Конан Великолепния

Седемнадесета глава

Слънцето висеше като кърваво кълбо над острите върхове, когато Конан влезе в лагера с полуголата благородница на ръце. Първият човек, когото срещна, беше Тамира. Сложила юмруци на хълбоци, дребната крадла наблюдаваше с открита неприязън как Джондра се е вкопчила в него. Благородницата се огледа смутено и тогава тя видя мокрото ѝ от сълзи лице. Тамира прехапа устни и бързо донесе от червената палатка едно наметало.

Конан отпусна Джондра да стъпи на земята и по-дребната жена я наметна с меката синя вълнена дреха. Но когато отдръпна ръцете си, Джондра се свлече на земята. Тамира коленичи до нея, притегли главата ѝ на рамото си и погледна нагоре към едрия кимериец.

— Какво се случи? — попита гневно тя.

— Открихме звяра, за който беше тръгнала на лов. Върна ли се някой от другите?

Тъмните очи на момичето се разшириха от страх. — Никой. Те… не са мъртви всичките, нали?

— Разбира се, че не са — отговори Конан. Щеше да бъде чудо, ако някой от ловците е останал жив, но реши, че няма смисъл съвсем да изплаши момичето. По-добре да ѝ намери някаква работа, с която да ангажира ума ѝ.

— Погрижи се за нея — каза той. — През целия път дотук не спря да плаче.

— Не ме учудва — отговори Тамира нервно, — щом е била така „добре“ защитена — тя изправи съсипаната Джондра на крака и я поведе към палатката. Конан остана зяпнал след тях.

Никога няма да мога да разбера жените, реши той. Никога! После видя, че останалите в лагера ловци, застанали в кръг около него, разтревожени го гледаха. В първия миг се изненада, но после се досети, че очакват да научат нещо за приятелите си. Конан изхвърли от ума си мислите за жените.

— Призори — заяви той — тръгваме за Шадизар. Но трябва да оцелеем дотогава. Тази нощ никой не бива да заспива, освен ако не иска да посрещне утрото с прерязано гърло. Няма да се палят никакви огньове. Разпределете всички запаси.

Ловците бързо се приготвиха. Всеки получи по три колчана стрели и още едно копие, мях с вода и торба сушено месо. Един-двама страхливци избягаха с получените запаси, но Конан не заплаши останалите със смърт, ако някой ги последва.

Всеки момент от всички страни — с изключение откъм скалата зад палатката на Джондра — можеха да ги нападнат планинци. Дори никой да не ги нападне през нощта, още на зазоряване трябваше да вдигнат лагера. При нападение, ако не успеят да ги отблъснат и има опасност да бъдат разбити, всеки трябва да се погрижи сам за спасяването си.

Най-лошото от всичко ще бъде, ако ги нападне звярът. Минавайки от човек на човек в припадащия мрак, Конан завърши инструкциите:

— И не се опитвайте да се биете със звяра. Ако дойде, бягайте и се молете боговете да ви закрилят.

Конан седна на земята недалеч от палатката на Джондра. Ако се сбъднат опасенията му, останалите трябваше да мислят само за себе си. Той обаче трябваше да е близко до жените, за да ги отведе.

Лек шум от стъпки извести приближаването на Тамира. Конан отмести двете си копия и ѝ направи място до себе си.

— Заспа — съобщи стройната жена с въздишка и седна на земята до него. — Изтощи се от плач. И кой е виновен за онова, което е видяла?

— Всичко стана по нейна заповед — отговори тихо Конан — и поради нейната гордост. Онзи бритунианец ѝ каза за звяра, а аз ѝ съобщих какво бях открил за него.

— Суров човек си ти, кимериецо. Суров като тези планини.

— Аз съм мъж — отвърна сдържано той.

Известно време Тамира мълча. Накрая промълви:

— Джондра съобщи, че се връщаш в Шадизар с нея.

Конан се намръщи.

— Изглежда Джондра говори повече за човек, който е почти напълно изтощен.

— Тя смята да отдели в двореца си покои за теб.

— Глупости!

— Възнамерява да те облече в коприна със златни гривни и ленти на ръцете, за да подчертават мускулите ти.

— Какво? — стори му се, че в засилващия се мрак чу хихикане до себе си и я погледна. — Смей си се самичка на шегите си, момиче — изръмжа той. — Аз не ги намирам за смешни.

— За нея също си бил първият мъж, Конан. Ти не можеш да знаеш какво означава това за една жена, но аз знам. Тя те обича. Попита ме дали има други мъже като теб. Дори те сравнява с Елдран, онзи бритунианец. Преструва се, че не си спомня името му, макар добре да го знае.

Нещо в гласа ѝ го порази.

— Митра да ме ослепи, ако ти не я съжаляваш — гласът му прозвуча скептично.

— Тя не познава мъжете като мен — оправда се дребната крадла. — Трудно е да си жена в пълен с мъже свят.

— Още по-трудно ще бъде в свят без мъже — отвърна той сухо, а тя заби юмрук в ребрата му.

— Не разбирам шегата ти… — започна тя, но той бързо затисна с длан устата ѝ.

Конан се напрегна да различи шума, който го бе разтревожил. Ето там. Стържене на копито — неподковано копито — по камък.

— Бягай вътре! — прошепна той и я бутна по посока на палатката. — Събуди Джондра и я приготви за бягство. Бързо!

В този момент рев раздра нощта.

— В името на истинските богове!

Тълпи планинци на коне нахлуха в лагера, ятаганите в ръцете им проблясваха на бледата лунна светлина.

Конан вдигна едно копие и го хвърли по най-близката цел. Един ездач с чалма на главата се хвана за гърдите, изпищя и падна от препускащия кон. Приближи се друг планинец, призоваващ високо боговете си. Кимериецът нямаше възможност да хвърли второто копие. Той легна ниско и го размаха като тояга към краката на връхлитащото животно. Чу се силно изпукване, кон и ездач се преметнаха през глава. Преди планинецът да успее да стане, Конан заби копието в гърдите му.

Навсякъде около кимериеца се чуваше звън от удари на стомана в стомана. Мъжете надаваха бойни викове и сечаха и мушкаха с оръжията си. Конан устояваше на тази смъртоносна, кървава буря, ръководен от инстинктите си на войн. Той измъкна копието си от мъртвото тяло на планинеца и се завъртя навреме, за да посрещне надвисналия над него ятаган. После ловко завъртя върха на копието си около кривото острие и го заби в гърлото на брадатия нападател. В смъртна агония планинецът сграбчи с две ръце оръжието, което го беше убило. Конят продължи да препуска, той падна и измъкна копието от ръката на Конан.

— Конан! — през общата врява до ушите на кимериеца достигна викът на Тамира. — Конан!

Очите на кимериеца отчаяно затърсиха стройната жена… за да я открият издърпана за косите до седлото на един планинец, който ги стискаше в юмрука си. Оголил зъби в жестока усмивка, той презрително доближаваше ятагана си към гърлото ѝ. С една ръка Тамира отчаяно се опитваше да отклони острието, а с другата се държеше за дрехите му.

Конан измъкна меча си. С два скока се озова до Тамира — главата на планинеца се отметна назад с отворена уста, когато стоманата на кимериеца гладко се заби между ребрата му. Безжизнените пръсти пуснаха косата на Тамира. Преди девойката да падне, Конан я хвана. Треперещите ѝ ръце се увиха около врата му и тя се разрида на гърдите му.

Конят на планинеца продължи да препуска с трупа на гърба си. Конан мигновено усети положението в лагера. Битката вървеше зле. Или по-точно свършваше зле, защото вече беше почти към края си. В лагера се мяркаха малко глави с чалми, а и те бяха заети с ограбване на мъртвите. Кръвожадни викове в тъмнината показваха, че планинците се разпръскват да преследват ловците. Палатката на Джондра гореше.

По гърба на едрия кимериец пробягаха студени тръпки. Докато гледаше, палатката рухна сред водопад от искри в нощта. Ако Джондра беше вътре, нямаше никаква надежда да е останала жива. Искаше му се да вярва, че е излязла, но сега не можеше да ѝ помогне. Вече имаше една жена на ръцете си и не можеше да отделя време за още една.

Конан се наведе, хвана Тамира за краката и я метна на рамото си като чувал. Сред хълцанията се чу колеблив протест, но потокът от сълзи не намаля. Никой от планинците, които продължаваха да секат труповете на убитите ловци, не забеляза нито мускулестия младеж, нито неговия товар. Те изчезнаха в нощта.

Конан се придвижваше от сянка към сянка като дух. Той знаеше обаче, че само тъмнината не е защита. От безоблачното кадифяно небе седефената луна хвърляше малко светлина, но и тя беше достатъчна на планинците, които ги търсеха, да ги открият. Късата бяла роба на Тамира още повече усложняваше положението. Потъналите в нощен мрак скали се огласяваха от чаткането на конски копита върху камък, от виковете на преследвачите. Те ги следваха отблизо. Ако имаха достатъчно време, щяха да ги открият.

Кимериецът продължи да тича все по-далеч от шума на планинците. Очите му напрегнато търсеха укритие. Погледът му попадна на издължено тъмно петно. Приближи към него и откри върху една скала хоризонтална пукнатина. Пролуката беше достатъчно широка, за да може Тамира да се вмъкне, и достатъчно дълбока, за да не бъде открита, освен ако човек не пъхне ръката си вътре.

Конан свали момичето от рамото си и го бутна в пукнатината.

— Постарай се да не вдигаш шум — посъветва я той — и не излизай. Бързо ще се върна. Чуваш ли ме, жено!

— Той… той се канеше да ме убие — изхлипа тя. — Той се сме… смееше… — тя се вкопчи в него, но Конан внимателно свали ръцете ѝ от раменете си.

— Това мина. Сега си на сигурно място, Тамира.

— Не ме оставяй.

— Трябва да намеря Джондра. Остани тук, докато се върна, и после тримата ще се измъкнем от тези планини — Конан се надяваше, че в гласа му звучи увереност — във всеки случай по-голяма от тази, която изпитваше в момента — но тя се отдръпна от него навътре в пукнатината.

— Тогава върви — сопна се тя нацупено. Конан не можеше да я види, но сълзите ѝ изглежда изведнъж бяха пресъхнали. — Е? Върви, щом искаш.

Той се подвоуми, но трябваше да намери Джондра — жива или мъртва. Докато се върне, Тамира щеше да е на сигурно място.

— Бързо ще се върна — повтори Конан и се изгуби в нощта.

Тамира надникна от дупката в скалата, но макар да виждаше нощем като котка, не можа да види нищо. Конан беше изчезнал. Свъсила вежди, тя се сви в дъното на пукнатината.

Преди малко едва не беше заклана, сега смъртта също я дебнеше отвсякъде, а той търчи подир нея, когато и за слепеца е ясно, че тя е тази, която има нужда от утехата на неговите ръце. Но нима всички мъже не са слепи? Не беше честно тя да го харесва толкова много, а той почти да не се интересува от нея. Някога тя можеше да разсъждава спокойно и логично за всеки мъж. Някога — това изглеждаше преди сто години — преди да позволи на младия кимерийски великан да… Дори и сама, дори в тъмното, тя се изчерви.

Повече няма да мисля за него, реши тя. Премести се към отвора на пукнатината и се опита още веднъж да различи нещо в тъмнината. Сякаш се опитваше да гледа през гарваново крило. Леден вятър виеше в планините. Тя притисна колене към тялото си и се сви на кълбо, за да запази малкото топлинка от късата ѝ туника.

Къде отиде? Каза ѝ, че отива да търси Джондра, но как смяташе да я намери в тъмнината? Дали беше все още жива? Тамира си спомни, че палатката изгоря. Нищо в нея не би могло да оцелее. Освен… железните ковчежета със скъпоценностите на Джондра.

Очите ѝ заблестяха от радост. Прехапа устни, за да не се засмее на глас.

— Нека търси Джондра — прошепна тя. — Когато се върне, ще открие, че съм се измъкнала от планините. Заедно с рубините.

С гъвкавостта на котка Тамира се провря през пукнатината и се изправи на крака в тъмното. Студеният вятър вдигна бялата ѝ туника над бедрата. За момент се замисли върху проблема с издайническия цвят на тази дреха.

— Е, не мога да тръгна гола — накрая реши тя и стисна тракащите си от студ зъби. Сега не можеше да си позволи да вдига шум.

Тя тихо се шмугна в тъмнината, прилагайки цялото си умение да се движи безшумно. Независимо какво се говори за Конан в Шадизар, в кръчмите на Пустинята, тя е най-добрият крадец в града.

Някакъв шум, най-вероятно поскърцване на ботуши по камък, я накара да спре. Тамира съжали, че камата ѝ не е в нея. Прецени, че който и да е, трябва да е доста тромав. Безшумно се отдалечи от онзи, който пристъпваше по скалата… и попадна всред миризливи дрехи и немити тела.

Тамира риташе псуващите мъже, които се струпаха около нея, удряше ги, докато не стиснаха юмруците ѝ като в менгеме. Мръсни ръце започнаха да я опипват. Видя едно брадато лице, жестоко и сурово… после и ятагана, вдигнат над главата ѝ. Писъкът замря в гърлото ѝ. Толкова много мъже да убият една жена. Не е честно, мислеше тя мрачно. Някой сграбчи туниката ѝ за яката и я разцепи до кръста.

— Виж! — извика дрезгав глас. — Нали ти казах. Жена, млада.

Суровото лице остана непроменено.

— Жена от низината. Източник на сладострастие!

— Все пак — обади се друг мъж — не забравяй заповедите на има̀ла! Спомнѝ си също съдбата на Уолид, преди да помислиш да ги нарушиш! — мъжът със суровото лице примижа, после се намръщи.

— Заведете ме при има̀ла — рече задъхана Тамира. Тя знаеше, че за планинските племена има̀лите са свещени хора. Сигурно един свят човек ще я защити.

Суровото лице се изкриви в злобна усмивка.

— Нека бъде така, както желае момата. Тогава ще съжалява, че не е предпочела моята сабя — и мъжът се засмя с глас.