Клуб „Анонимни ергени“

1

Господин Ефраим Траут от „Траут, Уапшот и Едълстейн“, една от многото правни фирми, обслужващи Айвър Луелин, шефа на кинематографско студио „Супер Луелин“ от Холивуд, изпращаше въпросния господин Луелин на летището в Лос Анджелис. Двамата бяха приятели от векове. Господин Траут беше осъществил всичките пет развода на господин Луелин, включително и последния — този с Грейс, вдовицата на Орландо Мълиган от „Западна звезда“, а това бе една непоклатима основа за крепка мъжка дружба. Затова нищо не разрушава толкова бързо бариерите между адвокат и клиент, както един развод — дава безкрайни теми за разговор.

— Ще ми липсваш, Айви — каза господин Траут. — Старата бърлога няма да е същата без теб. Но съм напълно съгласен, че е разумен ход от твоя страна да прехвърлиш дейността си в Лондон.

Господин Луелин смяташе същото. Бидейки човек, който, освен когато се жени, обмисля добре нещата, той предприемаше тази стъпка след обстоен размисъл.

— Английският клон има нужда от малко съживяване — каза той. — Няколко пръчки динамит под задните части на ония лапнимухи ще им дойдат идеално.

— Не мислех толкова за ползата, която английският клон несъмнено ще има — уточни замислено господин Траут, — колкото за тази, която ти ще извлечеш от посещението си в Лондон.

— Там правят добър бифтек — отбеляза бързо господин Луелин.

— Не става дума за бифтека. Сигурен съм, че щом се освободиш от коварното въздействие на калифорнийското слънце, апетитите ти да се жениш отново ще утихнат. Неспирно леещите се потоци слънчева енергия — ето от това се раждат всички неблагоразумия.

При думите „да се жениш отново“ господин Луелин бе потреперал силно като желе на вятър.

— Не ми говори за женене. Отървах се от тоя навик — изпищя той, обзет от тих ужас.

— Така си мислиш ти — наежи се господин Траут.

— Сигурен съм. Познаваш добре Грейс.

— Съвсем вярно.

— И имаш представа какво е да си женен за нея. Тя се отнасяше с мен като с… как казваха на мексиканския роб, не песо, а нещо като паун…

— Пеон?

— Точно това. Настояваше да имаме обща сметка. Караше ме да пазя диета. Хапвал ли си някога диетичен хляб?

Господин Траут отвърна, че не е. Той беше толкова слаб и мършав, че от диетичния хляб би станал направо невидим.

— По-добре и не хапвай. Има вкус на попивателна. Какви страдания преживях! Сигурно щях да загина, ако не беше една прекрасна млада жена на име Милър, сега госпожа Монтроуз Бодкин, която с риск за живота си ме уреждаше с някое и друго парче, което не се изпарява веднага щом го захапеш. Сега, след като се разведох с Грейс, се чувствам като затворник от „Сан Куентин“, пуснат на свобода след десетгодишна присъда за обир на банки.

— Сигурно е голямо облекчение — вметна господин Траут.

— Колосално. Е, ще тръгне ли този затворник да ограбва нова банка в момента, в който е излязъл на свобода?

— Не, ако е разумен.

— Е, аз съм разумен — завърши господин Луелин и самодоволно се усмихна.

— Но си слаб, Айви.

— Слаб? Аз? Питай момчетата от студиото колко съм слаб — възнегодува той.

— Когато става дума за жени, само тогава.

— А-а, жени.

— Ти все им предлагаш. Може да се каже, че си нещо като Вечният жених. Разбира се това се дължи на отзивчивата ти, щедра натура.

— Точно така, и още на това, че не знам какво да им кажа след първите десет минути. Не можеш просто да стоиш като пън.

— Ето затова се радвам, че имам възможност да ти дам един съвет. Сигурно си се питал защо след като работя вече повече от двадесет години в сърцето на Холивуд, никога не съм се женил?

На господин Луелин не му беше хрумвало да си зададе този въпрос. Ако го бе направил, щеше да си каже, че отговорът на мистерията се състои в това, че на стария му приятел, макар и много вещ в юридическите лабиринти, му липсва чар. В допълнение на слабите си телеса, господин Траут притежаваше и онзи съсухрен лик, който така често се забелязва у адвокатите на средна възраст. У него нямаше нищо, което да ти хване окото. Може би щеше да се хареса на някоя непретенциозна женичка с майчински инстинкти, но такива са истинска рядкост в Холивуд.

— Причината — продължи господин Траут — е, че от много години принадлежа към една малка общност, чиито членове са решили, че безбрачният живот е най-добрият начин да изживееш дните си. Нарекли сме се „Анонимни ергени“. Основоположниците взели идеята от клубовете „Анонимни алкохолици“. Методите ни също са взаимствани от техните. Когато някой от нас усети, че желанието му да изведе една жена на вечеря става непреодолимо, той се обажда на останалите членове на братството, казва им за болката си и те го разубеждават. Обикновено той изтъква, че една вечеря няма да му навреди, но те знаят до какво може да доведе тя. Сочат му неизбежните резултати от тази първа стъпка надолу по стръмнината. Веднъж да се поддаде на изкушението, казват му те, и въпросната вечеря ще бъде последвана от нови вечери, обеди за двама и задушевни срещи в сумрачни будоари. И така, докато въпросният господин не се изтъпани в редингот пред олтара, треперещ като лист до булката и разкъсван от угризения и съжаление, че няма връщане назад. В резултат на всичко това разумът постепенно се връща на мястото си. След бурята настъпва затишие и страстите се уталожват. Мъжът, който се разделя с приятелите си, е отново старият ерген, решен отсега нататък да хвърля в коша парфюмираните покани, да отказва разговори по телефона и да хлътва в първата пряка, щом види на хоризонта пищни женски очертания. Слушаш ли ме, Айви?

— Слушам те — тихо отвърна господин Луелин, определено впечатлен от думите на приятеля си. За двадесет години членство в Анонимните ергени господин Траут си беше изработил забележителна убедителност.

— За съжаление нямаме клон на Анонимните ергени в Лондон, иначе бих ти дал препоръка. Това, което трябва да направиш при пристигането си, е да ангажираш някой здравомислещ, улегнал човек, на когото можеш да се довериш и който ще замести моите хора в моменти на надвисваща опасност от предложение. Един добър адвокат, свикнал да урежда дискретно поръчките на клиентите си, може да ти намери такъв човек. На „Бедфорд Роу“ има една кантора — „Никълс, Еридж и Тръбшоу“ с която съм си сътрудничил отлично през всичките тези години. Сигурен съм, че ще могат да ти намерят някого, който да ти е полезен. Разбира се, няма да е същото. Анонимните ергени няма да бъдат зад гърба ти, но е по-добре от нищо. А аз наистина мисля, че ще имаш нужда от подкрепа. Преди малко ти говорих за калифорнийското слънце и пагубното му влияние и те поздравявах за това, че си решил да му избягаш, но знайно е, че понякога слънце грее и в Англия, тъй че човек трябва да е готов. „Никълс, Еридж и Тръбшоу“. Не забравяй!

— Няма — отвърна господин Луелин.

2

След като си тръгна от летището, господин Траут се върна в Холивуд и отиде на обяд в „Браун Дърби“, както обикновено в компанията на Фред Басит, Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри — всичките заклети членове на Анонимните ергени. Фред Басит, който търгуваше с недвижими имоти, беше сключил изгодна сделка тази сутрин, също както и Дж. Д. Фланъри, който бе литературен агент, така че на масата цареше весела атмосфера. Само господин Траут седеше безмълвен, втренчил се в говеждото си. Мислите му явно витаеха някъде другаде, а подобно поведение не можеше да не извика коментари.

— Ама наистина си много мълчалив днес, друже — отбеляза високо Фред Басит и господин Траут дойде на себе си с лек подскок.

— Съжалявам, приятелю, но съм много разтревожен.

— Това е лошо. И за какво?

— Току-що изпратих Луелин за Лондон.

— В това няма нищо тревожно. Той сигурно ще пристигне невредим.

— Но какво ще стане след това?

— Доколкото го познавам, ще си устрои една богата вечеря.

— Сам? С някой бизнес партньор? Или — гласът на господин Траут прозвуча мрачно, — в компанията на жена?

— Ей богу! — възкликна Джони Рънсибъл.

— Да, разбирам какво имаш предвид — обади се Дж. Д. Фланъри и на масата се възцари гробна тишина.

Това бяха мъже, които можеха да погледнат фактите в очите и да си извадят нужните заключения. Те знаеха, че когато някой е имал пет жени, е безсмислено да се заблуждават, че е имунизиран срещу дяволското привличане на противоположния пол. Опасността, която дебнеше Айвър Луелин, се представи пред очите им с болезнена отчетливост. Това, което бе започнало като безгрижно обедно парти, неочаквано се превърна в напрегнато съвещание на клубния съвет. Веждите се сключиха, устните се свиха и погледите помътняха от тревога. Като че ли виждаха как Айвър Луелин непредпазливо нагазва в Голямото блато, което би накарало дори Шерлок Холмс и доктор Уотсън да потреперят.

— Не можем да сме сигурни, че непременно ще се случи най-лошото — отбеляза накрая Фред Басит. Като човек, който си играе с разните му недвижими имотчета, той винаги гледаше на света през розови очила. — Може би всичко ще е наред. Трябва да имаме предвид, че той тъкмо е излежал дълга присъда като съпруг на Грейс Мълиган. Със сигурност един мъж с подобно преживяване няма да бърза да си сложи отново главата в торбата.

— И той ми каза това, когато стана дума за нов брак — потвърди господин Траут, — и май беше искрен.

— Ако питате мене — рече Дж. Д. Фланъри, вечният песимист, чийто нрав беше отровен от контактуването с автори, — по-вероятно е всичко това да му подейства точно обратно. На практика след Грейс всяка ще му се стори ангел и той ще се превърне в лесна плячка на първата сирена, която му се изпречи. Особено ако е гаврътнал едно-две питиета. Знаете го какъв става, когато е на градус.

Веждите се сключиха още повече, устните се свиха по-здраво, а погледите съвсем помътняха. Долови се известен упрек към господин Траут.

— Трябваше да го предупредиш, човече — каза Фред Басит.

— Предупредих го няколко пъти — засегна се господин Траут. — Нещо повече. Изпратих го при едни адвокати в Лондон, които познавам, и които ще могат да му намерят човек, до известна степен заместител на Анонимните ергени.

Фред Басит поклати глава. Макар и ентусиаст при описанието на някой привлекателен имот пред евентуалния купувач, в извънработно време той беше реалист.

— Може ли един аматьор да заеме мястото на Анонимните ергени?

— Съмнявам се — съгласи се Дж. Д. Фланъри.

— Аз също — обади се Джони Рънсибъл.

— Трябва му някой като тебе, Ефи — продължи Фред Басит. — Някой, свикнал да си служи с аргументи и да пледира каузи. Дали пък не би могъл да заминеш за Лондон?

— Това се казва идея! — обади се Дж. Д. Фланъри.

Такава не бе хрумнала на господин Траут, но като я огледа от всички страни, се съгласи с предимствата й. Един разговор надве-натри на летището едва ли би имал траен ефект върху мъж с младоженчески уклони като Айвър Луелин. Но ако замине за Лондон и застане плътно до рамото му в позиция, удобна да добавя аргумент след аргумент, ще бъде съвсем друга работа. Мисълта, че ще може да свири върху душата на Айвър Луелин като върху струните на цигулка му допадна. А пък и така се случи, че бизнесът в момента беше в затишие и делата на Траут, можеха спокойно да се оставят в ръцете на Уапшот и Едълстейн. Не беше от ония случаи, когато кантората е във вихъра на някое шумно дело и шефът трябва да е на кормилото всеки един миг.

— Ти си прав, Фреди — заключи той — Дайте ми малко време да уредя нещата в офиса и потеглям за Лондон.

— Не можеш ли да тръгнеш веднага?

— Страхувам се, че не.

— Тогава да се помолим горещо, за да не стане прекалено късно.

— Да, да се помолим — кимнаха Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри.

3

Самолетът на господин Луелин вече беше на път. Пълното отсъствие на терористи му даде възможност да стигне до Ню Йорк. Оттам друг самолет го отведе до Лондон, където на тържеството в негова чест, организирано от лондонския клон „Супер Луелин“, той се запозна с госпожица Вира Далримпъл, която наскоро щеше да играе в комедия на име „Братовчедката Анджела“ от младия автор Джоузеф Пикъринг.

Тя беше красива брюнетка, също както и всичките му предишни пет съпруги, и безспорно забележителната й външност го накара временно да забрави мъдрите слова на господин Траут. Едва когато пиесата беше на сцена в продължение на две седмици, господин Луелин осъзна необходимостта от установяване на контакт с „Никълс, Еридж и Тръбшо“ от „Бедфорд Роу“, пощенски район W. C. I.