Колекционерът на татуировки

51.

Съществува този момент, когато свършваш някоя сложна татуировка и се питаш дали си успял, или си съсипал едно прекрасно парче кожа и може би нечий живот.

Това си мислеше Били Хейвън, докато лежеше в кревата си в студиото близо до Канал стрийт тази сутрин. Спомняше си някои от най-сложните си модификации. Току-що си изписал последната линия (винаги се изкушаваш да продължиш, но трябва да знаеш кога да спреш). Оставяш своята „Фрийвайър“ или „Американ Ийгъл“, или „Балтимор стрийт“, или „Борг“, сядаш и се облягаш назад, напрегнат и нервен, за да погледнеш за първи път завършената си творба.

Първоначално татуировката е една мацаница от кръв и вазелин, а ако е по-голяма, може и да е покрита с незалепваща превръзка.

Но отдолу — ах! — невидима за момента, има красота, която скоро ще излезе на бял свят.

Така поне се надяваш.

Като доктор Моро, когато сваля превръзките на създанията си и вижда успешно сътворената си жена-котка, с оформени като бадеми очи и гладка сива сиамска козина. Или мъжа-птица, с жълти ноктести крака и пауново оперение.

Същото е при Модификацията. На повърхността — за полицията, за гражданите на Ню Йорк, сковани от страх от това, което се случва в подземията — престъпленията изглеждат като мистерия. Отнемане на живот, мъчения, странни послания, случайни места, случайни жертви, убиец, вманиачен по кожата и отровите.

Но отдолу — съвършеният замисъл. Вече настъпваше моментът да вдигне кървавите превръзки и марли от Модификацията и да разкрие целия й блясък.

Той хвърли настрана завивките и седна в леглото. Отново погледна предната част на бедрата си.

Когато погледнеше тези имена, изпитваше и хубави, и тъжни спомени. Но след днешния ден знаеше, че лошите ще отшумят.

Родителите му, Хубавото момиче.

Часовникът му избръмча. Той го погледна. Скоро след това се получи и втората вибрация.

Били се облече и посвети следващия час на почистване: натъпка в пликове за боклук дрехите, които бе носил по време на убийствата, спалното бельо, покривките, хартиените кърпички, пластмасовите прибори и чинии — всичко, по което можеше да са останали негово ДНК и пръстови отпечатъци.

Изнесе торбите навън в студената, кишава утрин (първият дъх на улицата защипа носа му) и ги остави на тротоара. Изчака. След трийсет минути шумният камион на служба „Чистота“ спря, боклукчиите слязоха и прибраха боклука от тази къса, тъмна уличка.

Беше засякъл точно в колко часа минават камионите, за да е сигурен, че боклукът няма да престои на улицата повече от няколко минути; знаеше, че полицията има право да претърсва боклука ти, ако е на публично място.

С шумно изстъргване на скоростната кутия и изпуфтяване на ауспуха камионът изчезна. Най-уличаващите доказателства вече ги нямаше. Щеше да се върне по-късно — може би след около седмица — за да запали постройката и да заличи останалото. Засега обаче това бе достатъчно. Полицията едва ли щеше да открие скоро подземното му леговище.

Като си спомни за тях — за ченгетата — Били се замисли за Линкълн Райм. Досега не беше чул криминалистът да се е разболял от отровата и това му напомни, че планът да обезвреди великия предугаждач, не беше толкова ефикасен, колкото можеше да бъде. Но не му бе хрумнал никакъв друг начин да вкара отровата в организма на Райм. Уискито му се струваше най-добрият вариант. Може би нещо друго би било по-добре.

Но пък както бе разсъждавал по-рано: имаше успешни и неуспешни битки. Във войната на Модификацията обаче той щеше да е крайният победител.

Били се върна в апартамента и продължи да си стяга багажа.

Обикаляше терариум след терариум. Напръстник, бучиниш, тютюн, ангелски тромпет. Беше се привързал към растенията и токсините, които произвеждаха. Прелисти някои от скиците, които бе направил.

Пъхна ги в раницата заедно с тетрадката със Заповедите на Модификацията. Въпреки че в края му бе написал заповед, гласяща: Унищожи тази свята книга, не можеше да се насили да го направи. Не знаеше откъде идва това нежелание да се раздели с тези страници. Може би защото Заповедите бяха средството за справяне с болката от загубата на Хубавото момиче.

Или може би защото просто бяха едно прекрасно произведение на изкуството, с изречения, толкова грижливо изписани с елегантния почерк на Били — изящно като десетцветна татуировка върху девствена бяла кожа с дузина различни трасиращи игли и шест-седем запълващи. Твърде красиво, за да бъде скрито от света.

Закопча раницата, после отиде при работната маса и прибра инструментите и електрическия удължител в брезентова торба. Пъхна вътре и голям, херметически запечатан термос. После си сложи тъмносиво кожено яке и тъмнозелена шапка с емблемата на „Мец“.

Часовникът избръмча. След малко — второ напомняне.

Време беше да поправи всички несправедливости в този объркан свят.

52.

Линкълн Райм бе отново в лабораторията.

През нощта се буди на няколко пъти. Загадката на татуировките не му даваше мира. Но никаква гениална идея не му хрумна. Когато заспеше, сънуваше сънища, безсмислени като всички други. В шест се събуди окончателно и извика Том за сутрешния тоалет.

Пуласки, Купър и Сакс също дойдоха и сега всички бяха скупчени в салона, като си блъскаха главите със същите мистерии, които не бяха успели да решат предишната вечер.

Райм чу избръмчаване на мобилен и погледна в другия край на стаята, където Пуласки тъкмо вадеше телефона си. Но не айфона, а предварително платения.

Значи операцията под прикритие.

Младежът погледна дисплея. И очите му се разшириха като на подплашена сърна. Беше сменил дрехите от посещението в погребалното бюро, но пак бе цивилен: с дънки, тениска и тъмносин пуловер с V-образно деколте. Маратонки. Не приличаше много на корав мафиот, но пак по-добре, отколкото с поло и „Докерс“.

— Адвокатът ли е? — попита Райм. — От погребалното бюро?

— Да. Да изчакам ли да остави съобщение?

— Няма да го направи. Вдигни. Всички други пазете тишина.

За момент Райм си помисли, че Пуласки ще се вцепени. Но погледът на младежа стана решителен и той се обади. Незнайно защо се обърна с гръб към другите, за да проведе по-дискретно разговора.

Линкълн искаше да чуе какво говори, но беше поверил задачата за откриване на съучастниците на покойния Часовникар — били те безвредни или опасни — на Пуласки. Вече не беше негова работа да следи всички подробности от мисията. Даже не беше в позиция да казва на младия полицай какво да прави и как да го прави. Райм бе просто един цивилен консултант; Пуласки официално движеше задачата.

След няколко минути младият полицай затвори и отново се обърна към колегите си.

— Уелър иска да ме види. Един от клиентите му — също.

Райм вдигна вежди. Така беше още по-добре.

— Отседнал е в „Хънтингтън Армс“. Западна петдесет и шеста.

Райм поклати глава. Не знаеше хотела. Но Мел Купър намери информация в Интернет:

— Един от онези бутикови хотели в Уест Сайд.

Намираше се непосредствено на север от Хелс Кичън — този район на града (наречен на един опасен лондонски квартал от епохата на кралица Виктория), който в миналото е бил най-голямото свърталище на престъпници. Сега беше олицетворение на снобарията, макар че все още имаше някоя и друга запусната постройка. Хотелът, в който бе отседнал адвокатът, се намираше на улица с други твърде скъпи и луксозни хотели и ресторанти.

— Ще се срещнем след половин час — каза Пуласки. — Как да действам?

— Мел, какво е разположението на квартала и хотела?

Техникът отвори сайта „Гугъл Ърт“ на единия компютър и този на Нюйоркската служба по градоустройство на друг. За по-малко от шейсет секунди изкара на главния монитор общ вид на улицата и плановете на самия хотел.

Имаше външно дворче откъм Петдесет и шеста улица, което би било много удобно за наблюдение, ако навън не беше такова арктическо време, но днес срещата щеше да се състои вътре.

— Сакс, можем ли да вкараме екип за наблюдение във фоайето?

— Ще се обадя да видя какво можем да направим. — След няколко минути по телефона тя обяви: — Няма време да действаме по каналния ред. Но използвах влиянието си в „Тежки престъпления“. До двайсет минути в хотела ще има двама цивилни.

— Имаме нужда от по-мащабна операция на място, Пуласки. Трябва да спечелиш време. Два дни. Как звучеше Уелър? Стори ли ти се, че бърза?

— Не много — отговори младежът, като прокара ръка през русата си коса. — Останах с впечатление, че иска да ме зариби с някаква идея. Каза да спра пред хотела, ако ще идвам с кола. Звучеше доста, нали се сещаш, тайнствено. Не искаше да казва никакви подробности по телефона.

Райм го огледа и попита:

— Имаш ли глезенен кобур?

— Глезенен… а, за резервен пистолет? Не, дори не притежавам.

— Не за резервен. За единствено оръжие. Може да те претърсят. И повечето хора, когато те претърсват, спират до кръста. Сакс?

— Ще го оборудвам. „Смит и Уесън — Бодигард“. Калибър 38. Има вграден лазерен мерник, но не се занимавай с това. Използвай обикновения. — Бръкна в едно чекмедже и извади малък черен автоматичен пистолет. Подаде го на младежа. — Слагам лак за нокти на мерника. Улеснява прицелването при лошо осветление. Нали не ти пречи, че е в яркорозово?

— Ще го преглътна.

Тя му подаде малък платнен кобур и кожен ремък с метална закопчалка. Райм си спомни, че не е привърженичка на закрепването с велкро. Амелия Сакс не оставяше нищо на случайността.

Пуласки вдигна крака си на един стол и си сложи кобура. Беше невидим под панталона му. Полицаят разгледа малкия компактен пистолет. Зареди, после взе още един патрон от Сакс, за да попълни празното място в пълнителя. Шест в коридора, един в спалнята. Върна пълнителя на мястото му.

— Как е спусъкът?

— Твърд. Натиск — четири килограма и половина.

— Четири и половина? Брей.

— И е с двойно действие. Трябва да го дръпнеш почти докрай, за да стреля. Но е миниатюрен. Дръж го с освободен предпазител. Даже се чудя защо изобщо са му сложили. При толкова твърд спусък.

— Разбрах. — Пуласки погледна часовника си. — Имам двайсет и пет минути. Няма време да се окабелявам.

— Не, няма — съгласи се Райм. — Но хората от екипа за наблюдение ще носят микрофони. Искаш ли бронирана жилетка?

Пуласки поклати глава:

— Веднага ще я забележат. Не, ще отида чист.

— Сигурен ли си? — попита Сакс. — Решението е твое.

— Сигурен.

— Ще трябва да ги примамиш някак, новобранец. Кажи им, че пак искаш да се срещнете. Дръж се потайно и предпазливо, но настоявай. Даже да поискат да е в друг щат. Ще включим Фред Делрей. С подкрепата от ФБР. Те са печени в шпионирането. И не ходи никъде с тези типове сега. Няма да можем да те следим.

Пуласки кимна. Излезе в коридора и се погледна в огледалото. Приглади леко косата си.

— Достатъчно ли съм неразгадаем?

— Ти си самата неразгадаемост — увери го Райм.

— И изглеждаш опасен — добави Мел Купър.

Младият полицай се усмихна, облече якето си и тръгна.

— Дръж ни в течение — извика след него криминалистът.

Когато чу отварянето на входната врата и воя на вятъра, Райм се запита: „Какви глупости говоря?“.

53.

„Ще се справиш.“

Рон Пуласки вървеше предпазливо по тротоара в района между Западна петдесета и Шейсета улица, покрит със сив сняг и още по-сив лед. Дъхът му излизаше под формата на рехави облачета в безмилостно мразовития въздух и той забеляза, че почти не усеща пръстите си.

Спусък с натиск от четири цяло и пет килограма? Мислеше за пистолета „Смит и Уесън — Бодигард“ в кобура на глезена му. Служебното му оръжие („Глок 17“), стреляше при три пъти по-лек натиск. Разбира се, проблемът не беше усилието, необходимо, за да дръпнеш спусъка. Дори шестгодишно дете можеше да упражни натиск от четири килограма и половина. Проблемът беше в точността. Колкото по-трудно дърпаш спусъка, толкова по-неточно стреляш.

Е, нали нямаше да се стигне до престрелка, опита се да се успокои Пуласки. И дори да се стигнеше, в хотела щеше да има подкрепление, готово да го… да го подкрепи.

Той беше… Олеле! Земята се разлюля под краката му. Пуласки едва не се пльосна по задник на един заледен участък, който не беше забелязал. От изненада си пое рязко въздух, толкова студен, че изгаряше белия му дроб.

„Мразя зимата!“

После си спомни, че зимата дори още не е дошла; беше все още тази отвратителна есен.

Вгледа се през мокрия сняг. След три дълги пресечки различи хотела. Червен неонов диск, част от емблемата.

Ускори крачка. Преди два дни с Джени и децата бяха прекарали нощта пред камината, защото имаше някакъв проблем с газовото захранване. Студът се просмукваше в къщата и той запали огън с истински дърва, не с брикети. Хлапетата, с пижами, легнаха в спални чували, а двамата с Джени — на надуваем матрак. Пуласки разказваше смешки, докато малките заспаха.

С Джени се притиснаха силно един в друг, докато прегръдката на студа пусна слетите им тела. (Не, не става дума за онова нещо, разбира се; бяха с пижами, невинни и смешни като тези на децата.)

Как само искаше да бъде със семейството си в този момент. Но прогони тези мисли.

Под прикритие. Това бе задачата му сега. Единствената му задача. Джени бе омъжена за Рон Пуласки, не за Стан Валенса. Децата не съществуваха.

Също Линкълн Райм и Амелия Сакс.

Единственото, което имаше значение, бе да открие съучастниците на покойния Часовникар. Кои бяха те? Какво замисляха? И най-важното — дали убиецът имаше наследник?

Рон Пуласки имаше теория в тази връзка, но бе решил да не споделя нищо с Линкълн и Амелия от страх да не излезе глупак, ако се окаже, че не е прав. (Пак тази травма на главата. Измъчваше го всеки ден, всеки божи ден.)

Теорията беше следната: Самият адвокат бе главният съучастник на Часовникаря. Лъжеше, че никога не е виждал убиеца. Изглеждаше, че наистина е адвокат — бяха го проверили. Имаше кантора в Лос Анджелис. (Секретарката, която вдигна телефона, каза, че господин Уелър отсъства по работа.) Но уебсайтът им беше доста постен — голи кокали — и съдържаше само номер на пощенска кутия, без адрес. Все пак изглеждаше като истински сайт на адвокат по дела за нанесени по невнимание телесни повреди.

Какво целеше Уелър?

Вероятно същото като Пуласки. В крайна сметка защо да идва лично до Ню Йорк за праха на Часовникаря, като много по-лесно можеше да уреди изпращането му с куриерска фирма на семейството?

Не, Пуласки беше сигурен, че Уелър е дошъл за разучаване — да намери други партньори на Часовникаря, който умееше майсторски да планира по няколко престъпни начинания в едно и също време, без да издава на съучастниците си, че съществуват и други като тях. Пуласки предполагаше, че…

Телефонът му завибрира. Той вдигна. Обаждаше се един полицай от екипа в хотела. С партньора му бяха заели позиция във фоайето и бара. Пуласки беше дал описание на Уелър, но колегата му съобщи, че все още не се е появил такъв човек. Все пак още беше рано.

— Ще съм там след пет-шест минути.

— Добре — каза колегата му със спокоен глас, който вдъхна увереност на Пуласки, и затвори.

Един полъх на вятъра го преряза. Той се загърна по-плътно с якето. Не му помогна много. С Джени бяха говорили да отидат някъде на плаж, където и да е. Децата вземаха уроци по плуване и той много искаше да ги заведе на океана. Бяха ходили до няколко езера във вътрешността на щата, но пясъчен плаж с разбиващи се вълни беше съвсем друга работа. Леле, как щеше да им хареса…

— Здравейте, господин Валенса!

Пуласки спря рязко и се обърна. Опита се да прикрие изненадата си.

На два-три метра зад себе си видя Дейв Уелър. Какво ставаше тук? До хотела имаше още две пресечки. Адвокатът бе застанал под навеса на един магазин за животни, който все още не беше отворил.

„Дръж се спокойно“ — напомни си Пуласки.

— Здравейте. Очаквах да ви видя в хотела.

Уелър не каза нищо. Изгледа го от глава до пети.

— Скапано време, а? — добави полицаят. — Отвратително. Този мокър сняг не спира почти седмица.

За малко да добави: „В Ел Ей няма такива валежи“, но не се очакваше да знае, че кантората — истинска или мнима — на адвоката е в Калифорния. Разбира се, може би ще е по-малко подозрително и по-загадъчно, ако даде на Уелър да разбере, че го е проучил предварително. Нямаше как да знае.

„По дяволите. Това е задача под прикритие, трябваше да помислиш предварително.“

Пуласки отиде при Уелър под навеса. На витрината зад тях имаше аквариум с мътна вода.

Някой плаж, където и да е…

Адвокатът каза:

— Реших, че така ще е по-безопасно.

Пак лекият южняшки акцент.

Разбира се, Стан Валенса би се запитал защо безопасността може да е проблем.

— Защо по-безопасно?

Уелър не отговори. Не носеше шапка и голото му теме бе осеяно с капчици.

Пуласки сви рамене:

— Казахте, че имате клиент, който иска да ме види.

— Може би.

— Занимавам се с внос и износ. От това ли се интересува клиентът ви?

— Възможно е.

— Какво конкретно имате предвид?

„Точно“ би било по-добре от „конкретно“. Никой бандит не би използвал „конкретно“.

Уелър понижи глас — толкова, че едва се чуваше от вятъра:

— Знаете ли за удара, който Ричард планираше в Мексико?

Сърцето на Пуласки затуптя по-силно. Ставаше още по-добре. Адвокатът имаше предвид опита за убийството на един мексикански полицай от службата за борба с наркотиците преди няколко години. Логан бе съставил сложен план за атентат срещу агента. Това беше супер. Ако Уелър знаеше за това, значи не беше точно такъв, за какъвто се представяше.

— Моята теория…

— Да. Знам. Каза ми, че онзи кретен го е прецакал. Райм.

Значи адвокатът все пак знаеше за криминалиста.

— Но планът беше брилянтен — добави Пуласки.

— Да, така беше. — Уелър изглеждаше по-спокоен сега, след като Пуласки му сподели подробности, които не бяха известни на широката публика. Примъкна се малко по-близо и добави: — Клиентът ми може би има интерес към този случай.

„Клиентът или ти?“ — почуди се Пуласки. Положи усилие да гледа Уелър в очите, което бе трудно, но той издържа.

— Какво за този план? — попита.

— Може би има интерес към алтернативен подход към ситуацията — многозначително каза Уелър. — В Мексико. Господин Логан работеше по този въпрос, преди да умре.

— Не разбрах много добре.

— Нов подход.

— Аха.

— Ако има изгода за всички.

— Каква изгода? — попита Пуласки. Стори му се много находчив въпрос.

— Значителна.

Това прозвуча като доста добър отговор. Но той знаеше, че в такива ситуации често се блъфира — е, засега само предполагаше, защото повечето от познанията си за работата под прикритие дължеше на сериала „Синя кръв“ и детективските филми.

— Клиентът ми търси хора, на които може да има доверие. Вие може би сте такъв човек. Но ще трябва да ви проучим повече.

— Аз също трябва да проуча с кого имам работа.

— Очаквахме го. Освен това — бавно изрече Уелър — клиентът ми би искал да получи нещо от вас. Като гаранция, че сте сериозен. Можете ли да оставите нещо на масата?

— Какво „нещо“?

— За да спечелите пари, трябва да вложите пари.

Охо, караха го да инвестира. Мангизи. Чудесно. Много по-добре, отколкото да го накарат да им занесе главата на някой конкурентен наркотърговец, за да докаже лоялността си.

— Няма проблем — отговори Пуласки небрежно, сякаш сега можеше да се качи на частния си самолет, да отиде до Швейцария и да напълни торби със стотарки от частната си банка.

— Колко сте готов да заложите?

Сложен въпрос. Много трудно бе да намериш пари за мнима инвестиция. Шефовете в полицията знаеха, че винаги има риск да ги изгубиш. Но той нямаше представа какви са лимитите. Какво биха направили героите от „Синя кръв“? Пуласки сви рамене:

— Сто хилки?

Уелър кимна:

— Добра сума.

В този момент Пуласки си помисли: „Откъде знаеше, че ще дойда от тази страна?“. До хотела можеше да се стигне по три-четири различни пътя. „И, по дяволите, откъде знаеше, че ще дойда пеша, а не с такси или собствена кола?“ По-рано Уелър бе споменал паркинга на „Хънтингтън Армс“.

Отговорът бе, че Уелър или някой друг го е проследил.

И причината за това можеше да бъде само една: да му заложат клопка. Може би Уелър го бе видял да излиза от къщата на Райм и бе проверил кой е собственикът.

„А аз съм тук без подслушвателно устройство и на цели две преки от подкреплението, само с този пистолет на глезена ми.“

— Добре, радвам се, че работата потръгна. Нека да осигуря парите и…

Уелър обаче не го слушаше. Взираше се в нещо зад Пуласки и той се обърна.

Двама мрачни мъже с кожени якета се приближаваха: единият — с рошава коса, другият — с бръсната глава.

Когато забелязаха погледа на Пуласки, извадиха пистолети и се втурнаха към него.

Младият полицай се завъртя и хукна да бяга. Едва мина два метра, когато трети нападател изскочи зад един спрян наблизо камион, стисна го през гърлото с огромната си ръка и го блъсна във витрината на зоомагазина.

Уелър се дръпна. Мъжагата допря дулото на пистолета си в слепоочието на Пуласки. В магазина един пъстър тукан в ярко боядисана полинезийска клетка пощеше перата си и без особен интерес наблюдаваше случващото се отвън.

54.

Райм се обади на Рейчъл Паркър, но вместо нея вдигна синът на Селито.

Младежът беше дошъл от вътрешността на щата, където работеше, след като бе завършил Щатския университет на Ню Йорк в Олбъни. Райм си го спомняше като тихо и възпитано момче, макар че имаше някои проблеми с гнева и изменчиви настроения — обичайни за децата на полицаи. Но от тогава бяха минали години и сега младежът изглеждаше зрял и уравновесен. С глас, в който не се долавяше характерният бруклински акцент на Лон, Ричард Селито съобщи, че състоянието на баща му е почти непроменено. Лекарите още го определяха като критично. Райм се зарадва, че младежът прави всичко възможно, за да подкрепя Рейчъл и майка си, бившата съпруга на Селито.

След като приключи разговора, криминалистът съобщи новините на Купър — макар че изобщо не бяха новини. Замисли се, че това е една от най-ужасните страни на отравянето: токсинът прониква в клетките ти и унищожава деликатните тъкани, които не могат да се възстановят със седмици. Куршумът може да се извади и раните да се зашият. Но отровата се скрива, задържа се в тялото и бавно те убива.

Райм погледна снимките на татуировките на таблото.

„Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?“ — запита се отново.

Ребус, цитат, шифър? Мислите му се въртяха все около теорията, че това са указания за някакво място. Но къде?

Телефонът му отново иззвъня. Той погледна номера на дисплея и се намръщи. Нямаше изписано име.

Вдигна:

— Райм.

— Линкълн.

— Новобранец? Ти ли си? Какво има?

— Да, аз…

— Къде се губиш, по дяволите? Екипът е в хотела, където ще се срещнеш с Уелър. Или трябваше да се срещнеш с Уелър. Чакат вече час. А ти не се появи. — Райм добави със строг глас: — Бяхме, както можеш да се досетиш, леко разтревожени.

— Появи се проблем.

— И?

— Ами, така да се каже, арестуваха ме.

Линкълн не беше сигурен, че е чул добре.

— Я повтори.

— Арестуваха ме.

— Обясни.

— Не стигнах до хотела. Спряха ме преди това.

— Казах да обясниш. Не да ме объркваш още повече.

Купър го погледна и той сви рамене.

— Тук има един агент от НЙБР. Иска да говори с теб.

Нюйоркското бюро за разследване ли?

— Дай го.

— Ало, детектив Райм?

Криминалистът не си даде труд да обяснява, че вече не работи в полицията.

— Да.

— Аз съм агент Том Абнър, от НЙБР.

— Какво става, агент Абнър?

Райм се стараеше да говори спокойно, въпреки чувството, че Пуласки е прецакал операцията под прикритие и е провалил всички шансове да научат повече за съучастниците на Часовникаря. И ако съдеше по оправданието „арестуваха ме“, сигурно доста бе оплел конците.

— Разбрахме, че Рон е действащ патрулиращ полицай от Нюйоркското управление, но никой в централата не знаеше за операцията под прикритие, в която твърди, че участва. Можете ли да потвърдите, че е част от такава операция под ваше ръководство?

— Аз съм цивилен, агент Абнър. Консултант. Но да, той провеждаше операция под прикритие под ръководството на детектив Амелия Сакс от отдел „Тежки престъпления“. Трябваше да действаме много бързо и нямахме време да действаме по каналния ред. Тази сутрин Рон трябваше да установи първоначален контакт с евентуални престъпници.

— Хъм. Ясно.

— Какво е станало?

— Вчера адвокат на име Дейвид Уелър, с кантора в Лос Анджелис, се свърза с нас. Бил нает от близките на покойния Ричард Логан — осъден престъпник, умрял наскоро.

— Да.

Райм въздъхна. Цялото фиаско започваше да му се изяснява.

— Господин Уелър ни сигнализира, че в погребалното бюро се появил някакъв тип, който прекалено много разпитвал за господин Логан. Искал да се срещне с близките или сътрудниците на покойния и изглеждало, че е участвал в някои от престъпните начинания на Логан преди смъртта му. Аз предложих да заложим клопка, за да видим какво иска този тип. Господин Уелър се съгласи да помогне. Сложихме му подслушвателни устройства и той спомена едно престъпление в Мексико, организирано от Логан. Рон предложи пари, за да участва в друг опит за убийство на същия служител на реда.

Проклятие! Като най-елементарната клопка за проститутки.

— Приживе Ричард Логан организира няколко доста сложни престъпни схеми — изтъкна Райм. — Няма начин да е действал сам. Опитвахме се да открием някои от съучастниците му.

— Разбрах. Само че вашият човек доста надхвърли правомощията на един полицай под прикритие.

— За първи път участва в такава операция.

— Това не ме изненадва. Адвокат Уелър изобщо не беше доволен от развитието на нещата, както можете да си представите. Въпреки това няма да подава жалба.

— Кажете му, че сме му благодарни. Сега ще може ли Рон да ми се обади?

— Да, разбира се.

Затвориха и след малко стационарният телефон иззвъня. Пуласки се обаждаше от предплатения номер.

— Новобранец.

— Съжалявам, Линкълн. Аз…

— Не се извинявай.

— Не се справих добре.

— Не съм сигурен, че положението е толкова лошо.

Младият полицай замълча за момент.

— Какво искаш да кажеш?

— Научихме едно нещо: Уелър и клиентите му — близките на Логан — нямат връзка със съучастниците и престъпните начинания на Часовникаря. Иначе нямаше да те издадат.

— Да, предполагам.

— Пуснаха ли те вече?

— Да.

— Е, добрата новина е, че можем да оставим Часовникаря да почива в мир. Повече няма какво да ни разсейва. Имаме да заловим убиец. Домъкни си задника тук. Веднага.

Райм затвори, преди младият полицай да успее да каже друго.

В този момент телефонът иззвъня отново и Райм научи новината за четвъртата атака.

Когато чу, че убийството е извършено в едно татуировъчно студио в Долен Манхатън, веднага попита в кое.

Макар че вече се досещаше — престъплението бе станало в студиото на Ти-Ти Гордън. Криминалистът въздъхна и сведе шава.

— Не, не…

За момент Гледна точка към смъртта едно и две се конкурираха. После първата надделя и Райм се обади на Сакс, за да й съобщи, че се налага да извърши още един оглед.

55.

Амелия Сакс се върна от последното местопрестъпление по случая „Извършител 5-11“ — татуировъчното студио на Ти-Ти Гордън в Ийст Вилидж.

Оказа се обаче, че жертвата не е самият Гордън. Той не бил в студиото, когато убиецът се промъкнал вътре, заключил вратата и отишъл в задната стая, за да направи поредната си смъртоносна татуировка. Тялото, което бе използвал този път, беше на един от татуировчиците, работещи в студиото — Еди Бофорт. Беше се преместил в Ню Йорк от Южна Каролина преди няколко години и по думите на Гордън вече започваше да се утвърждава като име в занаята.

— Трябваше да оставим човек в студиото, Райм — каза тя.

— На кого би му хрумнало, че има опасност за него?

Райм бе искрено изненадан, че убиецът е открил татуировчика. Как? Изглеждаше малко вероятно, но все пак беше възможно да е проследил Гордън от къщата на криминалиста. Но общността на татуировчиците беше малка и някой сигурно бе издал на Извършител 5–11, че Гордън помага в разследването. Затова убиецът бе решил да го убие. Но когато е отишъл в студиото и не го е намерил, може би просто е решил да покаже на всички какво се случва, ако помагаш на полицията, и е избрал за жертва първия служител, когото е заварил.

Освен това беше време да остави поредното послание.

Сакс описа какво е заварила: Бофорт, проснат по гръб. Ризата му бе вдигната и убиецът бе татуирал още една част от пъзела на корема му. Сакс извади паметта от фотоапарата си и изкара снимките на екрана.

Рон Пуласки, който се беше върнал от катастрофалната си операция под прикритие, стоеше пред монитора със скръстени ръце.

— Не са по реда на числата — отбеляза. — Втория, четирийсет, седемнайсети и шестстотната.

— Уместна забележка — каза Райм. — Можеше да ги подреди по възходящ ред, ако искаше. Значи, или редът има някакво значение, или е искал нарочно да ги разбърка. И сега пак е числително редно, не бройно. Четирийсет е единственото бройно.

— Може би е някакъв код — предложи Мел Купър.

Възможно беше. Но имаше твърде много комбинации и нямаха отправна точка. Разбиването на прост шифър, в който буквите са заместени с числа, обикновено се основава на факта, че буквата „е“ е най-разпространената в английския език, и с нея се замества най-често срещаното число в шифъра. Тук обаче имаше твърде малко числа — и бяха изписани с букви, което означаваше, че значението им е само това, което по принцип означават, колкото и мистериозно да беше.

Все още можеха да насочват към определено място, но този формат изключваше да са географски координати. Да не беше адрес?

— Бофорт не е убит под земята — отбеляза Пуласки.

Райм изтъкна:

— Този път убиецът е имал друг мотив: да убие Ти-Ти Гордън или поне някого в студиото му. Не е било необходимо да следва обичайния си метод на действие. Хайде сега да видим какво друго си събрала, Сакс.

Сакс и Купър отидоха при работната маса. И двамата си сложиха ръкавици и маски.

— Не открих отпечатъци от пръсти или обувки — каза тя. — Патологът взе кръвни проби. Казах му, че искам резултатите за вчера. Той обеща да впрегне всички усилия.

— Други микроследи? — попита Райм.

Сакс кимна към няколко пликчета.

— Мел, започвай! — заповяда криминалистът.

Докато Купър вземаше пликчетата едно по едно и анализираше съдържанието им, Сакс прехвърли останалите снимки от местопрестъплението. Еди Бофорт лежеше по гръб със заключени с белезници ръце зад гърба, както и предишните жертви. Очевидно бе страдал от болки в корема и силно беше повръщал.

Телефонът иззвъня и на дисплея се появи познат номер.

— Ето това се казва спешно обслужване — засмя се Сакс.

— Докторе, тук е Линкълн Райм. Какво открихте?

— Странна работа, капитане — каза патологът, използвайки бившето звание на Райм. Винаги успяваше да се държи едновременно дразнещо и свойски.

— В какъв смисъл?

— Жертвата е отровена с алфа-аманитин.

— Зелена мухоморка — уточни Купър. — Аманита фалоидес.

— Точно така.

Райм добре познаваше тези гъби. Мухоморките са известни с три неща: миришат на мед, имат много приятен вкус и са по-отровни от всяка гъба на земята.

— Кое е странното?

— Дозата. Никога не съм виждал тази отрова толкова концентрирана. Обикновено минават дни, докато жертвата умре. Тази е умряла за около час, доколкото мога да преценя.

— Доста мъчителен час — измърмори Сакс.

— Е, да, може да се каже — съгласи се съдебният патолог, сякаш не му беше хрумнало.

— Други вещества?

— Пак пропофол. Както при другите.

— Нещо друго?

— Не.

Райм понечи да затвори, но Сакс го изпревари:

— Благодаря.

— Няма…

Щрак.

— Продължавай, Мел.

Купър пусна поредната проба на газовия хроматограф.

— Това е…

— Не казвай „странно“ — сопна се Райм. — Стигат ми толкова странни неща.

— Обезпокоително. Това е думата.

— Казвай.

— Нитроцелулоза, етиленгликол динитрат, дибутил фталат, дифениламин, калиев хлорид, графит.

Райм се намръщи.

— Колко?

— Много.

— Какво е това, Линкълн? — попита Пуласки.

— Експлозив. По-точно барут. Бездимен — модерна рецепта.

— От стрелба? — попита Сакс.

— Не. Има непокътнати зърна. Не е горял.

— Да не би сам да презарежда патроните си? — попита Пуласки.

Уместен въпрос. Но Линкълн се замисли за момент и отсече:

— Не, не мисля. Обикновено само ловците и снайперистите сами пълнят боеприпасите си. А нашият извършител досега не е давал признаци, че е такъв. Изобщо не проявява интерес към огнестрелните оръжия. — Той се вгледа в компютърната разпечатка от масспектрометъра. — Не, мисля, че използва суров експлозив за саморъчно взривно устройство. — Въздъхна. — Отровата не му стига. Иска да взриви нещо.

12. Сейнт Маркс стрийт 537

• Жертва: Еди Бофорт, 38 г.

— Служител в татуировъчното студио на Ти-Ти Гордън

— Вероятно не е първоначално набелязаната жертва

• Извършител: Вероятно Извършител 5–11

• Причина за смъртта: Отравяне с алфа-аманитин (от Аманита фалоидес, зелена мухоморка), вкаран в тялото чрез татуиране

• Татуировка: „шестстотната“

• Упоен с пропофол

— Как се е сдобил с него? Достъп до медицински материали? (Няма сигнали за кражби в района.)

• Белезници

— Масов модел, непроследими

• Микроследи

— Нитроцелулоза, етиленгликол динитрат, дибутил фталат, дифениламин, калиев хлорид, графит: бездимен барут

• Планира да използва саморъчно взривно устройство?

56.

— Знаеш, че съм скептичен за мотивите.

Сакс не каза нищо, но леката й усмивка му подсказа какво мисли.

Райм се приближи с количката до таблото на уликите и продължи:

— Обаче има моменти, когато е уместно да се запитаме и за тях — особено след като сме натрупали солидна база от веществени доказателства. Както е в случая. Възможността за бомба — забележете, възможност — ни изважда от теорията за убиец психопат. Вероятно е да има разумен мотив. Възможно е нашият извършител да не е луд, опитващ се да задоволи вътрешния си стремеж да надмине Колекционера на кости. Мисля, че може би е замислил нещо по-организирано. Да, да, това може би е добре — добави ентусиазирано. — Искам пак да прегледаме жертвите.

Отново анализираха цялата таблица. Райм каза:

— Можем да извадим Еди Бофорт от уравнението. Той беше убит, защото се оказа на неподходящото място в неподходящия момент. Нападенията срещу мен, Сет и Лон бяха, за да ни забави. Остават четири планирани нападения: две от тях осуетихме: срещу Хариет Стантън в болницата и Брейдън Алигзандър в апартаменти „Белведере“. И две бяха успешни. Клоуи и Саманта. Защо тези четирима души? Какво ги свързва?

— Не знам, Райм. Изглеждат напълно произволно подбрани… случайни жертви.

Райм погледна дъската.

— Да, самите жертви са случайни. Обаче дали…

— Местата не са случайни? — довърши Пуласки. — Дали не иска да го помислим за психопат, за да отвлече вниманието ни от факта, че на местата на убийствата има нещо, което иска да взриви?

— Точно така, новобранец! — Райм се втренчи в таблицата. — Място, място, място.

— Какво да взриви? — намеси се Купър. — И как?

Райм огледа снимките от местата на убийствата. Изведнъж:

— Сакс!

Тя вдигна вежди.

— Когато се чудехме откъде е хипохлористата киселина, изпратихме патрулиращи полицаи на местопрестъпленията, нали? За да проверят дали няма тръби за хлориране.

— Да. В бутика в Сохо и ресторанта. Те не откриха нищо.

— Да, да, да. Но нямам предвид киселината. — Райм се приближи до монитора и внимателно се вгледа в снимките. — Виж какво си снимала, Сакс. Прожекторите и акумулаторните батерии. Ти ли ги постави?

— Не, първите пристигнали полицаи. — Тя се намръщи. — Предположих, че те са ги поставили. Бяха там, когато пристигнах. И на двете места.

— После полицаят, който претърсваше тунела за източник на хлор, каза, че е застанал до прожекторите. Те все още бяха там. Защо? — Райм погледна намръщено Сакс. — Веднага разбери кой ги е поставил.

Тя грабна телефона и се обади в Отдела по криминалистика на Куинс.

— Джоуи, Амелия се обажда. Когато извършвахте огледите по случая „Извършител 5-11“, вие ли монтирахте халогенните прожектори?… Не? — Кимна. — Благодаря. — Затвори. — Не са ги монтирали те, Райм. Прожекторите не са на полицията.

Обади се на един приятел в пожарната и зададе същия въпрос. След кратък разговор затвори и докладва:

— Да, не са и на пожарната. Патрулите не носят прожектори. Такива имат само екипите за спешно реагиране, а те дойдоха по-късно.

— И по дяволите — изръмжа Райм, — обзалагам се, че в тунела под „Белведере“ също има прожектори.

— Ето къде са бомбите — възкликна Сакс. — В захранващите батерии.

Райм впери поглед в снимките и установи:

— Приличат на дванайсетволтови батерии. Можеш да захраниш халогенни прожектори с много по-малки. Останалата част от кутиите е пълна с барут, сигурен съм. Брилянтен план. Никой не би се усъмнил в прожектори и батерии, монтирани на място на престъпление. Всеки друг съмнителен предмет би бил проверен и изпратен на сапьорния отряд.

— Но каква е целта? — попита Купър.

Краткото мълчание бе прекъснато от Амелия Сакс:

— Боже мой!

— Какво, Сакс?

— IFON. — Тя извади нещо, приличащо на визитна картичка от чантичката си, и бързо се приближи до снимките от местопрестъплението. — По дяволите, пропуснах го, Райм. Изобщо не съм обърнала внимание.

— Казвай.

Тя посочи екрана.

— Жълтите кутии с надпис „IFON“. Това са кабели за Интернет собственост на „Интернешънъл Файбър Оптик Нетуъркс“. — Показа картичката. — Сградата точно до ресторанта, където бе убита Саманта Ливайн, е главното седалище на IFON. Тя е работила там. Била е на разговор с изпълнителния директор точно преди да бъде убита. — Посочи снимките от мястото на убийството на Клоуи Мур. — Ето. Същите кутии.

Друга такава кутия се виждаше в тунела под гаража на апартаменти „Белведере“.

— В болницата в Марбъл Хил, където бе нападната Хариет Стантън, не слязох под земята да търся тунели — продължи Сакс. — Но съм сигурна, че и там някъде има рутери на IFON, или каквото друго има в кутиите.

— Някой иска да взриви кутиите — намеси се Пуласки. Лицето му най-сетне придоби непроницаемо изражение. — Помислете — прекъсванията на интернета. Слуховете, че традиционните кабелни компании искат да саботират новите оптични системи. Обзалагам се, че е това.

— Нашият Колекционер на кожи може да изглежда, че се изживява като наследник на Колекционера на кости — каза Сакс. — Но това е само прикритие. Наели са го, за да монтира незабелязано бомби в тунелите и да изкара от строя рутерите на „Интернешънъл Файбър Оптик“.

— Какво ще стане, ако се взривят? — попита Пуласки.

— Предполагам, че целият Интернет в Манхатън ще прекъсне — отговори Купър.

— Банки — измърмори Райм. — Също болници, полиция, национална сигурност, въздушните диспечери. Обадете се на Делрей и му кажете да предупреди Службата за вътрешна сигурност. Това би причинило смъртта на стотици хора и милиарди долари загуби. Намерете ми нашия компютърен гений Родни Сарнек. Веднага!

57.

Хариет Стантън се връщаше със съпруга си Матю от Медицински център „Горен Манхатън“ в Марбъл Хил.

Пътуваха с такси, което до момента бе навъртяло около седемнайсет долара.

— Само погледни — измърмори Матю, като хвърляше скришни погледи към таксиметровия апарат. — Можеш ли да си представиш? Докато стигнем до хотела, ще станат трийсет. С метрото щеше да е много по-евтино.

Матю беше непоправим мърморко. Дори сблъсъкът със смъртта — и с нюйоркското здравеопазване — не го беше променил.

Хариет, в сговорчивото си настроение, изтъкна, че предвид на кварталите, през които минаваха — Бронкс и Харлем — все пак е по-добре да похарчат малко пари.

— И виж само какво време е навън.

У дома, във вътрешността на Илинойс, също имаха такова студено и кишаво време. Но като че ли нямаше такъв мръсен студ и киша. „Покварено“ беше по-точната дума.

Матю хвана ръката й, което бе един начин да каже: „Да, права си“.

В крайна сметка, здравното му приключение, макар и обезпокоително, не беше завършило толкова зле, колкото можеше да бъде. Да, получи сърдечен удар — или ако използваме засукания термин, инфаркт на миокарда — но не се налагаше операция. Лекарства и бавно, постепенно увеличаване на физическата активност, бяха достатъчни според докторите. Аспирин, разбира се. Винаги аспирин.

Хариет се обади на сина им Джош да отиде при тях в хотела, като го инструктира да мине да изпълни рецептите на Матю. Мъжът й седеше мълчаливо в таксито и гледаше през прозореца. Хората не го интересуваха, доколкото тя можеше да прецени по начина, по който погледът му прескачаше от една група минувачи към друга.

Таксито ги остави пред хотела.

Сградата бе строена през трийсетте и явно не беше ремонтирана от години. Преобладаващите цветове бяха златисто, жълто и сиво. Олющените стени и избелелите завеси имаха грозни, кичозни геометрични шарки. Мястото й напомняше за „Ловната хижа“ у дома.

Обстановката, заедно с натрапчивата миризма на белина и лук, я изнервяше. Но може би беше просто заради разочарованието от сърдечния удар на съпруга й, от объркването на плановете им. Качиха се с асансьора на десетия етаж и се прибраха в стаята.

Хариет бе готова да сложи мъжа си да спи или ако предпочете да не си ляга, да му помогне да си обуе пантофите, да облече нещо удобно и да поръча нещо за хапване. Но той махна с ръка и седна на очуканото бюро с лаптопа.

— Ето, за това говорех. Петнайсет долара на ден за Интернет. В „Ред Рууф“ е безплатно. Също в „Бест Уестърн“. Къде е Джош?

— Отиде да ти вземе лекарствата.

— Сигурно се е загубил.

Хариет прибра купчина мръсни дрехи в плик, който смяташе лично да свали в пералното помещение на самообслужване в сутерена. Това бе нещо, за което не смяташе да плаща. Допълнителна такса за камериерка — абсурд.

Спря, за да се види в огледалото. Полата й нямаше нужда от гладене, а по кафявия пуловер, обгърнал пищната й снага, почти не се виждаха полепнали косми. Почти, но не съвсем. Тя махна няколко косъма и ги пусна на пода; вкъщи имаха три немски овчарки. Събра няколко измъкнали се кичурчета от косата си и ги прибра в стегнатия си кок.

Забеляза, че в бързането да отиде в болницата е сложила сребърната си огърлица наопаки и сега я оправи, въпреки че дизайнът на бижуто бе доста абстрактен и никой нямаше да забележи разликата.

Намръщи се. „Не бъди толкова суетна“ — смъмри се мислено.

Остави Матю пред лаптопа, грабна плика с прането и слезе с асансьора във фоайето. Там имаше много хора. Изчака пред гишето на рецепцията, за да развали пари. Шумна група японци стояха скупчени около куфарите си, както първите заселници в Америка са защитавали жените си. Момче и момиче, вероятно на меден месец, стояха наблизо и се любуваха един на друг. Двама мъже — гейове очевидно — обсъждаха разпалено плановете си за вечерта. Няколко млади музиканти с кожени якета седяха спокойно, вдигнали крака върху очукани калъфи за инструменти. Една двойка дебелаци се звереха над някаква карта. Мъжът беше с шорти. В това време. И при такива крака!

Ню Йорк. Какво място!

Хариет внезапно усети, че някой я следи. Огледа се бързо. Не видя никого. Въпреки това изпита неловко чувство.

— Госпожо?

— О, извинете.

Тя се обърна към служителя на рецепцията и развали десет долара.

Слезе с асансьора в сутерена и като се ориентираше по табелките, мина през два коридора и влезе в пералното помещение — сумрачно, изцапано с разсипан прах за пране и миришещо на пара от сушилнята и нагорещен плат. Както коридорите, и тази стая беше пуста.

Тя чу изщракване и тракането на качващия се асансьор. След минута кабината отново се спусна на нейното ниво. Ако е имало някой, беше се качил само до партера.

Два долара за една доза прах за пране? Трябваше да каже на Джош да купи бутилка „Тайд“ от някоя дрогерия. После се смъмри: „Не бъди като Матю. Не се изнервяй от дреболии“.

Това стъпки ли бяха? Приближаващи се от асансьора?

Хариет погледна през вратата в мрачния коридор. Сърцето й се разтуптя по-силно, дланите й почнаха да се потят.

Нищо.

Тя сложи дрехите в най-малко мръсната машина и пусна шест четвъртдоларови банкноти в автомата.

Отново стъпки, този път по-силни.

Тя се обърна и се втренчи в младежа с жълто-кафяво кожено яке и зелена шапка с емблема на „Ню Йорк Мец“, който се бе появил на вратата. Носеше раница и брезентова чанта за инструменти.

За момент — тишина.

После:

— Били!

— Лельо Хариет.

Били Хейвън се огледа, за да се увери, че няма никого, и влезе в стаята. Остави чантите на земята.

Тя вдигна ръцете си с дланите нагоре. Сякаш викаше при себе си дете.

Били се поколеба за миг, после се приближи и тя го прегърна силно. Бяха приблизително еднакво високи (самата Хариет бе почти метър и осемдесет) и тя лесно доближи лицето си до неговото, като го целуна страстно по устата.

Усети лека съпротива от негова страна, но той бързо се предаде и впи устни в нейните, наслаждавайки се на вкуса им. Не искаше и не можеше да спре.

Такъв си беше винаги — започваше неохотно, но после се поддаваше… и ставаше настъпателен, когато я натиснеше да легне по гръб и започнеше да я съблича.

Винаги ставаше така, от онзи ден преди повече от десетилетие, когато бе завлякла за първи път момчето в кабинета над гаража, в Олеандровата стая. Така бяха започнали следобедните им срещи, докато Матю се занимаваше със — шегуваха се понякога леля и племенник — бог знае какво.

58.

Типично за него — и изнервящо — Родни Сарнек слушаше някакъв ужасен рок.

— Родни, на високоговорител си. Обажда се… Би ли спрял тази музика?

Ако тази оглушителна думканица можеше да се нарече „музика“.

— Здрасти, Линкълн. Това си ти, нали?

Райм погледна Сакс и завъртя очи. Кибердетективът вероятно бе полуглух.

— Родни, имаме случай за теб.

— Разбрано. Казвай.

Райм обясни за бомбите и къде са поставени — близо до рутери на „Файбър Оптик Нетуъркс“ и под централата на компанията.

— Леле, Линкълн, това е ужас!

— Нямам представа за кога са нагласени детонаторите. Възможно е да не успеем да обезвредим всичките, преди да се взривят.

— Ще евакуирате ли сградите?

— В момента го правим. Бомбите са с барут, не с пластичен експлозив, затова не очакваме да има много жертви. Но пораженията върху инфраструктурата може да са значителни.

— Аха.

Детективът не изглеждаше разтревожен. Дали сега не избираше нов списък с песни на айпода си?

— С какво мога да ви помогна? — попита най-сетне, като че ли с единствена цел да запълни неловкото мълчание.

— На кого да се обадим и какви предпазни мерки да вземем?

— За какво?

Боже мили. Каква незаинтересованост!

— Родни. Ако. Бомбите. Избухнат. Интернет — какви мерки трябва да вземем?

Кратка пауза.

— Питаш, ако бомбите извадят от строя два-три рутера на оптичната кабелна мрежа?

Райм въздъхна:

— Да, Родни. Това питам. И централата на IFON.

— Няма нужда да правите нищо.

— Ами правоохранителните служби, болниците, Уолстрийт, въздушните диспечери, алармите? Това е Интернет, за бога! Някоя кабелна компания е наела някого да извърши индустриален саботаж.

— А, разбрах. — Родни прозвуча развеселено: — Представяте си някой сценарий като от филм с Брус Уилис, така ли? Срив на фондовата борса, някой ограбва банка, защото алармата й е повредена, отвлича кмета благодарение на това, че мрежата не работи?

— Ами, да, нещо в този дух.

— Виж сега, тая работа за войната между кабеларките и оптичните мрежи… това е вчерашна новина. Стара дъвка.

„Няма нужда от две клишета едно след друго — гневно си помисли Райм. — Говори по същество.“

— IFON и конвенционалните кабелни доставчици не се обичат. Обаче никой няма да тръгне да саботира нищо. Даже до шест месеца „Интернешънъл Файбър Оптик“ ще бъде изкупена или ще подпише лицензионни споразумения с другите компании.

— Значи не мислиш, че някой иска да взриви рутерите на IFON?

— Не. Даже да го направят, някой да го направи, ще има пет-десет минутно прекъсване на връзката в някои отдалечени части на града. Повярвай ми, китайските и българските хакери създават много повече проблеми всеки ден.

— Сигурен ли си, че ще стане така? — намеси се Сакс.

— Ей, здрасти, Амелия. Добре де, може би двайсет минути. Интернет доставчиците са мислили много по този въпрос. В системата има толкова много резерви, че я наричаме „хиперзастрахована“.

Райм се подразни от лошата шега и от това, че теорията му отиде на кино.

— В най-лошия случай сигналите ще бъдат пренасочени през резервни сървъри в Джърси, Куинс и Кънектикът. Е, трафикът ще се забави. Няма да можеш да гледаш порно или да играеш „Уоркрафт“, без сигналът да прекъсва, но основните сайтове ще си работят. Все пак ще предупредя доставчиците и „Вътрешна сигурност“.

— Благодаря, Родни.

Музиката се усили, после линията прекъсна и настъпи благословена тишина.

Райм се намести пред таблиците с уликите и снимките. Хрумна му друга мисъл, разочароваща.

— Колко съм глупав — измърмори. — Да си помисля, че Саманта Ливайн е била избрана специално, защото работи в IFON. Откъде ще знае убиецът, че ще отиде в тоалетната точно тогава, та да я чака? Малоумно. Тъпо.

Идеята за заговор на кабелните доставчици срещу оптичния натрапник му се беше сторила добра — дребните овцевъди срещу едрите кравеферми. Както повечето конспиративни теории, звучеше привлекателно, но всъщност бе пълен боклук.

Погледът му спря върху татуировките.

Райм ги прочете на глас.

Пуласки, до него, се наведе напред.

— И тези вълнообразни линии…

— Орнаменти с формата на мидена черупка — поправи го Райм.

— Не виждам тук никакви мидени черупки. На мен ми приличат просто на вълнички.

Линкълн се намръщи. След малко прошепна:

— А вълните, както каза Ти-Ти Гордън, са важни — заради скарификацията. — След малко изръмжа: — Сгреших! Не се опитва да ни насочи към определено място. Проклятие!

После примигна и се изсмя.

— Какво има? — попита Сакс.

— Просто се получи много лоша шега, когато казах „Проклятие“.

— Какво искаш да кажеш, Линкълн? — вметна Купър.

Райм не обърна внимание на въпроса.

— Библия! — извика. — Дайте ми някоя Библия.

— Тук нямаме, Линкълн — отбеляза Том.

— Онлайн. Намерете ми Библия онлайн. Очертава ти се нова мисия, новобранец.

— Така ли?

59.

Облегнат на стената със скръстени ръце, Били гледаше как леля му Хариет — сестрата на майка му — слага прах за пране в машината.

— Видя ли някого във фоайето? — попита тя. — Притеснявах се да не би да ме следят от полицията. Имах чувството, че някой ме гледа.

— Не. Проверих внимателно. Стоях цял час.

— Не те видях.

— Аз бях наблюдаващият — увери я Били. — Не наблюдаваният.

Хариет затвори капака и той заоглежда гърдите й, краката й, врата й. Спомени…

Винаги се беше чудил дали чичо му подозира за това, което правеха в Олеандровата стая.

Изглеждаше невъзможно чичо Матю да не знае за любовната им връзка, или както другояче можеше да се нарече. Как можеше да не забележи, че двамата изчезват за няколко часа следобед в дните, когато тя не дава частни уроци на съседските деца?

И със сигурност обменяха миризми — на телата си, на нейния парфюм и неговия дезодорант.

Също миризмата на кръв, въпреки че се изкъпваха много добре след всяка следобедна среща.

Цялата кръв…

„Съветът за върховенство на американското семейство“ имаше религиозен клон. Уставът не позволяваше на членовете да използват противозачатъчни средства и забраняваха аборта, затова Хариет „канеше“ Били в стаичката над гаража само през онзи период от месеца, когато беше абсолютно сигурна, че няма опасност да забременее. Били не се гнусеше и незнайно защо алените петна възбуждаха Хариет още повече. Така олеандър и кръв оставаха завинаги свързани в съзнанието на Били Хейвън.

Чичо Матю може би изобщо не знаеше за тази особеност на женския организъм. Били не би се изненадал, ако беше така.

Освен това винаги ставаше както тя искаше. Хариет Стантън можеше да те погледне в очите и да те накара да повярваш на почти всичко. Били не се съмняваше, че каквото и обяснение да сервираше на съпруга си, той би го приел като чиста монета.

— Това ще бъде твоето студио — каза Хариет на тринайсетгодишния Били първия път, когато му показа стаята, която бе обзавела за него над гаража, долепен до къщата им в Южен Илинойс.

На стената бе закачила акварела на олеандър — любимото й цвете (и отровно, разбира се) — който той й бе нарисувал.

— Това е любимата ми рисунка от тебе. Ще наречем тази стая Олеандровата стая. Нашата Олеандрова стая.

При тези думи дръпна колана му. Игриво, но с непоколебима решителност.

— Чакай, не, лельо Хариет. Какво правиш?

Погледна я ужасено — тя не само че приличаше на майка му, нейната сестра, а и двамата с Матю бяха де факто негови приемни родители. Майката и бащата на Били бяха загинали жестоко, макар и героично. Останало сираче, момчето беше приютено от Стантънови.

— Аз… не съм сигурен, че искам да направя, такова… това — измънка Били.

Но тя сякаш не го чу.

Коланът падна.

И така започнаха кървавите години в Олеандровата стая.

При идването им тук, в Ню Йорк, двамата се бяха видели само веднъж — в деня, когато Били избяга от болницата, където бе отишъл не за да татуира поредната жертва, а да види леля си, болния си чичо и братовчеда Джош. Тогава той изобщо не беше в настроение да я задоволява (единственото, което леля Хариет очакваше от секса). Но тя настоя да се видят в хотела — Матю все още беше в болницата, а Джошуа бе изпратила по някакви задачи. Джош винаги правеше каквото му кажеше мама.

Сега, на фона на ритмичното бръмчене на пералнята, Били попита:

— Как е той? Джош каза, че е доста добре. Само малко блед.

— Да върви по дяволите — изсъска Хариет. — Матю ще се оправи. Защо просто не ни направи тази услуга да умре?

— Да, би било удобно — съгласи се младежът. — Но ще бъде по-добре, ако стане по първоначалния ти план.

— Предполагам.

Планът беше такъв: След като приключеха Модификацията тук, в Ню Йорк, щяха да се върнат у дома в Южен Илинойс, да убият Матю и да натопят за това някой нещастен негър или латино, случайно избран от кухнята за бедни в Олтън или Източен Сейнт Луис. Матю щеше да стане мъченик, а Били — да поеме ръководството на „Съвета за върховенство на американското семейство“ и да го превърне в най-добрата военизирана организация в страната.

Били щеше да бъде крал, а Хариет — кралица. Или кралица майка. Реално, и двете.

СВАС беше една от десетките въоръжени милиции в страната, организирани в хлабав съюз. Названията бяха различни, но възгледите им бяха на практика едни и същи: върховенство на щатските, общинските или — още по-добре — племенните закони над федералните; прекратяване на медийната пропаганда; пълно спиране на помощта и намесата в други държави; забрана на хомосексуалността (не само на гей браковете); забрана на смесените бракове и поддържане на различни (и не задължително равноправни) доктрини за расите; изгонване на всички имигранти от страната; управление, основаващо се на християнските ценности; домашно обучение. Ограничаване на нехристиянските религиозни практики.

Огромен брой американци изповядваха тези възгледи, но проблемът, поради който тези милиции не можеха да се разрастват, не беше идеологията им, а това, че се ръководеха от хора като Матю Стантън — застарели мъже без въображение и без абсолютно никаква харизма освен за други застарели мъже без въображение.

Нямаше съмнение, че чичо Матю е работил ефикасно в своето време. Беше убедителен проповедник и учител. Вярваше в учението на Христа и родоначалниците на религията. Но никога нямаше да направи нещо толкова вълнуващо, колкото бомбения атентат в Оклахома Сити например. Неговото разбиране за активна борба за каузата се ограничаваше с убийството или побой над някой лекар, извършващ аборти, взривяването на някоя клиника или централа на данъчната агенция, побои над емигранти, мюсюлмани или гейове.

Хариет Стантън обаче бе далеч по-амбициозна от мъжа си и знаеше, че групировката ще загине в близките десет години, ако не привлече млада кръв, ако не възприеме нов подход за разпространяването на политическото си послание сред по-младата, по-модерна аудитория. Модификацията беше нейна идея — но бавно я бе втълпявала на Матю, за да го накара да повярва, че е негова.

Преди няколко месеца, докато с Били лежаха на дивана в Олеандровата стая, тя му обясни идеите си:

— Имаме нужда начело да застане някой, който ще привлича младите. Вълнение. Ентусиазъм. Творческо мислене. Социални медии. Ти ще привлечеш младото поколение. Когато ти говориш за Закона, ще те слушат. Момчетата ще те почитат като идол. Момичетата ще въздишат по теб. Можеш да ги накараш да направят всичко. Ти ще си Хари Потър на каузата. След смъртта на Матю твоите акции ще хвръкнат във въздуха. Ще привлечем стотици, хиляди младежи. Ще превземем „Патриотичния фронт на Средния запад“.

Това беше една легендарна групировка недалеч от седалището на СВАС, предвождана от двама богати на идеи водачи.

— Няма да спрем, докато не се разпрострем в цялата страна.

Хариет вярваше, че има безброй американци, които не харесват посоката, в която отива страната, и биха се присъединили към СВАС. Но те трябваше да знаят какви са опасностите: терористи, ислямисти, малцинства, социалисти. И имаха нужда от харизматичен млад водач, който да ги защитава от тези опасности.

Хариет и Били щяха да ги спасят.

Имаше и друга причина за убийството. Хариет разполагаше с ограничена власт в организацията в сегашния й вид — защото беше, разбира се, просто жена, съпругата на основателя на Съвета. Били и новото поколение вярваха, че дискриминацията на жените е отклонение от важните проблеми — расовата сегрегация и национализма. Докато Матю и такива като него — пристрастените към лова и пурите — командваха, Хариет щеше да остане в периферията. Това бе просто недопустимо. Били щеше да й даде власт.

Сега, в пералното помещение, той почувства погледа й и се обърна към нея. Това срещане на погледите бе същото, каквото го помнеше от години. Когато беше върху нея, всеки път се опитваше да опре лицето си на възглавницата, но тя го хващаше за косата и дръпваше главата му нагоре, докато застанеха очи в очи.

— Е, какви следи имат сега от полицията? — попита тя.

— Всичко е наред. Ченгетата ги бива, но приеха описанието ти: руски или славянски черти, около трийсетте, с кръгла глава, светлосини очи. Точно обратното на мен.

Когато Амелия Сакс я „спаси“ в болницата, Хариет даде фалшиво описание за фоторобота, за да отклони полицията от племенника си, който бе дошъл в лечебното заведение не за да татуира нова жертва, а просто да види Матю.

Били попита за братовчед си — дали приема всичко нормално?

— Джош си е Джош — разсеяно отговори Хариет, което обобщаваше почти изцяло отношенията между майка и син. После се изсмя като малко момиченце. — Леле, каква екскурзия си направихме само, а? Не стана както бяхме планирали, но мисля, че така е по-добре. След удара Матю ще изглежда слаб. Така ще му бъде по-лесно да се… оттегли, когато се върнем у дома. Неведоми са пътищата Господни, нали?

Приближи се до Били, хвана го за едната ръка и с другата погали с пръсти гладката му буза.

Една лампичка примигна и пералнята превключи на друга част от програмата. Хариет погледна машината критично. Били си спомни, че вкъщи простираше прането да съхне на открито. Представи си дрехите като немощни телесни части, поклащащи се на лекия ветрец. Понякога тя качваше въжетата за пране в Олеандровата стая.

Изведнъж забеляза, че Хариет е вдигнала ръце и вади фибите от косата си. Отново се усмихваше. Усмихваше се по онзи начин.

Сега ли? Сериозно ли искаше?

Но какво имаше да се изненадва? Леля Хариет винаги беше сериозна. Тя отиде до вратата на пералното помещение и я затвори.

Хипнотизиращият ритъм на плискащата се вода бе единственият шум в стаята.

Хариет заключи вратата на пералното помещение. И изгаси лампата.

60.

— Сапьорните отряди са на позиция — извика Пуласки.

— Чудесно. Е, намери ли го, Мел?

Купър бе изкарал Библията на главния монитор.

— Точно както каза, Линкълн. В „Битие“.

— Чети.

— „В шестстотната година на Ноевия живот, във втория месец, на седемнайсетия ден от месеца, в същия ден всичките извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха. И дъждът валя на земята четирийсет дни и четирийсет нощи.“ — Купър отмести очи от екрана. — Ето: „Шестстотната“, „втория“, „седемнайсетия“ и „четирийсет“. Всичките са тук.

— Другата книга! Трябва ми другата книга!

— „Серийни градове“ ли?

— Коя друга, Мел? Изглеждам ли ти в настроение да чета Пруст, „Ана Каренина“ или „Петнайсет нюанса сиво“?

— Не „Петнайсет“, а „Петдесет“ — поправи го Пуласки и Райм го изгледа смразяващо. — Само казвам. Не е като да съм я чел или нещо подобно.

Амелия Сакс намери документална книга и я отвори.

— Какво да търся, Райм?

— Бележката под линия. Интересува ме бележката под линия за разследването на Шарлот, майката на Пам, и нейната дясна военизирана групировка.

Имаше предвид бомбения атентат в Ню Йорк, който Шарлот бе планирала.

Сакс прочете дългия абзац, в който подробно се описваше как Райм и ФБР са разследвали случая.

Райм измърмори:

— Добре, нашият извършител може да има някаква симпатия към Колекционера на кости. Но не за това е гледал в книгата — интересувал се е от метода ни за разкриване на местни терористични групировки. Не на психопати, каквото беше моето предположение — добави, сякаш изричаше мръсна дума.

— Някоя терористична групировка го е наела, за да направи това? — попита Пуласки.

— Може би. А може би самият той е част от групировката. А пък целта? — Линкълн посочи снимките от местопрестъпленията под земята. — Вижте тръбите. Тези с надпис DEP. Отделът по околна среда. Това са тръби на водопровода.

— Вълни, библейският потоп — намеси се Сакс. — Разбира се. Искат да взривят водопровода.

— Точно така. Местата на убийствата са подбрани така, че при скъсване на тръбите пораженията да са най-големи.

Райм се обърна към Пуласки:

— Благодаря, новобранец.

— Няма защо. Но какво съм направил?

— Ти си мислеше, че тези линии около татуировките са вълни, а не орнаменти с формата на мидени черупки. И те наистина са. Вълни! Това ми припомни потопа на Ной. Вече сме на апокалиптична тема. Това променя всичко.

Райм се загледа в таблицата с уликите. Идеите заваляха една след друга като мокрия сняг навън. „Добре, добре. Продължавай.“

— Откъде извършителят е разбрал кои са уязвимите точки? — попита Купър. — Схемите на водопроводната система са засекретени.

Точно в този момент умът на Райм направи един от необяснимите си скокове на логиката. Не се случваше често — повечето изводи се налагат естествено, ако имаш достатъчно факти. Но понякога, много рядко, от най-невероятните зависимости се ражда някое неочаквано прозрение.

— Косъмчето от брада, което намери тук, до полицата, на която Извършител 5–11 съсипа любимото ми уиски.

Очите на Сакс светнаха.

— Мислехме, че е замърсяване с улики от друг случай — възкликна тя. — Но не е било това. Косъмчето е паднало от самия Извършител 5–11, когато е влязъл. Защото той е убил общинския служител миналата седмица.

— За да вземе ключовете от офиса му — добави Райм.

— Защо? Къде е работил този служител? — попита Пуласки.

— В общината, и по-точно в Отдела по околна среда — измърмори Линкълн. — Който отговаря за водопровода. Убиецът е проникнал в службата и е откраднал плановете на водопроводната система, за да види къде е най-добре да сложи взривните устройства. А, и целулозното влакно, което е паднало от извършителя в апартамента на Пам, когато е нападнал Сет — то е от схемите.

Райм отново погледна картата на града. Посочи големия „Воден тунел 3“, най-голямото инфраструктурно начинание в историята на града. Това бе един от най-мащабните изкуствени водоизточници в света. Самият тунел се намираше твърде дълбоко под земята, за да бъде уязвим. Но от него започваха огромни тръбопроводи, преминаващи през целия град. Ако бъдат взривени, милиони литри вода щяха да залеят Мидтаун и Долен Манхатън. Резултатът щеше да е много по-катастрофален от ефекта на един ураган.

— Обадете се в „Тежки престъпления“ — нареди Райм. — Също в Отдела по околната среда и на кмета. Искам водоснабдяването да бъде спряно незабавно.

61.

— Как се чувстваш, чичо Матю?

— Добре — измърмори старецът. — В болницата хората, говорещи английски, се брояха на пръстите на едната ръка. Бог да ни е на помощ.

Това, даде си сметка Били, не беше съвсем точно. И бе типичното мислене, от което СВАС трябваше да се освободи. Проблемът не беше в това, че болничните работници не говорят английски — разбира се, че говореха. Проблемът беше, че го говорят с отвратителен акцент и не много добре. А това, както цветът на кожата им, бе свидетелство, че идват от различни култури и нации, неизповядващи подходящи ценности. А също че не са си дали труда да се интегрират.

— Е, нали пак си сред нас и изглеждаш добре.

Били изгледа възрастния мъж — около деветдесет килограма, с леко увредено сърце, но иначе в отлично здраве. Да, изглеждаше, сякаш щеше да живее вечно… или поне докато той не му пръснеше черепа, след което щеше да пъхне пистолета в ръката на някой безобиден сезонен работник, когото заедно с още петима-шестима приятели щяха вече да са пребили до смърт при „самозащита“.

— Да, вече е добре — каза Хариет с глас, тих като бриз, докато подреждаше изпраните и сгънати дрехи. — Вече се нормализира.

— Здрасти, братче!

Джошуа Стантън влезе в спалнята на малкия хотелски апартамент. Когато чуеше гласове някъде наблизо, той моментално се появяваше, сякаш не можеше да търпи някой да разговаря в негово отсъствие. Може би също се тревожеше, че той е темата на разговора, макар че нямаше какво толкова да се каже за него, освен че беше двайсет и две годишен чирак водопроводчик, чието главно умение бе да убива птици, елени и лекари, извършващи аборти.

Все пак добре сложеният, рижав младеж бе лоялен до вбесяване, съвестно изпълняваше поставената задача и редовно и подробно докладваше докъде е стигнал. Били още не можеше да си обясни как си е намерил жена и е станал баща на четири деца.

Е, кучетата и дъждовниците също бяха способни на това. При тази мисъл образът на Джош като земноводно трайно се загнезди в съзнанието на Били.

Джошуа прегърна братовчед си, макар че това не беше много препоръчително. Не защото Били се страхуваше от микроби, а защото между тях се обменяха микроулики.

„Научил съм си урока, мосю Локар“ — помисли си той.

Вярно, че Джошуа не беше от най-умните, но ролята му в Модификацията бе ключова. След като Били убиеше жертвите и телата бъдеха открити, Джош, с медицинска престилка и марлена маска на лицето, вкарваше в тунела прожекторите и акумулаторите, съдържащи бомбите, монтираше ги и бързо се изнасяше. Никой не му обръщаше внимание. Някакъв си парамедик.

Сега младежът започна да се хвали с успехите си в маскарада — как бил вкарал взривните устройства на местопрестъплението. Постоянно поглеждаше Били, очаквайки одобрение, и всеки път по-младият братовчед кимваше насърчително.

Хариет погледна сина си и леко присви очи, което Били знаеше, че означава: „Млъкни“. Но Джошуа не забеляза. Продължи да обяснява:

— Бях доста близо до „Белведере“. Почти бях там. Ченгетата бяха навсякъде! Наложи се да вляза през друга шахта вместо през онази, която бяхме набелязали. Това удължи времето с шест минути, но не мисля, че беше проблем.

Леля Хариет отново го изгледа.

На Матю не му се налагаше да демонстрира сдържаност, каквато се изискваше от жените в СВАС.

— Млъквай, момче! — сопна се той на сина си.

— Слушам!

Били не харесваше начина, по който чичо му и леля му се отнасяха към братовчед му. Матю се държеше направо злобно и беше жалко да гледаш как Джош просто го приема. Колкото до Хариет, тя почти не му обръщаше внимание. Понякога Били се питаше дали не е водила и собствения си син в Олеандровата стая. Реши, че едва ли. Може би защото Джош не беше достатъчно издръжлив, за да задоволи нуждите на майка си; дори Били успяваше да го направи само три пъти за един следобед и Хариет понякога изглеждаше недоволна от твърде краткото удоволствие.

Били харесваше Джошуа. Имаше хубави спомени от годините, прекарани заедно. Двамата бяха като братя. Бяха играли футбол и на гоненица, защото мислеха, че така трябва. Бяха сваляли едни и същи момичета. Бяха бърникали стари коли. Накрая, в разгара на юношеския си плам, осъзнаха, че не си падат много по спорт и коли и не ги влече много да тичат по фусти. Захванаха се с по-приятни занимания — да издебват педерасти и да ги спукват от бой. Нелегални емигранти. Легални също (това не ги правеше бели). Рисуваха кръстове по синагоги и свастики по негърските църкви. Веднъж опожариха една клиника за аборти.

Часовникът на Били избръмча.

— Време е.

След няколко секунди — втора вибрация.

Чичо Матю погледна раницата и чантата за инструменти и обяви:

— Да се помолим.

Семейството коленичи, дори все още немощният Матю; Хариет и Джошуа се наместиха до Били. Всички се хванах за ръце. Хариет хвана тази на Били. Стисна я веднъж. Силно.

Гласът на Матю — поотслабнал, но все още достатъчно силен, за да скове сърцата на грешниците — занарежда напевно:

— Господи, благодарим Ти, че ни даде мъдрост и кураж да сторим това, което ще направим сега, в името на Твоята слава. Благодарим Ти за идеите, които вдъхна в душите ни, и за плановете, които повери в ръцете ни. Амин.

— Амин — проехтя в стаята.

62.

Райм сновеше с количката напред-назад пред белите табла в салона на къщата си.

Погледна схемата на водоснабдителната система, която току-що им бяха изпратили от Отдела по околната среда, после — отново уликите. „Воден тунел 3“ и всичките му разклонения бяха ясно изобразени.

Рон Пуласки извика:

— Нашите сапьори вече са в бутика и ресторанта. Момчетата от армията са на третото място, в „Белведере“.

— Вдигат ли достатъчно шум — попита Райм разсеяно. — Включили ли са всички възможни светлини и сирени?

— Нямам…

— Започна ли евакуацията в центъра? — прекъсна го криминалистът. — Поисках от кмета евакуация.

— Не знам.

— Ами, пусни новините и разбери. Том! Къде, по дяволите…

— Ето ме, Линкълн.

— Новините. Искам да пуснеш новините! Казах ти.

— Не си ми казал. Може би си мислел да ми кажеш — отбеляза болногледачът, като вдигна укорително вежди.

— Добре де, може би съм пропуснал — измърмори Райм. Най-близкото до „извинявай“, което можеше да се очаква от него. — Обаче сега пусни проклетия телевизор!

Том включи апарата в ъгъла.

Райм посочи екрана:

— „Извънредни новини“, „Спешно включване“, „Току-що ни съобщиха“, „Прекъсваме програмата“… Защо не виждам нищо подобно? Защо ми показват някаква скапана реклама за автомобилни застраховки?

— Не използвай ръката си за излишни жестове — предупреди Том, като смени канала.

— „… пресконференция преди десет минути кметът успокои жителите на Манхатън и Куинс, че засега не се налага евакуация. Той призова хората…“

— Няма ли да има евакуация? — въздъхна Райм. — Можехме да опразним поне Куинс. Могат да отидат на изток. На Лонг Айлънд има достатъчно място. Стройна евакуация. Можеше да даде такава заповед.

— Няма да е стройна, Линкълн — отбеляза Купър. — Ще бъде пълен хаос.

— Препоръчах да обяви евакуация. Изобщо не е взел съвета ми предвид.

— Обаждат се от Отдела по околната среда — обяви Пуласки, като кимна към прозореца с името на абоната, който се появи на главния монитор над работната маса.

Мобилният на Райм също иззвъня. Кодът беше 404. Атланта, Джорджия.

— Крайно време беше — измърмори той. — Ти се заеми с водопроводчиците, новобранец, и координирай със Сакс. Аз ще говоря с приятелите ни от Юга. Хайде, всички да действат! Имаме броени минути!

След тези думи натисна с все сила копчето за разговор на клавиатурата пред себе си, с което отново предизвика заплашителен поглед от Том.

63.

С униформен гащеризон на Отдела по околна среда и каска, Били Хейвън се вмъкна в една странична улица в Източен Мидтаун, с помощта на кука вдигна капака на една шахта, спусна се донякъде и намести тежкия метален диск над главата си.

Слезе на металния под и тръгна по тунела под лъщящата от кондензирана влага главна водопроводна тръба. Тя свързваше централната разпределителна станция на „Воден тунел 3“ с три второстепенни резервоара, които осигуряваха водоснабдяването на цял Манхатън и на части от Куинс. Около осемстотин хиляди домакинства и магазини получаваха вода от тази тръба.

Премести тежката чанта от едната си ръка в другата. Тежеше двайсет и пет килограма. Вътре беше всичко, което бе взел от студиото си на Канал стрийт: бормашина, преносим поялник, удължител и други инструменти, а също голям метален термос. Сега не носеше машинката „Американ Ийгъл“. Тази част от Модификацията беше приключила. Повече нямаше да татуира с отрова.

Разбира се, Законът на кожата все още беше в сила.

Погледна джипиеса си, въведе корекция и продължи по пътя си.

Планът на Модификацията беше сложен, както подобаваше на начинание, изпълнявано от избрани на самия Бог.

Заповедите…

На последното местопрестъпление, в студиото на Ти-Ти Гордън, полицията трябваше да намери следи от експлозив, които той нарочно бе поставил, и Райм веднага щеше да забележи аномалията. Експлозиви и отрова. Каква беше връзката?

Заповедите подсказваха, че Райм ще си помисли: „Ами ако отровните татуировки не са просто убийства на случайни жертви, извършени от психопат, а има нещо по-дълбоко?“.

Щеше да анализира числата от татуировките и да достигне до потопа в книгата „Битие“. Били нарочно бе татуирал числото „шестстотната“ върху корема на татуировчика от Вилидж последно, защото би било твърде лесно да намерят пасажите за потопа в Библията, ако ги беше изписал по ред.

„В шестстотната година на Ноевия живот, във втория месец, на седемнайсетия ден от месеца, в същия ден всичките извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха. И дъждът валя на земята четирийсет дни и четирийсет нощи…“

Следователно местните терористи ще поставят бомби, за да пресъздадат потопа и да отмият греха от този Содом.

Райм и Сакс щяха да се досетят къде са бомбите и да осъзнаят, че да, разбира се, намират се в батериите на прожекторите, монтирани на местата на убийствата. Тъй като можеха да избухнат всеки момент и на сапьорите им беше нужно време, за да отворят запечатаните кутии и да обезвредят или извадят взривните устройства, Отделът по околната среда трябваше да предприеме драстичната, но необходима мярка да затвори масивните шлюзове на „Воден тунел 3“ и да спре водата в тръбата, под която сега вървеше Били.

Щом това станеше, налягането в тръбата щеше да спадне практически до нула.

Това щеше да му позволи да пробие двусантиметрова дупка в желязото — което би било невъзможно при работеща тръба, защото налягането би изстреляло водата през дупката със скоростта и пробивната сила на индустриален лазер.

При намалено налягане Били щеше да инжектира във водата това, което носеше сега в металния термос. Последната отрова на Модификацията.

Ботулиновият токсин, който се произвежда от бактерията Клостридиум ботулинум, поразява нервната система и е най-силната отрова на земята. С половин чаена лъжичка от него можеш да убиеш цялото население на Съединените щати.

Докато най-силните отрови на света — като радиоактивните полоний и плутоний — се намират изключително трудно, ботулиновият токсин е удивително лесен за набавяне.

И главният виновник за това е човешката суета.

Токсинът е в основата на препарата „Ботокс“, който се използва като мускулен релаксант за облекчаване на спазми. Най-често обаче се използва в козметичните процедури за изглаждане на кожата (с химическите си свойства потиска един невротрансмитер, който причинява образуването на бръчки).

Резервите от спори на бактерията се охраняват строго, но Били бе проникнал в склада на една фирма за козметично-хирургични материали в Средния запад. Освен че се сдоби с добър набор от медикаменти и медицинска екипировка, той успя да открадне достатъчно спори, за да създаде истинска ботулинова фабрика, която безшумно — и безкислородно — произвеждаше бактерии, токсин и още спори.

Идеята да се използва като оръжие това прекрасно смъртоносно вещество, не беше нова, разбира се. Но никой досега не го беше правил — по една много проста причина. Беше почти невъзможно да вкараш токсина в организма на жертвата. Той трябваше да бъде вдишан или погълнат или да проникне в тялото през лигавиците или открити рани. Контактът с кожата не беше ефикасен. Тъй като бе много трудно да разпръснеш достатъчно количество токсин като аерозол, евентуалната атака трябваше да се извърши чрез храната или водата.

Но солта, високата температура, различни алкални вещества и кислородът убиват бактериите. Същото важи и за хлора, който се добавя в питейната вода на Ню Йорк заедно с използвания също за предпазване от кариес флуорид, ортофосфата срещу замърсяване с олово и хидроксида за повишаване на алкалната реакция на водата.

Били обаче бе получил ботулинова бактерия в много концентрирана форма, устойчива на хлор. Да, част от токсина, който щеше да вкара във водата, щеше да се разгради или неутрализира, но достатъчно количество щеше да достигне до домовете в Мидтаун, Долен Манхатън и голяма част от Куинс. Жертвите щяха да са вероятно около четири хиляди; много повече щяха да заболеят и да пострадат сериозно.

Една група щеше да бъде поразена особено силно — децата. При пеленачетата ботулиновото отравяне не е изолирано явление (случва се най-често при бебета под година, консумирали мед, съдържащ спори от бактерията, които естествено се запазват в него). Той си даваше сметка за тези жертви, но това изобщо не го смущаваше. Все пак бяха на война. Жертвите бяха неизбежни.

Градската управа щеше да реагира незабавно, разбира се. Отделите по здравеопазване и по вътрешна сигурност щяха да открият бързо източника на отровата. Щеше да има известно забавяне, докато властите проверят вероятността да е използван нервнопаралитичен химикал (симптомите са сходни) и при малко късмет медиците щяха да започнат да инжектират атропин и пралидоксим — които само засилват смъртоносното действие на ботулиновия токсин. Някои щяха да поставят диагноза миастения гравис. Но после щяха да излязат изследванията на серум и изпражнения и накрая масспектрометричните тестове щяха да потвърдят истинската причина за заболяването.

Дотогава обаче вредата щеше да бъде нанесена.

Модификацията предсказваше още един ефект, който щеше да причини още по-големи, макар и не толкова смъртоносни поражения: градските власти щяха да открият източника на токсина, но нямаше да знаят какъв е мащабът на отравянето. Дали следващият застрашен район не беше Бронкс? Или Ню Джърси? Кънектикът?

Единственото, което можеха да направят властите — крайно некадърните общински, щатски и федерални власти — бе да спират цялото водоснабдяване. Представете си Ню Йорк без капка за пиене, без нито една капка да отнесе нечистотиите. Или за миене. За производство на електричество (по-голямата част от електрическия ток за града се получава от генератори с парни турбини). Ийст Ривър и Хъдсън щяха да станат като река Ганг — място за къпане и изхвърляне на отпадните води, източник на вода за пиене… и на зарази.

Епидемия, а не потоп, щеше да унищожи града.

Успехът на плана му обаче зависеше от един ключов фактор — да се затвори спирателната клапа в Мидтаун, за да може Били да вкара отровата. Ако това не се случеше, Модификацията щеше да се провали. Резервоарите и тръбите нагоре по системата бяха леснодостъпни, но се следяха постоянно за всякакви замърсявания; планът изискваше токсинът да бъде вкаран във водопровода тук, южно от Сентръл Парк, където на практика бе невъзможно да се замърси системата и затова нямаше охрана.

Били провери мястото, докъдето бе стигнал. Да. Беше близо до най-добрия участък за пробиване.

Трябваше обаче да получи потвърждение, че водоподаването е прекъснато.

„Хайде вече — помисли си, — хайде вече…“

Нямаше търпение.

Да улучиш най-подходящия момент, това бе най-важно.

Най-сетне телефонът му избръмча — получено съобщение. Той погледна дисплея. Леля Хариет. Беше му изпратила връзка към Интернет сайт. Той чукна по екрана и завъртя апарата странично, за да прочете статията. Беше публикувана преди минута:

Чудесно. Време беше да довърши мисията си и да каже сбогом на Ню Йорк.

64.

Амелия Сакс караше с пълна газ към Мидтаун.

Откакто тръгна от къщата на Райм, бе минала на седем червени светофара. Само един я забави. Гневните клаксони и размаханите заканително пръсти изобщо не й правеха впечатление.

Профуча през Таймс скуеър — с огромни електронни билбордове, със забързани нанякъде нюйоркчани и възхитени туристи, с актуална украса за Деня на благодарността и преждевременно поставена за Коледа, с опаковани с дебели дрехи улични търговци, подскачащи от крак на крак, за да поддържат кръвообращението си.

Невинна суматоха.

Продължи с бясна скорост до Лексингтън авеню, където наби рязко спирачки и от гумите около колата се вдигнаха облачета синкав дим. Там трябваше да изчака по-нататъшни указания.

Телефонът иззвъня и след малко от слушалките се чу гласът на Пуласки:

— Амелия. Говоря с Отдела по околна среда на другата линия. Сега проверяват… Момент. Човекът се върна.

Тя чу неясно мърморене, докато Пуласки говореше по другия телефон. След малко той повиши глас:

— Как така „Сензорите не са точни“? Какво означава това? Освен това сензорите не ме интересуват. Искам да знам мястото. Веднага!

Сакс се засмя. Младият Рон Пуласки се беше отракал под ръководството на Райм. След няколко секунди той пак се обади:

— Не знам какъв е проблемът, Амелия. Те… Чакай. Казват ми нещо. — Гласът му отново затихна. — Добре, добре.

Сакс заоглежда улиците. Невинност, помисли си отново. Бизнесмени, хора, излезли да пазаруват, туристи, деца, музиканти, амбулантни търговци, проститутки, клошари — удивителната смесица от хора, която можеш да видиш в Ню Йорк.

А някъде под краката им, някъде там долу, се подготвяше една от най-ужасните терористични атаки в историята на града.

Но къде?

— Добре, Амелия, от отдела дадоха все пак някаква информация. Засекли са потоците, или де да знам какво. Във всеки случай ми казаха място. Помещение за достъп до водопроводната мрежа на около четиристотин метра от разпределителната станция на „Тунел три“. На пресечката на Четирийсет и четвърта и Трето. Има шахта на около петнайсет метра от кръстовището.

— Близо съм.

Още докато казваше тези думи, Сакс включи на скорост и потегли от мястото за паркиране по същия начин, по който беше спряла, но този път облачетата синкав дим останаха далеч зад нея. Засече един автобус и един лексус, които може би се сблъскаха при опита да не я ударят. Тя продължи на юг, без да се интересува какво е станало. Проблемът беше на застрахователите, не неин.

— Ще съм там след минута. Добре де, две — поправи се след миг, защото отново се принуди да се качи на тротоара и да разкара един продавач на фалафели с количката му от пътя си.

— Да ти го начукам, кифло!

Нямаше нужда да я псува, замисли се тя, защото се беше разминал леко — тя можеше да събори количката му. Дори се изкуши да го направи.

Върна се на уличното платно, като остърга шумно колата в бордюра. И отново даде газ.

Няколко минути по-рано, след като достигна до извода, че убиецът и неговата терористична групировка планират да взривят водопроводната система, Линкълн Райм неочаквано се беше умълчал. На лицето му се изписа неудовлетворение.

— Какво има? — попита Сакс, като забеляза разсеяния му поглед към прозореца и сбърчените вежди.

— Имам чувството, че в тази история нещо не е както трябва. Да, да. Мразя думата „чувство“. Не ме гледай толкова изненадано. Изводите се базират на улики, на факти.

— Добре, обясни.

Той помълча замислено още няколко минути, после продължи:

— Взривните устройства са заредени с барут. Ти разбираш от оръжия, Сакс, разбираш от боеприпаси. Мислиш ли, че такива бомби могат да взривят желязна тръба с размерите на тези, по които става водоснабдяването?

— Прав си — отговори тя след кратко замисляне. — Ако наистина искаха да взривят тръбите, щяха да използват пластичен експлозив. Бронебоен. Разбира се, че така щяха да направят.

— Именно. Този тип е искал да намерим бомбите. Пък и тези библейски стихове… искал е да повярваме, че мишената са водопроводните тръби. Защо?

Двамата отговориха на въпроса почти едновременно:

— За да спрем водата!

Затваряне на главните клапи би спряло само за кратко водоснабдяването.

— На никого няма да му направи впечатление — отбеляза Райм. — Не може това да е истинската цел.

Продължи да разсъждава: би имало логика, ако целта бе да предизвикат спиране на водата, за да се намали налягането. Това би позволило на Извършител 5–11 да пробие дупка в някоя тръба и да вкара отрова във водопровода. После щеше да запои дупката; Райм напомни на екипа за следите от материали за запояване, които бяха намерили на мястото на убийството на Клоуи Мор.

Накрая заключи, че отровата ще е ботулинов токсин — защото бяха открили следи от материали, използвани в пластичната хирургия, и в инжекциите с ботокс. Отначало Райм бе предположил, че тези микроследи са улика за това, че престъпникът планира да промени външния си вид чрез козметична операция. Но другото възможно обяснение беше, че е проникнал в склад с такива материали, за да открадне ботулинови бацили, чиито спори се съхраняват за клиниките по пластична хирургия. Да, ботулиновият токсин беше най-вероятният избор на оръжие — никоя друга отрова не бе в състояние да причини толкова много жертви.

Райм се обади на познатия си във ФБР, Фред Делрей, и в кметството и обясни какво подозира. Кметът и началникът на полицията издадоха нареждане Отделът по околна среда да направи официално съобщение, че спира водата за няколко часа. В действителност оставиха системата да работи при пълно натоварване — което заради налягането нямаше да позволи нищо да бъде вкарано в тръбите. С помощта на сензорите си Отделът трябваше да засече евентуалните течове и така да даде на полицията местоположението на извършителя.

Сега телефонът на Сакс — седнала нетърпеливо зад волана, при включен двигател — иззвъня. Беше Райм:

— Къде си, Сакс?

— Почти на мястото, което ни посочиха от ООС.

— Слушай внимателно.

— Какво друго мога да правя? — измърмори тя, докато се опитваше да не блъсне един невнимателен велосипедист.

— Току-що говорих с Центъра за епидемиологичен контрол в Атланта. Направихме конферентна връзка (извинявай за думата) с Отдела по вътрешна сигурност и специалисти по биологични и химически оръжия от Форт Детрик. Положението е по-сериозно, отколкото очаквах. Не слизай в тунела. Сега събираме отряд за реакция при биологична заплаха.

— Аз съм тук, Райм! Сега. Не мога да седя и да чакам. Убиецът е точно под мен.

Амелия качи мощната кола на тротоара, разгонвайки пешеходците. Всички послушно се отместваха от пътя й — изглеждаше твърде свирепа, за да спорят с нея.

— Току-що осъзнах, че това не е обикновен ботулинов токсин.

— Леле, Райм, това не е нещо, което се чува всеки ден.

— Става дума за модифициран вариант, устойчив на хлор. Ето защо открихме следи от неразредена хипохлориста киселина — използвал я е, за да промени щама. Нямам представа колко е токсичен.

— Ще сложа маска и гащеризон.

Сакс изтича зад колата, отвори багажника и извади комплекта за огледи.

— Трябва ти пълно предпазно облекло — възрази той.

Тя включи телефона на високоговорител, остави го на земята и извика:

— Извършителят знае, че още не сме спрели водата: струята, която пръска от пробитата от него дупка, ще е твърде силна. Ще изчака да затворим клапите, но няма да се бави много. Ако заподозре нещо, ще си плюе на петите, а кой знае колко от тази гадост има.

— Сакс, чуй ме. Това не е арсеник или змийски корен. Не е необходимо да го погълнеш. Достатъчно е една десетохилядна от грама да попадне върху меките тъкани на тялото ти, и си мъртва.

— Добре, няма да си бъркам в носа или да се чеша. Влизам, Райм. Ще се обадя, когато обезопася мястото и сложа белезници на мръсника.

— Сакс…

— Сега трябва да действам тихо — твърдо заяви тя и прекъсна връзката.

65.

Амелия Сакс лесно намери откъде убиецът се е спуснал под земята: през шахтата на Четирийсет и четвърта улица, близо до Трето авеню, за която й каза Пуласки.

Тя извади щангата за сменяне на гуми от форда си и с нея вдигна тежкия метален капак. Насочи пистолета си към непрогледния мрак в дупката. Взря се в тъмнината и чу силно съскане отдолу — вероятно изтичащата вода от пробитата тръба. Прибра оръжието в кобура си.

„Добре, да действаме. Бързо.“

Когато се движиш, не могат да те пипнат…

Благодарение на медицинските процедури, на които се беше подложила наскоро, Сакс се чувстваше пъргава като тринайсетгодишна.

Докато слизаше ловко по металната стълба, си помисли: „Облечена съм с бял гащеризон и съм осветена отгоре и отзад“.

Отлична мишена за убиеца. Лесна плячка.

Сякаш слизаше в ада. Спусна се по стълбата, както беше виждала да правят подводничарите по филмите.

Приземи се в широк тунел — на открито и без възможност да се скрие. Естествено. Бързо извади пистолета и се дръпна към едната стена, където бе малко по-тъмно и имаше по-малка вероятност убиецът да се прицели достатъчно добре, за да я рани смъртоносно. Приклекна и завъртя оръжието на 180 градуса, като присви очи, търсейки евентуална заплаха.

Това, че никой не стреля по нея, не я успокои; убиецът можеше да се спотайва наблизо, да се цели в нея, чакайки още полицаи да се появят на линията му на стрелба, преди да открие огън.

Когато очите й свикнаха с тъмнината обаче, установи, че в тази част на тунела няма никого.

С разтуптяно сърце, задъхана под маската, Сакс се взря по посока на съскането, което тук се чуваше много по-силно. Промъкна се до стената, отделяща я от помещението, където убиецът беше пробил дупка в тръбата. Надникна бързо от другата страна, като стоеше приведена, в случай че той се цели на нивото на главата или гърдите към входа. Видя само местеща се завеса от капки в пастелни цветове, като северно сияние. Течът бе осветен отзад с бледо фенерче — може би поставено от извършителя, за да вижда, докато пробива. Хипнотичният красив фонтан по всяка вероятност бе образуван от капчиците вода, бликащи под налягане от дупката.

Сакс не искаше да прави типично динамично нахлуване: поглеждаш високо, приклякваш, леко задържаш спусъка и… стреляй, стреляй, стреляй!

Тук не можеше. Трябваше да го залови жив. Той не действаше сам — нямаше начин да няма други при този сложен план. Трябваше да заловят и съучастниците му.

Освен това, ако стреляше, можеше да улучи и себе си — тръбата и бетонните стени на тунела щяха да отклонят куршумите с медно покритие и отломките от тях в непредвидени посоки.

Да не говорим какво би могъл да направи 9-милиметров куршум парабелум с шишенце, съдържащо най-силния токсин на земята.

По-близо, по-близо.

Тя се взря през завесата от капчици, търсейки движещи се сенки, силуета на мъж, готвещ се за стрелба. Мъж, който държи спринцовка с пропофол.

Готвещ се за още една смъртоносна татуировка.

Единственото, което виждаше обаче, бяха блестящите водни капчици, красиво отразяващи светлината.

„В стаичката — помисли си Сакс. — Бързо!“

Мъглата от капчици ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, вероятно от промяната в струята. Добро прикритие, помисли си. Като димна завеса. Тя стисна пистолета и като постави краката си в перпендикулярна позиция на стрелба (не успоредна, за да сведе до минимум площта от тялото си, която излага на прицел), се втурна в помещението.

Голяма грешка, осъзна още в същия момент.

Мъглата беше много по-тежка във вътрешността и филтърът на маската веднага прогизна. Така не можеше да диша. За момент се подвоуми. Без предпазната маска беше уязвима за ботулиновия токсин. Ако останеше с нея, можеше да припадне от недостиг на кислород.

Нямаше избор. Свали маската и я хвърли зад себе си; вдиша влажния въздух, за който се надяваше да съдържа само нюйоркска питейна вода, а не отрова, достатъчно силна, за да я убие за пет секунди.

Вдиша веднъж, втори път…

Засега не усети симптоми. Нито куршум.

Продължи напред, като местеше пистолета наляво-надясно. Отдясно видя тъмния силует на огромна тръба. Пробивът беше на три метра пред нея, доколкото можеше да прецени от виждащата се като тънка бяла линия водна струя, излизаща наляво и забиваща се в стената на няколко метра над земята. Съскането се чуваше по-силно с всяка стъпка, която Сакс правеше.

От силата на звука ушите я заболяха; почти я оглушаваше. Хубавото беше, че щеше да оглуши и него, тъй че нямаше да я чуе и да се приближава.

Миришеше на влажен бетон, мухъл, кал. Миризмата върна Сакс в детството й, когато един ден баща й я заведе в Манхатънския зоопарк, в терариума при влечугите.

— Ейми, виж. Това е най-опасното нещо тук.

Тя се взря през стъклото, но видя само растения и покрити с мъх камъни.

— Не виждам нищо, тате.

— Това е лерен кефиг.

— Леле, какво е това? — „Змия ли? — почуди се. — Гущер?“ — Много ли е опасно?

— О, най-опасното нещо в зоопарка.

— Какво представлява?

— Означава „празна клетка“ на немски.

Тя се засмя и вдигна глава, за да го погледне, като тръсна вързаната си на опашка червена коса. Но Херман Сакс, обиграният нюйоркски полицай, не се шегуваше.

— Запомни, Ейми. Най-опасните неща са онези, които не можеш да видиш.

Сега също не виждаше нищо.

Къде беше той?

„Продължавай“ — каза си.

Приведе се и като си пое въздух толкова дълбоко, колкото можеше, без да се задави в мъглата от капчици, направи крачка напред.

Тогава го видя. Извършител 5–11.

— Боже мой, Райм! — прошепна, като направи още една крачка напред. — Боже мой!

Едва след няколко секунди, през които единственото, което чуваше, бе съскането на водата, се сети, че микрофонът и камерата са изключени.

Експертите от Форт Дерик пристигнаха в града с хеликоптер за четирийсет и пет минути.

Когато става дума за отрова в достатъчно количество, за да избие значителен процент от населението на голям американски град, службите за национална сигурност не се мотаят.

Веднага след като стана ясно, че престъпникът няма да се опита да застреля никого, Сакс бе учтиво, но настоятелно помолена да излезе от тунела, докато осем души с дебели изолационни костюми за работа с опасни микроби си свършат работата. От самото начало стана ясно, че знаят какво правят. Във Форт Дерик, щата Мериленд, са седалището на Командването за медицински изследвания и материална част на Американската армия и Институтът по инфекциозни болести. На практика, винаги когато става дума за нещо „биологично“, използвано като оръжие, викат специалистите от Форт Дерик.

Гласът на Райм избоботи от радиостанцията:

— Какво става, Сакс?

Тя стоеше премръзнала на мокрия тротоар на Трето авеню, където бе спряла форда.

— Обезопасиха ботулиновия токсин. Беше в три спринцовки в един термос. Затвориха ги под вакуум.

— Значи нищо от отровата не е попаднало във водата?

— Абсолютно сигурно.

— А извършителят?

Тя замълча за момент, преди да отговори:

— Ами… зле е.

Планът на Райм да накарат градската управа да направи фалшиво съобщение за спиране на водоснабдяването в града имаше едно непредвидено последствие.

Извършител 5–11, облечен единствено с униформен гащеризон на Отдела по околна среда, бе застанал точно срещу място, където е искал да направи дупка в тръбата. Когато я беше пробил, водната струя под огромно налягане като лазерен лъч бе пронизала гърдите му, убивайки го на място. Докато се е свличал, струята продължила да разсича тялото му и бе прерязала на две врата и главата му.

Навсякъде имаше кръв, парченца от кости и плът, някои — изпратени на няколко метра до отсрещната стена. Сакс знаеше, че трябва да се махне възможно най-бързо, докато специалният отряд обезопаси мястото, но не успя да устои на любопитството — приближи се и дръпна левия ръкав на убиеца. Трябваше да види татуировката.

Червената стоножка се втренчи в нея с пронизващи, човешки очи. Беше брилянтно изработена. И смразяваща. Дори накара Сакс да потрепери.

— Какво е състоянието на местопрестъплението? — попита сега Райм.

— Армията отцепва района в радиус от две пресечки. Преди да ме изгонят, успях да взема отпечатъци от извършителя, проби за ДНК, съдържанието на джобовете му и чантите, които носеше.

— Донеси всичко. Той не работи сам. И кой знае какво са намислили съучастниците му.

— Идвам веднага.

66.

Новините по телевизията бяха тревожни, но объркани.

Терористична атака срещу водоснабдителната система на Ню Йорк, импровизирани взривни устройства…

Хариет и Матю Стантън се бяха настанили на дивана в хотелския апартамент. Джошуа седеше на един стол до тях и нервно човъркаше нещо. Една от онези гривнички, които всички хлапета носеха в наши дни, дори момчетата. От цветна гума. Не беше нормално. Педерастка работа. Матю погледна намръщено Джошуа в опит да го накара да спре, но младежът не отместваше очи от телевизора. Пиеше вода от една бутилка. Семейството се беше запасило с много литри. По очевидни причини. Постоянно задаваше въпроси, на които не очакваше отговор:

— Ама как са разбрали? Защо не се обажда Били? Къде е, такова, отровата?

— Млъквай!

Тъпите коментатори по телевизията (либералните, пък и консервативните идиоти) говореха празни приказки:

— Има няколко вида бомби и някои нанасят повече поражения от други.

— Терористите биха могли да се сдобият с различни експлозиви.

— Психологията на бомбения атентатор е сложна; по принцип той изпитва необходимост да унищожава.

— Както знаем от последния ураган, наличието на вода в подлезите може да причини сериозни проблеми.

Но нищо повече не можеха да кажат, защото властите очевидно не даваха истинска информация.

По-обезпокоително, мислеше си Матю, бе това, за което постоянно повтаряше Джош. Защо Били не се обаждаше? Последните вести, които имаха от него, бяха от момента, когато му пратиха съобщение, че водоподаването в града е спряно, и той щеше да започне да пробива. Ботулиновият токсин бе готов за инжектиране. До половин час трябваше да се разпространи във водата.

Умните глави по телевизията продължаваха да дърдорят за бомби и наводнения… което щеше да им се стори като младежка пъпка, когато истинската атака се проявеше като тумор.

По всички канали предъвкваха една и съща подадена им с лъжичка информация.

Не споменаваха обаче нищо за хора, на които внезапно им е прилошало. Хора, повръщащи до смърт. Нито дума за паника.

Сякаш прочела мислите на мъжа си, Хариет попита:

— Нали не може да се е отровил?

Разбира се, че можеше. В този случай щеше да умре от неприятна, но бърза смърт. И щеше да стане мъченик за каузата на „Съвета за върховенство на американското семейство“, дал живота си в името на истинските ценности на родината си, и така да затвърди ролята на Матю сред нелегалните въоръжени групировки.

— Тревожа се — прошепна Хариет.

Джошуа я погледна и продължи да върти гейската си гривничка. Добре поне че беше станал баща, успокояваше се Матю. Колкото и странно да изглеждаше.

Той престана да обръща внимание на жена си и сина си. Изглеждаше невъзможно властите да са разкрили плана им. Беше толкова сложно замислен — правен и преправян в течение на месеци — че бе изпипан в най-дребни детайли като техническа схема за трактор „Джон Диър“. Бяха го изпълнили абсолютно прецизно, всяка стъпка — точния момент. До секундата.

И като се замисли за секундите — сега те се точеха като години. Всеки път когато се появеше нов журналист, когато нов човек на улицата застанеше пред гнусния микрофон, Матю се надяваше да получат нова информация. Но чуваше една и съща история, предъвкана. Нито дума за хиляди хора, умиращи по ужасни начини, не се чуваше от устата на хищните журналисти.

— Джошуа! Обади се пак.

— Слушам!

Младежът извади непохватно микрофона, изпусна го и погледна виновно баща си, като се изчерви силно.

— Това предплатеният ли е? — строго попита Матю.

— Тъй вярно!

Джош никога нямаше да каже нещо накриво. Били се държеше с уважение, но имаше характер. Джошуа беше мекотело. Матю махна пренебрежително на сина си, който стана и излезе от стаята, за да не му пречи шумът от телевизора.

— „Воден тунел три“ е най-големият строителен проект в историята на града. Започнат е…

— Тате — каза Джошуа, като кимна към телефона, — все още не отговаря.

От улицата като саундтрак към скучния следобед се чуха сирени. Тримата в стаята се сковаха като облени с ледена вода.

Една говорителка по телевизията обяви бодро:

— … новини от градските власти за терористичната атака. Разследващите съобщават, че терористите не са планирали да взривяват бомби. Целта им е била да вкарат отрова в питейната вода на Ню Йорк. Този опит, както ни увери комисарят на полицията, е бил осуетен и водата е напълно годна за пиене. В момента се полагат всички усилия за откриване и залавяне на отговорните лица. Включваме нашия кореспондент по националната сигурност Андрю Ландърс, който ще ни разкаже повече за местните терористични групировки. Добър ден, Андрю…

Матю изключи телевизора. Пъхна една таблетка нитроглицерин под езика си.

— Добре, това е. Да се махаме. Веднага!

— Какво е станало, тате? — попита Джошуа.

„Откъде мога да знам?“ — помисли си той.

— Какво е станало с Били? — обади се и Хариет.

Матю Стантън й даде знак да мълчи.

— Телефоните. Всичките. Извадете батериите.

Отвори своя и Хариет и Джошуа направиха същото. Хвърлиха ги в това, което според Заповедите на Модификацията наричаха „торбата за изгаряне“, макар че нямаше наистина да я изгорят. Щяха да я хвърлят в някой контейнер на известно разстояние от хотела.

— Бързо. Събирайте си багажа. Но само най-необходимото.

— Ами Били… — отново измънка Хариет.

— Казах да си събираш багажа, жено!

Прииска му се да я удари, но нямаше време за дисциплиниращи мерки. Освен това при Хариет опитите за дисциплиниране невинаги действаха според очакванията.

— Били може да се грижи сам за себе си — добави той. — Не съобщиха, че са го заловили. Казаха само, че са разкрили план за терористична атака. Хайде. Движение.

Пет минути по-късно Матю бе напълнил куфара си и закопчаваше чантата с лаптопа.

Хариет довлече багажа си в дневната. Лицето й беше като мрачна маска, почти толкова стряскаща, колкото гумената, която им бе показал Били — онази, която носеше, когато нападаше жертвите си.

— Как е станало? — попита гневно тя.

Отговорът бе, че са разкрити от полицията, от Линкълн Райм.

Били го беше описал като човек, който предугажда всичко.

— Искам да разбера как са успели — продължи да натяква тя.

— По-късно. Тръгвай! — сопна се Матю.

Защо трябваше Бог да го наказва с жена, която винаги изрича мислите си на глас? Никога ли нямаше да се научи да мълчи? Защо не я наложи с колана преди малко? Груба грешка.

Е, сега щяха да избягат, да се прегрупират, отново да потънат в нелегалност. В дълбока нелегалност. Матю изрева:

— Джошуа, готов ли си?

— Тъй вярно!

Синът му се вмъкна в стаята. Русата му коса бе разчорлена, лицето му — мокро от сълзи.

— Момче — изръмжа Матю. — Дръж се като мъж. Ясен ли съм?

— Тъй вярно!

Матю бръкна в компютърната чанта, отмести Библията и извади два пистолета — 9-милиметрови „Смит и Уесън“ (никога не би си помислил да купи чуждестранно оръжие, разбира се). Подаде единия на Джош, който като че ли си отдъхна, когато го взе. Момчето си служеше добре с оръжията; изглежда, че му вдъхваха сигурност. Поне едно добро качество да има. Оръжията, разбира се, не бяха за жени, затова Матю не даде пистолет на Хариет.

— Дръж го скрит — каза на сина си. — И не го вади, освен ако аз не извадя моя. Ще чакаш да ти дам знак.

— Слушам!

Пистолетите бяха крайна мярка. Линкълн Райм може да беше осуетил плана им, но нямаше никакви улики, водещи към Матю и Хариет. Благодарение на Заповедите те бяха в безопасност. Точно както бе обяснил Били: в татуировъчното студио има две зони, гореща и студена. И двете никога не влизат в контакт.

Сега щяха да се качат в колата и след трийсет минути щяха да са извън града.

Той огледа апартамента. Нямаха много багаж — по две чанти на човек. Били и Джошуа бяха откарали по-рано цялата по-тежка екипировка и материали.

— Хайде да тръгваме.

— А молитва? — попита Джошуа.

— Няма време, по дяволите! — сопна се Матю.

Излязоха с багажа в коридора.

Хубавото, когато използваш хотел като тайна квартира за такива операции, беше, че не се налагаше да чистиш след това — така гласяха Заповедите на Били. Хотелът любезно и удобно осигуряваше персонал за тази цел, макар и съставен от омразните емигранти.

По ирония, точно когато си помисли това, Матю видя при асансьора две камериерки, които си приказваха до количките си. И двете бяха от бялата раса.

Бог да ги благослови.

Двамата съпрузи тръгнаха по коридора, следвани от Джошуа.

— Ще тръгнем на север — шепнешком обясни Матю. — Разучих картата. Ще избягваме тунелите.

— Заради пътни блокади ли?

— Какво мислиш, че ще търсят? — сопна се Матю, докато натискаше копчето на асансьора. — Те не ни познават, не знаят нищо за нас.

Оказа се обаче точно обратното.

Докато Матю нервно натискаше копчето на асансьора, което не искаше да светне, двете камериерки от бялата раса, Бог да ги благослови, бръкнаха в кошниците си, извадиха по един автомат и ги насочиха към семейството.

Едната — красива блондинка — изкрещя:

— Полиция! На земята! Легни! Да ви виждам ръцете, или ще стрелям!

Джош заплака. Хариет и Матю се спогледаха.

— На земята!

— Веднага!

От близките стаи наизскачаха други полицаи. Още оръжия, още крясъци.

Боже, какъв шум!

След кратко замисляне Матю легна на земята.

Хариет като че ли се колебаеше.

„Какво, по дяволите, прави?“ — помисли си той.

— Легни на земята, жено!

Полицаите й крещяха същото.

Тя го погледна хладно.

— Заповядвам ти да легнеш! — изкрещя той.

Така щяха да я застрелят. Четири дула бяха насочени към нея, четири пръста стояха на спусъците.

Тя ги изгледа презрително и се сниши на килима, като пусна чантичката си. От вътре изпадна пистолет. Матю вдигна вежди. Не беше сигурен кое го разочарова повече — това, че жена му носи оръжие без позволение, или че си е купила „Глок“: добър пистолет, но чуждо производство.

67.

При споменаване на думата „тероризъм“ повечето американци си мислят за радикални ислямисти, които атакуват страната заради съмнителните й самодоволни ценности и подкрепата за Израел.

Линкълн Райм обаче знаеше, че тези крайни мюсюлмански фанатици са само малка част от хората, които имат идеологическо разминаване с политиката на Съединените щати и искат да изразят възгледите си чрез насилие. И че повечето терористи са бели, законни граждани на Америка с християнско вероизповедание.

Историята на местния тероризъм е дълга. През 1886 година в Чикаго е извършен бомбеният атентат на Хеймаркет скуеър. През 1910 година радикални синдикалисти взривяват централата на „Лос Анджелис Таймс“. По-късно Сан Франциско е разтърсен от бомбения атентат в Деня на готовността като протест срещу включването на страната в Първата световна война. През 1920 бомба, заредена в конски фургон, избухва пред банката „Джей Пи Морган“, при което убива десетки и ранява стотици хора. През годините политическите и социалните различия, мотивиращи подобни действия, се запазват. Терористичните движения дори се разрастват благодарение на Интернет, където хора със сходни възгледи могат да се събират и да кроят планове сравнително необезпокоявано.

Средствата за унищожение също се усъвършенстват, позволявайки на хора като Университетския бомбаджия да тероризират училища и университети и с години да останат неразкрити. С помощта на взривно устройство от изкуствен тор Тимоти Маквий успява да срине цялата федерална сграда в Оклахома Сити.

Райм знаеше, че в момента действат двайсетина местни терористични групировки, намиращи се под постоянно наблюдение от ФБР и местните полицейски власти, от „Божия армия“ (против абортите), „Арийска нация“ (бели неонацисти) и „Финееско духовенство“ (против гейовете, против междурасовите бракове, против евреите, против данъците и много други неща) до множество локални, дезорганизирани групички гневни граждани, които полицията нарича „гаражни банди“.

Властите следят зорко и друг тип потенциална заплаха: частните милиции, каквито има поне по една във всеки щат и наброяват общо над петдесет хиляди членове.

Тези групировки са повече или по-малко независими, но се обединяват около общи възгледи: по-малка намеса на федералната власт в индивидуалните свободи, по-ниски или никакви данъци, християнски фундаментализъм, изолационизъм по отношение на външната политика, подозрително отношение към Уолстрийт и глобализацията. Макар че малко от тези милиции са го записали официално в устава си, те подкрепят и други радикални политики, като расизъм, национализъм, дискриминация на жените, антисемизъм, омраза към емигрантите и хомосексуалните, противопоставяне на абортите.

Особено голям проблем при милициите е, че по дефиниции те са полувоенни формирования; членовете им са ревностни поддръжници на Втората поправка. („Тъй като за сигурността на една свободна държава е необходима добре организирана милиция, правото на народа да притежава и носи оръжие не следва да бъде нарушавано.“) А това означава, че обикновено са въоръжени до зъби. Трябва да се признае, че някои милиции не са терористични организации и твърдят, че използват оръжие само за лов и самозащита. Други, като „Съвета за върховенство на американското семейство“ на Матю Стантън, очевидно имат друга практика.

Защо Ню Йорк е толкова примамлива мишена, Райм така и не можеше да си обясни (милициите, колкото и странно да изглежда, почти не закачат Вашингтон). Може би Голямата ябълка бе толкова примамлива заради други свои особености: много гейове, голямо неанглосаксонско население, център на либералните медии, главните седалища на много мултинационални компании. И може би си мислеха, че танцовата трупа „Рокетс“ и мюзикълът „Ани“ са източници на фино прикрита социалистическа пропаганда.

Райм предполагаше, че ако събере всички злодеи, които е преследвал през годините, броят на онези с антисоциални личностни разстройства (тоест психопатите) и местните терористи ще бъде много по-голям от този на чуждестранните и организираните престъпници.

Като двамата, които се канеше да разпита: Матю и Хариет Стантън.

Сега той се намираше на десетия етаж на хотела, където бяха отседнали Стантънови, заедно със служителите от специалния отряд. Полицаите бяха претърсили сградата и не бяха открили други конспиратори. Райм и Сакс не очакваха да има такива. От регистъра на хотела се виждаше, че в момента там са отседнали само семейство Стантън и синът им. Очевидно имаха още един съучастник — загиналия Извършител 5–11 — но нямаше улики за друг на територията на Ню Йорк. След като достигнаха до извода, че Стантънови стоят зад терористичната атака, Райм и Сакс се обадиха на Бо Хауман да организира тактическа операция за залавянето им.

Управителят на хотела програмира асансьорите така, че да не спират на десетия етаж и премести персонала, а полицията евакуира другите гости. После две от полицайките в отряда облякоха униформи на камериерки, скриха автоматите си MP7 в количките за пране и застанаха на позиция в коридора, докато семейството се покаже.

Изненада…

Без нито един изстрелян куршум.

Сапьорите провериха стаята — нямаше заложени капани; всъщност нямаше почти нищо оставено. Терористите не носеха много багаж. В момента Сакс извършваше оглед.

Линкълн Райм преглеждаше на айпада си докладите, които през последния половин час бе получил от представителството на ФБР в Сейнт Луис — най-близко разположеното до Южен Илинойс, където беше базата на Стантънови и СВАС. Бюрото и Щатската полиция на Илинойс отдавна следяха групировката — нейни членове бяха заподозрени в голям брой нападения срещу гейове и цветнокожи и други престъпления на омраза, но досега нищо не беше доказано. В повечето случаи властите ги приемаха за хулигански действия.

Изненада.

Властите в Средния запад вече бяха арестували трима други членове на СВАС за притежание на експлозиви и автоматично оръжие без федерално разрешително. И обиските продължаваха.

Вече съблякла гащеризона за огледи, Амелия Сакс се приближи.

— Оставили ли са нещо? — попита Райм, като погледна кашона в ръцете й, в който се виждаха пет-шест хартиени и найлонови плика.

— Не много. Голямо количество бутилирана вода.

Райм се изсмя:

— Хайде да видим дали нашите хора ще искат да си поприказваме.

Кимна към стаята за събиране на спалното бельо, където държаха Стантънови до идването на ФБР; после федералните щяха да поемат случая.

Влязоха в помещението, където арестуваните чакаха с белезници и окови на краката. Родителите и синът — единственото им дете, както бе научил Райм — ги погледнаха със смесено изражение на тревога и решителност. Седяха заобиколени от трима полицаи.

Дори Стантънови да недоумяваха как Райм е разкрил, че са съучастници на убиеца и че се крият точно в този хотел, не проявяваха никакво желание да узнаят отговора. А този отговор бе смущаващо банален и не се основаваше на никакъв сложен анализ на веществени доказателства. Раницата на Извършител 5–11, която бяха намерили до тялото му при главната водопроводна тръба, съдържаше тетрадка, озаглавена „Модификацията“, където подробно бе описан планът за отравяне на питейната вода на Ню Йорк. На едно листче вътре беше записан и адресът на хотела. Вече знаеха, че Стантънови са отседнали там — Хариет беше казала на Сакс. Следователно двамата съпрузи и извършителят се познаваха. „Нападението“ в болницата изобщо не беше такова. Убиецът вероятно бе отишъл да посети болния си съучастник Матю Стантън в кардиологията.

Като се замисли човек, имаше улики, подсказващи, че Стантънови може да са замесени в убийствата. Например върху пликчето с имплантите, намерено в „Белведере“, пишеше „No3“, от което следваше, че нападението над Брейдън Алигзандър е третото планувано. Но ако нападението на Хариет Стантън е било в плана, на плика щеше да е записано „No4“.

Освен това бяха намерили следи от козметиката на Хариет на местата, посетени от убиеца. Да, той я беше сграбчил в болницата и между тях можеше да се извърши някакъв обмен на частици, но той щеше да е минимален. По-вероятно беше тези частици да са полепнали по него, докато е бил по-дълго в нейна компания. Освен това Райм си спомни твърде многобройните следи от калцуни на местата на убийствата; това подсказваше, че е имало съучастник, който е вкарал прожекторите и батериите. След проверка в хотела установиха, че Стантънови са отседнали там със сина си Джош — мускулест младеж, който лесно можеше да вкара екипировката, след като братовчед му е извършил смъртоносната татуировка.

Но понякога съдбата ускорява събитията.

Листче с адрес — намерено в раницата на извършителя.

— Знаете ли си правата? — попита Сакс.

Полицаят зад Хариет Стантън кимна.

Матю Стантън, с пребледняло, сивкаво лице, измърмори:

— Не признаваме никакви права. Правителството няма власт да ни дава или отнема права.

— Чудесно — контрира Райм. — В такъв случай няма да имате проблем да говорите с нас. — Логиката му се струваше непоклатима. — Единственото, което искаме да знаем на този етап, е самоличността на съучастника ви. Онзи с отровата.

Лицето на Хариет светна.

— Значи се е измъкнал?

Райм и Сакс се спогледаха.

— Измъкнал ли? — не разбра Линкълн.

— Не, не успя да избяга — обясни Амелия. — Но не носеше документ за самоличност, а по отпечатъците не е регистриран никъде. Надявахме се да ни съдействате и…

Усмивката на Хариет помръкна.

— Значи сте го арестували?

— Мислех, че знаете. Мъртъв е. Водната струя, която е избила, след като е пробил тръбата, го е убила. Защото налягането не е намалявало.

Настъпи пълна тишина. След няколко секунди Хариет Стантън запищя неудържимо.

68.

— Всичко свърши — каза Пам Уилоуби, като буквално се хвърли в прегръдките на Сет Макгуин.

Бяха на вратата на блока й в Бруклин Хайтс. Сет се олюля назад, засмя се. Последва дълга целувка. Небето най-сетне се беше изчистило и ослепителната слънчева светлина, червеникава в този следобеден час, огряваше фасадата на сградата. Температурата обаче бе по-ниска дори от предишните няколко дни, когато от сивото небе се сипеше мокър сняг.

Двамата влязоха във фоайето и отидоха до вратата на апартамента й на първия етаж, отдясно. Дори близостта на стълбите към мазето, в което Сет за малко не беше убит, не помрачи радостта й.

Беше в приповдигнато настроение. Вече нямаше напрежение в раменете, стомахът вече не я присвиваше, сякаш в него има натегната пружина. Изпитанието бе преминало. Най-сетне можеше да се върне вкъщи, без да се страхува, че ужасният мъж, който беше нападнал Сет, ще се върне. Линкълн Райм й бе изпратил съобщение, че убиецът е мъртъв, а съучастниците му са заловени.

На Пам веднага й направи впечатление, че добрата новина не е изпратена от Амелия.

Все едно. Тя все още беше ядосана на Амелия и не беше сигурна, че някога ще й прости напълно, задето се опита да я раздели с мъжа на живота й.

Когато влязоха в дневната, Сет свали якето си и двамата се настаниха на дивана. Той я прегърна и притисна главата й към себе си.

— Искаш ли нещо? — попита тя. — Кафе? Имам и едно шампанско. Стои тук от не знам колко години. Сигурно още става за пиене.

— Да, може. Чай, кафе. Нещо топло.

Но преди Пам да стане, той я задържа за ръката и внимателно се вгледа в лицето й с изражение едновременно на облекчение и загриженост.

— Добре ли си?

— Аз съм добре. Ами ти как си? Ти си този, когото онзи луд едва не татуира.

Сет сви рамене.

Личеше си, че е разтревожен. Тя не можеше да си представи какво е да лежиш завързан и да знаеш, че всеки момент ще бъдеш убит. И то толкова мъчително. По новините бяха съобщили, че убиецът избира специални отрови, причиняващи най-болезнените симптоми. Поне вече не изглеждаше Сет да я обвинява за нападението. Пам се бе почувствала силно наранена, когато той се отдръпна от нея веднага след атаката. Когато я остави и си тръгна, без да поглежда назад… тя почти не можа да го понесе.

Сега обаче й беше простил. Всичко бе в миналото.

Пам влезе в кухнята и сложи вода за кафе.

— Какво точно се случи? — извика Сет от дневната. — Говори ли с Линкълн?

— О… — Тя се показа на вратата. Лицето й бе сериозно. Дръпна един кичур коса от лицето си, нави го и го отметна назад. — Било е ужасно. Онзи тип, който те нападна, изобщо не бил психопат. Дошъл тук, за да отрови водата на Ню Йорк.

— По дяволите! Това ли било? Чух нещо за водата.

— Бил от една от онези милиции, в които беше и майка ми. — Тя се усмихна мрачно. — Отначало Линкълн мислеше, че убиецът иска да подражава на Колекционера на кости. Но се оказва, че изобщо не е било така; интересувал се от атаката, която майка бе планирала преди години. Опитвал се е да разбере как Линкълн и Амелия ще проведат разследването. О, и той изобщо не беше доволен, че е пропуснал това… Линкълн имам предвид. Той много се ядосва, когато допусне грешка.

Чайникът засвири и Пам се върна в кухнята, за да налее врялата вода върху филтъра с кафето. Насеченият звук й действаше успокоително. Направи го, както той го обичаше — с две бучки захар и съвсем малко сметана. Тя го пиеше чисто.

Донесе чашите в дневната и седна до него. Коленете им се допряха.

— Откъде всъщност бяха тия типове? — попита Сет.

— Бяха от… как се казваше? — Тя се опита да си спомни. — „Съвета за върховенство на американското семейство“, нещо такова. Не звучи като име на милиция. — Засмя се. — Може би някой от членовете им е специалист по връзки с обществеността.

Той се усмихна:

— Чувала ли си за тях, когато с майка ти се криехте в Ларчууд?

— Не мисля. Линкълн каза, че са от Южен Илинойс. Не е далеч от мястото, където бяхме с майка ми. И си спомням, че тя и пастрокът ми се срещаха понякога с хора от други групировки, но не съм обърнала внимание. Мразех ги всичките. Как само ги мразя!

— Но онзи с татуировките, убиецът — той е мъртъв, нали? А другите са арестувани.

— Да. Мъж, жена и синът им. Все още не се знае кой е бил онзи тип в тунела, онзи, който загина. Татуировчикът.

— Все още ли не си говорите с Амелия?

— Не, не си говорим.

— Засега.

— За дълго време — твърдо заяви Пам.

— Тя май не ме харесва.

— Не! Не е затова. Просто се държи покровителствено. Мисли ме за кукла, която може да се счупи. Ох, не знам! По дяволите!

Сет остави чашата с кафе.

— Може ли да поговорим за нещо сериозно? — попита.

— Ами, да… сигурно.

„Хъм — помисли си момичето. — Това пък какво е?“

Той се засмя:

— Успокой се. Просто реших да заминем по-скоро. Веднага.

— Наистина ли? Но аз още нямам паспорт.

— Мисля си първо да пообиколим Щатите за известно време.

— О… аз си мислех, че ще отидем първо в Индия, после в Париж и Прага, Хонконг.

— Ще отидем. Само че по-късно.

Тя се замисли за миг, но после погледна дълбоките му кафяви очи и каза:

— Е, добре. Както кажеш, скъпи. Готова съм да дойда навсякъде с теб.

— Обичам те — прошепна Сет.

Целуна я и тя се притисна до него.

Пам седна и отпи глътка кафе.

— Нещо за хапване? Аз съм малко гладна. Пица?

— Може.

Тя стана и пак влезе в кухнята. Отвори хладилника, извади една полуготова пица и я постави на плота.

Облегна се на стената. Стомахът й се свиваше, пулсът й се ускори.

Помисли си: „Откъде, по дяволите, знае за Ларчууд?“. Трескаво се опита да си спомни кога са говорили за това. „Не, никога не съм му споменавала. Сигурна съм.“

— Трябва да разкажеш на Сет всичко за живота ти в нелегалност.

— Не, не трябва.

„Мисли, мисли…“

— Имаш ли нужда от помощ? — извика той.

— Не.

Тя зашумя, отвори кутията с пицата, изтрака с вратата на микровълновата.

„Това не е възможно! Абсурд да е свързан с онези хора. Невъзможно.“

Но интуицията й, изострена от годините на принудително оцеляване, взе връх. Тя безшумно се приближи до стационарния телефон, взе слушалката. Вдигна я до ухото си.

Натисна девет. Едно.

— Обаждаш ли се на някого?

Сет бе застанал на вратата на кухнята.

Без да престава да се усмихва, Пам бавно се обърна.

— Ами, като заговорихме за Амелия… реших… все пак да й се извиня. Не мислиш ли, че е добра идея? Искам да кажа, не би ли го направил, ако беше на мое място?

— Нима? — попита той. Лицето му бе напълно сериозно. — На Амелия щеше да се обадиш, а?

— Да, точно така.

— Остави телефона, Пам.

— Ама…

Гласът й заглъхна. Сет впи тъмните си очи в нейните. Пръстът й бе на милиметри от бутона за набиране на единица. Но преди да го натисне, той се приближи и издърпа телефона от ръката й. Затвори.

— Какво правиш? — прошепна тя.

Сет не каза нищо. Стисна силно ръката й и я завлече обратно на дивана.

69.

Сет отиде при входната врата, сложи веригата и се върна.

Усмихна се мрачно:

— Как можах да спомена Ларчууд? Знаех, че с майка ти сте били там при „Патриотична граница“. Но ти никога не си го споменавала. Каква глупава грешка от моя страна.

— Това беше едно от нещата, за които спорихме с Амелия — прошепна тя. — Тя искаше да ти разкажа за живота си там. Казах й, че няма значение. Но всъщност се боях да ти кажа. А сега… Ти си един от тях, нали? Работиш с хората, които се опитаха да отровят водата.

Той взе дистанционното на телевизора, вероятно за да пусне новините. Пам използва възможността и скочи от дивана, като силно блъсна Сет назад. После хукна към вратата. Но едва успя да направи две крачки, когато той я сграбчи. Пам падна тежко, удари лицето си в пода. Усети вкус на кръв от цепнатата си устна. Сет я сграбчи за яката и грубо я завлече обратно, буквално я метна на дивана.

— Никога повече не прави така — изсъска.

Натопи пръст в кръвта й и нарисува нещо на лицето й. Заговори шепнешком:

— Телесните знаци са прозорци към това, което си, и това, което чувстваш. Някои индиански племена използвали боя — която не е нищо друго освен една временна татуировка — за да покажат пред всички какво изпитват. Воините не можели да изразяват емоциите чрез думи или мимика — не било прието — но можели да се изрисуват по определен начин, за да покажат дали са влюбени, тъжни или ядосани. Дори ако детето му е починало, воинът нямал право да плаче. Нямал право да го изрази с поведението си. Но можел да изрисува лицето си. И така всички разбирали колко силно скърби. Това, което нарисувах сега на лицето ти, е символът за „щастлив“ на племето лакота.

После бръкна в раницата си и извади руло тиксо и преносима машинка за татуиране.

Докато го правеше, ръкавът му се повдигна и Пам видя татуировка на ръката му. Червена. Не се виждаше цялата, но видимата част представляваше глава и горната част от тялото на стоножка, чиито човешки очи я гледаха втренчено, както тези на Сет — с изражение на желание и презрение.

— Ти си татуирал онези хора — едва прошепна Пам. — Ти си ги убил.

Той не отговори.

— Откъде познаваш онази двойка? Терористите?

— Аз съм им племенник.

Сет (но не, не Сет; сигурно имаше друго име) започна да сглобява машинката за татуиране. Пам се втренчи в татуировката на ръката му. Очите на насекомото я гледаха втренчено.

— О, това ли? — Той вдигна ръкава си нагоре. — Това не е татуировка. Обикновена рисунка е с водоразтворимо мастило. От това, което някои татуировчици използват за очертаване. — Облиза пръста си и размаза част от татуировката. — Докато бях Убиеца от подземията и излизах на лов, си го рисувах на ръката. Става за десет минути. Когато бях твоят приятел Сет, го измивах. Беше необходимо само колкото да заблуди свидетелите и полицията — а теб да убеди, че мъжът на живота ти не е убиецът.

Пам заплака.

— Боли ли устната? Така е, като се опитваш да бягаш. — Той сви рамене. — Една цепната устна не е нищо в сравнение с…

— Ти си луд!

Очите му гневно проблеснаха и той заби юмрук в корема й. Пред очите й блесна жълта светлина и тя изстена от болка. Едва сдържа почти непреодолимия подтик да повърне.

— Няма да ми говориш така! Ясно ли е? — Той я сграбчи за косата и доближи устата си на милиметри от ухото й. Изкрещя толкова силно, че я заболяха тъпанчетата: — Ясно ли е?!

— Добре, добре, добре! Престани, моля те — проплака тя. — Кой си ти? — прошепна плахо, опасявайки се от нов удар.

Той изглеждаше способен на убийство; очите му бяха като на обладан от лудост.

Блъсна я и тя падна на пода. Издърпа я грубо на дивана, върза ръцете й с тиксо отзад и я обърна по гръб.

— Казвам се Били Хейвън.

Продължи да подрежда някакви шишенца и да сглобява татуировъчната машинка. Погледна я и забеляза изражението й на пълно недоумение.

— Не разбирам. Говорих с майка ти по телефона… О, да, да. Била е леля ти.

Той кимна.

— Ама ние се познаваме от година — продължи Пам. — Повече.

— О, ние планираме атаката поне от толкова време. И планирах как да те върна завинаги в живота си. Мое Хубаво момиче.

— Хубаво момиче?

— Откраднаха те от мен. Не физически. Но духовно — да. Ти бе отвлечена от Амелия и Линкълн. От хората с най-неподходящо мислене. Май не ме помниш. Разбира се. Срещнахме се преди много време. Преди цяла вечност. Бяхме малки. Ти живееше в Ларчууд, в милицията на господин и госпожа Стоун.

Пам си спомни Едуард и Катрин Стоун. Хитри радикали, избягали от Чикаго, след като проповядвали сваляне със сила на федералната власт. Майката на Пам, Шарлот Уилоуби, бе попаднала под влиянието им, след като мъжът й, бащата на Пам, загинал при умиротворителна операция на ООН.

— Ти беше на шест тогава. Аз — с няколко години по-голям. Леля и чичо дойдоха в Мисури, за да говорят със семейство Стоун за една кампания против абортите. Няколко години по-късно чичо ми реши да укрепи връзките между ларчуудската милиция и „Съвета за върховенство на американското семейство“ и така двамата със Стоун уредиха да се омъжиш за мен.

— Какво?

— Ти беше моето Хубаво момиче. Щеше да станеш моя жена и майка на децата ми.

— Сякаш съм някаква крава, някаква шиб…

Бърз като змия, той я стисна с два пръста през бузите. Дъхът й секна от болката.

— Няма да те предупреждавам повече. Аз съм твоят мъж и ще ми се подчиняваш. Ясно?

Пам се сви и кимна.

— Нямаш представа какво преживях! — изкрещя той. — Те те отнеха от мен. Промиха ти мозъка. Сякаш светът ми свърши.

Сигурно говореше за времето, когато с майка си и пастрока си Пам бе дошла в Ню Йорк преди няколко години. Родителите й замисляха друг терористичен план, но Линкълн и Амелия го осуетиха. Пастрокът й беше убит, а майка й — арестувана. Пам бе спасена и попадна в системата за приемни грижи на града.

Тя си спомни първата среща със Сет преди година. Да, беше й се сторил твърде познат, твърде внимателен, твърде привързан. Но тя се влюби до уши. (Добре де, помисли си сега, може би Амелия беше права, че поради младостта си отчаяно търсеше нежност, любов. И така бе пропуснала това, което трябваше да забележи.)

Сега Пам се втренчи в машинката за татуиране, в шишенцата с отрова. Спомни си от каква мъчителна смърт са умрели жертвите му.

Кой от любимите си токсини бе избрал за нея?

Защото това я чакаше сега, разбира се. Щеше да я убие, защото Линкълн бе казал, че може да се наложи да свидетелства срещу Стантънови. И защото плановете му се бяха провалили и леля му и чичо му щяха да лежат в затвора до живот.

Той искаше да си отмъсти.

Убиецът отново погледна символа, който бе нарисувал на бузата й със собствената й кръв.

Щастлив…

Тя си спомни една дъждовна неделя, когато седяха на същия диван и гледаха телевизия. Тогава Сет я целуна за първи път.

„Тогава се влюбих“ — помисли си.

Било е лъжа. Всичко е било лъжа. Спомни си месеците, които уж бе прекарал в Лондон, за да се обучава в една рекламна агенция, планираща да отвори офис там. Друг път. Бил е при чичо си и леля си, за да планират атаката. А след като уж се върна от Великобритания, тя изобщо не обърна внимание на странното му поведение. Задачи, заради които го нямаше часове наред; телефонни обаждания, които никога не приемаше в нейно присъствие; неочаквани заседания; това, че не я запозна с нито един от колегите си и не й показа къде работи. Това, че си общуваха само с текстови съобщения, а не разговаряха по телефона. Но тя не заподозря нищо, защото го обичаше и беше сигурна, че Сет никога няма да направи нещо, за да я нарани.

Положи усилие, за да спре сълзите. Оказа се лесно. Гневът прогони сълзите.

Сет… по-точно Били, започна да зарежда пълнителя на машинката с течност от някакво шишенце.

Пам не можеше да си представи какво е да умреш по този начин. Болка. Гадене, изгарящо чувство в корема, бодежи в гърлото, повръщане, и пак повръщане, но без да донесе облекчение. Размекване на кожата, кръвотечение от устата, носа, очите…

Той заразсъждава на глас:

— Жал ми е само за братовчеда. Джош, горкият Джош. Жалко за него. Колкото до другите… не ми дреме за тях. Чичо ми и без това скоро щеше да умре. Беше планирано. Леля ми също щях да убия скоро след като се върнем в Илинойс. Щях да натопя за смъртта им някой бездомник или нелегален имигрант. Но когато видях, че налягането в тръбите не спада, се досетих, че Линкълн Райм е разкрил плана и трябва да се отърва от тях. Оставих бележка с адреса на хотела им на местопрестъплението. Така ги е открил.

Работеше старателно, пълнеше тръбичката на машинката с прецизността на хирург — какъвто, замисли се Пам, беше в известен смисъл. Портативната машинка за татуиране беше безупречно чиста. След като я сглоби, той се облегна назад и вдигна фланелката до под гърдите на Пам. Огледа тялото й като хипнотизиран от вида на кожата й. Погали я под пъпа и тя се опита да се отдръпне. Сякаш я докосваха не пръстите му, а червените крака на стоножката.

В това докосване обаче нямаше нищо сексуално. Той се възхищаваше единствено на плътта й.

— Кой беше онзи човек? — попита Пам. — Кой беше онзи, когото уби във водния тунел?

— Ей, я чакай!

Пам присви очи. Дали пак щеше да я удари?

— Не го убих аз. Уби го приятелят ти Линкълн Райм. Той накара да пуснат фалшивото съобщение, че водата е спряна. Аз обаче имах подозрения. Затова се бях застраховал. Преди няколко дни срещнах един бездомник в тунелите. Нейтън. Един от хората къртици. Чувала ли си за тях? Реших да го използвам. Дадох му нов гащеризон и набързо му татуирах стоножка като моята на лявата ръка. Знаех къде живее — близо до „Белведере“ — и преди да пробия тръбата, отидох да го взема. Обещах му хиляда долара, ако ми помогне с пробиването, за да тествам водата. Той се съгласи. Обаче… — Били поклати глава — … излязох прав. Информацията за спирането на водата беше фалшива. Щом Нейтън проби тръбата, излезе толкова силна струя, че го разряза през средата. — Потрепери. — От гърдите и главата му не остана почти нищо. Беше ужасна гледка.

Поне някаква искрица на съчувствие.

— Като си помисля, че можеше да съм аз…

Всъщност не.

— Това е знак, че е време да си плюя на петите. Полицията скоро ще установи, че това не съм аз, но така спечелих време. Добре, време е да ти пусна малко кръв…

Били добави още нещо, но Пам не чу много добре. Прозвуча й като „олеандър“.

Той се изправи и я погледна. Наведе се, хвана копчето на дънките й. Пук — откопча го и ципът се отвори до долу.

Не, не, тя нямаше да му позволи да я изнасили. Щеше да разкъса скъпоценната му кожа със зъби, ако я доближеше. Никога.

Били бързо дръпна дънките и те се смъкнаха.

Пам напрегна всичките си мускули, готова за нападение.

Той обаче не я докосна на онова място. Погали гладката кожа на бедрата й. Изглеждаше, че просто търсеше подходящо място на тялото й, където да направи смъртоносната татуировка.

— Хубаво, хубаво…

Пам си спомни думите на Амелия за шифъра, който убиецът татуира на жертвите си. Запита се какво послание ще остави на нейното тяло.

Той взе машинката и я пусна.

Бззз.

Докосна кожата й. Отначало усещането бе като гъделичкане.

После дойде болката.

70.

Целта на терористичната атака на „Съвета за върховенство на американското семейство“ не беше ясна.

Сред документите в джоба на мъртвия убиец освен листчето с адреса на хотела на Стантънови Сакс бе намерила писмо, пълно с безсмислици.

На Райм му напомняше за манифеста на Университетския бомбаджия — критика срещу съвременното общество. Разликата беше в това, че убиецът не излагаше расистките и фундаменталистките възгледи на СВАС, а точно обратното. Документът, който полицията трябваше да намери след масовите отравяния в града, бе написан от името на „врага“ — някаква анонимна коалиция от чернокожи и испаноговорещи активисти в съюз с ислямски фундаменталисти, които уж поемаха отговорността за отравянето на Ню Йорк, за да отмъстят на белите експлоататори капиталисти. В писмото се призоваваше за въстание срещу тях, като се твърдеше, че отровата е само началото.

Доста хитър начин за представяне на атаката, помисли си Райм. Така биха свалили подозренията от СВАС и биха възбудили омраза срещу враговете на Съвета. В същото време щяха да поразят съвременния Содом — Ню Йорк, бастиона на глобализацията, смешението на расите и либерализма.

Райм подозираше, че това не е всичко:

— Помислете за борбата за надмощие между отделните милиции. Разчуе ли се, че ударът е дело на СВАС, репутацията им многократно ще се покачи.

От централата на ФБР в Манхатън се получи обаждане.

— Птичките не искат да пропеят, Линкълн — каза Фред Делрей, който ръководеше разследването от страната на федералната полиция.

Семейство Стантън и синът им се намираха във федералния арест, но явно — ако преведем думите на Делрей — не искаха да сътрудничат.

— Притисни ги някак, Фред. Искам да разбера кой, по дяволите, беше убиецът. Отпечатъците му ги няма в базата данни.

— Видях снимките на твоето момче в тунела след близката му среща с хаш-две-о. Ужас, много нелеп начин да умреш, какво ще кажеш? С каква скорост е изцвърчала тая вода?

Райм бе включил телефона на високоговорител. Сакс, застанала до работната маса, се обади:

— Никой не знае, Фред, но след като го е разрязала на две, водната струя е пробила бетонната стена и една парна тръба от другата страна. Трябваше да се измъквам бързо, за да не се сваря.

— Намери ли нещо интересно в тунела?

— Не много. Повечето неща се бяха поразмили. Е, също и посварили, при толкова много пара.

Тя обясни за писмото, оставено с цел да се предизвикат размирици.

Агентът въздъхна:

— Точно когато си помислиш, че светът се променя…

— Ще обработим уликите, Фред, и ще ти се обадим.

— Голямо благодаря.

Затвориха и Сакс продължи да помага на Мел Купър при анализа на микроуликите, тъканните проби и пръстовите отпечатъци от хотела на Стантънови. От тях само едни фигурираха в базата данни — тези на Джошуа Стантън, картотекиран в окръг Клейтън за нападение над хомосексуалист. Престъпление от омраза.

Райм погледна снимките от местопрестъплението, без да се впечатлява от зловещата гледка. Отново се взря в зловещата татуировка — в червената стоножка на лявата ръка на престъпника. Очите зловещо наподобяваха човешки. Беше, както каза Сакс, отлично направена. Дали сам се беше татуирал? Или му я бе направил някой приятел? Вероятно сам. Въпрос на гордост.

Телефонът на Сакс иззвъня.

— Не, не — прошепна тя след малко, с което привлече вниманието на всички в стаята.

На лицето й се изписа ужас.

Райм се намръщи. Какво бе станало?

Тя затвори. Погледна всички.

— Състоянието на Лон се е влошило. Получил е сърдечен арест. Реанимирали са го, но положението не е добро. Трябва да отида при Рейчъл.

— Добре, Сакс, върви. Ние тук ще се оправим. — Райм се замисли за момент. — Защо не се обадиш на Пам да я попиташ дали не иска да дойде? Тя обичаше Лон.

Сакс взе якето си от закачалката. Колебаеше се. След малко отговори:

— Не. Честно казано, няма да понеса да ми откаже още веднъж.

71.

Явно Били не смяташе да я убива.

Поне засега.

Бе заредил машинката с мастило, а не с отрова.

— Стига си мърдала!

Стоеше на колене до дивана, на който я бе проснал.

— Ръцете ме болят — оплака се Пам. — Моля ти се, махни това тиксо. Моля те.

— Не.

— Можеш да ги вържеш отпред.

— Не. Стой неподвижно — изръмжа той. Погледна я и тя спря да мърда.

— Какво, по дяволите…

Последва силна плесница.

— Трябва да съблюдаваме добро поведение, не разбираш ли? Да не си посмяла повече да ругаеш и да ми държиш такъв тон! — Били я сграбчи за косата и я разтърси като лисица плячката си. — Отсега нататък ролята ти е да бъдеш моя жена. Хората ще те гледат до мен. Като вярна съпруга.

Продължи да татуира.

Пам си помисли да запищи, но беше сигурна, че той ще я пребие от бой, ако се опита. Освен това в сградата нямаше никого. Единият апартамент беше празен, а наемателите от другия бяха на екскурзия с кораб.

Били заговори разсеяно:

— За известно време ще трябва да се скрием добре. Чичо и леля няма да ме издадат. Но братовчедът Джошуа… въпрос на време е да изпее всичко. За мен включително. Не можем да се върнем в Южен Илинойс. Приятелят ти Линкълн ще изпрати ФБР да арестува всички старши членове на СВАС. И отново ще заподозре хората от Ларчууд, затова и Мисури отпада. Ще отидем някъде другаде. Може би в „Патриотична асамблея“ във вътрешността на щата Ню Йорк. Те са извън вниманието на полицията. — Обърна се към нея: — Или в Тексас. Там има хора, които си спомнят родителите ми като мъченици, загинали за свободата.

— Сет…

— Ще се покрием за няколко години. И ако още веднъж ме наречеш „Сет“, ще те фрасна. Мога да изкарвам пари с татуировки. Ти можеш да преподаваш в неделното училище. Малко по малко ще се върнем към нормалния живот. Нова самоличност. Със СВАС е свършено, но може би така е по-добре — ще продължим напред. Ще основем ново движение. И ще го организираме много по-добре. Ще го направим както трябва. Ще обучаваме жените си в училища — и нямам предвид църковни училища. Имам предвид обществени и частни. Ще възпитаваме децата от малки. Ще ги посветим в каузата. Ние, мъжете, ще се кандидатираме за управленски постове, отначало на ниско ниво, в градовете и окръзите. Ще овладеем първо местната власт, после ще тръгнем по-нагоре. О, ще бъде съвсем друг свят. Сега сигурно не мислиш така. Но после ще се гордееш, че си част от това дело.

Вдигна машинката от крака й, погледна свършеното до момента и продължи:

— Чичо ми беше изостанал в много отношения. Но имаше едно голямо прозрение. Измисли Закона на кожата. Проповядваше за него из цялата страна — пред други милиции, на възродителни сбирки, в църкви, пред ловни дружинки. — Очите на Били грейнаха. — Законът на кожата… Гениално. Помисли само: кожата дава информация за здравословното ни състояние, нали? Може да е зачервена или бледа. Лъскава или матова. Сбръчкана или подута. Напукана или гладка… Тя изразява също духовното ни развитие. И интелектуалното. И емоционалното състояние. Бялото е добро, умно и благородно. Черното, кафявото и жълтото са подли и опасни.

— Не говориш сериозно!

Той вдигна юмрук и Пам се сви и замълча.

— Искаш доказателство. Онзи ден бях в Бронкс и един тип ме спря. Млад, не знам. Горе-долу на твоите години. Черен. Имаше келоиди на лицето — белези като татуировки. Бяха красиви. Изработени от истински художник. — Той отмести поглед. — И знаеш ли защо ме спря? За да ми продаде наркотици. Това е истината за тези хора. Законът на кожата. Не можеш да го излъжеш.

Тя се изсмя мрачно:

— Някакъв чернокож младеж се е опитал да ти продаде наркотици в Бронкс? Ето какво ще ти кажа. Иди в Западна Вирджиния и там бял младеж ще ти продаде наркотици.

Били продължи, без да я слуша:

— Има спорове за Хитлер: дали наистина е мразел евреите, циганите и педерастите и е искал да изчисти света от тях. Или всъщност не му е пукало за тях, но е знаел, че германският народ ги мрази и затова е използвал омразата и страха, за да вземе властта.

— Да не би да използваш Хитлер като модел за подражание?

— Има и по-лоши варианти.

— И какво? Ти как мислиш, Били? Истински ли вярваш в Закона на кожата, или го използваш за власт, за себе си, за егото си?

— Не е ли очевидно? — Той се изсмя. — Достатъчно си умна, за да се досетиш, Пам.

Тя не каза нищо и Били избърса сълзите от бузите й. Пам не знаеше отговора. Изведнъж й хрумна нещо, което я удари като неговите шамари. Беше свързано с блога, който двамата със Сет бяха направили. Тя прошепна:

— Нашият блог? Той е точно обратното на това, което казваш. За какво… за какво го създаде?

— А ти за какво мислиш? Всеки, който публикува позитивен коментар. За абортите, за помощите за бедни, за имиграционна реформа. Денят на страшния съд наближава за тях.

Имаше сигурно петнайсет хиляди души, които бяха написали нещо в сайта им. Какво щеше да се случи с тях? Дали последователите на Били щяха да ги издирят и убият? Да взривят къщите им?

Били остави татуировъчната машинка, намаза бедрата й с вазелин и попи мастилото.

Усмихна се:

— Погледни. Какво мислиш?

Тя прочете двете думи, които виждаше изписани обърнати на бедрата й:

Какво, по дяволите, правеше той? Какво имаше наум? Били смъкна и своите дънки. На неговите бедра имаше подобни татуировки със същия шрифт.

Когато се съберяха, образуваха цели думи:

— Наричаме ги сплитъри. Влюбените си татуират части от имената си. Могат да се прочетат само ако се съберат заедно. Това сме ние, виждаш ли? Поотделно все ни липсва нещо. Когато сме заедно, сме едно цяло.

През бледото му лице премина подобие на усмивка.

— Влюбени? — прошепна тя.

Погледна неговата татуировка — беше правена преди години.

Били гледаше обърканото й лице. Вдигна дънките си, после — нейните и ги закопча.

— Знаех си, че някой ден ще си те върна — обясни, като посочи татуировките. — „Памела“, „Уилиам“. Добре измислено, какво ще кажеш? Имената ни ще бъдат цели, когато лягаме заедно, за да правим децата си. — Забеляза ужасеното й изражение. — Защо ме гледаш така?

Сякаш говореше на дъщеря си, разстроена заради лош ден в училище.

— Аз те обичах! — проплака тя.

— Не, ти обичаше някого, който беше част от тумора, разяждащ тази страна. — Изражението му се смекчи и той прошепна: — А какво мислиш за мен, Пам? Жената, която обичам цял живот, се оказва враг? Те отнеха сърцето и разума ти от мен.

— Никой не ме е променял. Никога не съм вярвала в това, което правеше майка ми. Това, в което вярваш ти.

Той погали косата й, усмихна се:

— Промили са ти мозъка. Разбирам. Аз ще те променя, мила моя. Ще те върна в правия път. Хайде сега да събираме багажа.

— Добре, добре.

Били я вдигна на крака.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Знаеш ли какво, Били? — каза тихо.

— Какво? — Той, изглежда, се зарадва да види усмивката й.

— Трябваше да претърсиш джобовете ми.

Пам замахна с всичка сила към лицето му с дясната си ръка, стискаща макетното ножче, с което бе прерязала тиксото — същото макетно ножче, което носеше в джоба на панталона си от онези ужасни дни в Ларчууд.

Острието поряза бузата и устата на Били. Без свистенето, което се чува по филмите в такива сцени. Разряза безшумно плътта му.

Той изрева и хвана с две ръце лицето си. Пам прескочи масичката и хукна към входната врата, като изкрещя:

— На ти една модификация, мръсник такъв!

72.

Ръцете на Пам лепнеха от кръвта на Били, но тя успя да отвори вратата и препъвайки се, хукна към главното фоайе на сградата.

Сега щеше да изскочи на улицата и да запищи колкото й глас държи. Може би в сградата нямаше кой да чуе виковете й, но наоколо бе пълно със съседи.

Десет крачки, пет…

Да! Ей сега щеше да…

В този момент той сграбчи глезена й и тя се просна с писък на пода във фоайето. Главата й се удари в дъските.

Ножът падна. Пам се извъртя с лице към Били и го изрита с всичка сила в слабините.

Лицето му бе цялото в кръв — едновременно радваща и шокираща гледка за нея. Раната започваше малко под окото му и достигаше до средата на бузата. Беше се надявала, че ще го ослепи, но той явно виждаше много добре. Все пак кръвта шуртеше от бузата му и бълбукаше от устните му — явно острието бе прерязало цялата му уста. Пам не разбираше какво се опитваше да й каже. Заплахи, разбира се. Гняв.

Кръвта опръска якето й, ръката й, лицето й.

Ужасяващото му изражение показваше каква болка изпитва.

Чудесно!

Тя се отказа да се съпротивлява. Можеше да е ранен, но пак беше по-силен от нея. „Бягай — каза си. — Просто се махни от тук!“

Като дереше с пръсти пода, успя да се отдалечи на една-две педи от него, по-близо до вратата.

Той обаче я спря, завъртя я по гръб и я удари в слънчевия сплит, като изкара въздуха от белите й дробове и я накара да се превие на две. За момент Пам успя да му се измъкне — благодарение на хлъзгавата кръв той я изпусна. Тя се изправи на колене.

Но обзет от бяс, Били опря крак в стената на коридора, замахна и стисна с жилестите си ръце гърлото й. Отново я повали по гръб, не й даваше да диша.

Тя отново ритна и го улучи с коляно в слабините. Той изстена, издиша силно и започна да плюе кръв. Притисна я с тялото си. Отпусна ръката си, вдигна юмрук и започна да я налага в лицето, като сипеше неразбираеми думи, плюейки кръв върху нея.

Пам отново се опита да го изрита, да го удари с юмрук, но нямаше достатъчно опора. И през цялото време се давеше, опитваше се да си поеме въздух, за да извика за помощ. Но нищо не излизаше от устата й.

Раната на лицето му беше зловеща, но кръвотечението намаляваше, съсирваше се около разреза, тъмна и желирана като кафяв лед. Пам вече различаваше какво казва:

— Как можа! — Забърбори още нещо, но думите му пак станаха неразбираеми. Той изплю още кръв. — Каква си глупачка, Пам! Неспасяема си. Трябваше да се досетя.

Наведе се, хвана я по-здраво за врата и започна да я души. Главата й запулсира от болка, не можеше да си поеме въздух. Вените на слепоочията й се издуха. Причерня й.

„Така да бъде“ — каза си. По-добре, отколкото да се върне в милицията. Да живее по начина, по който искаше Били. По-добре, отколкото да бъде „неговата жена“.

Спомни си за момент думите майка си Шарлот, когато беше на четири:

— Отиваме в Ню Йорк, за да направим нещо много важно, миличко. Ще бъде като игра. Аз ще бъда Карол. И ако чуеш някой да ме нарича Карол и кажеш: „Тя не се казва така“, ще ти нашаря задника с пръчката, докато посинее. Разбра ли, слънчице? Ще играе пръчката. Пръчката и после — затворена в килера.

— Да, мамо. Ще слушам, мамо.

Пам разбра, че умира, защото изведнъж около нея блесна ярка светлина, червеникава, ослепителна светлина. И почти се изсмя, като си мислеше: „Виж ти, може би не съм разбрала добре всички тия приказки за Господ. Това сигурно е светлината на рая. Или на ада“.

Почувства се безтегловна, лека като перце, сякаш душата й започваше да се издига.

Но не, не, не… Просто Били стана от нея, изправи се, взе макетния нож.

Сега щеше да пререже гърлото й.

Движеше устни, сякаш говореше нещо. Тя не го чуваше.

Но ясно чу два или три силни изстрела откъм главния вход на жилищната сграда. Видя, че ярката светлина идва от слънцето — слънчевите лъчи, огряващи обърнатата на запад сграда. И видя два силуета на мъже с пистолети. Погледна Били и го видя да се олюлява назад, като се държеше за гърдите с широко отворена разрязана уста.

Той я погледна, изпусна макетния нож, седна неуверено, после клюмна на една страна. Примигна изненадано. Прошепна нещо. Ръцете му потрепнаха.

Полицаите изтичаха в коридора, хванаха я за ръцете, вдигнаха я на крака и я повлякоха към вратата. Пам обаче се освободи от тях, изненадвайки ги със силата си.

— Не — прошепна.

Обърна се и остана втренчена в Били, докато очите му помътняха. Пое си дълбоко въздух и изчака още малко, после се обърна и излезе, докато полицаите се приближаваха към тялото на Били с насочени напред, готови за стрелба пистолети — предположи, че такава е процедурата, макар да беше ясно, пределно ясно, че той вече не е заплаха.

73.

След като медиците обработиха раните й, Пам Уилоуби излезе пред дома си на студената, светла улица.

От мястото на тротоара, където седеше в очуканата си инвалидна количка „Меритс“, Линкълн Райм видя как Амелия Сакс понечи да се приближи към нея, да протегне ръце — за да я прегърне, но се спря. Дръпна се назад и отпусна ръце, когато видя, че Пам не откликва на този жест. Момичето само кимна за поздрав.

— Как си? — попита Райм.

— Ще се оправя — мрачно отговори младата жена. (Райм вече не я възприемаше като момиче; беше чул, че се е борила с престъпника, и се гордееше с нея.)

Стори му се странно, че Пам постоянно потърква бедрата отпред. Това му напомни за тика, който понякога имаше Сакс да се чеше и пипа по тялото. Момичето забеляза погледа му и спря.

— Татуира ме — обясни. — Но не с отрова. Истински татуировки са. Беше татуирал част от своето и моето име на краката си и изписа другите части на моите.

Сплитъри, спомни си Райм — така ги бе нарекъл Ти-Ти Гордън. Когато двама влюбени си татуирали части от имената си.

— Много ми е… — Тя преглътна. — Много ми е гадно.

— Познавам един човек, който може да ги заличи. Имам номера му.

Ако Ти-Ти Гордън умееше да татуира, сигурно знаеше и как да заличава.

Пам кимна и пак се потърка неволно по бедрото.

— Разправяше ми ужасни неща. Звучеше, сякаш планира да стане новият Хитлер. Искаше да убие чичо си и леля си и да основе своя въоръжена групировка. Сещате се, мама не беше особено умна. Постоянно говореше глупости и никой не я приемаше на сериозно. Обаче Били беше съвсем друга класа. Учил е в колеж. Искаше да основава собствени училища, в които да индоктринира децата. Говореше за някакъв Закон на кожата. Личеше си, че е вманиачен на тази тема. Расизъм, чиста проба.

— Закон на кожата — измърмори Райм.

Определено имаше връзка с манифеста, който бяха планирали да оставят на мястото на вкарването на отрова във водопровода. Той си спомни за думите на Тери Добинс по-рано:

— Ако откриеш защо е толкова вманиачен по кожата, това ще е ключът към разплитането на случая…

Пам продължи:

— През всичките тези години е бил обсебен от мисли за мен.

Обясни за уговорения годеж, как Били е дошъл преди няколко години, за да започне планирането на терористичната атака — и как я бе съблазнил. Спомените я накараха да потрепери.

— Искаш ли да се качиш в микробуса? — попита Райм, като кимна към пригодения за инвалиди автомобил, с който го бе докарал Том.

Апартаментът й беше запечатан от полицията, докато се извърши оглед на местопрестъплението, а на Пам очевидно й беше студено; носът и очите й бяха зачервени, пръстите — също.

— Не — бързо отговори тя. Изглеждаше, че й е по-спокойно на слънце, въпреки мразовития въздух. — Всичките ли заловихте?

— Всички, които са дошли в Ню Йорк, както изглежда. Матю и Хариет Стантън. Сина им Джошуа.

Полицаите от ударния отряд бяха намерили истински документ за самоличност у застреляния престъпник. Уилям Хейвън, двайсет и пет годишен. Татуировчик, с адресна регистрация в Саут Лейкс, Илинойс.

— В момента хората ни проверяват всичките им документи, бележници, телефони, компютри — продължи Райм. — Заловихме вече и няколко от съучастниците им в Илинойс, но ще има и други. Бомбите не бяха заредени така, че да избухнат, но бяха истински: барут, детонатори, устройства за взривяване чрез мобилен телефон. Сглобени са от човек, който разбира от тези неща.

— Ако са като групировката, в която членуваше майка ми, „Патриотична граница“, сигурно има десетки членове. Винаги се събираха през нощта, в нечия кухня, пиеха кафе и крояха планове… — Пам замълча за момент. — Линкълн?

Райм вдигна вежди.

— Ти откъде знаеше за Сет? Как се сети да изпратиш полиция вкъщи?

— Не знаех. Но заподозрях нещо, когато си зададох въпроса откъде извършителят е разбрал за Ти-Ти Гордън.

— Кой?

— Татуировчикът, когото двамата със Сет засякохте в лабораторията ми.

— Ааа, онзи тип със странната брада и пиърсингите.

— Същият. Били влезе в студиото му и уби един от колегите му. Мисля, че е искал да убие самия Ти-Ти, но той в момента не е бил там. Възможно е убиецът да е разбрал за него по друг начин, но това беше най-логичното обяснение — че го е видял вкъщи. Тъй като мотивът на групата беше местен тероризъм, а имаше връзка с теб и майка ти — чрез Колекционера на кости — се запитах дали появата на Сет в живота ти е просто съвпадение. Разбира се, убиецът имаше татуировка на стоножка. Сет нямаше такава — бях го виждал с къси ръкави. Как можеше да се обясни? Тогава си спомних водоустойчивото мастило — червено — на едно от пликчетата с улики. Ти-Ти ни каза, че някои татуировчици използват временни маркери, с които очертават рисунката, преди да започнат да татуират. Реших, че може би това е направил — временна татуировка на ръката си, за да ни заблуди.

Пам кимна:

— Да, точно така. Каза ми, че рисувал стоножката, за да го мислят за друг. Измивал я, преди да влезе в ролята на Сет. А на някакъв бездомник направил истинска татуировка на стоножка и му платил, за да пробие дупката. Този човек е загинал в тунела. Каза ми, че не е повярвал, че ще спреш водата. Взел е предпазни мерки.

— Така се досетих кой е — продължи Райм. — Беше проникнал в дома ми, за да ме отрови. Мислех, че е специалист по шперцове, но нямаше следи от насилване на ключалката. Значи…

— Взел е ключа за къщата ти от моя ключодържател — измърмори Пам, като се намръщи. — Направил си е дубликат.

— Това си помислих и аз, да. Дали Сет беше убиецът? Не можех да съм сигурен, разбира се, но не исках да рискувам. Обадих се на диспечерите и наредих веднага да изпратят патрул.

— И нападението тук вчера — намеси се Сакс. — Било е постановка.

— Инжектирал си е малко пропофол и си е сложил белезници. Оставил е шишенцето с отрова и спринцовката на земята и е легнал да подремне, докато полицията се появи.

— Защо? — попита Пам.

— Искал е да снеме подозренията от себе си — обясни Амелия. — Какъв по-добър начин от това сам да стане жертва?

— Е, признавам, че и нашите психолози помогнаха — добави Райм. — Направиха проучване, според което в изкуството и литературата стоножката олицетворява проникване в нечие безопасно, спокойно убежище. Тя чака скрита, невидима. Такъв беше Сет. Тоест Били.

— Да, със сигурност.

Пам погледна към апартамента си. Намръщи се. Извади от джоба си кърпичка и леко я навлажни с плюнка. Избърса засъхналата кръв от бузата си.

Като главен разследващ по случая, след като Лон Селито бе излязъл от строя, Сакс разпита момичето за няколко минути в присъствието на Райм. Научиха, че Били е планирал да отвлече Пам и да избяга при една военизирана групировка във вътрешността на щата Ню Йорк, „Патриотична асамблея“, с която и преди си бяха имали вземане-даване.

Рон Пуласки извърши огледа в апартамента на Пам — дори да обезвредиш престъпника по най-безвъзвратния начин, както в случая, пак трябваше да се изпълнят някои формалности. След като свърши, той събра веществените доказателства, подписа картончетата за съхранение и каза на Райм, че ще занесе всичко в къщата му. Патолозите откараха трупа. Пам изпрати носилката с поглед, хладен като есенния въздух.

Райм насочи вниманието си към Сакс. Когато двете с Пам говориха за случилото се току-що, полицайката се опита на няколко пъти да се пошегува и да изрази съчувствие. Пам реагираше със сдържана усмивка, която можеше да се възприеме и като озъбване. Държането й явно силно нарани Амелия.

След кратко мълчание полицайката се изправи, постави ръце на кръста си и погледна жилищната сграда.

— Местопрестъплението е освободено — отбеляза. — Ако искаш, мога да ти помогна да почистиш.

Райм забеляза, че се колебае, а тонът й му подсказа, че се бои какъв ще бъде отговорът.

— Мисля да отида у семейство Оливети. И може би по някое време тази седмица ще взема колата на Хауард и ще дойда до вас, за да си взема каквото е останало. Може ли, Линкълн?

— Няма проблем.

— Чакай! — решително каза Сакс.

Пам я погледна предизвикателно.

Детективката продължи:

— Искам да говориш с психолог. — Бръкна в чантичката си. — Това е телефонът на Тери Добинс. Той работи за полицията, но ще ти препоръча някого.

— Нямам нужда…

— Моля те. Направи го.

Момичето сви рамене. Прибра визитката в задния си джоб, където държеше мобилния телефон.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — добави Сакс. — По всяко време.

В гласа й прозвуча лека нотка на отчаяние.

Момичето не каза нищо. Влезе в къщата и след малко излезе с раница и чанта за лаптоп. От слушалките в ушите й стърчаха бели кабелчета, свързани с айпода й и затъкнати под дебелата й шапка.

Махна към Райм и Сакс, но на никого от двамата конкретно.

Амелия я изпрати с поглед.

След малко Линкълн каза:

— Хората не обичат, когато се окаже, че са сгрешили, а ти си прав, дори когато е било за тяхно добро. Може би най-вече тогава.

— Така изглежда. — Тя се заклати напред-назад, за да се сгрее, и продължи да гледа отдалечаващата се Пам. — Аз провалих всичко, Райм.

В моменти като този той най-много ненавиждаше недъгавостта си. Искаше да се приближи до Сакс и да обгърне с ръце треперещите й рамене, да я притисне с всичка сила.

— Как е Лон? — попита.

— Преодолял е критичното състояние, но все още е в безсъзнание. Рейчъл не е на себе си. Синът на Лон е там.

— Да, говорих с него.

— Железен е. Мъжко момче.

— Е, идваш ли вкъщи?

— След малко. Първо трябва да говоря с един свидетел по случая с музея „Метрополитен“.

Това бе другото разследване, по което работеше Селито — взломът в музея на Пето авеню. Докато детективът беше в болница, другите му колеги от „Тежки престъпления“ бяха поели случая. Сега, след осуетяването на опита за терористична атака от СВАС, беше време да възобновят това важно от политическа гледна точка, макар и доста необичайно разследване.

Сакс отиде при форда си. Моторът изрева и тя потегли сред облак дим, чийто синкав оттенък стана виолетов в червената светлина на залязващото слънце.

74.

Линкълн Райм не беше доволен, че не е разкрил сам самоличността на убиеца — източниците на информация за Били Хейвън бяха намерените документи и разказът на Пам.

— Трябваше да се досетя — каза на Купър и Пуласки.

— Кое? — Пуласки остави едно пликче, от което с пинсети вадеше пробите, и го погледна.

— Това, че Били е близък на Стантънови. Реакцията на Хариет, когато Амелия й каза, че е мъртъв — тя изпадна в истерия. Това трябваше да ми подскаже, че го познава добре. Много добре. Също и синът, Джошуа — щеше да припадне, когато чу новината. Можех да се досетя, че макар да не е техен син, сигурно е близък роднина. Знаем, че им е племенник; знаем името му. Но намери всички подробности за господин Уилям Хейвън, новобранец. Стат.

— Латински, съкратено от статим, което означава „незабавно“ — издекламира Пуласки.

— А, да. Точно. Голям познавач си на класическите езици. И доколкото си спомням, голям познавач на филмите, в които се използват плоски шеги, отвличащи вниманието от посредствения сюжет и нереалните герои. Е.г., онези граматически правилно изразяващи се убийци, за които говореше. И така, ще вършим ли работа?

— Екземпли грация — измърмори Пуласки и бързо започна да пише на клавиатурата.

След няколко минути вдигна очи от монитора и обяви:

— Негоциум иби терминетур.

— Работата е завършена — преведе Райм. — Но по-елегантно би било, ако кажеш: Фактум ест. По-добре звучи. Това е проблемът с латинския. Звучи, сякаш дъвчеш камъни. Добре че са италианците и румънците, та да облагородят езика.

Пуласки съобщи, като четеше от монитора:

— Матю Стантън е единствено дете. Хариет обаче е имала сестра, Елизабет. Омъжила се за Ибът Хейвън. Имат син, Уилям Ейрън. Ибът бил старейшина в СВАС, но двамата с жена си загинали, когато момчето било още малко. В операцията срещу „Клонка Давидова“. Отишли да им продадат оръжие и попаднали точно по време на престрелката. Уилям е живял при леля Хариет и чичо Матю. Повече бил известен като Били. Има досие, но като непълнолетен, затова няма отпечатъци в системата; засекретено е. Става дума за обвинения за побой. Престъпление от омраза. Били пребил едно еврейче в училище. После с шило за лед и мастило татуирал свастика на ръката му. Бил е на десет. Има снимки. Вижте.

Татуировката беше доста добре направена. Двуцветна, със сенки, отчетливи очертания.

— Учил рисуване и политология в Университета на Южен Илинойс. После отворил студио за татуиране.

В раницата на Били имаше разписки за два апартамента в града. Единият бе в Мъри Хил, на името на Сет Макгуин — приятеля на Пам. Другият, нает под псевдонима Франк Самюелс, беше близо до Китайския квартал, в района на Канал стрийт. Криминалистите бяха претърсили и двете места. Били бе почистил доста добре втория апартамент, който беше използвал като студио — полицаите намериха оборудване и няколко терариума, пълни с растенията, от които бе извлякъл и пречистил отровите, използвани за убийствата.

Тези стъклени съдове със зловещото им осветление сега бяха наредени покрай стената в салона на Райм. Всичките без един — херметично запечатаната стъкленица с ботулиновите спори. Специалистите от центъра за биологична и химическа защита във Форт Дерик я бяха взели. Въпреки обичайното си собственическо отношение към веществените доказателства Райм не се противопостави срещу изземването точно на тази улика.

Криминалистът приключи с регистрирането на растенията в протокола на разследването (като забеляза, че водният бучиниш е особено красив) и се свърза с Фред Делрей, който водеше разследването от страната на ФБР. Обясни какво са открили. Ексцентричният агент измърмори:

— Е, този вече надмина всички. Чудех се къде са се скрили оръжията за масово унищожение на Саддам Хюсеин. А те били на две пресечки от любимия ми китайски ресторант. „Хепи панда“. Онзи на „Канал“. Не, не „Хепи панда“ на „Мот“ или на Шесто. Оригиналната и единствена „Хепи панда“. Ам-ам. Какви вкусни медузи. Не, не, по-вкусни са, отколкото предполагаш. Хубаво, обади ми се, когато си готов с доклада.

След като затвори, Райм чу смях от другата страна на стаята.

— Това е доста добре — каза Мел Купър, загледан в компютърния монитор.

— Кое? — попита Райм.

Пуласки също се изсмя и обърна монитора към криминалиста. Беше отворил онлайн версията на „Ню Йорк Поуст“. Статията за Стантънови бе озаглавена: „Отровната писалка“.

Имаха предвид оръжието на убийствата, извършени от Били Хейвън.

Находчиво.

Купър и Пуласки продължиха да анализират и регистрират уликите от апартамента на Пам и студиото, и тайната квартира на Били. Райм се върна при работната маса.

— Ръкавица — извика.

— Искаш… — започна Том.

— Искам ръкавица. Ще пипам веществени доказателства.

С известно усилие болногледачът сложи една на дясната ръка на криминалиста.

— Сега дай това — нареди Райм.

Посочи тетрадката, озаглавена „Модификацията“, съдържаща подробности за отравянията: време, жертви, места, полицейски процедури, цитати от „Серийни градове“ и указания как да „предугади ходовете на предугаждащия“. Бележките бяха написани с красивия почерк на Били. Не беше изненадващо, имайки предвид художествения талант на убиеца, че приличаха на изящен древен ръкопис.

Райм бе прегледал тетрадката по-рано, но искаше да го анализира по-подробно, за да потърси други евентуални съучастници.

Том закрепи тетрадката на облегалката на инвалидната количка и с движения, къде по-тромави, къде по-елегантни, Линкълн Райм започна да разлиства страниците с функциониращата си ръка и да чете.