Колелото на мрака

29.

Когато първи помощник-капитан Льосюр се появи на капитанския мостик точно преди полунощ, веднага усети напрежение във въздуха. Комодор Кътър отново се беше върнал на мостика, скръстил ръце пред издутия си като бъчва гръден кош. Месестото му лице беше безстрастно и непроницаемо. Останалите присъстващи стояха на местата си мълчаливи и настръхнали.

Но не само присъствието на Кътър нажежаваше атмосферата. Льосюр усещаше ясно, че претърсването се беше провалило и жената на Евъред не беше открита. Евъред бе станал неуправляем, тичаше нагоре-надолу, правеше сцени, настояваше, че жена му никога не би скочила от борда, че е била убита или е била взета за заложница. Поведението му започваше да плаши останалите пътници и тръгнаха слухове. Като връх на всичко ужасното и необяснимо самоубийство на камериерката беше уплашило здравата екипажа. Льосюр бързо провери алибито на Блекбърн и установи, че издържа; оказа се, че милиардерът наистина е бил на вечеря, а частната му прислужница — в медицинския център.

Льосюр мислеше за тези проблеми, когато новият вахтен офицер дойде на мостика и смени колегата си. Докато двамата мъже обсъждаха смяната на дежурството с тихи гласове, Льосюр отиде бавно до командното табло, където капитан Мейсън проверяваше електрониката. Тя се обърна, кимна и се върна към работата си.

— Курс, скорост и местоположение? — попита Кътър застъпилия смяна вахтен офицер. Въпросът бе чиста формалност: Льосюр бе сигурен не само, че Кътър знае отговора, но че дори да не го знае, един поглед към приборите щеше да му каже всичко, което трябваше да знае. Но явно комодорът имаше нещо наум.

— Местоположение четиридесет и девет градуса 50.39 минути северна ширина и нула дванайсет градуса 43.08 минути западна дължина, хединг две четири едно по права линия, скорост двайсет и девет възла — отговори дежурният. — Вълнение четири бала, вятър двайсет до трийсет възла върху задната кърма, газене — осем до дванайсет фута. Барометрично налягане 29.96, пада.

— Дайте ми разпечатка на местоположението ни.

— Да, сър. — Офицерът на вахта чукна няколко клавиша и от мини принтера отстрани на таблото започна да излиза тънка лента хартия. Кътър я откъсна, погледна я, след което я пъхна в джоба на безукорно изгладената си униформа. Льосюр знаеше какво ще направи с разпечатката: след като се върнеше в каютата си, щеше бързо да сравни данните от нея със съответното местоположение на „Олимпия“ по време на плаването й, което беше счупило рекордите преди година.

Отвъд редицата огромни прозорци, които обгръщаха предната част на мостика, насрещните вълни изглеждаха по-близо и се надигаха застрашително. Бяха бавни, могъщи и тежки талази, което означаваше, че неспирното им люлеене щеше да ги придружава през по-голямата част от пътя. Издаденият напред вълнорез на „Британия“ пореше тъмносините води, вдигайки нагоре огромни, пенести пръски, които излитаха високо, преди да се излеят върху долните открити палуби. Корабът беше развил типичният дълбоко океански бордови крен.

Очите на Льосюр обходиха системата контролни табла. Той забеляза, че стабилизаторите са се разгърнали на полупозиция, принасяйки в жертва комфорта на пасажерите заради по-висока скорост, и той предположи, че това е по заповед на Кътър.

— Капитан Мейсън? — Гласът на Кътър проряза мостика.

— Той ще бъде тук всеки момент, сър.

Кътър не отговори.

— Предвид обстоятелствата, предполагам, че сериозно трябва да обмислим…

— Ще чуя първо неговия доклад — прекъсна я Кътър.

Мейсън отново млъкна. За Льосюр беше ясно, че ги е заварил по средата на някакъв спор.

Вратата към мостика се отвори отново и Кемпър, шефът по сигурността, влезе.

— Ето ви най-после, господин Кемпър — каза Кътър, като го погледна. — Рапорта ви, ако обичате.

— Получихме обаждането преди четиридесет минути, сър — каза Кемпър. — Възрастна жена в апартамент 1039 съобщи, че компаньонката й е изчезнала.

— А коя е била компаньонката й?

— Млада шведка на име Инге Ларсен. Сложила възрастната жена в леглото в девет часа, след което се предполага, че също е отишла да си легне. Но когато някакви пияни пътници по грешка почукали на вратата на старата дама, тя се събудила и открила, че госпожица Ларсен не е там. Търсихме я досега, но без резултат.

Комодор Кътър бавно се извърна към шефа на охраната.

— Това ли е всичко, господин Кемпър? Капитан Мейсън ме накара да повярвам, че е било нещо сериозно.

— Помислихме, че това е второ изчезване, сър…

— Не дадох ли ясно да се разбере, че това, какво става с пътниците, не е моя грижа?

— Нямаше да ви безпокоя, сър, но, както споменах, направихме съобщение по радиоуредбата и претърсихме обществените места. Нищо.

— Явно е с някой мъж. — Кътър отново обърна солидната си фигура към прозорците.

— Както господин Кемпър каза, това е втори случай на изчезване — обади се Мейсън. — Което го прави подходящ за вниманието ви, сър.

Кътър продължаваше да не казва нищо.

— И както господин Кемпър ви докладва при по-раншния случай, когато разследвахме първото изчезване, открихме проби от коса и кожа на лявата открита палуба, които съвпадат…

— Това не доказва нищо, може да са от всякъде. — Кътър махна с ръка — жест, както на раздразнение, така и на досада. — А дори и да е скочила — тогава какво? Знаете много добре, както и аз, че кораб насред океана е плуващ палат на самоубийци.

Докато Льосюр знаеше, че наистина такова изчезване сред морето не е необичайно — и че винаги ревностно се прикрива от екипажа — този груб отговор накара дори Мейсън да се изненада. Тя замълча за трийсетина секунди, после прочисти гърлото си и заговори пак:

— Сър — каза тя, поемайки си дълбоко въздух, — трябва да обсъдим и най-малката вероятност тези две изчезвания да сочат, че на борда има маниак.

— И какво според вас трябва да направя?

— Най-почтително бих препоръчала да обмислим отклонение към най-близкото пристанище.

Кътър се втренчи в нея, очите му бяха като въглени сред розовата, набраздена от венички плът. Той заговори бавно, с леденостуден глас.

— Намирам тази препоръка за необмислена и във висша степен лишена от основание, капитан Мейсън. Това е „Британия“.

Името на кораба увисна във въздуха, сякаш обясняваше всичко.

Когато Мейсън отговори, гласът й бе нисък и равен:

— Да, сър. — И без да каже друго, тя мина покрай него и напусна мостика.

— Женски паники — измърмори Кътър полугласно, измъкна разпечатката от джоба си и я прегледа отново. Намръщи се още повече. Дори без сравнението с навигационните данни на „Олимпия“, той изглеждаше дълбоко нещастен от местоположението им. Игнорирайки офицера на вахта, той се обърна директно към кормчията. — Увеличи скоростта до пълен напред.

— Пълен напред, тъй вярно, сър.

Льосюр дори не помисли да отвори уста, за да възрази. Знаеше, че няма да доведе до добро; изобщо нямаше да доведе до добро.