Когато боговете се смеят

Глава 11.

За сцената, която й направи баща й в неделя, след като милиционерите си тръгнаха, Женя се стараеше да не си спомня. Баща й и по-рано не се въздържаше да й говори обидни и според нея крайно оскърбителни думи, но този ден той надмина себе си. И главният извод от казаното беше, че дъщеря му е изпечена лъжкиня, която върши гадостите си тихомълком и нарушава неговите забрани, вместо да се вразуми и да приеме факта, че баща й знае по-добре как трябва и как не бива да се държи тя просто защото е по-възрастен и има повече житейски опит. И практиката само е потвърдила неговата гледна точка, защото ако Женя го била слушала, никога нямало да се набърка в история със сериен убиец, заради която сега е принудена да си губи времето за безкрайни посещения на „Петровка“.

— Твой дълг е да помогнеш да открият този мерзавец и да го обезвредят! — с вибриращ от злоба глас й крещеше баща й. — Това е твое свято задължение и ще правиш това, което ти кажат служителите от милицията. Но аз, между другото, оставам без секретар, докато отсъстваш, и това ми пречи да работя нормално. Няма да споменавам, че ти плащам заплата за работа, която не вършиш, защото прекарваш времето си в милицията. Защо трябва да хвърлям парите си на вятъра? Не стига, че редовно плащам данъци, от които именно се издържа нашата милиция, ами ти сега ме принуждаваш фактически да плащам и тяхната дейност по конкретен случай. И запомни: ако посмееш дори още веднъж да си разплетеш косата, да облечеш неприлични дрехи и да нацапотиш физиономията си, ще те заключа вкъщи и ще поставя охрана. А ако не разбираш защо, ще ти обясня. Този тип се е припознал веднъж, но може да се припознае отново, особено ако те види край блока, в който носи писмата си. И аз не мога да гарантирам безопасността ти. Не забравяй, че това е луд човек. Ами ако започне да те закача? Ами ако те изнасили и убие?

Женя слуша всички разсъждения на тази тема почти три часа, като се стараеше да се владее, да не изскочи от стаята и да тръшне вратата, да не се разридае. Прекара нощта почти без да заспи — мислеше ту за баща си, ту за Игор, ту за нелепия си живот. До сутринта взе решение: щом ще живее с баща си, трябва да търси пътища към сдобряване.

— Татко, в десет часа трябва да бъда на „Петровка“ — каза предпазливо, когато сервираше закуската на баща си.

— Добре — хладно отвърна той. — Сега ще отидем на работа, после Григорий ще те закара. И ще те докара обратно.

— Но аз не знам колко ще трябва да стоя там. Защо трябва да задържаме колата…

— Нищо, ще те изчака. Няма да пътуваш сама.

Женя тихичко въздъхна и започна да сипва кафето от кафемелачката в кафеварката. Значи трябваше да се появи пред Игор в омразния си детски вид. Добре, че вчера му обясни ситуацията, добре, че й предоставиха възможност да му покаже истинското си лице — красиво, а не детинско. Макар и с цената на скандал и развалени отношения с баща й, но за вниманието на Игор тя е готова да плати всякаква цена. Вярно, самият Игор бе казал, че може и да не е на работа сутринта, но тя все пак се надяваше.

Разочарование очакваше Женя на „Петровка“ — Лесников го нямаше, с нея разговаря някаква жена на име Каменская, после дълго я изтезаваха в лабораторията, докато съставяха портрет на престъпника, но съдбата в края на краищата й се усмихна. Първо, тя успя да види Игор, макар и само за минутка, дори успя да размени с него няколко думи. Той изглеждаше някак разстроен и уморен и на Женя й хрумна странната, непозната дотогава за нея мисъл, че е готова да убие всекиго, който го огорчи или обиди. Но се оказа, че най-хубавото й предстои: вечерните изпълнения на групата „Би Би Си“ щели да бъдат заснети и утре сутринта тя трябвало отново да дойде на „Петровка“ и да намери сред присъствалите в клуба онзи младеж. И щяла да прави това заедно с Игор.

Тя се прибираше към работата си окрилена. По-скоро да дойде утре! Утре ще седнат един до друг, глава до глава, в тъмния киносалон и дълго ще гледат екрана и ще разговарят полушепнешком. Ще бъдат съвсем сами и Женя ще направи всичко възможно и невъзможно в тази интимна обстановка да привлече вниманието му. Разбира се, баща й пак няма да я пусне сама, ще я накара да пътува с Гриша, но нали пропуск е издаден само на нея, няма да пуснат Гриша в сградата, а във всяка сграда има тоалетни, които тя може да посети както по пътя към кабинета на Игор, така и на излизане. Жалко, че днес не се сети за това, но и да беше се сетила, пак нямаше да може да използва тази идея: идваше на „Петровка“ за пръв път в живота си и днес я взе от пропуска някакъв чичко, който я придружи до Каменская. Щеше да бъде нелепо пред неговите очи да влезе в тоалетната и да излезе в съвсем друг вид. А утре ще бъде сама, вече знае пътя.

През цялото останало работно време Женя беше в приповдигнато настроение и от радост отхвърли много работа, включително и такава, която трябваше да бъде свършена отдавна, но тя постоянно я бе отлагала. Баща й ту излизаше, ту се връщаше, при него идваха посетители и Женя с мила усмивка поднасяше чай, кафе и други напитки, без нищо да изпусне или разлее. Въодушевлението й достигна апогея си в момента, когато се обадиха от Австрия. Витаейки из облаците, където се намираше, естествено, с Игор, Женя превключи телефона на линията на баща си и машинално продължи да разговаря с невидимия абонат. Едва след три-четири минути осъзна, че човекът от Австрия отдавна вече разговаря с баща й, а тя синхронно превежда и на двамата. От изпитания ужас гърлото на Женя моментално пресъхна, тя започна да се запъва и да забравя думите, които допреди малко бе произнасяла леко и естествено. Ох, как ще й се скара баща й за това безпардонно своеволие! Беше й категорично забранено да се намесва в разговорите на баща си, не само в деловите, но и във всички. За щастие немскоговорещият човек отсреща вече се сбогуваше и накрая каза:

— При вас има приятни промени, господин Рубцов. Най-сетне сте се сдобили с квалифицирана преводачка и вече няма да се измъчваме с нашия съмнителен английски.

Женя преведе и с лудо блъскащо сърце зачака какво ще отговори баща й.

— Благодаря за добрите думи, господин Витчи, особено приятно ми е да чуя това, защото преводачката е дъщеря ми Евгения.

В гласа на баща си тя долови гордост и удовлетворение и облекчено си пое дъх. Май й се размина. Да, обаче не. Още щом отсреща затвориха, баща й излезе от кабинета си с такава физиономия, сякаш Женя бе обрала до шушка фирмата му и седеше в приемната в очакване на уволнение.

— Кой ти позволи да се намесваш в разговорите ми, без да съм дал разрешение за това? Какво си въобразяваш ти, а?

— Извинявай, татко — с треперещ глас промълви Женя, — исках само да помогна. Вече няма да правя това, щом си против.

— Не съм против да помагаш при превода, именно затова плащам за твоя курс. Но съм категорично против да си позволяваш да правиш каквото и да било, без конкретно да съм ти го възложил или разрешил. Добре ли ме разбра?

— Да, татко. Извинявай, моля те, повече няма да се повтори.

Сякаш я запокитиха от небесата, толкова чисти и нежни, на мръсната земя. Настроението й се развали, кой знае защо не й се искаше да мисли дори за Игор. Точно в шест часа Женя започна да се приготвя за тръгване.

— Татко — каза тя, плахо надничайки в кабинета на баща си, — тръгвам за курса.

— Гриша ще те закара — отговори той, без да вдигне глава от книжата.

— Ама защо, татко, сама ще отида — опита се да възрази Женя, но баща й остана непреклонен.

— Ще пътуваш с Гриша. Да не го обсъждаме повече. И след курса ще мина да те взема аз. Вече ти нямам вяра и ти ще трябва да се примириш с това.

И Женя се примири. По време на заниманията по немски улавяше учудените погледи, които й хвърляха курсистите отляво и отдясно. Ха, каква коренна промяна за нула време! Такава стилна мацка беше, такава впечатляваща, с блясък в очите и порив във всяко движение, а днес вместо нея над тетрадките се е привела примерна ученичка с бели детски чорапки, плитка и нежнорозови устни без никакво червило. Интересна работа!

По пътя към къщи баща й оживено разговаряше с шофьора Гриша, без да обръща никакво внимание на Женя и без да я удостои с нито една дума. Все така мълчаливо изяде приготвената от Женя вечеря и седна пред телевизора, без да каже обичайното си „благодаря“, което не бе забравял да каже дори в разгара на най-жестоки конфликти. Момичето разбра, че работата е съвсем лоша. Трябва да предприеме нещо, та баща й да омекне и отново да започне да разговаря с нея.

— Татко, ти ми каза да препрочета Радишчев. Исках да започна днес, но не мога да намеря книгата. Ти спомняш ли си къде е?

— Сигурно е в библиотечката в твоята стая — отговори той с равен тон, без да обърне глава.

— При мен я няма, два пъти търсих. Може би е в твоята библиотека?

— Възможно е.

— Имаш ли нещо против да отида в стаята ти и да я потърся?

Устните на баща й едва забележимо трепнаха в сдържана усмивка, но той продължаваше да гледа към екрана на телевизора, където тъкмо започваха новините. Никога по-рано Женя не бе искала разрешение да вземе книга от стаята на баща си, това просто не беше необходимо — нали бяха едно семейство, в общ дом. Но след днешното мъмрене Женя бе решила да покаже на баща си, че е усвоила урока. По-добре да се презастрахова, отколкото отново да слуша неговите нотации.

— Може да отидеш — разреши той.

Женя бързо намери томчето на Радишчев и се върна в хола.

— Татко, а на кой атлас е най-добре да проследя маршрута на пътешествието му от Петербург до Москва?

— Вземи няколко различни и сама виж къде мащабът е подходящ, така че да се виждат всички местности, през които е минавал. Най-добре в Атласа на офицера, той е най-подробният. Но ако искаш да направиш всичко, както трябва, бих те посъветвал да отидеш в библиотеката и да потърсиш стари карти, отпреди революцията.

— Но какво значение има? — не разбра Женя.

— Много голямо. По времето на Радишчев не е имало и не може да е имало селища с имена Пътят на Илич или Червеният октомври. В онези времена тези места са се наричали другояче.

— Да, наистина, не бях се сетила за това. Непременно ще намеря стари карти — обеща тя.

Е, слава богу, баща й отново й говореше. Женя знаеше от опит, че той никога не издържа на налаганите й екстремални ограничения твърде дълго. Разбира се, неговата възпитателна система се опираше на определени принципи и той безпрекословно спазваше тези принципи. В частност към тези принципи спадаха правилата за външния вид, харченето на пари, прекарването на отпуските и някои други. Децата не бива да се глезят, не бива да им се купуват неща, за които те още не са спечелили пари сами и без които могат да минат, и така нататък. Но понякога във вид на наказание баща й налагаше и допълнителни ограничения: забраняваше на Женя да излиза сама, да ходи у приятелката си, да гледа телевизия или например да чете художествена литература, която не влиза в задължителната училищна програма. (Това в случаите, когато в бележника твърде често започваха да се мяркат четворки. Баща й настояваше дъщеря му да получава само отлични оценки и ако това не ставаше, тя трябваше да учи с утроена сила и да чете изключително учебниците си, никакви романи.) Женя не се разстройваше особено много в такива случаи, защото от ранно детство бе усвоила една проста закономерност: достатъчно беше да спазва такава забрана три-четири дни — и баща й преставаше да й обръща внимание. А три-четири дни можеха да се изтърпят.

Ето защо Женя никак не се уплаши и дори не се разстрои много, когато баща й заяви, че сега тя няма да пътува сама из града, а ще я придружава или лично той, или шофьорът Гриша. Това вече се беше случвало и обикновено след ден-два баща й разхлабваше контрола. Така де, нали не може един сериозен човек, бизнесмен, постоянно да води за ръчичка деветнайсетгодишната си дъщеря или винаги да праща кола с нея. Ден, два, максимум три — и такова поведение започва да пречи на деловия живот. Баща й искрено вярваше, че възпитателната мярка е оказала въздействието си и дъщеря му е извлякла поука от преподадения урок, а самата Женя мълчаливо изтърпяваше временните неудобства, като в никакъв случай не смяташе стриктно да спазва забраните на баща си и мислеше само как по-умно и по-предпазливо да се държи, та следващия път да не я хванат.

— Татко, Гриша ще ти трябва ли утре сутринта?

— Защо?

— Помолиха ме пак да отида на „Петровка“ в десет часа. Тази вечер групата „Би Би Си“ щяла да има изпълнение в един клуб, там щели да направят видеозапис и ме помолиха да отида утре сутринта да го видя — може да разпозная онзи младеж. Гриша ще може ли да ме закара?

— Разбира се. Ще те изчака и ще те доведе обратно на работа.

— Благодаря, татенце.

Точно така, ще се правя на послушна, реши Женя. И без това тая история няма да трае дълго.

Във вторник сутринта, когато Гриша я караше към „Петровка“, на Женя й се искаше да изскочи и да тича пред колата. В чантата си носеше всички необходими гримове и вече предвкусваше как заедно с Игор ще седят в тъмната прожекционна зала и как тя от време на време ще тръска глава така, че дългата й гъста коса да докосва бузата му… Но всичко отново не стана така, както си го бе мечтала.

Още по стълбището, когато тя се качваше към нужния етаж, я догони някакъв плешив чичко.

— Извинете, вие ли сте Женя Рубцова?

— Да — учудено отговори тя.

— Ще ви придружа, да не би да се загубите.

— Какво говорите, много добре си спомням пътя, нали идвах тук вчера — опита да се съпротивлява Женя.

— Не, не, Анастасия Павловна специално ме изпрати да ви посрещна. Понеже правят ремонт на етажа, трябваше да се качите по друго стълбище. От тази страна няма да можете да минете. Елате с мен.

Женя объркано се огледа. Наистина ли беше сбъркала и бе тръгнала по друго стълбище? Тя беше сигурна, че се движи по същия път като вчера. Не, все пак беше сбъркала — от прозореца на стълбищната площадка имаше съвсем друг изглед.

Не успя да се преобрази и се яви в кабинета на Каменская точно като вчера — строга, сериозна десетокласничка. Втори удар за Женя беше обстановката в стаята, където трябваше да гледат видеозаписите. Защо си бе въобразила, че това непременно ще стане в тъмен киносалон? Защо си мислеше, че ще може да остане насаме с Игор? Стаята беше най-обикновена, с прозорци, няколко бюра и три големи телевизора. Освен нея и Игор тук присъстваха още двама души. Тя толкова се разстрои, че дори известно време не можа да се съсредоточи и внимателно да гледа екрана, където се мяркаха някакви хора. Най-неприятното беше, че Игор забеляза това и загрижено я попита:

— Какво ви е, Женя? Защо се вълнувате толкова?

— Знаете ли, някак ми е неприятно… — смотолеви тя. — Малко ме е страх. Нали този човек е убиец…

— Е, та той е там, на екрана — усмихна се Игор. — Няма да ви достигне, няма от какво да се страхувате.

— И все пак е неприятно. Затова съм нервна. Като си помисля, че сега ще видя лицето му, ми става някак чоглаво.

— Женечка, много ви моля да внимавате.

Игор докосна рамото й, леко го погали и от този жест на нея й притъмня пред очите.

— Ето тук — внезапно каза тя, втренчила очи в екрана. — Повторете, моля.

Игор кимна и върна лентата.

— Да забавим ли?

— Да.

Известно време тя се взира в лицата на екрана, после каза:

— Не съм сигурна. Той стои някак странично, не го виждам добре.

— Сега ще ви покажем друг ракурс — бързо каза един от другите двама милиционери, които бяха в стаята. Женя си спомни, че той се казва Дима, а другият май беше Фьодор.

Той включи втория телевизор и започна да търси на лентата нужното място.

— Какво време показва там? — попита той Игор.

— Нула, четирийсет и две, единайсет.

— Така — мърмореше Дима и натискаше копчета на пулта, — нула и трийсет, нула и трийсет и четири, нула и трийсет и девет, нула и четирийсет и две. Две, пет… Единайсет. Моля, имате нула часа, четирийсет и две минути и единайсет секунди. Погледнете насам, Женя, може би оттук се вижда по-добре.

На екрана на втория телевизор се появиха същите хора, само че заснети от друго място. Сега младежът, когото Женя бе видяла в профил, стоеше с лице към нея.

— Е, какво?

— Не — поклати глава тя. — Не е той. Просто малко прилича на него.

— Сигурна ли сте, че не е той? — отново попита Игор.

— Сигурна съм. Нека продължим нататък.

Тя на няколко пъти помоли да дадат стопкадър, разглеждаше лицата, които й показваха в различни ракурси, но всеки път стигаше до извода, че човекът не е онзи, който възторжено я бе гледал на улицата и я бе следил до дома й.

— Много съжалявам — тихо каза тя, когато Игор я поведе обратно към кабинета на Каменская.

— Няма нищо — пресилено весело отговори той, — късметът рядко ни се усмихва от първия път. Не съм се и надявал, че ще го открием днес. Предстои ни още много работа, а вие, Женя, ще трябва всеки път след изяви на групата да идвате тук при нас и да гледате записи, като днес.

— Съгласна съм — припряно каза Женя и веднага се сепна. — Тоест искам да кажа, че нямам нищо против. С удоволствие ще ви помагам.

— А баща ви няма ли да ви се кара? — позасмя се Игор.

— Какво говорите, татко напротив, казва, че мое свято задължение е да ви помагам и че трябва да правя всичко, което вие кажете. Кога да дойда отново?

— Отново ли?

Игор смръщи чело, докато си припомняше нещо, после извади от горния джоб на тънкото си яке малък бележник и го прелисти.

— Следващото изпълнение на „Би Би Си“ е в четвъртък. Значи в петък сутринта заповядайте, ще ви чакам.

Той ще я чака! Сам й каза, че ще я чака! Тези думи бяха най-прекрасната музика, която бе чувала. Но петък… Колко е далече!

— А преди петък ще ви трябвам ли? — с надежда попита Женя.

— Едва ли. Само ако се случи нещо извънредно. Да, и ето какво още, Женечка. Може случайно да видите този младеж — например близо до дома ви. Да речем, че иска да пусне в пощенската ви кутия още едно писмо. Е, ако го видите, дръжте се съвсем нормално. Не се опитвайте да го заговорите, не приближавайте до него, не гледайте към него. Изобщо по никакъв начин не показвайте, че сте го познали. Единственото, което трябва да направите, е да преместите чантата си от едното рамо на другото. Запомнихте ли? Само да преместите чантата. И по възможност да се обадите тук. Около вашия блок сега денонощно ще дежурят наши служители — в случай че убиецът се появи там. Те ще видят какво правите с чантата си и ще разберат, че сте разпознали човека.

— А на кого да се обадя, на вас ли?

— Или на мен, или на Анастасия Павловна. Ще ви запиша всички телефони, на които можете да намерите някого от нас по всяко време на деня и нощта. Разбрахме ли се?

— Ами ако го видя на друго място, не близо до къщи?

— Тогава не правете нищо, само се обадете по телефона. Но незабавно. Нали имате мобилен телефон?

— Откъде? — позасмя се Женя. — Аз нямам изобщо нищо. Вие какво, не разбрахте ли какъв е баща ми? Той дори дрехите ми купува от пазара за сто рубли, какъв ти телефон.

Стигнаха до кабинета на Каменская. Игор вече щеше да отвори вратата, когато Женя го спря:

— Игор Валентинович, а къде е вашият кабинет?

Той посочи отсрещната врата:

— Ето тук. Точно срещу Анастасия Павловна.

— Значи в петък ще дойда направо при вас, бива ли?

— Добре. Ако ме няма, влезте при Каменская, тя ще намери или мен, или някой друг колега, който ще се заеме с вас.

Друг колега? Хайде де. Тя не иска никакъв друг колега, иска да вижда само него, Игор. Как, как ще доживее до петък?

— Значи той не присъства на всяко изпълнение на Медведева. Това наистина ще затрудни работата ни, но като цяло не е чак толкова трагично. Все някой ден ще се появи някъде — оптимистично заяви Коротков.

Той беше заел любимото си място до отворения прозорец, с лакти върху перваза, и потропваше с крак по пода в известен само нему ритъм.

— Юрка, не тропай, моля ти се — смръщена от болката, помоли Настя.

— Защо, дразни ли те?

— Главата ме боли и твоето тропане отеква в ушите ми като небесен гръм.

— Добре, извинявай.

Той смени позата си и започна тихичко да потропва с пръсти по перваза. Така мислеше по-добре.

— А може камерите да са били поставени неправилно? — предположи Настя.

Тя разгъна на бюрото пред себе си плана на вътрешното помещение на клуб „Протон“ и внимателно го заразглежда.

— Ето виж, снимали са от тази, тази и тази точка — тя драсна кръстчета с червен молив. — Общо взето е обхванато цялото помещение, но пак остават мъртви зони. Ето тук — тя огради едно място със син молив — и ето тук, до тоалетните. Миша, какво има там?

Доценко се наведе над плана, после извади от папката си няколко снимки, предварително направени в клуба.

— В това ъгълче са ВИП масите — поясни той. — Посетителите на клуба или седят до бара, или стоят прави, но за особено привилегировани гости има и две-три маси.

— И кой седи на тях? На кого в нашия бурен век на нощния живот се предоставят привилегии? — ехидно се поинтересува Коротков.

— Обикновено тук настаняват администратора на групата и лични гости, поканени от изпълнителите. Едва ли нашият герой се е навъртал там.

— Да, едва ли — замислено кимна Настя. — А второто закътано място? И там ли седят важни персони?

— Не — разсмя се Доценко, — на такива мястото им не е до нужника. Там е само входът за тоалетните и има една врата към служебните помещения. Разбира се, когато клубът е пълен, хора се тълпят и там, но от това място не се вижда сцената. Ако смятаме, че престъпникът следи изявите на Медведева, той вероятно не откъсва очи от нея. Не ми се вярва да стои на такова място.

Настя притвори очи. Лекарството, което й бе дал Житената питка, подейства, но въпреки това тя имаше чувството, че главоболието може да се върне всеки момент от най-незначителния рязък звук или от някое непредпазливо движение. Стараеше се да не извръща глава и седеше така, сякаш на темето й се крепеше кристална ваза, пълна догоре с вряла вода, която можеше да се изплиска и да попари лицето й.

— Следователно имаме три варианта — монотонно произнесе тя. — Първият — този изрод не посещава всички изяви на групата. Защо — това е вече друг въпрос. Или не е чак толкова безумен фен и ги слуша от време на време, когато има възможност, или работи на смени и когато „Би Би Си“ свирят по време на негова нощна смяна, не може да ги слуша. Или възможностите му да научава кога и къде ще свири групата са ограничени. Прието?

— Става — кимна Коротков. — Давай нататък. Аз като началник ще наблюдавам умствената ти работа.

— Я стига — неизразително се сопна Настя. — Използваш, че днес съм инвалид, и си позволяваш малко повече. Втори вариант — той наистина е бил в къта до тоалетните и камерата не го е хванала, но все пак е бил в клуба. Какво ни говори това?

— Какво, кажи де? — закачи я Коротков.

— Е, щом ти си началникът, сигурно разбираш, че въпросът не е риторичен, а съвсем адресиран. Щом си ме назначил за старша в групата, и аз трябва да наблюдавам умствената работа на своите подчинени. Въпросът е към Миша.

— Браво бе! — възмути се Юрий. — Как тъй аз съм те назначил? Житената питка те назначи, недей да прехвърляш вината на мен.

— Той ме назначи, а ти не си възразил, значи си солидарен с него. О, ще ти го върна аз, само почакай да ми мине главата, ще видиш ти. Мишенка, казвай какво мислиш по въпроса.

— Ако Фена наистина е фен, по принцип трябва да се намира на място, откъдето се вижда сцената. Но ако е… — Доценко впери очи в тавана и замислено предъвка долната си устна. — Абе знае ли човек, Настя, защо не иска да гледа. Едва ли се крие, какви основания има да мисли, че го търсим в клуба?

— А, недей така — отново се намеси Коротков. — Човекът не е идиот, сигурно разбира, че щом има зад гърба си два трупа, милицията го търси. Не може да не следи групата, това е по-силно от него, а го е страх да се показва много–много, затова се задоволява само със слухови впечатления. И какъв е третият ти вариант?

— Третият е най-простият, но ни вкарва в задънена улица. Момичето Женечка не е видяло добре своя почитател и зле си го спомня. Той е бил в клуба, но тя не го е познала. Това означава, че нямаме негов портрет, както и човек, който може да го познае.

Иззвъняването на телефона блъсна Настя с такава сила, че кръвта в главата й запулсира. Тя побърза да грабне слушалката, докато звънът не се е повторил.

— Ася — чу тя смутения глас на Чистяков, — кученцето се разболя.

— От какво се разболя? — глупаво попита тя.

— Знам ли? Има разстройство и повръща, лежи един такъв нещастен, дори не става. Ася, какво да правя, а?

— Господи — изпадна в паника Настя, — какво да правим ли? Льоша, не знам. Ти нали казваше, че някога си имал куче. Какво правехте, когато боледуваше?

— Ами аз бях малък тогава, не си спомням. Сигурно трябва да се занесе при ветеринар…

— Занеси го тогава!

— Не мога, след петнайсет минути очаквам ученик. И след него още двама. А има ли ветеринари, които правят домашни посещения?

— Сигурно има, трябва да намериш някой телефон. А опипа ли му носа?

— Опипах го. Топъл е. Ася, ужасно ме е страх, ами ако вземе, че умре?

Настя притисна ръка до челото си — отново й се замярка призракът на главоболието, което заплашваше да разкъса черепа й.

— Почакай, Льошик, не изпадай в паника. Ще се опитам да намеря телефон на ветеринар. А ти през това време…

Тогава тя забеляза, че Коротков й прави някакви знаци, придружени и от активни мимики.

— Сега, Льош, един момент. Какво? — попита тя Юрий.

— Левомицетин помага. Да му пъхне четвърт таблетка — ако кученцето се е натровило, това ще му помогне.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Льоша, имаме ли левомицетин?

— Никога не сме имали.

— Попитай съседите, Маргарита Йосифовна има вкъщи цяла аптека.

— И после какво?

— После трябва да пъхнеш четвърт таблетка в устата на Момъка. Хайде, Льошик, търси лекарството, а аз през това време ще потърся ветеринар.

Тя затвори телефона и стисна с ръце слепоочията си, сякаш опитваше да спре нарастващата болка. Лекарството! Житената питка й даде две хапчета, тя изпи само едно. Настя издърпа чекмеджето, грабна белия плик, в който бе сложила заветното хапче, наля вода в чашата.

— Момчета, извинете, да прекъснем за минутка, може ли? Ще се обадя на Чернишов.

След няколко минути тя си бе записала телефонния номер на ветеринар, който правел домашни посещения, и звънна на Алексей. Никой не вдигна — сигурно Чистяков обикаляше съседите да търси левомицетин.

— Между другото, за болестите — обади се Миша Доценко. — Може и нашият Фен да е получил стомашно разстройство? Не работи нощна смяна, има възможности да научава местата и часовете, когато групата свири, от никого не се крие и момичето Женя не е сгрешило. Просто има най-обикновена диария.

— Аха, или пристъп на мигрена като Аска — отново ехидно се изкиска Коротков. — Нашият убиец е нежно цвете от дъхавите прерии.

— Защо пък? Като е убиец, да не би да не е човек? — възмути се Миша. — Не яде, не пие, не ходи до тоалетна, не боледува? Ами че той е човек като нас. И може да се натрови с недоброкачествена храна.

— Хапнал отровни гъбки и умрял — коментира Юрий. — И защо ли до ден–днешен никога не сме вадили такъв късмет, а? Тичаме подир душегубеца, издирваме го, идентифицираме го, събираме улики срещу него, та следователят да има с какво да го прати на съд, претрепваме се, а той, не щеш ли, умира от хранително отравяне за радост на потърпевшия и за наше облекчение. Мечтател си ни ти, Мишаня.

— Не съм мечтател, а оптимист. Просто, ако той наистина не е отишъл в клуба само поради заболяване, ние имаме всички шансове да го заловим в най-близко време. Ще оздравее, ще отиде в поредния клуб, Женя Рубцова ще го разпознае, после всичко е въпрос на техника. Виж, ако не е отишъл по друга причина, въпросът с неговото залавяне се проточва за неопределено време. Прав ли съм, Анастасия Павловна?

— Прав си, Михаил Александрович. — Настя вдигна телефонния апарат и съсредоточено затърси нещо по него. — Слушай, коя врътка тук трябва да се завърти, за да звъни по-тихо? Още едно такова иззвъняване и със сигурност няма да издържа.

Доценко бързо регулира силата на звука и остави апарата на мястото му. Направи го точно навреме, защото буквално след три секунди телефонът нададе някакъв звук, този път обаче подобен на изпукване.

— Ася, не мога! — с треперещ глас каза в слушалката Чистяков.

— Какво не можеш?

— Той не иска да глътне таблетката. Горчива е и я плюе.

— Плюе ли я? — озадачи се Настя и погледна Коротков, който в отговор започна да показва с жестове какво трябва да се направи. Юрий широко отвори уста, после с едната ръка рязко повдигна долната си челюст, и то така, че зъбите му изтракаха, а другата постави отгоре.

— Таблетката трябва да се постави върху корена на езика — силно просъска той — и после устата да се затвори, докато той не я глътне.

Настя добросъвестно и доколкото можа, преразказа демонстрирания й начин за напъхване на горчиво лекарство в устата на кученце.

— А къде е този корен на езика? — попита Алексей.

— Ами там някъде, по-навътре — неопределено отговори тя, понеже трудно си представяше за какво става дума.

— Добре, ще опитам. Ти намери ли някакъв ветеринар?

Настя му продиктува номера и го помоли по-често да я информира как се справя.

— Смятам, че съвещанието бе проведено ползотворно и интересно — направи равносметката Коротков. — Резултати от работата по случая — нула, за сметка на това предположенията с лопата да ги ринеш. Какво планирате за най-близко време?

— Утре ще показваме на изпълнителите и тяхното обкръжение композиционния портрет, съставен според описанието на Рубцова. А вдругиден, в четвъртък, ще снимаме поредната изява на групата. В петък сутринта Женя Рубцова ще гледа записите, по-нататък — според ситуацията. Задоволява ли те този план? — попита Настя.

— Като оперативен работник — напълно, няма да се пресилите. Като началник — естествено не. Мероприятията са малко, трябва да се работи интензивно, та земята да гори под краката ви. Защо не задействаш някакви източници на информация?

— Юра, това е много несигурна среда. Деветдесет и девет процента от публиката на тези клубове са младежи и тийнейджъри, съответно и източниците могат да бъдат само на такава възраст. Нямам им доверие, главите им са много объркани, могат и да те излъжат, и да предупредят престъпника.

— Я стига! — сопна се Коротков. — Открай време сме имали източници от младежки среди — и нищо.

— Да, бе — промърмори тя, — и какво толкова сте разкрили с помощта на тези източници? Просто сте ги водили на списък, колкото да кажете, че сте обхванали с оперативното си внимание и младежките среди. А ползата от тях е била почти никаква. С една дума, Коротков, щом аз съм старша по този случай, аз и ще решавам кога да задействаме агентура. Ще спориш ли с мен?

— Ха, ще тръгне някой да спори с теб, как не — избоботи Юрий. — Нали после ще ми го изкараш през носа. И изобщо ти днес си инвалид, ще те щадя. Искаш ли да направя нещо хубаво за теб?

— Искам — сериозно отговори Настя. — Направи така, че да включат в нашата група Серьожка Зарубин.

— Зле ме познаваш, Настася. — Коротков се усмихна, стана от стола, протегна се така, че костите му изпукаха, и тръгна към вратата. — Това го свърших още тази сутрин. Представяш ли си колко фантазия, или по-просто казано, лъжи бях принуден да използвам, за да обоснова защо искаме Серьога, при което да не го издам на началството, че се е опитвал да спечели парички с частно разследване?

Той вече беше хванал дръжката на вратата, но отново се спря.

— Никога не бях предполагал, че изкуството да бъдеш началник е изкуството да лъжеш. Докато съм жив, има да се уча.

— Но нали си лъгал за добро — възрази Доценко. — В полза на работата, а не за личен интерес.

— Лъжата обаче си е лъжа — позасмя се Коротков. — Пак добре, че навъртях много години като оперативен работник, така че съм кален и трениран в лъжите. Как ли обаче се чувства нормалният човек, който става началник? Не му завиждам, ей богу.

Доценко дълго гледа затворилата се след Коротков врата, после премести поглед към Настя и изразително вдигна вежди.

— Какви промени стават с хората, а! Беше добър оперативен работник, а като стана началник, в главата му плъзнаха мисли за високото и нравственото. Настя, и аз ще бягам, нали може? С Иришка днес пак ще гледаме апартамент.

— Бягай. Поздрави на Иришка.

Когато остана сама, Настя взе да пресмята дали може да се обади вкъщи. Льошка й беше казал, че след петнайсет минути започва поредният му урок, но това беше преди четирийсет минути. Значи ученикът ще остане при него още най-малко час и половина. Някак е неудобно да прекъсва заниманията им с въпрос за кученцето и ветеринаря, но от друга страна, ако ветеринарят е казал веднага какви лекарства трябва да се купят, тя би могла да опита да стигне навреме до аптеката. Да се обади ли, или да не се обажда? Чистяков е разумен и здравомислещ човек — ако е получил от ветеринаря някакви указания, вече щеше да се обади сам. Значи не е имало никакви указания. От трета страна, ако ветеринарят се е съгласил да отиде у тях, тя трябва, колкото може по-бързо да се прибере, защото Льошка трябва да се занимава с учениците си, а не с кучешкия доктор. Може би все пак трябва да му звънне? Нали ще е само за секундичка…

Тя решително набра номера.

— Какво става с ветеринаря? — кратко попита тя и веднага чу в слушалката някакви странни звуци — пъхтене и скимтене.

— Няма го вкъщи — също тъй кратко отговори Чистяков.

— Как е Момъка?

— Все така.

Звуците станаха по-отчетливи, скимтенето премина в тънък провлечен вой.

— Слушай, какво става там при тебе? — не издържа Настя, макар да не бе имала намерение да задава излишни въпроси.

— Опитваме се да му напъхаме хапчето.

— Вие? Заедно с ученика, така ли?

— Така.

— Двама души не можете да се справите с едно малко кученце? — не повярва тя.

— Ела ти сама да опиташ — отговори Чистяков с глас, който не предвещаваше нито радостно посрещане, нито тиха вечер в топъл семеен кръг.

На Настя й провървя — влезе вкъщи точно в десетминутната пауза, когато предишният ученик бе свършил урока, а следващият още не бе дошъл.

— Е, какво? — разтревожено попита тя още от прага. — Как е Момъка?

— Лежи. Не е по-добре, но май не се и влошава.

— Изяде ли хапчето?

— Къде ще се дява, когато насреща съм аз — разсмя се Алексей. — Какво обаче ми струваше това!

Той запретна ръкава и демонстративно показа на Настя твърде изразителни ивички на ръката си.

— Майчице! — ахна тя. — Но как стана това?

— Интересно ли ти е? Защото ми казаха, че след три часа трябва отново да му дам хапче, така че имаш шанс да задоволиш любопитството си. С удоволствие ще ти предоставя почетното право лично да почерпиш Момъка с малкото горчиво хапченце.

Той погледна часовника и сграбчи Настя за ръката.

— Значи, Асенка, имаш на разположение четири минути. Бързо вадиш от хладилника печено пиле и салата, слагаш ги в чиния и изчезваш в хола. Докато аз работя с прелестната Натали, звъниш на ветеринаря. Ясна ли ти е задачата?

— А тя наистина ли е прелестна, тази твоя Натали? — ревниво попита Настя.

— И още как. И рядко умничка, готви се да кандидатства физика. Когато работя с нея, душата ми си отдъхва. След това обаче ще дойде един хапльо, дето и на врага си не бих го пожелал.

Настя влезе в кухнята и се заоглежда, търсейки кученцето, но не го видя.

— А къде е детето?

— В банята. Нали не мога в такова състояние да го оставя на пода. Там подът е с плочки, по-лесно се мие, когато направи някоя беля.

— Льошка, ти си садист — упрекна го тя. — Да затвориш болно кученце в банята.

— Не съм садист, а домашна прислужница. Нали аз трябва да мия пода, а не ти. Така че не се опитвай да ме просълзяваш. Върви бързо да си вземеш храната, момичето ей сега ще дойде. А аз ще пренеса Момъка в хола, ти да го наблюдаваш, щом си такава жалостива.

Тя отвори хладилника, извади пилето и салатата и започна да си слага в чинията. С периферното си зрение зърна две смачкани ленени кухненски кърпи, захвърлени на пода под радиатора. Настя ги вдигна и с недоумение се обърна към мъжа си.

— Какво е това? Защо са напъхани там?

— С тях увивахме кученцето, след като ме одраска — поясни Чистяков. — Лежеше си, разбираш ли, толкова нещастен, толкова отпаднал, дори очичките му бяха затворени, ама като започнахме да действаме… да се чудиш откъде се взеха тези сили. Така яростно се мяташе, че едвам го удържах. Наложи се да го увиваме в кърпи, за да не ни дере с нокти. Нищо де, в десет вечерта ще дойде твоят ред да му дадеш хапчето, тогава на собствен гръб ще почувстваш всичко. Устремът към свобода е велика сила дори при болните кученца.

Настя пусна телевизора в хола и седна на дивана с чинията на коленете. Донесеният от банята Момък неподвижно лежеше в краката й на постелката, която навремето се водеше униформена пола на Настя. Като поглеждаше от време на време безжизненото му телце и затворените очи, Настя изведнъж почувства, че топка е заседнала на гърлото й и не може да преглътне и залък повече.

— Само не умирай, миличък — шепнеше тя през сълзи, застанала на колене, и внимателно галеше кученцето, — само не умирай, моля ти се, много ти се моля.

Кученцето едва-едва отвори очи и се опита да извърне глава, но не му стигнаха силите. Настя решително остави чинията с недоядената вечеря настрана и придърпа телефона. Трябваше да намери ветеринаря.

— Каква порода е кученцето? — делово попита той, когато Настя най-сетне го намери вкъщи.

— Ами… не знам — смути се Настя.

— Тоест как така не знаете?

— Намерихме го на улицата, не е наше.

— Отдавна ли го намерихте?

— Преди около седмица.

— Значи не го е донесло от улицата — направи извода си лекарят. — За ваксиниране естествено също нищо не знаете?

— Не знам.

— С какво сте го хранили?

Настя старателно изброи всички продукти, които бяха давали на кученцето.

— Няма нищо страшно — успокои я ветеринарят, — това се случва често, когато кучето на ранна възраст смени стопанина и местожителството си. Различна храна, различна микрофлора в помещението. Ако съдя по симптомите, не би трябвало да е някакво сериозно заболяване. Правилно сте постъпили, като сте му дали левомицетин. Хайде да почакаме до сутринта, ако всичко е, както предполагам, тези таблетки може да са достатъчни. Ако до сутринта повръщането и диарията не спрат, обадете се, веднага ще дойда.

Тя се поуспокои. Вдигна от пода кученцето заедно с постелката, настани го в скута си, подложи длан под рошавата кучешка главица и едва сега забеляза, че вече от цял час не си спомня, че я боли глава.