Колелото на мрака

38.

Беше полунощ, когато Мади Едмъндсън се влачеше по централния коридор на Палуба 3, извън себе си от яд. Баба й и дядо й бяха осигурили това пътешествие като подарък за шестнайсетия й рожден ден и тогава идеята й се беше сторила страхотна. Но никой не й бе казал какво да очаква — че корабът ще е един плаващ ад. Всичките наистина забавни места — дискотеките и клубовете, където двайсет и няколко годишните висяха, както и казината — бяха забранени за момичета на нейната възраст. А шоупрограмите, на които би могла да отиде, можеха да се харесат само на стогодишни. Магичното ревю на Антонио, група „Блу мен“ и Майкъл Бубле, които пееха Франк Синатра — приличаше на майтап. Беше изгледала всички филми, а плувните басейни бяха затворени заради лошото време. Храната в ресторантите беше твърде екзотична и на нея прекалено силно й се повръщаше, за да се наслаждава на пицариите или бюфетите за хамбургери. Не й оставаше нищо друго, освен да седи до края в театралния салон, заобиколена от осемдесетгодишни старци, които се занимаваха със слуховите си апарати.

Единственото интересно нещо, което се бе случило, беше онова странно същество, провесено в театър „Белгрейвия“. И това си беше нещо: всички бабички, облегнати на бастуните си, не спираха да грачат, старчоците клатеха глави, присвили рунтавите си вежди, офицерите и матросите тичаха наоколо като кокошки без глави. Не я беше грижа какво дрънкат останалите — това трябва да беше някаква импровизация, сценичен трик, някаква реклама за новия филм. Хората просто не умираха така в реалния живот, само във филмите.

Тя мина през декорирания в златно ламе и зелено стъкло вход към най-горещия корабен клуб на „Трафалгар“. Отвътре се носеше висока, думкаща музика. Спря да надникне. Стройни фигури — колежански тип и професионалисти, се въртяха в миазма от дим и трепкащи светлини. Отвън пред вратата стоеше изискан управител: слаб и красив, облечен в смокинг, но все пак управител, решен да не позволява на малолетните като Мади да влязат вътре и да се позабавляват.

Тя продължи мрачно по коридора. Въпреки, че клубовете и казината бяха във вихъра на купона, голяма част от обляната в синьо тълпа, която обикновено изпълваше пасажите и магазините, бе изчезнала. Сигурно си бяха в каютите, бяха се заврели под леглата. Ама че майтап. Надяваше се, че няма да въведат наистина полицейски час, както се шушукаше. Това щеше да е краят. Все пак това беше шега, нали така?

Слезе с ескалатора едно ниво по-долу, мина покрай магазините на „Риджънт стрийт“, свръхлуксозният търговски пасаж, и изкачи няколко стъпала. Баба й и дядо й вече си бяха легнали, но тя не чувстваше ни най-малка умора. Беше се разхождала безцелно из кораба през изминалия час, тътрейки крака по килима. С въздишка извади слушалките и iPod-а от джоба си и си пусна Джъстин Тимбърлейк.

Отиде до асансьора, влезе вътре и като затвори очи, натисна едно копче напосоки. Кабинката се спусна рязко, спря и тя излезе — поредният безкраен корабен коридор, този малко по-тесен, отколкото останалите. Като увеличи силата на плейъра си, тя се затътри напред, зави, ритна да отвори една врата с табелка, която не си даде труд да прочете, взе наведнъж няколко стъпала надолу и продължи напред. Коридорът направи друг завой и когато го последва, внезапно й се стори, че някой върви след нея.

Спря и се обърна да види, но коридорът беше празен. Върна се няколко крачки и погледна зад ъгъла. Нищо.

Сигурно беше някакъв случаен шум от кораба: отдолу проклетото нещо дрънчеше и вибрираше като някакво чудовищно кречетало.

Тя продължи покрай стената, подпирайки се с лакът, след което мина до отсрещната и се плъзна отново напред. Още четири дни до Ню Йорк сити. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да види приятелите си.

В този момент то се появи отново: чувството, че е преследвана.

Спря рязко, този път свали слушалките от ушите си. Огледа се, но отново нямаше никого. Впрочем, къде се намираше? Това беше поредният покрит с килим коридор, с което приличаше на частна заседателна зала или на нещо от този сорт. Беше необичайно пуст.

Тя отметна косата си назад с нетърпелив жест: боже мили, сега беше толкова уплашена, колкото и онези старчоци. Надникна през един интериорен прозорец в една от стаите и видя дълга маса, с наредени по дължината й компютри — интернет зала. Поколеба се дали да не се вмъкне и да влезе онлайн, но се отказа — всички добри сайтове сигурно бяха блокирани.

Когато се извърна от прозореца, улови движение с ъгъла на окото си — някой се дръпна бързо зад ъгъла. Този път нямаше съмнение.

— Хей! — извика тя. — Кой е?

Отговор не последва.

Сигурно беше някоя прислужница — корабът гъмжеше от тях. Тя продължи да върви, но сега по-бързо, стискайки слушалките в ръка. Тази част от кораба беше тягостна все пак; щеше да се върне назад, там, където се намираха магазините. Без да спира, хвърляше по едно око за някоя диаграма, от която да разбере местоположението си в момента. Докато го правеше, можеше да се закълне, че чува през тътена на двигателите лек шум от стъпки по килима.

Това бяха глупости. Продължи да върви по-бързо, зави отново, после пак, все още без да открива никаква карта или място, което да й е познато — само още безкрайни коридори. Освен това тя забеляза, че килимите под краката й са отстъпили място на балатум.

Осъзна, че е влязла в една от забранените зони на кораба, явно пропускайки табелката „Не влизай“. Сигурно е била върху вратата, която беше отворила с ритник. Но не искаше да се върне по същия път: нямаше начин.

Зад нея определено се чуваха стъпки, сега по-отчетливи, които забързваха и забавяха според нейните крачки. Ами ако я преследваше някой перверзник? Може би трябваше да бяга — щеше да избяга всякак на един стар перверзник. Тя стигна до една странична врата, мина през нея и се спусна по метална стълба, достигайки друг коридор. Чу потропването на стъпки по стълбата зад нея.

Точно тогава тя хукна.

Коридорът направи остра чупка и завърши с врата, на която беше изписано в червено:

Натисна бравата. Заключено. Тя изпадна в паника, едва сдържаше дъха си. Можеше да чуе отекващите по коридора забързани стъпки. Опита отново бравата, разтърсвайки я, като викаше. Плейърът й се измъкна от джоба и се плъзна по пода, без да го забележи.

Тя се обърна отново, огледа се в паника за друга врата, за пожарен изход, за нещо.

Тичащите стъпки се чуваха все по-близо и по-близо. И тогава внезапно иззад ъгъла се показа един силует.

Мади се дръпна рязко, в гърлото й се надигна вик, но като се взря по-напрегнато, изхлипа с облекчение:

— Слава богу, че сте вие. Помислих… че някой ме преследва… не знам. Загубих се. Толкова се радвам, че…

Ножът се появи толкова бързо, че тя нямаше време дори да извика.