Колекционерът на татуировки

79.

Рон Пуласки бе приел задачата да потърси улики и свидетели в погребалното бюро на Берковиц — нещо, което би могло да ги отведе до Часовникаря.

Той явно приемаше присърце провала на мисията си под прикритие, макар че никой не можеше да го обвинява за това — Часовникаря веднага го беше познал. Бе виждал младия полицай при едно от предишните си престъпления в Ню Йорк преди години.

Освен това Райм знаеше, че дори при най-добрия сценарий младежът не става за актьор. Според театралната теория най-добрите актьори не играят персонажите си — те се въплъщават в тях.

Гилгуд…

И така, младият полицай събра проби от документите в погребалното бюро, които Ричард Логан (или както бе истинското му име) беше подписал, за да прибере праха на някой неизвестен бездомник, взет от градската морга. Разпита всички, които са били в агенцията по време на посещението на Часовникаря, включително роднините на някой си Бенджамин Ардел, известен още като Джони Род, който и да беше той. Но не откри никакви следи.

Не намери нищо полезно и сред агентите от Нюйоркското бюро за разследване, които също бяха измамени от Часовникаря. Те бяха контактували с „Дейв Уелър“ главно по телефона. И апаратът, по който се беше свързал с тях, за да подаде сигнал срещу Пуласки, разбира се, отдавна бе изчезнал. Батерията сигурно бе отишла в някой канал; счупеният на две телефон — в друг.

Сакс пое друга задача — да издири лицата, помогнали за бягството на Логан: медицински работници, един служител в моргата и няколко надзиратели в затвора. На Райм му изглеждаше, че са поели колосален риск. Ако бягството на Логан бъде разкрито, кръгът на заподозрените щеше да е доста малък и те със сигурност щяха да бъдат разкрити. Все пак не беше проблем на Часовникаря, ако не бяха скрили парите от подкупа и не си бяха измислили подходящо алиби, след като са издали фалшиви медицински доклади и смъртен акт, размишляваше Райм.

Човек трябва да е доста умен, ако иска да спечели няколко милиона долара противозаконно.

Един-двама бяха избягали от града, но беше въпрос на време да бъдат открити и заловени. Не беше разумно да използваш кредитната си карта, ако се криеш от закона. Естественият подбор действа и при престъпниците, не само при земноводните и маймуните.

Райм също имаше роля в разследването, макар че — колкото и странно да изглежда — не във връзка с анализирането на улики. Той бе създал собствен хитър план.

Може би нищо нямаше да излезе, но не биваше да пропуска възможността.

Загледан през прозореца към небето — отново покрито с облаци, бели и сиви — той се чудеше: „Къде си? И какво замисляш? Защо си влязъл в «Метрополитен»? И за каква част от плана съм ти необходим?“.

Том се показа на вратата.

— Говорих с Рейчъл. Да тръгнем след час?

— Добре.

Канеха се да отидат в болницата. Лон Селито бе дошъл в съзнание. Дори в това тежко състояние детективът оставаше верен на себе си. Рейчъл бе казала, че първата му реакция, когато отворил очи, била да погледне корема си и да измърмори:

— Мамка му, сигурно съм свалил петнайсет кила.

И веднага след това попитал за случая „Извършител 5-11“.

Въпросите около пълното му възстановяване обаче оставаха. Щеше да продължи, както досега, да приема хелатни препарати — които се свързват с токсините и ги дезактивират. Лечението е по-лесно при пациенти, които са били хронично изложени на арсен, например работници в промишлеността (или жертви, които са били търпеливо тровени от спътника си в живота), но е проблемно при остри отравяния, както при Селито. Присъдата за трайното подобрение на детектива още не беше произнесена. Все още имаше риск от увреждания на нервите, черния дроб и бъбреците.

Може би дори от трайно парализиране.

Времето щеше да покаже.

Амелия Сакс влезе в стаята.

— Лон?

— Тръгваме от тук след час.

— Дали да не вземем цветя?

Райм измърмори:

— Вече поръчвах цветя тази седмица. Няма да го направя втори път.

Точно в този момент телефонът в лабораторията иззвъня. Сакс, която бе на мястото, откъдето виждаше името на обаждащия се на един монитор, каза бързо:

— Райм, май е клъвнал.

Той се приближи с количката.

— Аха.

Натисна копчето за приемане на обаждането.

— Да?

— Господин Райм, обажда се Джейсън? Джейсън Хедърли? — Гласът, с излишна въпросителна интонация, звучеше смутено. — Аз съм…

— Помня ви, господин Хедърли.

Как да не го помни? Бяха говорили надълго и нашироко миналата седмица.

— Ами, то… не знам как да обясня… но което казахте, че може да се случи, се случи.

Райм и Сакс се спогледаха с усмивка.

— Той изчезна. Звучи невероятно, но изчезна. Когато тръгвах снощи, алармата беше включена. Тази сутрин — също. Нищо не беше поместено. Нищо не беше променено. Нищичко. Но него го няма.

— Виж ти.

Предметът, който развълнуваният бижутер имаше предвид, беше един часовник. Изработеният изцяло от кости шедьовър на Михаил Семьонович Бронников.

Противно на това, което бе казал на Часовникаря, Райм не беше повярвал, че между него и Колекционера на кости няма връзка. Беше му казал така само за да му постави примамка.

А каква по-добра примамка за човек, чиято сила — и слабост — са времето и неговото измерване, от някой рядък часовник?

Райм бе научил, че произведението на Бронников, едно от малкото в света, е в Лондон за изложение. Но успя да убеди собственика (с малко чар плюс двайсет хиляди долара) да изхарчи още десет хиляди, за да го докарат в Ню Йорк. Куриерът бе Рон Пуласки.

Райм се обади на Фред Делрей и научи, че има един търговец на антики, срещу когото се води следствие за укриване на данъци — Джейсън Хедърли. Делрей убеди прокурора да оттегли част от обвиненията, ако Хедърли се съгласи да сътрудничи — федералните искаха да върнат Часовникаря зад решетките не по-малко, отколкото Райм и нюйоркската полиция.

Хедърли се съгласи да получи часовника и да го изложи във витрина в магазина си в Горен Ийст Сайд.

В разговора си с Часовникаря миналата седмица Райм засегна темата за Колекционера на кости и уж случайно спомена, че часовникът на Бронников е в една манхатънска галерия. Опита се да говори естествено и се надяваше да звучи по-убедително от Рон Пуласки.

Явно се беше справил.

Няколко дни след разговора Хедърли се обади, за да съобщи, че някой е разпитвал кои часовници в галерията се продават — макар че не бе споменал конкретно този на Бронников. Хедърли му изброил наличните експонати, като споменал и часовника от кости, при което клиентът му благодарил и затворил. Номер на обаждащия се — „Неизвестен“.

Райм и ФБР поспориха за подхода, който щяха да възприемат. Федералните искаха да поставят галерията под наблюдение и да разположат отряд за бързо реагиране в близост, който да действа веднага щом някой се опита да купи или открадне часовника. Райм се противопостави. Часовникаря веднага щеше да ги забележи. Трябваше да действат по друг начин, по-деликатен.

Специалистите по проследяване на ФБР и нюйоркската полиция инсталираха микроскопичен предавател в металната верижка на часовника. През повечето време устройството стоеше изключено и невидимо за всякакви радиочестотни сензори. На всеки два дни за частица от секундата щеше да се включва и да изпраща сигнал до МКСМГ — Международната консолидирана сателитна мрежа за геопозициониране, покриваща всяко населено място на земята. И после пак да се изключва.

Данните за местоположението му се изпращаха директно до командването на тактическата група. Ако Часовникаря се местеше, можеха да стеснят обхвата на търсенето до държавата и региона, където се намираше, и да уведомят граничните власти. Или, ако имаха късмет, можеха да го открият на едно място, докато се наслаждава на чаша охладено вино на някой плаж или се възхищава на откраднатия часовник от кости.

А можеше още веднага да отдели верижката на часовника, да я изпрати по пощата до Шри Ланка и да продължи с обира или убийствата, които планираше.

Моята осведоменост е зъбно колело или пружинка в твоя часовник…

Собственикът на галерията продължаваше да се вълнува за обира.

— Невъзможно е — говореше задъхано. — Алармата. Ключалките. Видеокамерите.

Райм бе настоял да няма нито един пропуск в системата за сигурност. Не трябваше по никакъв начин да се опитват да улеснят Часовникаря при кражбата — веднага щеше да заподозре нещо и да избяга.

— Просто няма начин някой да проникне — продължаваше Хедърли.

„Само че тук не става дума за «някой»“ — помисли си Райм и без да коментира, измърмори „довиждане“ на търговеца и затвори.

Оставаше да чакат.

Ден, месец, година…

Той се отдалечи от работната маса и погледна друг часовник — модела на „Брьоге“, който Часовникаря му бе подарил преди няколко години. Каза на Сакс:

— Обади се на Пуласки. Искам да направи оглед на галерията.

Тя се свърза с полицая и го изпрати при Хедърли. Райм не се надяваше да намерят много улики за кражбата. Въпреки това трябваше да спазят процедурата.

— Том — извика, — преди да отидем при Лон, имам нужда да се сгрея с едно за из път. Двойно, ако обичаш.

Приготви се за спор. Но незнайно защо, болногледачът не се противопостави срещу консумацията на хубаво, отлежало — и незамърсено с отрова — малцово уиски. Може би съчувстваше на работодателя си за това, че макар да бяха осуетили един терористичен акт, Часовникаря се беше измъкнал. И че Райм вероятно ще изгуби трийсет бона в този процес.

В държателя на количката му се появи чаша.

Райм отпи от ароматната течност. Прекрасно, прекрасно…

Изпрати няколко имейла до Ти-Ти Гордън, когото бе започнал да харесва. Татуировчикът щеше да дойде да види „пича в количката“ идната седмица. Щяха да си поговорят за граматика, самоанска култура и живота на хипстърите в Ню Йорк. И кой знае какви други теми и идеи щяха да изникнат?

Еверест и соколите може би.

Райм рязко вдигна глава. Отвън се чу скърцане на скреж под нечии стъпки. Изщракване на входната врата, още стъпки.

Той отпи още една глътка. За неговите уши този шум разказваше цяла история. Сакс обаче не умееше да тълкува звукови улики и остана нащрек… докато Пам Уилоуби не се появи зад ъгъла и не спря на вратата.

— Здравейте.

Момичето кимна за поздрав на всички и започна да развива огромния шал от врата си. Навън нямаше вятър и не валеше, но сигурно беше студено. Красивото й носле бе зачервено, а раменете й — присвити.

Амелия Сакс се умърлуши, но успя да се усмихне. Сигурно си спомни, че Пам смяташе да поиска назаем колата на приемния си баща, за да дойде да прибере последните си вещи, останали в горната спалня.

За миг настъпи тишина. Сакс си пое въздух и попита:

— Как си?

— Бива. Добре съм. Представленията започват идната седмица. Има доста работа. Викториански костюми. Тежат по цял тон. Тия рокли.

Общи приказки. Безсмислени приказки.

Пак мълчание. Сакс кимна към стълбите:

— Ще ти помогна да си събереш нещата.

Пам се огледа, като избягваше да поглежда когото и да било в очите.

— Ами аз всъщност… имате ли нещо против да се пренеса пак при вас? Само за известно време, докато си намеря друга квартира. Не ми се иска много да се връщам в апартамента в Хайтс. Нали знаете, след всичко, което се случи там… А и семейство Оливети — те са прекрасни, но… — Сведе очи. После пак ги погледна. — Може ли?

Сакс пристъпи към нея и я прегърна с всичка сила.

— Изобщо не трябва да задаваш такива въпроси, мила.

— Носиш ли нещо, което трябва да се внесе? — попита Том.

— В колата. Да, няма да откажа малко помощ.

Том се приготви за излизане, като също се уви с шал и сложи казашката си шапка от изкуствени кожи. Излезе заедно с Пам.

Сакс също сложи палто и ръкавици и тръгна след тях, но спря на сводестия вход, разделящ салона от коридора, и се обърна към Райм:

— Я чакай малко!

— Да чакам ли?

Тя се приближи, наведе глава на една страна, сякаш гледаше престъпник, на когото току-що е сложила белезници, и каза тихо:

— Миналата седмица Том смени ключалките. След като Били беше влязъл.

Райм сви рамене. Отпи глътка уиски.

— Хъм…

— И?

— И какво? — измърмори той.

— Пам не позвъни. Направо влезе. Това означава, че има вече от новите ключове.

— Нови ключове?

— Защо само повтаряш думите ми? Как се е сдобила Пам с новите ключове? Не е идвала от повече от седмица.

— Хъм. Не знам. Не мога да си го обясня.

Тя го погледна лукаво:

— Райм, ако прегледам списъка с обажданията от телефона ти, дали няма да намеря някое, проведено наскоро с Пам?

— Кога съм имал време да говоря с когото и да било? Освен това не съм от разговорливите. Приличам ли ти на човек, който ще тръгне да си приказва с хората?

— Отклоняваш въпроса.

— Ако погледнеш списъка с разговорите от телефона ми, не, няма да намериш нито един, проведен с Пам. Нито наскоро, нито не наскоро.

Това бе самата истина — беше ги изтрил.

Разбира се, не беше помислил, че Сакс ще се досети за малкия им заговор, след като разбере, че е изпратил новия ключ на Пам.

Тя се засмя, наведе се и го целуна силно, после пак тръгна към вратата, за да помогне за пренасянето на багажа.

И остави Райм да направи онова, което от няколко часа искаше да направи. Той се върна с количката до лабораторната маса.

Върху стерилна стъклена паничка имаше малко парченце белезникава смола, пластмаса или глина, което бяха намерили върху каишката на часовника на един банкер, убит миналата нощ в Горен Уест Сайд. Самото убийство не беше нищо забележително — тук Райм бе стабилно в режим „Поглед към смъртта номер едно“ — но това, което му се стори необичайно, бе, че тялото е намерено близо до един строеж между Медисън и Парк авеню. Западната стена на основите се намираше на около три метра от тунела, водещ след няколко чупки и разклонения директно до подземния архив на музея „Метрополитен“.

От огледа на местопрестъплението личеше, че е имало жестока борба. Имаше вероятност сивкавата субстанция, заседнала на каишката на часовника, да е останала от убиеца и да подскаже къде биха могли да открият човека, отнел живота на жертвата.

Но докато това вещество не бъде определено и източникът му конкретизиран, това предпазливо заключение бе само в сферата на предположенията. Трябваше да докажат, че е вярно, и да го запишат в таблицата на уликите или че е грешно и да го изхвърлят като мъртвите листа, които вече бяха почти изцяло изпопадали от дърветата навън. Райм приготви проба за хроматография и се приближи с количката до тихо бръмчащия апарат, за да провери коя от двете алтернативи е вярната.