Конан Великолепния

Първа глава

Нощта ласкаво се спусна над Шадизар — Града на порока — и забули деянията, оправдаващи това наименование. Тъмнината, даряваща с отдих другите градове, в Шадизар — града на алабастровите кули и златните кубета, на продажността и покварата — извикваше на живот най-долните страсти.

Зад облицовани с мрамор стени облечени в коприна благородници насилваха чужди жени, а търговци с двойни брадички облизваха дебели устни над похитените дъщери на своите конкуренти. Парфюмирани съпруги, разхлаждани от роби със снежнобели щраусови ветрила, крояха планове как да сложат рога на съпрузите си, а богати млади жени и благороднички с похотливи очи замисляха как да се измъкнат от стражите на загубеното им целомъдрие. Девет жени и трийсет и един мъже, между които един просяк и един лорд, бяха убити. Крадци отмъкнаха златото от железните каси на десет богаташи, а петдесет пък увеличиха богатствата си за сметка на бедните. В три бордея бяха измислени непознати на човечеството перверзни. По тъмните улици безброй проститутки упражняваха най-древната професия, а парцаливи просяци искаха милостиня от вонящите на вино клиенти на проститутките. Никой не смееше да излезе на улиците без оръжие, но дори и в най-добрите квартали на града това често не беше достатъчно срещу крадците и разбойниците. Нощта в Шадизар беше часът на всички пороци.

Гонени от топлия ветрец, разкъсаните облаци забулваха за миг луната високо в небето, а сенките им се носеха над покривите на къщите. Скрит зад тях, як мускулест млад мъж пробягваше от комин към комин. Широк колан с втъкнат в него меч опасваше гърдите му, а излъсканата от употреба ръкохватка проблясваше над дясното му рамо. Ловкост, родена в дивите пущинаци на родните му кимерийски планини, му помагаше да се слива с движещите се сенки и той оставаше невидим за очите на градските хора.

Придвижването на мускулестия младеж по покривите свърши и той се взря в тъмнината към каменната настилка на улицата четири етажа под него.

Очите му бяха ледени като сапфири, а дългата буйна коса, привързана назад с кожена връв, обграждаше лице, което въпреки младостта носеше отпечатъка на опита на няколко живота. Той огледа съседната сграда — алабастров куб, обиколен с фриз на една ръка под покрива. Дълбоко в гърлото му се чу тихо ръмжене. Улицата, макар и най-тясната от четирите ограждащи почти царската постройка, беше широка шест стъпки. Онова, което не беше забелязал, когато избираше път за слизане, преценявайки разстоянията до земята, беше стръмният наклон на далечния покрив. Застрашително стръмен! Велики Ерлик, вземи душата на Баратсис, помисли той. И златото му!

Трябваше да открадне, за да изпълни обещанието, дадено на търговеца Баратсис, доставчик на подправки от всички краища на света. Десет златни монети обеща търговецът за бокала от огромен монолитен смарагд — най-ценното притежание на богатия вносител на скъпоценности Самарайдис. Макар че това беше едва една стотна от стойността на бокала и една десета от онова, което биха платили търговците на крадени вещи от пустинята. Поредица губещи хвърляния на зара беше принудила кимериеца да приеме предложението. Беше приел да извърши кражбата, беше се съгласил с цената и беше получил две жълтици, преди дори да знае какво трябва да открадне. И все пак една сделка, скрепена с клетва, трябва да се изпълни. Добре поне, помисли тъжно той, че на покрива на къщата няма пазач, както се охраняват домовете на, много други търговци.

— Всемогъщи Кром! — промърмори Конан, хвърли последен поглед към покрива на Самарайдис и заотстъпва в сенките между комините. След няколко дълбоки вдишвания, за да напълни дробовете си с въздух, той се наведе и впери напрегнат взор към далечния край на покрива. Като леопард, който скача върху жертвата си, той се стегна като пружина и само с два разкрача набра максимална скорост. Изнесеният му напред крак намери опора в корниза на покрива и Конан скочи с протегнати напред ръце, с разперени и извити, готови да се вкопчат пръсти.

Тялото му се стовари с трясък върху стръмния покрив. И веднага започна да се плъзга надолу. Отчаяно разпери ръце и крака, за да забави падането, докато очите му трескаво търсеха нещо, за което да се хване, някоя малка издатина, която да го задържи. Неумолимо се свличаше надолу.

Нищо чудно, че на покрива няма пазач, помисли Конан, разгневен на себе си, че не си бе задал въпроса по-рано. Керемидите бяха хлъзгави като намазан с масло порцелан. Едва си пое дъх, когато стъпалата, а после и краката му увиснаха във въздуха. Неочаквано лявата му ръка хлътна в празно пространство от липсваща керемида. При опита да задържи тежкото си тяло керемидите се поразместиха и в тъмното надолу се посипаха отломки. После пръстите му напипаха дърво. Конвулсивно го стисна. С рязко извъртане на силните си мускулести рамене се повдигна малко, колкото да спре люлеенето на тялото си над потъналата в сянка бездна.

За първи път след скока издаде звук — задържаният въздух бавно изсвистя през стиснатите му зъби.

— Десет златни монети — промълви глухо Конан — не са достатъчни.

Неочаквано дървената подпора на покрива, за която се беше хванал, се счупи с трясък и той отново започна да пада. До този момент се беше старал да държи тялото си свито, но сега се протегна, вкопчи пръсти в ръба на фриза и се прилепи към алабастровата стена.

— Не са достатъчни — повтори запъхтян, след като мъчително си пое дъх. След всичко това съм готов да занеса проклетото нещо на Зино.

Но дори след тази категорична декларация знаеше, че няма да отиде при немедийския търговец на крадени вещи — беше дал дума.

В момента му беше ясно, че не е важно какво ще прави със смарагдовия бокал, а как при сегашното положение да опази кожата си невредима. На тази височина единственият път да проникне в къщата беше през широките едва колкото юмрук вентилационни шахти, защото горният етаж и мансардата се използваха за складове и помещения за прислугата и робите. Според Самарайдис там нямаше нужда от прозорци, а ако имаше такива, слугите и робите щяха по цял ден да висят по тях и да загрозяват хубавата му къща. По гладките алабастрови стени нямаше никакви корнизи и фризове. Нямаше и балкони над улицата. Покривът, от който беше скочил, сякаш се намираше в Султанапур, а покривът над него се криеше зад облаците. Остават, заключи унило увисналият на ръцете си младеж, само прозорците на третия етаж, а за да стъпя върху свода, не ми достига цяла педя.

Взел веднъж решение, не обичаше да си губи времето. Започна бавно да се придвижва по тесния корниз. Не се опита да достигне първите два сводести прозореца, защото от тях струеше светлина. Не можеше да рискува да срещне хора. Третият обаче беше тъмен.

Конан пое дълбоко дъх и се пусна, а тялото му леко обърса стената. Внимаваше да не се блъсне в нея и силата на удара да го запрати в бездната. Щом усети, че е точно над прозореца, той сви леко крака и се приготви да стъпи върху подпрозоречната дъска. Подметките му се удариха в камък, а дланите му се залепиха за касата. Нямаше сигурна опора. Гладката стена и дълбочината на прозореца не му позволяваха да се закрепи дори с ноктите на пръстите си. Разчиташе единствено на силата на ръцете си, за да не полети надолу към улицата.

С изпъкнали като въжета мускули, Конан се издърпа напред, докато успя да влезе в жилището на Самарайдис. Когато стъпи върху застлания с килим под, ръката му машинално стисна покритата с износена кожа дръжка на меча. Стаята беше тъмна, но очите му, привикнали към мрака, различаваха неясните форми на тапицирани столове. На стените бяха закачени гоблени. Въздъхна с леко облекчение. Не беше спалня, не беше изложен на риска да събуди заспалите и те да вдигнат тревога. И за първи път през тази изпълнена с опасности нощ той изпита увереност, че ще успее.

Все още обаче съществуваха проблеми. Колебаеше се дали най-трудният от тях е как да излезе от жилището, или как да се добере до целта. Къщата на Самарайдис беше построена около вътрешна градина. Там край фонтаните, търговецът на скъпоценности прекарваше по-голяма част от времето си. Стаята, в която държеше богатствата си, се намираше в приземния етаж, а единствената ѝ врата се отваряше откъм градината.

Лесно щеше да слезе от покрива до градината, а и Баратсис точно му беше описал местоположението на вратата към стаята със скъпоценности. Сега трябваше да мине през коридорите с риск да налети на прислугата или на стражите.

Открехна вратата на помещението, в което се намираше, и надзърна в зала, осветена от позлатени месингови газени лампи, окачени на бронзови вериги. На равни разстояния покрай облицованите с мозайка в сложни многоцветни фигури стени, бяха наредени инкрустирани със седеф маси. По полирания мраморен под не се чуваха никакви стъпки. Конан се промъкна тихо в коридора.

Спря за миг, за да си припомни плана на къщата. Ориентира се накъде да тръгне към стаята със съкровищата. Напрегнал слух до краен предел, безшумен като котка, той прекоси няколко зали към задното стълбище. Слезе на долния етаж, зави и пое по други стълби. Тяхното разположение и изтрити от употреба тъмночервени плочки без орнаменти показваше, че са предназначени за прислугата. На два пъти дочу тътрене на сандали, което го предупреди за опасността, и тогава той замръзваше на място, притиснал гръб о стената със стаен дъх, докато прислужници в светлосини туники, изцяло заети със задълженията си, прекосяваха коридора, без да се оглеждат.

Озова се в централната градина, която приличаше на малък каньон, ограден от високите засенчени стени на къщата. До слуха му достигна ромонът на фонтаните и приглушеният говор на хората около тях, скрити от смокинови дървета, цъфтящи растения и алабастрови скулптури. Стаята със скъпоценностите беше точно срещу него, оттатък градината.

Пристъпи и замръзна. По една от градинските пътеки към него бързо се приближаваше някой. Конан тихо отстъпи встрани извън обсега на проникваща от входа светлина. Внезапно човекът изчезна. Зачуди се дали не го бяха открили. Който и да беше приближаващият, сега напредваше много бавно и безшумно, почти пълзешком. След миг обаче фигурата отново се показа в цял ръст и тръгна право към него. Той стисна зъби, но това беше единственото му движение — изчакваше стаен в мрака. Човекът се приближаваше с всяка стъпка. Десет крачки. Пет. Две.

Необяснимо мълчаливата досега фигура неочаквано спря и ахна. Младежът скочи. Едната му ръка запуши устата, а другата сграбчи ръцете. В мазолестата му длан се забиха зъби, пленникът диво заизвива тяло и бясно зарита. Няколко попадения едва не покосиха краката му.

— Дано Ерлик да те прибере! — изсъска Конан. — Биеш се като жена! Престани, няма да ти сторя нищо лошо…

Изведнъж усети, че силното тяло в ръцете му е доста закръглено. Премести се малко към идващата от входа светлина и погледът му се сблъска с големи, смръщени, кафяви очи. Беше жена. Красавица с атлазена маслинова кожа и сплетена на две плитки коса, завити около малката ѝ глава. Тя вече не впиваше зъбите си в дланта му и той поотпусна стиснатите около челюстта ѝ пръсти. Отвори уста да я предупреди, че ако не вика, няма да ѝ стори нищо, но тя го изпревари.

— Аз съм магьосница — прошепна с дрезгав глас жената — и те познавам, Конан, чужденецо от Самария или Кимерия, или от някъде другаде. И си тук да крадеш. Пусни ме!

Космите На тила му настръхнаха. Откъде знае? Той изглежда притежава дарбата да налита на магьосници — дарба, от която с удоволствие би се отказал. Когато видя веселото пламъче в очите ѝ и малките бели зъби, които хапеха пълната ѝ долна устна, за да не се изсмее, Конан махна ръката си от лицето ѝ. За първи път сведе очи и огледа жената, облечена в прилепнала плътно около тялото дреха, от главата до петите. Дори стъпалата ѝ бяха обути в черни чорапи с един пръст като зимни ръкавици.

Държейки я за раменете далеч от себе си, Конан не можа да сдържи усмивката си. Беше стройна и дребна на ръст, но извивките на тялото ѝ под старите дрехи не оставяха никакви съмнения, че е жена. Тя го ритна и той сграбчи бедрото ѝ.

— Магьосница? — промълви той тихо. — Сигурен съм, че ако нашаря задника ти с една пръчка, ще се окаже нещо друго?

— А аз пък съм сигурна, че още при първия удар ще завия така силно, че ще събера тук половината град — прошепна тя. — Всъщност не искам да го сторя. Името ми е Лиана и съм чувала за теб, Конан. Виждала съм те по улиците. Възхищавам ти се. Исках просто да бъда загадъчна, за да възбудя интереса ти и да предпочетеш мен пред другите ти жени — тя разкърши рамене под ръцете му, а закръглените ѝ гърди, едри за дребничкото тяло, изглеждаха разкошни. Лиана облиза устни и се усмихна съблазнително. — Моля те, би ли ме пуснал на земята? Стискаш ме толкова силно, че ми причиняваш болка.

Конан се поколеба, после я пусна.

— Какви са тези парцали, с които си се навлякла, Лиана?

— Забрави за тях — отвърна тя и се приближи до него. — Целуни ме.

Противно на характера си Конан вдигна ръце към лицето ѝ. Преди пръстите му да докоснат бузите ѝ, тя се изплъзна, коленичи и се претърколи покрай него. Стъписаният Конан все пак успя да се извърти и да се спусне подир нея. Тя обаче протегна малкия си крак от свитото на кълбо тяло и го изрита в гърдите. Не беше в състояние да му причини болка, но той изсумтя от досада, защото го забави достатъчно, за да успее да се изправи пред стената, готова сякаш да се покатери по нея като паяк.

Конан изруга и скочи напред. Нещо го удари по ръката и той хвана едно висящо, меко, боядисано в черно въже.

— Митра да ме порази! — изръмжа Конан. — Крадец!

При звука на тихия смях, достигнал отблизо до ушите му, той вдига глава и впери очи нагоре.

— Ти си глупак — тихичко го подигра момичето. — Аз наистина съм крадец. И то такъв майстор, какъвто ти никога няма да станеш. С тези могъщи рамене може и да успееш като каруцар. Или сам да теглиш каруца.

Конан изръмжа, сграбчи въжето и се заизкачва.

Периферното му зрение улови някакво движение и по-скоро почувства, отколкото чу, че нещо тупна на земята до краката му. Инстинктивно скочи и пусна въжето. После се опита отново да го хване, но преди да успее някой го издърпа.

— Можех да те ударя — отново прозвуча тихият глас на момичето, — ако исках да го сторя. На твое място бих се махнала от тук. Веднага. Всичко добро, Конан.

— Лиана? — прошепна с дрезгав глас той. — Лиана?

Отвърна му само подигравателна тишина.

Конан измърмори едно проклятие, огледа земята около краката си и измъкна от калта плосък черен нож за хвърляне. Пъхна го в кожения пояс при меча и в следващия миг прозрението го вцепени.

Момичето беше крадец и бе дошла откъм стаята със скъпоценностите. Невъздържано изруга и хукна, без да обръща внимание на шубраците и растенията, покрай които минаваше.

Една сводеста врата го отведе в стаята, където Самарайдис държеше най-ценните си богатства. Вратата беше отворена. За миг Конан спря и разгледа здравата желязна брава. Без съмнение момичето я беше отключило. Но щом тя е успяла да проникне вътре, значи всички защити са обезвредени или лесно могат да бъдат преодолени.

Кимериецът постоя още миг, после прекрачи прага и стъпи върху застлания с редуващи се ромбовидни бели и червени плочки под. В далечния ъгъл на стаята, върху поставка изобразяваща навита на спирала змия, стоеше смарагдовият бокал. При втората стъпка една плочка пропадна под крака му. Бързо прецени, че на отсрещната стена може да има зареден арбалет — един път вече му се беше случвало — и се хвърли на пода. Почувства друга плочка да пропада под ръката му. Откъм стената се чу тракащо звънтене и тропот. Моментално разпозна звуците. Достатъчно дълго беше крадец. Всяка от пропадащите плочки освобождаваше тежест, която издърпваше верига от едно колело. То на свой ред щеше да задейства… какво?

Когато скочи на крака, започна да звъни звънец. После друг. С проклятия на уста Конан бързо прекоси стаята. Още две плочки пропаднаха под краката му и когато застана пред поставката-змия, едновременно зазвъняха четири звънци. Бокалът беше изчезнал.

— Дано Ерлик прибере тази мома! — изръмжа Конан.

Обърна се към вратата и се хвърли напред със свита между раменете глава, но се блъсна в двама въоръжени с копия стражи. Когато тримата паднаха на пода, Конан мислено се похвали, че не е останал да потърси нещо друго, с което да компенсира загубата на бокала. Юмрукът му се стовари върху лицето на един от стражите и разби носа и зъбите му. Рукна кръв. Мъжът потрепери и се отпусна в безсъзнание. Другият се мъчеше да се изправи и да забие копието си в Конан. Ако се бях забавил, помисли Конан, вероятно щяха да ме пипнат в стаята и да ме задържат, докато дойдат и други. Мечът му изсвистя от ножницата, посрещна копието точно над главата му и вторият страж остана с дълга тояга в ръка. Човекът извика, хвърли тоягата към Конан и побягна.

Конан също побягна — в обратна посока. Шмугна се в първата по пътя му врата на къщата и попадна всред група прислужници, които разтревожено коментираха все още звънящите сигнализации. Те се втренчиха в него с опулени очи, а той замахна с меча си във въздуха и изрева с цяло гърло. Мъжете и жените се разпръснаха с писъци като ято котиански пъдпъдъци.

Точно от това имам нужда, помисли кимериецът, ако паниката зарази повече хора, може би ще успея да се измъкна. Конан продължи да тича, а всеки срещнат прислужник, като чуеше свирепите му викове и видеше размахващата се сабя, побягваше. По всички коридори започнаха да се чуват викове:

— Помощ!

— Убиец!

— Пожар!

На няколко пъти, когато чуеше тропота на тичащите по посока на писъците стражи, които също крещяха, младият кимериец трябваше да се шмугва в странични стаи. Накрая започна да се пита колко ли хора има Самарайдис. Суматохата обхвана цялата къща.

Най-после се озова във входната зала. Трите страни на помещението излизаха на балкони с балюстради в цвят на опушен топаз под украсен с алабастрови арабески сводест таван. От балкона на втория етаж се спускаше широко вито стълбище от черен мрамор към мозаечната настилка на залата, изобразяваща карта на света, както го познаваха заморийците — всеки народ беше представен от скъпоценностите, с които търгуваше.

Конан изобщо не обърна внимание на заобикалящия го разкош, очите му бяха приковани в обкованата с желязо врата към улицата. Беше залостена с греда, чиято тежест би затруднила дори трима яки мъже, подсилена с железни вериги, заключени с масивни катинари.

— Всемогъщи Кром! — изръмжа той. — Укрепено като крепост!

Веднъж, два пъти, три пъти… Мечът му се стоварваше върху катинара и Конан напрегнато броеше нащърбванията по острието. Катинарът се разби и Конан бързо издърпа веригата през желязната халка, придържаща я към гредата. Когато се обърна към следващата дебела два пръста верига, стрела от арбалет се заби в гредата — точно там, където се намираше допреди миг. Той се хвърли на пода и са заоглежда откъде ще дойде следващият изстрел.

Тогава видя противника си. На стълбището стоеше мъж с огромно шкембе, което висеше отпуснато сякаш някога е бил два пъти по-дебел. Права оредяла коса ограждаше подпухналото му лице. Беше облечен в безформена нощница от тъмносиня коприна. Самарайдис. С единия си крак търговецът на скъпоценности беше запънал голям арбалет и усилено навиваше ръчките за опъване на тетивата, за да го зареди отново, а от ъгъла на устата му се стичаше слюнка.

Конан бързо прецени, че има още време, докато Самарайдис зареди арбалета с нова стрела, и се изправи. Замахна с меча и ужасният удар, при който изскочиха искри, запрати втория катинар на пода. Кимериецът пъхна меча в ножницата, измъкна веригата и сграбчи масивната греда.

— Стража! — нададе вик Самарайдис. — При мен! Стража!

Конан се напъна да отмести огромната греда. Мускулите му се издуха като въжета. Повдигна я на косъм. Пот се стичаше от челото му. После я повдигна един пръст. Сетне цяла педя. Гредата се измъкна, след това тя падна от поддържащите я скоби.

Превит под тежестта на гредата, Конан се олюля и отстъпи три крачки, за да може да я обърне и отмести. После я пусна. От удара подът се разтърси, а мозаечните плочи се разбиха с трясък.

— Стража! — изкряка Самарайдис. Отговори му приближаващ тропот от тичащи крака.

Конан се спусна към тежката, обкована с желязо врата, отвори я и я затръшна след себе си. Докато изскачаше навън, втора стрела префуча край главата му и издълба бразда в мрамора на колонадата. Чу зад гърба си врявата от втурналите се във входната зала стражи, които, питаха Самарайдис какво да правят, а той несвързано им отговаряше. Конан дори не се огледа. Обхванат от гняв срещу младата крадла с присмехулен език, той побягна напред, докато нощта на Шадизар не го погълна.