Шестнадесета глава

Групата заморийски ловци се придвижваше в колона по един през усойни дерета и стръмни дефилета, които прорязваха планините, сякаш бяха старчески бръчки върху лицето на земята. Арванеус водеше, защото знаеше пътя, а Джондра отблизо го следваше. Конан яздеше непосредствено след високата благородница. Така, ако се наложеше, можеше незабавно да я защити. Планината злокобно ги притискаше, дори когато пътят ставаше достатъчно широк за десетина, а дори и повече, конника.

Едрият кимериец непрестанно, оглеждаше назъбените канари и стръмните планински склонове, подчинен на онова първично чувство за опасност, унищожено от защитения живот в градовете у останалите. Сетивата му не доловяха никаква опасност от страна на планинците, но от скалите се излъчваше някаква скрита заплаха. Външно той изглеждаше спокоен, но вътрешно представляваше суха прахан, готова да пламне.

Изведнъж Арванеус спря. Скалите пред тях, разположени близко една до друга, се издигаха като отвесни стени.

— Там, милейди — каза ловецът и посочи земята. — Там открих първата следа.

Джондра слезе от седлото и се наведе над меката пръст. Видя дълбоки отпечатъци на две огромни лапи и част от трета.

— По-големи са, отколкото очаквах — промърмори тя, опипвайки с тънките си пръсти отпечатъците.

— Видяхме следите — рече Конан. Тежкият въздух му се струваше по-плътен. — Сега да се връщаме в лагера.

Арванеус сви подигравателно устни.

— Изплаши ли се, варварино? Милейди, нататък има още следи. Някои са съвсем ясни.

— Трябва да ги видя! — Джондра бързо се метна на седлото и препусна напред. Арванеус пришпори коня си подир нея.

Конан погледна Теладис — по лицето на ловеца с бръснатата глава се виждаше, че на него това също не му харесва — после двамата, заедно с останалата част от колоната конници, ги последваха.

След малко, както неведнъж досега, тесният проход се разшири и ги отведе в малък, широк може би сто крачки каньон. Пет тесни пролома прорязваха стръмните кафяви стени. Скрит в тези проломи враг можеше да ги нападне, преди да имат време да реагират. Любимата тактика на планинците беше засадата.

По дъното на каньона имаше много отпечатъци от звяра. Следите, водещи навътре и навън от проломите показваха, че леговището на звяра е наблизо. Тревога обзе колоната. Ловците нервно поклащаха копия или се пресягаха, за да се уверят, че лъковете им са зад тях на седлата, конете неспокойно тъпчеха на място. Джондра слезе от коня, отиде при следата, посочена от Арванеус, но преди да коленичи до нея, извади от калъфа лъка и постави стрела. Ловецът с ястребово лице огледа местността, намръщи се и се опита да задържи коня си, който се дърпаше настрани.

Конан се зачуди на това намръщване. Арванеус беше видял следите в каньона съвсем наскоро. Какво го накара да се намръщи? Дъхът на едрия кимериец спря в гърлото. Освен ако сега следите не са повече отпреди. Ако наистина е така, трябва веднага да се махат оттук.

Конан отвори уста и в този момент пронизващ вой разцепи тишината и смрази кръвта на хората. Конете се вдигнаха на задни крака и зацвилиха. Конят на Джондра отскубна юздата от ръцете ѝ и препусна, подивял от ужас. Благородницата остана наведена като ледена статуя. Кимериецът едва удържа големия си черен кон.

— Всемогъщи Кром! — прошепна той сред шума, изпълващ пространството между каменните стени.

В каньона се появи ужасното същество — огромно, на яки крака. Лъчите на залязващото слънце осветиха покрития с многоцветни люспи гръб и двете тъмни, кожени издутини върху хълбоците. Нокти като адаманти7 дращеха по камъните. Голямата глава беше отметната назад, в широко зейналата паст се виждаха остри като ножове зъби.

Много пъти ловците бяха заставали с лице срещу смъртта. И сега, въпреки че никога не се беше изпречвала пред тях в такава форма, тя не беше нещо необичайно. Когато злокобният вой спря, макар и с доста усилия, те успяха да обуздаят скупчилите се полуобезумели коне и да оградят огромния звяр. Най-близкият до звяра ловец насочи копието си и се втурна срещу него. Чу се звън като удар на стомана в камък и ездачът падна от седлото. Огромната глава се наведе и от зейналата паст лумна пламък. Човекът изкрещя, а и конят диво изцвили. Ужасяващите им вопли продължиха, докато огънят ги изгаряше живи.

Другите ловци се стъписаха, но вече се бяха впуснали в атака, нападайки звяра от двете страни. Дори и да желаеха да се отклонят, звярът не им даде възможност. Движеше се по-бързо от леопард, лапите му размазваха по Земята кървави дрипи, били някога хора, челюстите разкъсваха хора и коне. Копията се трошаха като сламки в многоцветните люспи, а писъците на умиращите заглушаваха всякаква мисъл за спасение.

Сред хаоса и сигурната смърт Конан препусна, наведен настрани на седлото, за да вдигне от окървавената земя едно здраво копие. Тези големи златни очи, помисли той, трябва да са уязвими, или дългите тъмни издатини на гърба. Застави конят си да се обърне — жребецът упорстваше да продължи напред, далеч от ужаса. От гледката, която се откри пред него, така потрепери, както не бе потреперил дори от ловния рев на звяра.

Джондра стоеше на десет крачки от главата на съществото. Точно когато Конан я съгледа, тя изстреля една стрела. Уцели право в злобното златно око. И рикошира. Звярът пристъпи към нея с протегнати лапи. Тя бързо се отдръпна назад, но една от ноктестите лапи я докопа за връзките на кожения елек и я вдигна във въздуха. Без да обръща внимание на кървавата баня около себе си, на виковете и писъците на мъжете и цвиленето на конете, звярът я приближи към очите си, сякаш да я разгледа.

Ужас обзе Конан. В златните кълба прозираше разум. Но дори звярът да можеше да разсъждава, неговата логика не беше човешка. В красивата жена чудовището виждаше само плячка. Огромната зейнала паст с остри като ножове зъби се приближи до Джондра.

Конан вдигна копието.

— Всемогъщи Кром! — изрева той и петите му се забиха в хълбоците на скования от страх кон. Конан насочи върха на копието към подутините на гърба и притисна плътно колене в животното, за да не бъде изхвърлен от седлото при удара, както видя да се случва с другите. Въпреки това силата на удара беше толкова голяма, че се олюля, а конят залитна и падна на колене.

Плавно и гъвкаво, но с мълниеносна бързина, блестящият звяр се извъртя и го сграбчи със същата лапа, на чиито нокти висеше Джондра. Дъхът му излезе, когато звярът го повдигна и го захвърли във въздуха. После тялото му се строполи върху каменистата земя и ударът изкара малкото въздух, който беше останал в гърдите му. Конан отчаяно се бореше да си поеме дъх, насили вцепенените си мускули да се раздвижат, претърколи се първо на ръце и колене, и чак след това се изправи на едва държащите го крака. Джондра лежеше по гръб близо до него. Тялото ѝ се гърчеше, а голите ѝ гърди трескаво се повдигаха за глътка въздух.

Сега звярът насочи вниманието си към кимериеца. Кожената дреха на Джондра още висеше заплетена в ноктите му. Пред него на земята потръпваше разкъсаният кон на Конан, а от зъбатата паст падаха кървави парчета месо.

Конан измъкна меча си, макар да знаеше, че е безсмислено. Дори калената стомана беше безсилна пред тези непробиваеми люспи. Той сам не беше толкова пъргав, че да избегне стремителното нападение на животното, камо ли пък с Джондра на рамо. Но не можеше да я остави. Нито пък да умре без бой.

— Ей, Конан! — като се олюляваше върху седлото, Теладис препускаше встрани от звяра, за да го нападне откъм гърба. Ризницата на гърдите му беше скъсана, беше облян в кръв, но държеше здраво копието си. — Изведи я, северянино! — изкрещя той. Заби ботушите си в хълбоците на коня и го насочи право напред.

Звярът се завъртя, пъстроцветните люспи проблеснаха, огнената паст зейна.

— Не-е! — изрева Конан.

Пламъкът погълна ловеца и коня и звярът скочи напред, за да разкъса горящата плът.

Кимериецът мигновено се възползва от саможертвата на Теладис. Пъхна меча си в ножницата, грабна Джондра от земята, метна я през рамо и се спусна към изхода от каньона, преследван от хрущене на кости.

Когато ужасните звуци зад него заглъхнаха, Джондра се размърда в ръцете му.

— Не исках те да умират — прошепна тя с широко отворени, ужасени очи.

— Ти искаше да убиеш звяра — каза Конан, без да забавя своя бяг. При други обстоятелства би потърсил оцелели. Но сега мислеше само как да спаси Джондра и да я отведе в сравнително безопасния лагер.

Джондра се притисна по-силно до широките му рамене, сякаш търсеше заслон от бурни ветрове зад голям каменен блок.

— Теладис пожертва живота си за мен — промърмори разтреперена тя. — Наистина не го желаех. О, Конан, какво мога да направя?

Конан рязко спря, а тя се сви в ръцете му, като че ли искаше да се скрие от ледения му син поглед.

— Напусни тези планини — рече той строго. — Върни се в Шадизар. Забравѝ за този звяр и винаги помнѝ мъжете, които загинаха в нечовешки мъки заради твоята глупост и гордост.

При тези думи гняв и високомерие преобразиха лицето ѝ. Тя вдигна стиснатата си в юмрук ръка, но после рязко я отпусна. По бузите ѝ потекоха сълзи.

— Ще те послушам — изплака тя. — Кълна се пред всички богове.

— Това няма да върне живота на Теладис — продължи сурово той — но така ще покажеш, че неговата саможертва не е била напразна.

Тя докосна леко бузата на Конан.

— Никога не съм позволявала да ме командва мъж, но ти почти успя… — малките ѝ бели зъби захапаха долната ѝ устна и тя сведе очи. — Ще се върнеш ли с мен в Шадизар? — тихо попита тя и така се извъртя в ръцете му, че едрите ѝ закръглени гърди се озоваха пред очите му.

— Може би — отговори той навъсено и отново пое напред по каменистата стръмна пътека, извеждаща от каньона. Само глупак можеше да се откаже от жена като тази, която държеше в ръцете си. Но Теладис му беше станал приятел и този мъж пожертва живота си, за да спаси както нея, така и него.

От една страна, кимерийският морален кодекс повеляваше да отмъсти за смъртта на Теладис още на място, но, от друга, същият кодекс изискваше да се погрижи за безопасността на Джондра и Тамира. За момента второто изглеждаше по-лесно изпълнимо от първото! Как обаче, замисли се той, може да се убие един звяр, пред когото дори стоманата е безсилна? И не беше чудно, че не обърна никакво внимание на предизвикателните прелести на Джондра.

Загрузка...