Глава втора

На сцената на театър „Регал“ на Шафтсбъри авеню Вира Далримпъл и един мъж на около петдесет репетираха сцена от „Братовчедката Анджела“. Всеки, който можеше да следи диалога, би забелязал, че госпожица Далримпъл е обрала всички хубави реплики. И тази забележка би била съвсем уместна. Актьорът, който играеше с нея в момента, се беше оплакал, че да участваш в сцена с госпожица Далримпъл е все едно да си нарисуван на задната завеса.

На последния ред в партера Джо Пикъринг даваше интервю на една девойка, чиято хубост при първия поглед бе сковала гласните му струни. Деловитостта й, обаче, скоро възвърна самообладанието му и те вече си бъбреха като стари дружки. Името й, както разбра, беше Сали Фич и работеше за някакъв непознат за него седмичник. Нещо си на жените, но какво точно на жените той така и не запомни.

Когато Природата е майсторяла Джо Пикъринг, е имала наум създание безгрижно и жизнерадостно. До репетициите на „Братовчедката Анджела“ той си беше точно такъв. Но един чувствителен младеж, чиято първа пиеса е попаднала в лапите на звезда, взискателна като Вира Далримпъл, едва ли би могъл да се радва дълго на тези си качества. Още в началните фази на тяхната съвместна работа душата му беше натежала като олово, а сега, след като оставаха само ден-два до премиерата, той се чувстваше като боксьор в края на последния тежък рунд.

Сали, която досега задаваше въпроси върху работата му, започна нова тема.

— Невероятно колко мрачен е театърът през деня — отбеляза тя.

— Мрачни неща стават в него — отвърна горчиво Джо Пикъринг и тежка въздишка се изтръгна от гърдите му.

— Чудя се защо още никой писател не го е използвал за място на действието в поредната си криминална история продължи Сали. — Ето тука, например. Под седалката е идеалното скривалище за един труп. Малък труп, разбира се. Всъщност, джудже, от ония, дето спират да растат в детските години заради пушенето. Габаритите са му позволили да се скрие в шапката на злодея и той чува неговия заговор, но за беда кихва, разкрит е и му светят маслото. Подарявам ти тази идея.

— Благодаря — рече Джо и изведнъж очите му се оживиха. — И защо злодеят пъха трупа под седалката?

— Все някъде трябва да го пъхне — не се предаваше Сали. — Както и да е, ще измислиш нещо. Не мога аз да свърша цялата работа.

Освен, че е хубава, помисли си Джо, има очарователен глас. Най-малкото очарователен за него, но явно не за всички, защото в този момент друг един глас се обади откъм сцената:

— За бога! Ще замълчите ли вие там отзад? Невъзможно е да се репетира при цялата тая врява.

— О, съжалявам — извини се мигновено Джо. — Съжалявам.

— Кой беше това? — попита Сали с глас, изпълнен със страхопочитание. — Сам Господ Бог?

— Вира Далримпъл — изръмжа тихо Джо.

— Разбира се. Трябваше да я позная. Веднъж я интервюирах.

— Моля! — чу се отново откъм сцената.

— Е, май не сме желани тук — рече Сали. — Хайде да идем във фоайето. Кажи ми — продължи тя, след като вратата се затвори след тях — какво мислиш за тази талантлива актриса? Няма да го записвам. Само между теб и мен.

Това беше въпрос, на който Джо можеше да отговори тутакси. И той го направи без грам колебание.

— Да кажем, че майка й сигурно си я обича.

— Но не и ти? — предположи момичето.

— Не и аз.

— Темпераментна, а?

— Ужасно.

— Деспотична?

— До ен-та степен.

— Нрав?

— Сатанински.

— Но иначе си е наред, нали?

— Не съвсем. Тя е грабител на реплики.

— Какъв?

— Ограбва репликите на другите актьори и разрушава баланса на цялата пиеса. Вземи например тая сцена, която репетират сега. Мъжът беше този, който казва остроумните думи. Свързано е със следващото действие. На това се гради историята. Но какво ли й пука за историята, щом обира смеха на публиката. Трябваше да преправям сцената поне десет пъти, докато остане доволна, че е обрала всичко, което си струва.

— И друг път съм чувала, че е егоистка — продължи мисълта му Сали.

— Ха!

— Не можа ли да й кажеш да върви да се удави в Сърпентайн?1 — предложи нежно тя.

— Как бих могъл? Тя е шефът. Как си представяш етиопският роб да каже на Клеопатра да ходи да се удави в Нил?

— Не ми приличаш на етиопски роб.

— Само защото съм малко по-светъл от средния етиопец — въздъхна Джо Пикъринг.

— Омъжена ли е? — продължи с въпросите си момичето.

— Не знам такова нещо.

— Жал ми е за съпруга й, когато го има и ако го има.

— Да, не може да му се завижда — съгласи се той.

— Е, това си е негова работа. Да продължаваме с интервюто.

— Трябва ли? — Джо Пикъринг я погледна в очите и чистосърдечно си призна: — Мразя да говоря за себе си.

— Сигурно, но все пак се налага, когато даваш интервю.

— Не разбирам защо вестникът ти иска интервю от мен. Кой съм аз?

— Е, не сме някакъв голям вестник. А ти сигурно си правил и друго, освен да напишеш една пиеса, с която да вземеш акъла на всички. Имаш ли си странично занимание? Бокс, ако не се лъжа?

— Кой ти каза? — подскочи той.

— Моята редакторка. Тя е голям запалянко. Каза, че си спечелил купата за аматьори преди няколко дни.

Една от купите. В средна категория.

— Сигурно е била в първия ред около ринга.

— Какъв е тоя странен интерес към бокса? И тя ли се състезава?

— Не бих се учудила. Макар че май е отминала най-добрата си форма. А сега хайде да поговорим за автора Джо Пикъринг.

Джо се размърда неспокойно на стола. Не му се искаше да дава думата на въпросния безинтересен персонаж.

— Няма много за казване. Пиша колкото мога вечерно време, когато се върна от офиса.

— Аз също. Какъв офис?

— Адвокатска кантора — с нежелание поясни той.

— Доста скучно. Какво те накара да избереш това за призванието на своя живот?

— Не съм го избирал. Трябваше да се изуча за адвокат, но определени катаклизми в семейния бюджет ме принудиха да започна работа.

Това накара Сали да замълчи за момент.

— Лош късмет — каза тя накрая.

— Наистина преживях нещо като шок.

— Но как успяваш да присъстваш на репетициите, ако трябва да си в офиса?

— Пуснаха ме за този следобед.

— Ясно. Харесва ли ти работата там?

— Не много. Изкарвам си прехраната, но ми се ще да имах целия ден за писане.

— И при мене е същото.

— Как ти върви писането?

— Не много зле. Но аз съм тази, която трябва да те интервюира.

— Ти си тази, за която ми се иска да науча нещичко — призна Джо.

— Е, добре, щом желаеш да чуеш историята на моя живот, ето ти я. Дъщеря на свещеник от Устършир. Напуска рано родния резерват. Работи на различни места. Доста време прекарва като секретарка и придружителка на Летиша Карбъри. Чувал ли си някога за нея?

— Нямам никакъв спомен.

— Свързана е с дейността на Антиникотиновата лига.

— Тогава по-добре, че не съм я срещал. Знам ги тоя тип жени. Тлъсти и склонни към малтретиране на всичко живо.

— Напротив. Слаба и нежна като котенце. Не много интелигентна.

— Предполагам, щом те е уволнила.

— Какво те кара да мислиш, че ме е уволнила?

— Е, нали сега си тук, далече от вредното й влияние.

— Работата стана твърде тежка за мен и тя реши да наеме мъж. Можех да остана като нейна придружителка, но тя внезапно си науми да се установи в Южна Америка, а аз не исках да напускам Англия. Ще попиташ защо Южна Америка. Вероятно защото беше чула, че там много се пуши. Надяваше се да разпръсне лъчите на просветлението. Разделихме се в най-добри отношения и със сърдечни пожелания. Нещо като майка и дъщеря или поне като леля и племенница, не че съм чувала някога леля да отправя сърдечни пожелания към племенница.

— Нито пък чичо да отправя сърдечни пожелания към племенник, струва ми се.

— После дойдох в Лондон и се установих на сегашната си работа.

— Щастлив край, а?

— Напълно. Обичам да върша това. А сега, за бога, нека да чуем твоя милост. Предполагам, че тази пиеса означава много за теб — нали ти е първата.

— Означава всичко.

— Е, на добър път.

— Благодаря. Писала ли си някога пиеса?

— Я най-после остави на мира моя живот — упрекна го Сали. — Ако си мислиш, че съм дошла тук, за да ти предоставя материали за биографията ми, се лъжеш.



Когато вече си бе отишла, твърде скоро ако питате Джо, му дойде наум, че няма да е зле да се сдобри с госпожица Далримпъл. Той я пресрещна, когато тя си тръгваше от театъра, и я покани на обяд. Поканата бе приета, но се оказа, че вече имала ангажимент с някой си господин Луелин, важна клечка в света на киното.

Загрузка...