Корабокрушенецът от „Цинтия“

13. КУРС НА ЮГОЗАПАД

На другия ден „Аляска“ влезе в Бресткия залив. За щастие аварията не беше сериозна. Инженерът, когото веднага повикаха, обеща да отстрани повредата за три дни. Следователно закъснението им нямаше да бъде сериозно и те щяха да го оправдаят до известна степен, като използуват времето да натоварят въглища — за сметка на което нямаше да спират в Гибралтар, както бяха предвидили в разписанието си. Така следващата им спирка щеше да бъде чак в Малта и щеше да намали забавянето им с двайсет и четири часа; тоест фактическото им забавяне щеше да се сведе до два дни. Впрочем в разписанието на „Аляска“ бяха включени трийсет дни за непредвидено забавяне. Така че нямаше основание за безпокойство и членовете на експедицията решиха да приемат случилото им се премеждие с философско спокойствие.

Скоро стана ясно, че неприятният инцидент щеше да се ж превърне в тържество. Само за няколко часа пристигането! на „Аляска“ се беше разчуло в целия град и тъй като хората; знаеха от вестниците целта на неговото пътуване, членовете на експедицията и на състава на шведския екипаж станаха обект на всеобщо внимание. Морският префект и кметът на Брест, началникът на пристанището и капитаните на акостиралите там кораби дойдоха да поднесат официално поздравленията си на капитан Марсилас. Поканиха на вечеря и на специално устроен за тях бал смелите изследователи, тръгнали да търсят Норденшьолд. Колкото и да не обичаха подобни светски приеми, докторът и Малариус все пак трябваше да отидат на вечерята, устроена в тяхна чест. За сметка на това Бредейорд беше във вихъра си.

Сред гостите на префекта, поканени, за да отпразнуват пристигането на офицерския състав и на екипажа на „Аляска“, имаше един висок възрастен мъж с благородно и меланхолично лице. Ерик веднага го забеляза и прочете в малко тъжния му поглед някакво топло чувство, в което той не можеше да се бе излъгал. Това беше господин Дюрийо, почетен / генерален консул, деен член на Географското дружество, добре известен със своите пътешествия в Средна Азия и в Судан. Ерик беше чел неговите публикации с голям интерес. Щом ги представиха един на друг, той се разговори с френския учен като сведущ събеседник. Впрочем колкото и естествено да е за всеки пътешественик чувството на удовлетворение от постигнатото, то не всякога е негова съдба. Случва се, когато приключенията му добият гласност, той да пожъне възхищението на обществото; не така често се случва обаче човек да чуе похвала за труда си на официален прием от добре осведомен познавач. Почтителната любознателност на младия лейтенант така силно трогна уважавания географ, че по бледите му устни затрептя усмивка.

— Аз нямам много голяма заслуга за тези открития — каза той в отговор на похвалата на Ерик за неговите успешни разкопки, проведени наскоро в околностите на Асуан. — Вървях напосоки, като човек, който търси начин да забрави жестоките мъки, които го терзаят, и който не се интересува много от резултата, а иска да се отдаде на любимото си занимание. Останалото беше въпрос на късмет…

Като видя, че между Ерик и господин Дюрийо се бе породила взаимна симпатия, адмиралът се постара те двамата да седнат един до друг на масата, за да могат да продължат разговора си и по време на вечерята.

Когато им поднесоха кафето, лейтенантът от „Аляска“ неочаквано бе заприказван от един дребен човек с олисяла глава, когото му представиха под името Кергаридек и който направо го попита коя е родината му. Изненадан в първия момент от въпроса, Ерик отвърна, че е швед, или по-точно казано, норвежец, и че семейството му живее в околностите на Берген. После пожела да узнае повода за любопитството на господина.

— Поводът е съвсем прост — отвърна събеседникът му. — От цял час си позволявам да ви наблюдавам през масата, докато се хранехме, и си мислех, че никога досега не съм виждал толкова ясно изразен келски тип като у вас!… Трябва да ви кажа, че аз съм страстен изследовател на келтската култура!… А ето че сега за първи път ми се случва да срещна келтски тип у скандинавец! Може би тук се крие някакво безценно указание за науката и Норвегия ще трябва да се причисли към земите, посещавани от нашите галски предци!

Ерик беше готов да обясни на бресткия учен мотивите, които щяха да омаловажат ценността на неговата хипотеза, когато доктор Кергаридек се извърна, за да поднесе почитанията си на една дама, която тъкмо влизаше в салона на морския префект, и така разговорът им се прекъсна. Младият лейтенант от „Аляска“ не би се сетил повече за този случай, ако на другия ден, когато минаваха по една улица край открит пазар, Швериенкруна не му каза неочаквано, виждайки един говедар от Морбиан:

— Скъпо мое момче, ако все пак имах някакво съмнение за твоя келтски произход, тук то окончателно щеше да се разсее! Погледни до каква степен приличаш на всички тези бретонци!… И те имат матов тен на лицето, удължени черепи, кафяви очи, черни коси, а си приличате дори и по походката! Бредейорд може да си приказва каквото си иска, но ти си чистокръвен келт, можеш да бъдеш сигурен в това!

Ерик му разказа за разговора си предишната вечер с доктор Кергаридек. Швериенкруна така се въодушеви, че през целия ден не разговаря за нищо друго.

Както всички пасажери на „Аляска“, и Тюдор Браун бе получил и приел поканата на морския префект. Известно време дори всички решиха, че той ще се яви там с обикновения си костюм, тъй като се настани в лодката, която щеше да го откара на брега, със същите дрехи. Явно обаче необходимостта да свали драгоценната си шапка му се беше сторила твърде неприятна, че в момента, когато щеше да прекрачи прага на префектурата, той се обърна и си тръгна. Повече не го видяха през цялата вечер.

Когато се върна след бала, където бе танцувал през всичкото време с голямо удоволствие, Ерик разбра от Херсебум, че Тюдор Браун се бил прибрал към седем часа и вечерял сам. След това се промъкнал в каютата на капитана, за да разгледа една морска карта; към осем часа вечерта си заминал отново с лодката, която го била докарала преди това на брега.

Това бяха последните новини за този човек.

На другия ден в пет часа следобед Тюдор Браун все още не се беше появил. При това той знаеше, че ремонтът на машината ще бъде завършен същия ден и че заминаването на „Аляска“ няма да се отлага. Капитанът беше предупредил за това всички пътници, затова даде заповед да вдигнат котва.

На кораба вече прибираха веригата на котвата, когато една лодка, отделила се от кея, се понесе с най-голяма скорост към „Аляска“. Всички решиха, че това ще е Тюдор Браун. Скоро обаче се оказа, че носят писмо. За изненада на всички писмото беше адресирано до Ерик.

Разпечатвайки го, Ерик видя вътре само визитната картичка на господин Дюрийо, почетен генерален консул, член на Географското дружество, на която бе написано с молив:

„На добър час!… Скорошно завръщане!…“

Можеше ли някой да си представи колко голямо бе вълнението на Ерик? Вниманието на любезния изтъкнат учен го трогна дълбоко и дори го накара да се просълзи. Напускайки гостоприемната страна, където бе прекарал само три дни, той имаше чувството, че напуска родината си. Скъта визитната картичка на Дюрийо в портфейла си и си помисли, че прощалният поздрав на възрастния човек ще му донесе щастие.

Две минути по-късно „Аляска“ тръгна и се насочи към тесния вход на пристанището. В шест часа излезе оттам и корабът пилот, който го придружаваше, и му пожела добър път.

Беше 20 февруари. Времето бе ясно. Слънцето залезе зад добре очертания като през летните дни хоризонт. Нощта се спусна и скоро наоколо съвсем притъмня, тъй като луната щеше да изгрее едва в 10 часа вечерта. Ерик беше пръв на вахта и се разхождаше безшумно по задната част на горната палуба. Струваше му се, че заедно с Тюдор Браун злият гений бе изчезнал от кораба.

„Дано само не реши да ни настигне в Малта или в Суец!“ — помисли си младият човек.

Впрочем това беше съвсем възможно — дори беше вероятно Тюдор Браун да е решил да си спести времето, което „Аляска“ щеше да загуби, правейки големия завой, за да стигне Египет. Докато корабът заобикаляше Франция и Испания, той можеше, ако реши, да прекара една седмица в Париж или където му хрумне по пътя, за да настигне „Аляска“ било в Александрия или в Суец, или дори в Аден, в Коломбо или в Цейлон, в Сингапур или в Йокохама, местата, където щяха да спират, за да си получават пощата.

И все пак това беше само една възможност. Важното в момента бе, че него го нямаше на кораба, а това беше достатъчно, за да се развеселят всички.

Поднесоха вечерята както обикновено в шест и половина и настроението на масата беше по-задушевно от всякога досега. По време на десерта пиха за успеха на експедицията, който дълбоко в себе си всеки свързваше в една или друга степен с отсъствието на Тюдор Браун. После се качиха на палубата да изпушат по една пура.

Нощта беше тъмна. Далеч: на север блеснаха светлините на фаровете на нос Сен Матийл, на Пиер Ноар и на Уесан. На юг зад тях остана непотвижната ярка светлина на нос Ра й После забелязаха малката неподвижна светлина на високия скалист бряг на нос Ра, която огрява само два сектора — единия на 41 градуса, а другия на 30 в западна посока и се увериха, че държат верен курс. От другата страна на „Аляска“ зад левия борд проблясваше и гаснеше на промеждутъци от по четири секунди остров Сен. Приятен североизточен вятър ускоряваше хода на кораба и го накланяше към левия борд. Туловището му се люлееше леко, макар че морето беше доста неспокойно.

Когато след вечеря пасажерите се изкачиха на палубата, вахтеният на кърмата тъкмо вадеше лага1 от водата.

Два възела и четвърт — каза той на капитана, който се приближи към него, за да чуе резултата от проверката.

— Хубава скорост, която не бихме се отказали да трае поне петдесет или шейсет дни! — каза засмян докторът.

— Именно — отвърна капитанът, — хем така ще стигнем почти без гориво чак до Беринговия проток!

След тези думи той остави доктора сам и влезе в каютата си. Там извади от една отворена кантонерка изпод барометри и морски часовници една залепена върху платно карта и я разгъна върху бюрото си под ярката светлина на една голяма газена лампа, която висеше на тавана. На картата, съставена от Британското адмиралтейство, бяха посочени всички подробности на американската крайбрежна ивица, край която плаваше сега „Аляска“ — между 47 и 49 северна ширина и 4 и 5 западна дължина от Гринуич. Картата представляваше квадрат метър на метър. Бреговете, островите, неподвижните и въртящите се фарове, пясъчните плитчини и дълбочините, та чак посоката, която трябваше да следват корабите, бяха посочени с най-големи подробности. С подобна карта и с компас човек би си помислил, че и дете би могло да преведе дори и най-големия кораб през тези всъщност доста опасни места, където неотдавна един опитен офицер от френския флот — лейтенант Маж, изследовател на Нигерия — беше претърпял корабокрушение и бе загинал заедно с всички свои спътници на кораба „Мажисиен“, както преди него и корабът „Сане“ и много други.

По една случайност капитан Марсилас никога не беше минавал през тези води. Всъщност единствено необходимостта да спрат в Брест го бе докарала тук, иначе би минал през открито море. Затова трябваше да се осланя само на щателното проучване на картата, за да не се отклони от правия път. Всъщност всичко изглеждаше съвсем просто. Оставяйки надясно Поан дьо Ван, нос Ра и остров Сен — според

——

Лаг (хол,) — уред за измерване скоростта на кораб. — Б. пр.

легендите обиталище на деветте друиди ’, — почти винаги замъглен от водния прах на ревящите вълни, той трябваше да държи курс на запад, за да насочи след това кораба на юг, когато се окажат в открити води. Неподвижната светлина на острова показваше точно местоположението им и според картата на по-малко от четвърт миля на запад от маяка островът завършваше като верига от високи отвесни скали, вдадени в откритото море, което тук много рязко стигаше веднага до сто метра дълбочина. Този ориентир беше много ценен в такава мрачна нощ и след като разгледа още веднъж най-внимателно картата, капитанът реши да приближи кораба към острова на много по-близко разстояние, отколкото би го сторил през деня — тоест на три-четири мили. Затова той се изкачи на палубата, огледа морето и даде нареждане на Ерик да насочи кораба на двайсет и пет градуса към югозапад.

Заповедта му, изглежда, изненада младия лейтенант.

— На югозапад ли казахте? — попита той почтително, сметнал, че не е чул добре.

— На югозапад казах — отвърна малко сухо капитанът. — Този маршрут явно не ви е много по вкуса?

— Понеже ме питате, капитане, трябва да ви призная, че не е — отвърна откровено Ерик. — Бих предпочел да държа по-дълго курс на запад.

— И защо?… За да изгубим още една нощ ли?

Тонът на капитана не търпеше възражения. Ерик изпълни задачата, както му беше заповядано. В края на краищата началникът му беше опитен моряк, на когото човек можеше напълно да се довери.

Колкото и малка да бе, промяната на посоката беше достатъчна, за да повлияе на скоростта на кораба. „Аляска“ започна да се клатушка доста силно и при всяко рязко отклонение забиваше нос във вълните. Водата наоколо се развълнува и побеля от малки пенести вълнички. Лагът показваше четиринайсет възела и тъй като вятърът продължаваше да се засилва, Ерик счете за благоразумно да заповяда да свият два възела на платното.

——

1 Друиди — според келтските легенди — жреци и жрици в древна Галия, Англия и Ирландия. — Б. пр.

Почувствували изведнъж, че им прилошава, докторът и Бредейорд побързаха да слязат в каютите си. Капитанът, който се разхожда няколко минути напред и назад по палубата, скоро ги последва.

Едва той влезе в стаята си, когато Ерик дойде лично при него.

— Капитане — каза младият човек, — току-що чух зад левия борд съмнителни шумове! Сякаш големи вълни се разбиват о скали!… Сметнах за свой дълг да ви кажа, че според мен пътуваме по опасен маршрут!…

— Действително, лейтенанте, безпокойството ви преминава в упорство! — възкликна капитанът. — От какво може да се страхувате, след като виждаме онази неподвижна светлина на три, та може би и на четири мили от нас?

И той посочи нетърпеливо с пръст върху разстланата на бюрото му карта остров Сен, който се издигаше като часовой на издадения напред Бретонски кей.

Ерик проследи движението на пръста му. Видя ясно, че действително там не беше отбелязана в близост до високия отвесен бряг, издигащ се над големи морски дълбочини, никаква опасност. Съвсем надеждна и успокоителна картина за всеки моряк. И все пак и шумът от разбиващите се о скала вълни, който той бе чул отляво, тоест откъм обратната страна на вятъра и следователно от съвсем близко разстояние, не беше илюзия.

Странно нещо, което Ерик не смееше да признае сам пред себе си, но му се струваше, че очертанията на брега, които виждаше на картата, съвсем не съвпадаха с картината на онези злокобни и коварни места, които той бе запомнил от описанията в географските книги. Можеше ли обаче да противопостави своите бегли впечатления, своя смътен спомен на толкова рязко различаващите се от тях подробни данни върху картата на Британското адмиралтейство?… Ерик не се осмели. Картите се правят именно затова, за да предпазват мореплавателите от грешки и от избледнели в съзнанието им впечатления. Той отдаде чест и се върна на палубата.

Още не се беше изкачил на мостика, когато отдолу отекнаха викове:

— Рифове отдясно! — последвани незабавно от втори възгласи: — Рифове отляво!…

На палубата изсвистя свирка, разтичаха се хора, последваха една след друга бързи маневри. „Аляска“ намали скорост, даде заден ход… Капитанът се втурна към стълбичката.

В същия миг той долови глух шум, напомнящ плъзгаща се по сняг шейна. Последва силен тласък, от който капитанът падна назад, а корабът потрепери от тила до върха на мачтите. След това настъпи тишина и „Аляска“ застана на място неподвижен.

Беше заседнал, вклинен между две подводни скали.

С разкървавена от падането глава, капитан Марсилас се изправи, за да се качи на палубата. Там цареше истинска суматоха. Обезумели от страх, моряците тичаха към спасителните лодки. Вълните се разбиваха яростно о новото препятствие, което сега представляваше за тях катастрофиралият кораб. Двете светещи очи на Тевенек и остров Сен се бяха втренчили безмилостно в „Аляска“, сякаш го упрекваха, задето се бе нахвърлил безразсъдно върху опасността, за която те неотменно предупреждаваха. На капитанския мостик Ерик се беше надвесил над тесния борд и се мъчеше да пробие с поглед тъмнината, за да определи щетите от катастрофата.

— Кажете най-после, лейтенанте, какво се случи? — му изкрещя капитанът, още замаян от падането.

— Случи се това, капитане, че, завивайки на югозапад според вашата заповед, налетяхме на подводни скали! — отвърна Ерик.

Капитан Марсилас не каза нито дума. Та и какво ли можеше да отговори?… Обърна се и тръгна към стълбичката.

Колкото и странно да бе, въпреки трагичния удар корабът не беше застрашен от неминуема гибел. Неподвижното му положение, светлината на двата маяка, близостта на сушата, която личеше от скалите, притиснали го като с клещи, правеха катастрофата по-скоро мрачно, отколкото гибелно събитие. За Ерик тя представляваше един-единствен факт: край на експедицията, край на възможността да открие Патрик О’Доноган! Но веднага след като се бе изтървал да отговори така рязко на въпроса на капитана под влияние на голямото си огорчение, той съжали. Напусна капитанския мостик и слезе на палубата, където потърси с поглед своя началник с искреното намерение да го успокои, ако това беше възможно.

Капитанът обаче беше изчезнал и само след три минути откъм каютата му прокънтя изстрел.

Ерик се затича натам. Вратата беше заключена отвътре. Той я блъсна с крак и я изби.

Капитан Марсилас лежеше на килима с разбито чело и стискаше револвер в дясната си ръка.

Разбрал, че корабът е загубен поради негова грешка, той си беше прострелял черепа. Смъртта беше настъпила веднага. Изтичали подир младия лейтенант, докторът и Бредейорд можаха само да установят смъртта.

Но сега не беше време за безполезни съжаления. Като остави двамата си приятели да вдигнат трупа и да го положат върху койката, Ерик беше длъжен да се върне на палубата и да се погрижи за спасяването на екипажа.

Когато минаваше пред каютата на Малариус, прекрасният човек, събуден от неподвижността на кораба или може би от изстрела, отвори вратата и подаде побелялата си глава, с неизбежното боне от черна коприна. Откакто бяха тръгнали от Брест, той беше спал непрекъснато и затова не беше усетил нищо.

— Но какво става? Какво се е случило? — попита той спокойно.

— Какво се е случило? — отвърна Ерик. — Случи се това, скъпи мой учителю, че „Аляска“ заседна сред рифове, а капитанът току-що се застреля!

— О! — възкликна Малариус, силно изненадан. — Но в такъв случай, момчето ми, сбогом на нашата експедиция!

— Това, скъпи мой учителю, е друга история — отвърна Ерик. — Аз все още не съм умрял и докато дишам, ще повтарям: „Напред!“