Корабокрушенецът от „Цинтия“

4. В СТОКХОЛМ

Доктор Швериенкруна живееше в Стокхолм в една великолепна къща дворец, разположена на остров Стадсхолмен. Този квартал беше „най“-старият и „най“-изисканият в тази омайна столица, една от „най“-красивите, от „най“-привлекателните в Европа — една от тези, които чужденците биха посещавали най-често, ако модата и превзетостта имаха върху маршрутите на обикновения турист поне толкова влияние, колкото върху формата на шапката му.

Простряла се между езерото Мелар и Балтийско море, върху група от осем острова, свързани с безброй мостове и поръбени с великолепни кейове, оживени от движението на параходи, служещи за омнибуси от весело, трудолюбиво и доволно население, най-гостоприемното, най-учтивото и най-образованото в Европа, Стокхолм със своите големи обществени градини, библиотеки, музеи, научни институти е същинска Северна Атина, а същевременно и голям значителен: търговски център.

Ерик обаче беше още под впечатлението, което му бе оставила Ванда, когато се разделяше с него след първата станция. Сбогуването бе много по-тежко, отколкото можеше да се очаква на тяхна възраст. Двете млади сърца не съумяха да скрият един от друг дълбокото си вълнение.

Ала когато колата, която бе дошла на гарата да посрешне Ерик, спря пред една къща от червени тухли, чиито двойни прозорци блестяха под газовото осветление, Ерик остана изумен. Медното чукче на вратата му се стори от най-фино злато. Вестибюлът с мраморни плочи, украсени със статуи, с бронзови канделабри, с големи китайски вази го поразиха. Докато един слуга в ливрея сваляше кожите от господаря си и го питаше как е със здравето с онази сърдечност, която е присъща на шведската прислуга, Ерик с удивени очи гледаше наоколо си.

Гласовете привлякоха вниманието му към стълбата с големи дъбови перила, постлана с дебел килим. Той се обърна и видя две личности, чието облекло му се стори последна дума на елегантността. Едната беше жена с посивели коси, средна на ръст, гордо изправена, с черна плисирана рокля, доста къса, та можеха да се видят червени чорапи на жълти ивици и обувки с катарами. На колана й висеше огромна връзка ключове, окачени на синджирче. Държеше главата си вирната и въртеше на всички страни живите си и проницателни очи. Това беше ГретаМария, икономката на доктора, безспорният диктатор на къщата по всички въпроси от готварски и домакински характер.

Зад нея слизаше момиченце на единадесет-дванадесет години, което в очите на Ерик се показа като приказна принцеса. Вместо националното облекло, което единствено бе виждал да носи някога дете на тази възраст, тя беше с кадифена тъмносиня рокля над коленете. Русите й коси се спускаха на копринени талази. Беше обута с черни чорапи и лачени обувки. Панделка с черешов цвят, вързана на главата й като пеперуда, одухотворяваше със своя жив цвят едно странно и бледо лице, озарено от излъчването на големите й зеленикави очи.

— Какво щастие, чичо, да ви видя най-после! Приятно ли беше пътуването ви? — извика тя, увисвайки на шията на доктора.

Тя едва благоволи да хвърли поглед към Ерик, който скромно стоеше встрани.

Докторът й отвърна с нежност, ръкува се с икономката, после покани със знак своя любимец да се приближи.

— Кайса и вие, госпожо Грета, моля да бъдете внимателни с Ерик Херсебум, когото водя от Норвегия — каза той. — А ти, мое момче, не се стеснявай! — подхвана той любезно. — Госпожа Грета не е толкова строга, колкото изглежда, и моята внучка Кайса скоро ще се сприятели с тебе! Нали, момиченце? — добави той, щипвайки леко бузата на малката фея.

Малката фея отвърна с доста пренебрежителна гримаса. А пък икономката също не прояви някакъв възторг от новодошлия, когото й представиха.

— Все пак, ако обичате, хер докторе — каза тя с някакъв опърничав тон, докато се качваха по стълбата, — може ли да ви попитам кое е това дете?

— Разбира се — отвърна докторът, — ще ви разкажа надълго и нашироко, госпожо Грета, не се безпокойте! Ала с ваше позволение, по-напред ще похапнем малко.

В „матзалата“ или трапезарията вече сложената маса представляваше красиво съчетание с кристалните съдини и „сноргаси“, подредени върху бяла покривка. Това беше такъв лукс, който бедният Ерик не можеше да си представи дори, понеже у селяните в Норвегия едва доста отскоро се бяха появили паниците, мнозина още ядяха рибата си върху кръгли резени черен хляб и не изпитваха никакво неудобство. Така че се наложи докторът да повтори поканата, та младежът да седне на трапезата и неловките му движения привлякоха към него не един пълен с ирония поглед от страна на фроьлайн ’ Кайса. Ала благодарение на апетита у пътниците нещата тръгнаха доста добре. След „сноргаси“ последва обядът, който би уплашил френски стомах със своето тежко съдържание, а със своето изобилие би могло да укроти апетита на цял батальон пехота след преход от двадесет и осем километра

——

1 Фройлайн — госпожица. — Б. пр.

: супа от риба, домашен хляб, гъска, пълнена с кестени, говеждо варено, гарнирано с цяла камара зеленчуци, пирамида картофи, твърдо сварени яйца с дузини, пудинг със стафиди. Всичко това беше здравата атакувано и пометено.

След завършека на този изобилен обяд в пълно мълчание преминаха в приемната, обширна зала с ламперия и шест прозореца, чиито ниши, закрити с тежки завеси от плат, биха били достатъчни за един парижки архитект да обзаведе цял апартамент. Докторът се настани край камината в голямо кожено кресло. Кайса седна на една табуретка в краката му, докато Ерик, стреснат и притеснен, се приближи към един прозорец с намерението да се приюти в тъмната ниша на това убежище. Но докторът не му остави време:

— Е, момко, ела седни на топло — извика той със звучния си глас — и ни кажи накратко какво мислиш за Стокхолм!

— Улиците са доста мрачни и доста тесни, а къщите — много високи — каза Ерик.

— Да, малко по-високи, отколкото в Норое — отговори докторът смеешком.

— Пречат да видим звездите — подхвана момъкът.

— Защото тук сме в аристократичния квартал — възрази Кайса, засегната от тези критични думи. — Стига да минеш мостовете и ще намериш по-широки улици.

— Видях ги на идване от гарата, но и най-хубавата е по-тясна от фиорда в Норое! — отвърна бързо Ерик.

— А, а!… — възкликна докторът. — Дали вече не ни е хванала носталгия?

— Не — отговори решително Ерик, — аз съм ви доста задължен, скъпи докторе, и не мога нито за миг да съжалявам, че съм дошъл. Ала вие ме питате какво мисля за Стокхолм и аз ви го казвам.

— Норое сигурно е ужасна малка яма! — подкачи го Кайса.

— Ужасна малка яма! — повтори с възмущение Ерик. — Който твърди подобно нещо, няма очи, фрьокен Кайса! Да бяхте видели само гранитния пояс скали на нашия фиорд и нашите планини, нашите ледници, нашите борови гори, съвсем черни в сравнение с бялото небе! И отвъд — открито море, ту бурно и страхотно, ту кротко, сякаш се кани да ви люлее. И полетът на чайките, които прелитат, изчезват в безкрая и се завръщат да ви докоснат с крилото си!… О! Това е прекрасно, къде-къде по-хубаво от града!

— Не говоря за пейзажа, а за къщите — възрази Кайса. — Това са селски колиби, нали „онкъл“?

— Селски колиби, в които твоят баща и дядо ти са родени, пък и аз, дете мое — отговори сериозно докторът.

Кайса поруменя и млъкна.

— Това са дървени къщи — подхвана отново Ерик, — но те са толкова солидни, колкото и много други! Често вечер, докато татко поправяше мрежите си, а майка пресукваше с чекръка си, ние и тримата — Ото, Ванда и аз — седяхме на малката скамейка при краката на нашето голямо куче Клас и хорово преповтаряхме старите саги, следейки сенките, които играеха по тавана. И когато вятърът навън напираше и всички рибари се завръщаха, беше много хубаво да се чувствуваш на топло, закътан у дома! Там е също така добре, както в една хубава стая като тук…

— Това не е най-хубавата стая — каза гордо Кайса. — Бих могла да ви покажа големия салон, тогава ще видите!

— Но тук има толкова книги!… — възрази Ерик. — В салона повече ли са?

— Хубава работа, книги!… Кой говори за това? Става дума за кадифени кресла, дантелени пердета, големия френски часовник, ориенталските килими!

Ерик не изглеждаше въодушевен от това изреждане и отправяше жаден поглед към голямата дъбова библиотека, която заемаше цяла стена в приемната.

— Можеш да разгледаш тези книги по-отблизо и да вземеш която ти хареса — рече докторът.

Ерик не дочака повторно разрешение. Избра един том и като се настани в добре осветения кът, скоро потъна в своето четиво. Той едва хвърли поглед към двамата възрастни господа, постоянни сътрапезници на доктор Швериенкруна, които почти всяка вечер идваха на партия вист, и сега влязоха един след друг.

Първият се наричаше професор Хохстед. Беше висок старик със студено и тържествено държане, който доста академично изрази на доктора удоволствието си, че го вижда отново. Едва се беше настанил в креслото, което от дългата му употреба бе добило прозвището „креслото на професора“, когато се разнесе остро и настоятелно звънене.

— Ето го и Бредейорд! — рекоха едновременно двамата приятели.

Скоро вратата се отвори пред дребен, слаб и веселичък човек, който влезе стремително, стисна ръце на доктора, целуна по челото Кайса, размени сърдечен поздрав с професора и огледа приемната с остър като на мишка поглед.

Това беше адвокатът Бредейорд, едно от светилата на бравото в Стокхолм.

— Я гледай… кого виждам там? — каза той веднага, съглеждайки Ерик. — Млад риболовец на моруна или по-скоро юнга от Берген? При това чете Гибън на английски! — продължи той, след като с един поглед само провери коя беше толкова увлекателната книга, в която бе потънало селянчето. — И това интересува ли ви, моето момче? — запита той.

— Да, господине, от дълго време исках да прочета това произведение — първия том от „Упадък на Римската империя“ — отговори простичко Ерик.

— По дяволите! — възкликна господинът, — изглежда, че юнгите от Берген обичат сериозните четива! Но вие наистина ли сте от Берген? — добави веднага той.

— Аз съм от Норое, което не е далече — отвърна Ерик.

— А!… Имат ли изобщо в Норое такива тъмни очи и коси като вашите?

— Не, господине. Моят брат и сестра ми и всички други са руси, приблизително като госпожицата — отговори Ерик. — Но те не се обличат като нея — добави той с усмивка. — Така че никак не й приличат.

— Не се съмнявам — каза Бредейорд. — Госпожица Кайса е резултат на цивилизацията. Там е красива природата, „чиято украса е само простотата“. И какво имате намерение да правите в Стокхолм, моето момче, ако не прекалявам с любопитството си?

— Господин докторът има добрината да ме настани в колеж — каза Ерик.

— Аха!… — възкликна адвокатът, барабанейки с върха на пръстите си по своята табакера.

И проницателният му поглед сякаш питаше доктора по този жизнен проблем. Ала той схвана почти неуловим знак, че трябва да отложи това допитване и веднага смени темата.

И така заговориха за двореца, за града, за всичко онова, което се беше случило в света след заминаването на доктора. После госпожа Грета дойде да подреди масата за игра, да приготви жетоните и картите. И след малко настъпи мълчание, докато тримата приятели бяха обзети от своите дълбокомислени комбинации на виста.

Докторът невинно претендираше, че е първа сила в тази игра и недотам невинно имаше обичай да е безпощаден към грешките, които допускаха неговите партньори. Той не пропускаше шумно да ликува, когато тези грешки му носеха печалба, и да крещи, когато го проваляха. След всеки робер той си позволяваше удоволствието да обяснява на сгрешилия в какво е сбъркал, какво е трябвало да играе след всяка своя бита карта, каква е трябвало да си запази след някое друго вземане. Това е един недостатък, твърде чест сред играчите на вист, който не е по-малко неприятен, когато се превърне в мания и се упражнява всяка вечер върху едни и същи жертви.

За щастие докторът си имаше работа с двама приятели, които го обезоръжаваха винаги — професорът със своята неизчерпаема флегматичност, а адвокатът със своя светъл скептицизъм.

— Имате право — казваше важно първият в отговор и на най-лютите укори.

— Скъпи ми Швериенкруна, вие знаете много добре, че напразно се мъчите да ме поучавате! — казваше, смеейки се, господин Бредейорд. — През целия си живот ще допускам на вист най-грубите грешки и лошото е, че никога не ще се разкайвам!

Какво да се прави с толкова упорити грешници? Докторът се виждаше принуден да сдържа своите критики, ала четвърт час по-късно ги подновяваше, защото беше непоправим.

Тази вечер точно случаят налагаше той да губи всеки път. Така неговото лошо настроение се прояви в най-груби забележки за професора, за адвоката и дори за „мора“, когато у това въображаемо лице липсваше необходимият брой козове, които докторът считаше, че има право да намери у него.

Но професорът невъзмутимо подреждаше своите жетони, а адвокатът отговаряше с грубовати шеги на най-горчивите упреци.

— Защо искате да сменя метода си, след като аз печеля с лоша игра, а вие губите с великолепна игра? — казваше той на доктора.

Така прекараха до десет часа. Кайса приготви чая в един великолепен меден самовар и го поднесе много любезно, после тихичко си отиде. След малко госпожа Грета дойде и повика Ерик да го заведе в определеното за него помещение — хубава малка бяла и чиста стаичка на втория етаж — и тримата приятели останаха сами.

— Ще ни кажете ли най-сетне кой е този малък рибар от Норое, който чете Гибън в оригинал? — запита тогава Бредейорд, подслаждайки втората си чаша чай. — Или пък тази тайна трябва да бъде грижливо запазена и недостъпна за нашето любопитство?

— Няма нищо тайнствено и на драго сърце ще ви разкажа историята на Ерик, ако сте способни да я запазите за вас — отговори Швериенкруна с още малко останало чувство на недоволство.

— А, знаех си аз, че в това трябва да има някаква история — възкликна адвокатът, намествайки се удобно в едно кресло. — Слушаме ви, скъпи приятелю, и бъдете сигурен, че вашето доверие ще се оправдае! Признавам си, че това човече ме вълнува в момента като загадка.

— Наистина е една жива загадка — подхвана докторът, поласкан от интереса на своя приятел, — една загадка, чието решение, смея да вярвам, твърде вероятно съм намерил. Ще ви съобщя всички дадености. От ваша страна пък ще ми кажете дали вашето заключение съвпада със моето.

Господин Швериенкруна се облегна на голямата фаянсова печка и подхващайки нещата от началото на този разказ, той разправи как Ерик е привлякъл вниманието му в училището на Норое и как е събрал сведения за него. Разказа какво беше научил от господин Малариус и от мастер Херсебум. Не пропусна нито една подробност, спомена за спасителния пояс с името „Цинтия“, за бебешките дрешки, които стрина Катрина му беше показала, за бродирания на тези дрешки инициал, за кораловата дрънкулка, за девиза, най-сетне за ярко изразените у Ерик характерни народностни черти.

— Сега вече имате условията на задачата такава, каквато се оформи пред мен — добави той. — Бързам да ви обърна внимание, че колкото и изключително да е образователното постижение на детето, то е вторично явление, дължимо на намесата на Малариус, което не бива да се взема под внимание. Тъкмо това образователно постижение привлече вниманието ми и ме подтикна да разпитам за момчето. В действителност това няма съществено значение във въпроса, който поставям така: „Откъде е дошло детето? Накъде трябва да насочим търсенията, за да открием неговото семейство?“

Действителните предпоставки на задачата, единствените, които биха могли да ни ръководят, са следните:

1. Физическите расови белези у детето;

2. Името „Цинтия“, написано на спасителния пояс.

По първата точка няма никакво съмнение: детето е от келтска раса. То представя келтски тип съвършена красота и чистота.

По втората точка „Цинтия“ е положително името на кораба, чиято принадлежност е бил спасителният пояс. Това име подхожда и на немски кораб, и на английски. Обаче не е било написано с готически букви. Следователно корабът е бил английски или за по-голяма точност англосаксонски.

Всичко впрочем потвърждава това предположение, защото само английски кораб, отивайки в Инверс или в Оркадите или идвайки от тях, би могъл да бъде изтласкан от бурята в околностите на Норое. И недейте забравя, че малката жива отломка не е могла да плава продължително, защото тя е издържала на глада и опасностите в своето несигурно плаване! Е, след цялото това изложение какво е вашето заключение, мои мили приятели?

Нито професорът, нито адвокатът не счетоха за уместно да продумат думица.

— Вие сигурно не съзирате заключението — продължи докторът с тон, в който прозираше скрито тържество. — Може би допускате някакво противоречие между тези две условиЯ дете от келтска раса и кораб с англосаксонско име? То е само защото вие пренебрегвате едно важно обстоятелство — наличието край бреговете на Великобритания на един народ от келтска раса, от британския остров — от Ирландия! Аз също отначало не бях помислил за това и именно то ми попречи да видя ясно решението на задачата. По-нататък решението се налага: детето е ирландче! Не мислите ли така, Хохстед?

От всичко на света почтеният професор най-много мразеше да казва някакво положително съждение по какъвто и да е въпрос. И трябва да признаем основателно, че в настоящия случай, поставен на неговата безпристрастна оценка, всяко мнение би било най-малко прибързано. Той се задоволи да кимне уклончиво, казвайки:

— Безспорно ирландците са келтски клон от арийската раса.

Това положително не беше такъв афоризъм, който би бил преценен като крайно смел. Но доктор Швериенкруна не искаше нищо повече и счете, че е изцяло потвърждение на неговата теория.

— Сами ще се съгласите! — възкликна той разпалено. — Тъй като ирландците са келти, детето има всички отличителни черти на келтската раса и тъй като „Цинтия“ е английски кораб, ясно е, че сме хванали необходимата нишка да открием семейството на бедното дете. Именно във Великобритания трябва да търсим. Вероятно няколко съобщения в „Таймс“ ще са достатъчни да попаднем на следите му.

Докторът несъмнено щеше да развие свой план за търсенето, когато забеляза подчертаното мълчание, което адвокатът хранеше, и леко ироничния поглед, с който сякаш посрещаше неговите изводи.

— Ако не приемате моето мнение, Бредейорд, трябва да ми кажете. Знаете, че аз не се страхувам от спорове! — каза той, спирайки рязко.

— Нищо не съм казал! — отвърна г-н Бредейорд. — Хохстед е свидетел, че не съм казал нищо…

— Не, но аз ясно виждам, че вие не споделяте моето мнение! Любопитен съм да науча защо? — запита докторът, обзет от сприхавото настроение, което бе придобил от виста. — Английско име ли е „Цинтия“? — добави той заядливо. — Да, щом като не е написано с готически букви, което пък би свидетелствувало за немски кораб… Ирландците келти ли са? Положително! Детето има ли всички белези на келтската раса? Вие можахте лично да прецените това, дори бяхте поразен преди още аз да бях отворил уста по този повод! Идвам до заключение, че е необходима доста голяма злонамереност да не приемате моето мнение и да не признаете заедно с мен, че детето трябва да е от ирландско семейство!

— Злонамереност е много силно казано — отвърна Бредейорд. — Ако думата е отправена към мене, аз още не съм изразил ни най-малко съмнение…

— Не, ала достатъчно ясно показвате, че не споделяте моето!

— Може би е мое право!…

— Тогава трябва да предложите основателен довод в подкрепа на вашата теза!

— Кой ви казва, че имам такъв довод?

— Тогава става дума за системна опозиция, необходимостта да ми противоречите във всичко както на виста?

— Съвсем не ми е минало през ум подобно нещо, уверявам ви! Вашето разсъждение не ми се струва толкова неопровержимо, това е то.

— И в какво точно, ако обичате? Любопитен съм да узная! .

— Твърде дълго е да ви обяснявам. Ето че удари вече единадесет часът! Ограничавам се да ви предложа един облог: да заложим вашия Плиний от Алдо Мануций срещу моя Квинтилиан, първо издание, венецианско, че вие не сте отгатнали вярно и че детето не е ирландче!

— Знаете, че не обичам да се обзалагам — каза докторът, смекчил се най-сетне от това неизчерпаемо добро настроение. — Аз ще бъда толкова доволен да ви опровергая, че приемам вашето предизвикателство.

— Хайде, ето една оправена работа… Колко време ви е необходимо за вашите търсения?

— Няколко месеца надявам се да стигнат, но с Херсебум се условихме за две години, за да бъда по-сигурен в моята работа.

— Добре, аз ви давам две години. Хохстед ще ни бъде арбитър. И без сръдни, нали?

— Разбира се, без сръдни. Но виждам вашия Квинтилиан изпаднал в голяма опасност да дойде до моя Плиний — отвърна докторът.

И след като стисна ръцете на двамата си приятели, той ги изпрати до вратата.