Колието на кралицата

88.Господин Дьо Бозир мислеше, че гони заек, а всъщност агентите на господин Дьо Кросън гонеха него

Госпожа Дьо ла Мот бе затворена, както бе поискала кралицата. Никаква друга компенсация не се стори по-приятна на краля, който подсъзнателно мразеше тази жена. Съдебният процес по аферата с колието започна с цялата ярост, която могат да вложат в него разорени търговци, надяващи се да се измъкнат от затруднение, обвинени, които искат да се измъкнат от обвинението, и прочути съдии, които държат в ръцете си честта и живота на една кралица, без да се смятат самолюбието и пристрастието. Това беше просто вик на цяла Франция.

По нюансите на този вик кралицата можа да познае и да преброи своите привърженици и врагове. Откакто беше хвърлен в затвора, господин Дьо Роан непрекъснато искаше да му уредят очна ставка с госпожа Дьо ла Мот. Молбата му бе удовлетворена. Кардиналът живееше в Бастилията като велможа във взета под наем къща. Освен свобода при поискване му се позволяваше всичко.

Процесът още от началото придоби скандален характер поради общественото положение на обвинените лица. Така например хората се чудеха как за един Роан могат да поддържат обвинение в кражба. Служителите и управителят на Бастилията засвидетелстваха на кардинала цялата почтителност, цялото уважение, полагащи се на нещастието. За тях той беше не обвиняем, а човек, изпаднал в немилост. Нещо повече, когато се разпространи, че господин Дьо Роан става жертва на интригите в кралския двор, хората започнаха да се отнасят към принца вече не със симпатия, а с възхищение. Но господин Дьо Роан, един от първите сред благородниците в кралството, не разбираше, че дължи обичта на народа единствено на това, че го преследваха по-благородни от него. Господин Дьо Роан, последна жертва на деспотизма, беше всъщност един от първите революционери на Франция. Разговорът му с госпожа Дьо ла Мот бе отбелязан с една необикновена случка. Графинята, на която се позволяваше да говори тихо всеки път, станеше ли дума за кралицата, успя да каже на кардинала:

— Отстранете оттук всички и ще ви дам исканите от вас разяснения.

Господин Дьо Роан пожела да бъде сам и да я разпита тихичко. Отказаха му, но оставиха адвоката му да разговаря с графинята. Колкото до колието, тя отговори, че не знае какво е станало с него, но че са можели да го дадат и на нея. Когато адвокатът възрази, смаян от дързостта й, тя го попита дали услугата, която бе направила на кралицата и на кардинала, не струва един милион. Адвокатът повтори думите й пред кардинала, той пребледня, наведе глава и разбра, че е попаднал в капана на тази дяволска птицеловка. Но докато мислеше вече да потули шума около аферата, която злепоставяше кралицата, неговите врагове, а и неговите приятели го насъскваха да не прекратява борбата. Възразяваха му, че честта му е застрашена, че се отнася за кражба, че докато не се произнесе върховният съд, невинността не е доказана. А за да се докаже невинността му, трябваше да се докажат връзките му с кралицата, следователно да се докаже нейното престъпление. На това разсъждение Жана отвърна, че никога не би обвинила кралицата, нито кардинала, но ако упорито продължават да я смятат отговорна за колието, тя ще направи това, което не желаеше да направи, ще докаже, че кралицата и кардиналът са имали интерес да я обвинят в лъжа. Когато тези заключения бяха съобщени на кардинала, той изрази цялото си презрение към жената, която искаше да го принесе в жертва. Добави, че разбира донякъде поведението на Жана, ала никак не разбира поведението на кралицата.

Тези думи, предадени на Мария-Антоанета и тълкувани най-различно, я дразнеха и я караха да трепери. Тя поиска да се проведе отделен разпит за тайнствените страни на процеса. Тогава се прояви голямата грешка от нощните разговори, развита до крайност от клеветниците и клюкарите. Нещастната кралица се оказа застрашена. Жана твърдеше, че не разбира какво й говорят, и то пред хората на кралицата. Ала пред хората на кардинала не беше толкова сдържана и все повтаряше:

— Да ме оставят на мира, иначе ще проговоря.

Тези недомлъвки и тези скромности я представяха като героиня и объркваха така процеса, че и най-усърдните критикари, преглеждайки документите, потръпваха и никой съдия-следовател не смееше да продължи разпитите на графинята. По-слаб ли или по-откровен беше кардиналът? Призна ли на някой приятел това, което наричаше своя любовна тайна? Кой знае, едва ли, защото кардиналът имаше благородно и предано сърце. Но колкото и почтен да беше с мълчанието си, разнесе се слух, че е разговарял с кралицата. Всичко, което граф Дьо Прованс беше казал, всичко, което Шарни и Филип бяха узнали или видели, всички загадки, неразбираеми за другиго освен за един претендент за трона като брата на краля или за съперници в любовта като Филип и Шарни, цялата тайнственост около тази толкова оклеветявана и чиста любов се изпари като парфюм и се стопи в обикновената атмосфера, загуби знаменития аромат на своя произход. Може да се гадае дали кралицата намери пламенни защитници, дали господин Дьо Роан намери усърдни поборници. Въпросът вече не се свеждаше дали кралицата е откраднала, или не е откраднала едно диамантено колие. Все пак въпрос, доста злепоставящ сам по себе си, но това вече не стигаше. Въпросът беше позволила ли е кралицата на някого, който е проникнал в тайната на прелюбодейните й любовни похождения, да открадне колието. Ето как госпожа Дьо ла Мот бе успяла да заобиколи трудностите. Ето как кралицата се оказа замесена в една кражба и нямаше друг изход, освен да се опозори.

Тя не се остави да я победят и реши да се бори. Подкрепи я и кралят. Правителството също я подкрепи, и то с всичките си сили. Кралицата си спомни, че господин Дьо Роан е честен човек, неспособен да погуби една жена. Спомни си за неговата увереност, когато той се кълнеше, че са го допуснали до срещите във Версай. Тя заключи, че кардиналът не е неин непосредствен враг и в случая и той има интерес да запази честта си. Оттогава всички усилия на процеса се насочиха към графинята и започнаха да се търсят усилено следите на изчезналото колие. Кралицата приемаше разискванията по обвинението в съпружеска изневяра и прехвърляше върху Жана съкрушителното обвинение в измамническа кражба. Всичко говореше против графинята — миналото й, първоначалната й бедност, необикновеното й издигане. Благородниците не приемаха случайната принцеса, народът не можеше да си я поиска обратно, народът подсъзнателно мрази авантюристите, не им прощава дори успеха. Жана разбра, че е сбъркала и че кралицата, като търпи обвинението и не се поддава на страха от мълвата, караше кардинала да последва примера й и че двете правди накрая щяха да се разберат и да прозрат истината и че дори и да рухнеха, така ужасно щяха да се сгромолясат, че щяха да смажат под себе си клетата малка Валоа, господарка на един откраднат милион, който тя дори нямаше подръка, за да подкупи съдиите. Положението бе стигнало дотук, когато една нова случка промени облика на нещата.

Господин Дьо Бозир и госпожица Олива живееха, щастливи и богати, скрили се в една лятна къща, когато един ден господинът остави госпожата в жилището и отиде на лов. Там той попадна на двама агенти, които господин Дьо Кросън бе пръснал из цяла Франция, за да разнищи накрая тази интрига. Двамата влюбени не знаеха какво става в Париж, мислеха само за себе си. Госпожица Олива дебелееше като невестулка в хамбар, а господин Дьо Бозир от щастие бе загубил неспокойното си любопитство, отличителна черта както на крадливите птици, така и на хората хищници, особеност, която природата е дала и на едните, и на другите, за да могат да оцелеят. Бозир, казваме, бе излязъл през този ден на лов за зайци. Той откри ято яребици, което го принуди да пресече някакъв път. Ето как, търсейки не това, което трябваше да търси, той намери това, което не търсеше.

Агентите пък търсеха Олива, а намериха Бозир. Такива са обикновено странностите на лова. Единият от копоите беше умен човек. Когато разпозна Бозир, вместо да го арестува направо, от което нямаше да има никаква полза, той намисли с колегата си следното:

— Бозир ловува, значи е достатъчно свободен и достатъчно богат. Навярно в джоба си има шест луидора, но вкъщи може да има и двеста-триста. Да го оставим да се прибере у дома си, да се вмъкнем след него и да му поискаме откуп. Ако го върнем в Париж, ще получим само сто ливри като всяка обикновена награда. На всичко отгоре ще ни мъмрят, че задръстваме затвора с една незначителна личност. Да направим с Бозир една частна сделка.

Те се впуснаха да ловят яребици като господин Бозир, зайци като господин Бозир и като насъскваха кучетата, когато беше заек, и се снишаваха в люцерната, когато беше яребица, не изпускаха нито с една крачка своя човек. Бозир видя, че непознати хора се месят в лова му, и отначало се учуди много, а после се ядоса. Като всеки дребен дворянин той се отнасяше старателно към дивеча си, но и се въздържаше да завързва нови запознанства. Вместо да разпита сам съучастниците, които случайността му пращаше, той се насочи право към един пазач, когото забеляза в равнината, и му заръча да иде да попита господата защо ловуват на това място. Пазачът отговори, че не познава господата, не били тукашни, и добави, че ще прекъсне лова им, което и стори. Но двамата непознати отговориха, че ловуват със свой приятел, ей оня господин. Те посочиха Бозир. Пазачът ги заведе при него въпреки огорчението, което тази среща причиняваше на благородника ловец.

— Господин Дьо Ленвил — каза той, — господата твърдят, че ловуват с вас.

— С мен ли! — провикна се Бозир раздразнен. — Хубава работа!

— Я гледай — каза му тихичко единият агент, — значи, драги ми Бозир, вие се казвате господин Дьо Ленвил?

Бозир трепна, понеже старателно криеше в този край името си. Той погледна уплашено агента, после приятеля му, стори му се, че познава смътно лицата им, и за да не усложнява положението, каза на пазача, че е свободен, тъй като сам се заема да изгони господата.

— Значи ги познавате? — каза пазачът.

— Да, току-що се опознахме — отговори единият агент.

Бозир остана сам с двамата ловци, твърде затруднен да им говори, за да не се изложи.

— Предложете ни да обядваме у вас, Бозир — каза по-хитрият от агентите.

— Но… — извика Бозир.

— Няма да бъдете толкова нелюбезен с нас, Бозир.

Бозир се бе объркал и предпочете да го водят, отколкото той да води. Щом съзряха малката къща, агентите похвалиха изящността, разположението й, дърветата и гледката, както трябваше да постъпят хора с вкус. Бозир наистина бе избрал очарователно място, за да свие там любовното си гнезденце. Беше гориста долинка, прорязана от малка речица, къщата се издигаше на източен скат. Една караулна будка, нещо като камбанарийка без камбана, служеше на Бозир за наблюдателница, за да гледа в дни на скука полето, когато розовите му мисли вехнеха и виждаше полицейски агент във всеки орач, наведен над ралото. Жилището се виждаше само от едната страна и беше приветливо. Другите му страни чезнеха под дърветата и в детайлите на терена.

— Колко добре сте се скрили тук! — възхити се единият агент.

Бозир потръпна от тази шега и влезе пръв в къщата, съпроводен от лая на кучетата в двора. Агентите го последваха тържествено.