Контейнери на смъртта

Насрещният изстрел

Същия ден след обед телефонът в редакцията ненадейно иззвъня.

— Аз съм Минасе от „Сумикура шоджи“. Нужно е бързо да се срещнем.

За миг Хирано се обърка. Минасе не е само заместник-началник на отдела за летателни апарати, дясна ръка на вицепрезидента на „Сумикура“ Наоюки Уемура, но и човекът, който беше шантажирал Кейко. Хирано си спомни и случая, когато той, Кейко и Катаяма излизаха от ресторанта в Хараджуку, и им се мярна отдалечаващ се от тях мъж, който приличаше на Минасе.

— Откъде ме познавате? — Този въпрос сега интересуваше най-много Хирано.

— Е, кой не познава Хирано, най-добрия репортер на „Сагами шимпо“!

Е, да, славата да бъдеш „най-добрият репортер“ на малък вестник, в който работят само няколко сътрудници заедно с главния редактор, не беше чак толкова голяма и все пак беше приятно да ти го кажат. Нали именно той написа разобличителната статия за експерименталното регенериране на ядрено гориво. Съвсем вероятно е Минасе да е научил наистина за неговото съществуване от името му под тази статия. Ако е така, той не знае нищо за приятелството между Хирано, Катаяма и Кейко…

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита подчертано сухо Хирано.

— Това ще ви кажа подробно, когато се срещнем. А сега мога да ви кажа само, че бихме искали да на пишете статия.

— Статия ли?

— Да. Вашият вестник се прочу в цялата страна, четох материала ви за опитите с ядрено гориво. А сега четем с голям интерес очерците „Сгради и хора“. Виждате, че вашият вестник ни заинтересува. Имам материал за вас.

— Ще дойда. Къде ще се срещнем?

Хирано най-после схвана какво иска от него Минасе. Става дума за инспирирано „изтичане“ на информация. Не бяха ясни само мотивите, но не бива да се изпуска такава плячка, която ти се завира сама в ръцете.

Минасе определи срещата в ресторант „Лилипут“ в Роппонги. Той се намираше в подземния етаж на чудесна жилищна сграда, украсена със скулптурни орнаменти в стил рококо. Зад масивна врата от брястово дърво се спуска застлано с тъмночервен килим стълбище; долу на посетителя се покланя учтиво мъж, облечен със смокинг. Докато слизаш по стълбището, си имал достатъчно време да надникнеш в кесията си; но и тук, долу, когато си се оказал очи в очи с величествения оберкелнер, все още не е късно да се върнеш назад, преди да си решил да похарчиш солидна сума.

Когато Хирано, не без известен смут в душата, се приближи до човека със смокинга и попита за Минасе, той му каза: „Вече отдавна ви чакат“, и го придружи до самостоятелна стая в дълбочината на салона. Зад масите в тайнствената светлина на свещите седяха няколко елегантно облечени двойки. Това беше един съвсем различен свят в сравнение с евтините ресторантчета и закусвални, в които сервират супа от грах и в които обикновено обядваше Хирано.

— Много ми е приятно да се запознаем, Минасе — стана да го посрещне непознатият. Той беше висок, с мургаво лице; проблясващите му очи огледаха внимателно Хирано. Любезната усмивка донякъде смекчаваше острия му поглед. Те се виждаха за пръв път очи в очи, но ако Минасе е следил Кейко, това означава, че познава и Хирано. Ала Минасе не се издаде с нищо.

След като се поздравиха взаимно, както е прието, те извикаха келнера.

— Сервирайте ни по ваш избор. Какво бихте ни препоръчали? — каза Хирано. Минасе последва примера му. И той беше за пръв път в този ресторант, но се държеше свободно, като постоянен посетител. Види се, беше свикнал да ходи в скъпи заведения.

— Извинете ме, че ви обезпокоих с моето обаждане.

— Моля ви — усмихна се Хирано. — Журналистът е като ловно куче. Веднага тича натам, където е надушил дивеч.

Поднесоха им ордьовъра и деловият разговор започна.

— Имам за вас интересно предложение и мисля, че няма да съжалявате ни най-малко, че сте дошли — каза Минасе, като измъкна сръчно един охлюв от черупката му.

— На какво дължи такава чест нашият неизвестен вестник?

— Недейте скромничи, господин Хирано, Ние сме осведомени прекрасно за вашите възможности. Беше много приятно, когато натрихте носовете на столичните фанфарони с тяхната световна кореспондентска мрежа. Големите вестници винаги са на стража пред властта. Бихме искали да сме полезни на такъв вестник като вашия, който не е загубил свободния си дух.

Всъщност Минасе казваше същото, което казва и главният редактор Кенджо, сякаш беше забравил, че самият той е представител на фирмата, която току-що е получила голямата поръчка за „Черното копие“.

— Слушам ви.

Хирано дъвчеше един охлюв и пресмяташе бързо наум колко ще му струва обедът. Каквато и да бъде сметката, той няма да позволи на Минасе да плати заради него…

— Можем ли да разчитаме, че ще запазите в тайна източника на информацията? — погледна го строго Минасе.

— Това ни задължава журналистическата етика.

— Реших да поговоря с вас за отбранителните поръчки на „Кокубу джукогьо“. Както ви е известно, именно „Кокубу“ е официалният доставчик на УНО. Искам да ви дам нещичко за техните машинации.

— А вашата фирма нима не е официален доставчик на УНО? — Решил, че ще плати сам сметката си, Хирано започна да не се церемони.

— Какво говорите! Какво сме ние в сравнение с „Кокубу“? Нямаме работа, западаме… — възрази Минасе.

— Как да нямате работа? Току-що прочетох във вестниците, че вашата фирма е грабнала поръчката за „Черното копие“. — Като че ли между другото Хирано реши да провери известно ли е на Минасе съдържанието на документите, копирани от Кейко. Но лицето на събеседника му си остана равнодушно.

— Щом се е появило във вестниците, значи може да му бъде сложен кръст. Сега въпросът за изтребителя навярно ще бъде разглеждан наново…

Най-после Хирано разбра защо искаше тази среща Минасе…

— Тъй като сме фирма, която не зависи от правителствените поръчки, бихме искали вашият „Сагами шимпо“ да разкрие задкулисните връзки между компанията „Кокубу“, изпълняваща правителствени поръчки, и Управлението за национална отбрана, да разобличи скритите причини на срастването между военните и индустриалците.

Най-после Минасе откри картите си. Това беше отмъщението на „Сумикура“ срещу „Кокубу“ за публикацията на материала за покупката на „Черното копие“. „Сумикура“ искаше да получи реванш за загубата на изгодната поръчка, като окаля щастливия си конкурент. И за оръжие на отмъщението беше избран „Сагами шимпо“. Да се действува чрез столичните вестници беше опасно: свързано е с много ненужни усложнения. И на самата „Сумикура“ не беше много чиста работата, та ако се свърже с някой голям вестник, без да иска, можеше да насочи огъня срещу себе си.

А „Сагами шимпо“ беше друго нещо. Възможностите му са ограничени. Но, от друга страна, вестникът спечели достатъчен престиж с историята за регенерационния завод. С една дума, „Сагами шимпо“ беше много подходящ лък за стрелата на възмездието.

— Какво имате предвид под срастване? — оживи се Хирано. Разговорът почваше да става интересен.

— Става дума за това, че доставчиците на военна техника все още намират начин да скубят част от бюджета за отбраната, макар че срокът на управляемите ракети „Найк-Джей“ изтече. Корпусите на ракетите се изработват от авиационния завод на „Кокубу джукогьо“ в Кобе. Първата поръчка беше получена през 1967 година; втората — през следващата, 1968 година; третата — през 1971; а през 1972 и 1973 година — съответно четвъртата и петата поръчка. През 1976 година поръчките за производство бяха спрени. По време на „петролната криза“ цените рязко скочиха нагоре и от четвъртия план за укрепване на отбраната беше съкратена точката за създаване на ново подразделение ракети „Найк-Джей“. В резултат на това авиационният завод в Кобе, който фактически беше монополизирал производството на тези ракети, остана без работа.

— Я виж ти…

— Цената на една ракета „Найк-Джей“ без бойния заряд и горивото е осемдесет милиона йени; дори като се вземат предвид ежегодните колебания на цените, „Кокубу джукогьо“ получаваше всяка година поръчки за осемстотин милиона до един милиард и двеста милиона йени. Вижда се какви огромни суми загуби компанията. Но скоро ще бъде приет петият план за укрепване на отбраната и тогава поръчките за ракети навярно ще бъдат подновени. И тъкмо във връзка с това беше разработен хитър план за „профилактика“ на ракетите. Този план всъщност дава възможност направо да бъдат ограбвани парите на данъкоплатците.

— Профилактика ли? — учуди се Хирано.

— Да. Така наричат обикновения им оглед. Същността на това, което разказа Минасе, беше възмутителна: върху гнилата почва на военнопромишления комплекс процъфтяваха мошеници, които получават огромни суми за преливане от пусто в празно.

Радиоуправляемата ракета „Найк-Джей“ от типа „земя-въздух“ е с дължина дванайсет и половина метра, тегло — четири тона и половина, далечина на полета — сто и трийсет километра. Производството й в Япония е започнало през 1967 година въз основа на споразумение за техническо сътрудничество между „Кокубу джукогьо“ и американската корпорация „Спрут“. Като прототип е използвана ракетата „Найк-Меркури“, годна да носи ядрени заряди. Това обстоятелство предизвика недоволство в парламента и в страната, поради което се наложи да бъде изменена частично конструкцията и едва тогава да започне производството.

Изглеждаше, че няма нищо странно в това, че ракетата се връща на производителя за проверка. Но ето в какво се състоеше работата в действителност.

— Това е само хитър фокус — разказваше Минасе. — Всъщност ракетата не е нищо друго освен един артилерийски снаряд: след изстрелването й не се връща. Скъпо оръжие е, и все пак може да бъде използвана само веднъж. По своята конструкция и по тактико-техническите си характеристики ракетите са сравнително прости. Те се различават принципно от оръжието за нееднократно използване — от самолетите, за които действително е необходима задължителна профилактика след определен брой летателни часове.

Друго нещо е, ако става дума за сериозни грешки в конструкцията, за несигурност на отделни части… А тук ти говорят за необходимост от периодичен преглед на ракетите, получени от силите за самоотбрана след най-строга проверка. Това е просто смешно!

— Искате да кажете, че профилактиката не е нужна, така ли?

— Профилактиката на ракетите е нещо невероятно. Ракетите от клас „Найк“ се появиха в Япония през 1950 година — американците ги докараха на Окинава. Съгласно втория план за укрепване отбраната на Япония те бяха взети на въоръжение от силите за самоотбрана. Под предлог че ще бъде извършена проверка, през декември 1976 година бяха изпратени за пръв път ракети в завода на „Кокубу“ в Кобе. Следователно за двайсет и шест години, от 1950 до 1976, не се е явила нито веднъж необходимост да бъде ремонтирана ракета. Ако периодичният ремонт на ракетите е необходим, тогава защо това не е правено от 1967 година, когато започна производството им в Япония, а се прави от края на 1976 година, когато то беше прекратено? Същинска безсмислица. Явно договаряне между „Кокубу“ и УНО с цел да бъде натоварен бездействуващият завод.

— А колко ракети преминават през такава профилактика?

Поднесоха специалитета на заведението, но на Хирано не му беше до него.

— Според нашите сведения през 1976 година са изпратени на профилактика три ракети, през 1977 — десет, а през следващата година — още три; и сега се намират на профилактика три ракети.

— И в какво се състои профилактиката?

Дойде келнерът и попита как да бъде изпечен бифтекът. Минасе си поръча средноизпечен и продължи:

— В нея могат да вписват каквото си щат. Началството дава заповед на инженерите си да съставят така графика на профилактиката, че той да включва колкото е възможно повече операции. Инженерите, както се казва, наслуки вписват в него неколкостотин операции, между които и някои много скъпи, като рентгенов ултразвуков контрол, магнитна дефектоскопия, хидравлична проверка на частите и така нататък. В резултат на тази сметка разходите за профилактиката само на една ракета достигат до десет-дванайсет милиона йени!

— А колко време е необходимо за този ремонт?

— Казват, че за изпълнението на всички планирани операции петнайсет работници трябва да работят няколко месеца. Но тъй като тази проверка не е нужна никому, съкращават я до минимум. Понякога се ограничават само с визуален преглед.

— Какво ще рече това „визуален“?

— Просто казано, на око, тоест не правят нищо. Понякога поставят съвсем нова ракета в стар контейнер и я пращат в завода; там я държат известно време, след което написват, че „всичко е нормално“, и я връщат във военната част. Но във всички случаи, каквито и да са операциите, получават по няколко милиона йени за всяка ракета.

— Скандално!

Хирано гълташе механично парчета от чудесния бифтек, без да ги сдъвче както трябва.

— Това е само един от примерите. Същите фокуси се вършат и с други видове бойна техника. Да речем, в снабдителната база на силите за самоотбрана пристигат няколко камиона, които са натоварени догоре с картонени кашони, украсени с вишнева клонка — емблемата на „Кокубу“. И при това имайте предвид, всички кашони са празни. След тези камиони идват още няколко, които изобщо са съвсем празни. Придружвачите докладват: „Доставена е еди-колко си такава и такава продукция за сметка на доставките.“ Интендантът преброява празните кашони и подписва товарителницата. След известно време камионите пристигат отново. Придружаващият ги чиновник от фирмата казва: „Тъй като е необходимо да направим проверка на някои възли, бихме искали да вземем временно всичката доставена техника.“ И празните кашони се връщат там, откъдето са дошли. А в документите вече е вписано, че доставката на съответната продукция по плана за военните поръчки е изпълнена. Пълна измама…

Когато се върна в редакцията, Хирано разказа на главния редактор за разговора си с Минасе. Кенджо дори закрещя от яд:

— Пак тази „Сумикура“ … Мошеници, подхвърлят ни мърша.

— Мислите, че е измислица?

— Не, защо да е измислица. Решили са да отмъстят на „Кокубу“. Само че всичко това е ухапване на бълха.

— Така ли? А аз смятам, че ударът ще бъде сериозен. — Хирано не искаше да се откаже от плячката си.

— Ами ето, помисли си, „Кокубу джукогьо“ получава от поръчки за отбраната по двеста милиарда йени годишно. А тук става дума за някаква си профилактика. Е, ще ремонтират, да речем, петнайсет-шестнайсет ракети и ще получат по десетина милиона на парче; Дреболия, капка в морето.

— Дреболия ли? Да хвърлят на вятъра милиони, да прахосват парите на данъкоплатците — възмути се Хирано.

— Изслушай ме спокойно. Ако разсъждаваме логично, това не е непременно празно прахосване на държавни средства. Много възможно е производството на ракети през този етап от четвъртия план за „укрепване на отбраната“ да е спряно временно. Да речем, че сега уволнят работниците и демонтират съоръженията, а след известно време производството бъде възобновено, нали ще се наложи да започнат от нищо. Представяш ли си какво означава да бъде съкратено едно добре усвоено производство, заангажираната в него квалифицирана работна сила да бъде разпиляна в различни други отрасли, а след това всичко да бъде събрано отново заедно и да бъде издигнато до предишното равнище? А и необходимите средства няма да са малко. Навярно тъкмо това ще бъде прахосване на парите на данъкоплатците. Може би е по-целесъобразно сега да се изразходва малко, за да бъдат избягнати големите разходи в бъдеще. Нима това е прахосване? …

— Но щом е така, кому са нужни тези безсмислени проверки, това надписване?

— Не всичко е чак толкова безполезно. Сигурно има и такива части, които след известно време стават негодни, в ракетите има толкова много и различни части. Дори най-простата машина ще ръждяса, ако не бъде използвана дълго. А ракетите „Найк“ също не са изключение.

Колкото повече възражения изтъкваше главният редактор, толкова повече намаляваше надеждата на Хирано, че счетоводителят ще изплати сметката му от ресторанта в Роппонги.

— Всичко е ясно, „Сумикура“ е решила да натрие носа на „Кокубу“. Хитро са го замислили. Но трябва да бъдем много внимателни, иначе ще трябва да плащаме чужди сметки. А, общо взето, материалът е любопитен. Всичко зависи от това, как ще го поднесем. Трябва да съберем повече факти за „Кокубу“, тогава може да стане за печат.

— Ще има факти — окуражи се Хирано.

Още преди срещата си с Минасе той се вслуша в съвета на Катаяма и изпрати телеграми до трите селищни управи на Токуношима, в които им съобщаваше, че Кенсей Домото и Шиндзо Мацуока са пристигнали на острова. Точно по това време протестното движение срещу строежа на завода за регенерация на ядрено гориво беше достигнало връхната си точка, целият остров се беше вдигнал на борба. Островните жители бяха настроени доста войнствено. „И ние си имаме «бомби» — казваха те, — отровни хабу31 и изгарящи морски звезди, а ако се стигне до бой, ще се намерят и бамбукови копия!“

Съобщението за тайното посещение на Домото и началника на УНО непременно ще вдигне на крак местната администрация. Те ще намерят неканените гости дори ако се наложи да претършуват целия остров. Пък и скришните места там не са толкова много. Прислугата на хотелите е от местни жители Тъй че рано или късно посетителите ще бъдат намерени.

Но и без тези телеграми съдбата на Кейко като че ли не предизвикваше опасения. Нейната сигурност можеше да бъде застрашена само от Минасе. Но нали тъкмо той се срещна с Хирано, за да му издаде тайните на „Кокубу“. Нима това не е доказателство, че Минасе дори не подозира Кейко в някакво отношение към историята с „Черното копие“? Следователно и за това може да бъде спокоен.

А дали е успяла да се сближи със Шиндзо Мацуока?

Сигнал от гроба

След пладне между облаците започна да прозира слънце, времето се оправи. Но вече беше късно за пътуване до Морското конче. Безделието измъчваше Мацуока.

— Все си мисля, че ще е добре да отидем до гробището на скелетите — каза Кейко и Мацуока тутакси подхвана думите й:

— И аз мислех това, но не смеех да ви предложа, нали казахте, че се страхувате…

— Хем е страшно, хем е любопитно. Но щом сме дошли тук, трябва да отидем да видим гробището.

— А ще ми позволите ли да ви придружа?

— Самата аз исках да ви помоля за това … — И Кейко погледна крадешком Мацуока.

— Ами старецът?

— Нека си почива. Той ми каза, че мога да разполагам с този ден.

— Щом е тъй, да тръгваме — окуражи се Мацуока. На него му беше все едно къде ще отидат, само да е с Кейко.

Ошима докара колата пред входа — същата, с която бяха пътували вчера. До него седеше мъж на средна възраст, очевидно местен.

— Научих, че на онова гробище, за което ви уведомих вчера, вече няма скелети, ще отидем на друго Място — каза Ошима като отваряше вратата пред Мацуока.

— Че къде са се дянали? — попита недоумяващо той. Мъжът, който седеше до шофьора, обясни.

— Напоследък туристите се научиха да отнасят кости. Тукашните жители се възмутиха от тях, че оскверняват тленните останки на нашите прадеди, и закопаха всичко в земята. Сега там няма нито един скелет…

— А защо са им на туристите кости? — учуди се Мацуока.

— За спомен. Или за щастие. Студентите — за да им върви на изпитите, влюбените — за да стане любовта им още по-силна. Намират се и такива мръсници, които крадат кости, за да ги продават. Местните хора се оскърбиха, оплакаха се на управата и всички кости бяха погребани.

— И какво, вече няма открити гробища, така ли? — унило попита Мацуока. Сега му се искаше още повече да отиде на гробището.

— Защо да няма? Ще ви покажа… Има едно място, за което знаят малцина. Там са останали още много кости. Това е в планината, колата не може да стигне дотам. Само че на дамата ще бъде малко трудно. — Той се обърна към Кейко.

— Аз вярвам на краката си — отговори тя и се потупа по коленете.

— О-о, в планината… — провлечено се обади Мацуока, като не откъсваше погледа си от бедрата на Кейко, опънали съблазнително джинсите.

— И все пак, хайде да тръгваме.

Ошима седна зад волана и колата потегли. Пътят криволичеше по крайбрежието, ту се изкачваше нагоре, ту се спускаше надолу. Покрай шосето се простираха плантации със захарна тръстика, къщичките на островните жители се гушеха зад зидани огради, над ниските покриви стърчаха като перископи само телевизионните антени. Когато пътят приближаваше брега, през прозореца на колата се откриваше морски пейзаж, В мъгливата далечина се тъмнееха контурите на острови, на хоризонта се трупаха грамади от облаци. А от другата страна на пътя се издигаха планински била, обрасли с гъста девствена гора. Зеленината смайваше с богатство то на оттенъците си. Върху нейния изумруден фон аленееха цветовете на хибискуса. Ниските къщички, прилепнали до земята като раци отшелници, контрастираха рязко с величието на пейзажа и свидетелствуваха, че природата невинаги е милостива към хората — тук, през островите, минаваха пътищата на разрушителни тайфуни …

След двайсетина минути колата зави към планината и морето се скри от погледа на пътниците. Шосето стана по-тясно и лъкатушно. Вече нямаше плантации със захарна тръстика, от двете страни на пътя се издигаха гъстаци от гигантски тропически папрати, рами32; сагови палми, китайски мискант. Пътят започна да се изкачва стръмно в планината.

Спътникът им, който се нае да изпълни ролята на техен водач и се представи под името Накагава, раз казваше за обичая „погребване на вятъра“. Най-напред заравяли покойника за няколко години в земята, а после изравяли останките му, измивали ги и ги отнасяли на откритото гробище, където отслужвали панихида.

Според Накагава на острова имало от трийсет до четирийсет такива гробища, те не били отбелязани на картата и ги знаели само най-старите хора и потомците на покойниците. Някои гробища били съвсем изоставени. Старците казвали, че прадедите им завещали да крият от хората „погребенията на вятъра“ и да не издават тайната им, ако се натъкнат случайно на тях.

Гробищата на Токуношима са скрити главно в пещери на морския бряг, в планината или в карстови местности. За произхода им съществуват няколко версии.

Най-разпространена е версията, свързана с религиозните вярвания. Смята се, че по такъв начин древните жители на острова изпълнявали култа на поклонение пред предшествениците си.

Според друга версия откритите гробища са били места, където са изпълнявани смъртни наказания. Привържениците на тази версия твърдят, че по време на управлението на клана Сацума33 така били наказвани контрабандистите, селяните, избягали от захарните заводи или участници в селските бунтове. Оттогава били останали купищата черепи.

Трета версия гласи, че това са гробища на моряци от епохата Едо34. Морето изхвърляло на острова моряците, претърпели корабокрушение по време на тайфуните. Местните жители ги ограбвали, вземали им скъпоценностите и стоките, а след това ги убивали и захвърляли труповете им под открито небе.

Четвърта версия уверява, че това са погребения на заразно болни. В края на епохата Едо или началото на епохата Мейджи на острова се разпространила епидемия от едра шарка. Заразените откарвали в затънтени кътчета на острова и там ги изоставяли на сигурна смърт.

— Какъв ужас… — разтрепера се Кейко, като слушаше разказа на Накагава. Растителността от двете страни на пътя се сгъсти, изглеждаше, че там живеят зли духове. Рязко застудя.

— Казват, че и досега в пещерата Окуна се срещали привидения, хората се страхуват да се приближат до нея.

— Привидения? — Кейко съвсем настръхна от страх.

— Не се плашете. Там, където отиваме сега, не се случват такива неща — успокои я Накагава.

— Докато аз съм с вас, можете да не се страхувате от привидения — Мацуока се възползва от момента, за да прегърне Кейко и да я хване за ръката. Точно тогава колата силно се раздруса и изведнъж спря.

— По-нататък ще трябва да вървим пеша — каза Ошима.

Пред тях се простираше гигантски фикус — гаджумару35. Пред пътя се възправи планински склон, гъсто обрасъл със сагови палми, гаджумару, пълзящи лиани.

— Струва ми се, че е там — каза неуверено водачът, като показваше към върха. Стръмният горист склон беше обезобразен от приличащи на струпеи канаристи хълмчета, които напомняха вулканична лава. Те се взряха и забелязаха сред скалите дълбока цепнатина. Очевидно точно това беше древното гробище …

— Това не е лава, а изпъкнали коралови рифове — обясни Накагава.

— Струва ми се, че не виждам никакъв път… — въздъхна тъжно Мацуока.

— Тук някъде трябва да има пътека … Отдавна не съм идвал. Накагава извади сърпа, който бе взел предварително със себе си, и започна да разчиства гъстака от мискант, висок колкото човешки ръст. На всички вече им беше омръзнало да чакат, когато той извика ненадейно: „Намерих я!“ Под срязаните стъбла на мисканта се откриха обрасли с мъх каменни стъпала. Ето я пътеката към гробището! Каменната стълба беше обрасла съвсем с мискант и бръшлян, а някои от стъпалата — вече разрушени. Налагаше се да търсят непрекъснато пътя, като режат стъблата на растенията.

Слънцето не припичаше в зеления тунел, но в него бе непоносимо душно, пътешествениците се обливаха в пот. По лицата им лепнеше паяжина, изпод краката им се разбягваха на всички страни обезпокоени насекоми, изхвърчаха диви гълъби.

На лицето на Мацуока се изписа кисела гримаса, но трябваше да крачи напред, тъй като въпреки очакванията му неговата спътничка беше все така бодра. Каменната стълба неусетно се превърна в обикновена пътека, осеяна от чирепите на стари глинени гърнета. Пътят стана още по-стръмен.

Дрехите им вече се напоиха с толкова пот, че можеха да бъдат изцедени, и изведнъж гъстата растителност проредя, пред пътниците се възправи бяла коралова скала, надвесена като корниз над пътеката, а под нея се виждаше пещера с подобен на цепнатина вход.

Стори им се, че на върха се е възправило укрепление, оградено с бодлива тел. Когато се приближиха повече, видяха, че входът на пещерата е затворен с решетка от дебели железни пръти, като някаква гигантска клетка.

— Ето че пристигнахме — извика им Накагава. Той беше изпреварил малко другите и вече стоеше на малката площадка пред входа на пещерата. Спътниците му се прехвърлиха през корена на един гаджумару, който препречваше пътя, и също застанаха на площадката до Накагава. Пещерата се виждаше като на длан.

Кейко едва си пое дъх след стръмното изкачване. Но зловещата картина, която се откри пред очите й, я накара да забрави умората. Мацуока и Ошима стояха като вцепенени, сякаш загубили дар слово. Зад желязната решетка, в дълбочината на пещерата бе натрупана грамада от черепи и човешки кости.

Изглеждаше чудно, че търсачите на черепи могат да се проврат в такова затънтено място. А не беше трудно да вземеш череп — достатъчно бе само да пъхнеш ръка между железните пръти…

Онова, което е било някога живи хора, чувствуващи и обичащи, се бе превърнало в купчина кости. Мъже и жени, умни и глупави, красиви и грозни, щедри и скъперници, силни и слаби, добри и жестоки — всички бяха събрани на едно място; животът си е отишъл, телата са изтлели — останали са само скелети с еднакво тъмни очни дупки на черепите…

Пещерата беше широка около трийсет метра, висока два метра и дълбока десетина метра. Земната кора се разместила, покритото с коралови рифове дъно се издуло, в продължение на векове от ерозията и изветряването в скалите се образували кухини — това са пещерите.

В дясната част на пещерата бяха сложени черепите, в лявата — крайниците. Дълбоко вътре растеше папрат, нейната ярка зеленина сякаш беше изсмукала всички сокове от костите и със свежестта си затъмняваше напълно мъждивата жълтина на човешките останки.

Навсякъде из пещерата бяха разхвърляни характерните за този край глинени гърнета без глазура.

— В тях слагали храна за душите на умрелите — обясни Накагава, обръщайки се към неподвижно застаналите пред решетката гости.

След като дойде малко на себе си, Кейко се взря по-внимателно. От пръв поглед всички кости изглеждаха еднакви, но беше достатъчно да се взреш, за да откриеш, че не е така. Преди всичко черепите бяха различно големи. Някои — пожълтели и напълно разпаднали се, подобно на старите гърнета, а други блестят с белотата си, като че ли току-що са ги измили. В този момент дълбоко в пещерата проблясна фосфорна светлина. На Кейко се стори, че в очните дупки на един череп се мярна синкав пламък, сякаш застиналата в него душа молеше за състрадание. Кейко извика и се дръпна.

— Какво ви стана? — попита я уплашено Мацуока.

— Гледайте ей там! — Кейко показа фосфоресциращия череп, но тъй като тя се дръпна от предишното си място, светлината беше изчезнала.

Когато Кейко се дръпна назад, стори й се, че настъпи някакво камъче. Повдигна крака си и видя някакъв метален предмет. Наведе се и го взе — сребърна лъжичка! Тя вече бе патинирана. На дръжката й се забелязваше някакъв гравиран знак. Ако се съдеше по формата й, лъжичката бе за чай.

Предметът беше необичаен за гробището за скелети. Тук са погребвали от времената на Едо едва до началото на епохата Мейджи, следователно лъжичката е попаднала на това място много по-късно. Зеленият й оттенък говореше, че не е оставена тук много отдавна.

На остров Токуношима е приет и досега обрядът „погребване на вятъра“. Над осемдесет на сто от мъртвите не биват кремирани, а ги заравят в земята, след пет до седем години изравят останките им, измиват ги и ги пренасят в някоя пещера. Нима някой от жителите на острова е донесъл тук костите на свой роднина и е оставил заедно с тях и чаената лъжичка? Но лъжичката лежеше от външната страна на решетката, край входа. Ако е погребална вещ, би трябвало да се намира от другата страна на решетката.

— Намерихте ли нещо? — Мацуока погледна чаената лъжичка, която стискаше в ръката си Кейко. — Каква е тази странна вещ? — попита той.

— Може да я е изтървал някой турист? — учуди се Ошима.

— А нима тук идват туристи?

— Не, туристи не идват, но гостите на градската управа нерядко молят да ги заведат на някое гробище … — промърмори Накагава.

Багрите на деня избледняха. Дългият летен ден беше към края си.

Слънцето залезе зад планинското било, започна да се смрачава. Задуха ветрец. Стана прохладно. Разклатени от вятъра, върхарите на дърветата тихо зашумоляха, изглеждаше, че си шепнат черепите. Те сякаш споделяха помежду си спомени за далечните времена, когато в тях още е мъждукал животът, за това, какво са постигнали пред прага на смъртта… Накагава напрегнато се вслуша.

— Гласовете … — прошушна той.

— Какви гласове? — Мацуока изведнъж забрави за лъжичката и погледна Накагава.

— Гласовете… на черепите …

— Гласовете на черепите ли? — И тримата се заслушаха.

От околното безмълвие долиташе на вълни шумоленето на листата.

— Нищо не чувам — каза Мацуока. Накагава тихо запя:

— Вие съвсем ме забравихте. Но аз не съм ви забравил, откакто съм тук, все мисля за вас. И година, и две, и три, и четири, и пет, и шест, и седем, и осем, и девет, и десет… — песента сякаш долиташе от подземните дълбини.

В най-далечната част на пещерата нещо загромоля. Всички трепнаха и се обърнаха. Види се, духна вятър и, купчината от кости се събори. На земята се търкулна един череп, в него имаше няколко сухи листа. По тялото на Кейко пробягнаха студени тръпки.

— Време е да се връщаме! — подкани ги Мацуока. Изглежда, че и него го достраша.

В хотела ги очакваше скучаещият Домото. След като научи от Кейко, че са ходили да видят гробището, старецът се обиди.

— Не искахме да ви будим.

— А какво друго да правя? Телевизорът работи лошо, няма какво да чета. Ужасна скука. Шиндзо Мацуока ли идва с вас?

— Та тъкмо господин Мацуока ме покани.

— Дявол да го вземе този Мацуока. Закачаше ли те?

Изглежда, че го безпокоеше само това. Кейко си спомни как се държеше Мацуока в колата, но си замълча. Домото въздъхна облекчено.

— Ама че човек, нито една жена не пропуска. С такива като него човек трябва да бъде винаги нащрек. Достатъчно беше да задремя и той те отмъкна. Не можеш да му имаш доверие… — Това, че Кейко се е върнала, че е тук, подобри настроението на стареца.

Скришом от него Кейко почисти намерената на гробището лъжичка с паста за зъби. Зеленикавият оттенък почти изчезна. Лъжичката беше наистина от чисто сребро, с вензел на дръжката. Кейко се чудеше, откъде се е взела, изглежда, че нечие фамилно сребро е попаднало на гробището за скелети.

Тя се взираше в лъжичката, а върху нея сякаш се свличаха купчина черепи. Някакво привидение… „Пак ще сънувам кошмари“ — помисли си Кейко.

На другата сутрин, когато всички бяха се събрали в ресторанта да закусят, преди да отплуват за острова, при Домото дойде разтревожен Ошима и го попита:

— Гледахте ли новините по телевизията?

— Още не съм. Току-що станах. Да не е станало нещо?

Ошима хвърли един бърз поглед към Кейко и зашепна нещо на ухото на Домото, който веднага се намръщи.

— Само това не ни стигаше! А Мацуока знае ли?

— Ако е гледал телевизия, сигурно знае …

— Съобщете му веднага. Няма да ходим на Морското конче. Трябва да си тръгваме.

— Мисля, че скоро ще ни се обадят от Токио.

— Какво правят те там, в Токио? Да излезе такава статия във вестниците, а те не намират време дори да ни съобщят. Спят ли?

— Вече заангажирах билети за самолета. — Ошима беше предвидил желанието на шефа си.

— Много добре си направил! Кажи на Мацуока да се стяга по-бързо.

Точно в този момент в ресторанта влезе невъзмутимо самият началник на УНО.

Първият самолет излиташе от Токуношима едва след обяд. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Кейко се сещаше, че е станало нещо непредвидено. Домото и Мацуока току звъняха загрижено някому по телефона.

На летището ги очакваше необикновено посрещане. Бяха се събрали тълпа хора със знамена и плакати с надписи: „Не — на строежа на завода за регенерация на ядрено гориво!“, „Да защитим живота от «пепелта на смъртта»!“, „Няма да допуснем Токуношима да бъде превърнат в Докуношимам36“, „Търговци със смъртта, измитайте се от нашия остров.“.

Тук бяха се стекли и местните журналисти.

Когато Домото и неговите спътници пристигнаха на летището, тълпата се втурна към колата и я заобиколи. Заблестяха светкавиците на фотоапаратите. „Какво търсите тук?!“, „Измитайте се!“ — чуваха се гневни викове.

— Ужасен скандал…

— Откъде са научили?! — Лицата на Домото и спътниците му се вдървиха. До колата се промъкнаха репортери.

— Каква е целта на посещението ви?

— Свързано ли е посещението ви със строежа на завода за регенерация на ядрено гориво?

— Господин Домото, на всички са известни връзките ви с „Кокубу джукогьо“. И сега ли сте дошли по покана на фирмата? — въпросите на журналистите се изливаха като порой. Домото и Мацуока не можеха да се измъкнат от колата. Фотоапаратите непрекъснато щракаха. Домото и Мацуока извръщаха лицата си, но тутакси ги снимаха от другата страна.

— Дойдохме в отпуск! Разбирате ли, на почивка! Частно пътуване! Освободете ни пътя! — развика се Ошима.

— Частно пътуване ли? Щом е така, защо Домото е пристигнал с началника на УНО?

— Познаваме ви! Вие сте хора на „Кокубу“!

Хората тропаха по стъклата на колата. Атмосферата беше толкова нажежена, че Домото и спътниците му започнаха да се страхуват сериозно за живота си.

Набързо пристигналите полицаи и хората от летищната охрана едва успяха да измъкнат злополучните гости и ги придружиха до помещението на летището. Но жителите на острова не се укротяваха. Те заобиколиха сградата и продължаваха да скандират: „Не на завода за регенерация!“, „Прислужници на търговците със смъртта, измитайте се от нашия остров!“.

— Как са научили, че сме пристигнали?

— Ужасно е, че това съвпада с публикацията на статията за „Черното копие“…

Домото и Мацуока замълчаха, всеки от тях мислеше какви ще бъдат последиците от разобличаването на тайното им посещение на острова. Сметката в хотела плащаше „Кокубу“, придружаващият ги Ошима беше на служба в същата компания. Островните жители ще научат непременно, че организаторът на пътуването е „Кокубу“. Щом утихне шумът в местните вестници, срещу тях ще се нахвърлят като хиени столичните вестникари.

Най-после дойде време за излитане. Неканените гости офейкваха.

Кейко се обади и Хирано въздъхна облекчено. Хитрият ход, предложен от Катаяма, излезе успешен. Скоро след това тримата се срещнаха отново. Хирано чакаше с нетърпение да научи какви са резултатите от пътуването на Кейко.

Обядваха в същото китайско ресторантче. Кейко им разказа историята за бързото бягство от острова и за негодуванието на островните жители, научили за тайното посещение на Домото. Хирано погледна Катаяма и й разказа как е станало всичко.

— Виж ти, каква била работата… А Домото не можеше да се начуди откъде са научили — засмя се Кейко. — Но вие сте се тревожили напразно за мен. На Домото и Накагава дори не им мина през ума, че за всичко съм виновна аз.

— От страх за живота ви ние изпуснахме голям удар. После се пръснахме от яд. В сравнение с „Черното копие“ пътуването на Мацуока до Токуношима не е кой знае каква сензация, но ние задържахме и тази новина, страхувахме се за вас. Неприятно е, но какво да се прави …

— Благодаря ви за грижите. Но аз все пак намерих начин да се сближа с Мацуока.

— Ето, това е хубаво. И какво?

— Той наистина буди подозрение. Когато летяхме към острова… — И Кейко им разказа за необяснимата реакция на Мацуока във връзка със статията в списанието.

— Я виж ти, дори само от споменаването на „Джошокаку“?!

— Дори лицето му посърна.

— Нещо му се е случило в „Джошокаку“.

— Тоя Мацуока много си пада по жените — изтърси изведнъж Кейко. — Да, освен това на гробището намерих нещо много странно. Ето, вижте — и тя извади от чантата си сребърната лъжичка.

— Интересно нещо. — Катаяма разглеждаше любопитно намерената лъжичка. — Как е могло да попадне на гробището? — попита недоумяващо той.

— И на мен ми се стори необичайно, затова я прибрах в чантата си.

— Я, дайте да я видя и аз. — Хирано взе лъжичката от Кейко. След като я разгледа внимателно, той откри на дръжката емблема, която го смая. — Та това е… Това е лъжичка от „Джошокаку“! Ето, вижте, на нея е гравирана емблемата на „Кокубу“!

— Но как е могла да попадне на гробището за кости лъжичка от „Джошокаку“?

Находката беше наистина странна. Тримата почнаха да гадаят как е могла да се окаже на такова необичайно място.

— А Мацуока знае ли, че сте я намерили? — попита Катаяма.

— Да, и той се учуди.

— Лъжичката е стара, едва ли е могъл да я изтърве Мацуока или някой от придружаващите го.

— Но кой тогава? — Тримата се спогледаха.

— Мога да ви предложа една версия — каза Катаяма и погледна събеседниците си. — Макар че сигурно е пресилено да се нарече „версия“. Първото, което ми идва на ум е, че някой от гостувалите в „Джошокаку“ е ходил да разглежда гробището и е изтървал там лъжичката. Е, разбира се, това може да хрумне на всекиго … — И самият Катаяма се усмихна — предположението му беше банално.

— Освен това има още една възможност. Лъжичката да е оставена там от човек, който я е получил от някой гост на „Джошокаку“. Това е станало веднага след като я е получил, защото никой не би носил дълго със себе си такава вещ.

— Ами ако… — прекъсна го Хирано, — ако някой е хвърлил нарочно там лъжичката, като знак? Да подскаже, че е бил там?

— А за какво ще оставя такъв знак? — учуди се Кейко. Катаяма като че ли споделяше нейното съмнение.

— За да насочи вниманието на оногова, който я намери, към „Джошокаку“. Тогава на него може би ще му стане ясно кой е оставил там лъжичката.

— Защо? Нима мислите, че лъжичката е оставила… — Неочакваната догадка уплаши Кейко.

— Може би фантазирам, но ако предположим, че лъжичката е оставила Мари, тогава това е знак…

— А какъв смисъл има да оставя знаци? Защо й е било нужно да крие посещението си на гробището? Нали не са погребали там Мари? — попита Кейко, като се опитваше да отклони от себе си зловещите предчувствия.

— Не мисля, че са я погребали в гробището. Може би я е заплашвала опасност и предчувствувайки гибелта си, е оставила лъжичката като знак.

— Вие имате прекалено богата фантазия. Засега няма факти, които биха ни позволили да свързваме Мари с Токуношима. Само една изтървана от някого стара лъжичка от „Джошокаку“ — възрази Катаяма.

— Разбира се, това е само фантазия, но нима някой, който е бил свързан с „Джошокаку“, не би могъл да остави лъжичката като вест за собствената си смърт?

— В такъв случай трябва да е знаел, че няма да се измъкне жив оттам.

— Изглежда, че е така.

— Но защо е било нужно на убиеца да отвежда жертвата си толкова далеко в планините? Би могъл да я убие къде да е.

— Може би са искали да я изплашат? Малцина са ония, които не биха се уплашили, като видят грамада от скелети! Това е нещо като шантаж.

— Прав сте. Откакто бях на гробището, непрекъснато ме преследват кошмари. Гледката е винаги пред очите ми. — Кейко пребледня.

— Стига толкова, не бива така. Съвсем уплашихме Кейко. Лъжичката не е непременно знак за смърт.

Намерена е лъжичка с емблемата на „Джошокаку“. Управителят на дома за приеми разказваше, че подарявали за спомен на гостите дубликати от приборите за храна. Навярно са раздадени много такива сувенири на посетителите.

Не е ясно и кога лъжичката е била оставена там. Възможно е да е преминавала неведнъж от едни ръце в други. При това положение да се търси притежателят й е все едно да търсим игла в купа сено.

И все пак мисълта за лъжичката от „Джошокаку“ не излизаше от ума на Хирано.

Тайнствената смърт на кмета

Въпросът за покупката на „Черното копие“ се върна на изходната си точка. Но вестник „Майчо шимбун“, който публикува сензационните разобличения, очевидно също сложи оръжието. Макар че авторът на статията намекваше, че в машинациите били замесени правителствени чиновници, редакцията не посочи имената им. Читателите останаха с неприятното чувство за неудовлетвореност: явно беше, че някой се постара да замаже аферата.

Виновничката за скандала „Кокубу джукогьо“ очевидно не бе заинтересована от нови разобличения. На инспирираната от фирмата „Сумикура“ статия в „Сагами шимпо“ по повод на грабежите от „ремонта“ реагираха равнодушно само няколко седмичника и с това всичко се свърши. Но на „Сумикура“ очевидно не й беше нужно повече.

Известно време след завръщането на Кейко всичко беше тихо. Катаяма се зае с издирването на безследно изчезнали, броят на неговите клиенти рязко нарасна. Шиндзо Мацуока, който се стремеше толкова страстно да притежава Кейко, напоследък забележимо охладня.

Хирано се зае отново със задълженията си. Имаше достатъчно работа — корупцията в градската община, престъпността, побой на момичетата от един клас над тяхна съученичка. Някъде открито в него продължаваше да тлее тревогата за съдбата на Мари, но в края на краищата нали не можеше да се занимава с това цял живот.

В края на септември, когато есенните ветрове задухаха над хълмовете на Сагами, Хирано дочу в информационния бюлетин на телевизията позната фраза.

„В Токио се състоя митинг на Обединения съвет на трите града на остров Токуношима под девиза: «Да защитим острова от „пепелта на смъртта“!» В столицата пристигнаха трийсет делегати на острова начело с председателя на съвета Хидекадзу Охаши и отговорния секретар Ясуо Шинкава. Заедно с петстотин души, произхождащи от Токуношима, те се събраха в зала «Тошима кокайдо» и гласуваха резолюция, в която настояваха да бъде забранен строежът на завода за регенерация на ядрено гориво върху територията на острова. Делегация от двайсет души начело с председателя на съвета посети Управлението за опазване на природната среда, Управлението за развитие на островите Амами Ошима, Министерството на външната търговия и промишлеността, Управлението на енергийните ресурси и Компанията за обслужване на атомните електроцентрали, където връчи текста на протестната резолюция и изрази твърдата решимост на островните жители да не прекратяват борбата.“

Слушайки добре школувания глас на говорителя, Хирано си помисли, че посещението на Домото и неговите спътници в Токуношима е станало повод за организиране на митинга в Токио. В него изведнъж се породи желание да се срещне с делегатите, пристигнали в столицата. Току-виж научил нещо интересно.

Представителите на острова едва ли ще откажат да се срещнат със сътрудник на вестника, който ги предупреди неотдавна за тайната мисия на Домото. Освен това нали тъкмо „Сагами шимпо“ публикува статията за пробната експлоатация на регенерационната инсталация на „Кокубу“. Протестният митинг се е състоял днес и делегатите навярно още не са напуснали Токио.

Хирано веднага се обади в зала „Тошима кокайдо“, за да разбере къде са отседнали делегатите. Отговориха му, че са се настанили в хотела на Общояпонския дом на селските и селищните общини на улица Нагатз в района Чийода. Той тръгна веднага, като се надяваше, че ще завари делегатите в хотела. Хирано беше убеден, че когато има работа с непознати хора, трябва да ги интервюира без предупреждение, за да не му отказват или да не му поднесат преднамерена, грижливо подготвена лъжа.

За щастие човекът, с когото той искаше да се срещне, още не беше си заминал. Хирано съобщи на портиера каква е целта на посещението му и скоро след това във фоайето слезе около петдесетгодишен здравеняк, наглед типичен селянин. Загорялата му тъмна кожа беше поела в себе си южното слънце.

— Аз съм от „Сагами шимпо“ — представи се Хирано. — Нашият вестник съобщи на жителите на острова за тайното посещение на Кенсей Домото.

— О, така ли … Драго ми е да се запознаем. Казвам се Шинкава — отговорен секретар на Съвета за борба. — Шинкава подаде визитната си картичка. — Благодарение на вас изгонихме Домото и спътниците му — благодари той.

— Чух, че в Токио имало митинг за борба против строежа на завода за регенерация на Токуношима, и реших да се срещна с вас, за да ви изразя подкрепата на нашия вестник, който също се бори против ядреното оръжие — каза учтиво Хирано.

— Благодаря ви за любезността — отговори му радушно Шинкава, като въртеше припряно в ръцете си визитната картичка на Хирано. Малките му очи, скрити под космати вежди, поглеждаха преценяващо журналиста.

— Нашият вестник публикува поредица статии за пробната експлоатация на инсталацията за регенерация на ядрено гориво, принадлежаща на компанията „Кокубу“. Реакцията може би не беше много голяма, но все пак, мисля, че помогнахме на вашето протестно движение …

Най-после малките очички на Шинкава се разкриха.

— Така ли било! Значи, това сте вие… Да, да, разбира се, „Сагами шимпо“… А пък аз си викам, какъв ще е този вестник, никога не съм го чувал … Моля ви, простете ми — извини се за грешката си Шинкава.

— Разбира се, нашият вестник е провинциален, малък и се издава далеч от Токуношима, но ние следим внимателно развитието на събитията на острова, този проблем засяга всички японци. Ето защо ви пожелаваме искрено успех и ще се постараем да ви помогнем, ще направим всичко, което е по силите ни.

Думите на Хирано очевидно направиха благоприятно впечатление. Шинкава започна да хвали „Сагами шимпо“ със закъснение. Все пак и на далечния остров знаеха нещо за дейността на вестника. Вероятно изрязваха и събираха вестникарски статии, засягащи ядреното гориво.

— Между другото, как успяхте да получите информация за посещението на Кенсей Домото и Шиндзо Мацуока? Дори ние не знаехме, никой не знаеше. Само „Сагами шимпо“,

Шинкава погледна любопитно Хирано, но той само се усмихна и не му отговори нищо.

— Разбирам, разбирам, въпросът е неуместен — досети се Шинкава. — Вестникът не бива да разкрива източника на информацията. Това е достойно за уважение.

— О, не, какъв ти източник на информация. — Ние просто следим Домото. Задкулисна фигура е…

— „Планът КАТ“ е негова работа!

„План КАТ“ — Хирано вече бе чувал това название. То се разшифрова така: „К“ — „Кокубу“, „А“ — атомен, „Т“ — Токуношима.

— Да, хубаво, че ме подсетихте, щом дойдохте, нека да ви поднеса един подарък — каза ненадейно Шинкава.

— Подарък ли?

— Не зная, дали ще ви бъде от полза … Наскоро получихме едни секретни материали, ей сега ще ви ги покажа.

Шинкава отиде в стаята си и скоро се върна с дебел топ книжа.

— Това е доклад за проучванията по „плана КАТ“, който се оказа в ръцете ни. Ако се интересувате, ще ви дам едно копие.

— На нас? — Хирано погледна учудено тежкия топ документи.

— Моля, заповядайте, имаме още. Засега не сме ги давали на нито един журналист. Вашият вестник ги има пръв, можете да правите с тях каквото искате. Сигурно са достатъчни поне за една малка сензация.

Ако документите бяха наистина пълен доклад за проучванията по „плана КАТ“, каква ти „малка сензация“ — публикацията ще има ефект на експлодирала бомба!

Хирано едва успя да сдържи вълнението си.

— От встъпителната част на доклада се вижда, че те възнамеряват да превърнат нашия остров в изпитателен полигон. Защо искат да построят завода за регенерация на ядрено гориво тъкмо на Токуношима? Казвали са ми, че такъв завод е по-опасен от атомна електроцентрала. В Ямато37 не ни смятат за хора. Припомнете си нашата история — господството на Рюкю38, после на Сацума, после на Америка. Нашият народ е страдал винаги от дискриминация. Мислят си, че населението на Амами ще изтърпи всичко. Сега пък завод за регенерация на ядрено гориво! Ако не е опасен, защо не го построят в Ямато? Ние се борихме срещу американската окупация, после — срещу американската зависимост, постигнахме връщането на островите на Япония, а сега се вдигнахме отново на борба и тази борба ще бъде още по-упорита. Островните жители са против този завод — той носи гибел на населението на Амами!

Думите на Шинкава ставаха все по-разпалени, в тях се чувствуваше отдавнашната скръб за един лишен от свобода народ, чиято история беше история на потисничеството и унижението.

Хирано, който не бе преживял войната и не познаваше американската окупация през следвоенните години, не можеше да възрази нищо на Шинкава. Но Шинкава се сепна — какъв смисъл има да говори за омразата си към Ямато пред този млад журналист от предградията на Токио. Той каза вече по-меко:

— Между другото с тези проучвания е свързана една загадъчна история. — Шинкава погледна репортера, като се опитваше да разбере какво впечатление са направили думите му.

— Проучванията са извършени от Националния център за промишлено строителство. Сега Центърът твърди, че проучвателните работи му били възложени от Норимаса Хага — тогавашния кмет на град Амаги и следователно се провеждат с разрешението на местните власти. Но нима кметът, който е роден и израсъл на острова, би могъл да даде заповед за проучвания, целещи изграждане на завод за регенерация?! Та нали това значи да бъдат замърсени с „пепел на смъртта“ нашият цветущ остров, земята, която сме наследили от прадедите си. Разбира се, това е някаква измама на правителството и на „Кокубу“, те се крият зад доброто име на кмета Хага. Знаете ли кой е ръководител на Центъра? Бившият президент на Кейданрен39, а останалите са чиновници от Министерството на външната търговия и промишлеността и различни политиканствуващи в оставка — започна Шинкава.

— Наистина е просто чудно … Но е било достатъчно да поискате обяснения от кмета и цялата лъжа би се разкрила!

— Тъкмо тук е хитростта — това не можеше да бъде направено. През юли миналата година, когато започнаха проучванията, кметът Хага ненадейно почина.

— Почина?!

— Инфаркт. Вечерта бил съвсем здрав. Сутринта започнал да се стяга за работа и се почувствувал зле. Извикали лекар, но той вече бил мъртъв.

— Боледувал ли е от сърце?

— Моля ви се! Всяка година участвува в спортните празници на града, беше маратонец. Бягаше наравно с младите и постигаше много добро време. Вечерта преди смъртта си бил на банкет. И знаете ли кой го е поканил? Големци от Центъра за промишлено строителство!

— Какво говорите! — Хирано дори извика.

— Фантастика, нали? Намирисва на престъпление, И полицията усети нещо нередно; направиха съдебна аутопсия. Но не откриха нищо.

— Но нали сега нямат никакво доказателство, че кметът е възложил на Центъра да направи проучванията?

— Помощник-кметът казва, че за него цялата история е като гръм от ясно небе; отде накъде, казва, градската управа на Амаги ще възлага такива опасни проучвания. Но някои чиновници твърдят, че преди това кметът Хага ходил в Токио, където разгледал атомния център в Шинономе и дал принципното си съгласие за построяване на завода. Казват, че някъде в градската управа се пазела тайна поръчка за проучванията, подписана от кмета.

— И какво, намерихте ли тази поръчка?

— Търсихме я навсякъде — в архивата, в кабинета му, дори в къщата му, — не намерихме нищо.

— Ако предположим, че това е било умишлено убийство, какви са мотивите? Премахнали са Хага и са се лишили от един свидетел в своя вреда.

— Може би са искали да заличат следите, да скрият машинациите около „плана КАТ“,… Кметът Хага е знаел твърде много.

— Възможно е… Но нима се е налагало непременно да прибегнат до убийство?

— Какво е за властта животът на един човек? Дори и да е било открито нещо при аутопсията, не са съобщили нищо.

— Искате да кажете, че е замесена и полицията?

— Не. На нашата полиция може да се вярва. Тъкмо тя поиска да бъде направена аутопсия. Но с властите трудно може да се спори. А още повече с изпълнителите на волята им, които не се спират пред нищо.

— И все пак ние сме странични хора, защо ни доверявате толкова важни тайни?

— Странични хора ли? Нищо подобно! Вашият вестник се интересува толкова горещо от проблемите на нашия остров … Големите вестници само се преструват, че са борци за справедливост, а всъщност слугуват на властта. Всички знаеха за нашия митинг в Токио, но само вие дойдохте при нас. Вашият „Сагами шимпо“ ни подкрепя. Вижте какво, не бихте ли се заели вие с историята за внезапната смърт на кмета Хага? А ние ще ви помогнем …

Шинкава погледна изпитателно журналиста.

— Но нали ние не сме полиция …

Предложението беше интересно, но Хирано се колебаеше. Каква ще е ползата, ако те, дилетантите, се превърнат в детективи и се заемат с дело, което не се е оказало дори по силите на полицията?

Срещата с Шинкава донесе неочаквана сполука. След като се върна в редакцията, Хирано прочете внимателно доклада за проучванията по „плана КАТ“. Колкото повече се задълбочаваше в документите, толкова повече се убеждаваше в тяхната опасност.

Подробно разработеният секретен доклад беше изпратен от Центъра до всички заинтересувани организации и ведомства. Във встъпителната му част се казваше, че строежът на завода за регенерация ще бъде от полза за развитието на острова, ще спомогне за повишаване на доходите и издигане културното равнище на островното население.

Но на каква плачевна участ бяха обречени тези хора — на перспективата да бъдат превърнати в опитни зайци, живеещи под „пепелта на смъртта“!

И колко хитро е скроено всичко: проучвания по специална поръчка на покойния кмет на Амаги.

Смъртта на кмета е загадъчна… На Хирано му мина през ума една смътна мисъл, която все повече се изясняваше.

Лъжичката! Лъжичката, която е намерила Кейко. Между лъжичката и смъртта на кмета има някаква връзка … На Хирано му се стори, че тези две събития са свързани с невидими нишки. Той не можеше да се успокои. И колкото повече се възбуждаше, толкова по-зрими ставаха тези нишки. Кметът е умрял през юли миналата година. А какво беше станало през юли миналата година? Според неговите предположения Мари се е намирала в „Джошокаку“ заедно с Мацуока от тринайсети до шестнайсети юли. Какво можеше да означава това съвпадение?

В края на миналата година стана известно, че се водят преговори с Управлението на отбранителните съоръжения за прехвърляне на американския бомбардировъчен полигон от остров Иеджима на остров Ио Торишима, разположен западно от Токуношима. Сега Ио Торишима е необитаем и принадлежи административно към префектура Окинава. Рибарите от островите Амами ловуват около него и са свикнали отдавна да го смятат за свой.

Тъй като е отговарял за преговорите като министър, Мацуока е могъл по това време да посети Токуношима, Но ако се съди по това, което разказа Кейко, Мацуока очевидно, е бил за пръв път на гробището за скелети и когато тя намерила лъжичката, не се е издал с нищо. Разбира се, той е могъл и да се престори, но най-вероятно не е знаел нищо. Тогава може да се предположи, че лъжичката е изтървал някой от неговите спътници.

Не, това „съвпадение през юли“ не е случайно. Хирано си спомни своето посещение в „Джошокаку“. В списъка на гостите, който той успя да фотографира, освен Мацуока фигурираха шест души. Като прехвърляше в паметта си имената им, Хирано стигна до Хидейо Ошима — депутат от партията „Приятели на народа“, който бе придружавал Накамидзо, и едва не извика. Стори му се, че вижда съвсем ясно нишката, която съединява разпокъсаните бримки на веригата.

Той свали от библиотечния рафт парламентарния справочник и започна да го прелиства. Ето го! Хирано впи поглед в реда, където беше написано: „Хидейо Ошима, парламентарен заместник-министър, Управление за развитие на островите Амами Ошима“.

Хидейо Ошима е пребивавал в „Джошокаку“ от 26 до 29 юли. През юли същата година е умрял при странни обстоятелства кметът на град Амаги, след като е разрешил непосредствено преди смъртта си да бъдат извършени проучвания с цел да се изясни подходящ ли е островът за строеж на завод за регенерация на ядрено гориво. Имало ли е между тях някаква връзка?

Хирано телефонира веднага в хотела на Шинкава, за да научи точната дата на смъртта на кмета. След като чу отговора: „Сутринта на двайсет и девети юли“, той попита:

— А на острова пребиваваше ли по същото време Хидейо Ошима, заместник-началник на Управлението за развитие на островите Амами Ошима?

Шинкава се изуми:

— Откъде знаете? Заместник-началникът Ошима наистина е присъствувал на банкета в навечерието на смъртта на кмета. Двамата бяха приятели и точно затова той дошъл на банкета като неофициално лице. Лично аз нямам доверие на този човек.

— А каква е била целта на посещението на Ошима на острова?

— Виж, това не знаем. Казал, че бил дошъл в отпуска, да почива, но ако е така, защо е трябвало да идва на срещата инкогнито?

— А полицията разпита ли го?

— Не помня, голям човек е все пак. Само разговаряха с него.

Сега Хидейо Ошима изглеждаше на Хирано по-подозрителен, отколкото Мацуока, А най-подозрителното беше, че е бил на банкета заедно с покойния кмет.

Поиска му се да отиде на Токуношима и да изясни обстоятелствата около смъртта на кмета Хага. Главният редактор се заинтересува от плана му.

— Заминавай! — каза той. — Провери дали няма някаква връзка между Националния център за промишлено строителство и Хидейо Ошима. Ошима твърди, че се е срещнал с кмета на банкета частно, но ще бъде много интересно, ако откриеш личните му връзки с Центъра. — Кенджо имаше набито око. Наистина Националният център за промишлено строителство е подчинен на Министерството на външната търговия и промишлеността и няма пряк контакт с Управлението за развитие на островите Амами Ошима. Изглежда, че нишките на паяжината се заплитаха някъде тук…

Песента на мумията

След пет дни, в началото на октомври, Хирано отпътува за Токуношима. Той предупреди предварително Шинкава за посещението си. Отговорният секретар на Обединения съвет на трите града го увери, че може да разчита на неговата подкрепа. Това окуражи Хирано. Преди да тръгне, Кенджо му каза: „Не жали парите, Харчи, колкото е нужно, аз предупредих счетоводителя.“ Това накара Хирано да се засрами заради вечното си недоволство от малката си заплата и той реши, че няма да напусне никога „Сагами шимпо“.

Излетя сутринта от летище Ханеда, в Кагошима се прехвърли на друг самолет и още по пладне същия ден кацна на Токуношима. На летището го посрещнаха Шинкава и още двама местни жители. Това бяха членовете на Дружеството за защита на живота от „пепелта на смъртта“ Исобе, един от ръководителите на Профсъюза на рибарите в град Амаги, и Фукуяма, ръководител на „Сейнендан“40.

Макар и трудно, Хирано разбираше местния диалект, когато му говореха, но когато разговаряха тримата помежду си, струваше му се, че слуша чужда реч. Те бяха във възторг от това, че редакцията на „Сагами шимпо“ се интересува от проблемите им и е изпратила свой кореспондент.

Фукуяма седна зад кормилото и потеглиха към хотела. Хирано си заангажира стая в най-хубавия хотел и тайно се ядосваше, когато направи това, макар че Кенджо му заръча да не се притеснява за разходите. Той можеше да се задоволи напълно с някоя евтина стая, стига да има само баня и легло. Но вече бе невъзможно да се откаже — нали го посрещнаха като почетен гост.

Внезапно му хрумна една идея:

— Когато идват важни особи, в кой хотел отсядат, в тоя, където ще бъда аз ли?

— Да. Преди няколко години една голяма фирма от Централна Япония построи на острова хотел.

— А Кенсей Домото и спътниците му и те ли отсядат там?

— Сигурно.

— А Хидейо Ошима и представителите на Националния център за промишлено строителство — ония, които са вечеряли през юли миналата година с кмета на Амаги — и те ли са живели в същия хотел?

— Разбира се. И вечерята се е състояла в банкетната зала на хотела.

— Още по-хубаво — додаде Хирано. — Ще ми бъде по-лесно да изясня подробностите.

— Ние вече съобщихме за вашето пристигане на семейството на покойния, на полицията, на кореспондентите на местните вестници и на членовете на градската управа. Всички са готови да ви помогнат, а ние, разбира се, ако не възразявате, ще ви придружаваме.

Пътят се отклони в планините.

— Събрахме изрезки от местните вестници за плана КАТ, може да ви потрябват. — Фукуяма подаде на Хирано една папка.

Хирано благодари и започна да прелиства статиите. Почти всичко вече му беше известно от Шинкава.

По плана КАТ три хиляди декара земя около горното течение на река Акиригами се вземаха за строителна площ на завода, а това означаваше загуба на огромни площи в землищата на Ниши Акина и Микьо, с богати пасища, образцова ферма и оризови плантации; местните власти имаха намерение в близко бъдеще да засадят на това място субтропични култури — папая и праскови. Това решение било взето неотдавна и никой не можеше да разбере защо кметът е дал съгласието си за проучванията по плана КАТ. Като научил това, помощник-кметът само разперил недоумяващо ръце. „Невероятно!“ — казал той, изразявайки мислите на цялото островно население.

Особено се възмущавали жителите на град Амаги, чиито земи трябвало да бъдат отнети за площ на завода. Тогава бил създаден Обединеният съвет на трите града, който организирал населението на целия остров за борба против строителството на завода.

На Хирано му направи впечатление едно често повтарящо се във вестникарските статии име.

— Фирма „Усвояване на южните морета“ — какво представлява тази фирма? — попита той, като вдигна поглед от папката.

— И ние не можем да разберем. Главното й управление е в Токио, в Акасака. Казват, че нейният президент бил приятел на покойния кмет. Според нас това е фиктивна фирма на Националния център за промишлено строителство.

От подшитите в папката статии се разбираше, че „Усвояване на южните морета“ е фирма за продажби на недвижими имоти с капитал от десет милиона йени, създадена е през август 1974 година и главното й управление се намира в Токио, район Минато, третия квартал на Акасака. Президентът на фирмата се казва Томокадзу Инамура. „Усвояване на южните морета“ се появила за пръв път на Токуношима през юли 1974 година; тогава фирмата наела помещение в град Амаги и открила свое представителство. Наистина в представителството нямало никакви чиновници, а само една табелка с името на фирмата.

През ноември миналата година, четири месеца след като кметът Хага отправил „молба“ към Националния център за промишлено строителство да започне проучвания по плана КАТ, между фирмата „Усвояване на южните морета“ и Центъра бил сключен договор.

Но защо една скромна фирма за продажба на недвижими имоти се е заела с такава неподходяща за нея работа — проект от държавно значение по плана КАТ? Такива подозрения очевидно са се породили и у местните журналисти. В едно интервю нейният президент Инамура беше отговорил, че през 197X година с него разговарял кметът на Амаги — Хага. Той казал, че Токуношима не може да се развива само на основата на селското си стопанство, че на острова е необходим отрасъл, който ще спомогне за икономическото му издигане. Тъй като Токуношима се намира далеч от оживените морски пътища, нямало смисъл да бъдат строени обикновени промишлени предприятия и петролохранилища. Тогава той, Инамура, предложил идеята да бъде построен заводът за регенерация на ядрено гориво, който би могъл да стане ядро на японската атомна промишленост. Кметът Хага приел тази идея, фирмата отпуснала осем милиона йени за предварителни проучвания и възложила осъществяването им на Националния център за промишлено строителство.

Отговорът беше незаангажиращ, формален. От него не ставаше ясно защо фирмата „Усвояване на южните морета“ е отпуснала толкова щедро осем милиона йени за изследвания на острова, който нямаше нищо общо с нея, каква полза се надяваше да получи от това, какво я свързваше с Центъра? Без съмнение, местните кореспонденти също са задавали тези въпроси, но както се виждаше от вестникарските изрезки, не бяха получили отговор.

Докато Хирано прелистваше папката, без да забележи живописния околен пейзаж, колата спря пред хотела. Още от пръв поглед ставаше ясно, че хотелът принадлежи на голяма фирма. Портиерът го посрещна с любезна усмивка. Макар че летният сезон беше свършил, в хотела имаше много млади двойки, очевидно младоженци на сватбено пътешествие.

Заведоха го в апартамент „лукс“, един от най-комфортните в хотела. Това беше разкошна стая за двама души с хол.

— Искахме да ви заангажираме най-хубавата стая, но за съжаление младоженците са заели всичко. Засега ще потърпите — извини се Шинкава. Това прозвуча на Хирано като подигравка. Той пресмяташе трескаво наум каква ще бъде сметката. Какво да се прави, такъв бе животът на един журналист от скромен провинциален вестник…

След като Хирано се настани, Шинкава направо премина към работата:

— Откъде да започнем?

— Може би от хотела. Искам да разбера с кого е вечерял кметът в навечерието на смъртта си. Зная само, че на банкета са присъствували депутатът Хидейо Ошима и някои от Националния център, но са ми необходими имената на всички.

— Те трябва да са известни на полицията, а сигурно са регистрирани и в специалната книга на хотела.

— А дали е имало на вечерята някой от фирмата „Усвояване на Южните морета“?

— Не съм чувал…

— Това е странно. Центърът е имал работа с кмета чрез посредник — президента на фирмата „Усвояване на Южните морета“ Инамура. Поне той е трябвало да присъствува…

— Нашето островче е малко и хората не са много, ако е присъствувал, непременно биха го забелязали. Може пък да е бил зает и да не е дошъл на банкета?

— А депутатът Ошима … През юли миналата година той е идвал тук неофициално, нали?

— Точно така. За неговото пристигане научихме едва след смъртта на Хага.

— Бихте ли ми казали, дали Ошима е посещавал тогава гробището за скелети?

— Гробището за скелети? — повтори въпроса Шинкава.

— Да, в планините на Ниши Акина. — Хирано реши да обмисли друга версия: ами ако лъжичката е загубена от Хидейо Ошима.

— Той беше тук инкогнито, не знаем с какво се е занимавал и къде е ходил — поклати посърнало глава Шинкава.

— Изглежда, че тук малцина знаят къде се намира гробището в Ниши Акина. А познавате ли човек на име Накагава?

Хирано си спомни разказа на Кейко, че на гробището ги е завел един местен жител, който се казвал Накагава.

На въпроса му отговори Исобе:

— Накагава ли? Разбира се. Тъкмо той е дал къщата си под наем на представителството на фирмата „Усвояване на Южните морета“!

— Бих искал да се срещна с него — каза Хирано, Исобе започна да мънка:

— Ама той е малко странен човек, дори в съвета не иска да влезе …

— В съвета ли? В съвета за борба за спасение от „пепелта на смъртта“? Нима тук има хора, които са съгласни със строежа на завода? — Хирано дори се учуди: той беше сигурен, че целият остров се е вдигнал на борба.

— Има различни хора. Не може да се каже, че всички са против. Някои вярват, че строежът на завода ще бъде полезен за острова, че животът ще стане по-добър. Само че Накагава не влезе в съвета по друга причина. Заради кучето си.

— Заради кучето си?! А какво общо има с това кучето му? — учуди се Хирано.

— На острова се развъдиха много бездомни кучета, започнаха да нападат децата. В градската управа беше решено бездомните кучета да се унищожават: и не щеш ли, сред тях се случило кучето на Накагава.

— И тогава той се разсърди на всички и на всичко …

— Изглежда, че е така. Обичаят да бъдат погребвани мъртвите „на вятъра“ съществува от дълбока древност и никой не знае как се е появил … Само че там, където се е запазил, не обичат кучетата. Разбира се, сега кучетата се шляят по целия остров, но все още има села, в които ги мразят. Затова и Накагава твърди, че някой е убил кучето му нарочно.

— Кога стана това?

— Струва ми се, че беше през август миналата година.

— Следователно веднага след смъртта на кмета Хага…

— Да, така беше. Точно тогава започна и протестното движение. А той не пожела да участвува в него и предложи къщата си за канцелария на фирмата „Усвояване на Южните морета“, малко преди тя да сключи договора с Центъра. Трябва да е било приблизително през октомври. Преди това беше привърженик на кмета, оглавяваше избирателната му кампания. Когато Хага умря, на Накагава му беше много мъчно, а ето че стана и тази история с кучето му, та той се откъсна съвсем от работите на града. Изобщо на нашия остров винаги е имало голямо боричкане за власт, а тогава, след смъртта на кмета, се смени цялата управа, пък и редът стана по-друг…

Хирано събираше материал. Преди всичко трябваше да открие кои са присъствували на последната вечеря на кмета на двайсет и осми юли миналата година. Администрацията на хотела отказа да отговаря на въпросите му, казаха, че не били запазени никакви документи, но след намесата на Шинкава прегледаха старите си книжа и намериха келнера, който е обслужвал гостите. Той беше местен жител и отговаряше на драго сърце.

Но келнерът познаваше по външност само кмета, а имената на другите не му бяха известни. В книгата за предварителни заявки беше вписано, че банкетът се урежда от някой си Судзуки от Националния център за промишлено строителство, че са сервирани ястия от местната кухня по разценка десет хиляди йени на човек, поканени били петима души.

— Но нали гостите са се наричали някак помежду си? На банкета не е бил само Судзуки.

— Може и да са се наричали, но аз не помня. Нашата работа е да носим чиниите, а разговорите, които се водят на масата, не ни засягат.

— А кога платиха сметката — веднага или по-късно?

— Заедно със сметката за стаята.

— Коя стая?

— Гостите бяха отседнали в хотела, затова са платили за всичко заедно, когато са си заминали.

Хирано изтича веднага при портиера и двамата заедно откриха какво е записано в книгата за регистрация. Там фигурираше само името на Сабуро Судзуки с трима придружаващи го от Националния център; две стаи с по две легла бяха записани на негово име от двайсет и шести до двайсет и осми юли. Вечерта на двайсет и осми юли беше записана пак на негово име още една стая „лукс“. Очевидно тя е била за Хидейо Ошима. Изглежда, че името Сабуро Судзуки беше измислено, а що се отнася до „тримата придружаващи“, нямаше никакви доказателства за тяхното присъствие на вечерята. С една дума, Хирано не можа да добави нещо съществено към данните на полицията.

Тогава реши да посети семейството на покойния кмет…

— Ако дойдем с вас, могат да не ни пуснат дори до прага. Тъй че ние само ще ви откараме до къщата — предупреди го Шинкава.

Хага беше потомък на древен род: от 1974 година е избиран два пъти подред за кмет на град Амаги. Той правел всичко, за да подобри живота на гражданите на Амаги и да го издигне до жизненото равнище в Централна Япония. Стараел се да привлича фирми, от които островът ще има полза, преди всичко пътно-строителни. Заслугата му за това, че Амаги не отстъпва по нищо на префектурата Кагошима, била очевидна.

Променя се самият облик на града; старите, покрити с тръстика къщурки били заменени от солидни железобетонни постройки. Тръстиковите покриви станали такава рядкост, че дори бил поставен въпросът за опазването им като етнографски експонати. Токуношима не отстъпвала на Централна Япония и по степента на своята електрификация, почти във всяка къща е прокаран газ. С една дума, покойният кмет направил толкова много за града, че ако не била тази история с „плана КАТ“, би трябвало да му издигнат бронзов паметник. Но сега беше станал за островните жители „предател“, продал острова на „търговците със смъртта“.

Мразено от всички, семейството на Хага се криело в къщата си и избягвало да се среща с жителите на острова. Разбира се, Шинкава и другарите му едва ли можеха да се надяват, че ще бъдат приети радушно.

Върху къщата на Хага личаха белезите на старинността: част от покрива й беше тръстиков, каквито са били всички покриви в отколешните времена; види се, покойният кмет е искал да даде пример за грижливо отношение към традиционния облик на Токуношима. Къщата бе застанала на самия връх на един хълм, а от нея се отделяха надолу ветрилообразно много улички; тук е бил някогашният център на селището. В древни времена селата на Токуношима се появявали така: на най-високото място издигали малък храм с идола на божеството пазител, а надолу, под него, започвало да расте селището. По местоположението на къщата на Хага можеше да се съди за древността на неговия род. Но сега, след смъртта на стопанина, тук цареше мрачният дух на запустялостта.

— Ще ви почакаме в колата — Шинкава спря на прилично разстояние от входната врата. Хирано влезе в къщата и се озова веднага в широко антре; праг с черна решетеста врата го отделяше от гостна с дъсчен таван, а в полумрака зад нея се забелязваше лабиринт от малки стаички.

Хирано тихо извика, но не се обади никой. Шинкава му каза, че тук живеели вдовицата на кмета и по-големият му син със семейството си, но в къщата цареше такава мъртвешка тишина, че тя изглеждаше необитаема. Антрето беше празно, решетката на вратата блестеше с черната си политура. В прохладния въздух се усещаше едва доловима миризма на жилище. Все пак тук имаше някой…

— Каква работа имаш при мен? — неочаквано се чу дрезгав глас откъм гостната. Хирано се взря и едва сега видя приклекнала на колене старица със съвсем бяла коса. Види се, тя си е била там и преди, но той не беше я забелязал. Старицата беше се свила ниско до пода, сякаш се стараеше да стане невидима, и седеше толкова тихо и неподвижно, че човек можеше да я вземе за неодушевен предмет. Вдовицата на покойния кмет…

Хирано й подаде визитната си картичка и й обясни, че би искал да научи нещо за последните дни на кмета. Обаче цялото му красноречие остана напразно: не се чу никакъв отговор. Старицата сякаш не чуваше нито една негова дума. Като се стараеше да не издава смущението си, Хирано й каза какво го е довело на самотния южен остров. Но тя продължаваше да седи все така мълчаливо. Беше се вцепенила като изваяна, приличаше на изсъхнала мумия. Думите сякаш не достигаха до нея.

Хирано се отчая — можеш ли да накараш камъка да проговори? Но когато той се обърна и тръгна да излиза, мумията заговори. Старицата фъфлеше, сякаш разговаряше със себе си. Хирано не можеше да й разбере нищо. И изведнъж се сети, че тя пее! Пее някаква древна песен.

Глухият й хрипкав глас сякаш идваше изпод земята:

Колкото и да си ми мил, заедно не можем тръгна. Ти върви пред мен и чакай, а аз след теб ще дойда.

Хирано слушаше зашеметен печалната песен на старицата. Песен на мумия, идваща от дълбините на времето…

— Какво означава песента ви? — попита той, когато старицата млъкна.

— Оная вечер… преди смъртта си… той пееше тази песен — промърмори вдовицата, без да отговори на въпроса на Хирано. Тогава той реши да попита другояче:

— Мъжът ви обичаше ли тази песен?

— Той казваше: „Тъжна песен, не я обичам“, рядко я пееше…

— А тогава защо?

— Изглежда, е знаел, че ще умре…

— Господин Хага е предчувствувал смъртта си?!

— Отиде си … Не зная нищо друго … Старицата замахна с ръка и сякаш отново се вкамени.

На път за хотела Хирано се опита да повтори песента и Фукуяма каза:

— Та това е една много стара песен, „Ягамабуши“, пеят я на погребения … Много печална мелодия. Пеят я, когато оплакват покойния. По празници не я пеят никога. „Колкото и да те обичам, ние не можем да отидем заедно на онзи свят. Върви една крачка пред мен и ме чакай там. Скоро ще дойда и аз след теб.“ Такъв е смисълът й.

— Сега разбирам за какво е пяла … — Хирано усети, че сърцето му изтръпва.

Сделка с дявола

През този ден Хирано трябваше да се задоволи само с посещението в къщата на Хага. Исобе и Шинкава останаха в Амаги, а Фукуяма го откара с колата си до хотела. Едва сега Хирано разбра колко е уморен — излетя рано сутринта от летище Ханеда и пристигна още същия ден на Токуношима.

Вечеря в ресторанта и си легна, но умората дълго не му позволяваше да заспи. Той прехвърли през паметта си всичко, което стана през деня, и разбра, че търсенето му не е било безплодно. Ако Сабуро Судзуки е измислено име, това означава, че нещо е накарало участниците в последната вечеря на Хага да скрият истинските си имена. Може би нечистата им съвест? И освен това защо Хага е предчувствувал още в навечерието гибелта си? Дали не е знаел, че на банкета ще го отровят? Но смъртта е настъпила едва сутринта. Съществува ли отрова с толкова забавено действие?…

Песента, която му „разтълкува“ Фукуяма, не излизаше от ума на Хирано… „Колкото и да те обичам, ние не можем да отидем заедно, по един път, на онзи свят. Върви крачка преди мен и ме чакай там. Скоро ще дойда и аз след теб.“

На кого е посветена тази песен? Навярно на любимия човек, на мъжа или на жената, на сина или дъщерята. С погребална песен живите изпращат мъртвите. Но песента може да се тълкува и обратно: мъртвите я даряват на живите, които си отиват я пеят на тези, които остават да живеят още на този свят. „Аз си отивам по-рано и ще те чакам, а ти ела по-късно.“

Дали не е имал предвид тъкмо този смисъл кметът Хага?

Неочаквано пред погледа на Хирано се появи образът на Мари. Тя умря по-рано и сега чака оногова, който ще си отиде след нея. Кого чака?

Хирано неусетно заспа и се събуди едва когато беше станало съвсем светло. Вечерта забрави да дръпне завесите на прозорците. Над земята бяха надвиснали облаци, пенливи вълни плискаха пясъчния плаж пред хотела. Нима приближава тайфун?

Хирано закусваше в стаята си, когато му се обади Шинкава. Той му съобщи, че в полицията са уведомени за него и са обещали да му помогнат. Препоръката на Шинкава беше добре дошла: Хирано трябваше на всяка цена да разговаря с полицията.

Полицейският участък на Токуношима се намираше в центъра на селището Камецу. Той беше един за трите селища, за цялото трийсет и пет хилядно население на острова. Стандартна двуетажна железобетонна сграда, само един гигантски фикус гаджумару пред входа й с увиснали кафяви въздушни корени напомняше, че всичко това е в тропиците. Пред входа — две патрулни коли.

Хирано предаде визитната си картичка и излезе да го посрещне един полицейски инспектор, широкоплещест мъж на средна възраст. От едрото му червендалесто лице гледаха малки закръглени очи.

— Нумата — представи се инспекторът. — Шинкава ми каза за вас. — Външно изглеждаше простичък, но очите му бяха остри, проницателни.

След като си размениха обичайните приветствия, Хирано пристъпи към същността на работата. Защо е направена аутопсия на трупа на кмета — може би защото обстоятелствата около смъртта му са предизвикали съмнения? Нали се прави съдебна аутопсия само в случаите, когато има подозрение, че е извършено престъпление. Инспектор Нумата предупреди, че ще отговаря в рамките на позволеното, и каза:

— Престъпление е прекалено силно казано. Такива подозрения нямахме. Просто решихме да си изясним причината за смъртта: вечерта бил съвсем здрав и, не щеш ли, сутринта ненадейно умира. А и съпругата му пожела…

— Нима и съпругата му поиска аутопсия? — Това беше нещо ново за Хирано.

— Да. Нашите желания съвпаднаха. Такъв здравеняк и изведнъж да умре.

— Но нали се пристъпва към съдебна аутопсия само в изключителни случаи!

— Възможно е да сме се престарали.

— А полицията нямаше ли и някакви по-сериозни причини? Да речем, някакви съмнения във връзка с банкета в навечерието на смъртта?

— Да не се надявате да измъкнете нещо от мен, от полицая? Разбира се, разпитахме за всеки случай всички, които са били на вечерята, но не подозираме никого.

— Казват, че на банкета присъствувал заместник-министърът Хидейо Ошима.

— Да. И какво от това? Отседнал случайно в същия хотел, не му било удобно да откаже.

— Инициатор на банкета е Националният център за промишлено строителство. Известно ли е кои са присъствували?

— Известно ни е, но това не можем да ви съобщим.

— Казват, че кметът Хага възложил на центъра да извърши проучвания по „плана КАТ“. Може би тъкмо това е предизвикало у вас съмнения?

— Това стана ясно едва след смъртта на кмета.

— Следователно смъртта на кмета е станала повод за подобни разговори?

— Не зная какво бих могъл да ви кажа … — Нумата явно не искаше да бъде откровен.

— Може би са се породили някакви съмнения сред местното население?

— Възможно е … Искате ли да говорим направо? — Погледите на Нумата и Хирано се срещнаха, инспекторът беше взел някакво решение. — Работата е там, че имаше сигнал.

— Какъв сигнал?

— Обади ни се един неизвестен човек и каза, че кметът бил убит. Разбира се, само едно такова обаждане не може да бъде повод, но и на самите нас тази ненадейна смърт ни се стори необяснима и затова решихме да направим аутопсия. Имаше много слухове … Между другото аутопсията не показа нищо, никакви следи от отравяне, нищо подозрително.

— А къде беше направена аутопсията?

— В местната болница. Идва експерт от префектурата.

— Кой все пак се обади?

— Не зная. На нашия остров обичат политиката, празниците и хазартните игри. По време на избори островът се превръща в разлютено гнездо на оси, консерваторите се борят за власт. Островът ни е забутан, тъй че за него изборите са голямо събитие. И за кмета Хага би могъл да се обади всеки.

Без да иска, инспекторът потвърди подозренията на Хирано, че полицията е имала основания да смята смъртта за насилствена. И не обаждането по телефона е било причина за това: наистина би могъл да позвъни всеки жител на острова …

— Ако обичате, кажете ми на острова често ли стават убийства? — Хирано реши да заобиколи от друга страна.

— Престъпленията тук са преди всичко битови. Напият се и почват да се бият. Около шейсет случая годишно. Стига се и до убийства. На второ място са спречкванията с туристи от Япония. Навремето жителите на острова са били тормозени от клана Сацума, оттогава е останала и омразата към идващите от Ямато.

— А имало ли е случаи на отравяния?

— Наистина аз съм отскоро на служба в Токуношима, по-малко от три години, но през това време не е имало нито един случай. Виж, много неприятности имаме с отровните змии хабу. Навсякъде гъмжи от тях. През лятото излизат дори на шосето. Но сега докараха във всички болници серум, тъй че смъртни случаи вече няма.

Хирано не можа да разбере кои са вечеряли заедно с Хага. Полицията беше разпитала чиновници в управлението на Националния център за промишлено строителство, но един обикновен репортер нямаше това право. Стана ясно едно — полицията има сериозни подозрения относно причините за смъртта на кмета.

Когато се разделяше с Хирано, инспектор Нумата добави, че в полицейския участък на Токуношима не работи нито един човек, роден на острова. Това е железен закон — полицаят не може да служи там, където е роден; той се спазва свято и в цялата префектура Кагошима. В разследването не бива да има лични мотиви.

Сега му предстоеше да се срещне само с Накагава, макар и да знаеше, че разговорът с него няма да бъде лек. Накагава живееше в западната част на острова, в Ниши Акина. Хирано тръгна затам по един планински път с такси. Главното превозно средство на Токуношима бяха автобусите, но те минаваха нарядко и ако решиш да ги чакаш, значеше да си губиш напразно времето. Сегиз-тогиз започна да плиска порой и пейзажът, който се откриваше през прозореца на колата, се забули от бяла пелена.

Накагава живееше в скромна селска къщичка сред плантация от захарна тръстика, заобиколена със зидана ограда. На портата беше окачена дървена дъска с черен надпис: „Компания за усвояване на Южните морета“.

Хирано позвъни. Излезе възрастен човек с рошави вежди, упорито заострена брада и взиращ се поглед. Лицето му беше обрасло с остра четина, види се, небръсната от няколко дни. Навярно беше Накагава. Разглеждаше подозрително госта.

Хирано му подаде визитната си картичка. Като чу, че искат да го разпитват за покойния кмет, стопанинът започна да се държи още по-недоверчиво.

— Няма за какво да разговаряме. Отивайте си!

Не помогнаха и обясненията на Хирано за това, какво е станало повод за посещението му. Накагава не искаше дори да слуша нищо.

— Отивайте си, защото иначе ще извикам полицията!

Но Хирано не отстъпваше.

— Кажете ми само едно. Приблизително по времето, когато умря господин Хага, на острова е идвал заместник-министърът Хидейо Ошима. Водихте ли го на старите гробища в Ниши Акина?

Хирано рискуваше, като зададе направо най-важния си въпрос: ако Накагава откаже да отговори, щеше да се върне с празни ръце.

— Защо питате за нещо, което не е ставало? — отряза Накагава.

Хирано не пропусна да се възползва от този отговор.

— Неотдавна, когато сте придружавали началника на Управлението за национална отбрана Мацуока, на гробището била намерена сребърна лъжичка…

— Откъде знаете? — не можа да скрие учудването си Накагава.

— Жената, която е намерила лъжичката, е моя позната.

— Ваша позната? А тя познава ли заместник-министъра Ошима? — В очите на Накагава проблесна любопитство. Хирано се убеди, че събеседникът му се е хванал на въдицата, и продължи да го разпитва.

— Възможно е лъжичката да е била загубена от Ошима. Но защо е ходил той на гробището? …

— Искате да научите за нещо, което не е ставало — отговори грубо Накагава. Хирано дори се обърка. По лъжичката той се сети за посещението на Ошима на острова, но всичко по-нататък беше само предположение. Пряка връзка между лъжичката и Ошима не се виждаше. Дори ако лъжичката е принадлежала наистина на Ошима, от това съдбата на Мари и причината за смъртта на кмета Хага не ставаха по-ясни. Фактът за посещението на гробището също не даваше нищо. — Отивайте си! Не познавам никакъв Ошима и още повече никакъв заместник-министър.

Надеждите на Хирано видимо пропадаха.

— Аз не вярвам в скоропостижната смърт на кмета — каза решително той. — Казаха ми, че вие сте били приятел с господин Хага. Нима вярвате, че той е умрял от естествена смърт?

— Полицията разследва този въпрос.

— Казват, че имало средство, което предизвиква изкуствено инфаркт. Чувал съм, че след смъртта препаратът бързо се разлага и затова експертизата не може да го открие.

— Нима искате да кажете, че на кмета са дали такава отрова? — Гласът на Накагава се разтрепера.

— Напълно е възможно.

— А защо е нужно да се прави толкова сложно? На острова е пълно с хабу. Да пуснат в леглото му една змия — и край! — Накагава повтори това, което каза инспекторът Нумата.

— Виждам, че сте неспокоен. Струва ми се, че и във вас са се породили подозрения?

— Какви ти подозрения! Кметът умря от инфаркт. А освен туй защо е притрябвало на хората от центъра да го убиват?! — Гласът на Накагава се превърна в крясък.

— А нима казах, че са го убили хора от центъра?

— Че това е ясно и без да се казва. Нали тъкмо те са го поканили и нали умря след вечерята, и… — Накагава явно се смути. — Чуйте какво ще ви кажа! Не зная какво се опитвате да надушите, но аз няма да ви кажа нищо повече. Нищо не зная. Махайте се оттук!

Това беше всичко, което Хирано можа да изцеди от Накагава.

На другия ден след неуспешното си посещение в къщата на Накагава Хирано се срещна с най-малко десетина отговорни местни хора и стигна до убеждението, че загадъчното и съвсем секретно писмо, с което кметът е дал съгласието си за проучванията, наистина съществува.

След пладне времето започна да се разваля. Според прогнозата възникналият на екватора тайфун се засилвал и се движел на северозапад. Дъждът се изливаше като из ведро, поради което се наложи Хирано да обещае щедър бакшиш на шофьора на таксито. Но безкрайното обикаляне не донесе нищо ново.

Когато се прибираше в хотела, Хирано едва тътреше крака от умора; тялото му сякаш беше налято с олово. Още повече го измъчваше чувството, че няма никаква надежда. Самата мисъл, че дори няма какво да докладва на главния редактор, го потискаше дълбоко. Само подозрения не бяха достатъчни, за да се напише статия. От умора даже не му се ядеше.

Хирано поразчовърка с пръчиците вечерята си и се качи в стаята, където се зае да записва в бележника си съдържанието на днешните разговори. И телефонът ненадейно иззвъня.

„Кой ли се е сетил да ме търси толкова късно? — учуди се той. — Никой не знае, че съм отседнал тук.“ Телефонистката на номератора каза, че го търсят от града. В слушалката се чу гласът на Накагава. Този път разговаряше съвсем иначе, учтиво и доброжелателно. Започна да се извинява заради вчерашното си държание. Попита го откъде знае за препарата, който може да предизвика инфаркт.

— Казвали са ми аптекари — отговори Хирано.

— А аз питах лекари. Те не знаят нищо — възрази му Накагава.

— Открит е съвсем наскоро. Пазят го в тайна, за да се избегнат злоупотребите.

— Знаете ли как се казва?

— А защо се интересувате? — попита го Хирано.

— Ей така. Просто искам да зная.

— В такъв случай вие сте съгласен с моята версия?

— Как мога да бъда съгласен? Нали едва от вас научих, че съществува такова средство. Просто ми мина през ума, че ако това е наистина така, не е било никак трудно да се измами полицията.

— Фактът за съществуването на този препарат излезе наяве, когато се водеше следствието по аферата „Локхийд“ и свидетелите на обвинението започнаха да умират един след друг от остра сърдечна недостатъчност.

В слушалката настъпи пълно мълчание, шумът на плискащия по прозореца дъжд се чуваше по-ясно. Хирано не пропусна да се възползва от объркването на своя събеседник.

— Господин Накагава! Отговорете ми на вчерашния въпрос. Преди смъртта си кметът придружавал ли е депутата Ошима? И ако той е ходил на гробището, защо? Това може би ще ни помогне да открием ключа за загадъчната му смърт…

— Честна дума, не съм се срещал никога с депутата Ошима и не съм го водил никъде.

В гласа на Накагава не се долавяше фалш. Нима говори искрено? А кой тогава е загубил лъжичката? Но ето че Накагава добави ненадейно:

— С депутата Ошима не съм ходил никъде, но нашият кмет точно преди смъртта си изведнъж поиска да посети гробовете на прадедите ни. Отдавна не беше ходил там и го заведох.

— Откъде се е появило в него това желание? И то само един ден преди смъртта му? Нима двайсет и осми юли е ден, в който се прави помен за душите на мъртвите?

— О, не, това е най-обикновен ден.

— А изобщо през юли прави ли се помен за прадедите? Има ли такава традиция?

— През юли е нашият празник „хамаори“.

— „Хамаори“ ли? Какъв е този празник?

— Един от най-важните празници на Токуношима. Това е едновременно ден за помен на мъртвите и празник на плодородието. Празнува се през юли три дни подред — в дните „хиное“, „хиното“ и „цучиное“41. През първия ден построяват къщичка на брега на морето и поставят в нея казан; на другия ден се събират всички край морето, наливат в казана саке и слагат сварен ориз. В къщичката се събират роднините на мъртвите и пируват, танцуват цяла нощ, чак до зори; през последния ден на празника има борба сумо42, която тук се нарича „шимаджима“. Преди да се разотидат, събират всички пръчици за хранене, завързват ги със сламени върви и ги слагат в казана. Когато къщичка та се изпразни, в нея ще дойдат мъртвите, ще преброят пръчиците, ще разберат, че техните потомци живеят богато, и душите им ще се успокоят.

— А може ли вместо пръчици да оставят лъжичка? — Разказът на Накагава неочаквано напомни отново на Хирано все за същата сребърна лъжичка.

— Каква лъжичка? — попита недоумяващо Накагава.

— Ами, нещо като черпаче, кепче …

— Не съм чувал за такова нещо.

— Но защо тогава кметът… — промълви Хирано и изведнъж му хрумна да попита:

— А Хага пя ли пред гробовете на прадедите ви „Ягамабуши“?

— „Ягамабуши“?

— Е, да, погребалната песен: „Ние не можем да отидем заедно на онзи свят, ти върви една крачка пред мен и ме чакай.“

— О, за тази песен ли говорите… Наистина я пя на гробището… Чакайте да си спомня какво се пееше: „Колкото и да си ми мил, заедно не можем тръгна…“ Вече бях забравил съвсем думите, но кметът изпя няколко пъти песента и си ги спомних отново.

Хирано се замисли: Хага очевидно е предчувствувал смъртта си. Защо? Нима, знаейки, че гибелта му е близка, е побързал да предупреди душите на прадедите си?

— А с вас кметът сбогува ли се?

— Като че ли не.

— Добре, ако нямате нищо против, ще ви задам още един въпрос: носят се слухове, че имало някакъв таен документ, с който кметът дал съгласието си на острова да бъдат извършени проучвания за бъдещия завод за регенерация на ядрено гориво. Къде може да бъде намерен този документ?

— Сигурно в градската управа …

— Там ми казаха, че не е при тях.

— Лъжат. Страх ги е, че ще имат неприятности.

— Намери ли се този документ, всичко ще стане ясно. Знаете ли какво си мисля: а не е ли възможно смъртта на кмета да е била неочаквана за ония, които са го принудили да напише документа? Сега те имат причини да се страхуват от неговата публикация. Преценете сам: документът е имал някакво значение за тях, докато кметът е бил жив, а след смъртта му това е просто лист хартия, нещо повече, опасна улика срещу тях…

— Ако е тъй, защо ще го тровят? Нали казвахте…

— Да, но още не знаех, че преди смъртта си Хага е посетил гробището. А сега си помислих: а не е ли възможно да е самоубийство?!

— Какво говорите?! Защо е трябвало да се самоубива?

— Почувствувал се е виновен пред прадедите, задето е дал съгласието си за строежа на завода. Та нали „пепелта на смъртта“ може да погуби родната му земя. Навярно ще попитате защо се е съгласил? Сигурно са го принудили. Казаха ми, че покойният е бил човек, който държи на дълга…

— Да, това не можеше да му бъде отречено! — съгласи се Накагава. — Но ако е тъй, какво ще кажете за инфаркта?… Инфаркт — самоубийство? …

— Кметът е могъл да намери онзи препарат. А може би препаратът дори не е бил нужен — тежки преживявания, чувство за вина, претоварване на сърцето, това е било напълно достатъчно.

— Ако е така, къде е предсмъртното му писмо?

— Не всеки самоубиец оставя писмо. Особено възрастните хора. Ако кметът е оставил нещо след себе си, то е само поръчката за проучванията.

— И вие смятате, че тъкмо това е неговото завещание? — Гласът на Накагава затрепера.

— Да, документът, за който кметът е заплатил с живота си. Написал го е по чужда воля, защото е бил обвързан от отдавнашни задължения. Това какво е, не е ли предсмъртно писмо? — Възцари се мъчително мълчание. Хирано почувствува колко е объркан Накагава и реши, че е дошло време да говори с него направо: — Господин Накагава! Разбирам ви, покойникът е бил ваш приятел и вие не искате да се говори лошо за него. Зная, документът е във вас. Хората трябва да научат истината.

— Не крия никакви документи!

— Ако ви е известно нещо, кажете ми го. А може би да знае някой друг. Запознайте ме с този човек.

Отново последва мълчание.

— Господин Накагава, разберете, документът трябва да бъде намерен. Заради него кметът загуби живота си. Ако разкрием истината, ще оставим най-добра памет за покойния. А душата му ще отиде в рая.

— Идете в Камецу, при господин Такаока: той е собственик на пансиона „Гейхинкан“.

— В Камецу, при Такаока?

— Сбогом! — И Накагава затвори телефона, преди да отговори. От умората на Хирано не остана и помен, той трепереше целият от вълнение и дори не чуваше как фучи бурята вън.

Когато Хирано се поуспокои, в паметта му отново изплува сребърната лъжичка.

Хидейо Ошима не е ходил на гробището. Но ако е тъй, кой е могъл да я изтърве там?

Хирано подозираше Ошима само защото е пребивавал в „Джошокаку“ приблизително по същото време, когато и Шиндзо Мацуока, но нали е могъл да остави лъжичката на гробището и някой, който е посетил дома за приеми по всяко друго време.

А може би Ошима е подарил лъжичката на кмета и кметът я е взел със себе си на гробището? Но ако е така, защо? Ако дори е изтървал случайно там лъжичката, то защо е трябвало да я взема със себе си?

„Преди да напише документа — мярна му се нова мисъл, — Хага е посетил атомния център в Шинономе, а нали там се намира филиалът на «Джошокаку»!“

Хирано се обади веднага в телефонния номератор на хотела и помоли да научат номера на „Джошокаку“ в град Куресаки и да го свържат с управителя. Свързаха го буквално след две минути. Провървя му — Сакагами беше там.

След като му благодари учтиво за гостоприемството, Хирано го попита:

— Приборите за храна, с които е снабден филиалът ви в Шинономе, същите ли са, каквито и в главната сграда?

— Съвсем същите. Е, разбира се, дубликати, но са изработени в същата фабрика. Всичко е еднакво — и съдовете, и сребърните прибори.

— А във филиала също ли подаряват сувенири?

— Там има само дубликати, тъй че не ги жалят много, а и редът не е толкова строг.

— Миналата година във филиала е почивал господин Хага, кмет на град Амаги, остров Токуношима. Знаете ли дали е получил за сувенир една чаена лъжичка?

— Трябва да е записано в книгата. Защо, какво е станало?

— Бихте ли могли да проверите в книгата? — Хирано реши да се възползва от любезността на Сакагами. Така беше по-сигурно, отколкото да се обади по телефона във филиала на „Джошокаку“, където не познаваше никого.

— Виждам, че работата ви е бърза. Ще попитам веднага.

След около половин час Сакагами се обади:

— Попитах във филиала. През юли миналата година господин Хага от Токуношима наистина е благоволил да отседне там и си е поръчал чаени лъжички за сувенир.

И така предположението на Хирано се оказа вярно. Лъжичката, намерена от Кейко пред гробището, е принадлежала на Хага, но защо е оставил там само едната лъжичка?

На острова вилнееше буря. Тайфунът, който беше се породил в района на екватора, заобикаляше областта с високо атмосферно налягане над островите Огасавара и се движеше в северозападна посока към Окинава. Ако не изменеше посоката си, след пладне щеше да връхлети върху Окинава и архипелага Нансей. Съпротивлявайки се на ураганния вятър, достигащ до двайсет метра в секунда, Хирано най-после пристигна в пансиона „Гейхинкан“ в Камецу. Това бяха няколко десетки малки стаички, пристроени към къщата на стопанина. През лятото ги наемаха туристи, а сега, през мъртвия сезон, пансионът беше празен.

Като подаваше визитната си картичка, Хирано съжали, че не е отседнал тук още след пристигането си, тогава би спестил много пари.

Посрещна го добродушен наглед, около шейсетгодишен мъж. Но зад привидната му мекота се криеше опитност, жизнена закалка, придобита през дълги години труден живот. Достатъчно беше обаче репортерът да съобщи, че го изпраща Накагава от Ниши Акина, и недоверчивият израз върху лицето на мъжа веднага изчезна. Хирано каза, че го интересува последното писмо на кмета.

— Какво, господин Накагава съгласи ли се? — учуди се Такаока.

— Господин Накагава каза, че ви е известно за документа.

— Извинете ме, но съм длъжен да се обадя на господин Накагава. — След като телефонира на Накагава от съседната стая, той се върна при Хирано. — С кмета Хага се сприятелих още през годините, когато бях на служба в Южнояпонската електрокомпания. Тъй като се грижа за честта на покойния, запазих документите у себе си. Не зная как е бил съставен този документ. През декември миналата година се пенсионирах. Писмото на кмета се получи при нас, в дирекцията на компанията, като приложение към доклада за проучванията по „плана КАТ“. Тогава работех в отдела за документация и подших тези документи към делото…

С „плана КАТ“ не се занимаваха отделите за топло- или атомни електроцентрали, а пряко директорът, затова не са ми известни никакви подробности. Но аз разбирах, че ако документът бъде публикуван, кметът Хага ще изпадне в крайно трудно положение.

По това време вестниците вече шумяха за „плана КАТ“, плъзнаха и слухове, че имало тайно писмо на кмета. А тъй като бях приятел с господин Хага, реших, че трябва да скрия документа, за да не бъде опетнено доброто му име. Когато напуснах работа, взех със себе си писмото му заедно с един тон други, неподредени документи. Смятам, че в това няма нищо лошо, тъй като копие от документа сигурно се пази в Националния център за промишлено строителство. Но ако това е предсмъртното писмо на господин Хага, аз нямам право да го задържам у себе си.

Такаока донесе от съседната стая едно топче книжа и ги постави на масата пред журналиста. Между тях Хирано откри два документа.

Единият от тях се оказа поръчката за извършване на проучвателни работи, адресирана от кмета на град Амаги до председателя на управлението на Националния център за промишлено строителство Масао Сато. а вторият — договорът за проучванията, сключен между компанията „Усвояване на Южните морета“ и Националния център.

Най-после! Хирано взе документите с разтреперани от вълнение ръце и започна да ги чете.

Вън бушуваше бурята; островът се намираше на пътя на тайфуна и макар че солидната къща бе защитена от зидана ограда, изглеждаше, че всеки миг може да се срути. Но Хирано не чуваше нищо — нито пронизителния вой на вятъра, нито трясъка на стените. Той беше погълнат от четенето.

Поръчката до Националния център за промишлено строителство за извършване на проучвания, дадена от кмета на град Амаги Норимаса Хага, носеше датата 5 юли 197x година, а началото на проучвателните работи по „плана КАТ“, поети от Центъра въз основа на договора с компанията „Усвояване на Южните морета“, се падаше през септември същата година. Замисълът беше очевиден — искали са да представят работата така, като че ли проучванията на острова по „плана КАТ“ стават в съответствие с желанието на неговите жители.

Истинският характер на плана беше съвсем различен от това, което бе представено пред обществеността. Финансовите кръгове и Министерството на външната търговия и промишлеността се стремяха на всяка цена да проучат площта, определена за строеж на завода за регенерация на ядрено гориво. Те бяха възложили тази задача на Националния център за промишлено строителство. Центърът от своя страна трябвало да си осигури „молба“ от властите на град Амаги за провеждане на проучванията.

Разполагайки с такава поръчка, компанията „Усвояване на Южните морета“ вече можела да сключи договор с Центъра за извършване на проучванията и да ръководи секретните работи по „плана КАТ“ така, че ако тези работи бъдат открити, по-късно да публикува писмото на кмета.

Работата по „плана КАТ“ започнала през септември миналата година. Пробното сондиране на повече от десет точки се извършвало уж за строеж на „циментов завод“, а метеорологичните изследвания — под предлог че ще се строи пристанище. Изследвани били и изоставените галерии на меден рудник от епохата Едо, като пуснали предварително слух, че там е открита златоносна жила.

Двата съвсем тайни документа, с които вече разполагаше Хирано, разобличаваха същността на всички тайни операции.

Материалът беше напълно достатъчен, за да разтърси острова, но за статия в „Сагами шимпо“ още не достигаше. Та нали документът беше съставен така, като че ли самият кмет на Амаги е помолил да бъдат направени тези проучвания…

За да се получи статия, трябваше да бъде доказано, че в стремежа си да предотвратят протестите на населението, промишлените и финансовите гешефтари са упражнили натиск върху кмета Хага и са го принудили да напише писмото.

— Е, какво ще кажете? — Въпросът на Такаока върна Хирано към действителността.

— Страшен документ.

— Точно затова го криех при себе си. Когато бях на служба в компанията, често идвах тук да рибарувам, точно тогава се сприятелих с Накагава, а после чрез него и с господин кмета. Редовно си гостувахме. Господин Хага отсядаше у нас, когато идваше в Кагосима, а аз у тях, на Токуношима. Тъкмо той ми предложи да открия този пансион, когато разбра, че се уволнявам.

Накагава ми помогна да открия пансиона. Затова споделих с него, че пазя писмото на кмета. Ако го публикувате, не се позовавайте на мен. Иначе много хора ще си имат неприятности — добави неспокойно Такаока.

— Можете да бъдете спокоен. Вестникът никога не разкрива своите източници на информация.

— Ние с Накагава предчувствувахме, че рано или късно документът някъде ще излезе на бял свят. Мислехме, че компанията сигурно ще го публикува, нали е в неин интерес, но времето си течеше, кметът умря и ето че дойдохте вие. Ако те бяха публикували писмото веднага след смъртта на кмета, щеше да се породи подозрение, че са го принудили да го напише. Можеше да се помисли дори, че те са виновни за смъртта му. Тогава писмото би загубило всякакъв смисъл. И затова си мисля … дали кметът Хага не съкрати живота си, за да лиши от сила документа, който е подписал против волята си?

— Значи вие мислите, че кметът се е самоубил?

— Отначало се съмнявах, но напоследък все повече се уверявам, че е самоубийство.

— Аз предполагах, че причина за самоубийството е било чувството му за вина, но вашата гледна точка може би е по-правилна — вие смятате, че кметът е сложил край на живота си, за да направи писмената поръчка недействителна. Ако беше останал жив, можеха да го принудят да заяви, че не е бивал подлаган на натиск. А тъй като скоро след това е умрял, всеки ще си помисли, че работата не е чиста. И за компанията, която провежда проучванията, толкова трудно полученото писмо става опасно. Писмото наистина има цената на един живот!

— Прав сте! — каза Такаока. — Ако бяхме отгатнали навреме намеренията на кмета, бихме публикували по-рано този документ.

— И сега не е късно! Само че трябва да направим вашата версия убедителна.

— Вие смятате, че не е достатъчно убедителна? — Такаока погледна Хирано.

— Все пак дори сега, след смъртта на кмета, можем само да предполагаме, че молбата за проучванията е написана принудително. Необходими са доказателства…

Къщата се разтрепера от напъна на вятъра.

„Защо е написал това писмо кметът на Амаги? Кой би могъл да упражни върху него натиск?“ — в ума на Хирано се тълпяха едно след друго съмнения.

— Навърши се вече над една година от смъртта на кмета. Сега е невъзможно да бъдат намерени доказателства — каза Такаока.

— Достатъчно е да открием какъв е бил поводът за натиска. Дали кметът не е имал, да речем, някакви лични връзки с Националния център за промишлено строителство, с чиновници от Министерството на външната търговия и промишлеността или пък с компанията „Усвояване на Южните морета“?

— Вие мислите…

— Може би господин Хага не е можел да откаже на някого, с когото е бил свързан в миналото. Ако успеем да открием подобен факт, това би имало ефекта на експлодирала бомба. Знаете ли нещо за миналото на господин Хага?

— Малко зная, но ми се струва, че по време на войната е бил офицер в Квантунската армия, воювал е в Китай.

— Господин Хага е служил в армията, така ли?

— Казват, че завършил войната с чин капитан. Но господин Хага не обичаше да си спомня за ония времена … Да, един ден заедно с него и с Накагава отидохме да ловим риба и ненадейно се оказахме край остров Морското конче. Тогава Хага каза, че по време на войната му се наложило да премести на острова фабриката за производство на бактериологично оръжие … Тогава вярвал, че действува за благото на родината, но след поражението на Япония станало ясно, че само е осквернил родните си места. Това го измъчваше постоянно, за мен, вика, може да се каже: „И страната загина, и дори планини и реки не останаха.“43

В съзнанието на Хирано сякаш проблясна искра. Хага е пренасял на Морското конче базата за бактериологично оръжие! Паметта му заработи трескаво, разпокъсаните факти се съединяваха, сливаха се в единна цялост.

— И след това кметът даде съгласието си да бъдат направени проучвания за строежа на атомния завод … — продължи тъжно Такаока.

— Струва ми се, че след като е извършил една грешка, господин Хага не би направил втора. Сигурно са го принудили. Но как?

Върху къщата връхлетя с рев нов порив на вятъра.

Привечер бурята поутихна. Към три часа през деня тайфунът се отклони рязко на североизток източно от Токуношима и се насочи към Японските острови. В последния момент Токуношима остана встрани от фронталния му удар.

Съучастниците

Ураганът префуча и остави чудовищни следи — срутвания и пороища в планините затрупаха с камъни пътищата, разрушиха къщя. За щастие пътят от Камецудо Амаги не беше пострадал и Хирано успя да се върне в хотела, макар и много трудно.

На другия ден искаше да отиде на гробището в Ниши Акина, но тайфунът провали всичките му планове. Сега сигурно не можеше да се достигне дотам. При това положение трябваше да се стяга за Токио.

Благодарение на това, че телефонната връзка вече беше възстановена, Хирано се обади от хотела на Шинкава. Разказа му за резултатите от пътуването си и го помоли да изясни подробностите в биографията на Хага. След това се свърза с редакцията на „Сагами шимпо“. На телефона беше Кенджо.

— Какво става там с тайфуна? — Гласът на главния редактор звучеше учудващо ясно, сякаш разговаряха по градския телефон.

— Току-що ни отмина.

— От тебе ни вест, ни кост. Бях започнал да се безпокоя.

— Е, пак е добре, че сегиз-тогиз си спомняте за мен!…

— Я не се надувай. Стане ли нещо с теб, трябва да търся някого за мястото ти.

— И аз се безпокоях, че вестникът може да закъса съвсем, докато ме няма.

— Ама че език имаш… Как да е, намери ли нещо интересно?

След като му разказа в общи линии за събрания материал, Хирано предложи:

— Тукашните вестници се готвят тези дни да публикуват писмото на кмета. Не бихме ли могли да ги изпреварим, да поместим поне кратко изложение?

— Хм … фиктивен документ — местните власти искали на острова да бъде построен завод за регенерация на ядрено гориво. Примамливо… — Кенджо явно се заинтересува от тази история.

— Имам една молба: необходими са ми някои данни … Запишете си: Хидейо Ошима, парламентарен заместник-началник на управлението за развитие на островите Амами Ошима; Масао Сато, председател на управлението на Националния център за промишлено строителство, и Томокадзу Инамура, президент на компанията „Усвояване на Южните морета“. Предполагам, че кметът Хага, който е написал писмото, е бил свързан по някакъв начин с тях. Ако открием нещо общо в биографиите на тази четворка, смятайте, че работата е свършена.

— Трябват ти биографиите на тримата, така ли? Дребна работа. До твоето пристигане ще подготвим досие.

— Мисля, че и тримата са служили в армията, на това обстоятелство обърнете особено внимание. Необходими са ми много подробни сведения: офицерските им чинове, номерата на частите, в които са служили, мястото и службата им.

— Ясно. Кога мислиш да се върнеш? Заради тайфуна тук са отменени всички полети.

— Искам да отида утре на гробището. Ако не успея, връщам се още с първия самолет. Не искам да ми търсите заместник.

— Добре, и ние ще се постараем да издържим някак си, докато се върнеш.

Както винаги разговорът завърши с приятелско заяждане.

Сутринта небето се изясни. Тайфунът връхлетя с бясна скорост върху Япония в района на остров Шикоку, префуча през Хоншу и изчезна в Японско море.

Хирано все пак трябваше да се откаже от посещението на гробището — пътят в планината беше затрупан. Журналистът съжаляваше, че не му се удаде да види величествената грамада побелели от ветровете и дъждовете скелети … Той реши да отлети с първия самолет за Кагошима — след обед полетите бяха възстановени. До летището го изпратиха Шинкава и Фукуяма. По пътя Шинкава му разказа биографията на Норимаса Хага.

Хага завършил военно училище, а в края на войната достигнал до чин майор; служел във Втори отдел на манджурския „отряд 731“ на Управлението по водоснабдяване и профилактика на частите на Квантунската армия.

Общата картина се изясняваше.

— Браво на вас! — възхищаваше се Шинкава. — Само за три дни намерихте писмото, което тукашните вестникари търсят от толкова време.

— Просто ми провървя — отговори скромно Хирано. И наистина случайността го срещна в подходящ момент с Накагава и Такаока.

В чакалнята Шинкава подари на Хирано бутилка с прочутия местен елексир от змийска отрова и прибави към този сувенир една дебела книга:

— Това е географско описание на нашия остров. Може би ще ви бъде полезна само че книгата е малко тежичка …

Хирано пристигна в Кагошима, но краят на пътуването пак се отложи — поради тайфуна самолетите не летяха. Той реши да чака в летището и да отлети веднага, когато стане възможно.

За да си запълни някак времето, започна да прелиства подарената му от Шинкава книга. Въпреки очакванията му, краеведческият очерк за Токуношима се оказа интересен — в него се разказваше за историята, политическия живот, икономиката и културата на острова. В раздела „Народно изкуство“ Хирано намери песента „Ягамабуши“. Оказа се, че песента играела важна роля в погребалния обред. Наричат я „размишления“ и в някои селища я пеят и досега по време на погребения. Освен това пеят само жените и думите на песента са различни в зависимост от това, кого погребват. Ако е умряло дете, пеят „мило чедо“. Ако са умрели младеж или девойка, пеят „любов моя“. Ако са умрели баща или майка, пеят „останахме сираци“. Текстът на песента е простичко повторение на едни и същи думи, но мелодията е толкова красива и печална, че щом я чуеш веднъж, запомняш я за цял живот. Много старци смятат, че без нея не могат да се разделят с този свят.

Хирано откри в книгата и един текст, който не му беше известен:

„Колко са далеч от нас островите на Ада и Рая! Всички сме чували гласовете на отишлите там, но никой не е чувал гласа на някого, който се е върнал. Който кротко е починал, няма желания. На каменната му възглавница сложи само сребърна лъжичка и цъфнала клонка …“

Там имаше и бележка, че лъжичката се смята за щастлив амулет.

Сребърната лъжичка … Изтърваната пред гробището лъжичка се появи в „Ягамабуши“! Случайно ли е това съвпадение? Или Хага е оставил сребърната лъжичка като жертвоприношение пред душите на прадедите си, както се пее в песента?…

Хирано се увлече да чете книгата. В раздела „Вярвания“ откри друго любопитно място. Оказа се, че култът към мъртвите предшественици е вкоренен толкова дълбоко сред населението на острова, че дори е съчинена пословицата: „Преди да се помолиш на бога, почети родителите си.“ Хората вярват и досега, че онзи, който не участвува в празника за помен на мъртвите, ще бъде сполетян от жестоко наказание — ще го ухапе хабу, нещастието ще споходи къщата му…

Но къде е пристанището на духовете на мъртвите? Има поверие, че в продължение на трийсет години покойникът се намира в своето земно пристанище, а след това се превръща в божество и се възнася на небето.

Сред празниците и обредите Хирано откри няколко празника за помен на мъртвите, между които и „торуми“, или „оякоджими“, който се чествува през октомври. „Торуми“ е ден за посещение на пещерното гробище „Тору“, а „оякоджими“ — „ден за среща с родителите“, иначе казано, „ден за среща с покойните предшественици“.

Види се, Норимаса Хага е отишъл на гробището „Тору“ за „оякоджими“ и там, спазвайки „Ягамабуши“, е оставил като дар на духовете на прародителите си сребърната лъжичка и е поставил цъфнала клонка. Хага навярно е решил да приеме смъртта още когато е бил в атомния център Шинономе.

„Торуми“ или „оякоджими“ се празнували през октомври, но Хага не е можел да чака. Книгата „Описание на остров Токуношима“, която отначало се стори на Хирано ненужен подарък, всъщност му направи добра услуга: тя потвърди версията за самоубийството на Хага.

Съобщиха по радиото, че полетите са възстановени, но Хирано не можеше да се откъсне от света на древните обичаи и нрави.

Още същата вечер Хирано се върна в Сагами.

Итецу Кенджо му даде веднага досието.

— Има ли нещо интересно?

— Виж.

Във всички биографии правеше впечатление една обща особеност:

Хидейо Ошима, завършил военно училище, в края на войната — подполковник, командир на „специална група“ от „отряд 731“ при Управлението за водоснабдяване и профилактика на частите на Квантунската армия.

Масао Сато, завършил аспирантура в медицинския факултет на Университета Тохоку, преподавател във Военномедицинското училище, към края на войната получил чин подполковник от медицинската служба, оглавявал отдел Втори на „отряд 731“ при Управлението за водоснабдяване и профилактика на частите на Квантунската армия.

Томокадзу Инамура, завършил военно училище, в края на войната — майор, бил е заместник-началник на отдел Втори на „отряд 731“ при Квантунската армия.

Хирано дори се провикна: „Така ли било?! И четиримата са от «отряда Ишии»!“ Той очакваше нещо подобно, но не мислеше, че ще улучи толкова точно в целта.

Нещо повече, отдел Втори, в който са служили Сато, Инамура и Хага, се е занимавал с „експерименти“, тоест с опити над живи хора, а „специалната група“, командувана от Ошима, е била чисто и просто затвор, който е доставял „материал“ за тези опити. А след края на войната те предложили услугите си на американската армия, която ги привлякла в разработката на биологично оръжие. Благодарение на службата си при американците и четиримата избягнали съда над военнопрестъпниците и останали живи.

— Защо каза четиримата? Нали са трима … — попита недоумяващо Кенджо.

— Покойният кмет, който е написал писмото за проучванията, също е служил в отряда на Ишии с чин майор. В отдел Втори на „отряд 731“ са правили опити с живи хора! С една дума, и четиримата са съучастници в едно престъпление. Сега зная как са принудили Хага да напише този жалък документ! — едва не се провикна Хирано.

— Хага веднъж се изпуснал да каже, че е ръководил пренасянето на „фабриката“ за бактериологично оръжие на остров Морското конче. Възможно е да са го шантажирали, заплашвали са го, че ще разкрият миналото му — изказа предположението си Хирано.

— Но нали, издавайки Хага, шантажистите са щели да издадат и себе си? — замисли се Кенджо, като преценяваше стойността на материала.

— Да, но Хага е местен жител, за него последствията биха били много по-страшни, отколкото за другите. Нали той е продал родния си остров.

— Убеди ме — съгласи се Кенджо. — Статията ще заеме всички колони на броя. Заглавията ще бъдат: „Машинациите около строежа на завода за регенерация на ядрено гориво. Призракът на бактериологичния отряд на Квантунската армия.“ Чудесно! — завърши главният редактор.

… Статията на „Сагами шимпо“ стана сензация. Убедителната й сила не се изразяваше само в това, че е „изровен“ тайнственият документ — поръчката на кмета, за чието съществувание се носеха упорити слухове. Важна роля в разобличаването на задкулисните операции около строежа на предприятието за регенерация на ядрено гориво изигра обстоятелството, че четиримата главни осъществители на „плана КАТ“ принадлежаха към остатъците от „отряд 731“, вилнял по време на войната в Китай.

Правителството, компанията „Кокубу джукогьо“, Националният център за промишлено строителство и заинтересуваните лица решиха да пренебрегнат разобличенията на „Сагами шимпо“. Но от историята се заинтересуваха и големите вестници. Общото в жизнените съдби на четиримата изпълнители на „плана КАТ“ не можеше да бъде обяснено с обикновено стечение на обстоятелствата.

Репортерите обсаждаха непрекъснато президента на компанията „Усвояване на Южните морета“ Инамура и председателя на управлението на Центъра Масао Сато. Но те побързаха да изчезнат.

Редакционният телефон на „Сагами шимпо“ буквално се разсипваше да звъни. От Токуношима се обади Шинкава и съобщи развълнувано, че населението на острова е възмутено. Статията на Хирано предизвика широк отзвук.

По-нататъшното разследване на случая не беше по силите на „Сагами шимпо“. Но той свърши работата си — привлече вниманието на големите вестници, а раздухването на тлеещите въглени беше вече тяхна работа. Хирано също си спечели журналистическа слава, Но самият той се чувствуваше неудовлетворен. Нито машинациите около „плана КАТ“, нито смъртта на кмета Хага — нищо в тази афера не изясняваше обстоятелствата, при които е изчезнала Мари Фуджикура. Нещо повече, сега започна да му се струва, че сребърната лъжичка само отклони издирването в лъжлива посока.

Къде е изчезнала Мари? Съдбата й все още си оставаше загадка.

И така през дните между 13 и 16 юли Мари е била в „Джошокаку“ заедно с началника на УНО Шиндзо Мацуока и след това следите й се губят. Ако в една конституционна държава, каквато е Япония, изчезне безследно млада жена и за нея не се знае нищо повече от година, това означава, че или са я убили тайно, или я държат в психиатрична болница.

Ако предположим, че е била убита, убийците е трябвало да скрият някъде трупа й. Колкото по-далеч е трябвало да го откарат, толкова повече се е увеличавал рискът, че ще бъде открит. Токуношима е прекалено далеко за това.

Най-безопасно е било да скрият трупа някъде наблизо до „Джошокаку“. Хирано си спомни чудесната градина около дома за приеми. Сред зеленината пламтяха алените цветове на азалии. Сред обширната площ на градината ще се намери място за не един труп. Но нали не всеки би се осмелил да зарови труп в прочутата градина, на която се е любувал самият император. Това може да направи само престъпник, свързан с „Кокубу“.

Другото възможно място е съседният корабостроителен завод, нали „Джошокаку“ се намира на неговата площ. Хирано си спомни странното тревожно чувство, което го обзе, когато снимаше скришом корабостроителницата — струваше му се, че е шпионин, проникнал на вражеска територия. Тогава биха могли да заловят и него на местопрестъплението и да го убият още там; никой нямаше да научи никога къде е изчезнал.

Спомни си и думите, които му каза главният редактор преди неговото заминаване: „Ще стоварят на главата ти някакво желязо или ще те залеят с отровен разтвор и ще те минат като нещастен случай.“

Олтар на машинната цивилизация

Шумотевицата около машинациите във връзка с „плана КАТ“ вече позатихна и вестниците започнаха да пишат за ново събитие.

В атомната електроцентрала в град Цуруга, префектура Фукуи, (с мощност 350 хиляди киловата) беше зарегистрирана необикновено висока радиация на изходните водни канали и край бреговете на залива Урасоко, към който е обърната фасадата на централата.

След изследванията, направени по инициатива на Министерството на външната търговия и промишлеността и Управлението на енергетичните ресурси, беше изказано предположението, че повишената радиоактивност е резултат от изтичане на радиоактивни отпадъци от басейна за изхвърлянето им към изходните водосточни канали. Били открити радиоактивни изотопи на кобалт-60 — 9941 пикокюри, и на манган-54 — 1458 пикокюри на един грам тиня. Управлението на енергетичните ресурси предполагаше, че причина за изтичането е пукнатина в резервоарите или тръбопровода или пък погрешно отворен кран.

— Пак авария! — ядоса се Хирано, като прочете вестника. Специалистите по атомна енергетика твърдят, че било необходимо да се строят АЕЦ и че те били безопасни, а се говори постоянно за аварии …

Мисълта за Мари го измъчваше постоянно.

Най-опасната улика е трупът. Без него не може да се говори за убийство. Затова престъпникът трябва да се избави преди всичко от трупа. Може да го хвърли в морето, да го закопае някъде в планините, но това крие за него опасности.

Криминалната литература предлага най-различни начини за избавяне от трупа. Тъй като това е само „игра на убийство“, те изглеждат много хитри. Така или иначе и авторите на криминални романи трябва да си блъскат над този въпрос главите, също като престъпниците.

„Вечно погребване“ на радиоактивните отпадъци … Та нали тъкмо „Кокубу джукогьо“ се готви да строи завод за регенерация на ядрено гориво!…

Могли са да бетонират трупа и да хвърлят бетонния блок сред „вечно погребаните“ радиоактивни отпадъци. Разбира се, той може да бъде хвърлен и в морето, но във „вечното му погребване“ рискът е много по-малък. Та нали хранилището за отпадъци е железобетонен резервоар, който се намира, както твърдят специалистите, под строг и сигурен контрол. Към бетонното хранилище може да привлече вниманието само изтичането на радиоактивност, но тя ще направи и достъпа по-труден: ще проверяват само системата за безопасност, но не и вътрешността на хранилището.

И все пак допустима ли е самата възможност да бъде скрит труп сред отпадъците? Отначало тази мисъл се стори на Хирано безсмислена и нереална. Обаче от вестникарските съобщения ставаше ясно, че аварията в атомната електроцентрала в Цуруга е последица от многобройни пропуски, задълбочени от дефектите на цялата структура на японската атомна енергетика.

Случаят в Цуруга безспорно ще стане пречка в строителството на атомни електроцентрали, а нали тъкмо върху тях се гради цялата стратегия на „освобождението от петрола“.

Хипотезите се раждаха една след друга в ума на Хирано. Ако са пренесли тялото на Мари от Куресаки в някоя АЕЦ, в коя би могло да е? След аварията в Цуруга вестниците публикуваха списъци на всички АЕЦ в Япония.

„В Хамаура?“ — очите на Хирано заблестяха. Атомната електроцентрала на Западнояпонската електрокомпания в град Хамаура се намира на нос Саката в префектура Ехиме. Ако се плава през Вътрешното Японско море, от Куресаки до Хамаура е съвсем близо. Централата принадлежи формално на електрокомпанията, но главният пакет от акциите е в ръцете на „Кокубу джукогьо“. Всички съоръжения, цялата система за осигуряване на безопасността са изработени в предприятия на „Кокубу“.

Трупът може да бъде пренесен лесно от „Джошокаку“ до Хамаура, необходим е само някакъв малък плавателен съд. Най-важното за тях е да го скрият между радиоактивните отпадъци…

Дори на един дилетант е ясно, че е нужен контейнер, за да бъде поставен трупът в него и да бъде залят с бетон, а после да го скрият между железобетонните блокове с отпадъците. Това не може да направи един човек. Но колкото повече са участниците, толкова по-голям става рискът от разобличаване.

И все пак на Хирано беше трудно да се откаже от примамливата версия. Нали не би трябвало да се случи и аварията в АЕЦ „Цуруга“. Но стана поради несъвършенството на системата за безопасност. На човека е присъщо да греши. И Хирано реши да провери лично дали съществуват в Хамаура пролуки, от които би могъл да се възползва престъпникът.

И този път му помогна Тамекичи Мишима. Разбира се, Хирано не го запозна с целта на посещението си, каза му просто, че събира материал за аварията в Цуруга, и го помоли да го свърже с някого в Хамаура.

Мишима не усети измамата.

— Има такъв човек, добър мой познат, работи в отдела за безопасност на експлоатацията. Идва в нашето предприятие в Куресаки, когато още бях на служба в компанията. Развеждах го из завода. Оттогава сме приятели, дори си пишем. По-миналата година ми показа централата.

Приятелят на Мишима се казваше Ясуке Ивама. Хирано му се обади по телефона и Ивама му отговори на драго сърце: „Вече говорих с Мишима, можете да заповядате, когато ви е удобно.“ Наистина Ивама добави, че началствата били много недоволни от случилото се в Цуруга и едва ли ще му разрешат толкова лесно да разгледа реактора.

Хирано тръгна за Хамаура в началото на ноември. Полетът от Токио до Мацуяма продължи един час и двайсет минути. Но от Мацуяма до централата му предстоеше още дълго пътуване. Експресът до Увахама пътува около час и половина по магистралата Йосан, но пътуването с влак винаги е уморително. А освен това от Увахама до Хамаура имаше още трийсетина километра път по шосе, на запад през нос Саката…

Хирано пристигна в Увахама по пладне. Още на перона почувствува соления мирис на морето. Излезе на площада пред гарата, на който бяха разположени магазинчета, чакалнята на автогарата, клон на банка, закусвални и ресторантчета, салони с автомати за хазартни игри.

Цялата останала площ беше задръстена с велосипеди — те приличаха на купчина оглозгани кости, останали от пиршество на чудовищата на механичната цивилизация… Стандартна картина на гаровия площад в едно провинциално градче; само соленият мирис, донасян от вятъра, напомняше за близостта на морето.

Пред автогарата бяха застанали няколко таксита. Но местните жители не ги удостояваха с внимание.

— До атомната в Хамаура — каза Хирано, като сядаше в едно от такситата.

— Бялата сграда на хълма ли? Електрическата компания?

— Не. Нужна ми е атомната електроцентрала в Хамаура. Нима е на хълм?

— Разбира се, не. Само че всички отиват най-напред там, на хълма.

— Защо?

Колата се носеше бързо по шосето.

— Това е Центърът за обслужване. Екскурзиантите отиват най-напред в Центъра, където им изнасят една лекция, и едва след това — в атомната. Ей сега ще се спуснем в тази долина, после ще завием и ей ти го Центъра. Близо е вече. А вие не сте ли от компанията?

— Не.

— Сигурно сте от рибарската кооперация.

— Не съм и от кооперацията.

— Е, тогава сте от някой вестник. — Шофьорът разглеждаше любопитно Хирано в огледалото.

— Може би.

— По покана на компанията, нали?

— Не, просто отивам сам.

— А ще ви посрещнат ли?

— Не.

— Редът на атомната е много строг. И ние, таксистите, сме като на служба там, охраната ни познава. Тъй че по-хубаво е да сте поканен, повярвайте ми.

— Но защо?

— Обслужването е съвсем различно. За всички е по обикновения курс, а за такива като вас — по специалния.

— А какво означава това?

— Компанията има договор с баровете. Обслужването е по най-високата категория. И момичетата са екстра, все с висше образование, не са като нашите, тукашните, дето вонят на риба.

Правото като опъната нишка шосе водеше на запад. Пробягаха редица къщи, посипани с бял прах. В далечината се показа защитна ивица срещу вятъра, а след това зад заобиколено от вълнолом парче суша се видя морето. Огряно от яркото следобедно слънце, то блестеше с бялата пяна на вълните си, а след туй вятърът вдигна облаци прахоляк, които замъглиха пейзажа.

— На мен ми е все едно, момичетата не ме обичат — засмя се Хирано.

— Не се безпокойте. Компанията ще уреди всичко. Има ли значение дали ви обичат, или не ви обичат — утеши го шофьорът.

Фамилиарността му не се хареса на Хирано. Но реши да се възползва от неговата бъбривост.

— Таксистите и дотам ли возят клиентите си?

— Всички возят. Компанията урежда специално обслужване… А най-важните гости откарваме в Мацуяма, в апартаментите.

— А там какво е?

— Та вие знаете, защо ме питате? — в погледа на шофьора се почувствува недоверчивост.

— Не, нищо не зная. Питам, защото искам да напиша репортаж.

— Компанията ни дава да припечелим по нещо. Не искам да я коря.

— Та аз не се каня да пиша нищо лошо! Просто ми стана интересно. Нали знаете как посрещат гостите обикновено — най-напред в ресторант, после в кабаре, а тук — някакви си апартаменти…

— Не просто апартаменти. С хубавици.

— Излиза, че момичетата са за десерт, а?

— Така разправят. Ако искате, можете да отидете там още тая вечер. В атомната уважават журналистите. Ето ви картичката ми. Ако решите да отидете в Мацуяма, извикайте ме. Ще кажете в бюрото за обслужване и ще ви дадат талонче за такси.

— Какво, и таксито ли плаща компанията?

— Само вие плащате от джоба си. А е прието компанията да компенсира всички разходи. За всичко — за „корема, за краката, за покрива“44 и за жените също.

— А и селяците ли водят при жени?

— Тях ги обслужват по обикновената норма, в кабаре … Качват ги в комфортен автобус и им показват централата, а след това през цялата вечер в кабарето. На най-несговорчивите угаждат момичета от баните. За самите тях не е удобно да ходят там, затова момичетата ходят при тях в хотела. От такова обслужване всеки ще омекне. Заминават си доволни, привърженици на строежа на атомни електроцентрали. Ха-ха-ха!

— Много е интересно. На връщане непременно ще ви извикам. А сега ми разкажете още нещо, по-подробно.

Хирано му подаде една сгъната банкнота от пет хиляди йени. Дадеше ли повече, събеседникът му можеше да заподозре нещо. Като видя парите, шофьорът кимна доволно: „За почерпка, а? Е, благодаря.“

Равнината свърши, колата запълзя по нанагорнище. Пътят се стесни и започна да криволичи. Морето се отдръпна назад и придоби обикновения си цвят.

Шофьорът бъбреше, без да млъкне. На Хирано му провървя.

Същността на неговия разказ се свеждаше до следното. Деветдесет на сто от посетителите на атомната електроцентрала в Хамаура са жители на онези райони на Шикоку, където се планира строеж на нови атомни електроцентрали. Това са главно ръководители на рибарските и селскостопанските задруги, представители на младежката организация „Сейнендан“ и женските отдели на кооперациите. Останалите десет на сто са чиновници, журналисти, политици, учени от Токио и Осака и най-после туристи от цялата страна.

Таксито наближаваше билото. Долу се разстилаше синьо море. В скалите се разбиваха пенливи вълни. В далечината брегът чезнеше в синкава мъгла. На хоризонта границата между небето и морето беше забулена. Ето го и билото. Отбиха се от асфалтираното шосе по тесен планински път. Колата започна веднага да се друса. Пътят беше разбит — яма след яма, и толкова тесен, че две насрещни коли не биха могли да се разминат; за тази цел на известно разстояние една от друга бяха направени площадки. Излязла от един остър завой, колата тутакси влизаше в следващия и морето ту се появяваше, ту изчезваше. Шофьорът въртеше бързо волана и даваше последните си съвети:

— Когато влезем в района на централата, в никой случай не показвайте, че сте недоволен от нещо. Слушайте, кимайте с глава, преструвайте се, че атомната много ви се харесва, че такива централи са нужни на Япония и вие сте убеден в тяхната сигурност. Тогава екскурзоводът ще ви покаже всичко, което пожелаете. В никой случай не се отказвайте от обслужването, което ще ви предложи компанията. Иначе веднага ще застанат нащрек и няма да видите нищо. И не забравяйте на връщане да поръчате моята кола.

Таксито взе последния завой и изхвърча на върха на хълма; показа се бялата сграда на Центъра за обслужване. То беше нещо като пропускателен пункт към атомната електроцентрала в Хамаура. Тук „промиваха мозъка“ на посетителя, като му втълпяваха стандартна информация, и едва след това го откарваха в самата централа.

След като излезе от Центъра, Хирано се качи отново в очакващото го такси и колата започна да слиза към морето. На синия фон на морето през прозореца скоро се показа сградата на АЕЦ.

— Спрете тук! — помоли Хирано.

— Но дотам имате още доста път… — учуди се шофьорът.

— Докато вървя, искам да фотографирам. А на връщане непременно ще ви извикам.

— Е, щом е тъй, довиждане. Само бъдете внимателен.

Хирано плати сметката по брояча, освободи таксито и остана насаме с морето и планината. Самата сграда на централата не се виждаше от това място, закриваше я нисък хълм. Само дълбоко долу се тъмнееха пристанищните съоръжения, но те не нарушаваха хармонията на природата.

От билото на хълма се откри изглед към атомната електроцентрала в Хамаура. Бялата сграда се очертаваше ясно върху прозрачния фон на морето. Машинната зала, цилиндричният корпус на реакторната зала, басейнът за отпадъци, пристанищните съоръжения, крановете, стълбовете на далекопровода за високо напрежение, стърчащи като часови, всичко това се възприемаше като въплъщение на високомерието на научно-техническия прогрес и неговото посегателство срещу Природата.

Хирано направи няколко снимки в общ план. По-късно разбра, че тъкмо в този момент го е засякла телевизионната камера, поставена в помещението на охраната.

Докато слизаше от хълма към централата, той усещаше все по-осезателно нейните мащаби. Вторият й реактор още се строеше и картината на този грандиозен строеж смайваше погледа.

Хирано насочи обектива към бетонната стена на басейна за отпадъците и се стресна от рязко извикване:

— Какво правите тук? — зад гърба му беше застанал пазач със синя униформа. Той се взираше подозрително в журналиста.

— Снимам! — призна си откровено Хирано.

— А имате ли разрешение?

— Нима е нужно разрешение за снимки извън района на централата?

Съпротивата озадачи пазача. Изглежда, че никой досега не бе фотографирал хранилището за радиоактивни отпадъци.

— Разбира се, не. За снимки отвън не се иска специално разрешение, но… Опасно е!

— Кое е опасно? Да бъда тук ли?

— Не, тук всичко е наред — каза смутено пазачът. — Опасно е там, вътре.

— А нима може да се влезе вътре? Между другото, къде е тук входът? — хранилището беше оградено с дебела железобетонна стена, а тя беше заобиколена от метална решетка.

— И дума да не става, че ще ви го покажа. Махайте се оттук!

— Аз имам насрочена среща с господин Ивама, началник на отдела за безопасност на експлоатацията.

— С господин Ивама?…

— Казвам се Хирано. Препоръча ме господин Мишима, началник на отдела за производство на оръжия в завода „Кокубу джукогьо“ в град Куресаки.

Пазачът промени мигновено тона си.

— Моля да ме извините. Ще ви придружа веднага.

Пазителят на реда поведе Хирано към главния вход. Изглежда, че споменаването на „Кокубу“ направи очакваното впечатление.

В АЕЦ „Хамаура“ работят постоянно около две хиляди души, четиристотин от които са официално служещи в Западнояпонската електрокомпания. Пред входа на административния корпус вече очакваха Хирано; дадоха му бяла престилка, забодоха му на гърдите табелка с фотолента за определяне индивидуалната доза на облъчване и след това го въведоха в сградата.

Входът в административния корпус също се охраняваше строго. Там беше окачена инструкция, подписана от директора на централата: „Проверете дали вратата е затворена; не допускайте влизане и излизане през една и съща врата, бъдете бдителни.“

Ивама беше около петдесетгодишен, спокоен и предразполагащ към себе си мъж. Той посрещна журналиста с усмивка и му предложи да го разведе из централата.

Първата турбина. Под огромния си капак гигантската турбина се въртеше с чудовищна скорост и мощност от 559 хиляди киловата. Бученето й караше сърцето да замира. Навсякъде бяха окачени надписи: „Опасност от пожар!“, „Снимането забранено!“ Управлението на турбината беше напълно автоматизирано, в машинната зала нямаше жив човек. Главното действуващо лице тук са машините, а на човека са отредени второстепенни роли — истински завод автомат. Слязоха в подземния етаж на машинната зала. В нея имаше безброй тръбопроводи, преплетени като корените на гигантско дърво.

След като разгледаха турбината, Ивама и Хирано отидоха в контролната зона, където се намираха атомният реактор и центърът за управление. Това беше сърцето на атомната електроцентрала, най-опасният й участък.

Пред входа на реакторната зала предупредиха отново Хирано: „Снимането забранено!“ Там се четяха и нарежданията: „Прикачете си табелката с фотолентата и термофлуоресциращия дозиметър“, „Не пушете“, „Не яжте“, „Не внасяйте ненужни вещи“ … С една дума, от началото до края — „не“.

Върху централния пулт за управление, разположен покрай цяла стена, светеха цветни индикатори — червени, зелени, бели; на стената блещукаше решетъчно табло с измервателни уреди. Няколко оператори следяха внимателно данните на датчиците.

Системата за управление е автоматизирана, работата й се контролира от компютър. Изглеждаше, че хората няма какво да правят тук.

Това е светилището, в което се пази идолът на механичната цивилизация. Тук човекът е само роб, който угажда на електронното божество…

На излизане от реакторната зала Хирано премина отново през дозиметричен контрол. В централата допускаха посетители само до четири и половина, поради което разглеждането бе кратко, но Хирано успя да види всичко, което го интересуваше. Още повече че не беше дошъл тук на екскурзия.

Вечното погребение

След като разгледаха централата, влязоха в кабинета на Ивама. Поднесоха им кафе. Хирано започна отдалеко:

— Как реагира тукашното население на аварията в Цуруга?

— Разтревожи се. Това навреди много на плановете ни в Западна Япония. А до неотдавна никой не спореше, че АЕЦ са единственият изход от петролната криза. — Ивама беше явно обезпокоен. Той не се страхуваше никак от Хирано — дали защото го беше препоръчал Мишима, дали защото не се отнасяше сериозно към такъв вестник като „Сагами шимпо“.

— А какво ще кажете … съществува ли и тук възможност за авария? Такава, каквато имаше в Три-Майл-айлънд или в Цуруга.

— Там авариите станаха поради немарливостта на персонала; хората не са спазвали длъжностните инструкции. Ако се действува според правилата, авария не може да има.

Хирано позамълча.

— Казват, че най-трудното било ликвидирането на отпадъците, така ли е?

— Над този проблем си блъскат главите специалистите от цял свят — съгласи се Ивама. — В Америка например смесват отпадъците с цимент и стъкло и ги откарват в западните щати, в прериите. В Англия ги изливат в специални резервоари и ги държат в басейните, докато се понижи равнището на радиацията; в Западна Германия ги изхвърлят в галериите на изоставени солници. Има проекти отпадъците да бъдат транспортирани в Антарктида, в Гренландия и дори в Космоса — в специални капсули. Следим внимателно работата на учените в другите страни, но и ние не стоим със скръстени ръце, правим изследвания за понижаване степента на радиоактивността. Извличаме от „пепелта на смъртта“ всичко, което може да бъде използвано като източник на топлина или радиация. Ако бъдат поставени в реактор за размножаване на бързи неутрони, трансурановите елементи се разпадат и при това периодът на разпадането им се съкращава значително.

— Но нали всичко това все още е в стадия на изследванията … — изрази съмнение Хирано.

— За съжаление това е все още теория.

— Следователно на практика всичко си върви по-старому, пълните резервоарите, смесвате отпадъците с цимент и ги пазите в специални хранилища?

— Да, засега е така. През октомври 1979 година Комитетът по атомната енергия препоръча вредните отпадъци да бъдат смесвани със стъкло и да се заравят дълбоко под земята, но и това не е изход от положението. Ще се мине още доста време, докато бъде открит наистина сигурен начин за обезвреждането им.

Ивама помрачня. Въпросът на репортера засегна болното му място.

— Бетонирате ли отпадъците? — Хирано се опита да се приближи до това, което го интересуваше.

— Да. Твърдите отпадъци се изхвърлят в специални двесталитрови варели и се заливат с циментов разтвор.

— Доколкото разбирам, циментирате особено вредните твърди отпадъци и ги пазите в специални помещения?

— Ние наричаме това „вечно погребване“.

— А какво мислите, възможно ли е… Разбира се, питам ви чисто теоретично… Възможно ли е да бъде скрито нещо в тези варели … да речем, нещо, което е докарано отнякъде?

— Не ви разбирам. — Ивама погледна учудено Хирано.

— Ето каква е работата, имам един приятел, който пише криминални романи. Та, като разбра, че отивам в атомна електроцентрала, помоли ме да попитам, възможно ли е да бъде скрито мъртво тяло в хранилището за отпадъци…

— Ама че въпрос! Такова нещо наистина може да хрумне само на автор на криминални романи — засмя се Ивама. — Кажете му, че това е немислимо. Преди всичко всеки подозрителен товар ще бъде задържан на входа. Там дежурят постоянно четирима пазачи, проверяват дори багажниците на колите. А от шофьорите изискват удостоверение за самоличност и пропуск.

— Ами ако варелът е стандартен, а охраната подкупена?

— И четиримата? — сви рамене Ивама.

— Изказвам само предположения…

— Дори ако подкупите пазачите, нали ще ви бъде нужен специален съд. Да предположим, че сте намерили и него, тогава пак ще ви хванат, когато циментирате.

— А как се прави това?

— Целият процес е автоматизиран, а и Гайгеровият брояч трябва да реагира, нали в съда се поставят радиоактивни отпадъци.

— И така, излиза, че е невъзможно… — Хирано осъзна с мъка, че търсенията му са напразни. Ивама опроверга толкова лесно неговата версия.

— Разбира се, невъзможно е. Но нали говорите за роман, тогава навярно би могло да се измисли нещо — каза съчувствено Ивама, като видя, че гостът му се омърлуши. — Това е само сюжетен трик, нали? Да предположим, че аз съм почнал да пиша криминални романи.

— Естествено. — Хирано дори се приближи към събеседника си.

— Ако скрием трупа в хранилището, ще се получи „вечно погребване“… Нали в края на краищата той ще бъде изхвърлен в морето заедно с отпадъците и ще остане там завинаги. Сега варелът… Как да го получим? Чакайте, та те се произвеждат в завода на „Кокубу джукогьо“. Изработват се от дебели листове стомана, с двойни стени, но външно не се различават по нищо от обикновените двесталитрови варели! Тъй че не е никак трудно човек да си достави подобен на вид варел.

— И варелите ли се изработват от „Кокубу“?

— Разбира се, и не само те. Машините, съоръженията, системите за автоматично управление, системите за контрол на радиационната безопасност и охраната, дори мебелите — всичко получаваме от фирмата. — Ивама се засмя. — Може би само бельото не е оттам. Макар че е възможно и то да е тяхно производство.

— Нима всичко се доставя от „Кокубу“? — учуди се Хирано.

— Абсолютно всичко. Затова, ако имаме връзки, можем да намерим и нужния варел. Най-трудно ще бъде да се пренесе трупът в района на централата.

— Едва ли може да бъде подкупена охраната…

— По-просто е да се вземе от някого пропуск. Така рискът е по-малък.

— А нима това е възможно? — усъмни се Хирано.

— В централата работят около две хиляди души, но постоянните служещи на компанията са по-малко от четиристотин. Работят на три смени по плаващ график. Пропуските са тъмнозелени, преминават по около триста души на ден, така че пазачите познават всички по външност. Но освен основния персонал идват работници на строежа от втория реактор и такива, които работят в централата по договор. На тях им издават пропуск при всяко идване. Сред тях има доста много надничари. Тук ги наричат „атомни скитници“, тъй като странствуват от една централа в друга. Разбира се, тях не можеш ги запомни по външност.

— Ясно. Следователно от тях може да бъде взет пропуск.

— Да. И още нещо. Казах ви, че проверяват багажниците, но ако предметът е опакован, не го развързват, а само питат какво има вътре. Можем да кажем, че са инструменти или материали и ще ни пуснат, без да кажат нищо.

— Да. Но в багажника не може да се пъхне железен варел.

— Тогава в каросерията на камион. В такъв случай дори не е нужен непременно цимент, трупът може да е завит, да речем, в одеяло и пъхнат в сандък за инструменти.

— А след това да бъде скрит във варел за отпадъци, така ли?

— Разбира се. Наистина районът на централата се контролира със скрити камери, но в него има колкото щеш мъртви пространства. Отпадъците биват обвивани най-напред с полиетиленово платно, същото може да се направи и с мъртвото тяло — поставено ли е в железен варел, останалото ще направят машините. Полиетиленово платно може да се намери лесно, а двама души са достатъчни, за да опаковат трупа.

— А кой поставя отпадъците във варелите?

— Цялата черна работа извършват работници от предприемачески фирми — отговори Ивама.

От думите му се разбираше, че компанията прехвърля всички опасни операции на общите работници от малките фирми. „Толкова повече пролуки за престъпника!“ — помисли си Хирано и попита:

— Значи достатъчно е да се плати добре на помощните работници?

— Разбира се! Много по-лесно е, отколкото да подкупваме охраната. Изобщо договорната система в атомните централи е много сложна, понякога наемането на работници става чрез четвърта или дори пета ръка. Стига се до фирми праправнуци. Естествено, тук не може да става и дума за профсъюзи. Работниците извършват безропотно всяка работа, без да задават никакви въпроси и без да общуват с другите работници. Тъй че на тях не им струва нищо да хвърлят във варела заедно с отпадъците труп, опакован в полиетиленово платно. Всичко ще мине за отпадъци.

— Въпреки толкова сигурната охрана …

— Е, общо взето, не пускат подозрителни хора. Но по-рано редът беше по-строг, а сега… Вече познават надничарите и ги пускат свободно. На някои дори не преглеждат багажниците. И тъкмо така се създават пролуки за промъкване.

— Та нали и някой терорист може да мине за надничар. Ще прекара сандък с оръжие и ще завземе атомната централа!

— Чак за терористи не мога да ви кажа, но да се прекара труп не е трудно. — Ивама леко се намръщи.

— Какви други препятствия има?

— Най-големият проблем е да се вкара железният варел с трупа в хранилището.

— Хранилището има ли охрана?

— Не, там няма нужда от пазачи. Входната врата се отваря ръчно, но там проверяват радиоактивността. Варелът с бетонираните отпадъци пристига по конвейер до входа на хранилището. Контрольорът преброява варелите и проверява остатъчната радиоактивност с помощта на брояч. Представете си, че уредът не покаже нищо. Ще бъде странно, нали във варела трябва да има високо радиоактивни отпадъци. Ще решат да проверят какво има вътре. Не, струва ми се че от нашия роман няма да излезе нищо … — Новоизлюпеният писател поклати разочаровано глава.

Заради това очевидно не си струваше да се пътува до Хамаура. Хирано реши да не се предава.

— Ами ако заедно с трупа натъпчем във варела отпадъци с висока радиоактивност?

— Е, да, разбира се, за това не помислих. Тогава ще съвпада и броят на варелите. Нали иначе би имало един варел повече, а така и варелите ще бъдат, колкото трябва да са, и броячът ще заработи.

— И така въпреки всичко успяхме да скрием трупа в хранилището — засмя се Хирано.

— Но всичко това става само за криминална история. В действителност не би могло да се получи нищо. — предупреди Ивама.

— Чудесно, нали разработихме само една сюжетна линия … Впрочем, а възможно ли е след това да се извади трупът от хранилището?

— Невъзможно. Хранилището е предназначено да изолира завинаги отпадъците. Входът в него е забранен. Още повече че няма да е известно в кой бетонен блок е скрит трупът. Не, няма никаква възможност.

— И аз смятам така — съгласи се Хирано. Той си помисли, че ако престъпникът е успял да скрие трупа в хранилището за радиоактивни отпадъци, тогава би било налице така нареченото „убийство без труп“ или „престъпление без улики“.

Те продължиха да разговарят дълго за най-различни дреболии и Ивама не се сети какво бе довело Хирано тук.

Новата версия

Щом и версията за атомната електроцентрала излезе неприемлива, къде все пак можеше да бъде търсена Мари? А може би е жива и просто е скъсала с миналото си? Загадката е, какво би я накарало да предприеме такава крачка.

Няколко дни след безплодното си пътуване до Хамаура Хирано получи писмо от Токуношима. Пишеше му Ясуо Шинкава. В писмото се казваше: „След като вашият вестник разобличи истинските причини за писмената поръчка на покойния кмет и неговите връзки с Центъра за промишлено строителство и компанията «Усвояване на Южните морета», целият остров беше обхванат от вълнения.“

В писмото бяха изредени най-важните събития, станали на Токуношима след отпътуването на журналиста. Оказва се, че всички строежи на острова се извършвали в съответствие с „плана КАТ“ — жилищни сгради, пътища, пристанища, тунели. Покупките на земя придобили невиждани по-рано мащаби. Но особено впечатление на Хирано направи онова място в писмото, където бе казано, че токийската туристическа компания „Увеселения на новия живот“, която бе закупила през последните години участъци земя в различни райони на острова, същевременно е и собственик на острова Морското конче.

Когато в Хирано се породи подозрение, че тъкмо това островче е избрано за строителна площадка на завода за регенерация на ядрено гориво, помисли си, че то сигурно е владение на някоя фиктивна компания, зад която стои „Кокубу“. Но тогава това беше само предположение, сега трябваше да бъде изяснено какво свързва компанията за „увеселения“ с концерна. Възможно беше тази фиктивна компания да има някакво отношение и към компанията „Усвояване на Южните морета“, и към Националния център за промишлено строителство. На Хирано му се струваше, че ако размотае това кълбо, може би ще открие нова перспектива за своето издирване.

Той не беше се виждал вече отдавна с Рюджи Ката яма и Кейко Накамура. На Кейко бе възложил да следи Шиндзо Мацуока, но тъй като от нея нямаше никакви вести, можеше да се предполага, че не е станало нищо ново.

Липсата на вести неочаквано разтревожи Хирано. А да не е станало нещо с Кейко?

Тримата се срещнаха в предишното китайско ресторантче. Достатъчно беше Хирано да си спомни за Кейко и тя се обади сама. Беше бодра и приказлива, но избягваше да говори за отношенията си с Мацуока.

Хирано им разказа за резултатите от своите издирвания.

— Интересно предположение — замисли се Катаяма. — Ако трупът е скрит наистина там, никога не може да бъде намерен.

— Съгласен съм. Но сега виждам, че пътувах напразно дотам. Не е трудно да бъдат подкупени общите работници, но рискът е много голям. Ами ако проговорят ненадейно … Пък и глупаво е да мъкнат трупа до атомната електроцентрала. Най-напред трябва да го разсекат на части. Каквото и да изхитруват, рискът винаги ще бъде много голям.

— С други думи, тази версия става само за криминален роман? Остава морето. Нали Куресаки е на морския бряг.

— Да, като че ли е така.

— Ако бях на тяхно място, не бих посмял да хвърля трупа в крайбрежните или близките води. По-безопасно е в открито море.

— Тогава е нужен плавателен съд!

— Че какво от това, с рибарска шхуна или дори с моторна лодка може да се навлезе далеч в морето. Я виж колко хора предприемат околосветско плаване с яхти.

— Може да се отиде дори до Токуношима … — обади се и Кейко.

— По време на плаването до острова трупът може да бъде превърнат в скелет.

Това предположение накара и тримата да изтръпнат.

— Мислите, че са откарали Мари-сан в гробището за кости?

— Ако са разполагали с някакво корабче, могли са да го направят, особено през нощта — продължи версията си Катаяма. — В съдебната практика има такъв случай. Четох за него в една книга по криминалистика.

— А как е господин Мацуока? — реши да смени темата Хирано.

— Много е нахален — намръщи се Кейко. Събеседниците се спогледаха.

— Само да не си помислите нещо лошо — предупреди ги спокойно Кейко. — След завръщането от Токуношима не му беше до жени, а сега започна да ме ухажва. Тези дни ме покани на вечеря и аз се съгласих, мислех, че ще науча нещо за Мари. — След като каза това, Кейко погледна смутено мъжете. — Просто вечеряхме и се разделихме. Но успях да разбера, че той не е имал никакво отношение към Мари. Въпросът е в това, че … но няма да ви обяснявам нищо.

Пътуване по море

И така Мацуока трябваше да бъде зачеркнат от списъка на заподозрените… Но кой ще е тогава? Хирано изпита тъжното чувство, че е опустошен, че е загубил целта си, сякаш се сражаваше с някакъв призрак. Към безпомощността му се прибавяше и ядът от това, че Мацуока задиря нахално Кейко. Хирано нямаше никакви права над нея, но към топлото чувство неусетно започна да се прибавя едно Друго, много по-сложно чувство, досега отдадено на Мари.

Катаяма прояви голям интерес към съобщението на Шинкава, че собственикът на остров Морското конче — компанията „Увеселения на новия живот“ — закупува трескаво участъци земя на Токуношима. След два дни той телефонира на Хирано:

— Научих много интересни неща за тази компания! — в обикновено безстрастния глас на Катаяма се долавяше вълнение. — Президент на компанията е Кунийоси Хироуе!…

— Е, и какво от това? — името на Хироуе беше вписано в справочника за длъжностните лица в акционерните дружества.

— Оказва се, че той е роднина на един много известен човек — Катаяма премина в тайнствен полу-шепот.

— На кого? — попита нетърпеливо Хирано.

— Не бихте могли дори да си представите на кого! Зет е на Хироаки Накамидзо, женен е за по-голямата му дъщеря.

— Накамидзо?! — Хирано подскочи от изненада и едва не изтърва телефона.

— Да, на Хироаки Накамидзо, генералния секретар на партията „Приятели на народа“. Като разбрах това, реших да проверя и другите директори на компанията. Всички до един са роднини на Накамидзо: директор на въпросите на управлението — Коджи Мимура — мъж на по-малката му дъщеря, изпълнителен директор Норийоси Окута — негов племенник. Фиктивна компания!

И така „Увеселения на новия живот“ е фиктивна компания, зад нея стои самият Накамидзо. Какво следва от този факт? На Хирано му се стори, че прозорецът на тъмната му стая изведнъж се отвори и очите му не могат да свикнат с ослепителната светлина.

— Ало, ало! Слушате ли ме? — извика припряно Катаяма.

— Слушам, слушам. Просто нямам думи … Накамидзо!…

— Това са обикновените му номера, само дето не знаех, че той е собственик на Морското конче. Той е голяма политическа фигура, само че не принадлежи към фракцията на Домото, а към друга. Ако е свързан и той с този завод за регенерация на ядрено гориво, аферата е по-заплетена, отколкото си мислех.

Хироаки Накамидзо принадлежеше към групировката на най-влиятелните привърженици на сегашния министър-председател Ямато. В миналото е заемал важни постове в правителството и управляващата партия — бил е министър на правосъдието, министър на труда в предхождащия кабинет на Кодака, председател на политическия комитет на партията „Приятели на народа“, началник на канцеларията в кабинета на Нагая … Бил е посредник при предаването на властта от кабинета на Кодака на сегашното правителство, възглавявано от Ямато.

Министър-председателят Ямато, който няма здрави корени в партията „Приятели на народа“, беше марионетка на Кенсей Домото. А Накамидзо се смята за най-близкия съратник на Домото и успя да укрепи влиянието си в партията дотолкова, че сега имаше възможност да организира самостоятелна, своя фракция.

Някои твърдяха, че тази фракция вече съществува. Министър-председателят Ямато не искал да продължава да бъде кукла в ръцете на Домото и се стремял към реалната власт. Накамидзо бързаше да се възползва от неговите амбиции.

Макар че групировката на Накамидзо още се подчиняваше привидно на Домото, тя всъщност вече беше придобила сила, която не можеше да бъде пренебрегвана, тъй като Домото, достигнал върха, но остарял, вече не можеше да държи с твърда ръка кормилото на управлението. Накамидзо притежаваше реална сила в партията и затова мнозина смятаха, че е най-вероятният кандидат за неин председател45.

Навремето Накамидзо е бил кореспондент на вестник, после се оженил много изгодно за по-голямата дъщеря на Масаши Инагаки — депутат от партията „Приятели на народа“, бил е негов личен секретар, а впоследствие наследил избирателния му окръг и на 38-годишна възраст е избран за пръв път в парламента. Той умееше да говори хубаво и да прави впечатление на публиката. В държанието си с хората е учтив, приятен, но потаен, не споделя с никого плановете си. Снабдява щедро със средства депутатите — членове на неговата фракция, но същевременно се ползва и от връзките си със своя покровител министър-председателя Ямато, за да натрупа солиден политически капитал. Затова дори най-близките му привърженици не му се доверяват прекалено много, смятат го за интригант: даже са му измислили прякор — Доромидзо46.

И все пак учудването на Хирано беше предизвикано от други причини. От 26 до 29 юли миналата година Накамидзо е пребивавал заедно с Хидейо Ошима в „Джошокаку“. Какво би могло да означава това съвпадение?

И така Хироаки Накамидзо е собственик на остров Морското конче и сега купува земя на Токуношима.

Едно от протежетата на Накамидзо, Хидейо Ошима, по време на войната е бил офицер в бактериологичния отряд на Квантунската армия и познава много добре местността, в която се е намирала фабриката за бактериологично оръжие. Съвсем възможно е тъкмо той да е посъветвал Накамидзо да купи остров Морското конче.

Накамидзо е политик и заедно с това бизнесмен. Той владее и управлява лично редица туристически фирми, агенции за покупко-продажба на недвижими имоти, увеселителни предприятия, супермаркетите от така наречената „група Накамидзо“. Всичките тези предприятия е наследил заедно с избирателния си окръг от своя тъст Масаши Инагаки и благодарение на своя търговски похват е разширил значително състоянието си.

Освен официално зарегистрираните си предприятия Накамидзо владее много други изкуствено създадени, фиктивни фирми от рода на „Увеселения на новия живот“. Те са предназначени да смучат печалби от всевъзможните предприятия, които Накамидзо създава, използвайки широките си политически връзки и влияние.

Тъкмо благодарение на сигурната си финансова база Накамидзо беше успял да направи главозамайваща политическа кариера. Капиталовложенията му на Токуношима също не са случайни: няма съмнение, че е почувствувал огромната изгода, която би имал от строежа на завода за регенерация на ядрено гориво…

Щом като сянката на Накамидзо се мярка и тук, фактът на неговото посещение в „Джошокаку“ придобива особено значение. Накамидзо е бил там заедно с Хидейо Ошима, а на 28 юли вечерта, вече сам, Ошима се е появил на Токуношима.

Досега Хирано не се беше опитвал да вникне в намеренията на Ошима, но сега не можеше да не си зададе въпроса: какво го е накарало да напусне „Джошокаку“ и да замине толкова бързо за далечния остров Токуношима?

Ошима казал, че бил дошъл да почива; но ако е така, защо е придружил своя покровител Накамидзо в „Джошокаку“ и само след два дни се е отправил сам за Токуношима? Всичко това изглеждаше твърде странно.

— Наистина е необяснимо — съгласи се със съмненията на Хирано Катаяма. — Странно е … Един заместник-министър заминава на почивка сам, без личния си секретар. Така правят, когато заминават с жена.

— Но аз проверих: с него не е имало жена.

— Тук има нещо нечисто. А не е ли възможно той да е заминал за острова вместо Накамидзо?

— Какво искате да кажете? — не разбра Хирано.

— Нещо е попречило на Накамидзо да замине лично и той е изпратил Ошима да го замести …

— Каква работа е могъл да има на острова?

— Не зная. Но е можел да замине, Хидейо Ошима е можел съвсем естествено да замине вместо него.

— Да речем, да купува земя?

— Едва ли. С това може да се справи и най-обикновен чиновник. Нима това е работа за такова високопоставено лице?

— Очевидно Ошима е изпълнявал задача, която не е можела да бъде поверена на никого другиго. Изглежда, че кръгът се стеснява — подхвърли нова идея Хирано.

— На никого освен на Ошима … Каква може да е тази задача? — сега вече недоумяваше Катаяма.

— По всичко изглежда, че Ошима е тръгнал за острова от „Джошокаку“. От това следва, че необходимостта от изпълнението на тази задача се е появила по времето, когато се е забавлявал в дома за приеми заедно с Накамидзо.

— Искате да кажете, че пътуването на Ошима до острова е свързано с Мари Фуджикура? — Катаяма най-после схвана накъде се е насочила мисълта на Хирано.

— Нека допуснем следната възможност. Ние не можахме да докажем, дали Мари е била в „Джошокаку“ тъкмо с Шиндзо Мацуока. Само предположихме, че ненадейно заболялата жена през юли миналата година е била Мари и че тя е отишла в „Джошокаку“ с Мацуока. Но нали тя би могла да отиде там с всекиго от четиримата мъже, гостували в дома приблизително по същото време. Мацуока просто ни се стори най-подозрителен. Мисля, че изключихме прибързано Накамидзо и Ошима от списъка на заподозрените.

— Да предположим, че Мари е пристигнала с Накамидзо. Каква връзка има с това пътуването на Ошима до острова?

— И аз засега не мога да разбера. Но чувствувам, че ако Ошима е заминал за Токуношима като доверено лице на Накамидзо, неговото пътуване е свързано с произшествието в „Джошокаку“.

— Хм … Да се избавят от трупа ли?

— Нека предположим, че Мари, която е пристигнала с Накамидзо… Не, това още не може да се твърди … да кажем, жената, която е забавлявала госта … И така тя внезапно се разболява и умира. Накамидзо е объркан. Към кого ще прибегне за помощ? Естествено към своето протеже Хидейо Ошима!

— Искате да кажете, че Ошима е тръгнал за Токуношима с трупа … Но трупът не е чанта със стикове за голф. Как ще го откара?

— Тъкмо това е спънката. Хайде да помислим. Пътническият самолет или кораб, разбира се, не влизат в сметката.

— Следователно собствен самолет или плавателен съд. Чакайте, та нали „Увеселения на новия живот“ е туристическа компания, тя сигурно има собствени кораби и самолети…

Ако се съди по записаното в книгата за почетни гости, Хироаки Накамидзо и Хидейо Ошима са пребивавали в „Джошокаку“ от 26 до 29 юли миналата година, но на 28 вечерта Ошима е бил видян на Токуношима. Следователно той е тръгнал на 28 юли. Това разстояние може да бъде изминато за един ден само със самолет.

Дали са запазени списъците на пътувалите с пътнически самолети от преди една година и ако са запазени, дали ще ги дадат на Хирано, който няма официално разрешение за разследване? Хирано не се реши да помоли за тази услуга Катаяма. Спомни си за един отдавнашен приятел, негов съученик от колежа, който сега беше на служба в едно туристическо бюро в Токио.

Мидзушима, така се казваше приятелят му, се зарадва от неочакваното обаждане на Хирано и обеща да направи за него всичко, което е необходимо.

— Пак ли си надушил нещо? — попита го той в края на разговора.

— Защо пак? — обърка се Хирано.

— Отдавна наблюдавам как се издигаш. Дори се абонирах за „Сагами шимпо“.

— Ти четеш нашия вестник?!

— Би трябвало да знаеш имената на постоянните ви абонати …

— Никога не бих могъл да си го помисля…

— Сега живея в град Мачида. Четох разобличенията ти във връзка с атомните опити… ония де, за регенерацията на горивото. Оттогава се абонирам за твоя вестник. Драго ми е, че не си загубил предишния си свободен дух.

Мачида се намира в префектура Токио, съвсем близо до Сагами. Хирано не знаеше, че Мидзушима живее толкова близо.

— Защо не ми се обади?

— Търсих те няколко пъти по телефона, но все те нямаше. Пък и аз пътувам често в чужбина, придружавам туристически групи… Такива работи, приятелю. А молбата ти ще изпълня непременно.

Мидзушима отговори след два дни. Името на Ошима не фигурираше в списъците на пътниците на самолетните компании за дните от 26 до 29 юли миналата година по маршрута Хирошима (Окаяма) — Кагошима, а също така и по маршрута Кагошима — Токуношима.

— Наистина — добави Мидзушима — името на Ошима е вписано сред пътниците на полет 526 на компанията „Тоа кокунай“ по маршрута Токуношима — Кагошима и полет 626 на компанията „Дзенникку“ по маршрута Кагошима — Токио. И двата полета са на 29 юли.

— Точно ли е?! — възкликна Хирано.

— Абсолютно. Изглежда, че е пристигнал на острова по море. Но в такъв случай пътуването от Кагошима до токуношимското пристанище Каметоку би му отнело повече от шестнайсет часа. Мисля, че заместник-министърът не би се съгласил да пътува толкова дълго. Трябва да запиташ корабната компания… Дявол да го вземе, как нямам там поне един познат. Освен това на ферибота едва ли пазят старите списъци…

— Благодаря ти, не се безпокой. Достатъчно ми е и това. Много ми помогна. Довиждане…

Хирано затвори телефона. Ако Ошима е плавал по море цели шестнайсет часа — а при това той е трябвало да пристигне и от Куресаки в Кагошима, — тогава е било нужно да тръгне от Куресаки не по-късно от двайсет и седми юли. От това следва, че Ошима непременно е използвал за пътуването си собствено транспортно средство. С други думи, трябвало е да крие нещо от чужди очи.

Но в такъв случай изниква нов въпрос: накъде е тръгнал Ошима със зловещия си товар?

И тогава Хирано си спомни отново за остров Морското конче. Наистина най-напред си помисли за откритите гробища на Токуношима, но за да погребе трупа сред скелетите, е била необходима специална обработка на тялото. Не, не би могъл да го направи, ако не разполага със съответните приспособления, много е сложно. Освен това на Токуношима има прекалено много чужди очи. Атмосферата на острова е толкова нажежена, че всеки външен пришълец привлича към себе си заострено внимание.

Съвсем друго е положението на Морското конче. Безлюден остров, на който някога се е намирала „фабриката на смъртта“, построена от императорската армия, остров, от който хората се стараят да бъдат по-далеч дори и след войната. Там съществуват идеални условия да бъде скрит трупът. При това земята принадлежи на Накамидзо, а неговият съучастник Ошима, който е командувал по време на войната „отдела за специални съоръжения“ към „отряда Ишии“, познава прекрасно местността.

А може би Ошима е пристигнал на Токуношима, след като вече е бил на Морското конче.

Цветята на смъртта

… Колкото и малко да е островчето, обиколката му сигурно не е по-малко от дванайсет километра. Убийците едва ли са поставили някакъв знак над гроба на Мари. Хирано си представи заобиколеното от коралови рифове и забравено от бога късче земя с посърнал релеф. Изведнъж пред погледа му се яви една зловеща картина — купищата кости в откритите гробища на Токуношима. „Как не се сетих по-рано за това!“ — помисли си той.

Нали по време на войната на Морското конче се е намирала „фабриката“ за бактериологично оръжие и там навярно са правени опити над живи хора. Ако това е така, нещастните жертви сигурно са погребвани на самото островче. А началникът на затвора Ошима непременно знае местата на погребенията.

Могли са да скрият тялото на Мари сред техните останки. Ще мине време, трупът ще изгние и никой няма да го различи от мощите на онези, които са станали жертва на престъпните експерименти. Дали не са си направили тази сметка, когато са откарали мъртвата Мари на далечното островче?

Какво трябва да се направи? Хирано реши да пише на Ясуо Шинкава. Помоли да го свърже с някого, който познава острова, и то най-добре с човек, който е имал пряко отношение към „фабриката“ за бактериологично оръжие.

Отговорът се получи след няколко дни. Когато го прочете, Хирано се окуражи — сега вече знаеше как да действува. Шинкава пишеше:

„… В местното управление на Токуношима почти не са запазени някакви документи за остров Морското конче: през последните дни на войната военните власти са се постарали да ги унищожат. Но може да се предполага, че във «фабриката» са работили около три хиляди души, по-голямата част от Япония, местни хора между тях почти не е имало. Но и малцината местни жители, работили там, по-късно или са се преселили на други острови, или са измрели. Така или иначе на Токуношима не можах да открия нито един свидетел. Сега остров Морското конче се числи административно към Токуношима, а по време на войната се е считал за свръхсекретен военен обект и не е бил отбелязан на картата. И въпреки всичко от откъслечните материали, запазени в градската управа на Токуношима, може да се изгради известна представа за острова.

«Фабриката» за производство на бактериологично оръжие била построена през 1933 година и се смятала за един от обектите на Осма военнотехническа лаборатория при армейския щаб на военните съоръжения (разработки и фундаментални изследвания в областта на биологичното и химическото оръжие). През 1935 година тя преминала под ръководството на манджурския «отряд 731» и станала база за производство на бактериологично оръжие. Капацитетът й позволявал да бъдат отглеждани месечно в чист вид 200 килограма бактерии на чума, 300–400 килограма на сибирска язва, 500–600 килограма на коремен тиф, паратиф и дизентерия, 500 килограма на холера.

На острова бил прехвърлен отряд на военната жандармерия в състав около 250 души. Достъпът на острова бил забранен — без специално разрешение на военния министър там не можели да отидат дори членове на императорската фамилия и висшите офицери. Веднъж една именита особа, приближена до императора, пожелала да разгледа островчето, но командирът на охраняващия отряд не я допуснал на брега.

Преоблечени в цивилно облекло жандарми патрулирали с катери в крайбрежните води и пропъждали оттам всички плавателни съдове, независимо дали са рибарски шхуни, или дори най-обикновени лодчици.

Ония, които се заразявали и заболявали на Морското конче, били изпращани на болнично лечение в Япония. Като опитен материал използвали пленени манджурци и китайци от континента и осъдени на смърт от японските затвори.

В района на «фабриката» били построени пещи, където изгаряли труповете. В ясно време високият комин на крематориума се виждал от Токуношима и когато той бълвал черни кълба дим, островните жители разбирали: «Пак изгарят хора!» Когато вятърът духал по посока на Токуношима, донасял миризма на изгоряла плът.

През лятото на 1940 година на Токуношима избухнала дизентерийна епидемия. Заболели 180 души, 16 от които умрели. Предполагало се, че епидемията е избухнала в резултат на експлодиране на напълнена с бактерии бомба, хвърлена по грешка над острова…“ Накрая Шинкава пишеше:

„След капитулацията жандармите взривили обектите на острова, изгорили материалите и документите, но един от работниците във «фабриката» — местен жител — още е жив. Сега се намира на лечение в рехабилитационна болница в град Исава, префектура Яманаши. Може би той ще ви разкаже подробности за «фабриката на смъртта».“

В писмото бе съобщен адресът и името на работника.

Какво да се прави, до Исава и обратно можеше да се отиде за един ден.

Експресът от токийската гара Шиндзюку до Исава пътува по-малко от два часа. Но Хирано тръгна затам през Хачиоджи, без да минава през Токио. Исава е провинциално градче в долината Кофу и е прочуто с многобройните си топли извори. Край изворите са построени хотели в европейски и японски стил, заобиколени от лозя и прасковени градини. Това е тих курортен градец. Човекът, при когото бе дошъл Хирано, се лекуваше в тукашната болница. В регистратурата му дадоха данните: Нобушиге Нагасава, 54-годишен, родом от Токуношима. Преди две години претърпял инсулт в лека форма и сега довършва лечението си след парализа на лявата половина на тялото.

Болницата се намираше в самите покрайнини на града, сред градини от праскови. Построена неотдавна, след откриването на изворите, сградата беше още блестящо нова.

Хирано почака известно време в хола, тъй като болният бил на някакви процедури. Мина почти час и чак тогава при него дойде побелял старец с добродушно лице, който се подпираше на патерици.

— Господин Хирано, нали? Извинете ме, че ви накарах да чакате. Аз съм Нагасава.

Нагасава изглеждаше много по-стар за възрастта си. Вече се движеше доста свободно, види се, лечението беше ефикасно, но говореше трудно, преглъщаше края на думите.

Хирано стана да го посрещне и след като си размениха обичайните поздрави, му разказа за целта на своето посещение.

— Остров Морското конче ли? … Дори не ми се иска да си спомням за него. — Нагасава помрачня. За да предизвика откровеността му, Хирано трябваше да разкаже цялата история на своите издирвания.

— Добре, ще ви разкажа това, което зная. Човек трябва да е голям негодник, за да скрие там труп.

— Наистина ли погребваха на острова нещастниците, върху които правеха опити?

— Да, стотина души. А за работа там събираха млади момчета, донаборници, от шестнайсет до деветнайсетгодишни, непременно без семейства. Изпратиха им сини листчета — повиквателни за трудова мобилизация. Събраха всички в Кагошима, ваксинираха ги, а след това ги обучаваха, четоха им лекции за тифа, чумата, холерата, дизентерията, инфекциозния менингит. След това ги качиха на кораб и ги откараха на острова.

Мен ме мобилизираха извънредно, за попълване на контингента. Струва ми се, бяха ме наклеветили, че съм чел една бунтовна книга — „История на социалната мисъл“.

Сред работниците изобщо имаше много такива като мен — заподозрени в антивоенни настроения и симпатии към социалистическите и комунистическите идеи. Но какво можеха да разбират от тези неща момчета, които не бяха навършили дори двайсет години? Те би трябвало да живеят под закрилата на родителите си, а ги взеха и ги пратиха в този ад, уж да защитават родината.

— Доколкото разбирам, умирали са не само онези, върху които са правени опити?

— Разбира се. Ваксинациите не помагаха винаги. А инжектираха всички подред, по десет ваксинации наведнъж — не се знае каква беше ползата от тях. Може би ги правеха ей тъй, само да ни залъжат. Защото иначе нямаше да умират толкова много от нас… Освен това най-много умираха новаците, ония, които току-що бяха дошли на острова. Навярно оживяха само тези, които са придобили имунитет. Ето, да речем, аз, наскоро след като пристигнах на острова, получих страшно разстройство и си мислех, че вече е свършено с мен, но оживях и друг път не съм се разболявал, макар че влизах в допир с болни от най-различни болести — и от чума, и от холера…

— В какво се състояха опитите над живи хора?

— Заразяваха ги. Даваха им заразена храна или пускаха в помещението преносители на заразата, насекоми — мухи, бълхи, паяци. След това наблюдаваха как се развива болестта. Или пък събличаха пленниците съвсем голи, завързваха ги за някой стълб и взривяваха близо до тях бомба с шрапнел, за да предизвикат газова гангрена.

— Ужасно! А какво правеха с труповете на пленниците?

— Изгаряха ги в специална пещ. Но след това труповете станаха толкова много, че вече нямаха възможност да ги изгорят, докато се превърнат на пепел. Затова изгаряха само тъканите, а костите оставаха. В същата пещ изгаряха и работниците, които умираха от болести.

— А защо не ги изпращаха на други острови?

— Та нали болестите бяха страшни, заразни. Заразените затваряха в специален изолатор и те умираха там без медицинска помощ. Дори ако се разболееше приятелят ти, не позволяваха да го посещаваш или да се грижиш за него. Избавяха се от труповете на мъртвите съвсем тайно. В Япония изпращаха само онези щастливци, чието заболяване беше сравнително леко. И ги предупреждаваха: „Забравете всичко, което сте видели или чули на острова. На никого нито дума — нито на родителите си, нито на братята си. Дори насън!“ От острова не можеше да бъде изнесено дори късче хартия.

— От всичко това следва, че на острова са отглеждали бактерии, нали?

— Правеха и специални съдове. Там ги наричаха „бомби със сюрприз“.

— Защо „със сюрприз“?

— Пълнеха ги с бактерии и ги оставяха на неприятелска територия. Казват, че американците после ги нарекли „неексплодирали бомби“. Бактериологичното оръжие действува само тогава, когато е биологически активно. Затова там създаваха специални опаковки. Най-подходящи бяха керамичните съдове, но имаше и други начини — използваха книжни кесии, натъпкваха с бактерии хранителни продукти, заразяваха сапун, дрехи, животни, чието месо се яде. Развъждаха насекоми — преносители на болести, издръжливи на големи студове.

— А никой ли не се опитваше да избяга?

— Имаше и такива, но жандармите ги залавяха до един. Никой не можа да избяга.

— И как постъпваха с бегълците?

— Изпращаха ги да работят на най-опасните места — където се отглеждаха чумни и холерни бактерии. Над някои от тях правеха опити.

— А какви хора бяха на служба там?

— Комендантите бяха лекари — подполковници и полковници от медицинската служба, но те често се сменяха. Не можеха да издържат повече от половин година. Кадровите офицери също се съгласяваха насила да служат на острова, казваха, че това е „служба при дявола“. Комендантът на острова ръководеше шестте отдела — производствения, изследователския, изпитателния, лечебния, административния и отдел „Охрана“. Най-важен беше производственият отдел, където отглеждаха бактериите, като за всеки вид бактерии във „фабриката“ имаше специална сграда. Холерните и чумните групи работеха в специални сгради, които предизвикваха у хората панически ужас …

Виждаше се, че страшните картини от живота на острова са се отпечатали дълбоко в паметта на Нагасава.

— … Изследователският отдел се занимаваше с опити над живи хора. Отдел „Охрана“ всъщност беше чисто и просто жандармерийският отряд, който охраняваше острова. Жандармите презираха всички други офицери, защото те, включително и комендантът, бяха само медици. Когато наближи краят на войната, за командир на жандармерийския отряд беше назначен майор Котаки. Това беше страшен човек, нарекоха го Котаки Дявола.

— Как се казваше? Котаки ли? — Хирано се стресна.

— Да, Котаки.

— А малкото му име помните ли?

— Фумиюки. Нима мога да му забравя името… Тогава работниците измислиха дори една песен: „Можеш да преплуваш бурното море, но не можеш да преминеш този «дяволски водопад».“ Става дума за това, че единият от двата йероглифа, с които се пише фамилното му име, означава „водопад“.

— Фумиюки Котаки… — Хирано дори изахка, Той беше чувал това име от Кейко Накамура, Това е президентът на компанията „Амарилис“, който я препоръча на Джордж Охара, доставчик на жени за големците от политическия и деловия свят … Бивш жандарм, служил на остров Морското конче!

— Познавате ли се с Котаки? — Нагасава забеляза реакцията на събеседника си.

— Ако не е някакво съвпадение, познавам го. Той е собственик на сладкарници из цяло Токио.

— Котаки търгува с пасти?!

— Освен сладкарници има и кафенета. Може би сте чували за „Амарилис“. Главното му заведение е в Роппонги, а филиалите са разпръснати из цялата префектура Токио.

— Изумително! Котаки търгува със сладкиши! — Нагасава се засмя. Но смехът му беше горчив. — Навярно не може да му се отрече, че има чувство за хумор. На острова наричаха затворниците, върху които правят опити — „каши“47. Ще попитате защо? Не знам, дали защото им даваха да ядат сладки и бонбони, напълнени с бактерии, дали защото ги докарваха до полумъртво състояние. Изобщо Котаки обичаше да си играе на думи; много му харесваше например думата „кейк“48, тъй като му звучеше като „присъда“. А сега виждам, че и названието на фирмата си не е избрал случайно. На острова не растеше никакъв бурен — даже овчарска торбичка, — затова пък навсякъде цъфтеше отровният ликорис. Наричахме го „цветето на смъртта“.

— Защо пък „цвете на смъртта“?

— Защото „амарилис“ е име на цвете, роднина на ликориса.

Хирано не можа да се въздържи да не извика от учудване. Ако Котаки е нарекъл сладкарниците си „Амарилис“, защото в миналото е измъчвал затворниците — обект на престъпни опити, а на острова, където е ставало това, са цъфтели „цветя на смъртта“ — той наистина има чувство за хумор. За черен хумор. Естествено Котаки не би искал хората да научат с какво се е занимавал на Морското конче. Разбира се, той не разказва на никого за миналото си, но и след като сменил след войната професията си, този таласъм е оставил кървави следи върху надписа на своята фирма. Какво е това — безразсъдност? Или нахалство?

Казват, че пастите и тортите в „Амарилис“ били прекалено сладки. Дали това не е, защото Котаки навремето е подслаждал своите отровни банички, та затворниците да не се сетят веднага за смъртната им опасност?…

Нагасава продължи:

— А химическо оръжие произвеждаха на остров Окуноджима в град Такехара, префектура Хирошима. Там работеха около петдесет хиляди работници. Произвеждаха се около четиристотин тона газове — иприт, сълзотворни и кихавични газове, циан. Чувал съм, че през 1935 година почти цялата смяна се отровила от газове и се наложило да спрат работа. По-късно някои от тях заболяха от рак на белите дробове или страдат от хроничен бронхит. Казват, че и сега умирали по десетина души от тях. В Такехара и до днес живеят около три хиляди работници, пострадали от газовете, но никой не им оказва никаква помощ. Тези хора от дълги години се борят поне за някаква компенсация, но всичко е безполезно.

Хирано мълчеше.

— А работниците на Морското конче — по-голямата част от тях бяха юноши сираци, — разбира се, бяха обречени на още по-печална участ: те просто умираха в изолатора. При нас всичко се пазеше в много по-строга тайна, отколкото на Окуноджима, поради което в хрониката на военните години не е останала дори следа. Ликорисът предизвиква и досега у мен отвращение. Щом го видя, спомням си адския пустинен остров. Но там ликорисът беше единственото цвете. Като гледахме цветовете му, спомняхме си за родните поля и равнини. Когато умираше някой от другарите ни, пак от тези цветя слагахме до възглавето му. Други там нямаше. Това бяха наистина и цветя на смъртта, и остров на смъртта.

Нагасава посърна от своите спомени за тези отдавнашни времена. Бяха се минали вече тридесет години след войната, но старите рани не зарастваха.

— Какво нахалство — да нарече заведението си „Амарилис“! Де да знаеха някогашните ми другари, но те вече не са живи … — каза със злоба Нагасава.

— А може би Котаки е искал по този начин да утеши душите на загиналите?

— Как ли не! Нима Котаки Дявола е способен на такива чувства … Той е същински дявол.

— Бихте ли познали сега Котаки?

— Такива като него не се забравят. Ако ми попаднеше сега пред очите, не зная какво бих направил с него…

— А как сте със здравето? — смени темата Хирано, той бе научил за Морското конче всичко, което искаше да знае.

— Сигурно вече няма да се поправя … — каза с чувството на обречен Нагасава.

— Но лечението е дало добри резултати.

— Моята болест е неизлечима.

— Нали сте прекарали инсулт?

— Това е за пред другите хора… Всъщност съм болен от съвсем друго.

— От друго? — учуди се Хирано. — Какво имате предвид?

— Нека говорим по-тихо. — Нагасава се озърна уплашено. — Имам белокръвие. Левкемия. Облъчен съм.

— Хирошима … или Нагасаки? — „Ех, че нещастник! — помисли си Хирано. — Да оцелее на «острова на смъртта» и да попадне под атомна бомбардировка.“

— Не, не, не съм бил там. Облъчих се в атомна електроцентрала.

— А как сте се оказали там? — Хирано беше учуден съвсем. Той не очакваше, че разговорът ще се докосне до атомните електроцентрали.

— Бях общ работник, странствувах от централа в централа. Такива като мен се наричат „прелетни птици“ или „атомни скитници“.

— Но защо сте в тази болница?

— Измама … Компанията се страхува да не се разчуе за аварията и държи пострадалите тук … От нас искат да се примирим със съдбата си, да не се оплакваме. Освен мен тук има още няколко „атомни скитници“.

— Иска ми се да ми разкажете за „атомните скитници“, разбира се, ако нямате нищо против. — Хирано дори се премести напред, толкова го заинтересува новата посока на разговора.

— Само че не ме издавайте. — Нагасава явно искаше да разкаже всичко, но се виждаше, че не смее, страх го е.

— Обещавам ви — увери го Хирано.

— Бях на служба в един завод за селскостопански машини в Нагоя, но собственикът се разори: полиците, с които бяха му плащали, се оказаха фалшиви. След това живеех с помощта за безработни. Веднъж, когато бях на трудовата борса, се срещнах с един човек, който ми предложи работа в атомна електроцентрала. Храната и квартирата бяха за сметка на компанията плюс седем хиляди йени на ден. Учудих се — видя ми се много щедро. Той помисли, че искам да се откажа, и ми предложи още хиляда йени. Трябваше да отида във Фукушима. Попитах защо търси работници толкова далеко. Той ми каза, че местните хора не искали да работят в АЕЦ. А на мен точно тогава ми свършваше осигуровката за безработица, за по-добра работа нямах никаква надежда и се съгласих. Изпратиха ме в една болница и ме накараха да се изследвам. Минах през тази проверка и ми дадоха билет за влака. Не ми платиха пътните в брой, сигурно ги беше страх,. че ще избягам.

Нагасава спря, за да си поеме дъх.

— А този човек защо е дошъл тъкмо при вас? Сигурно ви е следил?

— И аз мисля така. Виждал ме е на трудовата борса. Та, пристигнах където трябваше, отидох в хотела, който ми беше посочен. Там ме посрещна чиновник от електрокомпанията, каза ми да си напиша автобиографията, а след това ме подложиха на още един медицински преглед в тамошната болница. Щом държат толкова строго, викам си, работата ми е спукана. Когото не одобряваха по здравословни причини, веднага биваше връщан обратно.

— Нима започвахте работа веднага след медицинския преглед?

— Не, преди това имаше инструктаж по техника на безопасността. Инструктираше ни началникът на някакъв си отдел в централата. Той твърдеше непрекъснато, че там била осигурена стопроцентова безопасност, но след като бяхме чули много ужасяващи истории, никой не му вярваше.

— Каква беше конкретно работата ви?

— На нас не ни обясняваха какво правим. Нещо като текущ преглед на активната зона на реактора, ремонт … Обличахме защитни дрехи и когато майсторът ни дадеше сигнал, слизахме по една желязна стълба в активната зона. Майсторът ни говореше с микрофон, даваше ни нареждания какво да правим. Измъквахме някакви използвани материали, миехме частите, съединявахме нещо, монтирахме. Работата беше различна, зависи в каква бригада ще се паднеш. Когато дозиметърът запищя за пръв път — той е предвиден за осемдесет мили49, — излязох от зоната, а майсторът започна да ми се кара; няма защо да му обръщаш внимание, казва, уредът има резерв, връщай се назад, свърши си работата. Ония, които са работили дълго време, свикват; броячът може да показва четирийсет, петдесет мили — не е страшно, могат да продължават. След това изобщо престават да обръщат внимание дори ако дозиметърът им пищи непрекъснато. Създава се навик. С разума си разбираш опасността, но нали не се вижда, не мирише и в края на краищата свикваш. Къде ще намериш такава работа: работиш половин, най-много един час, а ти плащат за цял ден. Който е опитал веднъж тази работа, вече няма да я напусне никога доброволно — каза Нагасава и се усмихна. — Допустимата дневна доза е осемдесет мили, а ние понякога получавахме по двеста. Преоблъчване. Но за сметка на това — пари. Наистина за нас оставаха едва трийсетина на сто от тях — останалите прибираха предприемачите.

— Осем хиляди йени на ден! Човек може да си представи какви огромни суми се изразходват за атомните електроцентрали.

— Казват, че само за един атомен реактор били необходими хиляда и петстотин работника на ден. Трябва да се каже, че реакторите, които Япония купува от Америка, са несъвършени; това са по-скоро експериментални реактори. Многобройните им дефекти се компенсират от евтината работна ръка, от труда на „атомните скитници“. Тези нещастници са нещо като части на дефектните реактори. А облъчените работници не са нужни на никого, това са просто производствени отпадъци. Мисля, че ние, „атомните инвалиди“, ще ставаме все повече и повече. Администрацията на АЕЦ не жали хората.

— Ако само за един реактор са нужни хиляда и петстотин работника на ден, колко ли такива работници има в цялата страна? И всичките ли ги осигуряват предприемачи?

— Администрацията не иска да има работа с неквалифицирани работници. Всичко се дава на откуп на предприемачески фирми. — На лицето на Нагасава се изписа сянката на умора. — За да наберат необходимата работна сила, представителите на тези фирми ходят дори в приютите за бездомници в Санья и Камагасаки50. Казват, че докарвали и негри от Америка. Предпочитат да наемат самотни хора. Ако стане нещастен случай, предприемачите се стараят да потулят работата.

— Но нали преоблъчването не може да бъде скрито толкова лесно. Доколкото зная, има специален център, където се регистрира дозата на облъчване, получена от всеки работещ в атомната промишленост, и там се следи строго тя да не надминава в никой случай допустимата норма.

— Всичко това е фалшификация — възрази Нагасава. — Инструкторът по безопасността може да запише такава доза, каквато си иска. А и самите работници не си знаят дозата. Всеки е заинтересуван да му запишат по-малко, защото достигането на допустимата доза го заплашва с уволнение. Някои забелязват, че са болни едва когато започне да им се повръща, да им тече кръв от носа, когато се усещат отмалели или почва да им капе косата. Но тогава вече е късно. Ето, погледнете мен. Преди да започна работа в АЕЦ, имах чудесна коса, нито един бял косъм, а сега изглеждам като седемдесетгодишен старец. И зъбите ми изпадаха, сега съм с протези.

Нагасава отметна с ръка белите си кичури и отвори уста. Ето с какво се обясняваше неразбираемият му говор…

— На колко години сте сега? — попита го Хирано. Той не можеше да повярва, че годините на Нагасава са толкова малко.

— На петдесет и четири. Десет години съм работил в атомните централи…

— А как постъпихте в тази болница?

— През октомври миналата година се почувствувах зле. Провериха ме на специален апарат, който измерва натрупаната доза на облъчване. Оказа се, че надминава три пъти нормата. Исках да подам заявление за трудова злополука… Тогава довтаса директорът на предприемаческата фирма, целият позеленял от злоба, започна да ме заплашва и ме накара почти насила да се подпиша под един документ, че нямам никакви претенции. Отначало отказвах да приема доброволно тази сделка; тогава той доведе някакви си гангстери, които ми казаха: „Опичай си ума, че иначе току-виж някой от семейството ти го премазала кола!“ Уплаших се и подписах. След това ме изпратиха в тази болница. На мен дори ми провървя, условията тук са добри, а някои от приятелите ми бяха изпратени далеч в планините, в северната част на Хокайдо, където има топли извори.

— Излиза, че атомните електроцентрали се крепят на „атомните скитници“?… А когато вече са ги използвали — изхвърлят ги като парцали … — обобщи Хирано.

— Точно така — потвърди Нагасава.

— Наемат неквалифицирани работници из цялата страна, броят ги на глава, като добитък, обучават ги надве-натри и ги изпращат в атомните електроцентрали. Но как работят тогава тези централи?

— Такава е и работата им: неприятностите следват една след друга. И не е само преоблъчването, още почести са авариите поради най-различни недовършени работи. Каквото е отношението към работниците, такъв е и трудът им. Не съществува и никаква профилактика, като закърпят една дупка, появява се друга; по тази причина всеки момент може да стане голяма авария. И това ми било атомна промишленост — връх на прогреса. Дефектни реактори и безотговорна експлоатация на работниците.

Нагасава все повече се разгорещяваше, но вече се чувствуваше, че разговорът го умори.

— Ето и последния ми въпрос: какво мислите да правите, след като излезете от болницата?

— Сигурно няма да ме пуснат оттук, докато не се понижи облъчването. Но остатъчната радиоактивност ще се запази в мен чак до смъртта ми, а дори и след смъртта ми. С такова здраве кой би ме взел на работа … Докато съм в болницата, няма защо да се безпокоя за съществуванието си. Тук е, така да се каже, „хранилище за атомни инвалиди“. По принцип свижданията с нас са забранени, но те знаят, че онзи, който живее тук от дълго време, няма да посмее да се оплаче. Нали болницата е единственото ни убежище.

Нагасава тъжно се усмихна. Очевидно всичко беше му станало отдавна безразлично.

Хирано си замина от Исава с потиснато настроение. Атомната енергия извърши преврат в науката и техниката, но разходите за нея се оказаха прекомерни. Форсираното строителство на атомни електроцентрали в Япония се осъществяваше без необходимата грижа за техниката на безопасността, с цената на живота на „атомните скитници“.

Дали тези жертви са неизбежни, предизвикани от необходимостта да бъде преодоляна енергийната криза? Или развитието на атомната енергетика е тръгнало по пътя на стремежа към по-големи печалби?

Когато се върна в редакцията, Хирано се залови да преглежда теченията на старите вестници, в които се опитваше да открие факти, потвърждаващи разказаното от Нагасава. Сега в Япония действуват специални закони за оказване помощ на работниците в атомните електроцентрали, пострадали от радиоактивността: „Постановление за компенсация при нещастни случаи в производството, свързани с йонизиращо излъчване“, и „Закон за обезщетение на вредите, предизвикани от използването на атомната енергия“. Но Хирано не срещна нито един случай, когато тези закони са приложени на практика. Нито един случай! Нито един от двайсетте хиляди „атомни скитници“ не беше се възползвал от узаконените облаги. Такава беше мрачната действителност в атомните електроцентрали. Администрацията прикриваше умело нещастните случаи.

Мирното използване на атомната енергия се гради върху три принципа: „самостоятелност, демокрация, публичност“, но на практика те се оказаха „безотговорност, произвол, потайност“.

И все пак колко злочеста беше ориста на Нагасава… През годините на войната — принудителен труд във „фабриката на смъртта“. А след като се измъкнал от този ад — трагичната участ на надничар в атомна електроцентрала, преоблъчване и инвалидност…

Пътуването до Исава не завърши с публикация на статия в „Сагами шимпо“. За положението на „атомните скитници“ вече бе писал вестник „Акахата“ и Хирано не можеше да добави нищо ново. Но след интервюто с Нагасава остров Морското конче му се представи в още по-зловеща светлина.

Купища кости под разцъфналите стъбла на „цветето на смъртта“ и сред тях — останките на Мари… Амарилисът навярно вече е прецъфтял… Но… да допуснем, че той дори намери нечии останки, как ще докаже, че те са на Мари?!

„И все пак ще я открия“ — помисли си тъжно Хирано. Да, той ще се добере до този „остров на смъртта“, за да разбере къде е изчезнала Мари. Той е длъжен да доведе издирването докрай.

Сбъднатата мечта

Джордж Охара повика Кейко да отиде при него.

Тя продължаваше да живее в наетата от него стая в хотела, но напоследък се виждаха рядко поради зачестилите й срещи с Домото. Охара имаше тържествен вид. Той погледна Кейко загадъчно и й каза:

— Живеем заедно, а се срещаме рядко.

Охара се държеше като собственик, който оглежда владенията си след дългото си отсъствие.

— Много съжалявам, но… — Кейко неволно настръхна. Охара сигурно е научил, че докато той не беше тук, Домото я е „заел“ на Мацуока — така й се стори.

— Извини ме, че всичко става толкова неочаквано, но аз трябва да си замина бързо за Америка — каза й твърдо Охара.

Кейко знаеше, че Охара ще й каже някога това, но не се надяваше, че това ще стане толкова скоро. Тя се смути. Смущението й не беше престорено. Обзе я тревога за бъдещето, което я очакваше. На Домото не може да се надява, а пък и нали се срещаше с него по заповед на Охара.

— Много съжалявам. Но не мога да те взема със себе си. Мисля си какво ще стане с теб … — Охара я погледна замислено.

— Аз предполагах, че ще стане така, но въпреки това ми е мъчно … — Кейко наведе глава. Тя си помисли, че в Америка Охара сигурно има жена и деца.

— И на мен не ми се иска да се разделяме. Но какво да се прави. Ще идвам още много пъти в Япония, така че не се виждаме за последен път. Но искам да ти направя прощален подарък.

Охара й подаде един кафяв плик. Той беше точно такъв, какъвто и пликът с доклада за изпробването на „Черното копие“.

Кейко се отдръпна и се разтрепера от страх.

— Хайде де, по-смело — усмихна се Охара.

— Какво има вътре?

— Отвори го, виж.

Кейко отвори страхливо плика и извади от него документи. Някакъв договор. Текстът, написан на пишеща машина, под него няколко печата.

— В шести квартал на Гиндза се продаваше подходящо заведение и го купих заедно с цялото му обзавеждане. Това е нотариалният акт за покупката. Ако искаш, можеш да приемаш веднага клиенти. Работите на заведението вървели добре, но собственичката се разболяла и вече не можела да се справя с него. Има много постоянни клиенти. Барът може би е малък, но като начало не е зле. Е, какво, съгласна ли си? Сигурен съм, че ще се справиш. А след това работата може да се разшири…

Кейко сякаш онемя от учудване. Тя дори не беше си помисляла, че мечтата й ще се сбъдне толкова скоро.

— Доволна ли си? — попита я нетърпеливо Охара.

— Това ми прилича на сън! — успя да промълви най-после Кейко.

— Не е никакъв сън. Барът е зарегистриран на твое име. Прехвърлянето на правата е заверено нотариално, така че можеш да отидеш веднага там. Ето ти и един чек за текущите разходи.

— Аз … аз …

— Хайде, хайде, тръгвай. Сега ще станеш кралица на Гиндза. — И Охара й даде договора и чека.

Барът, който получи Кейко, се намираше в шестия квартал на Гиндза. В девететажната сграда бяха разположени около трийсет барове и нощни клубове. Заведението на Кейко заемаше дванайсет цубо51 площ на четвъртия етаж. Салонът може би беше доста продълговат, но за сметка на това обзаведен много сполучливо: край самия вход се намираше тезгяхът, а покрай стените по цялото протежение имаше диван, към който в случай на нужда можеха да се добавят допълнителни места за сядане. Това позволяваше интериорът да се променя в зависимост от това, колко клиенти ще дойдат.

Барът беше обзаведен по европейски, но към стените бяха прикрепени традиционните паравани, изработени в японски стил: двата стила се съчетаваха чудесно и създаваха уют.

Грижливо беше помислено и за осветлението: умерената светлина на полилеите се сливаше със светлината на поставените в ъглите стоящи лампи. Създаваше се едно уютно кътче… Прекалено ярката светлина затруднява общуването, а твърде слабата — скрива женските лица, убива вкуса на сакето. Разпределението на светлината се хареса на Кейко — то беше тъкмо такова, каквото е нужно, за да подчертае красотата на жената и да придаде аромат на питието…

Макар че барът беше купен със старото обзавеждане, всичко в него блестеше като ново. На рафтовете край тезгяха бяха подредени няколко десетки бутилки с питиета и на всяка от тях се виждаше етикетчето с името на постоянния клиент. Както увериха Кейко, те ще дойдат непременно при своите бутилки.

Барът й хареса още от пръв поглед. Той беше точно такова „кътче“ от Гиндза, за каквото бе мечтала. Само една на пет хиляди хостес става „мама-сан“ — собственичка на такова заведение, и при това другите обикновено започват с някой мъничък снек-бар с площ от три-четири цубо.

И ето тя, едва двайсет и пет годишна, вече е стопанка на великолепен бар! Кейко не можеше да скрие радостта си.

Когато разказа на Домото, Мацуока и Котаки, че е притежателка на бар, те си поръчаха по случай откриването на заведението бутилки уиски и коняк: Домото — двайсет, Мацуока — пет, и Котаки — три. От старата стопанка Кейко беше наследила около седемдесет бутилки. Ако се предположеше, че поне две трети от старите клиенти ще посещават бара, работата му няма да тръгне зле, а останалото ще зависи от предприемчивостта на Кейко.

Рюджи Катаяма и Тацуши Хирано също си поръчаха по една бутилка. Но Кейко не се канеше да взема от тях пари.

И така бар „Шарм“ беше открит. Разчитайки да запази старата клиентела, Кейко не смени името на заведението. Но освен това то се харесваше и на нея. Събраха се и достатъчно хостес: Йоко Токито, младо момиче от „Валпургия“, приятелка на Кейко; една студентка — японка, препоръчана от Катаяма, и една чуждестранна студентка, решила да припечелва по нещо в бара. Бяха всичко четири заедно със самата Кейко.

На откриването на бара, което стана на 21 ноември, дойдоха Домото и Мацуока, придружени от цяла свита. Заради Домото дойдоха и видни политици и магнати от деловия свят, които придадоха с посещението си тежест на новото заведение.

По препоръка на Котаки бар „Шарм“ беше посетен от известни артисти и писатели. В скромното заведение идваха един след друг видни големци и любимци на публиката. Стопаните и клиентите на другите заведения, разположени в същата сграда, можеха само да се учудват на този „парад на звездите“.

Имаше и изненади.

— Честито ви! Надявам се, че ще ми разрешите да наминавам при вас? — поклони й се един мъж. Гласът му й бе познат. Кейко се вгледа и позна Минасе от „Сумикура“.

По молба на Домото на третия ден дойдоха важни гости от „Кокубу джукогьо“ — началници на отдели и по-нагоре. Кейко дори започна да се безпокои: не са ли толкова много клиентите за такъв мъничък бар?

В продължение на две седмици барът беше препълнен, налагаше се на някои гости да бъде отказвано.

Кенсей Домото правеше всичко каквото може, за да процъфтява заведението. Очевидно бе, че гостите го смятаха за покровител на Кейко. И самата тя не отричаше това. За да не губи клиентите си, Кейко се договори с един съседен бар гостите й да чакат в него, докато се освободят места в „Шарм“. Разходите им по време на чакането поемаше тя, но за сметка на това задържаше клиентелата си. С една дума, „Шарм“ вече си имаше и „дъщерна фирма“, която също не губеше — благодарение на „Шарм“ растеше и нейната печалба. Ето защо въпреки неприятните емоции съдържателката на другия бар беше олицетворение на доброжелателността. Там, където пламтят светлините на рекламата, всичко се решава от съотношението на силите. Тук, в тоя кът на Гиндза, където са струпани на педя място над хиляда барове и ресторанти, властвува суровият закон на джунглата, борбата за съществувание придобива особено ожесточен характер.

Засега Кейко беше завоювала само плацдарм на Гиндза, но й предстоеше борба, за да го запази за себе си. Наскоро след откриването на бара се сблъска с първата трудност. Студентките, които припечелваха в „Шарм“ през свободното си време, напуснаха почти едновременно работа.

Заведенията от типа на „Шарм“ се крепят на жените, работещи в тях. Само от тях зависи и печалбата. Двете момичета подкупваха със своята непоквареност и чистота и затова напускането им беше голяма загуба. Оказа се, че тя трудно може да бъде запълнена. Момичетата не обясниха защо напускат. Вместо тях го каза йоко Токито: „Нашите гости се заблуждават. Те си мислят, че могат да спят с нас.“

Гостите възприемаха „Шарм“ като филиал на „Амарилис“. Повечето от тях идваха тук по препоръка на Домото или Котаки. И като идваха, надяваха се, че ще намерят жена. Клиентите не биваше да бъдат разочаровани дълго — това значеше заведението да ги загуби. Разбира се, възможно бе да се постараят да променят представата им за бара, но тогава биха задържали трудно сегашната си клиентела. Кейко реши, че освен обикновените хостес трябва да има и „безумни“…

Беше принудена да прибегне отново до услугите на Котаки. И много скоро „Шарм“, това завоювано от нея „кътче“ от Гиндза, се превърна във филиал на „Амарилис“.

Благодарение подкрепата на Домото и Котаки работата на Кейко се разширяваше. Клиентите принадлежаха към различни слоеве на обществото: представители на политическите и деловите кръгове, артисти, писатели, художници. Три месеца след откриването на бара Кейко купи и съседния, този, в който изпращаше гостите си да чакат. Сега в заведението работеха десет жени заедно с Кейко. „Шарм“ стана нещо като салон за членове на правителството и висши чиновници, принадлежащи към фракцията на Домото, а също така и за свързаните с него промишленици и търговци, преди всичко от „Кокубу джукогьо“. Понякога в него наминаваха и сътрудници на търговската фирма „Сумикура шоджи“. Много често най-зли врагове, клиентите седяха тук кротко един до друг и пийваха саке.

На Кейко й направи впечатление един учудващ факт: когато седяха на трапезата, съперниците губеха бдителността си и издаваха лесно най-важните си тайни. На тях сякаш им беше безразлично, че съседът им може би подслушва техния разговор, а обслужващите ги хостес могат да избъбрят тайната, без да искат. В първокласните барове на Гиндза цари атмосфера на откровеност, там не съществува сдържаността, характерна за традиционните японски ресторанти с техните плътно затварящи се прегради. Случваше се някой гост да се изпусне да каже нещо, а после се сепваше и молеше обслужващата го хостес да не издава тайната му, но обикновено се развързваше езикът на всички, дори на най-мълчаливите. Това беше характерно донякъде и за „Валпургия“, но все пак не толкова, колкото за баровете на Гиндза.

Барът на Гиндза е особен малък свят със собствена атмосфера. Тукашните клиенти не си обръщат внимание един на друг. Срещнат ли познат, поздравяват се само със сдържано кимване, отделните компании не общуват помежду си.

Дошли в бара, двете враждуващи страни като че сключваха помежду си временно примирие. Кейко внушаваше на момичетата си, че са длъжни да забравят тутакси за какво са разговаряли гостите.

— Гостите говорят пред вас за важни неща, защото ви имат доверие. Не бива да изменяте на доверието им … — Като им казваше това, тя разбираше прекрасно, че наивното добродушие на клиентите се обяснява не с доверието, а с увереността им. Точно така се държат и пътниците в едно такси, които разговарят за всичко, без да обръщат внимание на шофьора.

А когато между хостес и някой от гостите се създава близост, момичето веднага престава да бъде „принадлежност на бара“ и може лесно да стане осведомител. Но всъщност в това няма нищо страшно. Кейко знаеше от собствения си опит, че в такива случаи изтичането на информация най-често е взаимно, и двете страни крадат тайните си, печалбите и загубите са уравновесени.

Тогава на Кейко й дойде наум, че и самата тя играеше ролята на таен агент на Катаяма и Хирано. За тях — съвсем чужди за нея хора — крадеше тайните на Охара, човека, който й подари „Шарм“! Какво е това, ако не предателство?! На Кейко, кой знае защо, й се стори, че Охара знае всичко.

Мари изчезна. Кейко помагаше на Катаяма и Хирано да я търсят. Но вече не я интересуваше Мари. Вече беше стъпила на мостчето, което водеше към мечтата й. Всичко оттук нататък зависи от самата нея. А щом е така, струва ли си да рискува толкова само заради това, че някога Мари й помагаше да намери котката си?! Тя вече беше изплатила отдавна дълга си … Катаяма и Хирано доловиха промяната в настроението на Кейко. Те посетиха „Шарм“ два-три пъти и повече не ходеха там.

— Струва ми се, че това място не е за мен — мърмореше Хирано. Разкошът на бара и изобилието от знаменитости го потискаха.

— Не обръщайте внимание на това — успокояваше го Кейко. — Вие сте за мен специален гост, чувствувайте се като у дома си.

— На мен повече ми прилича някоя закусвалня под моста. — засмя се Хирано и тръгна към изхода.

Кейко не се опита да го задържи, но все пак й стана малко тъжно. Дойде краят на дружбата им, но за сметка на това мечтата й за едно кътче от Гиндза ставаше реалност. Това запълваше изцяло загубата.

Женският „Чуждестранен легион“

— Господата Накамидзо и Ошима се готвят да ви посетят, надявам се, че няма да се посрамите — каза на Кейко личният секретар на Хироаки Накамидзо. Стори й се, че е чувала някъде това име.

Посещенията на видни политически дейци в такива заведения обикновено се предхождат от идване на техния секретар. Той е длъжен да се погрижи шефът му да бъде посрещнат с почитта, която му подобава; не дай боже да се окаже, че няма свободно място, или да го приемат като обикновен клиент. Политиците са педантични хора, те обичат всичко да е предварително съгласувано.

Хироаки Накамидзо и Хидейо Ошима посещаваха за пръв път „Шарм“. Ясно беше, че адресът им е даден от Котаки. Но щом идват по препоръка на този сводник, целта на посещението им е ясна, а тъкмо днес като че за беля всички „безумни“ са заети. Може ли да се откаже на такова важно лице?! От неговото благоразположение зависи много.

Кейко реши, че ако Накамидзо пожелае, ще го обслужи самата тя. Дори високопарният тон на секретаря говореше колко важна личност е неговият шеф. Кейко си спомни един подслушан разговор. Домото наричаше Накамидзо доверен човек на самия министър-председател. Но някой друг го споменаваше във връзка с друго нещо и това беше съвсем наскоро …

Докато Кейко се мъчеше да си спомни, Накамидзо и Ошима пристигнаха, придружени от свитата си. Кейко позна веднага Накамидзо, снимката му се появяваше доста често във вестниците. Като видя усмихващата се Кейко, Накамидзо почна да я оглежда безцеремонно.

— О, вие ли сте прочутата „мамичка“? Господин Домото ми е говорил много за вас. Отдавна ми се искаше да намина някак си при вас.

— Защо „някак си“?! Идвайте при нас всяка вечер! — пропя със сладко гласче Кейко, като почти се притискаше до госта.

— Всичко зависи от това, как ще ни посрещнете — на драго сърце подхвана тона на стопанката Накамидзо.

— Ако гостите поискат, ще направя всичко, което е по силите ми. — И Кейко отправи към госта един многозначителен поглед. Той се замисли, опитвайки се да разбере сериозно ли говори стопанката, или това е обикновено кокетиране.

— А няма ли да си изпатя нещо? — намекна за Домото Накамидзо.

— Няма от кого. Пък и не се харесвам на никого…

— Ха-ха-ха! Нима някой ще повярва! Внимавайте, аз не разбирам от шеги — процеди мрачно Накамидзо.

— Олеле, колко ме е страх! Нима може всичко да се взема сериозно… — Кейко реши, че няма да е зле да го пораздразни, за да плати повече. Тактиката й беше такава: налитат ли — изплъзвай се, охладняват ли — подклаждай ги отново. На масата прислужваха няколко хостес, които наливаха на гостите питиета. Изглежда, че Ошима прояви интерес към едно от момичетата. А Накамидзо не обръщаше внимание на никоя освен на Кейко. Стана ясно, че няма нужда от „безумни“.

Кейко наблюдаваше незабелязано Накамидзо, Изглеждаше много по-млад за шейсетте си години. Нямаше нито един бял косъм, кожата му — гладка, като на мъж в разцвета на силите си. Той можеше да каже с пълно право за себе си, че тайната на младостта е в жените. Кейко си спомни слуховете за любовните му похождения, за многобройните му държанки.

Тази вечер Накамидзо си отиде от бара сам, но доволен. Очевидно сметна, че не е удобно да си отиде със стопанката на заведението, в което беше дошъл за пръв път.

И все пак той получи от Кейко „полица“. Когато дойде времето да бъде изплатена, тогава тя няма да му се изплъзне. Накамидзо беше достатъчно сигурен в силите си, за да пожелае жената, зад която стоеше самият Кенсей Домото.

Старецът я покровителствува, но все пак Кейко не му принадлежи! Самият той разбира прекрасно това и едва ли ще претендира за правата си …

Тацуши Хирано намери на бюрото си в редакцията адресирано до него писмо. Той се върна вчера в Сагами от командировка и се прибра в къщи, без да се отбива във вестника. Следователно писмото е донесено вчера следобед. На плика беше написано името на подателя — Нобушиге Нагасава. Хирано си спомни — това бе човекът, с когото се срещна през декември миналата година в град Исава.

„Какво ли е станало?“ — мислеше Хирано, когато отваряше припряно плика. Очевидно поради това, че болестта на Нагасава прогресираше, пръстите не са му се подчинявали и йероглифите сякаш подскачаха, на места беше невъзможно да бъдат разчетени, но общият смисъл на писмото беше ясен.

Нагасава съобщаваше, че все още е много зле със здравето и в най-скоро време ще го преместят в „Хавайския център“ в префектурата Ибараки. Специализирана болница. Страшно място. Облъчените го наричали „доживотен затвор“.

По-нататък Нагасава пишеше: „Във връзка с това имам към вас една молба. В болницата, където лежа сега, освен мен имаше още двама работници; преди седмица състоянието на единия от тях внезапно се влоши и той почина. Изглежда, че тъкмо след този случай лекарите решиха да се избавят от нас, като ни изпратят в Ибараки, но въпросът не е в това. Покойният беше американски негър, нает за работник в японските атомни централи. Беше много добър човек, сприятелихме се с него. Той дошъл в Япония заедно с жена си. Полъгал се от сладките приказки на роботърговците, които го наели, надявал се, че тук ще спечели пари и едновременно с това ще види Япония. Но се облъчил и умря. Администрацията не иска да знае нищо, а от американците, които са го завербували, няма и помен. Младата вдовица изведнъж остана сама в чужда страна и се чуди какво ще прави.

Сега работи в едно кабаре в Кофу, но й е много трудно, тъй като не знае нито дума японски. Затова й се иска да си намери работа в Токио, в някое заведение, където би могла да разговаря на английски. Господин Хирано, ако имате нещо предвид, много ви моля да й помогнете да се настани. Тя се казва Карън Блументал и е на двайсет и четири години. Мулатка е, но по външност не може да бъде различена от бяла. Ако сте съгласен, ще я изпратя при вас в най-скоро време.“

Като прочете писмото, Хирано си спомни веднага за Кейко Накамура. Нали има бар на Гиндза, сигурно ще се зарадва, че може да назначи хостес чужденка.

Хирано телефонира веднага на Кейко. Тя се заинтересува много, като разбра, че препоръчаната й жена е чужденка, и каза, че би искала да я види.

Хирано се свърза с Нагасава. На другия ден Карън дойде в редакцията. Всички, които бяха там, гледаха с възторг русокосата и синеока посетителка. На пръв поглед Карън не можеше да бъде различена от европейките. В Америка наричат жените като нея „розови“. Гъвкава и стройна като негърка, тя може би имаше много по-красива фигура от белите жени. Само устните й издаваха леко нейната негърска кръв, но това не би разбрал всеки.

На своя изкълчен английски Хирано каза на Карън, че една негова позната, собственичка на бар на Гиндза, иска да я види. Младата жена го погледна сериозно и кимна в знак на съгласие.

— А защо не се върнете в Америка? — попита я Хирано и Карън отговори:

— Къде ще намеря там работа? В Америка няма работа, има само расова дискриминация. В Япония поне тя не съществува.

— И в Япония има дискриминация.

— Да, но мен няма да засяга. А в Америка трябва да стана уличница. По-добре каква да е работа в Япония. Тук дори на улицата ще струвам скъпо.

Хирано разбра, че Карън съвсем не е толкова слаба и безпомощна, каквато я представяше Нагасава. В нея се усещаше упоритост и жизнена закалка.

— Струва ми се, не бива да постъпвате на работа в подобно заведение, може да се намери и нещо по-добро.

— В думите ви има предубеждение. Във всяка друга работа жената е само помощничка на мъжа, а в баровете и ресторантите е кралица.

— Е, добре. Нека бъде така.

Хирано заведе Карън при Кейко. Мулатката се хареса още от пръв поглед на собственичката на бара.

Като видя Карън, Кейко разбра веднага, че получава сериозна подкрепа.

Карън не можеше да бъде наречена красавица. Лъчисти, продълговати очи. Наистина устните й са малко пълнички, но, общо взето, е просто прелестна. Кейко дори завидя на гъвкавата й тънка фигура.

След като поговори с нея, Кейко се убеди, че Карън беше съвсем подходяща да попълни оределия брой на „безумните“. Без да мисли дълго, тя се съгласи да вземе Карън на работа в бара. Ако иска, нека да постъпи веднага. Но мулатката трябваше да пренесе нещата си в Токио и да си намери поне временно жилище.

— Откъде я изнамерихте? — попита Кейко.

— Защо, харесва ли ти? — отговори й с въпрос Хирано.

— И още как! Много е мила. Вие ме спасихте. А тя не е ли ваше момиче? — очите на Кейко пламтяха от любопитство.

— И таз хубава … — смути се Хирано.

— Е, щом е така, нека поработи… без да се срамува от господин Хирано…

„Без да се срамува …“ — Хирано разбра всичко: и смисъла на тези думи на Кейко, и характера на нейното заведение.

Той разбра и колко се е променила Кейко. След като стана собственичка на „Шарм“, престана да бъде съмишленичка. Сега тя е във властта на огромното зло, което погуби Мари. Вече не може да се разчита на Кейко. Хирано може би дори трябваше да се пази от нея като от съюзничка, която е преминала на страната на врага. Какво да се прави, налага се да продължи издирването на Мари без помощта на Кейко. И в мислите му отново се появи образът на непознатия остров Морското конче.

Карън стана веднага примадона на бара. Гостите й се възхищаваха. Дори не им минаваше през ум, че в тази русокоса и синеока жена тече негърска кръв. Около нея се въртяха хора от висшите кръгове. Ако бяха американци, не биха я удостоили дори с едно кимване. Тя ненапразно каза, че в Япония дори на улицата ще струва по-скъпо.

Хироаки Накамидзо стана чест гост на „Шарм“. Отначало той не обръщаше особено внимание на Карън, но след като тя прислужва няколко пъти на масата му, буквално не я пускаше да се отдели от него. Кейко вече си спомни от кого е слушала за Накамидзо — името му споменаха Хирано и Катаяма…

След като дойде Карън, цялото внимание на Накамидзо се насочи към нея. Кейко можеше да въздъхне облекчено, но поведението на важния гост я смущаваше: достатъчно бе Карън да отиде до друга маса и настроението на Накамидзо веднага се разваляше. Наскоро след това секретарят на Накамидзо дойде при Кейко и я помоли да повлияе на Карън. Това означаваше, че усилията на Накамидзо да я спечели са безуспешни.

— Какво говорите! Коя би посмяла да откаже на господин Накамидзо… Всяка ще каже „о’кей!“ — реши да раздразни секретаря Кейко.

— Да, но тя не казва това!

— Никога няма да повярвам, че някакво си момиченце може да прави номера на господин Накамидзо.

— Моля ви, поговорете с Карън.

— Нашите момичета решават сами какво да правят … — продължи да хитрува Кейко.

— Моля ви … Една ваша дума ще бъде достатъчна. Ако продължава да бъде неотстъпчива, моят шеф ще се ядоса. А това може да навреди и на заведението ви — заплаши я секретарят.

— Е, щом е така, какво да се прави. Макар че аз не обичам да се меся в чуждите любовни работи.

— Много ви моля … — секретарят беше готов отново да падне на колене пред Кейко. Тя си помисли, че Карън, която неотдавна казваше, че е готова да се предлага на улицата, твърде много се е възгордяла. Кейко я покани в къщи и й каза:

— Господин Накамидзо е влюбен безумно в тебе, бъди по-мила с него! — и й даде плик с няколко банкноти от по десет хиляди йени. Собствениците на увеселителни заведения имаха навик да подтикват работещите при тях момичета към проституиране с помощта на подобни подаяния и затова беше прието пликовете с парите да се наричат „пликове за покорност на съдбата“.

Карън взе парите, без да възразява, но се виждаше, че нещо я смущава.

— Какво става с тебе, мила?

— Страх ме е от него.

— Защо?

— И аз не зная … — Карън се разтрепера.

— Глупости. Ако той те обикне, ще си живееш като в рая.

— Нямам нищо против. Но нещо в него ме плаши. Не зная защо — каза колебливо Карън, като едва намираше нужните японски думи.

Кейко разбра какво искаше да каже Карън. В Накамидзо имаше нещо, което пораждаше у жените страх.

Младолико, мъжествено лице, стегната, спортна фигура. Знае как да се държи с жените. И въпреки това те чувствуват интуитивно в него опасността, която ги заплашва.

Отначало Кейко си мислеше, че това само й се струва, но се оказа, че и Карън изпитва същото необяснимо чувство на страх. И все пак не бива да прави отстъпки на момичето. Не дай боже да развали настроението на Накамидзо! Необходимо е той да бъде задържан като клиент на всяка цена и затова Карън трябва да предугажда всяко негово желание.

— Само ти се струва така. Господин Накамидзо винаги е много мил с жените.

— Наистина той никак не ми е противен — съгласи се Карън.

Прощалният подарък на лунната дева

Сега Карън принадлежеше на Хироаки Накамидзо. Разбира се, той не можеше да монополизира най-добрата хостес на „Шарм“ или да я купи, но тъй като не пропускаше вечер, без да дойде в бара, и я задържаше непрекъснато около себе си, естествено бе Карън да се окаже негово момиче. Слухът за това караше другите гости да се държат на почетно разстояние от нея. От друга страна Накамидзо оставяше всяка вечер в „Шарм“ много пари.

Когато дойде в Токио, Карън си нае скромна квартирка в Сасадзука, но наскоро след като се сближи с Накамидзо, се премести в една разкошна къща в Аояма.

Кейко беше чувала, че сградата е собственост на компанията за недвижими имоти, принадлежаща на Накамидзо.

Карън продължаваше да ходи в бара, но фактически вече беше държанка на Накамидзо. Веднъж Кейко посети Карън в новата й квартира. Три стаи с балкон, разкошна обстановка; гостната беше подредена в европейски стил, подът застлан с пухкав килим. Слънчевата светлина — тази рядка скъпоценност за града — проникваше през вратата на балкона и заливаше цялата стая. Квартирата се намираше на най-горния етаж и от прозорците й се откриваше чудесна гледка към района Шибуя. Ясно беше, че когато е правена и обзавеждана тази квартира, парите не са жалени.

Едва прекрачила прага, Кейко разбра, че апартаментът на нейната хостес е много по-хубав от жилището на господарката й. Кейко дори се пошегува с лека завист:

— Ето на, виждаш ли, а ти се страхуваше. Какъв подарък!

— Да, той е много щедър към мен! — усмихна се закачливо Карън, но лицето й тутакси се промени и тя добави: — И все пак има странни навици…

Минаха се няколко месеца, откакто Хирано настани Карън на работа в заведението на Кейко. Вниманието на „Сагами шимпо“ беше заето от всекидневието на града, както и подобава на един местен вестник. Хирано не знаеше как се развиват работите с атомното предприятие на Токуношима, нямаше никакви известия от Шинкава, но изглежда, че планът за строежа на завода се осъществява, макар и тайно от обществеността. Колкото и да се възмущаваше провинциалният вестник, промишлените магнати хич не искаха и да знаят.

Чувството за собствената му безпомощност и за безсмислеността на всичките му усилия продължаваше да потиска Хирано както и преди, но вече започваше да свиква с това. Навикът означава компромис; Хирано разбираше прекрасно, че ще деградира като журналист, ако се примири с несправедливостта и подлостта, но не намираше никакъв изход.

А от друга страна, не биваше да почива на лаврите, които му донесоха разобличителните статии. Тогава на Хирано се падна щастлив жребий, но сега трябваше да се върне към градския живот, към историята на града. „А може би това не е компромис, не е предателство. Просто се занимавам с това, с което съм се занимавал винаги. Това е делничната ми работа“ — успокояваше се Хирано.

Една априлска вечер той се върна в редакцията малко по-рано, отколкото обикновено след дълго търчене из града и започна да обработва събрания материал, за да напише статия. Сега работеше над поредицата „Разходка из историческите места на Сагами“. В древна Япония Сагами е бил нещо като порта по пътя Токайдо, който водел от императорската столица Киото към източните провинции. Тук аристократичната култура на Западна Япония влизала в допир със самурайската култура на Изтока. Поради това нямаше нищо чудно, че в префектурата са се запазили много исторически паметници.

Хирано научи от тукашни старци, че по време на войната била откарана за претопяване камбаната на градския храм, върху която бил открит издълбан надпис: „Кокубун ниджи“52. Той се срещна с настоятеля на храма, с други жители на града, с краеведи и се опита да намери потвърждение на разказаното. Ако получените от него сведения бяха верни, тогава храмът, който той посети, в древни времена наистина е бил държавен манастир, а това потвърждаваше версията му, че през годините на управлението на императора Темпьо53 на мястото на сегашния Сагами се е намирало „кокуфу“ — областното управление.

Това откритие развълнува Хирано. Той вече дописваше статията си, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Хирано вдигна слушалката и чу неочаквано английска реч. Той се обърка и помисли, че сигурно е грешка, но жената, която се обаждаше, каза името си и той разбра, че е Карън.

— О, вие ли сте! Много съм изненадан! Да не е станало нещо? — Развълнуваният глас на Карън предизвика у Хирано лоши предчувствия.

— Хирано-сан! Помогнете ми! Please help me!54 — викаше Карън, смесвайки японските думи с английски.

— Help? What happened?55 — уплаши се Хирано.

— Ще ме убие! Страх ме е! Помогнете ми… моля ви! — Карън едва не плачеше. Гласът й трепереше. Чувствуваше се, че е много уплашена.

— Къде сте сега?

Хирано разбра, че не бива да се бави. А след това ще я попита какво е станало.

— Близо до квартирата си. Избягах оттам!

— Щом е така, наберете номер 110. Веднага ще дойде полиция. Аз също идвам при вас.

— Oh, police no!56 Срокът на паспорта ми е изтекъл.

Хирано дори не бе помислил за това. Японските власти се отнасят строго към чужденците, които са загубили правото си на пребиваване в страната. Те или изселват чуждите поданици с недействителни паспорти, или ги изпращат в специални лагери.

— Тогава вземете такси. Кажете му да ви докара в „Сагами“, вестник „Сагами шимпо“. Шофьорът ще ви докара при мен.

— Аха … „Сагами шимпо“ … — Карън окачи слушалката.

А дали шофьорът на таксито ще разбере изкълчения й японски? Но вече не можеше да бъде направено нищо, оставаше му само да се моли на бога дано Карън пристигне благополучно в редакцията. А работата очевидно е сериозна, иначе не би се обадила. Кой и защо иска да я убие?

Карън каза, че е избягала от къщи. Следователно е станало нещо с нея в квартирата й … В такъв случай би могло да се предположи, че на нея е посегнал покровителят й Хироаки Накамидзо. Тази мисъл подсказваше и обстоятелството, че Карън търси помощ от него, а не от господарката си, Кейко. Та нали Накамидзо е постоянен клиент на „Шарм“.

Какво е станало? Кой знае защо, Хирано си спомни за Мари Фуджикура. Накамидзо е главният заподозрян в историята с нея. Нима му е било необходимо да премахне и Карън, както стана с Мари? Нима Карън е научила тайните му?

Но възможно ли е един депутат в парламента, генералният секретар на партията „Приятели на народа“ да убива една след друга жени, „които знаят прекалено много“? Така или иначе само обаждането на Карън не е достатъчно, за да може да вникне в обстановката.

Хирано не можеше да мисли за нищо друго. Работата не му вървеше. В редакцията нямаше никого освен нощния дежурен. Помещението беше тясно, през целия ден царяха шум и бъркотия, но останал сам, Хирано понасяше трудно тягостната пустота.

Измъчваше го и едно безпокойство. А какво ще стане, ако ония, които преследват Карън, се домъкнат тук след нея? Ще може ли да я защити? Без да съобщава подробности на дежурния, той го помоли, „ако стане нещо“, да се обади в полицията. „А какво може да стане?“ — попита го дежурният. „Мисля, че няма да стане нищо, но ако все пак бъде нужно, моля те да ми помогнеш“ — повтори Хирано. Дежурният поклати недоумяващо глава, но не зададе други въпроси. Изглежда се досети, че въпросът е деликатен.

След около един час в редакцията дотърча Карън само по нощница. Лицето й беше изкривено от страх. Добре, че шофьорът на таксито беше я докарал, без да разпитва за нищо. Не бе забелязала да я следят.

Хирано покани Карън в приемната и й предложи чашка кафе.

— Ето, тук сте в безопасност. Успокойте се и ми разкажете какво е станало — каза Хирано, когато Карън се посъвзе.

— Няма да се върна вече там — заплака тя. След като беше преминала опасността, Карън не можеше да се сдържи.

— Щом не искате, не се връщайте. Вината за станалото е и моя, нали аз ви препоръчах в този бар. От кого се страхувате, от Накамидзо ли?

— Откъде знаете? — повдигна учудено очи Карън.

— Къщата, в която живеете, принадлежи на Накамидзо, нали?

— Той е страшен човек. Terrible57, все по-лошо и по-лошо. Накамидзо crazy58.

— Crazy? Какво ви направи?

— Би ме, души ме, връзва ме и се смееше. Все по-лошо и по-лошо. Ето, вижте.

Карън повдигна нощницата и откри бедрото си, на което се виждаха синини. Страшно беше да ги гледаш. На кожата й бяха се подули червени ръбове, напомнящи следи от въжета.

— Ужасно!…

— Накамидзо се радва, когато tease59 жена. Той е истински садист. Вчера започна да ме души… Молих го да спре, но той продължаваше, започнах да се задушавам, едва не умрях. Ухапах го, изтръгнах се от него и избягах. Никога няма да се върна! Върна ли се, ще ме убие.

Хирано се замисли. Ако се разкрие, че един депутат държи в къщата си чужденка с просрочен паспорт, това няма да му се размине току-тъй. Още повече, ако заедно с това стане ясно, че той я е изтезавал и тя е избягала. Тогава на Накамидзо няма да му помогнат дори връзките му.

Може да излезе чудесна статийка, същински криминален разказ! Ако тези факти станат известни, Накамидзо може да бъде притиснат на тясно. Съвсем неочаквано в ръцете на Хирано се оказаха козове. И все пак не му се искаше да мърси името на Карън.

И така Накамидзо е садист. Може би и Мари е станала негова жертва? Ако пише сега за Карън, Накамидзо ще се притаи. А ако се окаже, че Накамидзо е убил Мари, тогава произшествието с Карън е вече „рецидив“.

— Хайде да решим какво ще правим. В този си вид не можете да отидете никъде. Ако нямате нищо против, живейте засега при мен. Наистина у мен не е подредено, но… — предложи й Хирано.

Карън прие предложението му с благодарност. Така се настани при него. Той си мислеше, че тя само ще преспи, но и на другия ден нямаше къде да отиде. Нали беше дотърчала в редакцията само по нощница, трябваше най-напред да й купи дрехи. Но нямаше пари. И затова Карън продължаваше да живее при него.

След няколко дни Хирано й купи дрехи. Тя възприе подаръка като разрешение да остане и с присъщата й непринуденост се зае да готви и да почиства квартирата му.

На другия ден се обади Кейко и запита колебливо дали Карън не е при него. Хирано й каза, че я няма, и се заинтересува защо го пита за това. Бившата му „съратничка“ сега беше враждебна страна.

— Карън избяга!

— Че защо? — престорено се учуди Хирано.

— Не зная, изглежда, че между тях с Накамидзо е станало нещо.

— Да не са се скарали?

— Сигурно са се скарали. Хирано, искам да ви помоля нещо… Ако дойде при вас, задръжте я и ми съобщете.

— Точно така ще направя. А обадихте ли се в полицията?

— Защо да се обаждам? Любовно спречкване, дреболия.

Очевидно беше, че Кейко не знае точно какво е станало и затова не го възприемаше като нещо сериозно.

— Ако дойде, веднага ще ви се обадя.

Хирано затвори телефона и предупреди Карън.

— Не излизай никъде без мен. Тук могат да дойдат хора на Накамидзо. Ще научат от твоята „мамичка“ адреса ми и ще се домъкнат. Позвъни ли телефонът, също не се обаждай. Който и да дойде, в никой случай не отваряй вратата.

Пребиваването на Карън в Япония беше незаконно и трябваше да решат колкото е възможно по-бързо какво ще правят по-нататък. Ако тя се яви доброволно пред имиграционните власти, незабавно ще я изселят от страната.

. Хирано реши да се посъветва с Кенджо, но дори той, патилият и препатил вестникар, се обърка.

— Ама че работа … Но за статия не става.

— Защо да не става? — Реакцията на главния редактор разочарова Хирано. — Може да се получи сензация …

— Сам прецени. Само нейните показания не са достатъчни. Кой би повярвал, че едва не са я убили. Та тя пращи от здраве.

— Ами синините, белезите?

— Паднала е, ударила се е. Няма никакви доказателства, че ги е причинил Накамидзо.

— Но Накамидзо я е държал в къща, която му принадлежи. Нима не е ясно, че той е направил това?

— А ти сигурен ли си, че къщата принадлежи на Накамидзо?

— Ако не на него, то на неговата фиктивна фирма.

— Тогава няма да излезе нищо. Това е отличен параван. Нали неговото име не е записано никъде. Но дори да се изясни, че сградата е негова, това все още не означава, че Карън е негова държанка. Ще каже, че тя е наела там квартира и той няма какво да крие.

— А нима това, което разказва Карън, не е достатъчно за статия?

— Безполезно. Ти ще я напишеш, а той ще те даде под съд за клевета.

Козовете на Хирано се превръщаха в бити карти. Нещо повече, можеха да го привлекат под отговорност за укриване на чужденка, нарушила имиграционния закон.

— И все пак какво мислиш да правиш с нея? — Кенджо погледна с любопитство Хирано.

— И аз не зная …

— Мога да ти дам хубав съвет — усмихна се Кенджо.

— Слушам ви.

— Момичето е хубавичко. Каква фигурка само!

— Е и какво?

— Защо да не се ожениш за нея? С един куршум два заека: тя ще получи японско поданство, а ти ще се простиш с ергенския живот.

— Я по-добре не се месете в чужди работи. Аз без каквито и да е задни мисли…

— Без каквито и да е задни мисли ли? Живееш в една стая с такова съблазнително момиче и никакви задни мисли? Дори аз, макар да съм много стар, не бих могъл да устоя.

— Нека да говорим на друга тема.

В края на краищата и главният редактор изказа мнението, че на Карън й остава само да се яви доброволно пред имиграционните власти. Но самата Карън не искаше и да чуе това.

— Ако отида там, ще ме върнат в Америка. Не искам там. Харесва ми Япония — възразяваше тя.

— Но без документи не можеш да намериш никаква работа, а освен това всеки момент могат да те арестуват.

— Дори да е така, За жена винаги ще се намери работа, а паспорт може да се купи.

— Пак си знае нейното… Но нали не можеш да играеш вечно на криеница, все някога ще дойде краят.

— Не искам да мисля за по-нататък. Каквото стане, нека става. Нали днес и утре ми е хубаво — това ми стига.

Карън нямаше никакво желание да се върне в родината си. На всичко отгоре остана и без каквито и да е средства за издръжка. Всичките си пари и вещи беше оставила в квартирата. Единственото, което беше успяла да вземе, бе един пръстен — подарък от Накамидзо. Хирано имаше намерение да се опита чрез Кейко да върне принадлежащите на Карън ценности.

Нищо не говореше, че Накамидзо търси Карън. Тя си намери място в едно кабаре и ходеше там, но продължаваше да живее при Хирано. В кабарето стана веднага звезда и печелеше добре и въпреки това дори не се опитваше да си намери ново жилище. Изглежда, че й харесваше да подрежда квартирата на Хирано, все едно, че му беше жена. На драго сърце готвеше, чистеше, переше. За разлика от еманципираните американки Карън обичаше да домакинствува, харесваше й да се грижи за мъж. „Нима ме е обикнала?“ — мислеше си Хирано. А и той вече не беше безразличен към Карън. И някак си от само себе си стана тъй, че се сближиха. Млад мъж и млада жена живеят под един покрив — щеше да е странно, ако не бе станало така. Удобството е слабото място на мъжа. Докато живее сам, примирява се с неуютността, но появи ли се жена, която поема домакинската работа, той вече не е в състояние да се върне към предишния си жалък ергенски живот. Карън беше олицетворение на обаянието. Нямаше нищо чудно в това, че Хирано се привърза към нея.

Обичта към Карън изтри от паметта му Мари. Нейният образ започна да помрачнява, бледите полузабравени цветове бяха покрити с нови, ярки и сочни багри. Оставаше само да бъдат оправени документите й. Най-сигурният начин бе да се ожени за Карън, което ще й осигури японско поданство. Работата вървеше в посоката, която му подсказа главният редактор. Според документите Карън беше пристигнала с мъжа си в Япония с „туристическа цел“. Туристическата виза се издава за срок от шейсет дни. Желаещите да продължат визата си обикновено напускат страната и получават ново разрешение за влизане с право да останат на японска територия още шейсет дни. Имиграционният закон предвижда възможност да бъдат вписани във визата следните цели на пребиваването в страната: „бизнес“ и „техническа помощ“ — срок три години, „квалифициран труд“ — една година, но съпругът на Карън е бил „атомен скитник“, той не попадаше в никоя от тези категории.

Ако някой иска да промени вида на визата си, нужно е да получи съответното разрешение за променяне статута на пребиваването си в съответствие с член 20 от имиграционния закон; а ако някой иска да продължи срока, без да променя статута на пребиваването си, трябва да получи разрешение по член 21 от същия закон за „подновяване срока на пребиваването“. Но японските власти не обичат да дават такива разрешения:

Министърът на правосъдието удовлетворява подобни молби само ако са налице „сериозни основания“. Когато разглежда тези въпроси, той изхожда от съображението дали по-нататъшното пребиваване и дейност на дадения чужденец ще съответствуват, или няма да съответствуват на държавните интереси на Япония, на нейната сигурност, и от други политически съображения.

Но дори чужденците, получили разрешение да влязат в страната, още от първия ден на пребиваването си в Япония са буквално сковани от най-различни ограничения; цялата им дейност в страната се регламентира от тези ограничения: онези чуждестранни граждани, които се занимават с дейност, непредвидена от статута на пребиваването им, а следователно насочена против държавните интереси, биват изселвани веднага от страната.

Едно от основанията за изселване е налице, когато чужденецът не разполага със средства за живот и следователно е „бреме за обществото“. А какво беше положението на Карън? Тя и мъжът й са пристигнали в Япония с туристическа виза, но мъжът й е работил в атомна електроцентрала, което ще рече, че се е занимавал с „несъответствуваща на целта на пребиваването му“ дейност; след това той е останал без работа, разболял се и умрял, а самата Карън била изхвърлена на улицата. Това означава ли, че трябва да бъде смятана за „беднячка, обременяваща обществото“?

От социална и хуманна гледна точка е необходимо да бъде давана помощ и защита на всички страдащи и нуждаещи се, независимо от това, дали са чужденци, или граждани на страната, но имиграционният закон предвижда принудително изселване на чужденците. С други думи, на онзи, който е болен и паднал пред прага, казваш: „Марш оттук!“

Във всички случаи Карън едва ли ще бъде сметната за „чужденка, чиято дейност съответствува на държавните интереси“. Но нали тя не може да се крие вечно от властите…

Карън не се интересуваше никак от страховете на Хирано, тя просто се наслаждаваше на живота. Макар и да работеше до късно през нощта, ставаше преди Хирано, приготвяше му закуската, почистваше дрехите му. Може би се различаваше от грижовните японски жени само по цвета на косата си.

Условията за натурализация се определят от закона за гражданството, но този закон предвижда, че чужденката, която е встъпила в брак с японски поданик, може да получи японско поданство само в случай че поведението й бъде признато за „благоприлично“.

Но Карън работи в кабаре и е много възможно поведението й да не бъде признато за „благоприлично“. Освен това тя не можеше да встъпи в брак, като се крие от властите. Заявлението й за сключване на брак няма да бъде прието, докато не получи разрешение за продължаване срока на пребиваването си или за изменение на статута му.

И все пак това, че Карън е сгодена за японец, можеше да бъде смекчаващо обстоятелството и да спомогне за получаване на разрешение.

„Трябва да побързам да се оженя!“ — реши Хирано, но точно тогава Карън внезапно изчезна.

Тази вечер Хирано се прибра в единайсет часа и веднага почувствува, че нещо е станало. Карън трябваше да бъде в кабарето, но той не намери вечерята, която тя обикновено му приготвяше, преди да отиде на работа.

Можеше да се предположи, че е била заета с домакинска работа и просто не е смогнала да сготви, но на Хирано се стори странно, че всичко в квартирата беше преобърнато наопаки.

Всяка вечер, преди да отиде в кабарето, Карън подреждаше квартирата. Но леглото не беше оправено, не бе оставено изпрано бельо. Квартирата не бе почистена. На мивката в кухнята имаше куп мръсни съдове.

Обзет от лоши предчувствия, Хирано огледа стаята. Погледът му попадна на една чаша за кафе, оставена на масата. Тя беше натъпкана с фасове. Карън пушеше друга марка цигари.

Тя в никой случай не би оставила фасовете си в чашата за кафе. Но ако това не е направила Карън, тогава кой? Изглежда, че в квартирата му е имало „неканени гости“. Нима са отвели Карън?

Хирано се обади в кабарето. Отговориха му, че днес не е отишла на работа. Отсъствието на „звездата“ безпокоеше собственичката и тя вече беше я търсила няколко пъти в къщи по телефона. Хирано разбра, че тревогата му не е напразна. Ако Карън е отвлечена, това биха могли да направят само хора на Накамидзо. Той сигурно е успял да научи къде се крие.

Хирано започна да набира номера на полицията, но се отказа. Намесата на полицията можеше само да обърка още повече нещата.

След като огледа по-внимателно квартирата, той се убеди, че нещата на Карън, купени, след като тя се настани при него, липсват. Следователно е имала време и възможност да се приготви. Но това не означава ли, че е изчезнала по свое съгласие?

Всъщност и Накамидзо сигурно е разбрал каква опасност поема, когато се е решил да върне Карън при себе си. Та нали, ако Хирано подаде заявление за издирването й, може да се разкрие фактът, че един политически деец укрива чужденка, нарушила закона.

Да допуснем, че той укрива Карън у свои хора, но нали властите могат да я открият и да я изселят от страната. При това положение какъв смисъл е имало да я отвлича от Хирано?

Хирано се мъчеше да си отговори — какво все пак е замислил Накамидзо? И не можеше да намери никакъв отговор. Нима не е могъл да забрави Карън и е решил да рискува, за да я има отново?

Когато Хирано разказа на Кенджо за внезапното изчезване на Карън, главният редактор направи заключението:

— Ето че твоята Кагуяхиме60 се върна обратно на небето…

Докато Хирано се чудеше какво да прави, историята придоби неочакван обрат.

Два дни след изчезването на Карън Хирано се върна в къщи и още щом отвори вратата, замръзна на прага като ударен от гръм. Той дори си помисли дали не се е оказал погрешно в чужда квартира. Всичко беше преобърнато наново нагоре с краката. Книгите по бюрото — разхвърлени, всички чекмеджета на бюфета — измъкнати, и намиращите се в тях вещи изсипани на пода. Възглавниците и дюшеците — извадени от стенния гардероб, рогозките — отлепени от пода. Разбойниците не бяха отминали без внимание дори тоалетната и банята. Беше ясно, че някой се е възползвал от отсъствието му, за да влезе в квартирата и да я обискира незаконно.

Но нямаше нищо откраднато. Парите му — няколко десетки хиляди йени, които Хирано пазеше в чекмеджето на бюрото си — не бяха докоснати, не липсваше нито една книга или документ. Нищо не напомняше за кражба. Но щом не са били крадци, какви са тези хора?

Хирано дори трепна от догадката, която му хрумна неочаквано… Ключалката не е разбита. Когато се прибра в къщи, вратата беше заключена. Това означава, че престъпниците са имали шперц или ключ. Хирано беше дал ключ от квартирата си само на един човек. Нима са идвали отново хората, които отвлякоха Карън?! В такъв случай те са могли да дойдат с единствената цел да вземат нещо, оставено от нея в квартирата, и то нещо, което представлява за тях изключителна ценност.

Ако неговите предположения са правилни, къде и какво е скрила Карън? Намерили ли са това, което са търсили? Очевидно не са, щом са преобърнали наопаки всичко в квартирата. А тъй като не са намерили нищо, може да се очаква, че ще повторят посещението си.

Хирано стоеше объркан в опустошената си квартира и се чудеше какво да прави.

Ако Карън е скрила нещо, то сигурно не е на много тайно място, тъй като е трябвало да издебне момент, когато те са отвлекли за миг вниманието си. Те очевидно са забелязали липсата на нужното им нещо едва след като са я отвели със себе си, а тя не им е казала нищо.

Хирано се замисли има ли в квартирата място, което не е претършувано от престъпниците. Квартирата беше малка, само една стая, дори дилетант би могъл да я огледа за много малко време. Най-вероятно е тези хора да са намерили това, което са търсели.

Но ако въпреки всичко не са успели, Хирано трябваше да побърза. Враговете имат ключ, могат да се върнат всеки момент. Не бива да допусне вещта, оставена специално за него от Карън, да попадне в ръцете им.

Хирано огледа стаята. Претършували са буквално всичко, но нали са го правили, след като са влезли незаконно в чужд дом, а стопанинът е можел да се върне всеки миг. От това следва, че е съвсем възможно да е останало някое кътче, до което не са достигнали.

Хирано се постави на мястото на Карън. Къде би могла една жена да скрие нещо за броени минути, и то крадешком от ония, които са дошли да я вземат?

Трябва да е някакъв най-обикновен предмет, на който враговете не са обърнали внимание. Разбира се, обискът е правен от мъж. Той е виждал вещите така, както ги виждат мъжете, а ги е крила жена; може би точно затова не е догледал?

Хирано се умори. В тясната едностайна квартира вече не бе останало нито едно непретърсено от него място. Ожадня, допи му се нещо. Хвана дръжката на хладилника и изведнъж изахка.

Всичко, което се намираше в бюрото и бюфета, беше изтърсено на пода. Само хладилникът бе останал затворен и всичко в него си стоеше на мястото. А може би тъкмо хладилникът не е бил претърсен?

Той стоеше на най-видно място в малката стаичка, в която и без друго нямаше къде да се обърнеш. Може би тъкмо това го правеше психологически невидим. Също като онази история с „Откраднатото писмо“61, което дълго не можели да намерят, само защото било поставено на най-видно място.

Ясно е, че не са търсили продукти, а този, който е търсил, е бил мъж и застаналият буквално под носа му хладилник е могъл да се окаже в „мъртвата зона“ на погледа му. Затова пък изпадналата в трудно положение жена е могла по силата на някакъв вътрешен усет да избере за скривалище именно хладилника. Рано или късно похитителите ще разберат пропуска си. Може би дори вече са се сетили и бързат насам.

Хирано отвори хладилника. Яйца, мляко, масло, бира, зеленчуци — бяха останали доста от продуктите, купени от Карън за запас. Понякога те ходеха в супермаркета и избираха заедно продуктите. Пред него се появиха в едър план незначителни епизоди от пропадналия им живот…

Докато си мислеше за Карън, Хирано вадеше от хладилника най-различни пакети и пакетчета, буркани. Тя обвиваше рибата и месото със станиол и ги поставяше на най-долната поличка, а зеленчуците — най-отгоре. Като че ли би трябвало да бъде обратното, но Карън твърдеше, че така продуктите се запазвали най-добре. Във всичко се чувствуваше ръката на Карън, всяко нещо му напомняше за съвместния им живот. Какво ли му е оставила? Това нещо може да бъде само тук.

Но нямаше нищо. А може би в камерата за замразяване?

Като изваждаше оттам замразените продукти, Хирано си спомни изведнъж за коритцето за лед. Той натисна надолу дръжката и на пластмасовата подставка се изсипаха кубчета лед. Измъкна подставката и започна да преглежда внимателно кубчетата едно по едно. И намери много скоро това, което търсеше.

В едно от кубчетата беше заледен пръстен. Хирано строши леда и извади брилянтения пръстен, който беше виждал неведнъж на ръката на Карън. Това беше най-чист брилянт, поставен на халка от платина.

Карън казваше, че й го подарил Накамидзо. Пръстенът беше единствената вещ, която бе успяла да вземе със себе си; той бил много скъп и заедно с халката уж струвал цели три милиона. По това можеше да се съди колко е влюбен в Карън Накамидзо. Пръстенът е наистина много ценен, но дали е чак толкова ценен, че заради него да се разбива и обискира разбойнически чуждо жилище?! Навярно за това не е причина паричната му стойност, а нещо друго. Какво е то?

Хирано не беше се занимавал никога със скъпоценности, но бе чувал, че сега умеели да изработват изкуствени скъпоценни камъни, които не могат да бъдат различени от естествените. Разбира се, самият той не би могъл да открие дори най-грубия фалшификат. Като разглеждаше пръстена, Хирано забеляза от вътрешната страна на халката йероглифа „костенурка“, който очевидно беше търговската марка на фирмата, продала пръстена.

Така или иначе, пръстенът е оставила Карън. Какво е това — знак или прощален подарък?

Под защитата на властимущите

Карън е скрила пръстена в камерата за замразяване, тъй като се е страхувала, че похитителите ще й го вземат. Пръстенът й е подарен от Накамидзо. Следователно тя е искала да съобщи на Хирано, че са я отвели хора на Накамидзо. Докато пръстенът е в него, всеки момент може да очаква неканени гости. Хирано разбра, че го застрашава опасност. Но ако се скрие, враговете ще разберат, че е разгадал плановете им и ще се постараят да си поправят грешката.

Хирано залепи на входната врата една бележка: „В квартирата е прокарана сигнализация, моля звънете на вратата.“ Навремето един познат полицай му каза, че това плашело крадците. Хирано затвори вратата с верижка и спусна ключалката. Сега, ако някой се опита да отвори вратата, ще има време да се подготви. През първата нощ не дойде никой. Сутринта, преди да отиде на работа, Хирано разказа на собственика на сградата какво е станало и смени бравата. Сега вече не биха могли да отворят вратата с ключа на Карън. Новата секретна брава представляваше сложно електронно устройство, за което беше практически невъзможно да се намери ключ.

Когато Хирано разказа на Кенджо за извършения в квартирата му погром, главният редактор се позамисли и го посъветва:

— Щом като твоята Кагуя-химе още не се е върнала на Луната, трябва да подадеш в полицията заявление за издирване.

— Но нали тогава ще стане ясно, че съм укривал чужденка с просрочен паспорт.

— Глупости. Кой те дърпа за езика. Ще кажеш, че не си знаел нищо за това. А що се отнася за незаконното пребиваване, бихме могли да помислим и после, когато Карън се намери. И не се бой, съобщи на полицията адреса на Накамидзо, кажи, че той е отвлякъл Карън.

Кенджо беснееше от възмущение. Хирано отиде веднага в полицията. Там заяви, че неизвестни лица са отвлекли жената, с която е живеел в незарегистриран брак, и че е възможно да я изтезават. Изслушаха го внимателно.

По-рано полицията се залавяше без желание с издирване на изчезнали, тъй като смяташе, че това не е свързано с главната й функция — разкриването на престъпленията. Но през последните години нарасна броят на така наречените „убийства без трупове“, при които убийците скриват мъртвеца. Породи се предположението, че мнозина, смятани за безследно изчезнали, всъщност са станали жертва на престъпление. Започнаха да залагат сведенията за изчезналите в компютър, да изпращат запитвания в пунктовете на възможното им пребиваване, до техни роднини и познати, в оживените места, посещавани от туристи. Ако станеше ясно, че е извършено престъпление, полицията обявяваше издирване.

Това, което научи Хирано, беше удар за него. Очевидно полицията бе направила веднага проверка в принадлежащата на Накамидзо сграда и станало ясно, че „изчезналата“ се намира в собствената си квартира.

Излизаше, че Карън не е изчезвала никъде, не е избягала, а просто като че ли е излязла за малко, а после се е прибрала в къщи. Накамидзо явно беше се погрижил да замаже всичко. Хирано си изпати от полицията; скараха му се, че вдигал напразно шум. Той не се съмняваше, че Накамидзо държи Карън заключена, а тя е оставила пръстена като знак, който ще му посочи къде да я търси. Въпреки това пръстенът не можеше да бъде улика. Тогава Хирано реши да използва последния си коз. Съобщи за незаконното пребиваване на Карън на територията на Япония.

— Какво говорите, да не би да не сте се събудили още? Тя има специално разрешение от министъра на правосъдието да продължи пребиваването си в страната.

— Специално? … — Хирано се обърка.

— Срокът на визата й е изтекъл, но е удължен от министъра по изключение.

И така Карън вече не е нарушителка на закона. Хироаки Накамидзо е направил всичко, за да се предпази … Хитър е …

Министърът на правосъдието може по свое усмотрение да даде специално разрешение на чужденец за пребиваване в страната, ако за това съществуват специални основания. Разбира се, самият Накамидзо не се е обръщал към министъра с подобна молба. Но тъй като заема висок пост в партията „Приятели на народа“, използвал е връзките си, а те са могли да измислят колкото си щат причини за уж необходимото присъствие на Карън в Япония. Излизаше, че сега държавната власт я прави своя държанка. Предсказанието на Кенджо се сбъдваше: козът на Хирано се оказа бита карта. Но оставаше пръстенът. Отчаяните опити на Накамидзо да го намери бяха просто изумителни. Нима прави всичко това, само защото пръстенът е бил подарен на Карън? Дори опитът за кражба чрез взлом? Не, това не е толкова просто. Той явно има някакви други причини, поради което не иска да допусне пръстенът да попадне в чужд човек. Ако научи какви са тези причини, Хирано би получил нов коз срещу Накамидзо.

Хирано показа пръстена на бижутер, който определи веднага, че е купен от „Златната костенурка“ — бижутерски магазин на Гиндза. Фирмата е солидна. На всичките й изделия е гравирано изображение на костенурка. Марката „Златна костенурка“ се цени високо сред специалистите. Но бижутерът предпочете да не дава оценка на камъка.

— Стойността му не мога да ви кажа. Въпросът е в това, че качеството на брилянта се определя по четири признака: масата на каратите, цвета, прозрачността и шлифовката на камъка. Преди всичко аз не мога да определя точно каратите му, дори ако го извадя от платинената халка. Не съществува единна класификация, има различни карати — американски, британски, скандинавски. Може би не трябва да ви казвам това, но във всеки магазин цената е различна. Абсолютно прозрачен брилянт от един карат може да струва от два и половина до десет милиона йени — обясни бижутерът, който очевидно бе разбрал, че посетителят има много смътна представа за скъпоценностите. — Така или иначе можете да бъдете абсолютно сигурен — фирмата е солидна — добави той на сбогуване.

След като получи информация в съседния магазин, Хирано тръгна към Гиндза. Там, в района на Шести квартал, който можеше да бъде наречен с пълно право „златен“ поради баснословните си цени, се намираше фирменият магазин на „Златната костенурка“. Върху покрива на шестетажната сграда блестеше огромна костенурка от чисто злато. По време на войната бяха я реквизирали за военни нужди, а когато настъпи мирът, фирмата изработи нова златна костенурка и я покачи на покрива.

На първия и втория етаж се продаваха скъпоценни камъни и бижутерия, на третия и следващите — часовници и очила, там се намираха и ателиетата за шлифовка на камъните и ремонт на изделията. Опитният купувач не приближава тези магазини. Посещават ги само избраници, които са готови да платят двойно повече за изящен лукс.

Хирано, който нямаше пари не само за подобен лукс, но и за най-обикновени неща, влезе в магазина боязливо. След като огледа пръстена, продавачът каза доволно: „Да, това е наша работа.“

Хирано му разказа предварително измислената си „легенда“ за това, как се е оказала у него тази скъпоценност: „Пръстенът забрави някоя от гостенките на един прием. Очаквах, че собственичката ще дойде да си го потърси, но не се обади никой. Сигурно не може да си спомни къде го е загубила. На приема имаше много хора, невъзможно е да бъдат попитани всички, затова реших да открия името на притежател ката при вас“.

Разказаното от Хирано не предизвика подозрения. Продавачът влезе в канцеларийката си, очевидно за да направи справка. След малко той дойде с книгата за вписване на поръчките, като я прелистваше вървешком.

— Ето какво е записано. Пръстенът е поръчан от господин Хироаки Накамидзо и на двайсет и четвърти март по-миналата година е доставен в Роппонги на госпожа Мари Фуджикура.

— Мари Фуджи…! — Хирано се запъна, изумен от това, което чу. А продавачът продължи, без да обръща внимание на учудването му:

— Според приетата в нашата фирма класификация брилянтът е от високо качество: прозрачност Ви-Ес-Ай62, тоест близка до идеалната, нула цяло и шест десети карата, с една дума, камъкът е много скъп, цената му заедно с платинената халка е два милиона и осемстотин хиляди йени.

И така пръстенът е бил купен за Мари. Хирано стоеше като вдървен пред тезгяха, дългите обяснения на продавача вече не достигаха до съзнанието му.

Цветя сред морето

Посещението в „Златната костенурка“ отвори очите на Хирано. Накамидзо не е искал да бъде разкрита връзката му с Мари Фуджикура. А това означаваше, че в тази връзка има нещо тъмно и унизително.

Как се е оказал купеният за Мари пръстен на ръката на Карън? Подарил го на Мари, а после, по причина на някакви нови обстоятелства, го преподарил на Карън?

Професионалният усет подсказваше на Хирано какви биха могли да са тези обстоятелства. Да речем, че подаръкът е останал без притежателка. Например, ако жената е умряла. Щом като Карън е носила подарения преди това на Мари пръстен, това сигурно означава, че той вече няма да бъде нужен никога на Мари? И този факт е известен на самия Накамидзо? Преди всичко това потвърждава връзката между Накамидзо и Мари. На Накамидзо е известна съдбата й. Но той ще мълчи. Стремежът му да си върне на всяка цена пръстена говори за неговото намерение да скрие тайната.

С помощта на пръстена Накамидзо не може да бъде уличен. Необходимо е преди всичко да се установи къде е изчезнала Мари. Полицията ще започне следствие едва след като бъде открит трупът. А тогава ще „заговори“ и пръстенът. Полицията непременно ще иска да знае, защо той, след като е бил подарен от Накамидзо на Мари, се е оказал у Карън, а след това у Хирано.

От всичко това следваше, че Хирано трябва да отиде на остров Морското конче. Сега той беше просто убеден, че гробът на Мари се намира някъде на островчето. Хирано помоли главния редактор да го командирова до острова.

— Наистина ли си убеден, че трупът е погребан там? — попита го Кенджо.

— Всичко говори за това — каза уверено Хирано. От всички факти най-подозрително беше внезапното пътуване на Хидейо Ошима до Токуношима.

— Щом е така, тръгвай. И без друго исках да публикувам репортаж за острова като едно от възможните места за строеж на завода за регенерация. Ако не откриеш трупа, тогава ще намериш нещо друго — за вестника.

— Не се съмнявайте, ще намеря.

— А какво смяташ, ако се намери трупът, това ще бъде ли краят на Накамидзо?

— Мисля, че да — кимна Хирано.

Хирано обясни на Кенджо плана си:

— В „Златната костенурка“ удостовериха, че Накамидзо е подарил пръстена на Мари Фуджикура. За да го даде после на Карън, той е трябвало да го вземе от Мари. Ако бъде открит трупът на Мари, Накамидзо е длъжен да даде обяснения как е получил пръстена.

— А какви ще са мотивите за убийството?

— Садизъм. Нали Карън беше се уплашила, мислела си, че Накамидзо ще я удуши.

— Това трудно може да бъде доказано…

— А какви други подбуди е можело да има? — повдигна рамене Хирано.

— Мисля, че тя е знаела прекалено много. Била е в „Джошокаку“ и е проникнала в някаква тайна, научила е нещо, което не е трябвало да знае никой.

— Каква тайна?

— Едно е ясно: това ще е много важна тайна, такава, заради която може да бъде убит човек, и същевременно нещо съвсем елементарно, разбираемо дори за оногова, който няма нужните познания.

— Тайната сигурно е свързана с „Джошокаку“, поточно казано, с „Кокубу джукогьо“ …

— Разбира се, тук не се е минало без участието на „Кокубу“, С тяхна помощ са успели да откарат и скрият трупа.

— В такъв случай излиза, че и управителят на „Джошокаку“, и цялата прислуга са съучастници… — Хирано си спомни колко добре го посрещна управителят Сакагами.

— Могли са да се справят и без тях. Достатъчно е било лекарят да промълви само една дума, за да не се приближи никой до трупа. А може би изобщо не са викали лекар.

Хирано се замисли. Морското конче се намира по пътя за Токуношима, На Токуношима ще бъде построено атомното предприятие. Ако „Кокубу“ превозва строителни материали от Куресаки на Токуношима, не е било никак трудно да качат трупа на някой товарен кораб и да го свалят пътем на Морското конче…

Хирано реши да потърси отново помощта на Ясуо Шинкава. Пътят му за Морското конче минаваше през Токуношима, там ще трябва да наеме някое рибарско корабче.

Той запозна Шинкава със същността на положението и му каза за какво го моли. Шинкава се съгласи веднага да му помогне. На седемнайсети юни Хирано отлетя за Токуношима. На летището го посрещнаха Шинкава и Фукуяма.

Шинкава веднага се похвали възторжено:

— Да знаете какво интересно нещо намерих!

— Какво?

— Плана на фабриката на Морското конче, в която са произвеждали бактериологично оръжие. Открих го в архивата на градската управа.

— Това е чудесно! — зарадва се Хирано. — Сега ще бъде по-лесно да търсим.

Провървя му! Иначе би трябвало да претършуват целия остров, чиято обиколка е дванайсет километра. Ако трупът на убитата е скрит сред останките на жертвите от бактериологичните опити, те трябва да бъдат търсени или в площта на самата фабрика, или някъде близо до нея. Та нали Хидейо Ошима е бившият началник на тукашния затвор, познава много добре местността и няма да скрие трупа къде да е. Картата ще облекчи търсенето. Шинкава беше доволен, че ще помогне с нещо на Хирано.

Исобе имал работа в риболовната кооперация и не дойде да посрещне журналиста, но обещал, че на другия ден ще намери корабче, с което ще отидат на Морското конче.

По пътя за хотела Шинкава разказа на Хирано тукашните новини:

— На нашия остров продължават да строят пътища и да прекопават тунели, но след като излезе наяве историята с молбата на покойния кмет, стараят се да правят всичко скришом, за да не разбунтуват хората. Тъй че сега трудно може да се разбере точно какво става. Но е ясно, че не са се отказали от замисъла си. След това започнаха отново разговор за Морското конче.

— Наистина ли са погребали там вашата позната? — попита Шинкава.

— Засега това е само мое предположение.

— Само на дявола би хрумнало да скрие трупа на такова островче.

— Та нали и островчето е дяволско …

— Ех, че скандал ще се вдигне! — Шинкава вече предчувствуваше сензацията.

— Най-важното е да успеем да отидем там: казват, че на острова не пускали странични хора — изрази безпокойството си Хирано.

— Глупости! Морското конче е било наше, това е част от Токуношима — изфуча възмутено Шинкава.

— Да, но ми казаха, че го охранявали.

— Не зная, отдавна не съм бил там. Но щом има подозрение, че там се планира строежът на завода, никой не може да попречи на Съвета за борба да направи проверка. За нас това дори ще е подходящ повод. Дори да не строят завод, щом го охраняват, значи там има нещо секретно и не искат да го научим.

Корабчето, осигурено за тях от Исобе, се намираше в пристанището Каметоку; то беше на източното крайбрежие и оттам бе най-близо до Морското конче. Хирано реши да пренощува там.

На другия ден небето беше ясно, а морето спокойно. В осем часа сутринта Шинкава и Фукуяма дойдоха в хотела да вземат Хирано. Исобе ги чакаше на корабчето. Фукуяма беше с кола и тръгнаха веднага за пристанището.

Край кея се поклащаше невзрачно рибарско корабче. Хирано чу познат глас. От палубата му се усмихваше приветливо грубото загоряло лице на Исобе.

Разнебитеното корабче и вече остарелият му двигател не внушаваха доверие. Но бодрият бръмтеж на мотора от машинното отделение все пак окуражаваше. Разстоянието от Каметоку до Морското конче беше трийсет и два километра, около два часа път. Оттук островчето изглеждаше като замрежена от синкава мъгла чертичка сред безбрежното море. Колкото повече се отдалечаваха от Токуношима, толкова по-синьо ставаше морето, а контурите на Морското конче се очертаваха все по-ясно. Хълмистото островче едва се издигаше над морската шир.

След два часа корабчето влезе в заливчето край провлака на Морското конче. Островчето беше заобиколено от коралови рифове, а водата в лагуната сияеше с всички цветове на дъгата. Чудесно място за туризъм и отдих.

Островът беше безлюден. На брега на заливчето се виждаха няколко изоставени рибарски къщурки. Макар че компанията „Увеселения на новото време“ беше купила островчето, всичко си оставаше непокътнато, не се забелязваше да е работено нищо.

— Може да са го купили за всеки случай… Ако се осуетят плановете им на Токуношима — промърмори като че ли на себе си Шинкава. От една страна, това, че Морското конче е непокътнато, го успокояваше, а, от друга, се тревожеше, че все пак се готвят да строят завода на Токуношима.

Слязоха на брега близо до изоставеното рибарско селище. Островът съвсем не се оказа така пустинно късче суша сред сивото море и под ниски оловно-тежки облаци, каквото си го представяше Хирано, а обетована земя, къпана от лазурно-бистри води, сгрявана от ярко слънце.

Светлината беше толкова изобилна, че режеше очите. Ликорисът още не бе цъфнал и багрите бяха доста еднообразни. Навсякъде се издигаха полегати хълмове, обрасли с трева. Някога тук е имало пасища. Покрай брега се нижеха дюни от коралов пясък. На юг островът постепенно се издигаше и южният му край представляваше коралово плато, което свършваше над морето с трийсетметрова отвесна скала.

Хирано надникна в една от изоставените къщурки. Срутено огнище, изпочупени съдове, лампа, изгнили шоджи63, от които бяха останали само дървените рамки — следите от някогашния живот само подчертаваха сегашната пустота. Във входното антре Хирано едва не настъпи захвърлена на пода кукла. Очевидно обитателите на тези къщички бяха напуснали острова набързо.

Когато излезе от последната къщурка, Хирано за миг спря, изумен от щедро леещата се светлина. Но и това великолепие само подсилваше пустотата и избягалите оттук хора едва ли са намерили пътя към светлината.

Фабриката за бактериологично оръжие беше разрушена напълно. Спътниците на Хирано недоумяващо се спряха, но им помогна картата, намерена от Шинкава в общинската архива на Амаги. На централното плато са били разположени лабораториите и сградата на самата фабрика, източно от тях — електроцентралата и складовете, в южния край на острова — фарът, а в северната част — работническите бараки, столовата, амбулаторията, помещението на административния отдел, щабът на охраната, шинтоистки храм, резервоар за питейна вода, дисекционната и пещите за изгаряне на труповете и заразените материали. Дисекционната била съединена чрез галерия със сградата, която беше означена на плана като „специален корпус“. Възможно е тъкмо там да са работили холерните и чумните групи.

Труповете на пленниците били изгаряни в пещите, а пепелта им изхвърляли някъде наблизо. Ако трупът на Мари наистина е заровен на островчето, трябваше да бъде търсен близо до пещите.

— В края на войната на острова имало около сто пленници. Избили ги до един, за да скрият следите на престъпленията. Но вече не им стигало времето, за да изгорят труповете в пещите, затова ги събрали на едно място, залели ги с бензин и ги подпалили… Останките им трябва да са на острова. Ако скрият между тях труп, никой не би могъл да го различи. — Шинкава изрази това, което предполагаше и самият Хирано. Труповете, които не са унищожени в пещите, не са изгорели до изпепеляване. Но за да скрие трупа на Мари сред останките на пленниците, онзи, който е направил това, би трябвало да знае къде са погребани те.

Фукуяма посочи гъсти и буйни туфи от някакви растения. Сред тях се забелязваха обраслите с мъх основи на някаква постройка.

— Според картата тук трябва да е бил „Специалният корпус“ — каза Шинкава.

— Какво, с холерата и чумата ли? — Лицето на Исобе се сгърчи от уплаха. Той сигурно се страхуваше, че страшните бактерии още са живи.

— Вижте, основи! Всичко съвпада с картата! — извика им Шинкава.

— Пещите трябва да бъдат до дисекционната. — Хирано погледна на картата. Проектантите са планирали същински „конвейер на смъртта“: след аутопсията труповете били отправяни без никакво забавяне направо в пещта.

— Ето тук! — тупна с крак Шинкава. Той беше застанал на западния склон на един хълм, откъдето се виждаше морето с тъмното петно на Токуношима. На това място растителността беше особено гъста и буйна. Ярко-зелената трева изглеждаше учудващо свежа, сякаш всмукала соковете на погребаните тела. В задушните изпарения като че ли се долавяше мирис на прясна кръв.

— Ако дисекционната е била там, тогава тук трябва да е била пещта. — Хирано разгърна тревата. — Елате тук!

Всички изтичаха при него. Това беше едва забележимо хълмче, обрасло с бурен. Железобетонен блок, обрасъл с тъмнозелен мъх, от пукнатината му стърчат стръкчета трева.

— Това е всичко, което е останало от пещите — каза мрачно Шинкава. — Когато изгаряха мъртъвците, ние виждахме от Токуношима дима.

Слънцето вече клонеше към залез, огряна от полегатите му лъчи, морската шир изглеждаше маслено-зелена.

— Я вижте, цъфнали азалии! — извика учудено Исобе. Останалите проследиха погледа му и видяха на трийсетина метра по-нататък няколко храста азалии с кървавочервени цветове. Дивите цветя оживяваха еднообразния пейзаж.

— Ама че изненада — азалии на Морското конче! — учуди се Шинкава. Хирано си спомни какво му разказваше в Исава Нобушиге Нагасава, който в миналото е имал нещастието да работи на островчето: „Дори бурени, дори овчарска торбичка не растяха на острова, но отровният ликорис цъфтеше навсякъде.“ Освен това Нагасава разказваше, че когато умирал техен приятел, слагали до него цветове от ликорис…

И ето че на островчето, където не цъфтят никакви цветя, освен ликорис, неочаквано зааленяха азалии. Нагасава дори не спомена за азалии. Защо? Той не би могъл да не ги забележи тук. Следователно тогава не ги е имало, появили са се по-късно!

Хирано си спомни великолепните храсти азалия в градината на „Джошокаку“. Пред него цъфтяха съвсем същите азалии, само че диви. Внезапно му хрумна:

— Тук ще копаем!

Другите изтичаха след него, без да разбират още какво става.

— Защо тъкмо под цветята?

— Още не знам, но може би ще намерим нещо… — Хирано вече разриваше пръстта с лопатата, която носеше със себе си. Останалите се заловиха да му помагат.

Азалиите, както и всички рододендрони, се прихващат лесно на нова почва. Те се размножават от семена и избуяват бързо. Азалията от „Джошокаку“ би могла да се окаже на Морското конче заедно с Мари. Вероятността е малка, но е възможно, особено ако са крили известно време трупа сред храстите в градината на „Джошокаку“, преди да го качат на кораба. В такъв случай това е знамение. Може би Мари му изпраща вест за себе си …

Почвата беше мека, но преплетените корени на азалиите затрудняваха копаенето. Цял час разриваха земята под храстите и не откриха нищо, напомнящо за човешки останки. Дали интуицията на Хирано не беше го излъгала?

Всички храсти вече бяха изкоренени безжалостно и изглеждаше, че всичко е напразно, когато лопатата на Хирано се натъкна ненадейно на нещо твърдо. Той претършува внимателно пръстта с ръце и откри един сребрист ключ.

Ключът беше особен — вместо зъбци имаше пет черни магнитни пластинки. Въпреки че бе лежал дълго в земята, не бе ръждясал ни най-малко. На него бяха отпечатани названието на фирмата и номерът му. Хирано знаеше тази фирма производителка на електронни ключалки. Такива ключалки започнаха да изработват едва след войната. Съвсем ясно бе, че онзи, който е изтървал ключа, е бил тук не много отдавна.

Всички се окуражиха. Започнаха да работят задружно с трите лопати. И скоро Исобе попадна на кост. Тогава започнаха да разравят пръстта с ръце, От ямата миришеше на разложена плът.

След няколко минути пред тях се откри скелет. Дори за дилетант би било ясно, че това не са тленни останки с повече от трийсетгодишна давност, което щеше да рече, че покойникът не е жертва на престъпните опити от времето на войната. Трупът не беше подлаган на кремиране, а е бил просто заровен в земята. Тук-там по костите бяха се запазили меки тъкани и парцали от дрехи, по които можеше да се предположи, че трупът е принадлежал на жена. Но беглият оглед беше явно недостатъчен, за да се твърди, че това е Мари.

— Тя ли е? — погледна го въпросително Шинкава.

— Мисля, че е тя …

Всички посърнаха. Ако Хирано не греши, пред тях бе жертва на престъпление.

— Какво да правим сега? — попита нерешително Шинкава.

— Не бива да пипаме нищо, ще извикаме полицията — отговори Хирано, но все пак прибра намерения ключ в джоба си.

Хирано неведнъж бе сънувал и беше си представял наяве как ще намери Мари и какво ще изпитва в този момент. Сега се учуди на спокойствието си. Нямаше ги нито сълзите, нито отчаянието, които беше сънувал. Не изпитваше дори тъга по загубата, сякаш виждаше останките на далечен предшественик.

Чувствата му бяха повехнали и прецъфтели. И съзнанието за това го потискаше повече, отколкото самата смърт на Мари. Нима това, което бе пазил толкова години в сърцето си, се е превърнало в тлен? Нима съкровището, което бе получил през годините на детството, се оказа фалшиво? Може би нямаше смисъл да преследва призраци?

Слънцето наближаваше хоризонта. Пурпурът на залеза се събра в огнения му диск, който оплиска с ослепителни багри небето и морската шир. Денят умираше, облян в кръв…

И цялата тази картина беше съвсем различна от това, което Хирано бе бленувал преди. В сънищата си той си представяше сбогуването с Мари в чисто бяло. Може би защото смъртта се асоциира с белотата, картините, които си въобразяваше, бяха безцветни. А това зрелище беше обагрено с наситен пурпур — бесен танц на цветове и оттенъци, постепенно замиращата агония на деня, който си отива …

Ключът към престъплението

След като получи съобщение за откриването на трупа, полицията на Токуношима изпрати на остров Морското конче хора за оглед на местопроизшествието.

Следственото дело беше сериозно. Досега на острова бяха ставали само пиянски побоища или спречквания на местни жители с туристи. Но никога досега не бе намиран труп.

Разбира се, Хирано трябваше да даде подробни показания.

Изглеждаше невероятно, че той е могъл да предвиди такава находка на самотното островче сред безбрежния океан. Но още по-невероятни се сториха на полицаите предположенията на Хирано. Ако той бе прав, за убийството трябваше да бъде обвинен не кой да е, а един депутат, генералният секретар на партията „Приятели на народа“.

И все пак реално съществуващият труп беше достатъчно сериозно доказателство, за да не могат да пренебрегнат версията на журналиста. Делото надхвърляше компетентността на полицейския инспектор на Токуношима. Преди всичко беше необходима съдебномедицинска експертиза. Аутопсия се прави по специална заповед на полицейското управление в префектурата, а тук дори ставаше дума за изтлели останки — задача, която не е по силите на местните съдебни медици.

Засега островната полиция реши да постави на Морското конче охрана и да чака пристигането на оперативна група от префектурата. Групата, съставена от сътрудници на първия следствен отдел и експерти, пристигна след обед и започна оглед на местопроизшествието заедно с полицаи от Токуношима.

Трупът — по-точно казано, останките от него — беше откаран в полицейското управление и подложен на криминологични изследвания. Установено бе, че скелетът принадлежи на двайсет до двайсет и пет годишна жена. Междупрешленните дискове на шията и подезичната й кост бяха счупени; предполагаше се, че смъртта е настъпила вследствие на удушаване. Зъбите на двете челюсти бяха правилни. На горната челюст нямаше повредени зъби или следи от лечение. Третите кътници отляво и отдясно на долната челюст липсваха, на първия десен и на първия и втория леви кътници имаше пломби. От момента на настъпването на смъртта бяха изминали от две до три години. Извършеният по серологичния метод анализ на костен мозък, взет от диафизата на бедрената кост, показа, че кръвта на покойната е била от група А по класификацията AB0.

Гипсови отпечатъци от зъбите бяха сверени с медицинския картон на Мари Фуджикура, който се пазеше в стоматологичната поликлиника в Роппонги, и се установи самоличността на загиналата: Мари Фуджикура. Всичко показваше, че е извършено престъпление, макар че експертизата не твърдеше това.

Неизвестен човек е докарал трупа на убитата на остров Морското конче и го е заровил там. Заподозрени бяха генералният секретар на партията „Приятели на народа“ и заместник-началникът на Управлението за развитие на островите Амами Ошима. Беше невероятно, но фактите са упорито нещо — Мари Фуджикура е изчезнала на 26 юли, т. е. в деня, когато е отседнала с Хироаки Накамидзо в „Джошокаку“, а на 28 юли Хидейо Ошима се появил тайно на Токуношима.

Полицията провери сведенията в „Джошокаку“. Управителят Сакагами потвърди, че на 26 юли по-миналата година Накамидзо е отседнал в дома за приеми и че с него е имало жена, за която той, Сакагами, не знае нищо. Сакагами отговаряше неясно и когато му показаха снимка на Мари Фуджикура, не каза нищо определено: като че имало прилика, но нали това било станало преди две години, а той я видял бегло и не може да твърди нито че е тя, нито че не е тя.

Полицията в префектурата също беше предпазлива. Едва след многократни консултации с окръжната прокуратура и Главното управление на полицията началниците се осмелиха да разпитат Накамидзо и Ошима. Да бъдат извикани на разпит по подозрение за прикриване на престъпление двама депутати — това беше нещо нечувано!

И двамата заявиха възмутено, че не са ходили никога в „Джошокаку“ с жена на име Мари Фуджикура и следователно не знаят и не биха могли да знаят какво е станало с нея. Тогава ги попитаха коя е била жената, която ги е придружавала в „Джошокаку“. Отговориха неопределено: „Този въпрос е съвсем интимен и не засяга полицията.“ И все пак бяха принудени да признаят, че когато са бивали във „Валпургия“, са канили два-три пъти Мари Фуджикура на масата си. Не беше възможно да отрекат напълно познанството си с нея.

Тогава полицията показа на Накамидзо пръстена, който й бе предаден от Хирано.

— По какъв начин пръстенът, който сте подарили на Мари, се е оказал у Карън Блументал?

Накамидзо трепна, но се овладя бързо:

— Наистина бях подарил пръстена на Мари, но след като се разделихме, тя ми го върна.

На това твърдение трудно можеше да се възрази — такива неща стават често в живота. На въпроса каква е била причината за внезапното му посещение на Токуношима, Ошима отговори, че неочаквано му останало свободно време и решил да се поразходи.

Макар, че много факти предизвикваха съмнение, все пак разпитаните успяха да отговорят формално на всички въпроси на полицията. Стана очевидно, че пръстенът и предположенията на Хирано не са достатъчни, за да бъдат притиснати Накамидзо и Ошима до стената. Пръстенът само доказваше връзката между Мари и Накамидзо, но това още не значеше, че тя го е придружавала в „Джошокаку“. Хирано разбра, че за да бъдат хванати здраво за гушата, необходими са още по-сериозни доказателства. Нужни са преки улики, които ще потвърдят, че някой от тях е убил Мари и след това е откарал трупа й на остров Морското конче. Без такива улики полицията нямаше да си помръдне пръста.

И тогава Хирано си спомни за открития в гроба на Мари ключ. Ето го ключа за разгадаване на тайната! Първата мисъл, която му хрумна, бе, че това е ключът от квартирата на Мари, нали той е бил у нея чак до смъртта й.

Но ключът може би е принадлежал на убиеца? Вероятността да го е изпуснал престъпникът е много по-голяма от вероятността той да не е могъл да намери ключа у Мари. Така или иначе ключът е много важен. Убиецът трябва да бъде търсен там, където бравата се отваря с намерения на острова ключ. Но ако престъпникът се е сетил за ключа, сигурно е сменил бравата…

И тогава на Хирано му хрумна една мисъл: Накамидзо даде на Карън пръстена, който е подарил на Мари; след убийството той го е свалил от ръката й не толкова, защото е искал да премахне уликата, а от алчност: за какво й е на мъртвата такъв скъп пръстен? Ако не е така, защо ще подарява същия пръстен на Карън? Очевидно Накамидзо не си е помислил колко рискува, просто е искал да използва както трябва скъпото бижу. Скъперничеството на Накамидзо в случая е явно. А дали тази негова черта не се проявява и във всичко друго? Ако е така, той би могъл да настани Карън в същия апартамент, в който някога се е срещал с Мари. В такъв случай намереният ключ ще отключи квартирата на Карън.

Накамидзо сигурно е притежател на много разкошни сгради, но всички са записани на имената на подставени лица. Лично той навярно няма толкова много квартири. Точно затова върна избягалата Карън в апартамента, където живееше и по-рано, дори с риска да си навлече неприятности. Ако той се среща с всичките си любовници в една и съща квартира, съвсем възможно е да не си е дал труда да сменя и бравата. Хирано реши да провери. Трябваше да се опита да отвори квартирата на Карън с намерения ключ. Нямаше никакви съмнения, че онзи, който отвлече Карън от квартирата на Хирано, е взел някакви предпазни мерки. Но все пак Хирано би могъл да провери дали ключът ще стане на бравата, достатъчно е само да издебне подходящ момент.

Къщата, в която живееше Карън, се намираше в района Аояма. Още в самото начало на познанството им тя даде на Хирано адреса и телефонния си номер.

Веднага след като реши, Хирано тръгна към квартирата на Карън.

Четириетажната, сравнително неголяма къща беше облицована с тъмноохрови глазирани плочки; сградата придобиваше внушителен вид от широкия двор, служещ едновременно и за автомобилен паркинг. Откъм улицата дворът имаше масивна двукрила порта, а встрани от нея — малка врата. Вратата не беше заключена, но Хирано си помисли, че в главния вход непременно има портиер.

Карън живееше на третия етаж в квартира 305. Стената на къщата откъм улицата и градината беше без прозорци. Архитектът очевидно се е стремял да прикрие личния живот на обитателите на сградата от нахални погледи. От улицата изобщо не бе възможно да се забележат каквито и да е признаци на живот в къщата.

Хирано започна да се колебае. Ако влезе през главния вход, портиерът ще го спре. Но при всички случаи няма откъде другаде да мине. Ако позвъни на Карън по телефона, слушалката може да вдигне някой друг. Макар че дори да държат Карън под стража, това още не значи, че я пазят през цялото денонощие. Стига да иска да избяга, тя би могла да намери някакъв начин. А щом се върна при Накамидзо, това означава, че така е пожелала. Съвсем възможно е наистина да е избягала от страх, но после са я успокоили и тя е разбрала, че не бива да се лишава от изгодния си покровител … Нима не казваше, че е готова да се продава там, където ще й платят по-скъпо? Може да се е опомнила и да си е възвърнала присъщата й пресметливост… И изобщо, като се замисли по-сериозно, всичките му планове за женитба с Карън бяха просто безумие.

Застанал пред скъпата къща, построена върху скъпа земя в самия център на града, Хирано почувствува цялата суета на мечтите си. Карън беше рядка птица в позлатен кафез. Веднъж успя да излети оттам за миг, не повече. И той навярно би трябвало да благодари на нейния притежател, че му позволи да се полюбува безплатно на прекрасната й перушина.

Докато Хирано оглеждаше сградата и си правеше сметката как да влезе в нея, от страничната врата излезе мъж на около шейсет години. Той затвори грижливо вратата и пъхна резето от отвън. „Странно… нима е така винаги?“ — учуди се Хирано, но погледна часовника си — току-що бе минало пет часът — и разбра: това е краят на работния ден.

След като се убеди, че мъжът се отдалечи, Хирано дръпна резето и влезе в двора. В главния вход, точно срещу вратата, видя, както и очакваше, стаичката на портиера. На вратата й беше окачена табелка: „Когато съм необходим срочно, търсете ме по телефона …“ Следователно портиерът не живее тук.

От двете страни на стаичката на портиера се изкачваха стълбища, а на стената беше окачен списък на апартаментите. Хирано го прегледа и тръгна по лявото стълбище. Беше толкова тихо, че къщата изглеждаше необитаема. Ако се съди по номерата, апартаментите не бяха повече от двайсет.

Хирано се стараеше да стъпва тихо. Ако го срещне някой, можеше да се престори на търговски агент или кредитор. Апартамент 305 беше разположен до самата стълба. Зад плътно затворената врата не се чуваше нито звук. Нима вътре е Карън?! Поиска му се да почука — току-виж че очакващата го Карън излязла да го посрещне както по-рано, когато живееше при него.

Хирано устоя на изкушението и се залови за работа. Извади ключа и го пъхна предпазливо в ключалката. Ако Карън не е сама, всичко е загубено. Ключът като че ли ставаше. Той го пъхна до края и го завъртя надясно. Бравата не се отключваше. Смутен, Хирано завъртя ключа и наляво — отново никакъв ефект. Влиза съвсем свободно, но ключалката не се отключва. Ключът явно не е за тази брава. А той беше толкова уверен, че ще успее!

Но времето не бе подходящо да изпада в отчаяние. Всеки момент някой можеше да излезе в коридора или да мине покрай него.

Хирано успя да се измъкне незабелязан. Когато се отдалечи на безопасно разстояние, усети, че го притиска чудовищна преумора. Напрежението премина. Хирано почувствува изведнъж цялото безсмислие на усилията си и му се доиска да седне направо на улицата. „Излиза, че все пак са сменили бравата.“ — Струваше му се, че вече няма никакви сили да се бори. Ужасно, почти бе притиснал врага натясно, но не можа да му нанесе последния удар…

Краката му сякаш се наляха с олово и той едва се домъкна до в къщи. И едва тук малко се поокуражи: не беше ли твърде прибързан изводът му, че ключът, намерен в гроба на Мари Фуджикура, е от квартирата на Карън? Мари беше получила най-напред квартира в Роппонги. След нейното изчезване там бе настанена Кейко Накамура.

Защо й е било нужно да се среща с Накамидзо на друго място, след като е разполагала със собствен апартамент? И дори да са се срещали на друго място, откъде накъде Накамидзо би й дал ключ? Излизаше, че намереният ключ не е от квартирата на Мари. Но щом е така, той не може да бъде улика против Накамидзо.

Освен това ключът е сравнително едър предмет, как е могъл да се изплъзне от вниманието на престъпниците? Та нали те са направили всичко, за да заличат следите на престъплението.

Мислите на Хирано се объркваха. Щом като ключът не е принадлежал нито на Мари, нито на Накамидзо, тогава чий е? Трябва да опита да открие това по пътя на изключването. Разбира се, Накамидзо не би се заловил да откара лично трупа на островчето. А Хидейо Ошима? Дали не е загубил той ключа?

Но и Ошима е депутат, парламентарен заместник-началник на Управлението за развитие на островите Амами Ошима. Макар и да е най-близкият помощник на Накамидзо, той не може да бъде третиран като обикновен прислужник и едва ли би се заел лично с такава опасна работа. Но кой е бил все пак изпълнителят?

Съучастник би могъл да е само много доверен човек. Може би някой от роднините? Хирано започна да изрежда в ума си хората, които бяха близки на Накамидзо и Ошима.

Всички ръководни постове в принадлежащата на Накамидзо фирма се заемаха от членове на многобройното му семейство. Може би някой от тях е поел върху себе си „грижата“ за трупа на Мари?

Ами обкръжението на Ошима? И като си зададе този въпрос, Хирано се сети за един човек. Веднъж, когато обядваха заедно с Катаяма и Кейко, Кейко спомена няколко пъти фамилното име Ошима. Разбира се, не ставаше дума за заместник-началника на управлението, а за друг човек, негов съфамилец, който беше обикновен служител в „Кокубу джукогьо“.

Обстоятелствата, които говореха, че Мари е намерила смъртта си в „Джошокаку“, дома за приеми, принадлежащ на „Кокубу“, бяха много; а тъкмо в тази компания работи съфамилецът на Хидейо Ошима, човекът, който е свързан непосредствено с нейната смърт.

Следващата вечер Хирано отиде в „Шарм“ и се държеше така, като че ли нищо не е станало. Макар и да бе още рано, вече нямаше нито едно свободно място. Бутилките на рафтовете над тезгяха бяха се увеличили, което говореше, че заведението процъфтява.

Боязливите очаквания на Хирано не се оправдаха. Карън не се виждаше. Очевидно вече е преминала на пълна издръжка при Накамидзо.

— Отдавна не сте идвали. И защо стоите толкова скромничко, до тезгяха … — поздрави го с лек упрек Кейко. Тя вече беше се вживяла напълно в новата си роля — собственичка на моден бар на Гиндза! От нея като че ли се излъчваше някакво сияние.

— Виждам, че работите ви вървят чудесно.

— Благодаря. Днес е малко по-спокойно — кимна Кейко, но въпреки това не откъсваше нито за секунда грижовния си поглед от своята „рожба“.

— А как е Карън? — попита я Хирано със спокоен тон, все едно, че нищо не е станало. Кейко и Накамидзо бяха от един дол дренки, поради което не беше възможно тя да не знае, че Карън е намерила убежище при него.

— Нищо. Върна се при господин Накамидзо. Казва, че й се доискало да си поживее малко, както й се ще. Изглежда, че господин депутатът й беше омръзнал с любовта си — отговори Кейко. От израза на лицето й не можеше да се разбере дали говори истината, или се преструва…

— А защо не ми казахте нищо за това? Все пак аз ви я препоръчах … — упрекна я с престорена наивност Хирано.

— Извинете ме, но имах много грижи — не преставаше да се преструва и Кейко.

— И какво, не работи ли вече при вас?

— Къде ти! Оттогава насам господин Накамидзо я държи непрекъснато при себе си, не я пуска — страх го е да не избяга отново.

Кейко можеше да го напусне всеки миг и затова Хирано побърза да й зададе въпроса, заради който беше дошъл.

— А господин Ошима? Той идва ли при вас?

— Кой Ошима?

— Нали помните, разказвахте ни, че той карал колата, когато бяхте на Токуношима.

— О-о, за тоя Ошима ли ставало дума! Често ни гостува. Защо, да не е станало нещо? — отговори с желание Кейко, очевидно без да забелязва клопката. Както и трябваше да се очаква, Ошима е станал постоянен посетител на „Шарм“…

— А той роднина ли е с депутата Хидейо Ошима или просто са с еднакви фамилни имена?

— Дори не ми е минавало през ума … Следващия път непременно ще го попитам.

— А идват ли заедно?

— Не, той идва повече с господин Домото. Господин Ошима казваше, че е на служба в „Кокубу джукогьо“ — каза Кейко.

Дали са прикачили роднината на Хидейо Ошима към Домото? Нищо чудно, ако Домото дори не подозира, че е така. И при това Хидейо Ошима принадлежи към фракцията на Накамидзо, а в крайна сметка всички са подчинени на Домото.

— А защо ме питате за господин Ошима? Някаква работа ли имате с него? — попита го Кейко и го погледна изпитателно в лицето.

— Мисля си, че Мари може би се е срещала с него.

— Мари … с господин Ошима? Нима мислите, че той … — Кейко прекъсна думите си ужасена. Изглежда, че новината за намерения труп е достигнала и до нея. Историята беше станала прекалено скандална, Кейко не можеше да не я знае.

— Струва ми се, че той не предизвиква особени подозрения, но нали все пак някой е трябвало да откара трупа на островчето. А хората, които са могли да направят това, не са чак толкова много.

— Наистина, ако тогава нямаше буря, тъкмо Ошима трябваше да ни откара на Морското конче — каза замислено Кейко.

— Знаете ли адреса му?

— А защо ви е адресът му? — сепна се Кейко. Тя явно преценяваше какво е по-изгодно за нея: да запази интересите на клиента си или да помогне на Хирано. Виждаше се, че знае адреса.

— Искам да го попитам за някои работи.

— Но вие можете да отидете при него в службата му.

— Не, неудобно е. Моето посещение може да му навреди на репутацията.

— Чувала съм, че той си имал много „свърталища“.

Как не се сети досега за това! Нали и по-рано се чудеше как престъпникът е могъл да бъде толкова непредпазлив — да изпусне ключа от собственото си жилище и дори да не забележи това! Семеен човек няма да се грижи толкова небрежно за ключовете си. Друго нещо е, ако той е наемал тайно от семейството си още една квартира. Тогава не би държал ключа от нея заедно с връзката на другите си ключове.

— А не знаете ли къде? — наведе се обнадежден напред Хирано.

— Аз — не — меко, но многозначително отговори Кейко.

— Тогава знае някой друг, така ли?

— Ето какво ще ви кажа, Хирано-сан! Нали знаете, че в нашата работа има един закон: „Нищо не виждам, нищо не чувам, нищо не казвам.“ — И все пак Кейко явно се колебаеше.

— Няма да ви създам никакви неприятности. Нужно ми е само да хвана негодника.

— И все пак вие подозирате Ошима. Няма ли да е по-добре да се заеме с него полицията?

— Полицията не знае нищо за втория Ошима. Два дни след изчезването на Мари от „Джошокаку“ Хидейо Ошима се е появил на Токуношима. А той е бил в „Джошокаку“ заедно с Накамидзо и Мари. Това съвпадение не може да е случайно. Но аз мисля, че един голям човек като него, не би се заловил лично с такава мръсна работа. Трябвало е някой да я свърши вместо него. И си помислих за неговия „двойник“ — за роднината му, който е на служба в „Кокубу джукогьо“ и се върти постоянно около Домото.

— Но нали не е доказано, че Мари и Накамидзосенсей са били заедно — възрази Кейко. Като собственичка на бара тя титулуваше с особено уважение своя клиент.

— Да, не е доказано, но след като зачеркнахме от списъка Шиндзо Мацуока, остава само той.

Кейко и Хирано се гледаха изпитателно. Кейко се разкъсваше от противоречиви чувства. На Хирано му се струваше, че още мъничко и тя ще премине на негова страна, но точно тогава в бара влезе нова компания. Кейко изобрази на лицето си професионална усмивка и се втурна възторжено да посрещне гостите.

Моментът беше изтърван. Кейко вече не дойде при него. А Хирано не можеше да се провре до нея през тълпата гости. От предишното им приятелство не бе останал и помен. Ще трябва сам да потърси адреса…

Хирано се върна в къщи, изкъпа се и легна в незастланото от сутринта легло. През краткото време, когато живееха заедно с Карън, квартирата му придоби семеен уют, но още след нейното изчезване се възцари предишната ергенска разхвърляност.

Хирано вече беше задрямал, когато иззвъня телефонът и го събуди. В слушалката се чу гласът на Кейко:

— Извинете ме, че днес стана тъй, но никога не е имало толкова много клиенти. Вие сте ми толкова скъп гост, а аз не можах да ви отделя никакво внимание … Научих адреса на Ошима. Разбирате ли, на него много му се хареса една от нашите хостес и се среща там с нея. Тя ми каза адреса му. Запишете си го: Токио, район Чийода, улица Шеста, жилищен блок Рокубанчо-хаус, апартамент 515. Само че аз не зная дали ходи много често там. За всеки случай си запишете и домашния му адрес, но там живее семейството му… Град Кавасаки, район Тама, улица Тийогаока 6–10. И много ви моля, не казвайте, че сте научили адреса от мен.

— Естествено. Много, много благодаря.

След този разговор с Кейко Хирано се окуражи. И сякаш не му се беше доспивало. Все пак приятелските й чувства още са се запазили! И така, това е тайната квартира на Ошима… Дали ключът ще стане този път?

След като разбра, че няма да може да заспи, Хирано реши да отиде веднага да изпробва ключа. Погледна часовника — минаваше един часът. Ако тръгне още сега с кола, към два часа ще бъде там. Добре ще е Ошима да отсъствува, но дори да е там, сигурно спи. Във всеки случай е по-удобно замисленото да бъде осъществено през нощта, отколкото денем…

Хирано се облече и вече бе тръгнал към вратата, когато си помисли, че няма да е зле да се обади на Катаяма. Но него го нямаше у дома, само един монотонен глас, записан на магнетофонна лента, помоли Хирано да изложи същността на въпроса, по който се обажда.

Хирано искаше да затвори телефона, но се отказа и съобщи, че е намерил съименник на Хидейо Ошима и е отишъл в тайната му квартира на еди-какъв си адрес, за да провери дали намереният ключ не е от неговата брава.

Жилищният блок „Рокубанчо-хаус“ се намираше на едно тихо място недалеч от железопътната спирка йоцуя. Това беше в самия център на столицата, стойността на земята тук е много голяма и въпреки това всяка сграда заема огромна площ, показвайки богатството на собствениците и обитателите си. Улицата беше безлюдна, което навярно можеше да се обясни с това, че постоянните жители на този квартал са сравнително малко. Ако необходимата на Хирано сграда се случеше с много квартири от хотелски тип, с пълно обслужване, тогава в партера ще го посрещне портиер и всичко е пропаднало… Външно сградата наистина не се различаваше по нищо от хотел, но Хирано надникна във вестибюла от улицата и не забеляза нито будка, нито стаичка на портиер.

Хирано се приближи предпазливо до входната врата. Тя се отвори автоматично с неочакван за мъртвата тишина шум. Когато влезе във вестибюла, той видя отляво малко прозорче и трепна — очевидно това беше стаята на портиера, но вътре нямаше никой. Опасността се размина. Пред него се виждаше асансьор, вдясно — пощенски кутии. На кутията на апартамент 515 не беше написано никакво име. Имаше и доста други безименни кутии. Или апартаментите бяха празни, или живеещите в тях искаха да останат анонимни.

Безлюдната и безжизнена сграда приличаше повече на завод автомат, отколкото на жилищен блок. Хирано се приближи до асансьорите — оказа се, че те са два. Стъпките му кънтяха и ехото ги повтаряше.

Той погледна списъка на апартаментите и натисна копчето на петия етаж. Апартамент 515 се оказа наистина на петия етаж. Коридорът беше празен и тих.

Хирано се озърна и долепи ухо до вратата, след това коленичи и се опита да погледне вътре през пролуката под вратата. Увери се, че вътре не е светло.

Извади ключа и го пъхна в ключалката. Размерите съвпадаха. Натисна ключа до крайно положение и го завъртя леко. Чу се тихо изщракване — нямаше съмнение, че бравата се отключи. Дъхът на Хирано замря. Той натисна внимателно дръжката и се убеди, че вратата е отворена.

Най-после истината е установена. Той разполага с важна улика, показваща съучастничеството на Ошима в убийството на Мари.

Вратата се отвори тихо. В апартамента беше тъмно, но слабата светлина, идваща откъм коридора, позволяваше на Хирано да различава предметите. Зад вратата имаше стая, обзаведена по европейски, вляво очевидно още една стая. Хирано не виждаше нищо, но в квартирата не се чувствуваше присъствието на човек; не се чуваше и дъхът на спящ.

Вече искаше да затвори вратата, но изведнъж го обзе изкушението да влезе вътре. Може би там има някаква тайна? Но ако го заловят на местопрестъплението, могат да го обвинят, че нарушава неприкосновеността на жилището?!

Не се колеба дълго. Вестникарското любопитство и приключенската му страст надделяха над разума. Отвори вратата и се вмъкна в стаята. Дебелият килим убиваше шума от стъпките. В първата стая имаше сгъваема писмена маса с поличка за папки, завинтена за стената. Малко по-високо се виждаха рафтове за книги и грамофонни плочи. С една дума — работен кабинет.

Съседната стая се оказа спалня, с грижливо застлано легло за двама. След като се убеди, че в квартирата няма никого, Хирано светна с джобното фенерче, което бе взел предвидливо със себе си.

Над възглавниците бяха окачени полички, а на тях — малка стереоуредба, телефон, грамофонни плочи, бутилки вино, чаши. До преградката, отделяща спалнята от коридора, се допираше гардероб. Хирано го отвори и откри в него три мъжки костюма, халат, няколко ризи, палто, вратовръзки. Спалнята напомняше първокласна стая в хубав хотел.

Върна се в първата стая и огледа бегло чекмеджетата на писмената маса и поличките за папки. Не откри нищо съществено. Атлас на автомобилните пътища, пътеводители, книги за киноизкуство и музика. Очевидно квартирата не се използваше толкова за работа, колкото за почивка.

Хирано премина отново в спалнята. На нощната масичка до леглото — куп японски и чуждестранни илюстровани списания „само за мъже“, с голи жени на кориците. Грамофонни плочи, предимно американски, поп-музика. Десетина бутилки уиски от най-добрите шотландски марки …

Под телевизора — двукрило шкафче. Хирано се наведе да го отвори и в този миг усети, че въздухът зад него се раздвижи. Той искаше да се обърне, но загуби съзнание от силен удар по главата.

По едно време се свести: лежеше завързан на пода, устата му бе залепена с лейкопласт. Пред него се тъмнееше силуетът на мъж. Погледнат откъм пода, той изглеждаше особено висок и зловещ.

— Събуди се, а … — изкиска се непознатият. „Какво искате от мен?“ — реши да го попита Хирано, но само измуча безпомощно: лепкавата лента лейкопласт стягаше устните му.

— Сръчен момък сте, дума не може да се каже. Правилно сте пресметнали всичко. Готов съм да ви сваля шапка за вашата упоритост и кучешкия ви нюх. — Непознатият говореше учтиво, но думите му звучаха зловещо, твърдо. — Само в едно сбъркахте: сметнахте, че това е същата квартира. Прибързахте… Помислихте си, че сте намерили съименника… Да, това фамилно име носят хиляди. Кой ви каза, че тук живее Ошима? Е, то е ясно — Кейко. А вие взехте всичко за чиста истина.

„… Значи, всичко е направила Кейко!“ — проблясна светкавично в ума на Хирано.

— Разбира се, че е тя. Тя ми е любовница. Достатъчно е една жена да спи с мъж и започва да работи за него. Да, доверихте се на жена, това е грешката ви — засмя се доволно непознатият.

— Кой сте вие? — опита се да попита Хирано.

— Да, забравих да ви се представя. Казвам се Кийохара. Много е възможно името ми да не ви говори нищо. Имам честта да бъда личен секретар на господин Фумиюки Котаки, директора на „Амарилис“.

Хирано изстена от яд. Фумиюки Котаки — началникът на жандармерийския отряд, охраняващ остров Морското конче, човекът, който познава острова като петте си пръста. Как не се сети да се залови по-рано с този тип! А беше нужно, ех, колко беше нужно…

— Ние следим всяка ваша стъпка още откакто Карън избяга при вас. Нима не сте забелязали? Такъв опитен детектив … — поклати подигравателно глава Кийохара. — Честно казано, дори се изплашихме, когато се добрахте до Морското конче. А преди това бяхме напълно сигурни: никой не може да намери това островче! И още повече — един труп на него. Но вие го извадихте на бял свят. Оттогава не ви изпускахме от очи.

Хирано никога не би могъл да предположи, че ще го изиграят толкова хитро. С помощта на Кейко… Не биваше да се надява на нея, да вярва на приятелските й чувства. Кийохара е прав: Кейко е преминала на страната на врага. Кога ли е станало това?

По всичко изглежда не много отдавна. Навярно след като стана собственичка на „Шарм“. Това е сериозна грешка: не беше трудно да се досетят, че след това Кейко ще се промени, а те с Катаяма продължаваха да се надяват на добрите й чувства. Не биваше да й се доверяват повече. А сега е късно.

— Поведението ви, след като намерихте Мари, беше за нас неразбираемо и затова ни безпокоеше. Това, че трупът се намери, не ни плашеше ни най-малко. Кой ще докаже, че сме я убили ние? Няма никакви улики. Заплахата се криеше само във вас. Вие намерихте Мари, и не знаехме какво друго ни кроите. Откровено казано, страхувахме се. Бояхме се да не направим погрешна крачка. През това време посетихме квартирата на Карън. Вече си мислехме, че сте решили да я върнете при себе си. Не можехме да проумеем само едно, защо не го направихте веднага, след като я отведохме. После дойдохте при Кейко, за да я попитате как можете да намерите Ошима. И тогава всичко ни стана ясно. Разбрахме, че ключът е у вас. Аз го загубих и дори не знаех къде. Но сега разбрах къде съм го изпуснал. Вие търсехте бравата, която се отключва с този ключ. Трябва да ви кажа, че ме хвана треска, когато се досетих — ключът можеше да погуби всички ни. Безполезно беше да се сменя бравата, нали номерът на ключа е зарегистриран във фирмата, която го е произвела. Трябваше да го взема от вас на всяка цена. И вие ни помогнахте сам: не дадохте ключа на полицията, а го държахте в себе си. Фирмата не отговаря на частни запитвания, затова можехме да бъдем спокойни, че докато ключът е във вас, името на притежателя му няма да излезе наяве. Без ключа вие нямахте улики. Не беше трудно просто да го вземем от вас. Но вие бяхте се приближили прекалено много до истината. Самият факт, че съществувате, за нас се превърна в заплаха. Не можехме да спим спокойно, докато живеете на този свят. — Кийохара се ухили. — Вие сте наистина даровит репортер. Имате всичко, което е нужно за един добър журналист: кучешки нюх, енергия, любопитство. Жалко … Жалко, че вашите таланти чезнеха в това мизерно провинциално вестниче. Но тъкмо те ви и погубиха. Дълго мислихме какво да правим с вас. Утре сутринта ще намерят трупа ви на улицата край някое високо здание: ще паднете от покрива. Намерили сме ви много хубаво местенце. Там ще бъде лесно да инсценираме нещастен случай — тъй да се каже, събирал материал за статия и загинал … Да, като става дума за материал, щях да забравя нещо много важно. Нека ви бъде прощален подарък от мен. Ще ви разкажа защо се наложи да премахнем Мари. Разбира се, не съм я убил аз. Уби я господин Накамидзо. Нещо като „нещастен случай“. На двайсет и шести юли по-миналата година господин депутатът и Мари отседнаха в „Джошокаку“. Канеха се да отидат в Куресаки и да се разходят с яхта. Разбирате ли, едни богати хора, привърженици на Накамидзо, му подариха моторна яхта, та той беше решил да се поразходи до остров Морското конче, а заедно с това да провери и плавателните качества на яхтата. С него бяхме депутатът Ошима, директорът Котаки и аз. Ошима и Котаки имат много спомени от този остров, искаше им се да го посетят. Всички бяхме в чудесно настроение, предишната нощ се повеселихме много хубаво. Всичко вървеше чудесно. Но вечерта след като се разотидохме в стаите си, стана неприятност. Господин Накамидзо нещо се разгорещи и без да иска, удушил Мари в леглото. Когато ни извика, вече беше късно. Посъветвахме се помежду си и решихме да потулим работата. Никой не знаеше, че с депутата е пристигнала именно Мари, затова решихме да кажем, че уж едно от момичетата, които бяха с нас, ненадейно се разболяло. Уговорихме се, че аз ще откарам с яхтата трупа на Мари на Морското конче и там ще го заровя. Яхтата беше бързоходна, с мощен двигател за плаване в открито море, с една дума, точно това, което бе нужно. Та такава разходка се получи. Мен бяха ме поканили, защото умея да управлявам яхта. Господин Накамидзо много се разстрои и отлетя с директора Котаки за Токио, а ние с господин Ошима отплавахме за Морското конче — депутатът познава добре местата на островчето. На връщане се отбихме в Токуношима, за да се запасим с гориво. Господин Ошима не ме послуша и слезе на брега, вместо да почака в яхтата. И тъкмо това ви насочи по следата. Мястото на погребението посочи господин Ошима. Не зная как сте могли да го намерите. Ама че усет имате вие, вестникарите! Жалко че този усет не ви помогна да подушите миризмата на собствената си смърт… Трябва да ви кажа, че дори не ми се иска да убивам такъв талантлив човек. Но, било каквото било. Много се разприказвах. Стига толкова, разказах ви такава интересна история. Трябва да свърша всичко, преди да се е разсъмнало. Много съжалявам, но ще трябва да ви помоля да заспите още веднъж. Наистина, предполагам, че после няма да се събудите никога.

Кийохара извади спринцовката. Хирано си помисли, че ако го приспят и го хвърлят от някое високо здание, наистина вече няма да се събуди. Ако представят смъртта му като нещастен случай, дори няма да бъде и аутопсиран. Но даже да направят експертиза, тя няма да покаже нищо, защото могат да му инжектират препарат, който се разлага в организма.

Хирано се опита да си спомни името на този препарат, за който разказа Накагава. Но страхът и отчаянието объркваха мислите му.

Кийохара се наведе над завързания с въже Хирано и разтърка кожата на ръката му с напоено в спирт памуче.

— Ето, вижте, дори дезинфекцирам, надявам се, че ще оцените грижата ми! — засмя се Кийохара. Хирано едва сега успя да го види добре.

Сухо и зло лице. Почти неподвижно, прорязано от дълбоки бръчки, то говореше за жестока и студена воля. Тялото му беше жилаво и мускулесто. Хирано не знаеше дали би могъл да се справи с него, ако ръцете му бяха развързани …

Но точно в мига, когато иглата бе готова да се забие в ръката на Хирано, вратата шумно се отвори. В апартамента нахлуха няколко мъже; през вратата поглеждаше някакъв сънен човек, види се, домоуправителят. Той носеше в ръцете си връзка с ключове.

— Арестуван сте при опит за убийство — извика този, който се втурна пръв в стаята и издърпа спринцовката от ръцете на Кийохара. Другият щракна белезниците. Иззад гърбовете им поглеждаше Рюджи Катаяма. Когато се срещнаха погледите им с Хирано, той въздъхна облекчено:

— Все пак успяхме. Мислех си, че ще закъснеем. Хирано разтриваше отеклите си от въжето ръце и го попита:

— Как разбрахте, че съм тук?

— Наскоро, след като сте ме търсили по телефона, се прибрах в къщи, прослушах записа и си помислих: „В тая работа има нещо опасно.“

— Но защо?

— Много бърза е реакцията на Кейко Накамура. Помислих си, че е знаела още от самото начало този адрес. Но откъде? Един мъж няма да почне да съобщава адреса на тайната си квартира на някого за щяло и не щяло. Тя трябва да е в близки отношения с този мъж, помислих си, и щом е издала толкова бързо адреса му, това означава, че се крои нещо лошо.

— Не й ли вярвахте?

— Тя вече не беше наша приятелка.

— И аз се сещах за това, но все пак не можех да допусна, че ще стигне до такова мръсно предателство … — въздъхна Хирано.

— А тя сигурно не го смята за предателство. Просто е покорна на волята на любовника си. Ето на, вижте! — Катаяма порови в джоба си и извади няколко сгънати листчета хартия. — Това са последните ми сметки от „Шарм“. По-рано ни правеше отстъпка от петдесет-шейсет на сто. „Приятелска“ отстъпка. И ние с вас можехме понякога да се почерпим на Гиндза. А какво стана напоследък? Никаква отстъпка. Курдисат те някъде прав до тезгяха и „мадам Кейко“ не ти обръща никакво внимание, какво ти приятелство…

Наистина Хирано си спомни, че последния път наместиха и него до тезгяха. И отново се възхити от наблюдателността на Катаяма.

Възкръсналият любимец

След ареста на Кийохара положението се промени. Отначало той отказваше да дава показания. Обяви разговора си с Хирано за журналистическа измислица. Но Кийохара се промени рязко след като Накамидзо, Ошима и Котаки, сякаш по взаимна уговорка, стовариха всичко върху него. Твърдяха, че той и Мари се скарали и Кийохара я убил от ревност.

— Ама те мене за глупак ли ме имат?! Да не си мислят, че след като са ме използвали, могат да ме тикнат в кофата за боклук? О, не! Аз предвиждах, че могат да ми направят такъв номер и съм скрил предварително нещичко — каза Кийохара и предаде на следователя ключа от една каса в банката. В касата откриха интересна снимка. На нея бяха фотографирани трима души. Един от тях — японец, а двамата очевидно чужденци. Нямаше никакво съмнение, че японецът е Хироаки Накамидзо. Следователят се позамисли и си спомни кой е и единият от чужденците.

— Та това е Ашенбренър!

— Ашенбренър ли? Американският министър на отбраната? — учуди се колегата му.

— Да, той.

— Не разбирам… Защо е било нужно на американския министър на отбраната да се снима с Хироаки Накамидзо?

— Дявол знае… Ако се съди от това, как Кийохара е скрил снимката, с нея трябва да е свързана някаква важна тайна.

— Не си спомням Ашенбренър да е идвал напоследък в Япония …

— Официално посещение не е имало, но е могъл да пристигне инкогнито. Ненапразно го наричат оръженосец на американския президент.

— А може би самият Накамидзо е пътувал в чужбина?

— Не е съобщавано за среща между тях, тъй че според мен рандевуто е било тайно.

— А кой е третият?

— Струва ми се, че съм виждал снимката му във вестниците, но не мога да си спомня кой е …

Ако тайната среща между генералния секретар на управляващата партия „Приятели на народа“ и министъра на отбраната на САЩ наистина се е състояла, това означаваше, че поводът за нея е бил сериозен. Снимката очевидно беше направена в хотелска стая. Уставът на партията дава на генералния секретар доста широки пълномощия. Той се разпорежда с финансите на партията, разпределя между нейните депутати постовете в парламента, играе ръководна роля при определянето на партийната политика. За външния свят той е своеобразен изразител на волята на управляващата партия. Неговото мнение има решаващо значение, тъй като носи отговорността за текущата дейност на партията.

Генералният секретар на партията „Приятели на народа“ е свързан тясно с другите трима ръководители на партийния апарат — председателя на политическия комитет, председателя на ръководния съвет и заместник-председателя на партията. Много често основната линия на партията фактически се определя по пътя на преговорите между четиримата, а след консултации с правителствени дейци всъщност се определя и политиката на цялата държава. Накъсо казано, със своето влияние генералният секретар превъзхожда министрите.

Генералният секретар се избира само от групировката, ръководена от председателя на партията64. Накамидзо беше си спечелил славата на най-ловкия политикан измежду всички досегашни генерални секретари на управляващата партия и затова ненапразно го наричаха „Дзурумидзо“65. И ето, оказва се, че той, дясната ръка на председателя на партията Ямато, е водил тайни преговори с „оръженосеца“ на американския президент!

Ашенбренър беше доверено лице на американския военнопромишлен комплекс. Продължавайки началото, поставено от Макнамара, той бе направил много за укрепване на връзките между Пентагона и военния бизнес. След като стана министър на отбраната, Ашенбренър се зае усилено да натрапва американско оръжие на различни страни по света. Той твърдеше, че това било необходимо за уравновесяване на външнотърговския баланс на САЩ, страдащ от постоянен дефицит, и за стандартизация на военната техника в армиите на страните от НАТО. С тази цел към управлението по въпросите на международната сигурност при Министерството на отбраната на САЩ беше създадена Агенция за развитие на международните доставки, със задължение да координира доставките на оръжия и военно снаряжение за американската армия и техния експорт в чужди страни. Заради своята старателност Ашенбренър получи от журналистите етикета — „главен търговски пътник за продажба на американско оръжие“.

С особена страст Ашенбренър настояваше пред Япония да увеличи военните си усилия и да поеме функциите по охрана на морските комуникации в района на Югоизточна Азия, които сега изпълнява Седмият флот на САЩ.

— Мари си подписа сама присъдата, когато видя тази снимка. Затова и беше премахната. Опитайте се да публикувате тази снимка и ще видите какъв ще бъде ефектът! — каза Кийохара и се ухили. Когато полицията показа на Накамидзо снимката, той пребледня като платно.

По това време вече бе изяснена и личността на третия човек на снимката. Оказа се, че той е Франк Милз, шеф на Агенцията за развитие на международните оръжейни доставки. Бивш началник на отдела за разработка на военна техника, сега той беше известен като ръководител на проекта за създаване на най-новия американски безпилотен изтребител RPV-81 „Черно копие“.

След разобличителните статии във вестник „Майчо шимбун“ правителството и военните вече не се решаваха да настояват за приемането на RPV-81 на въоръжение в японските военновъздушни сили. Много моменти в тази афера все още оставаха неясни и съмнителни. Тогава подозрението за натрапването на този изтребител на японските ВВС падна върху Кенсей Домото, но поради липса на доказателства всичко беше замазано. Сега историята с „Черното копие“ се разкриваше в нова светлина.

Общо взето, замисълът на оръжейните търговци беше ясен. Дейността на агенцията, която продължи и засили линията на създадената в миналото от Макнамара Агенция за външни връзки по доставките на оръжие, доведе до по-нататъшно срастване на Пентагона с военните концерни. В стремежа си да придаде глобален размах на оръжейния износ в съответствие с политиката на Вашингтонската администрация, Пентагонът, заедно с производителите на оръжие, засили продажбите на американската военна техника по всички части на света, като раздаваше щедро подкупи на високопоставени представители на правителствата и влиятелни политически дейци.

Но колкото и огромни да са сумите, които Америка изразходва за подкупи, тя всъщност не губи нищо. Подкупите, или „отстъпките“, както ги наричат за благоприличие, се включват в стойността на оръжието и в последна сметка цялата сума се изплаща от народа на страната, закупила оръжието.

Когато стана известно, че концернът „Локхийд“ е заплатил солидна сума на тогавашния министър-председател на Япония, някои хора се учудваха: „Че какво лошо има в това да бъдат получени подкупи от Америка?!“, но те не вземат предвид едно доста важно обстоятелство: този, който е принуден да заплати сметката, е японският народ.

Нямаше никакво съмнение, че „тройката“ — Накамидзо, Ашенбренър и Франк Милз, се е събрала на тайна среща, за да уговори закупуването на „Черното копие“ от Япония.

Но работата им бе объркана от ключа, намерен на местопрестъплението. Събитията се развиха невероятно бързо. Кийохара потвърди напълно това, което беше разказал през нощта на Хирано. Той настояваше, че е изпълнил заповедта на Хидейо Ошима да откара мъртвото тяло на остров Морското конче и го е заровил там. С делото се зае прокуратурата. Под непосредствения контрол на главния прокурор тя започна разпит на депутатите Накамидзо и Ошима, а също така и на директора на „Амарилис“ Фумиюки Котаки. Те се опитаха да се изплъзнат, но уликите бяха много сериозни, още повече че към принадлежащия на Мари пръстен и към признанията на Кийохара се прибави злополучната снимка „за спомен“, на която Накамидзо беше заснет заедно с Ашенбренър и Франк Милз.

Пръв не издържа на кръстосания разпит Фумиюки Котаки, след него призна вината си за извършеното престъпление Хидейо Ошима и най-после Хироаки Накамидзо. Ето как звучеше неговото признание:

— Мари се оказа много любопитна; надникна в чантата ми, където откри известната ви снимка, и започна да ме дразни: „Ами ако я продам на вестниците?“ Казах й да ми върне снимката, но това само я възбуди още повече. Бягаше от мен из стаята и размахваше снимката. Отначало може би просто се шегуваше, а после започна да говори сериозно. Просто побеснях от яд, че тя видя тази свръхсекретна снимка…

Когато се опомних, разбрах, че ръцете ми стискат гърлото на Мари и тя вече не диша. Опитах се да й направя изкуствено дишане, но вече беше късно. Обърках се и се втурнах да се посъветвам с най-добрия си приятел Ошима. Той отиде да разговаря с Котаки и двамата предложиха да качим трупа на яхтата и да го скрием на Морското конче. Нямах друг изход. За щастие служещите в „Джошокаку“ не познаваха Мари. Излъгахме ги, че жената, която бе дошла с мен, внезапно се е разболяла, а през нощта изнесохме трупа и го натоварихме на яхтата. За да не види никой, не го изнесохме през главния вход, а през градината и задния изход. С всичко друго се занимаваше Котаки. Но когато изнасяхме трупа, аз направих грешка: досвидя ми и измъкнах пръстена от ръката на мъртвата — това не биваше да правя — каза накрая Накамидзо.

Обстоятелствата около престъплението се изясниха, а едновременно с това излязоха наяве и фактите за корупцията във връзка с доставките на военна техника, корупция, в която бяха затънали представители както на японските, така и на американските управляващи кръгове.

Сегашният президент на САЩ дължи избирането си на Ашенбренър, задкулисен ръководител на предизборната му кампания. Осведомени лица бяха убедени, че при решаването на въпроса за закупуването на „Черното копие“ и друго съвременно американско оръжие от Япония лично президентът на САЩ е упражнявал натиск върху Кенсей Домото и Масатака Ямато.

Преди да стане Иран пазар за пласиране на тяхната продукция, най-големият купувач на американските оръжейни производители беше Япония. Успехът им в Япония отваряше пътя за износ на американско оръжие в страните от Далечния изток.

Като съдействуваше на търговците с оръжие да завоюват и разширяват своите пазари, президентът в никой случай не го правеше безкористно: той разчиташе, че в замяна на това ще получи от тях огромни суми за избирателната си кампания. Япония с нейните специфични политически права се оказа изключително подходяща за осъществяване на тези замисли.

Нейният политически живот наистина е немислим без връзката му с парите; един депутат в парламента не може да се надява на никакво влияние, ако не си осигури щедър източник, от който може да черпи безконтролно средства за своите политически цели. Като типичен пример може да бъде посочен прочутият Танака, който направи главозамайваща политическа кариера с помощта на тъмните си връзки и умението си да измъква пари от най-различни съмнителни начинания.

Корените на японската корупция могат да бъдат открити, на първо място, в срастването на политическите кръгове с компаниите — производителки на оръжие. Ключът за покупките на оръжие е в ръцете на правителството и политиците. А и не само за оръжейните покупки. Както показва скандалното „дело Танака“, подкупите се използват и когато, както беше в дадения случай, чуждестранна самолетостроителна корпорация се опитва да отстрани конкурентите си и да продаде свой тип пътнически самолет на частна японска въздухоплавателна компания.

Действувайки като емисар на президента, Ашенбренър беше видял в Хироаки Накамидзо подходящ човек, чрез когото би могъл да въздействува върху апарата на властта в Япония. Ако тайната им среща бе станала известна навреме на обществеността, това нямаше да свърши само с проваляне на сегашната изключително изгодна сделка за продажба на американско оръжие на Япония; в такъв случай биха получили гласност и фактите за подкупване на японски политически дейци от американските фабриканти на оръжие. И нямаше да бъде сложен край само на политическата кариера на Накамидзо. Тогава би избухнал голям политически скандал, който щеше да доведе до падане на правителството.

В никакъв случай не бивало да бъдат допуснати съобщения за тайната среща! Зад гърба на народа „търговците със смъртта“ подготвяли невиждана по мащабите си сделка, а някаква си жена имала нещастието да надникне в този свят на безчестието и я накарали да замлъкне завинаги.

По време на следствието Хироаки Накамидзо призна само факта, че е убил Мари Фуджикура, но не промълви нито дума за срещата си с Ашенбренър.

Снимката направи смайващо впечатление на политическите и деловите кръгове, на правителството. Сега вестниците и телевизията се надпреварваха да изясняват обстоятелствата, предизвикали появата на „снимката за спомен“.

Приблизително по същото време в американския печат се появиха съобщения, че производителката на „Черното копие“ — „Дженерал електроникс“, е зачислила в щата си над трийсет генерали от запаса, излязоха наяве тъмните връзки на корпорацията с Пентагона.

На специално заседание на комисията при Конгреса на САЩ, която се занимаваше отдавна с етиката в поведението на гигантските монополи, беше разкрит фактът, че корпорацията „Дженерал електроникс“ чрез своя търговски агент Джордж Охара е дала два милиона долара комисиони на един близък негов познат, в миналото министър-председател, а сега ръководен политически деец на Япония, който и досега влияе тайно и явно върху правителството и парламента. Сега се поставяше въпросът — с кого е делил получените пари бившият министър-председател? Ако станат известни пътищата, по които са потекли тези огромни суми, кои политици са ги получили, това ще доведе неизбежно до катастрофа.

Името на бившия министър-председател не се споменаваше, но беше ясно, че става дума за Кенсей Домото. Историята неочаквано получи неприятен за управляващите кръгове обрат.

Изясни се съдбата на Мари Фуджикура, открит бе и престъпникът. Бели кости под цъфнали азалии — такъв бе краят на мечтата на Хирано. Нищо вече не сгряваше сърцето му.

„Не може да бъде все така, ще дойде нова любов“ — неуспешно уверяваше себе си Хирано.

На другия ден, след като бе публикувано съобщението, че срещу Накамидзо е отправено обвинение за убийство и подкуп, при Хирано дойде Карън.

— Все пак реших да се върна в Щатите — каза тя. Хирано не започна да я убеждава, че не бива да прави това. Той не можеше да й каже: „Остани в Япония, при мен“, още повече че в него не беше останало почти нищо от предишните му чувства. „В Америка я очаква сурова действителност — мислеше си той, — вече не може да се надява, че ще я издържат силните на деня, както беше в Япония. Там ще загуби покровителството им. Очаква я съдбата на улична проститутка, и при това цветна…“

— Ако дойдете в Америка, непременно ми се обадете — каза Карън. Хирано кимна в знак на съгласие, но веднага помисли, че това е невъзможно. Дори ако му се удаде случай да отиде в Америка, едва ли ще му се иска да се срещне с нея. Откъде ще намери душевни сили, за да види на улицата жената, с която — макар и за малко — е живял под един покрив?

— Извини ме, но няма да мога да те изпратя … — каза Хирано, като стискаше протегнатата ръка на Карън.

— Така ще е по-добре … Иначе ще ми бъде трудно да замина. — Очите на Карън се наляха със сълзи.

Няколко дни след като си замина Карън, вестниците съобщиха, че „процъфтяващият“ бар „Шарм“ в шестия квартал на Гиндза е бил място, където американските фабриканти на оръжие са давали подкупи на тайните си агенти в Япония. Пишеха, че собственичката на бара е бивша любовница на представителя на „Дженерал електроникс“ Джордж Охара и че именно той й е дал парите, с които е открила заведението си. Без да жалят страниците си, вестниците публикуваха снимки на Кейко Накамура.

Хирано се досещаше смътно, че тук съществува някакъв покровител, защото не бе по силите на една самотна жена да открие и поддържа такова заведение, но не можеше да предположи, че човекът, който е финансирал Кейко, е Джордж Охара.

„Сега на Кейко ще й се види нанагорно!“ — Хирано предвиждаше големите трудности, които очакват бившата му приятелка. Положението на главния клиент на „Шарм“ Кенсей Домото се разклати, Накамидзо се оказа подсъдим. Всичко това не може да не се отрази върху работите на собственичката на бара. Такова заведение е непосилно бреме за една жена, останала без покровители — конкуренцията под ярките светлини на Гиндза е безжалостна.

След експертизата тленните останки на Мари Фуджикура бяха кремирани, а на четирийсет и деветия ден се състоя скромна панихида. Хирано присъствува на нея. Тя беше уредена в един малък храм в префектурата Токио, близо до границата с префектура Сайтама. Беше горещ септемврийски ден. Жегата се чувствуваше особено силно в траурните дрехи.

Както и трябваше да се очаква, присъствуващите бяха малко. Хирано запали своята благовонна пръчица и вече се канеше да си тръгва, когато видя тези, които най-малко бе очаквал да види — Кейко и Катаяма. Появата на Кейко беше пълна изненада.

Тя го поздрави смутено с поглед. Благодарение на нейните старания Хирано едва не последва Мари. Но имаше ли някакъв смисъл да я упреква за това, пък и мястото беше съвсем неподходящо за упреци. Кейко побърза да запали своята пръчица и си замина веднага с очакващата я наета кола. Журналистът и детективът гледаха известно време след колата, която ги облъха с бензинен дим и прахоляк, след което Катаяма каза тъжно:

— Ето че пътищата ни се разминаха…

Със своята поява на панихидата Кейко отдаде последно внимание към тяхната дружба. Всъщност тази дружба вече бе загубила отдавна смисъла си: изчезна онова, което бе общо за тях и ги свързваше — Мари Фуджикура. Днешната церемония постави края.

— Да … От това дело претърпях загуби — оплака се Катаяма по пътя към спирката. Думите му напомниха на Хирано с какво се занимава неговият приятел.

— Когато намеря изчезнал от дома си човек и го върна на семейството му, клиентът не жали парите си. А в случаи като сегашния едва ли мога да се надявам, че ще покрия разноските си. На туй отгоре, нали не намерих аз трупа. Тъй че от това дело съм на загуба … — мърмореше си Катаяма. Днес Хирано се раздели не само с Кейко, дойде време да се сбогуват и с Катаяма. Едва ли им предстоеше да се срещнат отново през живота си.

— Дявол да го вземе! — извика Катаяма и се озърна. След него тичаше кой знае откъде появило се котенце, мършаво, с окаляна козина. Изглежда, че беше захвърлено на улицата веднага след като се е родило. То или щеше да умре, или щеше да стане плячка на гарваните … — Марш оттук! Псст! — прогони го Катаяма. Котенцето се потътри далеч от него, но изведнъж изтича към Хирано и като мяукаше жално, започна да се търка о краката му. Хирано също искаше да го прогони, но пред очите му се появи котенцето на малката Мари. Изведнъж му се стори, че то е възкръснало.

— Пис-пис-пис, ела при мен!

Хирано приклекна и котенцето подскочи радостно към него.

— Хирано-сан! Какво мислите да го правите? — попита го учудено Катаяма.

— То се появи неслучайно на панихидата на Мари. Ще го взема при себе си.

Катаяма гледаше недоумяващо Хирано, който милваше нежно котенцето.