Клуб „Анонимни ергени“

Глава единадесета

С фрази, накъсани като тези на господин Луелин — сами разбирате, че при такива емоционални обстоятелства фразите трудно остават ненакъсани — Джо изрази своята благодарност и признателност, а господин Луелин повтори становището си, че „Братовчедката Анджела“, макар и да няма данни за велико, още по-малко колосално кино, ще стане добър филм. Разбира се, изтъкна той, няма да си слагат таралеж в гащите както при пиесата с Вира Далримпъл. Госпожица Далримпъл, каза той, на няколко пъти му намекнала, че е готова да обмисли договор с Холивуд, но, допълни Айвър Луелин, ако остави тая зловеща заплаха да се развихри в околностите на Бевърли Хилс, той направо си е за лудницата.

— А сега да си приготвя багажа — заключи накрая той.

— Багажа? — не разбра Джо.

— Няколко необходими вещи — четка за зъби, бръснач, крем за бръснене, пижама и няколко романа на Агата Кристи. Нали отивам в болница.

— Но не можеш просто ей така да се самонастаниш. Трябва да те изпрати лекар — прекъсна го Джо.

— Кой ти каза това?

— Всеки го знае.

— Аз не го знам — господин Луелин явно беше недоволен. — Да не искаш да кажеш, че няма да мога да отида още днес? Тогава ще трябва да се преместя в хотел. По дяволите, да не съм луд да стоя тук и да чакам Вира Далримпъл да позвъни на вратата и да ме засмуче като близалка. Само от тази мисъл няма да мога да мигна цяла вечер.

— Казала е, че ще дойде вдругиден — опита се да го успокои Джо.

— Малка хитрост от нейна страна, момчето ми. Иска да приспи бдителността ми.

Джо изпрати благодетеля си до вратата със смесени чувства. От една страна осъзнаваше, че с един жест на чудотворната си ръка господин Луелин го поставяше върху здрава финансова основа, за която толкова беше мечтал, и това го въодушевяваше. От друга — изпадаше в депресия само при мисълта, че колкото и да спечели от продажбата на „Братовчедката Анджела“, възможността да я сподели с любимото момиче възлизаше на не повече от осем на сто. Всъщност, като се има предвид отказа й да говори с него, един по-педантичен букмейкър би намалил драстично процентите.

Поведението на Сали го учудваше. Разбираше, че неговото отсъствие на масата онази вечер е предизвикало у нея известно раздразнение, но фактът, че не му дава шанс да обясни своето поведение, бе непонятен. Чувстваше се засегнат също и от това, че такова хубаво обяснение трябваше да отиде на вятъра. Ако има извинение за неявяване на среща, което може да издържи на всяка критика, несъмнено „внезапното заболяване“ държеше палмата на първенството.

Това внезапно заболяване озадачаваше Джо. Здравето му винаги е било отлично, но никога не е било по-добро от момента, в който господин Траут му поднасяше чашата. Тогава си мислеше, че след нула време ще седи срещу Сали в ресторанта на „Бариболт“, светлината нежно ще струи около тях и цигуларят, срещу когото господин Луелин така протестираше, ще свири божествено. Тези мисли бяха накарали дори гръбнака му да изтръпне и го бяха изпълнили с това, което французите наричат bien etre8. Твърде неподходящ момент, за да бъде сполетян от това мистериозно заболяване.

В апартамента беше много тихо и скоро тази тишина започна да изнервя Джо. Мъж, чиито гемии са потънали толкова дълбоко, колкото неговите, жадува за компания. Едно куче, дори и помияр като Пърси, би могло да помогне, но на „Енистън Гардънс“ 8 нямаше такова. Във внезапен прилив на вдъхновение Джо се сети за Джери Никълс.

Без да храни големи надежди, той отиде до телефона и сграбчи инструмента като спасителен пояс. Ако Джери имаше недостатък, то това беше твърде лекомисленото му отношение към противоположния пол. Той не беше от ония Джо Пикъринговци, чиито сърца, веднъж отдадени, си остават такива навеки. Беше по-скоро от непостоянните младежи, които подхождат към женското общество с широко сърце и имат склонността да броят за загубен всеки ден, в който не забавляват някое маце, както биха се изразили, на вечеря. И тъй като наближаваше часът за коктейл, повече от сигурно бе, че вече има ангажимент.

Така се и оказа. В отговор на поканата на Джо, той беше принуден да обяви, че не е на разположение.

— Съжалявам, Джо. Имам среща.

— Не можеш ли да й откажеш?

— Не става дума за нея, а за него. Баща ми. От време на време иска да хапваме заедно и точно тази вечер случаят е такъв.

— О, по дяволите.

— Какъв е тоя зор? Можеш да минеш и без мен една вечер. Стисни зъби. Трябва ти само малко воля.

— Имам нужда от съвета ти.

— А, това е друго нещо. Обичам да давам съвети. Ще ти кажа какво ще направя. Баща ми винаги заспива след ядене благодарение на обилните дози портвайн, а той вечеря на смрачаване. Ще се измъкна и ще дойда да те видя.

Джо възобнови самотните си размишления. Скоро цял бе завладян от идеята, че само Джери може да разреши проблема. В края на краищата, каза си той, мъж, който толкова е врял и кипял в тая работа с мацетата, често трябва да се е сблъсквал с подобни проблеми и опитът го е научил как да се справя.

До момента, в който господин Траут пристигна, Джо вече гледаше на Джери както ученик гледа към мъдрец или пророк.

Появата на господин Траут го изненада. Не беше предупреден за посещението и изобщо не беше сигурен, че е доволен да го види. Би могъл да го посрещне и радушно, ако видът на адвоката беше по-приличен и сериозен, тъй като последното нещо, което му се гледаше в този момент, бяха ухилени физиономии наоколо. А един-единствен поглед му подсказа, че насреща си има някой, който се рее в розови облаци. Не че господин Траут пееше с пълно гърло някое „тра-ла-ла“ или „тим-ти-рим“, но нещата си бяха от ясни по-ясни.

— А, здравей — смънка Джо.

— Добър вечер, добър вечер, добър вечер — грееше господин Траут. Приличаше на единия от оня комедиен дует „Слънчевите момчета“. — Колко хубав изглежда светът по здрач. Лондон се превръща в същинска приказка. Напомня ми думите на оня поет, чието име в момента не си спомням, а и тях май не помня, но съм сигурен, че звучаха прекрасно. Тук ли е господин Луелин?

— Не, излезе.

— Още по-добре. Радвам се. Искам да говоря с теб насаме, Пикъринг. Днес в таксито изказах някои съображения по въпроса за любовта и брака, за които сега съжалявам.

— А, така ли?

— Така, макар че явно ти не ме слушаше. Изразих се много остро в тяхна вреда. Оттогава моите възгледи се промениха радикално. Сега гласувам „за“ с цялото си сърце. Убедих се, че любовта движи света. Спомням си една песен, беше популярна преди много години, и се казваше „Обичай ме и светът е мой“. Ето това е, Пикъринг, ето това е. Възхитителна мисъл.

Джо го гледаше слисано. Ако дикцията му не беше толкова ясна и крайниците толкова стабилни, би поставил под съмнение, както бе направил и господин Луелин, трезвостта на господина насреща си. Но сега Джо само зяпаше с надеждата, че обяснението ще дойде по-късно.

— Е, това е прекрасно — каза той.

— „Прекрасно“ е думата, Пикъринг.

— Но ти спомена, че имаш да ми кажеш нещо лично.

— И ще го направя, ще го направя наистина. Но за да ти стане ясна цялата история, ще ти разкажа в резюме живота си до този следобед. Съвсем кратко резюме — допълни, като видя, че Джо трепна. — Само основното.

— Ще прескочиш детството, юношеството и годините в колежа?

— Именно. Годините, за които говориш, не са от значение. Минаваме директно към зрялата възраст.

— Това е добре.

— Когато станах член на Анонимните ергени.

— Анонимните алкохолици?

— Анонимните ергени. Малка група мъже, чиято цел в живота е да избегнат брака. Напрягаме всяка своя клетка, за да запазим ергенството си и ако разберем, че някой от другарите ни проявява слабост, го убеждаваме да е силен. Даже си имаме песен, която пеем в такива случаи. Започва така: „От всички беди, които в засада ни чакат, най-зловещата е бракът“. Мога да ти я изпея, ако искаш.

— Да оставим за някой друг път, а? — предложи Джо и се настани по-удобно в креслото.

— Винаги, когато пожелаеш. Много мелодична песничка.

— Не се съмнявам.

— Текст — Джони Рънсибъл, музика — Дж. Д. Фланъри.

Джо се размърда неспокойно. Господин Траут не бе дал тържествено обещание, че няма да пее и не се знаеше дали няма да го направи. А на Джо хич не му се слушаше нечие скрибуцане на празен стомах. За да отклони вниманието на събеседника си и да предотврати началото на една музикална вечер, той зададе въпрос:

— Какво общо има всичко това с мен? Ужасно интересно, но къде съм аз в цялата тая история?

— Ей сега ще ти кажа. Но първо нека да разкрия, че повече не съм член на Анонимните ергени. Изпратих оставката си, докато идвах насам. Страхувам се, че момчетата страшно ще се разстроят, но нямах друг избор. Както ти споменах, моите възгледи претърпяха радикална промяна. Това се случи във Вали Фийлдс днес следобед. Там намерих любовта, Пикъринг. Срещнах жена, която ме научи що е страст.

Удивлението на Джо растеше. Той можеше да се сети само за един обитател на Вали Фийлдс.

— О, не и дамата с рентгеновите очи, която ми дрънкаше за плътска похот и царства небесни?

— Бях твърде далеч, за да чуя какво ти е дрънкала, а като добавим и това, че в момента шофьорът ми разказваше как влажното време му действа на лумбагото… Но не, не беше тя. Божественото създание, което имам предвид, е госпожа Амилия Бингъм, която живее в съседство.

Джо направи гримаса. Беше шокиран.

— Госпожа? — гласът му прозвуча като камшик. — Траут, ти разбиваш семейство, а?

— Не, не, не. Не, не.

— Ти да не си някой нов Казанова?

— Съвсем не. Госпожа Бингъм е вдовица. Покойният й съпруг паднал зад борда по време на една екскурзия до Булон.

Възцари се едноминутна тишина, докато мислите на двамата витаеха около покойния господин Бингъм.

— Тя прави най-вкусните кифлички на тоя свят — продължи господин Траут.

— О?

— А ягодовото й сладко! Трябва да го опиташ, за да повярваш, че е истинско — продължи господин Траут и шумно преглътна.

— О?

— Сигурно забелязваш, че имам бинт на ръката си. Кучето й ме ухапа, а тя ме превърза.

— О?

— Ръцете й са направо златни. Тя е медицинска сестра.

Джо отново реши да внесе ред.

— Всичко това сигурно е така, но кога ще стигнеш до мен.

— Моля?

— Какво общо имам аз с кучето, ръката ти, кифличките, ягодовите сладка и разните му там други подробности?

— Съвсем близо сме и дотам — успокои го господин Траут. — Само исках да подготвя почвата за моето извинение. Това, което в правото наричаме установяване на причинно-следствените връзки. Ако не бях срещнал госпожа Бингъм и ако не бях прекратил членството си в Анонимните ергени, никога нямаше да се чувствам задължен да ти отправя това извинение.

Джо бе доста изнервен и тези дрънканици вече го вбесяваха.

— Какви са тия приказки за извинения? За какво ще ми се извиняваш? — извиси глас той.

— За това, че вчера ти сложих пургатив в чашата — въздъхна господин Траут.

В един от ранните си романи Роузи М. Банкс има пасаж, където описва реакцията на Клод Деламер, своя герой, който неочаквано открива, че годеницата му не го е мамила, както е предполагал. (Този, когото я е видял да целува, бил нейният брат от Австралия.) „Той се почувства така, пише тя, като че ли пред очите му е блеснала ослепителна светкавица.“ Същото се случи и с Джо Пикъринг, когато чу горните думи. Но докато Клод се изпълнил с радост, която едва не го разплакала, Джо подскочи като разгневен стършел и вратът му пламна сякаш изгорял на слънцето. Толкова титаничен бе справедливият му гняв, че не можеше да говори, само стоеше и издаваше звуци като празен сифон за сода. Това даде възможност на господин Траут да продължи.

— Да, чувствам, че ти дължа извинение, макар и да твърдя, че имам оправдание за своите действия. Ти се беше разприказвал за момичето с най-голям ентусиазъм, канеше се да я водиш на вечеря, а при това отиде на фризьор и маникюр. Естествено е един дългогодишен член на Анонимните ергени да реши, че няма време за губене и че само план „Б“ ще свърши работа. Бях воден от най-чист алтруизъм. Мислех си, че мисията ми е да те спасявам от самия теб. Представях си как ми благодариш по-късно със сълзи на очи. Откъде можех да знам, че ще срещна госпожа Бингъм и ще прогледна? Мога само да кажа, че съжалявам. Но, междувпрочем, нищо лошо не е станало. Трябва само да идеш при момичето и да й обясниш. Сигурно ще падне голям смях. Леле боже! — господин Траут погледна часовника си. — Толкова късно ли е станало? Трябва да хуквам.

И изчезна.

Липсата на Траут беше компенсирана един час по-късно от пристигането на Джери Никълс, който обяви, че баща му е заспал доста по-бързо от обикновено и така му е дал възможност да се постави в услуга на Джо в най-кратки срокове.

— И какво се е случило? — попита той.

На Джо не му трябваше много време да го осветли по въпроса. Основните факти бяха изложени подред. Беше влюбен в едно момиче, а то не искаше да говори с него. Джери се съгласи, че това положение не е много приятно.

— Кое е момичето?

— Сали Фич. Познаваш я. Дойде при теб в деня, в който бях в офиса ти във връзка с Луелин.

— А, наел едничката.

— Коя?

— Извикахме я, защото й бяха завещали двадесет и пет хиляди лири.

— Какво!

— Ти не знаеше ли?

— Разбира се, че не знаех. Господи, Джери, дали тя не мисли, че знам и я преследвам заради парите й?

— Невъзможно. Всяко момиче с капка мозък в главата би разбрало, че не си такъв човек. Самата честност, това си ти. Написано ти е на челото. Не, трябва да е заради нещо, което си направил. Всъщност, направил ли си нещо?

— Да, но мога да обясня защо.

— Разкажи ми всичко.

— Поканих я на вечеря и не отидох. Естествено това я е подразнило, но поне да ми беше дала възможност да обясня. А тя — не, та не.

— И какво е твоето обяснение?

— Тъкмо когато тръгвах към ресторанта, някой ми пуснал в чашата пургатив.

— Някой какво?

— Ми пуснал пургатив в чашата. Нали разбираш?

Лицето на Джери придоби измъчен вид. Беше ясно, че интелектуалното ниво на разговора му идва в повече.

— Май трябва да ми разкажеш историята на Пикъринг отначало, Джо. На този етап ми се вижда малко объркана.

Джо започна отначало, а Джери слушаше и кимаше разбиращо.

— Съвсем прав си — заключи накрая той. — Имаш добро обяснение. Мога да ти кажа, че много пъти в живота ми се е искало и аз да имам такова. Трябва да се обадим на това гълъбче още утре сутринта.

— Но тя не иска да ме види.

— Ще те види, ще те види. Планът е следният. Отиваме на адреса, звъним на звънеца, отваря се, шмугваме се вътре и готово. Казвам ние, защото аз ще бъда до рамото ти. И тогава й казваш за пургатива. Добре ли е?

— Идеално.

— Но не съвсем — размисли се Джери. — Защото като види да прекрачваш прага, Сали ще скочи и ще се заключи в банята. Очевидно ти не трябва да си там. Аз ще отида, ще се срещна с нея и ще те информирам, ако облаците са се разчистили. Казвам „ако“, защото не трябва да забравяме, че човек трябва доста да се потруди, за да повярва на това твое обяснение. Нужно е да го изложи някой като моя милост.