Контейнери на смъртта

Детство без баща

Момчето беше съвсем самотно. Когато навърши шест години, нещастен случай отне баща му. Оттогава живееха само двамата с майка си. По-рано баща му го откарваше всеки ден с кола в детската градина, а в неделя тримата се разхождаха в парка. Събудеше ли се сутрин, момчето намираше в леглото си играчка. Баща му се връщаше късно вечерта от работа и пъхаше под възглавницата подарък. Но детето си мислеше, че при него идва всяка нощ Дядо Коледа.

Но една зла машина уби бащата, След неговата смърт всички грижи се стовариха на гърба на майката. Тя работеше от зори до късна нощ, а момчето я чакаше търпеливо да се върне в мрачната и празна стаичка. Майка му оставяше малко пари, то си купуваше кифличка — и това беше храната му за целия ден.

Играчките, подарени от бащата, останаха, но момчето не си играеше никога с тях. За него те умряха заедно с баща му. Всичко, което напомняше за бащата и за предишните щастливи дни, само го караше да страда.

След като се върнеше от училище, момчето вече не излизаше от къщи. То нямаше другарчета. Не му се искаше да дружи с никого. Всички деца имаха бащи. У дома всяко от тях го посрещаше майка му, която бе сготвила вкусен обед и подредила къщата. Можеш ли да дружиш с ония, които си имат бащи? Та те живеят в съвсем друг свят. Те няма да разберат никога колко ужасно и тъжно е да чака ден след ден до късно през нощта майка си, само в печалната квартира, колко са му омръзнали всекидневните кифлички.

Най-после момчето се затвори съвсем в себе си. Така му беше по-хубаво — живееше в света на спомените, където баща му бе до него. Мръкнеше ли се, то не палеше лампата, а сядаше на пода в тъмната стая и му се струваше, че е с баща си и той си играе с него.

Майка му забеляза това и почна да го кара да играе на двора. Ако знаеше, че няма да се върне много късно, тя вече дори не му оставяше ключ от вратата. Но децата са упорити. Макар и оставено на улицата, момчето не бързаше да си намери приятели. А и връстниците му не показваха желание да дружат с него.

Сгушено в гъстата трева, момчето гледаше как прехвърчат щурците. И нищо не се промени освен това, че вече не чакаше майка си в къщи, а навън.

Веднъж за момчето се лепна едно кученце. Мършаво, мръсно, с проскубана козина. Изглежда, че бяха го изхвърлили на улицата наскоро след като се е родило. Момчето му отчупи залък от кифличката си и гладното кученце го нагълта лакомо. Те се сприятелиха. Сега момчето носеше всеки ден на кученцето остатъците от вечерята си.

Щом излезеше от вратата, кученцето довтасваше веднага при него. Момчето го кръсти Гомбе — на името на любимия си герой от една детска приказка. Гомбе смяташе момчето за свой господар. Но в къщата бе забранено да се отглеждат животни и се наложи детето да крие приятеля си в съседния парк.

Една зима, когато беше в първи клас, момчето избяга от къщи заедно с Гомбе — разсърди се на майка си, защото му се скара.

То дълго се мъкна нанякъде, без да знае накъде — все по-далеч и по-далеч от къщи, и не забеляза как се дотътра и заблуди в планината. Заваля студен дъжд, примесен със сняг, и двамата с Гомбе се приютиха в един полуразрушен храм. Там ги и намериха на другия ден. Момчето спеше, притиснато до кучето. Ако Гомбе не беше с него, сигурно би замръзнало.

Оттогава момчето и Гомбе станаха неразделни приятели. Майката разбра това и реши да се преместят в друга къща, където е разрешено да се гледат кучета. Тя беше готова да плаща много повече, стига да стопли сърцето на момчето си.

Майката намери в квартала Накано това, което търсеше — къща с много квартири и малка площадка за разходки, с кучешки колибки и кафези за птици в дворчето. И макар че хазаинът вземаше за всичко това двоен наем, наемателите не се свършваха: в обикновените къщи просто отказваха да приемат наематели, които имат животни.

На майката се наложи да се премести на друга работа, по-близо до новото жилище. Едва когато поотрасна, момчето разбра какво е струвало на майка му да се преместят в скъпата квартира.

Оттогава то можеше да се занимава със своя любимец, без да се крие. Освен това тук момчето си намери ново другарче. Момиченцето Мари. То живееше в същата къща, само през една врата.

Мари беше малко по-малка, с големи очи и пухкави бузки. И тя нямаше баща. Момчето не знаеше какво е станало с него, но някъде в широко отворените очи на Мари се таеше вечна тъга.

Мари беше изоставено дете. Свечереше ли се, майка й обличаше пъстра рокля, изчервяваше се и излизаше нанякъде. Връщаше се късно нощем. Майката на момчето също се прибираше често след полунощ и вървежът й беше също такъв несигурен, затова то понякога отваряше вратата, защото си мислеше, че се връща майка му, но покрай него преминаваше съседката и от нея се разнасяше силна миризма на алкохол. Случваше се и момичето да отвори тяхната врата към коридора, когато се връща майката на момчето, и като разбереше, че е сгрешило, затваряше, стараейки се да не заплаче от мъка.

Мари имаше сиамска котка. И тъкмо от нея започна всичко. Отначало Гомбе се сприятели с котката, а след това се запознаха и малките им стопани. Както се знае, кучетата рядко се погаждат с котките, но Гомбе и Мичиру бяха неразделни — препичаха се един до друг на слънце, ядяха от една паничка. Дори лакомствата им бяха едни и същи. Хрумнеше ли някому да засегне с нещо Мичиру, Гомбе веднага се спускаше да я защити. Момчето учеше в началното училище, а Мари още ходеше в детската градина. След като се приберяха в къщи, те се срещаха и чакаха заедно да си дойдат майките им.

Самотата вече не ги измъчваше. Понякога дори им се струваше, че майките им се връщат много рано. Щом бяха заедно — тъгата и мъката изчезваха далеч от тях.

Но ето че дойде и денят на раздялата, когато момчето загуби не само съседката си, но и верния си приятел.

В големите градове хората се карат често помежду си. Този път кавгата пламна заради домашните животни. Живеещите в съседните сгради се възмутиха: на какво прилича туй — развъдили разни гадини, разнасят навсякъде мръсотия и воня. Никой не искаше да отстъпи.

Накрая преминаха от заплахи към действия. Една нощ някой беше се промъкнал в двора и подхвърлил на кучетата отрова. Нещастните животни лаеха цялата нощ, но стопаните им не обърнаха внимание на това.

Печалната съдба не отмина и Гомбе. Сутринта го намериха мъртъв. Майката искаше да купи на момчето друго куче, но то отказа твърдо. Нима някое друго куче можеше да замени верния му приятел?

Без Гомбе нямаше защо да остават в същата квартира. Майката и синът се преместиха в друга, по-евтина къща. Момчето трябваше да се раздели и с малката си приятелка. Когато тръгваха към новата квартира, Мари, понесла на ръце Мичиру, излезе до входната врата и дълго гледа след колата, която откарваше приятеля на нейното детство. Плувналите й в сълзи очи останаха завинаги в паметта на момчето.

След няколко месеца умря майка му. Прекалено тежък бе за нея товарът, който мъкнеше след смъртта на бащата. Момчето остана съвсем само.

То реши да не завъжда никога кучета. Докато са с теб, животът ти не е толкова самотен, но рано или късно идва денят на раздялата. Та то бе живяло толкова малко, а вече трябваше да се раздели с четири близки, скъпи същества. Скръбта от тези загуби остави незаличима следа в сърцето му, което вече беше винаги открито за чуждите сълзи и страдания…

— Интересно, Руки днес не иска да яде… — каза недоумяващо Кадзуко.

— Наистина … Та той всяка сутрин се разлайва в седем… — По-малкият брат на Кадзуко, Шоичи, надникна през прозореца. Но в забуления от утринна мъгла двор не се забелязваше никакво движение. Майското утро беше подозрително тихо. Кучето дори не бе излязло от колибката си. Изгладняло през нощта, по това време то обикновено започваше да дрънчи със синджира си, да лае и да тича около колибката, същински жив будилник.

— Нима още спи?

— Такова нещо не се е случвало.

— Шо-чан2, изтичай да видиш какво става с него.

В сърцата на децата се прокрадна тревожно предчувствие. Шоичи слезе от измокрената от дъжд веранда и притича до колибката. И тутакси се чу отчаяният му вик.

— Какво, какво е станало? — уплашено попита от верандата Кадзуко.

— Умрял е! Руки е мъртъв! — извика пребледнелият Шоичи.

— Как тъй мъртъв?… — Кадзуко просто се смрази на мястото си. Чули виковете на децата, излязоха и родителите. Трупът на кучето вече бе изстинал, изглежда, беше умряло още през нощта. Виждаше се, че смъртта му е била мъчителна — сламената постелка на колибката бе разхвърляна, на устата на кучето имаше засъхнала кръв.

Руки беше най-обикновено домашно куче; преди три години Шоичи и Кадзуко го намериха и прибраха от пясъчния бряг на река Сагами. Но Руки служеше предано на семейство Комияма — веднъж дори прогони един крадец, от когото се страхуваше цялата околност. След този случай започнаха да се отнасят към кучето като към член на семейството.

Та нали снощи му нямаше нищо, когато го изведоха на вечерна разходка, тичаше весело пред стопаните си. После Кадзуко го нахрани, Нима е могла да му даде нещо лошо?

А може би Руки е изял нещо, докато се разхождаха? Не, едва ли — кучето беше научено да не взема храна от ръцете на чужди хора. Може би някой се е промъкнал през нощта в двора и му е подхвърлил отрова? Но, ако е така, защо дори не излая? Руки не би пуснал до себе си чужд човек.

Храната в паничката си стоеше почти недокосната. Значи кучето се е разболяло още снощи. Нима все пак е изяло нещо, докато се разхождаха?

Членовете на семейство Комияма потъгуваха и погребаха Руки в кучешкото гробище в Какио.

Но с това работата не се свърши. Мряха не само кучетата на хълмовете Тама, където живееше семейство Комияма, но и в съседните райони на град Сагами. Смъртта им приличаше на смъртта на Руки — умираха мъчително, повръщаха кръв. Извикваха лекари от ветеринарната служба, но те само повдигаха рамене — ясно беше единствено това, че кучетата са отровени с много силна отрова.

Тайнствената смърт на кучетата разтревожи целия град. Та нали от тази отрова можеха да загинат и хора. Щом някой, който не може да търпи животни, избива кучетата, той може да отмъщава и на стопаните им…

С разследването се зае полицията. В градската ветеринарна лечебница аутопсираха труповете на умрели кучета. В тях бяха открити остатъци от разложен паратион — препарат, който съдържа органичен фосфор.

Паратионът е откритие на двайсетия век. Това е силно действуващ отровен химикал, употребяван в селското стопанство. Отличава се с високата си способност да прониква и да се акумулира. Отровата прониква през лигавицата или дори през кожата при просто съприкосновение с нея и се натрупва постепенно в организма.

Умираха кучетата в новите микрорайони на Сагами, построени на мястото на нивите, заобикалящи някога града. Наоколо имаше овощни градини. Може би разпръснатият в прекалено големи количества отровен химикал е станал причина за смъртта на кучетата?

Но в лабораторията за растителна защита към Министерството на земеделието и горското стопанство и в общинския отдел за опазване на околната среда отхвърлиха тази версия: „Химикалите, съдържащи органичен фосфор — казаха специалистите, — не се използват в концентриран вид, а в много слаб разтвор и не могат да навредят ни най-малко на животните. Причината за смъртта на кучетата не е тая.“

Получателят на скорпионите

Полицията на Сагами прекрати следственото дело за отравянето на кучетата като „неподдаващо се на изясняване“. Но сътрудникът на вестник „Сагами шимпо“ Тацуши Хирано не можеше да приеме този извод. Умираха само кучета в новите райони на Сагами. В други градове не беше се случвало нищо подобно, а това значеше, че отровата, от която умират животните, се намира само тук.

Първото куче беше умряло по средата на май. Значи точно тогава се е появил източникът на смъртта и на останалите.

Град Сагами е разположен в северната част на префектурата Канагава, почти на границата с префектурата Токио. Градът се простира между река Сагами и хълмовете Тама. По време на Втората световна война, когато тук се строяли военни обекти и пътища, градът започнал бързо да се разраства. Тогава Сагами бил свързан с Токио и Йокохама с държавни и частни железопътни линии, в града бързо заприиждали жители от околните села. Новите жилищни райони израстваха на мястото на някогашните хълмове. Заселващите се тук хора пътуваха всеки ден на работа в Токио или Йокохама. Сагами бе типичен „град за спане“.

Може би тъкмо в това трябва да се търси разгадката?…

Хирано се опита да си представи кой от новите жители на града би могъл да донесе паратиона. Ако се съди по обширността на района, в който мряха кучетата, това не може да е един човек, а по-скоро някое предприятие или изследователски институт, занимаващи се с производство на отрови.

Интересът на Хирано към произшествието надхвърляше рамките на професионалното любопитство. Някога, много отдавна, някой отрови неговото куче Гомбе и сега загадъчната история с паратиона събуди полузабравената болка от далечното му детство. Той беше длъжен да открие истината.

Но издирванията му не доведоха до никакви резултати. Абсолютно нищо, което би могло да го насочи по някаква следа…

Разтоварването на либерийския товарен кораб „Пасифик стардъст“ с водоизместимост седем хиляди тона, акостирал на дванайсети юли на пристанище Йокохама, вървеше с пълен ход. Товарът беше смесен — пшеница, фуражно зърно, дървен материал, тръстикова захар, промишлени стоки. Разтоварваха го две бригади докери от по петнайсет души.

На втория ден вече бяха разтоварили хиляда тона. Но през същия ден в трюма с дървен материал от Тайланд стана неприятно произшествие. Един работник откри сред гредите някакво странно насекомо — жълто, дълго десетина сантиметра, с щипковидни крайници като на рак и остро вдигната нагоре опашка.

— Каква е тази гадина?! — Той разглеждаше боязливо насекомото от доста голямо разстояние, не се решаваше да отиде по-близо — то беше вирнало дългите си щипки много застрашително…

— Какво има там? — надникна в трюма друг докер.

— Ами че ей го, не мога да разбера каква е тази буболечка.

— Буболечка ли?! Та това е скорпион!

— Скорпион?! — дръпна се първият докер, изпаднал в ужас. Той виждаше за пръв път скорпион, но знаеше колко е опасно неговото ухапване.

Двамата докери съобщиха на началството си какво са открили. Новината се разнесе веднага по пристанището. Обзети от паника, докерите отказаха да работят, докато не бъдат уловени всичките скорпиони.

Колкото и да е голяма ролята на пристанищната механизация, нито една работа не може да бъде свършена без човешките ръце. Огледаха внимателно трюма и намериха още десетина скорпиона. Но кой можеше да знае още колко се крият в другите натоварени трюмове.

Тъй като скорпионите не причиняват никаква вреда на растенията, внасянето им в Япония не е забранено. Освен това разправят, че това, което се говори за отровата на скорпионите — с изключение на няколко вида, — е доста преувеличено, в някои зоологически магазини дори ги продават на любители. А продължителното пътуване на тези скорпиони сигурно ги е изтощило и тяхното ухапване едва ли беше опасно.

Въпреки това работниците толкова се страхуваха, че се наложи да херметизират и дезинсекцират трюмовете. Разтоварването бе спряно за два дни. Загубите, заедно с разходите за дезинсекцията и глобата за престой на кораба, достигнаха около два милиона йени.

„Пасифик стардъст“ беше излязъл преди шест седмици от австралийското пристанище Брисбейн, натоварен с пшеница и фуражно зърно. По пътя се отби в Банкок, където натоварил дървен материал и захар, а на Тайван, в пристанище Килуна, разтоварил част от пшеницата и взел на борда си стоки за потребление.

Скорпионите се въдят в тропическите и субтропическите области, най-близо до Япония се срещат в континентален Китай и на остров Тайван. Възможно е да са внесени на кораба тъкмо там. Нямаше от кого да бъде търсена компенсация за загубите: когато товарът е смесен, откриването на виновника е практически невъзможно.

Но скоро след като бе подновено разтоварването, гнездото на скорпионите беше открито. В петия трюм, натоварен с фураж, докерите неволно разбиха един от петте сандъка, взети в Килуна, и от него се изсипаха мъртви скорпиони. Съдържанието на останалите четири сандъка очевидно беше същото. Изпращачът беше един тайвански търговец. А като получател на товара бе вписан полковник Джо Шанклин от американския „отряд 1003“, дислоциран в Амадерагахара, град Сагами, префектура Канагава.

Вестниците вдигнаха шум — защо са притрябвали на американците скорпиони? Полковник Шанклин се ограничи с късия отговор: „За изследвания“, но не пожела да навлиза в подробности.

След произшествието в пристанището на Йокохама „отряд 1003“ се оказа неочаквано в центъра на вниманието. Той е създаден през март 1955 година — „за изучаване на азиатските болести“ — и настанен в едно складово помещение в град Кавасаки, квартал Сайвай, а през август 1959 година е преместен в една сграда на корпорацията „Кокубу джукогьо“, намиращо се в деловия квартал на Токио — Маруноучи. Но и сградата на „Кокубу джукогьо“ скоро се оказала тясна и през април 1960 година „отрядът“ се предислоцирал в Сагами, където беше построен специално за него изследователски център.

Официално отрядът се наричаше „Институт за комплексни медицински изследвания N1003 при сухопътните войски на САЩ в Япония“. Под тази благоприлична фирма явно се криеше съмнителна организация.

В паметта на хората още бяха запазени вестникарските съобщения за разпръснатите дефолианти. Американците ги използваха по време на войната във Виетнам наравно с отровните газове. По онова време световното обществено мнение осъди гневно тези операции на САЩ. Американците използваха Виетнам като полигон за изпробване на нови видове оръжия. Огромни количества химически препарати — сред които паратион и фосфорни съединения — биваха разпръсквани в джунглите, където се намираха партизанските убежища. Срещу партизаните бяха използвани и отровни газове.

Отровните вещества не избират само войниците: те причиняваха огромни щети на местното население, унищожаваха добитъка, селскостопанските растения. Последиците се отразяват и до днес — отровата се натрупва във водата и почвата, запазва се в човешкия организъм и въздействува пагубно върху генетичния код.

А след като в Южен Виетнам избухна чумна епидемия, породи се съмнението, че американците са изпробвали във Виетнам и бактериологично оръжие.

Ето защо комунистическият вестник „Акахата“ публикува статии, в които се разкриваше тайната на „историята със скорпионите“. Вестникът разобличи истинската същност на „отряд 1003“. „Акахата“ писа, че всъщност това е строго секретна лаборатория, която разработва и произвежда биологично и химическо оръжие и очевидно скорпионите — по-точно казано, отделяният от тях токсин — са били нужни за военни цели. Обществеността негодуваше. В чуждестранния печат също се появиха гневни отзиви. Всички обвиняваха американците, че разработват биологични и химически оръжия.

Дори щабът на американските войски на Япония не можа да игнорира тези съобщения. Беше публикувана официална декларация, в която се твърдеше, че „отряд 1003“ е „чисто изследователско медицинско заведение“. За доказателство част от лабораториите бяха открити за разглеждане. И все пак американците не успяха да разсеят напълно подозренията.

Разбира се, новината научи и сътрудникът на вестник „Сагами шимпо“ Тацуши Хирано.

И така вносителят на скорпионите беше се настанил в родния му град Сагами. А нали тъкмо около Амадерагахара измираха кучетата!

Хирано прелисти още веднъж подвързаните броеве; на „Акахата“, Да, тъкмо „отряд 1003“ подготвя „бактериологичните“ и „химическите“ операции във Виетнам. Какво беше например „дефолиацията“. Разпръскваха над джунглите големи количества паратион, който унищожава клоните на дърветата, за да прогонят виетнамските партизани от гъстите гори. Странно съвпадение! … Тъкмо паратионът, използван за унищожаване на листата във виетнамските джунгли, беше открит в труповете на умрелите кучета в Сагами! И още едно съвпадение: морът по кучетата започна в средата на май, а „отряд 1003“ се е настанил в града през последното десетдневие на април.

Но дори на него, репортера в местния вестник, не беше известно нищо за този факт. А това значи, че всичко се е вършило под най-строга тайна! Ето защо всички опити да се изясни източникът за отравянето на кучетата излязоха неуспешни. Не е ясно само едно, по какъв начин отровата е попаднала при кучетата?

Но колкото и силни да бяха подозренията, преки улики против „отряд 1003“ нямаше, морът по кучетата престана — възможно е след скандала „отрядът“ да е прекратил временно дейността си. Очевидно беше само едно: кучетата умираха от „кучешка смърт“,

Ала в душата на Хирано вече лумна пламъкът на журналистическата страст: той трябва да се добере до истината, каквото и да му струва това! Той ще разкрие истинската същност на американския „отряд 1003“,

„Сагами шимпо“ бе скромен провинциален вестник, но точно това му развързваше ръцете, даваше му свобода за действие. Освен това той можеше да разчита на подкрепата на местното население, възмутено от това, че чужденци отравят родния му град.

И Хирано реши да се възползва от единствената възможност да проникне в тайната — да посети откритите след скандалната история лаборатории на „отряда“. „Какво ли не става на този свят, току-виж, че ми се удало да се заловя за нещо“ — помисли си той.

Отхвърлената дружба

„Отряд 1003“ се намираше в района Амадерагахара, на два километра западно от спирка Собудай по железопътната линия Одакю. Отдалеч в околността се виждаше красивото му бяло здание, напомнящо луксозен хотел; то бе построено на една височина; околните хълмове, навремето обрасли с гъсти гори, бяха сринати с булдозери, а живописните им склонове превърнати в еднообразни тераси. Всички нови жилищни райони на Сагами бяха изградени върху останките на погубената природа — хълмовете сринати, гората изсечена, сладкопойните птици прокудени.

Но в принадлежащия на „отряд 1003“ участък още бяха запазени остатъци от предишната гора — дъбове, кестени, елхи. Само чуруликане на птици не се чуваше — над тези стотина декара площ цареше зловеща тишина.

Сградата на института представляваше ансамбъл от триетажен цилиндричен корпус, до който бяха долепени други три, също триетажни корпуса, съединени с главния чрез галерии. Посетителят преминаваше най-напред през портала, където дежуреше пазач японец, след това го придружаваха до приемната в главния корпус и едва след грижлива проверка на документите го пускаха в сградата.

В главния корпус беше настанено ръководството на института, там се намираха и столовата, стая за почивка, стаи за гости на института, библиотека, апаратна. В северния корпус бяха разположени бактериологичната и химическата лаборатория, в западния — ветеринарното отделение и отделенията по ентомология и зоологическа медицина, и най-после в източния корпус — отделенията по патология, серология, радиохимия.

В института вече бяха свикнали с посещения на журналисти. Водачът, американец от японски произход, издекламирваше бодро на изкълчен японски език „официалните обяснения“. От неговите думи излизаше, че „отряд 1003“ е чисто научно заведение, в което работят десет професори — офицери от американската армия, трима асистенти, тридесет лаборанти и около двеста обикновени научни работници японци.

Институтът сътрудничи тясно с японски медицински заведения, като им възлага разработката на отделни задачи и ги субсидира. Към института е създадена „подвижна лаборатория“ — група от тридесет души професори и лаборанти. Появи ли се необходимост, тя може да бъде изпратена във всяка точка на земното кълбо и е готова да започне незабавно работа.

От всичко това следваше заключението, че „отряд 1003“ не се занимава с никаква осъдителна дейност. Но дори в откритите за посетители лаборатории бяха окачени табелки: „Вход за външни лица забранен“, „Без разрешение на отговорните лица от американската армия …“ Последното явно бе предназначено за работниците японци. От думите на водача излизаше, че в института работят над двеста японци, но на практика по-голямата част от тях се оказваха пазачи или чисто технически персонал, а всичко бе поставено под ръководството на американски офицери.

В края на краищата на Хирано стана ясно, че „свободният достъп в института“ не е нищо друго освен измама; а неговата светая светих както преди е скрита от посетителите зад плътната стена на секретността.

В края на юни, през един от слънчевите дни, които се случват толкова рядко в сезона на продължителните проливни дъждове, Хирано отиде в Парламентарната библиотека, за да събере допълнителен материал за статия. На връщане към къщи реши да се отбие към „Акасака Мицке“. Изобщо от Парламентарната библиотека бе еднакво близо и до спирката на метрото „Парламент“ и до „Акасака Мицке“, но Хирано дори не забеляза как тръгна натам, където залязващото слънце изчезваше зад покривите на сградите.

Хирано не бързаше за никъде и се мъкнеше бавно в тълпата, връщащи се от работа хора, любувайки се на красивата лятна вечер. Когато стигна до кръстовището на „Акасака Мицке“, той се разколеба — струваше ли си сега, в най-натовареното време, да слиза в метрото и да се друса в претъпкания вагон. Вече е късно да се връща в редакцията, в къщи никой не го чака…

Спря се пред един хотел, още не решил какво да прави. Покрай него бързаха за някъде весели двойки. Вниманието на Хирано бе привлечено от уютното кафене на терасата на втория етаж на хотела — шестоъгълник със стени от кехлибарено стъкло.

Слънчевите лъчи падаха направо на улицата, прозирайки се между стърчащите една до друга многоетажни сгради. Тези минути бяха редки — слънцето надниква в този район на Токио само лете и само преди залез.

Хирано пресече бързо улицата и се вля в насрещния човешки поток. Сред тълпата имаше много предизвикателно ярко облечени жени. Идваше времето на вечерната им работа. Една от тях изуми Хирано с красотата си. Като сравняваше във въображението си срещнатото момиче с момичетата от Сагами, също красиви, но все пак малко провинциални, той си помисли, че жените от този квартал се отличават с някакъв особен блясък.

Всичко е обмислено грижливо, всяка подробност на тоалета и грима отговаря на вкусовете в съвременния голям град, където дава тон изкуствената красота. Хирано вървеше и разглеждаше крадешком девойката. Нещо привличаше погледа му и го караше да се заглежда в нея. Някакъв полузабравен спомен… А девойката все повече и повече се отдалечаваше.

Изведнъж Хирано забеляза, че тя носи в кошничката си котенце и неволно извика. Момичето се озърна недоволно. Хирано рязко се обърна и се втурна към него:

— Извинете, не се ли казвате Мари?!

Девойката трепна и погледна изненадано Хирано. Да, тя беше се променила много, макар че чертите на лицето й са се запазили същите — като на момиченцето от далечното му детство.

— Аз съм Тацуши Хирано. Сигурно си спомняте, аз имах кученце — Гомбе. А вие сте Мари, нали, имахте котка — Мичиру! Помните ли къщата, в която живеехме, в Накано?!

— Да, да! — възкликна радостно девойката и се усмихна.

— Колко се радвам! — Хирано се почувствува безкрайно щастлив. Той гледаше възхитено елегантната Мари. — Толкова време се мина! Как е майка ви, здрава ли е? — Хирано вече се канеше да покани Мари в кафенето, но тя изведнъж каза неочаквано студено:

— Сигурно сте се припознали. Ние не се познаваме.

Хирано дори се обърка.

— Извинете ме, но аз бързам. — Мари обърна гръб на Хирано и побърза да продължи пътя си.

— Мо… моля ви… почакайте! Вие сте Мари! Не бих могъл да сгреша … — извика след нея Хирано, като се опитваше все още да я задържи.

— Грешите.

— А как се казвате?

— Има ли някакво значение?

— Но … — Хирано напразно се мъчеше да намери нужните думи, а девойката вече изчезна сред тълпата минувачи. Сега не би могъл да я наближи. А ако тръгне след нея — току-виж извикала полицай.

И въпреки всичко Хирано можеше да се закълне, че срещна Мари. Та тя в първия миг явно го позна. Значи нещо й е попречило да признае това. Какво би могло да накара Мари да го отблъсне, да обърне гръб на своя приятел от детските години? Тази загадка измъчваше Хирано, разпалваше репортерското му любопитство. И не само това. Каква красавица е станало момиченцето с пълничките бузки, което го изпрати някога с плувнали в сълзи очи!

Хирано не знаеше нищо за нея, дори фамилното й име. Какво е правила, как е живяла през цялото това време? Изминаха почти двайсет години и ето че едва сега се срещнаха случайно на улицата. Изпусне ли този случай, едва ли ще я види някога. Нищо, че не пожела да го познае, поне да разбере къде живее, какво работи. А после може би ще му се удаде да се срещне с нея.

И като се стараеше да остане незабелязан, Хирано се спусна след Мари, която все още се мяркаше сред тълпата. Тя отмина спирката на метрото и се отби от улица Сотобори в една тясна уличка по посока на Акасака. Това беше кварталът на скъпите барове и ресторанти … Хирано вече се досещаше каква е професията на Мари. Ето къде работела. Но, разбира се, как не му дойде по-рано на ум? Предизвикателно ярката рокля и заучено изисканите движения говореха достатъчно ясно.

Нима го избягва, защото се срамува? Какво значение има къде работи! В края на краищата би могла да не му казва къде.

В това време девойката уверено вървеше по пътя си, без да подозира нещо. И все пак в целия й облик се усещаше онова напрежение, което е присъщо на бързащия за работа човек. Онзи, който се връща в къщи след работния ден, крачи съвсем другояче.

Без да забележи, че е следена, Мари влезе през служебния вход в облицования с мрамор вестибюл на една великолепна сграда. Край вратите учтиво се кланяше на посетителите портиер в обшита в злато униформа. Отпред на улицата вече бяха спрели няколко коли чуждестранни марки.

Над входа блестеше с чудновато преплетените си букви името на заведението — „Валпургия“. Хирано не бе влизал никога в този луксозен нощен клуб, само бе чувал за него. Името му се мяркаше често във вестниците — тук се събираха най-големите богаташи и политически „звезди“, клубът беше своего рода международен салон. Славеше се с фантастично високите си цени.

Мари влезе през служебния вход. Това значеше, че не е гостенка тук. Сигурно работи в клуба … Но защо трябва да крие това? Всъщност Мари не криеше нищо — просто не искаше да разговаря с Хирано, когато идваше насам. Защо? Хирано тръгна решително към портиера.

— Моля ви, кажете ми… Тук ли работи момичето, което току-що влезе през служебния вход?

— Мари-чан ли? Да, тя е наша хостес. — отговори на драго сърце портиерът.

„Значи тя дори работи под истинското си име“ — помисли си Хирано. Вижда се, че не е сгрешил — това е Мари.

— Тя е звездата на нашия клуб! — обясни гордо портиерът.

— А не знаете ли къде живее? — приказливостта на портиера окуражи Хирано да почне да го разпитва.

— Някъде в района на Роппонги, там има квартира. А защо питате? — сепна се портиерът.

— Ами, ей така. Просто ми напомни за една стара позната.

— Хм… позната, а? — Пазачът се взря подозрително в Хирано, явно се проклинаше заради своята бъбривост. Спасението дойде от една спряла пред входа кола. Портиерът се втурна да отвори вратите й, а Хирано се възползва от момента, за да се изплъзне незабелязано.

И така, това е Мари. Работи във „Валпургия“. Сега вече е лесно — остава само да научи от администрацията адреса й. Но може да не бърза да прави това, важното е, че сега знае къде да я търси. Трябва да се опита да се срещне още веднъж с нея, може би ще успее да поднови познанството си. Та нали девойката отначало дори се зарадва, че го срещна…

Хирано реши да почака. Но образът на новата Мари не изчезваше от очите му.

Изчезването от „Валпургия“

Залисан в делничните си задължения, Хирано не се зае веднага да издири Мари. Но щом се поосвободи малко от работата си, незабавно се залови енергично да я търси.

Момичета, които обслужват посетителите в нощните клубове, баровете и ресторантите.

След като научи телефона на „Валпургия“, той се обади на администратора на заведението. Отговорът беше неочакван — Мари отдавна се уволнила оттам.

— Как тъй се уволнила? Кога? — Хирано се смая.

— Преди около един месец — отговориха му студено от другия край на телефонната жица.

— Не може да бъде! Преди десетина дни я видях да влиза във вашия клуб!

— Възможно е. Нашите хостес се сменят често. „Че е така, така е — помисли си Хирано, че нали Мари е «звезда» …“

— И къде се премести? — попита разочаровано той.

— Това не ни интересува — отговориха му грубо. Той се уплаши, че могат да затворят веднага телефона. Затова побърза да попита:

— А бихте ли ми съобщили адреса й?

— Адресът й не ни е известен. Предпочитаме да не се интересуваме от личния живот на нашите момичета.

Металното изщракване на изключения телефон звуча дълго в ушите на Хирано. Всичко е свършено. Той вече няма да намери никога Мари в човешкото море на огромния град.

И все пак е странно, че в нощния клуб не знаят адреса на първата си хостес. Та нали доходите на подобни заведения зависят преди всичко от работещите в тях момичета. Точно заради това собствениците най-безсрамно ги примамват един от друг. Не щадят парите си, за да отмъкнат „звездата“ на някой чужд бар, а не по-малко се стараят да запазят и своите …

Веднъж Хирано чу да се разказва, че собственикът на някакъв клуб откарвал лично по цяла кола подаръци за рождените дни на всяка от десетте си „звезди“. А щом е така, едва ли е възможно във „Валпургия“ да не знаят къде живеят техните момичета.

Очевидно, има причини, които ги карат да крият адреса на Мари. На Хирано изведнъж му хрумна мисълта, че всичко това е свързано със странното поведение на Мари, която не пожела да го познае. Изведнъж му се прииска много силно да се добере до истината, но той нямаше свободно време. А и имаше ли за какво? Заради сантименталните си спомени от някогашното детство? Хирано реши да не се рови в миналото.

— Зная, че дъщеря ми е убита! — каза с изпълнен от отчаяние глас жената.

Рюджи Катаяма я погледна крадешком. Скромно облечена. Веднага се вижда, че от нея не може да очаква някакво особено възнаграждение. Близо петдесетгодишна е, повяхналото й лице още пази следите на прецъфтяла красота. Да, вижда се, че животът й не е бил сладък… Боядисаната й коса е израсла, забелязва се, че космите никнат отдолу бели. Роклята й е чиста, спретната, но не нова, много пъти преобръщана и преправяна. Да, какви ти пари от нея … Но Катаяма беше такъв човек — никога не можеше да откаже услугите си на бедняци.

… При него идваха хора, загубили всяка надежда. Когато полицията отказваше да им помогне или беше невъзможно да се обърнат към нея, тогава се залавяха за Катаяма, като удавник за сламка.

Кантората на Катаяма беше единствена по рода си в Япония. Самотен детектив и специалист по „частното разследване“, той издирваше „изпарили се хора“ — безследно изчезнали.

В САЩ, където всяка година изчезват от домовете си от триста до петстотин хиляди души, са създадени многобройни и при това доста доходни частни агенции за издирване, с голям щат от сътрудници. А в Япония с беглеците се занимава полицията. Частните детективи се заемат с такива дела само понякога, като странична работа.

Но напоследък броят на безследно изчезналите в Япония достигна стотина хиляди годишно, нарасна и броят на особено опасните престъпления. Оказа се, че полицията вече не е в състояние да се справи с издирването на избягалите от домовете си. Ако се вземеше под внимание броят на населението, в това отношение Япония почти бе достигнала Америка.

И точно тогава Катаяма създаде първата в Япония агенция за издирване на безследно изчезнали. Засега тя още не бе станала доходно предприятие, но благодарение на разпространяващата се за него мълва напоследък клиентите на Катаяма се увеличиха. Разбира се, това бяха главно хора, притеснени от различни обстоятелства. Катаяма трябваше да бъде постоянно нащрек. Случваше се да работи на загуба, но и това не бе най-лошото.

Понякога се оказваха и клиенти престъпници, които фактически го молеха да издири съучастника им, отмъкнал цялата плячка. Нямаше как да се обърнат към полицията. Излизаше, че след като издири изчезнал човек, Катаяма неведнъж помага неволно на престъпник.

„Директор на детективската агенция Катаяма“ — това звучеше гръмко, но той беше единственият сътрудник в щата на „агенцията“. До неотдавна му помагаше една секретарка, но мъжът й настоя тя да напусне работата си при него.

И ето че днес дойде тази жена, която го молеше да намери безследно изчезналата й дъщеря.

— С мъжа си се разведох наскоро след сватбата, Няколко мъже искаха да се оженят за мен, но аз реших да се посветя на дъщеря си. Къде ли не ми се налагаше да работя, но навсякъде я водех със себе си. Тя още от дете мечтаеше да работи в ресторант. След като завърши училище, настани се на работа в една солидна фирма. Но тази служба скоро й омръзна. Започна да припечелва допълнително вечер в кабаре. Там й харесваше повече, а и парите бяха по-много. В края на краищата напусна предишната си работа и стана хостес. Отначало работеше в едно кабаре в Шинджуку, а после, преди около година, се премести в нощния клуб „Валпургия“ — казваше, че щом е хванала веднъж този път, ще е по-добре поне да работи в първокласно заведение.

На Катаяма беше се случвало да слуша и по-рано за „Валпургия“.

— Дъщеря ми казваше, че там й харесва: хем плащат хубаво, хем е интересно — може да се среща с най-различни знаменитости. А аз зная много добре колко струва този външен блясък, какъв е краят на този живот… Как ли не я придумвах да напусне това място, но тя — не и не, не искаше дори да ме слуша. После веднъж ми каза, че са я свързали с някакви „много важни лица“ и я преместили на квартира в Роппонги. Изглежда, че й стана неудобно да приема гостите си у нас, в къщи. Наемът за квартирата плащаше клубът. Сградата беше чудесна, просто дворец. Дъщеря ми ми забрани да ходя при нея. Не искаше. А нали навремето и аз съм работила вечер, тъй че разбирах много добре с какво се занимава. Мари започна да живее нашироко, да се облича елегантно. Нали знаете, жената привиква бързо с разкоша, дори ако трябва да плаща скъпо за него. Разбирах, много добре разбирах по какъв път е тръгнала Мари, но какво можех да направя? За последен път разговарях с нея преди месец. Тя ми се обаждаше постоянно по телефона на всеки два-три дни, а тогава неочаквано се мина цяла седмица — и не се обади нито веднъж. Позвъних и аз, но никой не вдигна слушалката. Помислих, че може да е заминала някъде. И по-рано беше се случвало, та не се безпокоях особено много. Но се обади една нейна приятелка от клуба и ме пита: къде е Мари, отдавна не се вижда във „Валпургия“, а и в квартирата й я няма? Тогава се разтревожих и реших да отида, където живееше, макар че беше ми забранила много строго. Обясних всичко на домоуправителя и той ме пусна да вляза в квартирата й. Всичките й неща и дрехи бяха на местата си, като че ли Мари бе излязла някъде за минутка. Отидох във „Валпургия“, а там ми казаха, че още преди един месец се била уволнила по лични причини.

— Уволнила се? Но нали приятелката й ви казала, че тя не ходи на работа.

— Кейко ли? Била сгрешила, сигурно си е мислела, че Мари отсъствува безпричинно от работа …

— Кой ви каза това, Кейко ли?

— Не, управителят на клуба. Освен това той добави, че когато напускали работа, момичетата от нощните клубове никога не обяснявали защо го правят, та Кейко сигурно си е помислила, че и Мари просто не идва в клуба.

— Странно … Поне с приятелката си сигурно е щяла да се сбогува. А какво казва Кейко?

— Тя казва, че Мари в никой случай не би се уволнила, без да сподели с нея. И наистина на нея непременно щеше да съобщи това.

— Разбира се. Но щом е така, защо е трябвало администрацията на клуба да държи квартирата й цял месец?…

— Казаха ми, че не знаели моя адрес и затова не пипали нищо в квартирата.

— Нима дъщеря ви не им е оставила вашия адрес?

— Знаеше го само Кейко.

— Дъщеря ви имаше ли любовници?

— Не зная какви са били отношенията й с клиентите на клуба, но приятел нямаше.

— Не е ли боледувала от нещо?

— Не, какво говорите. Здравето й винаги е било чудесно, само дето боледува от дребна шарка като дете.

— А да е имала някакви неприятности в работата?

— Не. Нали ви казах, че работата й харесваше. Какви неприятности може да има.

— Не ви ли е казвала някога, че се кани да напусне?

— Моля ви се! — жената поклати отрицателно глава.

— И в клуба не знаят къде се е преместила, така ли?

— Казват, че нищо не им е известно.

— Странно… Тя е обслужвала „важни личности“. Такива като нея на пръсти се броят. Неслучайно клубът й е наел квартира. Когато напуска заведението такава „звезда“, и при това неочаквано, най-напред й задават въпроса — къде отиваш?

— И на мен всичко това ми се стори странно. Зададох им този въпрос, а те казаха, че изобщо никой не я е прикрепял към почетни гости …

— Виж ги ти, какво са почнали да разправят! … А защо са я настанили в такова разкошно жилище?

— Казаха, че всички клиенти на „Валпургия“ били почетни гости и че дават такива жилища почти на всичките си момичета.

— Наистина ли е така?

— Не, Кейко живее под наем за своя сметка някъде в Цукиджи. Казва, че клубът давал такива апартаменти само на момичета като Мари. Наричали ги групата на „безумните“. Те били готови на всичко.

Катаяма се засмя:

— Бре да му се не види! Значи „безумните“… Тогава е още по-чудно, че са я пуснали толкова лесно… Вие смятате, че е убита. Защо?

— Малко преди да изчезне, Мари се изпусна да ми каже, че се забъркала в някаква опасна игра.

— Така ли?

— Започнах да я разпитвам, а тя ми отговори, че не може да каже нищо дори на мен.

— Обърнахте ли се за помощ към полицията?

— Преди около две седмици подадох молба за издирване, но без никакъв резултат.

— А казахте ли им какви са вашите подозрения?

— Разбира се. Но ми отговориха, че това са глупости, че нямало никакви основания да я смятат за жертва на престъпление.

— Да… Полицията си е полиция … А какво стана с апартамента?

— В клуба ми казаха, че повече не могат да го задържат, и ме помолиха да прибера по-бързо нещата на Мари.

— Мръсници … Но все пак трябва да вземете вещите й. Току-виж сред тях се открила някаква следа. Дневник, писма, бележник… Ако е имала, трябва да си ги осигурим! — Катаяма каза последните думи по-скоро на себе си.

— Е, какво, ще се заемете ли? — жената погледна неспокойно Катаяма.

— Възможно е опасенията ви да са напразни .. Но ако сте права, страх ме е, че това дело не е за мен.

— Аз искам просто да разбера какво е станало с дъщеря ми. Полицията няма да си помръдне пръста, докато не стане ясно, че е извършено престъпление. Моля ви. Аз имам достатъчно пари, за да ви платя. — Жената погледна отчаяно Катаяма.

— Добре. Ще направя всичко възможно. Ще се наложи да имам работа с „Валпургия“, а това няма да излезе евтино… — подметна за всеки случай Катаяма.

— Не се безпокойте …

— Е, какво да се прави. Щом е тъй, заемам се. Но имайте предвид, че не ви гарантирам успех.

Името на клиентката беше Таки Фуджикура, а на безследно изчезналата й дъщеря — Мари; двайсет и три годишна.

През 1980 година са подадени 101 318 заявления за издирване на изчезнали лица. 52 920 от тях са жени. Жените изчезват по-често.

В полицейската статистика са публикувани данни за мотивите — най-често различни увлечения, спречквания със съпрузите, кавги с близките, склонност към скитничество. Мари Фуджикура е неомъжена, живеела е отделно от майка си, не е забелязано да има склонност към скитничество. Следователно тези мотиви са изключени. Причина за изчезването могат да бъдат и нервни сътресения, житейски трудности, болести, неприятности в работата. Но от това, което разказа майката, не можеше да се съди за нищо подобно.

Мари е обслужвала важни особи. Ами ако изчезването й е свързано с някого от тях? Мари е „знаела прекалено много“ … И все пак ако Мари е избягала с любовника си, могла е да се сбогува поне с майка си…

Но не е оставила нито една дума, нито някаква бележчица. Очевидно, момичето не е изчезнало по свое желание.

Катаяма се замисли. Къде може да бъде търсена една изчезнала жена? При любовника й, при близък приятел, при гангстери, у роднини и другари — ако участвува в студентското движение или в театрален кръжок.

Как да я търси? Да разпитва колегите й, купувачите в околните магазини, да посети фризьорските салони, болниците, да разговаря с шофьорите на автобусите или такситата, с които е отивала на работа изчезналата. Ключ за разгадаване на тайната може да стане всяка дреболия, всяка незначителна подробност. Имало ли е сред клиентите на Мари някой, на когото е можела да попречи нещо?

„Валпургия“ е международен салон, в който се заплитат задкулисни истории, възможно е дори да се сключват престъпни сделки. Търговия с наркотици, машинации с приемни изпити — с какво ли не се занимават клиентите на клуба …

Рюджи Катаяма си даваше сметка, че клиентката му не е богата и ще трябва да работи на загуба. Но делото на „жената от «Валпургия»“ предизвикваше честолюбието му. Някакво странно предчувствие му подсказваше, че го очакват много изненади.

Мечтата за Гиндза

Катаяма започна издирванията си от Кейко. Щом тя е вдигнала първа тревога и се е обадила на майката, значи в нейно лице може да се намери вероятен съюзник. За Кейко ще бъде неудобно да разговаря с него в клуба, по-добре ще е да я потърси в квартирата й.

Жените, които работят в нощни заведения, не обичат да стават рано. Катаяма позвъни по телефона на Кейко в четири часа след обед, но по сънения й глас можеше да се разбере, че я е вдигнал от леглото. Катаяма се представи и помоли да бъде извинен, че звъни толкова рано. Кейко отговори неочаквано приветливо: „Моля ви се, аз вече се готвех да ставам.“ Катаяма се окуражи и я помоли да се срещнат.

— Какво бихте казали, ако ви поканя да дойдете при мен, макар че не е подредено… — съгласи се на драго сърце Кейко, За Катаяма това бе най-доброто, което можеше да желае. Работата на Кейко започваше в осем часа вечерта, затова той побърза да отиде веднага в Цукиджи.

Кейко живееше недалеч от моста Катидоки, на предпоследния етаж на четиринайсететажна сграда. На вратата беше закована табелка — Кейко Накамура. Значи това е истинското й име… Катаяма натисна звънеца. Вратата се отвори тутакси. В коридора излезе момиче. Наглед беше на малко повече от двайсет.

— Заповядайте — каза тя приветливо и като отвори широко вратата, покани Катаяма да влезе.

Апартаментчето й беше обикновено — двустайно, с голяма кухня. Стаите — уютно подредени, както у всяка млада жена. През дръпнатите прозрачни завеси и през прозорците се виждаше далеко долу Гиндза. Стараейки се да прикрие любопитството си, Катаяма огледа незабелязано подредената по европейски стая и се убеди, че тук не живее мъж. Мебелите бяха разположени удобно, не претрупваха малката стаичка — тоалетка, гардероб, бюфетче, полички с книги, телевизор, стереограмофон.

— Извинете ме, че е толкова разхвърляно — Кейко го покани да седне на дивана, като се усмихваше смутено. Съседната стая, чиито прозорци гледаха към морето, очевидно беше спалнята. В домашното си облекло Кейко изглеждаше скромна млада къщовница. Никаква козметика — трудно бе човек да си представи, че във „Валпургия“ и тя като другите се превръща в „изкуствена красавица“.

За една хостес козметиката е нещо като оръжие. Но Кейко се харесваше на госта много повече такава, каквато е сега.

Когато Катаяма й напомни за целта на посещението си, Кейко посърна.

— Загадъчна история. С Мари бяхме много добри приятелки, ходехме си на гости. Тя не би могла да изчезне, без да се сбогува с мен — каза разпалено Кейко, чувствуваше се, че отдавна й се е искало да разкаже всичко.

— Казват, че Мари обслужвала важни личности, така ли е?

— Когато при нас постъпва нова хостес, винаги я питат не би ли искала да обслужва важни гости. Разбира се, ако е привлекателна. И мен ме придумваха, но аз отказах, не смеех да се реша. Съгласиш ли се, дават ти апартамент, за който плаща клубът, а след това те карат да забавляваш госта, когото ти посочи съдържателят. Разбира се, ясно е какви са тези забавления… Повечето от гостите са чужденци, наистина идват и японци — политици, търговци, висши чиновници. Но на нас не ни казват нищо за тях.

— Мари не ви ли е разказвала нещо за гостите си?

— Изглежда, че бяха й забранили много строго да говори за такива неща. И все пак веднъж се изпусна да каже, че срещите с гостите се уреждат в „Амарилис“ — в Роппонги.

— „Амарилис“ ли? Та това е кафе-сладкарница.

— Да, те имат много заведения из целия град.

Катаяма беше ходил неведнъж в „Амарилис“. Пастите там не му харесваха — бяха прекалено сладки, но в същата сграда се помещаваше забележителността на Роппонги — едно кафене, отворено през цялата нощ. В него гуляеха до разсъмване богати младежи.

— Нима там ходят солидни хора? — отново попита недоверчиво Катаяма. — Мястото не е подходящо за важни особи …

— Мари веднъж спомена, че там имало някаква хитрост.

— Какво значи „хитрост“?

— Не зная. Мари не ми каза нищо повече. Но скоро ще науча всичко.

Кейко се засмя закачливо, сякаш питаше: „Е, какво, сетихте ли се?“ Сега в маниерите й се усещаше школовката на „момиче от бара“.

— Не разбирам. — Катаяма все още не се сещаше за какво намеква Кейко.

— Премествам се в квартирата на Мари-чан!

— Вие?!

— Да. Аз ще заменя Мари … Изглеждам момиченце, нали? А съм вече на двайсет и четири. Скоро ще навърша двайсет и пет. Докога трябва да работя като хостес? Искам да събера пари, докато съм млада, да открия собствено заведение. Нима някой би искал да помирише повяхнало цвете?! Цветята трябва да се продават по-скъпо, докато имат купувачи!

Катаяма явно бе сгрешил, като я взе за простичка.

— Значи ще обслужвате почетни гости?

— Така ми заповяда управителят. Изглежда, че след като изчезна Мари-чан, се е открило свободно място. Разбира се, можех да откажа, но се съгласих. Отначало бях се заклела, че няма да отида никога да работя в групата на „безумните“, но веднъж погледнах светлините на Гиндза от тази мизерна квартирка и реших да си завоювам поне едно кътче от нея, на всяка цена. Прозорецът ми гледа на север. Слънцето не надниква никога през него, затова пък се виждат много хубаво неоновите светлини. Те ме правят славолюбива. Сигурно ще кажете — гръмки думи, нали? Не, съвсем не е така.

Кейко гледаше като омагьосана през прозореца. Свечеряваше се. Изпаренията на големия град се сгъстяваха, прибулваха с лека мъгла улицата, замрежвайки силуетите на сградите. Неоновите реклами вече разлистяха цветовете си на фона на вечерния здрач. След малко разпукнатите им пъпки щяха да разцъфтят и цялата нощна Гиндза ще заблести с ослепителните си светлини.

— Щом господарите ви заместват Мари с вас, значи са сигурни, че тя вече няма да се върне никога. Правилно ли ви разбрах?

Кейко кимна, загледана както преди през прозореца.

— Но Мари не се е уволнявала. Как може да се обясни това?

Кейко най-после откъсна погледа си от неоновите цветове.

— Значи, че те знаят, какво е станало с Мари. Но не го казват на майка й. Следователно имат някакви причини… Това е разбираемо: гостите на „Валпургия“ са важни птици.

— Майката на Мари смята, че са я убили. — Катаяма реши да действува направо. — Тя е знаела прекалено много. Самата Мари й казала, че се била забъркала в „опасна игра“.

— Какво?! — Лицето на Кейко се промени. — А на мен Мари не е споменавала нищо… Нима е могла да каже такова нещо на майка си?! — Кейко се замисли. А Катаяма добави:

— Не зная каква е тази тайна, но ако Мари не е изчезнала случайно, страх ме е, че опасенията на майка й не са напразни.

— Но нима могат да убиват за това? … — недоверчиво каза Кейко. Изглеждаше, че мисълта за убийство не бе и минавала през ума.

— Не искам да ви плаша, но имайте предвид — заемайки мястото на Мари, и вие ще се окажете замесена в тайната.

— Искате да кажете, че ме заплашва опасност? — Кейко пребледня.

— Та вие замествате Мари, а тя изчезна. Следователно можете да представлявате опасност за тези, които са я премахнали. Едва ли ще им се иска да се досетите за нещо.

— Но нали няма да ми се случи непременно да забавлявам същите гости.

— Разбира се. Но могат да ви се паднат и същите.

— Тогава ще науча къде е изчезнала Мари.

— Следователно опасността нараства.

— И аз ще стана жена, която знае прекалено много, така ли?

— Да.

— Е, какво, искате ли да ви помогна? — Кейко надзърна закачливо в очите на Катаяма, като се усмихваше със същата загадъчна усмивка.

— Да намеря Мари ли? Разбира се.

— Изглежда, че не ми вярвате много.

— Защо да не ви вярвам? Само че рискувате живота си …

— Знаете ли, Мари ми е много скъпа. Когато се загуби милата ми рожбица, тя ми помагаше да я търсим. Мари беше истинска приятелка.

— Рожбица ли? Ваша? — Катаяма огледа недоумяващо стаята, но не откри нищо, напомнящо, че тук има дете.

— Не, не дете! — засмя се Кейко. — Котката ми, моята любимка. Хостес са много самотни и затова често си вземат някакви животни. Все пак — някой те чака, когато се връщаш от работа. А те наистина чакат. Вие не можете да разберете колко е тъжно да се връщаш посред нощ у дома в тъмната празна квартира, а в нея да няма ни една жива душа. Някои дори гледат да си убият някак времето, докато се съмне, седят в някое нощно кафене …

По лицето на Кейко пробяга острата тъга на самотата.

Кейко Накамура загубила любимата си котка и Мари си взела почивен ден, за да помогне на приятелката си.

Най-после намерили котката мъртва в една канавка близо до квартирата на Кейко. Мари скърбяла заедно с приятелката си и й помогнала да погребе любимката си в гробището за животни.

Но нима честолюбивата Кейко, която е решила да не се спира пред нищо, за да си завоюва едно кътче от Гиндза, ще се съгласи да рискува толкова, че да му помогне, и то заради някаква си котка?! Катаяма се замисли. Може ли да се вярва на такъв помощник? Кейко сякаш прочете мислите му:

— Само този, който е изпитал нашата орис, знае колко ни е противно понякога на душата. В клуба е весело като на празник, а като се прибереш в къщи — студ и празнота. Докато си млада, не е толкова тежко, но след всяка година — не, след всяка вечер, чувствуваш това все по-остро и по-остро. Струва ти се, че така ще си умреш в тази студена, самотна постеля. Как ти се иска да има някой до теб. Мъжете, които прекарват с нас времето си, по-рано или по-късно се връщат у дома си и дори когато ни любят, не ни дават топлина. Тяхната жар идва от похотливостта. След като се наситят, стават още по-студени. Единственото спасение са парите. Те не ти заменят топлината на човешкото тяло, но никога няма да те предадат. За пари не можеш да си купиш само човешко сърце. — Кейко въздъхна. — Ето защо за такива като мен някаква си котка или куче са по-скъпи от дете. Понякога ти се струва, че работиш само заради тях. Ако искате вярвайте, ако искате — недейте, но нашата привързаност към тези същества ни заменя любовта. Единственото истинско чувство …

Кейко сякаш разговаряше със себе си. Тя стана изведнъж, с което даде да се разбере, че е време да тръгва на работа. Навън вече се стъмни и светлините на рекламите разцъфтяха пищно. Сенките изчезнаха от лицето на Кейко, тя бе обзета от буйна дързост, като пред решително сражение.

Неочакваната среща

В края на краищата Катаяма реши да се довери на Кейко. Във всеки човек има нещо хубаво. Освен това нямаше друг избор — издирването на Мари без помощта на Кейко беше безсмислено.

Разпитването на съседите не даде нищо. Грижливият оглед на вещите на Мари — също. Катаяма придружи лично майка й, когато тя отиде в квартирата. Но багажът вече беше опакован, а мебелите разместени.

Ако са отвлекли Мари, престъпниците, разбира се, са се постарали да заличат следите си. Обаче явно някой бе ровил във вещите на момичето. Нямаше никакви дневници или бележки. Естествено напълно възможно бе Мари да не си е водила дневник или бележки, но тя е обслужвала високопоставени особи — нима не си е записвала дори датите на срещите си с тях? Катаяма успя да открие само пакет безразборно подредени любителски снимки, по-голямата част от които голям формат, и визитни картички. На всички снимки бе фотографирана Мари с приятелки и келнери. Сред останалите й неща се оказа един любителски фотоапарат, с който очевидно бяха направени снимките.

Изглежда, че похитителите бяха изчистили компрометиращите ги снимки. Катаяма взе всички останали. Той се надяваше, че все ще открие в тях нещичко, за което да се залови — може би ще му подскажат нещо фонът или вещите, зафиксирани на снимките.

Проучвайки една след друга снимките на Мари, Катаяма обърна внимание на една стара фотография, на която бяха заснети пред входа на някаква жилищна сграда шест-седемгодишно момченце с куче и по-малко момиченце с котка.

Майката на Мари му обясни:

— Тогава живеехме в района Накано. До дъщеря ми е едно момче от съседната квартира. Не помня кой ги е снимал … Мари и момчето много дружаха.

— А сградата запазена ли е?

— Не зная. Минали са двайсет години.

— Как се казваше това момче?

— Струва ми се, Тат-чан …

— Тат-чан ли? А цялото му име?

— Фамилията на майката беше Хирано, но нищо повече не мога да си спомня. А какво имате предвид?

— О, не, нищо особено. Не знаете ли къде живее сега това момче?

— Не. Ние с Хирано-сан почти не се виждахме, само децата другаруваха. Кучето на Тат-чан умря и те наскоро след това напуснаха квартирата. Хазаинът може би знае новия им адрес?

Разбира се, минали са се двайсет години … Малко вероятно е семейство Хирано да не е сменяло квартирата си и след това. И все пак… На Катаяма му се струваше, че пред него се отвори някаква пътечка.

Жилищната сграда в Накано си стоеше там, където е била преди двайсет години. Наистина престроявали са я, укрепена е с железобетонен пояс, във вътрешното дворче и на покрива са направени нови колибки за кучета.

Хазаинът помнеше добре и двете семейства. Каза и пълното име на Тат-чан — Тацуши Хирано. За щастие се оказа, че семейство Хирано е зарегистрирано в общинските списъци, и Катаяма успя да научи новия им адрес. Но случайността го избави от необходимостта да търси Хирано.

Приблизително по същото време на Хирано му хрумна, че единствената възможност да намери Мари е да отиде в старата им квартира в Накано и да научи фамилното й име. Може би се е запазило в старите списъци на живеещите в сградата, И ето че през един от свободните си дни той тръгна към мястото, където живееше някога с майка си и Гомбе.

Когато Хирано пристигна, при хазаина вече имаше някакъв посетител, около трийсет и пет годишен, с приятна външност. Погледът му беше остър, проницателен и Хирано се досети веднага: сигурно е детектив или журналист. Само че е облечен прекалено строго, като банков чиновник. Детективите и журналистите рядко носят сака посред лято.

Поканиха Хирано в малката приемна, където седна да почака, докато хазаинът завърши разговора си. Изглежда, че днес имаше много желаещи да наемат тук квартира. Освен Хирано в приемната седеше някаква жена, която носеше със себе си пудел в малка кошница.

От кабинета на хазаина се чуваха гласовете на разговарящите. Хирано неволно се заслуша.

— Да, да. Тат-чан. А не помните ли цялото му име? — питаше развълнувано посетителят.

— Хирано. Тацуши Хирано. Ето как се пише името му — погледнете ей тук, в домовата книга.

Хирано беше изумен. Да чуе тук собственото си име… Може би е някакво съвпадение?

— Момчето имаше куче — Гомбе. Но някой го отрови. След този случай ми се наложи да преместя кучешките колибки на покрива. Къде са се преместили ли? Струва ми се, че семейството беше зарегистрирано в общинските списъци. Опитайте се да проверите в районната управа.

Нямаше никакво съмнение. Разговаряха за него, за Хирано. Непознатият посетител го търсеше! Хирано го разгледа внимателно. Не, не бе го виждал никога досега. За какво е притрябвало на този тип да го издирва!

Хирано стана. Разговорът се прекъсна, собственикът на сградата и неговият събеседник се обърнаха. Въпреки изключителната си памет, хазаинът не можа да познае в Хирано малкия стопанин на Гомбе.

— Тацуши Хирано съм аз.

Внезапното появяване на Хирано беше зашеметяващо.

Хазаинът го гледаше учудено.

— Ама че чудеса! Току-що говорехме за вас, а вие вече сте тук. Та нали са се минали цели двайсет години! Кой би могъл да помисли, че…

— Струва ми се, че този господин търси мен? — Хирано се обърна към непознатия посетител, без да влиза в започнатия от хазаина разговор.

— … Значи Мари наистина е изчезнала… — посърна Хирано. Излизаше, че предчувствието му не го е излъгало. Едва сега той научи фамилното й име. Хирано разказа на Катаяма всичко, което знаеше — за последната си среща с Мари, за необяснимото й нежелание да го познае, за неочакваното й заминаване от „Валпургия“,

— Няма съмнение, че нежеланието й да ви познае е свързано по някакъв начин с изчезването. — Катаяма погледна внимателно Хирано.

— Съгласен съм — кимна Хирано, — Изглежда, че е имало причини, които не са й позволявали да разговаря с мен.

— С други думи, искала е да се скрие от вас.

— Искате да кажете, че съм могъл да попреча на плановете й?

— Точно така. Иска да изчезне, а точно тогава се появява насреща й стар познат …

— Но майка й смята, че Мари е убита. Това не се връзва с вашата версия.

— Може да не е знаела, че ще я убият. Сигурно са я мамили.

— Вие казахте, че от Мари са останали снимки.

— Да, аз попаднах и на вас благодарение на една снимка.

— Иска ми се да ги погледна…

— Разбира се. Мислите ли, че това ще ви насочи към нещо?

— Може да се открие нещо, нещо подсещащо … — Всъщност Хирано не толкова търсеше за нещо да се залови, колкото му се искаше да види каква е станала Мари, да проследи по снимките жизнения й път. Освен всичко останало тази история го заинтересува и като журналист.

Катаяма не носеше със себе си снимките и покани Хирано да намине към него по-късно.

Кантората на Катаяма се намираше на Гиндза. Там бяха долепени една до друга продълговати многоетажни сгради, които се даваха под наем. Половината от помещенията в тях бяха заети от барове, а останалите — от различни агенции, редакции на малки вестници, зъболекарски кабинети, козметици, гледачи и врачки, адвокатски и брачни кантори, зали за игра на мадзян3, бюра за даване под наем и т. н.

В „кантората“ — тя само носеше това име — не работеше никой друг освен Катаяма, който и живееше тук. По-рано офисът му се намирал в Ниши Окубо, но след като го напуснала секретарката му, Катаяма решил да се премести на Гиндза. Наемът тук беше значително по-висок, затова пък идваха по-често клиенти. Разбира се, това бе в самия край на Гиндза. Но какво от това. Важното е, че все пак е Гиндза.

— Кантора на Гиндза — това звучи престижно — засмя се безгрижно Катаяма, като подаваше на Хирано чашка нес кафе. Всъщност ако говорим за престиж и вестникът, в който работеше Хирано, нямаше кой знае какъв авторитет.

На младини Хирано мечтаеше да работи в солиден вестник или в голяма телевизионна компания. Но нима можеше да следва в университет, той, сиракът, завършил с огромен труд колеж — колко често му се случваше да работи нещо, за да се доизучи. Не, Хирано дори не смееше да мечтае за университет. А без висше образование беше почти невъзможно да станеш журналист. И Хирано бе готов да приеме всичко — Да работи където и да е като какъвто и да е, само да го забележат. А освен това трябваше и да печели, за да живее …

Така попадна в „Сагами шимпо“, където изпита всички тежести на работата в малко вестниче. Това не ти е като в голям вестник — тук няма отдели и репортерът трябва да умее да пише на всяка тема. А понякога и да събира поръчки за реклами, да записва нови абонати.

По-голямата част от вестника заемаха местните новини. Хирано понякога се смайваше от глупостите, за които трябваше да пише. В голям вестник дори не биха обърнали внимание на тези неща.

В такива мигове не му позволяваше да се отчайва главният редактор — неукротимият Итецу Кенджо. В миналото той работел в един от големите токийски вестници, но го напуснал, защото му дотегнал конформисткият дух, властвуващ в централния печат.

Пресата трябва да играе ролята на независим наблюдател — това внушаваше постоянно на сътрудниците си Кенджо. Когато тя се превръща в придатък на системата и започне да й угажда — изчезва самият смисъл на нейното съществувание. Освен това в своя страх да не понижат тиражите си големите японски вестници се нагаждат към читателските вкусове и в края на краищата престават да бъдат принципни, да съответствуват на високите идеали на печата. За разлика от тях „Сагами шимпо“ беше малък, но правдив вестник.

Навикът на Кенджо да говори направо това, което мисли, дразнеше влиятелните „покровители на града“, но читателите симпатизираха на вестника. Харесваше им упоритостта, с която Кенджо прокарваше линията си. Броят на абонатите постепенно растеше.

Малко преди да постъпи Хирано в редакцията, Кенджо организира кампания против управниците на града, които бяха подкупени от гангстерските синдикати. Той не се уплаши от заканите, които му отправяха, и резултатът от кампанията бе това, че сега градът се управляваше от честни хора. Може би именно поради това Хирано реши да работи в „Сагами шимпо“.

Хирано се засегна болезнено от това, което му каза веднъж един журналист във влиятелен вестник: „В наше време ще бъде чут само онзи, който има възможност да говори с широките маси. Ако той се обръща към нищожна група хора, всичките му думи само ще разклащат въздуха.“

Катаяма опровергаваше това с целия си живот. Макар и сам, той не губеше кураж и продължаваше да се бори. Хирано не можеше да не се възхити от неговото мъжество и упоритост. „А аз имам наглостта да се оплаквам от съдбата си“ — помисли си засрамено Хирано. Кафето, с което го почерпи Катаяма, му се стори особено горчиво.

След като изпи кафето си, той започна да разглежда внимателно снимките на Мари. Имаше само една детска снимка — тази, на която бяха фотографирани Мари и Хирано, всички останали бяха направени неотдавна.

Мари беше пазила тази снимка цели двайсет години — нима това е случайно? Тя не пожела да го познае, но е запазила спомена за детското им приятелство.

— Нито една снимка с клиенти … — учуди се Хирано.

— Да… По всичко се вижда, че са снимали различни хора по различно време, а Мари, кой знае защо, не е заснета никъде заедно с гости на клуба. Това не ми харесва. Явно е, че някой е взел част от снимките.

— А тя имала ли е фотоапарат?

— Да. Повечето от снимките са направени с нейния апарат. Много млади жени, особено хубавичките, обичат да се снимат. Искат да се запазят в най-красивия си вид.

— Виж, това е вече нещо! — Хирано гледаше една снимка, без да откъсне погледа си от нея.

— Какво открихте?

— Виждал съм някъде това.

— А кое именно?

— Да, да, разбира се… Този фон… — На снимката Мари беше застанала пред бяла сграда, приличаща на болница. Беше облечена в бяла рокля на точици, може би доста лека за началото на лятото.

Катаяма погледна снимката:

— Като че ли е пред входа на болница …

— Струва ми се, че съм виждал скоро тази сграда.

— Помъчете се да си спомните. Я погледнете, вижда се краят на табела. Някакви цифри… Отгоре е отрязано, не може да се разбере точно… Единица, после два полукръга и нещо като тройка. Струва ми се, че прилича на „1003“.

И тогава Хирано се сети.

— Разбира се, „отряд 1003“! — извика той. Катаяма го погледна недоумяващо.

Нямаше никакво съмнение, това е сградата на „отряд 1003“, където Хирано ходи наскоро да събира материал за статия! На снимката се вижда само част от зданието — главният корпус. Как е попаднала там Мари?

— А какъв е този „отряд 1003“? — заинтересува се Катаяма и след като изслуша Хирано, възкликна, сякаш бе прочел мислите му.

— Какво е търсила там ли? Та нали този отряд беше тайна база на американците по време на войната срещу Виетнам!

Разбира се, Мари е могла да отиде там на екскурзия. Но едва ли една хостес от нощен бар би имала подобни интереси. Следователно някой я е поканил там. Но кой?

Една и съща мисъл хрумна едновременно на Хирано и на Катаяма.

— А дали някой от „отряд 1003“ не посещава „Валпургия“?

— И аз си помислих това. За щастие аз имам във „Валпургия“ мой човек. Ще се опитам да изясня чрез него.

Кейко отговори веднага на въпроса на Катаяма:

— Да. Сред гостите на Мари имаше един американски военен. Струва ми се, че се казваше Шанклин полковник. Смешно име, затова съм го запомнила.

— Шанклин ли? А къде служи?

— Не зная. Виждала съм го само един път, когато Мари ме покани на тяхната маса.

— А напоследък идваше ли?

— Кой, Шанклин? След като изчезна Мари, като че ли не помня да съм го виждала. А какво е станало с него?

— С него е свързана една загадка … А бихте ли могли да разберете дали Шанклин има някаква връзка с „отряд 1003“?

— „Отряд 1003“?

— Да, пълното му название е: „Институт за комплексни медицински изследвания N1003 на медицинския отдел при американските сухопътни войски в Япония“.

— Ама че именце! Хубава задача ми дадохте… Та на нас ни е забранено най-строго да разпитваме с какво се занимават гостите.

— И все пак. Много ви моля. Сам ли беше Шанклин?

— Не, с компания японци. Чужденците обикновено идват придружени от наши.

— А кои бяха тези японци? С какво се занимават?

— Не зная. — Кейко повдигна рамене. — Това малко ме интересуваше. С чужденците обикновено идват представители на търговски фирми.

Катаяма разказа веднага на Хирано за разговора си с Кейко. Хирано едва не подскочи от учудване.

— Сигурен ли сте, че се казва Шанклин? Та той е тъкмо от „отряд 1003“! — обясни развълнувано Хирано и от своя страна разказа на Катаяма за историята със скорпионите.

— Ах, да. Спомням си нещо — каза проточено Катаяма.

— Значи Мари наистина е била свързана с „отряд 1003“! — побърза да възкликне Хирано.

— Но от това не следва, че отрядът има отношение към нейното изчезване … — възрази Катаяма. Хирано се замисли.

— Да, може би сте прав. Но тя е обслужвала Шанклин! Следователно имаме право да го подозираме. Та нали Мари не е изчезнала по собствено желание. Мисля, че просто са я премахнали. Възможно е да е научила прекалено много. Този отряд е толкова секретен, че всяко изтичане на информация е катастрофа за него.

— Значи ще се наложи да си имаме работа с американската армия …

— Не само с нея. Нишката от Шанклин непременно трябва да ни отведе до японци, които сътрудничат с американските военни.

— Разбира се… Покрай армията винаги може да се докопа нещо.

— Около Шанклин непременно трябва да се навъртат търговски агенти, чиновници, политикани.

Сега Катаяма знаеше, че не бе търсил напразно Хирано — репортерът от местния вестник не беше от страхливите.

Жените от „Амарилис“

Наскоро след като Кейко Накамура се премести в бившата квартира на Мари, извика я управителят Фунаки.

— Довечера, след работа в клуба, ще отидеш в „Амарилис“, на третия етаж.

Кейко разбра веднага: ето, започва се „работата“ с важните особи. Тя си спомни думите на Мари за тайната на „Амарилис“.

— Добре — кимна послушно Кейко. А Фунаки добави:

— Само да не си посмяла да минеш през главния вход. Ще минеш през задната врата и ще кажеш, че си от „Валпургия“, Ще те придружат веднага до третия етаж.

И управителят пъхна нещо в ръката й. Бяха няколко банкноти от по 10 хиляди йени — заплащането за тази нощ.

Късно вечерта, след като свърши работата си в клуба, Кейко тръгна към Роппонги, „Амарилис“ беше почти до самото кръстовище; нощем тук се събираха гуляйджиите и най-елегантните жени от цяло Токио. Какво ли не можеше да види човек на това място!

Кейко понякога също определяше срещите си тук, но със специална задача идваше за пръв път и много се вълнуваше. Както винаги пред „Амарилис“ се тълпяха любители на развратния живот. Кейко влезе през задния вход и както й бе наредил Фунаки, каза на портиера, един висок момък с тъмен костюм, че е от „Валпургия“.

След като доложи учтиво, че „господин директорът чака“, портиерът я поведе към третия етаж. Стълбата беше стръмна и тясна, но тъмносиният пухкав килим, с който бе застлана, свидетелствуваше, че е предназначена за почетни гости.

Приближиха се до масивна дъбова врата, над която бе окачено чукче. Портиерът чукна два пъти с него и вратата се отвори. Сякаш задействува автомат, който се подчиняваше на този сигнал. Кейко гледаше с широко отворени очи.

Пред нея се откри удивителен свят — от тавана висяха кристални полилеи, чиято мека светлина заливаше залата. Подът беше застлан с дебел бежов килим, а стените — облицовани с мрамор и украсени с глави на елени и великолепни рога. Стаята благоухаеше.

— Госпожа Кейко Накамура! — провикна се тържествено портиерът и се изпъна край вратата. Кейко много се учуди — нали не бе казвала името си…

— Нека влезе! — чу се от стаята. Гласът очевидно принадлежеше на директора. Кейко разбра едва сега, че по грешка бе взела секретаря на директора за портиер. Тя понечи да пристъпи след него, но тутакси извика от уплаха и се дръпна назад. В ъгъла лежеше огромен тигър.

— Ха-ха-ха … Той е препариран! Хубаво е направен, нали? — засмя се директорът. И наистина, макар че лежеше неподвижно, свирепата поза на тигъра, който сякаш се готвеше за скок, внушаваше страх дори и сега, когато Кейко разбра, че звярът не е истински.

— Вие не сте първата, всички се плашат. А който не се страхува от него, самият той е чудовище. Заповядайте, седнете. — Директорът стана да посрещне Кейко и й премести по-близо креслото да седне. — Драго ми е да се запозная с вас. Казвам се Котаки — представи се той и й подаде визитната си картичка. На нея пишеше: „Фумиюки Котаки, президент на фирмата, директор на сладкарница «Амарилис».“ Той беше солиден възрастен господин. Слепоочията му бяха прошарени, но лицето му — загладено и младолико. Спокойните му внимателни очи поглеждаха Кейко през слабо затъмнените стъкла на очилата. Погледът му беше мек, но като че ли по навик оценяващ стоката.

Кейко искаше да му се представи, но Котаки я спря:

— Сигурно още не сте вечеряли. Заповядайте, хапнете. Котаки даде знак и една преградка, отделяща кът от залата, веднага се отдръпна, също като в приказките. Там имаше наредена маса. На нея доподреждаха нещо двама облечени в бяло келнери. Всичко беше предвидено до най-малките подробности, види се, и самата Кейко бе преминала през строга проверка.

Единият келнер поднесе аперитива. Мекият коктейл ободри приятно Кейко, разливайки по тялото й топлина, и я освободи от напрежението.

— А сега заповядайте на масата — покани я Котаки. Това всъщност беше богата вечеря. Ястията очевидно бяха донесени от първокласен ресторант. Котаки забавляваше Кейко със светски разговор и тя постепенно се успокои.

Някак си между другото Котаки я попита колко е получавала във „Валпургия“ и каза:

— Гарантирам ви три пъти повече. Но от днес нататък сте длъжна да се отзовавате преди всичко на нашите повиквания.

— А какво ще стане с клуба? — попита плахо Кейко.

Тя беше заета във „Валпургия“ през цялата седмица — от понеделник до петък, от осем до дванайсет часа през нощта.

— За работата си във „Валпургия“ няма защо да се безпокоите. С Фунаки вече се договорихме за всичко. Ще ходите там, когато пожелаете, ако не сте заета при нас, можете да си почивате.

Тройно заплащане и свободно работно време — за това можеше само да се мечтае, но и изискванията сигурно нямаше да бъдат леки.

— А тук идвайте, когато си поискате. Можете да се забавлявате при нас винаги, дори ако аз не съм тук, Кийохара е запознат с всичко. — Котаки посочи секретаря си, който следеше всяко движение на своя господар. Вечерята завърши, заедно с десерта поднесоха ликьор.

„Сега вече ще започне работата“ — помисли си Кейко. Но това, което каза Котаки, дори я поразочарова.

— Драго ми беше да се запознаем. Вече е късно, следващия път ще ви поканя по-рано. Нали живеете наблизо. Кийохара ще ви изпрати.

Значи сега всичко завърши с една вечеря. Но едва ли ще й плащат за това. Днес може би е била сгледата.

Кийохара знаеше къде живее Кейко, макар че тя не беше му казала адреса си. Той караше колата уверено, ориентираше се лесно из улиците. Навярно преди това бе возил неведнъж по същия път Мари.

Така започна новият живот на Кейко. За нейно учудване Котаки дори с пръст не я докосна. Той само й казваше кого трябва да обслужва.

С някои от гостите тя само вечеряше, а с други работата отиваше по-нататък. Клиентите бяха преди всичко чужденци. Понякога й се случваше да забавлява и японци — политически дейци, правителствени чиновници. Котаки я предупреди много строго, че не бива в никой случай да говори за това, което види или чуе. Но тя най-често дори не можеше да схване за какво говорят гостите.

Ала Котаки все по-често я извикваше на третия етаж на „Амарилис“ и Кейко много скоро се научи да разпознава кой какъв е. Тук се забавляваха председателите на най-големите корпорации и компании — автомобилни, машиностроителни, енергетични, газови, електротехнически, металургични, транспортни … Наминаваха и начинаещи политически дейци, и „ястреби“ от Либералнодемократичната партия; идваха и известни с реакционните си възгледи литератори, популярни коментатори, говорители от Ен-Ейч-Кей4, известни фотожурналисти. Тук можеха да влязат само подбрани хора — членове на клуба „Амарилис“. Сегиз-тогиз през задния вход на заведението се опитваха да проникнат и обикновени смъртни, но Кийохара и едрият мъжага портиер обясняваха набързо на неразбраните кое как е и що е.

Обикновено посетителите на третия етаж на „Амарилис“ бяха възрастни хора. Обслужваха ги красиви млади момичета, сред които Кейко разпозна лесно три категории: танцьорки от „Такарадзука“; актриси или кандидатки за артистична кариера; хостес от нощните клубове, барове и кабарета.

Мъжете и жените идваха поотделно. Много от клиентите се познаваха помежду си и понякога няколко компании се обединяваха в една. Котаки запознаваше лично новите членове на клуба с жените.

Нравите на третия етаж на „Амарилис“ имаха една съществена особеност. Макар че гостите — мъже и жени — идваха поотделно, цялата сметка след срещата им в клуба биваше заплащана само от мъжете.

С други думи, „Амарилис“ беше своего рода дом за любовни срещи на „особено важни личности“. За такива хора беше рисковано да си имат работа с несигурни момичета. Тъкмо това обстоятелство използваше Котаки. Той издирваше „сигурни“ и красиви жени, които умеят да държат езика си зад зъбите, и парите се изливаха като река в джобовете му.

В „Амарилис“ ставаше запознаването, а след като си избереше партньорка, гостът отиваше с нея в хотел или в някоя квартира. Запознаванията обикновено се уреждаха два пъти седмично — всеки вторник и петък. А за особено почетни гости — и в други дни.

Дори сградата, в която живееше Кейко, принадлежеше на Котаки. Но тя научи това по-късно.

Не всяка жена можеше да попадне в „Амарилис“, ако поиска това. Преди всичко трябваше да е красива. Не бе толкова лесно да се задоволят изискванията на капризните клиенти. Освен това жената трябваше да притежава безупречна репутация. Сред роднините и приятелите й не биваше да има нито гангстери, нито леви. Котаки предпочиташе да не наема лошо възпитани момичета или момичета с подозрително минало.

Кейко забелязваше, че след като постъпи в „Амарилис“, започнаха постоянно да я следят. Но това и други подобни неудобства се компенсираха напълно от разкоша, който й бе предоставен. Живееше в комфортен апартамент и получаваше по два милиона йени месечно плюс възнагражденията от клиентите. Два пъти месечно Котаки й поръчваше дрехи при първокласен шивач, подаряваше й скъпоценности, С една дума, собственикът на заведението плащаше за всичко и стига да иска, Кейко можеше да пести по двайсетина милиона годишно.

Тя си направи сметката, че ако се подчинява на Котаки, доста скоро ще може да си завоюва жадуваното кътче от Гиндза.

Между другото Кейко се опита да научи незабелязано нещо за Мари. Едно от момичетата каза, че я виждало два-три пъти в „Амарилис“, но оттогава беше минало много време. Освен това момичетата се сменяха често. Такава беше политиката на съдържателя. Първо, за да не омръзнат на клиентите, и, второ, да не знаят прекалено много.

Котаки и Кийохара не обичаха момичетата от „Амарилис“ да се сближават помежду си. По тази причина, когато ги представяха на гостите, те не ги запознаваха една с друга. Ето защо никой не знаеше нищо за Мари. А какво можеше да каже за другите момичета и самата Кейко! Тя се срещаше нарядко с някои от тях само когато обслужваше големи компании.

… Около два месеца след първото си посещение в „Амарилис“ Кейко получи кратка бележка от Котаки:

„Моля ви да дойдете утре вечер при нас. Ще ви запозная с един човек. Той е много полезен и ви моля да бъдете по-внимателна с него.“

Когато Кейко се появи на другия ден на третия етаж на „Амарилис“, Котаки вече я чакаше заедно с гостите. Бяха двама чужденци и двама японци. Тя вече бе виждала някъде единия от европейците. Да, разбира се, веднъж седна на масата му във „Валпургия“. Заедно с Мари. Кейко застана нащрек. Ако не грешеше, това е Шанклин, американецът, за когото я разпитваше Катаяма. Спомни си молбата на Катаяма да научи къде работи Шанклин.

Кейко се постара да прикрие вълнението си …

Освен нея гостите обслужваше още едно момиче — Сатоми, което работеше в бар на Гиндза. Кейко разбра, че придружаващите чужденците японци играят ролята на домакини.

Котаки запозна с радушна усмивка присъствуващите, като говореше ту на японски, ту на английски:

— Ето, това са момичетата. Запознайте се — мистър Джордж Охара, полковник Джо Шанклин. Омине-сан и Ошима-сан. Мис Кейко и мис Сатоми. Надявам се, че ще прекарате хубаво тази вечер.

Котаки предполагаше, че всички се срещат за пръв път. Но Кейко не бе сгрешила — това беше Шанклин. Затова пък той явно не я помнеше. Наистина тогава Кейко поседя малко на масата му, за да помогне на приятелката си, а очите на полковника, който дори не я погледна, бяха вперени само в Мари.

Кейко реши да се държи така, като че ли никога не го е виждала.

— Радвам се, че можем да се запознаем, казвам се Охара — обърна се към нея на най-чист японски език единият от европейците. Кейко не се съмняваше, че пред нея седи чужденец, и затова просто се изуми, като чу японска реч. Той се усмихна:

— Често ме вземат за американец. Но всъщност съм японец. Просто майка ми е американка и аз много приличам на нея и ни най-малко на баща си.

Охара беше прехвърлил четиридесетте; държеше се свободно, непринудено.

На пръв поглед нищо в полковник Шанклин не издаваше военния. Сериозен възрастен джентълмен. Цивилният му костюм не бие на очи. Шанклин поздрави останалите гости на изискан английски език. Омине и Ошима изглеждаха четиридесетина годишни, от типа на завеждащи отдели в някоя акционерна компания. Виждаше се, че те се стараят с всички сили да угодят на гостите, а Охара явно заема по-висок ранг от полковник Шанклин.

Започнаха вечерята. Кейко не разбираше всичко, за което се говореше. Често се повтаряха загадъчните думи: „Джей-ей-еф“5, „Ии-си-си“6, „вирус“. Понякога в разговора се чуваха имената на известни политици.

Някак от само себе си се получи, че Охара общуваше с Кейко, а Шанклин — със Сатоми. След вечерята Котаки съобщи, че стаите им в хотел „Ню Отани“ са приготвени. Всички станаха, придружени от Омине и Ошима, и тръгнаха към хотела, където бяха заангажирани две стаи „лукс“ на петнайсетия етаж. След като изпратиха гостите, Омине и Ошима си отидоха.

След тази нощ Кейко се оказа „на разположение“ на Охара. Тя явно му харесваше.

— Напуснете „Валпургия“ и се пренесете при мен. А на Котаки ще кажа аз.

Кейко нямаше никаква представа кой е Охара, с какво се занимава, но той заемаше един великолепен апартамент на най-горния етаж на хотел „Ню Отани“, където приемаше всеки ден тълпи от посетители. Стаята „лукс“, в която Кейко прекара първата нощ с Охара, също се оказа наета от самия него за неопределен срок. Дори само това бе достатъчно, за да се види какво е богатството му.

Сред ония, които приемаше Охара, имаше много постоянни посетители на „Амарилис“. Почти всички бяха крупни индустриалци и търговци. Охара очевидно заемаше високо положение в обществото. Но Шанклин, кой знае защо, вече не се появи у него и Кейко така и не можа да разбере какво ги свързваше.

Тя се пренесе у Охара и наминаваше само от време на време в квартирата си в Роппонги. Уволни се от „Валпургия“, не се появяваше и в „Амарилис“…

Бацили от небето

Земята се раздруса, стъклата на прозорците в планинската хижа издрънчаха. Сендзо Кияма помисли, че започва земетресение. Но нови трусове не последваха. Не приличаше и на поройно свличане или планинско срутване.

Сендзо погледна през прозореца. Ясното време, задържало се няколко дни, свършваше, небето беше се покрило с облаци, предвещаващи приближаване на циклон. Есенният алпинистки сезон приключи и Сендзо се готвеше утре да заключи хижата и да слезе в долината.

Хижата се намираше на склона на връх Ванакура, в центъра на националния парк Оку Чичибу. Казват, че това е последното незасегнато от цивилизацията място в Оку Чичибу, където се извършва голямо строителство. Ванакура е самотен връх, който се издига отдалечено от главния планински хребет. Алпинистите рядко го изкачват. Релефът на Оку Чичибу е сложен, планините и долините тук са преплетени като пипалата на октопод. Дори местните жители се ориентират трудно в причудливите им плетеници.

Сендзо живееше в затънтеното планинско селце Хикаге Якуши, на около четири часа пешком от връх Ванакура. Той беше собственик на приют за алпинисти. Но тук идват малко хора дори в разгара на сезона. Едва по няколко души на денонощие, ала Сендзо смяташе, че върши добра работа.

И все пак грошовете, които му носеше хижата, не стигаха да преживее цялата година, затова през мъртвия сезон слизаше в долината и се наемаше да работи на надница. Алпинистите бяха нарекли Сендзо „отшелникът от Ванакура“.

Загадъчният трус и грохот разтревожиха Сендзо. В планината нещо се срути. И то някъде наблизо. Той се смяташе стопанин на този планински край и беше длъжен да знае какво е станало. При това носеше отговорност за живота на алпинистите.

Сендзо се стегна бързо и излезе от хижата. Той познаваше всяко кътче в околността. Трусът трая само няколко секунди, но Сендзо успя да долови посоката — това беше някъде край билото Ширинаши, което се отделяше от връх Ванакура на изток, към връх Мицумине.

Малко по-ниско се разклонява планинското бърдо Нитагоя. Когато Сендзо се добра до това място, спря, втрещен от зрелището, което се откри пред него.

По склона лежаха, сякаш пресечени с гигантска брадва, букове, борове, брези и други дървета. Охраняваната девствена гора беше обезобразена. По прекършените върхари и клонове висяха някакви дрипи. От дълбоките рани по стъблата на дърветата течеше гъста ароматна смола. От юг към север напреко на планинското бърдо беше се проточила ивица от повалени дървета, широка няколко десетки метра. Когато навлезе по-навътре в нея, Сендзо усети, че с горския аромат се смесва воня на изгоряло машинно масло и някакви химикали…

Най-после той видя какво е станало. В епицентъра на поломената гора се виждаше смачканият скелет на самолет, който приличаше повече на купчина метални отпадъци. Крилата бяха прекършени, перката изкривена — самолетът беше се ударил в дънера на огромна ела. За щастие взривът не бе предизвикал пожар. Ако се е запалила сухата трева, никой не би могъл да спре пламъците, особено в такава суша.

Дали е останал някой жив? Носовата част на самолета, където трябваше да се намира пилотът, бе изпотрошена ужасяващо. Скелетът й бе смачкан като хармоника. След като се убеди, че пътниците са мъртви, Сендзо реши да слезе в долината и да съобщи за катастрофата в полицията. И без друго не можеше да направи нищо сам.

Приблизително по същото време от главната кантора на компанията „Кокубу джукогьо“, намираща се в Токио, район Чийода, улица Маруноучи — 2, в щаба на спасителните операции при дирекцията на международното летище Токио се получи искане да бъде издирен принадлежащ на компанията самолет „Чесна-180“. Самолетът беше излетял в 12,00 часа същия ден от летище Чофу и поел курс към летище Мацумото, но в 12,32 часа връзката на радиостанцията на компанията със самолета се прекъснала. На борда на самолета се намирали пилотът Шоичи Хакода и четирима пътници; запасът от гориво бил предвиден за шест часа полет.

В съответствие с плана, представен в навигационния отдел на Управлението за въздушни съобщения, полетът трябвало да бъде осъществен с начална височина две хиляди фута със скорост деветстотин мили в час, в пределите на видимостта, с кацане на летище Мацумото.

Преди излитането пилотът Хакода получил метеорологична сводка за Чофу и Мацумото през следващите дванайсет часа и за посоката на вятъра в горните слоеве на атмосферата над Токио. Сводката предвиждала влошаване на климатичните условия по крайбрежието във връзка с приближаващ се циклон.

Диспечерската служба на летището се свързва с щаба на силите за самоотбрана, с Управлението за сигурност в морето, с полицейските управления на префектурите Канагава и Сайтама и организира радиопредаване. Тъй като не се получиха никакви съобщения, решено беше да се започне търсене от въздуха и по море.

В около 18,00 часа на 22 ноември в полицейския участък на околия Собу бе получено съобщение от собственика на една алпинистка хижа, че в района на връх Ванакура, в националния парк Оку Чичибу, са открити останките на самолет. Сведението беше предадено незабавно в полицейското управление на префектура Сайтама. Организиран бе отряд за издирване от сто и двайсет души, в който влизаха полицаи от участъка в Собу, оперативна група от полицейското управление на префектурата и работници от горското ведомство. В 11,00 часа на другия ден отрядът пристигна на местопроизшествието.

В резултат на огледа беше установено, че катастрофиралият самолет е тъкмо търсеният „Чесна-180“ на компанията „Кокубу джукогьо“. Идентифицирана бе и личността на загиналите: пилота Шоичи Хакода и пътниците — Ясуюки Камея, сътрудник на научно-техническия отдел за изследвания в областта на атомната енергетика при „Кокубу джукогьо“; Такуджи Оя, сътрудник на Медицинския институт за комплексна радиология при компанията „Кокубу джукогьо“; полковник Джо Шанклин от „отряд 1003“ и Шигемицу Гокан, живеещ в Токио, район Сетагая, улица Китадзава 5-3x.

Прелитайки над планинското било на бръснещ полет, самолетът засегнал едно дърво и паднал в гората. От удара моторът беше хлътнал в кабината на пилота, шасито и таванът се деформирали и отхвръкнали настрани.

Перката беше разкривена от удара в дървото, дясното крило се бе откършило от корпуса на самолета в основата си, а лявото — пречупено наполовина. Хоризонталните опашни плоскости бяха откъснати, а горната част на вертикалната плоскост пречупена. Премазаните от мотора трупове бяха в ужасно състояние.

Отломките на самолета се оказали разхвърляни в една ивица с дължина сто метра и ширина десет метра. Цялата околност била омирисана на бензин и изгоряло масло, а към тази воня се прибавял острият мирис на прясна дървесина.

На място се оказало невъзможно да бъдат определени причините за катастрофата, но една от възможните версии беше загубата на видимост поради лошите климатични условия.

Вестникарското съобщение за катастрофата накара Тацуши Хирано от „Сагами шимпо“ да се замисли. Името на един от загиналите пътници му беше познато добре. Полковник Джо Шанклин. Не можеше да има съвпадение. Именно той е получателят на пратката със скорпионите. Нали фамилията му се струваше смешна на Кейко. Освен всичко останало беше напечатано черно на бяло мястото на службата му — „отряд 1003“ на американската армия.

Защо началникът на ентомологичния отдел на тази секретна част на американската армия се е оказал в самолета на японската фирма „Кокубу джукогьо“?

Именно „Кокубу джукогьо“ е доставяла оръжие и бойни припаси на императорската армия по време на войната в Тихия океан, а и сега произвежда седемдесет на сто от военната техника за „силите за самоотбрана“. Това е най-големият производител на оръжие в Япония. Освен това фирмата ремонтира разположената в страната американска военна техника. И тесните й връзки с американците са съвсем логични. Но на Хирано досега не беше се случвало да чуе за контакти на „Кокубу джукогьо“ с Медицинския институт на американската армия. И ето че сега служещи на фирмата са загинали на един самолет с офицер от зловещия „отряд 1003“ … Вълнуваща дружба! Какво означава всичко това?

Будеше подозрение и това, че сред загиналите пътници са се оказали сътрудници на научно-техническия отдел за изследвания в областта на атомната енергетика и Института за комплексна радиология. Каква връзка може да има между насекомите, атомната енергия и радиоактивността? И кой е петият пътник на „Чесна“, за чиято специалност не се казва нито дума? Какво го е свързвало с „отряд 1003“ и компанията „Кокубу“?

И най-после подозрително изглеждаше и това, че командването на отряда и дирекцията на „Кокубу“ се постараха да скрият целите на полета, представяйки го за обикновена „разходка“ със самолет. За каква разходка до Мацумото може да се говори, когато там се приближава циклон?

Професионалният усет подсказваше на Хирано, че тази работа не е чиста, и той реши тайно да започне разследване на своя отговорност. За разлика от големите печатни органи едно вестниче от типа на „Сагами шимпо“ може да действува по-гъвкаво. Но редакцията, разбира се, няма да му разреши да събира материал за статия само на основание на неясните си подозрения. Ще трябва да измисли убедителен предлог.

През първата десетдневка на декември в градовете Урава, Собу и Кавагое от префектурата Сайтама, а също така и в префектурите Канагава и Яманаши избухна епидемия на хеморагична треска от неизвестен произход, придружена от редица общи симптоми.

Отначало болните се оплакваха от главоболие и отпадналост, след това се повишаваше рязко температурата; по кожата — на хълбоците, на гърба и раменете, под мишниците и по лигавицата на устата се появяваше едър обрив, колкото главичка на топлийки. Рязко се нарушаваше функцията на бъбреците, в урината се появяваха еритроцити и белтък. С нарастването на бъбречната недостатъчност количеството на отделяната от организма урина рязко намаляваше и болестта понякога завършваше със смърт. Някои болни умираха след пет-шест дни от задушаване.

Хеморагичната треска е неконтактно заболяване, неин преносител са кърлежите. Досега са забелязани случаи на заболяване от хеморагична треска само в Северна и Североизточна Манджурия и в някои граничещи с нея райони на Далечния изток, а напоследък и в Корея; но в Япония не е избухвала никога хеморагична треска.

Особено много болни бяха регистрирани в градовете Урава и Собу. В продължение на дванайсет дни в Урава заболяха четирийсет и шест души, в Собу — трийсет и осем, в околия Чичибу на префектурата Сайтама — шест, в префектурата Токио — четирима, в префектурата Яманаши — двама.

Хеморагичната треска е регионално заболяване, обикновено има местен характер, природните й огнища са строго локализирани, броят на болните обикновено не е голям. Но този път епидемията обхвана огромна територия от страната, в райони, където не е наблюдавана никога. Това положение не би могло да се създаде случайно, от само себе си, всичко говореше, че епидемията не е възникнала без човешко участие.

Най-после на 17 декември Министерството на здравеопазването създаде комисия за борба с епидемията. Оглави я директорът на Института по хигиена на труда. Бяха организирани специални щабове в градовете Урава и Собу, ръководени от техните кметове. На Държавния институт по хигиена и санитарно дело беше възложено да установи източника на епидемията. В института бе изпратена за бактериологично изследване кръв от болните. По-голяма част от болните бяха полицаи от оперативния отряд и от участъка в Собу, префектура Сайтама, а също така работници от лесничейството в околия Собу.

Всички бяха здрави и млади хора — не повече от трийсет и пет годишни. Установено бе, че почти всички са участвували в търсенето на самолета на компанията „Кокубу джукогьо“, катастрофирал на 22 ноември в планините Чичибу. Деветдесет от сто и двайсетте души, влизащи в спасителния отряд, вече бяха заболели и нямаше никаква гаранция, че няма да заболеят и останалите.

Заболяваха и странични хора, които не са влизали в отряда, но също са се изкачвали в планинския район, където падна самолетът. Мястото на катастрофата — това бе общият белег на всички случаи.

Изразено бе предположението, че огнището на инфекцията се намира в Чичибу, в района на катастрофата на самолета. Никога преди това в планините Чичибу не са отбелязвани заболявания от хеморагична треска. Появи се и предположение, че огнището на заразата съвпада с мястото, където се е взривил самолетът. С други думи, източникът на инфекцията се е намирал тъкмо в самолета и при това той е бил изкуствено създаден източник.

Сега вниманието на обществеността се насочи към пътниците на разбилия се самолет „Чесна“. Един от загиналите бе печално известният получател на скорпионите полковник Джо Шанклин — началник на ентомологичния отдел в „отряд 1003“. А вече отдавна се бе породило подозрението, че на японска територия действува американски център за изследвания и разработване на биологическо и химическо оръжие.

Обществеността се развълнува: излизаше, че в самолета е превозвано секретно бактериологично оръжие на американската армия; а в резултат на взрива по японската земя са се разпръснали смъртоносни бацили!

Вълненията предизвикаха явна суматоха в щаба на американските войски. Въпреки това американците отхвърлиха обвинението, че са причастни към епидемията. „Отношенията на полковник Шанклин със загиналите на «Чесна» служители на компанията «Кокубу» са имали изключително личен характер, а самият той се е намирал в самолета като частно лице — казваше се в специално изявление на щаба. — На самолета не е имало нищо, което би могло да предизвика епидемия. Американските войски, базирани в Япония, нямат никакво отношение към разработката на биологични и химически оръжия. Изразените по този повод подозрения са абсолютно безпочвени.“

Концернът „Кокубу“ също потвърди това. „Разходката е била увеселителна, в нея са участвували полковник Шанклин и нашите служители Ясуюки Камея и Такуджи Оя.“ Но компанията не си даде труд да обясни факта, че е бил използван служебен самолет за лични цели.

И все пак нито американското командуване, нито ръководството на компанията „Кокубу“ успяха да разсеят подозренията.

В това време Държавният институт по хигиена и санитарно дело публикува съобщение, в което се казваше, че при анализа на кръвта, взета от болните, не се е удало да бъде отделен причинителят на болестта. Изказваше се мнението, че симптомите на болестта напомнят твърде много „виетнамския вирус“, епидемия, върлувала в Южен Виетнам от началото на октомври 1965 до юли 1966 година.

По време на тази епидемия заболяха трийсет хиляди души и две хиляди от тях умряха.

По това време виетнамските вестници писаха, че по-рано не е имало такава епидемия в целия Виетнам и че вирусът е разпространен от американците, за да изпробват ново бактериологично оръжие.

За „виетнамския вирус“ стана известно само това, че той е нов мутиран вирус и сред известните на науката причинители на хеморагична треска не се среща подобен на него. В природата не е съществувал никога такъв причинител, фактически този вирус е „усъвършенствуван“ от човека и е още по-смъртоносен.

Съобщението на института предизвика различни разговори. Ако причинителят е наистина „виетнамският вирус“, от това следва, че съществуващите методи на лечение са неефикасни. За всяка отрова има противоотрова, но в Япония никога не са изследвани и разработвани методи за лекуване на „виетнамския вирус“.

Ако някой знаеше как да се води борба с него, това бяха самите американци, които са го създали. Но те не бързаха да споделят знанията си с японците. И не просто защото това беше военна тайна. Та нали ако признаеха, че притежават ефикасни средства за лечение на епидемията, предполагаемата причина за която е катастрофиралият в планините Чичибу самолет, едновременно с това биха признали, че причинителят наистина е „виетнамският вирус“ и източникът на инфекцията се е намирал в самолета, а следователно тъкмо те са създали причинителя на болестта. Така в края на краищата самите те биха разобличили същността на „отряд 1003“.

В Държавния институт по хигиена и санитарно дело новият вирус беше наречен условно „чичибуски“, Там решиха, че ако заболяването е идентично с „виетнамския вирус“, тогава неговият причинител е смес от вируса, предизвикващ хеморагична треска, и аденовируса, причиняващ заболяване от остра пневмония. От това следва, че основният път за предаване на инфекцията е въздушно-капков и за да се избегне пренасянето на болестта, необходимо е болните да бъдат изолирани. Съответни на това предположение препоръки бяха изпратени до щабовете за борба с епидемията.

Противоепидемичната комисия при министерството на здравеопазването взе решение да забрани достъпа на хора в района на катастрофата и да изгори растителността в радиус два километра от мястото, където е паднал самолетът, а също така да разпръсне ДДТ от въздуха. Но и това не гарантираше, че болестта няма да се разпространи, тъй като заразените гризачи и насекоми са могли да мигрират в други райони.

И най-после съвсем вероятно бе новият вирус да е устойчив против действието на високите температури и ДДТ. Японското правителство се обърна към представителите на американската армия с молба за помощ, която те вече не можеха да игнорират. В резултат на това американски вертолети разпръсваха ДДТ, а американските медици препоръчваха няколко антибиотика, ефикасни при лекуването на този вид треска.

По този начин самите американци признаха косвено, че болестта наистина е „виетнамски вирус“ и че „отряд 1003“ е база за производство на бактериологично оръжие в Япония.

Черното копие

Кейко започна постепенно да изпълнява задълженията на лична секретарка на Охара. Естествено основната си работа Охара вършеше сам, а използваше Кейко да я праща насам-натам за различни дребни услуги. И все пак тя беше за Охара нещо повече, отколкото обикновена купена с пари жена.

Охара й възлагаше все по-отговорни и по-отговорни задачи. Кейко пътуваше до различни хотели и търговски фирми, за да получи или да предаде някакви документи. Понякога Охара я изпращаше по работа при правителствени чиновници. Случваше й се да ходи и в „Амарилис“, но вече не по заповед на Котаки, а заедно с Охара.

Тук, в „Амарилис“, тесен кръг хора вземаха решения, за които светът узнаваше едва след официалните съобщения. Придружавайки Охара, Кейко постепенно вникна в могъществото на „Амарилис“ — тези задкулисни властелини на Япония, и в мащабите на сключваните тъмни сделки. По всичко се виждаше, че Охара е главна фигура в тази компания.

Освен „Амарилис“ Охара и Кейко посещаваха ресторант „Сушичо“ в Ниши Адзабу, стейкхауз7 „Роял“, който се намираше в подземния етаж на сградата на телевизионната компания Ти Би Ес в Акасака, наминаваха в бар „Хитоми“ на Гиндза, в ресторант „Ной“ в Роппонги, където сервираха теппаняки8. Всичките тези заведения се контролираха от Котаки: те влизаха в орбитата на „Амарилис“. Кейко стигна постепенно до мисълта, че и цялата страна, цяла Япония, се намира под контрола на хората от „Амарилис“.

Разбира се, Кейко виждаше само нищожна част от това, което ставаше. Тя просто не бе способна да схване мащабите на машинациите, но дори по откъслечните разговори се досещаше смътно за тяхното значение.

За онези, които са придобили богатство и власт, красивата жена винаги е бивала считана за мерило на успеха им в живота. „Амарилис“ беше заведението, където те можеха да превърнат парите си в стока. Нещо като банка, която разменя банкноти за злато във времената на златния стандарт. Жените бяха бляскави златни монети. Те биваха получавани срещу омирисаните на кръв и пот банкноти, които донасяха в джобовете си богаташите.

Кейко, като най-близка помощничка на Охара, придобиваше все по-голяма тежест. Тя разбираше това по погледите, които й хвърляха познатите на Охара. Макар че все още не знаеше точно с какво се занимава нейният покровител, тя виждаше, че влиянието му е огромно. Без да се показва на сцената, той управляваше видни личности, както се управляват марионетки иззад кулисите. Кейко забеляза, че солидните хора, които никога не я удостояваха във „Валпургия“ дори с един поглед, сега се домогваха упорито към благоразположението й. Любовницата на един могъщ човек понякога разполага с не по-малка власт, отколкото самият той.

Веднъж Охара замина за няколко дни по работа в Америка и в хотелската му стая се обаждаха няколко пъти по телефона, интересувайки се от фирмата „Саки ентърпрайз“. От това можеше да се съди, че Охара е представител на тази компания и се занимава с внос на машини. Ония, които се обаждаха, говореха на английски, но търсеха Охара.

Кейко знаеше слабо английски и това й попречи да научи повече подробности за компанията. Тя още не беше попаднала на никакви следи от Мари Фуджикура и реши, че е безсмислено да бъде търсена тук. Охара се държеше мило с Кейко. Той я представяше на познатите си не като „приятелка“, а като „лична секретарка“.

Хората, които отначало виждаха в нея само негова държанка, сега вече се отнасяха към нея по-иначе. А на нея й ставаше все по-трудно и неприятно да подозира този човек, да го следи, рискувайки да загуби доверието и доброто му отношение — и всичко заради бившата й приятелка. Едва ли някога ще й се падне друг такъв покровител. Та нали ако съумее да го подхване както трябва, много скоро може да има своето кътче от Гиндза! …

Рюджи Катаяма ненапразно се страхуваше да се довери на Кейко — той знаеше колко лесно се променят настроенията на подобни жени. „Какво ме засяга Мари? Във «Валпургия» идват много важни хора. Никак не е задължително Мари да е обслужвала Охара. Струва ли си да губя такъв покровител?“ — мислеше си Кейко. Обаче едно неочаквано произшествие до известна степен промени нейното отношение. Охара получаваше най-важните японски вестници и много вестници на западните страни. По негово нареждане Кейко подшиваше в специално досие интересуващите го статии.

В резултат на това тя започна да разбира по-добре неговите интереси. А интересите му бяха доста разнообразни — от международната политика до незначителни на пръв поглед съобщения, но въпреки всичко преобладаваха статиите от военен характер. Особено впечатление правеха онези от тях, в които ставаше дума за Управлението за национална отбрана и концерна „Кокубу“. Въз основа на това можеше да бъде направен изводът, че „Саки ентърпрайз“ поддържа връзки и с Управлението за национална отбрана, и с „Кокубу“.

Веднъж, то беше в средата на декември, Охара нареди на Кейко да изреже статии от няколко вестника. Във всяка от отбелязаните статии се говореше за избухване на епидемия от хеморагична треска в префектурата Сайтама, а също така и в префектурите Токио и Яманаши. Изглеждаше, че тези статии не засягат работата, с която се занимаваше Охара. На Кейко и по-рано се беше случвало да прави изрезки, които я караха да недоумява — нима и това му е нужно? Тя смяташе, че всичко това говори само за широтата на интересите, а следователно и на работата му. И все пак последната статия я накара да се замисли. В нея се казваше, че болестта очевидно е причинена от „виетнамския вирус“ — биологично оръжие, използвано от американската армия по време на войната във Виетнам. Вестникът съобщаваше, че „виетнамският вирус“ бил разработен в „отряд 1003“.

Понятието „отряд 1003“ беше познато на Кейко. Нали Катаяма я помоли да изясни какво отношение има към този отряд полковник Джо Шанклин.

Кейко се опита да вникне в същността на катастрофата, макар че това не влизаше в задълженията й. Когато четеше изрязаните статии, тя откри между пътниците на разбилия се самолет името на Джо Шанклин. Съобщаваше се дори длъжността му — „началник на ентомологическия сектор в Института за комплексни медицински изследвания N1003 при медицинския отдел на американските сухопътни войски в Япония“.

Шанклин е работил в такъв отряд! Кейко беше смаяна. Разбира се, тя чу, че в планините Чичибу е катастрофирал самолет, но не придаваше никакво значение на тази новина. Нали не знаеше, че на самолета се е намирал полковник Шанклин …

Значи Охара неслучайно й е наредил да изреже статиите за епидемията? А може би се е заинтересувал от тях, тъй като е бил лично познат с Шанклин? Все пак Охара има някаква връзка с изчезването на Мари… Желанието на Кейко да разучи всичко за тази история се разпали отново.

Но Кейко не отиде много далеч в своите разследвания. Нима можеше да разпита Охара за какво са му тези статии.

Той вече беше я предупредил да не проявява излишно любопитство.

В края на февруари Кейко получи от Охара нова задача: да отиде на гишето на „Панамерикън“ в летище Нарита и да получи някакви документи от Тони Фуджиширо — американец от японски произход. „Ще кажеш, че те праща Джордж Охара — каза й той. — Документите са важни, затова бъди много внимателна.“

Кейко обикновено изпълняваше нарежданията на шефа си, без да каже нито дума, но този път попита уж ей така, ненадейно:

— Защо ми възлагате такава важна работа?

— Ти не биеш толкова силно в очи. На моите врагове никога няма да им мине през ума, че мога да изпратя жена — каза Охара с откровеност, която изненада Кейко.

— Олеле, колко е страшно! Врагове ли? — настръхна тя.

— Е, моля ти се! Това за враговете го преувеличих. Това са по-скоро конкуренти — каза смутено Охара.

— А какви са тези документи? — Досега Кейко не беше се решавала да задава такива въпроси.

— Каталог за автомобил нова марка. Чудесна кола, съвсем нов модел — суперавтомобил. Конкурентите се мъчат да се доберат до неговата тайна! — обясни й Охара, като явно се стараеше да я успокои.

— Суперкола, така ли?

— Разбира се. Затова няма от какво да се страхуваш. Ще получиш каталога — и край.

Охара даде на Кейко предварително подписаната си визитна картичка, с която трябваше да удостовери получаването на документите, и й кимна леко към вратата. Кейко отиде на летище Нарита, намери гишето на „Панамерикън“, подаде на чиновника визитната картичка и каза, че я изпраща Охара. Чиновникът кимна разбиращо и й връчи един тежък пакет, завит в кафява хартия и запечатан с червен восък. Като видя печата, Кейко бе обзета от неудържимо желание на всяка цена да погледне вътре. Инстинктът за самосъхранение я възпираше, но любопитството й надделя.

Думата „враг“, която се изпусна да каже Охара, звучеше съвсем правдоподобно. „Аз получих опасната задача да измамя врага и това ми дава право да погледна какво има в пакета — оправдаваше любопитството си Кейко. — Нека това бъде възнаграждението ми за страха.“ Взела пакета в ръка, тя изтича в една стая на хотела на летището. След като се заключи, извади ножичките от несесера, който носеше винаги със себе си, и свали внимателно печата. Постави червения восък в пепелника. Направи всичко много грижливо.

Измъкна с разтуптяно сърце книжата от плика. Само един поглед беше достатъчен, за да се убеди, че няма нищо подобно на каталог за автомобили. Никакви чертежи или снимки на коли, само топ документи, написани на английски, нещо като договор.

Кейко започна да разглежда книжата, като извика на помощ всичките си скромни познания по английски език. Никъде не се споменаваше компанията „Саки ентърпрайз“, затова пък в горния край на всяка страница беше напечатано — „Дженерал електроникс“. Листовете бяха всичко двайсет и пет. Правеха впечатление английските съкращения.

Кейко реши, че сега няма смисъл да си губи времето да превежда написаното. Разбра, че в хотела има служба за копиране на ксерокс, и след като отпечата едно копие от документите, нагря червения восък на запалката си и отново запечата грижливо плика. След това се върна в хотела и спокойно го подаде на Охара. Той не забеляза нищо и дори й благодари.

На другия ден Кейко издебна подходящ момент да се измъкне от Охара, купи си англо-японски речник и влезе в едно кафене. Като поглеждаше непрекъснато в речника, тя четеше документите и след всеки ред все повече се разтреперваше.

В ръцете на Кейко бе попаднал доклад за изпробването на ново оръжие. Накратко съдържанието на доклада се състоеше в следното. Извършени са изпробвания на военния самолет RPV-819 „Черно копие“, в които са участвували десет летци изпитатели от американските ВВС. Извършени били и опити за далечно управление на самолета. Многократните изпробвания са показали, че продукцията на „Дженеръл електроникс“ задоволява изискванията на клиента — японските „сили за самоотбрана“, както по отношение на стойността, така и по отношение на тактико-техническите данни на самолета.

В документите се казваше, че по време на изпробването на „Черното копие“, извършено в САЩ, са присъствували като наблюдатели сътрудници на някои от службите на „силите за самоотбрана“ — на снабдителния отдел в Управлението на военната техника, на отдела за авиационна техника и на щаба за технически изследвания.

Между документите беше поставена и снимка — черен самолет с делтовидни криле и изострена като копие носова част. На корпуса на самолета имаше надпис „U. S. AIR FORCE“10 и голяма звезда. Самолетът приличаше на хищен звяр. Сега Кейко разбра с какво се занимава „Саки ентърпрайз“. Фирмата търгува с оръжие, а Охара е главният й търговски представител в Япония.

Тя се досети и за това какво свързваше Охара с полковник Шанклин. Както се виждаше от вестниците, „отряд 1003“ се занимава с подготовка за бактериологична и химическа война. А връзката между биохимическата война и търговията с оръжие е очевидна. Очевидно с това е свързано и изчезването на Мари. Била е държанка на Шанклин или на Охара, проявила е излишна любознателност и в края на краищата се е оказала „жена, която знае прекалено много“.

Излиза, че Кейко е тръгнала по пътя, по който някога вървеше Мари. Какво ще направи с нея Охара, когато научи за постъпката й? Няма да й отдели някое кътче от Гиндза, а ще отреже главата й.

Кейко изтръпна от страх. Тя гледаше с ужас копията на тайните документи, които направи от най-обикновено любопитство. Достатъчно е Охара да научи нещо и я очаква съдбата на приятелката й. Необходимо е да се отърве колкото е възможно по-бързо от тях и да се прави на ни чула, ни видяла.

Но мислите на Кейко скоро потекоха в друга посока. Всичко това съвсем не значи, че Мари е изчезнала непременно по тази причина. Шанклин се е срещал с нея само веднъж във „Валпургия“, нищо не говори, че връзката им е продължила. Катаяма каза, че на една снимка Мари е фотографирана на фона на сградата на американския институт, но това не е много убедително доказателство.

Може би изобщо няма от какво да се страхува? Съвсем възможно е Мари просто да е избягала по други, чисто лични причини, които нямат нищо общо с Шанклин или с Охара. Да, разбира се, така е.

Кейко се успокои бързо. Така или иначе, нищо не й налага да унищожава копието от свръхсекретните документи, с което се сдоби толкова трудно.

Няколко дни по-късно Охара отстрани Кейко от хотела. Това беше ставало и по-рано. Когато му предстояха поверителни разговори с посетители, Охара предлагаше на Кейко „да отиде някъде на кино“. Макар и да я ценеше като своя лична секретарка, в тия работи неговото доверие имаше граници.

Днешният гост на Охара се казваше Шиндзо Мацуока, началник на Управлението за национална отбрана. Очевидно въпросът беше изключително важен, щом като толкова високопоставен държавник дойде лично в хотела. Кейко се досети веднага, че тема на тайните разговори ще бъде самолетът RPV-81.

Така или иначе, благодарение на тези разговори беше свободна целия следобед. Откакто я „придадоха“ към Охара, тя не се нуждаеше от нищо, но загуби напълно свободата си. Нямаше определена работа, но трябваше да дежури непрекъснато в хотела и да чака нарежданията на шефа си. За пълна издръжка плюс милион и половина до два милиона йени на месец такова ограничение беше съвсем поносимо, но въпреки това Кейко се радваше на всяка минутка свобода.

Тя реши да поскита из луксозния квартал Хараджуку, където не беше ходила доста отдавна, и да гледа някой нашумял филм. Беше приятно просто да се поразходи по Омоте Сандо — главната улица на този район. Всичко по тази улица беше съвсем ново и модерно. Въпреки делничния ден много от разхождащите се, особено младите, бяха облечени по последната мода.

Ще намине в някое модно магазинче, ще изпие чашка кафе в някое уютно кафене, като усеща върху себе си нечий възхитен поглед — колко е важно за една жена да открадне мъничко свободно време за тези неща!

Кейко седна в едно кафене на открито. Постоянните посетители тук бяха чужденци, артисти, манекенки. Те се стараеха да заемат масичка по-близо до улицата, за да покажат тоалетите си, и се заглеждаха надменно в минувачите.

На Кейко не й харесваха високомерните маниери на тукашната публика, но денят беше топъл като през пролетта, а тя беше облякла току-що купен костюм от най-добрия моделиер на Гиндза.

Макар и да се правеха на равнодушни, жените я поглеждаха крадешком. Погледите на мъжете бяха по-открити. Това повишаваше настроението й. Заела елегантна поза, тя пиеше на малки глътки кафето си. На такива места трябва да знаеш дори как да изпиеш чашка кафе. Тук всичко е подчинено на модата. Във всеки свой жест, във всяко движение държиш сметка, че те гледат.

Един седнал наблизо младеж поднасяше чашката кафе към устните си с два пръста, а освен това държеше и цигара между показалеца и средния си пръст. Правеше го доста елегантно. Кейко наблюдаваше очаровано младежа. „Трябва да се науча да пия кафе като него“ — помисли си тя, когато към нейната масичка се приближи някакъв висок мъж. За разлика от другите посетители на кафенето, облечени ярко и пъстро, той беше със строг елегантен костюм. Още от пръв поглед се забелязваше, че костюмът му е шит от скъп шивач. Мъжът бе строен, със спортна фигура, мургаво лице, остър поглед. На тридесетина и нещо години. Приближаваше се уверено и се усмихваше на Кейко, което я накара да си помисли, че сигурно са познати. Навярно са се срещали във „Валпургия“ или в „Амарилис“, а може да е и някой от ония, които идват при Охара.

— Нали нямате нищо против? — попита той и посочи стола до Кейко.

„Да, познат е — помисли си тя, — в кафенето е пълно със свободни места, а той сяда на масичка, която е вече заета.“

— Моля! — отговори Кейко и се усмихна. Щом са познати, трябва да бъде учтива. След като почака, докато мъжът си поръча кафе, тя попита нерешително:

— Срещали ли сме се някъде?

Последва неочакван отговор:

— Не, днес се срещаме за пръв път. — Кейко за миг дори се обърка. — Наистина на мен ми се случи да ви видя — добави мъжът и изхъмка многозначително, но в очите му проблясваха студени пламъчета.

— Значи, все пак някъде… — додаде Кейко. Наистина началото не беше съвсем учтиво, но на нея, която бе свикнала да има работа с клиенти, не й приличаше, пък и не й се искаше да го укорява. Той правеше хубаво впечатление и можеше да й прави компания по време на кратката й „отпуска“. Тя просто се поуплаши …

— Макар и да не сме се срещали никога, аз мога да ви кажа как се казвате. Кейко Накамура, нали? — Мъжът я гледаше право в очите.

— Откъде знаете? — стресна се Кейко.

— Вие може би не се сещате, но аз имах честта да ви видя. И знаете ли къде? — Мъжът явно намекваше нещо. Душата на Кейко трепна тревожно.

— Тези дни на летище Нарита край гишето на „Панамерикън“.

Кейко възкликна. Като видя, че думите му предизвикаха очакваното впечатление, непознатият продължи:

— А след като получихте на гишето един плик, вие отидохте с него в хотела на летището…

— Кой сте? Кажете ми кой сте? — попита нервно Кейко, макар и да разбираше, че в нейното положение ще бъде по-добре да не показва тревогата си.

— Какво правихте след това в стаята на хотела? Свалихте печата и прекопирахте документите, нали?

— За-защо ми казвате това? — Кейко се задъхваше от уплаха. Тя беше съвсем смазана.

— О, не, ако нямате нищо против, нека ви попитам. Защо направихте това? — Страхът скова Кейко. Тя се разтрепера и не можеше да се овладее. Пред погледа й се мярна изчезналата Мари. Кейко вече не виждаше оживената улица, страхът и отчаянието замъгляваха очите й.

— Не исках да направя нищо лошо! Само от любопитство…

— А какво направихте с копието?

— У мен е, пазя го…

— Веднага го върнете. Тия неща не са за вас.

— Никога вече няма да посмея. Ще го върна незабавно на Охара и ще му поискам прошка.

— Не, не, аз ще върна копието на господин Охара. сега го дайте на мен.

В гласа на непознатия ненадейно се прокрадна нотка на неувереност. А в Кейко, която бе объркана от резкия тон на своя събеседник, се породи неясно подозрение.

— А защо не бива да го дам самата аз на Охара?

— Ако направите така, както казах, може би всичко ще ви се размине. Господин Охара ще бъде възмутен, ако научи, че сте злоупотребили с доверието му.

— Значи Охара още не знае какво съм направила, така ли?

— Очевидно не.

На Кейко й олекна на душата и заедно с това подозренията й се засилиха.

— Тогава откъде знаете вие това? Кой ви заповяда да ме следите?

— Това е… как да ви кажа… нареждане на шефа на господин Охара.

— На шефа ли? Кажете ми името му. — Доколкото бе известно на Кейко, в Япония нямаше никой, който можеше да нарече себе си шеф на Охара.

— Това е тайна. Нямам право да я издавам.

— А как се нарича вашата фирма? Вие дори не се представихте. Покажете ми служебната си карта!

— Но нали разбирате… Моята работа е тайна и не нося никакви документи у себе си.

Очите на непознатия бяха все така остри, настойчиви, но някъде дълбоко в тях се мярна смущение, което Кейко не пропусна да забележи. Тя си спомни изведнъж, че когато я изпращаше да получи документите в летище Нарита, Охара се изпусна да спомене за някакви си „врагове“. Може би именно този човек е враг на Охара?

— Без служебна карта няма да ви дам копието.

— Щом е така, постъпката ви ще стане известна на Охара! — Непознатият удряше по слабото й място.

— Така да бъде.

Известно време и двамата мълчаха и се гледаха. После погледът на мъжа стана по-мек, промени се и тонът му.

— Добре, издържахте. Моля ви, дайте ми копието.

— Да ви го дам ли?

— Ще го купя от вас. Ще получите два милиона. Извинете ме за грубите думи, но то за вас не струва повече от тоалетна хартия.

— Кой сте вие?

— Това не ви засяга. Е, какво ще кажете? Та вие само ще спечелите от това…

— Значи Охара не ви е възлагал нищо!

— Не е ли все едно? Решавайте. Ако Охара разбере, че сте прекопирали документите, ще си изпатите. — В гласа на непознатия прозвуча заплаха.

— Какво имате предвид? — попита Кейко, едва прикривайки тревогата си.

— Няма да ви кажа нищо, нека ви отговори вашето въображение — усмихна се мъжът само с ъгълчетата на устните си. Зад злобната му усмивка Кейко почувствува мрака и безпощадността на света, който я заобикаляше.

Този път успя да се изплъзне. Непознатият ту й искаше копието, ту я заплашваше, че ще разкаже всичко на Охара. Но Кейко чувствуваше инстинктивно, че ако отстъпи, ще си навреди много повече.

И все пак изтръпваше от страх само като си представи как ще застане пред Охара и ще го помоли да й прости. Не можеше да си намери място, не знаеше какво да прави. И тогава си спомни за Катаяма, за онзи чудак, частния детектив. Може би той ще й даде добър съвет? Смешен човек, а като поговориш с него, някак ти олеква на душата… В него има някаква несъкрушима сила, независимост, добротата на човек, изпитал всички горчивини на живота. Виж, той сигурно познава законите на тайния свят, с който се сблъска Кейко.

След като я изслуша, Катаяма каза.

— Постъпили сте много добре, че не сте дали копието. Иначе нямаше да можете да се оправдаете пред Охара.

— Непознатият обеща да не му казва.

— Той няма и да му каже. Каква ще им бъде ползата от това? Та нали, ако Охара научи за копието, веднага ще го вземе от вас и те ще изпуснат последния си шанс да го получат. А докато копието е у вас, имат някаква надежда.

— Значи няма да ме оставят на мира?

— Мисля, че да. Засега са действували като джентълмени, но дали и по-нататък …

— Какво искате да кажете? Могат ли да ме отвлекат?

— Едва ли. Но ви съветвам да не излизате сама навън. А къде криете тези документи?

— В хотела, в стаята си.

— Това е рисковано. По-добре ще е да ги пазите в каса, в банката.

— А не бихте ли взели вие копието у себе си? Та нали аз го заснех, защото си мислех, че там може да бъде открита някаква следа за Мари.

— Нима ми имате такова доверие?

— Там всичко е написано на английски. Добре ще е да бъде преведено. Разбрах веднага, че е доклад за изпробването на някакво оръжие.

— И мен не ме бива много в английския. Но имам един приятел …

— На кого би могло да потрябва това копие?

— Става дума за най-ново оръжие, което ще рече, че това е военна тайна. Разбира се, от него би могло да се заинтересува чуждото разузнаване.

— Значи … значи аз съм се забъркала в някаква шпионска история, така ли?

— Много е възможно.

— Страх ме е …

— Ще се постарая да ви помогна. Възможно е и Мари Фуджикура да е изчезнала, защото са я замесили в подобна история. Това е много опасно.

— Не искам!

— Вие си имате амулет — копието на документите. Те представляват огромна ценност за врага. Докато не са ги получили, не ви заплашва нищо. Освен това Охара не знае, че вие сте заснели копие. А ако научи, винаги можете да кажете, че това са интриги, клевети. Ако Охара не ви повярва, преминете в настъпление, попитайте го на кого вярва повече — на вас или на враговете.

— Добре. За мен ще е наистина по-добре да се отърва от тези документи …

Тацуши Хирано дори се смая, когато Рюджи Катаяма го помоли да преведе някакви документи от английски.

— Защо аз, има толкова специалисти… — опита се да откаже той, но Катаяма възрази:

— Документите са секретни, не мога да ги покажа пред кого да е. Може би ще се открие и някаква следа за Мари Фуджикура …

И Катаяма разказа на Хирано как е получил книжата.

— И аз не съм добре с английския, но имам един много добър познат, който знае езика съвършено.

— А можем ли да му се доверим?

— Да, той е главен редактор на нашия вестник. Навремето е бил кореспондент във Вашингтон. Езикът му е малко старомоден, но умее да псува на английски виртуозно.

— Значи, истински специалист — засмя се Катаяма. — Но имайте предвид, всичко трябва да остане в тайна…

— За това не се безпокойте. „Сагами шимпо“ не е вестник, който ще вземе да раздрънква държавни тайни. Каква полза …

— Не съм съгласен. Вашето време ще дойде по-късно. Но засега подобна статия може да предизвика опасност за притежателката на документите.

— А какви са тези документи?

— Призовах на помощ всичките си мизерни познания по английски и се опитах да ги прочета. За всяка дума поглеждах в речника… Става дума за изпробване на съвсем нов самолет. Американците искат да го продадат на нашето Управление за национална отбрана.

— Работата е опасна. А тази жена, която ти ги е донесла … Не я ли заплашва нещо?

— Нали точно затова ви моля да се въздържите от публикуване. Докато Охара не подозира нищо и жената от нищо не е застрашена, А тя ще ни потрябва и за друго.

Хирано получи документите от Катаяма и помоли Итецу Кенджо да ги преведе на японски. Редакторът се съгласи веднага, без да задава никакви въпроси.

Посред нощ Хирано бе събуден от иззвъняване на телефона. Той грабна слушалката, преди да се събуди както трябва. Чу се развълнуваният глас на Кенджо:

— Хирано, кажи ми откъде ги намери?

— Вие ли сте, господин редактор? Разбрахте ли каква е работата? — попита сънено Хирано. Той погледна будилника до възглавницата си — беше три часът през нощта.

— Стига си спал. Аз се разправям цяла нощ с речника, а ти ще ми спиш.

— Но нали казвахте, че можете да псувате на английски!

— Тебе те бива само да спиш и да дрънкаш глупости. Не знаеш ли, че да псуваш е едно, а да превеждаш технически текст — съвсем друго. С една дума — ужас.

— Виж, това вече зная … — Хирано едва успя да сдържи прозявката си.

— Слушай, това е доклад за изпробването на безпилотен реактивен изтребител. Управлява се телевизионно. RPV-81 — „Черно копие“ — така се казва самолетът. Американската фирма „Дженерал електроникс“ е подготвила тези документи за УНО.

— Безпилотен реактивен изтребител ли? … — Хирано почти беше се събудил, но все още не можеше да се съсредоточи. Ядосан от неговото безразличие, Кенджо обясни:

— Не самолет, а същински призрак! Може да бъде насочван от огромно разстояние, излита от сушата и от морето, лети три пъти по-бързо от звука. Но чакай, това не е за разговор по телефона. Ела веднага при мен! Не, чакай ме, аз ще дойда ей сега при теб, така ще стане по-бързо.

— Веднага ли? Един момент… — промърмори Хирано, но Кенджо вече бе затворил телефона.

Бяха изминали едва десет минути и редакторът се появи.

— Ама ти си лягал да спиш, така ли? — Кенджо огледа осъдително стаята и разстланото легло.

— Разбира се. Та вече е три часът след полунощ! — опита се да възрази Хирано.

— Вестникарят не може да си позволи да спи като другите хора. Когато хората спят, той пълзи по земята, когато те стават, той се провира през тревата.

— Добре, а кога да спя?

— Трябва да спиш с половин око! Теб не те бива за това. Но ще поживееш колкото мен и ще се научиш …

— Е, много искате. Денем капвам от умора, защо да не поспя поне през нощта. Разбира се, ако е много нужно, може да се работи и нощем…

— Точно така, смятай, че е станало нужно. Иди да се умиеш със студена вода.

— Вече се умих.

— Добре. От мен да мине, прощавам ти, щом си намерил такова нещо.

Не стана ясно за какво главният редактор прощава на Хирано, но явно беше в чудесно настроение.

— Нима е толкова интересно?

— Разбира се! RPV-81 е безпилотен самолет с дистанционно управление, създаден в САЩ. Започнали са да го разработват още в средата на седемдесетте години. Ако се съди по тези документи, самолетът вече е готов. Това е един много подробен доклад за качествата на изтребителя и изпробването му.

Изпробването е станало с помощта на американските военноморски сили на три пъти — през август 1977, през март 1978 и през септември 1979 година в Атлантическия океан, край източното крайбрежие на САЩ и близо до южния край на Калифорния. По време на изпробването изтребителят е атакувал с радиоуправляеми ракети „Маверик“ ескадра от кораби мишени и е потопил три от тях. Самолетът избягнал лесно удара на ракета „кораб-въздух“ „Териър“, която била изстреляна срещу него от фрегата, и след като пикирал от височина петнайсет хиляди метра, заел изключително изгодна позиция за атака. Освен това бил осъществен учебен бой между изтребителя RPV-81 и изтребител на военноморските сили „Фантом“ F-4. За тридесет секунди изпробваният самолет минал в мъртвата зона над опашката на фантома и заел позиция, която дава възможност да бъде свален самолетът на „противника“ … Всичко се дължи на обстоятелството, че на самолета няма пилот, това осигурява възможност да бъдат осъществявани непоносими за човешкия организъм претоварвания — невероятни виражи, рязко издигане и пикиране.

Бихме могли да си представим каква мощ ще придобие един такъв самолет, ако бъде въоръжен с ракети с ядрени бойни глави! Той е способен да носи на борда си и водородна бомба. Максимална скорост — 3,5 маха11, таван — трийсет и пет хиляди метра, далечина на полета — пет хиляди и петстотин километра. Тези тактико-технически данни позволяват самолетът да бъде използван и като свръхвисочинен разузнавач, и като стратегически бомбардировач. Той може да промени коренно характера на военните действия.

— Охо, представи си! — Хирано дори подсвирна от учудване. — Излиза, че ние разполагаме с доклад за изпробването на свръхмощен изтребител!

Неговата сънливост изчезна мигновено. Но той помнеше много добре предупреждението на Катаяма: засега документите не бива да се публикуват.

— И още нещо имай предвид — на изпробванията са присъствували представители на нашето УНО, специалисти по военната техника.

— И това означава, че американците се готвят да продадат това нещо на нашите сили за самоотбрана?

— Очевидно. В доклада са отбелязани само достойнствата на самолета. Ако се вярва на документите, след като бъдат въоръжени с него, японските военновъздушни сили ще се издигнат веднага на световно равнище. Но и цената е баснословна — тринайсет милиарда йени за един самолет.

— Ако не се лъжа, стойността на изтребителя F-4EJ, който е сега на въоръжение в нашите военновъздушни сили, е три милиарда и четиристотин милиона йени. Да, цената наистина е баснословна.

— Ако самолетът „Черно копие“ бъде избран като изтребител от „ново поколение“ за японските ВВС през целия период след завършването на „четвъртия план за укрепване на отбраната“, представям си какви огромни печалби ще получат производителят и посредническата фирма.

— Но нали „Черното копие“ представлява огромна ценност и за американските военни! Та това е свръх-модерно оръжие, с което още не е снабдена напълно и собствената им армия, а те са готови да го продадат на чужда страна? Учудваща щедрост!

— О, не, всичко е много просто. Те искат да прехвърлят върху Япония част от собствения си товар за отбраната, да използват военната й мощ като своеобразен щит срещу Съветския съюз. За да засилят Япония, американците са готови да й продадат своето „съкровище“.

… През последните години американските военни говорят непрекъснато, че е необходимо да бъдат защитени комуникациите в района на Япония и Тихия океан. Във връзка с това САЩ настояват упорито Япония да укрепи военноморските си сили и да поеме изпълнението на част от функциите на техния Седми флот в района на неговите действия. Те предлагат да бъде създаден съвместен отбранителен фонд. „Нека Япония го финансира, а в замяна на това Съединените щати ще увеличават въоръженията си в този район.“ Като натрапват сега на Япония скъпоструващия свръх-модерен изтребител, американците се ръководят от същия план, имащ за цел да прехвърли върху нейните плещи тежкия товар на военните разходи, нарастването на нейната военна мощ.

Министър-председателят Охира предложи доктрината на „Тихоокеанската общност“. Тя предвиждаше създаване на обширна икономическа зона, обгръщаща като пръстен страните от Тихоокеанския басейн. Основа на тази „общност“ трябваше да станат Япония, САЩ и Австралия. Идеята беше възприета веднага от привържениците на въоръжаването на Япония. Те призоваха да бъде създаден общ военен флот, чиято цел щяла да е защитата на тихоокеанските комуникации. От това става ясно, че доктрината на Охира беше продиктувана от чисто военна цел — да бъде блокиран Съветският съюз в Азия и на Тихия океан. САЩ се опитват постоянно да използват Япония за своите военностратегически планове. Това доказват и първите съвместни маневри на японските военноморски сили с американския военен флот в Тихия океан, получили кодовото название „Римпак-80“. Итецу Кенджо се замисли.

— Само от този доклад трудно можем да преценим мащабите на задкулисните пазарлъци и тяхното равнище, но едно е ясно: щом Америка е готова да достави на Япония подобно свръхоръжие, това означава, че е много загрижена.

— От кого може да се плаши Америка?! — изуми се Хирано.

— Американците твърдят, че „Черното копие“ е единственият тип самолет, който може да бъде противопоставен на русите.

— Колкото повече ви слушам, толкова повече се убеждавам в изключителната важност на документите. Но за съжаление, те не могат да бъдат публикувани…

— Те са прекалено тлъст кокал за нашето вестниче. Нещо като кит в обикновен тиган. Освен това само този доклад не е достатъчен, за да бъде написана статия. Виж, ако знаехме какво се крие зад него…

— А ако научим?

— Сигурно е някаква скандална сделка, свързана с продажбата на „Черното копие“. Нещо от рода на „аферата Локхийд“ или „Груман“. Ех, че хубава сензация може да излезе. Но каква полза, това не е лъжица за устата на „Сагами шимпо“. Най-многото, което ние можем да си позволим, е да разобличаваме машинациите на „градските големци“. — Развълнувалият се Кенджо вече бе охладнял.

— Това е вече нещо, което не очаквах от моя главен редактор. Та нима самият вие не казвахте, че всички вестници са равни, че всички са задължени да пишат само истината, че вестниците трябва да бъдат органи на контрола над съществуващата система? — разочаровано произнесе Хирано.

— А какво мислиш ти за този доклад?

— Още не зная. Може би е наистина някаква афера. А може и да не е. Чувствувам само това, че тази история е свързана с изчезването на едно момиче. С него бяхме приятели като деца.

Забавната играчка

Хирано разказа на шефа си историята на Мари Фуджикура.

— И ти мислиш, че твоята детска приятелка е изчезнала, защото е завряла носа си, където не трябва, в тайните на американския полковник? — попита го Кенджо.

— Да. Спомнете си какво е казала Мари на майка си. Ами сградата на „отряд 1003“ върху снимката…

— Слабичко е за доказателство.

— Уви, други доказателства засега няма.

— А каква е връзката между твоето момиче и документите?

— Този Охара ми се струва подозрителен. Той сигурно знае къде е изчезнала Мари.

— Но Кейко е видяла само веднъж Охара заедно с полковника.

— Да, но я си помислете по-хубаво. Не се ли получава интересна компания — търговец на оръжие, американски офицер от специалното поделение, занимаващо се със средства за бактериологична и химическа война, и скъпа метреса. А на всичко отгоре и това „Черно копие“… Струва си да разровим по-дълбоко.

— Разбира се, материалът не е за нашия вестник. Прекалено значителен е за нас. Но както виждам, ти си се запалил. Може би пък наистина да си струва? Дори да не открием къде е изчезнало твоето момиче, поне ще разберем какво се крие зад тези документи, Ще изстреляме нещо, което ще накара солидните вестници да се пръснат от завист. Ще измислим подходящо заглавие — „Управлението за национална отбрана закупува скришом от народа американско супер-оръжие“ — и ще го лепнем на първата колона, на най-лично място!

Хирано се усмихна. „На първата колона! В нашето мизерно вестниче!“ И въпреки това го обзе гордост. Скромен провинциален вестник — и сензация от международен мащаб!

Когато Хирано запозна Катаяма със съдържанието на доклада, той едва не подскочи от почуда.

— Но само докладът не е достатъчен, нужни са доказателства — въздъхна Хирано.

— А как може да бъде доказана достоверността на доклада?

— Необходимо е да го потвърдят онези специалисти по военната техника от УНО, които са присъствували на изпробванията. Имената им са вписани в доклада. Освен това трябва да разберем кой е японецът, на когото Охара е предал тези документи. Мисля, че в тази история са замесени видни политици и търговски фирми. Нужно е да уточним имената им. Съобщението, че УНО се занимава, с покупката на такова свръхоръжие, ще стане най-сензационната новина. Японските военновъздушни сили получават изтребител без пилот, годен да носи ракети с ядрени бойни глави. Тази новина ще стресне не само японския народ, но и целия свят!

— Струва си да се заемем и с онзи непознат, който е шантажирал Кейко Накамура — предложи Катаяма.

— Много е възможно той да е от някой вестник…

— Кой вестник би предложил два милиона?! — учуди се детективът.

— А защо не? Всичко зависи от обстоятелствата. Ако са готови да заплатят такава сума, значи знаят цената на документите. Каквото щеш да казваш, това е сензация… Мисля, че съдържанието на доклада не е известно на онези, които са се опитали да го получат. Очевидно е, че конкурентите на Охара, също търговци на оръжие като него, са се опитали да получат информация за сделките му. А сумата, която са предложили, говори, че те си дават сметка за важността на документите. Струва ми се, че има смисъл тук да се разрови повече. Но може би има и още някакви следи?

— Охара е свързан тясно с концерна „Кокубу“. От това следва, че неговите врагове трябва да се търсят сред конкурентите на „Кокубу“. Може би и Кейко ще научи нещо от Охара — предположи Катаяма.

Дните на Кейко, след като прекопира доклада за „Черното копие“, бяха изпълнени с тревожно очакване. Охара можеше да научи всеки момент за постъпката й и тя си представяше ясно колко ще го разяри това.

Но Охара бе зает както преди с работата си и не се забелязваше никаква промяна в отношението му към Кейко. Възлагаше й неведнъж нови важни задачи, но тя вече не се реши да прекопира документите, които пренасяше, макар че очевидно бяха нужни на Катаяма. Тя усещаше постоянно върху себе си нечий поглед и затова изпълняваше добросъвестно куриерските си задължения.

Струваше й се, че сега я следи не само Охара, но и враговете му. Непознатият повече не се появяваше, но той сигурно няма да изпусне възможността да се възползва от всяка нейна грешка. И все пак Кейко започна постепенно да се успокоява. „Врагът“ очевидно не искаше да осведомява Охара. Катаяма беше прав, когато й каза, че това не е изгодно за него.

Бяха изминали около две седмици, когато Охара съобщи на Кейко, че същата вечер е насрочена вечеря с „важен човек“ в един ресторант в Акасака. „Щом самият Охара нарече госта «важен», значи наистина ще е някоя важна птица“ — помисли си Кейко и попита:

— А аз няма ли да ви преча?

— Разбира се, не. Ще вечеряме заедно, няма да разговаряме за сделки. Освен това нашият гост обича красивите момичета. Ще му се харесаш.

Кейко разбра, че й предстои да играе ролята на гейша. В седем часа вечерта тя пристигна с кола заедно с Охара в Акасака — района на луксозните ресторанти. Край тротоара бяха застанали в редица блестящо Лакирани черни лимузини, взети под наем, комфортни чуждестранни автомобили. Имаше и служебни коли с табелки „парламент“ или „Министерски съвет“, поставени на предното стъкло.

Зад зиданата ограда, отделяща улицата от изящните къщички, построени в японски стил, царяха тишина и тайнственост. През страничния вход се промъкваха със ситна походка млади и възрастни жени, в които лесно можеха да бъдат познати гейши. Тези ресторанти са свързани неразривно с политическия живот на страната. Тук се водят задкулисни преговори, сключват се политически сделки, определящи съдбата на държавата, наречена Япония. Едва след като си бил тук, започваш да разбираш истински какво се крие зад гръмките думи за „политика, провеждана от народа, в името на народа и за народа“ …

Колата спря пред една сграда, която се отличаваше със своята внушителност и красота дори тук, в прочутия район на увеселителните заведения. Хотелът, в който живееше Охара, беше на две крачки от това място, така че биха могли да дойдат за същото време и пеша. Върху окачените на корниза лампи светеше надписът „Сунада“. Кейко бе срещала няколко пъти това име: вестниците наричаха „Сунада“ „политическия ресторант“.

От входа излязоха да посрещнат гостите няколко прислужнички…

— О, вие благоволихте да дойдете — каза почти в ухото на Охара солидна възрастна жена, ако се съди По всичко — стопанката. Охара й кимна снизходително и тръгна след нея. От увереността, с която вървеше по коридора, можеше да се разбере, че той не идва за пръв път тук. За това говореха и учтивите поклони на домакинята и на прислужниците, които явно го познаваха: ако не постоянен, Охара сигурно беше чест гост на заведението.

Чудновато виеща се покрита галерия преминаваше през цялото вътрешно дворче, засадено с дървета — такова нещо рядко можеше да се види в центъра на града; дворчето бе осветено от ярки лампи. Имаше и езерце със водопад. Ромонеше ручейче. Гостите бяха заведени в самостоятелен салон, който се намираше в старинно стилизирана дървена къща.

— Заповядайте тук!

В стаята седеше на възглавничка някакъв старец, обърнат гърбом към токонома12. Оредялата посивяла коса и старческите петна по кожата издаваха напредналата му възраст. Въпреки това в погледа, с който посрещна влязлата Кейко, блестеше неприкрит мъжки интерес. Той дори не погледна Охара, който днес играеше ролята на домакин, а разглеждаше непрекъснато неговата спътничка. Кейко имаше усещането, че я събличат.

— Извинете ни, че ви накарахме да чакате — без да се смущава, поздрави Охара и едва тогава старецът му обърна внимание.

— Ето каква била личната секретарка — гордостта на господин Охара!

— Гордост ли е, не е ли, не знам, но работи добре. — Охара леко се смути, което беше съвсем необичайно за него, и опипа с длан лицето си.

— Красавица, вярно са ми казвали. Завиждам ви!

— Казвам се Кейко. Драго ми е да се запознаем — поздрави Кейко и настръхна под нахалния му поглед. Малките му очички се притулваха в бръчки, но погледът им бе остър, хищен, пронизващ. Жълтите му зъби бяха издадени напред и се виждаха дори когато старецът затваряше устата си. Кейко беше го виждала някъде, но не можеше да си спомни къде.

— Домото — представи се само с една дума той и неочаквано попита: — И на колко години сте? — Той не се смущаваше ни най-малко, че задава такъв нескромен въпрос на жена. Това бе навик да се гледа на жената като на стока. И възрастта определяше цената. Но Кейко бе свикнала да я разпитват така.

— На двайсет и четири — отговори честно тя, след като си помисли, че това не е случай, когато трябва да намалява.

— Охо, едва двайсет и четири… Още повече за завиждане. Охара-сан, а вие на колко сте?

— След трийсетте реших да не остарявам — отговори невъзмутимо Охара.

— Двайсет и четири и трийсет… Чудесна двойка — ухили се старецът.

Поднасяха им най-изтънчени блюда, но Кейко не можа да се наслади на ястията. Чувствуваше се ужасно от това, че старецът непрекъснато я опипва с поглед. Дойде собственичката на ресторанта и им прочете цяла лекция за ястията, които сервираха. Но старецът само хъмкаше и кимаше, без да отделя очите си от Кейко. Виждаше се, че много му е харесала.

— За да си остане млад, мъжът трябва да бъде винаги близо до млади момичета. Когато те изчезнат, значи вече си стар. Сетиш се, ама вече е късно. Вие постъпвате мъдро, господин Охара, винаги сте заобиколен от млади жени. А аз малко позакъснях, трябваше да се сетя по-рано.

— Какво говорите! За вас разправят такива работи … — утеши го Охара.

— Приказки. Младите жени не ми обръщат никакво внимание…

— Шегувате се, господин депутат… А къде се загуби все пак онова момиче? — промърмори неочаквано Охара, сякаш разговаряше със себе си.

— Да, да, онова момиче, от „Джошокаку“… — кимна старецът.

. — Шанклин беше изпаднал в отчаяние. Той се влюби в нея.

Като чу познато име, Кейко наостри уши.

— Не се влюби, ами просто си загуби ума по нея. Да, като стана дума, заедно с Шанклин е загинал Гокан. Струва ми се, че за него още не е разбрал никой …

— Когато научих, просто изтръпнах. И как можа да се случи точно така — да се качат в един самолет и да катастрофират! — оплака се Охара.

— Не дай боже вестникарите да надушат нещо за миналото му, не можем се отърва от тях. Нищо ли не се е чуло? — попита Домото.

— Засега нищо, но трябва да бъдем нащрек.

— Ще стане много лошо, ако излязат наяве връзките му с „Кокубу“. Това може да навреди на „Черното копие“.

— За това разчитам на вас… — Охара погледна многозначително стареца.

— Взел съм всички мерки.

— Няма да ви остана длъжен, господин депутат.

— На моята възраст парите не са много нужни. Как беше казано в Библията — на този свят няма нищо, което можем да отнесем на оня свят. Не можеш да ги туриш до себе си в ковчега. Това е суета на суетите. — Завършил тирадата си, старецът погледна алчно Кейко. Най-после тя разбра защо беше я довел Охара.

И все пак тази вечер Кейко не получи никакви специални нареждания от Охара и след като завърши вечерята, всички си отидоха „у дома“. Старецът си тръгна с повишено настроение. Макар и да разправяше, че не му трябвали пари, виждаше се, че на сбогуване е получил солиден рушвет в брой.

По всичко се виждаше, че вечерята е била „сгледа“, след което Кейко ще получи заповед и ще трябва да отиде при стареца като „награда“ за услугата. Тя притрепера, като си спомни петнистото лице и стърчащите пожълтели зъби, но след като беше се продала веднъж, вече бе загубила правото да избира купувача. Разтревожи я и странният разговор на Охара със стареца.

Преди всичко какво е това момиче от „Джошокаку“? Какво означават думите „къде изчезна все пак“? След това стана дума за някой си Гокан, който загинал заедно с Шанклин, и че ще бъде лошо, ако репортерите надушат нещо за миналото му: това можело да повлияе върху закупуването на „Черното копие“…

Излиза, че оригиналът на документите, които тя прекопира, сега се намира у стареца?

Но най-много я безпокоеше самият старец. Кой е той? Очевидно е голям човек, щом като Охара, който нехае пред никого и нищо, толкова му се подмазва. И физиономията му й е позната. Може би е виждала някъде снимката му? Той се запозна с името Домото. Кой от видните политици се казва така? Ще трябва да попита Катаяма…

— Старецът се запозна под името Домото, така ли? — попита я още веднъж Катаяма.

— Да.

— Лицето му покрито с петна, зъбите му стърчат напред, очите му опулени?

— Да, да. Точно така.

— Тогава той е Кенсей Домото.

— Кенсей Домото ли? Кой е той?

— Ветеран от партията „Приятели на народа“. Навремето беше министър-председател. Разправят, че води за носа и сегашния министър-председател. Фактически той е лидер на най-многобройната фракция в партията „Приятели на народа“.

— Аха, значи, това бил той! … — Сега си спомни и Кейко. Не беше го познала, защото се е променил доста от времето, когато бе на власт. Разбира се, това е той. Още по времето, когато Домото беше министър-председател, се носеха упорито слухове за тъмните му връзки с финансовите кръгове. Но и след като напусна този пост, той запази влиянието си в управляващата партия. Неслучайно Домото е считан за неин задкулисен водач.

— Щом е замесен Домото, работата е сериозна — каза Катаяма с израз, който показваше, че разбира всичко.

— Нима има такава власт?

— Разбира се, та той е фактическият ръководител на правителството. Никой не може да стане министър-председател, докато той не каже „да“. Казват, че и сегашният министър-председател бил назначен само защото може да бъде управляван лесно. Той е човек, който няма да се противопостави никога на шефа си. „Дженерал електроникс“ очевидно иска да използва Домото като посредник при продажбата на „Черното копие“ на Управлението за национална отбрана. Ясно е, че сегашният министър-председател е само марионетка на Домото, а началникът на УНО Шиндзо Мацумото — един от неговите протежета. „Дженерал електроникс“ е намерила сигурния път и чрез Охара към Домото текат много пари, заплащане „за услугата“.

— А какво ще е това момиче от „Джошокаку“?

— Но нали самата вие вече се досетихте — Катаяма погледна укоряващо Кейко.

— И вие ли си помислихте за Мари?

— Имам такова предчувствие… Много ме безпокои фразата: „Къде изчезна все пак тя? …“

— Нещо е станало, така ли?

— Възможно е майка й да беше права. Преди всичко трябва да разберем какво е това — „Джошокаку“? Тогава бихме могли да разкрием и всичко останало.

— Прилича ми на име на хотел или ресторант…

— Хотел или ресторант ли? Е, да, възможно е. В Япония политиката се води в ресторантите. Ужасна традиция…

— Дали е в Токио? … — попита Кейко.

— Ще се опитаме да разберем.

— Те разговаряха и за онзи човек, който е летял заедно с Шанклин …

— Да, да, помня — кимна Катаяма, — неизвестния от петимата. За него не беше съобщено нищо освен името и фамилията му — Шигемицу Гокан. Домото се е безпокоял да не би журналистите да надушат нещо за миналото му. Впрочем аз съм чувал някъде това име… Мъча се да си спомня къде и не мога. Някъде много отдавна съм срещал това име …

— А помните ли — те казаха, че това може да се отрази върху покупката на „Черното копие“?… — Кейко погледна изпитателно Катаяма.

— Ще се опитам да разбера кой е Гокан. Може би ще открия нещо.

След два дни Охара каза мрачно на Кейко:

— Искам да ти кажа нещо… Ще трябва да погостуваш на Домото.

На Кейко не беше нужно да й обясняват какво значи „да погостуваш“. Тя беше купена и е длъжна да се подчинява, такива са задълженията на „личната секретарка“. Охара възприе мълчанието на Кейко като отказ и започна да я успокоява.

— Потърпи, това ще е за малко.

— Както заповядате. Кога и къде трябва да отида?

— Ще му съобщя, че си съгласна, и той ще изпрати кола да те вземе.

Кейко разбра, че всичко е решено предварително. Питаха я само привидно.

Същата вечер дойде да я вземе някаква удължена като пура чуждестранна кола с високо заострени задни калници, напомнящи плавниците на риба. Кейко едва се сдържа да не извика от учудване: беше дошъл да я вземе Ошима — същият, с когото вечеряха в „Амарилис“, когато се срещнаха за пръв път с Охара. Казваха, че Ошима работел в „Кокубу джукогьо“.

Той се здрависа равнодушно с Кейко. Затова пък изпращащият я Охара беше явно ядосан. Сега й стана съвсем ясно нейното положение: дават я като подкуп за сделката с „Черното копие“, свръхоръжието, което може да погуби цяла Япония.

Откараха я в същия японски ресторант, където се запозна преди няколко дни с Домото. Старецът я посрещна възторжено.

Кейко се хареса на Домото и оттогава той неведнъж молеше Охара „да му я заеме“.

— Дърта маймуна! — възмущаваше се Охара, но не смееше да му откаже. Види се, старецът се отплащаше щедро заради тази „услуга“.

След една от поредните срещи в „Сунада“, Домото предложи на Кейко:

— Хайде да се поразходим до някъде?

— Да пътуваме ли? С удоволствие! — възкликна Кейко, макар че перспективата да пътешествува в такава компания никак не я привличаше и тя се радваше само за приличие.

— Разбира се, аз съм много зает, не мога да пътувам надалеч, но все ще се намерят два-три дни да отдъхнем в някое живописно кътче на Япония… Ще прекараме времето си на морския бряг, а ако искаш, може някъде в планините.

— Искам до морето! — провлече капризно Кейко. Тя беше отраснала в глухо планинско място и още от дете мечтаеше да отиде на море.

— До морето ли? Е, щом е тъй, ще отидем в „Джошокаку“, там ще ти хареса.

Пак „Джошокаку“! Кейко си спомни за „момичето от «Джошокаку»“.

— А къде е това? — побърза да попита тя.

— Всъщност, не — сети се Домото. — Там е неудобно. Ще си намерим някое по-хубаво местенце. — Домото явно беше се изтървал да каже нещо, което не трябва да се казва, и сега бързаше да поправи грешката си.

— Какво е това „Джошокаку“, хотел ли е? Колко романтично звучи! — Кейко искаше да измъкне от стареца още нещо, но той не се изпускаше. Все пак, сигурно е край морето…

Когато се върна вечерта при Охара, Кейко каза:

— А господин Домото обеща да ме заведе в „Джошокаку“!

— Наистина ли ти каза това?! — попита учудено Охара.

— Да. Каза ми и че това е малко неудобно. А къде е това „Джошокаку“? Прилича ми на име на хотел или на ресторант. — Кейко погледна невинно Охара. Той беше явно смутен.

— Там няма нищо хубаво. Господин Домото е разбрал веднага, че това не е подходящо за теб, и както виждаш, сам се е отказал от намерението си.

— Значи това е хотел, така ли?

— Нещо такова.

Кейко почувствува, че е рисковано да разпитва повече. Но беше ясно, че „Джошокаку“ предизвиква у Охара и Домото неприятни спомени. А дали това не е свързано с изчезналото „момиче“? „Трябва да говоря по-скоро с Катаяма“ — помисли си тя.

Призраците на „отряд 731“

Рюджи Катаяма се зае със Шигемицу Гокан. Във вестниците беше съобщен адресът му: район Сетагая, улица Китадзава-5-3. И Катаяма се отправи към този адрес. В тясната уличка бяха притиснати една до друга малки постройки и жилищни сгради с много квартири.

Но на посочения номер се оказа едва ли не цял жилищен квартал. Катаяма научи в най-близкия полицейски участък, че Гокан е живял в жилищна сграда с гръмкото название „Светлина и вятър“. Това бе овехтяла дървена постройка, която като че ли можеше да се сгромоляса всеки миг; противопожарната служба беше я определила за събаряне. Два етажа, входът по средата. Още от входната врата започва тъмен като пещера коридор. Сега рядко можеше да се срещне такава жилищна сграда — коридорна система с обща кухня и тоалетна. Катаяма не знаеше на коя врата да почука, а нямаше и кого да попита. На входната площадка бяха струпани грамада обувки, а до тях — безразборно оставени детски велосипедчета и колички, пазарски чанти с колела.

Отдясно на входа стърчеше дървена пощенска кутия с преградки за всяко семейство. На пощенската кутия бе поставен розов телефон. Катаяма потърси табелка с името Гокан, но не откри такава. Над някои преградки нямаше табелки, види се, бяха ги свалили след смъртта на наемателите. От това можеше да се заключи, че Гокан е живял сам.

Катаяма стоеше в коридора и се чудеше какво да прави. За негово щастие вратата на една от стаите се отвори и от нея излезе жена на средна възраст с пазарска чанта. Като видя Катаяма, тя се дръпна уплашено и продължи да стои на прилично разстояние от него, дори след като той я попита:

— Казаха ми, че в тази къща е живял господин Гокан13.

— Какъв бандит? — Жената се изплаши още повече.

— Не, не бандит, а господин Гокан, онзи, който загина през ноември миналата година при самолетна катастрофа — обясни Катаяма. „Какви странни асоциации предизвиква това име!“ — усмихна се той.

— А-а, ама вие за него ли питате! Но нали вече го няма.

— То се знае, че го няма, но може би е останал някой от роднините или приятелите му?

— Господин Гокан живееше сам, струва ми се, че нямаше никакви роднини.

— А какво е станало с нещата му?

— Не мога да ви кажа точно, но ми се струва, че всичко си стои в стаята му. Домоуправителят не знаеше какво да прави с имуществото му.

— А тук ли е домоуправителят?

— Ей тази стая е неговата. — Жената посочи една врата досами входа. Катаяма й благодари и почука. Излезе плешив мъж на около петдесет години. Изглежда, че Катаяма беше прекъснал обеда му: човекът още дъвчеше.

— Та вие сте познат на господин Гокан, така ли? — попита той. — А ние се чудехме какво да правим с нещата му — никой не идва да ги поиска. Имуществото му не е кой знае какво, но нали са чужди вещи, не можеш да ги изхвърлиш току-така.

Домоуправителят явно бе взел Катаяма за приятел на Гокан и той не пропусна да се възползва от това.

— Да, да, ние общувахме, но аз бях в чужбина, току-що се върнах и като научих за нещастието, веднага дойдох тук. А той не остави ли семейство?

— Нима не знаете? — стресна се домоуправителят.

— Отдавна не бяхме се виждали, помислих си, че може да се е оженил след заминаването ми.

— Господин Гокан беше сам. Казваше, че някога бил женен, но жена му умряла.

— А кой го погреба?

— Не зная. На мен ми съобщиха от полицията още преди да пишат във вестниците за катастрофата. Представете си колко бях изумен. Разходите сигурно са заплатени от фирмата, на която е принадлежал самолетът.

— Но не съобщихте ли на роднините му?

— А къде да ги намеря? — Домоуправителят най-после сдъвка хапката си. Миришеше на каша от елда с лук.

— Бихте могли да ги потърсите в адресната регистрация …

— Защо ми е притрябвало? Освен това, струва ми се, че господин Гокан не се регистрираше никъде. Дори избирателни карти не му изпращаха.

Когато тялото на покойник не е взето от роднините му, кремират го, а после го погребват в градските гробища. Всичко става за сметка на общината.

— А с какво се занимаваше напоследък господин Гокан?

— Нямам представа. Споменаваше нещо за химия, но не съм го виждал да ходи на работа, по цял ден седеше заключен в стаята си. Наистина сегиз-тогиз заминаваше някъде, губеше се по няколко дни. Беше загадъчен човек… Не общуваше със съседите. Но наема си плащаше редовно.

— Самолетът е принадлежал на фирмата „Кокубу“. Може би и той е работел там?

— Предложих на компанията да дойдат да приберат вещите на покойния, но те отказаха категорично: казаха, че не е имал никакво отношение към фирмата, оказал се е случайно в самолета, имал някакви лични връзки със сътрудници на фирмата, така казаха.

— Лични връзки? Но с кого?

— Откъде да зная. Сигурно с никого от ония, които са били на самолета. Но защо задавате такива въпроси — уж ви е приятел, а не знаете нищо за него? — домоуправителят отново погледна подозрително Катаяма.

— Нали ви казах, че прекарах дълго време в чужбина. — Катаяма се придържаше упорито към измислената версия. Изглежда, че това успокои домоуправителя и той каза:

— Щом сте се познавали, приберете му нещата. Това ми създава само грижи — стаята заета, а никой не плаща наем.

— Бъдете така добър, покажете ми стаята — помоли го Катаяма.

— Моля! — И домоуправителят го поведе на драго сърце из коридора.

Стаята на Гокан не заемаше повече от шест джо14, с прозорец на запад. Човек можеше да си представи колко е горещо в нея през лятото. Вътре беше почистено, мебелите подредени грижливо: поличка за съдове, масичка за хранене със сгъваеми крака, бюро, телевизор, гардероб.

— Всичко е така, както си е било, нали? — Катаяма отправи въпросителен поглед към домоуправителя.

— Да, почти всичко е така, както го е оставил покойният. Наследници не се явиха, затова си позволих да огледам вещите. Нямаше никакви ценности, а в спестовната книжка — дреболия. Налични пари — само дванайсет хиляди йени. Взех ги срещу наема, но не стигнаха дори за един месец. Вземайте всичко, само да не забравите да платите дълга.

Сега стана ясно защо домоуправителят му предлага толкова упорито да вземе вещите на покойния.

— Бихте ли ми казали дали идваше някой при него? Може би са се запазили писма?

— Гости не му идваха. Понякога се получаваха писма, но не е останало нищо. Сигурно ги е изхвърлил преди заминаването си.

Катаяма погледна гардероба. Домоуправителят улови погледа му и побърза да отговори:

— Нищо особено. Само спално бельо и дрехи за пране.

Домоуправителят отвори сгъваемата врата. В гардероба бяха подредени чаршафи, одеяла и възглавници и смачкано мръсно бельо — следи от безрадостния живот на самотник. Сред бельото се намираха десетина или малко повече книги. Види се, стопанинът беше ги сложил там, тъй като нямаше библиотека.

Ако се съди по заглавията им, всичките книги се отнасяха за Втората световна война и при това предимно за бактериологичната война в Китай. „Охо, бактерии — сепна се Катаяма, — ето я и нишката към полковник Шанклин!“

— Изглежда, че господин Гокан е обичал да чете книги за войната — продума като че ли равнодушно Катаяма. Домоуправителят подхвана с готовност тази тема:

— Да, сега си спомних — преди около година се обадиха на господин Гокан, дори се наложи аз да го извикам на телефона. Казаха — моля, извикайте майор Гокан. Е, да, веднага се сетиха, че са сгрешили, и се поправиха, но аз разбрах, че е бил военен.

— А на колко години беше? — попита непредпазливо Катаяма.

Възрастта на Гокан не бе съобщена във вестниците.

— Ами че сигурно беше прехвърлил шейсетте. Ама вие и това ли не знаете?

— Просто не съм го питал никога за възрастта му. Запознах се с него едва през шейсет и пета година, а господин Гокан не ми е разказвал нищо за миналото си. Едва сега научих от вас, че е служил в армията, — И този път Катаяма успя да се измъкне.

Беглото оглеждане на стаята не беше достатъчно, за да се разбере какъв е бил все пак Шигемицу Гокан. Нямаше никакви документи. Ако вземеше цялото „наследство“ на Гокан, Катаяма би могъл да разгледа внимателно всичките му вещи. Тогава може би щеше да попадне на някаква следа. Но, за да направи всичко това, той трябваше да плати остатъка от неиздължения наем на Гокан, а работите му напоследък не вървяха толкова добре, че да си позволи такова разточителство, Освен това не му се искаше да мъкне със себе си тия вехтории, от които не би имал никаква полза.

Той пъхна в ръцете на домоуправителя банкнота от десет хиляди йени и му обясни, че за съжаление не носи със себе си повече пари, но малко по-късно ще дойде за вещите и ще заплати дълга, а сега го моли да му даде само книгите на Гокан, защото се надява, че с тяхна помощ би могъл да намери роднини на покойния. За домоуправителя тези боклуци очевидно нямаха никаква стойност и той се съгласи да ги даде, без да каже нито дума.

Книгите се оказаха шестнайсет. Особено интересни за Катаяма бяха заглавията: „Биохимическото оръжие“, „Бактериологичната война“, „Секретният отряд във войната против Китай“, „История на японската бактериологична война“, „Жестоката война на територията на континентален Китай“, „Биологичната и химическата война на Япония против Китай“. Загиналият заедно с Гокан полковник Шанклин служеше в американския „отряд 1003“, за който е известно, че разработва и произвежда биологическо и химическо оръжие. А ето и библиотечката на Гокан… Може би тъкмо тук се крие ключът?!

Както и трябваше да се очаква, Катаяма откри изумяващи неща. Ето какво пишеше например в книгата „Бактериологичната война“, издадена от издателство „Баисейша“:

„… Японската армия използва първа в историята на войните бактериологично (биологично) оръжие. Както свидетелствува командуващият Квантунската армия генерал Отодзо Ямада, тя е водила бактериологична война главно в Североизточен Китай — Манджурия, в резултат на което са загинали хиляди китайци и е унищожен много добитък. Според признанието на генерала методите за водене на тази война са били три: разпръскване на бактерии посредством артилерийски снаряди и мини; хвърляне на самолетни бомби, напълнени с бактерии; бактериологично заразяване на жилищни райони, водни източници, пасища.“

Воденето на бактериологичната война било възложено на „отряд 731“ под командуването на генерал-лейтенанта от медицинската служба Широ Ишии. В книгата бяха цитирани думите на генерала за значението на бактериологичната война:

„Особеността на нападението с използване на бактериологично оръжие се състои преди всичко във високата му ефективност. По време на артилерийски обстрел мъртвият метал разрушава само определени обекти на конкретен боен участък, ранените оздравяват бързо и се връщат в строя. Живите бактерии са съвсем друго нещо. Тъй като се пренасят от човек на човек и се разпространяват от селата в градовете, те причиняват непрекъснато нарастващи поражения. Нещо повече, веднъж проникнали в човешкия организъм, бактериите действуват продължително време и дават висок процент смъртност. Засегнатите от бактериологично поражение хора оздравяват рядко. Втората особеност се състои в това, че бактериологичното оръжие е най-изгодно за Япония, която е бедна на полезни изкопаеми. Разработката и производството на това оръжие не изисква опити от голям мащаб и тежки съоръжения. Възможно е цялата работа върху бактериологичното оръжие да бъде замаскирана като медицински изследвания. Съответно на всичко това не са големи и разходите.“

В друга книга — „Биохимическото оръжие“ от Рьодзо Кубо (издателство „Сансейдо“) — се съобщаваха следните сведения: „Отряд Ишии“ бил сформиран под названието „Управление по водоснабдяването и профилактиката на частите на Квантунската армия“, а всъщност неговата цел били широкомащабните опити и изследвания в областта на забраненото от международното право бактериологично оръжие.

Отрядът бил дислоциран в района на селището Пинфан, провинция Биндзян, на двайсетина километра южно от Харбин. През 1935 година в градчето Мъндзятун било създадено „Ипоепизоотично управление на Квантунската армия“. През юни 1939 година в Централен Китай започнал да действува „отряд Тама“. Всичките тези поделения на японската армия изпълнявали същите бойни задачи, каквито и „отряд Ишии“. „Ипоепизоотичното управление на Квантунската армия“ се наричало също така и „Манджурски отряд 100“. Той се занимавал с изследвания на микроорганизми, предназначени за заразяване на домашните животни.

Най-голям и най-жесток от трите поделения бил „отрядът Ишии“. В неговия състав влизали четири отдела, кодирани под номера, а също така отдел за материално снабдяване, учебен отдел и отрядна лечебница. Първият отдел се занимавал с фундаментални изследвания, главна функция на втория отдел били практическите експерименти, постоянно се провеждали опити над живи хора. Началникът на този отдел полковник Ота по-късно е назначен за командир на новия „отряд Тама“.

Във втори отдел експериментирали върху войници от съветската Червена армия, върху войници и офицери от китайската армия; за извършване на опити били използвани и така наречените „антияпонски елементи“ — китайски разузнавачи, учени, студенти, работници, журналисти, а също така и хора, задържани за криминални престъпления. Те били главно китайци, а също така и руски белогвардейци. За хората, предназначени за опити, съществувал специален затвор. Жандармерията и разузнаването се „грижели“ непрекъснато за доставката на „подопитен материал“ — специални камиони със закрити черни каросерии без прозорци докарвали все повече и повече нови жертви.

За да бъдат скрити следите на чудовищните престъпления, загиналите в резултат на опитите били изгаряни в пещи. Подопитните хора били означени с поредни номера; за конспирация ги наричали „греди“. Някои от военните лекари, участвуващи в експериментите, не могли да издържат ужасите и се побърквали. В книгата бяха дадени и конкретни примери: завързвали здраво жертвите на опита за железни колове, забити дълбоко в земята, и ги заразявали с чума — разпръсвали чумни бълхи от самолет; на други подопитни оставяли оголени само бедрата и на съвсем близко разстояние от тях взривявали бомба, в която имало шрапнел, заразен с причинител на газова гангрена.

За една „бойна“ операция „отрядът Ишии“ дори получил благодарност от командуващия 6-а отделна армия — през 1939 година по време на втория етап от боевете при Халхъйн гол водоизточниците в целия район били заразени с тиф, холера и чума.

Бивши служещи в отряда бяха разказали за още една операция: на три хиляди китайци, намиращи се в лагер за военнопленници в Нанкин, дали да ядат банички, заразени с тифозни бактерии, а след това ги

освободили всичките, за да разнесат заразата на противниковата територия.

„Отряд Ишии“ представлявал гигантска „фабрика“ за производство на смъртоносни бактерии. Всеки месец били произвеждани около 300 килограма бактериална маса за чума; 500 до 600 килограма — за сибирска язва; 800 до 900 килограма — за коремен тиф, паратиф и дизентерия; около 1 тон — за холера. В отряда имало трима генерал-лейтенанти от медицинската служба, шестима генерал-майори, десет полковници, над двайсет подполковници и майори, триста младши офицери и офицерски кандидати. Освен това тук били събрани учени бактериолози от цяла Япония и към края на войната общият числен състав на отряда надхвърлял две хиляди души.

Благодарение на всичко това „отрядът Ишии“ успял да създаде всички прототипове на сега съществуващото бактериологично оръжие.

Тук трябва да се каже, че американците се заели сериозно с разработката на бактериологично и химическо оръжие едва след края на Втората световна война. Към тази идея ги подтикнала бактериологичната война, водена в Китай от „отряда Ишии“. И те оценили веднага възможностите на това ново оръжие.

Тогава, вместо да предадат военнопрестъпниците на правосъдието, американците привлекли сътрудници на „отряда Ишии“ в разработката на средства за бактериологична война и използвали резултатите от техните опити над живи хора. Изследователската работа се извършвала във Форт Детрик — ръководен център за разработката на бактериологично оръжие на американската армия.

Освен това в Япония също била създадена секретна лаборатория, ръководена от бивши колеги на Широ Ишии. Тя заемала жилищна сграда в Токийския район Шинджуку, и имала свои „фабрики“ за производство на бактериологично оръжие в предградията на столицата и на далечния остров Тацуноотошиго — Морското конче, югозападно от остров Кюшу.

След като прегледа намерените книги, Катаяма стигна до убеждението, че техният притежател е имал отношение към „отряд 731“. Сега ставаше ясно защо Гокан се е оказал в един самолет с полковник Шанклин. По всичко се вижда, че той е служил под командуването на генерал Ишии. В книгата „Отряди на бактериологичната война на Япония“ беше изтъкнато, че „след войната много сътрудници на «отряда на Ишии» предложиха услугите си на американската армия и по време на войната в Корея произвеждаха бактериологично оръжие. Американците не бяха успели да проверят кои бактерии и кои техни преносители са най-подходящи за географските и климатичните условия на Корея, те не разполагаха с необходимите запаси и затова използваха на драго сърце данните, получени от «отряда Ишии», за да водят бактериологична война, на която станаха жертва хиляди корейски граждани.“ По-нататък в книгата за японските бактериологични отряди беше казано:

„… За разлика от артилерийските снаряди бактериологичното оръжие не е способно да убива мигновено живата сила, затова пък тези «неексплодиращи бомби» — снарядите, напълнени с бактерии — поразяват безшумно организмите на човека и животните, причинявайки бавна, но мъчителна смърт. Дори не е задължително да бъдат произвеждани снаряди, с бактерии могат да бъдат заразени и съвсем мирни вещи — дрехи, козметични средства, хранителни продукти и питиета, животни, чието месо се яде, бактериите могат да бъдат разпръснати и от въздуха. Нищо от това, че първата атака няма да бъде масирана — бактериите ще започнат да се размножават и пак ще поразят целта.“

И накрая още едно място от книгата, което особено изуми Катаяма:

„Бактериологичните отряди предизвиквали ужас сред местното население, което виждало в тях източник на заразата. Ненапразно ги наричали «гокан-бутай» — «бандитски отряди», още повече че един от тези отряди командувал японски офицер на име Гокан. Достатъчно било местните жители да разберат, че към тях се приближава отряд на Управлението за водоснабдяване и профилактика на частите на Квантунската армия, и веднага се надигала паника, отвсякъде се чували крясъци: «Идва „гокан-бутай“!»…“

И така в „отряд Ишии“ е служил някой си Гокан.

Не е ли това Шигемицу Гокан? Засега беше трудно да се твърди, че става дума тъкмо за него, и въпреки това откритата нишка явно водеше към миналото…

Катаяма покани Хирано да отиде при него. Младият журналист прояви горещ интерес към биографията на Гокан.

— Значи той е служил в бактериологичен отряд на японската армия?! — удиви се той, като видя в ръцете на Катаяма книгите, донесени от квартирата на покойния.

— Съвсем възможно е. Наистина засега не съм напълно уверен.

— Ако е така, всичко застава на мястото си; ясно е защо Гокан се е оказал на един самолет с Шанклин.

— Нима „Кокубу джукогьо“ се интересува от бактериологичното оръжие? — учуди се Катаяма.

— „Кокубу“ е най-големият производител на оръжие в нашата страна. Няма нищо чудно в това, че концернът се е заинтересувал от бактериите.

— Всъщност нали в самолета е имало още един пътник — от Медицинския институт по комплексна радиология на концерна „Кокубу“. Между биологичното и химическото оръжие има връзка, а и разработките в тези сходни области в повечето случаи се водят паралелно. Ето защо са се страхували да не би вестникарите да надушат нещо за миналото на Гокан!…

— Домото дори казал, че всичко това може да попречи на покупката на „Черното копие“ — напомни Хирано.

— Не виждам тук пряка връзка.

— Защо да не виждаш? Световната общественост смята биологичното и химическото оръжие за антихуманни и настоява все по-упорито за тяхната забрана. Всъщност всяко оръжие се създава, за да убива, но се смята, че то може да бъде насочено само против армиите. А биохимическото оръжие е жестоко, защото убива безразборно — и войници, и мирни жители. А какво да кажем за последствията му, както близките, така и далечните? Точно затова биологичното и химическото оръжие се смятат за стратегически. А нали Япония пое задължението да няма собствена армия. Ако стане ясно, че японските фабриканти на оръжие са се заловили с подобни неща, на „Кокубу“ няма да й се види сладък животът. Вижда се, че те са заинтересувани от закупуването на „Черното копие“.

— М-да… Кенсей Домото и „Кокубу“ отдавна са завързани с едно въже … — каза замислено Катаяма.

— А „отрядът Ишии“ по време на войната е правил опити върху живи хора, върху военнопленници! Това ме безпокои особено.

— Защо?

— Мисля си какво е станало с Мари Фуджикура. Очевидно е била свързана с Шанклин. Ами ако и тя е станала жертва? Защото е знаела прекалено много… — Тревогата завладяваше все повече Хирано.

— Мари — и опитите върху живи хора?! Никога не бих повярвал! — усъмни се Катаяма.

— Разбира се, че е малко вероятно. Но като слушам тези разговори за „отряд 1003“, за „отряда Ишии“… Призлява ми от тези призраци — настръхна зиморничаво Хирано.

— Всъщност на нас дори не ни е известно дали Мари е била в това „Джошокаку“!

— Оказва се, че това е някъде на морския бряг. Домото и Охара ходят често. Трябва да се промъкна там. „Кокубу“ явно има пръст в тази история…

— Защо не, идеята е хубава! — одобри намеренията му частният детектив. — А засега трябва да разберем поне това, дали „Кокубу“ притежава ресторант, хотел, или друго някакво заведение с подобно название.

— Аз вече проверих в Токио и в предградията, но не открих нищо подобно. Сега трябва да се заловя с всички компании и предприятия, влизащи в концерна „Кокубу“. Някъде по-далеч от Токио. Концернът „Кокубу“ е същинска империя. Ще претършувам главните му фирми. Ще започна от „Кокубу джукогьо“ — Хирано беше настроен боево.

Дяволският кръг

— Татко, та тази чанта не е твоята! — извика Кадзуко, когато посрещна баща си. Шодзо Комияма забеляза едва сега, че е сменил с някого чантата си. Наглед бе също като неговата, малка чанта за документи от синтетична кожа. Масово производство, всичките чанти са лика-прилика. — Много разсеян си станал. Миналия път си смени чадъра. Поне да беше донесъл някоя от истинска кожа …

— Засрами се, не говори глупости — смутено се усмихна Комияма и се опита да си спомни къде е могъл да смени чантата си. Комияма преподаваше физика в частен колеж в град Кавасаки. Обикновено вземаше електрическия влак на гара Мидзунокучи в Мусаши и пътуваше по линията Намбу до Ноборито, където се прехвърляше на линията Одакю и пристигаше на своята спирка — Ебина. Точно там някъде беше сменил чантата си. Непростима небрежност. Как може да не забележи, че е взел чужда вещ. Ако не беше дъщеря му, сигурно щеше да открие грешката си чак утре сутринта, когато тръгне на работа.

— Къде съм могъл да я взема? От кого? — недоумяващо повдигна рамене Комияма. Жена му Йошие, която излезе от стаята, го укори:

— Пак ще е добре, ако само сте си разменили чантите. Ами ако онзи човек не е забелязал твоята. Всички ще си помислят, че си крадец.

— Ами, глупости. Сигурно сме ги разменили, чантите са съвсем еднакви. Взел съм неговата, той — моята. Добре, че в чантата ми нямаше нищо особено.

Наистина в чантата на Комияма имаше само учебни материали и един криминален роман за четене във влака.

— Ами я си представи, че в неговата чанта има някакви скъпи работи? Дай да видим, може да намерим и адреса му.

— Може би. — Комияма послуша жена си и отвори чантата. Вътре имаше някакви документи, два седмичника, атлас на Токио и две химикалки. Не се намери нищо, по което можеше да бъде открита личността на притежателя. — Ама че беля — каза объркано Комияма и се накани да затвори чантата. Но съпругата му надникна любопитно над него.

— Та това са някакви важни документи! Я дай да ги видим! — На младини Йошие беше мечтала да стане писателка и възприе историята с чантата като увлекателен сюжет.

Извадиха документите. Върху папката имаше надпис: „За служебно ползване!“, и заглавие: „Резултати от пробното пускане в експлоатация по време на изпитанията на инсталацията за преработка на ядрено гориво по плана КАТ“.

— Засега не се разбира нищо.

— Да се опитаме ли да го прочетем?

— Шегуваш ли се? Това е чиста техника. Чакай! В моята чанта имаше визитна картичка, човекът ще я види и ще се обади сам.

— Май че си прав. — На Йошие изведнъж й стана скучно от толкова много технически термини.

След около един час телефонът иззвъня. Комияма вече беше се изкъпал и вечеряше пред телевизора.

— Ето, виждаш ли. Сигурно е човекът с чантата — втурна се към телефона Кадзуко. Но лицето й тутакси се удължи и тя предаде слушалката на баща си.

— За чантата. Но, кой знае защо, от полицията.

— От полицията?!

— Ето на, взели са те за крадец!

— Я стига си говорила глупости — прекъсна дъщеря си Комияма.

Но в душата му се промъкна някаква смътна тревога. Защо от полицията? В това време онзи, който бе позвънил, зададе няколко въпроса и след като се увери, че на телефона е наистина Комияма, каза:

— Обаждам ви се от участъка на Фуджисава. Познавате ли се с господин Минору Мидзутани?

— Мидзутани ли? … — Комияма съвсем се обърка.

— Работи в компанията „Кокубу джукогьо“,

— Не, не го познавам.

— Много странно! До него беше намерена чанта с вашата визитна картичка.

— Та това е моята чанта! — Комияма въздъхна облекчено. — Разбирате ли, ние случайно сме си разменили чантите.

— Какво? Разменили сте си чантите?

— Ами ето какво стана… Открих, че съм донесъл чужда чанта, сигурно е на господин Мидзутани. Чантите ни много си приличат. И сме ги разменили, разбира се, по погрешка. Само че защо е трябвало да съобщава в полицията? Самият той можеше да надникне в чантата ми. Не съм го направил нарочно. Не знаех на кого е чантата, която съм взел, как да се свържа с него и чаках той да ми се обади.

Комияма се ядоса на Мидзутани — ама че човек, ще прави от мухата слон. Вместо да погледне в чантата, тича да се оплаква в полицията.

— Сега е ясно защо на пътническата абонаментна карта е написана една фамилия, а на визитната картичка друга. В такъв случай много ви молим да ни извините, че ви безпокоим, но не бихте ли дошли при нас да смените чантите? И колкото е възможно по-скоро.

За да отиде до Фуджисава, Комияма трябваше да се прехвърли на друг влак в Сагами Оно. Той обикновено пътуваше с електрическия експрес Синджуку — Одавара. Към влака прикачваха вагони до гара Катасе Еношима, а по пътя, в Сагами Оно, ги откачваха. Комияма си спомни: пътникът, който дремеше до него, изведнъж скочи от мястото си в Сагами Оно и изтича от вагона. Той дори не го запомни как изглежда, видя само, че е мъж на средна възраст и че беше леко пийнал — когато тичаше към изхода, краката му се преплитаха. Тъкмо той е отмъкнал чантата му.

— Господин Мидзутани е взел погрешно чантата ми. Нека той да ми я донесе и да вземе своята — заинати се Комияма.

— Той не би могъл да дойде, дори да искаше.

— Не може ли? Защо?

— Господин Мидзутани е мъртъв.

— Какво? … — На Комияма му се стори, че го удариха по главата.

— Във влака е получил инсулт. Мигновена смърт. Огледахме чантата му и открихме вашата визитна картичка. Бихме искали да научим как е изглеждал преди смъртта си. Така че много ви моля да дойдете, макар че, разбира се, вече е късно. Но все пак обстоятелствата са малко необикновени… Трябва да поговорим с вас.

А ето как бе станало всичко: на един пътник, който се готви да слезе на гара Чого, му направила впечатление странната поза на неговия съсед. Струвало му се, че човекът спи, облегнат о него, но когато станал да слиза, съседът му се свлякъл на едната си страна. Пътникът и служители на гара Чого изнесли болния от вагона и той бил откаран от „Бърза помощ“ в най-близката болница.

В абонаментната пътническа карта на покойния прочели името, възрастта и адреса му: Минору Мидзутани, 43-годишен, град Ямато, улица Хигаши Ринкан. Станало ясно, че работи в компанията „Кокубу джукогьо“. За случилото се съобщили на семейството и в службата му. А тъй като в чантата открили и визитната картичка на Комияма, решили да разпитат и него.

Очевидно на Мидзутани беше му призляло още след прехвърлянето на другия влак в Сагами Оно и той е пропуснал спирката, на която е трябвало да слезе… Произшествието разстрои Комияма — ама че работа, инсулт във влака! Та покойният е почти негов връстник …

— Къде тръгна?! — учуди се жена му, като видя, че Комияма се облича.

— Изглежда, че така е решила съдбата. Грешката беше негова и все пак аз трябва да отнеса на неговото семейство чантата му. Навярно съм бил последният, който е седял до него на този свят.

— Разбира се, трябва да заминеш — съгласи се йошие.

И тогава отново иззвъня телефонът. Жена му вдигна слушалката и поклати развълнувано глава.

— Пак тебе търсят. От „Кокубу джукогьо“. Какво им е нужно от теб?

— Това е от службата на покойния — обясни Комияма, като вземаше слушалката. Чу се някакъв странен, сякаш приглушен глас.

Тоя, който се обаждаше, най-напред поиска да се убеди, че разговаря с Комияма. след което го попита дали е поглеждал в чантата на Мидзутани.

— Да, погледнах. Нали бяхме си разменили чантите. А как иначе можех да разбера чия чанта съм взел? — Комияма се възмути. Разговарят с него така, като че ли е виновен за нещо!…

— Разберете, документите имат много голямо значение за нашата фирма, те са секретни. Преди да върнете чантата на семейството на господин Мидзутани, молим ви да предадете документите на нас.

— Един момент. Чантата е принадлежала на господин Мидзутани. Каквото и да има в нея, то трябва да бъде предадено на семейството му.

— Съдържащото се в чантата не е собственост на семейството на покойния. Става дума за важни документи на фирмата.

— С какво ще докажете това?

— С какво ще го докажа ли? — Говорещият по телефона се запъна, не знаеше какво да отговори. Наистина, на корицата на документите не бе означено названието на фирмата. — Но това се вижда от съдържанието им — отговори нерешително той след малка пауза.

Някъде в текста се споменавало названието на фирмата и имало специални знаци. Но онзи, който говореше, не искаше никой да поглежда в документите.

— Няма какво да говорим повече, ще дам чантата или на роднините, или на полицията — отряза Комияма.

— Но нали документите все пак ще бъдат върнати на нас.

— Щом е така, нека ви ги даде семейството на покойния.

— Бихме могли да ви заплатим известно възнаграждение … — Представителят на фирмата очевидно сметна, че този аргумент ще бъде най-убедителен.

— Не ми трябват никакви пари. Нали просто сме разменили по погрешка чантите си — възмути се Комияма.

— Е, какво да се прави. — Събеседникът въздъхна. — Виждам, че с вас човек не може да се разбере. Бих искал поне да ви предупредя да не проявявате излишно любопитство.

— Кой ви е дал право да говорите с мене така? — избухна Комияма. — Аз не съм ваш чиновник. И хич не ме интересуват секретните ви документи!

— Следователно мога да бъда спокоен. Затворете чантата и не поглеждайте в нея.

Самонадеян идиот! Тъй и не е разбрал нищо!

— За кого ме вземате?! — Комияма затвори сърдито телефона. Кипеше целият от гняв. Тоя, който се обади, дори не сметна за нужно да се представи. Разговаряше с него като с шпионин. — Как смее! Не отваряйте, не си завирайте носа … Та ние можехме просто да захвърлим тази чанта! И ми говори всичко това, вместо да ми благодари!

— Щом е така, може би наистина си струва да прочетем тези документи? — каза застаналата до него Йошие.

Комияма се поколеба.

— А какво ще разберем от тях? Това са документи за специалисти.

— Ще извадим копие.

— Но за какво ни е това копие?

— Право да ти кажа, струва ми се, че тази работа е сериозна. Той ти каза, че работи в „Кокубу джукогьо“. Но дали наистина е така? Може би това не са техни документи. Ако ги предадем на роднините, тези типове ще ги измъкнат като нищо от тях. Хайде да заснемем копие и ако се обади истинският собственик, ще му ги дадем.

… Йошие не бе мечтала напразно за кариерата на писателка. Комияма не устоя на съблазънта.

Причината за смъртта на Минору Мидзутани не будеше никакви съмнения. Той страдал от хипертония и вземал постоянно лекарства. Изясняването на обстоятелствата не отне много време. Чантата беше върната на жената на Мидзутани. Човекът, който позвъни по телефона от името на „Кокубу джукогьо“, повече не се обади. За това, че чантата се е оказала в ръцете на Комияма, той е могъл да научи само от полицията.

Но Комияма разполагаше с копие от документите. Навремето той беше си купил копираща машина за учебни помагала и ето че сега тя неочаквано влезе в работа. И ако отначало Комияма просто отстъпи пред любопитството на жена си, сега, след като се запозна със съдържанието на документите, не можеше да не оцени тяхното значение. Те бяха пълни с трудноразбираеми технически термини, но смисълът им беше ясен. Та нали Комияма все пак преподаваше физика.

— Е, какво има там? — попита го нетърпеливо Йошие.

— Да, документите са наистина много важни…

— Виждаш ли, нали ти казвах! — Тя се приближи.

— С една дума, това е секретен план за производство на компонентите на ядрено оръжие.

— Ядрено оръжие ли? Да нямаш предвид атомни и водородни бомби?

Комияма кимна.

— Какъв ужас! — провикна се уплашено Йошие, но беше очевидно, че не разбира истинското значение на документите.

— Ако тези документи бъдат публикувани, не завиждам на „Кокубу джукогьо“.

— А не би ли могъл да ми обясниш всичко това по-просто? — Лицето на Йошие придоби такъв израз, като че ли тя вече бе станала писателка и интервюираше собствения си мъж.

— Естествено ти знаеш, че сега в целия свят се отдава голямо значение на атомните електроцентрали: атомът трябва да замести нефта като източник на енергия. Но, за да стане този източник постоянен, необходим е така нареченият „затворен цикъл за възпроизводство на ядрено гориво“ — което ще рече да бъде преработвано вече използваното ядрено гориво, тоест остатъците от него, шлаката, от която се извличат плутоний и уран за повторно използване в ядрения реактор и да бъде повтаряна отново същата операция. Но се оказва, че извлеченият праховиден плутоний може да бъде използван и като материал за създаване на ядрено оръжие. Америка, която се страхува от разпространението на ядреното оръжие и се стреми да го монополизира, досега възразяваше категорично срещу регенерацията на ядрено гориво в Япония. Тъй като САЩ доставят на Япония обогатен уран — гориво за атомните й електроцентрали, — Япония е задължена да иска предварително съгласието на американците за регенерация на използваното ядрено гориво. По този повод се водят остри международни спорове, но едно е ясно — ако Япония остави американците да я водят вечно за ръка, това ще попречи на нашето самостоятелно развитие в областта на атомната енергетика. Доскоро Япония успяваше да успокоява американците с това, че равнището на техническото й развитие уж още не й позволявало да извлича прахообразен плутоний от използваното ядрено гориво. Но тук, в тези документи, е докладът за резултатите от извършените изпробвания. Излиза, че Япония е завършила разработката на собствен метод за регенерация на ядрено гориво!

— Значи сега Япония е способна да произвежда самостоятелно ядрено оръжие…

— Точно така! — Комияма подскочи развълнувано. — Япония може да започне всеки момент производство на ядрено оръжие, ето какво говорят тези документи!

— Смайващо! Но нали това е само доклад за изпробване, а не план за производство на компоненти за ядрено оръжие.

— Да, но в точка десета от доклада се предвижда строеж на голям завод за регенерация на ядрено гориво… Ето я на, виж.

Комияма прелисти доклада и показа на жена си.

— В Япония сега има двайсет действуващи атомни електроцентрали, без да се броят строящите се. Ние заемаме второ място в света. И всеки месец се натрупва значително количество използвано ядрено гориво. Почти всичкото се изпраща за преработка в Англия. Но това задържа развитието на националната атомна енергетика, подкопава самостоятелността й. Затова се е родил план за изграждане на собствено предприятие, което би преработвало всичкото гориво, използвано в японските атомни електроцентрали. Но както виждаш, кой знае защо, инициативата за това не е взела държавата, а частна компания, „Кокубу джукогьо“, най-големият производител на оръжие в Япония. Знаеш ли какво се крие зад това? Стремеж към самостоятелно производство на атомно оръжие!

— Както разбирам, ако имаш плутоний, лесно е да създадеш бомба, така ли?

— Да се направи атомна бомба не е чак толкова трудна работа, повярвай ми. В Америка се продава свободно една енциклопедия, в която е обяснено подробно как се прави това. Това е напълно възможно за едно частно предприятие или за група инженери. Писаха, че в Масачузетския технологически институт един двайсетгодишен студент, химик, успял за пет седмици да изготви проект за атомна бомба. И при това ползвал само публикувани материали. А през октомври 1970 година в щата Флорида една атомна бомба беше използвана от престъпници за шантаж. Те заплашваха, че ще я взривят, ако не им бъде заплатен откуп. Ти си чувала за професор Едуард Телър — наричат го „бащата на водородната бомба“, — та той писа, че около десет килограма плутониев окис са достатъчни, за да бъде изработена най-простата ядрена бомба. И мощността й ще бъде равна на най-малко сто тона динамит. При това тя може да бъде превозена в лека кола.

— Твоят злочест спътник Мидзутани очевидно е участвувал в изпробването.

— Така изглежда.

— Е, и какво се каниш да направиш с тези документи?

— Нищо. Заради твоето любопитство направих копие, но за какво ни е всичко това? Нека „Кокубу“ си произвежда ядрено оръжие, щом като й се иска. От това няма да започне атомна война, а дори и да започне, ние с тебе не можем да направим нищо.

— А ако занесем тези документи във вестник.

— Във вестник ли? Защо? Пък и кой би се решил да напечата такова нещо? Нали нямаме други доказателства!

— А аз не искам нашия Шоичи да го пратят някога да воюва! Спомняш ли си какво каза министърът на правосъдието в парламента: „Нашата конституция има нужда от преразглеждане.“ Дори се просълзи пред камерата, когато твърдеше: „Това е позор, сегашната конституция ни беше натрапена от американците“, а аз мисля, че за нашата страна са позор такива като него! Нашата мирна конституция съответствува на интересите на страната. А щом той я счита за „позор“, това значи, че и сега не е съгласен с резултатите от войната! Разправят, че през ония години той служел в тайната полиция… Дори те хваща страх! Човек, кой то е потискал политическите свободи, преследвал е онези, които са мислели прогресивно, сега заема креслото на министър на правосъдието, а Япония, единствената страна, пострадала от атомните бомби, се стреми към производство на ядрено оръжие! Всичко това се натрупва, напластява се и един чудесен ден ние ще бъдем готови да започнем война под предлог за „защита на родината“! Тогава защо се заклехме в конституцията си, че ще се откажем навеки от войната и няма да създаваме армия?! Горчивият опит ни научи какво е войната. Цяла Япония се превърна в пепелище, американците унищожиха Хирошима и Нагасаки с атомни бомби. А колко роднини и близки загубихме?! За глупаци ли ни смятат? Казват, че военните кораби, реактивните изтребители, ракетите, танковете още не били армия!

— Но нали в силите за самоотбрана служат добри момчета. Сериозни, дисциплинирани, с чувство за отговорност. Те разбират какво е призванието им — стоят в първите редици на защитниците на Япония. При стихийни бедствия бързат да се притекат на помощ на хората, като рискуват живота си. Я си помисли колко хора вече спасиха!

— И аз нямам нищо против войничетата от силите за самоотбрана. Чудесни момчета! Нима можеш да ги сравниш с онези хаймани, които се шляят без работа из града. Но ние говорим за различни неща. Да, в силите за самоотбрана служат добри момчета, но защо трябва да се изопачава конституцията и да се създава армия? Нима нарушенията на конституцията могат да бъдат прикривани с успехите в борбата със стихийни бедствия? Дори ако народът признава силите за самоотбрана и смята, че са необходими, самият факт на съществуванието им е равносилен на нарушение на Конституцията. Хищникът си остава хищник, колкото и да го храниш. Така става и със силите за самоотбрана. Не бива да забравяме, че те са предназначени за война, а не да спасяват жертви. У нас много често разменят тези понятия, когато ни убеждават, че народът трябва да обича силите за самоотбрана. Ако започне война, ще загиват хора, ще горят къщи, цялата страна ще се превърне в развалини. Приказките за защита на мира от съветската заплаха са чиста глупост! Нека има мир и щастие във всеки дом, във всяко семейство… Увеличават въоръженията, като ни уверяват, че това било нужно за защитата на мира и сигурността на страната срещу вероятния противник, който всъщност изобщо не се готви да ни напада! Така може да бъде предизвикана държава, която дори не си е помисляла да ни атакува.

Йошие си пое дъх.

— По време на войната в Тихия океан армията не защитаваше нито Япония, нито народа, а себе си. Води се война, загиват хора, страната се разорява, а армията не иска да отговаря за нищо! Положението няма да се промени дори в случай че страната завърши войната като победителка. Нима армията може да възкреси загиналите войници? С „интересите на отбраната“ войнолюбците прикриват нежеланието си да поемат отговорността за жертвите. Те обичат да говорят за необходимостта „да се готвим да отблъснем външната агресия“, но нали тъкмо те ни вмъкват във война. А на мен ми харесва сегашната конституция, която провъзгласява отказ от война! Нека си говорят, че ни била натрапена от американците. Нали именно по вина на военните Япония се превърна в развалини! Конституция, която съдържа отказ от война — това е много хубаво… — Йошие погледна мъжа си. — Помисли си — какво искат да променят ония, които са за преразглеждане на конституцията? Преди всичко нейния член 9-и. Но нали те твърдят, че съществуванието на силите за самоотбрана не противоречало на конституцията. Добре, ако не противоречи, защо трябва да я променяме? С това самите те признават незаконността на силите за самоотбрана! Получава се някаква глупост — създават армия в явно нарушение на действуващата конституция, а след това постфактум я и променят. Пък и какво име само са измислили! „Сили за самоотбрана“… Пълна измама! По въоръжението и числения си състав те не отстъпват ни най-малко на една първокласна армия, а са ги нарекли така, като че ли са някаква селска пожарна команда или младежка дружина. Мене просто ме втриса само като си помисля, че може да има война. Не, аз не искам да загубя моя Шоичи!…

Комияма слушаше изумен задъхано говорещата си съпруга, в която неочаквано се откри такъв дар слово. Той знаеше, че Йошие мрази войната, но не очакваше, че този доклад за експерименталната преработка на ядрено гориво ще предизвика в нея такава бурна реакция.

— Разбира се, публикацията на доклада би била голяма неприятност за „Кокубу джукогьо“. Дори само да отнеса този документ в някоя редакция, непременно ще ме попитат откъде съм могъл да го взема. Нали не мога да им кажа, че съм взел чужда чанта и съм прекопирал доклада. Но дори да им кажа, къде са доказателствата? А без доказателства нито една редакция няма да се съгласи да публикува документите. И още нещо — нима читателят се интересува от това, че Япония е способна да регенерира ядрено гориво? Той няма да разбере нищо.

— А това, че една частна компания се е заела с производството на материали за ядрено оръжие, не е ли сензация? — Йошие повдигна недоумяващо рамене.

— Но нали тя всъщност още не се е заела. Това са само наши предположения. „Кокубу джукогьо“ е солиден доставчик на реклами във вестниците. Помисли си, кой вестник ще се осмели да разваля отношенията си с такъв доходен клиент?

Йошие се замисли.

— А не е ли възможно да уредим всичко и чрез по-големите вестници, които зависят от рекламодателите, и да отнесем документите в някой местен вестник?

— В местен вестник? — учуди се Комияма.

— Разбира се! Местните вестници не са свързани с едрия бизнес и с политическите кръгове. Те имат по-голяма свобода на действие.

— Да допуснем, че някой местен вестник публикува такъв материал, но каква ще е ползата?

— Ще има полза — каза уверено Йошие. — Спомняш ли си, когато нашият Руки се отрови? Нали тогава „Сагами шимпо“ разкри цялата история — измирането на кучетата и американската база в Амадерагахара… Никой друг не посмя… Тогава американците дори не можаха да дадат опровержение. Вестникът улучи точно в целта. Нали и ти самият хвалеше онази статия. Вестничето е малко, но се списва много хубаво. Има си собствена линия, не е като солидните вестници. Та те се мъчат да угодят на всички.

— Добре, в „Сагами шимпо“ … — Комияма най-после си спомни.

Наистина, в „Сагами шимпо“. Нали тъкмо те разкриха връзката между скандалната история със скорпионите и измирането на кучетата. Американския „отряд 1003“… секретната организация, занимаваща се със създаване на бактериологично и химическо оръжие.

„А събитията, които последваха, потвърдиха наистина тяхната правота! — помисли си Комияма. — В планините Чичибу катастрофира самолет, в който се намираше онзи военен, дето е получавал скорпионите: в цялата околност избухна някаква странна болест…“

— Спомни ли си? Тъкмо там трябва да отнесем всичко. Само това малко вестниче може да ни направи добра услуга. А силният помага само на силния. В живота става винаги така.

— Да, спомних си. Американецът, който беше получил скорпионите, загина на самолет на „Кокубу джукогьо“.

И така, тази огромна компания беше свързана с човека, който навярно е виновник за смъртта на тяхното любимо куче. Съпрузите Комияма си помислиха: „Това е съдба.“

Хирано беше много учуден, когато Шодзо Комияма, живеещ в района на Лъчезарните хълмове, донесе в редакцията документите. Журналистът помнеше Комияма от историята с кучетата. Тогава той му помогна много да събере необходимите материали, а се отнесе с голямо уважение и към самия вестник.

Документите бяха смайващи, Хирано дори още не знаеше какво да направи с тях, но беше благодарен на човека, който помнеше тяхното скромно вестниче. Комияма спомена нещо за „съдбата“. Може би наистина е така. Бившият офицер от бактериологичния отряд на Квантунската армия имаше тесни връзки с „Кокубу джукогьо“, така се появи подозрението, че компанията е замесена в разработката на бактериологично оръжие. А след това този доклад за изпробването на „Черното копие“, който донесе Кейко Накамура. И ето че сега на разположение на редакцията се оказаха материали за регенерацията на ядрено гориво. Изумително стечение На обстоятелствата!

След като проучи внимателно доклада, Хирано стигна до извода, че развитието на атомната енергетика в Япония й позволява още сега да започне производство на ядрено оръжие. Докладът говореше, че Япония вече се е наредила сред „най-напредналите атомни държави“.

Въпросът за регенериране на използваното ядрено гориво в Япония възниква веднага след като тя започва да изгражда АЕЦ. Първоначално било решено до 1968 година да бъде изградена инсталация, преработваща по 700 до 1000 кг на ден, но на това попречват различни усложнения — трудности при разработката на проекта, финансови проблеми, протестното движение на местното население срещу строителството на АЕЦ и т. н. Едва през октомври 1974 година се удало да бъде завършен един завод за преработка на ядрено гориво в село Токаймура, префектура Ибараки, с дневен капацитет 700 килограма.

Обаче заводът в Токаймура може да преработва едва 210 тона ядрено гориво годишно, което съответствува приблизително на седем милиона киловата. През юни 1979 година съответното законодателство е преразгледано, в резултат на което правото на регенерация, дотогава принадлежащо изключително на държавата, е дадено и на частни предприятия.

Вниманието на Хирано беше привлечено най-силно от първия раздел на доклада, в който се съдържаше описание на пробното пускане на инсталацията в експлоатация, и от раздел десети — проекта за изграждане на втори завод.

В първия раздел се казваше: „Бяха изпробвани апаратурата и степента на подготовката на обслужващия персонал; по време на изпробването бяха използвани 24 комплекта ТОЕЛ (топлоотделящи елементи), предназначени за реактори с вряща вода.

Изпробването премина съгласно графика.

14 февруари 197X година: започва нарязването на горивните пръти; 9 март: нарязани са и са разтворени 24 пръта 4,7 tu; 4 март: по време на първия цикъл на разделянето беше добавен разтвор. В продължение на една седмица до 11 март протече процесът на разделяне и почистване, в резултат на което бяха отделени уранови продукти и плутоний. Впоследствие бяха екстрахирани продукти на ядреното разпадане и плутоний, а също така уран.

Резултати от изпробването:

В хода на експеримента всички агрегати действуваха нормално. В процеса на разтварянето, а също така в процеса на сепарацията и почистването с цел отделяне на плутоний бяха достигнати проектните мощности. Период на достигане равновесие при екстрахирането — два дни, период на почистване продуктите от ядреното разпадане и отделянето на плутоний — около седем дни. Постигната беше висока чистота на изотопите на урана и плутония.

И така в хода на експеримента с използване на гориво за реактори с вряща вода (BWR) бяха постигнати поставените цели.“

В раздел десети бе направено заключението: „В случай, че бъде образувано смесено предприятие, ще е трудно да се спазва секретността, поради което е за предпочитане създаване на самостоятелно предприятие или строеж и управление по инициатива на единното предприятие.“ Тук прозираше доста явно стремежът на „Кокубу“ да заграби изцяло в свои ръце втория завод за регенерация.

И останалите раздели на доклада бяха също толкова подробни, но познанията на Хирано в областта на атомната енергия тук вече бяха явно недостатъчни. Изискваше се оценката на специалисти.

Междувременно Хирано бе изненадан от още една точка на доклада. Уморен от четене, той прелистваше страниците на осмия раздел, озаглавен „Подготовка на кадрите“, и тук пред погледа му попадна едно име, което го накара да се изуми: Ясуюки Камея! Един от пътниците, загинали в катастрофиралия самолет на „Кокубу джукогьо“!

В доклада беше казано: „Обучението на кадрите бе извършено под наблюдението на най-опитните и подготвени инженери и сътрудници на корпорациите «Дженерал електроникс» и «Кокубу джукогьо».“ По-нататък се изреждаха имената на инструкторите, сред тях беше и Камея — сътрудник в научно-техническия отдел на атомната енергетика…

Но изненадите не се свършиха с това. В доклада пишеше, че знанията били организирани във филиала на „Джошокаку“ който се намира в принадлежащия на компанията „Кокубу джукогьо“ участък земя в село Шинономе в префектурата И. Курсистите изучавали законодателството, техниката на безопасността, съоръженията за регенерация, методите за боравене с ядреното гориво и с броячите на радиоактивността, действията в аварийна обстановка и т. н.

Отново „Джошокаку“! Потвърждава се предположението, че това е хотел или дом за приеми, принадлежащ за концерна „Кокубу“.

Село Шинономе се намираше на самия бряг на морето. Сега е ясно защо Кенсей Домото е избягнал да разговаря за „Джошокаку“, когато е поканил Кейко Накамура да пътешествуват заедно. Не е искал Кейко да знае, че там се обучават кадрите за новия завод.

Свърталището на дявола

Хирано реши да посети роднините на покойния притежател на документите Минору Мидзутани. Разбира се, той не се канеше да ги разпитва направо за доклада, макар че главната му цел беше тъкмо тая. Хирано трябваше да направи това дори само защото бе се заклел пред Комияма, когато той донесе копието от документите в редакцията, че ще запази името му в тайна. За самия Мидзутани знаеше, че е бил инженер в отдела за атомна енергетика към „Кокубу джукогьо“. и нищо повече.

По пътя Хирано си мислеше как да предразположи към себе си роднините на покойния и така пристигна неусетно до къщата на Мидзутани.

Това беше типова двуетажна къщичка в предградията, от ония, които се дават на изплащане на служещите във фирмата. Околните къщи бяха долепени плътно една до друга, без да остане нито педя свободна земя. Гъстотата на къщите беше невероятна. Притежателите на такива къщички ги придобиват, заемайки пари отвсякъде, където е възможно — от роднини и познати или като се заробят за много години със заеми от банките.

Този жилищен район ненапразно се наричаше „Горски“ — беше построен на мястото на изсечени дъбови и букови горички. Миниатюрните къщички бяха стълпени нагъсто върху изкуствени тераси. Чужденците ги наричаха презрително „зайчарници“, но и те не бяха достъпни за всекиго — само за среднозаможни семейства.

Дори „зайчарниците“ не бяха за кесията на Хирано и на хора като него, те можеха да наемат само стаи в евтини многоквартирни сгради. Със заплатата, която получаваше от „Сагами шимпо“, той навярно няма да притежава никога собствена къщичка, па дори и най-най-мъничката…

Когато натисна звънеца, Хирано още не беше измислил предлог за посещението си. Отвори му късо подстригана шестнайсет-седемнайсетгодишна девойка с тъжно лице, навярно ученичка в колеж.

— Аз съм от „Сагами шимпо“. Искам да поговоря с майка ви — Хирано подаде визитната си картичка, като се опитваше да погледне какво има зад гърба на момичето.

— А по каква работа идвате? — В гласа на момичето се долавяше обичайната предпазливост пред непознат човек. Това, че Хирано е журналист, не я смути ни най-малко. Очевидно вестниците не бяха проявили интерес към смъртта на Мидзутани. Ако тук вече бяха идвали журналисти, реакцията на девойката щеше да е друга.

— Бяхме се уговорили с баща ви, че ще напише за нашия вестник статия за атомната енергия. Научих за нещастието, което ви е сполетяло, и просто не мога да намеря думи…

— Един момент. — Девойката влезе в къщата с визитната картичка в ръце. Скоро след това отвътре излезе жена, която навярно наближаваше четирийсетте. Тя разглеждаше внимателно визитната картичка на Хирано. Сигурно беше съпругата на Мидзутани. Тъмно-жълтият цвят на лицето й говореше, че още не е преживяла мъката си.

— За какво сте се уговорили с мъжа ми? — жената на Мидзутани погледна изпитателно Хирано.

— Как да ви кажа, напоследък нашите читатели проявяват голям интерес към въпросите на атомната енергетика и вашият съпруг, който работеше по тези проблеми, бе любезен да се съгласи да разкаже популярно за най-новите постижения в тази област — изтърси, без да му мисли много-много, Хирано.

— Но мъжът ми толкова неочаквано…

— О, да, да! Разбира се, ние знаем… Нашият вестник ви изразява своите най-искрени съболезнования. Но тъй като разчитахме на интервю с него, ние съобщихме предварително, че ще го поместим. Сега вече е късно да променяме темата и затова решихме да направим друго — да отпечатаме очерк за семейството на същия специалист по атомна енергетика, да посетим къщата му, та членовете на неговото семейство да разкажат лично на читателите за живота на онези, които развиват този важен отрасъл. Струва ни се, че по този начин ще почетем паметта на вашия съпруг, отдал целия си живот на такова благородно дело.

— Но точно какво трябва да ви разкажа за мъжа си? — вдовицата покани Хирано в малката гостна. Хирано не можа да разбере дали му повярва или не. Но неговото съболезнование я трогна. Девойката донесе чай и бисквити… Хирано се измъчваше от мисълта, че е принуден да лъже близките на покойния.

— Къде се запознахте с мъжа ми? — попита вдовицата и седна насреща му.

— Запозна ни професор Т. от политехническия институт. Той ми е разказвал, че вашият съпруг е авторитет по преработката на ядрено гориво — опипа почвата Хирано. Той беше чувал за този професор от Кенджо.

— Дали е бил авторитет, не зная, но мога да ви кажа, че никога не се задържаше в къщи: ту изследвания, ту изпробване… Той страдаше отдавна от хипертония и аз все му се молех да се пази — вдовицата избърса крадешком очите си.

— Изпробване ли? Сигурно имате предвид Шинономе?

— Да, всеки месец прекарваше там по няколко седмици. Изследвания. Все се шегуваше, наричаше ме „атомната вдовичка“. И ето че ме направи истинска вдовица…

— Чувал съм, че в Шинономе имало хотел, Струва ми се, „Джошокаку“…

— Хотел за сътрудници на фирмата. Мъжът ми казваше, че бил обзаведен чудесно.

— Ако не се лъжа, това е филиал на хотела. А основната сграда е на друго място, нали?

— В Куресаки. Това е в префектура Хирошима, там е основното предприятие на компанията. Наистина аз не съм ходила в него, но мъжът ми е разказвал, че главният хотел бил построен за високопоставени хора, които идват да разглеждат завода. Той бил много по-разкошен от филиала.

— Казахте високопоставени хора. Навярно и политически дейци? — В паметта на Хирано се мярна Кенсей Домото.

— Казват, че и негово величество императорът благоволявал да отсяда там…

— Дори императорът?! Хотелът наистина трябва да е разкошен. Между другото кой ви съобщи за смъртта на съпруга ви?

— Полицията. Прилошало му във влака и го откарали в болницата в Чого; там и починал.

— А нещата му? Получихте ли всичко? — уж неволно попита Хирано за най-важното.

— Всичко, само че мъжът ми по погрешка си беше сменил с някого чантата във влака. Но този човек дойде веднага да я донесе.

— О, това е много добре. Та мъжът ви е бил такъв ценен специалист, в чантата му е можело да има важни документи.

— Точно това беше лошото. Щом научили за смъртта му, от компанията веднага довтасаха тук и при това не се интересуваха толкова за мъжа ми, колкото от чантата му. Какви коравосърдечни хора — помислих си тогава. А мъжът ми умря толкова млад, защото го разсипа работата му. не жалеше нищо за компанията. Сега ми се струва, че те просто го убиха с тази работа — тъжно каза тя.

— Ако искате, можем да им отмъстим за мъжа ви. Ще напишем поредица от статии, ще разобличим компанията, която се отнася толкова пренебрежително към хората…

— Да отмъстим за мъжа ми? — попита вдовицата и погледна развълнувано Хирано. Виждаше се, че в нея се е събрал много гняв срещу „Кокубу“. Интервюто получи неочакван поврат.

— Може би някога наистина ще ви помоля да направите това — тя овладя вълнението си. Очевидно си направи сметката каква сума ще загуби, ако се скара с компанията: помощ за уволнение15, която се полага на мъжа й, парите за погребението. Сега, след смъртта на съпруга, грижите за семейството са се стоварили върху нея и тя няма право да дава свобода на чувствата си…

След като посети семейството на Мидзутани, Хирано показа доклада на главния редактор. Кенджо се оживи необичайно.

— Чудесно! Ще ударим едновременно от двете страни: „Черното копие“ и регенерацията на ядрено гориво. Ще пишем, че „Кокубу“ закупува най-нов изтребител и в същото време има намерение да монополизира строителството и експлоатацията на втори завод за регенерация. Един брой ще е достатъчен. Ето това се казва сензация!

— Но нали се договорихме да не пишем нищо за „Черното копие“. Ще подложим под удар информатора — възрази Хирано.

— Да, да, помня. Жалко … С „Черното копие“ засега ще трябва да почакаме. Ще издадем брой за завода за регенерация. Добре. Стига им и това. Ще запълним всички страници.

Най-после могат да издадат специален брой! А „Черното копие“ ще държим готово. Непременно ще излезе наяве нещо любопитно. Само един самолет струва тринайсет милиарда йени! За да бъдат получени толкова пари, нужни са посредници, големи хора. А където са парите, там са и тъмните афери… Може би шетнята вече е започнала, а ние не знаем, Всичко е скрито-покрито. Но нищо, сценарият в общи линии е ясен…

— Сценарият ли? Какъв сценарий? — Хирано погледна учудено редактора.

— Частна компания иска да построи огромен завод за регенерация, но има пречка — американците. Те се страхуват от разпространението на ядреното оръжие и едва ли биха дали толкова лесно съгласието си. Виж, ако Япония изразходва баснословни суми за закупуване на „Черното копие“ и по такъв начин поеме върху себе си част от военния товар на Америка, работата е друга. Тогава американците няма да възразяват против построяването на завода. Виждаш ли как се подреждат картите … Компанията иска на всяка цена да угоди на американците, иначе капиталовложенията й ще изгорят.

— Получава се, че „Черното копие“ е нещо като бреме…

— Нали разбра коя фирма е произвела реактора, използван при изпробването — „Дженерал електроникс“. А това е най-големият производител на атомни реактори не само в САЩ, но и в целия свят.

— Да, то се знае.

— Е, какво, не разбра ли? Атомните реактори и изтребителите произвежда една и съща фирма! Ето откъде идва този принудителен асортимент. Мисля, че сме попаднали на вярна следа.

Главният редактор явно гореше от желание за бой: материалите за втория завод потвърждаваха предположенията му за „Черното копие“. Тези предположения трудно можеха да бъдат доказани с достоверни факти. Друго нещо беше докладът за пробното пускане в експлоатация. Дори самият факт, че той съществува, вече неопровержимо доказателство. Невъзможно е да бъде изфабрикуван документ за технологията за регенериране на ядрено гориво. Публикацията ще подействува като експлодирала бомба. Въпросът за закупуването на „Черното копие“ още нерешен, разработката на технологията вече е завършена.

Кенджо реши да покаже доклада на професор Т. от политехническия институт, с когото се познаваше още от времето, когато е работил в голям вестник. Професорът бе едно от светилата на атомната енергетика и Кенджо искаше да знае мнението му, макар че всъщност се нуждаеше от неговия съвет само за успокоение на съвестта си. Главният редактор отиде лично при професора. Скоро след това той се обади в редакцията: „Професорът е изумен. Веднага изпратете всичко в печатницата. Да излезе още в утрешния брой.“

(Прочее, тук трябваше да се намеси партийният секретар, отговарящ за вестника, (или университета) или дори назначен на синекурна служба в него… Обаче май са си нямали, горките хора, партиен секретар… Е, нека им излизат вестниците тогава нецензурирани… Разчитали са може би на автоцензурата… Б. на Виктор от БезМонитор.ком)

Публикуваният в „Сагами шимпо“ доклад за изпробването на инсталацията за регенерация на ядрено гориво предизвика буря. Редакторите на големите вестници едва не се пръснаха от завист — някакво си провинциално вестниче публикува материал с международно значение!

В редакцията непрекъснато притичваха журналисти от телевизионните компании и ежедневниците. Големите вестници се държаха така, като че ли нищо не е станало, но се опитваха с всички сили чрез посредници да си изяснят кой е източникът на информацията.

Както и трябваше да се очаква, журналистите обсадиха компанията „Кокубу джукогьо“ и Корпорацията за обработка на ядрено гориво, обаче там ги посрещаха със стереотипния отговор: „Разяснения няма да има.“ Но това само потвърждаваше фактите.

Журналистите бяха озадачени преди всичко от това, по какъв начин „Сагами шимпо“, който няма никакво отношение към „Кокубу“ и корпорацията, е могъл да си осигури този сензационен материал.

Историята бързо се разрастваше. Вестниците и телевизионните компании си съперничеха в разобличенията. Опозиционните партии заявиха, че възнамеряват да направят парламентарно запитване, като се позовават на публикациите на „Сагами шимпо“.

(Какво!? Опозиционни партии!? … Не може да бъде … БЗНС!? Б. на Виктор от БезМонитор.ком)

Името на „Сагами шимпо“ гърмеше по цялата страна, изглеждаше, че е станало чудо — вестникът се е издигнал на челно място з журналистиката! Но уви! Плячката се оказа прекалено голяма. Съдбата бе подхвърлила на „Сагами шимпо“ печеливш билет, но само толкова: оттук нататък той не можеше да съперничи с големите вестници, разполагащи с широка кореспондентска мрежа.

Позовавайки се на статията на „Сагами шимпо“, те започнаха да разплитат историята. Тъй като „Сагами шимпо“ не бе разкрил своите източници на информация, имената на Шодзо Комияма и Минору Мидзутани не фигурираха по страниците на вестниците. Остана незабелязана и връзката с покупката на „Черното копие“.

Няколко дни след публикацията в „Сагами шимпо“ при Хирано дойде неочаквана гостенка.

— О, това сте вие, госпожо… — промърмори смутено журналистът, когато посрещна посетителката в приемната — малко кътче от редакционната стая, преградено с параван и служещо едновременно и за кабинет на главния редактор, и за секретариат и за коректорска стая. Хирано беше готов да потъне в земята от срам — в редакцията бе дошла вдовицата на Мидзутани. Жената погледна презрително младия журналист и каза рязко:

— Вие ме излъгахте!

— Какво говорите, не съм имал никакво намерение да ви лъжа, ще поместим статия в памет на вашия съпруг — започна да се оправдава Хирано, но вдовицата не го слушаше.

— И доклада сте откраднали вие. Досрамяло ви е и дойдохте у нас, излъгахте ме за интервюто.

— Не, не съм откраднал доклада — оправдаваше се Хирано. Лицето му плувна в пот.

— Няма защо да отричате, зная откъде сте взели документите, но не съм дошла при вас да слушам оправданията ви.

Хирано, който стоеше с наведени очи, погледна за пръв път гостенката в лицето.

— Вие сте длъжни да поемете отговорността!

— Разбира се, разбира се. Ще напиша статия за съпруга ви.

— Не, с това няма да ми се отплатите.

— Да ви се отплатя? За какво? — обърка се Хирано.

— Заради вашата статия компанията отказа да изплати еднократната помощ на мъжа ми за напускане на работа. Казаха, че сме издали тайни на фирмата и сме й причинили големи щети. Дадоха ни съвсем мизерна помощ, просто трохи.

— Безобразие! Та вашият мъж няма никаква вина!

— Да, но компанията не смята така. Мъжът ми й отдаде целия си живот. Откъде мислите, че са се взели тези тайни? Нали именно моят мъж ръководеше изследванията и постигна успех. А сега го смятат за шпионин. Мръсна неблагодарност!

Вдовицата на Мидзутани стисна устни, за да не заплаче. Хирано се чудеше как да я успокои. Разбира се, ужасно неприятно е, че статията на вестника е станала предлог за такава подлост — да откажат да изплатят на семейството на покойния законно полагащата му се помощ! Та нали редакцията не се позовава на източника на информацията, тя не споменава дори името на Мидзутани.

— Миналия път казвахте, че фирмата може да бъде наказана. Спомняте ли си? — вдовицата погледна изпитателно Хирано. Той кимна. — Добре. Искам да им отмъстя заради мъжа си, макар че това звучи старомодно. Иначе душата му няма да се успокои никога. „Кокубу“ го погуби.

— Ще се постарая да ви помогна. Повярвайте ми, ще направя всичко възможно. — Хирано се поокуражи. Целта на посещението на вдовицата Мидзутани му допадна.

— Поради служебното си положение мъжът ми имаше достъп до тайните на фирмата. Може да се каже, че той се занимаваше с най-секретните й работи. И то не само в областта на атомната енергия. Той беше свързан и с разработката на други видове оръжие, знаеше за поръчките.

— И той ви разказваше всичко? … — Хирано буквално трепереше от нетърпение.

— Понякога. Но аз не разбирах много от това, което ми е казвал, сложно е. Ако знаех, че ще се получи така, щях да слушам по-внимателно. Но ще ви запозная с колеги на мъжа ми. Те също отдадоха на компанията много години от живота си, а когато изстискаха от тях всичко, изхвърлиха ги на улицата като ненужни вехтории. Всичките до един ненавиждат „Кокубу“. Поговорете с тях и ще има с какво да допълните доклада на мъжа ми.

— Това е чудесно! Запознайте ме по-скоро! — Хирано дори се приближи към събеседницата си.

— Пишете за всичко, както си е. Това ще бъде най-добрата памет за мъжа ми. Ето, донесох ви негови книжа. Аз не разбирам нищо от тях, това е чиста техника, но може би ще ви бъдат полезни? Честно казано, би трябвало да ги върна на компанията, но реших, че щом те постъпиха с мен толкова нечестно, и аз не съм им задължена с нищо.

И вдовицата Мидзутани подаде на Хирано цял топ книжа.

Почти всички документи, донесени от Мидзутани, се оказаха технически, но между тях бе открита географска карта на остров, заобиколен от пунктирна корабна линия. Името на острова не беше написано на картата. По форма той приличаше на морско конче, а на тесния провлак бе изписано кръстче.

На Хирано веднага му хрумна: а дали не се планира тъкмо тук изграждането на завода за регенерация на ядрено гориво?

Строежът на такова предприятие неизбежно би предизвикал вълна от протести сред местното население, Та нали става дума за плутоний, изключително токсичен елемент. Хората знаят, че плутоният може да бъде използван за производство на ядрено оръжие. А освен това съществува и проблемът за твърдите, течните и газообразните отпадъци, които са високотоксични и радиоактивни. Опасността е значително по-висока, отколкото при атомните електроцентрали.

И най-после не бива да се забравя, че плутоният може да бъде използван за производство на ядрено оръжие. С една дума, изграждането на подобно предприятие не обещава нищо хубаво на местното население.

Жителите на островите в южната част на Тихия океан са протестирали вече неведнъж, че на техните земи закопават радиоактивни отпадъци. Нима населението на този японски остров е длъжно да приеме съхраняването на „пепелта на смъртта“ в своите земи?!

Проектно допустимата радиоактивност която изхвърля заводът в Токаймура, надхвърля десетки и дори стотици пъти крайната граница, установена за атомните електроцентрали. А мощността на втория завод за регенерация ще бъде тон и половина, тоест седем пъти по-голяма от мощността на завода в Токаймура. Следователно толкова пъти ще нарасне и опасността.

Ами въпросът за транспортирането на използваното ядрено гориво, което е високорадиоактивно и отделя голяма топлина? То трябва да бъде превозвано в специални хладилни контейнери. Как ще бъдат решени проблемите, свързани с транспорта, с безопасността, с маршрутите, по които ще стане извозването…

Хирано си спомни за плъзналите преди известно време слухове, че за място на строежа на втория завод за регенерация бил избран остров Токуношима в префектурата Кагошима16. Слуховете не бяха потвърдени с факти, но въпреки това целият остров бе обхванат от протестно движение. Според съобщенията на печата трите градски управи на Токуношима приели протестна резолюция; създаден бил Съвет за защита на живота на островните жители от „пепелта на смъртта“, организиран бил масов митинг.

Борбата беше толкова разгорещена, че можеше да бъде сравнена само с движението за възвръщане на острова от САЩ на Япония. Не е изключено островните жители да пристъпят и към радикални средства — да нахлуват в района на бъдещия завод и да организират палежи.

„Компанията едва ли Ще се осмели да пренебрегне протеста и да започне строежа на предприятието — помисли си Хирано. — Най-вероятно е Токуношима да е само уловка, имаща за цел да измами народа, да насочи неговото негодувание в лъжлива посока.“

Хирано се замисли. Наистина не е ли възможно компанията да е решила да прибегне до хитрост? С помощта на организирано „изтичане на информация“ да убеди населението, че уж за място на строежа е избран остров Токуношима, да изчака, докато протестното движение достигне връхната си точка, и тогава да съобщи, че е решила да премести строежа другаде — някъде наблизо, на предварително набелязано, по-ненаселено и следователно по-спокойно място? Така или иначе, това островче, чиято форма напомня морско конче, трябва да се търси някъде близо до Токуношима!

Хирано се обади на Рюджи Катаяма. Всъщност те трябваше да се срещнат още в деня, когато „Сагами шимпо“ публикува доклада на Мидзутани, но, потънал във водовъртежа на събитията, Хирано отлагаше всеки ден срещата. Въпреки това той разбираше, че публикацията на доклада стана възможна само благодарение на това, че редакцията получи засега неподлежащия на разгласа материал за „Черното копие“…

Катаяма явно беше очаквал това обаждане.

— Време е да се срещнем.

— Тук станаха такива работи, че … — похвали се Хирано.

— Зная, вдигнахте шум в цялата страна. Столичните вестникари позеленяха от завист.

— Всичко стана благодарение на вас.

— На мен ли?

— Този доклад има пряко отношение към „Черното копие“. Като се видим, ще ви разкажа по-подробно.

Когато пристигна в кантората на Катаяма на Гиндза, Хирано го запозна с версията на Кенджо, че атомният реактор и изтребителите „Черното копие“ са „стоки“ от една комплексна сделка.

— Ето какво се криело зад „Черното копие“!… — удиви се Катаяма. — А открихте ли потвърждение, че атомните реактори се произвеждат от „Дженерал електроникс“?

— Това е казано в публикуваните материали.

— Вашият главен редактор е велик човек!

— Ако можехме да публикуваме и съобщението за „Черното копие“, ефектът щеше да бъде още по-голям.

Хирано въздъхна със съжаление.

— Кейко Накамура сега се среща с Кенсей Домото. Тя му е фаворитка. Мисля, че въпросът с „Черното копие“ всеки момент ще почне да се придвижва. Домото ще му даде ход. Ненапразно му пробутаха Кейко, тя е нещо като рушвет.

— А нашите разобличения не я ли уплашиха?

— Струва ми се, не.

— Не е ли възможно да се запозная с нея? Кажете и, че няма да публикуваме статията, преди да сме получили нейното съгласие.

Катаяма се замисли.

— Добре. Ще разбера кога е свободна и ще ви съобщя. Мисля, че и за нея ще бъде интересно да се запознае с вас.

— Ах, да! — Хирано изведнъж се сети нещо. — Интересна подробност! Открих какво е „Джошокаку“.

— Нима?!

— На едно място в доклада бе споменат филиалът на „Джошокаку“ в село Шинойоме, префектура И. Там се обучава персоналът на завода за регенерация. Това е нещо като общежитие или хотел на „Кокубу джукогьо“. Казват, че главната сграда се намирала в град Куресаки, префектура Хирошима.

— И Шинономе, и Куресаки са край морето … Катаяма си спомни веднага какво му разказа Кейко за Домото. В разговора си с нея той беше се изпуснал да спомене за „Джошокаку“ … По всичко изглежда, че е ставало дума тъкмо за този хотел.

— М-да … Подозрително място. Добре ще е да го посетим!

— А основната сграда се използва като дом за посрещане на особено важни личности, посещаващи завода на „Кокубу джукогьо“ в Куресаки. Казват, че там отсядал дори императорът.

— Може би и Кенсей Домото е отсядал там с Мари Фуджикура? Ами ако всичко е станало именно там? …

— Какво имате предвид? — Хирано се сепна.

— Нещо, след което Мари е изчезнала.

Събеседниците се спогледаха.

— Ето, погледнете тази карта. — Хирано разгърна пред Катаяма картата на острова, който приличаше на морско конче.

— Откъде сте я взели? — учуди се Катаяма.

— Намерих я между документите, които ни донесе вдовицата на покойния автор на доклада.

— Каква странна форма. Остров ли е или езеро! — Катаяма не можеше да си спомни къде е виждал точно такова изображение. — Изглежда, че е остров: около него минава корабна линия.

— Напомня морско конче, нали? Струва ми се, точно там ще бъде започнат строежът на втория завод за регенерация!

— Така ли?… А нима няма да е на Токуношима. Аз чувах…

— Засега не е взето решение. Населението протестира, а това е вече пречка. Токуношима е измама, фалшификация, предназначена да отвлече вниманието. А всъщност са избрали още от самото начало това островче.

— Хм … Напълно възможно. А къде се намира то?

— Засега не мога да кажа точно. Имам само тази карта. Но мисля, че е някъде близо до Токуношима.

— Защо?

— Ако този остров се намираше на съвсем друго място, и там биха се сблъскали с протестно движение, Компанията има намерение да угаси страстите, като предложи друга, малко по-далечна площ. Хората ще си помислят, че са им отстъпили. Такава си е човешката психология. Малко населен или необитаем остров на известно разстояние от Токуношима — ето какво е нужно на компанията.

— А как се казва това островче?

— Не зная. Сам му измислих име — остров Морското конче.

— Остров Морското конче? — очите на Катаяма проблясваха. — Чакайте, чакайте, чувал съм някъде това име…

— Не знам, но на големите карти го няма…

— Да, а къде е остров Токуношима?

— Югозападно от Кюшу, по-близо до Окинава. Архипелаг Амами.

Катаяма потършува на един от рафтовете на библиотеката си и извади няколко книги. Хирано погледна заглавията им: „История на японската бактериологична война“, „Секретните отряди във войната против Китай“.

— Откъде са се взели у вас? — учуди се той.

— Останали са от Шигемицу Гокан. Струва ми се, че тъкмо в тях срещнах името „Морското конче“, — Катаяма прелистваше трескаво страниците, — Ето, намерих го. — той посочи с пръст средата на една страница. — Четете. „Бившите подчинени на Широ Ишии създали секретна лаборатория, която била настанена в жилищна сграда в Токийския район Шинджуку. В околностите на столицата била построена фабрика, а на остров Морското конче, югозападно от Кюшу, се намирала базата за бактериологично оръжие.“

Хирано прочете последната фраза на глас и се смая.

— Е, какво ще кажеш? — Хирано дори не знаеше какво да отговори. „Отрядът Ишии“ и заводът за преработка на ядрено гориво — на едно и също съвсем неочаквано място.

— Ами да, разбира се — сети се той, — помните ли самолета, който катастрофира в планините Чичибу през есента на миналата година? И тогава заедно със Шигемицу Гокан се оказа Ясуюки Камея от отдела за атомна енергетика. Отново атомна енергия и биохимическо оръжие…

— Нищо чудно — повдигна рамене Катаяма. — Концернът „Кокубу“ е най-големият производител на оръжие в Япония. Съвсем естествено е и да се занимава едновременно с разработката и на едното, и на другото оръжие за масово унищожение. Но тук навярно може да има и други тънкости.

— Но защо именно на остров Морското конче? … — Хирано се замисли.

В това като че ли имаше някаква логика. Завод за регенерация на ядрено гориво на същия остров, на който през годините на войната се е намирала секретната бактериологична база на „отряда Ишии“!,.. Разбира се, това не е случайно. Очевидно малобройното тукашно население вече се е примирило с постоянната опасност и едва ли ще започне да протестира.

— Следователно именно остров Морското конче, за който пише в книгата, е изобразен и на картата! — направи заключението Катаяма.

— Непременно трябва да напиша за всичко това! — въодушеви се Хирано.

— Ще бъде страшна новина! Дори само фалшификацията с Токуношима е сензация, а на туй отгоре и това!… Представяш ли си, същият остров, на който някога се е намирала секретната база на Ишии!

— Знаете ли, след онази статия забелязаха нашия вестник. — Хирано не можеше да сдържи гордостта си. — Шега ли е: някакво си провинциално вестниче, а правителството и „Кокубу“ го шпионират, страхуват се да не им забъркаме отново някоя каша. Каква чест! Затова пък сега стана много по-трудно да се работи. Достатъчно е да кажеш, че си от „Сагами шимпо“, и веднага започват да ти препречват пътя. А Морското конче е някакво си островче сред безбрежния океан. Стане ли нещо с мен, никой не ще може дори да ме намери.

— Да не искате да кажете, че е опасно да се отиде там? … — попита загрижено Катаяма.

— Убеден съм, че ако са решили всичко, сигурно пазят острова както трябва.

— Наличността на охрана ще означава, че предположенията ни са верни! Че се готвят да строят завода там.

— Точно така, Именно затова искам да отида на острова.

„Да… Малко островче сред океана, дори не е отбелязано на картата, а какви зловещи планове са свързани с него!“ — помислиха си едновременно на раздяла Катаяма и Хирано.

Задкулисната сделка

— Ужасен провал… — ядосано процеди през зъби Кенсей Домото, като изливаше в устата си поредната чашка саке. Днес той бързаше да се напие, което беше сигурен признак за лошото му настроение.

— Просмука се точно там, където никой не очакваше. Някакво си жалко вестниче.

— Охара също беше ядосан. Кейко наливаше саке ту на единия, ту на другия от мъжете. Тя правеше това мълчаливо, обстановката беше твърде напрегната, за да си позволи да каже и тя нещо.

— Ще се наложи да почакаме с „Черното копие“,

— Не може иначе — съгласи се Охара.

— Ако излезе наяве и това, не можем се отърва от вестникарите, особено ако надушат за връзката с „Дженерал електроникс“.

— Не мога да разбера как са допуснали в „Кокубу“ такова нехайство — въздъхна Охара. Той беше явно отчаян, че се осуетява такава изгодна сделка. И то само защото тези идиоти от „Кокубу“ не умеят да пазят тайните си!

— Те казват, че някакъв техен специалист, зает в изпробването, умрял ненадейно във влака и някой откраднал чантата му с доклада.

— Как може да носи със себе си такива важни документи?

— Разбира се, това е безобразие, но в компанията му имали доверие, така или иначе — специалист, отговарял е за експеримента.

— Не бива да се допуска повече изтичане на информация.

— Та ето какво искам да ви кажа, господин Охара. Във връзка с това имам едно предложение. — Домото погледна внимателно събеседника си, без да се разделя с чашката саке. — Какво ще кажете, ако прехвърлим „Черното копие“ на друга фирма?

— Какво? Да отнемем сделката от „Кокубу“? — изуми се Охара.

Домото наведе бавно глава.

— Ако с изтребителя се занимава „Кокубу шоджи#“ отново може да се вдигне шум около въпроса за завода за регенерация. Тогава ще пропадне всичко.

— Но в „Кокубу“ могат да се заинатят…

— Сами са си виновни. Защо купуват от една и съща чуждестранна фирма изтребители за държавата и атомен реактор за собствения си завод — нима е възможно да се прави така? Това ще предизвика неизбежно подозрения. „Кокубу“ си позволява твърде много. Разбира се, аз бях готов да им дам всичко. Но сега това е невъзможно. „Кокубу“ трябва да се откаже от нещо. Нека избират: или „Черното копие“, или завода. Мисля, че за тях е по-изгоден заводът. Нека се договорим, Охара-сан: „Черното копие“ не е за „Кокубу“.

Настъпи тягостно мълчание. Всеки потъна в мислите си. Изборът на „Черното копие“ като изтребител от „ново поколение“ за поредния петгодишен план за укрепване на отбраната зависи изцяло от Домото, Всеки опит да се действува през главата му е обречен на неуспех. Та нали вече имаше един инцидент, когато Управлението за национална отбрана вече бе взело решение за доставката на самолет за ВВС, а Домото успя да го отмени на заседание, в което военните не участвуваха…

Но ако изтребителят бъде предаден на друга фирма, тогава ще възникнат нови усложнения: широките познанства, които Охара беше си създал в „Кокубу“, ще се окажат съвсем ненужни, ще му се наложи да осъществява връзки в другата фирма, която ще спечели от сделката баснословна сума. И все пак Охара се страхуваше много повече от перспективата да загуби изобщо поръчката за „Черното копие“. В такъв случай ще излезе, че е дал без нищо на Домото и Кейко. Това го караше да беснее от яд.

— И коя фирма предлагате вместо „Кокубу“? — попита тихо Охара.

— „Сумикура шоджи“. Те се занимават отдавна със самолети. При тях работят прекрасни инженери, пък и търговските операции на фирмата са доста успешни. Мисля, че това ще е дори по-добро, отколкото „Кокубу шоджи“.

— Но нали „Сумикура шоджи“ е била винаги в конкуренция с „Кокубу шоджи“. Та те са непримирими врагове!

През периода на реализацията на третия и четвъртия план за укрепване отбраната на Япония, когато бе поставен въпросът за избор на нов самолет за военновъздушните сили, „на земята“ се развиха жестоки сражения между фирмите „Сумикура шоджи“ и „Кокубу шоджи“.

— Ако заложим на друга фирма, тя трябва да не отстъпва или дори да превъзхожда „Кокубу“. „Сумикура“ и „Кокубу“ са равностойни. При това концернът „Сумикура“, който няма в състава си фирма — производителка на оръжие, притежава по-голяма свобода на действие. А „Кокубу“ е съвсем друго нещо — при тях всичко зависи от „Кокубу джукогьо“, която е най-големият фабрикант на оръжие и държи за юздите търговската фирма. Та нали „Кокубу джукогьо“ се стреми всички оръжия за силите на самоотбраната да се произвеждат тук, в Япония. Ето защо покупката на американския изтребител е нелогична за „Кокубу“, това само ще доведе до разпри. Тъй че възможно е сегашният скандал дори да се окаже полезен за нас. А тогава смятайте, че „Черното копие“ е вече в Япония.

По време на разговора Домото незабелязано накара Кейко да седне до него и само на него да налива саке. С това той даваше на Охара да разбере, че макар и да сменя търговската фирма, той оставя в сила сделката за изтребителя, а следователно и Кейко принадлежи на него по право. Охара нямаше какво да възрази на стареца, който съвсем недвусмислено искаше да му бъде заплатено за услугата … Охара изглеждаше невъзмутим, но Кейко виждаше, че той е бесен от яд.

През нощта Кейко остана при Домото. Като я милваше, той каза като че ли между другото:

— Струва ми се, че ти обещах да те заведа на морето.

— О, още ли помните това? А аз си мислех, че сте забравили.

— Никога не забравям какво съм обещал на жена.

— Колко се радвам! Значи заминаваме, нали?

— Има едно островче южно от Кюшу. На него може би ще строят курорт, та ми предложиха да отида да го видя. Ще дойдеш ли с мен?

— Южно от Кюшу ли? Да не е Танегашима?

От всички острови южно от Кюшу Кейко знаеше само Танегашима, който беше известен с това, че в старо време португалците донесли на него за пръв път невижданото за японците огнестрелно оръжие.

— Не, още по на юг.

— Окинава ли е?

— Някъде по средата. Но по-близо до Окинава.

— О, толкова далеко?!

— Самият аз ще отида на едно малко, почти безлюдно островче, а ти през това време ще поживееш в един хотел на голям остров и ще ме чакаш там. По-нататък не мога да те взема със себе си.

— Необитаем остров! Колко е романтично! Не искам да остана сама в хотела. Искам да дойда с вас.

— На това островче не пускат външни хора — възрази й Домото и явно съжали, че го е казал.

— Кой, аз ли съм външна?

— Не се сърди, не се сърди. Ще се постарая да взема и теб със себе си. — Макар и да го беше яд, че се изпусна да каже нещо, което не биваше, старецът явно бе поласкан от желанието на Кейко да го придружи…

Кейко веднага съобщи на Катаяма за разговора между Кенсей Домото и Джордж Охара. На срещата с Кейко Катаяма доведе за пръв път Хирано.

Седяха в едно скромно ресторантче в Хараджуку.

— Значи и вие търсите Мари… — Кейко погледна приветливо Хирано, след като изслуша разказа му за детската им дружба с Мари. Хирано също знаеше някои неща за новата си позната от Катаяма. Нейният разказ за това, как са търсили изчезналата котка, го накара да се усмихне — колко подхождаше на Мари… Хирано беше благодарен на Кейко за стремежа й да помогне. Колко много рискува заради приятелката си, с която я сближаваше само обичта им към домашните животни…

Напоследък и Катаяма беше се променил към Кейко, макар и да казваше доскоро, че не знае дали може да й се вярва.

— Изглежда, че на Домото не му е било лесно, докато реши да смени търговската фирма. — Катаяма се замисли. — То е съвсем естествено, трябвало е да избере това, което ще му е по-изгодно.

— Но нали той още от началото е знаел, че отношенията им са обтегнати?

— За Домото цялата група „Кокубу“ винаги е била нещо като чувал с пари. Разправят, че всичките му избирателни разходи по време на изборите за председател на партията „Приятели на народа“ били заплатени от „Кокубу“. И го избраха. Той оглавява най многобройната фракция в партията, има възможност да облагодетелствува маса послушни депутати — и то само благодарение на това, че зад него стои концернът „Кокубу“. Но макар и да принадлежат към една група, „Кокубу джукогьо“ и „Кокубу шоджи“ невинаги са в добри отношения. Нещо повече, дори различните клонове на самата търговска фирма действуват самостоятелно. В резултат на това конкурентната борба в самата компания не е по-малко остра от борбата с други компании. Често купуват суровини и материали от други компании — дори да са конкурентни, стига да им излезе по-евтино. И ако Домото трябва да избира между „Кокубу джукогьо“ и „Кокубу шоджи“, разбира се, че ще избере „Кокубу джукогьо“.

Но всяка от тези фирми се смята за водеща в групата „Кокубу“. Ако избере „Кокубу джукогьо“, Домото би обидил „Кокубу шоджи“, а това, разбира се, не е в негов интерес. И ето че му се е паднал удобен повод — скандалът във връзка със завода за регенерация. Естествено той не може да изпусне този случай.

— Но нали скандалът със завода е недоглеждане на „Кокубу джукогьо“, А за него трябва да плаща „Кокубу шоджи“, на която отнемат изгодна сделка.

— Не, не е така. Тя въпреки това няма да е на загуба. Когато се касае за крупни проекти, търговската фирма играе ролята на организатор или координатор. Тогава тя заема ръководно място в групата. Строежът на ново предприятие изисква високо равнище на техническите познания и огромни разходи, такава работа не е по силите само на една фирма. Тъкмо в тези случай са необходими големи търговски фирми с тяхната способност да планират, да събират много важна информация, да организират. „Кокубу шоджи“ координира работата на двете групи, влизащи в концерна — атомната енергетика и тежката промишленост, и затова строежът на завода за регенерация е много важен за нея, от този проект зависи много. Ето защо за нея заводът има по-голямо значение, отколкото изтребителят. Тя сега е в такова положение, че й е по-изгодно да отстъпи „Черното копие“, за да запази за себе си завода.

Катаяма неслучайно е създал първото частно детективско бюро в Япония: той беше много добре информиран човек.

— Мисля, че преди да препоръча на Охара сменянето на търговската фирма, Домото си е осигурил съгласието на „Кокубу шоджи“. Във всеки случай той е спечелил най-много от всички. Смяната на фирмите ще предизвика прехвърляне на огромни суми, при което значителна част от тях ще се окаже в джоба на Домото.

— А какво произвежда този завод? — полюбопитствува Кейко.

— Нима не сте чели последните вестници? — учуди се Катаяма. — Става дума за предприятие, което ще преработва отпадъци от ядрено гориво за атомните електроцентрали и ще извлича от тях нови разпадащи се вещества. Хирано публикува неотдавна този план, вестниците все още шумят.

— О, ама за това ли говорите! Имате предвид завода, който се готвеха да строят на Токуношима, но тамошното население започна да протестира, нали?

— Точно така.

— А аз не знаех, че статията е написана от Хирано-сан.

— Късмет, нищо повече… — Хирано наведе смутено очи под погледа на Кейко.

— Може би Домото неслучайно говореше за острова южно от Кюшу? — тихо, като че ли на себе си каза Кейко. Но Катаяма и Хирано едва не подскочиха.

— Какво?

— Моят старец обеща да ме заведе на някакво си островче южно от Кюшу. Иска да го разгледа, казва, че там щели да строят курорт…

— Какъв курорт?! — извикаха едновременно Катаяма и Хирано и това накара Кейко да трепне.

— Ох, че ме уплашихте. Не зная дали точно този остров ви интересува. Дядката казваше, че бил необитаем. Предлагаше ми да го чакам в хотела, докато се върне оттам.

— Да, да, разбира се, че е той, точно той. Ако не е той, защо Домото ще ходи лично да го разглежда? А не ви ли каза какво е името на острова?

— Не.

— Опитайте се да разберете внимателно. Островът трябва да се казва Морското конче. Запомнете това име.

— Какво смешно име. Когато казах, че не искам да остана сама, дядката беше малко недоволен, но после се съгласи да ме вземе със себе си.

— Идете. А знаете ли, че нашият вестник иска да помести репортаж за остров Морското конче — добави въодушевено Хирано. Виждаше се, че бе готов да тръгне веднага за там.

— Там не пускат външни хора. Оказа се, че само аз не съм външна за него!…

— Е, те вече съвсем са го прекалили: канят се да строят курорт, а не пускат никого там. За съжаление ние дори не знаем точно къде се намира. Може само да се предполага, че е някъде наблизо до Токуношима. Малко островче е, дори не е отбелязано на картата.

— Аз Ще разбера всичко! — Младият журналист вече стана много симпатичен на Кейко, макар че го виждаше за пръв път.

Вече си бяха тръгнали и наближаваха изхода, когато Кейко ненадейно изкрещя уплашено.

— Какво ви стана? — Хирано проследи погледа й и видя някакъв мъж, който се качваше в едно такси. Той беше доста далеч и Хирано не можа да разгледа лицето му.

— Да не сте видели някой познат? — попита я той.

— Струва ми се, че беше човекът, който ми предлагаше два милиона за копието на документите. Помните ли, дето ви разказвах… — Кейко настръхна.

— А не грешите ли?

— Не зная. Много приличаше на него.

— Излиза, че ни е следил?

Хирано се развълнува — досега никой не подозира нищо, но ако Охара научи за срещата им, всичко ще се обърка.

Катаяма се опита да успокои Кейко:

— Тук идват толкова хора! Знаеш ли кой с кого седи на една маса! Точно затова избрах този район, Тук всичко е на показ, но никой никого не забелязва. Може да е просто някой човек, който прилича на онзи. Но дори да е той, едва ли ви е познал.

Катаяма разбираше заплашващата ги опасност. Най-важното е да не се появят никакви подозрения у Охара. — Аз вече почти забравих как изглеждаше. Сигурно съм сгрешила — съгласи се Кейко, като се опитваше да скрие вълнението си. Но дори и да е бил същият онзи тип, може ли да знае нещо за Катаяма и Хирано? Ще си помисли, че е обядвала с познати. Кейко се опитваше още известно време да се успокои, но не можа да овладее все по-силно обземащата я тревога.

Машинациите на търговците със смъртта

Запитаха градското управление на Токуношима и установиха местонахождението на Морското конче. Островчето се намира на трийсет километра източно от Токуношима, заобиколено е от коралови рифове, бреговата му линия се простира на не повече от дванайсет километра.

Релефът на островчето е хълмист, доста еднообразен. Навремето там изкарвали коне на паша. На провлака имало десетина рибарски колиби, но преди три години рибарите напуснали острова и къщурките им запустели. Сега Морското конче е владение на някаква токийска туристическа фирма. Чувало се, че Морското конче ще бъде превърнато в място за развлечения, но не са известни подробности.

И така остров Морското конче наистина съществува. А що се касае до туристическата фирма, която го владее, тя вероятно е някаква фиктивна компания на концерна „Кокубу“.

Хирано остави Кейко да изясни всичко възможно за тайнствения остров, а самият той се зае с материалите, които донесе в редакцията вдовицата Мидзутани. В техническите документи нямаше нищо ново, но той се заинтересува от приложения списък с имената и адресите на бивши сътрудници на „Кокубу джукогьо“, които според госпожа Мидзутани ненавиждат компанията. Въпреки дългогодишната им честна и безупречна служба фирмата се отнесла към тях несправедливо, а някои от тях просто изхвърлила на улицата. Хирано реши да започне от тях.

В списъка фигурираше името на Такеаки Фунато, бивш завеждащ сектор в конструкторското бюро на корабостроителницата в Куресаки към Техническото управление на „Кокубу джукогьо“. Адресът му беше: Токио, район Сетагая, Дайдзава 1/1. В Куресаки се намираше главното предприятие на „Кокубу джукогьо“, а това значи, че бившият завеждащ сектор в конструкторското бюро трябва да е запознат с работите на фирмата.

Хирано позвъни по телефона на Фунато в девет часа вечерта, когато беше най-сигурно да намериш човека в къщи, и му предложи да се срещнат. Фунато отказа категорично. Но журналистът продължи да настоява, като каза, че го е препоръчала вдовицата Мидзутани. Тогава бившият служител на „Кокубу“ малко посмекчи тона си: нямало какво да разкаже, но можели да се срещнат.

Къщата на Фунато се намираше на десетина минути път пеша от спирка Икеноуе по линията Инокашира, в низината, почти до района Мегуро. Зад дървена ограда, в малката градинка бяха посадени миниатюрни дръвчета, трева и цветя. И къщата беше мъничка, направена със скромните спестявания на човек, който живее само от заплатата си; във всичко се усещаше тънък вкус и стремеж да бъде използвана всяка педя земя и всеки лъч слънчева светлина.

Когато Хирано натисна звънеца на входната врата в определеното време — в събота следобед, — отвори му спокойна възрастна жена, както изглежда, стопанката.

Хирано се представи и жената го въведе в малка гостна. Скоро след това при него влезе около шейсет и пет годишен старик с небрежно наметнато кимоно, съвсем побелял, само в брадичката му бяха се запазили черни косъмчета. Изострени скули, остър поглед. Изглежда, че човекът е прям и честен.

След като се поздравиха, Хирано му разказа направо, че го е довело желанието му да разобличи машинациите на фабрикантите на оръжие, тези „търговци със смъртта“. Подчерта, че се опитва да открие докъде е стигнала Япония в разработката на ядрено оръжие. Фунато повъртя мълчаливо в ръцете си визитната картичка на Хирано и повдигна рамене.

— Просто не зная защо съпругата на Мидзутани ви е посочила името ми. Навремето съм получавал заплатата си от „Кокубу“. Нямам право да съобщавам това, което може да навреди на компанията. — Чувствуваше се, че Фунато се опитва да остане лоялен към компанията, макар и да е недоволен от нея.

— А вие ми разкажете само това, което смятате за възможно. Единствената ми цел е да напиша обективен репортаж за това, как в Япония, която се е отказала завинаги от войната с конституцията си, се увеличава производството на оръжие. Ние сме длъжни да бием тревога, да предупредим хората за възможността от възраждане на фашизма. Печалният опит на Япония, единствената страна в света изпитала ужаса на атомните бомбардировки, не бива да остане напразен. Надявам се, че ще ми помогнете.

— Е, добре… Ще ви разкажа, каквото мога. Питайте ме. — Красноречието на Хирано очевидно подействува. Фунато малко поомекна.

— Нека започнем от най-простото. Казват, че оръжейното производство било изключително изгодно. Вярно ли е? — попита Хирано.

— Пресата се опитва да твърди, че оръжейното производство носело баснословни печалби, но ние, сътрудниците на компанията, знаем, че не е така. Щом е думата за това, покупките от страна на Управлението за национална отбрана представляват само осем до десет на сто от общия обем на договорите на „Кокубу джукогьо“. Макар че „Кокубу“ се смята за най-големия производител на оръжие в Япония, военната техника заема едва десет процента от продукцията й, това е само част от нейната дейност. Има голяма разлика в сравнение с Европа и Америка, където частта на оръжейното производство е значително по-висока. Ето ви няколко примера: в корпорацията „Дъглас“ то е шейсет и девет процента, в „Груман“ — шейсет и четири, в „Локхийд“ — четирийсет и четири, в западногерманската „Месершмит“ — шейсет и един процента. Обемът на годишните продажби на японската оръжейна промишленост достига едва петдесет-шейсет процента от общия приход на супермаркетите на фирмата „Дайей“. Ръководителите на „Кокубу джукогьо“ съвсем не се надяват да натрупат печалби от оръжейните доставки.

— Но нима работата се състои само в процентите? Нали се казва, че за оръжейната промишленост кризите не са страшни, тъй като клиентът действува под знамето на Изгряващото слънце17.

— Да, откровено казано, това производство е сигурно. Ако, да речем, фирмата получава поръчки по четвъртия и петия отбранителен план, тогава в продължение на няколко години натоварването на производствените мощности е осигурено и няма никакви рискове. Наистина общата сума може да не е особено голяма, но производителят е уверен, че ще я получи, а това е доста примамливо на фона на общия застой.

— А какви са другите изгоди? — попита Хирано. Това, че военните поръчки са сигурна работа, знаеше много добре и без да му бъде обяснявано.

— Има и някои допълнителни плюсове — съгласи се Фунато. — Това са техническите постижения. Технологията на производството на самолети и танкове може да бъде използвана и в мирните отрасли. Да вземем например японския свръхзвуков изтребител Е-1 („Игъл“-1) чиято скорост надминава два пъти скоростта на звука. Инженерите на „Кокубу“ положиха много усилия, за да създадат съвършена обшивка на двигателя и капак на кабината на пилота. Тези новости могат да бъдат приложени лесно в производството на автомобили. Средствата за изследователските и конструкторските работи във връзка със създаване на нова военна техника фирмата получава от държавния бюджет. Иначе казано, тя може да извършва всички необходими й изследвания за сметка на държавата.

— С една дума, всичко отива в полза на войната и мира — пошегува се журналистът в тона на Фунато. Старият инженер забележимо се оживи.

— Точно така. — И той се зае отново да защитава фирмата. — Оръжейните фабриканти не произвеждат само това, което е забранено от Конституцията. Не забравяйте да пишете и за другото.

— Казват, че фондовете за изследователска и конструкторска работа били доста изгодно нещо: благодарение на тях можело да бъдат зачеркнати от сметката всякакви разходи.

— Какво имате предвид?

— Да кажем, да представят стара, вече разработена технология като нова и по такъв начин да се отчетат пред Управлението за национална отбрана за изразходваните фондове — обясни Хирано.

— И самият вие разбирате, че изследванията и разработката са нещо продължително, многогодишно. Ако се води годишна сметка, това съвсем не означава, че съответната работа е извършена през същата година. — С тези думи Фунато потвърди, макар и косвено, подозренията на Хирано за машинациите с правителствените кредити за разработване на нова военна техника.

— С други думи, изследователските фондове са нещо като дългосрочни капиталовложения. Заплащат ти дадени суми, но не изискват да се отчиташ всеки път за извършената работа, за резултатите. Така ли е?

— В този смисъл сте прав. След като завърши петгодишният план за отбраната, са длъжни да се отчетат, но нали през някоя година могат да купят по-евтини материали, а през друга да се отчетат за тях, като посочат по-висока цена. Възможно е на един стар чертеж да прокараш две-три линии и да го представиш за нов. И това се случва.

— А какъв е главният обект на разработките?

— Какво да ви кажа… Естествено „трите свещени съкровища“18.

— Какво е това? — учуди се Хирано.

— По морето — кораби ракетоносци, на земята — танкове, във въздуха — изтребители.

— Трите убийствени съкровища — опита се да бъде духовит Хирано, но инженерът не подхвана шегата му.

— И „трите свещени съкровища“ са монополизирани от „Кокубу“. Аз напуснах компанията преди две години. През същата година „Кокубу“ достави на Управлението за отбрана продукция за двеста милиарда йени, като включи в продажната цена двайсет милиарда йени, изразходвани за ремонт, изследвания и изпробвания. На второ място, по общия обем на продажбите си беше фирмата „Хишии джукогьо“ — по-малко от седемдесет милиарда йени. Ето каква сила е „Кокубу“! Ако се вземат предвид всички фирми на концерна, на „Кокубу“ ще се паднат почти четирийсет на сто от производството на оръжие в Япония!

— Изумително! С какво може да се обясни това? С високото техническо равнище на „Кокубу“ ли?

— Точно така. Компанията има голям опит. По време на войната в Тихия океан „Кокубу“ произвеждаше всички основни видове бойна техника. Натрупа голям технически опит, И тъкмо затова завладя „трите свещени съкровища“. Позволявам си да кажа, че военните специалисти на много страни оценяват високо оръжията, разработени в нашата фирма — например ракетите с близък радиус на действие „въздух-вода“ — „Синята акула-1“ или танковете образец 78-а година. Първокласна техника, така се счита в целия свят.

Разказът на Фунато се превърна неусетно в истински панегирик. Възпитан в духа на верноподаническо служене на компанията, той бе забравил напълно колко коравосърдечно се е отнесла тя към самия него.

— Само „трите съкровища“ ли произвежда „Кокубу“? А какво ще кажете за ядреното оръжие? — Хирано най-после достигна до същината на това, което го интересуваше. Събеседникът му се намръщи.

— Вестниците обичат да клюкарствуват на тази тема, но нали нашата фирма съвсем не произвежда, каквото й скимне. Само онова оръжие, което е одобрил парламентът. Та нима би могла по своя инициатива да провежда изследвания в областта на ядреното оръжие или още повече да го произвежда?!

— Да, външно изглежда точно така, но самият вие току-що говорехте за възможността да бъдат превключени технологиите за военни нужди. Нали под формата на съвсем безобидни изследвания е възможно всеки момент да се започне производството на ядрено оръжие. Нима не е така?

— Тази вероятност като че ли не е изключена, тъй като производството на ядрено оръжие не е свързано с особени технически трудности. Но щом като е така, защо да се говори само за „Кокубу джукогьо“? Нали и други фирми са способни да приспособят технологиите си за производството му …

— Да, но именно „Кокубу джукогьо“ има специален сектор, който се занимава с изследвания в областта на атомната енергия.

— Всички специалисти в този сектор са подчинени на главното управление и броят им не ми е известен. Освен това съществува самостоятелно техническо управление по атомната енергия. То е съвсем независимо, ръководи го пряко директоратът.

— А каква е структурата му?

— В него също има десет сектора — технологичен, сектор за ядрени реактори с обикновена вода, сектор за атомно гориво, сектор за реактори от нови системи, сектор за високотемпературни газови реактори и пет сектора по атомна енергия. Освен тях има и два самостоятелни отдела.

— Какви?

— Отдел „Инсталации за обогатяване на уран“ и отдел „Атомни проекти“.

— Казахте — инсталации за обогатяване на уран. Ако не се лъжа, това е свързано тясно с производството на компонентите на атомната бомба?

— Какво да ви кажа. Като че ли да — съгласи се неохотно Фунато.

— А това има отношение и към съоръженията за регенерация на използвано в атомните електроцентрали ядрено гориво, нали?

— Тази връзка е безспорна.

— А с какво се занимава отделът за атомни проекти?

— Не зная. Така или иначе, макар и да са създадени наскоро, тези два отдела работят много активно. Тяхната дейност е секретна. Във фирмата ги наричат „закрити“ отдели.

— Така ли?! Не е ли възможно там да се разработва ядрено оръжие?

— Вече ви казах, че в самата технология за производство на ядрено оръжие по принцип не може да има нищо ново. Но що се отнася до тактическото ядрено оръжие, въпросът е по-сложен.

— Навярно имате предвид малогабаритното ядрено оръжие, което може да бъде използвано в една локална война?

— Точно така.

— Следователно вие предполагате, че в тези два отдела се разработва тактическо ядрено оръжие?

— Моля ви да не отговарям на подобни въпроси. Струва ми се, че и без това ви казах много излишни неща. — Изглежда, че Фунато вече съжаляваше за откровеността си.

— Ако нямате нищо против, още един въпрос. Господин Фунато, какво мислите, дали тактическото ядрено оръжие е „средство за водене на война“? Наистина ли е необходимо то за отбраната на Япония?

— Защо задавате този въпрос на мен? По-добре ще е да попитате политиците.

— Струва ми се, и вие сте съгласен, че тактическото ядрено оръжие е „средство за воюване“. А ако е така, какво мислите за стремежа на „Кокубу“ и другите оръжейни монополи да разширят производството си, използвайки тенденцията към увеличаване на оръжията? Не ви ли се струва, че те са истински „търговци със смъртта“?

— Няма да ви кажа нищо повече. Ако са ви нужни подробности, обърнете се към господин Тамекичи Мишима.

— Мишима ли? Кой е той?

— Навремето беше началник на отдела за военна техника в корабостроителния завод на „Кокубу“ в Куресаки. Сега работи в един супермаркет в район Сугинами.

— Началник на отдел за военна техника в „Кокубу“ — и работи в супермаркет?!

— Нали ви казах, че общият годишен обем от продажбите на цялата оръжейна промишленост не достига и половината от приходите на фирмата, собственик.?. на супермаркетите. И на господин Мишима навярно му се е приискало да продава зеленчуци и прах за пране вместо танкове и ракети. Само че не зная дали ще се съгласи да разговаря с вас. Какво да се прави, такива хора сме ние, служещите в „Кокубу“; уволняват ни, а ние продължаваме да сме предани на фирмата, на държавата, на Япония.

— Какво общо има тук предаността към Япония!

— Девизът на „Кокубу“ е да се грижи за интересите на държавата. Всеки служещ в компанията е възпитан в тази идея. Той е убеден, че „Кокубу“ произвежда оръжие не заради собствената си изгода, а за отбраната на страната, че тя изпълнява държавни задачи.

— А щом е така, защо компанията се стреми да изнася оръжие?

Тези думи на Хирано очевидно озадачиха Фунато. И наистина съвременните оръжейни фабриканти са заинтересовани преди всичко от износа на своята продукция. През периодите на икономическия бум Япония изнася на първо място кораби, фотоапарати, продукцията на електронната си промишленост, мотоцикли. А когато конюнктурата върви към стагнация, индустриалците се опитват да оправят работите си за сметка на експорта на оръжие, който става за тях средство за оцеляване в търговската война.

В Япония няма закони, които забраняват пряко износа на оръжие, но фактически такава забрана съществува. Това са така наречените „три принципа“ за ограничаване на оръжейния експорт. Оръжие не може да бъде изнасяно за страните от комунистическия лагер, в страните, за които износа на оръжие е забранен от ООН, и в страните, които са замесени в международни конфликти или са готови да се намесят в такива конфликти.

Японската военна техника се цени високо в целия свят и много страни биха желали да я купуват, обаче конкретните заявки обикновено се отхвърлят. Ненапразно „трите принципа“ са подложени на ожесточена критика от страна на производителите на оръжие. Те твърдят, че ограниченията били прекалено строги и че в категорията на въоръженията била включена и продукция, която всъщност не е бойна техника. С една Дума, „търговците със смъртта“ търсят всевъзможни пролуки. Особено остра е критиката срещу „трите принципа“ напоследък, когато се активизираха привържениците на превъоръжаването.

— Какво бих могъл да ви кажа… Аз не мога да се произнасям за износа на оръжие. Това все пак е политика — Фунато се опитваше да отнесе към политиката всичко, което представяше „Кокубу“ в неизгодна светлина. Хирано разбра, че от него не би могъл да изцеди нищо повече. След като му благодари, той тръгна към изхода. Край вратата Фунато ненадейно се сети да попита:

— Бяхте ли вече в „Джошокаку“?

— Какво казахте — в „Джошокаку“ ли? — попита от своя страна Хирано, едва сдържайки вълнението си.

— Да. Там може би ще намерите нещо интересно за вашия очерк.

— Че какво интересно може да има там? — Хирано се спря и се върна в стаята.

— Наистина самият аз не съм ходил, но разправят, че там приемали важни гости — японци и чужденци, които посещават Куресаки, за да разглеждат корабостроителницата. Сградата била много комфортна, построена е още в началото на епохата Мейджи19. Казват, че там имало „стая на щастието“,

— „Стая на щастието“? — учуди се Хирано.

— Кой не обича хубавите жени! Там се уреждали любовни срещи.

— Охо, ето защо я наричат „стая на щастието“!

— Имах един приятел в административния отдел. Наричаха го „завеждащ жените“. Трудна работа му се беше паднала — да намира любовници на сладострастните индустриалци и политици. Дочули за тази стая, някои от тях идваха в завода, без да има особено защо. Приятелят ми просто се чудеше какво да прави. Достатъчно е да ви кажа само името на Кенсей Домото, бившия министър-председател, казват, че станал постоянен гост на „стаята на щастието“.

Хирано съвсем не очакваше да чуе името на Домото от устата на стария инженер.

— Как бих могъл да отида в „Джошокаку“?

— Това не е толкова лесно. Хотелът не приема странични гости. Дори не всички сътрудници на компанията могат да влязат в него.

— А бихте ли могли да ме запознаете с вашия приятел?

— Той вече е мъртъв, но може би ще ви помогне господин Мишима, за когото вече ви казах. Той ходеше често в „Джошокаку“ с най-различни важни личности. Като стана дума за това, той беше принуден да напусне фирмата тъкмо заради една жена.

— Така ли?

— Да, той е прям човек и още от самото начало беше недоволен от тези безобразия. Не зная подробности, но казват, че по-миналата година, когато бе отпразнувана осемдесет и осмата годишнина на корабостроителницата в Куресаки, бил поканен и Домото. При него както винаги извикали гейша, а Мишима, без да попита никого, я пратил да си отиде. Председателят на компанията просто побеснял от яд. Така беше сложен край на кариерата на Мишима, преместиха го от отдела за военна техника в административния отдел, на който викат в компанията „сметището“. През юни миналата година Мишима се уволни, без да дочака пределната възраст. Изглежда, че не го радваше перспективата да погубва напразно живота си. Юни миналата година? Мари изчезна малко по-къс-но. Съвсем възможно е Мишима да знае нещо за нея.

Хирано беше много доволен от днешния си разговор.

Хирано се обади веднага на Тамекичи Мишима и той предложи да се срещнат. Той се съгласи с изненадващо желание. Да, чувал е за вестник „Сагами шимпо“ и ще чака репортера в къщи следващия четвъртък, когато е почивният му ден.

След сензационните си разобличения вестникът стана популярен, с него започнаха да се съобразяват дори кръговете, които бяха недоволни от линията му.

В четвъртък, в три часа следобед, както бе уговорено, Хирано дойде в квартирата на Мишима в един от жилищните квартали на градчето Хигаши Куруме — „Чучулигите“. Виждаше се, че Мишима беше го очаквал с нетърпение. Той изглеждаше на около шейсет години; косата му беше високо подстригана, почти напълно побеляла. След разговора си с Фунато Хирано очакваше да се срещне с някой навъсен старец, но за свое учудване видя един много добродушен човек. Надвисналите му посивели и космати вежди донякъде смекчаваха строгия израз на очите му.

— Господин Фунато ми се обади … Чаках ви. Браво на вас. Дори аз, дето съм работил толкова години в „Кокубу“, научих много неща за пръв път. Да, печатът е велика сила. И право да ви кажа, много ми е приятно, че всичко беше разкрито от вашия малък „Сагами шимпо“, а не от някой столичен вестник.

Мишима не скриваше възхищението си. Той покани Хирано в една стая, чиито прозорци гледаха към близкия планински склон. Възрастната съпруга на Мишима им донесе чай. В тристайния апартамент нямаше никой друг; ако имаха деца, те навярно вече бяха се отделили от родителите си.

— Сега събираме допълнителен материал. Решихме да използваме нарасналия интерес на обществеността, за да привлечем вниманието й към положението във военната промишленост. Трябва да вникнем във всичко докрай — Хирано реши да не навлиза в подробни обяснения, тъй като беше убеден, че Фунато е осведомил колегата си за целта на неговото посещение.

— Разбирам. Само че отначало бих искал да ви кажа, че не съм противник на производството на оръжие по същина. Бойната техника е необходима за отбраната на Япония. Противник съм само на това да се трупат печалби от оръжие. А по принцип смятам, че танковете и военните кораби се произвеждат, защото са нужни на страната. Оръжието трябва да бъде първокласно, в противен случай няма защо да се произвежда. Лошото оръжие няма право да съществува. Производителите на оръжие създават военна техника с висока боеспособност, а ги обвиняват в нарушение на конституцията! Те са необходими на държавата и правят това, което са длъжни да правят, а ги упрекват… Това не го разбирам. Та нали предприятията, произвеждащи оръжие, не се отнасят към средствата за война.

„Ето и Мишима е запазил самурайската си вярност към фирмата, в която е работил, макар и да е ощетен от «Кокубу»“ — помисли си Хирано.

През ноември 1952 година юридическото бюро при Министерския съвет обнародва следното тълкувание: „Силите за национална отбрана не са средство за война20; въоръженията, както и предприятията, произвеждащи оръжие, макар и да са компоненти на средствата за водене на война, въпреки това не ги създават като същност.“ Като защитаваше своята компания, Мишима очевидно се ръководеше тъкмо от това тълкувание.

Доводите на правителството бяха твърде спорни, но Хирано не се готвеше да спори с Мишима по повод определението на средствата за водене на война.

— Господин Мишима, щом е така, позволете ми да ви попитам, наистина ли оръжията, произвеждани от „Кокубу“, притежават висока бойна мощ?

Хирано реши да удари събеседника си по слабото му място — неговата преданост към фирмата.

— Разбира се! — гордо изпъчи гърди Мишима. Хирано и не очакваше друг отговор. Сега той можеше да зададе основния интересуващ го въпрос.

— В крайна сметка съвременното първокласно оръжие е преди всичко ядреното. Разработва ли се в „Кокубу“ ядрено оръжие?

— Трябва да ви кажа, че макар и да се нарича оръжие, ядреното оръжие по своята същност има взаимносдържащ характер и следователно фактически не може да бъде използвано…

— А тактическото ядрено оръжие?

— И то не може да бъде използвано. Но ние произвеждаме такава военна техника, която може да бъде снабдена винаги с него.

— Как може да бъде направено това?

— Да речем, като бъде въоръжен с него един ескадрен миноносец. Той има достатъчно издръжлив корпус.

— Какво значи „издръжлив корпус“?

— Това, че корабът притежава повишена бойна способност.

— Но нали всички данни могат да бъдат намерени в справочниците?

— Ха-ха-ха, точно в това е номерът. Да допуснем, че официално съобщената водоизместимост на кораба е три хиляди тона, и всички си мислят, че той притежава съответната бойна мощ. А всъщност не е така. Когато се реализират постиженията на японското корабостроене — най-напредналото в света, — тези три или четири хиляди тона придобиват съвсем друго значение. Да вземем за пример ескадрените миноносци от класа „Амацукадзе“ — тяхната обявена водоизместимост е три хиляди и петдесет тона, но по своите бойни данни — огнева мощ, издръжливост на корпуса при големи скорости, устойчивост и така нататък, съответствуват на чуждестранните бойни кораби от класа четири хиляди и петстотин тона … С една дума, по своята характеристика това съвсем не е кораб с отбранително предназначение, за какъвто е представен. Когато е необходимо, той може да бъде използван и като ударен ракетен кораб.

— Навярно искате да кажете, че, корабът е конструиран така, че във всеки момент може да бъде снабден с ракети с ядрени бойни глави и ядрени мини?

— Нека смятаме, че това са мои лични предположения — измъкна се Мишима, но отговорът му прозвуча недвусмислено.

— За какво друго мощно оръжие ви е известно?

— По американска поръчка се разработва проект за създаване на скоростен ударен кораб с дистанционно управление. В корабостроителницата в Куресаки е построен най-големият изпитателен басейн в света, в него модел на скоростния кораб с вграден компютър, показващ цифрови данни, се насочва към целта с помощта на телевизионно управление. С една дума, корабът се превръща в ракета.

— „Черното копие“ … само че в морето — не се сдържа да промълви Хирано.

— За какво говорите?

— Нищо, казах нещо на себе си. Просто съм изумен от равнището на техниката! — побърза да заличи грешката си Хирано.

А Мишима продължи, все едно че нищо не е чул:

— Япония изпревари Америка в разработката на подобни оръжия. Сигурно знаете, че по време на Втората световна война ние имахме едно специално свое оръжие — кайтен21. То предизвикваше паника сред американците. По-късно те признаваха, че ако войната беше продължила, самоубийците са могли да причинят големи загуби на техния флот. Сега решихме да изпробваме дали не бихме могли да използваме опита на кайтен от войната в Тихия океан, само че без хора, а върху кораб с дистанционно управление, който ще бъде снабден с ядрени торпеда и насочван срещу вражеските кораби и пристанищни съоръжения. Такава е целта на сегашните роботи…

— Но нали преди да порази целта, корабът ще бъде засечен от радарите на неприятеля?

— И това е предвидено. Всички външни повърхности на кораба ще бъдат обковани с шперплат. Той ще бъде насочван от станции на сушата и локаторите няма да могат да го открият. Появата на тези кораби — съвременни кайтен, снабдени с тактическо ядрено оръжие, ще създаде заплаха дори за атомните самолетоносачи.

— Да, такова оръжие е несломимо, нито една страна в света не би могла да създаде нещо подобно! — съгласи се Хирано.

Думите му явно поласкаха Мишима и той продължи с още по-голяма жар:

— Със своята отбранителна мощ Япония съвсем не е „книжен тигър“, както твърдят някои военни наблюдатели. Нито една страна не може да не държи сметка за нея. Индустриалната мощ на Япония, в много отношения вече започваща да изпреварва Америка, й позволи да превърне военния си потенциал в страшна сила.

Мишима просто сияеше от гордост. Очевидно бе, че той счита за сърцевина на индустриалната мощ на Япония компанията „Кокубу“. Макар и вече да не й служеше, съзнанието, че принадлежи към нея, ласкаеше самолюбието му. В това отношение той не се отличаваше ни най-малко от Фунато.

— Господин Мишима, а защо напуснахте „Кокубу“? Казваха ми, че още не сте достигнали възрастта за уволнение.

Само много сериозни причини биха могли да накарат един служещ да напусне компанията, към която е толкова привързан. Хирано искаше да чуе тези причини от устата на самия Мишима…

— Реших да дам път на младата смяна — отклони се от отговора той.

— А господин Фунато ми каза, че причината била съвсем друга…

— Какво? Фунато ви е разказал и това? — Върху лицето на Мишима се изрази учудване.

— Ето каква е работата … Една моя позната изчезна през лятото на миналата година и оттогава не е известно нищо за нея. Подозирам, че в тази история не може да няма пръст Кенсей Домото.

— Домото ли? — попита заинтересувано Мишима. И Хирано трябваше да му разкаже цялата история на Мари Фуджикура.

— Я виж ти … Аз се уволних през юни миналата година, затова, ако Домото е идвал с нея в „Джошокаку“, то ще е било след моето напускане.

— А по време на вашата служба Домото идвал ли е там с жени?

— Доколкото зная, не. В „Джошокаку“ гостите обикновено идват сами, защото разчитат, че фирмата ще придаде към тях свой човек. Там ги наричат „сътрудник компаньон“.

— „Сътрудник компаньон“ ли? — не разбра Хирано.

— Как да ви обясня … Така наричат за благоприличие ония момичета, които фирмата доставя за обслужване на важните си гости.

— Казват, че вие сте изпратили една от тези компаньонки да си отиде?

— Дори това знаете … Тъкмо бях отишъл и приготвил всичко в „Джошокаку“ за посрещането на Домото. И ето че пристига едно момиче и казва, че било извикано от фирмата. Изгоних го, казах, че не зная нищо. Навярно това е бил единственият случай в „Джошокаку“, когато на този дъртак се е наложило да спи в студено легло …

— Получила се е „стая на нещастието“, така ли? — пошегува се Хирано. Мишима го изгледа учудено.

— Нима и вие сте ходили в „Джошокаку“?

— Не, не. Зная само това, което съм чувал. Просто отдавна ми се иска да отида, но нали не пускат външни хора. Казват, че сградата била великолепна. Не бихте ли могли да ми помогнете?.

— Разбира се, хората имат навика да преувеличават, макар че там наистина е благоволявал да отсяда Негово величество императорът, а и много други важни личности, дори чужденци ходят понякога инкогнито.

— Защо инкогнито?

— На всички им се иска да преспят в „стаята на щастието“. С изключение на императора, разбира се …

— Щом е така, администрацията сигурно не иска да показва тази стая на кого да е?

— Работата не е в стаята. Разбира се, тя е обзаведена разкошно, но все пак си е обикновена спалня. Компанията просто е превърнала сградата в място за любовни срещи и затова не изпитва особено желание да пуска в нея външни хора.

— Щом е така, навярно там не са ходили никога представители на пресата?

— Защо да не са ходили? Когато работех в компанията, там пускаха журналисти, разбира се, по заявка, но не всеки.

— Може би, но, както разправят, сега не пускали вестникари.

— Да, след моята оставка редът там стана по-строг.

— Приблизително по същото време изчезна Мари Фуджикура.

— Може би сте прав — каза замислено Мишима. Те се спогледаха. Очевидно през ума им мина една и съща мисъл: „Може би наистина има връзка между забраната за посещения в «Джошокаку» и изчезването на Мари?“

Неизвестният посетител

След няколко дни Охара се срещна с ръководството на „Сумикура шоджи“, по препоръка на Домото, срещата се състоя отново в ресторант „Сунада“.

Търговската фирма беше представена от своя вицепрезидент Наоюки Уемура, който беше и началник на управлението за търговия с машини и съоръжения, и Ичиро Минасе, около трийсетгодишен, очевидно личен секретар на вицепрезидента. Преди това като началник на отдела за търговия с летателни апарати Уемура беше постигнал големи успехи в продажбата на граждански и военни самолети: тъкмо благодарение на неговата дейност укрепна авторитетът на фирмата „Сумикура“ като доставчик на авиационна техника. Някогашната неизвестна провинциална фирма, каквито има много в Кансай22, до неотдавна търгуваща само с текстил и дървесина, премина към новите отрасли, които получиха мощен тласък в периода на икономическия бум. Сега „Сумикура“ се занимаваше с кораби, машини и самолети и за много кратък срок израсна като мощна комплексна търговска фирма от международен мащаб. Дори сегашният президент на компанията не можеше да се мери с предприемчивостта на Уемура. Съвсем основателни бяха предположенията, че реалната власт в „Сумикура шоджи“ принадлежи на нейния вицепрезидент.

Охара беше доволен, че на срещата дойде като представител на „Сумикура“ именно Уемура. Както обикновено Кейко придружаваше своя покровител; в мига, когато — вече в ресторанта — я представяха на Уемура, тя едва се сдържа да не извика. За щастие успя да се овладее, но Охара забеляза как се промени лицето й и я попита тихо:

— Да не ти е станало нещо?

— Не, не, нищо особено — Кейко се престори, че всичко е наред, но не можа да се успокои още дълго време. Мъжът, дошъл с вицепрезидента, беше непознатият, който наскоро я шантажира в кафенето в Хараджуку и й искаше копието от спецификацията на „Черното копие“.

Същото мургаво лице, бърз поглед на острите очи, стройна спортна фигура, хубаво прилепващ елегантен костюм. Да, тя не грешеше, това е тъкмо той. Но на Минасе дори не му мигна окото — сякаш виждаше Кейко за пръв път. А Кейко, след като дойде на себе си, най-после започна да разбира кое как е и защо е.

Сега е ясно, Минасе е човек на „Сумикура шоджи“. Компанията „Сумикура“ е съперничка на „Кокубу“.

Естествено е, че дейността на Охара — търговски агент на компанията „Дженерал електроникс“ — предизвиква постоянен интерес. Минасе е следил агента на „Дженерал електроникс“ и е забелязал Кейко. Естествено той е разбирал колко ценни са документите, които тя прекопира.

По всяка вероятност срещата беше само повод за запознаване, за сделки почти не разговаряха. Уемура като че ли се досещаше за ролята на Кейко: не би било чудно да е посетител на „Амарилис“.

Вечерята продължи два часа, след което Уемура и Минасе решиха да си тръгват. Преди да станат, Уемура каза многозначително:

— И така, ако благоволите, ние се заемаме с тази работа. Господин Домото ни обеща подкрепата си, така че можете да бъдете сигурен с нас. — Очевидно сделката вече бе сключена. — За подробностите ще се договорим по-късно.

Уемура стана. Минасе последва примера му. За миг очите на Кейко се срещнаха с погледа му и тя долови в него прикрита усмивка. Лицето му беше абсолютно безстрастно, но Кейко знаеше, че той се усмихва. Тя не можеше да му отговори със същото, само наведе смутено очи, а когато ги вдигна, партньорите на Охара от „Сумикура“ вече бяха излезли от вратата.

— Тя е разбрала кой е онзи мъж, който искал да купи копието от документите — с тези думи Катаяма посрещна Хирано още на прага.

— Онзи, който беше я шантажирал ли?

— Да. Казва се Ичиро Минасе, работи в „Сумикура шоджи“.. Кейко е вечеряла с него в един ресторант; фирмата дала обед на нейния покровител.

— Виж ти, каква била работата … Значи Минасе е от „Сумикура“ — подсвирна от учудване Хирано.

— Направих справка за него. Той е дясната ръка на вицепрезидента на фирмата Наоюки Уемура, длъжността му е заместник-завеждащ на отдела за търговия с авиационна техника. Чува се, че Уемура дължал тъкмо на него главозамайващата си кариера. Много активен, има навсякъде свои хора, широки връзки сред деловите кръгове.

— Мислиш ли, че е проследил Кейко?

— Да. Изглежда, че „Сумикура шоджи“ е шпионирала отдавна Охара.

— Аха — Хирано се замисли. — От всичко това следва, че сега Минасе вече няма нужда да купува от Кейко документите за „Черното копие“?

— Излиза, че е така.

— Този поврат на нещата не ми харесва — заключи мрачно Хирано.

— Защо? — попита недоумяващо Катаяма.

— Щом „Черното копие“ вече е попаднало в ръцете на „Сумикура шоджи“, сега ще се страхуват много от изтичане на информация. Много ми се иска тези мои опасения да излязат напразни.

— М-да… — Катаяма помрачня. Наистина е така, Минасе се е стремял да получи документите, тъй като те са принадлежали на фирмата конкурент. Но сега, когато договорът е прехвърлен на „Сумикура“, самите те ще трябва да се грижат за опазване на тайната… Те знаят, че копието е все още у Кейко, а това значи, че изгодната сделка може да се провали всеки момент, ето защо логично е да се предположи, че ще положат усилия да вземат колкото е възможно по-скоро документите от Кейко.

— Засега Минасе не й е казал нищо за това. Престорил се, че я вижда за пръв път — каза Катаяма. — Може би не му е известно, че документите се отнасят тъкмо за „Черното копие“?

— Така или иначе той е разбирал поне това, че са секретни. Иначе нямаше да й предложи за тях два милиона.

— Ако е така, защо си е премълчал?

— Може би вече е казал, само че не на нея, а на Охара.

— Следователно на Охара вече е известно, че Кейко е направила копие…

— Много е възможно.

— Заплашва я голяма опасност! — Пред очите на Хирано се появи образът на изчезналата Мари. — Кой знае дали и Кейко не е обречена на такава участ…

— Нали помните, че преди няколко дни се срещнахме тримата? Тогава Кейко забеляза един човек, който прилича на Минасе. Наистина тя не беше съвсем сигурна, но ако не е грешила, става ясно, че той знае за нашите срещи с нея.

— Ето на, виждате ли — подхвана думите му Хирано, — заплашва я нещастие. Трябва да предупредим момичето.

— Сега е опасно да се срещаме с нея.

— Сега не е време да се пазим.

— Добре, но какво мога да й кажа … Да се пази ли?

— И аз нямам представа… — Хирано също не знаеше какво трябва да направят. Всеки опит да се свържат с Кейко е рискован. А как могат да й помогнат конкретно? Да я посъветват да избяга от щедрия си покровител, ще бъде прибързано. А, от друга страна, когато опасността се появи наистина, ще стане твърде късно…

— Разбира се, и нея може да я сполети съдбата на Мари Фуджикура. Тя също знае твърде много. Но можем ли да бъдем сигурни, че тъкмо Охара е премахнал Мари? Какво да се прави? … — Дори такъв опитен детектив, какъвто е Катаяма, беше объркан.

— Така или иначе трябва да я предупредим. Дали не бихме могли да го направим чрез някоя нейна приятелка?

— Не бива. По-добре ще е да не забъркваме в тази работа странични хора. Ще се опитам да й позвъня в хотела. Представете си, че на телефона се окаже самата тя.

И Катаяма тутакси набра номера на хотела.

— Замина ли? А не знаете ли къде е отишла? — Катаяма изслуша отговора, след което каза, че не е необходимо да й съобщават нищо, и затвори объркан телефона.

— Заминала ли е? — попита нетърпеливо Хирано.

— Разговарях с телефонистката на номератора. Кейко заминала, а Охара наредил на момичето да записва кой се обажда по телефона.

— А Кейко не й ли е казала къде заминава?

— Не. Но ако Кейко не е заминала сама, вече ми е ясно къде.

— В регенерационния завод ли?…

— Разбира се. Нали Кенсей Домото беше й обещал да я вземе със себе си.

— И Охара ли ще замине с тях?

— Може би. Като се вземат предвид сегашните му отношения с Домото, това е съвсем вероятно.

— Но нали остров Морското конче е необитаем…

— Да, там не живеят хора. Казват, че по-рано имало няколко рибарски къщурки, но после ги съборили.

— Да … Ако там стане нещо с Кейко, никой никога няма да разбере…

Хирано и Катаяма вече си представяха зловещата картина.

— Но ако Домото и Охара са взели със себе си дама, това трио ще бие прекалено много на очи. Едва ли ще се осмелят да стигнат до крайности. Освен това те може би се досещат, че зад Кейко стоим ние. Минасе я е видял заедно с нас, следователно трябва да изхождаме от предположението, че нашите срещи са им известни. Те знаят какви сме и очевидно затова не смеят да я закачат. Не правят опити да вземат от нея документите.

— Защо мислите така?

— Ами помислете си. Ние разполагаме със сензационен материал. Стига да искаме, бихме могли да го публикуваме. Но не го публикуваме. Следователно ние се стараем да опазим своя източник на информация. Те разбират, че докато Кейко е в ръцете им, публикация няма да има. А няма никакъв смисъл да вземат от нея документите: нали вече бихме могли да направим още едно копие. Те не закачат Кейко и ние не вдигаме шум за „Черното копие“ — джентълменска сделка.

— Добре, а ако знаят, че Кейко сътрудничи с нас, защо са я прилепили към Домото?

— Тогава още не са знаели, че сътрудничи с нас. Охара е могъл да научи истината, когато се е срещнал с Уемура и Минасе. Но е възможен и друг вариант: Охара да не знае нищо и досега.

— Защо?

— Защото копието от документите сега не им е нужно, пък и няма никакъв смисъл да откриват пред Охара всичките си карти. За тях е много по-изгодно да превербуват Кейко. Та нали Охара е свързан тясно с „Кокубу“. А това е толкова съблазнителна пролука за Минасе и приятелите му.

— Колко се заплете всичко …

— Така или иначе мисля, че в най-близко време Кейко не е застрашена от нищо.

Хирано току-що беше се върнал в редакцията и телефонът иззвъня.

— Вие ли сте, господин Хирано? Обажда ви се Мишима. Бихте ли могли да дойдете при мен? Ама веднага.

— Мишима-сан? Тамекичи Мишима? — Хирано си спомни веднага бившия ръководител на отдел за военна техника в „Кокубу джукогьо“.

— Да, аз съм. Искам да ви запозная с един човек.

— Мога да дойда, но ще пътувам доста дълго — предупреди Хирано. — Най-малко два часа.

— Нищо. Той ще преспи у нас. Нали си спомняте, че говорихме за „Джошокаку“? Човекът, с когото ще ви запозная, е работил там.

— Нима? — зарадва се Хирано.

— Той беше много любезен към мен, когато работеше в „Кокубу“. Миналия месец се уволнил, решил да попътува из страната, а после ще си потърси друга работа. Минавал оттук и решил да се отбие при мен пътем. Може би ще научите от него нещо любопитно.

— Тръгвам незабавно. Мисля, че след около час ще бъда при вас — Хирано не можеше да сдържи вълнението си. За такъв случай можеше да си позволи да вземе такси.

След като приглуши малко гласа си, Мишима добави:

— Трябва да ви предупредя, той е много сложен човек, измислете си подходящ предлог. Иначе няма да ви разкаже нищо. За щастие не знае, че именно вие сте написали статията за изпробването на инсталацията.

Пътуването отне на Хирано малко повече от един час. Той, който обикновено обикаляше по селските пътища с велосипед, сега се чувствуваше така, като че ли изведнъж е станал сътрудник на някой солиден вестник. Това го изпълваше със самоувереност. Разбира се, това беше просто такси, а не служебна кола със знаменцето на редакцията, но за сметка на това на нито един от тия надути столичани не би могъл да се яви дори насън тлъстият дивеч за който бързаше сега.

Познатият на Мишима се казваше Кан Сасаки. Беше на малко повече от шейсет и изглеждаше доста солиден. Прошарена коса. Бенка на носа. Тъй като Мишима представи Хирано за свой приятел, Сасаки започна да разговаря с него приветливо. Мишима му каза веднага за какво става дума.

— Господин Хирано се интересува от „Джошокаку“, отдавна му се иска да напише очерк за това заведение, но все не му се удава да получи разрешение да го посети.

— Извинете, а какво по-точно ви интересува за „Джошокаку“? — попита добродушно Сасаки. — Самата сграда ли?

— Става дума за това, че ние публикуваме серия от очерци под общото заглавие „Сгради и хора“. За известни дейци от епохата Шова23 и за архитектурни паметници, например за резиденцията на министър-председателя, за сградата на застрахователната компания „Дайичи сеймей“24, за хотел „Санно“25. В тъканта на разказа са включени исторически епизоди. Очерците се харесаха на читателите, поради което редакцията реши да не се ограничава само с Токио, а да разкаже и за интересни сгради в други райони на страната.

Хирано се вслуша в съвета на Мишима: още в таксито си измисли приемлив предлог за интервю. Хрумването му не беше кой знае какво, но не предизвика никакви подозрения у Сасаки.

— И избрахте „Джошокаку“… — В тона на Сасаки се чувствуваше уважение към „Джошокаку“ и към самата компания — това беше верноподаническият дух, с който се отличаваха всичките й служители…

— Точно така! Материалът ще бъде смайващ. Та нали сградата на „Джошокаку“ е построена едновременно с корабостроителницата в Куресаки, в нея е въплътена самата история на „Кокубу джукогьо“, историята на съвременна промишлена Япония.

Сасаки беше поласкан от хвалебствените думи на Хирано.

— Прав сте, в „Джошокаку“ са гостували много прославени дейци на епохите Мейджи, Тайшо26 и Шова! — каза важно Сасаки. Възрастният човек бе преизпълнен с гордост от това, че мястото, където е преминала службата му, е свързано толкова тясно с историята на Япония. Баналният предлог за интервюто се оказа неочаквано успешен. — Ще ви разкажа всичко, което зная. Само че с какво да започна?

— Историята си е история — извъртя хитро разговора Хирано, — но читателят се интересува не толкова от личности, които са вече покойници, колкото от наши съвременници. Разкажете ми някакви куриозни факти от живота на знаменитите ви гости…

— Е, да, имало е предостатъчно куриози. Какво ви интересува? …

— Какво да ви кажа … — Хирано насочваше крадешком разговора към нужната му тема. — Например някаква любовна история …

— Имало е и такива работи. Великите хора са имали винаги успех сред жените… — Сасаки малко се позабави. — Но, любовните истории са нещо интимно, нали — неусетно можеш да попаднеш в неудобно положение.

— Какво говорите! Та аз не се готвя да пиша нещо лошо. Ние публикуваме само това, което не наврежда на хората.

— Можете да се доверите напълно на господин Хирано — подхвърли му спасителен пояс Мишима. Окуражен, Сасаки продължи:

— Именно благодарение на „Джошокаку“ една дама успя да се омъжи за виден чужденец, това беше много преди известния случай с мадам Д. Много пъти се е случвало след това да купуват жените, с които са били, не можеха да забравят срещите си с тях в „Джошокаку“ …

— Значи между тях е имало гейши?

— Разбира се, в миналото имаше. А сега повечето от тях са хостес, артистки, танцьорки. Канят ги от Токио, Киото, Осака.

— Без да искаш, можеш да завидиш. И аз не бих имал нищо против да погостувам там — наля още малко масло в огъня Хирано.

— Между нас казано, „Джошокаку“ се ползва с голям успех сред важните личности. Мнозина благоволяват да ни посещават тъкмо заради жените.

Най-после разговорът потече, накъдето бе нужно. Хирано метна въдицата си, като че ли случайно:

— Разправяли са ми, че дори Кенсей Домото навестявал често „Джошокаку“…

Сасаки клъвна веднага. Той погледна учудено Хирано и каза:

— Охо, ама и това ли знаете… Този господин е постоянен наш гост. Наистина напоследък, кой знае защо, не е идвал.

— За Кенсей Домото съм чувал много истории. Разправят, че се влюбил страшно в едно момиче…

— А-а, това ли била причината, а аз се чудех защо престана да идва.

— А кога господин Домото идва за последен път в „Джошокаку“?

— Почакайте да си спомня… Струва ми се, че беше през юли миналата година.

— През юли миналата година … А преди това често ли идваше?

— Може би по два пъти месечно. Но много ви моля, нека си остане между нас — явно обезпокоен предупреди Сасаки.

— Бъдете спокоен, няма да кажа на никого. С една и съща жена ли прекарваше господин Домото? Или с различни?

— При всяко свое идване искаше нова. Много грижи ни е създавал… На господин Домото му дай, така… по-стройнички, по-младички. Когато не можехме да му намерим такива между нашите, извиквахме специално от Токио или от съседните градове. Да, господин Мишима, струва ми се, че онова момиче, дето го изгонихте, беше от Осака?

— Точно така. Тъкмо тогава всички други бяха отишли някъде, наложи се да я посрещна аз. Леко момиче, знаете, а се държи нахално, разбира се, ядосах се и я изгоних. Тогава създадох неприятности и на вас, Сасаки-сан.

— О, дори не бихте могли да си представите! Наложи се да потърсим бързо някое друго момиче в Хирошима. А няма никакъв избор — останали само някакви си гейши бабички или прецъфтели хостес. Господин Домото много се ядоса.

— А да се е случвало някой от гостите да има неприятности с жените? — Хирано реши да поразрови по-дълбоко.

— Неприятности ли? — Сасаки го погледна недоумяващо.

— Ами, да речем, кавги… Или пък някоя да се е разболяла…

— О, за това ли ставало дума… Случвало се е. Веднъж една дама се разболя.

— Разболя ли се? От какво?

— Не мога да ви кажа, тогава не бях там: умря един роднина, та си бях взел два-три дни отпуска, затова не зная никакви подробности. Дамата веднага я откарали, дори дежурният не знаеше нищо.

— Значи това е било доста сериозно…

— Разбира се, голяма неприятност.

— А с кого е била тази дама?

— Е, това вече не ме питайте. Мога да ви кажа само едно: той е голям човек, беше дошъл инкогнито, на нас, служещите, ни забраниха най-строго да говорим за него. Макар и да съм вече уволнен, щом ми е заповядвала компанията да мълча, мой свещен дълг е да запазя тайната.

Ето още един верен службаш … Сантименталното въодушевление на Сасаки пресекна и той се затвори в себе си. Сега вече не можеше да се измъкне нищо от него.

— Кажете ми поне кога стана това? — заинтересува се все пак Хирано, като се проклинаше в душата си, че не се сети да зададе този въпрос по-рано.

— По време на моята служба в компанията. Това е всичко, което мога да ви кажа — отговори сухо Сасаки. Той явно съжаляваше, че се увлече и издрънка излишни неща. Няма да каже нищо повече. Хирано погледна Мишима, но по неговото лице се виждаше, че не знае нищо за този случай.

„Нима е била Мари?“ — помисли си Хирано. Придружавала важна личност, ненадейно се разболяла, откарали я веднага в болница. Нейният покровител очевидно е имал някакви причини, които са го заставили да крие пребиваването си в „Джошокаку“. Та нали, ако станеше известно за смъртта на Мари, би излязло наяве и името на този човек. Болницата, в която са откарали Мари, навярно също принадлежи на компанията, а лекарят е неин служител …

Какво особено има в това, че жената, с която се е развличал гост, неочаквано е заболяла? Защо е нужно да запушват устата на прислугата, защо крият името на мъжа? Това намирисва на престъпление …

Сасаки каза, че това е станало през периода на службата му. А Мишима каза, че по-рано пускали в „Джошокаку“ журналисти. Изчезването на Мари съвпадаше по време с ограничаването на достъпа в „Джошокаку“. Логиката няма да се наруши, ако Мари бъде поставена на мястото на тази жена …

— Вие сте служили там много години. — Хирано реши да не отстъпва. — Искам да уточня само едно: това не се ли е случило приблизително през юли миналата година? — Сасаки мълчеше, на лицето му беше изписан смут. Но той не каза „не“.

— Ако се съди по вашето мълчание, можем да смятаме, че аз съм прав.

— Вие… вие ме поставяте в неудобно положение, Не съм ви казвал нищо. — Лицето на Сасаки се изкриви в изразяваща недоволството му гримаса и предположенията на Хирано се затвърдиха окончателно.

— От какво се страхувате? Обикновеният читател не го интересува болестта на някаква си жена, която е подслаждала времето на вашия гост. Няма да пиша за това.

Сасаки малко се поуспокои. — А за хотела трябва да напиша непременно! Това е толкова интересно. Обещавам ви, че няма да ви изложа. Много ви моля, помогнете ми да отида там.

Обитателите на старото гнездо

Сасаки обеща да помогне, колкото може. Хирано не знаеше дали ще изпълни обещанието си, но ползата от срещата му с него беше очевидна: Сасаки се изпусна да спомене грижливо скривания факт за заболяването на неизвестна жена. И веднага се появиха много въпроси, които трябваше да получат отговор:

Коя е тази жена? От какво се е разболяла? Какво е станало с нея после? Кой е важният гост, когото тя е обслужвала? Защо крият името му? Защо са заповядали на служещите в хотела да мълчат? Защо след това произшествие са закрили „Джошокаку“ за посетители?

Хирано не можеше да си намери място. Да можеше да открие поне името на онзи човек… Най-напред си помисли за Кенсей Домото. Но Сасаки разказваше за него почти на драго сърце и като че ли не се опитваше да крие нищо…

Следователно онзи човек е бил рядък гост. Или пък поради някакви причини не бива да се показва на публично място с жена. Кой ще е, ако не е Домото? Джордж Охара? Полковник Шанклин? Директорът на „Амарилис“ Фумиюки Котаки?

Но Охара е търговски агент на „Дженерал електроникс“, тясно свързан с „Кокубу“, неговото появяване в „Джошокаку“ е съвсем закономерно.

Шанклин ли е? Но и него не биха крили, няма особен смисъл да го крият. Разбира се, той има разни подозрителни истории, но не е чак толкова голяма фигура, че да запушват заради него устата на прислугата…

Котаки е доставчик на момичета за особено важни личности … „Кокубу“ няма защо да се безпокои за репутацията му. Освен това, както казва Кейко, Котаки предпочита да не пипа стоката си.

Не, не са те.

Няколко дни по-късно се получи писмо от Сасаки, Администрацията на „Джошокаку“ беше дала съгласието си за посещението на Хирано. Целта беше да се напише очерк за рубриката „Сгради и хора“.

Хирано се окуражи. Повече от година не бяха допускали нито един журналист в „Джошокаку“, а на него му провървя. И все пак чудно е, че направиха изключение именно за „Сагами шимпо“, вестника, който публикува статия за ядрените опити в „Кокубу джукогьо“.

— Не мисля, че Мишима и Сасаки се ползват с такова голямо влияние в „Кокубу“ — каза Итецу Кенджо. — Сасаки навярно е използвал личните си връзки, договорил се е с администрацията. А ако беше помолил главното управление, нямаше да дадат никакво разрешение.

— И аз мисля така — съгласи се Хирано. — Изглежда, че в „Джошокаку“ не са чували нищо за нашите статии. Но така или иначе друг път няма да имаме такъв шанс.

— Заминавай! Само че бъди много предпазлив, от тях може да се очаква всичко — предупреди го главният редактор.

— Какво могат да ми направят? — повдигна недоумяващо рамене Хирано.

— Какво ли не. „Кокубу“ има собствени закони, това е държава в държавата.

— Напразни страхове.

— Говоря ти съвсем сериозно. „Джошокаку“ е на територията на корабостроителницата „Куресаки“. Ще те поканят в завода, а там ще се стовари на главата ти някое желязо или ще те залеят с отровен разтвор, а после ще кажат, че е било нещастен случай — предположи мрачно Кенджо.

— Чак ме достраша… — настръхна Хирано.

— Просто трябва да бъдеш готов за всичко. Предпазливостта никога не е излишна — успокои го главният редактор.

Град Куресаки27 се намира в префектура Хирошима, на брега на залива Куресаки. През 1889 година тук се настанил щабът на военноморско окръжие и градът започнал да расте около военното пристанище. След последната война съоръженията на военноморската база бяха предадени на корабостроителни, металургични, машиностроителни и целулозни предприятия. Куресаки се превърна във важен промишлен център на Япония.

Най-голямото предприятие в Куресаки е корабостроителният завод на „Кокубу джукогьо“; по един или друг начин повече от половината от двестахилядното население на града е свързано с „Кокубу“.

Куресаки е нещо като „град край замъка“ на феодалната империя „Кокубу“, тук всичко работи за концерна. Корабостроителницата се е разпростряла почти на пет километра по крайбрежието на залива, защитен от ветровете откъм сушата от висок планински хребет. Площта на корабостроителния завод, в който работят осем хиляди и двеста души, заема около осемстотин декара; тук са разположени цехове за изграждане на корабните корпуси, за обзавеждане на корабите, за производство на корабни двигатели, за ремонт на кораби, а също така конструкторско бюро и най-големите в света басейни за изпробване плавателните качества на съдовете.

Заводът на „Кокубу“ се намира до бившия военноморски арсенал на Куресаки и цялата му история е свързана тясно с военния флот. Преди войната и по време на войната в Куресаки са построени 356 кораба с обща водоизместимост около един милион тона, сред които и три самолетоносача. Най-много — трийсет и осем — са построените тук ескадрени миноносци; продължавайки тази традиция, заводът в Куресаки и сега е специализиран главно за строеж на ескадрени миноносци и изпълнява поръчки на Управлението за национална отбрана.

Корабостроителницата има пет стапела, на петия се строят ескадрени миноносци клас „Амацукадзе“ с водоизместимост три хиляди и петдесет тона.

И в миналото, и сега заводът в Куресаки е неделим от военноморския флот, дори в рекламния проспект на фирмата се говори откровено за „блестящите традиции на военното корабостроене“.

Във входното помещение на завода Хирано каза, че отива при управителя на „Джошокаку“, и спомена името му. Портиерът го пусна едва след като позвъни по вътрешния телефон в дома за приеми. В помещението имаше охрана от трима-четирима пазачи, които проверяваха строго документите на всички влизащи и излизащи. Преди да се приближи към портала, Хирано се опита да надникне в района на завода, но високата железобетонна ограда се оказа непристъпна. Изглеждаше, че Итецу Кенджо е имал право …

„Джошокаку“ беше близо до конструкторското бюро, в северната част на заводския район. Заобиколената от кичести вечнозелени дървета сграда контрастираше рязко с мощта на заводските железобетонни конструкции; това беше едно тихо кътче, където всяка дреболия е предназначена за наслада на погледа, за покой и блаженство …

Току-що бе валял дъжд и дърветата блестяха под слънчевите лъчи със свежата си зеленина. Беше ранно лято, прохладният ветрец откъм морето поклащаше листата. Хирано се изкачи по полегат склон. В пролуките между дърветата се виждаше оловносивият корпус на ескадрен миноносец, застанал на ремонтния док. Под оръдейните кули забързано преминаваха работници със зелени, сини и жълти каски. От стоманените хоботи на крановете висяха дълги въжета. Край един от крановете беше застанал военен с белоснежна униформа, навярно офицер от морските „сили за самоотбрана“.

Хирано се изкачваше все по-нагоре по хълма и след всяка крачка виждаше по-ясно ескадрения миноносец. Дочуваше се звънтеж и скърцане на метал. След дъжда трябваше да запеят птиците, но слабите им гласове се давеха в хаоса от звуци и ръмженето на машините, гърмящи в този огромен метален кошер, създаден от човешките ръце.

Като се убеди, че няма никой наблизо, Хирано направи няколко снимки на завода и на ремонтирания кораб. Той не знаеше дали е разрешено да се снима, и се чувствуваше като шпионин във вражески лагер. Пътят стана по-равен и над върхарите на дърветата се показа остроъгълен син покрив, С позеленелите си от годините медни плочи, запоени една над друга, покривът напомняше люспите на риба. Хирано тръгна по-нататък, като се ориентираше по покрива, и скоро се озова пред двуетажна бяла дървена сграда.

Колониален стил от източното крайбрежие на Северна Америка, с тераси на двата етажа. Облицовани с дървена ламперия стени, стилизирани като испански прозорци. Всичко в духа на добрите стари времена; отдолу сградата изглеждаше малка бяла крепост. „Домкубу“ беше копирала своя дом за гости от знаменития „Рокумейкан“28. Изглеждаше, че тук времето е спряло: сред буйната растителност живееше своя живот един изолиран от всичко свят. Дори шумът на завода тук звучеше по-глухо, сякаш сградата бе заобиколена от невидими за окото стени.

Хирано се изкачи по каменно стълбище, край кое то растяха грижливо подкастрени храсти, и спря пред масивна врата от махагон.

На вратата висеше чукче във формата на елен с разклонени рога. Види се, той трябваше да напомня за епохата на „Рокумейкан“. На каменна колонка край парадния вход бяха издълбани йероглифите: „Май 1890 — юни 1891 година“. Разглеждайки надписа, Хирано протегна ръка към чукчето, но вратата се отвори сама. „Добре дошли! Чакахме ви“ — поздрави го представителен възрастен мъж, приведен в учтив поклон. Гладко изпънат черен сюртук, папионка — същински „лакей“. На Хирано му се стори, че се е озовал на друга планета.

Около сградата беше засадена градина. Сред гъстата трева проблясваха езерца, бликаха фонтани, пъстрееха лехи с цветя, зеленееха се малки дръвчета. Градината хармонираше чудесно с архитектурата на сградата. Беше времето, когато цъфтят азалиите; подкастрените храсти се нижеха през зелената морава като верига малки островчета.

— Каква прекрасна градина! — не сдържа възхищението си Хирано. Управителят тържествено обясни:

— Всички казват така. Лично техни величества императорът и императрицата благоволиха да разгледат нашата градина. Тогава зад всеки храст стоеше цивилен полицай. Един от тях неволно беше разбутал гнездо на оси. Представяте ли си какво му е било! А не посмя да излезе иззад храста.

Хирано обгърна с поглед градината. Ако зад всеки храст бъде поставен полицай, ще бъдат нужни близо двеста души … Управителят поведе Хирано по дълъг коридор, застлан с яркочервен килим.

Хироши Сакагами се представи като управител на дома за приеми. По-късно Хирано научи от Мишима, че в миналото Сакагами бил началник на административния отдел в главното управление на „Кокубу джукогьо“; „Джошокаку“ се намираше също под ръководството на административния отдел. Коридорът правеше чудновати чупки и на Хирано му се стори, че вървят през лабиринт. Преминаваха през зали, осветени от разкошни полилеи и напомнящи дворците на Версай. В сградата беше толкова тихо, че сякаш всичко в нея бе измряло; мекият килим поглъщаше шума от стъпките.

Управителят каза, че на долния етаж има столова, гостна, салони, библиотека, кухня, а на втория етаж — спални, стаи за почивка. Хирано го слушаше и се опитваше да отгатне къде може да се намира „стаята на щастието“? Той не можеше да зададе този въпрос и затова вървеше покорно след Сакагами от стая в стая и слушаше обясненията му. Високи тавани, застоял влажен въздух … Стаите, обзаведени с вкус, всяка вещ — мебели, изящни дреболии, порцелан — поставена на мястото й, всичко покрито от патината на старината. Великолепна сбирка от картини, достойна за всеки първокласен музей. Над трийсет творби на знаменити художници — Хосуй Ямамото, Сейки Курода, Рюдзабуро Умехара, Цугуджи Фуджита и други. Всичко е купено с парите на собствениците на концерна — семейство Кокубу, всичко е предназначено да изтъкне огромното богатство, натрупано от него. Когато преминаваше покрай скъпите вещи и старинни произведения на изкуството, Хирано не толкова им се възхищаваше, колкото се измъчваше, гледайки това предизвикателно, извадено на показ богатство.

Той си мислеше: колко бедняци би могла да спаси от глад всяка, дори най-скромната от тези изящни дреболии, разпилени с демонстративна небрежност из стаите! Но не, тукашният свят и бедността съществуваха в различни измерения, колкото и да са ценни тези съкровища, те нямат душа, какво са за тях човешките страдания? …

След като обиколиха първия етаж, Хирано и Сакагами се качиха на втория. Стълбището беше полегато, без площадки, поради което и без друго високият таван изглеждаше недостижим, а човекът, който се изкачваше по стълбището — дребен и нищожен.

Горният етаж имаше повече вид на жилище и напомняше хотел. Стаите бяха в европейски стил, уютни, грижливо подредени. Особено смайваща с разкоша си беше стаята за свръхважни особи — легло с балдахин, масичка от абанос, позлатени мебели. С изящната си подредба тя превъзхождаше стаите лукс в най-скъпите хотели. Във въздуха се усещаше тънък аромат от благовония. Хирано си помисли, а дали не е тъкмо това „стаята на щастието“? Сякаш прочел мислите му, Сакагами обясни раболепно:

— Тук благоволиха да почиват техни величества императорът и императрицата. — Винаги, когато ставаше дума за императора, управителят изпадаше в благоговеен трепет.

Едва ли някой би се осмелил да нарече „стая на щастието“ помещението, в което е отсядал императорът. А останалите стаи вече бяха разгледали. Коя от тях беше „стаята на щастието“?

— Позволете да добавя, че в тези покои не е отсядал никой, освен техни величества — каза Сакагами. Слязоха долу. Разглеждането на сградата завършваше.

— Бих могъл да ви покажа още много неща, но ще ви кажа само това, че трябва да пазя най-много не картините или скулптурите, а ей това… — Сакагами показа един голям бюфет със стъклени врати. Тук, в кухнята, гласът му звучеше по-високо. В бюфета се пазеха английски сребърни прибори — чаши, ножове, вилици. През деветдесетте години, откакто съществува „Джошокаку“, не е имало нито един случай да изчезне прибор. Всеки сервиз е предназначен за петнайсет души; поръчани били европейски съдове, но съобразени с вкуса на японците. На всеки прибор се виждаше емблемата на „Кокубу“. На всичко — от високите чаши за сладолед до чашите за вино — бе поставена емблемата на „Кокубу“.

— Ние пазим тези съдове много грижливо, мием ги с изключителна предпазливост. — Виждаше се, че този проблем вълнува много Сакагами.

— Представям си какъв скандал ще стане, ако нещо се счупи — откликна съчувствено Хирано. — Просто легендата за счупената чаша, само че в съвременен вариант29…

— Най-лошо е, когато гостите помолят за някоя вещ за спомен.

— Как излизате от това положение?

— Само ако си остане между нас… — каза смутено Сакагами.

— Обещавам ви!

— В такива случаи подаряваме на гостите дубликат — поръчваме копия в същата фабрика; материалът е същият, така че дубликатът не може да бъде отличен от оригинала.

— А не се ли случва гостите да отнесат лъжички, вилички или други дреболии? — Хирано хич не можеше да повярва, че през деветдесетте години, откакто съществува сградата, не е изчезнала нито една вещ.

— Такива посетители не идват при нас — възрази сухо управителят. Изразът на лицето му говореше, че в хотела идват само избраници, между които не може да има несигурни хора. Но щом е така, как можеше да се обясни „стаята на щастието“ в такова солидно-заведение?

— Министерството на просветата се е обръщало не веднъж към нас с предложение сградата, заедно с всички произведения на изкуството, мебелите, приборите, да бъде обявена за паметник на културата, но ние винаги отказваме учтиво. Ще започнат да идват всякакви хора и всичко ще запустее отведнъж. Докато хотелът е в ръцете на „Кокубу“, възможно е да не бъдат пускани неканени гости. Каква полза от мизерните дотации? Ако се счупи дори само една скъпа чаша, с какво ще я замениш? Това е положението. Нали видяхте колко хубаво е запазена сградата в първоначалния й вид? Типична европейска сграда. И това е така, само защото компанията не допуска намесата на чужди хора. И аз ще предам всичко на моя приемник такова, каквото съм го приел.

Верноподаническият управител се чувствуваше главен лакей на семейство Кокубу. След като разгледаха кухнята, той покани Хирано в гостната. Една девойка донесе чашка ароматно кафе. И чашката беше украсена с емблемата на „Кокубу“.

— А защо не пускате тук журналисти? Нежелани гости ли са? — попита Хирано, като пиеше кафето си.

— Журналистите са невъзпитани хора. И при това колкото по-големи са вестниците или телевизионните компании, в които работят, толкова по-нахално се държат. Крещят под път и над път за правото си да събират информация, мислят, че им е позволено да ходят, където си щат. Да, признавам, че културните ценности са народно достояние, но това не означава, че в музеите може да се ходи с кални обувки. Ако откритият достъп заплашва културните ценности, техният стопанин има право да ги защити.

Излиза, че бяха пуснали тук Хирано само защото „Сагами шимпо“ не принадлежи към стълбовете на вестникарския свят… Но управителят се заблуждаваше. Хирано беше не по-малко опасен, отколкото „невъзпитаните“ журналисти от солидните вестници.

Превзетата атмосфера на срещата не позволяваше на Хирано да зададе въпрос за „стаята на щастието“. Той научи достатъчно за самата сграда, но не можа да си изясни нищо за това, което го интересуваше най-много. Не откри следи от възможното пребиваване на Мари тук, не откри причините, поради които след юли миналата година в дома за приеми беше затворен входът за журналисти.

— Да не са си позволили някоя грубост? — продължаваше да пита Хирано.

— О, не, не бих казал такова нещо. Просто старините изведнъж станаха на мода, започнаха да се мъкнат тук за щяло и нещяло и затова беше решено известно време да не пускаме журналисти.

— Следователно за мен сте направили изключение …

— За вас помолиха Сасаки-сан и Мишима-сан. А и самият аз станах привърженик на вашия вестник.

— Нима?

— Такава смела статия! Опълчихте се срещу такава канара! Та „Кокубу“ е цяла империя! Иначе аз и приятелите ми нямаше да научим никога за вашия вестник.

— Но нима вие знаете всичко?! — изуми се Хирано.

— Ха-ха-ха. Щеше да бъде чудно, ако не знаех. Макар и да съм дребен човек, все пак съм на служба в „Кокубу“! — Сакагами се засмя. Старомодният „лакей“ се оказа не чак толкова прост…

— И така, когато сте дали съгласието си да дойда тук, вие сте знаели всичко?

— Разбира се! Ако бяхме запитали административния отдел, щяха да ви откажат. Реших въпроса сам, без да се съветвам с никого…

— Но защо?

— Нали ви казах … Уважавам вестника ви. Статията беше хубава. А и, общо взето, не критикувахте „Кокубу“, описахте правилно положението в атомната енергетика. Та „Кокубу“ не е направила нищо срамно. Компанията произвежда военна техника по поръчки на държавата. Аз не съм съгласен само дето това се прави скришом, като че ли е нещо срамно. У нас дори общоизвестни факти се държат в тайна. Смятат, че е по-безопасно, поставят под секрет всичко, което е възможно. А това довежда до обратния ефект — изглеждаме като „търговци със смъртта“. Лично аз смятам, че трябва да се действува по-открито. „Кокубу“ се страхува прекалено много от пресата. Разбира се, държавата и оръжейната промишленост не могат да съществуват без тайни, но нали атомната енергетика и производството на атомно оръжие са принципно различни неща. Още когато бях на служба в главното управление, настоявах да увеличим публичността. Аз мога да ви бъда полезен. Ако вие ми помогнете да създам правилна представа за нашата компания.

Изумително! „Сагами шимпо“ си спечели привърженик там, където никой не би могъл да го очаква! Но в същото време той не е враг на „Кокубу“. Сакагами ще защитава винаги предано нейните интереси, поради което вестникът едва ли ще има голяма полза от него.

— Щом е така, нека се възползвам от вашата любезност — устреми се напред Хирано. — Чувал съм, че тук имало някаква „стая на щастието“…

— Охо, виждам, че сте достоен представител на „Сагами шимпо“! Много бързо сте научили …

— Значи тя наистина съществува? Сакагами кимна утвърдително.

— А не бихте ли могли да ме заведете в нея?

— Та аз Вече ви я показах.

— Вече сме били там?!

— „Стаята на щастието“ не е някаква определена спалня. Всичко зависи от госта и от партньорката му — всяка стая може да стане „стая на щастието“.

Това, което каза Сакагами, донякъде се различаваше от версията на Мишима.

— Така ли било…

— Някой, който има склонност към преувеличаване, просто е пуснал слуха за „стаята на щастието“.

— А бихте ли ми казали … Случвала ли ви се е някаква неприятност приблизително през юли миналата година?

— През юли миналата година ли? — Лицето на Сакагами се напрегна. — Струва ми се, не …

— А на мен ми казаха, че една дама, която обслужвала важен гост, внезапно се разболяла.

— Кой е могъл да ви каже това? — попита сухо Сакагами.

— Научих го от Мишима — Хирано си помисли, че няма да навреди особено на Мишима, като издаде тайната — нали се е минало повече от една година, откакто е напуснал компанията.

— Нищо страшно. Имаше леко отравяне, изглежда, че беше яла нещо отровно, разбира се, преди да дойде тук — призна Сакагами, — Ние нямаме никаква вина. Когато пристигна, вече беше болна, през нощта изведнъж й станало по-зле. Веднага извикахме лекар и я изпратихме в болницата. Точната диагноза не ми е известна. Не зная какво е станало след това. Разбира се, неприятност, макар че ние нямаме нищо общо.

Чувствуваше се, че Сакагами не иска да продължи разговора на тази тема. Но Хирано не престана да го разпитва.

— Казвате, че пристигнала заедно с гост, следователно не е от тукашните жени. Помните ли й името? Коя беше тя?

— Не зная нищо за това. А защо се интересувате толкова от нея? — попита подозрително Сакагами.

— Помислих си дали не е една моя роднина …

— Ваша роднина? — Сакагами погледна учудено Хирано.

— Ето я, току-виж, че сте я запомнили? — Журналистът подаде на Сакагами една снимка на Мари. Той я погледна и поклати отрицателно глава. Изглеждаше, че не се преструва.

— Тя е хостес, работеше в един нощен клуб на Акасака, в Токио. През юли миналата година замина на някакво пътешествие и изчезна безследно.

— Но … но защо сте си помислили, че е било тук? — Сакагами започна леко да заеква.

— Тя беше „момиче на разположение“ и придружаваше често влиятелни хора по време на пътуванията им. Преди да изчезне, обслужваше различни дейци, свързани с „Кокубу“. С една дума, беше на служба в „Кокубу“ — каза Хирано.

— Откъде знаете това? — Сакагами трескаво преглътна.

— Самата тя ми е казвала.

— И все пак това не означава, че е идвала тук.

— Но вероятността е голяма… бих искал да науча името на госта, когото е придружавала.

— Е … това … — Сакагами най-после се обърка. — Това е тайна. Администрацията не може да съобщава такива неща.

— Но нали самият вие току-що разказвахте как жените обслужват гостите — настъпваше Хирано.

— Да, но това не става открито, още повече че някои лица предпочитат да идват тук инкогнито.

— Значи той е идвал скришом?

— Нищо не мога да ви кажа, тъй като става дума за интимния живот на високопоставено лице — процеди с кисела гримаса управителят. И точно тогава в стаята влезе един прислужник. Той се наведе над самото ухо на Сакагами и му каза тихо:

— Господин управител, викат ви на телефона.

— Извинете ме, ще изляза за минута — Сакагами стана, като благодареше на съдбата, че го избави от неприятния разговор.

Хирано се възползва от случая, за да разгледа стаята. Върху лакирания библиотечен рафт бяха поставени около четирийсет книги за разписване на почетните гости. На кориците им бяха отбелязани годините. Хирано измъкна книгата за миналата година и започна да я прелиства. По страниците започнаха да се мяркат подписите на видни политици, индустриалци, писатели, военни. Гостите бяха се подписвали в книгата, но не отбелязваха датите на посещенията си.

Управителят все още не идваше. Като се молеше на бога телефонният разговор да продължи повече, Хирано намери няколко страници, които биха могли да съответствуват на юли, и ги фотографира. Стъпките на управителя се чуха, но миг преди неговото влизане Хирано успя да постави книгата на мястото й.

След като излезе от „Джошокаку“, Хирано се опита да направи равносметка на посещението си. Поведението на управителя будеше подозрение. През цялото време толкова любезен, той загуби изведнъж цялото си лустро, щом стана дума за ненадейно разболялата се дама. Следователно имаше какво да крие! Хирано не можа да намери никакво потвърждение, че Мари Фуджикура и онази жена са едно и също лице, но ако това е така, къде е изчезнала след заболяването си?

Ами ако… Ако тя не се е просто разболяла, а е умряла? В такъв случаи всичко се усложняваше. Щом високопоставеният гост е дошъл инкогнито, тази история е заплашвала да се превърне в сигурен скандал.

И все пак те са можели за известно време да крият покойницата, а след това да заявят, че дамата си е заминала. Но ако е така, защо не е открит досега трупът…

Хирано даде свобода на въображението си. Във всички случаи е необходимо да бъде открито името на госта. Може би тогава ще излезе наяве и името на жената. Засега можеше да се залови само за едно — подписите на почетните посетители, които успя да фотографира.

„Дано поне Мари да е жива“ — мислеше си Хирано, като слизаше надолу по пътя. В лицето му подухваше лек ветрец. Той се обърна назад — сградата блестеше ослепително в лъчите на залеза, За миг тя му се стори огромен надгробен паметник.

Два дни след завръщането на Хирано от Куресаки токийският вестник „Майчо шимбун“ публикува под едро набраното заглавие „Успешен резултат“ съобщение, че компанията „Кокубу джукогьо“ е успяла да регенерира плутоний от отпадъците на ядрено гориво. В статията се казваше, че разработената от компанията технология изключва възможността плутоният да бъде използван за създаване на ядрено оръжие. За тази цел чистият плутоний се смесвал с един от изотопите на урана. Вестникът хвалеше по всевъзможни начини японския метод за „смесена преработка“, подчертавайки, че докато заводите в САЩ, Англия, Франция и Индия получават чист плутоний, Япония първа в света е разработила технология, която не крие опасност от разпространение на ядреното оръжие.

Още с влизането на Хирано в редакцията Итецу Кенджо го попита:

— Чете ли днешния „Майчо“?

— Разбира се, четох го…

— Ама че мошеници, измислили си оправдание. „Смесена преработка“! — каза ядосано Кенджо.

— Уплашиха се от нашите разобличения.

— Има такова нещо. Вече е невъзможно да крият и решиха да съобщят, че са изнамерили „смесена преработка“. За всеки глупак е ясно: щом като са постигнали „смесена преработка“, това означава, че са способни и за „чиста“.

— Хитро се измъкнаха … И все пак Япония постигна високо равнище в областта на атомната енергетика.

— Това е вярно. Но нека поговорим за друго: откри ли името на онази важна особа?

— Опитвам се да го открия.

— Право да ти кажа, много ми харесва твоята идея за поредицата очерци „Сгради и хора“. Може би няма да се ограничим само с „Джошокаку“.

— И самият аз не очаквах… Стана като в оная приказка — „от кратуната изскочи конче“.

— Не от тиквата, а от къщата. Къщата е обиталище на човека. А от това могат да се очакват всякакви изненади.

— Мислите ли, че и от „Джошокаку“ ще излезе нещо невероятно?

— Прегледах твоя списък на гостите и намерих крайно любопитни личности. Големи мошеници. Все врели и кипели. Ей това се казва — в старата бърлога стари вълци — разсмя се Кенджо.

В „старата бърлога“ наистина бяха наминавали интересни хора. Хирано успя да заснеме само няколко страници от една книга — а те бяха около четирийсет, — но дори в този къс списък се оказаха доста „стари вълци“.

Хирано отначало преписа няколко имена, за да установи датите на посещението им в „Джошокаку“. Без Да подозират нищо, всички, които попита, отговориха на въпроса му, тъй като той ги предупреди, че събира материал за очерк от рубриката „Сгради и хора“. Нужно му беше да открие кои са били в „Джошокаку“ в началото и края на юли, тогава ще разполага със списъка на всички, гостували в „Джошокаку“ през целия месец.

След внимателна проверка на списъка останаха седем души:

Йодзо Хашимото, военен наблюдател с десни възгледи, се е намирал в „Джошокаку“ между двайсет и пети и двайсет и осми юли.

Такейоши Цубои, председател на комитета за атомна енергия, е бил там между първи и трети юли. Сейма Ясухара, писател — между осми и девети юли.

Шиндзо Мацуока, началник на Управлението за национална отбрана — от тринайсети до шестнайсети юли.

Хироаки Накамидзо, генерален секретар на партията „Приятели на народа“ — от двайсет и шести до двайсет и девети юли.

Хидейо Ошима, депутат от партията „Приятели на народа“ — очевидно е придружавал Накамидзо. Кей К а м б а р а, председател на Обединения комитет на началник-щабовете при УНО — между трети и шести август.

Трима — Хашимото, Ясухара и Камбара — отказаха да отговорят на въпроса му. Останалите казаха, че не са били в „Джошокаку“. Само Хашимото и Ясухара разговаряха с журналиста лично, останалите му предадоха отговора чрез секретарите си. По-голямо подозрение, отколкото отказалите да отговорят, предизвикваха тези, които са се подписали в книгата за почетни гости и въпреки това отричаха факта на пребиваването си в сградата.

Двама от четиримата, предизвикващи най-големи подозрения — Накамидзо и Ошима — очевидно бяха дошли заедно. Ошима принадлежи към вътрешнопартийната фракция на Накамидзо и е един от неговите привърженици. Техните подписи бяха поставени един до друг и беше просто немислимо да дойдат на едно и също място, без да се предупредят взаимно.

По такъв начин оставаха двама — Цубои и Мацуока. Цубои е старец, който се приближава към прага на „радостното дълголетие“ — седемдесет и седем годишен е. Примерът на Кенсей Домото говори, че и Цубои не биваше да бъде изхвърлен от сметката като партньор на Мари, макар че той е толкова немощен, че е трудно да бъде подозиран в слабост към женския пол…

Друго нещо е Мацуока. Той е петдесет и осем годишен и както се казва, „мъж в силата си“; известен е с любовните си похождения в квартал Акасака. Носят се слухове, че една от любовниците му живее на остров Шикоку, в неговия избирателен окръг, а за друга е наел квартира в Токио. Ето защо най-подозрителен от всички е именно той, Мацуока.

Хирано реши да провери най-напред него. Тъй като е протеже на Кенсей Домото, той явно е замесен в продажбата на „Черното копие“. Като началник на Управлението за национална отбрана Мацуока без съмнение поддържа тесни връзки с „Кокубу джукогьо“ и е напълно възможно да се е срещал с Мари.

Когато Хирано каза на Кенджо, че иска да проучи Шиндзо Мацуока като „главен заподозрян“, той одобри намерението му:

— Струва ми се, че си на верен път. На всички е известна страстта му към жените. Обожава артистките. Той дори беше начело на Асоциацията на приятелите на Нагиса Чихиро. Помниш ли я — онази, дето беше арестувана за нарушение на Закона за борба с наркотиците?

— Нима?!

Хирано беше чувал за тази известна певица — наполовина японка и наполовина китайка, която пристигна в Япония от Хонконг. Нагиса Чихиро се ползваше от огромен успех, но съвсем наскоро беше арестувана във връзка с разкриването на голяма организация за търговия с наркотици. Хирано не знаеше, че Мацуока е покровител на Чихиро.

— Казват, че Мацуока не знаел нищо за аферите с наркотиците, но бил влюбен до уши в Чихиро. Пръскал за нея луди пари, но без някакъв особен успех.

— Съмнителен тип!

— Но как ще го провериш? Той има министерски ранг. Няма да те допуснат дори да припариш до него.

— Нищо. Аз имам „секретно оръжие“. — Хирано си помисли за Кейко Накамура и Рюджи Катаяма. Кейко има шанс да се запознае с Мацуока чрез Домото.

Хирано се свърза веднага с Кейко чрез Катаяма и тримата се договориха да се срещнат. Този път Катаяма заангажира сепаре в едно китайско ресторантче по-далече от центъра. Когато седнаха до въртящата се масичка, отрупана с най-различни ястия, той разказа за откритията си.

— Обадихте се тъкмо навреме. Следващата седмица Домото заминава за Токуношима. Мацуока също се кани да отиде с него — съобщи им развълнувано Кейко.

И така сега вече става ясно кой остров „южно от Кюшу“ е имал предвид Домото. Щом ще пътуват до Токуношима, тогава съседното островче, което отиват да разгледат, е Морското конче.

— О, така ли?

— Съвсем точно. Домото и Мацуока пътуват неофициално. Ако не стане нещо непредвидено, пътуването ще се състои — отговори уверено Кейко.

— И вие ли ще бъдете с тях?

— Домото заповяда да го чакам в хотела, на главния остров, но аз ще се постарая да го придумам.

— А защо заминава Мацуока?

— Виж, това не ми е известно. Сигурно също да оглежда островчето.

— Ако началникът на УНО се кани да оглежда завода за регенерация на ядрено гориво, това не е току-така — навъси се Хирано.

— Аз мисля, че Мацуока няма пряко отношение към завода — възрази Катаяма.

— Но неговото пътуване все пак може да предизвика разговори. Ще се появят подозрения, че новата технология се използва за военни цели.

— Не съм съгласен — възрази Катаяма. — Та нали това, че Морското конче е избрано за строеж на завода, е само наше предположение. Самото пътуване още нищо не значи. Домото е голям майстор да хвърля прах в очите. Обича да пътува заобиколен от цяла свита. Навярно и сега е заповядал на Мацуока и той не е можел да му откаже. Какво е нужно на Домото? Да продемонстрира пред „Кокубу“ влиянието си, да им докаже, че не получава даром пари. Ето, доведох ви министъра, ще каже. А едновременно ще постави на мястото му и началника на УНО. За Морското конче не знае никой освен нас. При това Домото е измислил и обяснение — ще оглеждат място за нов курорт. Кой може да попречи на министъра да отдъхне на един безлюден южен остров …

— Струва ми се, че Мацуока знае къде е изчезнала Мари Фуджикура. За нас е добре, че той заминава там. Друг път няма да ни се падне такъв случай. Хубаво ще е да му влезем под кожата.

Кейко се съгласи да помогне и тримата започнаха да се хранят. Менюто на китайското ресторантче беше чудесно.

Съюзът между бизнесмените и военните

И тъй, версията на Хирано се градеше върху предположението, че неизвестният именит гост е бил Шиндзо Мацуока. Той се надяваше много на Кейко Накамура, но кой можеше да каже, дали ще се оправдаят надеждите му?

Преди всичко беше нужно да се изясни по-конкретно какво свързва Мацуока с „Кокубу“. Хирано би могъл да тръгне по отъпканата пътека, като действува чрез Такеаки Фунато и Тамекичи Мишима.

Той си уговори среща с Мишима, нали и без това се канеше да му разкаже за посещението си в „Джошокаку“.

— Успяхте ли да научите нещо интересно? — посрещна го учтиво Мишима.

— Много полезни неща.

— А за вашата позната?

— Има една любопитна подробност. — Хирано разказа за Мацуока и неговата спътничка.

— Аха, така ли било, Шиндзо Мацуока …

— Какво мислите, ходил ли е Мацуока там и по-рано, инкогнито?

— Какво бих могъл да ви кажа… може и да е ходил. Поводите за това са колкото щеш. Нали сме доставчици на Управлението за национална отбрана. Между нас има тесни връзки. Бивши военни заемат високи постове при нас в компанията, а много офицери от УНО — такива, които са още на действителна служба — получават от нас пари като консултанти.

— Консултанти с военни мундири … Знаете ли имената им?

— Не мога да ви ги кажа.

— Но не и самият Мацуока, така ли?

— Едва ли. Но начините за заплащане могат да бъдат различни. Предоставям на въображението ви да си представите какви — засмя се Мишима.

— Каква конкретна работа вършат консултантите?

— Доставят информация. Навреме получената информация дава възможност да бъдат изпреварени конкурентите в конструкторските разработки и да бъде монополизирано дадено производство. Това е нещо като информационна война. Да вземем например идеята за CCV30 — нов тип самолет, способен да се измества по вертикалите и хоризонталите, запазвайки фиксирано положение на носовата си част. Този проект, за който бяха отпуснати четири милиарда йени, стана известен на нашата компания няколко години преди неговото приемане.

— План за четири милиарда, а на фирмата е известно за него няколко години предварително! — Хирано беше изумен. Мишима остана доволен от впечатлението, което предизвика съобщението му.

— Това беше голямо постижение на информационната мрежа на нашата компания. Благодарение на това тя монополизира проекта и получи напълно четирите милиарда, отпуснати за изследванията и разработката му. Но информацията не се получава само от консултантите. Сред служещите в УНО военни изобщо има много запалени привърженици на нашето, японското оръжие, особено в Центъра за технически изследвания. Ние ги посещаваме всеки ден. Те ни посрещат на драго сърце, а и ние не ходим при тях с празни ръце.

— Какво значи „не ходим с празни ръце“?

— Всички представители на търговската фирма „Кокубу шоджи“ в различни страни по света имат задачата да събират военна информация. Не, разбира се, те не се занимават с шпионаж. Просто събират публикуваните там статии по военни въпроси или брошури за вътрешно ползване и ги дават на специалисти, за да бъдат преведени. Разбира се, УНО има във всичките ни задгранични посолства свои „военни аташета в цивилно облекло“, на които е възложено да събират военна информация, но те имат други канали. Частната компания има възможност да завързва приятелски отношения със запасни офицери и да купува от тях сведения срещу парично заплащане. Тези преводи от чужди езици са хубав подарък за Центъра. А за да ни се отблагодарят, те ни подхвърлят някаква новост от рода на проекта CCV. Според принципа „ти на мене, аз на тебе“.

— Интересно. А как се осъществява този принцип? — заинтересува се Хирано.

— Това не е много сложно. Най-различни обеди, вечери, срещи, инструктажи през периода, когато се съставя държавният бюджет, и най-после заседанията на секциите …

— Какви са тези секции?

— Те са нещо като семинари по различните видове оръжия и военна техника. Например секции по лекото оръжие, по артилерията, по бойните припаси, по танковете, по средствата за отбрана срещу подводници и мини. А семинарът по подводни апарати, да речем, от своя страна се разделя на няколко по-малки секции. В петата му секция се разработват хидролокатори за откриване на подводни лодки. Почти всичкото най-ново оръжие е снабдено с електроника.

— Колко са всички секции?

Мишима се замисли:

— Сигурно ще се съберат трийсетина.

— Къде стават заседанията?

— Главно в ресторантите с японска кухня в района на Акасака.

— Чудесно измислено! — изуми се Хирано. — Изучаване на военната техника в ресторантите на Акасака? Браво!

Макар и да се отклониха от разговора за Мацуока, новата тема също беше интересна за Хирано.

— Тези срещи само се наричат „семинари“, а всъщност не са нищо друго освен поводи да бъдат облагодетелствувани сътрудниците на УНО, да бъдат подтикнати към увеличаване на кредитите за покупка на оръжие. Гощавка под формата на обучение. Производителите на оръжие са заинтересувани от орязване на кредитите за издръжка на военния контингент, а икономисаните по този начин суми да бъдат отпуснати за закупуване на оръжие.

— Но нали ако държавата иска да запази военните си кадри, не е в неин интерес да намалява заплатите им! — учуди се Хирано.

— Точно затова се борят за възстановяване на военната повинност. Тогава военната служба ще стане задължение, а това ще даде възможност в много кратък срок и почти без разходи да бъде създадена първокласна армия. Предлагат кадровият състав да бъде намален четири пъти, а останалите да бъдат прехвърлени в запаса. Тези добре обучени кадри ще бъдат държани в състояние на мобилизационна готовност, за да бъдат призовани веднага в случай на извънредни обстоятелства. При сегашната система на доброволна военна служба всеки войник получава около два милиона йени заплата годишно. А ако се вземат предвид и другите неизбежни разходи — за пенсия, за здравни осигуровки, — събира се една доста голяма сума, която означава, че толкова по-малко средства се отделят за закупуване на оръжие. Оръжейните доставчици са много недоволни. Ето защо те са поставяли неведнъж този въпрос на семинарите.

— А какъв е рангът на участвуващите в тези срещи лица?

— Това зависи от равнището на срещата. От помощник-началник на интендантската служба до началници на отдели в щабовете на сухопътните и военно морските сили. Понякога идва и самият началник на УНО.

— Охо, дори самият началник?

— Че какво необикновено има в това? Мацуока е горещ привърженик на задължителната военна повинност, така че за него не е трудно да намери общ език с производителите на оръжие.

— Следователно той има тесни връзки с деловите кръгове?

— Разбира се. А понякога и самите едри промишленици уреждат семинари. Тогава няма и помен от наука. Ядат и пият, веселят се с гейши.

— Дори с гейши?

— Че вие какво си мислите! Какъв ще е този ресторант на Акасака без гейши?

— Я виж ти… — Хирано поклати глава. — Гуляят с гейши, черпят се и обсъждат възстановяването на задължителната военна повинност… Скандално! Да, сетих се, само гейши ли прислужват на тези срещи? — попита неочаквано Хирано.

— Какво имате предвид?

— Не се ли случва да прислужват и хостес или артистки?

— О, разбира се! На кого каквото се харесва. На мен не ми се е налагало да се занимавам с подобни работи, но съм чувал, че административният отдел на компанията сключва специални договори със съответните заведения и когато е нужно, те изпращат жени. Но тези жени са малко, нали главното изискване към тях е да умеят да мълчат.

Очевидно е, че става дума за „Валпургия“ ИЛи за „Амарилис“, нали и Кейко намекваше за подобни срещи. Съвсем възможно е Мацуока да се е запознал с Мари на такава среща …

— А Мацуока? … И той ли е ходил на срещите, уреждани от „Кокубу“?

— Мисля, че да. Лично на мен не ми се е случвало да присъствувам, но много са ми разправяли. Още повече че тези срещи са много чести. По десетина месечно.

— Десет пъти на месец? Сто и двайсет банкета през годината?

— Е, не са само банкети… Но те са наистина чести.

— Тесните връзки на Кенсей Домото с „Кокубу“ не са тайна за никого, а неговото протеже Мацуока също ли е свързан с компанията? — Хирано най-после достигна до главното.

— А нима не знаете? — попита недоумяващо Мишима.

— Какво?

— Че синът на Мацуока е на служба в „Кокубу джукогьо“?

— Така ли?

— Не само синът му, но и зет му. И двамата са инженери. Чувал съм, че синът на Мацуока работи в секретната група по атомната енергия.

— В Техническото управление по атомна енергия?

— Точно там. Никой не знае с какво се занимават.

— А зет му?

— Не зная. Не съм се интересувал. Но мога да науча.

От разговора си с Тамекичи Мишима Хирано получи косвени улики, но неопровержими доказателства, че Мацуока е замесен в изчезването на Мари, нямаше. Единствената надежда беше в Кейко.

По някаква щастлива случайност тя се обади същата вечер и съобщи, че на другия ден заминава за Токуношима, щяла да придружава Домото.

— А какво стана с Мацуока — идва ли с вас?

— Опитах се да подпитам, но не излезе нищо. Всичко ще стане ясно на място.

— Бъдете внимателна — предупреди я Хирано. — Морското конче е необитаем остров сред океана.

— Не се безпокойте… Не бързам да споделя участта на Мари.

— Е, да, докато Домото и Мацуока са заедно, не ви заплашва нищо. И все пак предпазливостта не е излишна.

— Добре. Ако открия нещо подозрително, ще съобщя на вас или на Катаяма. Само ми кажете къде мога да ви намеря.

Но точно в този момент навярно някой бе влязъл в стаята и Кейко побърза да затвори телефона…

Островът на скелетите

Небето беше чисто, а морето спокойно. Колкото по на юг летеше самолетът, толкова по-гъста и дълбока ставаше морската синева, която се простираше под тях.

Отраснала на север, Кейко беше свикнала да мисли, че лятото е несигурно, променливо. За пръв път през живота си достигаше толкова далеч на юг. В Кагошима се качиха на друг самолет и отново полетяха в южна посока. Лятото в тукашните краища се струваше на Кейко като същинско живо същество, изпълнено с енергия и жизнена сила. То не бе кратковременно и преходно, а нещо неизменно, трайно, пуснало дълбоки корени. И небето, и облаците, и водата — всичко пламтеше, всичко се разтапяше в огнената му пещ. Тук нямаше бледи полутонове. Природата блестеше с живи, чисти, силни багри.

— Кейко-сан, ти просто си залепнала за илюминатора! Сякаш летиш за пръв път със самолет — подвикна й Домото, който седеше до нея.

— Никога не съм идвала толкова на юг — отговори Кейко, без да откъсва поглед от морето. Тя помоли специално Домото да поръча за нея място до илюминатора.

— Няма нищо по-скучно от това да летиш със самолет. Само облаци. Дали е юг, дали е север — все едно — прозина се Домото. Искаше му се да побъбри с Кейко.

— Какво говорите! Тук всичко е съвсем друго, не е като на север — и облаците, и морето.

— Радвам се, че ти харесва.

— Струва ми се, че съм попаднала в пламтящата пещ на лятото. — Кейко въздъхна и замижа от заслепяващите лъчи на слънцето, които се отразяваха от морската шир, прозираща между облаците.

— Охо, това е нищо, да видиш какво ще бъде на острова. Адска жега.

— Аз съм толкова зиморничава! Жегата не ме плаши.

Като се убеди, че не може да откъсне Кейко от прозореца, Домото въздъхна разочаровано и започна да прелиства списания. Погледът му се задържа ненадейно на една страница. В рубриката „За какво пишат вестниците и списанията“ се казваше:

„… Серията очерци на «Сагами шимпо» за историята на знаменити сгради предизвика благосклонни отзиви сред читателите: пред тях се разлистиха неизвестни страници от миналото. Досега вниманието на вестниците привличаха само забележителностите на столицата, но сега «Сагами шимпо» се насочи към провинцията. Началото на новата серия ще бъде положено от очерк за «Джошокаку» — дома за приеми в град Куресаки, префектура Хирошима, който принадлежи на компанията «Кокубу джукогьо»… Ще видим какви сюрпризи ни очакват, за какви интересни неща ще ни разкаже вестникът. Сградата е пазителка на тайни. В нея очевидно ще се намерят и тайни кътчета, недостъпни за външно око. Би ни се искало перото на очеркиста да ги опише.“

Вниманието на Домото беше привлечено от двете имена — „Сагами шимпо“ и „Джошокаку“. Второто му беше добре познато, наминаваше доста често там, но „Сагами шимпо“… Като че ли бе чувал някъде това име.

— „Сагами шимпо“, къде съм го чувал? — промърмори той под носа си, но това беше достатъчно за Шиндзо Мацуока, който седеше от другата страна на пътеката, да се стресне.

— Какво казахте? — попита той. Домото му подаде списанието.

— Ето, погледни. „Сагами шимпо“ — нещо познато, а не мога да си спомня откъде. Говори ли ви нещо това име?

— „Сагами шимпо“ ли? … — Мацуока се намръщи.

Кейко, която гледаше през прозорчето като омагьосана, също се сепна, като чу познатото име. Защо ли са си спомнили за „Сагами шимпо“? Но заетият в разговора си с Мацуока Домото не забеляза промяната в настроението на своята спътничка. Кейко напрегнато се заслуша, без да отделя погледа си от прозореца.

— Е, какво, спомнихте ли си?

— Струва ми се, че е онова гадно вестниче, което измъкна на бял свят историята с пробното пускане в експлоатация на регенерационната инсталация…

— Да, да, точно така! Разбира се, то е. „Сагами шимпо“ — достигна до Кейко гласът на Домото.

— Дайте да погледна. — Мацуока се зачете в статията.

— Много хубаво място са намерили — „Джошокаку“. Отракани момчета са тия от „Сагами шимпо“, нищо, че са от провинцията — каза възхитено Домото.

— Но нали там не пускат журналисти? — В гласа на Мацуока още живееше някаква надежда.

— Ако се съди по статията, те вече са били там.

— Нима не закриха „Джошокаку“ за журналисти?

— Не съвсем, просто там има нещичко, което предпочитат да не показват — неприлично се закикоти Домото.

Кейко познаваше достатъчно добре стария циник, за да разбере какъв смисъл влагаше в тези думи. С „Джошокаку“ са свързани най-сладките му спомени.

Но на Мацуока не му беше до смях. Кейко го погледна крадешком и разбра, че е ядосан. Когато тя, все едно че нищо не е чула, се обърна към спътниците си, Домото зарадвано я попита:

— Е, какво, нагледахме ли се на пейзажи? — и като взе ръката на Кейко, започна старателно да я милва по дланта.

— Омръзна ми вече — само облаци и вода — измърка тя, като се умилкваше на стареца.

— След двайсетина минути ще кацнем на Токуношима. Потърпи мъничко.

— А какво ще има там? Интересно ли ще е? — Кейко погледна Мацуока, вече без да се прикрива. Той четеше внимателно статията.

— Разбира се! Ще опитаме от всичко до насита… Най-свежите дарове на морето. — На Домото вече дори не му минаваше през ума за „Сагами шимпо“.

— Само за ядене си мислите! — престорено се разсърди Кейко.

— Всъщност и ти си „дар“ …

— Аз?

— Разбира се. Ти даряваш щедро щастие, а аз… — Домото прошепна края на фразата в ухото на Кейко, Тя леко се изчерви.

— Фф-у-у! — Кейко беше чувала толкова цинизми през живота си, че те ни най-малко не я смущаваха. Но понякога се правеше на срамлива, защото това се харесва на мъжете. Беше се научила да се изчервява и да плаче, когато си поиска. И все пак тази простичка игра предизвикваше възторг дори у такива опитни мъже като Домото.

— Хайде де, нали и на теб ти харесват тия мръсни работи, ха-ха-ха — закиска се той, без да забележи, че спътникът му Мацуока не е на себе си.

Самолетът кацна в Токуношима точно на време. На летището ги посрещнаха само няколко служещи в „Кокубу джукогьо“, тъй като посещението се държеше в тайна. С един от тях, Ошима, Кейко беше позната. Той се въртеше постоянно около Домото. Кейко беше се срещала с него няколко пъти, но днес и двамата се престориха, че се виждат за пръв път.

На летището ги чакаха малки леки коли, изпратени от компанията. Посрещането беше прекалено скромно дори за посещение инкогнито… Очевидно компанията се стараеше да не дразни населението на острова, което протестираше против строежа на завода за преработка на ядрено гориво. На Домото и Мацуока не обръщаха внимание и туристите, които летяха със същия самолет. Съвсем друго щеше да е, ако на тяхното място бяха известни артисти или певци. Но туристите навярно пак биха останали равнодушни, дори ако научеха, че тези двамата носят със себе си плана за превръщане на един прекрасен остров в гигантска фабрика за разпадане на атома. Туристите се интересуваха само от очакващите ги развлечения, а всичко друго, дори осигуряването на Япония с енергия и съдбата на островите, не ги засягаше ни най-малко.

Но Домото и Мацуока бяха съвсем доволни от равнодушието на своите спътници. Кейко не знае нищо за истинските цели на това пътуване, а жителите на острова могат да се възмутят, че при тях са пристигнали самият Домото, известен с връзките си с „Кокубу“, и началникът на Управлението за национална отбрана.

Домото и Мацуока побързаха да седнат в колите, а до шофьорите се настаниха секретарите им, пристигнали със същия самолет.

Летището се намираше в северозападната част на острова, върху част от площта на пресушена лагуна. А административният център — град Токуношима, е в югоизточната част; той е създаден през 1958 година след сливането на селището Камецу със село Хигаши Амаги. Хотелът се намираше в самия град, в района Каметоку. Колите излязоха на обиколното шосе, прокарано по крайбрежието.

В далечината се белееха ослепително пясъчни плажове, морето с живописните коралови рифове блестеше. Когато самолетът кацаше, морето около малките островчета прозираше до самото дъно, а сега, след пладне, искреше с безброй слънчеви отблясъци. Да кажем, че то беше ослепително, би означавало да не кажем нищо — то бе просто пълноводие от лъчиста светлина. Но влажността беше малка и предсказанието на Домото за адска жега не се сбъдна. Още повече че откъм морето подухваше освежителен ветрец.

Къщите на острова бяха нанизани по крайбрежието. Пред всяко жилище имаше градинка, в която растяха нагъсто папая, банани, сагопи палми, пламтяха с алените си цветове хибискуси. В плантациите отглеждаха захарна тръстика.

Пейзажът покрай шосето смайваше с разнообразието си. Зад обширната зелена равнина се спускаха стръмно към морето скали. Мусоните и вълните, назъбили и шлифовали безжалостно брега, бяха оставили върху скалите многовековни следи. В тихия летен ден островът се разкриваше пред погледа с цялото си великолепие.

След това пиршество на лятото изглеждаше, че дори самата природа се е разнежила от блаженство. А на пътешественика друго не му е нужно. Какво го интересуват несполуките на живеещите тук хора, техните борби за съществувание и белезите, които са оставили в душите им.

Картините на странствуването са прекрасни тъкмо защото човек просто ги наблюдава, без да вниква в дълбочината на нещата и събитията. Но от момента, когато той реши да се привърже към новото място, сякаш се преселва от разкошната стая за гости в скромната килийка на всекидневието. И красотата, която се вижда през нейното прозорче, вече не е оная празнична красота, която е преминавала покрай него, без да го засегне, а нещо скъпо, нещо, без което той не може. Човекът вече няма право да взема от живота само прекрасното. Иска или не иска това, той е длъжен да изпие до дъно чашата на живота. Животът не иска съгласието на хората, но човек се стреми инстинктивно да бяга от всичко страшно и тъжно. И ако чуждият човек, дошъл тук, само се плъзга по повърхността, това още не е най-лошото, но тежко му, ако е дошъл да разрушава, да тъпче, да мърси. Тогава го чака яростната съпротива на коренните жители.

Загледана през прозореца на колата в калейдоскопично сменящия се пейзаж, Кейко усети остро разликата между собствената си безотговорност като пътешественичка и безотговорността на пътуващите заедно с нея Домото и Мацуока.

— Казват, че на острова имало интересен обичай, така нареченото „погребение на вятъра“ — каза Домото, загледан безразлично в морето.

— Точно така. Току-що преминахме река Акиригами; в пещерите по бреговете й още са се запазили скелети — около триста разрушени от времето черепа — потвърди седящият зад кормилото Ошима.

— Защо „на вятъра“? — попита недоумяващо Кейко.

— В старо време имало такъв обичай — оставяли трупа на морския бряг или в планините, докато от него оставал само скелетът. На различни места в острова са открити следи от такива погребения.

— Какъв ужас …

— Старинните гробища в Амаги, които току-що отминахме, са най-големите и най-достъпните за разглеждане. Ако искате, можем да се върнем. — Ошима намали скоростта и погледна въпросително Домото.

— Е, какво ще кажете? — почна да се колебае Домото. На него му се искаше да пристигне по-скоро в прохладния хотел и да се усамоти с Кейко. Затова остана съвсем доволен, когато тя каза: „Не искам. Страх ме е!“

— Хайде, карай! — подкани той шофьора. Шосето зави от брега към планината, обрасла със субтропична растителност. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-гъста и по-висока ставаше девствената гора. Въздушните корени на дърветата се гънеха и преплитаха чудновато над земята. Те сякаш бяха оголените им вътрешности — странно и зловещо зрелище.

— Знаеш ли какво си помислих… — промърмори Домото, очевидно обръщайки се към Кейко. Тя го погледна.

— Ако убиеш човек и захвърлиш трупа му на вятъра, никой нищо няма да научи…

— Престанете, плашите ме… — настръхна от страх Кейко.

— Ха-ха-ха, пошегувах се! — И Домото наистина се опита да обърне всичко на шега. Шосето тръгна по нанадолнище и отново започна да се вижда морето.

През тази нощ Кейко дълго не можа да заспи. От ума й не излизаха думите на Домото: „Ако убиеш човек и захвърлиш трупа му на вятъра, никой нищо няма да научи.“ Въображението й нарисува зловеща картина — трупове, разпрострени на върха на скала, трупове в крайбрежните пещери; изгаря ги слънцето, плиска ги прибоят, кълват ги птици, остават само скелетите …

Неусетно изплува образът на Мари. Нима са я убили, а трупа й са „погребали на вятъра“?! Кейко отпъждаше от себе си тази мисъл, но тя се връщаше отново и отново. В съвременна Япония не е толкова лесно за убиеца да се избави от един труп. Разбира се, сега не съществува древният обичай, но нали трупът може да бъде скрит някъде, а след това останките да бъдат пренесени на „гробището за кости“ — и всичко ще е скрито-покрито.

Кой би се решил на такава зловеща постъпка? Домото? Но нима тогава би се осмелил да пуска подобни шеги? Мацуока се уплаши от статията в списанието. Изглежда, че той е имал неприятности в „Джошокаку“, но не се знае дали са били свързани с Мари.

Но къде изчезна образът на Мари? Нещо пълзи по лицето й. Пълчища от морски криви раци! Кейко изкрещя, но не чу гласа си. Изкрещя отново и се събуди. Гледаше я череп. Сега вече закрещя истински.

— Кейко, какво ти стана? Лош сън ли сънува? — попита я черепът с гласа на Домото.

На сутринта в морето се развилня буря и се наложи пътуването до остров Морското конче да бъде отложено.

За да отидат до острова, трябваше да наемат рибарско корабче, и то не много голямо, за да не предизвикат съмнение и разговори. А малките корабчета зависят от капризите на времето. Пък и какъв смисъл имаше да плават в буря?

Домото като че ли беше доволен от непредвиденото забавяне, но Мацуока нервничеше. Той, министърът, е принуден да седи и да чака по-хубаво време на някакъв си загубен остров. Но Мацуока не смееше да показва открито недоволството си, сдържаше се.

Умореният от пътя Домото се прибра в стаята си и разреши на Кейко да се разходи по острова. Нея я интересуваше най-много „гробището за кости“, но й беше страшно да отиде сама. Все й се струваше, че там ще види тялото на Мари, изядено от морски раци, както в снощния си сън …

Не й се искаше да се прибере и в стаята си и слезе долу, във фоайето. Там седеше и се измъчваше от скука Мацуока. „Ето го удобният случай“ — помисли си Кейко и се приближи свенливо:

— Ще ви преча ли?

— Какво говорите, какво говорите… Страшна скука — зарадва се Мацуока. — Човек, който е свикнал да живее по точен график, не знае какво да прави, ако неочаквано се отмени предвидената му работа и се създаде излишък от свободно време.

— Прав сте, ужасно досадно е — съгласи се с него Кейко. През прозореца се виждаше отрязък от бурното море. За разлика от вчера небето днес бе облачно.

— Времето се развали съвсем, на човек не му се иска да пътува никъде.

— Нима се задава тайфун?

— А-а, не, мисля, че ще ни засегне само с края си. А къде е Домото, в стаята си ли е?

— Струва ми се, че е решил да си почива — равнодушно повдигна рамене Кейко.

— Як старец. Сигурно събира сили. — В очите на Мацуока, който разглеждаше Кейко, прозираше любопитство. Това беше преценяващият поглед на човек, комуто никога не са липсвали жени.

— Струва ми се, че съм ви виждала някъде — наведе очи Кейко.

— Така ли? Къде? — заинтересува се Мацуока.

— И аз не мога да си спомня. Дали във „Валпургия“, дали в „Амарилис“, а може би и някъде другаде. — Кейко насочваше внимателно разговора, накъдето й бе нужно.

— Значи, ти си работила във „Валпургия“ и „Амарилис“? — хвана се Мацуока.

— Да — отговори смутено Кейко.

Като научи каква е професията й, Мацуока подобри настроението си. Щом тази жена се продава за пари, лесно може да я има.

Сутринта, едва станал от леглото, Хирано разгърна един нов столичен вестник и не повярва на очите си: на най-видно място на първата страница, под едро набрано заглавие: „УНО разглежда въпроса за закупуването на непилотиран изтребител“, се съобщаваше подробно за самолета RPV-81 — „Черното копие“, и за вероятността той да бъде приет на въоръжение. Това беше информацията за самолета, която „Сагами шимпо“ получи от Кейко Накамура, но се въздържаше от публикация, тъй като се грижеше за сигурността на Кейко.

В статията се говореше за характеристиките на самолета, който е способен да носи ракети с ядрени бойни глави, и за значението на неговото базиране в Япония в рамките на японо-американската отбранителна стратегия. Обяснено беше по какви причини посредник при закупуването на непилотирания изтребител ще бъде търговската фирма „Сумикура“, а не „Кокубу“.

— Как е могла да изтече тази информация?! — Хирано едва ли не се завайка от яд: да измъкнат изпод носа им такъв материал!

— Чувай, ти чете ли „Майчо“? — крещеше в телефонната слушалка Итецу Кенджо.

— Току-що го прочетох.

— Как да се разбира това?

— И аз не зная.

— Да не си им дал ти материала?

— Какво говориш! Отде накъде бих им го дал, защо ми е притрябвало?!

— Нали заради теб го задържахме. Толкова се тревожеше за информатора, настояваше да не публикуваме статията. — По интонацията на Кенджо можеше да се съди, че е бесен от яд.

— Защо се сърдите на мен? Аз съм учуден не по-малко от вас.

— Ела веднага. Трябва да поговорим. — Кенджо трясна слушалката, без да дочака отговор.

На път за редакцията Хирано мислеше над съдържанието на статията. В нея се казваше предпазливо, че „въпросът се разглежда“, но от тона на текста се чувствуваше, че правителството вече е взело неофициално решение самолетът да бъде приет на въоръжение. Съдържаше се и намек, че зад смяната на фирмата посредничка и зад маневрите за натрапване на този тип самолет стои някой си високопоставен правителствен чиновник. Статията беше написана така, че всеки запознат с политиката читател можеше да се сети: „високопоставеният чиновник“ не е никой друг освен Кенсей Домото.

Всичко в статията съвпадаше със сведенията, които Хирано получи от Кейко. Достоверността на материала се потвърждаваше по най-неочакван начин, но самата Кейко едва ли би могла да отиде в друга редакция.

„Откъде им е станало известно?“ — чудеше се и не можеше да се начуди Хирано. Той долетя в редакцията един час по-рано, отколкото обикновено, не успя дори да закуси. Там вече го чакаше Кенджо.

— Е, какво? Проумя ли какво е станало? — Главният редактор като че ли се беше поуспокоил.

— Нямам представа.

— Що за вестникар си тогава!

— А вие досетихте ли се?

— Общо взето.

— И кой все пак е информирал „Майчо“?

— А ти си поразмърдай малко мозъка, кой ще пострада от тези разобличения?

— Че кой може да пострада, разбира се, новият посредник — „Сумикура шоджи“! Вестникът вдигна такъв шум, всичко е описано толкова открито, че правителството, което вече е взело неофициално решение в полза на „Сумикура“, сега ще се замисли дали си струва да дразни народа.

— А кой друг ще пострада?

— Компанията „Дженерал електроникс“, а и онова служебно лице, за което се намеква в статията — Кенсей Домото.

— Добре, това е ясно дори на едно дете, а по-нататък? Кой ще бъде доволен? Кой ще спечели от това, че сделката за закупуването на „Черното копие“ ще бъде отложена?

— Какво да ви кажа… — Хирано се замисли.

— Тия, дето ще спечелят, са много, нали? — подканяше го Кенджо.

— Преди всичко ще остане доволна конкуриращата фирма.

— Така, така! А кой е главният съперник на „Сумикура“? — облещи очи Кенджо.

— Разбира се, търговската фирма „Кокубу шоджи“ … Но, как тъй, нима „Кокубу“ би се решила?

— А кой друг? „Кокубу шоджи“ е бившият посредник; кой друг освен тях ще знае всички подробности за „Черното копие“! Ако „Сумикура“ успее да сключи сделката за покупката на изтребителя от Щатите, ударът ще бъде най-болезнен за „Кокубу джукогьо“. Нали тъкмо тя се стреми всичката военна техника, която е необходима на страната, да бъде произвеждана в самата Япония. Може би тъкмо оттук идват трусовете на земетресението.

— „Кокубу джукогьо“?! — предположението на главния редактор учуди Хирано. Но такъв поврат на събитията беше напълно вероятен. Макар че и промишлената, и търговската компания принадлежат към групата „Кокубу“, те вечно си съперничат; всяка от тях се смята за главна част от огромния концерн, всяка претендира за ръководна роля. А и на самата „Кокубу шоджи“ сигурно не й е било по сърце това, че нейната поръчка премина в ръцете на конкурентката й — „Сумикура“. Такъв удар по самолюбието й! Излиза, че в историята с разобличаването на „Черното копие“ интересите на двете съперничещи си компании от групата „Кокубу“ съвпадат!

Обаче това утешение беше слабо за Хирано — измъкнаха им изпод носа такава сензация!…

— Проумяхте, нали? Щом е така, трябва да признаем, че изпуснахме нашия материал и мястото му сега е само в кошчето за боклук. Какво да се прави, отговаряхме за живота на информатора… Но, било каквото било, край!

Случайно казаната от главния редактор фраза събуди в Хирано най-лошите опасения.

— Господин редактор!

— За какво се развълнува?

— Ние отлагахме публикацията, защото се страхувахме за съдбата на жената, която ни донесе материала, но сега всичко е публикувано. Следователно тя е в опасност?

— Та те разбират, че „Майчо“ не е получил сведенията от нея.

— А как може да бъде доказано това?

— Хората на „Сумикура“ не са по-глупави от нас с тебе, сещат се, че материалът е подхвърлен от „Кокубу“. Нали само „Кокубу“ е притежавала информация за „Черното копие“. Между другото това е и държавна тайна на САЩ!

— Кейко знаеше. В нея се намира копие от доклада за изпробването. А този факт е известен на Минасе, сътрудник на „Сумикура“.

— Но на Минасе не е известно съдържанието на документите, които е откраднала твоята хубавица.

— Да, но той може би се досеща.

— Мисля, че няма особено основание за безпокойство, но щом това те тревожи толкова много, можеш да я предупредиш.

— Нея я няма в Токио.

— Няма ли я? Че къде е, да не е в чужбина?

— Замина за Токуношима заедно с Домото.

— На Токуношима ли? Какво ще прави там?

— Изглежда, че Домото е отишъл да оглежда острова. Струва ми се, че са решили да строят там завод за регенерация на ядрено гориво.

— Казват, че там е започнало протестно движение. Посещението е тайно, нали?

— С тях замина и Шиндзо Мацуока.

— Мацуока? Наистина ли? — учуди се главният редактор. — Че защо мълчиш?! Та те ще получат там удар, като прочетат статията за „Черното копие“.

— А това не е ли опасно за нея? Ами ако спътниците й изведнъж решат, че тя е съобщила във вестника?

— Отде накъде ще я подозират? Домото й има доверие, затова я е взел със себе си.

— Страхувам се да не би този Минасе от „Сумикура“ да е побързал да уведоми Домото. Нали „Сумикура“ получи поръчката по негова препоръка. Статията на „Майчо“ сигурно ги е изплашила ужасно. Ще се завтирят да се съветват с Домото и ще я видят с него. Какво ще му кажат тогава?!

— Щом се безпокоиш толкова много, заминавай за Токуношима. Това е шансът ти. Но се страхувам, че вече няма да ги завариш там.

— Защо?

— Няма да успееш. Домото сигурно вече знае новината. Сега не му е до оглеждане на острова … Пък нали още няма и проект. И Мацуока, ако е с него, също ще го отзоват веднага.

Хирано изведнъж се сети, че той дори не знае точно къде се намира Кейко, в кой хотел е отседнала.

Разбира се, за такъв голям човек като Домото сигурно е запазена стая в най-хубавия хотел, но той очевидно се е зарегистрирал под измислено име; следователно търсенето по телефона няма да доведе доникъде.

И все пак Хирано реши да позвъни в първокласните хотели на острова. В нито един от тях не бяха записани посетители на име Домото или Мацуока. Хирано се опита да измени въпроса си: „Не е ли пристигала при вас от Токио група от няколко души?“, но пак не постигна нищо. Разбира се, това съвсем не означаваше, че крият от него истината. Домото и придружаващите го лица са могли не само да се зарегистрират под чужди имена, но и да се престорят, че са пристигнали поотделно.

Оставаше само един начин — самият Хирано да замине за Токуношима. Но се оказа, че е невъзможно да си заангажира билет за самолета. В туристическото бюро му казаха, че от Кагошима до острова има два рейса дневно, но всички билети за най-близките дни вече са продадени. На Токуношима тъкмо сега се провеждала някаква научна медицинска конференция и нямало никакви места, хотелите били претъпкани. Случвало се някои пътници да продават билетите си преди излитането на самолета, но на това трудно може да се разчита — на летището чака опашка от търсещи билети. Разбира се, можеше да се отиде и с кораб, но това ще е прекалено бавно.

Хирано се чудеше какво да прави, когато му се обади Рюджи Катаяма. Той също беше прочел статията в „Майчо“.

— Много хубаво стана, че се обадихте, точно исках да се посъветвам с вас… — въздъхна облекчено Хирано и сподели страховете си с Катаяма.

— Аз вече помислих за Кейко. Струва ми се, че нищо не я заплашва. Вече са я видели с Домото и Мацуока, а и едва ли враговете й ще се осмелят да действуват като най-обикновени гангстери. При това на тях не им е известен истинският източник на информацията — опита се да успокои журналиста Катаяма.

— Но те могат да я отвлекат, да я откарат на някой необитаем остров, да я изоставят там и после да представят всичко като нещастен случай — продължаваше да се тревожи Хирано.

— Домото току-що получи Кейко. Спомнете си колко се стремеше да я има. Въпреки цялото си богатство и влияние той едва ли ще си намери друга красавица като нея. Тъй че, избийте си тия страхове от главата, Хирано-сан! Засега Домото няма никакви причини да се избавя от нея.

— И все пак аз си спомням непрестанно за Мари. Страх ме е, че Кейко може да сподели участта й …

— Е, добре. Мога да ви дам един полезен съвет. Съобщете някак на ръководителите на протестното движение на Токуношима, че там се намират Домото и Мацуока. Ще се вдигне голям шум. Тогава тия двамата ще мислят само как да офейкат невредими, а за Кейко просто няма да им остане време.

— Това го измислихте много добре!

Идеята на Катаяма наистина беше добра, предложеният от него план даваше възможност да бъде отвлечено вниманието от момичето, без да се пътува до Токуношима.