Когато боговете се смеят

Глава 10.

Обещаният от синоптиците циклон се препъна някъде по пътя и към полунощ над Москва висеше все същият задух. Изпълнението на групата „Би Би Си“ в клуб „Протон“ трябваше да започне след половин час. Всички камери бяха монтирани, четиримата оперативни работници, които бяха подбрани за тази задача главно по външни признаци (по-млади и по-лекомислени наглед), посръбваха бира, сливайки се с шумната тълпа, а Настя и Юра Коротков седяха в колата, паркирана на една пресечка разстояние от клуба.

— Ася, знаеш ли какво си мисля — сигурно вече за десети път подзе Коротков. — Може би Житената питка е прав и четирима души са малко. Трябваше да пратим повече.

— Юрка, прекаляваш! Във всеки клуб си има постоянни посетители, Чеботаев сто пъти ни го обясни. Прекалено много нови физиономии също е лошо, ще бие на очи.

— Само не ми казвай, че в тези клубове постоянно се върти една и съща публика. Ха, червен кът при профкомитета! Хайде да извикаме още двама — просто сърцето ми подсказва, че тия блондини с характерни муцуни ще бъдат поне двайсет. Е, какво тогава, момчетата да се разкъсат на части ли? Няма да успеят да проследят всички, определено няма, а ние после ще си скубем косите.

Настя натисна лоста под седалката и я отмести назад, протегна си краката. Никак не й се спеше, макар тази сутрин да бе станала в шест. От една страна, Коротков е прав. Портретът, съставен по описанието на Женя Рубцова, не се отличаваше с изразена индивидуалност, по лицето на Фена нямаше нито белези, нито бенки, чрез които той да бъде лесно идентифициран. Обикновено лице, такива има хиляди. И същевременно не бива да се забравя, че това все пак не е снимка, възпроизвеждаща нечие лице с абсолютна точност и всички подробности, а само композиционен портрет, съставен по нечие описание, по памет и след съвсем кратък контакт. Така че оперативните работници ще трябва да търсят Фена сред всички що-годе подобни наглед посетители на клуба. А колко ще бъдат тези подобни млади мъже? Може да са двама (което е почти невероятно), а може да са и петдесет. Клубът отвори в девет вечерта, оперативните работници влязоха там към единайсет, когато се събра доста народ. Естествено Фена ще очаква изпълнението на Медведева, така че би било глупаво да го търсят сред тези, които идват рано и си тръгват рано. За един час работа вече на три пъти съобщиха за подходящи за ролята на Фена мъже, но засега имало смисъл да наблюдават само един от тях — разбрало се, че останалите двама са дошли с компании. Според началното профилиране беше решено, че Фена е по-скоро единак. Малко вероятно е човек, който има приятели и не е ощетен откъм общуване, да започне да се държи като убиеца: да пише тайнствени писма и да преследва (стигайки до крайни мерки) абсолютно непознати хора, които всъщност не са му сторили нищо лошо. Такова беше твърдото мнение на Настя, но Коротков не го споделяше.

— Ето, виждаш ли — натрапчиво се върна той към предишната тема, когато в дванайсет и петнайсет постъпи съобщение за още един блондин, — този е вече четвъртият. А колко ли още ще дойдат?

— Юрочка, от първите трима само един е дошъл сам. Защо се вълнуваш толкова? И този четвъртият ще се окаже, че е с приятели, сигурна съм, че след две минути ще ти съобщят това.

— И все пак не разбирам — упорстваше Коротков — защо си сигурна, че Фена непременно е единак? Защо, кажи ми де, защо? Хайде, убеди ме!

— Не ми вярваш просто така, без доказателства, а? — усмихна се Настя.

— Не ти вярвам!

— Ах ти, мой Станиславски. Върви в театъра, работи като режисьор и казвай на актьорите: „Не вярвам!“. Спомняш ли си вчерашния ни разговор с жената на Лесников?

— Спомням си го, че как иначе, нали не беше миналата година? Е, та какво?

— Ами след него постоянно си мисля — защо всъщност хората общуват?

Юра се завъртя на седалката, така че да се намести с лице към Настя.

— Каквооо? — недоумяващо проточи той.

— Повтарям: защо хората се нуждаят от общуване помежду си?

— Е, как за какво? За да си разменят информация. Информационният глад е най-непоносимият стрес и най-могъщият двигател. Това е всеизвестно.

— Добре, ще ти задам въпроса другояче. Защо ти изпитваш потребност да поговориш с някого, да споделиш преживяванията си, да разкажеш какво ти се е случило? Защо се стремиш не да получиш информация, а да я дадеш? В случая ти не изпитваш никакъв глад, но въпреки това се стремиш към общуване. Можеш ли да ми обясниш защо? Ето, ти почти десет години тичаше при мен в кабинета ми и ми разказваше каква кучка е Лялка и колко си нещастен, защото не можеш да се слееш в любовен екстаз с Людмила. Забележи, аз не съм те питала за това, ти сам дотичваше и ми се жалваше.

Радиостанцията взе да пука, после се чу гласът на един от оперативните работници:

— Втори, тук Пети. Номер четири се срещна с момиче, тръгват си.

— Прав им път — избъбри Коротков под носа си и вече по-високо добави: — Пети, нека си тръгва. Отбой.

— Видя ли, а ти се тревожеше — позасмя се Настя. — Самотните младежи в наше време са голяма рядкост, особено ако ги търсим не в библиотеките, а по среднощни купони. Е, не се измъквай сега, шефе, а отговаряй на въпроса ми. Защо лееше сълзи на рамото ми и ми говореше за всеобщата несправедливост на световния ред?

— Това и кон го разбира — сопна се Юра. — За да ме съжалиш. Всеки човек се нуждае от съчувствие.

— Добре. А ако не изневеряваше на жена си Лялка, а просто се срещаше с Людмила, щеше ли да ти бъде нужно моето съчувствие?

— Че за какво? На какво да съчувстваш в такъв случай? Всичко е честно, всичко е нормално. Не разбирам обаче накъде биеш.

— Сега ще разбереш. Я си спомни, любезни ми началнико, случвало ли се е поне веднъж да дойдеш при мен и да кажеш: „Ася, аз съм подлец, аз съм гад — ожених се, обещавайки на съпругата си райски живот и страстна любов чак до гроба, и не удържах на думата си, аз я мамя, а тя ми вярва. Нямам мъжеството да й призная, че вече не я обичам, че някога съм сгрешил и сега съм разбрал грешката си. Аз съм страхливец и съответно измамник. И на Людмила изневерявам, защото периодично изпълнявам съпружеския си дълг и в семейното ложе с Лялка. Аз съм лош човек и постъпвам зле“.

Коротков замислено мълчеше, обвит в дима от цигарата си.

— Хайде, кажи де, Юрасик, случвало ли се е такова нещо, или не?

— Добре де, не се е случвало — отговори той някак неуверено. — И какво от това? Защо да ти говоря такива неща? Какво, да не би сам да не ги разбирам?

— А, именно, слънце мое. Ти ми говореше съвсем други неща. Че Лялка не разбира твоята милиционерска душа, че характерът й е станал лош, че е станала съвсем непоносима, че започва да ти крещи и по най-дребния повод и не иска да се съобразява със спецификата на работата ти. Ти създаваше друга реалност, такава, която да ти е удобна, защото реалността, съществуваща в действителност, ти е била неприятна и ти, съзнателно или подсъзнателно, си се стремял да я заменяш с друга, по-приемлива. Прекалено сложно ли обяснявам?

— Не съм тъп — каза ядосано Коротков. — Я премини към Фена, не е нужно повече да поучаваш началството си.

— О, най-сетне си спомни, че си началник! — разсмя се Настя. — А колкото до Фена, на първо място трябва да си спомним, че той най-вероятно е психично болен. Или е здрав, но има невероятно своеобразно мислене и съждения. На прага на двайсет и първия век той пише и подхвърля писма до обекта на неземната си страст и тайно раздава правосъдие на хора, които не споделят високото му мнение за Медведева. Това според теб нормално ли е?

— Абе ясно е, че е откачен, нали вече го разбрахме. И сега да не искаш да ми кажеш, че откачените не се стремят към общуване, че нямат приятели? Ами че аз ще ти приведа хиляда примера как откачени типове се стараят да натрапят своята изопачена реалност на всички наред и как пишат писма до вестниците, и как разправят глупостите си на първия срещнат по улицата. И на тях им се иска да споделят своите съображения. Не, не си убедителна.

— И историческите примери ли не те убеждават? Спомни си колко пъти сме си имали работа с маниаци убийци и нито един от тях, между другото, не е изпитвал потребност да разказва на някого за своите подвизи. Нито един не е имал приятели, нито един от тях не е споделял впечатленията и преживяванията си след поредното убийство. Те дори не си водят дневници, защото не изпитват нужда да създават втора, удобна за тях реалност. Тяхната реалност е една, с едно измерение и абсолютно правилна. Според тях самите, разбира се. Те убиват, защото ТАКА ТРЯБВА, и нямат и не могат да изпитват никакви угризения на съвестта и съмнения в собствената си правота. Колкото до онези луди, за които ти току-що говореше, те не търсят съчувствие и общуване, а се опитват да ни натрапят своята реалност, защото вярват в нея и смятат, че всички останали трябва да вярват в нея. Те искат да спасят обществото от катастрофа, от някакви там излъчвания или престъпни опити. Друг е въпросът, че това е въображаема реалност, но тя е единствената за тях и те не изпитват нужда да създават друга, за да изглеждат по-добре в собствените си очи или в очите на околните. Сигурни са, че са прави, и не се нуждаят от ничие одобрение. И маниаците убийци не се нуждаят от хорското одобрение — те сами са си съдници, сами вземат решения и сами ги изпълняват. И с никого не споделят.

— Да — кимна Юра, — за историческите примери ти очевидно си права. Ето, слушам те и се опитвам да си припомня всички наши случаи със серийни убийци. За тях после винаги казват: „затворен, потаен, не се сближаваше с никого“. Добре, ще смятаме, че съм ти повярвал. О, пак се обаждат.

— Втори, тук Седми. Номер три си проправя път към сцената.

— Така и с никого ли не се срещна?

— Не, сам е.

— Работи, Седми! Когато си тръгне, ще го поемеш.

— Разбрах, Втори.

Настя почувства как от дългото седене в колата гърбът й изтръпва. Дощя й се да слезе и да се поразтъпче.

— Юр, защо не се поразходим? Сили не ми останаха, тая седалка е много неудобна.

— Добре — на драго сърце се съгласи Коротков. — И аз отдавна се схванах в седнало положение.

— Ами да беше казал — учуди се Настя. — Защо си се измъчвал досега?

— От уважение към теб. Ти си ни малко глезена госпожица, по-удобно ти е да седиш в кола, отколкото да стоиш права.

— По-удобно ми е, когато колата е хубава. А в твоята консервена кутия…

— Де-де, ако обичаш, без обиди.

Юра слезе от колата с радиостанцията в ръце и сладко се протегна, после няколко пъти бързо приклекна, за да раздвижи коленете си. Настя бавно обиколи вехтата жигула, оглеждайки околността и преценявайки коя ли цел да избере за кратката разходка. На около двеста метра забеляза осветена витрина на павилион и предложи:

— Да идем да си купим водичка. И нещо за гризкане. Нали може да те хвана под ръка? Знаещ колко ме бива да се препъвам на равно място. Особено в тъмното.

Коротков галантно й предложи ръката си и точно след две крачки Настя закачи нещо с върха на маратонката си и си навехна крака.

— Еее, страшна си, приятелко! — поклати глава Юра. — Наистина го правиш на равно място. Ако не те държах, щеше да забиеш нос в асфалта. Ама вярно ли нищо не виждаш, бе?

— Зрението ми се поврежда от работата на компютъра — оплака се тя. — Напоследък просто катастрофално бързо. Сигурно ще се наложи да нося очила или лещи.

— Сигурно, да! — имитира я Коротков. — Отдавна трябваше да си отишла на очен лекар, вместо да броиш бабунките по пътя си.

Настя равнодушно сви рамене.

— Мързи ме. Нямам време, а това, което имам, ми е жал да го пилея по лекари. Но най-вече е от мързел, вярно. Докато не ми пречи на работата, ще търпя.

Те крачеха бавно към павилиона и Настя изведнъж забеляза колко е приятно да се разхождаш в лятна нощ по пуста улица. Наоколо е тихо, в небето греят ярки звезди и тя може за никъде да не бърза… А само на една пресечка от нея, в нощния клуб „Протон“ се намира жесток убиец, който в момента може би е намерил поредната си жертва. Тя машинално погледна часовника си. Един без петнайсет, групата „Би Би Си“ е започнала изпълнението си. Значи Фена е вече там. Само дано момчетата не го изпуснат, само дано го забележат! Ами ако тя е сбъркала в сметките си и Фена изобщо не е единак, какъвто тя си го представи? Ами ако е някое весело, общително момче, което ходи по клубове, обградено от тълпа приятели и приятелки, ами ако е един от онези, които оперативните работници вече забелязаха и после ги оставиха извън полезрението си, защото ТЯ реши така? Ако тя, Настя Каменская, е взела неправилно решение и убиецът днес им се изплъзне, а утре или вдругиден се появи нов труп?

Настя отново и отново се връщаше към своите разсъждения, опитвайки се да намери слабо място в тях. Не, никак не се получаваше — човекът да има приятели и весело да си прекарва времето с тях, а същевременно да е тайно влюбен и да пише писма на любимата си, без да се опитва да се доближи до нея, да се запознае. „Знай, че не си самотна“ — е писал той. Защо? Защо той всъщност е сметнал, че певицата Света Медведева непременно трябва да е самотна? Няма причина да сметне така — просто е проектирал себе си, пренесъл е върху Светлана своя личен проблем. Виж, тъкмо той наистина е много самотен. Не е възможно да ходи по клубове с компания, никак, ама никак не се получава. Тоест би могло да се получи, ако допуснем, че има цяла група такива Фенове, че те и по клубове ходят заедно, и убиват младежи, които не са им харесали — но това е вече от областта на фантастиката. Какво, да не би заедно да пишат и идиотските си писма?

От павилиончето купиха две бутилки вода и картофен чипс и все така бавно закрачиха обратно към колата. Навехнатият крак я наболваше и Настя веднага отново се намести на седалката.

— Юра — жално каза тя, — а я си представи, че все пак съм сгрешила?

Изпълнението на групата „Би Би Си“ завърши в един и половина през нощта, клубът затвори в пет сутринта, а към седем станаха известни първите резултати. По време на изпълнението на групата в клуба били забелязани двама младежи, които приблизително отговаряли по външни белези на композиционния портрет. И двамата дошли и си отишли без компания. Наистина единият от тях, докато бил в клуба, се опитвал да се запознава с момичета, бъбрел си с някои, черпел ги с бира. А другият не заговарял никого, пиел си бирата сам и си тръгнал веднага след изпълнението на групата.

Първият от заподозрените се оказа наскоро пристигнал от Твер младеж, който решил да види какво представлява младежкият живот в столицата. Веднага отхвърлиха неговата кандидатура, защото след три часа успяха да установят, че той е в Москва само от две денонощия, а в дните, когато са били извършени убийствата на Фризе и Курбанов, си е бил в родния град и дори е ходел на работа. Вторият се видя на детективите по-перспективен за по-нататъшно разработване — беше московчанин, работеше като метранпаж в слабо известен и нискотиражен вестник.

— Какво пък — весело заключи Коротков, — ще смятаме, че ненапразно будувахме снощи. Кога ще дойде момичето да гледа филма?

— В десет — уморено отговори Настя, която в края на краищата започна да усеща прекараната без сън нощ. Обратно на очакванията, времето се държеше в пълно съгласие с прогнозите на синоптиците — жегата изчезна, сякаш никога не беше я имало, задуха студен вятър, а в небето се тълпяха в безреда дъждовни облаци. Рязката промяна на атмосферното налягане докара на Настя главоболие и гадене. „Май остарявам. Никога по-рано не съм реагирала така на промените на времето — разсеяно си помисли тя. — Ама какво ли се чудя, догодина навършвам четирийсет. Така си е, не съм вече младо момиче“.

— Много добре. — Коротков беше бодър и пълен с енергия, сякаш не бе седял цяла нощ с Настя в колата, а кротко бе спал в мекото си легло. — Женечка ще го идентифицира и ние спокойно ще пристъпим към наблюдение. Щом започне да дебне поредната си жертва, се приготвяме и в най-важния момент го пипваме на местопрестъплението.

Настя наля вряла вода при кафето в чашите, разбърка, добави захар. От изпитото през нощта и сутринта кафе на езика вече й горчеше, но тя знаеше, че пак ще го пие, инак ще заспи буквално в крачка.

— Ами ако не убие никого повече? Искам да кажа, че може никой друг да не му даде повод и той да не изпита желание да проследява и убива някого. Криминалистите нямат нищо, с което да го свържат с първите два трупа.

— Не може да нямат нищо — авторитетно заяви Коротков и шумно отпи от кафето си. — Те винаги имат нещо.

— Аха, имат — потвърди Настя, — но не стопроцентово. Разбираш ли, когато Фена се е приближавал изотзад към жертвата и е започвал да я души, гърбът на жертвата по естествен начин се е притискал до гърдите на убиеца. По този начин по дрехите на потърпевшите са останали микрочастици от дрехите на престъпника. Но!

Тя вдигна пръст, после замислено го разклати, взе си цигара, запали я.

— Абсолютно същите следи остават след блъсканица в обществения транспорт или във всякаква друга тълпа. Освен това сред микрочастиците, намерени по фланелките на Фризе и Курбанов, няма еднакви. Ако убиецът е извършвал престъпленията с едни и същи дрехи, щеше да има частици от тези дрехи по фланелките на двамата потърпевши. Ако можехме да намерим еднакви микрочастици в първия и във втория случай, тогава поне щяхме да знаем какви дрехи да търсим у заподозрения. Вярно, като доказателство за съда това е доста хилаво, но поне би имало за какво да говорим. А така какво имаме налице? Микрочастиците по фланелките на убитите са много, но кои от тях са от дрехите на убиеца, а кои — от случайни докосвания в тълпа — това е невъзможно да се определи. Експертите са извършили колосална работа, а полза — никаква.

— Ами следите от обувките? Нали ги е душил, сигурно поне няколко секунди е пристъпвал на място. Трябва да има следи.

— Юра, опомни се, какви следи върху асфалт? Там по цели дни сноват хора. Дори в прохода между гаражите, където е бил намерен трупът на Коля Курбанов, хората минават постоянно. Може да се заложи на почерка, може дори да се докаже, че писмата, които е получавала Женя Рубцова, са написани от човека, когото подозираме. И по-нататък какво? Ще си признае ли той тези писма и тези убийства? За нищо на света. Той, видите ли, на никого нямало да позволи „да каже лоша дума за нея“. Е, това престъпление ли е? Знаеш ли какво обичам в класическите криминалета?

— Всичко — предположи Юра.

— Правилно. Но едно нещо — особено много. Там убиецът непременно губи нещо на местопрестъплението — ту копче, ту билетче за автобус, ту някаква бележка. Приятно е да четеш — просто празник на криминалистиката. А нашият Фен — нищо.

— Какво пък, спретнато момче, не мъкне излишни неща по джобовете си. Похвално — констатира той. — И какво предлагаш, скъпа ми приятелко, за такъв печален случай — той да не реши да убие още някого?

— Не знам, Юра, затова питам теб.

— Хайде, хайде, не се преструвай, прекрасно знаеш всичко. Сто пъти сме правили това, ще го направим и за сто и първи път, не сме деца. И изобщо, защо напразно изпадаш в паника? Къде си виждала маниак, който да се спре след две убийства? И трето ще замисли, ще видиш, и тогава ще го хванем на местопрестъплението, топъл-топъл и напълно годен за употреба. За радост на следователя и за пълно морално удовлетворение на съда.

Одиторската проверка във фирмата, където работеше Олга Плетньова, завърши учудващо бързо. Разбра се, че са я направили по-скоро, за да отчетат бройка и без никакво желание да навлизат в дебрите и да изравят нещо. Във връзка с успешното й завършване ръководството даде на Олга като заместник главен счетоводител един ден компенсация, който тя реши да не присъединява към двата почивни, а да го използва във вторник. Съботата и неделята те с Павел прекараха извън града заедно с нейните родители, там дойдоха и родителите на Павел, шумно пекоха месо на скара и весело го хапваха в тесен семеен кръг, поливайки прясното овнешко с истинско грузинско червено вино. От скарването в петък вечер не остана и следа. В понеделник сутрин те заминаха за Москва, вечерта Павел я взе от работа, приятно вечеряха в ресторант, позабавляваха се, прибраха се и се заеха с отдавна отлаганата работа — гладенето на спалното бельо, с което можеха да се справят само заедно. Повече не заговориха за съседката Светлана.

Във вторник Павел отиде на работа, а Олга, след като се наспа до насита, с удоволствие се замисли как днес ще отиде с Роман на покупки за предстоящия отпуск. И макар че самият отпуск беше чак след два месеца, те двамата обичаха тези сладостни седмици на предвкусване и грижлива подготовка, с безкрайното обсъждане на обичайното време през този сезон по местата, където щяха да отидат, какъв начин на живот се води там, какви са хората наоколо и съответно какво не е нужно да си носят и какво е наложително да вземат. Роман винаги беше щедър, обичаше да й прави подаръци и настояваше за отпуска Олга непременно да си купи всичко ново — от банските и плажните рокли до джапанките и слънчевите очила. При това не пестеше парите, водеше я само по скъпи магазини.

— Жената, която обичам — казваше той, — не може да бъде облечена старомодно. А модата се сменя всяка година.

Олга имаше достатъчно пари, за да си купува всичко това сама, но Роман не искаше и да чуе за такъв вариант.

— Когато си с мен, трябва да забравиш, че имаш портмоне — не се уморяваше да повтаря той.

Роман дойде да я вземе в единайсет. Беше се захладило и днес той носеше елегантен светъл костюм и скъпа риза с още по-скъпа вратовръзка. Когато влезе в апартамента, Олга неволно се възхити на вида му. Още не беше успяла да се облече и отвори неглиже — изглеждаше твърде съблазнително.

— Здравей, мили — усмихна се тя. — Извинявай, още не съм готова. Дай ми само три минути.

Тя забеляза как заблестяха очите на Роман. Олга добре познаваше този блясък, той я радваше и възбуждаше, понеже й говореше, че е обичана и желана, и нямаше случай той да не предизвика отклик в нейното тяло. Поддавайки се на порива, тя прегърна Роман, притисна се до него. Ръцете му веднага започнаха жадно да галят бедрата й, устните му бързо плъпнаха по шията, по рамото… и спряха. Роман леко я отстрани.

— Обличай се, Оленка. Да не се увличаме.

— Но защо? — игриво попита тя. — Та нали за никъде не бързаме. Или ти си в цайтнот?

— Имаме време, колкото си искаме — сериозно отговори той. — Така че няма да бързаме. Тук е домът, в който живееш със съпруга си. Аз не мога да си позволя неуважение към това.

„А аз мога — мислеше си Олга, докато закопчаваше панталона си и трескаво избираше от дрешките в шкафа нещо подходящо за времето навън. — Дори много лесно мога. Може би съм безнравствена? Ами не, не бих казала. И аз мога да си позволя такова неуважение, и Пашка може. Със сигурност знам, че е водил тук свои любовници, не много често, но е водил. Просто Рома не знае нашата тайна, а ние с Пашка я знаем. Е, добре, ще се правя на омъжена жена…“

Почти до вечерта те обикаляха магазините, но купиха някакви дреболии — плажна чанта и един бански с парео за Олга и шорти за Роман. Винаги ставаше така — и двамата бяха придирчиви към покупките си, никога не вземаха нещо, което само приблизително приличаше на търсеното. Именно затова при подготовката на съвместния отпуск им бяха нужни най-малко десет такива пазарувания.

След магазините отидоха в апартамента, който Роман бе наел специално за срещите с нея.

— Е, ето че дочаках — прошепна той и я прегърна с такава страст, сякаш не бяха се виждали поне година, а всъщност бяха идвали тук миналия петък.

И отново Олга с неприятна за самата нея трезвост се запита: докога ще продължава това? Не е възможно един мъж да обича една жена толкова пламенно и предано в продължение на много години. Просто няма такова нещо. Рано или късно идва краят. Е, в такъв случай — кога? Колко още й остава да бъде до него? Въпросът бе зададен, но отговорът потъна в неговите жадни целувки.

После те седяха разсъблечени срещу отворения прозорец и се наслаждаваха на дългоочакваната прохлада. Роман донесе две чаши с шампанско и отвори кутия бонбони.

— Шампанско? — учуди се Олга. — По какъв случай?

— По тържествен — усмихна се той. — Оленка, искам да ти направя предложение.

Олга леко повдигна вежди в очакване. Какво ли може да й предложи? Нещо от областта на бизнеса, с който се занимава нейната фирма? Тогава обаче той би трябвало да разговаря не с нея, а с директора — тя не взема решения, защото е само заместник главен счетоводител, изпълнителски кадър.

— Ами направи го. С какво мога да ти бъда полезна?

— Вече го направих.

— Не те разбрах…

— Правя ти предложение. За брак.

Олга се смая. Роман иска да се ожени за нея? От къде на къде? Първо, тя е омъжена и второ, да направиш предложение след толкова години близки отношения, е някак си твърде… Тя не можеше да подбере нужните думи, за да формулира причината за учудването си, но интуитивно разбираше, че случващото се не се побира в обичайните и удобни за нея рамки.

— Но аз съм омъжена, Рома. Ти не си помислил за това.

Това беше единственото, което можа да каже.

— На тоя свят съществува разводът. Никога ли не си чувала за него?

— Искаш да се разведа с Павел ли?

— Настоявам. В противен случай няма да мога да се оженя за теб.

— Но, Рома… Не знам…

— Какво не знаеш?

Гласът му стана неочаквано остър, очите се присвиха.

— Не знаеш дали ме обичаш толкова, че да се омъжиш за мен? Кажи какво ти е нужно, за да прецениш това — готов съм да направя всичко, за да ти помогна.

Олга потиснато мълчеше. Тя изобщо не беше готова за подобен обрат и за такъв разговор. Целият й живот беше планиран и изграден така, че да избягва подобни ситуации. И сега не щеш ли…

— Ще трябва да кажа на Павел. Ще бъде голям удар за него. Той няма да го понесе — най-сетне продума тя.

— Ще го понесе.

— Не, Рома, ти не разбираш… Ние сме заедно от толкова години, много сме близки с Павел, той ми има доверие. Е, как сега да му кажа: знаеш ли, аз отдавна вече те мамя, изневерявам ти, имам любовник и искам да отида при него. Рома, няма да мога.

— Значи да мамиш мъжа си можеш, а да му кажеш истината — не?

Олга стана, наметна пеньоара и го загърна плътно на гърдите си. Струваше й се нелепо да води такъв тежък разговор, докато тялото й е на показ, голо. Роман я погледна и също мълчаливо се облече.

— Спиш ли с него? — попита хладно.

За пръв път задаваше този въпрос. Никога преди това Роман не беше се интересувал от интимните подробности на семейния й живот.

— Не — честно отговори Олга, като го гледаше право в очите.

— Мога ли да ти вярвам за това?

— Казвам ти истината, Рома. Нито веднъж не съм спала с него, откак се запознах с теб.

— Нито веднъж за три години — недоверчиво поклати глава той. — Странно е, ако не ме лъжеш. На какво тогава се крепи бракът ви?

— На приятелството. Рома, мили, сексът е най-незначителната част от съпружеския живот, повярвай ми. Не исках да ти казвам, защото не смятах за нужно да обсъждам с теб Павел, но… Виж сега, той има проблеми със здравето.

— Болен ли е?

— Импотентен е, Рома. Абсолютно и окончателно. Но ни свързва дългогодишен семеен живот и аз успях да го убедя, че сексуалната мощ на мъжа изобщо не го прави безпрекословно привлекателен, а немощта, обратното — не го прави отвратителен. Аз го спасих от депресията, доказах му, че хората могат да живеят и да се обичат и без секс. И как ще го изоставя сега? Ще излезе, че съм го лъгала. За него всичко ще рухне, той може да посегне на живота си, ако поискам развод.

Роман мълчаливо и на малки глътки пиеше шампанското си и гледаше през прозореца към бързо плуващите в небето тъмни облаци. После внезапно се усмихна.

— Добре, Оленка, разбрах проблема ти. Кажи ми, обичаш ли ме?

— Много. Много те обичам, Рома.

— И искаш да бъдеш с мен?

— Искам.

— Можеш ли да ми обещаеш, че с времето ще се постараеш да се разделиш с мъжа си? Аз няма да припирам, уважавам чувствата ти, но искам да бъда сигурен, че рано или късно ще бъдем заедно. Е, мога ли да бъда сигурен в това?

— Да — въздъхна с облекчение Олга, разбрала, че най-страшното е минало. — Да, да, да!

— Е, прекрасно. — Роман вдигна чашата си. — Хайде да пием за това. Смятай, че съм ти направил предложение с отсрочка.

Късно вечерта той я закара вкъщи. И отново, влизайки във входа, Олга радостно си помисли, че сега ще види Павел и всичко ще му разкаже. Нито един човек на света, освен Паша няма да я разбере. Защото само той знае тяхната тайна.

Тя нахълта в апартамента, пламнала от нетърпение да сподели с мъжа си. Павел се подаде от стаята си напълно облечен.

— Излизаш ли? — разстроено попита Олга.

— Напротив, тъкмо влизам. Дори не успях да се съблека — весело каза той.

— А къде беше?

— Където и ти — позасмя се той. — Днес е вторник, свещен ден. Да не би да забрави?

Любовницата на Павел беше омъжена за лекар, който всеки вторник ходеше да консултира в Калуга, в областната болница, приемаше пациенти до късно вечерта и се прибираше посред нощ.

— Забравих — призна Олга, — днес имах компенсация от службата, пълна илюзия за неделен ден. И как мина?

— Прекрасно. А ти защо си така развълнувана? Да не си се скарала с твоя Роман?

— По-лошо, Паша. Той ми направи предложение.

— Какво ти направи? — едва не падна от дивана Павел. Вече беше съблякъл ризата си и седеше пред Олга само по дънки, гол до кръста.

— Предложение за брак — търпеливо повтори тя.

— С други думи, този твой Ромео иска да се разведеш с мен, така ли?

— Именно.

— Но ти му обясни, че това не може да стане, защото няма начин да стане, нали?

— Постарах се.

— И той разбра ли те?

— Страхувам се, че не. Паша, трябва да се измъкна някак от тази ситуация. Разбира се, той много ми харесва — и е добър човек, и е превъзходен любовник, но не чак до такава степен, че да се омъжа за него. И изобщо, не смятам да се разделям с теб.

— Дааа, Льолка, лошо си се насадила — съчувствено проточи Павел. — Добре, лягай си сега, утрото е по-мъдро от вечерта — ще измислим нещо.

Точно в десет часа сутринта във вторник Женя Рубцова застана на прага на кабинета на Настя Каменская. С чистото си нежно лице, с косата, спретнато сплетена на дебела дълга плитка, със сивото си костюмче и детските обувчици с тъпи заоблени носове тя изглеждаше учудващо млада, много по-млада от своите деветнайсет години, и поради това някак беззащитна и съвсем безпомощна.

— Здравейте, Женя — с усилие продума Настя. — Сега ще отидем да изгледаме видеозаписите. Поседнете за малко, ще дойде Игор Валентинович и ще ви заведе.

— Игор Валентинович ли? Той ли ще дойде с мен?

Тя не можа да не забележи как лицето на младото момиче грейна от радост. „Нещо доста силно реагира на Игорьок. Да не се е влюбила? Малка си още, миличка, да се влюбваш в детективи — вяло си помисли Настя. Главоболието се засили, тя вече едва говореше, всяка произнесена на глас дума отекваше в черепната й кутия като взрив, който сякаш би могъл да пръсне мозъка й. — Сигурно ми се е качило кръвното. Господи, това е непоносимо. Трябва да питам хора, които страдат от хипертония, какви хапчета пият в такива случаи. Аз съм голям спец по сърдечносъдовите проблеми, виж обаче с хипертонията не знам как да се боря“.

Вдигна слушалката на телефона и набра номера на Лесников.

— Женя Рубцова дойде — съобщи му тя едва чуто, понеже вече беше разбрала, че колкото по-тихо говори, толкова по-малко болезнени се получават тези вътрешночерепни взривове.

Игор дойде след няколко секунди — неговият кабинет беше срещу нейния.

— Игор, нали може да не идвам с вас? — почти прошепна Настя. — Нещо става с главата ми.

— Да ти дам хапче? — съчувствено предложи Лесников.

— Ако е за високо кръвно, дай.

— Не, имам само обезболяващи. Прескочи до санитарната част, там имат всичко — посъветва я той.

Прескочи до санитарната част, а! Лесно е да се каже, но не е лесно да се направи. Настя имаше чувството, че не може да стигне дори до вратата на кабинета си. Нима наистина кръвното й налягане е скочило толкова много? А тя, глупачката, се налива с литри кафе! Ами то се знае, от такива дози кофеин кръвното и на умрял човек ще се вдигне. Житената питка! Ето кой ще й помогне. Той е дебел, не може да няма проблеми е кръвното, значи има и лекарства.

Сметките й излязоха верни. В касата на полковник Гордеев се намери цял арсенал от медицински препарати за всички случаи от живота и той с щедра ръка й отсипа някакви швейцарски таблетки.

— Вземи две наведнъж и се постарай да не рипаш много поне половин час — сърдито избъбри Виктор Алексеевич.

— Какво значи да не рипам много? — попита Настя само с устни.

— Да не пушиш и да не пиеш кафе. И да не правиш резки движения.

— И ще помогне ли? — недоверчиво попита тя.

— Трябва да помогне. Ако ли не, ще ти дам кола да се прибереш вкъщи.

Настя послушно глътна две таблетки и се облегна на стола, опря тила си в стената и притвори очи. Да не пие кафе — добре, изтърпява се, още повече че и не й се пие много, но да не пуши — това е проблем. Трябва да събере цялата си воля и да мисли за всичко друго, само не и за цигара. И за какво да мисли, когато толкова я боли главата? Ами как за какво, отговори си сама, за Фена естествено. Ето, сега Женя ще изгледа записа и ще каже кого от присъствалите в клуба млади блондини е срещнала тогава на улицата. Половината работа, кажи-речи, ще е свършена. Ще установят лицето, а как ще докажат, че то е свързано с убийствата — това ще го измислят.

Главоболието взе да утихва, гаденето престана и след около четирийсет минути Настя вече с интерес взе да поглежда към пакета цигари на бюрото. „Не, ще потърпя още — реши тя. — Още десет минути, та да е сигурно“. Но след десет минути отново си даде отсрочка, после още една и още една. В края на краищата й стана просто любопитно докога ще може да се владее и да не пуши, когато има възможност. Настя се почувства много по-добре, обзе я нещо като спортна злоба. В края на краищата реши да не пуши, докато се върнат Лесников и Женя.

Наложи се да чака дълго. Най-сетне вратата се отвори и влезе Женя, придружена от Игор.

— Е, какво? — нетърпеливо попита Настя. — Открихте ли го?

— Съвсем не, Анастасия Павловна — отговори Лесников. — Женя твърди, че той изобщо не е бил в клуба.

— Как така не е бил?

Настя машинално грабна една цигара и дори не забеляза това.

— Нямало го е, Анастасия Павловна — потвърди Женя. — Гледах много внимателно, с Игор Валентинович изгледахме записите два пъти. Не е бил там.

— Ами онзи блондин, метранпажът?

— Не е той — твърдо отговори Женя. — Няма нищо общо с онзи човек.