Колелото на мрака

65.

Констанс Грийн отвори древната кутия от сандалово дърво и извади странен, сложен възел, направен от сив копринен шнур. Външно той приличаше на един европейски възел, познат като „Mors du Cheval“, само че бе далеч по-сложен. В Тибет го наричаха „дгонгс“, „такъв, който не може да бъде развързан“.

Възелът й бе даден от Церинг при напускането й на манастира Гсалриг Чонг. Беше вързан през осемнайсети век от един преподобен лама, за използване в един специфичен вид медитативно упражнение за отстраняване на привързаност, за избавяне от нечестиви мисли или влияния, или за да подпомогне свързването на съзнанията на двама души. В случая на Констанс, тя го беше използвала, за да се очисти от кръвта на убийството; сега се надяваше, че той ще изчисти от Пендъргаст покварата на Агозиена. Възелът никога не беше развързван в реалния свят: за да се развърже, трябваше да бъде освободена силата му и той да се превърне в обикновен копринен шнур. Това бе упражнение единствено за разума и духа.

Каютата беше тъмна, завесите — дръпнати плътно над балконските прозорци. Мария — която не беше успяла да намери лекар, — стоеше до вратата на салона и мигаше разтревожено.

Констанс се обърна към нея:

— Мария, ако обичаш, пази отвън. Не позволявай на никого да ни прекъсва.

Жената кимна, след което излезе бързо.

Когато чу вратата да се затваря, Констанс сложи възела върху малка копринена възглавничка, която лежеше на пода, осветена от разположени в кръг свещи. После тя вдигна очи към Пендъргаст. Агентът със суха усмивка зае мястото си, докато тя сядаше отсреща. Възелът се намираше между тях, свободният му край сочеше към нея, а другият — към Пендъргаст. Това беше символ, едновременно духовен и физически, на взаимовръзката на живота — и в частност — на двете същества, застанали едно срещу друго.

Констанс зае поза лотос, същото стори и Пендъргаст. Тя остана за момент без да прави нищо, отпускайки крайниците си. След това, като държеше очите си отворени, съзерцавайки възела, тя забави дишането и понижи пулса си, както я бяха учили монасите. Позволи на съзнанието си да се разтвори в мига, в настоящето, изоставяйки миналото и бъдещето, спирайки потока от мисли, които обикновено измъчват човешкото съзнание. Освободени, сетивата й се изостриха и усетиха обкръжението: грохота и разбиването на вълните в корпуса, плисъка на дъжда в стъклото на балконската врата, миризмата на нова стая, лекия аромат на восък от свещите и сандалово дърво от възела. Тогава започна да усеща присъствието срещу себе си, тъмна форма в периферията на зрителното й поле.

Очите й останаха концентрирани върху възела.

Тя освободи бавно всяко външно усещане, едно след друго. Дрънкулките, суетата на външния свят изчезнаха в тъмнината, както спускането на капаците на прозорците потапя къщата в мрак. Първо стаята около нея; после големият кораб, и най-накрая — обширният океан, по който се носеха. Потънаха звуците от стаята, миризмите, бавното полюляване на кораба, собствените й телесни възприятия. Изчезнаха самата земя, слънцето, звездите, вселената… изчезна всичко, пропадна в несъществуващото. Останаха тя единствена и възелът, и съществото от другата страна на възела.

Времето престана да съществува. Тя достигна състояние на тан шин га, Прагът на Абсолютната Празнота.

В странно медитативно състояние на пълно съзнаване, и заедно с това на отсъствие на усилие или желание, тя се фокусира върху възела. За известно време той остана непроменен. След това бавно, постепенно, като развиване на змия, започна да се развързва. Странният комплекс от примки и извивки, прехвърляния и провирания на шнура започнаха да се разхлабват; краищата му се прибраха във възела, проследявайки по обратен път първоначалното връзване преди три века. Това беше сложен математически процес, който символизираше неразгадаемостта на егото, и който трябваше да се състои преди едно същество да може да достигне стонг па найд — Състоянието на чиста празнота — и да се слее с универсалния разум.

Тя беше тук; Пендъргаст беше тук. И между тях — възелът, в акта на саморазвързване. Това бе всичко.

След неопределено дълго време — може би е било секунда, а може би хиляда години — сивият копринен шнур се отпусна в гладка купчинка, развързан, навит хлабаво. В центъра му се бе разкрило набръчкано парче коприна, върху което бе написана тайната молитва на древния монах, вложена във възела.

Тя я прочете внимателно. После бавно и монотонно започна да напява молитвата, отново и отново…

Докато повтаряше думите, тя простря съзнанието си до свободния край на въженцето, който бе най-близко до нея. В същото време усети блясъка на съществото отсреща, протегнато по същия начин към незавързания шнур.

Тя рецитираше напевно, ниските, успокояващи тонове, разкриващи нейното его, нежно късаха всички връзки с физическия свят. Усети тока, когато нейният ум докосна шнура и продължи, привлечена към съществото от другата страна, както и той бе привлечен към нея. Мина по сложните нишки, едва дишайки, сърцето й биеше с погребална бавност, докато се приближаваше все повече и повече… После мисълта й срещна и се сля с блясъка на другия, и последният етап бе достигнат.

Внезапно тя се оказа на място едновременно странно и познато. Стоеше на улица, застлана с чакъл, между елегантни лампи на газ, взирайки се в едно тъмно и със спуснати капаци на прозорците, имение. Беше конструкция на неимоверна концентрация, на самата чиста мисъл, по-реално и триизмерно от всеки сън, сънуван някога. Можеше да усети студената влага на нощната мъгла по кожата си; да чуе проскърцването и шумоленето на насекомите; да помирише дима на въглища и сажди. Гледаше към имението през оградата от ковано желязо, очите й се вдигнаха към покрива на мансардата, прозорците на еркера и малката платформа с железен парапет.

След миг на колебание тя пристъпи през вратата в тъмна, влажна градина с тежък мирис на увехнали цветя и пръст. Продължи да върви към портика. Зад него двойните врати бяха открехнати и тя прекрачи прага и влезе в голямото фоайе. От тавана висеше кристален полилей, тъмен и заплашителен, прозвънвайки леко, сякаш разтревожен от вятър, въпреки застоялия въздух в къщата. Една масивна врата водеше към висока библиотека — люлеещите се столове и кушетките бяха празни, камината — тъмна и студена. Втори коридор стигаше до нещо като трапезария или може би изложбена зала.

Тя прекоси фоайето, стъпките й отекнаха по мраморния под, и се изкачи по широкото стълбище към втория етаж. Гоблени и неясни маслени картини обрамчваха стените, простиращи се до тъмното сърце на къщата, прекъсвани от потъмнели от времето дъбови врати.

Гледаше лявата стена, докато се движеше. Отпред, някъде по средата на дългия коридор, се виждаше отворена врата — по-скоро разбита, с разкъртена рамка, върху пода се търкаляха трески и усукани проводници. Зеещият тъмен отвор излъчваше студена смрад на изба, на пръст и на умрели мазни стоножки.

Тя потръпна и бързо отмина. Вратата отвъд я привлече към себе си. И ето, бе почти там.

Сложи ръката си върху бравата и я натисна. С тих, скърцащ звук вратата се отвори навътре и се разля дружелюбна топлина, обгърна я с приятното чувство при влизане в уютен дом през зимата.

Алойзиъс Пендъргаст стоеше пред нея, облечен в черно както обикновено, със скръстени пред гърдите ръце, и се усмихваше.

— Добре дошла — каза той.

Стаята беше голяма и красива, с дървена ламперия. В мраморната камина гореше огън и един стар часовник на полицата над камината отмерваше часовете, отстрани се виждаха античен газов генератор и няколко ниски кристални чаши. Една еленска глава, закачена на стената, гледаше със стъклените си очи над бюро, отрупано с подвързани в кожа книги и вестници. Дъбовият под бе покрит с разкошен персийски килим. Имаше няколко удобни люлеещи се стола, върху седалките на някои от които лежаха отворени книги. Бе изключително уютно, добре поддържано, луксозно място.

— Влез и се сгрей на огъня — покани я той и направи жест с ръка.

Тя се приближи до камината, като държеше очите си върху Пендъргаст. Имаше нещо различно в него. Нещо странно. Въпреки абсолютната реалност на тази стая и тази къща, контурите на тялото му бяха замъглени, неясни, леко прозрачни, сякаш той не беше напълно там.

Вратата зад нея се затвори с глух звук.

Той протегна ръка към нея и тя му подаде своята. Той я стисна; беше неочаквано силно и тя се опита да я измъкне, но той я дръпна към себе си. Главата му сякаш започна да трепери, да набъбва и да изчезва постепенно; кожата му се напука и отвътре се появи блясък; след което лицето му се обели и се разпадна на горящи нишки, разкривайки образ, който Констанс разпозна. Това бе неподдаващото се на описание лице на демона Калазига.

Тя го гледаше, и странно — не изпитваше никакъв страх, усещаше неговата топлина, притегляна със смесица от страх и необяснимо привличане. Сякаш я изпълваше с огън: неизказаният, всепоглъщащ, победоносен огън, който бе усетила в умопомрачителното си преследване на Диоген Пендъргаст. В него имаше непорочност, която й внушаваше благоговение.

„Аз съм воля“ — каза той с глас, който не бе звук, а мисъл. — „Аз съм чиста мисъл, без следа от каквото и да е човешко чувство. Аз съм свобода. Ела при мен.“

Очарована и отвратена едновременно, тя отново се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. Лицето, ужасно и красиво, се наведе по-близо към нея. Това не е истинско, каза си тя, беше само продукт на разума й, изображението на една от танките, които бе съзерцавала от часове, пресъздадено сега от напрегнатата медитация.

Демонът Калазига я дръпна към огъня.

„Ела. В огъня. Изгори мъртвата люспа на моралните ограничения. Ще излезеш както пеперудата от своята какавида, свободна и красива.“

Тя пристъпи към камината, разколебана, след това направи още една крачка напред, почти плувайки над килима към топлината.

— Да — произнесе друг глас. Гласът на Пендъргаст. — Това е добре. Така трябва. Влез в огъня.

Когато тя се приближи към пламъците, тежката вина и покрусата от убийството, които лежаха върху раменете й, се стопиха, заменени от чувство на веселие, бурно веселие и тъмна радост, които бе усетила, когато видя брата на Пендъргаст да се прекатурва от ръба на Ла Скиара в нагорещените до червено дълбини под нея. Този моментен екстаз й се предлагаше сега, завинаги.

Единственото, което трябваше да направи, беше да стъпи в пламъците.

Още една крачка. Огънят разпръскваше топлината си и облизваше крайниците й. Тя си го спомни на самия ръб, двамата вплетени един в друг в ужасяваща карикатура на сексуално единение, борещи се да се задържат; нейната неочаквана маневра; изражението върху лицето му, когато осъзна, че и двамата щяха да паднат. Изражението върху неговото лице: най-ужасеното, най-умоляващото и заедно с това най-приятното нещо, което някога бе виждала — да се наслади в лицето на човек, който осъзнава без сянка на съмнение, че ще трябва да умре. Цялата тази надежда се стопи. Но тази горчива радост сега можеше да бъде завинаги нейна; можеше да я преживява отново и отново, стига да пожелаеше. И дори не би имала нужда от високомерно отмъщение като извинение: можеше просто да убива, всекиго и навсякъде, отново и отново да отмъщава в сляпа ярост, възторгът, необузданият триумф…

Цялата надежда се стопи…

Тя се сгърчи с вик в хватката на демона и с внезапна, невероятна сила на волята успя да се освободи. Дръпна се рязко от огъня, обърна се и изтича през вратата; и изведнъж започна да пропада, да пропада през къщата, през мазето, под него, да пропада…