимум трийсет метра. Десет и половина е оптималният час.

Бонд въздъхна.

— Тогава става дума за някакво експлозивно устройство. Десет и половина в петък вечерта, според първата засечена информация. А „курс“ по всяка вероятност означава маршрут на кораб или самолет.

— А сега за метала, който си намерил — продължи Фили. — Титаниево-стоманена сплав. Уникална е. Никой в лабораторията не беше виждал подобно нещо. Стружките са били изхвърлени от машина през последните няколко дни.

Това ли бяха правили хората на Хидт в мазето на болницата? Оръжие от тази сплав?

Погледът на Бонд се плъзна от челото към гърдите ѝ, докато Фили отпиваше от виното си.

— А на сърбите казах, че ще ги принудя да въведат еврото на мястото на динара, ако не ми помогнат — добави тя. — И те се обадиха. Човекът, който работи с Ирландеца, е Алдо Карич, отговорник по товарите в железниците.

— И е знаел кой влак превозва опасния материал.

— Да — потвърди Фили и се намръщи. — Това също е странно. Материалът е изключително опасен. Метилов изоцианид, химичното вещество, което уби всичките онези хора в Бопал.

— Господи.

— Но, виж, ето списък на всичко във влака. — Тя му показа текст, преведен на английски. — Контейнерите са били бронирани. Не би трябвало да се отворят дори ако ги изхвърлиш от самолет.

Бонд остана озадачен.

— Тогава евентуална катастрофа на влака не би предизвикала изтичане.

— Малко вероятно. И още нещо, вагонът с химичното вещество е съдържал само триста килограма метилов изоцианид. Материалът наистина е смъртоносен, но в Бопал изтекоха четирийсет и две хиляди килограма. Дори няколко цилиндъра да се бяха отворили, пораженията щяха да бъдат незначителни.

Но от какво друго би могъл да се интересува Ирландеца? Бонд прегледа списъка. Освен опасните химикали товарът беше безобиден — бойлери, резервни части за превозни средства, моторно масло, метални отпадъци, трегери, дървен материал… Нямаше оръжия, нестабилни вещества или други рискови материали.

Може би произшествието беше сложен план, за да бъде убит машинистът или някой друг, който живееше в подножието на хълма близо до ресторанта. Вероятно Ирландеца бе искал да инсценира смъртта му така, че да прилича на нещастен случай. Докато не разберяха каква е целта на Ной, не можеха да реагират адекватно. Бонд можеше само да се надява, че наблюдението, което с нежелание бе започнал по-рано вечерта, ще го възнагради.

— Нещо повече за „Геена“? — попита той.

— По дяволите.

— Моля?

Лицето ѝ разцъфна в усмивка.

— От Геена произлиза юдейско-християнската идея за ада. Думата произлиза от старото име на долината Еном в Израел. Някои хора смятат, че много отдавна мястото е било използвано за изгаряне на боклуци и че в скалите може би е имало залежи на природен газ, който постоянно е поддържал огньове. В Библията Геена е мястото, където ще бъдат наказани грешниците и неверниците. Геена се споменава наскоро ако може да наречеш „скоро“ преди сто и петдесет години — единствено в стих на Ръдиард Киплинг. — Фили беше научила цитата наизуст и го издекламира. — „Надолу за Геена или нагоре към трона, най-бързо пътува онзи, който е сам“.

На Бонд му хареса и си го повтори наум.

— А сега другата ми задача, „Стоманен патрон“ продължи тя.

Отпусни се — каза си Бонд и безразлично повдигна вежда.

— Не видях връзка между плана „Геена“ и „Стоманен патрон“.

— Разбирам. И аз мисля, че не са свързани. „Стоманен патрон“ е нещо друго — отпреди да постъпя в ГМР.

Лешниковите ѝ очи огледаха лицето му и за миг се спряха на белега.

— Работил си в Отбранителната разузнавателна агенция, нали? А преди това си бил в Афганистан с Военноморския резерв.

— Точно така.

— Афганистан… И руснаците бяха там, естествено, преди ние и американците да решим да се отбием на чай. Това има ли нещо общо с мисията ти там?

— Може би. Не знам.

Фили осъзна, че задава въпроси, на които той не иска да отговори.

— Получих официалната руска информация, която нашата Станция „Р“ хакна, и прегледах метадатата. Препрати ме към други източници и открих, че „Стоманен патрон“ е операция за премахване на мишени, разпоредена от високо ниво. За това се отнася изразът „няколко смъртни случая“. Не можах да разбера дали е на КГБ или СВР, затова все още не знаем датата.

През 1991 година КГБ, прословутият съветски апарат за сигурност и шпионаж, беше преустроен в руското СВР за чуждестранно разузнаване и ФСБ за вътрешно разузнаване и сигурност. Последвалата съгласуваност между двете организации в света на шпионажа показа, че промяната е само козметична.

Бонд се замисли.

— Премахване на мишена.

— Да. И един от нашите тайни агенти от МИ6 е бил замесен по някакъв начин, но все още не знаем кой и как. Може би е преследвал руския убиец, искал е да го вербува и използва като двоен агент. Или мишената е бил нашият човек. Скоро ще науча повече. Отворих няколко канала.

Бонд се усети, че се е втренчил в покривката на масата и е сбърчил чело, и побърза да се усмихне на Фили.

— Блестяща работа. Благодаря.

Той написа на мобилния си телефон резюме на разказа на Фили за Хидт, Инцидент 20 и „Зелена инициатива“, като пропусна информацията за операция „Стоманен патрон“, и изпрати съобщението на М. и Бил Танър.

— Е, време е да хапнем нещо след усилената работа. Първо виното. Червено или бяло?

— Аз съм момиче, което не играе по правилата — отговори Фили и после млъкна, без да поясни. Бонд възприе това като закачка. — Ще пия червено — „Марго“ или „Сен Жулиен“, с някоя не много тлъста риба, например морски език, а след това „Пино Гри“ или „Албариньо“ с хубава сочна пържола. — Тя се смили над Бонд. — Искам да кажа, че ще приема всичко, което ти си в настроение да поръчаш.

Фили намаза с масло залък от хлебчето си и го изяде с очевидно удоволствие, а сетне взе менюто и го разгледа като малко момиче, което се опитва да реши кой коледен подарък да отвори първо. Бонд остана очарован.

Миг по-късно сервитьорът се приближи до тях.

— Ти поръчай пръв — каза Фили на Бонд. — На мен ми трябват още седем секунди.

— Ще започна с пастет. Нека препекат филията, ако обичате. А след това калкан на скара.

Фили поиска зелена салата с пармезан и круши и задушен омар със зелен фасул и млади картофи.

Бонд избра бутилка „Шардоне“, което не беше държано в дъбова бъчва, от Марлбъро, Нова Зеландия.

— Чудесно — одобри Фили. — Американците отглеждат най-хубавия сорт шардоне след Бургундия, но наистина трябва да са много смели, за да изхвърлят проклетите си дъбови бъчви.

Бонд беше на абсолютно същото мнение.

Арън донесе виното, което се оказа превъзходно. Бонд направи комплимент на Фили за избора ѝ на ресторант.

Последва непринуден разговор. Тя го разпита за живота му в Лондон, скорошните му пътувания и къде е израснал. Той инстинктивно ѝ разказа само общата информация, която вече беше изнесена в публичното пространство смъртта на родителите му, детството му с леля Шармейн в Пет Ботъм, Кент, краткия период в Итън и последвалото пребиваване в колежа „фетес“ в Единбург, където беше учил и баща му.

— Да, чух, че в Итън си изпаднал в неудобно положение. Нещо, свързано с прислужница? — Тя отново направи пауза и после се усмихна. — Знам официалната версия — малко скандална. Носеха се и други слухове. Че си защитавал честта на момичето.

— Мисля, че устните ми трябва да останат запечатани по този въпрос — усмихна се Бонд. — Ще се позова на Закона за държавната тайна. Неофициално.

— Е, ако е вярно, ти си бил твърде млад, за да си играеш на странстващ рицар.

— Доколкото си спомням, току-що бях прочел „Сър Гауейн“ от Толкин.

Бонд не можа да не отбележи наум, че Фили го е проучвала.

Той я разпита за детството ѝ. Тя му разказа как е израснала в Девън и за училището пансион в Кеймбриджшър, където се отличила като доброволец в организация за защита на човешките права, а после учила право в Лондонското училище по икономика и политически науки. Обичала да пътува и говори надълго и нашироко за почивките си. Най-много се оживи, когато стигна до мотоциклета си BSA и другата си страст — ските.

Интересно — помисли си Бонд. Имаха още нещо общо помежду си.

Очите им се срещнаха за няколко секунди.

Бонд почувства познатото електрическо припламваше. Коленете му докоснаха нейните, отчасти неволно, отчасти преднамерено, Фили прокара пръсти през разпуснатите си червени коси.

Разшифроване на кодовете…

Тя затвори очи и потърка клепачите си.

— Трябва да отбележа, че идеята беше гениална. Имам предвид вечерята. Определено се нуждаех от… — Гласът ѝ постепенно заглъхна и очите ѝ се присвиха закачливо от удоволствие, което не можеше или не искаше да обясни. — Не съм сигурна дали съм готова вечерта да свърши. Часът е едва десет и половина.

Бонд се наведе към нея. Раменете им се докоснаха и този път нямаше отдръпване.

— Бих желала едно питие след вечерята, но не знам какво точно предлагат тук.

Фили му казваше, че има портвайн или бренди в апартамента си малко по-нататък по улицата, диван и музика. И по всяка вероятност още нещо.

Кодове…

Следващите му думи би трябвало да бъдат: И аз бих пийнал, макар че може би не тук, но в същия миг Бонд съзря нещо много дребно и едва забележимо.

Показалецът и палецът на дясната ѝ ръка леко потъркваха безименния пръст на лявата. Бонд видя белезникавото място, където нямаше тен от последната ѝ почивка заради годежния пръстен с тъмночервен рубин на Тим, който вече не беше там.

Лъчезарните ѝ златистозелени очи продължаваха да го гледат и тя все още се усмихваше. Бонд знаеше, че може да платят сметката, да излязат и Фили да го хване под ръка, докато вървят към дома ѝ. Знаеше, че размяната на остроумни реплики ще продължи. Знаеше, че любенето ще бъде изпепеляващо. Виждаше го в искрящите ѝ очи, в начина, по който тя се нахвърли върху храната, в дрехите, които беше облякла, и в смеха ѝ.

И в същото време съзнаваше, че не трябва да го прави. Не сега. Когато беше свалила пръстена от ръката си и го бе върнала, Фили се беше простила и с част от сърцето си. Той не се съмняваше, че тя ще се съвземе, защото жена, която кара бясно мотоциклет BSA по черните пътища на Пийк Дистрикт, не може да бъде потисната дълго.

Обаче реши да изчака.

Ако беше жена, която евентуално би допуснал в живота си, Офелия Мейдънстоун щеше да си остане такава още един-два месеца.

— Мисля, че в менюто за след вечеря видях „Арманяк“, който ме заинтригува. Бих искал да го опитам.

Той разбра, че е постъпил правилно, когато чертите на лицето ѝ омекнаха и облекчението и благодарността надделяха над разочарованието, макар и съвсем малко, Фили стисна ръката му и после се облегна назад.

— Поръчай и за мен, Джеймс. Убедена съм, че знаеш какво обичам.