Колекционерът на татуировки

75.

Пълният плешив мъж, с късо сиво палто, стъпваше по широкия тротоар с насочени настрани пръсти на краката. Носеше изтъркано куфарче. Малцина минувачи обръщаха внимание на физиката и походката му. Беше абсолютно безличен. Можеше да е бизнесмен, счетоводител, рекламен агент. Можеше да е мъгъл. Можеше да е Пруфрок.

Обичаше това място. Гринич Вилидж не беше скъп район като Сохо или Трибека, а по-скоро приличаше на обикновен жилищен квартал. Малката Италия бе преживяла своя възход и упадък, но Вилидж оставаше бастион на старите манхатънци, на странните, артистични наследници на европейски емигранти. Тук живееха семейства на — да — пълни, плешиви мъже и отпуснати жени, амбициозни, но скромни синове и умни дъщери. Той отлично се сливаше с обстановката.

А това беше добре — имайки предвид за какво бе дошъл.

Слънцето беше залязло и застудяваше, но поне небето бе чисто и снегът от последните няколко дни беше спрял.

Той спря пред витрината на „Кафе артизан“ и разгледа изцапаното меню. Това бе истинско класическо кафене. Италианско. Тук са правили капучино много преди „Старбъкс“ да се зароди като идея в главата на сиатълеца (не сицилианеца), който е основал веригата.

Мъжът се взря през преждевременно поставената коледна украса на замазаната витрина към една маса в дъното на салона, където един срещу друг седяха червенокоса жена с виненочервен пуловер и някакъв тип с официален костюм. Той бе слаб и приличаше на адвокат преди пенсия. Жената му задаваше въпроси и си записваше отговорите в малък бележник. Масата, изглежда, леко се клатеше — дървеното трупче под единия крак не си вършеше работата.

Пълният плешив мъж внимателно огледа двойката в заведението. Ако се интересуваше от секс (какъвто не беше случаят), жената сигурно щеше да му се стори привлекателна.

Амелия Сакс — жената, която се канеше да убие — бе доста красива.

Заради студа не изглеждаше подозрително, че мъжът носи ръкавици, и това бе добре дошло. Тези, които беше сложил, бяха черни и вълнени, защото кожените оставят уникални отпечатъци, ясни колкото тези на пръстите си. С други думи, проследими. Но вълнените — не.

Мъжът забеляза къде Амелия е оставила чантичката си — окачена на облегалката на стола й. Колко доверчиви бяха хората тук. Ако беше в Сао Пауло или Мексико Сити, чантичката щеше да е вързана за стола със свинска опашка — като онези, с които връзват торбите за смет или ръцете на арестанти.

Чантичката беше затворена, но това не го безпокоеше. Преди няколко дни бе купил същата като нейната и се упражнява, упражнява без край да пъхне безшумно нещо вътре (години наред тренираше трикове от илюзионизма). Накрая овладя фокуса достатъчно добре, за да може за три секунди да отвори чантата, да пъхне малкия предмет вътре и пак да я затвори. Сто пъти го бе направил.

Бръкна в джоба си и извади шишенце с разрешено за свободна продажба обезболяващо — същата марка като тези, които пиеше Амелия Сакс. (Знаеше това от шкафчето й с лекарства.) В миналото бе имала проблеми с остеоартрит и макар че напоследък не изглеждаше да има болки, тя гълташе от време на време по някое хапче.

Ах, на какви изпитания ни излага нашият организъм!

Капсулите в шишенцето изглеждаха съвсем като онези, които тя купуваше. Имаше обаче една разлика — всичките бяха заредени с уплътнен антимон.

Както арсена антимонът е прост химичен елемент, металоид. Името му идва от гръцки и означава „премахващ самотата“. В древни времена са го използвали за потъмняване на веждите и клепачите на развратни жени, включително Йезавел от Библията.

Той е много разпространен и полезен елемент, който се използва дори в съвременната индустрия. Но освен това антимонът — Sb, атомен номер 51 — е отнел мъчително живота на хиляди хора в хода на историята. Най-известната му жертва може би е Волфганг Амадеус Моцарт. (Не е ясно само умишлено или не. Трябва да питаме Антонио Салиери.)

При първите признаци за болка в оперираното й коляно, които рано или късно щеше да почувства, Сакс щеше да вземе две хапчета.

Но вместо облекчение те щяха да й донесат жестоко главоболие, повръщане, диария, изтръпване на крайниците.

За няколко дни щеше да умре — и медиите щяха да я обявят за поредната жертва на Били Хейвън, който е успял да пъхне отровата в чантичката й, преди да бъде обезвреден заедно с роднините си терористи.

Истината обаче беше, че Стантънови нямаха никаква вина за това предстоящо убийство.

Мъжът пред „Кафе артизан“, готвещ се да убие Сакс, се казваше Чарлз Веспасиан Хейл, макар че бе известен с много други имена. Едно от тях беше Ричард Логан. А отскоро се представяше като Дейвид Уелър — адвокатът, който възмутено бе подал сигнал в Нюйоркското бюро за разследване срещу младия полицай Рон Пуласки.

Единственото име, което харесваше обаче, бе това, което го описваше най-добре: Часовникаря — отразяващо както умението му да създава сложни престъпни планове, така и страстта му към часовниците.

Сега той погледна един от тях — цифров „Вентура SPARC Сигма MGS“, който струваше пет хиляди долара. Хейл притежаваше сто и седемнайсет часовника, повечето от които бяха аналогови дори да се захранваха с електроника или батерии. Имаше „Бом и Мерсие“, ролекси, ТАГ. Дори бе имал шанса да открадне един „Патек Филип — Калибър 89“ за шест милиона долара — прочутия юбилеен часовник по случай сто и петдесетата годишнина на фирмата. Този модел имаше повече екстри — прозорчета и циферблати, даващи допълнителна информация освен часа — от който да е друг, създаден в историята. Осемнайсеткаратовият шедьовър показваше неща като фазите на луната, колко заряд остава в батерията, месеца, температурата, на коя дата се пада Великден, съзвездия, настъпването на изгрева и цепеше секундата.

Хейл обаче реши да не краде този шедьовър.

Защо? Защото този „Патек“ беше антика. Сега бяха други времена. Аналоговата техника беше в историята. На него му трябваше доста време, докато го приеме, но преди няколко години, когато Линкълн Райм го арестува, най-сетне си даде сметка, че светът се е променил.

И Хейл бе възкръснал, за да посрещне новата зора.

Вентурата на китката му изразяваше това ново лице на отмерването на времето. Несравнимата точност на този модел му доставяше огромно удоволствие и му вдъхваше увереност. Хейл отново погледна часовника.

И отброи.

Четири…

Три…

Две…

Едно…

В задната част на кафенето писна противопожарна аларма.

Хейл нахлупи вълнена шапка на бръснатата си глава и влезе в нетърпимо горещото заведение.

Никой не го забеляза — включително Амелия Сакс и събеседникът й — защото всички гледаха към кухнята, където преди двайсет минути бе заредил устройството. Преносимият димен детектор, оставен на една полица, изглеждаше стар (въпреки че не беше) и беше покрит с мръсотия. Работещите в кухнята щяха да го открият и да си помислят, че е забравен случайно там. Някой щеше да го свали от полицата, да извади батерията и да го изхвърли. Никой нямаше да обърне внимание на фалшивата аларма.

Амелия се огледа — както всички — за дим, но нямаше. Когато погледна отново към вратата на кухнята, откъдето продължаваше да се чува пищене, Хейл седна на един стол зад нея и докато оставяше куфарчето си на земята, пъхна шишенцето в чантичката й.

Нов рекорд — две секунди.

После се огледа, сякаш се колебаеше дали му се пие кафе с мляко в заведение, в което всеки момент може да избухне пожар.

Не. По-добре да отиде другаде. Пълният плешив мъж стана и тръгна към вратата, за да излезе на студа.

Пищенето спря — някой бе извадил батерията. Той погледна назад. Сакс се върна към кафето си, към записките си. Неподозираща за скорошната си смърт.

Часовникаря тръгна към станцията на метрото на Западна четвърта улица. Докато вървеше в студа, му хрумна интересна мисъл. Арсенът и антимонът са металоиди — имат общи свойства с металите и с неметалите — но са достатъчно твърди, за да могат да се оформят в трайни предмети.

Дали бе възможно, почуди се той, да се изработи часовник от тези отрови?

Каква забележителна идея!

Знаеше, че тя ще занимава плодотворния му ум седмици, дори месеци наред.

76.

— Продължавай — каза Линкълн Райм.

Беше сам в салона на къщата си, говореше по телефона, включен на микрофон, и гледаше разсеяно един уебсайт за продажба на луксозни антики и произведения на изкуството.

— Ами… — измънка капитанът, намиращ се в главното управление на нюйоркската полиция (така наречената „Голяма сграда“).

— Какво „ами“? — сопна се Райм.

Той също беше капитан навремето, но никога не бе приемал сериозно чиновете. Само способностите и интелектът имаха значение.

— Малко е необичайно.

„Какво, по дяволите, означава това?“ — помисли си. От друга страна, той самият бе работил като държавен служител и знаеше, че в света на държавните служители понякога се налага да шикалкавиш. Разбираше нежеланието на полицая.

Но не можеше да го приеме.

— Много добре знам, капитане. Обаче трябва да пуснем това съобщение. Заплашени са хора.

Малкото име на капитана бе необичайно. Дагфийлд.

Кой родител кръщава детето си така?

— Добре — пак измънка Даг, — обаче трябва да се редактира и прегледа…

— Аз съм го писал. Няма нужда да се редактира. А ти можеш да го прегледаш. Прегледай го веднага. Нямаме много време.

— Ти не ме караш да прегледам. Караш ме да го разпространя, Линкълн.

— Нали го видя, нали го прочете. Това е преглеждане. Трябва да действаме незабавно, Даг. Времето е изключително важно. От критична важност.

Капитанът въздъхна:

— Трябва да говоря с някого преди това.

Райм се замисли за възможните тактики. Нямаше много.

— Слушай какво е положението, Даг. Мен не могат да ме уволнят. Аз съм независим консултант, когото адвокати от цялата страна биха наели със същото желание, с което го прави нюйоркската полиция. Дори с по-голямо, и плащат повече. Ако не пуснеш прессъобщението такова, ама точно такова, каквото съм ти го изпратил, ще започна да работя за защитата и ще престана да приемам каквито и да било поръчки от полицията. И когато комисарят разбере, че работя срещу управлението, ти отиваш в частния сектор, а това означава в някое заведение за бързо хранене.

Райм не остана съвсем доволен от последния си аргумент. Можеше да прозвучи по-убедително. Но и това не беше зле.

— Заплашваш ли ме?

Нямаше нужда от отговор.

След десет секунди:

— Мамка ти!

Изщракването от затварянето на телефона погали слуха на Райм.

Той се приближи с инвалидната количка до прозореца и погледна към Сентръл Парк. Гледката му харесваше повече през зимата, отколкото през лятото. Човек би помислил, че е заради хората, които се наслаждаваха на летните спортове през хубавите месеци: тичане, летяща чиния, софтбол — занимания, от които той завинаги бе лишен. Но не, в действителност Райм наистина харесваше гледката.

Дори преди инцидента никога не беше харесвал този вид безсмислени удоволствия. Спомни си за случая с Колекционера на кости отпреди няколко години. Тогава, точно след нещастния случай, той се беше отказал от живота, смяташе, че никога няма да е в състояние да живее нормално. Но онова разследване му помогна да научи една истина за себе си: той не искаше да живее нормално. Никога не беше искал, дори преди да стане инвалид. Неговият свят бе светът на дедукцията, на логиката, на интелектуалните атаки и защити, на битките с мисълта — не с оръжия и удари от карате.

Затова, когато гледаше голите клонки на дърветата в парка, той се чувстваше в пълна хармония, успокоен от урока, на който Колекционера на кости го бе научил преди толкова години.

Райм се обърна към компютърния монитор и отново се вглъби в света на изящните изкуства.

Провери новините и видя, че Даг е взел решение — нецензурирано, нередактирано, непроменено, прессъобщението бе публикувано навсякъде.

Райм погледна часовника на компютъра и продължи да разглежда сайта за антики.

След половин час телефон иззвъня. Абонат — „Неизвестен“.

Две позвънявания. Три. Той натисна копчето за приемане на разговора с показалеца на дясната си ръка.

— Ало.

— Линкълн — каза мъжът, когото познаваше като Ричард Логан, Часовникаря. — Имаш ли една минутка да поговорим?

— За теб винаги.

77.

— Видях новините — продължи Часовникаря. — Пуснал си снимката ми. Или по-точно фоторобота, който сте съставили по описанието на Дейв Уелър. Не е зле. Компютърна обработка, предполагам. Дебел и слаб, с коса и без коса, с мустаци и обръснат. Не си ли впечатлен как изобразителното изкуство се съчетава с компютърната наука, Линкълн?

Говореше за прессъобщението, което Райм бе принудил началниците в Нюйоркското полицейско управление да публикуват.

— Значи рисунката е точна? — попита криминалистът. — Моят човек не беше сигурен, че си е спомнил достатъчно добре формата на бузите.

— Онзи младеж, Пуласки — изрече развеселено Часовникаря. — Наблюденията му са само в една плоскост, а изводите му са прибързани. И двамата с теб знаем какви са рисковете от това. Предполагам, че е по-добър като криминалист, отколкото като ченге под прикритие. Огледите на местопрестъпления изискват по-малко импровизация. Мозъчна травма, предполагам.

— Да. Точно така.

— Имаше късмет, че го дадох на Бюрото за разследване, а не на някои от моите хора. Тогава щеше да е мъртъв.

— Предполагам — бавно изрече Райм. — Той има добра интуиция. И не е лош стрелец. Както и да е, той бе единственият, когото можех да изпратя при тогавашните обстоятелства. Всички други бяха заети с разкриването на един превъртял татуировчик.

Сега, когато знаеше със сигурност, че Часовникаря е избягал от затвора и е жив, Райм си спомни последния път, когато го беше видял лично преди няколко години. Да, като се замисли, имаше прилики с адвоката, когото Пуласки бе описал за съставянето на фоторобота — черти, които сега си спомняше, макар да имаше някои ключови разлики.

— Изменил си лицето си по нехирургичен начин — отбеляза сега, докато говореше с престъпника. — Сложил си силикон или памук в бузите си. И косата — ножици за изтъняване и бръснарско ножче — добре си докарал вид на естествено оплешивяване. Използвал си и малко грим. Повечето филмови студия не умеят да го използват добре. А пък телосложението — сложил си костюм с подплънки, нали? Никой не може да качи двайсет и пет килограма за четири дни. Тенът сигурно е от бутилка.

— Да. — Часовникаря се изкиска. — Може би. Или от козметично студио. В Ню Йорк има около четиристотин. Може да изпратиш хора да разпитват. При малко късмет до Коледа ще научиш в кое точно съм отишъл.

— Обаче сега пак си се променил, нали? Или модифицирал, така да се изразя. Заради снимките, които публикувах.

— Разбира се. Слушай, Линкълн, любопитно ми е защо пусна информацията за мен в медиите. Така рискуваш да се дегизирам пак и да се скрия. Което и направих.

— Имаше шанс някой да те е забелязал. Бяхме готови да действаме бързо още при първия сигнал.

— Бюлетин за всеобщо издирване, а?

В прессъобщението, което Райм принуди полицейските началници да разпространят, се казваше, че Ричард Логан, известен още като Часовникаря или Дейв Уелър, е избягал преди няколко дни от федерален затвор в Уестчестър. Бяха добавени и рисунките от фоторобота и информация, че вероятно симулира южняшки акцент.

— Но безуспешно — отбеляза Часовникаря. — Никой не ме е издал. Защото съм все още… където съм.

— О, и между другото, не правя опити да проследя обаждането ти. Знам, че използваш пренасочване и проксита. Освен това обискирахме адвокатската кантора на Уелър.

Логан отново се изкиска:

— Гласовата поща, пощенската кутия, уебсайтът?

— Хитро — призна Райм. — Специализирането в дела за смърт, причинена по небрежност, ми се стори малко жестоко.

— Случайно се получи. Това бе първото, което ми хрумна.

— Да те попитам още нещо, от любопитство… Ричард Логан не е истинското ти име, нали? Това е един от многото ти псевдоними.

— Да.

Часовникаря не каза истинското си име и Райм не смяташе да го пита.

— Как се досети, че съм избягал?

— Както става много често в това, което правя — което двамата правим — допуснах.

— Предчувствие?

Райм се замисли за Сакс, която често го упрекваше за презрението му към тази дума, и се усмихна.

— Както искаш го наречи.

— Което по-късно си проверил емпирично. И какво беше това допускане?

— В раницата на Били Хейвън намерихме тетрадка, озаглавена „Модификацията“ — подробно ръководство за това, как да вкара ботулинов токсин в питейната вода на Ню Йорк. Изключително елегантен план. Беше като инженерна схема, изпипана до най-малката подробности, с точност до минутата. Усъмних се, че Стантънови или Били са способни да създадат толкова сложен план: сериен убиец, който да отвлече вниманието на полицията от мним бомбен атентат срещу водопроводната система, замислен като начин за прикриване на истинската цел — отравянето на водата. Намерил си също начин да направиш токсина устойчив на хлор, за да може да се използва като оръжие. Впечатляващ удар, трябва да призная.

— Намерили сте тетрадката? — В гласа на Часовникаря прозвуча разочарование. — Казах на Били да я кодира във файл и да го сложи някъде на компютър с достъп през Интернет. После да унищожи оригинала. — Замълча за момент. — Но не се изненадвам. Цялата тая банда от Южен Илинойс изглеждаше доста аналогова. И да, не особено интелигентна. Като при токсините, които Били реши да използва. Препоръчах му химикали, които могат да се намерят по магазините, но той беше особено привързан към растенията. Сигурно като малък е скитал много по горите да ги рисува. Тежко е, когато родителите ти са убити от федералните власти, а моралните ти възгледи се формират в неонацистка групировка.

— „Модификацията“. Ти ли измисли заглавието?

— Да, аз. Макар че ме вдъхнови занаятът на Били. Телесни модификации. Подхождаше на апокалиптичните им възгледи. Всъщност имах някои опасения. Връзката беше прекалено директна. Но на тях им хареса.

— И ти си издиктувал целия план на Били?

— Да. На него и на леля му. Но той записваше. Дойдоха при мен в затвора. Прикритието беше, че Били иска да пише книга за живота ми. — Часовникаря замълча за момент. — Представихме го, сякаш умирам от желание да разкажа историята си, но не съм намерил подходящ слушател. Мисля, че ще го оцениш, Линкълн. След като му изложих целия план и той записа всичко, казах: „Поверявам ти всичко, Моисей. Действай“. Били и Хариет не ме разбраха. Знам, че си запознат с теологичната концепция за Бог като часовникар.

Когато са разсъждавали за вселената, Исак Нютон, Рене Декарт и другите основоположници на съвременната наука през седемнайсети и осемнайсети век са разсъждавали, че ако има творение, трябва да има създател. Щом нещо толкова сложно като часовника не може да съществува без майстор на часовници, човекът — който е много по-сложно творение от един часовник — не би могъл да съществува без Бог.

— Наложи се да им обясня, че предвид на прякора ми това, че им диктувам „Модификацията“, е както когато Бог е дал Десетте заповеди на Моисей. Казах го като шега. Но те го приеха сериозно. Започнаха да наричат плана „Заповедите на модификацията“. — Часовникаря изцъка с език. — Жал ми е за тези, които не оценяват иронията. Но да се върнем на въпроса: как разбра за мен… Ако си склонен да споделиш.

— Разбира се.

— Намерил си бележника. Но почеркът не беше мой, а на Били. Нямаше отпечатъци и ДНК. Никога не съм го докосвал. Е, да, имаше споменато колко важно е да се улучи точният момент — кога да се вкара отровата и къде при убийствата за отвличане на вниманието, кога Джошуа да вкара прожекторите с батериите в тунелите, колко минути след като някой се е обадил на спешния телефон, може да се очаква, че ще пристигнат ченгета. Всичко е във времето, разбира се. Но от това да се досетиш, че съм избягал от затвора?

Райм се запита къде е застанал Часовникаря, каква поза е заел. Дали беше навън, на студа? Или пак на открито, но някъде с по-топъл, приятен климат? „Проклятие“ не беше точен термин, да не говорим, че бе твърде мелодраматичен. Но Райм си позволяваше да мисли за Часовникаря като за своето проклятие.

— От уликите.

— Това не ме изненадва, Линкълн. Но кои?

— Тетродотоксинът. — Свръхотровата от рибата фугу. — Намерихме следи.

— Ох… — Часовникаря въздъхна. — Казах на Били да унищожи всички остатъци.

— Сигурен съм, че се е опитал. Имаше нищожно количество на едно от местопрестъпленията. — Райм най-добре от всички знаеше колко е трудно да унищожиш всички следи от някое вещество. — Не намерихме никакви следи от отровата в тайната му квартира, тъй че откъде се беше взела? Проверихме в базата данни на полицията и разбрахме, че никой не я е използвал за престъпления през последните години. И така, какво би могъл да прави Били с тетродотоксин? Тогава се сетих: отговорът беше в другото име, под което е известен — зомбираща дрога. Използва се за симулиране на сърдечен арест и смърт.

— Точно така — призна Часовникаря. — Били ми достави известно количество, скрито между страниците на една книга. В затвора проверяват за ножчета и хероин, не за милиграми от рибешки яйчници. Използвах го, за да симулирам сърдечен удар, и ме преместиха в болницата в Уайт Плейнс.

Дали това, което се чу като фон, беше крясък на чайка? И после корабна сирена? Не, сирена за мъгла. Интересно. Сега, в епохата на радарите и джипиесите, рядко се използваха. Райм си каза, че това е важна следа. Мониторът на компютъра му светна. Бе получил съобщение от Родни Сарнек, експерта по компютърни престъпления. Докладваше, че не е успял да проследи обаждането на Часовникаря — сигналът бе отклонен през анонимно прокси в Казахстан.

Райм бе излъгал, че не се опитват да засекат обаждането.

Е, помисли си, нищо не рискуваха и нищо не печелеха. Отново насочи вниманието си към разговора.

— Това, което окончателно ме убеди, беше една грешка, която си допуснал.

— Така ли? Каква?

— Когато си бил на улицата с Пуласки, си споменал опита за атентат срещу един висш полицейски служител в Мексико. Убийството, което беше планирал преди няколко години.

— Да. Исках да спомена нещо конкретно. За да се хванете.

— Аха, само че това разследване беше засекретено. Ако беше истински адвокат, който никога не се е срещал с Ричард Логан, за какъвто се представяше, нямаше откъде да знаеш за операцията в Мексико Сити.

Кратко мълчание.

— Засекретено ли?

— Явно Държавният департамент и мексиканското Министерство на правосъдието не са били никак доволни, че ти — един американец — за малко не си очистил техен висш полицай. Предпочели са да действат, сякаш не се е случило. Медиите не бяха уведомени.

— О… — реагира разочаровано Часовникаря.

— Сега ти ми отговори на един въпрос — каза Линкълн.

— Добре.

— Как се свърза със Стантънови и СВАС?

— Реших, че е време да се измъкна от затвора. Потърсих хора, които са били свързани с терористичния инцидент отпреди няколко години, когато с теб се срещнахме. Спомняш ли си?

— Разбира се.

— Те ме свързаха със СВАС — една от многото расистки милиции. Казах им, че мога да направя така, че светът да разбере за тях. Хариет и Били ме посетиха в затвора и аз им разказах плана. Между другото, виждал ли си ги заедно тези двамата? Леля и племенник. Странна връзка има между тях. Придава съвсем ново значение на името „Върховенство на американското семейство“.

Райм не коментира. Това наблюдение, вярно или не, не го интересуваше.

Часовникаря продължи:

— Искаха да се проявят. Затова обсъдихме възможните начини. Аз дадох идеята за ботулинов токсин в питейната вода. Научих, че Били прави татуировки. Предложих да татуира жертвите с някакво послание от Стария завет. Някоя апокалиптична тема. Те адски харесаха тази риторика. Да нанесат удар срещу обществото в името на идиотските си ценности. Много им хареса и когато предложих да използват отрова като оръжие за убийство. Възмездие за малцинствата и социалистите, които тровят обществото и така нататък, и така нататък. Налапаха примамката като шарани. Е, най-вече Матю. Били и Хариет изглеждаха по-умерени. Знаеш ли, Линкълн, глупавите хора са най-опасни.

Невинаги, каза си криминалистът, мислейки си за човека, с когото говореше в момента.

78.

— И така — продължи Райм, — в замяна на твоя план те ти доставиха тетродотоксин. И са подкупили медицинския персонал и надзирателите, за да те обявят за мъртъв и да те измъкнат от ареста. Намерили са някой умрял бездомник и неговото тяло са пратили за кремиране.

— Горе-долу.

— Сигурно е било скъпо.

— Общо двайсет милиона.

— А сценката в погребалното бюро? Когато се представи за Уелър. Защо?

— Знаех, че ще изпратиш някого да види кой ще вземе праха. Трябваше да направя така, че да повярваш, че Часовникаря наистина е мъртъв. Най-добрият начин беше, ако адвокатът на семейството дойде да вземе тленните ми останки… и уведоми властите за твоя агент под прикритие. Така нещата се развиха много добре. Не го очаквах.

— Има нещо, което не разбирам. Лон Селито. Ти си го отровил, разбира се. Появил си се с пожарникарска униформа на мястото на нападението в „Белведере“ и си му подал кафето с отровата.

— О, и за това ли се досети?

— Арсенът е металоид. Били използваше само растителни токсини.

— Хъм, за това не се сетих. Меа кулпа. Кажи ми, Линкълн, като малък чел ли си книжки с ребуси? Винаги ли забелязваше скритата картинка?

Да, Райм беше чел такива книжки. И винаги забелязваше скритата картинка.

— И после си пуснал отрова в чантичката на Амелия Сакс — добави той.

Последва дълга пауза.

— И за това ли се досети?

Веднага щом се досети, че Часовникаря е още жив и вероятно стои зад нападението срещу Лон, Райм бе предупредил Сакс, Пуласки и Купър да внимават. Тя си спомни, че някой седнал зад нея в едно кафене, където имала среща със свидетел по случая с музея „Метрополитен“. После намерила второ шишенце обезболяващи в чантичката си.

— И това ли е арсен? — попита Райм. — Още не съм получил резултатите.

— Ще ти кажа, след като си се досетил. Антимон.

— Има още нещо, което не мога да си обясня. Опита се да убиеш Лон и Амелия и да хвърлиш вината на Стантънови. И ти си бил този, който се появяваше облечен като Били Хейвън на местата на убийствата. Когато си надничал през шахтата на Елизабет стрийт, пред ресторанта в Хелс Кичън, в сградата близо до „Белведере“. Нали?

— Да, точно така.

— Но защо… — Райм изведнъж замълча. Мислите се заредиха в главата му като избухващи фойерверки. — Освен ако…

— Май започваш да загряваш, а, Линкълн?

— Двайсет милиона долара — прошепна Линкълн. — За да купиш свободата си. Няма начин Стантънови или СВАС да са намерили толкова много пари, за да подкупят надзирателите и медиците. Не, не — те са странично занимание, в най-добрия случай. Някой друг е финансирал бягството ти. Да! Някой, който е имал нужда от теб за друга задача. Използвал си СВАС само за прикритие.

— Ах, моят умен Линкълн!

Гласът на Часовникаря бе снизходителен и за момент Райм изпита гняв. Но изведнъж се сети нещо и се изсмя високо:

— Лон. Лон Селито! Той е бил истинската ти мишена. Трябвало е да го убиеш или да го изкараш от строя и си решил да хвърлиш вината върху СВАС.

— Точно така — прошепна престъпникът. Една нотка в гласа му казваше: „Моля те, продължавай“.

— Заради разследването, по което работеше. Разбира се. Проникването с взлом в музея „Метрополитен“. Бил е близо до разплитане на случая и този, който те е наел, е трябвало да го спре. — Райм се замисли за още един факт. — Амелия също. Защото тя пое случая „Метрополитен“… Но сега признаваш всичко — добави бавно, разтревожено. — Защо?

— Мисля да спрем дотук, Линкълн. Може би не е разумно да говоря повече. Но ще ти кажа, че вече няма опасност за никого. Амелия е в безопасност. Единствената причина да искам да отровя нея, Рон или твоя гениален, задръстен асистент Мел Купър, би била, ако искам да прехвърля вината върху СВАС. Очевидно сега това е безсмислено. Освен това смених тактиката.

Райм си представи как Часовникаря свива рамене.

— Ти, разбира се, също си в безопасност. Винаги си бил.

„Винаги си бил?“

Райм се изсмя:

— Анонимният сигнал, че някой се опитва да влезе през задния вход на къщата ми, когато Били се е промъкнал, за да отрови уискито ми. Ти си го подал.

— Следях го постоянно. Когато дойде у вас, също го наблюдавах. Не трябваше да те убива. Но когато се преоблече с работни дрехи и извади спринцовката, всичко ми стана ясно.

Това изобщо не изглеждаше логично.

Но след миг Райм се досети:

— Нужен съм ти за нещо. Трябвам ти жив. Защо? За да разследвам някое престъпление, разбира се. Да, да. Но кое? Някое извършено наскоро?

Какви текущи разследвания имаше? Изведнъж разбра:

— Или някое, което ще се случи? Идната седмица?

— Или идния месец, или идната година — каза Часовникаря, явно развеселен.

— Проникването в „Метрополитен“? Или друго?

Мълчание.

— Защо аз?

— Ще кажа само, че си необходим за плана, който съм измислил.

— И е необходимо да знам предварително, че съществува такъв? Значи моята осведоменост е зъбно колело или пружинка в твоя часовник?

— Добре казано — засмя се Часовникаря. — Колко ободряващо е да поговоря с някого, който разбира нещата… Но сега трябва да тръгвам, Линкълн.

— Да попитам още нещо?

— Разбира се. Друг въпрос е дали ще ти отговоря.

— Ти си казал на Били за тази книга, „Серийни градове“.

— Да. Трябваше да накарам него и Стантънови да разберат колко си способен. И колко много двамата с Амелия знаете за въоръжените милиции и тяхната тактика.

— Значи нямаш специален интерес към Колекционера на кости, така ли? — унило попита Райм. — За това съм сгрешил?

— Явно.

Линкълн се засмя:

— Значи изобщо няма връзка между теб и Колекционера, както си мислех?

Кратка пауза.

— Намерил си връзка между нас? — с нотка на любопитство попита Часовникаря.

— Тук, в Манхатън, има един прочут часовник. Направен е изцяло от кости. От някакъв руснак, струва ми се. Чудех се дали не планираш да го откраднеш.

— В града има часовник на Михаил Семьонович Бронников?

— Мисля, че така се казваше. Не знаеше ли?

— Бях доста… зает в последно време. Но знам за този часовник. Удивително произведение. От около 1865 година. И си прав, изработен е изцяло от кости. Сто процента.

— Предполагам, че не би рискувал да те хванат — и да си изгубиш времето, така да се каже — като се опиташ да проникнеш в някой антикварен магазин в Манхатън, за да откраднеш часовник.

— Не, но това беше находчиво хрумване, Линкълн. Точно това очаквам от теб. — Часовникаря отново замълча; сигурно гледаше часовника си. — Сега мисля, че е време да си кажем довиждане, Линкълн. Твърде дълго бях на линия. Понякога тези проксита и телефонни отклонения могат да се проследят. Не че ще се опиташ да го направиш… — Пак се изкиска. — Хайде, до следващата ни среща…

Идната седмица, идния месец, идната година.

Връзката прекъсна.