Корабокрушенецът от „Цинтия“

20. КРАЯТ НА ОКОЛОСВЕТСКОТО ПЛАВАНЕ

Ерик извика и падна на колене върху снега пред Патрик О’Доноган, търсейки да долови последното му дихание, искрица надежда!… Този път обаче ирландецът действително беше мъртъв и бе отнесъл завинаги своята тайна.

Тюдор Браун, от своя страна, се сгърчи целият в сетна конвулсия, ръцете му изпуснаха оръжието, което все още стискаха при падането, и той издъхна, без да каже нито дума.

— Татко, какво направихте? — извика горчиво Ерик. — Защо унищожихте последната възможност да узная загадката на своя живот?… Не беше ли по-разумно да се хвърлим двамата върху този човек и да го направим свой пленник?

— Та ти нима смяташ, че той щеше да ни остави време за това?… — отвърна мастер Херсебум. — Следващият му куршум щеше да бъде за теб, можеш да бъдеш сигурен в това… Аз отмъстих за убийството на този нещастник, наказах този злодей заради престъплението му спрямо нас на Бас Фроад и може би за още други негови престъпления… Каквото и да се случи, не съжалявам за това!… Впрочем какво значение има вече загадката на твоя живот, момчето ми, в положението, в което се намираме?… Може би много скоро и ние ще отидем да потърсим отговора на загадката на твоя живот при самия господ бог!

Едва той изрече тези думи, когато над айсбергите и над ледените полета отекна топовен гърмеж. Това сякаш беше отговор на отчаяните думи на стария рибар. А всъщност без съмнение беше отговор на двата пушечни изстрела, прокънтели преди малко над ледения остров.

— Оръдието на „Аляска“!… Спасени сме!… — възкликна Ерик и като се изправи, изтича към близкия баир от ледени късове, за да огледа оттам безкрайната морска шир.

Отначало не видя нищо друго освен носените от вятъра айсберги, които се люлееха върху вълните, огрени от слънцето. В същото време мастер Херсебум, който веднага бе заредил пушката си, стреля във въздуха и почти в същия миг му отговори оръдеен изстрел.

Този път Ерик много ясно забеляза една черна струйкд дим, която се очерта на запад върху небесната синева. От този миг насетне пушечни и топовни гърмежи откликваха един на друг на интервал от няколко минути и скоро „Аляска“ се показа иззад един айсберг и се понесе бързо на север от техния леден остров.

Като плачеха от радост, Ерик и мастер Херсебум се хвърлиха взаимно в обятията си. Започнаха да размахват носните си кърпи, да хвърлят шапките си във въздуха, за да привлекат вниманието на другарите си.

Най-сетне „Аляска“ спря ход. Спуснаха от борда му една китоловна лодка и само след двайсет минути тя акостира до ледения остров.

Как да опишем силната радост на доктор Швериенкруна, на Бредейорд, на Малариус и на Ото, като видяха живи и здрави двамата мъже, които те смятаха за загинали!

Бързаха да си разкажат всичко: за ужасите и отчаянието през нощта, за безответните викове, за безсилния си гняв. След като на другия ден екипажът на „Аляска“ видял, че корабът почти е освободен от ледената стена около себе си, те възпламенили няколко мини и по този начин си осигурили свободен път за отплаване. Помощниккапитанът Бозевиц поел командването и веднага дал заповед да тръгнат по посока на вятъра да търсят откъсналия се от ледения остров плаващ къс. Това плаване сред раздвижилите се от взривовете ледени блокове било най-опасно от всичко, преживяно до този ден от „Аляска“. Но благодарение на чудесния опит, натрупан от екипажа под командването на младия му капитан, и на точното маневриране, корабът успял да се придвижи благополучно сред блуждаещите ледени късове. Впрочем „Аляска“ бил облагодетелствуван от това, че плавал в същата посока като ледовете, но с по-голяма скорост от тях. За щастие търсенето не се оказало напразно. В девет часа сутринта вахтеният забелязал големия плаващ остров откъм посоката на вятъра, а от „наблюдателната кабинка“ различили и очертанията му, когато два пушечни гърмежа им вдъхнали надежда, че двамата корабокрушенци са още там.

Всичко останало вече нямаше значение. Корабът веднага пое курс към Атлантическия океан и дори и дяволът вече не можеше да им попречи да стигнат дотам, макар и на платна, тъй като запасите им от въглища се бяха привършили…

— Не на платна! — каза Ерик. — Аз имам две други идеи. Първата е да се прилепим към плаващия остров и да пътуваме на буксир, докато той дрейфува на юг или на запад. Това ще ни спести непрекъснатата борба с айсбергите, тъй като нашият остров водач ще ги изтласква от пътя си. Втората идея е сами да си осигурим необходимото гориво за успешното завършване на нашето пътешествие, когато ще ни се наложи да продължим самостоятелно пътя си.

— Какво искаш да кажеш? Да не би леденият плаващ остров да крие в недрата си запаси от каменни въглища? — попита засмян докторът.

— Не точно запаси от каменни въглища — отвърна Ерик, — но нещо, което ще ни бъде еднакво от полза — мина от животински въглища под формата на моржова сланина. Ще опитаме да използваме това гориво, тъй като пещта ни е специално пригодена за целта.

Преди всичко екипажът отдаде последна почит на двамата мъртъвци, като завърза по един снаряд за краката им и ги хвърли във водата.

После „Аляска“ се приближи така към плаващия леден остров, че хем да се носи заедно с него по течението, хем той да го предпазва като защитна стена. Екипажът се възползува веднага от изгодното си положение, за да пренесе на борда на кораба хранителните запаси, които преди това бяха свалили на острова и в никакъв случай не биваше да се лишат от тях. Щом свърши тази задача, корабът се прилепи към северния край на ледения остров в един малък залив, където щеше да бъде най-добре защитен от носещите се по водата айсберги. Така, влачен на буксир, „Аляска“ плаваше със средна скорост шест възела, достатъчна, за да излезе от зоната на дрейфуващите ледове.

И докато леденият остров се носеше царствено на юг като истински плаващ материк, влачейки на буксир своя спътник, екипажът на „Аляска“ бързаше да налови достатъчно моржове.

Два-три пъти на ден въоръжени с пушки и харпуни групи моряци слизаха върху леда заедно с всички гренландски кучета и ограждаха морските чудовища, Които спяха на края на своите дупки в леда. Убиваха ги с куршум в ухото, после ги разрязваха на парчета и отделяха сланината, която товареха върху шейни, а кучетата я откарваха на борда на кораба. Ловът беше толкова лек и богат, че само за осем дни трюмовете буквално се напълниха догоре със сланина.

Все така влачен на буксир, „Аляска“ достигна четирийсет градуса източна дължина на седемдесет и четвъртия паралел, тоест беше заобиколил Нова Земя откъм север и вече беше я загърбил.

По това време леденият остров бе останал наполовина, а и тази половина, изложена на силните слънчеви лъчи, напукана от все по-широко разтварящи се пукнатини, имаше опасност направо да се разпадне. Беше дошъл моментът, когато големият плаващ остров щеше да се превърне в дрейфуващи ледове. Ерик нямаше намерение да изчака този момент. За повяда да вдигнат котва и насочи парахода право на запад.

Моржовата сланина, с която вече бяха заредили запасната пещ, смесена с малко количество каменни въглища, се превърна в чудесно гориво. Единственият му недостатък беше, че задръстваше бързо комина, та се налагаше да го чистят всеки ден. Що се отнася до неприятната миризма, която би била ужасна за средиземноморските мореплаватели, тя почти не правеше впечатление на шведско-норвежкия екипаж, който я приемаше като неизбежно зло.

Благодарение на новото гориво „Аляска“ можа да поддържа парата чак до последния час, премина бързо, въпреки насрещните ветрове, разстоянието, което го отделяше все още от европейските морета, и на 5 септември пристигна в Норкап в Норвегия, без дори да спира в Тромсьо, което можеше да стори, ако се наложеше; продължи все така бързо пътя си, заобиколи Скандинавския полуостров, мина повторно през Скагеррак и се завърна най-после там, откъдето бе тръгнал.

На 14 септември „Аляска“ хвърли котва пред Стокхолм в същите води, откъдето се бе отправил на път на 10 февруари предишната година.

Така беше осъществено за седем месеца и четири дни първото околосветско плаване през полярните морета под командването на един двадесет и две годишен капитан.

Този географски успех, който така скоро бе допълнил и проверил на дело резултата от великата експедиция на Норденшьолд, много бързо получи световен отклик. За момент обаче вестниците и списанията все още не бяха разгласили заслугата му. Само неколцина посветени можеха да преценят успеха на младия капитан; една-единствена личност все пак си позволи въпреки всичко да се усъмни в него — и тази личност беше Кайса.

Трябваше да види човек надменната усмивка, с която девойката изслуша разказа за пътешествието.

— Чудя се какъв смисъл имаше да се излагате доброволно на такива опасности! — беше всичко, което каза тя.

При първата възможност обаче тя побърза да подхвърли по отношение на Ерик:

— Впрочем добре, че най-после се избавихме от тази отегчителна история, след като прословутият ирландец е вече мъртъв!

Колко различна беше тази суха и сурова оценка в сравнение с прочувственото и пропито с нежност писмо, което Ерик много скоро получи от Норое! В него Ванда му разказваше в каква тревога са прекарали тя и майка й тези дълги месеци, как мислите им непрекъснато са били заедно с корабоплавателите и колко щастливи били те двете, че техните близки най-после са се завърнали в сигурно пристанище!… И ако експедицията не била постигнала резултата, към който се стремял Ерик, той не бивало да се съкрушава безкрайно от това. Ерик много добре знаел, че вместо истинското си семейство имал друго в бедното норвежко селце и то го обичало нежно и винаги го следвало с мислите си. Кога най-после щял да дойде да види отново това свое семейство, което винаги щяло да го смята за свой член и никога нямало да се откаже от него? Той можел, ако наистина се постараел, да отдели поне един месец за своите близки!… Такова било най-горещото желание на неговата приемна майка и на малката му сестра Ванда и тъй нататък, и тъй нататък.

В листа хартия с тези сърдечни редове бяха загърнати три нежни цветенца, откъснати на брега на фиорда, и техният мирис отново събуди у Ерик спомена за безгрижното му и радостно детство. О, колко скъпи бяха тези чувства на опечаленото му сърце и колко много му помогнаха те да понесе по-леко разочарованието от безуспешния край на неговото плаване!

И все пак твърде скоро той стана обект на внимание за обществеността. Пътешествието на „Аляска“ беше събитие, равно на величието на околосветското плаване на „Вега“. Отвсякъде прибавяха името на Ерик към отрупаното със слава име на Норденшьолд. Вестниците не преставаха да пишат за новото околосветско пътешествие. Корабите от най-различни народности, акостирали в пристанището на Стокхолм, се наговориха да вдигнат флаговете си в чест на голямата морска победа. Изненадан и смутен, Ерик навред бе посрещан с овации, достойни за победител. Научните дружества дойдоха в пълен състав на пристанището да посрещнат с „добре дошли“ капитана и екипажа на „Аляска“, а правителството предложи те да бъдат наградени с държавно отличие.

Всички тези хвалебствия и вдигнатият шум смущаваха Ерик. Той съзнаваше, че бе предприел пътешествието си, воден от лични подбуди, и затова се чувстваше притеснен от славното посрещане, което му се струваше доста пресилено. Така той се възползва от първата възможност, за да признае открито какво бе отишъл да търси — без впрочем да го намери — в полярните морета, а именно — тайната на своето рождение, на своето потекло, на корабокрушението на „Цинтия“.

Възможността се яви в лицето на един дребен като джудже голобрад мъж, жив като катерица, който се представи за репортер в един от главните стокхолмски вестници и се изкачи на борда на „Аляска“, за да измоли честта за „лична среща“ с младия капитан. Целта на младия вестникар, нека го кажем веднага, беше единствено да измъкне от своята жертва данни за една биография от сто реда. Той не можеше да попадне на по-склонен да се подложи на подобна вивисекция обект. Ерик ожидаше да каже истината и заяви официално, че изобщо не заслужава да го чествуват като нов Кристофър Колумб.

Така той разказа всичко, без да премълчи подробностите, разказа своята история, обясни как е бил намерен в морето от един беден рибар от селището Норое, как е станал ученик на господин Малариус, а после доктор Швериенкруна го е отвел със себе си в Стокхолм, как са успели да узнаят, че Патрик О’Доноган може би знае разгадката на неговата участ, как разбрали, че той се намира на борда на кораба „Вега“, как отишли да го търсят, как се наложило да променят маршрута си, а след това да стигнат чак до остров Ляхов и оттам до нос Челюскин… Ерик разказа всичко това, сякаш за да се оправдае, задето го бяха превърнали в герой. Разказа го, защото се срамуваше, че го отрупват с похвали за нещо, което той смяташе за съвсем естествено и просто.

А докато той говореше, моливът на репортера Скирелиус бягаше по хартията със стенографска бързина. Датите, имената, най-малките подробности — всичко беше записано. С трепет на сърцето Скирелиус си представяше, че щеше да извлече от тази изповед не сто, а петстотин или шестстотин реда. И какви редове!… Един потресаващ разказ, почерпен от първоизточника, истински вълнуващ фейлетон!

На другия ден този разказ изпълваше цели три колони в най-четения в Швеция вестник. И както става почти винаги в подобни случаи, откровеността на Ерик вместо да намали заслугите му, й придаде още по-голямо значение благодарение на скромността, с която беше разказана, и с романтичната окраска, която бе придала на тази история. Печатът и читателската публика се нахвърлиха жадно върху нея. Тя бе преведена много бързо на различни езици и биографичните подробности на Ерик обиколиха много скоро Европа.

Така те пристигнаха и в Париж и попаднаха една вечер с още влажния от печата френски вестник в скромния салон на втория етаж на една стара частна къща на улица „Дьо Варен“.

В салона имаше двама души. Една облечена в черно дама с побелели коси, която изглеждаше още млада, но цялото й същество излъчваше някакъв вечен траур, седеше под абажура на една стояща лампа и бродираше машинално, докато очите й търсеха в мрака някакъв незабравим мъчителен спомен.

От другата страна на масата висок стар човек преглеждаше с разсеян поглед вестника, който прислужникът току-що му бе донесъл.

Това беше господин Дюриен, почетен главен консул и един от секретарите на Географското дружество — същият, който бе присъствувал на банкета в Брест, даден от началника на мореплаването по време на пребиваването на „Аляска“ там.

Несъмнено точно поради това името на Ерик привлече особено вниманието му, та след като прочете статията с биографията на младия шведски мореплавател, старият човек целият потрепера. После изчете отново статията с голямо внимание. Малко по малко й без това бледото му лице пребледня съвсем. Ръцете му започнаха да потреперват нервно. Вълнението му стана толкова явно, че мълчаливата жена край него веднага го забеляза. .

— Татко, лошо ли ви е? — попита тя със съчувствие.

— Аз… смятам, че твърде рано запалихме камината!… Ще отида на по-хладно в кабинета си!… Нищо ми няма!… Някакво временно неразположение!… — отвърна Дюриен и се изправи, за да отиде в съседната стая.

Уж случайно, той отнесе със себе си вестника, който не бе изпуснал от ръка. Ако дъщерята можеше да прочете в момента мислите му, щеше да разбере, че заедно с обзелите го объркани чувства на надежда и на страх той бе решил на всяка цена да скрие вестника от нея.

За миг тя си помисли да последва баща си в кабинета му. Но после й се стори, че той иска да бъде сам, и се подчини, тактично на това негово желание. Впрочем тя скоро се успокои, като чу баща си да върви с едри крачки напред и назад в стаята, да отваря и да затваря прозореца.

Едва след един час тя се реши да открехне вратата, за да види какво прави Дюриен. Той седеше на бюрото си и пишеше писмо.