Колието на кралицата

41.Изкусителката

Госпожа Дьо ла Мот бе застанала на поста си права и наблюдаваше, като се правеше на скромна жена, на която са позволили да остане и да слуша. Господата Бьомер и Босанж, в официално облекло, се представиха на аудиенция при владетелката. Като се поклониха много пъти, те се приближиха до креслото на Мария-Антоанета.

— Бижутери — изведнъж каза тя, — идват тук само да говорят за скъпоценни украшения. Попадате в лош момент, господа.

Господин Бьомер взе думата, защото обикновено той разговаряше от името на съдружието.

— Госпожо — отвърна той, — ние изобщо не идваме да предлагаме стоки на Ваше величество, бояхме се да не бъдем недискретни.

— О! — възкликна кралицата, която вече съжаляваше, че е проявила невъздържаност. — Да се видят украшения, не означава да бъдат купени.

— Без съмнение, госпожо — продължи Бьомер, подбирайки думите си, — ние идваме да изпълним един дълг и това ни прави по-уверени.

— Дълг… — учуди се кралицата.

— Отнася се за това хубаво колие от диаманти, което Ваше величество не благоволи да приеме.

— А, добре… колието. Ето, пак дойдохме на въпроса — каза Мария-Антоанета и се засмя.

Бьомер прие сериозен вид.

— Колието наистина е красиво, господин Бьомер — продължи кралицата.

— Толкова красиво, госпожо — каза нерешително Босанж, — че единствено Ваше величество е достойна да го носи.

— Утешавам се — леко въздъхна Мария-Антоанета, което не убягна от вниманието на госпожа Дьо ла Мот, — че струваше… един милион и половина, нали, господин Бьомер?

— Да, Ваше величество.

— В това време на ласкателство, в което живеем — продължи кралицата, — когато сърцата на хората са охладнели, както слънцето не грее за Бога, няма вече владетел, който може да купи диамантено колие за един милион и петстотин хиляди ливри.

— Един милион и петстотин хиляди ливри! — повтори като истинско ехо госпожа Дьо ла Мот.

— Така че, господа, това, което не съм могла, което не е трябвало да купя, никой не ще го има… Ще ми отговорите, че диамантите са красиви. Вярно, но аз няма да завидя на никого за два или три диаманта, мога да завидя за шестдесет.

Кралицата потри с известно доволство ръце, в което прозираше желание да се подиграе малко на господата Бьомер и Босанж.

— Ето къде Ваше величество допуска грешка — каза Бьомер, — ето и същината на задължението, което идвахме да изпълним пред вас, — колието е продадено.

— Продадено! — извика кралицата и рязко се обърна.

— Продадено! — повтори госпожа Дьо ла Мот.

Вълнението на нейната покровителка предизвика у нея известно безпокойство, свързано с привидното отказване от колието.

— На кого? — подхвана кралицата.

— А, госпожо, това е държавна тайна.

— Държавна тайна! Добре, шегувате се — възкликна весело Мария-Антоанета. — Това, което не се казва, често е това, което човек не може да каже, нали, Бьомер?

— Госпожо…

— О, държавните тайни! Свикнали сме с тях. Внимавайте, Бьомер, ако не ми кажете, ще накарам някой служител на господин Дьо Кросън да го разбере.

Тя се разсмя от все сърце, показвайки открито мнението си за предполагаемата тайна, която възпираше Бьомер и Босанж да разкрият кои са купувачите на колието.

— Ние не се отнасяме с Ваше величество както с другите клиенти — заяви важно Бьомер. — Дойдохме да кажем на Ваше величество, че колието бе продадено, защото то е продадено, и ние сме длъжни да премълчим името на купувача, защото всъщност покупката е направена тайно при пътуването на един посланик, изпратен инкогнито.

При думата „посланик“ кралицата отново избухна в смях, обърна се към госпожа Дьо ла Мот и рече:

— Онова, което намирам за възхитително у Бьомер, е, че си вярва на това, което току-що ми каза. Хайде, Бьомер, само страната, от която пристига този посланик? Не, прекалено много ли е — допълни тя и се засмя — първата буква на името му? Ето, това е всичко…

И веднъж разсмяла се, тя не се спря.

— Това е господин посланикът на Португалия — каза Бьомер, като понижи гласа си, за да запази тайната поне от госпожа Дьо ла Мот.

При този тъй отчетлив и ясен отговор кралицата изведнъж спря да се смее.

— Португалски посланик! — каза тя. — Тук няма такъв, Бьомер.

— Дошъл е специално, госпожо.

— При вас инкогнито?

— Да, госпожо.

— И кой?

— Господин Де Суза.

Кралицата не отговори. Поклати глава, после като жена, която се е примирила, добави:

— Е, добре! — каза тя. — Толкова по-добре за Нейно величество кралицата на Португалия. Диамантите са хубави. Да не говорим повече.

— Напротив, госпожо, Ваше величество ще благоволи да ми позволи да продължа… Да ни позволи — обади се Бьомер, като погледна съдружника си.

Босанж се поклони.

— Познавате ли тези диаманти, графиньо? — попита кралицата, поглеждайки към Жана.

— Не, госпожо.

— Хубави диаманти! Жалко, че господата не са ги донесли.

— Ето ги — каза с готовност Босанж.

Той извади от дъното на шапката си, която носеше под мишница, малката кутия, приютила украшението.

— Гледайте, гледайте, графиньо, вие сте жена, ще ви достави удоволствие — каза кралицата.

Тя се отдалечи малко от кръглата масичка, където Бьомер току-що изкусно бе поставил колието така, че отразената от камъните светлина караше да трептят с огнен блясък почти всички плоскости на диамантите.

Жана извика лекичко от възхита. Действително нямаше нищо по-хубаво. Също като някакъв пламък ту със зелени, ту с червени, понякога бели отблясъци като самата светлина. Бьомер поклащаше кутията за бижута и диамантите блестяха в нея, струяха прелестите на разливащите се пламъци.

— Прекрасно! Прекрасно! — извика Жана, завладяна от невероятен възторг.

— Един милион и петстотин хиляди ливри са тук, в ръката ми — отвърна престорено кралицата като хладнокръвен философ, както при подобни обстоятелства щеше да се изрази господин Русо от Женева.

Но освен пренебрежително отношение Жана видя и нещо друго в тази реакция и след дълго разглеждане на огърлицата тя каза:

— Господин бижутерът има право. На света има само една кралица, достойна да носи това колие, а тя е Ваше величество.

— Обаче мое величество няма да го носи — отвърна Мария-Антоанета.

— Ние не трябваше да го оставим то да бъде изнесено от Франция, госпожо, без да представим в нозете на Ваше величество нашите най-дълбоки съжаления.

— Моят отказ бе вече съобщен — отговори кралицата. — Той бе ясен.

— О, госпожо — каза Бьомер, — ако народът преценява, че е хубаво Ваше величество да предпочете един кораб пред едно колие, знатните хора, които също са французи, нямаше да се изненадат, че кралицата на Франция купува колие, след като е купила и кораб.

— Да не говорим повече — отговори Мария-Антоанета и хвърли последен поглед към кутията с бижуто.

Жана въздъхна, за да окуражи кралицата.

— А, вие въздишате, графиньо! Ако бяхте на мое място, и вие щяхте да постъпите като мен.

— Не зная — прошепна Жана.

— Добре ли видяхте? — побърза да каже кралицата.

— Бих го гледала още, госпожо.

— Оставете я, господа, тя се възхищава. Това не отнема нищо от диамантите, те продължават да струват един милион и петстотин хиляди ливри… за съжаление.

Тази последна дума създаде подходяща възможност за графинята. Кралицата съжаляваше, значи тя е имала желание. Тя е имала желание и сигурно още го има, защото то не е удовлетворено. Такава бе логиката на Жана, което пролича от добавените от нея думи:

— Един милион и петстотин хиляди ливри, госпожо, които, на вашата шия, могат да накарат да умре от завист всяка жена, било то Клеопатра или Венера.

Тя взе много бързо и сръчно, като фокусник, царственото колие от кутията и го окачи на кадифената шия на Мария-Антоанета, която изведнъж бе залята от блещукаща светлина и преливащи се цветове.

— О, Ваше величество е така божествена! — каза Жана.

Мария-Антоанета се приближи бързо до огледалото, беше смайваща. Тънката и гъвкава шия като шията на Жан Грей, тази мъничка шия, сякаш стъбло на лилия, предопределена по-късно като цветето на Вергилий да падне под ножа, се източваше прелестно сред златните къдрици, сред вълната от светли отблясъци.

Жана си позволи да открие малко раменете на кралицата, така че долните редове на колието лежаха върху седефената й гръд. Кралицата беше сияеща, жената Мария-Антоанета превъзходна. Любовници или поданици, всички биха паднали в краката й. Мария-Антоанета се захласна, изпълнена с възторг от себе си. После я обхвана внезапен страх и тя дръпна рязко колието от раменете си.

— Стига! — каза тя. — Стига!

— То се докосна до Ваше величество — извика Бьомер — и на никого вече не може да подхожда.

— Невъзможно — отвърна твърдо кралицата. — Господа, малко си поиграх с диамантите, но да се продължи играта, ще бъде прегрешение.

— Ваше величество притежава необходимото време, за да свикне с тази мисъл — подхвърли Бьомер. — Утре пак ще дойдем.

— И да се плати по-късно, все едно, трябва да се плати. И после, защо да се плати по-късно? Вие бързате. Ще ви платят без съмнение по-изгодно.

— Да, Ваше величество, в брой — отвърна бързо търговецът отново в ролята си на търговец.

— Вземете, вземете бързо кутията с диамантите, бързо! — извика кралицата.

— Ваше величество може би забравя, че подобно бижу струва пари и че дори след сто години колието ще има своята цена както и днес.

— Дайте ми един милион и петстотин хиляди ливри, графиньо — подхвърли, усмихвайки се пресилено, кралицата, — и ще видим.

— Ако ги имах! — възкликна Жана. — О!

Кралицата млъкна. Многото думи понякога струват по-малко, отколкото едно замълчаване.

Бьомер и Босанж прибираха и заключваха своите диаманти почти четвърт час, но напразно — кралицата не помръдна. По развълнувания й вид, по нейното мълчание личеше, че въздействието е било силно, а борбата — мъчителна. Както правеше обикновено в досадни минути, тя протегна ръка към една книга и прелисти, без да чете, няколко страници.

Бижутерите се сбогуваха.

— Ваше величество отказва ли се? — попитаха те.

— Да… е, да — въздъхна кралицата и този път я чуха всички.

Те излязоха.

Жана видя как Мария-Антоанета нервно стъпка велурената възглавница под краката си. „Тя страда“ — помисли си убедена графинята. Изведнъж кралицата стана, направи един кръг из стаята и като се спря пред Жана, чийто поглед я хипнотизираше, каза рязко:

— Графиньо, изглежда, кралят няма да дойде. Нашата молба ще се отложи за следващата аудиенция.

Жана поздрави почтително и се оттегли към вратата.

— Ще помисля за вас — добави доброжелателно кралицата.

Жана докосна с устни ръката на Мария-Антоанета, сякаш полагаше на нея сърцето си, и после излезе, като остави кралицата, обхваната от тъга и смут. „Тъга от безсилието, смут от желанието — каза си Жана. — И тя е кралица! О, не, тя е жена!“ Графинята излезе.