Картбланш

Четирийсет и четвърта глава

Джеймс Бонд се стресна и се събуди от кошмар, който не можеше да си спомни. Странно, но първата му мисъл беше за Фили Мейдънстоун. Имаше абсурдното чувство, че ѝ е изневерил, въпреки че най-интимният му контакт с нея беше леко докосване на лицата, което продължи половин секунда.

Той се претърколи. Другата страна на леглото беше празна. Бонд погледна часовника на мобилния си телефон. Беше седем и половина. Чаршафите и възглавниците ухаеха на парфюма на Фелисити.

Предишната вечер започна като опит да научи повече за врага и целта му, но се беше превърнала в нещо повече. Бонд бе изпитал силна съпричастност към Фелисити Уилинг, амбициозна жена, която беше завладяла Лондонското Сити и сега насочваше способностите си към по-благородна битка. Хрумна му, че и двамата по свой начин са като странстващи рицари.

И искаше да я види отново.

Но едно по едно. Бонд стана от леглото и облече хавлиен халат. Поколеба се за миг, но си каза: Трябва да го направя.

Той отиде при лаптопа си в хола на хотелския апартамент. Компютърът беше модифициран и съдържаше активираща се от движение камера за слаба светлина. Бонд я включи и изгледа видеозаписа. Камерата беше насочена към вратата и стола, където беше захвърлил дрехите си с портфейла, паспорта и мобилния телефон. В пет и половина сутринта, според електронната лента за времето, Фелисити, облечена, беше минала покрай дрехите му, без да прояви интерес към джобовете или компютъра му. Беше се спряла и погледнала към леглото. С усмивка? Бонд се надяваше да е така, но не беше сигурен. Тя беше сложила нещо на масичката до вратата и бе излязла.

Той се изправи и се приближи до вратата. До лампата лежеше визитната ѝ картичка, Фелисити беше написала номер на мобилен телефон под служебния на благотворителната ѝ организация. Бонд пъхна визитката в портфейла си.

Той изми зъбите си, изкъпа се, избръсна се и нахлузи сини джинси и широка черна риза „Айзод“, избрана, за да скрие валтера. Засмя се, сложи си пищната безвкусна гривна и часовника и плъзна на пръста си пръстена с инициалите Ю. Дж. Т.

Провери съобщенията и имейлите си и откри един от Пърси Озбърн-Смит. Човекът бе останал верен на промененото си държане и му беше изпратил кратка и ясна информация за разследването в Британия, макар че беше постигнал малък напредък. Озбърн-Смит заключаваше:

Докато закусваше в стаята си, Бонд се замисли за предстоящото пътуване до завода на „Зелена инициатива“ на Хидт и за миналата вечер — за всичко, което беше видял и чул, особено за свръхзатегнатата охрана. Щом приключи, той се обади в отдел „Кю“ и се свърза със Сану Хирани. Чу детски гласове и предположи, че са го прехвърлили на мобилния телефон на шефа на отдела в дома му. Хирани имаше шест деца. Всичките играеха крикет, а най-голямата му дъщеря беше забележителен батсман.

Бонд му каза от какви средства за комуникация се нуждае. Хирани имаше няколко идеи, но не беше сигурен дали ще може да измисли решение толкова бързо.

— С колко време разполагаш, Джеймс?

— Два часа.

По линията се чу замислена въздишка от единайсет хиляди и триста километра разстояние.

— Ще ми трябва посредник в Кейптаун. Някой със знания в тази област и най-високо ниво на достъп до секретна информация. А, да, и солидно неофициално прикритие. Познаваш ли някого, който се вмества в профила?

— Боя се, че познавам.

В десет и половина сутринта Бонд, облечен в дълго сиво яке, отиде в полицейското управление, където го придружиха до отдел „Разследване и борба с престъпността“.

— Добро утро, капитане — усмихна се Куолийн Нкози.

— Административен офицер — кимна Бонд. Погледите им се срещнаха заговорнически.

— Видя ли новините сутринта? — попита Нкози и потупа „Кейп Таймс“. — Трагична история. Цяло семейство е било убито със запалителна бомба в гетото Примроуз Гардънс.

Той се намръщи прекалено силно.

— Какъв ужас — отвърна Бонд и си помисли, че въпреки амбициите си за Уест Енд Нкози не е много добър актьор.

— Несъмнено.

Бонд надникна в кабинета на Бхека Джордан и тя му направи знак да влезе.

— Добро утро — поздрави той и видя две доста изтъркана бягащи пътеки в ъгъла. Не ги беше забелязал вчера. — Често ли тичаш?

— От време на време. Важно е да съм в добра форма заради работата ми.

В Лондон Бонд прекарваше най-малко един час на ден във физически упражнения в спортния салон на ГМР и бягане в Риджънтс Парк.

— И аз го правя с удоволствие. Може би, ако времето позволи, ще ми покажеш някои алеи за бягане. Сигурно има хубави алеи в града.

— Убедена съм, че в хотела има карта — отряза го Джордан. — Е, успешна ли беше срещата ти в клуб „Лодж“?

Бонд ѝ разказа какво се беше случило на благотворителния прием.

— А после? — попита тя. — Госпожица Уилинг оказа ли се… полезна за теб?

Той озадачено повдигна вежда.

— Мислех, че не одобряваш незаконното наблюдение.

— Наблюдението на някого на обществените тротоари и улици не може да се нарече незаконно. Нкози ти каза, че навсякъде в града има камери.

— Тогава в отговор на въпроса ти, да, тя наистина ми помогна. Даде ми информация за засилената охрана в „Зелена инициатива“. Извадих късмет — резервирано добави Бонд. — Никой друг не разбра. В противен случай пътуването ми там днес можеше да бъде катастрофално.

— Да, провървяло ти е — рече Джордан.

Бонд ѝ каза имената на тримата дарители, които Фелисити бе споменала — мъжете, с които Хидт я беше запознал.

Джордан знаеше двама от тях като преуспяващи легитимни бизнесмени. Нкози провери в базата данни и научи, че никой от двамата няма криминално минало.

— Ти не харесваш Фелисити Уилинг — отбеляза Бонд.

— Да не мислиш, че ревнувам?

Изражението ѝ говореше: „Точно каквото би си помислил един мъж“.

Нкози се обърна. Бонд го погледна, но той не предлагаше подкрепа в този международен спор.

— Изобщо не ми е минавало през ума. Очите ти ми подсказаха, че не я харесваш. Защо?

— Не я познавам. Вероятно Уилинг е добра жена, но не ми харесва какво представлява.

— И какво представлява?

— Чужденка, която идва тук, гали деца по главите и раздава помощи. Това е империализъм през XXI век. По-рано са експлоатирали Африка за диаманти и роби, а сега я експлоатират заради способността ѝ да пречисти от вината богатите западняци.

— Струва ми се, че никой не може да прогресира, ако е гладен. Има ли значение откъде идва храната?

— Благотворителността е подривна. Трябва сам да се бориш срещу потисничеството и недоимъка. Ние можем да се справим сами. Вероятно по-бавно, но ще го направим.

— Нямате проблем, когато Британия или Америка налага ембарго на военните диктатори, нали? Гладът е опасен колкото гранатите, изстрелвани от ракетни установки, и противопехотните мини. Защо да не ви помогнем и за глада?

— Различно е. Очевидно.

— Не виждам как — хладно възрази Бонд. — Пък и Фелисити може да е на ваша страна повече, отколкото предполагаш. Тя си е създала врагове сред големите корпорации в Европа, Америка и Азия. Смята, че те се бъркат в работите на Африка и че повече неща трябва да се оставят в ръцете на хората тук. — Той си спомни безпокойството ѝ по време на кратката разходка до ресторанта снощи. — Според мен тя се изложи на голям риск, че го каза. В случай че те интересува.

Но Джордан явно не се интересуваше. Абсолютно дразнеща жена — помисли си Бонд и погледна огромния си часовник „Брайтлинг“.

— Скоро трябва да тръгна за „Зелена инициатива“. Нуждая се от транспорт. Някой може ли да ми уреди кола под наем на името на Терон?

Нкози кимна ентусиазирано.

— Несъмнено. Ти обичаш да караш, капитане.

— Да. Откъде знаеш? — учуди се Бонд.

— По пътя от летището вчера гледаше с интерес едно „Мазерати“, мотоциклет „Мото Гуци“ и „Мустанг“ с ляв волан от Америка.

— Много си наблюдателен, офицер.

— Старая се. Фордът е хубав автомобил, но един ден ще имам „Ягуар“. Това е мечтата ми.

— Здравейте, здравейте — разнесе се силен глас от коридора.

Бонд не се изненада, че гласът принадлежи на Грегъри Лам. Агентът на МИ6 влезе и махна за поздрав на всички. Беше очевидно, че Бхека Джордан не го харесва, както призна Лам вчера, въпреки че той и Нкози, изглежда, се разбираха. Двамата поговориха за скорошен футболен мач.

Едрият червендалест мъж погледна предпазливо Джордан и после се обърна към Бонд.

— Дойдох за теб, приятелю мой. Получих сигнал от Воксхол Крос29 да ти помогна.

Лам беше куриерът, за когото Бонд с нежелание спомена пред Хирани по-рано сутринта. Не можа да се сети за никого другиго, когото да използва след толкова кратко предизвестие, а Лам поне беше проверен.

— Хвърлих се направо в бурните води, дори не съм закусил, приятелю мой, да знаеш. Говорих с онзи човек от вашия отдел „Кю“. Той винаги ли е толкова бодър и весел рано сутринта, по дяволите?

— Да — отвърна Бонд.

— Трябва да си побъбрим с него. Имам проблем с навигацията на моите чартърни кораби. Пиратите подслушват сигналите. Къде отидоха превръзките на очите и дървените крака? Хирани каза, че има устройства, които заглушават подслушваните, но не пожела да ми изпрати някое. Има ли начин ти да ходатайстваш за мен?

— Знаеш, че нашата организация официално не съществува.

— Всички сме в един отбор — намусено каза Лам. — След един-два дни очаквам пристигането на огромен кораб.

Да помогне на доходната кариера за прикритие на Лам, беше последното нещо, за което Бонд мислеше в момента.

— А задачата ти днес? — строго попита той.

— А, да — даде му Лам черната чанта, която носеше така, сякаш съдържаше короната на английската кралица. — Може и да прозвучи нескромно, но утрото беше поразителен успех. Абсолютно бляскав. Тичах насам-натам и раздавах бакшиши. Ще ми възстановиш парите, нали?

— Убеден съм, че ще уредим нещо.

Бонд отвори чантата и огледа съдържанието. Втренчи се внимателно в един предмет — пластмасова тубичка с етикет „Облекчение — за конгестия, причинена от астма“.

Хирани беше гениален.

— Инхалатор. Проблеми с белите дробове ли имаш, капитане? — попита Нкози. — Брат ми също. Той работи в златна мина.

— Не съвсем — отговори Бонд и пъхна в джоба си другите неща, които беше донесъл Лам.

Телефонът иззвъня и Нкози вдигна.

— Имам хубава кола за теб, капитане — каза той, след като затвори. — „Субару“. Четири по четири.

Субару — иронично си помисли Бонд, но Нкози сияеше, затова учтиво добави:

— Благодаря, офицер. С нетърпение очаквам да я карам.

— Харчи малко — въодушевено допълни Нкози.

— Убеден съм — рече Бонд и тръгна към вратата.

Грегъри Лам го спря.

— Бонд, понякога не съм сигурен дали силните на деня в Лондон ме възприемат сериозно. Вчера малко преувеличих за Кейптаун, фактът е, че най-лошото, което се случва тук, е някой военен диктатор да дойде от Конго на плаж или тип от „Хамас“ да мине транзитно през летището. Искам да ти благодаря, че ме включваш, приятелю мой. Аз…

— Лам, да предположим, че съм ти приятел. Тогава няма да се налага да го повтаряш. Какво ще кажеш?

— Добре, прия… добре.

Дебелото лице на Лам се разтегли в усмивка.

Следваща спирка — адът — помисли си Бонд, докато излизаше.

Четирийсет и пета глава

Джеймс Бонд хареса шегичката на Колийн Нкози.

Да, колата, която той беше намерил за агента, беше малка и внос от Япония, син металик „Субару Импреза WRX“, модел STI, с турбо двигател с триста и пет конски сили, шест скорости и висок спойлер. Кокетното малко превозно средство щеше да се чувства много по-добре на състезателна писта, отколкото на някой паркинг на супермаркет. Бонд седна зад волана и не се сдържа. Изфуча по Баютенкант Стрийт, оставяйки две следи от гуми, и се отправи към магистралата.

Половин час пътува на север от Кейптаун, воден от сателитна навигация, и накрая зави по Н7 и продължи на изток по все по-малко оживен път, покрай бездънна каменна кариера и после грозен пейзаж с ниски хълмове, донякъде зелени, донякъде кафяви от есенните багри. Тук-там по няколко дървета нарушаваха монотонността.

Майското небе беше облачно и въздухът бе влажен, но от пътя се вдигаше прахоляк, разнасян от камионите на „Зелена инициатива“, превозващи отпадъци в посоката, в която се беше отправил Бонд. Освен обикновените боклукчийски камиони имаше и много по-големи, изрисувани с името и емблемата на „Зелена инициатива“ отличителния зелен лист. Страничните надписи показваха, че идват от бази на фирмата из цяла Южна Африка. Бонд се изненада, като видя камион от филиал в Претория, административната столица на страната, която се намираше много далеч. Защо Хидт поемаше разходите да пренася отпадъци чак до Кейптаун, когато можеше да отвори депо за рециклиране там, където е необходимо?

Той смени скоростите и изпревари няколко камиона. Маневреният, бързо подвижен автомобил му доставяше удоволствие. Трябваше да разкаже на Фили Мейдънстоун за субаруто.

Мина покрай голям пътен знак в черно и бяло:

Бонд се беше отклонил от Н7 преди няколко километра, когато пътят се бе разделил на две. Камионите тръгнаха надясно. Той свърна наляво и пое по шосето, пред което имаше знак със стрелка.

Бонд бързо мина покрай гъста горичка дърветата бяха високи, но изглеждаха наскоро засадени преодоля малко възвишение, без да обръща внимание на знака за ограничение на скоростта до четирийсет километра в час, и рязко удари спирачки, когато видя „Зелена инициатива“. Внезапното спиране не беше заради някакво препятствие или остър завой, а заради обезпокоителната гледка, която го поздрави.

Безкрайното пространство на сметището изпълваше полезрението му и изчезваше в мъгла от прах в далечината. Оранжевите огньове от горящи отпадъци се виждаха най-малко от километър и половина.

Същински ад.

Пред Бонд имаше препълнен паркинг, а отзад се издигаше сградата на централата, която също беше зловеща. Макар и не голяма, постройката беше грубовата, мрачна и внушителна. Небоядисаният едноетажен бункер имаше само няколко малки и запечатани прозореца. Дворът беше опасан с две триметрови метални огради, увенчани със зловеща бодлива тел, която блестеше на слабата светлина. Бариерите, поставени на разстояние десет метра една от друга, напомниха на Бонд за друг подобен периметър зоната, в която се стреляше на месо без предупреждение, около южнокорейския затвор, от който той успя да измъкне местен сътрудник на МИ6 миналата година.

Бонд се намръщи, докато оглеждаше конфигурацията на оградите. Единият му план беше провален. От онова, което Фелисити му каза, той знаеше, че там има детектори за метал и скенери и по всяка вероятност внушителна предпазна ограда, но беше предположил, че бариерата е една. Смяташе да вмъкне някои нещата, които Хирани му беше изпратил водонепроницаем миниатюрен радиопредавател и оръжие през оградата, да ги остави в тревата или храстите от другата страна и да ги вземе, след като влезе, но това нямаше да стане при наличието на две огради и такова голямо разстояние между тях.

Бонд отново подкара колата и видя, че входът е преграден от дебела стоманена порта, отгоре на която имаше табелка:

Девизът на „Зелена инициатива“ смрази кръвта му, не самите думи, а конфигурацията — полумесец от контрастни черни метални букви. Напомни му за надписа над входа на нацисткия лагер на смъртта Аушвиц, че работата ще направи свободни затворниците — ARBEIT MACHT FREI.

Той спря и слезе от колата. Задържа у себе си валтера и мобилния си телефон, за да разбере колко ефективна е охраната. В джоба му беше и инхалаторът за астматици, който Хирани му беше изпратил, а под предната седалка на субаруто беше скрил други неща, доставени от Лам сутринта.

Приближи се до първото караулно помещение на външната ограда. Едър мъж в униформа го поздрави със сдържано кимане. Бонд му каза името си. Човекът се обади по телефона и миг по-късно друг, също толкова грамаден и неприветлив мъж в черен делови костюм дойде и каза:

— Господин Терон, елате, ако обичате.

Бонд го последва през ничията територия между двете огради. Влязоха в стая, където трима въоръжени пазачи седяха и гледаха футболен мач. Те станаха незабавно.

— Господин Терон, тук имаме много строги правила каза охранителят. — Господин Хидт и партньорите му извършват повечето научноизследователска работа и разработките за фирмите си на тази територия и трябва внимателно да пазим професионалните си тайни. Не позволяваме внасянето на мобилни телефони или предаватели, нито фотоапарати, камери и пейджъри. Ще трябва да ги оставите тук.

Бонд видя голям рафт с прегради като отделенията за ключове на рецепцията на старомоден хотел. Бяха стотици и в повечето имаше телефони. Охранителят проследи погледа му.

— Правилото важи и за служителите ни.

Бонд си спомни, че Рьоне Матис му беше казал същото за лондонската база на Хидт — от фирмата там нито влизаха, нито излизаха СИГНИТ.

— Е, предполагам, че имате стационарни телефони, които може да използвам. Ще трябва да проверя съобщенията си.

— Има няколко, но всички линии минават през телефонна централа в отдела по сигурността. Някой пазач може да се обади вместо вас, но няма да сте сам. Повечето посетители говорят по телефоните си, след като излязат оттук. Същото важи и за имейлите ви и достъпа до интернет. Ако желаете да задържите нещо метално, ще го прегледаме на рентген.

— Трябва да ви кажа, че съм въоръжен.

— Да, като много хора, които идват в „Зелена инициатива“. Разбира се…

— Ще трябва да ви предам и оръжието си.

— Точно така.

Бонд благодари наум на Фелисити Уилинг, че му каза за охраната на Хидт, иначе щяха да го хванат с една от стандартните видеокамери или фотоапарати, скрити в писалка или копче на сакото, дело на отдел „Кю“, и това щеше да разклати доверието в него… и вероятно да доведе до схватка.

Играейки ролята на корав наемник, той се намръщи заради неудобството, но даде пистолета и телефона си, който беше програмиран да разкрие информация за самоличността му под прикритие на Джийн Терон само ако някой се опита да разбие кодирането му. След това разкопча колана и часовника си и ги сложи заедно с ключовете си на подноса за рентгена.

Закрачи бързо и взе вещите си, след като пазачът провери, че в часовника, ключовете и колана няма камери, оръжия или записващи устройства.

— Изчакайте тук, ако обичате — каза охранителят.

Бонд седна там, където му посочиха, и се огледа за отдел „Научни изследвания и разработки“, където Стефан Дламини им беше казал, че има информация за „Геена“, но не забеляза нищо.

Инхалаторът все още беше в джоба му. Ако го бяха претърсили, намерили и разглобили устройството, щяха да открият, че всъщност представлява чувствителен фотоапарат, направен без нито една метална част. Един от хората на Сану Хирани в Кейптаун бе успял да намери или да сглоби устройството сутринта. Затворът беше от въглеродно влакно, както и пружините, които го задействаха.

Носителят за съхраняване на образите беше доста интересен и уникален за днешните времена — старомоден микрофилм, каквито шпионите използваха по време на Студената война, фотоапаратът имаше обектив с фиксиран фокус и Бонд можеше да снима, като натисне основата и после я завърти, за да премести филмчето. В тази дигитална епоха забуленото в паяжини минало понякога предлагаше предимство.

Бонд седя пет минути, докато се появи Северан Хидт. Силуетът му не можеше да се сбърка — високият ръст, голямата глава, оградена с къдрава коса и брада, и добре ушитият костюм. Той спря застрашително на прага.

— Терон.

Черните му очи се впиха в Бонд.

Двамата се ръкуваха и Бонд се опита да не обръща внимание на гротескното усещане, което изпита, когато дългите нокти на Хидт се плъзнаха по дланта и китката му.

— Елате с мен — рече Хидт и го заведе в главната сграда, която съвсем не беше толкова неприветлива, колкото предполагаше външният ѝ вид. Всъщност беше добре обзаведена със скъпи мебели, творби на изкуството, антики и удобни работни места за персонала. Изглеждаше типична за средна по размери фирма, фоайето беше обзаведено със задължителните канапе и столове, маса с професионални списания и кейптаунски вестник. По стените имаше картини на гори, хълмисти полета с жито и цветя, потоци и океани.

И навсякъде зловещата емблема, листът, който приличаше на кама.

Докато вървяха по коридорите, Бонд търсеше отдел „Научни изследвания и разработки“ и накрая в задната част на сградата видя знак, който сочеше към него.

Хидт обаче свърна в противоположната посока.

— Елате. Ще ви покажа завода.

Близо до изхода им дадоха тъмнозелени каски и после се приближиха до задна врата, където Бонд с изненада видя втори охранителен пост. Беше странно, че проверяваха работниците, които идват от двора с отпадъците и влизат в сградата. Хидт и Бонд излязоха във вътрешен двор, който гледаше към десетки ниски постройки. От всяка излизаха или влизаха камиони и мотокари. Навсякъде сновяха работници с каски и униформи.

Бараките, построени в спретнати редици като казарми, отново напомниха на Бонд за затвор или концентрационен лагер.

ARВEIT МАСНТ FREI…

— Насам — подвикна Хидт и тръгна по терен, отрупан със земекопни съоръжения, контейнери, бидони от петрол и палети с купища хартия и картон. Във въздуха се разнасяше тихо бръмчене и земята трепереше, сякаш работеше някаква огромна подземна пещ или машина — контрапункт на пронизителните писъци на чайките, които се спускаха да грабнат остатъци от храна, паднали от камионите, влизащи през портата, на около шестстотин метра на изток. — Ще ви изнеса кратък урок по бизнес — предложи той.

Бонд кимна.

— Има четири начина да се отървем от отпадъците. Може да ги изхвърлим някъде — предимно в сметища, но все още най-популярното място е океанът. Знаете ли, че в Тихия океан има четири пъти повече найлон, отколкото зоопланктон? Най-голямото сметище в света е Голямата тихоокеанска камара, огромна купчина боклук, която се движи между Япония и Северна Америка. Два пъти по-голяма е от Тексас и може да стане колкото целите Съединени щати. Никой не знае колко точно, но едно е сигурно — тя се увеличава. Вторият начин е отпадъците да се изгарят. Това е много скъпо и остава опасна пепел. Трето, боклукът може да се рециклира — експертната област на „Зелена инициатива“. И накрая, има минимизиране, което означава да се грижим да се произвеждат и продават все по-малко материали за еднократна употреба. Запознат сте с найлоновите бутилки за вода, нали?

— Разбира се.

— Те са много по-тънки, отколкото бяха.

Бонд му повярва.

— Това се нарича „олекотяване“. Много по-лесно се компресират. Обикновено самите продукти не са проблем, когато се стигне до изхвърляне. Опаковките имат много по-голям обем. С отпадъчните материали се справяхме лесно, докато не се променихме в консуматорско индустриално общество и започнахме масово производство на стоки. Как да дадем продуктите в ръцете на хората? Опаковаме ги в стиропор, слагаме ги в кутия и после, за бога, ги пускаме в найлонови торбички, за да ги занесем вкъщи. А, и ако е подарък, увиваме го в цветна хартия и завързваме панделка! Коледа е абсолютен ураган от отпадъци.

Извисявайки се, Хидт огледа империята си и продължи:

— Повечето заводи за преработване на отпадъци са на площ между петдесет и седемдесет и пет акра31. Нашият е на сто акра. В Южна Африка имам още три завода и десетки трансферни станции, където камионите, които виждате по улиците, закарват боклука за компресиране и транспортиране в депа за обработване. Аз пръв отворих трансферни станции в южноафриканските гета. За шест месеца страната стана шейсет-седемдесет процента по-чиста. Наричаха найлоновите торбички „националното цвете на Южна Африка“, но вече не е така. Аз се справих с проблема.

— Видях камиони, които пренасят отпадъци от Претория и Порт Елизабет в двора тук. Защо?

— Специализиран материал — уклончиво отговори Хидт.

Опасни вещества? — зачуди се Бонд.

— Но трябва да тълкувате правилно речника, Терон. Остатъците от храна наричаме мокри или органични. „Вторични суровини“ са сухите материали като хартия, картон и тенекиени кутии. От домовете и офисите събираме „твърди градски отпадъци“, или ТГО, а от строежите и разрушените сгради — отломки. Има и институционални, комерсиални и индустриални отпадъци. Най-общият термин е „смет“, но аз предпочитам „отпадъци“. — Хидт посочи на изток, към задната част на завода. Всичко, което не се рециклира, отива там, в работната зона на сметището, където се заравя на пластове в пластмасова обшивка, за да предпазва бактериите и замърсяването да не проникнат в земята. Ще я забележите, като потърсите птиците.

Бонд проследи погледа му, който се насочи към връхлитащите чайки.

— Наричаме сметището Секция „Изчезване“.

Хидт поведе Бонд към входа на дълга сграда. За разлика от другите работни бараки постройката имаше внушителни врати, които бяха заключени. Бонд надникна през прозорците. Работници разглобяваха компютри, харддискове, телевизори, радиопредаватели, пейджъри, мобилни телефони и принтери. Имаше контейнери, препълнени с батерии, електрически крушки, компютърни харддискове, платки, жици и чипове. Персоналът носеше повече предпазни облекла от другите служители — противогази, тежки ръкавици и очила или цели маски за лицето.

— Това е нашият отдел за електронни отпадъци. Наричаме го „Силициевата секция“. Електронните отпадъци съставляват повече от десет процента от смъртоносните вещества на Земята — тежки метали, литий от батерии. Да вземем например компютрите и мобилните телефони. Те имат живот най-много две-три години и хората ги изхвърлят. Чели ли сте предупредителната брошура, която ви дават заедно с лаптопа или телефона, „Изхвърлете правилно“?

— Не.

— Не, разбира се. Никой не я чете. Но компютрите и телефоните се трупат килограм по килограм и са най-смъртоносните отпадъци в света. В Китай просто ги заравят или изгарят и така убиват населението си. Аз започвам нова дейност, за да отговоря на тази потребност — ще отделям компонентите на компютрите във фирмите на моите клиенти и после ще ги изхвърлям правилно.

Бонд си спомни устройството, което Ал Фулан беше демонстрирал в дома си, онова до компактора, отнел живота на Юсуф Насад.

Хидт посочи с дългия си жълт нокът.

— В задната част на сградата е отделът за извличане на опасни материали, една от най-доходните ни услуги. Преработваме всичко от боя до моторно масло и от арсен до полоний.

— Полоний? — хладно се изсмя Бонд. Това беше радиоактивният материал, използван преди няколко години за убийството на руския шпионин Александър Литвиненко, изгнаник в Лондон. Полоният беше едно от най-токсичните вещества на Земята. — Изхвърляте го? Това е незаконно.

— Там е номерът с отпадъчните материали, Терон. Хората изхвърлят невинна на вид антистатична машина, която обаче съдържа полоний, но никой не знае.

Хидт поведе Бонд покрай моторен парк, където имаше няколко камиона, дълги шест-седем метра. Отстрани бяха написани името и девизът на фирмата и думите „Унищожаване на документи“.

Хидт проследи погледа на Бонд и каза:

— Друга от специалностите ни. Даваме под наем машини за унищожаване на документи на фирмени и правителствени офиси, но по-малките организации предпочитат да ни наемат ние да го направим. Знаете ли, че когато иранските студенти превзеха американското посолство през седемдесетте години на миналия век, те успяха да възстановят класифицираните документи на ЦРУ, които са били нарязани? И научиха самоличността на повечето тайни агенти там. Местните техници свършиха работата.

Всеки в разузнавателната общност знаеше това, но Бонд се престори на изненадан.

— В „Зелена инициатива“ ние извършваме унищожаването индустриално — стандартно раздробяване шесто ниво. Машините ни превръщат документите в прах. Наемат ни най-секретните правителствени институции.

След това той поведе Бонд към най-голямата сграда в завода, висока три етажа и дълга двеста метра. Непрекъснат поток от камиони влизаше през една врата и излизаше от друга.

— Това е главната база за рециклиране. Наричаме я Секция „Възстановяване“.

Двамата влязоха вътре. Три огромни машини се захранваха с безкраен приток от хартия, картон, найлонови бутилки, стиропор, метални отпадъци, дърво и стотици други неща.

— Сортировачите — извика Хидт. Шумът беше оглушителен. В отсрещния край отделените материали се пакетираха и натоварваха на камиони за по-нататъшно превозване — метални кутии, стъкло, пластмаса, хартия и други. — Рециклирането е любопитна работа. Само няколко продукта — предимно метали и стъкло — могат да бъдат рециклирани до безкрайност. Всичко останало се разпада след известно време и трябва да бъде изгорено или да отиде на сметището. Алуминият е единственият неизменно доходен материал, който подлежи на рециклиране. Повечето продукти са много по-евтини и по-чисти и по-лесно се добиват от суровини, отколкото от рециклирани материали. Допълнителните камиони за транспортиране на материали за рециклиране и самият процес на рециклиране увеличават замърсяването на въздуха с твърди горива. А повторната преработка използва повече енергия от първоначалното производство и това е разхищение на суровини. — Той се засмя. — Но правилната политика е да се рециклира… и хората идват при мен.

Бонд последва екскурзовода си навън и забеляза, че Ниъл Дън се приближава с дългите си крака. Походката му беше тромава, той стъпваше с ходилата навън. Бретонът на русата му коса висеше над безизразните като камъни сини очи. Бонд прогони от съзнанието си спомена за жестокостта на Дън към мъжете в Сърбия и убийството на асистентката на Ал Фулан в Дубай, усмихна се дружелюбно и стисна широката му ръка.

— Терон — кимна Дън. Видът му не беше много гостоприемен. Той погледна Хидт. — Трябва да тръгваме.

Изглеждаше нетърпелив.

Хидт направи знак на Бонд да се качи в рейнджроувъра, паркиран близо до тях. Бонд се настани на предната седалка. Усещаше напрегнато очакване в двамата мъже, сякаш имаха план, който се готвеха да осъществят. Шестото чувство му подсказа, че нещо не е наред. Бяха ли разкрили истинската му самоличност? Беше ли се издал по някакъв начин?

Другите също се качиха. Неусмихващият се Дън седна зад волана. Бонд си помисли, че ако някъде има място, където тайно да се отървеш от труп, това е заводът на Хидт.

Секция „Изчезване“…

Четирийсет и шеста глава

Рейнджроувърът се отправи на изток по широк черен път и мина покрай ниски камиони с огромни гуми, които пренасяха бали и контейнери с отпадъци, и широк изкоп, дълбок най-малко двайсет и пет метра.

Бонд погледна надолу. Камионите изхвърляха товара си, а булдозери го компресираха върху повърхността на сметището. Дъното на ямата беше облицовано с дебели черни плоскости. Хидт беше прав за чайките. Птиците бяха навсякъде, хиляди. Броят, крясъците и бесът им бяха изнервящи и по гърба на Бонд полазиха ледени тръпки.

Джипът продължи по-нататък и Хидт посочи пламъците, които Бонд беше видял на идване. Отблизо огньовете представляваха гигантски горящи сфери и той почувства топлината им.

— Сметището отделя метан — обясни Хидт. — Ние пускаме сонди и го извличаме, за да захранваме генераторите. Обикновено има много газ и трябва да го изгаряме. Ако не го правим, сметището може да се взриви. Това се случи неотдавна в Америка и стотици хора бяха ранени.

След петнайсетина минути те минаха през гъста редица дървета и порта. Бонд неволно се усмихна. Дивата пустош от отпадъци изчезна. Сега ги обграждаше изумително красива сцена — дървета, цветя, скални образувания, пътеки, езера и гора. Територията на грижливо оформения пейзаж се простираше на няколко километра.

— Наричаме ги Елисейските полета. Рай… след времето, прекарано в ада. Но това пак е сметище. Под нас има трийсетина метра отпадъци. Отвоювахме земята. След година и нещо ще отворя парка за посетители. Това ще бъде моят подарък. Разложение, възкръснало в красота.

Бонд не беше любител на ботаниката и обичайната му реакция към изложението на цветя в Челси беше раздразнение от проблемите с уличното движение, които то предизвикваше около дома му, но трябваше да признае, че тези градини бяха внушителни. Изведнъж се усети, че е присвил очи и гледа корените на дърветата.

Хидт забеляза това.

— Странни ли ви се струват?

Представляваха метални тръби, боядисани така, че да приличат на корени на дърво.

— Тръбите пренасят метана, който се образува долу, за да бъде изгорен, или към електроцентралите.

Бонд предположи, че този детайл е измислен от звездния инженер на Хидт.

Роувърът влезе в горичката и спря. В езерото наблизо царствено стоеше син жерав, националният символ на Южна Африка, пазейки абсолютно равновесие на един крак.

— Хайде, Терон, да поговорим делово.

Защо тук? — зачуди се Бонд, докато вървеше след Хидт по пътека, около която имаше растения с табелки с имената им. Бонд отново се запита дали двамата мъже имат планове за него и крадешком се огледа за евентуални оръжия и маршрути за бягство.

Хидт спря и се обърна. Бонд направи същото и се притесни. Дън се приближаваше и носеше пушка.

Бонд запази спокойствие. Ще носите прикритието си до гроба — казваха лекторите във Форт Монктън на учениците си.

— Стреляте ли? — Дън показа ловджийската пушка с черен пластмасов или карбонов приклад и лъскава стоманена цев.

— Да — Бонд беше капитан на отбора по стрелба в колежа „Фетес“ и бе печелил състезания с малък и голям калибър пушка. Наградиха го и с Кралския медал за отлична стрелба, докато служеше в Кралския военноморски запас — единственият медал, който се носи само на униформа. Той погледна оръжието в ръцете на Дън — „Уинчестър .270“.

— Хубава пушка, не сте ли съгласен?

— Да, но лично аз предпочитам калибър 30.06. Има по-добра траектория.

— Стреляте ли по дивеч, Терон? — попита Хидт.

— Не съм имал възможност.

Хидт се засмя.

— И аз не ловувам… с изключение на един вид. Усмивката му помръкна. — Ниъл и аз ви обсъждахме.

— Така ли? — невинно попита Бонд.

— Решихме, че може да бъдете ценна добавка към някои други проекти, върху които работим, но трябва да ни покажете, че можем да ви имаме доверие.

— Пари? — Бонд печелеше време. Смяташе, че разбира каква е целта на врага и трябваше да реагира. Бързо.

— Не — отвърна Хидт. — Нямам предвид пари.

Дън пристъпи напред, подпрял на хълбок уинчестъра. Дулото сочеше към небето.

— Доведете го.

Двама работници изведоха мършав мъж в тениска и окъсани сивокафяви панталони иззад гъста, ниска джакаранда. Лицето му беше изкривено от ужас.

Хидт го изгледа презрително и се обърна към Бонд.

— Този човек влезе незаконно в нашата собственост и се опита да открадне мобилни телефони от секцията за електронни отпадъци. Когато охраната се приближи до него, той извади пистолет и стреля по пазач. Не го улучи и го хванаха. Проверих досието му и научих, че е избягал затворник. Излежавал е присъда за изнасилване и убийство. Мога да го предам на властите, но появата му тук днес даде възможност на мен и на вас.

— За какво говорите?

— Дава ви се шанс да извършите първото си убийство като ловец. Ако застреляте този човек…

— Не! — извика пленникът.

— Ако го убиете, това ще бъде предплатата, от която се нуждая. Ще се заловим с проекта ви и ще ви наема да ми помагате и с други. Ако предпочетете да не го убиете, което ще разбера, Ниъл ще ви закара до портата и пътищата ни ще се разделят. Колкото и съблазнително да е предложението ви да изчистим полетата на смъртта, ще трябва да откажа.

— Да застрелям хладнокръвно човек?

— Решението е ваше — каза Дън. — Не го ли застреляте, тръгвате си.

Ирландският му диалект беше по-осезаем.

Но какъв шанс беше това да влезе в светая светих на Северан Хидт!

Бонд можеше да научи всичко за „Геена“. Един живот срещу хиляди други.

И колко още, ако, както изглеждаше вероятно, планираното за петък беше първият от други подобни проекти?

Бонд погледна черното лице, широко отворените очи и треперещите ръце на престъпника, тръгна към Дън и взе пушката.

— Не, моля ви! — изплака човекът.

— В гнездото има патрон — извика Дън. — Предпазителят е дръпнат.

Бяха ли сложили халосен патрон, за да го проверят? Или Дън изобщо не беше заредил пушката? Крадецът очевидно не носеше бронежилетка под тънката тениска. Бонд вдигна пушката, която нямаше оптичен мерник, а само обикновен. Той прецени разстоянието до нарушителя дванайсет метра и се прицели. Мъжът вдигна ръце и закри лицето си.

— Не! Моля ви!

— Искате ли да се приближите? — попита Хидт.

— Не, но не искам той да страда — сухо отговори Бонд. — Пушката високо или ниско стреля от това разстояние?

— Не мога да ви кажа — отвърна Дън.

Бонд се прицели вдясно, в лист, който беше горе-долу на същото разстояние като пленника, и натисна спусъка. Последва силен пукот и в средата на листа се появи дупка, точно където се целеше. Бонд дръпна затвора, изхвърли изразходваната гилза и зареди друг патрон. Още се колебаеше.

— Е, какво решавате, Терон? — прошепна Хидт.

Бонд вдигна пушката, прицели се в жертвата и след миг натисна спусъка. Отново се разнесе шумен пукот и в средата на тениската на мъжа разцъфна червено петно. Тон падна по гръб в прахоляка.

Четирийсет и седма глава

— Доволни ли сте? — попита Бонд, отвори затвора на пушката и я хвърли на Дън.

Ирландеца с лекота я хвана с големите си ръце. Беше невъзмутим както винаги. Не пророни нито дума.

Хидт обаче изглеждаше доволен.

— Добре. А сега нека отидем в офиса и да пийнем нещо, за да отпразнуваме нашето партньорство… и да ми позволите да се извиня.

— Защото ме принудихте да убия човек?

— Не. Защото ви принудих да повярвате, че убивате човек.

— Какво?

— Уилям!

Мъжът, когото Бонд беше застрелял, скочи и се ухили.

Бонд се завъртя към Хидт.

— Но аз…

— Восъчни патрони — подвикна Дън. — Полицаите ги използват в тренировки, а кинопроизводителите — в сцени с престрелки.

— Подложихте ме на проклета проверка?

— По идея на нашия приятел Ниъл. Беше добра и вие я издържахте.

— Мислите ме за ученик? Вървете по дяволите.

Бонд се обърна и закрачи към портата на градината.

— Чакайте, чакайте — намръщи се Хидт и тръгна след него. — Ние сме делови хора. Така постъпваме, за да бъдем сигурни.

Бонд изруга и продължи да върви по пътеката, като свиваше и отпускаше юмруци.

— Можете да си отидете — настойчиво добави Хидт, но моля ви, Терон, трябва да знаете, че ще се разделите не само с мен, но и с един милион долара, които ще бъдат ваши, ако останете. Ще има и още.

Бонд спря и се обърна.

— Да отидем в офиса и да поговорим. Нека бъдем професионалисти.

Бонд отново погледна мъжа, когото беше прострелял. Човекът продължаваше да се хили доволно.

— Един милион? — попита той.

Хидт кимна.

— Ще бъде ваш утре.

Бонд остана за миг на мястото си и се втренчи в градините, които наистина бяха великолепни, а след това се върна при Хидт и хладно изгледа Ниъл Дън, който изпразваше пушката и я почистваше внимателно, галейки металните части.

Опита се да задържи възмутения си поглед върху лицето му, правейки се на обиден.

И наистина се преструваше, защото се беше досетил за восъчните патрони. Никой, стрелял с пушка с нормален заряд на барут и оловен куршум, не би се заблудил от восъчен патрон, който възпроизвежда далеч по-слаб откат от истинския (даването на халосен патрон на войник във взвод за разстрел е абсурдно, защото той разбира, че куршумът не е истински, в мига, в който стреля). Бонд бе осъзнал истината преди няколко минути, когато мнимият крадец закри с ръце очите си. Хората, които предстои да бъдат застреляни, не предпазват нищо с ръцете си. И той реши, че човекът се страхува да не ослепее, а не че ще бъде убит. Това му подсказа, че патроните са халосни или восъчни.

Той стреля в листа, за да прецени отката, и от съвсем лекия ритник разбра, че патроните не са смъртоносни.

Предположи, че мъжът ще получи заплащане за излагането си на риска. Хидт, изглежда, се грижеше за служителите си, каквото и друго да можеше да се каже за него. Сега това се потвърди. Той отброи няколко ранда и ги даде на човека, който се приближи до Бонд и стисна ръката му.

— Добър стрелец сте, сър. Уцелихте ме на благословено място. Вижте, ето тук! — Той посочи гърдите си. — Един човек ме простреля там долу, сещате се къде. Гадно копеле. Дълго ме боля. И жена ми много се оплакваше.

Тримата отново се качиха в рейнджроувъра и мълчаливо се върнаха в завода. Красивите градини отстъпиха място на ужасяващата Секция „Изчезване“.

Дън спря пред главната сграда, кимна на Бонд и каза на Хидт:

— Нашите партньори? Ще посрещна полетите. Ще пристигнат в деветнайсет часа. Ще ги настаня и ще се върна.

Оказваше се, че Дън и Хидт ще работят през нощта. Дали това вещаеше нещо добро или лошо за бъдещото разузнаване в „Зелена инициатива“? Едно беше ясно — Бонд трябваше да проникне в отдел „Научни изследвания и разработки“.

Дън тръгна, а Хидт и Бонд продължиха към сградата.

— Ще ми я покажете ли? — попита Бонд. — Вътре е по-топло… и няма толкова много чайки.

Хидт се засмя.

— Там няма много за гледане. Ще отидем в кабинета ми.

Той не спести на новия си партньор процедурите на поста на охраната пред задната врата, но пазачите отново пропуснаха инхалатора. Тръгнаха по главния коридор и Бонд пак забеляза табелката на отдел „Научни изследвания и разработки“.

— Но нямам нищо против да разгледам тоалетната — подхвърли той.

— Натам — посочи Хидт и извади мобилния си телефон да се обади.

Бонд забърза по коридора. Влезе в тоалетната, грабна пълна шепа хартиени кърпи и ги хвърли в едната чиния. Пусна водата и хартията задръсти канала. След това отиде до вратата и погледна към мястото, където чакаше Хидт. Беше навел глава и се бе съсредоточил върху разговора. Нямаше камери и Бонд се отдалечи от Хидт, обмисляйки история за прикритие.

Едната кабинка беше заета, а другата беше задръстена, затова тръгнах да търся друга тоалетна. Не исках да ви безпокоя, защото говорехте по телефона.

Приемливо отричане…

Бонд си спомни къде беше видял табелката, когато влязоха, и хукна натам.

Металната врата се отваряше с цифров код и електронна карта. Бонд извади инхалатора и направи няколко снимки, включително на ключалката в близък план.

Хайде — подкани той нищо неподозиращите служители вътре. Все някой трябваше да посети в тоалетната или да си вземе кафе от столовата.

Ала никой не откликна на молбите му. Вратата остана затворена и Бонд реши, че трябва да се върне при Хидт. Завъртя се на пета и отново забърза по коридора. Слава Богу, Хидт още говореше по телефона. Той вдигна глава точно когато Бонд мина покрай вратата на тоалетната. За него Терон току-що беше излязъл оттам.

— Елате, Терон — каза той, след като приключи с разговора.

Поведе Бонд по коридора. Влязоха в голяма стая, която, изглежда, служеше и за кабинет, и за жилище. Срещу големия прозорец беше поставено огромно бюро, което гледаше към империята от боклуци на Хидт. От едната страна имаше спалня. Бонд забеляза, че леглото не е оправено. Хидт отвлече вниманието му от спалнята, затвори вратата и му направи знак да седне на дивана до масичката за кафе в ъгъла.

— Питие?

— Уиски. Шотландско. Да не е смес.

— „Аухентошан“?

Бонд знаеше дестилационната фабрика в покрайнините на Глазгоу.

— Да. И малко вода.

Хидт наля щедро количество в една чаша, добави вода и му я даде, а на себе си сипа южноафриканско „Константин“. Бонд познаваше сладкото като мед вино, наскоро преоткрит вариант на любимото питие на Наполеон. Детронираният император поръчал да му докарат стотици литри на остров Света Елена, където прекарал в изгнание последните години от живота си. Пиел го дори на смъртното си легло.

Мрачната стая беше пълна с антики. Мери Гуднайт развълнувано му беше докладвала за хубавите неща на изгодна цена, които откриваше на лондонския пазар Портобело Роуд, но никоя от вещите в кабинета на Хидт не изглеждаше скъпа. Всичките бяха издраскани, очукани и изкривени. На стените бяха окачени стари фотографии, картини и барелефи. Каменни плочи показваха избледнели изображения на гръцки и римски богове и богини, но Бонд не знаеше кои са.

Хидт седна и двамата вдигнаха чаши. Той огледа с обич стените.

— Повечето от тези неща са от сгради, които фирмата ми е разрушила. За мен те са като реликви от тела на светци. Между другото, това също ме интересува. Старото и изхвърленото ми дават утеха. Не мога да ви кажа защо, нито искам да знам. Мисля, че повечето хора прахосват твърде много време да се чудят защо са такива, каквито са. Приемѝ природата си и я задоволѝ. Аз обичам разрухата и упадъка — неща, които другите отбягват. — Хидт млъкна и сетне попита: — Искате ли да знаете как започнах този бизнес? Разказът е поучителен.

— Да, ако обичате.

— На младини имах трудни времена. Е, кой не е имал, разбира се, но аз бях принуден да започна работа от малък. Случи се така, че постъпих във фирма за събиране на отпадъци. Бях боклукчия в Лондон. Един ден колегите ми и аз си почивахме и пиехме чай, когато шофьорът посочи апартамент на отсрещната страна на улицата и рече: „Там живее един тип от «Кларкънуел»“.

„Кларкънуел“ беше вероятно най-големият и преуспял престъпен синдикат в британската история. Сега беше разтурен, но в продължение на двайсет години членовете му управляваха брутално територията си около Айлингтън и бяха отговорни за двайсет и пет убийства.

Хидт разказваше и черните му очи блестяха.

— Заинтригувах се. След чая продължихме обиколките си, но без другите да разберат, скрих наблизо боклука от онзи апартамент. През нощта се върнах, взех чувала и прегледах съдържанието му. Рових няколко седмици. Проверих всяко писмо, кутия, сметка и опаковка от кондом. Повечето неща бяха безполезни, но намерих едно интересно — бележка с адрес в Източен Лондон, на която пишеше само: „Тук“. Аз обаче имах представа какво означава. В онези дни припечелвах допълнителни приходи като търсач. Знаеш ли за тях? Обикалят плажа в Брайтън или Истборн и търсят монети и пръстени в пясъка, след като летовниците са си тръгнали за деня. Имах хубав детектор за метал и следващия уикенд отидох в имота, споменат в бележката. Хидт се оживи. Забавляваше се. За десетина минути намерих пистолета. Купих си комплект за взимане на отпечатъци и макар да не бях експерт, отпечатъците върху пистолета и бележката, изглежда, съвпадаха. Не знаех точно за какво е използван пистолетът, но…

— Но защо да го заравят, ако не е бил използван за убийството на някого?

— Точно така. Срещнах се с човека от „Кларкънуел“. Казах му, че съм дал пистолета и бележката на моя адвокат. Естествено, нямаше никакъв адвокат. Блъфирах. Добавих, че ако не му се обадя до час, той ще ги изпрати на Скотланд Ярд. Рискувах ли? Разбира се. Но рискът беше пресметнат. Мъжът пребледня и веднага ме попита какво искам. Назовах цифра. Той плати в брой. Бях на път да основа своя малка фирма за събиране на отпадъци, която постепенно прерасна в „Зелена инициатива“

— Това придава нов смисъл на думата „рециклиране“, нали?

— Да. — Забележката се стори забавна на Хидт. Той отпи малка глътка вино и се втренчи в двора. Сферите от пламъци блестяха в далечината. — Знаете ли, че има три неща, които задължително трябва да видите, ако сте астронавт в космоса? Великата китайска стена, египетските пирамиди и старото сметище „Фреш Килс“ в Ню Джърси.

Бонд не знаеше това.

— За мен отпадъците са повече от бизнес — продължи Хидт. — Те са прозорец към обществото… и към душите ни. Той се наведе напред. — Вижте, възможно е неволно да придобием нещо в живота — чрез подарък, по невнимание, наследство, съдба, грешка, алчност, мързел, но когато изхвърлим нещо, винаги го правим с хладнокръвно намерение. — Хидт отпи голяма глътка вино. — Терон, знаете ли какво е ентропия?

— Не.

— Ентропия е основната истина за природата — обясни той, като щракаше с дългите си жълти нокти. — Тенденцията към разруха и хаос във физиката, обществото, изкуството, живите същества… във всичко. Пътят към анархията. — Той се усмихна. — Звучи песимистично, но всъщност е едно от най-прекрасните неща в света. Никога не можеш да сгрешиш, като прегърнеш истината, а това е истината. — Очите му се спряха на барелеф на стената. — Знаете ли, че промених името си?

— Не — отговори Бонд, но си помисли: Маартен Холт.

Промених го заради бащиното си име и малкото си име, дадено ми от баща ми. Не исках да имам нищо общо с него. — Хидт се усмихна студено. — Избрах Хидт, защото напомня за тъмната половина на главния герой в „Доктор Джекил и мистър Хайд“, която прочетох, когато бях ученик, и много харесах. Мисля, че всички ние имаме публична половина и тъмна половина, и романът го потвърждава.

— А Северан? Необичайно име.

— Нямаше да мислите така, ако бяхте живели в Рим през II и I век преди Христа.

— Така ли?

— Учил съм история и археология в университета. Знаете ли за какво се сещат хората, когато споменете древния Рим? Императорите от династията Юлий-Клавдий — Август, Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон. Поне така мислят, ако са чели „Аз, Клавдий“ или са гледали Дерек Джакоби в страхотния сериал по Би Би Си. Но цялата тази династия е управлявала твърде кратко малко повече от сто години. Да, да, mare nostrum32, преторианската гвардия, филмите с Ръсел Кроу… всичките много декадентски и драматични. „Боже мой, Калигула, тя е твоя сестра“. За мен обаче истината за Рим се е разкрила много по-късно в друга династия, на Северите, основана от Септимий Север, много години след като Нерон се самоубива. Те властвали по време на упадъка на Римската империя. Управлението им достига кулминацията си в Периода на анархията, както го наричат историците.

— Ентропия — отбеляза Бонд.

— Именно — засия Хидт. — Видях статуя на Септимий Север. Малко приличам на него и затова заимствах фамилията му. — Той се съсредоточи върху Бонд. — Неспокоен ли се чувствате, Терон? Не се тревожете. Не сте сключили сделка с Ахав33. Аз не съм луд.

Бонд се засмя.

— Не съм си го помислял. Честна дума. Мислех за милиона, който споменахте.

— Разбира се. — Хидт се втренчи изпитателно в Бонд. — Утре ще се осъществи първият от няколкото проекта, с които се занимавам. Главните ми партньори ще бъдат тук. Вие също ще дойдете. И тогава ще видите какво представляваме.

— Какво ще поискате да направя за един милион? — намръщи се Бонд. — Да застрелям някого с истински патрони?

Хидт поглади брадата си. Наистина приличаше на римски император.

— Не е необходимо да правите нищо. Проектът е завършен. Само ще гледаме резултатите. И ще празнуваме, надявам се. Ще наречем милиона ви предплата. И след това ще имате много работа.

Бонд положи усилия да се усмихне.

— Радвам се, че съм включен.

В същия миг мобилният телефон на Хидт иззвъня. Той погледна екранчето, стана и се обърна. Бонд предположи, че са възникнали някакви затруднения. Хидт не се ядоса, но мълчанието му показа, че не е доволен. Той затвори.

— Съжалявам. Проблем в Париж. Инспектори. Профсъюзи. Проблемът е на „Зелена инициатива“. Няма нищо общо с утрешния проект.

Бонд не искаше да го кара да заподозре нещо, затова реши да си тръгне.

— Добре. В колко часа ме искате утре?

— Десет сутринта.

Бонд си припомни първата засечена информация, която БПКС бяха разшифровали, и уликите, които беше намерил в Марч за времето, когато атаката щеше да се състои, и осъзна, че има малко повече от дванайсет часа, за да разбере какво представлява планът „Геена“ и да го осуети.

На прага се появи силует. Джесика Барнс. Бонд не харесваше жени с прекалено много грим, но отново се зачуди защо тя не използва поне малко.

— Джесика, това е Джийн Терон — разсеяно го представи Хидт. Беше забравил, че се запознаха снощи.

Жената не му го напомни.

Бонд стисна ръката ѝ. Тя отвърна с плахо кимане, а после се обърна към Хидт.

— Коректурите на рекламите не дойдоха. Ще пристигнат чак утре.

— Тогава ще ги прегледаш, нали?

— Да, но няма какво повече да правя тук. Бих искала да се върна в Кейптаун.

— Нещо възникна. Ще остана тук още няколко часа, а може би и по-дълго. Може да почакаш…

Очите на Хидт се стрелнаха към вратата, зад която Бонд беше видял леглото.

Джесика се поколеба и после въздъхна.

— Добре.

— Аз се връщам в града. Мога да ви закарам, ако желаете — предложи Бонд.

— Така ли? Няма ли да представлява трудност? — попита тя, но въпросът ѝ не беше отправен към Бонд, а към Хидт.

Той гледаше нещо на телефона си и вдигна глава.

— Много сте любезен, Терон. Ще се видим утре.

Двамата се ръкуваха.

— Totsiens34 — каза Бонд като истински африканер. Беше научил думата благодарение на езиковата школа на капитан Бхека Джордан.

— Кога ще се прибереш вкъщи, Северан? — попита Джесика.

— Когато мога — разсеяно отговори Хидт и набра някакъв номер.

Пет минути по-късно Джесика и Бонд бяха на предния пост на охраната, където той отново мина през детектора за метал. Ала преди да вземе пистолета и мобилния си телефон, към него се приближи пазач.

— Какво е това, сър? Виждам нещо в джоба ви.

Инхалаторът. Как беше забелязал леката издутина в якето му, по дяволите?

— Нищо.

— Искам да го видя, ако обичате.

— Не крада нищо от сметището — троснато каза Бонд — ако това си мислите.

— Правилата ни са съвсем ясни, сър — търпеливо настоя мъжът. — Ще го видя или ще трябва да повикам господин Дън или господин Хидт.

Ще носите прикритието си до гроба…

Бонд спокойно извади черната найлонова тубичка и му я показа.

— Това е лекарство.

— Така ли?

Пазачът я взе и я разгледа внимателно. Обективът на фотоапарата беше скрит навътре, но за Бонд изглеждаше очевиден. Човекът се накани да му я върне, но сетне промени решението си, повдигна капачката и сложи палец върху буталото.

Бонд погледна към валтера си на дървения рафт с прегради. Намираше се на три метра и зад други двама въоръжени охранители.

Пазачът натисна буталото… и тънка мъгла денатуриран спирт едва не изпръска лицето му.

Сану Хирани, разбира се, беше създал играчката с характерната си далновидност. Пулверизаторът беше истински, макар че химичното вещество вътре не беше, а фотоапаратът се намираше в долната част на основата. Миризмата на спирт беше силна. Пазачът сбърчи нос и очите му се насълзиха. Той върна тубичката на Бонд.

— Благодаря, сър. Надявам се, че не ви се налага често да използвате лекарството. Изглежда доста неприятно.

Без да го удостои с отговор, Бонд пъхна в джоба си инхалатора и получи оръжието и телефона си.

Той тръгна към портата, която водеше към ничията земя между двете огради, и почти стигна дотам, когато прозвуча аларма и започнаха да проблясват светлини.

Четирийсет и осма глава

Бонд беше на част от секундата да се завърти, да заеме бойна поза за стрелба и да премахне главните мишени, но инстинктът му каза да се въздържи.

И добре, че го направи. Пазачите не гледаха него. Пак се бяха втренчили в телевизора.

Той небрежно погледна през рамо. Алармата се беше включила, защото Джесика, която бе освободена от процедурите на охраната, беше минала през детектора за метал с чантата и бижутата си. Единият пазач спокойно натисна бутона, за да пренастрои системата.

Сърцето на Бонд възстанови нормалния си ритъм. Двамата с Джесика минаха през следващия пост на охраната и излязоха на паркинга, където лекият ветрец разнасяше набръчкани кафяви листа. Бонд ѝ отвори вратата на субаруто, след това седна зад волана, включи двигателя и подкара по черния път към Н7 сред потока от камиони на „Зелена инициатива“.

Той мълча известно време, но после изкусно се залови за работа. Започна с безобидни въпроси, за да улесни Джесика да говори. Обича ли да пътува? Кои са любимите ѝ ресторанти тук? Какво работи в „Зелена инициатива“?

И сетне попита:

— Любопитен съм. Как се запознахте с господин Хидт?

— Наистина ли искате да знаете?

— Разкажете ми.

— На млади години бях Кралица на красотата.

— Сериозно? Не познавам други — усмихна се Бонд.

— Не се представих зле. Участвах в конкурса „Мис Америка“, но най… — Тя се изчерви. — Не, глупаво е.

— Моля ви, продължете.

— Веднъж се състезавах в Ню Йорк, в хотел „Уолдорф-Астория“. Преди конкурса ние, момичетата, бяхме във фоайето. Джаки Кенеди ме видя, дойде при мен и ми каза, че съм много хубава. — Джесика засия от гордост, каквато Бонд не беше виждал на лицето ѝ досега. Това беше един от върховите моменти в живота ми. Тя беше моят идол, когато бях момиче. — Усмивката ѝ помръкна. Всъщност не искахте да знаете това, нали?

— Аз ви попитах.

— Разбира се, животът в света на конкурсите за красота е кратък. След като спрях да се явявам, участвах в няколко реклами и информационни съобщения. Тази работа също е уморителна. Няколко години по-късно майка ми почина бяхме много близки и преживях труден период. Намерих си работа като сервитьорка в нюйоркски ресторант. Северан работеше наблизо и често се срещаше с клиенти там. Започнахме да разговаряме. Той беше много интересен събеседник. Обичаше историята и пътуваше навсякъде. Говорехме за хиляди различни неща. Имахме неповторима връзка. Беше много… стимулиращо. По време на конкурсите се шегувах, че животът не се свежда само до външността и грима. Това е всичко, което хората виждат. Гримът и дрехите. Предполагам, че Северан прозря по-надълбоко в мен. Спогаждахме се. Той поиска телефонния ми номер и непрекъснато ми се обаждаше. Не бях глупава. Бах на петдесет и седем години, без семейство и със съвсем малко пари, а той беше хубав… жизнен мъж.

Бонд се запита дали това означава онова, което подозираше.

Сателитната навигация го насочи да излезе от магистралата и той внимателно потегли по натоварен път. Беше пълно с таксита микробуси. На кръстовищата чакаха влекачи, очевидно за да бъдат първи на мястото на евентуална катастрофа. Търговци продаваха напитки край пътя. Импровизиран бизнес се въртеше и от камиони и пикали. Неколцина правеха успешна търговия, като продаваха акумулатори и ремонтираха алтернатори. Защо това заболяване измъчваше точно южноафриканските превозни средства?

Сега, след като беше разчупил леда, Бонд небрежно попита за срещата утре, но Джесика отговори, че не знае нищо за нея, и той ѝ повярва. Колкото и да беше отчайващо за Бонд, Хидт, изглежда, я държеше в пълно неведение за „Геена“ и другите незаконни дейности, в които бяха замесени той, Дън или фирмата.

Джипиесът показа, че до крайната им цел остават пет минути, затова Бонд заяви:

— Трябва да бъда откровен. Странно е.

— Кое?

— Как се е обградил с всичко това.

— С какво? — попита Джесика и се втренчи в него.

— Смърт, разруха.

— Ами това му е работата.

— Нямам предвид работата му в „Зелена инициатива“. Това го разбирам. Говоря за личния му интерес към старото, употребяваното… изхвърленото.

Джесика не каза нищо и посочи голяма дървена къща, опасана с внушителна каменна ограда.

— Това е къщата…

Гласът ѝ потрепери и тя се разплака.

Бонд спря до тротоара.

— Джесика, какво има?

— Аз…

Тя дишаше учестено.

— Добре ли сте?

— Нищо, няма нищо. О, колко е неудобно.

Бонд взе чантата ѝ и потърси кърпичка. Намери и ѝ я даде.

— Благодаря. — Джесика се опита да говори, но после се предаде на риданията. Щом се успокои, обърна огледалото за обратно виждане към себе си. — Той не ми позволява да си слагам грим… Дано поне тушът ми не е потекъл и не ме е превърнал в клоун.

— Не ви позволява… Какво искате да кажете?

Изповедта замря на устните ѝ.

— Нищо — прошепна Джесика.

— Нещо лошо ли казах? Извинявайте, ако съм ви разстроил. Само се опитвах да поддържам разговора.

— Не, не, не сте направили нищо, Джийн.

— Кажете ми какво не е наред — погледна я Бонд в очите.

Тя се поколеба.

— Не бях откровена с вас. Изиграх ролята си добре, но това беше фасада. Ние нямаме връзка. Никога не сме имали. Той ме желае… — Джесика вдигна ръце. — О, не ви трябва да чувате тези неща.

Бонд докосна ръката ѝ.

— Моля ви. Виновен съм. Бръщолевех глупости. Чувствам се като глупак. Кажете ми.

— Да, той обича старото… употребяваното… изхвърленото. Мен.

— Боже мой, не. Не исках да кажа…

— Знам, че не искахте да го кажете, но точно затова ме желае Северан — защото съм част от спиралата надолу. Аз съм неговата лаборатория за повяхване, остаряване и разруха. Само това означавам за него. Той рядко разговаря с мен. Нямам представа какви мисли се въртят в главата му и не проявява интерес да разбере каква съм всъщност. Дава ми кредитни карти, води ме на хубави места, грижи се за мен. Но в замяна иска… да ме наблюдава как остарявам. Хващам го да ме гледа дали имам нови бръчки и старчески петна. Ето защо ми забранява да се гримирам. Северан оставя лампите запалени, когато… досещате се какво имам предвид. Знаете ли колко унизително е това за мен? И той много добре го съзнава, защото унижението е форма на упадък. — Джесика се засмя горчиво и избърса очите си с хартиена кърпичка. — И знаете ли кое е ироничното, Джийн? Когато бях млада, живеех за конкурсите за красота. Никой не се интересуваше какво представлявам отвътре нито съдиите, нито другите участнички… нито дори майка ми. Сега съм стара и на Северан също не му пука каква съм отвътре. Има моменти, когато мразя да бъда с него. Но какво да направя? Безсилна съм.

Бонд стисна ръката ѝ.

— Не е вярно. Съвсем не сте безсилна. Да бъдеш стар е сила — опит, преценка, прозорливост, познаваш възможностите си. Младостта е изтъкана от грешки и импулси. Повярвайте ми, преживял съм го.

— Но какво бих правила без него? Къде бих отишла?

— Навсякъде. И можете да правите каквото искате. Вие очевидно сте умна жена. Сигурно имате някакви пари.

— Малко, но проблемът не са парите, а как да намеря някого на моите години.

— Защо ви е?

— Говорите така, защото сте млад.

— А вие говорите като човек, който вярва на онова, което са му внушили, вместо да разсъждава самостоятелно.

Джесика се усмихна едва-едва.

— Трогната съм, Джийн. — Тя потупа ръката му. Много сте любезен. Не мога да повярвам, че се размекнах пред непознат. А сега трябва да се прибера у дома. Северан ще се обади да ме провери.

Бонд подкара колата и спря пред портата под бдителния поглед на пазач от охраната. Това елиминира другия му план — да влезе в къщата и да види какви тайни има там. Джесика стисна ръката му с две ръце и после слезе.

— Ще ви видя ли утре в завода? — попита той.

Тя пак се усмихна леко.

— Да, ще бъда там. Каишката ми е къса.

Обърна се и бързо се вмъкна през отварящата се порта.

Бонд превключи на първа скорост и потегли. Джесика Барнс мигновено се изпари от мислите му. Вниманието му се насочи към следващата дестинация и какво ще го посрещне там.

Приятел или враг?

В избраната от него професия Джеймс Бонд беше научил, че тези две категории не се изключват взаимно.

Четирийсет и девета глава

През целия ден в четвъртък се говореше за заплахи от севернокорейците, талибаните, „Ал Кайда“, чеченците, Ислямското братство „Джихад“, Източна Малайзия, Судан, Индонезия. Имаше кратко обсъждане на иранците, но въпреки сюрреалистичната реторика, извираща от президентския им дворец, никой не ги приемаше твърде сериозно. М. едва ли не съжали горкия режим в Техеран. Някога Персия беше велика империя.

Заплахи…

Но атаката се осъществява сега — иронично си помисли той — по време на почивката за чай на конференцията по сигурността. М. приключи обаждането до Мънипени и сковано седна в старата, украсена с позлата приемна в сградата на Ричмънд Терас между Уайтхол и Виктория Ембанкмънт, една от онези крайно незабележими постройки на неопределена възраст, откъдето се управляваше страната.

Предстоящата атака включваше двама министри, членове на Обединената комисия по разузнаването. Те подадоха глави на вратата и очите им зад очилата огледаха стаята, сякаш търсеха мишена. В съзнанието му изплуваха образите от комедийния телевизионен сериал „Двамата Рони“ и той не можа да ги прогони. Когато обаче министрите тръгнаха към него, в израженията им нямаше нищо комично.

— Майлс — поздрави го по-възрастният, фамилното му име се предшестваше от „сър Андрю“ и двете думи бяха в пълна хармония с изящното му лице и буйната сребриста коса.

Другият, Бикстън, наклони глава, чието месесто кубе отразяваше светлината от прашния полилей. Дишаше тежко. Всъщност и двамата се бяха задъхали.

М. не ги покани, но въпреки това те седнаха на канапето в стил „Крал Едуард“ пред подноса с чай. М. копнееше да извади пура от куфарчето си и да я запали.

— Знаем, че трябва да се върнеш на конференцията по сигурността — започна Бикстън.

— Току-що бяхме при секретаря на Форин Офис. Той е в Камарата на общините в момента.

Това обясняваше факта, че се бяха запъхтели. Не можеха да дойдат с кола от Камарата на общините, тъй като Уайтхол, от Хорс Гардс Авеню до Кинг Чарлс Стрийт, беше затворена като подводница, която се готви да се спусне във водата, заради безопасността на участниците в конференцията.

— Инцидент 20? — попита М.

— Точно така — потвърди Бикстън. — Опитваме се да намерим и генералния директор на МИ6, но проклетата конференция…

Той беше нов в Обединената комисия по разузнаването и като че ли изведнъж осъзна, че не трябва толкова безцеремонно да бичува задниците на онези, които му плащат заплатата.

— Проклетата конференция е разрушителна, по дяволите — недоволно измърмори М., довършвайки мисълта му. Той нямаше проблем да бичува някого, който го заслужаваше.

— Отбранителната разузнавателна агенция и БПКС съобщават за увеличаване на СИГНИТ в Афганистан през последните шест часа пое нещата в свои ръце сър Андрю.

Общото мнение е, че това е свързано с Инцидент 20.

— Нещо конкретно за Хидт, Ной или хилядите смъртни случаи? — попита М. — Или за Ниъл Дън? За военната база в Марч? Импровизирани експлозивни устройства? Инженери в Дубай? Заводи за преработване на отпадъци и рециклиране в Кейптаун?

Адмирала беше прочел всички сигнали, които минаха през бюрото му или пристигнаха на мобилния му телефон.

— Не можем да кажем отговори Бикстън. В „Поничката“ още не са разбили кодовете. Централата на БПКС В Челтнам беше построена във формата на дебел пръстен. Пакетите за разкодиране са чисто нови и това затрудни всички.

— СИГНИТ са циклични там — неодобрително измънка М. Той работеше в МИ6 много отдавна и си беше спечелил славата на човек с безпрецедентни умения в проучването на разузнавателни данни, и по-важното — в разнищването и превръщането им в нещо полезно.

— Вярно е — съгласи се сър Андрю — но не е ли твърде голямо съвпадението, че всичките обаждания и имейли изскочиха точно сега, в деня преди Инцидент 20?

Не непременно — помисли си М.

— И никой не е открил нищо, което да свързва Хидт със заплахата — добави сър Андрю.

„Никой“ означаваше 007.

М. погледна часовника си, който беше на сина му, войник в Кралския полк на мускетарите. Конференцията по сигурността щеше да поднови работата си след половин час. Той беше изтощен, а утре, петък, щеше да има още по-дълго съвещание, което щеше да завърши с вечеря, последвана от реч на секретаря на Форин Офис.

Сър Андрю забеляза неприкрития поглед към очукания часовник.

— Накратко казано, Майлс, в Обединената комисия по разузнаване са на мнение, че Северан Хидт в Южна Африка е за отклоняване на вниманието. Може и да е замесен, но не е ключов играч в Инцидент 20. Хората от МИ5 и МИ6 смятат, че истинските актьори са афганистанците и че атаката ще бъде там — срещу военни, работници, които раздават помощи или предприемачи.

Естествено, че те щяха да кажат онова, което наистина мислеха. Приключението в Кабул бе струвало милиарди лири и твърде много жертви и колкото повече зло можеше да се намери там, за да оправдае нахлуването, толкова по-добре. М. съзнаваше това още от началото на операция „Инцидент 20“.

Бонд…

— Знаем, че е добър — прекъсна го Бикстън и погледна към шоколадовите бисквити, които М. беше помолил да не поднасят с чая, но въпреки това бяха сервирани.

Сър Андрю се намръщи.

— Само че той не е открил много — продължи Бикстън, освен ако има подробности, които все още не са разпространени.

М. не каза нищо и хвърли смразяващ поглед на двамата мъже.

— Бонд е звезда, разбира се — каза сър Андрю — затова общото мнение е, че би било добре за всички, ако той незабавно замине за Кабул. Довечера, ако е възможно. Изпрати го в горещата зона заедно с още двайсетина момчета от висшата лига на МИ6. Ще помолим за съдействие и ЦРУ. Нямаме нищо против да си поделим славата.

И вината — помисли си М., — ако грешите.

— Да, логично е — подкрепи го Бикстън. — Бонд е бил в Афганистан.

— Инцидент 20 ще се случи утре — каза М. — Той ще пътува цяла нощ до Кабул. Как би могъл да предотврати каквото и да било?

— Общото мнение е, че…

Сър Андрю изведнъж млъкна. М. предположи, че е осъзнал, че повтаря досадния си словесен пълнеж.

— Не сме сигурни дали може да бъде предотвратен.

Възцари се неловко мълчание, досущ приливна вълна, замърсена с болнични отпадъци.

— Нашият подход е твоят човек и другите да оглавят екип за анализ и да се опитат да разберат със сигурност кой е организаторът. Да измислят предложение за реакция. Бонд може да ръководи всичко.

М., разбира се, се досещаше какво става. Двамата Рони предлагаха на ГМР мярка да отърве кожата. Организацията ти може да е звезда в деветдесет и пет процента от случаите, обаче ако сгрешите дори само веднъж, но с голяма загуба, може да отидеш на работа в понеделник сутринта и да я завариш разтурена или по-лошо превърната в чиновническа агенция.

„Групата за международно развитие“ поначало се движеше по тънък лед, защото включваше секция „00“, срещу която мнозина възразяваха. Евентуална издънка с Инцидент 20 би означавала сериозен провал. С незабавното прехвърляне на Бонд в Афганистан ГМР поне щеше да има участник в играта, дори ако той пристигнеше късничко на игрището.

— Разбрах ви, господа — каза М. — Ще развъртя телефоните.

Бикстън засия, но сър Андрю още не беше приключил. Упоритостта му беше една от причините М. да смята, че бъдещите срещи с него може би ще се провеждат на Даунинг Стрийт 10.

— Бонд ли ще бъде диригентът на оркестъра?

Загатнатата заплаха във въпроса беше, че ако 007 остане в Южна Африка, не зачитайки заповедите на Адмирала, сър Андрю ще престане да подкрепя Бонд, М. и ГМР.

Иронията, че е дал картбланш на агент като 007, беше в това, че той трябваше да я използва и да действа както намери за добре, а това понякога означаваше, че Бонд няма да свири в унисон с другите музиканти от оркестъра. Не може да имаш всичко — помисли си М.

— Както казах, ще развъртя телефоните — повтори той.

— Добре. Е, ние ще тръгваме.

Те излязоха, а М. стана и отиде на балкона, където забеляза полицай от отдел „Специална защита“, въоръжен с автомат. Човекът го погледна, кимна и продължи да оглежда улицата на десетина метра долу.

— Всичко спокойно ли е? — попита Адмирала.

— Да, сър.

М. се усамоти в отсрещния ъгъл на балкона, запали пура и вдъхна дълбоко дима. Улиците бяха зловещо тихи. Барикадите не бяха обичайните тръбни метални заграждения, каквито има пред Парламента, а циментови блокове, високи метър и двайсет и достатъчно солидни, за да спрат бързо движеща се кола. По тротоарите патрулираха въоръжени пазачи и М. съзря неколцина снайперисти по покривите на съседните сгради. Той разсеяно се загледа в Ричмънд Терас и Виктория Ембанкмънт, а след това извади мобилния си телефон и се обади на Мънипени.

Тя отговори след първото позвъняване:

— Да, сър?

— Искам да говоря с главния координатор.

— Той отиде в столовата. Ще ви свържа.

Докато чакаше, М. присви очи и прегракнало се засмя. На кръстовището близо до барикадата имаше голям камион и няколко мъже изсипваха контейнери с боклук в него. Те бяха служители на „Зелена инициатива“, фирмата на Северан Хидт. Адмирала осъзна, че ги гледа от няколко минути, но всъщност не ги вижда. Бяха незабележими.

— Танър, сър.

Боклукчиите изчезнаха от мислите на М. Той извади пурата от устата си и рече:

— Бил, трябва да поговорим за 007.

Петдесета глава

Воден от сателитната навигация, Бонд шофираше през центъра на Кейптаун, покрай магазини и жилища. Озова се в район с малки, ярко боядисани къщи в синьо, розово, червено и жълто, сгушени под Сигнал Хил. Тесните улици бяха предимно калдъръмени и му напомниха за селата на Карибите, с тази разлика, че много домове бяха украсени с изящни арабски мотиви. Бонд мина покрай притихнала джамия.

Беше шест и половина в хладната вечер в четвъртък и той пътуваше към дома на Бхека Джордан.

Приятел или враг…

Преведе колата по неравните улици и спря близо до долището ѝ. Тя го посрещна на вратата и го поздрави с кимане, без да се усмихне. Беше съблякла служебното си облекло и носеше сини джинси и тесен тъмночервен пуловер. Лъскавите ѝ черни коси бяха разпуснати и Бонд бе завладян от уханието на люляк от шампоана ѝ.

— Интересен район — отбеляза той. — Хубав.

— Нарича се Бо Каап. По-рано беше много беден и населен предимно с мюсюлмани. Преместих се тук с… един човек преди няколко години. Тогава кварталът беше по-беден. Постепенно става много луксозен. Едно време навън бяха паркирани само велосипеди, сега са тойоти, но скоро ще бъдат мерцедеси. Това обаче не ми харесва. Предпочитам го такъв, какъвто беше. Но тук е домът ми. Пък и сестрите ми и аз се редуваме да взимаме угого да живее при нас и те са наблизо, затова е удобно.

— Угого? — попита Бонд.

— Означава „баба“. Майката на майка ни. Родителите ни живеят в Питермарицбург в провинция Квазулу Натал, на изток оттук.

Бонд си спомни старата карта в кабинета ѝ.

— Грижим се за угого. Такъв е обичаят на зулусите.

Бхека Джордан не го покани да влезе, затова Бонд ѝ разказа за пътуването си до „Зелена инициатива“ на верандата.

— Искам да проявят филмчето в това нещо. — Той ѝ даде инхалатора. — Осеммилиметрово е. Чувствителността му към светлината е хиляда и двеста. Можеш ли да го направиш?

— Аз? Защо не партньорът ти от МИ6? — язвително попита тя.

Бонд не изпита потребност да защитава Грегъри Лам.

— Имам му доверие, но той нападна минибара ми и изпи питиета на стойност двеста ранда. Предпочитам да го направи някой с бистра глава. Промиването на филм може да се окаже сложна работа.

— Ще се погрижа.

— Тази вечер в града ще дойдат партньори на Хидт. Утре сутринта ще има среща в завода. Бонд се замисли за думите на Дън. Ще пристигнат в седем. Можеш ли да разбереш имената им?

— Знаеш ли с кои авиолинии пътуват?

— Не, но Дън ще ги посрещне.

— Ще изпратя някого на летището. Куолийн е добър в тази работа. Обича да се шегува, но е добър.

Да, и дискретен — помисли си Бонд.

Отвътре извика женски глас.

Джордан се обърна.

— Ize balulekile35.

Размениха се още реплики на зулуски.

Лицето на Джордан беше каменно.

— Ще влезеш ли? Нека угого види, че не си бандит. Казах ѝ, но тя се тревожи.

Бонд я последва в малкия апартамент, който беше подреден и хубаво обзаведен. Репродукции, гоблени и снимки украсяваха стените.

Възрастната жена, която говореше на Джордан, седеше до голяма маса, сложена за двама. Двете очевидно вечеряха. Угого беше много слаба и крехка. Бонд я позна от многото снимки в кабинета на Джордан. Носеше широка рокля в оранжево и кафяво и чехли на краката. Посивялата ѝ коса беше къса. Тя се надигна.

— Недейте, моля ви — рече Бонд.

Жената обаче стана приведена, затътри крака и крепко стисна ръката му.

— Вие сте англичанинът, за когото Бхека ми каза. На мен не ми изглеждате лош.

Джордан я погледна гневно.

— Аз съм Мбали — представи се старицата.

— Джеймс.

— Отивам да си почина. Бхека, дай му нещо за ядене. Много е кльощав.

— Не. Трябва да тръгвам.

— Гладен си. Видях те как гледаше боботи36. По-вкусно е, отколкото изглежда.

Бонд се усмихна. Наистина беше погледнал тенджерата на печката.

— Внучката ми готви много добре. Яденето ще ти хареса. И ще пийнеш зулуска бира. Опитвал ли си я?

— Пих „Биркенхед“ и „Гилрой“.

— Не. Зулуската бира е най-хубавата. — Мбали погледна внучката си. — Дай му бира и той ще хапне нещо. Сипи му чиния боботи. И сос „Самбал“. — Тя огледа критично Бонд. — Обичаш ли люто?

— Да.

— Хубаво.

— Угого, той каза, че ще тръгва — раздразнено възрази Джордан.

— Каза го заради теб. Дай му бира и храна. Виж колко е мършав!

— Моля те, угого.

— Внучката ми е много своенравна.

Възрастната жена взе глинен съд с бира, влезе в спалнята и затвори вратата.

— Добре ли е баба ти? — попита Бонд.

— Болна е от рак.

— Съжалявам.

— Държи се по-добре, отколкото се очакваше. На деветдесет и седем години е.

Бонд се изненада.

— Помислих, че е на седемдесет и няколко.

Джордан сякаш се уплаши, че мълчанието може да породи потребност от разговор, приближи се до очукан сидиплейър и пусна диск. От тонколоните се разнесе тих женски глас, придружаван от хип-хоп ритми. Бонд видя обложката на диска — Тандисва Мазвай.

— Седни — каза Джордан и посочи масата.

— Не. Всичко е наред.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е необходимо да ме храниш.

— Угого няма да бъде доволна, ако научи, че не съм ти предложила бира или боботи.

Джордан извади глинено гърне с ратанов похлупак и наля пенлива розова течност в чаша.

— Това ли е зулуската бира?

— Да.

— Домашно приготвена?

— Зулуската бира винаги е домашно приготвена. Вари се три дни и се пие, докато още ферментира.

Бонд отпи. Бирата беше сладко-кисела и изглежда имаше ниско съдържание на алкохол.

След това Джордан му поднесе чиния боботи и сипа отгоре червеникав сос. Ястието приличаше на овчарски пай и отгоре имаше яйце вместо картоф, но беше по-вкусно от пайовете, които Бонд беше ял в Англия. Гъстият сос беше добре овкусен и наистина лютив.

— Ти няма ли да ядеш с мен? — кимна той към свободния стол. Джордан се беше облегнала на умивалника и бе скръстила ръце на пищните си гърди.

— Вече ядох — отсечено отвърна тя и не помръдна от мястото си.

Приятел или враг…

Бонд изяде всичко.

— Бих отбелязал, че си доста талантлива — умна полицайка, която приготвя чудесна бира и боботи. Ако го произнасям правилно.

Не получи отговор. С всяка забележка, която изговаряше, ли я обиждаше?

Той сподави раздразнението си и се вгледа в множеството семейни снимки на стените и полицата над камината.

— Баба ти е била свидетел на много исторически събития.

— Може да се каже, че угого е Южна Африка — отвърна Джордан и с обич погледна към вратата на спалнята. — Чичо ѝ бил ранен в битката при Камбула, докато се сражавал срещу британците няколко месеца след битката при Исандлуана, за която ти казах. Баба се родила само няколко години след образуването на Южноафриканския съюз между провинциите Кейп и Натал. През петдесетте години на миналия век била изселена според Закона за сегрегацията от 1950 година по време на апартейда. И била ранена в протест през 1958 година.

— Какво се е случило?

— Кръвопролитията в Шарпвил. Баба била сред демонстрантите срещу „тъпия закон“, както го нарекли. По време на апартейда хората законно са били категоризирани на бели, черни, цветнокожи и червенокожи.

Бонд си спомни коментарите на Грегъри Лам.

— Черните носели пропуск, подписан от работодателя им, който им позволявал да бъдат в район, населен с бели. Било ужасно — унизително. Имало мирен протест, но полицията стреляла по демонстрантите. Близо седемдесет души били убити. Угого била простреляна в крака. Затова накуцва. — Джордан си наля бира и отпи. — Тя е избрала името ми. Казала на родителите ми как да ме кръстят и те я послушали. Човек обикновено прави това, което угого каже.

— Бхека.

— На зулуски означава „онзи, който бди над хората“.

— Защитник. Значи съдбата ти е била да станеш полицай — заключи Бонд. — Музиката му харесваше.

— Угого е старата Южна Африка, а аз съм новата. Смесица от зулуси и африканери. Наричат я страната на дъгата, но ако я погледнеш, ще видиш различните цветове, всичките отделно. Трябва да се обединим и да станем единни. Ще мине много време, но ще стане. — Тя погледна хладно Бонд. — Тогава ще можем да мразим хората заради характера и постъпките им, а не заради цвета на кожата.

Той спокойно отвърна на погледа ѝ.

— Благодаря за яденето и бирата. Трябва да тръгвам.

Джордан го изпрати до вратата.

Бонд излезе и за пръв път видя ясно мъжа, който го следеше от Дубай. Човекът със синьото сако и златната обеца, който беше убил Юсуф Насад и едва не бе довършил и Феликс Лайтър.

Стоеше на улицата, в сенките на стара сграда, украсена с арабски орнаменти и мозайки.

— Какво има? — попита Джордан.

— Вражески елемент.

Мъжът държеше мобилен телефон, но не говореше, а снимаше Бонд и Джордан — доказателство, че Бонд работи с полицията.

— Вземи оръжието си и стой вътре при баба си — викна Бонд.

Той хукна по улицата. Човекът побягна по тясна уличка, водеща към Сигнал Хил, в сгъстяващия се мрак.

Петдесет и първа глава

Мъжът имаше десетина метра преднина, но Бонд започна да скъсява разстоянието, докато тичаха по уличката. Покрай тях припкаха ядосани котки и мършави кучета. Хлапе с овални малайзийски черти излезе от дома си и се изпречи на пътя на Бонд, но веднага беше дръпнато назад от родителска ръка.

Бонд беше на четири-пет метра от непознатия, когато оперативният му инстинкт се задейства. Досети се, че мъжът може да е подготвил капан, за да улесни бягството си. Той погледна надолу. Да! Негодникът беше опънал жица на трийсетина сантиметра над земята, почти невидима в здрача. Човекът знаеше къде е, защото бе отбелязал мястото със счупен глинен съд, и я беше прескочил. Бонд обаче не можа да спре навреме и се приготви да падне.

Той изви рамо и когато инерцията го помете напред, направи половин салто на земята. Тупна тежко, за миг остана там зашеметен и се прокле, че е позволил на човека да избяга.

Само че мъжът не се беше измъкнал.

Жицата не беше сложена, за да възпрепятства преследването, а за да направи Бонд уязвим.

Непознатият се хвърли върху него. Вонеше на бира, застоял цигарен дим и нечиста плът. Той изтръгна валтера на Бонд от кобура. Бонд сграбчи ръката му и изви китката, докато пистолетът падна на земята. Нападателят ритна валтера извън обсега на Бонд. Задъхан, Бонд хвана дясната му ръка и избегна злобните удари на ножа в другата ръка на мъжа.

Погледна назад и се запита дали Бхека Джордан е пренебрегнала съвета му и му се притича на помощ, въоръжена с пистолета си, но не я видя.

Нападателят се дръпна назад, за да нанесе удар по бедрото му. Бонд се изви, за да го избегне и мъжът направи задно салто като гимнастик. Изумителен финт. Бонд си спомни думите на Феликс Лайтър.

Копелето знае бойни изкуства…

Той скочи и се изправи пред мъжа, който беше заел бойна поза и държеше ножа. Острият връх беше обърнат навън. Лявата му ръка беше разтворена с дланта надолу и се размахваше объркващо, готова да сграбчи Бонд, а другата да го наръга смъртоносно.

Бонд заобиколи на пръсти.

Беше практикувал различни видове ръкопашен бой, но ГМР учеше агентите си на рядък тип схватка без оръжие, заимстван от бивш (или не толкова бивш) враг — руснаците. Древното бойно изкуство на казаците, наречено „Система“, беше осъвременено от Спецназ, специалните сили на военното разузнаване ГРУ.

В „Система“ рядко се използваха юмруци. Главните оръжия бяха дланите, лактите и коленете. Целта беше да удряш колкото е възможно по-често, така че да изтощиш противника и после да го хванеш за рамото, китката или глезена и да го приклещиш. Най-добрите бойци не влизаха в контакт със съперника… до последния момент, когато капналият от умора нападател беше беззащитен. След това победителят го поваляше на земята и притискаше с коляно гърдите или гърлото му. Ако решеше, можеше да нанесе обезсилващ или фатален удар.

Бонд инстинктивно влезе в ритъм с хореографията на „Система“ и избегна атаката на мъжа.

Продължи да отклонява ударите и да използва собствената му енергия срещу него.

Засега успяваше, но на два пъти острието на ножа премина на сантиметри от лицето му.

Човекът се движеше бързо, размахваше огромните си ръце и пробваше Бонд, който отстъпи встрани и прецени силата на противника (беше мускулест и опитен в ръкопашния бой и психически подготвен да убива) и слабостите му (алкохолът и пушенето като че ли му се отразяваха).

Мъжът се ядоса от отбраната на Бонд. Хвана ножа, готов да го забие, и отчаяно запристъпва напред. Хилеше се сатанински и беше облян в пот въпреки хладния въздух.

Бонд предостави уязвима мишена — гърба си и се наведе да вземе валтера, но това беше лъжливо движение. Още преди мъжът да се хвърли, той се изправи, отмести ножа му и го удари с изопната длан по лявото ухо. Сви пръстите на ръката си, когато установи контакт, и усети натиска, който щеше да увреди или да спука тъпанчето на ухото на нападателя. Преследвачът изрева от болка и вбесен, атакува безразсъдно. Бонд лесно парира ръката с ножа, хвана китката с двете си ръце и я изви назад, докато острието издрънча на земята. Той отново прецени силата и безумната непоколебимост на мъжа и взе решение. Продължи да извива ръката му, докато китката изпука.

Човекът извика и падна на колене, а след това седна. Лицето му пребледня. Главата му клюмна на една страна.

Бонд изрита ножа встрани, внимателно претърси мъжа и извади от джоба си малък автоматичен пистолет и ролка тиксо. Пистолет? Тогава защо не ме застреля? — зачуди се Бонд.

Той пъхна оръжието в джоба си, взе валтера и грабна телефона на нападателя. На кого беше изпратил снимката на Бонд и Джордан? Ако беше само на Дън, можеше ли Бонд да намери и обезвреди Ирландеца, преди да е докладвал на Хидт?

Той прегледа обажданията и съобщенията. Слава Богу, преследвачът не беше изпратил нищо. Беше заснел видео на Бонд.

Каква беше целта му?

И в следващия миг получи отговора.

— Йеби се! — гневно изсъска непознатият.

Балканската псувня обясни всичко.

Бонд прегледа документите на мъжа и потвърди, че той е командос от елитните сръбски специални части, паравоенната групировка „Червените барети“. Името му беше Никола Ратко.

Човекът охкаше и държеше ръката си.

— Оставил си брат ми да умре! Изоставил си го! Той ти беше партньор в мисията.

Братът на Ратко беше младият агент от БИА, изпратен с Бонд в онази съботна вечер край Нови Сад.

Брат ми непрекъснато пуши, докато е на операция. В Сърбия това изглежда по-нормално, отколкото да не пушиш…

Сега Бонд разбра как Ратко го е намерил в Дубай. За да си осигурят сътрудничеството на БИА в Сърбия, ГМР и МИ6 бяха казали на шефовете в Белград истинското име на Бонд и мисията му. След като брат му беше умрял, Ратко и другарите му от специалните сили сигурно бяха стъкмили широкомащабна операция да открият Бонд, използвайки връзките си в НАТО и МИ6. Те бяха научили, че той заминава за Дубай. Бонд осъзна, че не Озбърн-Смит, а Ратко е проучвал в МИ6 плановете му. Сред документите му намери разрешително за полет с военен самолет от Белград до Дубай. Това обясняваше как беше изпреварил Бонд в Емирствата. Местен наемник бе предоставил непроследима кола — черната тойота на агента на сръбските специални части.

Но каква беше целта му?

Вероятно не арест и предаване на властите. Ратко сигурно смяташе да заснеме на видео как Бонд си признава или се извинява или може би изтезанията и смъртта му.

— Никола ли ти викат или Ник? — попита Бонд и приклекна до него.

— Йеби се! — беше единственият отговор.

— Чуй ме внимателно. Съжалявам, че брат ти изгуби живота си, но мястото му не беше в БИА. Беше небрежен и не изпълняваше заповедите. Брат ти стана причина да изпуснем мишената.

— Той беше млад.

— Това не е оправдание. Не е било оправдание нито за мен, нито за теб, когато си бил в „Тигрите“ на Аркан.

— Той беше още момче.

В очите на мъжа заблестяха сълзи. Бонд не знаеше дали са от болка от счупената китка или от мъка по мъртвия му брат.

Погледна към уличката и видя Бхека Джордан и неколцина други полицаи, които тичаха към него. Той се наведе, взе ножа на Ратко и сряза жицата, а после седна до сърбина.

— Ще те закараме на лекар.

— Стой! — рязко извика нечий глас.

Той погледна Бхека Джордан.

— Всичко е наред. Взех оръжието му.

После обаче осъзна, че пистолетът ѝ е насочен към него. Той се намръщи и стана.

— Остави го! — кресна тя.

Двама южноафрикански полицаи застанаха между Бонд и Ратко. Единият се поколеба и после внимателно взе ножа от ръката на Бонд.

— Той е агент от сръбското разузнаване. Опитваше се да ме убие. Уби сътрудник на ЦРУ в Дубай онзи ден.

— Това не означава, че може да прережеш гърлото му.

Черните очи на Джордан бяха присвити от гняв.

— Какви ги говориш?

— Ти си в моята страна и ще спазваш законите!

Някои от другите ченгета също гледаха ядосано Бонд.

Той погледна Джордан, отстъпи встрани и ѝ направи знак да го последва.

Тя се приближи до него и когато никой не ги чуваше, сурово добави:

— Ти си победил. Той беше повален на земята и не представляваше заплаха. Защо щеше да го убиеш?

— Нямаше да го убия.

— Не ти вярвам. Каза ми да стоя вкъщи при баба. Не поиска да повикам моите полицаи, защото не искаше свидетели, докато го изтезаваш и убиваш.

— Предположих, че ще повикаш подкрепления. Не исках да оставяш баба си, в случай че той не действа сам.

Джордан обаче не го слушаше и кипеше от гняв.

— Ти дойде тук, в нашата страна, с онзи номер 00. Знам какво правиш!

Най-после Бонд разбра какъв е източникът на гнева ѝ към него. Нямаше нищо общо с опита за флиртуване, нито с факта, че той представлява противоположния пол. Тя ненавиждаше редките случаи на мисии от първо ниво на ГМР убийствата.

— Няколко пъти, когато нямаше друг начин да защитя страната си, да, отнемал съм човешки живот — изсъска той, едва сдържайки гнева си. — И само след като съм имал заповед. Не го правя, защото искам. Не ми доставя удоволствие. Правя го, за да спася хора, които заслужават да бъдат спасени. Може да го наречеш грях, но е необходим грях.

— Не беше необходимо да го убиваш — ядосано изрече тя.

— Нямаше да го убия.

— Ножът… Видях…

— Той беше поставил капан. Жица за спъване. — Бонд я посочи. — Срязах я, за да не падне някой. А на него — кимна към сърбина — тъкмо му казвах, че ще го закараме на лекар. Попитай го. Рядко водя в болница човек, когото се готвя да застрелям.

Бонд се обърна и мина покрай двамата полицаи, които бяха препречили пътя му. Очите му ги предизвикаха да се опитат да го спрат. Без да поглежда назад, той извика:

— Филмът ми трябва проявен колкото е възможно по-скоро. И самоличностите на всички, които ще отидат при Хидт утре.

Закрачи по уличката.

Скоро се качи в субаруто, мина покрай колоритните къщи в Бо Каап и подкара по-бързо, отколкото беше безопасно, по криволичещите живописни улици.

Петдесет и втора глава

Примами го ресторант, предлагащ места кухня, и Бонд, все още ядосан от спречкването с Бхека Джордан, реши, че се нуждае от силно питие.

Яхнията в дома на Джордан му беше харесала, но порцията беше малка, сякаш отпусната като подаяние с намерението той да приключи бързо с обяда и да си тръгне. Поръча си и с апетит похапна сосатис — шишчета на скара — с жълт ориз и спанак марог (и учтиво отказа предложението да опита специалитета на ресторанта червеи мопане). След това се върна в хотела „Тейбъл Маунтин“.

Изкъпа се, избърса се и се облече. В същия миг на вратата са почука. Пиколото донесе голям плик. Каквато и да беше, Джордан не беше позволила личното ѝ мнение, че Бонд е хладнокръвен масов убиец, да попречи на работата. В плика имаше черно-бели разпечатки на снимките, които той беше направил с фотоапарата в инхалатора. Някои бяха неясни, а други не бяха попаднали в целта, но беше успял да заснеме ясна серия на най-интересното вратата на отдел „Научни изследвания и разработки“ на „Зелена инициатива“ и заключващите механизми. Джордан бе проявила професионализма да приложи и флашка със сканираните снимки. Гневът на Бонд намаля. Той ги качи на лаптопа си, закодира ги и ги изпрати на Сану Хирани заедно с инструкции.

Трийсетина секунди, след като натисна клавиша „ИЗПРАТИ“, получи съобщение — Ние никога не спим.

Той се усмихна и написа благодарност.

Няколко минути по-късно му се обади Бил Танър от Лондон.

— Тъкмо щях да ти звъня.

— Джеймс… — Тонът на Танър беше мрачен. Очевидно имаше проблем.

— Казвай.

— Тук загубиха ума и дума. В Уайтхол решиха, че Инцидент 20 няма голяма връзка с Южна Америка.

— Какво?

— Те мислят, че Хидт е за отклоняване на вниманието. Смятат, че убийствата ще бъдат извършени в Афганистан — на работници, които раздават помощи, или предприемачи. Комисията по разузнаване гласува да те изтеглим и да те изпратим в Кабул, тъй като, откровено казано, не си открил почти нищо конкретно там, където си.

Сърцето на Бонд заблъска в гърдите.

— Бил, убеден съм, че ключът…

— Чакай малко — прекъсна го Танър. — Само ти казвам какво искат те. Но М. се запъна и настоя да останеш. Разгоря се същинска битка като при Трафалгар, голяма и шумна. Всичките отидохме при секретаря на Форин Офис и обяснихме какъв е случаят. Ще останеш там. И ако те интересува, имаше свидетел на защитата — в твоя подкрепа.

— Кой?

— Новият ти приятел Пърси.

— Озбърн-Смит? — едва не се изсмя Бонд.

— Той заяви, че ако имаш следа, трябва да ти разрешат да вървиш по нея.

— Така ли? Ще го почерпя една бира, когато всичко свърши. И теб също.

— Добре, но нещата не са толкова розови, колкото изглеждат мрачно — добави Танър. — Старецът заложи името на ГМР, за да те задържи там. И твоето име. Ако се окаже, че Хидт наистина е за отклоняване на вниманието, ще има сериозни последици.

Дали бъдещето на ГМР зависеше от успеха му?

Политика — цинично си помисли Бонд.

— Убеден съм, че Хидт стои в дъното на цялата тази работа.

— И М. е съгласен с тази преценка — увери го Танър и сетне го попита каква ще бъде следваща му стъпка.

— Утре сутринта ще ходя в завода на Хидт. В зависимост от това, което открия, ще трябва да действам бързо и комуникациите може да се окажат проблем. Ако до късния следобед не науча нищо, ще накарам Бхека Джордан да нападне мястото, да скъса от разпити Хидт и Дън и да разбере какво е планирано за утре вечерта.

— Добре, Джеймс. Поддържай връзка с мен. Ще кажа на М. Той ще бъде на конференцията утре през целия ден.

— Лека нощ, Бил. И му благодари от мое име.

Те затвориха и Бонд си наля щедра доза „Краун Роял“ в кристална чаша, добави две кубчета лед и угаси лампите. Разтвори широко завесите, седна на дивана и се втренчи в подобните на снежинки светлини на пристанището.

Телефонът му завибрира и той погледна екранчето.

— Фили.

Бонд отпи още една глътка от уханното уиски.

— Вечеряш ли?

— Тук е време за коктейли.

— Сродна душа — заяви тя и той погледна към леглото, което снощи бе споделил с Фелисити Уилинг. — Не знам дали искаш още информация за операция „Стоманен патрон“…

Той се наведе напред.

— Да, моля те. Какво откри?

Нещо интересно, мисля. Изглежда, че целта на операцията не е била да бъдат убити кои да са агенти и наемници. Руснаците са премахвали къртиците си в МИ6 и ЦРУ.

Бонд почувства, че в него сякаш се взриви нещо, и остави чашата.

— С разпадането на Съветския съюз Кремъл е искал да заздрави връзките си със Запада. Щяло да стане неудобно в политическо отношение, ако двойните им агенти бъдат разобличени. Ето защо активни агенти на КГБ убили най-успешните къртици в МИ6 и ЦРУ и направили така, че убийствата да приличат на нещастни случаи, но оставяли стоманен патрон на местопроизшествието като предупреждение към другите да мълчат. Това е всичко, което знам засега.

Боже мой — помисли си Бонд. — Баща ми е бил двоен агент… предател?

— Там ли си още?

— Да. Малко се разсеях от случващото се тук. Добра работа, Фили. Утре почти през целия ден няма да бъда на линия, но ми изпрати съобщение или имейл, ако научиш още нещо.

— Добре. Пази се, Джеймс. Тревожа се — добави тя и затвори.

Бонд вдигна студената кристална чаша, влажна от кондензацията, и я допря до челото си. Припомни си миналото на семейството си и се опита да открие улики за Андрю Бонд, които биха могли да хвърлят светлина върху тази отвратителна теория. Джеймс обичаше баща си, който колекционираше марки и събираше снимки на коли. Имаше няколко автомобила, но по-голямо удоволствие му доставяше да ги ремонтира и почиства, отколкото да ги кара бързо. Когато порасна, Джеймс попита веднъж леля си Шармейн за него. Тя се замисли за миг и отговори:

— Той беше добър човек, разбира се. Стабилен. Можеше да се разчита на него. Скала̀. Но много сдържан. Никога не се набиваше на очи.

Възможно ли беше Андрю да е бил къртица на руснаците?

В съзнанието на Бонд изплува и друга разтърсваща мисъл двуличието на баща му — ако беше истина бе довело и до смъртта на съпругата му, майката на Джеймс.

Не само руснаците, но и предателството на баща му бяха оставили сирак малкия Джеймс.

Той се стресна, когато телефонът му зажужа, сигнализирайки за пристигането на съобщение:

Готвя се за изпращане на храна късно през нощта. Току-що излязох от работа. Искаш ли компания? Фелисити.

Бонд се поколеба и после написа: Да.

Десетина минути по-късно, след като скри валтера, увит в хавлия, под леглото, той чу тихо почукване. Отвори вратата и видя Фелисити Уилинг. Всичките му съмнения дали ще започнат оттам, откъдето вчера прекъснаха, се изпариха, когато тя уви ръце около него и го целуна страстно. Бонд вдъхна уханието на парфюма ѝ, което се разнасяше от кожата зад ухото ѝ и миришеше на мента.

— На нищо не приличам — засмя се Фелисити. Беше облечена в синя памучна риза, затъкната в измачкани и изцапани маркови дънки.

— Не искам да чувам такива неща — каза Бонд и отново я целуна.

— Седиш на тъмно, Джийн — рече тя и за пръв път в операцията той се подразни от напомнянето за прикритието му на африканер.

— Гледката ми харесва.

Двамата се отдръпнаха един от друг и на слабата светлина отвън Бонд се вгледа в лицето ѝ, което снощи му се беше видяло изключително чувствено, но сега очевидно беше уморено. Той предположи, че логистиката на уреждането на най-голямата пратка храни на африканския континент е, меко казано, плашеща.

— Заповядай.

Фелисити извади от чантата си бутилка вино отлежало червено „Трий Кейп Лейдис“ от Стеленбош, най-известния винопроизводителен район в Южна Африка. Бонд познаваше славата му. Той извади корковата тапа и напълни две чаши. Двамата седнаха на канапето и отпиха.

— Чудесно е — отбеляза Бонд.

Фелисити събу обувките си. Той я прегърна и се помъчи да прогони мислите за баща си.

Тя облегна глава на рамото му. На хоризонта имаше повече кораби от снощи.

— Погледни ги — каза Фелисити. — Чуваш толкова много лоши неща за хората, но това не е вярно. Има и добрина. Невинаги може да разчиташ на нея, но поне…

— Все някой е… готов да помогне — прекъсна я Бонд.

Тя се засмя.

— Едва не ме накара да разлея виното си, Джийн. Можеше да съсипя ризата си.

— Имам решение.

— Да престана да пия вино? — Фелисити се нацупи закачливо. — Толкова е хубаво.

— Не, друго решение, по-добро.

Той я целуна и бавно започна да разкопчава копчетата на ризата ѝ.

Час по-късно те лежаха в леглото на една страна, Бонд зад Фелисити. Ръката му беше увита около нея и държеше гърдите ѝ. Пръстите им бяха преплетени.

За разлика от миналата нощ обаче той беше буден след мига на върховната наслада.

Мислите му бясно препускаха в съзнанието и се прехвърляха на различни теми. До каква степен бъдещето на ГМР зависеше от него? Какви тайни криеше отдел „Научни изследвания и разработки“ на „Зелена инициатива“? Какво точно целеше Хидт с „Геена“ и как можеше Бонд да измисли успешна ответна реакция?

Ами баща му?

— Мислиш за нещо сериозно — сънено отбеляза Фелисити.

— Защо смяташ така?

— Жените усещат.

— Мисля си колко си красива.

Тя доближи ръката му към лицето си и нежно захапа пръста му.

— Това е първата лъжа, която ми казваш.

— Такава ми е работата.

— Тогава ти прощавам. Същото е и с мен. Координирам помощта на доковете, плащам на пилотите, работя по чартъри на кораби и наемане на камиони, с профсъюзите. — Гласът ѝ придоби острота, каквато Бонд не беше чувал дотогава. — Пък и твоята специалност. Вече има два опита за влизане с взлом на пристанището, а все още не е раздадена никаква храна. — Фелисити млъкна и след малко попита: — Джийн?

Бонд разбра, че предстои нещо важно.

— Да?

— Имам чувството, че в твоята работа има нещо повече, отколкото споделяш. Не, не казвай нищо. Не знам ти какво мислиш, но ако стане така, че продължим да се виждаме и…

— Говорѝ — промълви той.

— Ако стане така, че продължим да се виждаме, мислиш ли, че може малко да се промениш? Имам предвид, че ако ходиш на съмнителни места, може ли да направиш така, че да не отиваш на най-опасните? — Бонд усети, че през нея преминаха вълни на напрежение. — О, не знам какво говоря. Не ми обръщай внимание, Джийн.

Въпреки че Фелисити говореше на експерт по охраната и наемен войник, думите ѝ се отнасяха и за Джеймс Бонд, агент от секция „00“.

И по ирония на съдбата Бонд прие признанието ѝ, че тя може да преживее известна степен на загадъчност у Терон, като знак, че може да приеме и Бонд.

— Мисля, че това е много възможно — прошепна той.

Тя целуна ръката му.

— Не казвай нищо повече. Само това исках да чуя. А сега имам идея. Не знам какви са плановете ти за събота и неделя…

Нито пък аз — кисело си помисли Бонд.

— Но утре вечерта ще приключим с пратките храна. Знам една странноприемница във Франшоек… Бил ли си там?

— Не.

— Това е най-красивото място в Уестърн Кейп. Винарски район. Ресторантът има звезда „Мишлен“ и най-романтичната тераса в света, с изглед към хълмовете. Ще дойдеш ли с мен в събота?

— С удоволствие — отвърна той и целуна косите ѝ.

След пет минути Фелисити заспа.

Бонд обаче остана буден и се загледа в светлините на пристанището. Вече не мислеше за евентуалното предателство на баща си, нито за обещанието си пред Фелисити Уилинг да промени тъмната си страна или за уикенда, който може би щяха да прекарат заедно. Не, Джеймс Бонд се съсредоточи само върху едно — неясните лица на онези хора някъде по света, чийто живот, въпреки предположенията на Уайтхол, знаеше, че единствено той може да спаси.