Колието на кралицата

53.Аутопсията на душата е по-трудна от аутопсията на тялото

Замислен, лекарят гледаше как се отдалечава кралицата.

После, поклащайки глава, си каза тихо, като че само на себе си: „В този замък има тайни, които науката не може да разгадае, те не са за нея. Срещу едните се въоръжавам със скалпела и пробвам вената, за да ги излекувам, срещу другите се въоръжавам с порицанието и им пробождам сърцето, но дали ще ги излекувам?“

След като пристъпът отмина, той затвори очите на Шарни, останали вторачени и обезумели, освежи слепоочията му с вода и оцет и създаде около болния условия, които го пренесоха от изгарящото състояние към един рай от прелести. Като видя, че по лицето на ранения се появява отново спокойствие, че риданията се заменят с леки въздишки, а от устата му се изплъзват неясни срички вместо гневни слова, лекарят си каза: „Да, имаше не само израз на обич, но и някакво влияние. Бълнуването като че ли се засили от наскорошното посещение. Да, човешките атоми се пренасят, както в растителното царство се пренася оплождащият тичинков прашец. Да, мисълта има невидими връзки, сърцата са в тайни взаимоотношения.“

Изведнъж той се стресна, обърна се бавно, ослуша се и се огледа. „Кой ли е още?“ — прошепна лекарят.

Наистина той току-що бе чул в дъното на коридора нещо като шепот и шумолене на рокля. „Невъзможно е да е отново кралицата — каза си лекарят. — Тя не би се върнала при взетото вече решение. Да видим.“ Докторът тихо се изтегли, премина разстоянието между двете врати и безшумно и бързо отвори вратата, зад която се криеше смълчаната жена. Тя извика, простря ръце и срещна ръцете на доктор Луи.

— Коя сте вие? — попита той.

В гласа му имаше по-скоро състрадание, отколкото закана, защото докторът отгатваше по самата неподвижност на сянката, че тя слуша повече със сърцето си, отколкото с ушите си.

— Аз, докторе, аз — отговори мек и тъжен глас.

Гласът събуди някакъв неясен, далечен спомен.

— Аз, Андре Таверне, докторе.

— А, Боже мой, какво има? — извика докторът. — Тя ли се е почувствала зле?

— Тя! — извика Андре. — Тя! Коя тя?

Лекарят почувства, че бе постъпил непредпазливо.

— Извинете, но преди малко видях да се отдалечава една жена. Не бяхте ли вие?

— Ах, да! — каза Андре. — Преди мен тук е идвала друга жена, нали?

Андре произнесе тези думи с горещо любопитство, което не остави у доктора ни най-малко съмнение от какво чувство са били продиктувани.

— Мое скъпо дете — каза лекарят, — струва ми се, че си служим с откъслечни думи. За кого ми говорите? Какво искате от мен? Обяснете!

— Докторе — подхвана с такъв тъжен глас Андре, че той стигна до дъното на сърцето му. — Добре, докторе, не се опитвайте да ме мамите, вие, който имате навика винаги да казвате истината, признайте, че една жена беше тук, кажете ми, още повече че я видях и аз.

— Е! А кой ви казва, че никой не е идвал?

— Да! Но една жена, една жена, докторе.

— Без съмнение една жена, освен ако нямате намерение да поддържате гледището, че една жена е жена само до четиридесет години.

— Жената, която е дошла, е на четиридесет години, докторе? — извика Андре и за пръв път пое дълбоко въздух.

— Когато казвам четиридесет години, аз й опрощавам още пет или шест годинки; но трябва да бъдем любезни със своите приятелки, а госпожа Дьо Мизери е от добрите ми приятелки.

— Госпожа Дьо Мизери?

— Разбира се.

— Точно тя ли беше?

— Защо, по дяволите? Нямаше ли да ви кажа, ако беше друга?

— О! Работата е, че…

— Наистина, всички жени сте едни и същи, неразбираеми. Аз смятах, че ви познавам, особено вас. Е, добре! Не ви познавам повече от другите. Това е да си навлечеш проклятие.

— Добри и скъпи докторе!

— Достатъчно. Да говорим по въпроса.

Андре го изгледа тревожно.

— Тя по-зле ли се е почувствала? — попита той.

— Кой?

— Ей, Богу! Кралицата, заради която госпожа Дьо Мизери е идвала да ме търси преди малко. Кралицата има задух и сърцебиене. Мъчителна и неизлечима болест, скъпа госпожице. Съобщете ми, ако сте дошли от нейно име, и да идем при кралицата.

Доктор Луи направи една крачка, което показваше намерението му да напусне мястото. Но Андре го спря ласкаво и си пое дъх.

— Не, скъпи докторе — каза тя, — аз не идвам от страна на кралицата. Не знаех дори, че тя е неразположена. Клетата кралица! Ако знаех… Извинете ме, докторе, но просто не зная какво говоря.

— Да, забелязвам.

— Не само не зная какво говоря, но и какво върша.

— О, разбирам какво правите. Вие се чувствате зле.

Действително Андре не се държеше за доктора. Студената й ръка висеше отпусната до тялото. Бледа и студена, Андре се свлече на земята.

Докторът я вдигна, съживи и ободри. Андре, тази енергична млада жена, която никога не се бе оставяла да бъде побеждавана ни от телесна, ни от душевна болка, напрегна всичките си сили.

— Докторе — каза тя, — знаете, че съм нервна и че тъмнината ме ужасява. Заблудих се, ето причината за странното ми състояние.

— А защо стоите на тъмно? Кой ви принуждава? Нали никой не ви изпраща тук, нали нищо не ви води насам…

— Не казах нищо, докторе, казах никой.

— Аха, остроумна игра на думи, скъпа моя, но мястото не е подходящо. Да идем другаде, особено ако имате повече време.

— Десет минути, докторе, моля ви, само за десет минути.

— Добре, десет минути, но не прави, краката ми не обичат този начин на водене на разговор, да седнем.

— Къде?

— На пейката в коридора, ако искате.

— Смятате ли, докторе, че там никой няма да ни чуе? — попита уплашена Андре.

— Никой.

— Дори и раненият, който е там? — продължи плахо тя и посочи стаята с мек синкав отблясък, където бе потопила погледа си.

— Не — каза докторът, — дори клетото момче и ще добавя, че ако някой ни слуша, съвсем сигурно е, че не може да бъде той.

Андре скръсти ръце.

— О, Боже мой! Зле ли е много? — попита тя.

— Наистина не е добре. Но да поговорим какво ви води насам. Бързо, моето дете, бързо, знаете, че кралицата ме чака.

— Е, добре, докторе — каза Андре и въздъхна. — Ние говорим точно за това, струва ми се.

— Какво! За господин Дьо Шарни?

— За него става дума, докторе, дойдох да ви попитам как е той.

Доктор Луи посрещна тези думи, които трябваше да се очакват, с вледеняващо мълчание. Всъщност той съпоставяше постъпката на Андре с постъпката на кралицата. Той виждаше двете жени и се досещаше по симптомите, че тях ги води едно и също чувство на силна любов.

— Струва ми се, можете да оправдаете постъпката ми, докторе — рече Андре, — защото господин Дьо Шарни е болен от една рана, получена при дуел с моя брат.

— Вашият брат! — извика доктор Луи. — Господин Филип дьо Таверне е ранил господин Дьо Шарни?

— Без съмнение.

— Не знаех това обстоятелство.

— Сега, след като знаете, не разбирате ли, че трябваше да се осведомя за състоянието му?

— О, да, мое дете — каза добрият доктор, доволен, че намира случай да бъде снизходителен. — Не знаех, а и не можех да отгатна истинската причина.

Той наблегна на последните думи, за да подчертае, че приема много сдържано нейните изводи.

— Хайде, докторе — каза Андре, като се държеше и с двете си ръце за доктора и го гледаше право в очите. — Кажете какво мислите.

— Аз вече казах. Защо да правя други уговорки?

— Дуел между благородници е нещо обикновено, случка, която става всеки ден.

— На дуела може да придаде значение единствено това, че нашите двама млади мъже са се дуелирали заради жена.

— За жена ли, докторе?

— Да. За вас например.

— За мен! — въздъхна дълбоко Андре. — Не, докторе, господин Дьо Шарни не се е сражавал за мен.

Докторът, изглежда, се задоволи от отговора, но той пожела по един или друг начин да намери обяснение защо въздъхна Андре.

— Да разбирам ли — продължи той, — че вашият брат ви е изпратил тук, за да получи точно сведение за здравето на ранения?

— Да! Точно брат ми, докторе! — отвърна бързо Андре.

Докторът я изгледа изпитателно. „Ще разбера какво ти лежи на сърцето, мило момиче със силен дух“ — помисли той. После каза високо:

— Добре, ще ви съобщя самата истина, която трябва да се каже на всеки, който се интересува от нея. Предайте я на брат си и нека вземе съответни мерки… Вие разбирате.

— Не, докторе, защото се опитвам да разбера какво искате да кажете с думите „нека вземе съответни мерки“.

— Вижте… Един дуел в този момент ще е неприятен на краля. Кралят вече не изисква да се спазват разпоредбите, вярно е, но когато един дуел е предизвикал скандал, Негово величество или изпраща на заточение, или хвърля в затвор виновниците.

— Вярно е, докторе.

— А когато за зла участ бъде причинена нечия смърт, кралят е неумолим. Посъветвайте скъпия си брат за известно време да се подслони на сигурно място.

— Докторе — извика Андре, — докторе, много зле ли е господин Дьо Шарни?

— Слушайте, скъпа госпожице, аз ви обещах истината и я казвам. Нали виждате клетото момче, което спи или по-скоро диша тежко в стаята?

— Да, докторе — подхвана със сподавен глас Андре. — Какво…

— Е, добре, ако до утре по това време не оздравее, ако треската, която продължава да го измъчва, не престане, утре по същото време господин Дьо Шарни ще бъде мъртъв.

Андре почувства, че ще извика, стисна с ръка гърлото си, за да може чрез физическата болка да уталожи душевното страдание, което разкъсваше сърцето й. Луи не можа да познае по лицето й ужасното вътрешно крушение, причинено от тази борба. Андре се държеше като спартанка.

— Моят брат няма да бяга — каза тя. — Той се е бил с господин Дьо Шарни храбро и ако е имал нещастието да го нарани, то е било при защита. Ако е убил, Бог ще го съди.

„Тя не е дошла от името на брат си — досети се докторът, — значи е дошла заради кралицата. Да видим дали Нейно величество е отишла чак дотам в лекомислието си.“

— Как кралицата приема този дуел? — попита той.

— Кралицата ли? Не зная — отговори Андре. — Какво значение има тук кралицата?

— Предполагам, че господин Дьо Таверне й е приятен?

— Господин Дьо Таверне е жив и здрав. Да се надяваме, че Нейно величество ще защити лично брат ми, ако го обвинят.

След като пропаднаха и двете му предположения, Луи се предаде.

— Аз не съм физиолог — каза той, — аз съм само хирург. Защо, по дяволите, аз, който познавам толкова добре функционирането на мускулите и нервите, да се меся в играта на женските прищевки и страсти? Госпожице, научихте каквото желаехте да знаете. Накарайте господин Дьо Таверне да избяга или не го карайте, преценете вие. Колкото до мен, моят дълг е да спася ранения… тази нощ, иначе смъртта, която спокойно продължава своята работа, може да ми го отнеме след двадесет и четири часа. Сбогом!

Той затвори вратата леко, но веднага след нея. Андре прокара трескава ръка по челото си, видя се сам-самичка в ужасната действителност. Стори й се, че смъртта, за която така хладнокръвно току-що бе говорил докторът, вече се спуска над стаята и се понася бяла плащеница по тъмния коридор. Полъхът на зловещото видение вледени крайниците й, тя изтича до апартамента си, затвори се вътре, като превъртя три пъти ключа, и падна на колене върху килима пред леглото си.

„Господи! — извика тя с дива сила и поток от горещи сълзи. — Господи! Вие сте справедлив, вие не сте безразсъден, вие не сте жесток, Господи! Вие можете всичко, няма да позволите да умре този млад мъж, който не е направил нищо лошо и който е обичан на този свят. Ако днес моля, ако днес настойчиво умолявам, ако днес смирено искам от вас, ако желая да бъде спасен животът на един млад човек… ако днес ми откажете, о, Господи, ще си помисля, че злоупотребявате с мен, с цялата си мощ, ще си помисля, че сте Бог на мрачната злоба, на непознатите отмъщения, ще си помисля… О, аз богохулствам, моля за прошка! Аз богохулствам… и вие не ме наказвате! Прошка, прошка! Вие наистина сте Бог на милосърдието и на състраданието.“

Андре почувства, че погледът й се замъглява, краката й се подгъват. Тя падна безжизнена, косите й се разпиляха и остана да лежи като труп на пода. Когато се събуди от ледения сън и си припомни всички призраци и страдания, тя прошепна печално: „Вие бяхте безмилостен, наказахте ме, аз го обичам! А, да, аз го обичам, това е достатъчно, нали? Сега ще ми го отнемете ли?“