Когато боговете се смеят

Глава 12.

В сряда още от сутринта Андрей Чеботаев започна да обикаля всички хора, които имаха нещо общо с творчеството на група „Би Би Си“ — показваше им портрета на предполагаемия престъпник. Трябваше да кръстосва целия град, далеч невинаги успяваше от първия път да намери нужния му човек и вечерта, абсолютно капнал, унило констатира, че отново не е свършил никаква работа. Никой не разпозна нарисувания на портрета младеж. Или поне никой не призна, че го познава или поне го е виждал. Единствената, с която още не бе успял да се срещне, беше Светлана Медведева — цял ден я търси по телефона, но така и не я намери.

С подути от ходене крака и болки в стомаха от изядения в движение хотдог Андрей се прибра вкъщи с твърдото намерение рано или късно да хване Светлана по телефона и да се види с нея, дори това да стане посред нощ. Изпитваше тягостно чувство за вина заради зле проведения разговор с нея и искаше на всяка цена да даде на колегите си поне някакъв резултат.

— Андрюша, защо не се събличаш? — учудено попита майка му, като видя, че синът й се тръшна във фотьойла в своята стая, без дори да събуе обущата си.

— Може би ще трябва пак да изляза. Мамо, сложи ми да хапна нещо набързо, а?

— Сине, хайде, приготви си сам — трябва спешно да допиша материала си, утре сутринта ще го предавам. Или почакай татко си, той ще си дойде всеки момент.

— Не мога да чакам — жално простена Андрей, — ще умра от глад. Не мога да си приготвя сам, толкова съм уморен, че нямам сили да стана. Хайде, мамо!

— Сине, всяка минута ми е важна. Обади се на Ина, да дойде тя да ти приготви. Хайде, миличко, целувам те.

Майка му помаха с ръка и се скри в другата стая, където беше компютърът. Ето, това е съдбата на син на журналисти! Родителите му никога нямат време за него, вечно са заети, вечно тичат напред-назад, вечно пишат спешни материали и репортажи по горещи следи. Вярно, Андрей страшно се гордееше, когато видеше във вестниците името на майка си под нашумяла статия или чуеше: „От мястото на събитията — нашият специален кореспондент Леонид Чеботаев“ — това го радваше и същевременно го тревожеше, но в минути като тази той искрено би искал да е син на пенсионери, център на тяхното внимание и единствен обект на любовта им. Майка му го посъветва да звънне на Ина — това общо взето беше изход от положението. Инка живее в техния вход и само минутка, след като й звънне, с удоволствие ще дотича и ще му приготви вечеря. Но нали с нея трябва да разговаря, не може да я третира като приходяща домашна прислужница — Инка вече дълги години е предано влюбена в Андрей и не иска да погледне друг мъж, а такова отношение трябва да се цени. Андрей искаше сам да вижда себе си като донякъде циничен, както според него подобаваше на криминалист, затова пропъждаше мисълта какво всъщност е отношението му към това момиче. Отношението му беше добро, дори повече от просто добро, и той винаги с нетърпение очакваше командировките на двамата му родители да съвпаднат, та Ина да остане при него през нощта. Кой знае защо в присъствието на баща си и майка си той не можеше открито да спи със съседката, макар че баща му определено не би възразил, а майка му просто мечтаеше той най-сетне да се ожени за Инка. Андрей не искаше да се жени. Поне засега.

Посегна към телефона и набра номера на Медведева, който през днешния ден бе научил наизуст. Продължителни сигнали и никакъв отговор. Тогава звънна на Ина.

— Аз съм — съобщи й с умиращ глас. — Какво правиш?

— Гледам филм по телевизията. А защо гласът ти е такъв? Да не си болен?

— Непременно ще се разболея, ако не ме нахраниш. Ще заслабна от глад и ще умра — оптимистично обеща Андрей.

— Тръгвам.

След по-малко от минута на вратата се позвъни.

— Мамо, отвори, моля ти се, това е Ина! — извика Андрей, който нямаше сили да стане от фотьойла.

Ина нахлу в стаята и загрижено се завзира в лицето му.

— Какво ти е? Не можеш дори да станеш ли? Какво те боли?

Андрей ловко хвана ръката й и настани момичето на коленете си.

— Инка, ужасно съм уморен, цял ден съм тичал, без да подвия крак, сега вместо крака имам два големи мазола, на които не мога да стъпя. А във всичко останало, прекрасна маркизо, съм здрав, бодър и весел. Ако искаш да ме съхраниш за човечеството, сложи ми да хапна нещо. И не се обиждай, ако изведнъж рипна и отново хукна навън.

— Къде?

— При една прекрасна дама. От сутринта не мога да я уловя, а трябва да я хвана непременно днес. Затова, ако случайно я намеря по телефона, ще трябва да вървя.

Ина внимателно се измъкна от прегръдките му и отстъпи една крачка назад.

— Ако всичко е така, както казваш, аз бих могла да те закарам.

Това, което винаги бе възхищавало Андрей у Ина, бе нейният деликатен стил на изразяване. „Ако всичко е така…“ С други думи, ако той наистина трябва да излезе по работа, а не на среща с друга жена. Ина винаги му бе изглеждала красавица и той дълго време не можеше да повярва, че тя е влюбена в него, а пък когато момичето завърши медицина и стана преуспяваща лекарка педиатър, която богати бизнесмени търсеха да лекува децата им вкъщи, Андрей току си задаваше въпроса: а защо й е потрябвал? Той, обикновеният милиционер с работа на псе и заплата на малко кученце, който не е постигнал нищо в този живот и с нищо не се е прославил. Понякога той задаваше този въпрос не само на себе си, но и на Ина, и в отговор чуваше едно и също:

— Ти нищо не разбираш от жени.

Перспективата да пътува до дома на Медведева не с метрото, а с новичкия бял сааб, му се видя съблазнителна. Вярно, не е удобно толкова нахално да експлоатира предаността на Инка, но нали тя сама му го предложи.

— Не те лъжа, наистина трябва да отида там по работа. И ако ти ме закараш, моята признателност ще бъде безгранична — заяви той. — Но първо вечерята, инак ще умра от глад.

— Поне до кухнята можеш ли да стигнеш, или да ти сервирам тук? — попита тя съвсем сериозно.

— Ще допълзя — героично обеща Андрей.

Докато Ина приготвяше вечерята, той я наблюдаваше и периодично набираше телефонния номер на Медведева. Колко е красива обаче тая Инка! Късо подстриганата кестенява с меден отблясък коса обгръщаше главата й като плътна каска, зелените очи изглеждаха още по-зелени под тъмнорижавите вежди и мигли и цялата тя беше такава една пухкава, апетитна, заоблена — като прясна кифличка. И тази нейна синя фланелка му харесваше особено много — тя толкова красиво открояваше медния отблясък на косата и разкриваше дълбоко гърдите, от чийто вид Андрей буквално си губеше ума. Не, Инка много си я бива, ако той се ожени някога, ще е само за нея. Ако тя го дочака, разбира се.

— Ало! — неочаквано и за самия него се чу глас в телефонната слушалка. Андрей се опомни и се сети, че най-сетне е намерил Светлана.

— Светлана, добър вечер, обажда се Андрей Чеботаев от милицията. Идвах при вас в петък, спомняте ли си?

— Спомням си. Какво искате? Вече мина единайсет, аз си лягам.

— Извинете, но ви нямаше цял ден, звънях ви непрекъснато. Непременно трябва да ви видя. Ще отнеме само няколко минути.

— А не може ли утре?

Гласът на Медведева беше уморен и раздразнен и Андрей изведнъж се заколеба. Може би наистина не бива да настоява? Но нали беше обещал утре сутринта да докладва резултатите на „Петровка“…

— Много ви моля, Светлана, става дума само за няколко минути. Нали едва сега влизате вкъщи, трябва да вземете душ, да изпушите една цигара. — В гласа му се появиха шеговити нотки. — Това време ми е достатъчно, за да стигна до вас. Може ли?

— Е, добре — вяло каза тя.

Андрей затвори телефона и скочи.

— Инка, напред! Храната в плик и бегом към колата, докато тая млада въртиопашка не е легнала да спи.

Ина моментално сложи в пластмасова кутия двете току-що изпечени пържоли и солиден комат мек черен хляб и се втурна към вратата. Докато едва я догонваше, Андрей за кой ли път вече се зачуди с каква невероятна скорост може да се придвижва тази млада жена с цялата си пълнота. Впрочем казват, че тук работата не е в теглото, а в енергията. А пък специално енергия Ина имаше за десетима.

Ох, колко не навреме се натрапи тоя оперативен работник! Светлана бе прекарала целия ден с Околович, който след несполучливите преговори с продуцента в неделя аха-аха да се впусне в поредния запой с лайтмотива, че хората изобщо не разбират истинското изкуство, а дебелите кесии гледат да забогатяват още повече, вместо да стават меценати. Светлана изпълняваше ролята на търпелива майка наставница, уговаряше, утешаваше, измисляше различни поводи да отложи поредната чашка „за после“ и се опитваше някак да притъпи нетърпимото желание на Владимир да се напие до забрава. Привечер се почувства изцедена и смазана, но не рискува да остави Околович сам. Не й се искаше да нощува при него — спалното бельо на леглото му се оказа отвратително мръсно, тя не намери нито един чист комплект в гардероба и му предложи да отидат в нейния апартамент. Този вариант й беше удобен и защото в своя дом тя можеше да бъде сигурна: през нощта Володя няма да стане тихичко и да си налее алкохол. Света не държеше вкъщи нищо по-силно от кафе, а бира и други напитки купуваше само за постоянно събиращите се шумни компании и грижливо следеше гостите да изпиват всичко до капка, а каквото не допият — да го вземат със себе си. Именно това дразнеше много Околович, който постоянно държеше в своя апартамент всевъзможни бутилки и шишенца, скрити на най-неочаквани места, и именно това му позволяваше да поема въжделените глътки тайно от своята влюбена надзирателка.

През целия ден Околович бе успял да си извоюва правото на двеста грама коняк, което явно му беше малко и само бе разпалило жаждата му. Все повече му се пиеше, но в това отношение той изцяло и докрай зависеше от Светлана, по-точно от нейното портмоне, защото самият той нямаше и копейка. Не можеше и да се фръцне и да се прибере вкъщи, защото Света не само му плащаше питиетата, но го и хранеше и ако се скараше с нея, не знаеше какво ще яде утре. И после, премислено с ръка на сърцето, присъствието на момичето го успокояваше. Тя, макар и да не пиеше, изпълняваше функцията, която обикновено изпълняват другарите по чашка — внимателно и съчувствено изслушват неговите жалби и стенания и одобрително кимат в отговор на разказите му за неговите грандиозни планове за завоюване отначало на московската, после на руската, а накрая и на световната сцена. Той, Околович, е гениален актьор, неразбран и недооценен, но ще дойде време да му ръкопляскат в Париж, Ню Йорк и Сидни. Именно затова той не се възпротиви особено, когато Света предложи да пренощуват при нея.

Още с влизането телефонът иззвъня. Тя никак не искаше някой да види в дома й Околович. Сега ще дойде оня хлапак с миглите, помисли си тя, ще види Володя, ще зяпне от смайване: ама как така, толкова прочут артист! И ще започне да разпитва: че къде се снимате сега, че в кой театър играете, че защо толкова дълго не сме ви виждали, а не може ли един гратисен билет за ваш спектакъл… Володя ще се разстрои, ще бъде принуден да се оправдава, пак ще започне да се самосъжалява, а какво става след това — Света знаеше прекрасно. Усилията й от цял един ден ще отидат на вятъра, Володя ще настоява да му даде пари за пиене и ще иска да отиде до близкия павилион, който денонощно търгува с какво ли не, включително с алкохол. Но не се възпротиви на напора на младия детектив, защото разбираше: щом толкова му се налага, той пак ще й цъфне — ако не сега, утре рано сутринта. Ще застане пред входа и ще я причаква, така че дори примитивният начин да се скрие, като не вдига телефона, няма да помогне. А утре тя смяташе да прекара поне половината ден с Володя. Светлана свято вярваше, че колкото по-дълго се удържа човек от запой, толкова по-малка е опасността и вероятността да се хвърли в него. Всеки специалист нарколог би й се присмял, но тази вяра й беше необходима, защото поддържаше у Светлана силата и надеждата, че тя все пак ще успее да спаси любимия си.

— Кой е пък сега? — недоволно попита Околович.

Той вече се бе разсъблякъл и само по гащета се бе излегнал на диванчето с новите си, буквално днес купени чорапи. Купени, естествено, от Светлана.

— Един от милицията, само за минутка, не се тревожи.

— От милицията ли? — смаяно пропя Околович, като си припомни театралното си минало и умело изписа на лицето си крайна степен на недоумение. — Каква работа имаш ти с милицията?

— Разбираш ли, не успях да ти разкажа… Търсят някакъв престъпник, който според тях посещава моите сценични изяви. И сега тормозят всички ни с въпроси дали не сме го виждали, дали не го познаваме. С една дума, лично към мен това няма никакво отношение.

Тя се почуди малко как да подбере нужните думи.

— Володенка, ти защо не си легнеш, а? С тебе прекарахме тежък ден, уморен си. Върви си легни, злато мое, аз набързо ще си поприказвам с него и ще дойда в леглото. Защо да се тормозиш? Той може и да се забави.

— Да, май така е най-добре.

Той бавно стана, но вместо да тръгне към спалнята, започна да снове из хола.

— Слушай, нямаш ли нещо за пиене? За по-здрав сън.

— Нали знаеш, че нямам — меко отговори Светлана. — Днес толкова се уморихме, че ще заспиш и без пиене. Хайде да те настаня в леглото.

— Не — внезапно се заинати той, — няма да си легна, докато гостенинът ти не си тръгне.

— Но защо?

— Ей така — отсече Владимир. — Откъде да знам, че не ме лъжеш? Може да е някой любовник, с когото ми изневеряваш зад гърба ми. Смяташ, че съм неудачник, мислиш, че всичко с мен е свършено, и си намерила с кого да ме смениш. Той сигурно е млад и богат, нали? Сигурно всичко му е наред, няма си нито образование, нито ум, нито проблеми — една такава сита охранена свиня с дебел врат, омотан със златна верига, дебела, колкото ръката му. Нали? Отгатнах ли? Такъв ли е? Искаш да ме отпратиш в спалнята, а ти с него да въртиш любов тук? Няма да стане!

Околович се палеше все повече, повиши тон, очите му се наляха с кръв, устните му се затресоха. Светлана се уплаши, че именно сега може да дойде този милиционер и да свари такава неприятна сцена. Невменяем от ревност и злоба прочут актьор само по гащи изригва някакви безсмислени и груби думи. Само не и това!

— Володенка, миличък, моля те, успокой се — умолително заговори тя. — Не те лъжа. Но щом не ми вярваш, остани, ще чуеш за какво ще си говорим. После сам ще се срамуваш от думите си. Само се облечи, моля те, не ходи гол.

— Нищо подобно! — закрещя Околович. — Ще остана в този вид, както съм, та този твой муцунест хаймана да знае кой е стопанинът в тази къща. Защото ти като нищо си способна да ме представиш за съсед, който случайно се е отбил за кибрит или сол.

Той отново седна на дивана, преметна крак връз крак и скръсти ръце на гърдите си. Видът му беше твърде войнствен.

— Както искаш.

Светлана безнадеждно махна с ръка и отиде в кухнята. Ами нека. Той сам си го реши. Нима не разбира, че е известен актьор, звезда и трябва да внимава какво ще си мислят за него хората. Сега тя ще си свари чай, ще изпие бавно една чаша, ще изпуши една цигара, както я посъветва тоя милиционер с миглите. Може и да не пристигне скоро, а Володя през това време ще дойде на себе си. Може дори да заспи там, на диванчето. Тогава тя ще го завие с одеялото, ще пъхне под главата му възглавница, ще угаси лампата и ще затвори вратата към хола, а с милиционера може да поговори и в кухнята, нищо няма да му стане, тук в края на краищата не е Версай, тя е домакинята тук, където иска, там си посреща гостите. Може дори да каже, че й гостува роднина, уморен е от пътя и спи, а тя не иска да го безпокои, затова моли да говорят по-тихо.

Тя пушеше в кухнята и се ослушваше за звуци, долитащи откъм хола, надявайки се да чуе познатото звучно хъркане. Но не чу нищо обнадеждаващо.

Милиционерът пристигна дори по-рано, отколкото го беше очаквала. Светлана отвори вратата и учудено видя до него някаква рижава дебелана с идиотска яркосиня фланелка с дълбоко деколте, от което едва не изпадаше големият й бюст.

— Здравейте — промърмори Светлана. — Мислех, че ще дойдете сам.

— Извинете — усмихна се милиционерът, — това е наша сътрудничка, която любезно се съгласи да ме докара с кола, за да не ме чакате прекалено дълго.

Светлана недоверчиво погледна рижавата. Сътрудничка? В такъв вид? С такава фланелка? Тук има нещо съмнително. Сигурно е домъкнал гаджето си за компания, та да не му е скучно.

— Влезте — каза тя, дори без да се опитва да бъде любезна. — Само не вдигайте шум, един роднина ми е на гости, уморен е от пътя и вече спи.

Тя изобщо не беше сигурна, че Володя спи, но в края на краищата дори той да излезеше от хола, не беше страшно. Събудил се е, чул е гласове и е излязъл да види какво става. А може и да се размине.

Когато влязоха в кухнята, милиционерът веднага извади от папката си няколко снимки.

— Погледнете, Светлана, дали не познавате някого от тези хора?

Света с любопитство започна да разглежда снимките. Едната беше някак изкуствена, като снимана рисунка, но на другите тя видя напълно живи светлокоси младежи, приблизително един и същ тип.

— Кои са тези хора? — попита тя.

— Хора, които ходят на изяви на вашата група. Погледнете ги внимателно, може да си спомните някого.

Вратата на кухнята рязко се отвори, на прага застана Володя. Както Светлана се бе опасявала, дори не бе помислил да се облече.

— Какво става тук? — запита той със страховит тон. — Кои са тези хора?

— Извинете, че ви събудихме — виновно се усмихна милиционерът и размаха невероятно дългите си мигли.

— Кой ви каза, че спя? Аз никога не си лягам сам, без Света — надменно заяви Околович.

Светлана улови присмехулния поглед на милиционера, бузите й пламнаха. Ха, вижте го вие този роднина, дето не си ляга без нея. Володя определено бе решил да изиграе ролята на съпруг или поне на човек, който има права над нея. Боже мой, какъв идиот! Не вижда ли, че гостенинът не е дошъл сам, с него има и жена, значи и дума не може да става за любовна среща. Впрочем Светлана познаваше тази особеност на своя любим: след като веднъж решеше, че нещо е еди-как си, не отстъпваше от своето мнение дори когато всички обстоятелства сякаш крещяха, че не е прав. Той се беше настроил на сцена с кавга с нейния мним любовник, бе влязъл в ролята и щеше да излезе от нея едва след падането на завесата. Господи, какъв позор! Сега те ще го познаят…

— Володенка, това са хора от милицията — с треперещ глас поясни Светлана, — ето виж, донесли са ми снимки на подозрителни лица, да ги видя. Сега ще ги разгледам и гостите ще си отидат. Не се вълнувай.

Околович хвърли поглед на снимките, пръснати по кухненската маса, после огледа помещението и се втренчи в рижавата дебелана.

— И вие ли сте от милицията? — поинтересува се той вече със съвсем друг тон.

— Да — кратко отговори дебеланата.

— Следовател ли сте?

— Не, лекар.

— А, съдебен медииик — проточи Володя. — Ясно.

Той отново се обърна към Светлана и нетърпеливо попита:

— Е, какво, разпозна ли някого?

Света чувстваше, че нещо дави гърлото й от притеснение. Ето, сега, сега те ще го познаят — полугол, беснеещ, дърдорещ пълни глупости, невъзпитан. Ето, сега ще се започне!

— Не — едва чуто смотолеви тя, — не познавам никого от тях. Тоест не си спомням, може и да съм виждала някого от тях в залата, но не съм обърнала внимание.

— Значи не сте? — огорчено повтори въпроса си милиционерът с миглите.

— Не — повтори тя вече по-твърдо, мечтаейки те по-бързо да се махнат от къщата й.

— Какво пък, много жалко. Извинете за безпокойството. Ако се усъмним и в други лица, ще трябва пак да се видим с вас.

— Да, разбира се, разбира се — бързо заговори Светлана, докато ги изпращаше към вратата. Сега беше готова да се съгласи с какво ли не само и само да не се разиграе сцената, от която тя толкова се страхуваше.

Затвори и заключи вратата отвътре и веднага скри ключа на място, което знаеше само тя, за да не може Володя, възползвайки се от дълбокия й сън, да прерови портмонето й и да изтича за водка.

— Е, какво, убеди ли се? — рязко попита тя, вече върнала се в стаята, където Околович отново бе заел позицията си на диванчето. — Защо трябваше да правиш този спектакъл само по гащи?

Володя я погледна насмешливо и бавно смени позата си. Сега краката му бяха широко разкрачени и протегнати напред.

— Обаче тая си я бивашеее — пропя проточено той. — Вкусничка е.

— Коя? — не разбра Светлана.

— Ами тая мацка, съдебната медичка.

— Какво?!

От смайване Светлана за няколко мига изгуби дар слово.

— За тая рижавата дебелана ли говориш? — най-сетне уточни тя за всеки случай.

— Аха, за нея.

Околович се усмихваше похотливо, като котарак пред паничка с мляко. Тази негова усмивка погнуси Светлана — някога той гледаше така и нея, но тогава това й харесваше, тя се чувстваше любима и желана. А сега същата тази усмивка, адресирана към друга жена, й се видя отвратителна.

— Че какво хубаво има в нея, ако мога да знам? Телесата й се изсипват отвсякъде, фланелката й е някаква идиотска, циците й целите навън…

— Какво ли разбираш ти — махна с ръка той. — У нея има нещо специално. Има стил. Достойнство.

— Стииил ли? — презрително реагира Светлана. — Нещо специално? Че къде ги видя там? Според теб да опъваш фланела близо сто и петдесети номер по тялото си, стил ли е? Да обличаш яркосиньо с тая рижава коса, специално ли е? Е, прощавай, Володя, но имах по-добро мнение за вкуса ти.

Очите му злобно се присвиха. Той си прибра краката и целият сякаш се стегна.

— Ах, заговорихме за вкус значи? Дай тогава да обсъдим твоя собствен вкус. Да си слагаш черна перука и да се кълчиш с нея под музикален съпровод — това ли е добър вкус? Да пребоядисаш две момчета в ярки блондини — и това ли е добър вкус? Те си бяха нормални момчета, а вие за вашите изпълнения ги превръщате в лигльовци, да не кажа по-лошо.

— Но нали ти обяснявах, Володя, защо ни е нужно това — търпеливо подзе Светлана, която изобщо не беше очаквала безобидната според нея забележка за рижавата спътница на милиционера с миглите да предизвика такъв гняв у Околович. Не искаше да се карат, защото след кавга той винаги изпитваше желание да пие, а в конфликтни ситуации обичайните ласкави напътствия и увещания вече не помагаха. Ако Света не му даде пари за пиене, той може просто да затръшне вратата и да си отиде у дома. А там определено има какво да си налее.

— Да, обясняваше ми, но всичките ти обяснения две пари не чинят, защото са абсолютно шантави! — Той отново започна да повишава тон. — Много добре помня какво ми говореше. Че, нали, искате да демонстрирате, че дори жена вамп може да се заинтересува от плахи млади момченца, че нежните и свенливи хлапаци имат шанс да привлекат вниманието на фатална страстна красавица. Защото важното е не статутът, а зовът на пола. Така ли беше? Правилно ли те цитирам?

— Правилно, Володя, ние искаме нещо точно такова — примирително потвърди Света, която все още не разбираше защо той се ядосва толкова.

— Ама за това хората трябва да бъдат истински големи артисти, а не самодейци като тебе и твоята банда от изрусени момченца. Само истински артист е в състояние да покаже всичко това, без да се срине до пошлост и откровена порнография. А при вас се получава именно порнография, която прилича повече на мръсен войнишки виц. Всичко това няма никакво отношение към изкуството.

— Но хората го харесват — предпазливо възрази тя. — Идват да ни слушат, значи това им харесва. Нашата група има дори запалени фенове, тоест хора, които не просто ни харесват, а направо ни обожават. А за артиста е важно публиката да го обича, нали ти самият си ме учил на това, спомняш ли си?

— За артиста ли?

Околович скочи от диванчето и заснова из хола, което беше сигурен признак за неговата нарастваща непреодолима потребност да пие. Светлана се стегна вътрешно, като си представи какво ще последва. В такова състояние Володя не си мереше приказките и можеше да изрече ужасни неща, за които после се разкайваше и които дълбоко оскърбяваха Светлана.

— „За артиста“ ли каза? — продължи да крещи той. — Ама ти да не би да се имаш за артистка? Коя си ти, бе? Ти си една абсолютна бездарница, за нищо не те бива, можеш само да си въртиш задника и да виеш с хилавото си гласче, докато имитираш полов акт с музикален съпровод. Това е целият ти артистизъм! Това е целият ти вкус! По-точно, неговата липса.

— Защо говориш така, Володя, та нали се старая, печеля пари. Съгласна съм, че това, което правим, не е гениално, но това се търси и така припечелвам за хляба си. Между другото, и за твоя.

Не биваше да казва това, но обидата беше толкова остра, че Светлана не можа да се удържи. Господи, цял ден го влачи буквално на гърба си из целия град — ту на кино, ту на изложба (от която самата Светлана изобщо не се интересуваше), ту на обяд в ресторант, ту просто на безцелно скитане по улиците — и говори, говори, говори до безкрай, повтаряйки едно и също, предъвквайки едни и същи мисли до изнемога. И след всичко това да чуе такива думи! Нима ги е заслужила? Нима не е достойна поне за капка благодарност заради всичко, което прави за него? Разбира се, тя се трепе с всички сили, за да даде на Володя възможност да се стегне и отново да си стъпи на краката, а не той да изпитва благодарност към нея, но нима тя няма право да разчита поне на някакво подобие на човешко отношение?

Светлана не се сдържа и каза думи, които не биваше да произнася, затова разплатата последва незабавно.

— Натякваш ли ми? — бавно попита Околович и се приближи плътно до нея. Светлана отчетливо усети смесената миризма на пот, нездрав стомах и конячени пари, която той излъчваше, но дори не се намръщи. Тя го обичаше целия, с всичките му съмнителни навици и далеч невинаги приятни миризми, характерни за един самотен и доста алкохолизиран мъж. За нея той беше най-хубавият на света.

— Извинявай, Володенка, не исках да кажа нищо такова. — Светлана отстъпи крачка назад, но той продължи да надвисва над нея. — Просто го изтърсих, без да помисля. Хайде, не се сърди, миличък, нали знаеш, че всичко ще направя за тебе, всичко ще дам само и само ти да си добре…

Не можа да довърши — мощна плесница отхвърли лекото й тяло към противоположната стена. Светлана дори не се учуди — вече се беше случвало. Единственото, което си помисли в този момент, беше за утрешните изпълнения на групата. Само да не й остане грозна синина като предишния път.

Без да откъсва очи от Околович, тя предпазливо стана, опирайки гръб на стената, и тръгна към кухнята, където в камерата на хладилника винаги имаше лед. Не само за напитки за купоните, но и за подобни случаи. Светлана изчовърка кубче лед, отиде в банята и наведена над мивката, започна грижливо да разтрива лицето си с него. Топящата се вода капеше в мивката и се смесваше с рукналите по бузите й сълзи. Зашеметена от болката и обидата, тя не чу как на прага на банята застана Володя.

— И ето какво още — каза той, вече напълно спокоен. — За да приключим с обсъждането на артистичната ти дарба, ще ти кажа едно нещо. Ти разпозна някого на снимките, които ти донесоха хората от милицията. Видях го съвсем ясно. И у теб не се намери дори капчица артистизъм, за да го скриеш. Изчерви се, смути се, гласът ти трепереше, ръцете ти се тресяха. Спаси те само обстоятелството, че хората от милицията не бяха достатъчно внимателни. Ти си абсолютна бездарница и от твоя страна би било крайно груба грешка да си мислиш нещо друго. Ставаш само за печелене на пари, с които могат да съществуват истинските артисти. А сега ми дай портмонето и ключовете, трябва да пийна нещо.

Светлана дори не намери сили в себе си да се обърне, слушаше Околович, като го гледаше в огледалото, окачено над мивката. Внезапно разбра, че няма повече сили. Последните думи на Владимир я довършиха. Искал да пие? По дяволите, да пие.

— Няма да ти дам пари — отговори, едва разлепяйки устни и без да се обърне.

— Тогава отключи, отивам си.

Тя запокити в мивката неразтопеното късче лед, излезе от банята, извади ключовете и отключи вратата.

— Върви си!

— У Светка пак има купон — недоволно промърмори Павел Плетньов. — Как не се умори тази жена…

Олга намали звука на телевизора и се ослуша.

— Не, май няма такова нещо, Паша — усъмни се тя, вперила очи в тавана. — Никой не тропа. Когато има много гости, винаги се чува тропането им.

— Но там явно някой крещи — продължи да настоява Павел. — Наистина ли не чуваш?

В същия момент се чу глухо тупване, сякаш някой горе бе изпуснал нещо тежко. И двамата изтръпнаха.

— Слушай, да не убият нашата глупачка — загрижено каза Олга. — Май се бият там. Защо не се качиш да видиш?

— Я престани, какви ги приказваш?

Павел сладко се прозина и протегна, после също погледна към тавана и се ослуша.

— Не, никой не се бие. Вече нищо не се чува. Просто са изтървали нещо, пияни хора… Засили звука, хайде да догледаме филма.

Олга натисна копчето на дистанционното, от телевизора отново се заизливаха оживени гласове, но се оказа, че вървят финалните кадри. Филмът свърши.

— Е, край, Льолка, лягаме си — изкомандва Павел. — Утре трябва да ставаме рано.

Олга изключи телевизора и тръгна към банята. И все пак реши да звънне на Светлана, просто така, за всеки случай, но в този момент на горния етаж оглушително се тръшна врата и по стълбището се чуха бързи крачки.

„Светка бяга — помисли си Олга. — Тя е, разбира се. Всеки друг човек би използвал асансьора, все пак са на дванайсетия етаж. А Светка има да претича само един етаж до нас. Сигурно все пак нещо се е случило“.

Тя бързо отвори входната врата, но вместо съседката видя непознат мъж на средна възраст с разкривено от ярост лице. По-точно, не би казала, че мъжът й беше съвсем непознат. Олга го беше виждала някъде и по-рано. Но къде?

Тази последователност на събитията й се стори странна — отначало шумен и явно недружелюбен разговор, после падане на нещо (може би тяло), после това припряно излизане на мъжа. Олга се втурна към телефона и набра номера на съседката.

— Ало! — чу се пълен с надежда глас. — Володя, ти ли си?

Олга затвори, без да продума. Ясно, скарала се е с приятеля си, сега очаква той да се обади и да се върне. Важното е, че глупавичката й млада съседка е жива и здрава. Вярно, приятелят й е някак съмнителен, но в края на краищата това не е нейна работа. И все пак — къде го е виждала по-рано?

По пътя към къщи Андрей и Ина оживено обсъждаха посещението си у певицата. Ина караше бързо, след полунощ московските улици бяха пусти и тя можеше без всякакви опасения да развива по-висока скорост.

— Не пришпорвай така колата — помоли Андрей.

— Страх ли те е? — позасмя се Ина.

— Не, просто искам да бъдем повече време заедно — неочаквано за самия себе си призна той. — Защото ей сега ще стигнем вкъщи и всеки ще се свре в своята дупчица. Инка, затъжил съм се за теб. Защо не се виждаме всеки ден, ти да знаеш случайно?

— Защото и двамата работим. И работите ни невинаги съвпадат по време. Нали ти не можеш да престанеш да преследваш бандитите си вечерно време?

— Така е. И ти не можеш да не посещаваш своите болни дечица, ако вечер вдигнат температура — въздъхна Андрей. — И къде е изходът от това положение?

— Никъде — безгрижно отговори Ина. — Изход няма, затова ще приемем ситуацията такава, каквато е. Между другото, какъв беше оня мъж при твоята певица? Дали й е съпруг?

— Не разбрах защо беше това „между другото“, но определено не й е съпруг. Тя изобщо не е омъжена. Следователно й е любовник. Ама я се опитай да ми обясниш какво общо може да има помежду им. Младо красиво момиче и тоя похабен впиянчен чичка. Умът ми не го побира за какво й е потрябвал.

— Ето на, това си ти! — весело каза Ина. — Нали винаги съм ти казвала, че нищо не разбираш от жени. Така че не се и опитвай да ги разбереш. Ти си мъж, природата ти е отнела възможността за това. На генетично ниво.

— Ами ти разбираш ли? Имам предвид отношенията между певицата и тоя алкохолик. Разбираш ли какво може да ги свързва?

— Разбирам — кимна Ина, без да откъсва очи от пътя пред себе си. — Но също на генетично ниво, така че няма да мога да го обясня с думи. А ти забеляза ли как тя се стеснява от него?

— Стеснява ли се? — учуди се Андрей. — Откъде ти хрумна?

— Браво бе, и това ми било оперативен работник! Ами нали отначало тя се опита да го представи като свой роднина, докато самият той не заяви, че без нея не си ляга. Ще ти кажа нещо повече: тя започна да лъже за роднината още преди той да довтаса при нас. Нали можеше просто да каже, че приятелят й си е легнал и трябва да пазим тишина. Но тя е предполагала, че той може да се покаже, затова се е застраховала — да не би да си помислим, че има такъв жалък любовник. Решила е да ни го представи като роднина, в случай че той все пак се появи. А той, старият глупак, й провали цялата конспирация — взе да се прави на съпруг. Горкото момиче цялото пламна от срам. Знаеш ли, в един момент ми дожаля за нея. Изглеждаше толкова нещастна, слабичка, дребничка, потисната, с очи на подгонено животно…

— Хайде, не я съжалявай, Червенушке — засмя се Андрей. — Тя печели не по-малко от теб. А може би и повече. Дребничка и потисната изглежда в присъствието на любовника си, а когато го няма, е съвсем друга.

— Така ли? — заинтересовано попита Ина. — И каква е?

— Тя през трупове ще мине, за да спечели повече пари. Чуждият живот изобщо не я интересува, стига самата тя да забогатява.

Стигнаха до блока си и още почти час седяха в колата, докато изведнъж се сепнаха, че вече е един и половина, а утре (по-точно, още днес) трябва да станат рано и да тичат за работа.

В четвъртък сутринта на път за работа Настя Каменская се опита да си спомни къде беше чувала странното твърдение: колкото по-малко спиш, толкова по-малко ти се спи. Беше го чувала отдавна и тези думи винаги й се бяха виждали абсурдни. Но тази сутрин, след като прекара нощта почти без да мигне, тя неочаквано разбра, че явно в тях има някаква истина. От деня, когато в дома й се засели кученцето, тя нито веднъж не бе успяла да посвети цяла нощ на пълноценен сън, защото Момъка постоянно търсеше внимание и ласки, скимтеше и можеше да събуди и Чистяков, свирайки се в тяхното легло. А последната нощ се оказа за Настя напълно безсънна — тя на всеки петнайсет минути ставаше и проверяваше дали състоянието на кученцето не се е влошило. За щастие диарията беше спряла, то не повръщаше вече, но все така лежеше неподвижно и дори не се опитваше да се добере до паничката, за да пийне вода.

Преди лягане Настя трябваше заедно с Алексей да издържи битката с даването на хапче на кученцето. Събралият горчив опит Чистяков веднага взе кърпите и стегнато пови като бебе Момъка. Като го стискаше здраво с едната ръка, с другата разтвори челюстта му, а задачата на Настя беше да натика късчето таблетка по-дълбоко в гърлото на кученцето. Простата на пръв поглед процедура се превърна в кошмар, Настя пребледняваше и на няколко пъти едва не припадна — кученцето се мяташе с всички сили и се опитваше да я ухапе, настървено плюеше лекарството и при това врещеше толкова жално, че сърцето й се късаше. Накрая всичко свърши успешно.

— Е, разбра ли сега? — злорадо попита Чистяков и пусна Момъка от усмирителната риза.

— Мдааа — отвърна неопределено Настя и грабна цигарата. — Така човек може да получи инфаркт. И същевременно инсулт.

На сутринта се оказа, че мъките не са били напразни. Момъка отвори очички и с олюляване се потътри към паничката с вода. Вярно, това пътешествие отне всичките му сили и когато се напи, той веднага рухна на пода. Но и това беше прогрес в сравнение с вчерашното му състояние.

Настя едва бе успяла да кипне водата за първата на работното място чаша кафе, когато пристигна Андрей Чеботаев. Носеше не много весели новини, а по-точно — никакви. Никой от хората, близки до групата „Би Би Си“, не разпознал младежите на снимките и на композиционния портрет.

— Е, ами добре тогава — с пресилена бодрост каза Настя, като се стараеше да не издаде разочарованието си, — нали и не се надявахме много. Днес пак ще снимаме в клуба, утре Женя Рубцова ще види записа. Кой знае защо, имам чувството, че утре ще го видим. Женя ще ни го покаже.

— Защо имаш такова чувство? Някакви данни ли си получила? — развълнува се Андрей.

— Интуицията ми го подсказва — усмихна се Настя. — Младежите обикновено не боледуват дълго, така че ако не е дошъл в клуба в понеделник, защото е бил болен, до четвъртък определено ще се оправи. Макар и не напълно, но достатъчно, за да отиде да чуе любимата си певица. А ако е бил нощна смяна в понеделник, в четвъртък вечерта трябва да е свободен. Пресметнах също, че ако е на плаващо работно време или „денонощие през три“, пак излиза, че днес трябва да дойде. Така че да не губим надежда.

— Ами ако Женя изобщо не го познае, защото не го е запомнила?

— Пепел ти на езика! — ядоса се Настя. — Да не си посмял да мислиш негативно, това блокира нормалната работа на мозъка. Разбра ли? Ще пиеш ли кафе?

Андрей вече бе отворил уста да каже, че не обича кафе и предпочита чай, когато вратата с трясък се отвори и в кабинета нахълта Коротков.

— Край, колеги, лоша работа. Насадихме се.

— На какво? — машинално попита Настя, макар че по вида на Юрий вече бе разбрала всичко.

— На същото. Днес на разсъмване е намерен труп на младо момиче. Удушено със струна от китара. Също любителка на нощните клубове.

— Била е в понеделник в „Протон“? — ужасена попита Настя.

Значи Фена е бил там. Бил е там, а те са го изпуснали. И Женя не го разпозна. Тя не си го спомня. Бил е в понеделник в нощния клуб и днес имаме поредната жертва. Тя, Настя Каменская, не се справи и смъртта на младото момиче тежи на нейната съвест.

— Абе не, слава богу, не е била в „Протон“. Миналата седмица е ходила в клуб „Алегро“, когато там е свирила групата „Би Би Си“. Този път нашето приятелче нещо дълго време се е канило. Наливай, Аска, не се стискай, виждам, че водата ти току-що е кипнала.

Настя наля кафе на себе си и на Коротков, в чашата с вряла вода, предназначена за Андрей, пусна пакетче чай „Липтън“.

— Това, че дълго се е канил, всъщност е естествено — каза тя, след като дойде на себе си от първоначалния шок. — Момиче е.

— И какво, като е момиче? — не разбра Коротков.

— Момичетата обикновено ги изпращат кавалери късно вечер. Да хванеш само момиче късно вечер, не е толкова лесно, колкото си мислиш.

— Това, да — съгласи се Юрий, — права си, някак не се сетих. Значи нашият Фен е тук, в Москва, никъде не е заминал и поне снощи е бил жив и здрав. Какво пък, ще го очакваме днес. Не може да ни избяга.