Клуб „Анонимни ергени“

1

По време на последния рунд от боксовия финал за аматьори, Джо беше сгащен в ъгъла от противника си, който създаваше илюзията, че целият е само ръце — като октопод. В това положение Джо удари наслуки едно дясно кроше с твърде малки надежди, че ще излезе нещо конструктивно от това. Но брадата на противника се фрасна в юмрука на Джо и ударът просна врага на тепиха като чувал с картофи. Това донесе огромно удоволствие на Джо и привържениците му, макар че — в подкрепа на мисълта, че не може да се угоди на всички — успя да вгорчи живота на съперника му. Дълго време Джо считаше този епизод за върхов момент в живота си, но сега той бе изтикан по-назад. Чувствата му при вида на Сали, макар и подобни, бяха къде-къде по-разтърсващи.

Не без основания, както бе изтъкнато, той бе стигнал до заключението, че отсъствието й на масата за обяд издава решението й да изличи Джоузеф Пикъринг от живота си. Сега, обаче, един-единствен поглед му подсказа колко погрешна е била тази теория. Сали стоеше там с полуотворени устни и с блеснали очи. Целият й вид беше на момиче, което е намерило делвата със златното съкровище. Ако и това не беше радост, то той нищо не разбираше от щастливи момичета.

— Ще ми простиш ли някога? — прошепна тя.

Фасулски въпрос.

— Забрави това — отвърна той.

— Мога да обясня, но не знам дали обяснението няма да усложни нещата.

— Няма защо да обясняваш. Знам какво може да се е случило. Била си на път за „Бариболт“, когато си видяла малко златокосо момиченце и връхлитащ отгоре му камион. Хвърлила си се да го спасяваш, но сама си пострадала и тъкмо излизаш от болницата. Прав ли съм?

— Не съвсем. Аз само заспах.

— Ти… Какво каза, че си направила?

— Бях уморена след безсънна нощ и като последният идиот седнах в едно много удобно кресло, а когато се събудих, беше два часа. Надявай се, че не си чакал дълго.

— Около час.

— О, колко ужасно!

— Няма нищо. Един час минава бързо.

— Направо ми идва да си откъсна главата.

— Не, наистина няма нищо. Прекарах си добре. Но ако имаш угризения, можеш да се реваншираш.

— Как? Само ми кажи?

— Като вечеряш с мен днес.

— О, с удоволствие.

— На същото място.

— Ще бъда там.

— Около седем и половина?

— Идеално. Наистина чудесно е, че не си бесен.

— Съвсем не. Разбирам те. Трябвало е да се наспиш. Това изглажда бръчките по челото, както би се изразила даскал ката на господин Луелин.

Намекът за въпросната даскалка естествено не бе разбран от Сали, но споменаването на името предизвика бурна реакция у нея.

— Господин Луелин! Ами да! Сега сигурно ще разплетеш мистерията, която ме измъчва. Как, за бога, се намери в апартамента на господин Луелин?

— Много просто. Аз работя за него.

— Като какъв?

— Дясната ръка на генерала — гордо изпъчи гърди Джо.

— Но това е страхотно. Значи си напуснал работата в адвокатската кантора, която не ти беше по вкуса?

— От днес.

— Е, това се казват хубави новини!

— Да, и аз съм твърде доволен.

— Какъв човек е той?

— Голям сладур. Защо? Идваш да го интервюираш ли?

— Да, и чух, че бил цяла напаст.

— Нищо подобно. Има лека склонност да замеря хората с овесена каша, когато му кипне отвътре, но като изключим това, е направо бонбон. Ето го, идва. Ще можеш сама да прецениш.

Минута преди това вратата, през която бе осъществено отстъплението на господин Луелин, се беше открехнала само толкова, колкото да му позволи да залепи едно ухо на процепа и да чуе гласа на посетителя, който го бе отпратил в скривалището. Доволен, че не е на Вира Далримпъл, той захвърли всички предпазни мерки и се появи на хоризонта щастлив и усмихнат.

— О, ето ви и вас. Влезте, влезте — избъбри гостоприемно Джо. — Това е Сали Фич, която иска да ви интервюира.

— Имахме уговорка — намеси се Сали.

— Да, спомням си. Да се захващаме, тогава. Бягай навън, Пикъринг.

Джо го направи с радост. Ако трябваше да живее на „Енистън гардънс“ 8, щеше да е необходимо да се върне до апартамента си и да си опакова куфара. Пишещата машина и останалите неща можеха да почакат.

— Не забравяй за довечера — напомни той на Сали.

— Няма.

Джо излезе с песен в сърцето. Когато се върна, Сали си беше отишла, а господин Луелин пушеше пура с вида на човек, който е разговарял надълго по въпросите на киното.

— Симпатично момиче — каза той.

Беше попаднал на темата, по която младият му помощник се чувстваше специалист.

— Да — изрече Джо с многозначителна интонация, която сигурно е накарала работодателя му да се почувства при своите момчета на снимачната площадка. — Казваш самата истина, Айви, ако мога да те наричам Айви. Тя е най-прекрасното създание на света. Забеляза ли очите й? Страхотни. Ами видя ли устните й? Да ти падне шапката. А гласа й чу ли го? Като сребърни звънчета, пеещи на лунна светлина. И колкото е красива, толкова е мила, нежна и деликатна. Днес ще я водя на вечеря.

— Така ли? — сепна се господин Луелин.

— И ще й кажа да не обръща внимание на цените в дясната колонка, колкото и колосални да са те в „Бариболт“, защото, Айви, това е то вечерята на моя живот. Междувременно ще разопаковам най-необходимите си неща. По-голямата част от багажа ми ще пристигне утре. Къде е моята стая? Превъзходно — каза Джо, след като беше информиран по този въпрос. — А мерна ли малката трапчинка на лявата й буза? Няма на земята нищо тъй прекрасно, както е казал поетът Уърдсуърт. Сигурно си спомняш този пасаж от времето с даскалката.

И той остави господин Луелин с вид на актьор, който прави пробни снимки и режисьорът му е казал да изглежда силно разтревожен, филмовият магнат беше обикнал Джо и му бе невъзможно, като човек, завладян от идеите на Анонимните ергени, да не се закахъри при всичките тези приказки за трапчинки и сребърни звънчета на лунна светлина.

Точно такива приказки биха накарали Ефраим Траут да сключи вежди, а също и всичките му колеги от Анонимните ергени да сключат техните. Да можеше сега Траут да е тука и да го посъветва какви стъпки да предприеме, за да спаси Джоузеф Пикъринг от надвисналата беда. В този момент телефонът иззвъня. Господин Луелин тръгна към него, като се окуражаваше, че ако се обажда Вира Далримпъл, за да пита какво по дяволите става, винаги може да затвори.

— Ало? — измънка той.

— Здравей, Айви — се чу добре познат глас.

Гласът на Ефраим Траут.

2

Господин Луелин потрепера от върха на голото си теме до подметките на обувките си. Много хора реагират по този начин, когато молбите им се изпълняват тъй мигновено.

— Еф — изрева той. — Ти ли си?

— А кой друг?

— Къде си?

— Тук в Лондон. Повикаха ме неочаквано по работа и разбира се ти позвъних веднага. Нали разбираш, интересувам се как се справяш. Обади ли се на „Никълс, Еридж и Тръбшоу“, както те посъветвах?

— Разбира се, веднага щом пристигнах — отвърна господин Луелин, като прецени, че няма нужда да усложнява нещата и да споменава за своето вземане-даване с Вира Далримпъл. — Видях се с младия Никълс, новият партньор.

— И той осигури ли ти бодигард?

— Точно за това исках да поговоря с теб.

— Трябва да си уговорим среща.

— Тинтири-минтири. Идвай направо тук.

— Щях да ходя с един приятел на изложба на редки издания в „Сотби“.

— По дяволите тъпите ти приятели, проклетите ти издания и скапания „Сотби“ — изрева господин Луелин, който винаги се изразяваше цветисто, когато е развълнуван. — Ако те няма след двадесет минути, ще си изтегля всичките дела и ще ги поверя на „Джоунс, Джукс, Дженкинсън и Джърнингъм“.

Такава заплаха господин Траут не можеше да подмине с лека ръка. Бизнесът на господин Луелин беше извънредно ценен за него и Джоунс, поощряван и подстрекаван от Джукс, Дженкинсън и Джърнингъм, отдавна му беше хвърлил око.

— Идвам, Айви — отвърна той и доста преди крайния срок вече седеше в едно кресло на „Енистън гардънс“ 8, а господин Луелин изговаряше встъпителното „Слушай“, след което смяташе да облекчи натежалите си гърди от тежестта, която ги притискаше, както биха се изразили Шекспир и даскалката от Уелс. Макар че Шекспир би трябвало да помисли малко, преди да сложи в едно изречение „натежали“ и „тежестта“.

— Слушай — започна господин Луелин. — Имам проблем.

— Да не си се сгодил? — трепна господин Траут и в този момент заприлича на разтревожен таралеж.

— Разбира се, че не съм.

Господин Траут имаше възражение срещу употребата на израза „разбира се“, но го премълча.

— Слава богу — въздъхна той. — Сънувах те онзи ден.

— Зарежи сега сънищата.

— Сънувах те как излизаш от църквата с шестата си съпруга под арка от отхвърлени филмови сценарии и между две редици режисьори. Но ако се съди по думите ти, даже не си сгоден.

— Не става дума за мен. Тревожа се за Пикъринг.

— По дяволите! Кой пък е този Пикъринг?

— Човекът, когото ми пратиха адвокатите.

— Тревожиш се за него? Не ти ли харесва?

— Напротив, много ми харесва.

— Но не го бива за тая работа?

— Не, чудесен е. Но се получи едно усложнение.

— Какво?

— Едно момиче му е завъртяло главата.

Господин Траут издиша шумно.

— Нищо чудно, че се тревожиш. Изглежда това е последният човек, който трябва да се навърта около тебе, след като си в такова деликатно положение. Може да ти внуши туй-онуй.

— Не, тук грешиш, Еф. Не е там опасността. Казах ти, че не се тревожа за себе си. Безпокойството ми е за Пикъринг.

— Защо? Да не ти е незаконен син или нещо такова?

— Не, не ми е роднина, но го харесвам, като че ли наистина ми е такъв. Още от първата ни среща си паснахме като бекон и яйце и не искам да гледам как съсипва кариерата си в самото начало. Той не трябва и да си помисля за женитба на неговите години. Твърде млад е.

— На колко години е?

— Около двадесет и пет. Искам да поговориш с него.

— Ще поговоря.

— Имаш толкова голям опит.

— Вярно. По-голям опит от моя — здраве му кажи. Знаем ги ние, анонимните ергени, тия буйни Ромеовци.

— Те идват при вас, нали?

— Не, обикновени ние ходим при тях. Достигне ли до ушите ни, че някой заблуден замисля брак, ние веднага го посещаваме. Нещо като лекарска визитация. И мога да ти кажа, че почти винаги успяваме. Макар понякога да се оказва, разбира се, че лудостта се е развила твърде много. Познато ли ти е името Отис Бюстридж?

— За пръв път го чувам.

— Наследникът на милионите от „Пържени картофки Бюстридж“. Когато се опитахме да го възпрем от женитба с четвъртата му вариететна актриса, той насини окото на един от нашите хора, който му изтъкваше доводи. Но това беше изключение. Обикновено доводите си вършат работата. Кажи ми за този Пикъринг? Тежък ли е неговият случай?

— Ей богу, и още как. Бълнува за очите й.

— Господи! Това е лошо.

— Казва, че гласът й прилича на сребърни звънчета, пеещи на лунна светлина.

— Два пъти по-лошо.

— А може и доста дълго да те занимава с трапчинката на лявата й буза.

— Не ми харесва всичко това. Казваш, че няма опасност да се заразиш и ти, но как може да си сигурен? Ще използвам първата възможност да го скастря. Това той ли е? — попита господин Траут, когато иззад вратата долетя кръшен младежки глас, припяващ весела песничка.

Господин Луелин потвърди и в следващия момент влезе Джо с вида на веселия кръчмар от първо действие на някоя комична опера.

Щом видя господин Траут, гласът му секна.

— О, съжалявам, Айви — каза той. — Не знаех, че имаш посещение.

— Само си бъбрим — отвърна господин Луелин. — Това е моят стар приятел Траут.

Джо бе в такова настроение, че всеки стар приятел на господин Луелин му се струваше и негов стар приятел. Усмивката му беше от сърдечна по-сърдечна.

— Здравейте, здравейте. Какъв хубав ден, нали.

Господин Траут се прокашля сухо, като че искаше да каже, че е виждал и по-хубави дни в живота си, но не бе лесно да обезкуражиш Джо.

— Пълен с радост, слънце и любов — продължи той, като дари адвоката с такава лъчезарна усмивка, каквато едва ли е огрявала някога целия пощенски район SW 7. — Направо ти иде да пееш, да танцуваш и да се премяташ, нали?

Второ сухо прокашляне дойде да подскаже, че господин Траут не е регистрирал у себе си подобни подтици.

— Отивам да се подстрижа. Не мога да заведа едно момиче на вечеря с глава като на овчарски пес — изпя той и като хвърли още една усмивка, ослепителна като предишната, излетя навън.

Тежко мълчание последва оттеглянето му. Наруши го господин Луелин.

— Видя ли какво имах предвид?

Господин Траут потвърди. Лицето му беше свъсено.

— Хлътнал е до уши — продължи господин Луелин.

— Рядко съм виждал случай, при който симптомите да са така ясно изразени — отвърна господин Траут. — Ще я води на вечеря, а?

— Точно това се кани да направи.

— И ще ходи да си подстригва косата.

— Мислиш, че това е лошо?

— А ти не мислиш ли?

— Да си призная, прозвуча ми злокобно.

— По-злокобно не можеше и да бъде. Първото нещо, което се забелязва при подобни младоци, когато пипнат заразата, е, че винаги отиват да си подстрижат косата. Мъж, който се е подстригал и е бил на маникюр, преди да изведе на вечеря момичето си, има сериозни намерения. Но разбира се, всичко зависи от вечерята.

— Аз направих предложение на Грейс по време на вечеря — припомни си господин Луелин и потрепера като трепетлика пред буря. — Слабата светлина действа по особен начин.

— А също и музиката.

— И шампанското. Пикъринг със сигурност ще поръча шампанско.

— Трябва да го спрем. Налага се да събера момчетата на спешно заседание.

— Но нали те са в Калифорния?

— Вярно, там са. Бях забравил.

— Можеш да му поговориш и сам.

— Едва ли ще има ефект. Обикновено най-добър резултат дават масираните доводи. Ех, да бяха тука Джони Рънсибъл и Д. Дж. Фланъри!

— По дяволите, тях ги няма, а той ще води момичето в „Бариболт“.

— Защо го казваш така многозначително?

— Защото там има един проклет цигулар, който идва да ти свири на ухото лигави любовни песнички. Нали ги знаеш, от тях момичетата стават сантиментални и начаса пожелават да се омъжат за първия срещнат. Ако онзи тип отиде на тяхната маса и започне да се лиготи, това означава, че няма никаква надежда тя да отблъсне Пикъринг.

Лицето на господин Траут беше придобило решителен израз. Лице на човек, който явно бе взел вече своето решение.

— Готово — заключи той.

— Какво е готово?

— Нищо не ни остава, освен да приложим план „Б“.

— План „Б“?

— Този метод не ми е много по сърце и никога не го използваме, освен при особено безнадеждни случаи, където увещанията са били безплодни и субектът е неумолим в намерението си да се подстриже и да изведе момичето на вечеря. Ако това се случи, ние прибягваме до план „Б“. — Господин Траут избърса потта от челото си и поясни: — Даваме му пургатив.

Лицето на господин Луелин просветна мигновено, което подсказа, че план „Б“ получава пълното му одобрение. Той беше от мъжете, склонни към внезапна промяна на своите възгледи и пълно отдаване на нововъзприетите. Господин Траут го бе убедил, че единственият начин на живот, който дава някаква надежда за щастие, е този на ергена, и неприкритите чувства на Джо към Сали го бяха ужасили. Ако някога е съществувал мъж, който трябва да бъде спасен от самия себе си, то това бе Джоузеф Пикъринг.

— Това ще му свърши работа — каза той. — Ще му свърши добра работа. Когато за пръв път отидох в Америка, един тип, с когото се запознах на бара, ми пусна пургатив в чашата и не бях на себе си с часове. А когато се свестих, пред мен можеше да мине цяло шествие от най-хубавите момичета в Ню Йорк и аз нямаше да ги погледна и с крайчеца на окото си. Някак си бях загубил ищах.

Изведнъж лицето му помръкна. Проговори отчаяно.

— Но ние нямаме пургатив.

— Аз имам — отвърна тържествено господин Траут и извади малко хапче от джоба на жилетката си. — Винаги нося у себе си известно количество. А също и Фред Басет, и Джони Рънсибъл, и Д. Дж Фланъри. Пациентът, особено когато е млад, често отказва да изслуша доводите и дори става агресивен. Само посредством план „Б“ успяхме да предотвратим излизането на Отис Бюстридж с вариететната му актриса. Сигурно ще си помислиш, че е драстично, но ние от Анонимните ергени не се спираме пред нищо, когато дългът ни зове. За нас каузата е свещена.

Джо се забави повече от очакваното. Закъснението му, както обясни той, се дължало на факта, че в допълнение към подстрижката, се подложил още и на измиване и маникюр. Влизайки, той продължи разговора оттам, откъдето го беше оставил.

— Говорехме си, ако си спомняте, господин Траут, колко е чудесен светът. С ваше позволение, бих искал да разгледаме този въпрос в детайли. Това, което го прави толкова чудесен, е, че в него живеят прекрасни хора. Където и да отидех, след като излязох, срещах все сладури. Да вземем симпатягата, който ми подстрига косата. Много хора се държат като истински пънове с непознати, но този беше самата сърдечност. Не спря да говори нито за мит. Разказа ми целия филм, който гледал през почивния си ден и ме държа в напрежение през цялото време. Дали не е бил някой от твоите, Айви. Става дума за…

— Я сръбни едно питие — рече господин Луелин.

— Добра идея.

— Аз ще ти го приготвя — любезно се обади господин Траут.

3

Сали седеше във фоайето на хотел „Бариболт“ и чувстваше, че й призлява. Тексаските милионери и индийските махараджи, скупчени около малките масички, не забелязваха нищо нередно във вида й, защото тя потискаше емоциите си, но това не й пречеше да се чувства така, сякаш е погълнала някакъв гнусен хап и едва устоява на ефекта му. Сега вече виждаше истинския лик на Джоузеф Пикъринг, а той беше способен да уплаши всяко момиче, позволило си да изпита симпатии към него.

Не можеше да каже кога точно започна да се чувства неспокойна, но вероятно е било когато си погледна часовника и видя, че стрелките сочат осем без десет. След като пристигна точно в седем и тридесет, с лека изненада откри, че Джо още го няма. Въпреки това седна без всякакви опасения, защото при тези натоварени улици човек спокойно може да закъснее с една-две минути. Но двадесет минути вече беше съвсем друга работа.

Първата й мисъл бе, че нещо му се е случило. По-късно обаче едно злобно дяволче й подшушна в ухото отвратителната истина. Той нямаше да дойде. Никога не е смятал да го прави. По такъв начин си отмъщаваше за това, че тя не дойде на срещата за обяд.

Изглеждаше й невероятно да е толкова дребнав, и все пак какво друго обяснение би могло да се даде. Ако е претърпял инцидент, щеше да телефонира. Дори и ако е било сериозно и са го закарали в болница, лекарят или някой друг можеше да се обади. Не, той нарочно й въртеше номер, както би се изразил господин Луелин, и след малко повдигането се смени с кипяща ярост, а рейтингът на Джоузеф Пикъринг, доскоро много висок, се сгромоляса до самото дъно, наравно с последните отрепки. В този момент Сали чу някой да изговаря името й, вдигна глава и видя пред себе си Джаклин Уорнър.

Макар и невинаги да имаше шанса да проникне до разкошната зала на ресторанта, Джаклин беше чест посетител на фоайето на „Бариболт“, привлечен от присъствието на поне един-двама от богатите му познати, които можеха и да пуснат някой и друг заем, ако подходи към тях с необходимата печал. А и никога не изоставяше надеждата, че ще дойде ден, когато някой гуляйджия с широко сърце и глава, омекнала от коктейлите на „Бариболт“, ще го покани да вечеря с него.

Тази вечер не срещна никого, който да изглежда обещаващ, но затова пък видя Сали и на секундата се присъедини към нея. Нетърпението му да разбере каква е била реакцията й на писмото му естествено беше голямо.

— Хей, здравей, Сали — каза той. — Сама ли си?

Гласът на Сали прозвуча мрачно.

— Здравей, Джаклин. Да, сама съм.

— Бих искал да мога да те поканя на вечеря, но за беда съм излязъл без пари, а тук не ме познават и не мога да подпиша сметката.

— Не ми се вечеря. Можеш да ме изпратиш до вкъщи, ако искаш. Не на „Лабърнъм роуд“. „Фаунтън корт“, „Парк лейн“.

— Да, някой ми каза, че си се преместила.

— Живея там с още едно момиче.

— Нея ли чакаше? — попита Джаклин и се смръзна, очаквайки отговора й.

— Не, тя отиде на вечеря. Някакво събиране на старото й училище.

Джаклин въздъхна с облекчение. Една среща с Дафни Долби би била доста конфузна. Не е приятно за младеж, който е сгоден за едно момиче и тъкмо е направил предложение на друго, да се окаже в компанията и на двете.

Те извървяха краткото разстояние до „Фаунтън корт“ в мълчание. Джаклин беше изучавал с години хорските настроения и се бе издигнал до експерт в преценката си кога да говори и кога не. Сега виждаше ясно, че Сали е разстроена за нещо и не й се приказва. Едва когато тя отвори вратата на номер ЗА и той я последва в дневната, се осмели да зададе въпроса, който бе с предимство пред всички останали мисли в главата му.

— Сали.

— Да?

— Ъ-ъ.

Не беше сигурен, че му харесва начина, по който тя го гледаше. Погледът й му се стори един такъв изпитателен, като че ли го оценява, а той бе от онези, които не обичат да бъдат оценявани.

Сали наистина правеше точно това. Тя разгада неговото „Ъ-ъ“ с лекота. Даваше й се възможност да върне времето назад и да приведе отношенията им в старата Мъч Мидълфолдска форма.

Ако всичко се бе случило преди Джо Пикъринг да разкрие чудовищната си природа, тя нямаше да се колебае да прекърши надеждите на Джаклин без право на обжалване, както би се изразил господин Траут, но сега усети, че се колебае.

Това, което наклони везните, бе особено горестният му вид. Очевидно през цялото време сърцето му се е късало заради единственото момиче в живота му и сега е решил, че повече не може да издържа. Невъзможно беше да не се трогне от такава вярност, особено след като мъжът, който погрешно бе смятала, че обича, както и че той я обича, се е оказал не само прехвалена круша, ами направо кръгла нула. Не че този въпрос можеше да я занимава дълго, но тя съвсем определено смяташе, че момиче, което се е показало такава гъска, че да се замисли за Джоузеф Пикъринг, направо си заслужава да бъде освидетелствано.

И тя взе решение.

— Получих писмото ти, Джаклин.

— И?

— Отговорът е „Да“. Ще се омъжа за теб, ако наистина го искаш.

— Дали го искам! — извика пламенно Джаклин и пред очите му звъннаха двадесет и пет хиляди лири.

Той се беше съсредоточил върху способностите си да придаде на тази своя страст възможно най-голяма убедителност, но в този момент му дойде наум, че ще бъде разумно, ако преди да се задълбочи повече, демонстрира ясно абсолютното си неведение относно финансовото състояние на Сали. У нея не трябваше да има и най-малкото съмнение, че той по някакъв начин е бил повлиян от нейното присъединяване към редиците на богаташите.

— Страхувам се, че ще бъдем много бедни, скъпа, но какво от това? Какво е бедността, ако се обичаме? Та тя е забавление. Всичко се превръща в приключение. Мечтите, плановете, препятствията, които ще трябва да преодоляваме — богатите нямат всичко това. Те не знаят колко щастливи могат да бъдат хората на един таван. Със свещ до леглото. И когато духнеш свещта, си представяш, че си в някой палат с копринени драперии и танцуващи купидончета на тавана. Прекрасно, прекрасно!

За секунда си помисли дали да не каже и за коричката хляб за закуска, но не беше сигурен дали няма да отиде твърде далече. Дотук Сали не беше показала никакво съпричастие към поетичния му изблик.

— Няма да сме чак толкова зле — обади се тя, практична както обикновено. — Аз имам двадесет и пет хиляди лири.

— Какво!

— И този апартамент.

Джаклин изглеждаше зашеметен. Той гледаше ошашавено Сали, докато тя му разказваше историята. Когато свърши, той призна, че това променя нещата, що се отнася до стандарта им на живот, но изтъкна, че се касае предимно за една дреболия.

— В края на краищата — изтъкна той, — какво са парите? Истината е в любовта.

И като изрази това похвално мнение, той напусна.

4

Скоро след това се върна Дафни Долби. Явно се бе забавлявала при срещата си със старите приятелки от училище и беше в чудесно настроение.

— Къде си ходила на училище, Сали? — попита тя.

— Обучавана съм частно.

— Понякога и на мен ми се е искало — каза Дафни, — но сега не знам. Като погледна назад, не беше чак толкова лошо, а ония изчадия, които ми бяха особено неприятни, определено са се променили с годините. Утре съм поканила някои от тях на обяд. Искаш ли да дойдеш?

— Опасявам се, че не мога. Би ми било много приятно, но трябва да отида до Вали Фийлдс и да прекарам деня със старата ми бавачка.

— Не ти завиждам. Знам ги тия стари бавачки. Слава богу, моята живее в Единбърг. Тя…

Дафни спря. Задуши наоколо. Лицето й стана сурово.

— Сали! Ти си пушила!

— Не аз — отвърна Сали. — Годеникът ми.

— Какво! Сгодена си?

— Да.

— Много си потайна. Откога?

— От тази вечер.

— Кой е той?

— Казва се Уорнър. Джаклин Уорнър.

Това съобщение предизвика кратка пауза в разговора. Винаги е неприятно за едно момиче, което е сгодено, да чуе от приятелка, че и тя е сгодена за същия младеж. Дафни не беше толкова шокирана, колкото биха били много други, защото си спомни, че разказа на Джаклин за наследството на Сали. А доколкото го познаваше, точно такива действия можеха да се очакват от него. Тя не хранеше никакви илюзии за това.

Ето защо, когато проговори отново, беше абсолютно спокойна.

— А Джаклин Уорнър, а-ха.

— Познаваш ли го?

— Срещала съм го.

Последва нова пауза.

— И той не знаеше за наследството ти, така ли?

— Не.

— Ти каза ли му?

— Стана дума, докато говорехме. Той ми обясняваше колко ще ни е трудно и си помислих, че ще го успокоя, ако му кажа.

— Обзалагам се, че му е дошло като гръм от ясно небе.

— Така изглеждаше.

— Зарадва ли се?

— Не особено. Не мисля, че парите много го интересуват.

— А не. Това момче си е чист мечтател.

5

Като каза лека нощ на Сали, Дафни се прибра в спалнята си и седна. Лицето й изглеждаше натъжено. Макар и на вид да бе приела леко последните разкрития, те доста я бяха разтърсили. Не е приятно, когато една девойка гледа на годежа си като на нещо сигурно, което може да приключи с брак във всеки един момент, а изведнаж открива, че има непосредствена опасност годеникът й да й се изплъзне.

Тя обвиняваше себе си, че се е отнесла прекалено доверчиво към Джаклин. Много лекомислено повярва, че той би се държал здраво за годеница с проспериращ бизнес и готова винаги да отпусне заем. Сред книжата й от известно време имаше и едно разрешително за брак, но все беше твърде заета, за да го използва. Рядко й се случваше да прави нещо глупаво, но сега разбираше, че точно това е направила, като е разчитала Джаклин да стои там, където му е мястото.

Но Дафни не беше момиче, което си губи времето в празни жалби. Много преди да изгаси лампата и да се мушне в леглото, вече беше намерила разрешение.

Сутринта, в края на късната си закуска, Джаклин беше изненадан от познато изсвирване на вратата. Като се увери, надничайки иззад пердето на прозореца, че не е някой навлек — кредитор или шивач, той отвори.

Колата й чакаше на улицата, а в нея — мистериозен непознат.

Това беше индивид, който, що се отнася до мишците, можеше да мине за селския ковач или поне за неговия брат близнак, но по отношение на външността си падаше далеч по-ниско от стандартите и на най-нереномирания конкурс за красота. Лицето му изглеждаше като че ли нещо — най-вероятно слон — беше седнало на него и го бе сплескало като мекица. Човек с по-широки разбирания не би си позволил да се настройва срещу ближния си само защото на последния му било сплескано лицето, но в добавка то имаше и мътен, заплашителен поглед, какъвто толкова често може да се види върху лицата на гангстерите в съответните филми. Поглед, който създаваше впечатлението — вероятно съвсем непреднамерено — че на човека му трябва много малко да се разсърди и да ти строши врата. В ръцете си той държеше букет рози.

— Дойдох да те изведа на разходка, Джаклин — каза бодро Дафни. — Не излизаш достатъчно на свеж въздух.

Джаклин, който оглеждаше спътника й с известна тревога, въздъхна. Нямаше нищо против едно кръгче с колата й. Чудесен начин да прекара сутринта, а да не говорим, че тя ще се почувства морално задължена да го заведе и на обяд, вероятно в някой от ония отлични хотели в Брайтън, където разбират от добра храна.

— Отлично — каза той. — Кой — допълни, понижавайки глас — е онзи със сплесканото лице?

— Сирил Пембъртън, един от детективите ми. Идва с нас.

— Идва с нас?

— Да, той ни е свидетелят. Мислех да ти кажа по-рано. Ще се отбием в регистратурата да се оженим.

— Да се оженим!

— Толкова бях заета в службата, че нямах време да се заема с това по-рано.

— Но…

— Хайде да не спорим, скъпи — прекъсна го Дафни. — Сирил чака с нетърпение да стане свидетел. Знае колко ще го издигне това в очите на останалите от службата — свидетел на сватбата на шефа. Специално купи тези хубави рози. И има много избухлив характер. Искам да кажа, не знам какво може да направи, ако му скършиш хатъра.

Джаклин така и не му скърши хатъра.