Клуб „Анонимни ергени“

1

Има моменти, в които животът ни се обърква и в резултат на това по челото ни се появяват дълбоки бръчки, а изтерзаната ни душа започва да се пита „А сега накъде?“. Та в такива моменти винаги е голямо облекчение да се оставиш в ръцете на някой признат експерт по обърканите работи и да му позволиш да продължи като истински Цезар напред. Домакините, например, започват да виждат светлина в тунела и пищят от щастие, когато се появи водопроводчикът, за да оправи иначе дребната повреда по тръбите. Така и Джо Пикъринг се изпълни с надежда при мисълта, че трудните преговори със Сали Фич се поемат от Джери — един мъж, свикнал да се справя успешно с нежните създания от невръстна възраст. Затова на следващата сутрин беше в доста приповдигнато настроение, когато прекъсна закуската си, за да отговори на телефонното обаждане. Ако не беше повикал Джери на помощ, сега щеше да казва „Ало?“ с немощен глас като старец, молещ за грейката си. В случая, обаче, гласът му звънна като монета, изпусната на паважа.

— Е-хей! — чу се в слушалката. — Пикъринг?

— А, привет, Айви. В болницата ли си?

— Разбира се, че съм в болницата. В „Сейнт Суитинс“.

— Всичко наред ли е? — поинтересува се Пикъринг.

— Горе-долу. Тук се вдига голяма врява. Има някаква джаджа пред стаята ми, която на две минути мучи: „Доктор Бинс, доктор Бинс“. За какво им е притрябвал доктор Бинс не ми е ясно. Сигурно, за да му кажат някой виц. Но не за това се обаждам. Дойде ми наум, че Траут може да дойде и да пита къде съм. Не му казвай за местонахождението ми за нищо на света. Той веднага ще припне и ще изблее на оная Далримпъл майка си и баща си, а след половин час тя ще цъфне тука с гроздето си и загрижените си въпроси.

— Но той не знае къде живее тя.

— Ще открие. Човек като Траут може всичко да открие.

Да не си се изпуснал?

— Устата ми е заключена.

— Какво й е на устата ти?

— Нищо, казах, че е заключена.

— А, добре. Дръж я така.

Тук последва кратка пауза в разговора. Дочу се някакво странно ръмжене — като от прегладнели лъвове по време на вечеря. После господин Луелин проговори отново.

— Пикъринг.

— Тъй вярно.

— Това беше едно момиче с доста къса пола. Искаше да й дам малко кръв. Но аз й дадох да се разбере. „Не си давам от кръвта на Сульо и Пульо“, тъй й рекох.

— Само на приятели, а?

— Именно. Оставих я с пръст в уста. Та за какво говорехме?

— За господин Траут.

— Не го наричай господин Траут. Траут Гадината или Трауг Изменника, ако искаш, но не и това почтително „господин“. На мен лично ми се гади само като си помисля за него. Чувал ли си за Бенедикт Арнолд?

— Чел съм за него.

— Траут трябваше да се казва така.

— Или по-добре онзи да се е казвал Траут.

— Така ли?

— Така мисля.

— Може да си прав. Но защо се хабим за тая отрепка в човешки образ не мога да разбера.

— Съжалявам.

— Какво?

— Казах, че съжалявам.

— Тогава не го прави отново.

— Няма. Как ти се вижда в болницата?

— Можеше да е и по-зле. За няколко дни се ядва, но не бих живял тука, даже ако ми я предлагат на тепсия.

— Сестрите бива ли ги?

— А, ето тук улучи в десетката, Пикъринг. Имам една сестра — екстра работа.

— Прекрасно.

— Ето, точно тая дума й подхожда. Не е някоя от ония малолетни престъпнички, които ти се качват на главата и ти искат кръвта, а е разумна мила жена на около четиридесет. Погаждаме се като братче и сестриче. А сега, дим да те няма, Пикъринг — очаквам доктора. Помни за Бенедикт Арнолд Траут.

— Няма да забравя.

— Нито дума! Ако започне да разпитва за местонахождението ми, прави се, че не разбираш за какво става въпрос.

Един стар виц се мерна в главата на Джо, но той го премълча. Чувстваше се по-добре отпреди, но не чак толкова, че да си позволява подобни лековати закачки.

Възходящото развитие в настроението му не продължи дълго. Отчаянието се завърна и стана по-дълбоко, тъй като следобедът беше пълен с посетители от най-разнообразен вид, включително и един оптимист, който се надяваше да продаде богато илюстрираните томове на Дюма. Но никой от навлеците не бе Джери Никълс. Последният се появи едва късно вечерта.

— Е, по-късно не можеше и да дойдеш — смъмри го Джо.

Джери отмина намека с един замах на ръката, подобен на жестовете на господин Луелин в банята, докато си пее „Мистър и мисис Фич“.

— Дойдох веднага, щом можах — каза той. — Редно е, след като ти самият доскоро си бил в тоя бизнес, да си запознат с желязната дисциплина, която цари в една адвокатска кантора. Ако татенцето ме беше пипнал да се измъквам преди края на работното време, нямаше да има никакво значение, че съм му син и щях да бъда изритан сред тълпата чиновници и момчета за всичко, ако не и нещо по-лошо. Спомняш си какво се случи с Дани Дийвър.

Джо трябваше да се съгласи с това. Шефът на „Никълс, Бридж Тръбшоу и Никълс“ можеше и да си подремва от време на време след вечеря, но през деня бдителността му беше като на рис от ония с най-острите очи. Затова Джо се извини, а Джери каза, че няма нищо. Свикнал бил да бъде недооценяван. А сега, допълни той, щял да продължи с рапорта — изявление, което накара Джо да подрипне на стола, като че ли някакъв остър предмет беше минал през седалката и се бе забил в меката му тъкан.

— Видя ли я?

— Не.

Джо беше съкрушен.

— Защо не?

— Не беше там. Едно момиче не си стои вкъщи по цял ден. Има разни неща за вършене от време на време. Чакай да ти разкажа цялата история без да изпускам и най-малкия детайл. Отидох във „Фаунтън Корт“ и позвъних. Дотук ясно ли ти е? — попита той без да има много смисъл, а Джо отвърна, че до този момент разказът не го е затруднил много. Като остана доволен от разбирането на публиката, Джери продължи:

— Вратата се отвори от една сладурана, която се оказа, че живее със Сали. Тя ме информира, че Сали била на фризьор, за да си накъдри косата. „Отбий се по-късно“, така ми каза. „Тука има и някакъв Траут, който чака да я види“. Е, на мене тия, разбира се, не ми минават. „По дяволите по-късно — й викам аз. — Трябва да се видя с госпожица Фич по неотложен въпрос, чието естество не съм упълномощен да разкрия. Влизам и още как, а ако Траут има нещо против, ще му смачкам фасона“. „Както ви е угодно — ми рече тя. — Това е свободна страна“. И изчезна, а аз отидох в дневната, където, както се предвиждаше, намерих Траут.

— Траут — замислено повтори Джо.

— Така се казваше — потвърди Джери.

— Интересно какво ли е искал.

— Той ми каза. Мисията му била същата като моята. Дошъл, за да каже на госпожица Фич, че той бил оня, който ти дал пургатива, което пък те възпрепятствало да се появиш на уговорката за вечеря.

— Мили боже?

— Именно. С бързия си ум ти веднага забеляза, че Траут изникна тъкмо навреме, за да те измъкне от кашата, в която си затънал до гуша. Той щеше да придаде достоверност на иначе твърде сухия и неубедителен разказ. Отивам при нея и й казвам: „Здравейте, госпожице Фич. На бас, че се чудите защо Джо Ви покани на вечеря, а пък не дойде. Много просто. Някой му дал пургатив“. Не е много за вярване, а? Но съвсем друго е, когато Траут се тупа по гърдите и вика: „Аз го сторих“. Ще повярва, къде ще ходи.

— Разбира се.

— На това ние адвокатите му викаме главният свидетел. Останалото е несъществено, некомпетентно, безсмислено и не води доникъде. Следователно, реших да се отдръпна и да оставя Траут да говори, макар и да съжалявах, че няма да видя отново госпожица Фич, тъй като тя ми направи много силно впечатление по време на първата ни среща. Приятно момиче.

— Колко дълго трае едно къдрене?

— Не знам. Никога не съм се къдрил. Но виждам какво имаш предвид. Питаш се дали се е върнала досега. Сигурно, така мисля.

— Тогава трябва да тръгвам. Благодаря за всичко, Джери.

— За мен беше удоволствие, старче. Не че съм направил много. Но както винаги казвам, важно е желанието. А, и още една дума. Замислял ли си се какво ще стане, когато се срещнете?

— Предполагам ще си изясним нещата.

— Дрън-дрън. Не губи време в брътвежи. Действай на секундата. Прескочи формалностите. Сграбчи я, притисни я до гърдите си и дръж така, докато й пропукат ребрата. Опитвал съм тази стратегия няколко пъти и винаги е давала отлични резултати.

2

Докато караше към „Фаунтън Корт“. Джо все повече се убеждаваше, че Лондон изглежда прекрасно. Господин Траут го бе нарекъл истинска приказка и това беше, помисли си Джо, съвсем точно. Улиците бяха пълни с възхитителни хора, с които, сигурен беше, би се разбирал прекрасно, само да имаше време да спре и да общува с всеки един от тях. Джо изпита същото чувство и към кучетата, изведени на разходка. Ако светкавичната бързина на действие не беше от такова важно значение, Джо щеше да слезе от колата и да погали подред всяко едно от тях, а също и котките, ако имаше такива. С две думи, никнеха му криле и с всяка минута ставаха все по-големи.

Докато караше, той се размисли за господин Траут и за това какъв прелестен човек беше. Ако Калифорния е откърмила такива хора, то е ясно защо я наричат Перлата на Щатите. Някой максималист би поклатил глава по отношение на навика да се пускат чужди тела в питиетата на хората, но това беше незначителен недостатък в иначе непорочната натура на адвоката. А и как прекрасно компенсираше този свой малък недостатък, когато е решил, че е дошъл моментът. Джо изпита угризения, като си спомни как грубиянски бе отказал на господин Траут удоволствието последният да разкаже за детските, младежките и колежанските си години и да изпее песента на Анонимните ергени. И както обикновено става, когато някой говори или в случая мисли за вълка, той се оказва в кошарата.

Защото точно Ефраим Траут отвори вратата на „Фаунтър Корт“ 3А. Логично би било да се предположи, че след като е казал своето, той е напуснал помещението, но господин Траут бе от ония мъже, които не напускат. Те остават, за да видят какво ще се случи.

Двамата поведоха разговор в коридора.

— Каза ли й? — попита Джо напористо.

Господин Траут потвърди и можеше да добави, че Джо би трябвало и сам да се досети от сияещото му изражение.

Спирайки само, за да възкликне „Браво“, Джо попита как го е приела.

— Тя заплака.

— Заплака!

— Сълзи на радост. Тя не беше на себе си от радост, Пикъринг. Явно беше, че от плещите й се е смъкнал огромен товар и че за нея слънцето…

— … е изгряло на небосклона?

— Точно тази фраза щях да използвам. Мисълта, Пикъринг, че съм послужил за свързването на две разлъчени сърца, ме прави много щастлив. Странно как човешките възгледи могат да се променят ей така, за секунда. Като че ли беше само вчера, всъщност точно вчера беше, когато смятах, че основното за разлъчените сърца е да си останат разлъчени.

— Значи мислиш, че всичко е наред?

— Всичко е тип-топ. Вярно, сгодила се е за някой друг, но иначе много те обича. Ясно личи по държането й.

Ефектът на тези думи върху Джо беше подобен на този, който би последвал удар по носа с мокър шаран. Ченето му увисна, очите му изскочиха, той залитна и можеше да падне, ако не се бе хванал за стойката за чадъри.

— Сгодена за някой друг ли? — гласът му трепереше.

— Да. Доколкото разбрах, някакво нещастно недоразумение. Ти си я поканил на обяд, а тя е била възпрепятствана от обстоятелства извън нейния контрол. Когато после си я поканил на вечеря и на свой ред не си се появил, тя решила, че ти й го връщаш. Понеже е гордо момиче, това никак не й се е понравило. Затова, когато някакъв младеж я помолил да се омъжи за него, тя приела, за да ти натрие носа. Не намираш ли, че в цялата история има нещо от гръцките трагедии?

— И това нямаше да се случи — промълви горчиво Джо, като пусна стойката за чадъри и размаха ръка, — ако ти не се развяваше наоколо и не пускаше пургатив в чашите на хората.

Лека руменина покри бузите на господин Траут.

— Да — каза той. — Предполагам, че това твърдение е донякъде вярно. Но спомни си, аз мислех, че действам за твоите интереси. Слава богу, нищо лошо не се е случило.

— Нищо лошо?

— Убеден съм, че трябва само да я вземеш в прегръдките си и тя ще забрави всичко за другия. Онези сълзи на радост ми казаха всичко. Вземи я в прегръдките си и нещата ще се оправят.

Джо беше поразен. Ако този съвет бе дошъл само от страна на господин Траут, можеше и да го подмине, имайки предвид, че един ветеран в клуба на Анонимните ергени едва ли може да се приеме като извор на мъдростта по отношение на женската психология. Но Джери Никълс беше казал същото, а Джо знаеше, че всяка теория, оповестена от него, е била изпитана поне десет пъти и се е оказала вярна.

Методът на здравата хватка, препоръчван от двамата съветници, можеше, разбира се, и да бъде отхвърлен, защото Джо още нямаше официално потвърждение, че любовта му е споделена. И все пак той реши да заложи на карта всичко или нищо. В главата му се мерна фразата: „Риск печели, риск губи“. В най-лошия случай, ако тя го погледне отвисоко и изсъска „Сър!“, поне ще я е целунал и този спомен ще го топли в дългите самотни зимни вечери край камината. Дори и да са само две-три целувки, пак ще са достатъчно.

— Тя там ли е? — посочи той вратата на дневната.

— Не — отвърна господин Траут. — Когато й разказах всичко, излезе с такси.

— Къде, за бога?

— При тебе, разбира се. Откъде да знае, че си тръгнал към нея. На това му се вика разминаване.

И още докато говореше, ключалката изтрака.

3

Изтракването на една ключалка е сред по-незначителните лондонски звуци и далеч не може да се сравнява с хилядите други, които съпътстват живота на този град. Но изтракването на въпросната ключалка не можеше да не привлече вниманието на Джо по-скоростно дори и ако беше бомбена експлозия. Той потрепера от глава до пети, а когато вратата се отвори и Сали влезе, беше готов да скочи и да я вземе в обятията си, и щеше да го направи, ако тя междувременно не беше скочила и не го бе сграбчила в своите, повтаряйки: „О, Джо, Джо, Джо!“. Явно и тя като Джо предпочиташе да прескочи формалностите и да мине направо към действията, които говорят по-добре от словата.

— О, Джо! — каза Сали.

— О, Сали! — каза Джо.

— Чувствах се ужасно — каза Сали.

— Аз също — отвърна Джо. — Ако ми бяха давали по една лира всеки път, когато ми се искаше да пъхна главата си във фурната, сега щях да съм богаташ.

— О, Джо! — въздъхна Сали.

— О, Сали! — въздъхна Джо.

Човек, по-деликатен от господин Траут, в този момент щеше тихо да се оттегли, виждайки, че подобна нежна сцена не изисква публика. Но нежеланието му да се оттегля от нежните сцени можеше да се обясни с нежеланието му да напуска мястото на действието и то в най-интересната му част. Така че господин Траут остана да стърчи на мястото си и да озарява въпросната сцена с благосклонна усмивка, така позната ни от платната на старите майстори.

Но ако усмивката му изразяваше само благосклонност, то очите му издаваха загриженост и тревога, защото чувстваше, че не всичко е толкова просто, колкото си го мислеха тези две пиленца. И когато чу Джо да говори ентусиазирано за регистратурата, а Сали страстно да се съгласява, той привлече вниманието към себе си с една от онези сухи кашлици, на които адвокатите са суперспециалисти.

— Дали не забравяме нещо? — попита той.

Джо подскочи като ужилен. Той нямаше представа, че сред присъстващите е и господин Траут. Беше предположил, че след влизането на Сали адвокатът е оценил присъствието си като нежелателно. Но както стана ясно, едно подобно твърдение би дошло като пълна изненада за въпросния адвокат. Човек не би могъл да избяга по-трудно и от семейния призрак.

— Мили боже! — викна Джо. — Ти още ли си тук?

— Още съм тук — увери го господин Траут. — И когато говориш за непосредствено посещение на регистратурата с госпожица Фич, намирам за уместно да напомня, че тя е сгодена за друг.

Очакваше, че въпросът, който повдига, ще възпроизведе охлаждане на страстите и бе напълно прав — страстите бяха попарени. Джо примигна и пусна Сали, а тя се свлече до стойката за чадъри.

— Кой е тоя мерзавец, за когото си се сгодила? — запита Джо.

— Джаклин Уорнър — отвърна Сали и Джо трябваше да я смъмри.

— Говорим сериозно, скъпа. Не е време за шеги. За кого си се сгодила?

— Джаклин Уорнър.

— Не е възможно. Та ти не го познаваш.

— Познавам го от години.

— Тогава трябва да ти е ясно, че брак с него е абсолютен абсурд.

— Кой е този Уорнър? — запита господин Траут. — А? Искам да знам кой е този Джаклин Уорнър?

На този въпрос Джо можеше да отговори изчерпателно.

— Това е най-големият лондонски използвач, плъх, пълзяща гадина, червей, паразит, който за нищо не се е потрудил в живота си и се издържа като взима заеми, които никога не връща.

Господин Траут поклати умно глава.

— Познавам този тип хора. Холивуд е пълен с подобни млади мъже. Преживяват от коктейлите и партитата, на които не са канени. Кръстосват улиците на Бевърли Хилс, докато чуят музика и видят цветни фенери. И тогава най-спокойно се намъкват, за да плюскат топлите вкусни наденички. Изненадан съм, че госпожица Фич се е обвързала с подобен ненадежден елемент.

— Някога бях сгодена за него… Когато живеех в Устършир.

— Е, това не е причина да ти става навик — каза горчиво Джо. Беше възбуден. — Трябва да се свържеш с него веднага и да развалиш годежа.

— Не, не бих могла.

— Защо не?

— Той ще започне да плаче, а аз не бих го понесла.

— Това е дилема — намеси се господин Траут. — Това определено е дилема.

— Виждам друг начин — размишляваше Джо. — Има ли телефон?

— Да.

— Тогава е съвсем фасулско. Просто му позвъни и кажи „Ти ли си, Джаклин? Обаждам ти се, за да ти кажа, че всичко е свършено. Женя се за Джо Пикъринг.“

Господин Траут се намръщи, хъмна веднъж и цъкна два пъти.

— Не бих препоръчал тази процедура.

— Защо не?

— Другата страна може да заведе дело за нарушаване на обещание.

— Хората не завеждат дела за нарушаване на обещания.

— Хората от типа на Джаклин Уорнър завеждат.

— Вярно. От него всичко може да се очаква.

— Те нямат срам. А ние не искаме да рискуваме госпожица Фич да бъде глобена за нанасяне на значителни щети.

— Тогава какво предлагаш?

— Да отида и да се срещна с този младеж. Обстоятелствата не са по силите на неспециалист. Тук е нужен опитен адвокат.

— Това е чудесна идея — одобри Сали и Джо, макар че личните му предпочитания бяха по-скоро в посока на няколко крошета в ченето на Джаклин и още толкова ритника с подкован ботуш, трябваше да се съгласи, че това е разумно.

— Справял съм се с няколко подобни дела в Холивуд. Клиентите често ме хвалят за умението ми да убеждавам. Но, разбира се, не трябва да изпускаме от очи факта, че във въпросния случай ще срещнем трудности. Не мога да гарантирам успех. От лукса в този апартамент вадя заключение, че ти, госпожице Фич, си богата. Над камината видях един Коро, който сигурно струва значителна сума.

Този Уорнър няма да оттегли претенциите си доброволно. Но ще направя всичко каквото мога. Ще отида и ще се срещна с него.

— Сега?

— Веднага.

— Ще дойда с теб.

— Не, трябва да съм сам.

— Тогава ще те чакам на улицата — настоя Джо.

— Тук нямам възражения — отвърна господин Траут.

— Кажи ми — попита Джо, след като тръгнаха, — как смяташ да водиш тези преговори?

— Точно както винаги съм водил преговори от подобен характер. От това, което ми каза за този Уорнър, разбирам, че той не е по-различен от безпаричните младежи в Холивуд с тяхната диета от сухи мартинита и наденички. Установил съм, че добре приемат парично предложение и не се съмнявам, че така ще бъде и със сър Джаклин Уорнър.

— Мислиш да го купиш?

— Именно.

— Хм.

— Имаш някакви съмнения?

— Имах предвид, че това са разходи.

— Струва си парите.

— Да, разбира се. Няма спор. Въпросът е, че нямам пари. Но ако ми заемеш, ще ти ги върна по-късно. Очертава се скоро да се опарича.

Видимостта в таксито не беше добра, но благосклонната усмивка на господин Траут разсея тъмнината.

— Скъпи момко — рече той. — Нали не мислиш, че ще ти взема такса или ще искам да компенсираш разходите по този случай. Не съм си и помислил. Както се казва, аз черпя. Малко обезщетение за това, че, право да си кажа, ти оплетох нещата. Нито един истински калифорниец не би изпратил сметка за това, че е помогнал на двама млади влюбени да намерят щастието.

Трябваше да минат няколко секунди преди Джо да може да проговори, толкова развълнуван бе от благородството на това изявление. И когато го направи, то бе, за да отдаде дължимото на Калифорния, която, каза той, съдейки по обитателите й, трябва да е страхотно местенце. Освен, разбира се, ако господин Траут не е уникално явление.

— Кажи ми — попита Джо, — има ли там и други такива като тебе?

— Има няколко — отвърна господин Траут. — Златни момчета.

Той трепна малко, докато говореше. Мислеше си за Фред Басит и Джони Рънсибъл, и Дж. Д. Фланъри и се питаше дали дезертьорството му от Анонимните ергени ще означава край на двадесетгодишната дружба.