Кости по хълмовете

1.

Високият хребет спираше вятъра. В небето се носеха тъмни облаци и сенките им се плъзгаха на ивици по земята. Утрото бе тихо и земята изглеждаше пуста на двамата мъже, яздещи начело на ягуна — тясна колона от сто млади воини. Спокойно можеха да са единствените хора на хиляда мили наоколо и само скърцането на кожа и пръхтенето на понитата нарушаваше спокойствието. Когато спираха да се ослушат, тишината отново се възцаряваше над прашната земя.

Субодай бе военачалник на великия хан и това си личеше по външния му вид. Бронята му от железни пластини върху кожа беше износена, на много места се виждаха дупки и ръжда. Шлемът бе спасявал неведнъж живота му, както личеше от многобройните белези. Цялото му снаряжение беше здравата очукано, но самият той си оставаше суров и коравосърдечен като замръзналата през зимата земя. През трите години поход на север беше изгубил само един незначителен сблъсък и се бе върнал на следващия ден, за да унищожи племето, преди вестта да се е разнесла. Беше усъвършенствал уменията си в страна, която с всяка следваща миля в пустошта сякаш ставаше все по-студена. Не разполагаше с карти, а единствено със слухове за далечни градове край реки, покрити с толкова дебел лед, че отгоре му можели да се пекат волове.

От дясната му страна яздеше Джучи, най-големият син на самия хан. Макар и едва седемнадесетгодишен, той беше воин, който един ден би могъл да наследи народа и може би да командва и самия Субодай във война. Той също носеше смазана кожа и желязо, а дисагите и оръжията му не се различаваха по нищо от тези на всички останали. Субодай знаеше и без да пита, че Джучи е получил своята дажба съсирена кръв и извара. Трябваше му само малко вода, за да получи хранителна каша. Земята не прощаваше на онези, които се отнасяха лекомислено към оцеляването, и двамата добре бяха научили суровите уроци на зимата.

Джучи усети изпитателния поглед и тъмните му очи се стрелнаха нагоре, предпазливи както винаги. Беше прекарал повече време с младия военачалник, отколкото със собствения си баща, но старите навици трудно се пречупваха. Трудно му бе да се доверява, макар че уважението му към Субодай не знаеше граници. Командирът на Младите вълци имаше усет за войната, макар да го отричаше. Най-много от всичко вярваше в разузнавачите, обучението, тактиката и стрелбата с лък, но мъжете, които го следваха, виждаха само, че побеждава във всякакви ситуации. Както други можеха да изработят меч или седло, така Субодай изработваше армии и Джучи знаеше, че да се учи от него е истинска привилегия. Питаше се дали брат му Чагатай е добре на изток. Лесно беше да язди из хълмовете и да си представя втрещените погледи на братята и баща си, когато го видят възмъжал и силен.

— Кое е най-важното нещо в багажа ти? — ненадейно попита Субодай. Джучи вдигна за миг очи към мрачното небе. На Субодай му доставяше удоволствие да го изпитва.

— Месото, командире. Без месо не мога да се бия.

— А не лъкът, така ли? — попита Субодай. — Какво си, ако нямаш лък?

— Нищо, командире, но без месо ще бъда прекалено слаб, за да опъвам лъка.

Субодай изсумтя, когато чу да се повтарят собствените му думи.

— Когато месото свърши, колко време можеш да караш на кръв и мляко?

— Шестнайсет дни най-много, ако имам три коня, от които да вземам кръв. — Отговаряше, без да му е нужно да се замисля. Беше набил отговорите в главата си още когато двамата със Субодай потеглиха с десет хиляди мъже от сенките на града на дзинския император.

— Какво разстояние можеш да изминеш за това време? — попита Субодай.

Джучи сви рамене.

— Хиляда и шестстотин мили с отпочинали коне. И още половината от това, ако спя и се храня в седлото.

Субодай видя, че младежът едва се замисляше, и очите му проблеснаха, когато реши да смени тактиката.

— Какво му е нередното на билото отсреща? — рязко запита той.

Джучи стреснато вдигна глава.

— Аз…

— Бързо! Хората те гледат и чакат да вземеш решение. Животът им зависи от думата ти.

Джучи преглътна, но се бе учил от истински майстор в лицето на Субодай.

— Слънцето е зад нас, така че ще ни виждат от много мили, когато стигнем хребета. — Субодай понечи да кимне, но Джучи продължи. — Земята е прашна. Ако прекосим хребета с по-висока скорост, ще вдигнем пушилка.

— Много добре, Джучи — отвърна Субодай, заби пети в хълбоците на понито и препусна към билото. Както Джучи беше предсказал, над главите на стоте бойци се вдигна червеникав облак. Някой несъмнено щеше да ги види и да съобщи за местоположението им.

Субодай не спря, когато изкачи хребета, а подкара кобилата си през ръба и от копитата й изхвърчаха камъчета. Джучи го настигна и от рязкото поемане на дъх се нагълта с прах, който го накара да се закашля в юмрук. Субодай беше спрял на петдесетина крачки по-надолу, където каменистият терен започваше да се спуска към долината. Без да чакат заповед, хората му оформиха широка двойна редица около него, подобно на начертан върху земята лък. Отдавна знаеха каква луда глава е военачалникът, който ги водеше.

Субодай се взираше намръщено в далечината. Хълмовете се издигаха около равна низина, през която течеше придошла от пролетните дъждове река. Покрай брега й бавно се тътреше колона с ярки знамена. При други обстоятелства гледката би го накарала да затаи дъх и макар стомахът му да се сви, Джучи изпита известно възхищение. Десет, може би единадесет хиляди руски рицари яздеха заедно, а знамената на родовете им се вееха златни и червени над главите им. Почти още толкова ги следваха в обоза от каруци и резервни коне, жени, момчета и слуги. Слънцето избра точно този момент да пробие с широк лъч тъмните облаци и да освети долината. Рицарите заблестяха.

Конете им бяха масивни рунтави животни, почти два пъти по-тежки от монголските понита. Дори ездачите им бяха странна порода за Джучи. Сякаш бяха изсечени от камък, твърди и тежки в металните доспехи, които ги покриваха от бузите до коленете. Само сините им очи и дланите бяха незащитени. Бронираните рицари бяха дошли готови за битка и носеха дълги копия със стоманени върхове. Яздеха, вдигнали оръжията нагоре, а дебелите краища на копията бяха пъхнати в кожени джобове непосредствено зад стремената. Джучи различи брадви и мечове да висят на коланите им. Всеки от тях имаше и листовиден щит, закрепен за седлото. Вимпелите се развяваха над главите им и те изглеждаха великолепно в ивиците от злато и сенки.

— Трябва да са ни видели — промърмори Джучи и се озърна към облака прах зад себе си.

Военачалникът го чу и се обърна в седлото.

— Това не са мъже от степите, Джучи. Полуслепи са на такова разстояние. Страх ли те е? Виж ги само колко са едри. Аз бих се уплашил.

Джучи го изгледа свирепо за момент. Казани от баща му, подобни думи щяха да бъдат подигравка. Субодай обаче говореше с блеснали очи. Още нямаше трийсет, а вече командваше толкова много мъже. Но не се страхуваше. Джучи знаеше, че не го е грижа за масивните бойни коне и ездачите им. Уповаваше се най-много на скоростта и стрелите на своите Млади вълци.

Ягунът се състоеше от десет арбана2, всеки със свой командир. По заповед на Субодай само тези десет мъже носеха тежки доспехи. Останалите бяха с кожени туники под ватираните делове. Джучи знаеше, че Чингис предпочита тежката атака, но хората на Субодай също се справяха. Можеха да ударят и да препуснат по-бързо от тромавите руски воини, а в редиците им нямаше страх. Подобно на Субодай, те гледаха жадно надолу към колоната и чакаха да ги забележат.

— Знаеш ли, че баща ти прати конник, за да ме извика обратно? — попита Субодай.

Джучи кимна.

— Всички знаят.

— Надявах се да стигна още по-далеч на север, но съм човек на баща ти. Той повелява и аз се подчинявам. Разбираш ли?

Джучи впери поглед в младия военачалник, забравил за момент за рицарите в долината.

— Разбира се — отвърна той с напълно безизразно лице.

Субодай му хвърли развеселен поглед.

— Надявам се да е така, Джучи. Баща ти е истински водач. Чудя се как ли ще реагира, като види колко си възмъжал.

За момент гневът изкриви лицето на Джучи, но той бързо успя да се овладее и пое дълбоко дъх. В много отношения Субодай му беше повече баща от неговия собствен, но Джучи не забравяше на кого е верен преди всичко. По заповед на Чингис Субодай би го убил. Докато гледаше младия военачалник, Джучи си помисли, че той сигурно би изпитал съжаление, но не достатъчно, че да удържи ръката му.

— Ще му трябват верни мъже, Субодай — рече Джучи. — Баща ми не би ни извикал обратно, за да строим или да почиваме. Явно е открил някоя нова страна за разкъсване. Същински вълк е — вечно гладен, дори стомахът му да е на път да се пръсне.

Субодай се намръщи, когато чу да описват хана по такъв начин. За три години той не бе доловил и капка привързаност, когато Джучи говореше за баща си, макар понякога да усещаше у него някакъв копнеж, който с изминаването на сезоните ставаше все по-слаб и по-слаб. Чингис бе изпратил момче, но щеше да посрещне мъж — Субодай се беше погрижил за това. При цялата си горчилка Джучи бе хладнокръвен в битка и хората го гледаха с гордост. Щеше да излезе човек от него.

— Имам още един въпрос към теб, Джучи.

Джучи се усмихна за миг.

— Винаги имаш, командире.

— Примамвахме тези железни конници да ни следват стотици мили и да изтощят конете си. Заловихме техните съгледвачи и ги разпитваме, макар никога да не съм чувал за онзи „Йерусалим“; който търсят, нито пък кой е техният „бял Христос“. — Субодай сви рамене. — Може би един ден ще се срещна с него на един меч разстояние, но светът е голям, а аз съм просто човек.

Докато говореше, той гледаше бронираните рицари и следващия ги обоз и чакаше да ги забележат.

— Въпросът ми, Джучи, е следният. Тези конници не означават нищо за мен. Баща ти ме повика обратно и мога да потегля веднага, докато понитата са охранени от лятната трева. Тогава защо сме тук и чакаме предизвикателство?

Погледът на Джучи беше студен, когато отговаряше.

— Баща ми би казал, че правим точно това, което трябва и че няма по-добър начин мъжът да прекара годините си освен във война с враговете си. Би казал също, че тя ти харесва, командире, и че това е единствената причина, която ти трябва.

Погледът на Субодай не трепна.

— Може би той би казал това, но ти се криеш зад думите му. Защо сме тук, Джучи? Не искаме големите им коне дори за месо. Защо да рискувам живота на воините, за да смачкам колоната пред нас?

Джучи сви раздразнено рамене.

— Ако не е това, не знам заради какво е.

— Заради теб, Джучи — сериозно каза Субодай. — Когато се върнеш при баща си, ще си видял всички видове битки във всеки сезон. Двамата с теб завладяхме градчета и разграбихме градове, яздихме из пустини и толкова гъсти гори, че едва си пробивахме път през тях. Чингис не ще открие слабост в теб. — Усмихна се за момент на каменното изражение на младежа. — Ще се гордея, когато хората кажат, че си научил уменията си при Субодай Доблестния.

Джучи се ухили, когато чу прякора от устата на самия Субодай. В лагерите нямаше тайни.

— Ето го там — измърмори Субодай, сочейки вестителя в далечината, който препускаше към началото на руската колона. — Имаме враг, който води колоната най-отпред. Храбър мъж.

Джучи можеше да си представи внезапния смут сред рицарите, щом погледнаха към заобикалящите ги хълмове и видяха монголските воини. Субодай изсумтя тихо, когато цяло звено се отдели от колоната и се понесе в тръс нагоре по склона с готови за бой копия. Оголи зъби, щом разстоянието започна да намалява. С цялата си арогантност нападаха нагоре. Копнееше да им покаже каква грешка правят.

— Носиш ли своя пайце, Джучи? Покажи ми го.

Джучи посегна към задната част на седлото, където бе прикрепен калъфът на лъка. Вдигна капака от твърда кожа и извади от чантата пластина от чисто злато с релефно изображение на вълча глава в профил. Тежеше цели двадесет унции, но беше достатъчно малка, за да я държи здраво в ръка.

Без да обръща внимание на мъжете, които упорито изкачваха хълма, Субодай каза на най-големия син на Чингис:

— Заедно с това нещо ти получи от мен правото да командваш хиляда мъже, Джучи. Командирите на ягун носят пайце от обикновено сребро като този. — Той вдигна една по-голяма пластина от бял метал. — Разликата е, че сребърният пайце се дава на човек, избран от командирите на всеки арбан под негово командване.

— Знам — рече Джучи.

Субодай се озърна към наближаващите рицари.

— Командирите на този ягун поискаха ти да ги водиш, Джучи. Нямам участие в това.

Той му подаде сребърния пайце и Джучи го пое с радост, като му предаде на свой ред златната пластина. Субодай беше сериозен и нарочно официален, но очите му светеха.

— Когато се върнеш при баща си, Джучи, ще си познал всички рангове и позиции. — Военачалникът махна рязко с ръка. — Отдясно, отляво и в центъра.

Погледна над главите на препускащите с мъка рицари и видя едва забележимо движение сред чукарите в далечината. Кимна отсечено.

— Време е. Знаеш какво да правиш, Джучи. Командването е твое. — Без да каже нищо повече, Субодай потупа младежа по рамото и премина от другата страна на хребета, оставяйки ягуна на грижите на един внезапно изнервен водач.

Джучи усещаше погледите на стоте мъже върху гърба си и се мъчеше да скрие задоволството си. Всеки арбан от десет души избираше свой командир, а след това те избираха помежду си един, който да води стотицата. Да бъдеш избран по този начин бе чест. Тъничко вътрешно гласче му пошепваше, че така само почитат баща му, но той побърза да го задуши и да не даде път на съмненията. Беше си спечелил това право и започна да се изпълва със самоувереност.

— За стрелба! — извика Джучи. Стисна здраво повода, за да скрие напрежението си, докато мъжете се подреждаха в поразредена редица, за да може всеки лък да влезе в действие. Озърна се през рамо, но Субодай наистина беше изчезнал и го бе оставил да се оправя сам. Воините продължаваха да го гледат и той се насили да си сложи ледената физиономия — знаеше, че ще запомнят какво спокойствие е проявил. Щом вдигнаха лъковете си, той вдигна стиснат юмрук и зачака, а сърцето блъскаше болезнено в гърдите му.

Врагът беше на четиристотин крачки, когато Джучи спусна ръка и първият залп изсвистя във въздуха. Разстоянието беше твърде голямо и стрелите, които достигнаха рицарите, отскочиха в щитовете им, държани вече високо и напред, така че защитаваха почти целия боец. Дългите щитове показаха качествата си и при втория залп, който се стовари върху редиците им, без да свали нито един ездач.

Могъщите коне не бяха бързи, но въпреки това празнината се стесняваше, а Джучи само гледаше. На двеста крачки вдигна отново юмрук и още сто стрели кацнаха на опънатите тетиви. Не знаеше дали на такова разстояние бронята на рицарите ще ги спаси. Досега нищо не беше успявало.

— Стреляйте, сякаш не сте пипали лък! — изкрещя той.

Мъжете около него се ухилиха и тетивите отново избръмчаха. Джучи трепна инстинктивно, когато стрелите прелетяха над главите на враговете, сякаш пуснати от обхванати от паника глупаци. Само няколко улучиха целите си, а още по-малко успяха да повалят кон или човек. Вече чуваха грохота на атаката и видяха, че първите редици започват да спускат копията си в очакване на сблъсъка.

Изправен пред тях, Джучи задуши страха си във внезапен прилив на ярост. Нищо друго не искаше, освен да извади меча и да пришпори коня си надолу по склона срещу врага. Треперещ от безсилие, той даде друга заповед.

— Оттеглете се зад билото! — извика Джучи. Рязко дръпна поводите и конят му препусна. Ягунът закрещя нестройно и хаотично се втурна след командира си. Той чу зад гърба си тържествуващи гърлени викове и в гърлото му се надигна горчилка, но дали бе от страх или от ярост — не знаеше.

Иля Маяев примигна, за да махне потта от очите си, когато видя монголите да побягват като мръсни страхливци, каквито си бяха. Както бе ставало хиляда пъти преди това, той отпусна поводите и се потупа по гърдите, молейки се на св. София да прати враговете на вярата под копитата му. Под ризницата и ватираната туника носеше парче от пръста й в златен медальон — най-скъпоценното нещо, което притежаваше. Монасите от Новгород го бяха уверили, че не може да бъде убит, докато го носи, и той се чувстваше силен начело на рицарите, носещи се към билото. Хората му бяха оставили катедралния град преди две години, носейки вести на изток за княза, преди да обърнат на юг и да потеглят на дългия път, който в крайна сметка щеше да ги отведе в Йерусалим. Заедно с останалите Иля бе врекъл живота си да защитава Светите земи от неверниците, които искаха да ги унищожат.

Пътуването трябваше да протече в молитви и пости, преди да приложат бойните си умения срещу безбожниците. Вместо това монголската войска, която вилнееше из района, ги жилеше отново и отново. Иля копнееше да ги приближи достатъчно, за да убива, наведе се напред в седлото и конят му полетя след бягащите ездачи.

— Дай ми ги, Господи, да натроша костите им и да стъпча лъжливите им богове — прошепна сам на себе си той.

Монголите препускаха диво надолу по склона, но руските коне бяха силни и разстоянието неотклонно намаляваше. Иля усещаше настроението на мъжете наоколо, които ръмжаха и си подвикваха един на друг. Бяха изгубили другари от залпове стрели в тъмното. Съгледвачи бяха изчезвали без следа, или по-лошо — намираха ги с рани, от които и на мъж му идеше да повърне. За една година Иля бе видял толкова изгорени градчета, че вече не им помнеше бройката, и кълбата черен дим го увличаха в отчаяното преследване. Мародерстващите монголи винаги успяваха да се измъкнат, преди да пристигне. Пришпори коня си и препусна в галоп, макар че хълбоците на изтощеното животно вече се надигаха тежко и бели пръски пяна летяха от муцуната му и покриваха ръцете и гърдите му.

— Напред, братя! — изкрещя Иля на останалите. Знаеше, че ще забравят за умората, когато диваците най-накрая паднат в ръцете им. Монголите бяха оскърбление за всичко, което беше скъпо за Иля, от мирните улици на Новгород до спокойствието и достойнството на катедралата на неговата благословена светица.

Отпред монголските воини препускаха безредно през прашния облак, вдигнат от собствените им коне. Иля излая заповеди и хората му се подредиха в плътен строй, петдесет редици по двадесет души. Завързаха поводите за седлата и се наведоха напред над шиите на конете с вдигнати щит и копие, като управляваха животните само с колене. В цялата си история светът не бе познавал подобна сила от мъже и желязо! Иля оголи зъби в очакване на първата кръв.

Бягащите монголи ги увлякоха покрай един обрасъл със стари букове и брястове хълм. Докато се носеше покрай него, Иля забеляза някакво движение в зеления здрач. Едва успя да изкрещи предупредително, преди въздухът да се изпълни с вой на стрели. Дори тогава не се поколеба. Беше виждал как стрелите се пречупват в щитовете на хората му. Изрева заповед да задържат строя — знаеше, че ще могат да си пробият път през засадата.

Конят вляво от него изцвили и се сгромоляса, като блъсна крака му и едва не го изхвърли от седлото. Иля изруга от болката и пое рязко дъх, когато видя безжизнено увисналия конник. Залп след залп излитаха от тъмните дървета и за свой ужас Иля видя как хората му падат от седлата. Стрелите минаваха през плетените ризници като през лен и вдигаха кървави пръски. Изкрещя диво и пришпори изтощения си кон. Видя как монголите отпред се обръщат в съвършен унисон. Командирът им гледаше право към него. Те не спряха, за да опънат лъковете си. Понитата им се втурнаха напред като едно, а воините стреляха в движение.

Иля усети как една стрела улучва ръката му, след което двете сили се сблъскаха. Дългото му копие улучи един противник в гърдите и отлетя от хватката му толкова бързо, че си помисли, че е счупил пръстите си. Изтегли меча с изтръпнала ръка, която едва стискаше дръжката. Навсякъде имаше червена пушилка. Сред нея монголите препускаха като дяволи и хладнокръвно пускаха стрели към плътните редици на хората му.

Иля вдигна щита си и бе отхвърлен назад, когато една стрела се заби в него и върхът й се показа целият през дървото. Десният му крак изпусна стремето и той се олюля, напълно изгубил равновесие. Друга стрела го улучи в бедрото, преди да успее да се овладее. Изкрещя от болка и препусна с вдигнат меч към стрелеца.

Монголът го гледаше как приближава с напълно безизразна физиономия. Иля забеляза, че е едва ли не голобрадо момче. Русинът замахна с меча си, но монголът рязко се сниши и го блъсна, докато се разминаваха. За момент светът се завъртя в пълна тишина, после зашеметеният Иля се сгромоляса на земята.

Защитаващата носа му пластина се огъна от удара и счупи предните му зъби. Иля стана, ослепен от сълзи и плюещ кръв и парчета зъби. Левият му крак се подгъна и той падна тромаво. С отчаяние откри, че мечът му е отлетял нанякъде.

Чу тропот на копита зад себе си точно когато видя оръжието си в прахта. Посегна към мощите на гърдите си и прошепна молитва, докато монголското острие се спусна върху врата му и едва не отсече главата му. Така и не видя как избиват остатъка от хората му, прекалено тежки и бавни, за да се защитават от воините на Субодай, военачалника на Чингис хан.

Джучи се спеши да огледа мъртвите, като преди това нареди дузина от хората му да прочистят района и да докладват за движението на основната колона. Плетената ризница не беше спасила русите. Много от проснатите тела бяха улучени повече от веднъж. Само шлемовете им бяха издържали. Не успя да открие нито един, убит от стрела в главата. Вдигна нечий шлем и потърка с пръст ярката драскотина, оставена от отскочила стрела. Изработката беше добра.

Засадата мина точно както я беше замислил Субодай. Военачалникът сякаш четеше мислите на враговете. Джучи пое дълбоко дъх, мъчейки се да овладее треперенето, което го обземаше след всяка битка. Не биваше хората да го виждат да се тресе. Не знаеше, че го гледат да крачи със стиснати юмруци и виждат единствено, че е все още жаден, сякаш никога не можеше да намери удовлетворение, каквото и да постигне.

Три други ягуна бяха участвали в засадата. Джучи видя командирите им да излизат от горичката, където бяха дебнали през цялата нощ. След годините със Субодай познаваше всеки от тях като брат, както навремето му беше заръчал Чингис. Мехали и Алтан бяха здрави мъже, верни, но лишени от въображение. Джучи им кимна, докато минаваха в тръс към осеяното с мъртъвци поле. Последният, Кара, беше дребен и строен воин с дълбок белег от стара рана на лицето. Макар да се държеше безупречно с него, Джучи усещаше необяснимата му неприязън. Може би Кара го презираше заради баща му. В издигането си през ранговете Джучи се беше сблъскал с множество подозрения. Субодай не проявяваше особена ловкост, когато го включваше във всеки план и замисъл, както бе направил навремето Чингис с момчето от урианхаите, станало впоследствие негов военачалник. Субодай гледаше към бъдещето, докато такива като Кара си мислеха, че виждат единствено разглезен принц, издигнат не според заслугите си.

Докато Кара приближаваше и сумтеше при вида на мъртвите рицари, Джучи осъзна, че вече не е нещо повече от него. Беше приел сребърната пластина непосредствено преди битката и все още изпитваше гордост, че му е поверен животът на сто души. Но това също така означаваше, че поне за известно време Кара няма да бъде длъжен да се съобразява с ханския син. Само с един поглед Джучи разбра, че жилавият дребен воин вече е стигнал до същия извод.

— Защо чакаме тук? — внезапно попита Кара. — Субодай атакува, а ние миришем цветята и бездействаме.

Джучи възнегодува от думите му, но отговори с леко сърце, сякаш Кара просто го бе поздравил. Ако беше истински водач, вече да е препуснал обратно към Субодай. В миг на прозрение осъзна, че Кара все още очаква заповеди от него въпреки понижението му в ранг. Озърна се към Мехали и Алтан и откри, че те също го гледат. Може би го правеха просто по навик, но започна да му се оформя една идея и той разбра, че не бива да изпуска момента.

— Виждаш ли бронята им, Кара? — рече Джучи. — Първото парче е закачено за шлема и прикрива лицата им с изключение на очите. А плетената ризница стига до коленете им.

— Но не спря стрелите ни — сви рамене Кара. — Когато са спешени, са толкова бавни, че всеки може да ги повали с лекота. Не мисля, че ни трябва такава слаба защита.

Джучи му се ухили, наслаждавайки се на объркването, което щеше да предизвика.

— Определено ни трябва, Кара.

Субодай чакаше високо на хълмовете над долината. Беше се спешил и понито му душеше изсъхналите борови иглички по земята. Почти пет хиляди мъже почиваха около него и чакаха да вземе решение. Той пък чакаше завръщането на съгледвачите. Двеста бяха препуснали във всички посоки и докладите им даваха възможност на военачалника да си създаде представа за района на много мили наоколо.

Научи за успешната засада на Джучи още преди да е приключила. Хиляда врагове по-малко, оставаха десет хиляди, но и те бяха прекалено голяма сила. Колоната рицари се движеше бавно по речната долина и очакваше победоносното завръщане на отряда. Бяха излезли без стрелци в пустошта и щяха да платят скъпо за тази грешка. Въпреки това бяха едри мъже и толкова силни, че Субодай не можеше да рискува с проста фронтална атака. Беше виждал конници със стърчащи от тях стрели, които успяваха да повалят по двама и дори трима от хората му, преди да рухнат. Бяха много храбри воини, но той не мислеше, че това е достатъчно. Храбреците излизат напред, когато ги атакуват, и Субодай действаше според това. Всяка армия можеше да бъде разгромена при подходящи условия, сигурен беше. Разбира се, не неговата собствена, а само вражеските.

Двама от съгледвачите се върнаха в галоп, за да съобщят последното положение на русите. Субодай ги накара да се спешат и да начертаят с пръчки в прахта карта, за да няма недоразумения.

— Колко съгледвачи са пратили? — попита той.

Чертаещият воин отвърна без колебание.

— Десет в тила, командире, разпръснати нашироко. И двадесет отпред и по фланговете.

Субодай кимна. Най-сетне знаеше достатъчно, за да действа.

— Трябва да бъдат убити, особено онези зад колоната рицари. Свалете ги, когато слънцето е в зенита си и не оставяйте нито един да избяга. Ще атакувам веднага щом ми дадете сигнал, че със съгледвачите е свършено. Повтори заповедта.

Воинът я повтори бързо и точно, както беше научен. Субодай не допускаше объркване на бойното поле. Въпреки че си предаваха съобщения на големи разстояния с помощта на флагове, той все така беше принуден да разчита на изгрева, пладнето и залеза като единствени жалони за времето. При тази мисъл погледна нагоре през дърветата и видя, че слънцето приближава зенита. Оставаше още малко и Субодай усети познатия трепет в стомаха, който се появяваше всеки път преди сражение. Беше казал на Джучи, че всичко това е с цел да го обучи, но това не бе цялата истина. Беше спестил факта, че рицарите имаха преносими ковачници в обоза си. Ковачите бяха по-ценни от всички останали пленени занаятчии и Субодай бе заинтригуван от докладите за железни каруци, от които бълваше дим, докато пътуваха.

Усмихна се под мустак, наслаждавайки се на растящата възбуда. Подобно на Чингис, той не намираше удоволствие в разграбването на села и градове. Разбира се, това беше нещо, което трябваше да се прави, също като да изсипеш вряла вода върху мравуняк. Но най-много Субодай жадуваше битки и всяка следваща доказваше или увеличаваше майсторството му. Не бе открил по-голяма радост от тази да надхитри врага, да го обърка и разгроми. Беше чул за странния поход, на който бяха тръгнали рицарите — към някаква тъй далечна страна, че никой не знаеше името й. Нямаше значение. Чингис не би позволил въоръжени мъже да прекосяват земите му. А всички земи бяха негови.

Изтри с върха на обувката си чертежите в прахта и се обърна към втория съгледвач, който чакаше търпеливо и с благоговение.

— Иди при Джучи и виж какво го е забавило — нареди Субодай. — Ще язди от дясната ми страна при тази атака.

— Твоя воля, господарю — отвърна съгледвачът, метна се на коня и препусна стремглаво през дърветата. Субодай присви очи към надничащото през клоните слънце. Много скоро щеше да потегли.

Сред грохота на десетте хиляди коне Анатолий Маяев се озърна през рамо към билото, зад което беше изчезнал малкият Иля. Къде се бавеше брат му? Все още мислеше за него като за малкия Иля, въпреки че той го надминаваше и по сила, и по вяра. Поклати уморено глава. Беше обещал на майка им, че ще се грижи за него. Сигурен беше, че Иля ще ги настигне. Не бе посмял да спира колоната точно когато монголите се появиха в района. Беше разпратил съгледвачи във всички посоки, но те също като че ли се провалиха вдън земя. Отново се обърна назад и напрегна очи с надеждата да види знамената на хилядата мъже.

Отпред долината се стесняваше в проход между хълмовете, който спокойно можеше да мине за част от Райската градина. Склоновете му бяха покрити със зелена трева, толкова гъста, че човек и за половин ден не би могъл да си пробие път през нея. Анатолий обичаше тази страна, но погледът му винаги бе насочен към хоризонта. Някой ден щеше да види Йерусалим. Прошепна молитва към Богородица и в същия момент проходът потъмня и той видя монголската войска да препуска насреща му.

Значи съгледвачите бяха мъртви, както се опасяваше. Изруга и не се сдържа отново да погледне назад за Иля.

Откъм тила се чуха викове. Анатолий се обърна изцяло в седлото и изруга при вида на друга тъмна маса конници, които приближаваха устремно. Как бяха успели да ги заобиколят незабелязано? Не можеше да повярва, че враговете са се движили като призраци през хълмовете.

Знаеше, че хората му могат да пръснат монголите в пряка атака. Те вече бяха вдигнали щитове и го гледаха в очакване на заповеди. Като най-голям син на княз, Анатолий бе най-старшият командир. Всъщност именно неговото семейство беше осигурило средствата за цялото пътуване и бе използвало част от огромното си състояние, за да спечели благосклонността на манастирите, които бяха станали така силни в Рус.

Не можеше да атакува и да остави целия обоз и тила оголени. Нищо не изнервяше бойците повече от това да бъдат ударени отпред и отзад едновременно. Анатолий заповяда на трима от командирите си да вземат своите стотни и да обърнат, за да атакуват нападащите отзад. В същото време вниманието му бе привлечено от движение на хълмовете и той се усмихна с облекчение. В далечината на билото се появи редица руси на тежки коне, с развети на ветреца знамена. Анатолий прецени разстоянията и взе решение. Извика един от съгледвачите.

— Бързай при брат ми и му кажи да удари онези зад нас. Не бива да им позволява да влязат в сражението.

Младежът препусна, необременяван от броня и оръжия. Анатолий се обърна напред, обхванат от самоувереност. Тилът бе осигурен и той превъзхождаше числено галопиращите към него. Мигом даде заповеди и знаеше, че ще мине през монголите като брониран юмрук.

Насочи дългото си копие над ушите на коня.

— Построй се за атака! За белия Христос, напред!

Съгледвачът на Анатолий препускаше в галоп през прашната земя. Двете войски приближаваха колоната и скоростта бе всичко. Яздеше, снишил се възможно най-ниско над коня. Беше млад и възбуден и почти стигна хората на Иля Маяев, преди да забави ход шокиран. Само четиристотин се бяха появили на билото и сякаш бяха минали през ада. Кафяви петна засъхнала кръв се виждаха по много от приближаващите мъже, имаше нещо странно и в начина, по който яздеха.

Внезапно разбра какво е станало и панически дръпна поводите. Твърде късно. Една стрела го улучи под мишницата и той се прекатури през главата на коня, при което уплашеното животно побягна с все сили.

Джучи и останалите монголи не погледнаха проснатото по очи тяло, когато препуснаха в галоп покрай него. Беше им отнело много време да смъкнат ризниците на убитите, но уловката беше подействала. Никой не се опита да им отреже пътя и макар русите да не знаеха, в момента ги нападаха от три страни. Щом наклонът намаля, Джучи заби пети в хълбоците на коня и извади тежкото копие от коженото му гнездо. Беше неудобно оръжие и трябваше да положи големи усилия да го удържи, докато летеше с останалите към фланга на русите.

Анатолий препускаше в галоп — повече от половин тон плът и желязо, фокусирани във върха на копието. Видя как първите редици се разтърсиха, когато монголските стрелци пуснаха първия си залп. Врагът беше бърз, но на тази скорост колоната не можеше да се задържи или да обърне. Грохотът на щитове и копита бе оглушителен, но писъците зад него рязко го върнаха в действителността. Той командваше и когато умът му се проясни, поклати ужасено глава. Гледаше как Иля удря основния фланг и поваля онези, които бяха положили клетва за вярност към семейството на Маяев за това поклонничество.

Зяпнал невярващо, Анатолий най-сетне забеляза, че тези мъже бяха по-дребни и носеха окървавени доспехи. Някои бяха изгубили шлемовете си при първия сблъсък и под тях се виждаха изкривени монголски лица. Пребледня — брат му беше мъртъв и двойната атака щеше да смаже задните редици. Не можеше да обърне и макар да крещеше заповеди като обезумял, никой не го чуваше.

Монголите ги оставиха да приближат, като пускаха хиляди стрели в руските конници. Щитовете бяха направени на трески и колоната се тресеше като ранено животно. Мъжете падаха със стотици. Сякаш някаква огромна коса профучаваше през колоната и разсичаше живите.

Отзад монголите връхлетяха обоза, избивайки всеки, който се осмеляваше да вдигне оръжие. Анатолий се опита да мисли, да различи детайлите, но вече беше посред враговете. Копието му се плъзна през шията на един кон и отвори широка рана, от която го заля топла кръв. Проблесна меч, Анатолий пое удара с шлема си и едва не изгуби съзнание. Нещо го удари в гърдите, вече не можеше да диша и дори да повика за помощ. Напрегна се поне за глътка въздух, но тя не дойде и той рухна на земята с такава сила, че ударът притъпи предсмъртната му агония.

Вечерта Субодай обикаляше осветения от огньовете лагер на десетте си хиляди бойци. Мъртвите рицари бяха лишени от всичко ценно и военачалникът бе доставил удоволствие на хората си, като отказа своя дял от плячката. За мъжете, които не получаваха заплащане за сраженията, събирането на окървавени медальони, пръстени и скъпоценни камъни беше нещо жадувано в новото общество, което създаваше Чингис. Човек можеше да забогатее във войската, макар че богатството все още се измерваше с броя на притежаваните коне. Ковачниците на рицарите представляваха по-голям интерес за Субодай, тъй като бяха монтирани на самите каруци, облечени в желязо и по-лесни за поправка от плътните дискове, които използваха монголите. Вече беше заръчал на заловените оръжейници да покажат на дърводелците как се правят подобни каруци.

Джучи оглеждаше подковата на любимото си пони, когато Субодай спря до него. Преди младежът да успее да се поклони, военачалникът сведе почтително глава. Ягунът под командването на Джучи се изпълни с гордост.

Субодай вдигна ръка, за да покаже на Джучи златния пайце, който му бе взел сутринта.

— Накара ме да се чудя как русите са успели да се върнат от мъртвите — рече той. — Дързък удар беше. Вземи си го, Джучи. Струваш повече от сребро.

Метна златната пластина във въздуха и Джучи я улови, като се мъчеше да запази самообладание. Единствено награда от самия Чингис можеше да означава повече в този момент.

— Утре потегляме към дома — обърна се Субодай към мъжете. — Бъдете готови на зазоряване.

2.

Чагатай усети сърбеж в лявата подмишница, където потта се стичаше под най-добрите му доспехи. Макар да беше втори син на хана, той усети, че няма да е добре да се почеше хубаво, докато чака краля на Корио.

Хвърли бърз поглед към човека, който го бе довел до далечния укрепен град Сондо. Кралската зала бе задушна в пладнешката жега, но Джелме не показваше признаци на неудобство в лакираната си броня. Подобно на придворните и кралските гвардейци, монголският военачалник спокойно можеше да мине за издялана от дърво статуя.

Някъде в далечината чуваше ромон на вода и нежният звук беше някак по-силен в потискащата горещина и мълчание. Сърбежът бе подлудяващ и Чагатай се помъчи да мисли за нещо друго. Докато погледът му обхождаше високия таван от бял гипс и стари борови греди, той си напомни, че няма причина да се чувства застрашен. При цялото си достойнство династията Ван не бе успяла да смаже каракитаните, когато бяха дошли в земите им от територията на Дзин и бяха построили крепостите си. Ако Джелме не бе предложил услугите на войската си, владетелят на Корио все още щеше да бъде затворник в собствения си дворец. При тази мисъл петнадесетгодишният Чагатай изпита смътно задоволство. Притежаваше цялата гордост и арогантност на млад воин, но знаеше, че в случая това е напълно оправдано. Джелме и войните му бяха дошли на изток да проучат какви войски можеха да се изправят срещу тях и да видят за първи път океана. Бяха открили врагове в лицето на каракитаните и ги бяха прогонили от Корио като миризливи псета. Чагатай знаеше, че е напълно справедливо кралят да плати дан, независимо дали беше молил за помощ или не.

Потеше се в тежкия въздух и се изтезаваше със спомена за бриза на южното море. Лично за него прохладният ветрец бе единственото хубаво нещо в онази безбрежна синя шир. Джелме бе запленен от корионските кораби, но мисълта да пътува по вода смущаваше Чагатай. Дори споменът за кралската баржа, олюляваща се на котвата си, бе достатъчен да преобърне стомаха му.

Отвън се чу звън на камбана и отекна през градините, където пчелите бръмчаха на рояци около цъфналите акации. Чагатай си представи как будистките монаси залюляват дънера, който удря големия инструмент, и се изпъна, отново давайки си сметка за това как е застанал. Кралят идваше, а заедно с него приближаваше и краят на мъчението. Можеше да издържи на сърбежа още малко; само при мисълта за това се почувства по-добре.

Камбаната иззвъня отново и слугите дръпнаха черните паравани, отваряйки залата към уханието на боровете от околните хълмове. Въпреки волята си Чагатай въздъхна с облекчение, когато жегата започна да спада. Тълпата се раздвижи едва-едва, мъчейки се да види краля, и Чагатай използва момента, за да забие два пръста в подмишницата си и да се почеше енергично. Усети бързия поглед на Джелме и отново застана безизразно, докато кралят най-сетне се появи.

Никой от тези хора не е висок, помисли си Чагатай, докато гледаше как дребният монарх се носи плавно покрай богато украсената врата. Предполагаше, че името му е Ван, също като това на рода му, но кого го беше грижа как се наричаха тези жилави дребосъци? Чагатай предпочете да гледа двете млади момичета в свитата. С деликатната си златиста кожа те бяха далеч по-интересни от мъжа, на когото прислужваха. Младият воин зяпаше как се суетят около господаря си и оправят гънките на дрехата му, след като онзи се настани.

Кралят сякаш не забелязваше наблюдаващите го монголи, докато чакаше прислужниците да приключат. Очите му бяха тъмножълти, почти като на Чингис, но им липсваше способността да вдъхват ужас. В сравнение с хана корионският крал бе като агънце.

Прислужниците свършиха работата си и погледът на краля най-сетне се насочи към арбана, който бе довел Джелме. Чагатай гледаше владетеля и се чудеше как е възможно да носи толкова дебели дрехи в този летен ден.

Когато кралят заговори, Чагатай не разбра нито дума. Подобно на Джелме, трябваше да изчака превод на дзински език, който беше овладял с мъка. Дори тогава едва схващаше смисъла и слушаше с растящо объркване. Не обичаше чуждите езици. Щом знаеш думата за кон, защо да използваш и друга? Разбираше, че хората от далечни страни няма откъде да знаят как се говори правилно, но бе убеден, че са длъжни да се учат и да престанат да бръщолевят така, сякаш всички езици имат еднаква стойност.

— Изпълнихте обещанията си — тържествено изрече преводачът, прекъсвайки мислите на Чагатай. — Каракитанските крепости горяха много дни и онзи противен народ бе премахнат от прекрасната ни страна.

Отново настъпи мълчание и Чагатай се размърда неудобно. Корионският двор явно обичаше да не бърза. Спомни си питието, което наричаха „нок ча“. Джелме се бе намръщил, когато Чагатай изгълта чашата си наведнъж и я протегна за още. Явно светлозелената течност беше прекалено скъпа, за да се пие като вода. Сякаш един воин трябваше да го е грижа как ядат и пият другите! Чагатай ядеше, когато беше гладен, и често пропускаше изисканите угощения в двора. Не можеше да разбере интереса на Джелме към учтивите ритуали, но не беше говорил за това. Даде си дума, че когато оглави монголската държава, няма да позволи подобни преструвки. Храната не е нещо, на което трябва да се отделя толкова много време и толкова много подправки. Нищо чудно, че корионците бяха на път да бъдат покорени. Щеше да ги накара да говорят един език и да ядат най-много две-три различни ястия, приготвяни бързо и без излишно суетене. Така щяха да имат повече време за упражнения с оръжия и за каляване на тялото.

Зареяните му мисли пресекнаха, когато Джелме най-сетне заговори, явно преценявайки всяка дума.

— Добре, че каракитаните решиха да атакуват съгледвачите ми. Нуждите ни съвпаднаха за техния разгром. Говоря от името на великия хан, чиито воини спасиха страната ти от ужасния враг. Къде е откупът, обещан от министрите ти?

Докато течеше преводът, кралят леко се стегна на трона си. Чагатай се запита дали глупакът не е приел думите за обида. Може би беше забравил за разположената на лагер край града войска. Достатъчна бе една заповед на Джелме, за да подпалят полираните греди над главата му. Все още не можеше да си обясни защо не са го направили. Нима Чингис не ги беше пратил да усъвършенстват уменията си? Чагатай смътно признаваше, че воденето на преговори е изкуство, което тепърва трябва да изучава. Джелме се бе опитал да обясни нуждата да се спогаждат с чуждоземните сили, но Чагатай не го разбираше. Човекът беше или враг, или приятел. Ако е враг, всичко можеше да му се отнеме. Усмихна се при тази мисъл. Ханът не се нуждае от приятели, а единствено от слуги.

Отново се замечта как ще управлява народа си. Племената никога нямаше да приемат брат му Джучи, дори и да беше син на хана. Още преди години Чагатай се бе погрижил да разпространи слуха, че Джучи е плод на изнасилване. С хладното си отношение към момчето Чингис бе позволил мълвата да пусне дълбоки корени. Чагатай се усмихна при спомена и ръката му се плъзна към дръжката на меча. Баща му го беше дал на него вместо на Джучи — оръжието, което бе видяло раждането на един народ. Дълбоко в сърцето си Чагатай знаеше, че никога няма да положи клетва за вярност към брат си.

Един от министрите се наведе към трона и зашепна. Приглушеният разговор се проточи и придворните видимо се спаружиха в своите одежди и скъпоценности, но най-сетне министърът се оттегли. Кралят заговори отново и преводът не закъсня.

— Почтените съюзници могат да приемат дарове в израз на новото приятелство, както бе обсъдено — каза кралят. — Сто хиляди листа пергаментова хартия, плод на много луни труд, са подготвени за вас. — При тези думи събралата се тълпа корионски благородници замърмори, макар че Чагатай не можеше да си обясни защо смятат хартията за толкова ценна. — Изтъкани са десет хиляди копринени ризи и е приготвено същото тегло нефрит и сребро. Двеста хиляди квана желязо и още толкова бронз дойдоха от мините и от гилдията на металурзите. От моите собствени складове са извадени шейсет тигрови кожи, увити в коприна и готови да потеглят с вас. И накрая, осемстотин каруци дъб и бук са дар от династия Ван в знак на благодарност за победата, която донесохте на народа на Корио. А сега си идете с мир и чест и ни смятайте за ваши съюзници.

Когато преводачът приключи, Джелме кимна отсечено.

— Приемам откупа, твое величество.

Вратът му беше леко почервенял. Чагатай се запита дали военачалникът ще игнорира опита на краля да спаси достойнството си. Откуп се даваше на завоеватели и Джелме остана дълго в мълчание, докато обмисляше думите на владетеля. Когато заговори отново, гласът му бе твърд:

— Само че искам към него да бъдат добавени шестстотин младежи на възраст между дванайсет и шестнайсет години. Ще ги обуча на уменията на моя народ и ще познаят много битки и велика чест.

Чагатай се помъчи да скрие задоволството си. Нека се задавят с това, с големите си приказки за дарове и почтени съюзници. Искането на Джелме разкриваше истинския баланс на силите в залата и придворните бяха видимо разтревожени. Мълчанието се разтегна и Чагатай гледаше с интерес как кралският министър отново се навежда напред. Кралят стисна облегалките на трона и кокалчетата на пръстите му побеляха. Чагатай се умори от позьорството им и дори гъвкавите момичета в краката на краля изгубиха своята съблазнителност. Искаше да излезе на хладно и може би да се изкъпе в реката, преди жегата да е отминала.

Джелме обаче не помръдна нито един мускул и погледът му като че ли изнерви още повече хората около краля. Погледите им се стрелкаха към мълчаливите воини, които стояха и чакаха развръзката. Сондо имаше по-малко от шейсет хиляди жители и не повече от три хиляди души войска. Кралят можеше да прави каквито си иска физиономии, но Чагатай знаеше каква е реалната ситуация. Когато най-сетне дойде, отговорът не го изненада.

— За нас е чест, че ще приемеш толкова много младежи на служба, военачалнико — каза кралят.

Изражението му беше кисело, но Джелме отговори на преводача с още благопожелания и израз на добра воля, които минаха покрай ушите на Чагатай. Баща му бе повикал Джелме у дома след три години разузнаване на изток. Хубаво щеше да бъде да види отново планините и Чагатай едва сдържаше нетърпението си при мисълта за тях. Джелме изглежда мислеше, че хартията е ценна, макар Чагатай да се съмняваше, че и Чингис ще я оцени. Поне в това отношение баща му бе предсказуем. Хубаво бе, че военачалникът беше поискал също коприна и твърда дървесина. Тези неща си заслужаваха.

Ненадейно отвън отново прозвуча камбаната, като сложи край на аудиенцията. Чагатай гледаше как момичетата помагат на краля да стане и тръгват след него. Въздъхна, когато останалите присъстващи леко се поотпуснаха, и с удоволствие се почеса отново. У дома. Джучи също щеше да се върне със Субодай. Чагатай се запита колко ли се е променил брат му за тези три години. На седемнадесет щеше да е напълно възмъжал и без съмнение Субодай го беше обучил добре. Той разтърка врат, предчувствайки удоволствието от предстоящите предизвикателства.

В южната част на дзинските земи воините от третата войска на Чингис се напиваха до безсъзнание. Недалеч жителите на Кайфенг чакаха зад високите си стени и вече започваха да се отчайват. Някои бяха съпроводили императора, след като преди три години дойде на юг от Йенкин. Бяха видели дима в небето на север, когато градът изгоря. За известно време си мислеха, че монголите са ги подминали, но после войската на Хазар се понесе след тях, чертаейки по страната линии на разруха като с нажежено желязо върху плът.

Дори по улиците в сърцето на града се бе възцарило беззаконие. Онези, които имаха въоръжени стражи, можеха да се изкачат на стените и да видят обсаждащата ги войска. Гледката не носеше успокоение и надежда. За дзинците дори някак нехайната обсада на Хазар беше обида.

През този ден братът на великия хан се забавляваше със състезание по борба с хората си. Многобройните му гери3 бяха разхвърляни безразборно, а огромните стада пъплеха безцелно из земята, от време на време тормозени от дългите камшици на пастирите. Сякаш монголите не бяха обкръжили Кайфенг, а се бяха установили на лагер до него. За изпълнените с омраза и страх дзинци бе унизително да гледат как врагът им се забавлява с игри и състезания, докато градът започваше да гладува. Макар самите те да не бяха чужди на жестокостта, коравосърдечността на монголите надхвърляше дори техните представи. Войската на Хазар изобщо не я бе грижа за страдащите жители на Кайфенг и само негодуваше срещу тях, че бавят падането на града. Бяха тук вече три месеца и показваха ужасно, безгранично търпение.

Императорският град Йенкин беше паднал пред тези примитивни конници. Могъщите му армии не го бяха удържали. С пример като този никой в Кайфенг не хранеше надежда за оцеляване. Безжалостни банди владееха улиците и само силните се осмеляваха да се покажат навън. Храната се разпределяше от централните складове, но в някои дни нямаше нищо. Никой не можеше да знае дали тя привършва, или е била открадната по пътя.

В лагера Хазар се изправи на крака и закрещя възбудено с Хо Са, когато борецът Баабгай, или Мечката, вдигна противника над главата си. Отначало победеният се съпротивляваше, но Баабгай не помръдваше и се хилеше като глупаво дете към военачалника. Залагането намаля, после съвсем спря. Мъжът във въздуха бе така отупан и изтощен, че само вяло помръдваше в ръчищата на Баабгай.

Хазар беше намерил бореца сред дзинските си наборници — веднага се набиваше на очи с огромните си размери и сила. С нетърпение очакваше да изправи масивния идиот пред някой от шампионите у дома. Ако залозите вървяха добре, можеше да разори неколцина мъже в един мач, сред които и брат си Темуге.

Баабгай чакаше безстрастно заповедта на Хазар. Малцина биха могли да държат толкова дълго здрав воин и лицето на бореца бе станало розово и лъщеше от пот.

Хазар гледаше сякаш през едрото му туловище, замислен за съобщението от Чингис. Пратеникът на брат му все още стоеше там, където го бе оставил преди часове. Мухи смучеха солта по кожата му, но младежът не смееше да помръдне.

Доброто настроение на Хазар изчезна и той махна раздразнено на шампиона си.

— Довърши го! — рязко заповяда той.

Тълпата рязко пое дъх, когато Баабгай рязко падна на едно коляно и стовари противника си върху него. Хрущенето на счупения гръбнак се разнесе над площадката и всички изреваха и започнаха да си разменят залози. Баабгай им се ухили беззъбо. Хазар извърна очи, когато прерязаха гърлото на победения. Беше проява на милост да не го оставят жив на кучетата и плъховете.

Мислите му станаха по-мрачни и той даде знак за следващите борци и за мях черен айраг4 — каквото и да е, стига да може да го разсее от лошото настроение. Ако беше знаел, че Чингис ще призове войските си, щеше да бъде по-експедитивен в земите на Дзин. Заедно с Хо Са и племенника си Угедай бе прекарал три безгрижни години да изпепелява градове и да избива жителите им, като през цялото време се приближаваше към убежището на момчето император. Щастливи времена бяха.

Не си падаше много-много по мисленето, но беше започнало да му харесва да командва. За хора като Чингис това беше нещо естествено. Хазар не можеше да си представи Чингис да позволи на някого да го води до клозета, камо ли в битка. За самия него обаче тази необходимост дойде постепенно, като бавно растящ мъх. Вече три години не беше говорил с никого от братята си — нито с Чингис, нито с Хаджиун и Темуге. Воините му очакваха от него да знае накъде да препуснат и какво да правят, щом пристигнат. Отначало това го изтощаваше и той се чувстваше досущ като кучето водач, което може да просъществува само докато е начело на глутницата. Осъзнаваше това много добре, но откри и друга истина — че командването е колкото изтощително, толкова и възбуждащо. Грешките му си бяха негови собствени, но същото се отнасяше и за триумфите. С минаването на сезоните Хазар неусетно се бе променил и не искаше да се прибира. Докато чакаше Кайфенг да падне, той беше същински баща на десет хиляди синове.

Погледна към хората, които бе довел толкова далеч от родината. Заместник-командирът му Самука беше трезвен, както винаги, и следеше борбата с безучастна усмивка. Угедай викаше и се потеше от питието; изглеждаше съвсем дребен до раменете на воините. Хазар спря погледа си върху момчето и се запита как ли ще приеме новината за завръщането. На неговата възраст всичко бе ново и вълнуващо и Хазар знаеше, че тя ще му хареса. Настроението му се вгорчи още повече, докато изучаваше хората си. Всеки от тях бе доказал, че е достоен. Бяха вземали жени с хиляди, коне, монети и оръжия — толкова много, че цял живот нямаше да им стигне, за да ги изброят. Въздъхна шумно. Все пак Чингис беше великият хан и Хазар не си представяше да се разбунтува срещу по-големия си брат. По-скоро би разперил криле и би прелетял над стените на Кайфенг.

Хо Са като че ли усети настроението на Хазар и му подаде мях черен айраг. Шумът от борбата ги обгръщаше от всички страни. Хазар се усмихна стегнато и безрадостно. Заедно със Самука, Хо Са също бе чул съобщението на пратеника. Денят беше съсипан и двамата го знаеха.

Навремето офицерът от Си Ся щеше да потръпне при мисълта да пие с въшлясалите диваци. Преди идването на монголите Хо Са беше водил прост и аскетичен живот, горд с мястото си в кралската армия. Всяка сутрин се събуждаше и се упражняваше един час, след което се къпеше и започваше деня си с черен чай и хляб с мед. Животът му беше почти идеален и понякога копнееше за него, но в същото време се ужасяваше от еднообразието му.

В много тъмните нощи, когато всички преструвки оставаха настрана, Хо Са признаваше пред себе си, че е намерил място и живот, на каквито никога не би могъл да се наслади в Си Ся. Беше се издигнал до трети командващ в монголската армия и мъже като Хазар му доверяваха живота си. Ухапванията от мухи и въшки бяха малка цена за подобно нещо. Той проследи черния поглед на Хазар и също се загледа пиянски към Кайфенг. Ако един император само се крие страхливо зад високите си стени, той не е никакъв император, поне в очите на Хо Са. Отпи глътка от бистрия айраг и трепна, когато течността опари раничка на венците му.

Понякога му липсваха мирът и рутината на стария му живот, но знаеше, че някъде те продължават. Тази мисъл му носеше комфорт, когато бе уморен или ранен. Помагаше му и това, че притежава цяло състояние в злато и сребро. Ако някога се върнеше у дома, щеше да има жени, роби и богатство.

Второто състезание свърши със счупена ръка и двамата мъже се поклониха пред Хазар, преди той да ги прати да се погрижат за раните си. Този ден игрите сигурно щяха да му струват дузина ранени и неколцина убити, но си заслужаваше да вдъхнови останалите. В края на краищата, хората му не бяха някакви деликатни момичета.

Хазар изгледа кръвнишки пратеника. Именно той бе превзел самотните фортове, които монголите използваха като пътни станции за вестителите си. Вървяха в непрекъсната линия чак до овъглените останки на Йенкин на север. Ако се беше сетил, че това нововъведение ще позволи на Чингис да прати вестта си само осемнадесет дни по-рано, сигурно нямаше да го позволи. Щеше ли брат му да разбере, ако изчака още една година, докато градът падне? Изрита един камък и стресна стоящия наблизо пратеник. Знаеше отговора. Чингис очакваше от него да зареже всичко и да се върне заедно с ханския син Угедай. Това беше оскърбително и Хазар впери поглед в Кайфенг, сякаш можеше да събори стените му само със силата на гнева си. Почти не забеляза третата двойка борци, макар че пияната тълпа им се наслаждаваше с пълна сила.

— Повтори отново — внезапно каза Хазар. Заради виковете на воините се наложи да повтори, за да го чуят.

Пратеникът сведе глава, неспособен да разбере мрачното настроение, което съобщението му предизвика.

— Върни се и пий айраг с народа ни, братко. Напролет ще пием мляко и кръв.

— Това ли е всичко? — озъби се Хазар. — Кажи ми как изглеждаше, когато те изпроводи.

Пратеникът се размърда неудобно.

— Великият хан обсъждаше планове с първенците си, господарю. Имаха карти с оловни пулове по тях, но не чух какво казват, преди да ме извикат.

Хо Са вдигна глава. Погледът му бе станал стъклен от айрага.

— Мляко и кръв означава планове за нова война — извика той.

При тези думи шумът на тълпата внезапно замря. Угедай замръзна. Дори борците поспряха, без да знаят дали да продължат. Хазар примигна, но после сви рамене. Голяма работа, ако са чули.

— Щом брат ми е извадил безценните си карти, значи това ще е. — Въздъхна. Ако Чингис знаеше, че се намира пред стените на Кайфенг, със сигурност щеше да го изчака. Момчето император им се беше изплъзнало в Йенкин. Мисълта, че имперският двор ще гледа как монголите си заминават, беше почти непоносима.

— Брат ми призова ли Субодай и Джелме? — попита Хазар.

Пратеникът преглътна нервно под погледите на множеството.

— Не аз им занесох съобщенията, господарю.

— Обаче знаеш. Пратениците винаги знаят. Говори или ще ти отрежа езика.

Младежът забрави колебанията си и заговори бързо.

— Други двама са препуснали да върнат военачалниците при хана, господарю. Това чух.

— И войските са у дома? Упражняват ли се, или просто чакат?

— Имат заповед да стопят зимните мазнини, господарю.

Хазар видя Самука да се ухилва и изруга под нос.

— Значи наистина е война. Връщай се обратно по моя път и предай на брат ми: — „Идвам“. Достатъчно е.

— Да кажа ли, че ще пристигнеш преди зимата, господарю? — попита пратеникът.

— Преди първия сняг — отвърна Хазар. Плю на земята, докато онзи се отдалечаваше. Беше превзел всеки град на сто мили около Кайфенг, оставяйки императора заобиколен от руини и без продоволствия. А ето че трябваше да тръгне, когато победата му бе в кърпа вързана. Видя, че Угедай се е ококорил от вълнение, и извърна очи.

Хубаво щеше да е да види братята си отново. Запита се разсеяно дали Джелме или Субодай могат да се мерят с него по богатствата, награбени от дзинските градове. Бяха изсекли цели гори, за да направят каруци, които да возят плячката. Дори бяха набрали новобранци от местните, така че Хазар се връщаше с две хиляди души повече. Въздъхна. Най-много му се искаше да занесе на Чингис костите на император. Останалите трофеи изобщо не го интересуваха.

3.

Чингис излезе да разходи кобилата си из откритата степ и препусна в галоп, така че топлият въздух засвистя покрай него и развя дългата му черна коса. Носеше само лека туника без ръкави, която разкриваше нашарените му от множество белези ръце. Панталоните, които триеха хълбоците на животното, бяха стари и потъмнели от овнешка мас, също като меките ботуши в стремената. Не носеше меч, но калъфът за лъка бе закрепен здраво зад кръста му, а през гърдите му минаваше коженият ремък на малък ловен колчан.

Небето беше потъмняло от птици. Чуваше се плясъкът на крилете им, когато ястребите ги връхлитаха и се връщаха с плячката при господарите си. В далечината три хиляди воини бяха образували плътен пръстен и яздеха бавно, като подгонваха пред себе си всичко живо. Скоро пръстенът щеше да е пълен с мармоти, сърни, лисици, плъхове, диви кучета и хиляди други животинки. Чингис видя, че земята е почерняла от тях и се усмихна, предвкусвайки предстоящия лов. Един елен побягна от кръга, като пръхтеше от страх, и Чингис го свали с лекота, пращайки стрела в гърдите му. Самецът падна и зарита, а ханът се обърна да види дали брат му Хаджиун е забелязал изстрела.

В кръговия лов нямаше нищо спортсменско, но пък той осигуряваше храна на племената, когато месото намаляваше. На Чингис това му харесваше и той поставяше в центъра онези, които искаше да почете. Освен Хаджиун там бе и Арслан — първият, който положи клетва пред него. Старият ковач беше на шейсет, тънък като нож. Яздеше добре, макар и малко сковано, и Чингис го видя как улучва един гълъб, който прелиташе над главата му.

Борецът Толуй препусна в галоп, наведен ниско в седлото, за да хване един тлъст мармот, който панически бягаше в тревата. От високата трева се появи вълк и подплаши понито му. Чингис се разсмя, докато масивният воин се мъчеше да се задържи в седлото. Денят беше хубав и кръгът почти се затваряше. Сто от най-ценените му командири препускаха насам-натам, докато земята потъмняваше от плътния поток животни. Тичаха толкова нагъсто, че смазаните от копитата бяха повече, отколкото улучените от стрели. Кръгът се затвори, докато конниците не се озоваха рамо до рамо, а мъжете в центъра изпразниха колчаните си.

Чингис забеляза планинска котка и препусна след нея. Видя, че Хаджиун също я преследва, и изпита задоволство, когато брат му се отклони и му остави да я убие. И двамата бяха в края на трийсетте си години, силни и великолепно сложени. След като войските се завърнеха, те щяха да поведат народа към нови земи и Чингис се радваше на това.

Беше се върнал от дзинската столица изтощен и измъчван от болка. Трябваше му почти цяла година да възстанови здравето си, но сега слабостта бе само спомен. С приближаването на есента той почувства някогашната си сила, а заедно с нея се върна и желанието му да смаже онези, които бяха дръзнали да убиват неговите хора. Искаше враговете му да са горди и силни, за да може да ги унизи още повече в отмъщението си.

Посегна за нова стрела, но колчанът му беше празен. Въздъхна. Момчетата и момичетата в лагерите щяха да изтичат с чукове и ножове, за да завършат клането и да приготвят труповете за голямото пиршество.

Съгледвачите бяха съобщили, че войските на Хазар и Субодай са само на няколко дни път. Военачалниците му щяха да бъдат почетени с оризово вино и черен айраг при завръщането си. Запита се колко ли са пораснали синовете му за тези години. С вълнение си мислеше, че ще тръгне на война с Чагатай и Угедай, ще завладяват нови земи, така че и те да бъдат ханове.

Знаеше, че Джучи също се връща, но това беше стара рана и той не се задържа върху нея. Беше се радвал на мирни години с жените и малките си деца, но бащата небе не му бе отредил да прекарва времето си тихо и спокойно, докато светът спи.

Насочи се към Хаджиун, който тупаше Арслан по рамото. Земята помежду им бе почервеняла от кръв и козина, между копитата тичаха момчета и си подвикваха възбудено.

— Видяхте ли голямата котка, която свалих? — обърна се Чингис към двамата мъже. — Трябваха две стрели само за да я забавя.

— Чудесен удар беше! — извика Хаджиун. Лицето му лъщеше от пот. Едно мършаво момче се озова твърде близо до стремената му, той се наведе, перна го и го събори на земята за радост на другарчетата му.

Арслан се усмихна, когато момчето скочи на крака и изгледа кръвнишки ханския брат, преди да побегне нататък.

— Колко е младо новото поколение — каза той. — Почти не си спомням да съм бил толкова малък.

Чингис кимна. Децата на племената никога нямаше да познаят страха да бъдат преследвани като него и братята му. Слушаше смеха и звънките им гласове и се дивеше на онова, което беше постигнал. Само неколцина пастири продължаваха да бродят из долините и планините на неговата родина. Беше събрал всички останали и ги бе превърнал в един народ под властта на един човек и бащата небе. Може би именно затова копнееше да отговори на предизвикателството на пустинните племена. Мъж без врагове бързо ставаше мекушав и тлъст. Един народ няма да добрува, ако никой не гледа към лагерите му. Усмихна се. В този свят врагове не липсваха и той благодари на духовете, че са толкова безчетни. Не можеше да си представи по-добър начин да изживее живота си, а му предстояха още много добри години.

Арслан отново заговори, но лекотата в гласа му беше изчезнала:

— От много месеци си мисля, господарю, че е време да отстъпя поста си на военачалник. Твърде стар съм, за да издържа зимна кампания, а може би съм станал и прекалено предпазлив. Хората се нуждаят от някой по-млад, който може да рискува всичко и да заложи на едно хвърляне на костите.

— Имаш още години пред себе си — също толкова сериозно отвърна Хаджиун.

Арслан поклати глава и се обърна да види как Чингис реагира на думите му.

— Време е. Ще изчакам завръщането на сина ми Джелме, но не искам отново да напускам родината. Клетвата ми е към теб, Чингис, и няма да я престъпя. Ако кажеш да яздя, ще яздя, докато не падна.

Говореше за смъртта. Никой воин не можеше да падне от седлото, докато е все още жив. Арслан замълча, за да се увери, че ханът е убеден във верността му, след което продължи:

— Никой не може да язди вечно. Хълбоците и раменете ме болят, ръцете ми се сковават при първия студен полъх. Може би е от всички тези години в ковачницата. Не зная.

Чингис сви устни и приближи коня си, за да може да стисне рамото на своя военачалник.

— Беше с мен от първите дни — меко рече той. — Никой не е служил с повече чест от теб. Ако искаш да посрещнеш последните си години в мир, ще те освободя от клетвата ти.

Арслан сведе глава, видимо облекчен.

— Благодаря ти, господарю хан. — Когато вдигна очи, лицето му бе пламнало от напиращите чувства. — Познавах те, когато беше сам и преследван. Видях величието ти, когато ти врекох живота си. Знаех, че този ден ще дойде, и си подготвих заместник да командва моя туман. Решението е твое, но аз ти препоръчвам Зургадай.

— Никой не може да те замести — незабавно отвърна Чингис. — Но и този последен път ще почета избора и мъдростта ти. Познавам този Зургадай, наричат го Джебе, стрелата.

Арслан леко се намръщи.

— Както кажеш. Срещна го за първи път, когато потеглихме преди години срещу рода Бесуд. Той уби коня ти.

Чингис възкликна изненадано.

— Знаех си, че името ми е познато. Духовете са ми свидетели, наистина се оправяше с лъка. От триста крачки ли беше? Помня, че едва не си счупих главата.

— Беше подпийнал, господарю, но не много. Верен ти е, откакто пощади живота му онзи ден.

Чингис кимна.

— Тогава му предай златния си пайце и го покани в шатрата за съвещания. Ще устроим пир в твоя чест. Разказвачите ще пеят възхвали за теб към бащата небе и всички млади воини ще научат, че велик мъж излиза от редиците им.

Замисли се за момент, докато Арслан се изчервяваше от гордост.

— Ще получиш хиляда коне от моето стадо и дузина жени за прислужници на съпругата ти. Ще ти оставя трима млади воини да охраняват старините ти. Няма да бъдеш сам, военачалнико. Ще имаш достатъчно овце и кози, за да трупаш тлъстина още сто години.

Арслан се спеши и докосна с чело крака на Чингис.

— Оказваш ми голяма чест, господарю, но ми е нужно съвсем малко. С твое разрешение, ще взема само жена си и мъничко стадо кози и коне. Ще си намерим тихо местенце до някой поток и ще останем там. Сред тези хълмове вече няма разбойници, а ако случайно се появят, лъкът и мечът ми ще си кажат думата. — Усмихна се на мъжа, когото бе видял да израства от момче, в завоевател на народи. — Може дори да си построя малка ковачница и да направя един последен меч, който да бъде погребан с мен. И сега чувам звъна на чука и той ми носи покой.

Чингис се просълзи, докато гледаше човека, който му бе като втори баща. Той също слезе от коня и прегърна енергично Арслан, при което викащите деца наоколо се умълчаха.

— Хубава мечта имаш, старче.

Земите около река Орхон бяха по-тъмнозелени от всички други. Самата река беше широка и бистра. Тя трябваше да се погрижи за двеста хиляди мъже и жени и два пъти повече коне, когато Хазар и Субодай пристигнаха един след друг в рамките на два дни. Под властта на хана народът се бе умножил и винаги отнякъде се чуваше детски рев. След завръщането си от дзинската столица Чингис се бе установил на почти постоянен лагер при реката, загърбвайки степта Аврага. Вярно, като родно място на народа, Аврага винаги щеше да остане свещена, но тя беше суха и равна. А тук един водопад разбиваше водите на Орхон на бели пръски, конете и овцете можеха да пият колкото си искат. Чингис беше плувал много пъти в дълбоките вирове, които възвръщаха силите му.

Хазар бе пристигнал пръв и прегърна братята си — Чингис, Хаджиун и дори Темуге, който не беше воин, но пък управляваше лагерите и уреждаше споровете между семействата. Доведе със себе си и Угедай. Момчето бе едва на тринадесет, но мускулесто и с дълги крайници; личеше си, че ще стане високо като баща си. В острите очертания на лицето му братята виждаха чертите на онова друго момче, което навремето, пропъдени и сами, само на няколко залъка от гладната смърт, ги беше запазило живи. Хазар хвана Угедай за врата и го бутна напред към баща му, без да крие гордостта си.

— Бива го с лъка и меча, братко — рече той, докато надигаше мяха черен айраг, за да насочи парливата струя към гърлото си.

Чингис чу радостния възглас на Бьорте от семейния гер и знаеше, че само след миг синът му ще бъде наобиколен от жени.

— Пораснал си, Угедай — неловко рече той. — Довечера искам да ми разкажеш за пътешествията си.

Гледаше как Угедай се покланя официално, като криеше чувствата си. Три години бяха много време, но Чингис бе доволен от младия воин, който се връщаше при него. Угедай имаше същите жълти очи като неговите и Чингис одобряваше самообладанието и спокойствието му. Не го изпита с прегръдка в присъствието на толкова много мъже, които ги гледаха и може би един ден щяха да следват командите му.

— Достатъчно голям ли си, за да пиеш, момче? — попита Чингис, като претегляше един мях в ръце. Когато синът му кимна, той му го подхвърли и Угедай го пое ловко, смутен от въздишките и възгласите на хората около себе си. Когато майка му излезе и го прегърна, той остана скован, като се мъчеше да покаже на баща си, че вече не е малко момче, готово да се разтопи в ръцете й. Бьорте като че ли не забеляза това и обгърна с длани лицето му, плачейки от щастие.

— Остави го, Бьорте — промърмори Чингис над рамото й. — Вече е достатъчно голям, за да се бие и язди с мен.

Жена му не му обърна внимание и ханът въздъхна добродушно.

Усети как гърдите му се стягат, когато видя Субодай да препуска в тръс през осеяната с гери равнина с Джучи до себе си. Двамата се спешиха и Чингис видя, че Джучи върви с пружиниращата стъпка на роден воин. Беше станал с цял пръст по-висок от хана, макар тъмните му очи да напомниха на Чингис, че някой друг може да е баща му. Не знаеше как да посрещне Джучи и инстинктивно заговори на Субодай, без да обръща внимание на момъка.

— Подгони ли ги пред себе си, военачалнико? — попита той.

Субодай се засмя.

— Видях много странни неща, господарю хан. Щях да стигна и по-надалеч, ако не ни беше повикал обратно. Значи ще има война?

Сянка премина по лицето на Чингис, но той поклати глава.

— После, Субодай, после. Ще имаш псета за пердашене, но Арслан напуска поста си и когато Джелме се върне, ще устроим пир в негова чест.

Субодай не скри тъгата си от чутото.

— Много съм му задължен, господарю. Моят поет е чудесен. Мога ли да предложа услугите му?

Чингис се ухили.

— Дузина поети и разказвачи се бият като котки за честта да възпеят ковача-военачалник, но и твоят може да се присъедини към тях.

Докато говореше, усещаше погледа на майката на Джучи. Бьорте очакваше той да приеме първородния си син, преди тя да го приветства с добре дошъл. Когато настъпи тишина, Чингис най-сетне се обърна към Джучи. Трудно му беше да не настръхне от този негов безизразен черен поглед. От много време в лагерите никой не смееше да погледне хана в очите по такъв начин и Чингис усети как сърцето му започва да бие по-бързо, сякаш се е изправил срещу враг.

— Радвам се да те видя в добро здраве и силен, татко — рече Джучи с по-дълбок глас, отколкото бе очаквал Чингис. — Когато тръгнах, беше все още слаб от отровата на убиеца.

Чингис забеляза как ръката на Субодай трепва, сякаш искаше да я вдигне предупредително. Военачалникът явно бе по-съобразителен от Джучи. Младият воин стоеше гордо пред него, сякаш не беше родено от изнасилване копеле, едва прието в герите на семейството му.

Чингис потисна раздразнението си, като много добре си даваше сметка за мълчаливото присъствие на жена си.

— Явно съм труден за убиване — тихо рече той. — Добре си дошъл в лагера ми, Джучи.

Синът му остана неподвижен. Беше си чисто заяждане от страна на Чингис да го приветства като гост, сякаш беше най-обикновен воин. Не беше посрещнал по този начин Субодай или Хазар; подобни думи бяха ненужни между приятели.

— За мен е чест, господарю хан — отвърна Джучи и сведе глава, за да не види баща му вбесения му поглед.

Чингис кимна и прецени внимателно младежа, който нежно пое ръцете на майка си и се поклони с бледо и напрегнато лице. Очите на Бьорте се напълниха с радостни сълзи, но с Джучи тя беше по-сдържана, отколкото с Угедай. В такава атмосфера не можеше да прегърне високия млад воин. Преди Чингис да заговори отново, Джучи се обърна към брат си и цялата му скованост изведнъж изчезна:

— Виждам те, малкия.

Угедай се ухили и пристъпи да бутне приятелски Джучи по рамото. Последва кратка борба и в крайна сметка главата на Угедай се оказа заклещена в подмишницата на брат му. Чингис гледаше раздразнен, искаше му се да каже още нещо, с което да жегне Джучи за непринуденото му държане. Вместо това Джучи помъкна протестиращия Угедай настрани. Ханът не беше освободил сина си и отвори уста да му нареди да се върне.

— Синът ти се учи добре, господарю — намеси се Субодай. — Командваше хиляда в сраженията с руските воини и мъжете го уважават.

Чингис се намръщи. Моментът му се беше изплъзнал.

— Бързо се научи какво е да командваш, господарю, какво е всеки да гледа само към теб, за да му вдъхнеш кураж. Поетът ми има много стихове за Джучи и мъжете говорят добре за ханския син. Може да води. За мен няма по-голяма награда от тази.

Чингис хвърли поглед към Джучи, който се смееше с Угедай. Заедно изглеждаха по-млади, почти като момчетата, които растяха в гера му. Кимна неохотно, но когато заговори отново, надеждите на Субодай помръкнаха.

— Лошата кръв може да се прояви по всяко време, военачалнико. Дори по време на битка. Внимавай да не рискуваш живота си заради него.

Субодай не можеше да възрази на хана, без да го обиди, макар да изгаряше от желание да се противопостави на несправедливостта. В крайна сметка се въздържа и склони глава.

— Джелме и Чагатай са само на три дни път — каза Чингис и лицето му се проясни. — Тогава ще видиш моя син, Субодай, и ще разбереш защо се гордея с него. Ще озарим земята с фенери и така ще ядем и пием, че хората ще говорят години наред.

— Както кажеш, господарю — отвърна Субодай, като сдържаше тревогата си. Три години бе гледал как Джучи се превръща във великолепен мъж, способен да води войските. Нито веднъж не откри слабост в него и знаеше, че добре преценява хората. Докато проследяваше погледа на хана към най-големия му син, Субодай тъгуваше за мъката, която несъмнено изпитваше Джучи. Никой не биваше да бъде отхвърлян от баща си. Ако имаше всеки друг военачалник в краката си и в същото време презрението на Чингис, Джучи щеше да почувства единствено презрението. Когато Чингис се извърна с Хазар и Хаджиун, Субодай поклати леко глава, преди отново да надене студената физиономия и да се присъедини към останалите в подготовката на пиршеството. Джелме и Чагатай идваха и Субодай не очакваше с нетърпение да види как Чингис отново ще предпочете втория си син пред първия.

4.

Нещо изтръгна Джелме от дълбокия сън. Той седна в пълния мрак и се ослуша напрегнато. Отворът за дим в гера му беше затворен и очите му не можеха да се настроят за тъмното. Дзинската жена до него се размърда и той докосна лицето й.

— Тихо — прошепна й Джелме. Познаваше звуците на лагера — пръхтенето на понитата, смехът или плачът в нощта, които го унасяха в сън. Познаваше звуците на народа си и долавяше и най-малките промени в тях. Подобно на диво куче, част от него бе винаги будна. Беше твърде опитен, за да отхвърли усещането за опасност като някакъв лош сън. Съвсем тихо отметна завивката и се изправи гол до кръста, облечен само в чифт стари гамаши.

Беше тих и далечен, но рогът на съгледвачите не можеше да се сбърка с нищо. Щом звукът му замлъкна, Джелме грабна висящия на централния стълб меч. Обу меки ботуши, наметна тежко палто на раменете си и излезе в нощта.

Лагерът вече се будеше около него, воините възсядаха с мърморене понитата си. Оставаше само един ден път до Чингис и Джелме се чудеше кой би могъл да е толкова луд да рискува безценните коне в тъмното. Една случайна дупка на мармот можеше да счупи крака на животното. Не можеше да си представи враг в пустите степи, който би се осмелил да го нападне. Въпреки това щеше да се подготви. Нямаше да позволи да го изненадват в собствения му лагер.

Чагатай изтича по черната трева. Залитането му издаваше количеството айраг, което бе погълнал предишната вечер. Младежът трепна, когато фенерите около гера на Джелме светнаха, но военачалникът не изпита съчувствие. Един воин трябва да е винаги готов да потегли и той не обърна внимание на жълтеникавото лице на ханския син.

— Вземи сто мъже, Чагатай — рязко рече той, издавайки напрежението си. — Разузнай наоколо за врагове. Нещо се случва.

Младият принц бързо се отдалечи, като подсвирваше на подчинените си командири. Джелме извика хората и ги организира, без да се колебае. Съгледвачите му бяха осигурили време и той не го пропиля. Редиците се построиха в мрака и нощта внезапно се изпълни с шум, когато всеки мъж, жена и дете се зае да приготвя оръжия или да товари каруци. Тежковъоръжени стражи затичаха по двойки из лагера, като се оглеждаха за нападатели или крадци.

Джелме седеше в центъра на бурята, потопен във вихрушката около себе си. Все още нямаше предупредителни викове, макар да чу отново далечния рог на съгледвача. На трептящата и съскаща светлина на фенерите слугите му доведоха любимия кон и му подадоха пълния колчан.

Когато Джелме тръгна в тръс в мрака, войската му вече беше готова. Първите пет хиляди тръгнаха с него — все опитни мъже, калени в битките. Никой не обичаше да се бие в тъмното и ако трябваше да нападат, щяха да пострадат и хора, и животни. Джелме стисна зъби от студа — едва сега го усети.

Чингис препускаше в тъмното, мъртвопиян и толкова лек, че сякаш единствено стремената го удържаха да не отлети. Както повеляваше традицията, той беше започвал всеки мях айраг, като пускаше няколко капки за духовете, които бдяха над народа му. Беше плюл по-голямата част в празничните огньове и течността се вдигаше в сладникав пушек нагоре. Въпреки това доста голямо количество бе стигнало до гърлото му и беше изгубил броя на меховете.

Пиршеството беше започнало преди два дни. Чингис бе посрещнал официално синовете и военачалниците си, като ги почете пред народа. Дори вечно сърдитият поглед на Джучи омекна, когато поднесоха огромните подноси дивеч. Хазар и Угедай се нахвърлиха върху най-добрите парчета с радостни викове. Бяха яли много странни неща през годините в странство, но нищо в Корио или Дзин не можеше да се сравнява с тавите зеленясало овнешко върху огъващите се маси. Месото беше заровено в земята предишната зима и се пазеше за завръщането на военачалниците. Очите на Хазар се напълниха със сълзи, макар да твърдеше наляво и надясно, че плаче от мъка по разваленото месо, а не от носталгия по редкия деликатес. Никой не му повярва, но нямаше значение.

Пиршеството достигна разгара си сред шум и невъздържаност. Най-силните воини тръгнаха из герите да търсят жени. Онези от племената бяха в безопасност, но на дзинските робини и пленените руски жени можеха да посягат. Писъците им полетяха в нощта, почти заглушени от барабаните и роговете около огньовете.

Заредиха се поеми, които се проточваха по цял ден. Някои се пееха в стария стил от два тона, излизащи от едно и също гърло. Други се рецитираха гръмко, съревновавайки се в хаоса за всеки слушател. Огньовете около Чингис ставаха все по-многолюдни и първата нощ се разтвори в утрото.

Хазар не заспа и тогава, помисли си Чингис, като гледаше сянката на брат си в тъмното. Когато вторият ден дойде към края си, Чингис забеляза как поетите пазят баладите си за Арслан в очакване на сина на военачалника. Тогава ханът напълни лично чашата на ковача.

— Чагатай и Джелме са съвсем наблизо, Арслан — каза той през дрънченето и стърженето на вятър и струни. — Ще дойдеш ли с мен да посрещнем синовете си?

Арслан се усмихна пиянски и кимна.

— Ще им заведа и поетите, да чуят сказанията за теб, старче — завалено изрече Чингис. Идеята беше великолепна и с най-топли чувства той свика съвета на военачалниците. Субодай и Джучи наредиха да доведат коне, докато Хазар и Угедай се приближиха с клатушкане. Угедай изглеждаше малко позеленял, но Чингис не обърна внимание на миризмата на повръщано около сина си.

Хаджиун лично доведе великолепната сива кобила на хана.

— Това е лудост, братко! — извика му жизнерадостно той. — Кой препуска нощем? Някой ще се пребие.

Чингис посочи в мрака, после към другарите си.

— Не се боим! — заяви той и пияните мъже около него нададоха радостни викове. — С мен са моето семейство и моите военачалници. С мен са ковачът Арслан и Субодай Доблестния. Нека земята се страхува от нас, ако паднем. Ще я разбием с коравите си глави! Готови ли сте?

— Ще препускам редом с теб, братко — отвърна Хаджиун, също попаднал в плен на дивото настроение. Двамата поеха начело на малката колона, която непрекъснато набъбваше от нови и нови желаещи да се присъединят към тях. Шаманът Кокчу също бе тук — един от малцината, които изглеждаха трезви. Чингис се огледа за най-малкия си брат Темуге и го видя спешен и клатещ неодобрително кръглата си глава. Няма значение, помисли си Чингис. Безполезният кучи син никога няма да се научи да язди.

Огледа се към семейството си, за да види дали всички имат пълни мехове с айраг и оризово вино. Той нямаше да се свърши бързо. Дузина поети се бяха присъединили към тях с грейнали от вълнение лица. Един вече беше започнал да декламира и на Чингис му се прииска да го изрита от понито му и да го изостави.

На слабата звездна светлина той успя да види синовете, братята и военачалниците си. Засмя се при мисълта, че някой нещастен разбойник може да се изпречи пред групата главорези.

— Ще дам по една бяла кобила на всеки, който стигне преди мен лагера на Джелме и сина ми Чагатай.

Поспря за момент, докато осмислиха думите му и на лицата им цъфнаха широки усмивки.

— Препускайте здраво, ако ви стиска! — изрева той, заби пети в хълбоците на кобилата и полетя в галоп през лагера. Останалите почти не изостанаха и поеха с викове след него. Около две хиляди души последваха хана в дълбокия мрак — всички, които имаха кон подръка, когато той бе скочил на крака. Никой не се подвоуми, макар земята да беше твърда и едно падане можеше да коства живота на ездача.

Препускането с все сила в мрака донякъде проясни главата на Чингис, макар че започна да усеща пулсираща болка зад лявото си око. Спомни си, че някъде наблизо имаше река. Мисълта да потопи глава в ледената вода бе много изкусителна.

Доброто му настроение се пръсна на парчета, когато усети някакво движение отстрани. За миг се запита дали не рискува живота си без знамена, барабани или нещо друго, което да покаже, че той е ханът. После пришпори коня си напред и изкрещя с пълно гърло. Сигурно хората на Джелме оформяха рогове от двете му страни. Летеше като луд към центъра на редицата, където знаеше, че ще открие своя военачалник.

Хазар и Хаджиун го следваха по петите и Чингис видя Джучи да го задминава, като шибаше коня си.

Върхът на неравната колона се вряза в редиците на Джелме, следвайки хана. Двама паднаха, когато конете им се натъкнаха на невидими препятствия. Други се препънаха в проснатите мъже и понита в мрака, без да успеят да спрат. Още три животни счупиха крака и изхвърлиха ездачите си. Някои от хората скочиха невредими и със смях на крака, но други не помръднаха. Чингис не забеляза нищо, толкова беше погълнат от заплахата от страна на хората на Джелме и от желанието да настигне собствения си блуден син.

Джучи не извика предупредително към редиците на Джелме, така че и Чингис не можеше да го стори. Щом синът му бе решил да препусне право срещу изнервените бойци с опънати лъкове, на Чингис не му оставаше друго, освен да преглътне внезапния мраз, прогонил пиянството му, и да продължи напред.

Джелме присви очи в мрака. Хората му бяха готови. Воините, които препускаха като обезумели в мрака, бяха на един хвърлей. Беше разперил фланговете около колоната им, така че новодошлите влизаха в клопката. Макар че на оскъдната светлина на звездите виждаше само една черна маса, нищо не му пречеше за миг да изпълни небето със стрели.

Поколеба се. Яздещият отпред трябваше да бъде Чингис. Кой друг би бил толкова безразсъден? Но пък нямаше никакво предупреждение. Джелме знаеше, че не може да позволи на врага да налети право върху най-добрите му хора. Преди това щеше да го посрещне с порой от стрели.

Присви очи, като въртеше глава наляво и надясно, за да различи по-ясно движещите се сенки. Наистина ли беше ханът? Можеше да се закълне, че в носещата се срещу него колона чу някой да пее. В тъмното само той стоеше в светлината на факела, за да го виждат. Вдигна ръка и хиляди лъкове се опънаха като един.

— По моя команда! — изкрещя с пълен глас Джелме. Чувстваше как потта по лицето му изстива на вятъра, но не се боеше. Нямаше кого да попита, никой не можеше да му каже какво да прави. Решението беше само негово. Погледна за последен път към наближаващите черни конници и се усмихна напрегнато, клатейки глава като в нервен тик. Не можеше да знае.

— Остави! — изкрещя внезапно той. — Оставете ги да дойдат! Разширете строя.

Командирите повториха заповедта нататък. На Джелме му оставаше само да види дали конниците ще спрат, или ще се врежат в редиците му и ще започнат касапницата. Гледаше как размазаните сенки приближават на сто крачки, дълбоко в образуваната от фланговете чаша. Петдесет крачки, а те продължаваха да следват своя водач и летяха право към гибелта си.

Видя някои от тях да забавят ход и хората от фланговете започнаха да викат, когато чуха гласовете на приятели и роднини. Отпусна се и благодари на бащата небе, че инстинктът му не го е подвел. Обърна се към фронта и челюстта му увисна, когато стегнатата предна редица се заби в собствените му хора с рев, от който го заболяха ушите. Коне и воини изпопадаха и внезапно всяка ръка отново държеше меч или опъваше лък.

— Факли! Занесете факли! — рязко заповяда Джелме. Робите изтичаха да осветят картината на стенещи мъже и ритащи изпопадали понита.

Разпозна Чингис насред цялата бъркотия и леко пребледня при мисълта дали ханът няма да поиска главата му. Може би трябваше да отстъпи или да им стори път? Бавно издиша, когато Чингис отвори очи, изруга и седна с усилие. Даде знак на двама от хората си да помогнат на хана да се изправи, но той ги прогони.

— Къде си, военачалнико? — извика Чингис, като клатеше глава.

Джелме пристъпи напред и преглътна нервно, когато Чингис докосна челюстта си и пръстите му се окървавиха.

— Тук съм, господарю хан — отвърна той и застана изпънат. Не смееше да погледне към другите, които лежаха и стенеха, макар че разпозна гневния глас на Хазар, който се опитваше да се освободи от някакъв паднал в безсъзнание върху него.

Чингис се обърна към Джелме и очите му най-сетне се фокусираха.

— Ще потвърдиш ли, военачалнико, че никой не стигна редиците ти преди мен?

Джелме примигна.

— Мисля, че да, господарю хан.

Удовлетворен, Чингис кимна пиянски към онези зад него.

— Нощта тъкмо започна, а вече ме боли главата.

Ухили се и Джелме забеляза, че ханът си е счупил зъб. Чингис изплю кървава храчка в тревата и изгледа свирепо един от воините, който видимо се сви.

— Запали огньове, Джелме. Баща ти е някъде наоколо, макар че изобщо не можеше да се мери по бързина с мен. Ако Арслан е още жив, ще вдигнем наздравица за него с оризово вино и айраг и с каквато храна имате.

— Добре дошъл в лагера ми, господарю хан — официално рече Джелме. Погледна разюзданата група мъже, които им бяха налетели, и на лицето му цъфна усмивка. Дори баща му се смееше невярващо, докато се изправяше, подпирайки се на един млад воин.

— Значи не си спрял? — иронично прошепна Джелме на баща си.

Арслан сви рамене и поклати глава. Очите му още блестяха от преживяното.

— Кой би могъл да спре? Той увлича всички ни.

Десетте хиляди на Джелме продължиха пиршеството в пустошта. Дори най-малките деца бяха събудени и доведени да видят как великият хан крачи из лагера. Чингис не пропусна да положи ръка върху главите на малчуганите, но беше разсеян и нетърпелив. Беше чул роговете да викат ездачите по крилата и знаеше, че Чагатай идва. Не можеше да вини Джелме за подготовката му, но искаше да види сина си.

Слугите на Джелме донесоха вино и студена храна на новодошлите. Бяха запалени огромни огньове от чудесна корионска дървесина, които разкъсаха мрака със златна светлина. Мократа трева бе покрита с тежки платнища от плъст и лен. Чингис седна с кръстосани крака на почетното място с Арслан от дясната си страна. Хаджиун, Хазар и Субодай бяха до него пред буйните пламъци, като си подаваха един на друг мях оризово вино. Докато кръгът се запълваше, Джучи си осигури място отдясно на Хазар, така че Угедай се оказа по-нататък в редицата. По-високопоставените като че ли не обърнаха внимание, макар на Джучи да му се стори, че Хаджиун вижда всичко. Шаманът Кокчу отправи благодарност към бащата небе за завоеванията на Джелме и богатствата, с които се връщаше. Джучи го гледаше как се върти и пищи, пръскайки айраг на ветровете и духовете. Една капка падна върху лицето му и се спусна надолу по брадичката.

Кокчу се върна на мястото си и музикантите засвириха като отприщени. Бясно задумкаха барабани, виещи тонове се смесиха и преплетоха помежду си, прелитайки напред-назад през пламъците. Мъже и жени подеха песни и поеми на светлината на огньовете и затанцуваха, докато не се обляха в пот. Връщащите се с Джелме с радост отдаваха почит на великия хан.

Огънят грееше силно в лицето на Джучи, пламъците ближеха оранжевите въглени и странните шарки на сърцевината. Той се взираше във военачалниците на баща си и за миг срещна погледа на Хаджиун. Мигът беше кратък, но помежду им се установи връзка. Джучи не го погледна отново — знаеше, че Хаджиун ще го наблюдава зорко. Очите показваха душата и винаги бяха най-трудни за прикриване.

Чагатай пристигна, съпровождан от виковете на своя ягун. Джелме със задоволство видя, че пиянското му вцепенение се бе изпарило след препускането. Вторият син на Чингис изглеждаше жизнен и силен, когато скочи от коня си.

Ханът стана да го посрещне и воините нададоха одобрителни викове, когато бащата хвана сина си за ръката и го тупна по гърба.

— Станал си дълъг, момче — рече Чингис. Очите му лъщяха като стъклени от пиенето, а лицето — на петна и подпухнало. Чагатай се поклони дълбоко на баща си, олицетворение на идеалния син.

Остана хладнокръвен, докато потупваше рамене и се здрависваше с хората на баща си. За раздразнение на Джучи брат му имаше хубава походка, изправен гръб, а белите му зъби блестяха, когато се усмихваше. Беше петнадесетгодишен, кожата му почти нямаше белези над китките и не носеше следи от болести. Чингис го гледаше с нескрита гордост. Когато Джучи видя, че брат му се настанява по-близо до хана, благодари, че пламъците скриват пламналото му от гняв лице. Чагатай му бе хвърлил един бегъл студен поглед. Не си направи труда да намери думи за по-големия си брат, макар да не го беше виждал три години. Лицето на Джучи остана спокойно, но бе потресен от това как гневът лумна в него от един-единствен поглед. За момент диво му се прииска да си пробие път през пияните глупаци и да просне Чагатай на земята. Чувстваше как силата изпълва раменете му, когато си представяше удара. Но при Субодай се беше научил на търпение. Докато Чингис пълнеше чашата на Чагатай, Джучи седеше и мечтаеше за убийство, но се усмихваше наред с всички останали.

5.

Призори поетът на Субодай беше по средата на историята за Гърлото на язовеца, където Арслан се бе сражавал с най-голямата армия на света. В присъствието на Чингис и военачалниците поетът беше по-честен от обичайното при описанието на подвизите. Всички се бяха справили чудесно в планинския проход преди Йенкин. Всеки си спомняше онези кървави дни, гордостта и трепетът се смесваха с виното в кръвта им. Никой външен не би могъл да разбере какво беше да се изправиш срещу империята Дзин и да я видиш унизена. Гърлото на язовеца беше утробата, която ги изхвърли в един нов свят, по-силни и по-опасни. Бяха продължили на изток и Йенкин бе изгорял.

Лъчите на изгряващото слънце озариха хиляди конници, поели през степта от лагера край Орхон, мнозина с жени и деца на седлата. Чингис беше ханът и можеше да язди, където си пожелае, но всички искаха да чуят историите за Арслан. Докато слънцето се издигаше в небето, стотици гърла декламираха отново и отново поеми и разкази, докато поетите и шаманите не останаха без глас.

Дори Чингис не бе предполагал, че толкова много хора ще искат да чуят за онези дни, но сънародниците му се събираха, жадни да слушат — дойдоха дори онези, които бяха прекалили с пиенето и се бяха натъпкали до пръсване с мазно овнешко и козе месо. Отново чу как Арслан го беше спасил от ямата и примигна при болезнения спомен за имена, за които не се бе сещал от години. Арслан беше първият, който положи клетва пред него, който му обеща коне, гери, сол и кръв, когато Чингис нямаше нищо и единствените му спътници бяха майка му и сестра му, неколцината диви братя и постоянно дебнещата гладна смърт. Постъпката на ковача бе невероятен израз на доверие и Чингис за пореден път си спомни и се трогна от промените, които беше направил и видял Арслан. Това беше смисълът на истинския разказ за живота на един човек — всички слушатели да си спомнят какво е означавал той за тях и какво е постигнал през отредените му години.

Рециталите прекъснаха, за да могат разказвачите да си починат и да се подготвят за вечерните изпълнения. Междувременно стана ясно, че целият монголски народ ще се премести от лагера тук.

Това не бе мястото, където Чингис възнамеряваше да почете първия си военачалник. Реката бе твърде далеч, пашата беше оскъдна, а самата земя — скалиста и суха. Но именно тази липса на постоянство го накара да изсумти доволно, докато оглеждаше земята. Хората му нямаше да свикнат с удобствата, помисли си замъглено той. Трудният им живот ги правеше по-силни от онези, които живееха в градове.

Мислите му бяха прекъснати от викове и радостни възгласи. Воините се бяха скупчили на едно място като рояк пчели. Чингис примигна и видя Чагатай да се качва на каруца, за да им говори. Намръщи се, когато друг звук смълча тълпата — пронизителен кашлящ рев, от който косъмчетата на тила му настръхнаха. Ръката му стисна дръжката на меча и той закрачи през хората си, които предпочетоха да отстъпят пред него, вместо да го докоснат и да изгубят ръка или глава.

Военачалниците му се бяха събрали около желязна клетка в каруцата, но Чингис не погледна към тях или към Чагатай, който стоеше изпъчен като горд собственик. Животното зад решетките беше по-голямо и от най-голямата котка, която бе виждал. Чингис поклати глава изумен и затвори око заради болката от счупения зъб и пулсиращото главоболие. Даде знак да му донесат още айраг, за да притъпи страданията си, и изля солидна глътка в гърлото си. Очите му нито за миг не се откъсваха от звяра, който сновеше напред-назад и оголваше яростно извитите си зъби. Чингис беше чувал за тигъра на оранжеви и черни ивици, но при вида на челюстите му и силната опашка, която биеше решетките, сърцето на хана се разтуптя. Имаше предизвикателство в жълтите му очи, които обхождаха слисаната тълпа.

— Нима това не е подарък, достоен за хан? — рече Чагатай.

Чингис му хвърли бегъл поглед, но това бе достатъчно част от самоувереността на Чагатай да се изпари. Тълпата около тях се беше смълчала в очакване на реакцията на хана. Джелме се чувстваше видимо неудобно и Чингис му кимна с разбиране.

— Никога не съм виждал такова животно, военачалнико. Как го хванахте?

— Тигърът е дар за теб от краля на Корио, господарю. Отгледан е от самото си раждане, но не може да бъде опитомен. Чух, че може да настигне дори препускащ в галоп ездач и да убие и човека, и коня.

Чингис пристъпи съвсем близо до решетките и погледна тигъра в очите. Щом погледите им се срещнаха, животното ненадейно се хвърли напред и клетката се разтърси от тежестта му, когато удари решетките. Чингис беше прекалено пиян, за да се отдръпне, и усети разкъсваща болка в ръката си, когато лапата се стрелна към него. Погледна със замъглена изненада кръвта и разкъсания си ръкав. Само един нокът го беше достигнал, но той остави дълбок разрез в плътта.

— Толкова бърз… — слисано промълви той. — Виждал съм по-бавни змии. И толкова голям! Не се съмнявам, че може да убие човек и коня му. Тези челюсти са в състояние да счупят и череп. — Леко се олюляваше, докато говореше, но никой не посмя да спомене раната, за да не посрами хана.

— В Корио има воини, които ловуват тигри — по-смирено се обади Чагатай. — Вярно, действат на групи и използват лъкове, копия и мрежи.

Докато Чагатай говореше, погледът му се спря върху Джучи и изражението му стана замислено. По-големият му брат беше запленен от звяра също като Чингис и стоеше прекалено близо до решетките.

— Внимавай, Джучи — на висок глас предупреди Чагатай. — И теб ще удари.

Джучи го изгледа свирепо. Искаше да възрази, но не можеше да се хвали с пъргавината си, докато баща му кървеше до него.

— Ти ловувал ли си такова нещо в Корио? — попита Джучи.

Чагатай сви рамене.

— Не се срещат около кралските дворци. — Джучи продължи да го гледа безизразно и той не се стърпя и добави: — Щях да участвам, ако се беше появил наоколо.

— Може би — отвърна Джучи и се намръщи. — Макар да се съмнявам, че Джелме би рискувал живота на малко момче срещу подобно чудовище.

Чагатай пламна, когато някои от мъжете се засмяха. Само допреди миг беше господар на тълпата. По някакъв начин баща му и Джучи му бяха откраднали момента, така че трябваше да защити гордостта си. Петнайсетгодишен, той имаше само злоба в себе си и я запрати, без да се замисля, към единствения, когото се осмеляваше да предизвика.

— Мислиш, че можеш да се изправиш срещу тигър ли, Джучи? Бих заложил всичко, за да го видя.

Джелме отвори уста, но гневът на Джучи го изпревари.

— Само кажи кога, братко — безразсъдно рече той. — Смятам да науча котето ти на малко уважение. В края на краищата, то проля кръвта на баща ми.

— Това са пиянски дрънканици — рязко се намеси Джелме.

— Не, нека опита — също тъй бързо отвърна Чагатай. — Залагам сто каруци от моя дял от корионския откуп. Слонова кост, метал, злато и дървесина. — Махна с ръка, сякаш това нямаше значение. — Убиеш ли тигъра, всичко това е твое.

— И ще коленичиш пред мен пред очите на всички — каза Джучи. Гневът го беше погълнал, бе го направил безразсъден. Очите му проблясваха, докато гледаше към Чагатай, но малкият му брат продължаваше да се усмихва презрително.

— За това трябва да направиш нещо повече от това да убиеш тигър, братко. Трябва да бъдеш хан. А може би дори това няма да е достатъчно.

Джучи посегна към меча си и щеше да го извади, ако Джелме не бе сложил ръка на китката му.

— Нима ще се биете като деца пред целия лагер? Във вечерта, когато почитаме баща ми? Тигърът е кралски подарък за хана. Никой друг не може да решава какво ще става с него. — Погледът му бе свиреп и Чагатай моментално сведе смирено очи. По време на обучението си беше търпял сурови наказания и жестоки караници от военачалника. Навикът на покорството се бе вкоренил дълбоко.

Чингис най-сетне заговори. Беше станал свидетел на цялата сцена.

— Приемам подаръка — рече той. Жълтите му очи бяха в същия цвят като на звяра, който ревеше в гърбовете им. Джучи и Чагатай предпочетоха да сведат ниско глави, вместо да накарат баща си да избухне. Когато беше пиян, Чингис като едното нищо можеше да повали човек само защото го зяпа.

— Можем да направим кръг от въоръжени мъже с насочени към центъра мечове и копия — замислено каза Чингис. — И тогава някой може да се изправи срещу звяра, ако иска.

— Тези животни са по-опасни от всичко друго, което съм виждал — с напрегнат глас рече Джелме. — При толкова много жени и деца наоколо… — Разкъсваше се от необходимостта да се подчини на хана и да се противопостави на лудостта, която той като че ли замисляше.

— Тогава премести жените и децата назад, военачалнико — сви рамене Чингис.

Джелме беше твърде опитен, за да спори, и сведе глава пред неизбежното. Чагатай не смееше да го погледне.

— Добре, господарю. Ще заповядам на хората си да сковат тежки дъски наоколо. Можем да използваме и катапултите за ограда.

Чингис кимна, без да го е грижа как точно ще се реши проблемът. Обърна се към Джучи. Младежът стоеше потресен от това докъде го беше довела сприхавата му гордост. Дори Чагатай изглеждаше уплашен, но Чингис вземаше всички решения и на тях им оставаше само да ги очакват.

— Убий звяра и може би брат ти ще подгъне коляно пред теб — меко рече Чингис. — Племената ще гледат, момче. Ще видят ли хан в теб?

— Или труп, или двете — без колебание отвърна Джучи.

Не можеше да отстъпи, щом баща му и Чагатай го очакваха. Погледна тигъра в клетката. Знаеше, че звярът ще го убие, но някак не го беше грижа. Вече бе яздил редом със смъртта при атаките на Субодай. Със своите седемнайсет години можеше да рискува живота, без да се замисля. Пое дълбоко дъх и сви рамене.

— Готов съм.

— Тогава направете кръг и поставете клетката вътре — нареди Чингис.

Докато Джелме пращаше хората си за дървен материал и въжета, Джучи направи знак на Чагатай да приближи. Все още втрещен, брат му скочи с лекота на земята, като разлюля каруцата и изтръгна гневно ръмжене от тигъра, което застърга по нервите.

— Ще ми трябва добър меч, ако ще се изправям срещу животното — рече Джучи. — Твоят.

Чагатай присви очи, като се мъчеше да скрие ликуването си. Джучи нямаше да оцелее срещу тигъра. Знаеше, че корионците не се осмеляват да ловуват тигър, ако не са най-малко осем мъже, всички добре обучени. Взираше се в очите на мъртвец и не можеше да повярва на късмета си. Импулсивно разкопча колана с меча, който му бе дал Чингис преди три години. Изпита чувство на загуба, когато тежестта му го напусна, но сърцето му бе преизпълнено с радост.

— Ще си го получа обратно, след като звярът откъсне главата ти — промърмори той. Никой друг не го чу.

— Може би — отвърна Джучи. Не се стърпя и хвърли поглед към животното в клетката. Чагатай забеляза и се изсмя високо.

— Идеално се нарежда, Джучи. Никога не бих приел едно копеле за хан.

И се отдалечи, оставяйки брат си да се взира вбесен в гърба му.

По залез-слънце кръгът се оформи в равната степ. Изграден под зоркото око на Джелме, той беше солидна конструкция от корионски дъбови и букови греди, привързани с тежки въжета и подпрени навсякъде с платформите на катапултите. Рингът беше широк четиридесет крачки, без вход и без начин да се избяга от него. Джучи трябваше да се покатери през преградите и сам да отвори клетката.

Когато Джелме заповяда да запалят факли, целият народ се скупчи възможно най-близо до кръга. Отначало изглеждаше, че само покатерилите се по стените ще виждат, но Чингис искаше зрелището да бъде за всички, така че Джелме направи външен пръстен от каруците и издигна грубо сковани пирамиди от обсадни стълби. Хората запълзяха по тях като мравки и не един пиян глупак падна върху главите на онези долу, които се бяха наблъскали така, че земята не се виждаше.

Чингис и военачалниците му заеха най-добрите места и ханът ги остави да се напият почти до несвяст, докато третият ден от празника отминаваше. Вдигаха се наздравици в чест на Арслан, но вече целият лагер знаеше, че хански син ще се бие с чуждоземен звяр, и всички бяха възбудени от близостта на смъртта. Темуге беше дошъл с последната каруца от лагера при Орхон. Той взе повечето залози от воините, макар и само за продължителността на битката. Никой не залагаше, че Джучи ще излезе победител срещу раирания ужас, който размахваше опашка и вървеше напред-назад, като се взираше в тях.

Падна нощта и единствената светлина в степите остана този кръг, подобен на златно око, заобиколено от развълнуваната маса на монголския народ. Без да им се казва, барабанчиците бяха започнали да бият бойните ритми. Джучи се беше оттеглил в гера на Джелме, за да почине следобеда и всички го чакаха, обръщайки постоянно очи да зърнат как ханският син се появява.

Джелме стоеше и гледаше младежа, седнал на ниското легло с бащиния меч на коленете си. Джучи носеше тежката броня на Субодай, която го покриваше от врата до коленете с широки колкото пръст железни пластини върху дебел плат. Киселата миризма на пот изпълваше гера.

— Викат те — рече Джелме.

— Чувам — отвърна със стегнати устни Джучи.

— Не мога да кажа, че не си длъжен да го правиш. Решението е твое. — Джелме посегна да постави ръка върху рамото на младежа, но премисли и въздъхна. — Мога да кажа, че е глупаво да го правиш. Ако знаех какво ще стане, щях да пусна котката в корионските гори.

— Вече е станало — промърмори Джучи. Вдигна очи към военачалника на баща си и устните му се изкривиха горчиво. — Така че трябва просто да убия котката, нали така?

Джелме се усмихна сдържано. Отвън шумът на тълпата се засилваше и вече се чуваше как скандират името на Джучи. Моментът щеше да е славен, но Джелме знаеше, че момчето няма да го преживее. Докато построяваха кръга и местеха клетката от каруцата, той беше наблюдавал животното и бе видял гъвкавата мощ на мускулите му. По-бърз от човек и четири пъти по-тежък, тигърът не можеше да бъде спрян. Гледаше мълчаливо и изпълнен с лошо предчувствие как Джучи се изправя и разкършва рамене. Първородният син на хана бе наследил мълниеносната скорост на баща си, но това нямаше да е достатъчно. Военачалникът видя голяма капка пот да се стича по лицето му. Чингис не му беше оставил възможност да интерпретира заповедите му, но Джелме все още се съпротивляваше срещу дълбоко вкорененото подчинение. Той беше донесъл тигъра на хана. Не можеше просто да прати момчето на смърт. Когато най-сетне заговори, гласът му едва се чуваше:

— Ще бъда на стената с добър лък. Ако паднеш, гледай да издържиш, докато го убия.

При тези думи в очите на младежа проблесна искрица надежда. Джелме си спомни единствения лов, който бе виждал в Корио. Тигърът беше улучен със стрела в сърцето и въпреки това успя да изкорми опитен ловец с мрежа.

— Не можеш да показваш страх — меко рече Джелме. — Каквото и да се случи. Ако ще умираш тази вечер, умри добре. За чест на баща ти.

В отговор Джучи хвърли яростен поглед към военачалника.

— Ако той разчита на мен за честта си, значи е по-слаб, отколкото съм предполагал — озъби се той.

— Така или иначе, всички умират — продължи Джелме, без да обръща внимание на избухването. — Може да е сега, догодина или след четиридесет години, когато си беззъб и слаб. Можеш единствено да избираш как да посрещнеш края, когато настъпи.

За миг на лицето на Джучи се появи усмивка.

— Не ми вдъхваш самоувереност, военачалнико. Не бих имал нищо против да е след четиридесет години.

Джелме сви рамене, трогнат от начина, по който Джучи показваше куража си.

— Тогава ще пробвам друго. Убий тигъра и брат ти ще коленичи пред теб пред всички племена. Името ти ще се запомни и когато носиш кожата на звяра, всички ще те гледат със страхопочитание. Така по-добре ли е?

— Определено — отвърна Джучи. — Ако ме убие, бъди готов с лъка си. Не искам и да ме изяде.

Пое дълбоко дъх, озъби се за момент, наведе се пред ниската врата и излезе в нощта. Хората изреваха при появата му, а викът им изпълни степта и заглуши ръмженето на очакващия го тигър.

Тълпата се раздели, за да им стори път, и Джучи не видя радостните лица, докато вървеше към стените на ринга. Факлите трептяха и съскаха, той се покатери леко горе и скочи на тревата от другата страна. Тигърът го гледаше с ужасяваща съсредоточеност. Не му се искаше да отваря клетката. Джучи погледна към лицата на сънародниците си. Майка му бе единствената жена, която успя да види, и той не посмя да я погледне в очите, за да не изгуби мъжеството си. Докато погледът му се плъзгаше покрай нея, забеляза как ръцете й треперят върху гредата, сякаш й се искаше да ги протегне към първородния си син.

Лицето на баща му бе непроницаемо, но чичо му Хаджиун кимна, когато погледите им се срещнаха. Субодай бе надянал студената физиономия и така скриваше болката, която несъмнено го мъчеше. Военачалникът не можеше по никакъв начин да попречи на волята на хана, но Джучи знаеше, че той няма да се наслаждава на борбата. Инстинктивно сведе глава пред военачалника и Субодай му върна жеста. Тигърът изрева и отвори огромната си паст, за да захапе решетките, разгневен от кръга крещящи хора. Джучи видя, че е млад самец, без белези и неопитен. Почувства познатото треперене на ръцете и пресъхналата си уста, също като пред битка. Мехурът му също се обади и той стисна здраво бащиния меч с вълча глава. Беше великолепно оръжие и отдавна копнееше за него. Не познаваше дядо си Есугей и само се надяваше духът му да му даде сила. Изправи се твърдо и с още едно дълбоко поемане на дъх се успокои.

Чагатай го гледаше и очите му блестяха на светлината на факлите. Джучи спря презрителния си поглед върху него за известно време и се обърна към клетката. Виковете на воините се засилиха, когато приближи решетките и вдигна ръка към железния клин, който държеше вратата затворена. Тигърът като че ли усети намерението му и замря в очакване. Погледите им се срещнаха и Джучи промърмори поздрав към голямата котка:

— Ти си силен и бърз, също като мен — тихо каза той. — Ако те убия, ще нося с гордост кожата ти до края на дните си.

Издърпа клина, отвори вратата на клетката и бързо се отдалечи. Тълпата замря, всички погледи се насочиха към раираната твар, която се плъзна гладко навън.

Джучи отстъпи три големи крачки и застана с насочен напред и надолу меч, готов да се хвърли в атака. Сърцето му биеше бясно, той се чувстваше тежък и тромав в сравнение със звяра, който бе дошъл да убие.

Отначало тигърът не му обърна внимание. Тръгна покрай стените, търсеше начин да излезе. Опашката му трепна раздразнено, когато тълпата отново зарева. Джучи гледаше как животното се изправя в цялата си дължина на стената и ноктите му оставят дълбоки бразди в твърдото дърво. В клетката силата и грациозността му не личаха толкова. А сега се движеше със смъртоносна плавност и Джучи преглътна нервно, очаквайки всеки миг да бъде нападнат.

Тигърът знаеше, че той е наблизо. Златните му очи се спряха за миг върху неговите, после звярът се стегна и приклекна с вдигната глава. Опашката му удари земята и тълпата отново се смълча.

Джучи предложи душата си на бащата небе. Никой не можеше да се изправи срещу такова чудовище, сигурен беше. Треперенето на ръцете му изчезна и той стоеше в очакване.

Тигърът нападна. Атаката му бе тъй внезапна и мълниеносна, че Джучи едва успя да реагира. Само за три стъпки животното се бе превърнало от статуя в замъглено петно, летящо към него.

Не се опита да използва меча. Хвърли се настрани и въпреки това беше твърде бавен. Рамото на звяра го удари и го запрати в тревата, отчаяно мъчейки се да се изправи на крака. За миг видя как животното се приземява и се обръща с невъзможна скорост, за да се хвърли отново към него. Паст, по-голяма от главата му, се затвори върху бронираната му лява ръка и Джучи изкрещя от болка и шок от невероятния натиск. Замахна напред с дясната си ръка и заби острието в жълтите гърди, докато самият той залиташе назад. Затъркаляха се заедно и тълпата полудя и закрещя окуражително към храбрия боец.

Джучи почувства смазващите удари на задните лапи на огромната котка. Бронята защитаваше корема му, но железните пластини се разлетяха под ударите на нокти, дълги колкото пръстите му. Усети как костите на ръката му изхрущяват, а задните лапи продължаваха да нанасят удари и да го бъхтят на земята. Дъхът на тигъра гореше лицето му, а той забиваше меча отново и отново с все по-голяма сила, подхранвана от невиждан досега ужас. Не можеше да се изправи с тази тежест върху себе си и когато звярът се опита да пусне ръката му и да го захапе отново, Джучи заби бронирания си лакът още по-дълбоко в гърлото му, въпреки болката.

Тигърът се задави и рязко завъртя глава, за да освободи зъбите си. Джучи издържа, въпреки че сухожилията му се разкъсваха и сълзи на агония пълнеха очите му. Дали го беше ранил? Не знаеше. Стоманеното острие мушкаше и мушкаше, потъвайки в гъстата козина. Почувства нова болка в краката, звярът правеше бронята на парцали. Мечът отлетя от ръката му, Джучи извади нож и го заби в мощния врат, но лявата му ръка поддаде.

Той изрева, когато вонящата кръв пръсна в лицето му и го ослепи. Не виждаше нищо, воините изведнъж се оказаха някъде надалеч, а гласовете им бяха като шепот на листа. Смъртта идваше като силен вятър, но въпреки това той заби ножа още по-надълбоко, извади го и отново удари.

Тигърът рухна внезапно и тежестта му едва не го смаза. Джучи беше потънал в света на болката и не видя как Субодай и Джелме скачат в кръга с опънати лъкове. Чу гласа на баща си, но не различи думите от дрезгавите хрипове на тигъра. Звярът бе все още жив, но ударите в корема и краката му бяха спрели. Тежкото му дишане изпълваше света, но Джучи продължаваше автоматично да удря с ножа.

Докато Джелме го покриваше с лъка, Субодай изрита тигъра, за да освободи смазания воин. Огромната глава клюмна безжизнено, но гърдите продължаваха да се надигат и спускат, а очите на звяра проблясваха, изпълнени с ярост и омраза. Кръвта бликаше от гърлото му и белите гърди бяха станали хлъзгави от нея. Всички около ринга гледаха как животното се мъчи да се изправи, но най-накрая рухна и остана да лежи неподвижно.

Субодай се наведе към Джучи и отблъсна ръката, която замахна сляпо с нож към него. Лявата ръка на младежа висеше безжизнено, краката му бяха изподрани и кървяха от дълбоките рани по прасците и бедрата. Не се виждаше и един пръст кожа под кръвта, която почти го беше удавила. Субодай отне ножа на Джучи и изтри очите му с палци, за да може да вижда. Дори тогава младежът бе явно замаян и не осъзнаваше, че е оцелял.

— Можеш ли да станеш? Можеш ли да ме чуеш? — извика му Субодай.

Джучи размаха ръка, оставяйки кървава диря по дела на военачалника. Субодай хвана китката му и го вдигна на крака. Джучи не можеше да стои сам и увисна като мъртъв върху него, докато Джелме не захвърли лъка и не го подхвана под мишницата. Двамата военачалници задържаха ханския син помежду си и го обърнаха към баща му.

— Жив е, господарю хан! — тържествуващо заяви Субодай.

По лицата около кръга бе изписано страхопочитание, както беше предвидил Джелме. Единствено Чагатай се мъчеше да скрие яростта си. Джелме видя горчивината у младежа, когото бе обучавал три години, и стисна устни. Джучи заслужаваше голяма чест за храбростта си и Джелме се посъветва набързо със Субодай, след което отстъпи настрани. Наведе се и взе окървавения меч, който, лежеше на тревата.

— Джучи заслужи това оръжие, господарю, не е ли така? — каза той и го вдигна така, че всички да видят украсената с вълча глава дръжка. Воините изреваха одобрително и заудряха по гредите. Лицето на Чингис остана безизразно като маска.

Джелме стоеше и чакаше, докато младежът кървеше. Мислите на хана бясно препускаха, гордостта и кръвожадността се смесваха с раздразнението. Той също беше очаквал Джучи да загине и бе неподготвен за подобен изход. Главоболието му се завърна, докато се взираше надолу в кръга. В устата му горчеше. Накрая кимна и Джелме се поклони на волята му.

Военачалникът притисна оръжието в безчувствените пръсти на младежа.

— Ще запомнят това, момче — прошепна той в ухото на Джучи. Младежът не даде признак, че го е чул, и Джелме осъзна, че е изгубил съзнание.

— Раните му още могат да го убият — обади се Субодай.

Военачалникът сви рамене.

— Това е в ръцете на бащата небе. Важното е, че се изправи лице в лице срещу звяра. Никой не ще го забрави.

Докато говореше, Джелме отново погледна към Чагатай. Горчивата физиономия беше изчезнала и той въздъхна. Тъкмо отново подхващаше Джучи, когато от другата страна на кръга се надигнаха гласове. Чингис беше дал заповед в мрака и тълпата се струпваше около нещо на ринга. Джелме погледна към Чингис и ханът вдигна ръка, нареждайки му да остане на място със Субодай и товара им.

Чагатай отново се появи до баща си и залитна, когато воините го бутнаха напред. Всички бяха чули условията и явно Чингис нямаше намерение да го остави да изчезне в тъмното. Ханът не го погледна, но някаква тихо изречена заповед накара Чагатай да се изчерви и да прескочи дървената преграда. Джелме и Субодай гледаха мълчаливо как момчето скача долу и тръгва към тях. По-възрастен мъж би го направил представително, отдавайки и приемайки почит с жеста си. На Чагатай му липсваше умението да обърне ситуацията в своя полза. Застана пред своя изгубил съзнание брат, като се тресеше от ярост и унижение.

В настъпилата тишина той отново погледна към баща си. Милост нямаше. Бързо се отпусна на коляно и тълпата зарева и задюдюка. Изправи се по-бавно и със студена физиономия се върна при дървените стени и хвана протегнатата ръка, за да се изкачи обратно.

Джелме кимна уморено.

— Мисля, че си обучавал по-добрия син, приятелю — промърмори той на Субодай.

— Надявам се и бащата да го е осъзнал — отвърна Субодай.

Двамата се спогледаха с разбиране, преди да извикат воините да одерат тигъра. Месото му щеше да нахрани голям брой хора. Мнозина жадуваха да поемат бързината и свирепостта на такова животно. Джелме се запита дали и Чагатай ще вкуси от месото, или ще се задоволи само със собствената си ярост.

6.

Минаха три дни, преди Чингис да дойде да види Джучи. Борбата с тигъра бе последвана от бурна нощ и накрая почти целият лагер заспа. Самият Чингис беше ставал само за да повръща цял ден и нощ след проточилия се здрав запой. Още един ден мина в преместване на множеството обратно до река Орхон. Лагерът на Джелме беше идеално място за пиршество в чест на Арслан, но стадата и конете се нуждаеха от вода и сладка трева. С обичайната си жизненост Чингис се бе възстановил по време на прехода, но червата му още се бунтуваха, когато застана пред гера на шамана Кокчу. Потисна го мисълта, че навремето можеше да преодолее последиците от толкова много пиене само с една нощ сън.

Отвори вратата и пред него се разкри мирна сцена, която му напомни за смъртта на баща му. Преглътна горчилката и се наведе да влезе. Погледът му бе твърд, когато се спря върху бинтованата фигура в сенките. Кокчу миеше Джучи и се обърна раздразнено. Когато видя кой е посетителят, шаманът скочи на крака и се поклони дълбоко.

Сянката беше истинска благодат след ярката слънчева светлина и Чингис се поотпусна, доволен, че се е откъснал за малко от оживения лагер.

— Събуди ли се? — попита той.

Кокчу поклати сериозно глава.

— Само за малко, господарю. От раните тялото му гори в треска, събужда се и крещи, след което отново заспива.

Чингис пристъпи напред. До Джучи лежеше мечът, който беше спечелил, оръжието, което самият Чингис бе наследил. В ножницата си, той събуди много спомени и Чингис почти несъзнателно подуши за миризма на гнило. С болка си спомни как умираше баща му, как съсипаното му тяло се измъчваше от отровата. Вдъхна дълбоко над проснатата фигура на сина си. Кокчу го наблюдаваше внимателно и Чингис отвърна на погледа му.

— Ще живее ли, шамане? Вече не знам колко пъти ме попитаха.

Кокчу погледна към неподвижно лежащия млад воин. Гърдите му едва се надигаха и отпускаха. Не знаеше. Посочи превръзките на краката и поставената в шина ръка.

— Виждаш раните му, господарю. Звярът е счупил двете кости на подлакътницата, както и три ребра. Има изместен пръст на дясната си ръка, макар че това не е чак толкова страшно. Раните са подути и гноят. — Поклати глава. — Виждал съм хора да се възстановяват и от по-лошо.

— Затвори ли раните?

Кокчу се поколеба, след което заговори бързо. При падането на Йенкин беше взел книги по медицина и магия, които струваха повече от цялото злато и нефрит. Не беше очаквал да подлагат на съмнение лечението му и обичайната му самоувереност го напусна.

— Имам дзински текстове, които са изумителни, господарю, особено що се отнася до познаването на тялото. Тяхната практика е да сипят вряло вино в раната, преди да я зашият. Направих го, а също така сложих компреси, за да изтеглят треската.

— Значи не си ги затворил по начина, по който го правим ние — отвърна със студен поглед Чингис. — Нареди да донесат мангал в гера и ги обгори както трябва. Виждал съм, че действа.

Кокчу предпочете да не спори.

— Твоя воля, господарю. — Заради бащата щеше да опре нажежено желязо във всяка рана, макар да смяташе тази практика за груба и под достойнството му. Скри отвращението си и Чингис изглежда остана доволен. Шаманът видя, че ханът се кани да си тръгне и заговори отново, все още мъчейки се да разбере мъжа, който водеше племената.

— Болката ще бъде силна, господарю. Ако го събуди, да му предам ли нещо от теб?

Чингис го изгледа с бледите си очи и излезе, без да каже нито дума.

Военачалниците се събраха в ханския гер, един път и половина по-висок и два пъти по-широк от всички останали. Хазар и Хаджиун бяха дошли с Темуге, макар че той щеше да отговаря само за лагера и нямаше да пътува с тях. Субодай, Джелме и Чагатай също бяха призовани и заеха местата си в кръга ниски постели, служещи като кушетки за ханския съвет. Герът бе гол като този на най-бедния пастир и напомняше на всички, че Чингис изобщо не го е грижа за богатства и украси.

Последни преди хана дойдоха Арслан и младият мъж, когото беше избрал за свой приемник. Джебе стрелата изглежда не бе особено впечатлен от толкова много водачи на едно място. Докато Арслан му правеше знак да седне, той им кимна, сякаш имаше пълното право да се намира тук. Другите почти не му обърнаха внимание, макар че поздравиха открито Арслан, като захвърлиха студените физиономии и показаха привързаността си към стареца. Той също нямаше да потегли с тях. Всички присъстващи знаеха, че вече е събрал багажа си на три кобили и още толкова жребци и че щеше да поеме с жена си и малко стадо из пустошта.

Очите на Джелме блестяха от гордост и той отстъпи мястото си на баща си. Двамата мъже се спогледаха и макар да не казаха нищо, Арслан също изглеждаше развълнуван, че моментът най-сетне беше настъпил.

Когато Чингис влезе в гера, всички поизпънаха гърбове. Той зае мястото си върху купчината седла и черги с лице към вратата и направи знак на слугата да му даде чаша мляко, за да успокои стомаха си.

Арслан изчака ханът да приключи с пиенето, преди да заговори:

— Господарю, препоръчвам ти този мъж, Джебе, както ти го нарече.

Чингис се обърна към новото лице в гера и огледа широките му рамене. Джебе беше разгърден и червеникавата му кожа блестеше от здраве и овнешка мас. Дори седнал изглеждаше нащрек и бдителен, роден воин. Гледката накара Чингис да се почувства стар.

— Добре дошъл в гера ми, Джебе. Щом Арслан те препоръчва, винаги ще си добре дошъл. В идните дни ще бъдеш изпитан. Погрижи се да почетеш името му с всяко свое действие.

— Ще го направя, господарю — отвърна Джебе. Самоувереността му бе очевидна и Хазар се ухили, когато Чингис отмести поглед.

Ханът пое дълбоко дъх и постави ръце на коленете си. Както всички останали, той знаеше, че този съвет ще промени света, и се наслаждаваше на моментната тишина, докато го чакаха да заговори.

— Когато ме оставихте да довърша обсадата на Йенкин, изпратих пратеници към далечни страни. Някои се върнаха със стоки и сключени съюзи от мое име. Други бяха нападнати или просто не се завърнаха.

Замълча, но никой не проговори. Почти не дишаха, докато слушаха мъжа, който щеше да ги пусне като вълци на лов. Целият лагер знаеше, че предстои война, и за тях беше удоволствие първи да научат подробностите.

— Една група тръгна на запад. Изминала повече от две хиляди мили. Само един съгледвач се върна, останалите били изклани. Отначало не обърнах особено внимание. Не е далеч в миналото времето, когато и в нашите земи един отряд можеше да бъде избит от първото племе, което го настигне.

Някои от по-старите кимнаха, макар че Субодай и Джебе едва си спомняха онези години.

— От съгледвача научих, че владетелят на онази страна се нарича шах Ала-уд-Дин Мохамед. — Произнесе името с мъка, след което посочи към Темуге. — По съвет на брат ми изпратих отряд от четиристотин добре въоръжени бойци, но само колкото да ги сплашат. Те стигнали до най-близкия град Отрар и се срещнали с местния управител. Със себе си носеха писма от мен за шаха. — Чингис се намръщи при спомена. — Очаквах от него да ми предаде виновниците или поне да прати вест къде се намира лагерът им. Нарекох го „обични синко“ и говорих само за търговия и приятелство.

Изгледа студено Темуге, докато брат му не се извърна. Негов беше съветът, който се провали така драматично.

— Пазарът в Отрар е достъпен за всички. С воините пратих и трима шпиони, които да видят как ще се отнесат с тях. — За миг оголи зъби, когато гневът го изпълни. — Управителят командва гарнизон от двадесет хиляди души. Арестували хората ми и скъсали писмото ми за радост на тълпата.

Отново, изгледа свирепо Темуге.

— Дори тогава не предприех нищо! Онзи шах има за слуга глупак, но си помислих, че може би ще успея да го вкарам в правия път. Научих, че на изток имало и по-големи градове от Отрар, и изпратих трима пратеници при самия шах с искането да ми предаде управителя и да освободи хората ми. И на това ми бе отвърнато с насмешка.

Лицето му почервеня от гняв и мъжете в гера усетиха как сърцата им затуптяват по-бързо.

— Шах Мохамед ми върна главите им — продължи Чингис и бавно сви десния си юмрук. — Не аз причиних тази беда, но се молих на бащата небе да ми даде сила да си отмъстя.

В далечината се чу писък и някои от присъстващите трепнаха. Чингис също се заслуша и кимна доволно.

— Това е Джучи. Шаманът ми се грижи за раните му.

Докато говореше, гледаше към Чагатай и синът му изтърси въпрос.

— И той ли ще язди с нас?

Погледът на Чингис стана някак далечен.

— Той уби тигъра пред целия народ. А той сега е многоброен. — Физиономията му се втвърди при спомена за коленичилия Чагатай. — Както ти имаш своето място, така го има и той, стига да оживее. Ще прекосим планините Алтай на запад и ще покажем на онези пустинници кого са се осмелили да оскърбят.

— А дзинските земи? — обади се Хазар. — Има градове с несметни богатства, които са все така недокоснати на юг.

Чингис замълча. Все още мечтаеше да види южната империя в краката си. Повеждането на народа на запад имаше своите рискове и той се изкушаваше да прати поне един от мъжете в гера да смаже старите врагове. Спомни си преценките за числеността им и отново се намръщи. Един туман нямаше да е достатъчен срещу милиони. С неохота реши, че Дзин ще трябва да изчака, преди да го види на хоризонта.

— Когато се върнем за тях, те ще са си все още тук, братко. Ще видиш отново дзинските земи, обещавам ти.

Хазар се намръщи и понечи да заговори отново, но Чингис продължи:

— Попитайте се — защо отиваме на война и рискуваме живота си? Нима заради златните монети и за да строим палати като онези, които съсипваме? Не ме е грижа за подобни неща. Мъжът прекарва живота си в борба от болката на раждането до последния си дъх.

Огледа отново всички и накрая погледът му се спря върху Джелме и Чагатай.

— Някои ще ви кажат, че търсят щастие, но в живота ни няма нищо друго, освен тази проста цел. Казвам ви, че овцете са щастливи в степта, а соколите — във въздуха. За нас щастието е нещо малко, което може да се остави настрана. Ние се борим и страдаме, защото именно така знаем, че сме живи. — Изсумтя. — На теб ти се иска да видиш дзинските градове опозорени, Хазар, но нима мога да позволя това предизвикателство да остане без отговор? Колко време ще мине, преди всеки дребен владетел да започне да плюе по сянката ми? — Гласът му ставаше все по-твърд и изпълни гера. Отвън се чу нов писък, който сякаш добре пасваше на жълтите му очи. — Мога ли да позволя смъртта на сънародниците ми да остане неотмъстена? За нищо на света.

Беше ги грабнал всичките. Знаеше го, винаги го беше знаел.

— Когато си ида, не искам да казват: „Вижте богатствата му, градовете, дворците и прекрасните му одежди“. — Замълча за момент. — Искам да кажат: „Увери се, че е наистина мъртъв. Той е зъл старец, покорил половината свят“.

Засмя се при тази мисъл и част от напрежението напусна присъстващите.

— Не сме тук да трупаме богатства с лъковете си. Вълкът не мисли за хубави неща, а само глутницата му да е силна и никой друг вълк да не смее да му се изпречи. Това е достатъчно.

Погледът му обходи всички. Остана доволен. Стана и когато се обърна към Арслан, гласът му бе изпълнен с уважение:

— Конете ти са готови, военачалнико. Ще си мисля как даваш покой на костите си, докато яздим.

— Дълъг живот и победи, господарю — отвърна Арслан.

Всички станаха и герът изведнъж се претъпка. Тъй като бе най-високопоставеният, Чингис не можеше да напусне пръв и направи път на Арслан да излезе в нощта. Другите го последваха един по един, докато в гера не остана единствено Джебе. Младият воин огледа всичко и кимна, сякаш доволен от липсата на украса. Чувстваше, че ханът е човек, който трябва да бъде следван, и че всичко разказано от Арслан е истина. Ухили се весело, без да го види никой. Беше роден в планински район и бе отраснал в толкова ужасни зими, че баща му вкарваше овцете в единствения им гер, за да ги пази. Очите му светнаха при спомена. А сега щеше да води туман на хана. Чингис не подозираше, че е пуснал на свобода истински вълк. Кимна доволно. Щеше да покаже на хана на какво е способен. След време всеки мъж и жена от племената щеше да знае името му.

Отвън Арслан провери отново багажа и конете, без да позволи сериозността на момента да промени навиците му. Чингис го гледаше как проверява всеки възел и дава заръки на трите пастирчета, които щяха да го изпратят до първия му лагер. Никой не проговори, докато старецът не беше напълно готов. Когато най-после остана доволен, той прегърна Джелме и всички видяха гордостта в очите на сина. Накрая Арслан се изправи пред Чингис.

— Бях тук от самото начало, господарю — рече той. — Ако бях по-млад, щях да яздя с теб до края.

— Зная, военачалнико — отвърна Чингис. Посочи към огромния лагер по бреговете на реката. — Без теб нищо от това нямаше да го има. Винаги ще почитам името ти.

Арслан никога не бе обичал физическия контакт, но пое ръката на Чингис във воински поздрав и се качи на коня. Младата му жена погледна към съпруга си, горда да види как великите мъже му оказват чест с присъствието си.

— Сбогом, стари приятелю — извика Чингис, когато Арслан изцъка с език и понитата потеглиха. Момчетата подкараха с пръчките си стадото след господаря.

В далечината се чуваха виковете на ханския син — скръбни писъци, които сякаш нямаха край.

Придвижването на такова огромно множество хора и животни не беше лесна задача. Освен стоте хиляди воини, трябваше да се водят четвърт милион понита и не по-малко овце, кози, якове, камили и волове. Нуждата от пасища бе станала толкова голяма, че народът не можеше да остане на едно място повече от месец.

Едно мразовито утро, когато слънцето едва надничаше над източния хоризонт, Чингис яздеше през оживения лагер, без да пропуска нито една подробност от редиците каруци със сгушени жени и деца в тях. Колоната се бе разтеглила на много мили, неизменно заобиколена от стадата. Той бе прекарал целия си живот сред животни и едва забелязваше постоянното блеене на овце и кози. Военачалниците му бяха готови. Синовете му също. Оставаше да видят дали и арабите са готови да се изправят срещу тях във войната. Със своята арогантност сами бяха поканили собственото си унищожение.

Джучи бе оцелял след изгарянето на раните. Чингис беше издигнал Чагатай в командир на туман от десет хиляди души и не можеше да направи по-малко за първородния си син, особено след като той бе възтържествувал над свирепия звяр. Хората още говореха за това. Щяха обаче да минат месеци преди Джучи да успее да заеме мястото си. Дотогава щеше да пътува с жените и децата под постоянните грижи на слугите.

Насред множеството Чингис мина покрай гера на втората си жена Чакахай, която навремето беше принцеса от Си Ся. Баща й бе останал верен васал вече почти десет години и данъкът му осигуряваше на монголите коприна и ценна дървесина. Чингис тихо се наруга, че не се е сетил да уреди начин данъкът да го последва на запад. Не можеше да се довери на краля, че ще го запази. И това трябваше да каже на Темуге, преди да потеглят. Мина покрай каруцата, в която седеше облечената в кожи Чакахай, заобиколена от трите деца, които беше родила. Най-голямата му дъщеря склони глава и се усмихна, когато видя баща си.

Чингис продължи нататък и видя каруците на Бьорте и майка си Хулун. Двете жени бяха станали неразделни през годините и винаги бяха заедно. Намръщи се при тази мисъл.

Мина покрай двама мъже, които варяха козе месо на малък огън. Бяха приготвили безквасен хляб, в който да завият месото за из път. Щом видя хана, единият му предложи дървен поднос с главата, като докосна очите с пръст, за да се увери, че Чингис ги е видял. Чингис поклати глава и мъжът се поклони дълбоко. Когато ханът продължи нататък, воинът хвърли едното око във въздуха за бащата небе, а другото пъхна в устата си и замляска шумно. Чингис се усмихна. Сънародниците му все още не бяха забравили старите обичаи и не бяха разглезени от награбените богатства. Помисли си за новите пътни станции, които се простираха на изток и юг, управлявани от осакатени и възрастни воини. Пратеникът можеше да сменя конете на дузина подобни места и да покрива разстояния със скорост, която навремето му се виждаше невъзможна. Бяха изминали дълъг път от гладните враждуващи племена, които познаваше като момче, но си оставаха все същите.

Насред каруците и животните Чингис най-сетне се спеши, след като бе яздил повече от миля от началото на колоната. Сестра му Темулун беше тук — същата, която бе бебе в ръцете на майка си, когато собственото им племе ги изостави. Беше станала прекрасна млада жена и се бе омъжила за воин от олхунутите. Чингис го бе срещнал само на сватбата, но му се видя здрав, а Темулун изглеждаше доволна.

Докато той нагласяше сбруята на понито си, сестра му нареждаше на дзинските си слугини да приберат последните й неща. Герът трябваше да бъде вдигнат преди зазоряване, оставяйки само черен кръг в тревата. Когато видя Чингис, Темулун се усмихна, отиде при него и хвана поводите.

— Не се безпокой, братко, готови сме, макар че не мога да намеря най-хубавото си желязно гърне. Сигурно е на дъното на багажа, под всичко останало. — Говореше непринудено, но очите й го гледаха въпросително. Ханът не я беше виждал, откакто се бе омъжила. Посещението му преди да тръгне на война я обезпокои.

— Още малко остава — каза Чингис, поомекнал. Обичаше Темулун, макар че тя винаги щеше да си остане дете за него. Не си спомняше първите зими, когато бяха сами, когато братята и майка им бяха преследвани и гладуваха.

— Съпругът ми добре ли е? — попита тя. — Не съм виждала Палчук от три дни.

— Не зная — призна Чингис. — С Джебе е. Реших да го направя командир на хиляда души и да носи златния пайце.

Темулун плесна радостно с ръце.

— Ти си добър брат, Чингис. Той ще бъде много поласкан. — Леко се намръщи, докато мислеше дали да съобщи на съпруга си добрата новина. — Заради него ли го правиш или заради мен?

Чингис примигна от бързата промяна на настроението й.

— Заради теб, сестро. Нима не бива да издигна собственото си семейство? Нима единствената ми сестра ще бъде омъжена за обикновен редник?

Видя, че изражението й остава загрижено. Подобни неща оставаха загадка за него, колкото и да се мъчеше да разбере.

— Няма да откаже, Темулун.

— Знам! — отвърна тя. — Но ще се разтревожи, че повишението е от теб.

— От мен е — каза Чингис.

Темулун вдигна очи към небето. Брат й така и не можеше да разбере.

— Искам да кажа, за него е важно, че не си е заслужил поста.

— Тогава нека покаже, че го заслужава — сви рамене Чингис. — Винаги мога да му отнема отличието.

Темулун го изгледа свирепо.

— Да не си посмял. По-добре изобщо да не го издигаш, отколкото да правиш с него каквото ти скимне.

Чингис въздъхна.

— Ще заръчам на Джебе да му каже. Той все още реорганизира тумана на Арслан. Няма да изглежда толкова странно, освен ако скъпоценният ти съпруг не е някой идиот.

— Ти си добър мъж, Чингис — отвърна Темулун.

Чингис се обърна да види кой ги е чул.

— Трай си, жено! — Засмя се и отново възседна коня и хвана поводите. — Зарежи гърнето, ако не можеш да го намериш. Време е да тръгваме.

Неуморният подтик, който го бе накарал да обиколи каруците, заглъхна, докато яздеше обратно към началото на колоната. Кимна на военачалниците си и видя, че и те изпитват същото простичко удоволствие. Хората им отново бяха на път и всеки ден пред тях щяха да се разкриват нови хоризонти. Нищо не носеше по-пълно чувство за свобода от това целият свят да е пред теб. Щом стигна при братята и военачалниците си, Чингис изсвири дълго с рога си и подкара понито в тръс. Народът бавно потегли след него.

7.

На проходите валеше сняг. Планините Алтай се намираха по на запад, отколкото бяха стигали повечето семейства. Само тюркските племена — уйгурите и урианхаите — ги познаваха добре, при това като място, което трябва да се избягва, място с оскъден дивеч и смъртни опасности през зимата.

Макар че конните воини можеха да прекосят веригата само за един ден, тежко натоварените каруци бяха тромави, пригодени за тревистите степи и не подхождаха за дълбоките преспи и кози пътеки. Новите колела със спици на Субодай се справяха по-добре от лесно чупещите се плътни дискове, но малко каруци бяха преоборудвани и придвижването бе бавно. Всеки ден се натъкваха на някакво ново препятствие, а понякога склоновете бяха толкова стръмни, че каруците трябваше да се спускат с въжета, държани от групи напъващи се воини. Когато въздухът беше съвсем рядък и хора и животни се уморяваха бързо, дори пет мили на ден се смятаха за сериозно постижение. След всеки връх следваше лъкатушеща долина и поредното изнурително катерене. Планините сякаш нямаха край и семействата се гушеха нещастно в кожусите си с надежда да намерят спасение от вятъра. Когато спираха, опитите да издигнат герите преди залез се осуетяваха от замръзналите им ръце. Почти всички прекарваха нощта под каруците, завити с одеяла и заобиколени от топлите тела на завързаните за колелата кози и овце. Налагаше се да избиват животните за храна и огромните стада се топяха, колкото по-надалеч отиваха.

На тридесетия ден след тръгването от Орхон Чингис заповяда да спрат по-рано. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че докосваха върховете около тях. Започна да вали сняг и племената направиха временен лагер на завет под огромна скала, извисяваща се в белотата над тях. Тя поне донякъде ги предпазваше от хапещия вятър и Чингис предпочете да спрат тук, вместо да продължат по голия хребет, на който щеше да ги завари нощта. Беше пратил конници на сто и повече мили напред, подбрана група млади воини, които разузнаваха за най-добрите пътища и съобщаваха за всичко, което са открили. Планините бележеха края на познатия на Чингис свят и докато гледаше как слугите му колят козле, той се запита как ли изглеждат арабските градове. Дали ще приличат на дзинските каменни крепости? Освен съгледвачите бе пратил и шпиони, които да научат всичко възможно за пазарите и защитата им. Всичко можеше да се окаже полезно в предстоящата кампания. Първите му хора вече започваха да се връщат, изтощени и гладни. Картината започна да се оформя в главата му, но все още бе твърде откъслечна.

Братята му седяха с него в ханския гер на каруцата, над главите на всички останали. Навън в белотата герите се виждаха като множество бледи черупки, от които към небето се издигаха тънки струйки дим. Намираха се в студена и враждебна земя, но Чингис не губеше кураж. Народът му не бе привикнал с градове и животът на племената продължаваше да тече с пълна сила около него, от враждите и приятелствата до семейните празници и сватбите. Не им се налагаше да спират, за да живеят — животът им продължаваше, където и да се намираха.

Разтърка длани и духна в тях, докато гледаше как дзинските слуги правят разрез в гърдите, за да стигнат до главната артерия при сърцето. Козлето спря да се мята и слугите започнаха майсторски да го дерат. Щяха да използват всичко, а кожата — да предпазва едно от малките му деца от зимния студ. Чингис гледаше как слугите изпразват стомаха на земята и изхвърлят кашата от полусмляна трева. Печенето вътре в меката бяла торба беше по-бързо от бавното варене, което предпочитаха племената. Вярно, месото ставаше по-твърдо и жилаво, но на такъв студ важното беше да се яде бързо и да се запазят силите. При тази мисъл Чингис опипа с език парчето зъб, който бе счупил при пиянското препускане към Джелме, и трепна. Болеше го непрестанно и май щеше да се наложи Кокчу да го извади. Настроението му се вкисна.

— След малко ще го сложат на огъня — рече той на братята си.

— Не мога да чакам — отвърна Хазар. — От сутринта не съм слагал нищо в устата си.

Навсякъде около тях се приготвяха хиляди топли гозби. Самите животни щяха да получат само шепа суха трева, но нямаше какво да се прави. На фона на непрекъснатото блеене се чуваха звуците и бъбренето на народа и въпреки студа в тези звуци имаше доволство. Отиваха на война и настроението в лагера бе приповдигнато.

В далечината се чуха радостни възгласи и военачалниците погледнаха към Хаджиун, който обикновено знаеше всичко, което става в герите. Той сви рамене под погледите на братята си.

— Яо Шъ обучава младите воини — рече той.

Темуге изпуфтя неодобрително, но Хаджиун не му обърна внимание. Не беше тайна, че Темуге не харесва будисткия монах, когото бяха довели от Дзин. Макар Яо Шъ да беше винаги любезен, той никак не се погаждаше с шамана Кокчу, докато Темуге бе негов верен ученик. Може би затова Темуге го гледаше с раздразнение, особено когато проповядваше кекавата си будистка вяра на бойците. Чингис не бе обърнал внимание на протестите на брат си, тъй като виждаше единствено завист към божи човек, който можеше да надвие повечето мъже с мечове, като използва единствено ръцете и краката си.

Чуха се нови възгласи, този път по-силни, сякаш се бяха насъбрали зяпачи. Жените приготвяха яденето, но често се случваше мъжете да се борят и да се упражняват след издигането на герите. Във високите проходи това често бе единственият начин да се стоплиш.

Хазар стана и сведе глава към Чингис.

— Щом яденето няма да стане веднага, братко, ще ида да погледам. Яо Шъ кара нашите борци да изглеждат бавни и непохватни.

Чингис кимна и забеляза гримасата на Темуге. Погледна навън към подутия кози стомах и гладно подуши въздуха.

Хаджиун видя, че Чингис си търси повод да гледа тренировката, и се усмихна под нос.

— Може и да е Чагатай, братко. Двамата с Угедай прекарват доста време с Яо Шъ.

Това беше достатъчно.

— Всички ще идем — рече Чингис и лицето му просветна. Преди Темуге да успее да възрази, ханът излезе на студения вятър. Останалите го последваха, макар че Темуге се оглеждаше назад към печащото се козле и устата му се пълнеше със слюнка.

Яо Шъ беше гол до кръста въпреки голямата височина, на която се намираха. Сякаш не усещаше студа и докато Чагатай вървеше в кръг и го караше да се обръща, падащите снежинки се задържаха върху раменете на монаха. Яо Шъ дишаше леко, макар че Чагатай вече беше и червен, и син от срещата. Държеше под око тоягата на монаха, очаквайки внезапна атака. Макар че презираше мечовете, дребният будист използваше тоягата, сякаш беше роден с нея. Чагатай усещаше режещи болки в ребрата и левия си крак, където бяха попаднали ударите. Самият той все още не бе успял да нанесе удар и беше на път да кипне.

Беше се събрала голяма тълпа от бездействащи воини. Нямаше какво друго да правят, а любопитството им никога не намаляваше. Проходът беше твърде тесен и само няколкостотин от тях можеха да наблюдават упражненията, така че те се бутаха и караха помежду си, докато се мъчеха да освободят пространство на състезателите. Чагатай усети движението в тълпата, преди да види баща си и чичовците си да минават през нея. Хората се притиснаха още по-плътно един в друг, за да не би да блъснат военачалниците. Той стисна зъби, твърдо решен да нанесе поне един добър удар под погледа на Чингис.

Мисълта означаваше действие и Чагатай се хвърли напред, спускайки тоягата си в къс съсичащ удар. Ако Яо Шъ беше останал неподвижен, тя щеше да счупи главата му, но той приклекна и удари рязко Чагатай в ребрата, преди да отстъпи настрани.

Ударът не бе силен, но Чагатай почервеня от ярост. Яо Шъ поклати глава.

— Запази спокойствие — промърмори монахът. Това беше основният недостатък на момчето при тренировките. Нямаше нищо лошо в баланса и рефлексите му, но раздразнителността му винаги разваляше всичко. Яо Шъ от седмици се мъчеше да го научи да остава хладнокръвен в двубоя, да загърбва яростта също като страха. Двете емоции сякаш бяха неразривно свързани в младия воин и монахът бе на път да се примири с бавния напредък.

Чагатай се завъртя и обърна стойката си, сякаш щеше да атакува. Яо Шъ се люшна назад, за да посрещне ниския удар на тоягата. Блокира с лекота и левият му юмрук докосна бузата на Чагатай. Видя как очите на момчето пламват и яростта го обзема, както бе ставало много пъти преди. Чагатай замахна с такава бързина, че тоягата се превърна в размазано петно. Тълпата нададе вик при резките звуци, когато ударите му бяха блокирани отново и отново. Ръцете на Чагатай горяха, той се опита да отстъпи, но в същия момент монахът му подложи крак и го просна на земята.

Движенията им ги бяха отдалечили от свободното пространство между двата гера, където бяха започнали двубоя. Яо Шъ щеше да заговори на Чагатай, но с типичната си бдителност усети, че зад гърба му стои някой, и се обърна.

Срещу него стоеше Хаджиун с напълно безизразна физиономия. Яо Шъ се поклони бързо, като продължаваше да се ослушва дали Чагатай не го приближава в гръб.

Хаджиун се наведе напред, макар че от шума наоколо едва ли можеха да ги подслушат.

— Нищо ли няма да му дадеш, монахо? — промърмори той. — Когато гледат баща му и мъжете, които ще командва?

Яо Шъ го погледна неразбиращо. От съвсем малък беше обучен да бъде майстор на тялото си. Мисълта да позволи на ядосано дете като Чагатай да го удря му изглеждаше странна. Ако младежът беше по-скромен и не се перчеше наляво и надясно, монахът може би щеше да се съгласи. Но за разглезения втори син на хана Яо Шъ поклати глава.

Хаджиун щеше да каже още нещо, но и двамата трепнаха, когато Чагатай нападна в гръб, отчаяно мъчейки се да се възползва от изгодната ситуация. Хаджиун сви раздразнено устни, докато гледаше как Яо Шъ отстъпва с плавни движения, сякаш се плъзгаше над земята. Монахът винаги пазеше идеално равновесие и Хаджиун знаеше, че този ден Чагатай няма да успее да го докосне. Гледаше студено как Яо Шъ блокира още два удара, след което атакува по-силно и по-бързо от преди, с което даде своя отговор на военачалника.

Всички чуха охкането на Чагатай, когато тоягата изкара въздуха от дробовете му. Преди да успее да дойде на себе си, Яо Шъ го удари по дясната ръка и тоягата му падна. Без да спира, монахът нанесе удар с оръжието си в краката на Чагатай и момчето се затъркаля на замръзналата земя. Тълпата не завика радостно, когато Яо Шъ се поклони на проснатия хански син. Зрителите очакваха Чагатай да върне жеста, но вместо това той стана с пламнало лице и си тръгна от откритото пространство, без да се обръща назад.

Яо Шъ остана приведен по-дълго от необходимото, с което показа гнева си, че е пренебрегнат. Беше обичайно да обсъжда срещите с младите воини, да им обяснява в какво са се провалили и къде са се представили добре. За петте години с племената той бе обучил много от хората на Чингис и имаше школа от двадесет от най-обещаващите. Чагатай не беше сред тях, но Яо Шъ бе научил достатъчно за света, за да разбере, че позволението да остане тук си има цена. Днес тази цена се оказа твърде висока за него. Мина покрай Хаджиун, без дори да го погледне.

Макар мнозина да следяха как Чингис ще реагира на грубостта на сина си, ханът беше надянал студената физиономия.

Обърна се към Темуге и Хазар, след като видя как монахът подминава Хаджиун.

— Онова козле вече трябва да се е опекло — рече той.

Темуге се усмихна за момент, но не на новината за топла храна. В своята невинност монахът си бе спечелил доста сприхави врагове. Може би щяха да го научат на малко смирение. Денят се оказа доста по-добър, отколкото можеше да се надява.

Яо Шъ беше дребен, но въпреки това трябваше да се наведе ниско, за да влезе в гера на втората съпруга на хана. Поклони се ниско на Чакахай, както подобава на принцеса от Си Ся. Честно казано, изобщо не го беше грижа за титлите на мъжете, но се възхищаваше на това как тази жена си бе извоювала място в монголското общество. Едва ли можеше да се намери нещо по-чуждо на двора, който познаваше навремето, но тя бе оцеляла и Яо Шъ я харесваше.

Хо Са вече бе там и отпиваше от черния чай, който баща й бе пратил в лагера. Яо Шъ му кимна и прие мъничката димяща чаша от ръцете на самата домакиня, след което седна. Въпреки огромните си размери в известен смисъл лагерът си оставаше мъничък. Яо Шъ подозираше, че Хаджиун знае много добре къде се намират тримата и може би дори има уши някъде наблизо. От тази мисъл чаят му се стори кисел и монахът се намръщи леко. Това не беше неговият свят. Той беше дошъл в лагерите да разпространява благородното учение на Буда. Все още не знаеше дали е направил добър избор. Монголите бяха странен народ. Сякаш приемаха всичко, което им говореше, особено ако го представяше като поуки от приказки. Яо Шъ им беше предал голяма част от мъдростта, която бе научил като момче, но когато прозвучаваха бойните рогове, монголите захвърляха всичките му учения и се втурваха да убиват. Нямаше начин да ги разбере, но беше приел, че това е неговият път. Отпи глътка чай и се запита дали Чакахай приема ролята си по същия начин.

Дълго време Яо Шъ предимно мълча, докато Хо Са и Чакахай обсъждаха положението на дзинските войници в туманите на хана. Около осем хиляди от мъжете в лагера преди бяха живели в градовете на Дзин или бяха служили като войници на самия император. Не по-малко бяха и присъединилите се от тюркските племена на север. Дзинските наборници нямаше да имат особено влияние, но Чакахай се бе погрижила слугите на всеки по-високопоставен да бъдат нейни сънародници. Така тя бе осведомена за ставащото в лагерите, колкото самия Хаджиун.

Яо Шъ гледаше деликатната жена, докато тя уверяваше Хо Са, че ще говори със съпруга си за смъртността при дзинските войници. Довърши чая си, като се наслаждаваше на горчивия му вкус и звука на родния си език. Това беше нещо, което определено му липсваше. Зареяните му мисли рязко прекъснаха, когато чу собственото си име.

— Вероятно Яо Шъ може да ни каже — рече Чакахай. — Той прекарва със синовете на съпруга ми не по-малко време от другите.

Яо Шъ осъзна, че не е чул въпроса, и прикри смущението си, като протегна чашата си, за да бъде напълнена отново.

— Какво искате да знаете? — попита той.

Чакахай въздъхна.

— Не слушаше, приятелю. Питах кога Джучи ще се оправи достатъчно, за да заеме мястото си.

— Може би след още една луна — незабавно отвърна Яо Шъ. — Раните му останаха чисти, макар че по ръцете и краката му завинаги ще останат белези от нажеженото желязо. Трябва да възстанови мускулите там. Мога да работя с него. Той поне слуша, за разлика от глупавия си брат.

При тези думи Чакахай и Хо Са леко се напрегнаха. Слугите бяха отпратени по задачи, но винаги можеше да се намери някое любопитно ухо.

— Гледах упражненията — каза Хо Са и се поколеба, давайки си сметка за деликатната тема. — Какво ти каза военачалникът Хаджиун?

Яо Шъ вдигна очи, раздразнен от начина, по който говореше Хо Са. Гласът му се бе понижил до шепот.

— Не е по-важно от това да си меря приказките в този гер, Хо Са. Говоря истината, както я виждам. — Въздъхна. — И все пак, и аз бях навремето петнадесетгодишен глупак. Може би Чагатай в крайна сметка ще порасне силен мъж, не зная. Засега обаче е преди всичко едно сърдито момче.

За монаха това беше изумително избухване и Хо Са примигна изненадан.

— Това „сърдито момче“ някой ден може да поведе племената — меко каза Чакахай.

Яо Шъ изсумтя в чая си.

— Понякога си мисля, че прекалено много се заседях тук. Не би трябвало да ме е грижа кой ще наследи конската опашка на баща си или пък дали новите врагове няма да я стъпчат в прахта.

— Тук имаш приятели, Яо Шъ — каза Хо Са. — Нима няма да те е грижа какво става с нас?

Монахът се намръщи на себе си.

— По едно време си въобразявах, че мога да бъда глас на разума в този лагер и че дори ще успея да повлияя на хана и братята му. — Изсумтя пренебрежително. — Типичната арогантност на младостта. После си помислих, че мога да внеса мир в свирепите сърца на синовете. — Бузите му леко поруменяха. — А вместо това май ще гледам как Чагатай застава начело на бащиния си народ и го повежда към по-голямо унищожение, отколкото можем да си представим.

— Както сам каза, той е все още момче — промърмори Чакахай, развълнувана да види Яо Шъ така изтормозен. — Или ще се научи, или племената ще поведе Джучи.

Монахът омекна от тона й и протегна ръка да я потупа по рамото.

— Имах труден ден, принцесо. Не обръщай внимание на думите ми. Утре ще бъда различен човек, с минало свършено и бъдеще неизвестно, както винаги. Съжалявам, че донесох гнева си тук. — Устните му се свиха иронично. — Понякога си мисля, че съм лош будист, но не бих могъл да бъда нещо друго.

Чакахай му се усмихна и кимна. Потънал в мисли, Хо Са напълни чашата си с безценния чай. Когато заговори, гласът му беше много тих и едва се чуваше:

— Ако Чингис падне в бой, Хаджиун ще стане хан. Той има свои синове и всичко това ще отлети като сухи листа на вятъра.

Чакахай наклони глава, за да го чуе. Беше прекрасна на светлината на лампите и Хо Са за пореден път си помисли какъв късметлия е ханът, че в гера му го очаква подобна жена.

— Ако съпругът ми посочи за наследник някой от синовете си, мисля, че Хаджиун ще уважи волята му.

— Ако го натиснеш да го стори, ще назове Чагатай — рече Хо Са. — Целият лагер знае, че не е благосклонен към Джучи, а Угедай и Толуй са още твърде млади. — Поспря за момент. Чингис едва ли щеше да е доволен да научи, че други мъже говорят с жена му по тези въпроси. Въпреки това бе любопитен. — Говорила ли си с хана за това?

— Още не — отвърна Чакахай. — Но ти си прав. Не искам синовете на Хаджиун да бъдат наследници. Какво ще стане тогава с мен? Не са далеч годините, когато племената са изоставяли семействата на мъртвите ханове.

— Никой не знае това по-добре от Чингис — рече Хо Са. — И не би искал да страдаш така, както е страдала майка му.

Чакахай кимна. Такова удоволствие бе да говори открито на родния си език, така различен от гърлените звуци на монголския. Даде си сметка, че при това състояние на нещата би предпочела да се върне при баща си, вместо да види Чагатай хан. Хо Са обаче говореше истината. Хаджиун имаше свои жени и деца. Дали те щяха да се отнасят добре с нея, ако съпругът й падне? Хаджиун щеше да я почете и може би дори да я върне на краля на Си Ся. Винаги обаче щеше да има някой, който да се помъчи да използва жените и синовете на стария хан като фигуранти. Най-безопасно за Хаджиун би било да ги избие в деня, в който брат му падне в бой. Чакахай прехапа устна, разтревожена от мрачните мисли, които се бяха настанили в гера й. Чингис нямаше да приеме Джучи, в това тя беше почти сигурна. Той се възстановяваше вече повече от месец, а хората трябва да виждат водача, за да не го забравят. Освен това тя не го познаваше — знаеше само, че Чагатай ще бъде лош избор. Децата й не биха преживели възхода му, в това беше сигурна. Запита се дали е по силите й да привлече Чагатай на своя страна.

— Ще си помисля — каза тя на двамата мъже. — Ще намерим верния път.

Чуваха как вятърът отвън стене между каруците и домовете на монголите. Гостите доловиха тъгата в гласа на Чакахай, докато ги изпращаше да поспят.

Яо Шъ излезе на вятъра и снега, потръпна и се сгуши по-плътно в дела си. Не беше заради студа — едва го забелязваше дори когато носеше само тънка туника. Понякога му се струваше, че е направил грешка, когато е дошъл при конния народ. Харесваше тези хора с цялата им детинска арогантност и убеждение, че могат да заповядват на света както им се хареса. Ханът беше роден водач и Яо Шъ бе искрено впечатлен от него. В същото време обаче не бе успял да намери подходящи уши за словото на Буда. Само малкият Толуй като че ли беше отворен за него, и то само защото беше твърде млад. Чагатай се присмиваше грубо над всяка философия, която не включваше смазването на враговете под петата му, а Джучи като че ли слушаше с отвеян интерес, оставяйки думите и идеите да влизат в едното му ухо и да излизат през другото.

Потънал в мисли, Яо Шъ вървеше по заснежените пътеки през лагера. Въпреки това си оставаше бдителен и усети мъжете веднага, когато започнаха да го обграждат. Въздъхна тихичко. Само едно глупаво момче можеше да прати воини да го нападнат тази вечер. Дори не бе взел тоягата си в гера на Чакахай — смяташе, че е в пълна безопасност.

Но той не беше дете, че да попадне в засада на някакви глупаци. Запита се дали Чагатай им е наредил да го убият, или само да му потрошат някоя кост. Нямаше значение — отговорът му щеше да е един и същ. Когато снегът се завъртя при поредния порив на вятъра, Яо Шъ се хвърли между два гера и атакува първата тъмна фигура, която му се изпречи. Мъжът беше твърде бавен и монахът го повали чисто с удар по брадичката, като същевременно блокира крака му със своя. Нямаше намерение да убива в планинския проход, но чу други гласове да отвръщат на звука и си даде сметка, че нападателите са много. От всички посоки се чуваха леки стъпки и Яо Шъ овладя надигащия се в гърдите му гняв. Едва ли познаваше тези мъже, нито пък те познаваха него. Отново си помисли, че прекараното сред племената време го е променило неусетно. Буда би ги оставил да дойдат, без да вдигне гневно ръка. Сви рамене и се прокрадна към следващата сянка. Поне вече не му беше студено.

— Къде е? — изсъска нечий глас, само на крачка от него.

Яо Шъ пристъпи зад мъжа и го бутна на земята, преди той да успее да реагира, а после се промъкна покрай него. Изненаданият вик на воина отекна в хълмовете и монахът чу как другите бързо приближават.

Първият бе посрещнат с експлозивен удар в гръдния кош. Яо Шъ усети как ребрата се чупят под ръката му и я отдръпна, преди някоя кост да се е забила в нея. Инстинктивно приклекна, когато усети някакво друго движение, но в белотата не беше видял навреме двамата воини и единият го сграбчи през кръста и го хвърли върху твърдата земя.

Яо Шъ изрита и кракът му болезнено улучи нещо твърдо. Изправи се, докато кръгът от мъже се затваряше. Огледа заплашителните лица. С тревога установи, че трима от тях са от групата, която обучаваше. Те поне не смееха да го погледнат в очите. Останалите бяха непознати и носеха тежки тояги.

— Падна ни, монахо — изръмжа един от тях.

Яо Шъ се подготви и застана с леко подвити крака, така че да бъде в идеален баланс. Не можеше да победи толкова много противници, но можеше да им предаде още един урок.

Осем мъже се хвърлиха в центъра на кръга и Яо Шъ почти успя да се провре между двама и да се измъкне. По чиста случайност единият успя да сграбчи дрехата му. Яо Шъ усети нечии пръсти да се плъзгат по кожата на черепа му и рязко отметна глава назад. Пръстите изчезнаха и монахът нанесе удар с десния си крак. Още един от нападателите нададе вик и падна със счупено коляно, но междувременно от многото удари монахът бе зашеметен. Той продължаваше да се бие с ръце, колене и глава, както може, но накрая го събориха. Тежките тояги се надигаха и спускаха в безумен гняв. Яо Шъ не извика дори когато един от тях настъпи десния му крак и счупи малките кости на стъпалото му.

Преди да изгуби съзнание, му се стори, че чува вика на Хаджиун и почувства как ръцете се отдръпват от него. Думите на собствените му учители се въртяха в ума му, докато припадаше в снега. Бяха му казали, че да се гневиш е все едно да хванеш горящ въглен. Можеш единствено да се изгориш. Но докато мъжете се разпръсваха и нечии силни ръце го вдигаха, Яо Шъ стисна силно горящия въглен и усети единствено топлина.

8.

Яо Шъ вдигна очи, когато Хаджиун влезе в гера, в който лекуваха ранените. През деня болните мъже и жени пътуваха в каруците, увити в дебели кожуси. Винаги имаше някой, на когото трябваше да се изреже цирей или да се превърже рана. Яо Шъ познаваше трима от мъжете в гера. Той лично ги беше ранил. Не бе разговарял с тях, а те изглеждаха смутени от мълчанието му и не смееха да го погледнат в очите.

Хаджиун грейна, когато поздрави Джучи, седна на края на леглото му и завърза непринуден разговор. Възхити се на тигровата кожа в краката на младежа и докато си приказваха, прокарваше длан по твърдите гънки и главата. Яо Шъ разбра, че двамата са приятели. Субодай също минаваше всяка сутрин и въпреки уединението си Джучи бе добре информиран за всичко. Яо Шъ наблюдаваше двойката с известно любопитство, когато усети разбитите кости в стъпалото си и трепна.

Разговорът замря и Хаджиун се обърна към монаха. Явно се чудеше какво да каже. Подобно на всички други, много добре знаеше, че единствено Чагатай би могъл да стои зад побоя. Знаеше също, че това никога няма да може да се докаже. Чагатай обикаляше наперено лагера и доста воини го гледаха с одобрение. Не виждаха нищо срамно в това да си отмъсти и Хаджиун можеше да предположи какво беше мнението на Чингис по въпроса. Ханът не би разчитал на други в подобна ситуация, но и да му се наложеше, това едва ли щеше да се отрази на съня му.

Лагерът беше сурово място и Хаджиун се чудеше как да обясни това на Яо Шъ.

— Кокчу казва, че след няколко седмици ще можеш да ходиш — рече той.

Яо Шъ сви рамене.

— Лекувам се, военачалнико. В края на краищата, тялото е просто животно. Кучетата и лисиците се лекуват, същото правя и аз.

— Не съм чул нищо ново за онези, които те нападнаха — излъга Хаджиун.

Погледът на Яо Шъ се отмести към другите в малкия гер и Хаджиун леко се изчерви.

— В лагера винаги някой се бие — каза той и разпери ръце.

Яо Шъ го погледна спокойно, изненадан, че военачалникът като че ли се чувстваше виновен. Та нали не беше участвал в побоя и не е отговорен за Чагатай? Всъщност изходът можеше да е много по-лош, ако Хаджиун не се бе появил да ги подплаши. Воините се бяха изпокрили в герите, отнасяйки ранените си. Яо Шъ подозираше, че Хаджиун може да разпознае всеки един, ако поиска, може би дори по име и от кой род е. Нямаше значение. Монголите обичаха да си отмъщават, но Яо Шъ не изпитваше гняв към младите глупаци, които изпълняваха заповеди. Беше се заклел да даде хубав урок на Чагатай, когато му дойде времето.

Монахът беше смутен, че вярата му отстъпва на заден план пред това първично желание, но въпреки това се наслаждаваше на перспективата. Не можеше да говори за това, когато хората на Чагатай са в гера, но те също се възстановяваха и нямаше да мине много време, преди да остане сам с Джучи. Макар че сигурно си бе спечелил враг в лицето на Чагатай, Яо Шъ беше гледал борбата с тигъра. Хвърли поглед към огромната раирана кожа в ниското легло на Джучи и си помисли, че си е спечелил и съюзник. Принцесата от Си Ся ще бъде доволна, иронично си помисли той.

Хаджиун стана автоматично, когато чу гласа на Чингис отвън. Ханът влезе и Яо Шъ видя, че цялото му лице е подуто и червено, а дясното му око е почти затворено.

Ханът забеляза присъстващите в гера и кимна на Яо Шъ, преди да заговори с Хаджиун. Не обърна внимание на Джучи, сякаш го нямаше.

— Къде е Кокчу, братко? Трябва да разкарам този счупен зъб от главата си.

Шаманът влезе в същия момент, носейки със себе си странната миризма, която караше Яо Шъ да бърчи нос. Не можеше да хареса кльощавия магьосник. Беше открил, че шаманът е много вещ в наместване на счупени кости, но Кокчу се отнасяше към болните така, сякаш те му досаждат, а същевременно се мазнеше най-безсрамно на военачалниците и Чингис.

— Зъбът, Кокчу — изръмжа Чингис. — Време е.

На челото му беше избила пот и Яо Шъ виждаше, че го мъчи ужасна болка, макар че ханът за нищо на света нямаше да я покаже. Понякога монахът се питаше дали тези монголи до един не са луди. Болката беше просто част от живота и трябваше да се приема и разбира, а не да се смазва.

— Да, господарю хан — отвърна Кокчу. — Ще го извадя и ще ти дам билки за подуването. Легни, господарю, и отвори уста колкото можеш по-широко.

С огромна неохота Чингис се настани на последното легло в гера и отметна назад глава така, че Яо Шъ можеше да види възпалената плът. Имат много хубави зъби, помисли си той. Кафявият пън изобщо не беше на място в бялата редица. Яо Шъ се запита дали месната им диета не е причина за силата и свирепостта им. Самият той отбягваше месото и смяташе, че то е причина за лошия темперамент. Въпреки това монголите като че ли се оправяха много добре с него, а и с всичко останало.

Кокчу разви кожен вързоп, в който имаше малки ковашки клещи и набор тесни ножове. Яо Шъ видя как Чингис се блещи към инструментите, после погледът му срещна този на монаха и веднага стана безизразен. Явно беше решил да приеме операцията като изпитание. Яо Шъ се запита дали самодисциплината на хана ще издържи.

Кокчу щракна с клещите и пое дълбоко дъх, за да успокои ръцете си. Погледна към отворената уста на хана и сви устни.

— Ще бъда колкото се може по-бърз, господарю, но трябва да извадя корена.

— Свърши си работата, шамане, вади го — рязко отвърна Чингис и Яо Шъ осъзна, че болката му трябва да е огромна, за да говори по такъв начин. Когато Кокчу докосна счупения зъб, ханът стисна юмруци, а после ги отпусна и остана да лежи, сякаш е заспал.

Яо Шъ гледаше с интерес как Кокчу бърка дълбоко с клещите и се мъчи да се захване за нещо. На два пъти металният инструмент му се изплъзна, щом опита да дръпне. С крива гримаса шаманът се обърна към вързопа и избра един нож.

— Ще трябва да срежа венеца, господарю — нервно рече той.

Яо Шъ виждаше, че шаманът се тресе, сякаш собственият му живот е в опасност. А може би наистина беше. Чингис не си направи труда да отговори, макар че ръцете му отново се стегнаха и отпуснаха, докато се бореше да овладее тялото си. Вцепени се, когато Кокчу натисна с ножа и го заби дълбоко. Задави се от пороя гной и кръв и замаха на шамана да се разкара, за да се изплюе на пода, преди да легне отново. Очите му бяха безумни, забеляза Яо Шъ, който бе изпаднал в тихо благоговение от силата на волята му.

Кокчу отново сряза и рязко завъртя острието, бръкна с клещите, захвана и задърпа. Едва не падна, когато дългият корен излезе и Чингис изсумтя и се надигна, за да се изплюе отново.

— Почти приключих, господарю — каза шаманът.

Чингис го изгледа кръвнишки и отново легна. Второто парче излезе бързо и ханът седна, като докосваше болната си челюст, явно облекчен, че всичко е свършило. Устните му бяха червени от кръв и Яо Шъ го видя как преглъща горчиво.

Джучи също бе наблюдавал ваденето, макар да се мъчеше да се преструва, че не гледа. Когато Чингис се надигна, младежът легна в леглото си и се загледа в брезовите ребра на тавана. Яо Шъ си помисли, че ханът ще излезе, без да каже нито дума на сина си, и се изненада, когато Чингис спря и потупа Джучи по крака.

— Можеш да ходиш, нали? — рече той.

Джучи бавно обърна глава.

— Да, мога да ходя.

— Значи можеш и да яздиш.

Чингис забеляза меча с вълчата глава, който Джучи никога не изпускаше от поглед, и дясната му ръка трепна да го вземе, но вместо това се спря върху тигровата кожа и я поглади.

— Щом можеш да ходиш, значи можеш и да яздиш — повтори Чингис.

Сигурно щеше да се обърне и да излезе, но някакъв импулс го спря.

— Помислих си, че онази котка ще те убие — рече той.

— Почти успя — отвърна Джучи.

За негова изненада Чингис му се ухили, оголвайки червени зъби.

— Но въпреки това ти я победи. Имаш един туман и тръгваме да завоюваме.

Яо Шъ разбра, че ханът се опитва да възстанови мостовете помежду им. Джучи щеше да командва десет хиляди души — пост, за който се изискваше огромно доверие и не се даваше току-тъй. За разочарование на монаха Джучи се усмихна презрително.

— Какво повече бих могъл да поискам от теб, господарю?

В гера настъпи абсолютна тишина. Никой не помръдваше. Накрая Чингис сви рамене.

— Както кажеш, момче. Дадох ти повече от достатъчно.

Нужни бяха дни, за да може потокът каруци и животни да се излее от планините в равното. На юг и на запад лежаха градовете под властта на шах Мохамед. Всеки мъж и жена от народа бяха чули за предизвикателството към техния хан и за смъртта на пратениците. Изгаряха от нетърпение да си отмъстят.

Съгледвачите яздеха в широки кръгове около основната маса, която бавно оставяше студените планини зад гърба си. Военачалниците бяха хвърляли кости за правото да оглавят ударния туман и Джебе беше спечелил, когато му се паднаха четири коня. Когато научи, Чингис извика заместника на Арслан, за да му даде заповеди. Джебе откри хана да обсъжда задълбочено с братята си предстоящата война. Когато Чингис най-сетне забеляза стоящия край вратата млад мъж, той му кимна почти без да вдига поглед от начертаната с въглен и мастило карта.

— Повече ми е нужна информация, отколкото купища мъртъвци, военачалнико — рече той. — Шахът може да разчита на градове, които по нищо не отстъпват на онези в Дзин. Няма да остане със скръстени ръце, докато прекосяваме земите му. Трябва да посрещнем войските му, но както и когато аз реша. Дотогава ми трябва всичко, което успееш да научиш. Ако някое градче има по-малко от двеста бойци, нека се предадат. Прати търговците им при мен, както и всички, които познават донякъде света около себе си.

— А ако не се предадат, господарю? — попита Джебе.

Хазар се засмя, продължавайки да гледа картата, но жълтите очи на хана се вдигнаха.

— Тогава разчисти пътя — отвърна Чингис.

Джебе се канеше да излезе, когато ханът тихо подсвирна. Младият мъж се обърна въпросително към него.

— Сега те са твои воини, Джебе, а не мои или нечии други. Първо ще се обръщат към теб. Не го забравяй. Виждал съм храбри бойци да се пречупват и побягват, а само няколко месеца по-късно да печелят при невъзможни ситуации. Единствената разлика е, че командирът им е бил сменен. Никога не си помисляй, че друг може да ти свърши работата. Разбра ли ме?

— Да, господарю — отвърна Джебе. Помъчи се да не покаже задоволството си, макар да се чувстваше главозамаян от него. За първи път ставаше независим командир. Десет хиляди мъже щяха да гледат единствено към него, щеше да държи живота и честта им в ръцете си.

Чингис се усмихна иронично — много добре си даваше сметка за потящите се длани и разтуптяното сърце на младия мъж.

— Върви тогава — каза той и отново се наведе над картите.

Една пролетна утрин Джебе излезе начело на десет хиляди ветерани, жаден да си спечели име. Само няколко дни по-късно в лагера пристигнаха арабски търговци, сякаш гонени по петите от самия дявол. Бяха готови да обменят и продават информация с тази нова сила в страната и Чингис посрещна множеството им в гера си, а ги изпрати с пълни със сребро кесии. Далеч зад тях черни пушилки се надигаха лениво в жегата.

Джучи отиде при хората си два дни след като Чингис бе посетил лечебницата. Беше слаб и блед от шестте седмици на легло, но яхна решително любимия си кон и стисна зъби против болката. Лявата му ръка бе разбита и раните по краката му се напукваха и кървяха, но той се усмихваше, докато препускаше в тръс към редиците. Хората му знаеха, че идва, и се бяха построили да посрещнат своя военачалник и първороден син на хана. Джучи оставаше напрегнат, съсредоточен върху собствената си слабост. Вдигна ръка за поздрав и всички приветстваха оцеляването му и огромната тигрова кожа, която бе сложил под седлото. Изсушената глава винаги щеше да се зъби към него.

Когато зае мястото си в предната редица, той обърна понито си и погледна към мъжете, които му беше дал баща му. От десетте хиляди повече от четири бяха някогашни жители на дзинските градове. Бяха яхнали коне и носеха монголско снаряжение, но той знаеше, че не могат да стрелят така бързо и точно като сънародниците му. Други две хиляди бяха от тюркските племена на север и запад — тъмнокожи мъже, които познаваха арабските земи по-добре от монголите. Помисли си, че Чингис му е дал онези с по-долна кръв, но те бяха свирепи и познаваха земята и лова. Джучи беше доволен от тях. Последните четири хиляди бяха негови сънародници — наймани, ойрати и джаджирати. Огледа редиците им и почувства слабост в мрачните им лица. Монголите знаеха, че Джучи не е любимият син на хана, а може би и изобщо не му е син. Прочете смътното съмнение в начина, по който се споглеждаха един друг и не го приветстваха бурно като останалите.

Усети как енергията му отслабва и призова цялата си воля. Искаше му се да бе имал повече време, за да излекува ръката си. Но беше видял как Субодай сплотява хората и изгаряше от желание да се захване за работа.

— Виждам мъже пред себе си — извика им той. Гласът му бе силен и мнозина се ухилиха. — Виждам воини, но не и войска.

Усмивките трепнаха и той посочи към безбройните каруци, които се спускаха от планините зад тях.

— Нашият народ има достатъчно хора, за да се пази от вълците — рече той. — Препуснете с мен днес и ще видя какво мога да направя от вас.

Заби пети в хълбоците на коня, макар че краката вече го боляха. Зад него десетте хиляди поеха в тръс към равнината. Щеше да ги скапе, докато не обезумеят от умора или докато крайниците му не започнат така да го болят, че да не може да издържа. Тази мисъл го накара да се усмихне. Щеше да издържи. Винаги беше успявал.

Град Отрар бе една от многото перли на Хорезъм5, натрупал огромни съкровища на кръстопътищата на древни империи. Той пазеше Запада в продължение на хиляда години, като вземаше част от богатството, течащо по търговските пътища. Стените му защитаваха хиляди кирпичени къщи, някои триетажни и боядисани в бяло, за да предпазят обитателите си от безмилостното слънце. Улиците бяха винаги оживени и тук човек можеше да намери всичко, каквото му хрумне, стига да има достатъчно злато. Управителят на града, Иналчук, всеки ден принасяше дарове в джамията и демонстрираше пред всички предаността си към ученията на пророка. Насаме пиеше забраненото вино и държеше харем от жени, подбрани от робините на десетки раси специално за да му доставят удоволствие.

Слънцето клонеше към хълмовете, Отрар бавно изстиваше и улиците губеха безумната си енергия, когато мъжете и жените започнаха да се прибират. Иналчук избърса потта от челото си и се хвърли към инструктора по фехтовка. Той беше бърз и понякога управителят си мислеше, че нарочно го оставя да бележи точки. Нямаше нищо против, стига да го правеше умело. Ако го издебнеше прекалено открит, Иналчук удряше силно и често оставяше белег или синина. Това беше игра, както и всичко останало.

С периферното си зрение видя, че главният му писар е спрял в края на двора. Инструкторът се хвърли към него, за да накаже момента на невнимание, и Иналчук отстъпи назад и удари ниско, така че притъпеният връх на меча потъна в стомаха на мъжа. Инструкторът падна тежко и Иналчук се разсмя.

— Няма да ме излъжеш да те вдигна, Акрам. Един път е достатъчен за всеки номер.

Инструкторът се усмихна и скочи на крака, но светлината намаляваше, затова и Иналчук се поклони и му подаде оръжието.

Докато слънцето залязваше, той чу гласовете на мюезините да възхваляват Божието величие из града. Беше време за вечерна молитва и дворът започна да се пълни с членове на домакинството му. Носеха си килимчета и се подредиха в редици с наведени глави. Иналчук ги поведе в метаните и мислите и тревогите на деня постепенно изчезнаха.

Докато припяваха в унисон, Иналчук очакваше с нетърпение края на постите. Рамаданът свършваше и дори той не смееше да наруши правилата му. Слугите бърбореха като птици и управителят нямаше намерение да им дава доказателства, които биха могли да използват срещу него в шериатските съдилища. Докато докосваше чело в земята, той си помисли за жените, които щеше да избере да го изкъпят. Дори в свещения месец всичко беше възможно след залез-слънце, можеше да бъде господар поне в собствения си дом. Щеше да вземе мед и да покапе с него гърба на сегашната си любимка, докато й се наслаждава.

— Аллах акбар! — изрече на глас той. Бог е велик. Медът е прекрасно нещо, дар от Аллах за всички мъже, щеше да го яде всеки ден, ако не беше растящият му корем. Явно всяко удоволствие си имаше цена.

Просна се отново, същински образец на благочестивост пред домочадието. Слънцето беше залязло по време на ритуала и Иналчук умираше от глад. Нави молитвеното си килимче и бързо закрачи през двора, следван по петите от писаря.

— Къде е войската на хана? — попита Иналчук през рамо.

Писарят зашумоля с хартиите, както му бе обичаят, макар Иналчук да не се съмняваше, че много добре знае отговора. Зайед бин Салех беше остарял на поста си, но възрастта не бе замъглила ума му.

— Монголите се придвижват бавно, господарю — рече той. — Слава на Аллах за това. Цялата земя чак до планините е потъмняла от тях.

Иналчук се намръщи и картините с намазаната с мед кожа излетяха от главата му.

— Значи са повече, отколкото предполагахме?

— Може би около сто хиляди бойци, господарю, макар че не мога да съм сигурен при толкова много каруци. Вият се като някаква огромна змия по земята.

Иналчук се усмихна на сравнението.

— Дори такава змия има само една глава, Зайед. Ако ханът стане немирен, ще пратя хашишините да я отрежат.

Писарят се намръщи, оголвайки жълти като слонова кост зъби.

— Предпочитам да прегърна скорпион, вместо да си имам вземане-даване с онези шиитски мистици, господарю. Опасни са не само с кинжалите си. Нима не отричат халифите? Мисля, че не са истински последователи на исляма.

Иналчук се разсмя и потупа Зайед по рамото.

— И да те плашат, малки ми Зайед, те се продават и никой не може да се сравнява с тях. Нима не сложиха отровен пай върху гърдите на Саладин, докато спеше? Това има значение. Те уважават договорите си, а мрачната им лудост е само за заблуда.

Зайед потръпна деликатно. Хашишините бяха всесилни в планинските си крепости и дори шахът не можеше да им заповяда да излязат от тях. Почитаха смъртта и насилието и Зайед мислеше, че Иналчук не бива да говори така нехайно за тях дори в собствения си дом. Надяваше се мълчанието му да не се възприеме като укор, но Иналчук се сети нещо друго и продължи да говори.

— Не спомена за никакви вести от шах Мохамед — рече той. — Нима още не е отговорил?

Зайед поклати глава.

— Още няма подкрепления, господарю. Пратил съм хора да ги чакат на юг. Ще разбера веднага щом се появят.

Бяха стигнали до банята в дома на управителя. Бидейки мъж, макар и роб, Зайед не можеше да мине през вратата и Иналчук спря с него, обмисляйки заръките си.

— Братовчед ми разполага с повече от милион въоръжени мъже, Зайед. Повече от достатъчно, за да смажат тази армия от каруци и мършави кози. Прати му ново писмо с личния ми печат. Кажи му… че двеста хиляди монголски воини са дошли от планините. Може би ще разбере, че на моя гарнизон не му остава друго, освен да отстъпи пред такова множество.

— Шахът няма да повярва, че ще ударят Отрар, господарю. Има и градове без стени като нашите.

Иналчук изцъка с език и поглади мазните къдри на брадата си.

— Че къде другаде да отидат? Нали тук наредих хората му да бъдат бичувани на пазара. Тук направих купчина от ръце, стигаща до кръста на човек. Нима братовчед ми не ми заръча да сторя това? Следвах неговите заповеди, като мислех, че войската му ще накара онези монголи да си плюят на петите. И ето че се обръщам към него, а той се бави.

Зайед премълча. Стените на Отрар никога не бяха превземани, но от дзинските земи бяха започнали да пристигат арабски търговци. Разправяха, че монголите използвали машини, способни да смазват градове. Напълно възможно бе шахът да е решил да пожертва гарнизона на Отрар, за да провери нрава на монголския хан. Двадесет хиляди въоръжени и отпочинали мъже имаше зад стените, но писарят не се чувстваше в безопасност.

— Напомни на братовчед ми, че навремето, когато бяхме момчета, спасих живота му — каза Иналчук. — Все още ми е длъжник за това.

Зайед сведе глава.

— Ще пратя писмото по най-бързите коне, господарю.

Иналчук кимна отсечено и изчезна зад вратата. Зайед го изпрати с намръщен поглед. Господарят щеше да вилнее като разгонено куче до заранта, оставяйки планирането на кампанията на слугите.

Зайед не разбираше страстта също както не разбираше хора като хашишините, дъвчещи лепкавите кафяви бучки наркотик, който прогонваше страха и ги караше да се гърчат от жажда да убиват. Като млад тялото му го измъчваше, но една от благословиите на възрастта бе освобождаването от желанията на плътта. Единственото истинско удоволствие, което бе познал някога, идваше от планирането и науките.

Смътно си даде сметка, че трябва да се нахрани, за да издържи дългата нощ. Имаше над сто шпиони по пътя на монголската войска и докладите им пристигаха на всеки час. Чу как господарят започна да пъшка ритмично и поклати глава, сякаш на непослушно дете. Подобни действия, когато светът бе на път да се катурне, го озадачаваха. Не се съмняваше, че шах Мохамед има амбицията да стане нов Саладин. По онова време Иналчук е бил малко дете, но Зайед помнеше управлението на великия владетел. Още виждаше как преди повече от тридесет години воините на Саладин минават през Бухара на път за Йерусалим. Наистина златни времена!

Шахът нямаше да позволи Отрар да падне, почти сигурен беше в това. Под знамената му се бяха събрали много първенци, но всички те щяха да го дебнат за прояви на слабост. Това беше проклятието на всички силни и шахът не можеше да се откаже от такъв богат град. В края на краищата, Дзин никога не е бил по-слаб. Ако Чингис можеше да бъде спрян при Отрар, шахът можеше да завладее цял свят.

Чу как пъшкането на господаря се засилва и въздъхна. Несъмнено Иналчук също бе хвърлил око на шахския трон. Ако успееше да разбие бързо монголите, може би дори щеше да се добере до него.

Коридорът беше прохладен след залез и Зайед почти не забеляза робите, които палеха фенерите. Не беше уморен. Това също бе благословия на възрастта — нужен му беше съвсем малко сън. Затътри се в сумрака. Трябваше да разгледа хиляди неща, преди слънцето да изгрее отново.

9.

Джебе бе изгубил броя на милите, които бяха изминали през месеца, откакто се отдели от войската на хана. Отначало беше тръгнал на юг и бе попаднал на огромно езеро с формата на полумесец. Никога досега не бе виждал подобен пресноводен водоем — толкова широк, че дори острият поглед на съгледвачите не съзираше отсрещния бряг. Дни наред той и хората му ловиха непозната зелена риба и се тъпчеха с месото й, преди да продължат. Беше решил да не се опитва да преплува с конете езерото и поведе тумана си по глинестите му брегове. Пълно беше с годен за ядене дивеч, от газели и диви кози до една кафява мечка, която изскочи с рев от близката горичка и почти стигна до челния отряд, преди стрелите да я повалят. Джебе бе наметнал кожата й върху гърба на коня си, както си беше с гниещата мас. Надяваше се да успее да я опуши, преди да се е развалила. Соколи и орли се рееха в топлите ветрове над главите им, а хълмовете и зелените долини напомняха за дома.

Както му бе заповядал Чингис, оставяше малките селца на мира. Хората му минаваха покрай тях като тъмна маса, а селяните бягаха презглава или ги зяпаха с тъп ужас. Приличаха на добитък и Джебе потръпна при мисълта за подобен живот, прикован през цялото време на едно място. Беше унищожил четири по-големи градчета и над дузина крайпътни укрепления, като заравяше награбеното на белязани места по хълмовете. Хората му започваха да го признават за лидер и яздеха с високо вдигнати глави, наслаждавайки се на стила му да удря бързо и да покрива огромни разстояния само за няколко дни. Арслан беше по-предпазлив като военачалник, но бе обучил добре Джебе и младият мъж ги гонеше здравата. Трябваше да си създаде име сред военачалниците и не позволяваше слабост или колебание у онези, които бяха с него.

Ако някое градче се предаваше бързо, Джебе пращаше търговците му на север и изток, където смяташе, че е стигнал Чингис с бавните каруци. Обещаваше им злато и ги съблазняваше с дзински монети като доказателство за щедростта, с която ще ги приемат там. Мнозина бяха принудени да гледат как домовете им се превръщат в пепелища и не изпитваха симпатии към младия монголски военачалник, но въпреки това приемаха даровете и заминаваха. Не можеха да строят отново пред спускащия се на юг Чингис и Джебе откри, че са по-прагматични от сънародниците му и по-склонни да приемат съдбата, която издигаше един и пречупваше друг без видима причина. Лично той не се възхищаваше на тази нагласа, макар да му вършеше идеална работа.

В края на новата луна, за която беше научил, че е арабският месец рамадан, Джебе стигна нова планинска верига южно от голямото езеро. Отрар се намираше на запад, а още по-нататък лежаха златните градове на шаха, чиито имена едва произнасяше. Научи за Самарканд и Бухара и беше накарал арабските селяни да начертаят груби карти, които Чингис щеше да оцени високо. Не отиде да види тези укрепени градове. Щеше да го направи по-нататък заедно с цялото множество зад гърба си.

В края на месеца направи последен обход на възвишенията на юг, за да нанесе на карта водоизточниците и да държи хората си във форма. Беше почти готов да се върне и да тръгне на война. Макар че туманът му пътуваше вече повече от месец, той нямаше гери и се установи на лагер в една закътана долина, а по всички върхове наоколо сложи съгледвачи. Един от тях се върна с покрито с пяна пони.

— Видях ездачи в далечината, военачалнико.

— Забелязаха ли те? — попита Джебе.

Младият воин поклати гордо глава.

— Не и в този живот, военачалнико. Беше на последната светлина преди залеза и веднага потеглих обратно.

Поколеба се и Джебе го зачака да проговори отново.

— Помислих си… че заради начина, по който яздеха, може и да са монголи. Зърнах ги само за миг преди да се стъмни, но бяха шестима в група и е възможно и да са наши.

Джебе стана, забравил печения заек в краката си.

— Че кой друг би стигнал толкова далеч на юг? — промърмори той. С тихо изсвирване заповяда на хората си да зарежат ястията и да възседнат конете. Беше твърде тъмно за бързо препускане, но преди залез-слънце той беше видял пътеката между хълмовете и не се стърпя да се придвижи по-близко в мрака. По изгрев-слънце щеше да е на позиция. Предаде заповедите на командирите и ги прати да уведомят хората си. Не след дълго вече се движеха тихо в колона.

Нямаше луна и нощта беше много тъмна, но воините следваха заповедите и Джебе се усмихна. Ако беше Хазар, или още по-добре — Субодай, нищо не би му харесало повече от това да изненада монголска войска по изгрев. Докато водеше колоната, прошепна на съгледвачите да излязат напред — знаеше, че военачалниците на хана с удоволствие биха направили същото с него. За разлика от по-възрастните той трябваше да си спечели име и се наслаждаваше на предизвикателството на новата земя. Издигането на Субодай бе показало, че Чингис винаги поставя таланта пред произхода.

Джучи се събуди от мъртвешкия сън в боровата гора по средата на планинския склон. Остана да лежи в пълния мрак, вдигна лявата си ръка пред лицето си, и примигна уморено. За арабите утрото настъпваше, когато можеха да различат черен конец от бял, а все още нямаше достатъчно светлина за това. Прозя се със съзнанието, че няма да може да заспи отново, след като разнебитеното му тяло се беше събудило. Сутрин краката му бяха вдървени и той започваше всеки ден с втриване на масло в големите белези от нажежено желязо и тигрови нокти. Бавно разтри ръбестата кожа с палци и изсумтя с облекчение, когато мускулите се отпуснаха. Точно тогава чу тропот на копита в тъмното и гласа на един от съгледвачите.

— Насам — повика той.

Съгледвачът се спеши и приближи да коленичи пред него. Беше един от дзинските войници и Джучи му подаде купата с масло да продължи, докато слушаше. Съгледвачът говореше бързо на родния си език, но младежът го прекъсна само веднъж, за да го попита за значението на една дума.

— За три седмици не сме виждали нито следа от войска, а сега се промъкват към нас в тъмното — рече Джучи и трепна, когато пръстите на дзинския воин докоснаха чувствително място.

— По зазоряване можем да сме на мили оттук, военачалнико — промърмори съгледвачът.

Джучи поклати глава. Хората нямаше да му позволят да избяга, ако имаше някакъв план да примами врага в засада. Просто това отстъпление означаваше да се компрометира пред всички групи в тумана.

Тихо изруга. В безлунната нощ нямаше начин да знае къде се намират неприятелите, нито колко са тръгнали срещу него. Най-добрите му преследвачи щяха да бъдат безполезни. Единственото му преимущество беше, че познаваше района. Изолираната долина на юг беше негов тренировъчен лагер от половин месец и той я беше използвал, за да вкара хората си във върхова форма. Наред със съгледвачите Джучи знаеше всяка козя пътека и прикритие от единия край на долината до другия.

— Повикай мингхан командирите — каза той. Десетимата старши командири можеха бързо да предадат заповедите му на отделните хилядни на тумана. Чингис бе създал системата и тя работеше добре. Джучи бе добавил само идеята на Субодай да даде име на всяка хилядна и всеки ягун от сто души. Така объркването по време на сражение беше по-малко и той бе доволен от хората си.

Съгледвачът му подаде купата с масло и сведе глава, след което забърза в тъмното. Джучи се изправи и със задоволство забеляза, че краката са спрели да го болят, поне засега.

Когато хората му поведоха конете нагоре към билото и към долината от другата страна, пристигнаха други двама съгледвачи. Слънцето още не беше изгряло, но сивата светлина на вълчата зора вече се бе появила над хълмовете, когато мъжете се посъживиха. Джучи видя, че съгледвачите се подсмиват, и им направи знак да приближат. Те също бяха дзинци, но обикновено безстрастните воини бяха видимо развеселени от нещо.

— Какво има? — нетърпеливо попита Джучи.

Двамата мъже се спогледаха.

— Идващите са монголи, военачалнико.

Джучи примигна смутено. Наистина можеше да различи лицата на съгледвачите в дрезгавата светлина, но те бяха яздили в тъмното, за да стигнат до него.

— Как разбрахте? — поинтересува се той.

За негова изненада единият потупа носа си.

— По миризмата, военачалнико. Вятърът духа от север и няма начин да се обърка. Арабите не използват гранясала овнешка лой.

Съгледвачите явно очакваха Джучи да се отпусне с облекчение, но вместо това той сви очи и ги отпрати с рязък жест. Това можеше да е единствено туманът на Арслан, воден от новия мъж, издигнат от баща му. Не бе имал възможност да опознае Джебе, преди Чингис да го изпрати на поход. Оголи зъби в тъмното. Поне щеше да го посрещне, както си реши, на терен, който Джебе не познаваше така добре.

Даде нови заповеди и ускориха темпото — трябваше да стигнат долината преди изгрева. Всички бяха чули новината за другия туман в района и също като военачалника си горяха от желание да покажат на какво са способни. Унищожаването на войските на шах Мохамед нямаше да им донесе толкова голямо удоволствие, колкото да изненадат собствените си сънародници.

Слънцето вече беше над хоризонта и Джебе се движеше бавно напред. Воините му се бяха промъкнали в полумрака и тихомълком бяха оградили долината, в която чуваха воините и конете. Пръхтенето отекваше ясно в околните хълмове и Джебе бе оставил четиридесет разгонени кобили далеч назад, за да не усетят жребците.

Първите лъчи накараха младия военачалник да се усмихне при вида на терена отпред. Воините се движеха на тъмни петънца, заобиколени от склонове и чукари. Шаманите разправяха истории за огромни камъни, паднали от небето и издълбали долини. Тази приличаше точно на такова място. Джебе забеляза един издаден хребет, от който можеше да насочва групите, и използва прикритието на дърветата, за да стигне до него, като през цялото време оставаше невидим за евентуалните наблюдатели в долината. Нямаше намерение да отнема живот, а само да покаже на монголския туман, че би могъл да го унищожи. Никога нямаше да забравят гледката на хората му, налитащи върху тях по склоновете.

Очите му бяха зорки и той с удоволствие забеляза, че противникът не показва никакви признаци на тревога. Явно тренираха — в далечината се виждаше редица дискове, които можеха да бъдат единствено сламени мишени за стрелците. Редица след редица препускаше в галоп и пускаше стрелите си на пълна скорост, преди да обърне обратно за нов опит. Джебе тихо се засмя, когато чу далечния зов на монголски рогове.

Следван от двама старши командири и двама знаменосци, Джебе завърза поводите на коня за едно дърво, приклекна и бавно тръгна по билото. Накрая запълзя по корем, докато не стигна място, от което се разкриваше изглед към цялата долина. Разстоянието все още бе твърде голямо, за да разпознае военачалника, но Джебе кимна при вида на стегнатите редици. Който и да беше, бе обучил хората си добре.

Зърна червен сигнал, който се появи и моментално изчезна на една скала на половин миля оттук. Хората от левия фланг бяха намерили подходящ склон за спускане и бяха готови да действат. Изчака десния и сърцето му затуптя по-бързо, когато синият флаг се появи.

Нещо го загложди и наруши концентрацията му. Къде бяха другите съгледвачи, които трябваше да следят именно за подобни нападения? Долината бе уязвима за всяка атака и Джебе не можеше да си представи, че някой от военачалниците на Чингис би се оставил напълно сляп. Хората му имаха заповед да обезоръжат съгледвачите преди да надуят роговете си, но това беше въпрос на късмет. Може пък бащата небе да гледаше благосклонно на начинанието му и съгледвачите да са били изненадани. Поклати невярващо глава.

— Къде са съгледвачите? — промърмори той.

Най-близко до него беше Палчук, мъжът на Темулун, сестрата на Чингис. Джебе бе открил, че човека си го бива, макар отначало да подозираше, че ханът е нарушил собствените си правила, за да го повиши.

— Наблизо няма голяма войска — каза той и сви рамене. — Може би съгледвачите им са някъде надолу.

Забеляза проблясък на светлина от другата страна на долината. Разстоянието беше твърде голямо, за да различи флаговете, но неговият човек имаше парче дзинско стъкло, с чиято помощ отразяваше слънчевите лъчи. Накрая Джебе загърби съмненията си и се изправи. На сто крачки зад военачалника лежаха две хиляди души заедно с понитата си. Животните бяха добре обучени и почти не издадоха звук, когато мъжете пуснаха шиите им и им позволиха да станат.

— Дръжте лъковете си в калъфите — извика им Джебе. — Дошли сме да даваме урок, а не да убиваме.

Палчук тихо се засмя, докато двамата възсядаха конете си. Щяха да атакуват от четири страни и да се съберат в центъра, където Джебе щеше да срещне военачалника. Напомни си да не злорадства, когато другият го разпознае.

Джебе тъкмо вдигаше ръка да даде заповед, когато видя червен флаг отляво, сякаш флангът отново даваше знак.

— Какви ги вършат? — на висок глас попита той.

Преди Палчук да успее да отговори, от всички страни наизскачаха хора. Воините на Джебе нададоха объркани викове, когато онези се изправиха от плитките си ями с опънати лъкове. Бяха чакали в пълно мълчание през нощта, скрити под дебел пласт шума и изсъхнали борови иглички. Само за миг към Джебе се насочиха безброй остри стрели и устните му се изкривиха изумено.

Видя Джучи да крачи между дърветата, отметна глава назад и се разсмя. Ханският син не отговори, докато не стигна до стремената му. Ръката му докосна вълчата глава на меча.

— Хората ти са заловени, военачалнико — рече той. — Никой не ти идва на помощ и ти си мой.

Едва тогава Джучи се усмихна и най-близките му хора наобиколиха Джебе със зли усмивки.

— Знаех си, че трябва да има още съгледвачи — каза Джебе. Подаде меча си, с което призна, че е победен. Джучи се поклони и му го върна с грейнало от успеха лица. Джебе гледаше развеселен как Джучи изсвирва дълъг сигнал с рога си. Звукът отекна през долината, далеч долу воините спряха упражненията си и нададоха радостни викове, които долетяха чак до билото.

— Добре си дошъл в лагера ми, военачалнико — рече Джучи. — Ще слезеш ли с мен в долината?

Джебе се поклони, нямаше друг избор. Изчака хората на Джучи да приберат оръжията и да доведат конете до хребета.

— Как разбра, че ще командвам оттук? — попита той.

Ханският син сви рамене.

— Аз самият бих избрал същото място.

— А освен това си обучен от Субодай — подхвърли Джебе.

Джучи се усмихна и предпочете да не споменава, че бе скрил хора на четири други места по билото. Часовете безмълвно чакане бяха студени и влажни, но физиономията на Джебе, когато го изненадаха, си заслужаваше неудобствата.

Двамата военачалници се спуснаха заедно към долината като добри приятели.

— Мислех си да дам някакво име на тумана си — каза Джучи.

Джебе го погледна и въпросително вдигна вежди.

— Субодай има своите Млади вълци и това звучи по-добре от Воините на Джучи или Туманът на Джебе, не мислиш ли?

Джебе беше гледал как този странен младеж не отстъпи, когато тигърът се бе нахвърлил отгоре му. Раираната кожа бе просната под седлото на Джучи и Джебе с неудобство си даваше сметка за разлагащата се меча кожа, върху която седеше. Джучи сякаш не я бе забелязал.

— Да не си мислиш за тигри или нещо от сорта? — предпазливо попита Джебе.

— Не, не е задължително да е животно — отвърна Джучи и хвърли поглед към мечата кожа.

Джебе усети как бузите му пламват и отново се засмя. Харесваше ханския син независимо от това какво приказваха за него в лагерите. Без значение дали е истински син на Чингис или не. Джебе се отпусна. Не долавяше и следа от шумната арогантност на Чагатай и това му допадаше.

Стигнаха до мястото, където ги очакваха хората на Джучи, построени в идеални квадрати. Джебе сведе глава към командирите, отдавайки им почит пред очите на техните подчинени.

— Доста опасни изглеждат — рече той. — Какво ще кажеш за „желязно копие“?

— Желязно копие — повтори Джучи, преценявайки звученето. — „Желязно“ ми харесва, но копията са твърде малко. А не мисля, че трябва тепърва да ги обучавам отначало, за да подхождат на името си.

— Ами тогава Железен кон — предложи Джебе, който вече се бе увлякъл от играта. — В края на краищата, всички имат коне.

Джучи грейна.

— Харесва ми! Субодай има Младите вълци. А аз — Железния кон. Да, много си го бива. — Усмихна се и изведнъж и двамата се разсмяха, озадачавайки командирите около себе си.

— Как разбра, че идваме? — попита Джебе.

— Надуших меча кожа — отвърна Джучи и отново избухнаха в смях.

Хората на Джучи бяха ловували добре и месото стигна за всички воини на Джебе. Следвайки примера на двамата военачалници, които седнаха заедно като стари приятели, туманите се смесиха с лекота и настроението бе приповдигнато. Само съгледвачите останаха високо по хълмовете и този път Джучи разпрати хора на много мили разстояние, както бе правил всеки ден, докато се упражняваха. Никой не можеше да го изненада в долината му.

Джебе също остави хората си да се упражняват и двамата прекараха по-голямата част от деня в обсъждане на тактиката и земите, през които бяха минали. Прие предложението на Джучи да пренощува в импровизирания лагер и чак на следващата утрин реши да продължи нататък. Това беше приятна почивка след здравото препускане и оскъдните дажби. Джебе беше ял добре, а Джучи отвори последните си запаси айраг за госта си. Младежът нито веднъж не спомена как го бе изненадал на възвишенията и Джебе знаеше, че му е длъжник. Хората щяха да говорят за това месеци наред.

— Ще те оставя с Железния ти кон, военачалнико — рече той, когато слънцето изгря. — Може би след време и аз ще измисля име на моите хора.

— И аз ще мисля — обеща Джелме. Изведнъж стана сериозен. — Имам малко приятели, Джебе. Мога ли да те смятам за един от тях?

Джебе не отговори веднага. Ханският син вървеше по труден път и той потръпна при мисълта да се озове между Чингис и този висок младеж. Може би заради дълга, просто защото наистина харесваше Джучи или пък защото винаги е бил импулсивен, Джебе с бързо движение извади нож, поряза дланта си и я протегна.

Отначало Джучи зяпна, после кимна. Повтори жеста и двамата долепиха длани. Това не бе маловажна постъпка и мъжете около тях се смълчаха.

В далечината се появиха двама съгледвачи и развалиха момента. От бясното им препускане моментално пролича, че носят новини, и Джебе загърби плановете си да тръгне, преди да чуе какво става.

Бяха хора на Джучи и на Джебе му оставаше само да стои и да слуша докладите им.

— Врагът се появи, военачалнико. На трийсет мили на юг е и се придвижва на запад.

— Колко са? — не се стърпя Джебе. Съгледвачът видя, че Джучи кима, и отговори:

— Не мога да преброя такова множество, военачалнико. Повече от всички воини на хана, може би два пъти по-многобройни. Пътуват с огромни зверове, каквито не съм виждал преди, бронирани в злато.

— Шахът е тръгнал на поход — със задоволство рече Джучи. — Моят железен кон ще препусне да го види. Твоите Мечи кожи ще дойдат ли с нас?

— Изобщо не харесвам „Мечи кожи“ — наежи се Джебе.

— Името си го бива, но ще го обсъдим по пътя — отвърна Джучи и свирна за коня и лъка.

10.

Макар да се придвижваха бързо по добре познатите пътеки, на туманите им бе нужен почти целият ден, за да стигнат мястото, където съгледвачът беше видял войската на шаха. Понякога в планинските райони две армии можеха да се разминат в съседни равнини, без дори да разберат за съществуването на другата. Но ако преценката на съгледвача бе вярна, подобно множество не можеше да се скрие. В късния следобед военачалниците се бяха приближили достатъчно, за да видят следата червеникав прахоляк, който висеше във въздуха като лъжлив хоризонт. Джебе и Джучи се събраха да обсъдят плана за първата среща с войската на шаха. Да решат кой ще отиде при другия беше доста деликатен въпрос. Джучи беше хански син, а Джебе — със седем години по-опитен. Но белезите по дланите им бяха все още пресни и нито единият, нито другият повдигна този въпрос. Затова се срещнаха в центъра, за да разговарят и наблюдават неприятеля.

Джебе бе изгубил приповдигнатото си настроение от сутринта. Кимна на Джучи и двамата подкараха конете си един до друг пред двайсетте хиляди воини. Той харесваше ханския син като човек, но не го познаваше като военачалник и почувства първите бодежи на раздразнението, че му се налагаше да признае и друг авторитет.

Монголските войски яздеха през един проход към прашната следа. Когато стигнаха най-високата част, стана по-светло и двамата насочиха конете си към близкото било, надвиснало над равнината. Джучи вече беше разузнал този район. Прахолякът висеше като буреносни облаци в далечината и той преглътна на сухо, като си представи каква войска би могла да създаде подобна картина.

Накрая военачалниците спряха и вдигнаха ръце, за да спрат воините. Собствената им прашна следа пълзеше лениво на топлия ветрец. Врагът щеше да разбере, че е наблюдаван, но бе невъзможно толкова голяма сила да се придвижи през деня и да остане незабелязана.

Гледаха в мрачно мълчание окиченото със знамена множество, което се носеше на запад на не повече от миля разстояние. Войската превъзхождаше по численост ханските тумани — както пехотинците, така и огромният брой конници по двете крила. Долината бе дълга мили, но въпреки това изглеждаше твърде малка, за да побере грамадната маса хора.

Дори оттук Джучи виждаше копията, стърчащи като върхарите на гъста гора. Желязната броня блестеше на златистата светлина. Погледна към Джебе да види реакцията му и откри, че генералът се е навел ниско в седлото си и се взира като омагьосан.

— Виждаш ли лъковете? — попита Джебе, като присвиваше очи. Джучи не ги виждаше, но кимна. Искаше му се Субодай да бе тук, за да прецени размера на силата, с която щяха да се сражават.

Джебе заговори, сякаш вече правеше доклад.

— Двойно извити, като нашите. Имат и добри щитове, по-големи от нашите. И колко камили! Никога не съм виждал толкова много на едно място, нито пък да ги използват във война. На тази земя те ще бъдат по-бързи от конете ни. Не бива да даваме възможност на арабите да се възползват от това преимущество.

У Джебе имаше нещо, което винаги оправяше настроението на Джучи.

— Не забравяй и онези грамадни животни с рога, зъби или каквото е там — рече той. — Те също са нещо ново за хората ни.

— Слонове — отвърна Джебе. — Джелме разказваше, че е виждал слон в корионския двор. Страховити животни.

Посочи към черните флангове на шахската войска.

— Използват конницата по краищата, за да защитава центъра. Точно там ще намерим военачалниците им. — От билото виждаше цялата подредба на вражеската войска. По-малка група конници яздеше в центъра в безупречни редици. Джебе замислено задъвка устни. — Виждаш ли кутиите върху гърбовете на онези слонове? Заобиколените от конници? Там са главните командири. — Млъкна за момент и подсвирна. — Чудесни ездачи са. Виж само как поддържат строя.

Джучи се озърна.

— Плашещи са, а?

Джебе се разсмя.

— Не се бой, Джучи. Вече съм тук.

Джучи изсумтя, макар че наистина беше уплашен. Войската на баща му можеше да бъде погълната в това множество и той не виждаше никаква слабост в тъмните редици.

Двамата добре си даваха сметка, че са ги забелязали почти веднага след като се появиха на билото. Конници препускаха напред-назад през редиците и монголските военачалници ги следяха с интерес, като се мъчеха да не пропуснат нищо. Много неща не успяха да разберат. Макар да бе слушал описанието на слоновете, гледката на извисяващите се над конниците грамади бе страховита. Огромните глави сякаш бяха бронирани с кост и блестящ метал. Тръгнеха ли в атака, нямаше какво да ги спре.

Тъкмо се канеше да посочи един детайл на Джучи, когато огромен отряд арабски конници се откъсна от основната колона и се построи във вдигналата се пушилка. Звуци на рогове спряха останалите и дори тогава си пролича дисциплината на противника. Джебе и Джучи се спогледаха тревожно.

— Ще ни атакуват! — рече Джебе. — Джучи, трябва да се оттеглиш и да отнесеш вест на баща си. Всичко видяно днес ще бъде полезно за в бъдеще.

Джучи поклати глава. Баща му нямаше да го погледне с добро око, ако просто си тръгне. Информацията можеше да предаде и един-единствен пратеник, те не бяха дошли в земите на шаха, за да се оттеглят пред армиите му.

Възмути се, че Джебе е с него. Беше минал дълъг път с хората си и не му се виждаше уместно да отстъпва пред някой по-възрастен.

— Поне сме нависоко — рече той. Спомни си руските рицари, които се мъчеха нагоре по склона към него. Знаеше цената на това преимущество. В далечината арабските редици потеглиха в бърз тръс и Джучи внезапно се паникьоса. Знаеше, че не може да поведе тумана право срещу вражеските конници. Имаше и по-лесни начини да пропилява живот. Замисли се за бърз удар и бягство — така щяха да повлекат арабите след себе си в равнината. Хората му бяха в типичната за монголите форма, не беше сигурен обаче дали дзинските войници няма да изостанат и да бъдат избити.

Джебе сякаш беше прочел тревожните му мисли, когато заговори с нехаен тон:

— Ще налетят право срещу нас — още повече че шахът ги наблюдава. Не знаят колко души имаме зад билото. Мисля, че са изненадани не по-малко от нас да ни видят тук, толкова далеч от Отрар или хана. Ще можеш ли да излезеш отстрани?

Джучи се загледа в далечината и накрая кимна. Джебе се усмихна, сякаш обсъждаха състезание по борба или някакъв облог.

— Значи това ще е планът. Аз ще чакам да се изморят нагоре по склона, после ще се стоваря като планина върху главите им. Ти ще ги нападнеш във фланга и ще се вклиниш в центъра. Мисля, че копията ти ще бъдат от полза.

Джучи погледна стръмния склон.

— Жалко, че нямаме да им пуснем камъни — рече той.

Джебе кимна изненадан.

— Чудесна идея! Бих наредил и на втората си жена да ги замеря с гърнета масло, но ще видя какво мога да намеря.

За момент всеки от двамата усети напрежението в другия. Размениха си погледи, в които нямаше и помен от лекотата на думите им.

— Не можем да се справим с такова множество, ако са толкова добри, колкото са оръжията и доспехите им — рече Джучи. — Ще ги ударя във фланга, но после ще отстъпя и ще ги накарам да ме преследват извън основната част.

— Гласът на Субодай ли чувам? — поинтересува се Джебе.

Джучи не се усмихна.

— Моя глас чуваш, военачалнико. Ще ги изтощя и ще ги накарам да се отдалечат много от подкрепленията си.

Джебе сведе глава пред ханския син. Не спомена, че почти половината от тумана на Джучи е от дзински воини. Те яздеха яки монголски понита, но нямаха издръжливостта на родените в седлото.

— Успех, военачалнико — рече той и обърна коня си.

Джучи не отговори — вече даваше заповеди на хората си. Десет хиляди от онези зад билото се събраха бързо и препуснаха на изток, за да заобиколят стръмния склон. Нямаше да им бъде лесно да атакуват по песъчливия терен и Джебе наистина не можеше да определи на кого се е паднала по-тежката задача.

Халифа Ал-Найхан с безпокойство яздеше нагоре по склона — прекрасният му кон вече се мъчеше в жегата и прахта. Беше израснал в тези планини и познаваше билото, което атакуваха. Шахът беше дал заповед и той построи хората си без колебание, но сега стомахът му сякаш бе кух. След първоначалния шок да се натъкне на монголски съгледвачи на стотици мили от мястото, където трябваше да се намират, шах Мохамед изпадна в онази своя ярост, която можеше да продължи дни или седмици наред. Моментът не бе подходящ да му се предложи да изберат по-подходящ терен.

Халифа пришпори коня си по неравната земя и погледна нагоре към извисяващото се високо над главата му било. Имаше вероятност това горе да е само разузнавателен отряд. Докато стигнат, можеше и да са избягали, тогава поне шахът щеше да остане доволен. Никой не знаеше как монголските диваци бяха накарали дзинския император да коленичи пред тях и шахът се нуждаеше от бързи победи, за да вдъхне кураж на главатарите си.

Пропъди несвързаните мисли и продължи напред. Потта щипеше в очите му. Засега лятото беше меко, но катеренето към билото бе тежка задача. Халифа имаше доверие на хората около себе си, много от тях бяха от собственото му племе пустинни воини. Шахът не се бе скъпил в подготовката за война и макар новите брони и щитове да бяха тежки, те носеха и увереност. Всички воини бяха подбрани — първите, които влизат във всяко сражение, разрушителите на стени и армии. Лъкът се удряше в бедрото му, но не можеха да стрелят, докато се изкачват по такъв наклон. Отново си помисли, че шахът ги гледа, и поклати глава, за да пропъди тревожните мисли. Щяха или да победят, или да загинат. За Аллах беше все едно.

Стигнаха най-стръмната част на склона. Халифа знаеше, че хората му са готови на всичко. Конете бъхтеха напред, но почвата беше по-мека, отколкото я помнеше, и напредваха мъчително бавно. Чувстваше се уязвим и се помири с Бог, докато изтегляше извития шамшир6, който му бе служил вярно толкова много години. Вдигна щита с лявата си ръка и продължи напред, като се опираше единствено на стремената. И той като много от хората си тайно презираше металните накрайници, които им пречеха да се спешават бързо. При такъв наклон, когато и двете ти ръце са заети с оръжия, те обаче се оказаха полезни. Бързо потупване по ботуша му показа, че кинжалът е все още в кожената си кания и Халифа се наведе напред към топлия ветрец, който духаше от билото.

В мирно време в цивилизацията нямаше място за касапи като него, но те бяха — и винаги щяха да бъдат — необходими, когато над богатите градове и зелените градини надвисне опасност. С влизането си във войската под ново име Халифа се бе спасил от присъди за убийства. В това го биваше най-много. Понякога му се плащаше, а друг път беше преследван, в зависимост от това как и кога прилагаше уменията си. Да препуска с хората си към зъбите на врага беше нещо, което обичаше. Шахът гледаше и ако успееха да окървавят мечовете си, за командирите щеше да има жени и злато за награда.

— Дръж строя, Али, или ще заповядам да те нашибат! — изрева Халифа. Горе се вдигна прах — значи врагът не беше побягнал. Едва виждаше във вдигнатата от хората му пушилка, но имаше само една цел, а конят му все още бе силен.

Видя как скалите отгоре стават по-големи, сякаш ги бутаха през ръба. Нададе предупредителен вик, но не можеше да направи нищо. Гледаше с ужас как канарите летят надолу, смазвайки хора и животни с противно хрущене. Изкрещя, когато един камък профуча толкова близо до него, че той усети раздвижването на въздуха. Приличаше на жив, когато подскочи и помете с трясък мъжа зад него. Само шест канари се срутиха върху хората му, но всяка отне живота на мнозина и остави след себе си следа от тела и разбита броня. Яздеха в гъсти редици и нямаше начин да избегнат ударите.

Когато лавината престана, оцелелите нададоха нестройни викове. Билото се намираше на не повече от четиристотин крачки и Халифа пришпори коня си напред, жаден да отмъсти на онези, които бяха убили негови хора. Видя пред себе си тъмна редица стрелци и инстинктивно вдигна щит и скри глава под него. Беше достатъчно близо, за да чуе командите на непознатия език. Стисна зъби. Шахът бе пратил четиридесет хиляди души нагоре по склона. Никоя сила на света не можеше да стори друго, освен да разреди редиците им, преди да започне клането.

Монголите стреляха отвисоко и пращаха по-надалеч от обикновено. На Халифа не му оставаше друго, освен да крие главата си, докато стрелите се блъскаха в щита му. Осмели се да надникне само за миг и една стрела закачи тюрбана му и го разви. Вместо да го оправи, той го сряза заедно с кичур от дългата си коса и го остави да се търкаля надолу по склона.

Отначало щитовете ги защитаваха, но когато до врага оставаха само сто крачки, въздухът бе изпълнен със свистящи стрели и мъжете умираха с десетки. Щитът на Халифа бе от дърво, покрито със сушена кожа на хипопотам — най-лекото и най-добро снаряжение от оръжейниците на шаха. Щитът издържа, макар че ръката на Халифа беше така натъртена, че накрая той едва го крепеше. Изведнъж усети как конят под него потръпна и започна да агонизира.

Халифа щеше да успее да скочи, но стъпалото му се закачи в стремето и за един бездиханен момент на паника десният му крак се оказа заклещен под умиращото животно. Друг кон се блъсна в неговия и той успя да се освободи, като благодареше на Аллах за намесата. Изправи се на песъчливата земя, плюейки кръв и побеснял от ярост.

Цялата предна редица бе повалена от стрелците и забавяше напиращите отзад. Много от хората му крещяха и се мъчеха да извадят забилите се в краката и ръцете им стрели, а други лежаха проснати, без да помръднат. Халифа изрева нови заповеди и мъжете отзад се спешиха, за да преведат конете си през нападалите воини. Разстоянието се скъсяваше все повече и Халифа вдигна сабята си високо, сочейки към врага отгоре. Още сто крачки, и желанието да убива го погълна. Ако не друго, придвижваше се по-бързо пеша, макар че всяка стъпка върху песъчливата земя изсмукваше силите му. Закатери се нагоре, готов да нанесе първия удар. Шахът наблюдаваше битката и Халифа почти усещаше погледа му върху гърба си.

Монголите се изляха през билото и се понесоха право надолу по стръмния склон. Понитата им се пързаляха с изпънати предни крака, докато задните бяха присвити, за да пазят равновесие. Пустинните воини се стегнаха да поемат сблъсъка, но за ужас на Халифа нова вълна стрели ги прикова на земята, преди противниците да се сблъскат. Не разбираше как е възможно монголите да стрелят, докато управляват конете си на такъв наклон, но залпът им бе унищожителен. Стотици умряха, докато вървяха пеша или водеха конете си, и този път стрелите бяха последвани от първата монголска редица, която се изсипа върху тях. Халифа чу виковете им да се засилват и да отекват от всички хълмове наоколо.

Монголските конници налетяха като смазваща вълна, помитаща всичко по пътя си само със своята тежест. Халифа стоеше зад труповете на два коня и гледаше изумен как атаката премина с рев край него като клин с дълги копия, който се заби дълбоко и продължаваше да се вклинява още повече в катерещите се редици.

Беше останал жив, но идваха и други. Халифа не можеше да продължи нагоре. Пътят беше блокиран от хиляди монголски ездачи, които управляваха конете си само с колене и стреляха по всичко, което се движеше. Една дълга стрела го улучи в хълбока и раздра стоманените пръстени на ризницата му, сякаш бяха от хартия. Той падна с вик и в същия миг зърна друг отряд да лети срещу тях напряко на склона.

Хората на Джучи удариха арабите във фланга под атаката на Джебе. Стрелите им разкъсаха дупка в редиците и те налетяха в нея с копия и мечове, съсичайки хората, както бяха притиснати. Халифа се изправи да гледа, страх и жлъч се надигна в гърлото му. Стрелите продължаваха да свистят покрай голата му глава, но той не помръдна. Видя как двата отряда се срещат в центъра и заедно подгонват хората му още по-надолу, докато почти не стигнаха долината. Трупове покриваха земята зад тях и полудели от ужас коне препускаха диво и изхвърляха неопитните ездачи от седлата.

Монголската атака от билото беше минала покрай него и Халифа видя един кон, чиито поводи бяха затиснати от тялото на ездача. Затича се към него, без да обръща внимание на болката в хълбока, яхна животното и захвърли с проклятие щита, от който стърчаха стрели. Въздухът беше пълен с прах и писъци на умиращи събратя, но той имаше кон и сабя — никога не бе искал нещо повече. Може би тридесет хиляди от пустинниците бяха все още живи и се мъчеха долу да удържат двойната атака. Халифа виждаше, че монголите бяха рискували цялата си сила в нападението. Изкрещя и препусна диво надолу към редиците. Можеха да бъдат удържани. Можеха да бъдат пречупени, сигурен беше.

Стигна хората си и изрева заповеди на най-близките командири. Започна да се оформя плътен квадрат, защитен с щитове. Монголите се хвърлиха върху него и срещнаха смъртта си, когато сабите на племето му ги посрещнаха. Халифа чувстваше битката като живо същество и знаеше, че все още може да превърне загубите в триумф. Нареди на хората си да се оттеглят под строй на равното под непрекъснатите удари на монголите. Отдалечи врага от наклона, от който така добре се беше възползвал, и щом почвата под краката му стана твърда, Халифа заповяда атака, подбуждайки хората си с думите на пророка:

— Да бъдат убити или разпнати, или да се отсекат ръцете и нозете им кръстом, или да бъдат прокудени от земята. Това за тях е позор на този свят, а в отвъдния има огромно мъчение!7

Хората му бяха истински араби по кръв. Чуха го, отново освирепяха и се хвърлиха срещу врага. В същото време шахът най-сетне прати подкрепления, които полетяха под строй към монголите. Редиците се сблъскаха и се надигна рев, щом враговете бяха отхвърлени назад и преминаха в отчаяна отбрана, нападнати от няколко страни. Халифа видя, че редиците на шаха правят широк кръг, за да ги обкръжат.

Монголите се огънаха и Халифа препусна към предната редица. Млад воин му се изпречи и Халифа отсече главата му, докато профучаваше покрай него. Конниците на шаха напредваха с окървавени мечове. Дисциплината удържаше строя им и Халифа изпита гордост. Отново усети несигурност у неприятелите и те внезапно побягнаха, оставяйки пехотинците далеч зад себе си.

Халифа заповяда на копиеносците си да препуснат напред и остана доволен, когато строят им удари враговете в гърба, изхвърляйки ги от седлата.

— За пророка, братя! — изрева той. — Смачкайте мръсните псета!

Монголите летяха в равнината на понитата си, препускаха с все сила. Халифа махна с ръка и арабските редици пришпориха конете си и се спуснаха след тях. Щяха да минат покрай фланга на шаха и Халифа се надяваше свирепият старец да го забележи и да се отблагодари както подобава. Докато препускаше, хвърли поглед към склона нагоре към билото. Беше почернял от трупове и Халифа усети нов прилив на сила. Тези мъже бяха дръзнали да влязат в страната му, но щяха да открият там само огън и меч.

11.

След първоначалното бясно препускане на изток по долината двата тумана и преследвачите им преминаха в бавен галоп, който поглъщаше милите една след друга. Преди слънцето да залезе, хората на Халифа се опитаха на три пъти да намалят дистанцията и бяха отблъснати от стрелите на обърналите се в седлото си воини. За разлика от монголите арабските конници не можеха да стрелят точно в движение. Конете им бяха по-бързи на къси разстояния, но сега бяха принудени да се впуснат в дълга гонитба. Щом слънцето докосна западния хоризонт зад тях, те бяха на повече от дузина мили от армията на шаха. Монголските воини яздеха с мрачна решителност — знаеха, че изоставането означава смърт.

Джучи и Джебе се срещнаха по средата на предната редица. Не знаеха колко хора са изгубили по склоновете под билото. Арабите се бяха били добре накрая, но и двамата военачалници бяха доволни от постигнатото. Чингис щеше да научи силните и слабите страни на врага, а това щеше да бъде жизненоважно за него в близкото бъдеще. На тях обаче им оставаше да оцелеят в упоритото преследване. И двамата знаеха, че по-лесно е да гониш, отколкото да бягаш. Очите на орлите и на вълците бяха отпред, също като при хората. Да препускаш след врага поддържаше духа силен, а да го чуваш зад гърба си топеше увереността на туманите. Но въпреки това те не трепнаха.

— Мислиш ли, че ще ни преследват и в тъмното? — попита Джучи.

Джебе се озърна през рамо към преследващите ги ездачи. Тридесет хиляди души ги гонеха по петите и той не можеше да съди за качествата им. Двамата с Джучи бяха оставили толкова много трупове по склона, че гневът сигурно щеше дълго да държи арабите по следите им. Бяха ги отблъснали в хаоса на битката и сега те нямаше да ги оставят да се измъкнат без преследване. Докато гледаше враговете, Джебе трябваше да признае, че те са отлични ездачи. Бяха показали дисциплина и кураж. Срещу това двата тумана можеха да изправят единствено стоическата издръжливост, на която се бяха научили в суровите зимни степи. Нямаше да паднат дори ако трябваше да бягат до края на света.

Джебе погледна към залязващото слънце, което вече беше само златна ивица, като хвърляше гърчещи се сенки пред неговите хора. Даде си сметка, че не е отговорил на въпроса, и сви рамене.

— Изглеждат твърдо решени, но са по-бързи на къси разстояния. Ако бях на мястото на командира им, щях да изчакам съвсем да се стъмни и да се приближа, когато няма да можем да ги виждаме, за да ги отблъснем.

Джучи яздеше предпазливо, пазеше силите си. Лявата ръка го болеше и краката му се бяха вдървили. Старите белези пращаха болезнени бодежи по бедрата му, когато се опъваха. Въпреки това той се мъчеше да скрие гордостта си от постигнатото на билото. Атаката му срещу фланга бе разбила арабските войници, но Джебе не беше споменал нищо за това.

— Значи щом се стъмни, ще трябва да препуснем по-бързо около миля, така че да не могат лесно да скъсят разстоянието.

Джебе трепна при мисълта да препусне с пълна скорост по непозната земя. Най-големият им страх беше да не би арабите да знаят, че долината внезапно ще свърши, може би с блокирана клисура. Имаше вероятност туманите да препускат към собственото си унищожение. Джучи напрегна поглед да види какво има отпред, но върховете от двете страни сякаш нямаха край. Внезапен глад прекъсна мислите му и той бръкна в джоба си, за да извади парче сушено овнешко. На последната дневна светлина погледна колебливо черното месо, но накрая откъсна парче и го задъвка, след което предложи и на Джебе. Военачалникът го прие, без да каже нищо, и откъсна едно парче, преди да му върне остатъка. Не бяха яли от сутринта и умираха от глад.

— Когато баща ми воюва с кралство Си Ся, кралят използва железни пирони, за да забави нападащата редица — каза Джучи, без да престава да дъвче.

— Сега щяха да ни свършат работа — кимна Джебе. — Ако бяхме наредили всеки да носи поне по няколко, щяхме да се отървем от арабите.

— Следващият път, приятелю — отвърна Джучи. — Стига да го има.

Слънцето залезе и долината се изпълни със слаба сивкава светлина, която бързо преливаше в мрак. Имаха малко време преди изгрева на новата луна. Джучи и Джебе дадоха заповеди, които едва се чуха в грохота на копита, и темпото постепенно се ускори. И двамата водачи зависеха от издръжливостта на израсналите в степите понита. Съгледвачите редовно изминаваха по сто мили за един ден и Джучи и Джебе разчитаха на това, за да изтощят врага. Подобно на ездачите си, понитата бяха яки като стара кожа.

Чуха как отзад арабските коне преминават в пълен галоп, но вече бяха увеличили дистанцията. Джучи нареди последната редица да изстреля по три стрели в тъмното. Решението бе наградено с трясъци и викове, които отекнаха в хълмовете. Преследвачите отново изостанаха и военачалниците намалиха темпото, готови във всеки момент отново да препуснат в галоп. Монголските понита вече бяха участвали в бой и атака този ден. Много от тях бяха уморени и се мъчеха без вода, но нямаше начин да им дадат почивка.

— Видя ли знамената на шахската войска? — попита Джучи.

Джебе кимна, спомняйки си за множеството полумесеци по арабските редици. Новата луна беше важна за техните врагове може би защото бележеше началото и края на свещения им месец. Надяваше се това да не е добра поличба за препускащите зад тях.

Лунният сърп хвърляше сребриста светлина върху летящите през долината войски. Някои монголски воини я използваха, за да пуснат още стрели, докато Джучи не заповяда да пестят запасите си. Трудно беше да се убие човек с щит в тъмното, щеше да им трябва всяка стрела.

Халифа препускаше в свирепо мълчание начело на своите хора. Никога не бе изживявал нещо подобно на това лунно преследване и не можеше да се освободи от натрапчивата мисъл, че е лишил шаха от половината му конница на територия, която вече показа, че е враждебна. Беше преследвал бягащи войски и преди, но само за кратък див момент, преди врагът да се пречупи, след което можеше с радост да сече вратовете на бягащите или да пуска стрели, докато колчанът му не се изпразни. Подобни случаи му бяха скъп спомен като завършек на битки, в които се бе разминавал на косъм със смъртта.

Това тук беше нещо различно и той не разбираше монголските военачалници. Яздеха в добър ред и отблъскваха всеки опит да бъдат настигнати преди залез. Нима бяха изгубили самообладание? Не бягаха в безумна паника. По-скоро сякаш пазеха силите на конете си и поддържаха дистанция колкото да не ги достигнат стрелите на преследвачите.

Скръцна раздразнено със зъби. Раненият му хълбок пулсираше. Шахът беше избрал тази долина като най-прекия път в помощ на Отрар. Цепнатината между планините бе дълга повече от сто мили и се отваряше в голяма равнина недалеч от родното село на Халифа. Всяка следваща миля го отдалечаваше от основната войска и го караше да се пита дали монголите не го откъсват нарочно. Но не можеше да дръпне поводите и да ги остави да се измъкнат. Кръвта му крещеше за отмъщение за изкланите му събратя.

Луната изгря и му даде известно облекчение, тъй като можеше с часове да изчислява ъглите между червената планета Мереих до лунния сърп и източния хоризонт. Не можеше да определи дали резултатите означават добър късмет или не, и умственото упражнение не му донесе удоволствие. Нима монголите бяха замислили засада толкова далеч от бойното поле? Невъзможно. Докато луната пълзеше нагоре, той напрегна очи в сумрака за някакъв знак, че неприятелят се оттегля към друга сила, която дебне наблизо.

Не видя нищо освен гърбовете им. Яздеха така, сякаш не ги преследваше огромна армия бесни мъже, решени да им вземат живота. В тъмната долина не беше трудно да видиш неприятел във всяка сянка. Гневът на Халифа го поддържаше, когато студът се засили. Отпи глътка вода от мяха си и го тръсна раздразнено. Не беше го напълнил и му оставаше съвсем малко вода. Усещаше, че хората му го гледат, но нямаше какво да им каже. Не би се върнал при шаха само за да му съобщи, че врагът е избягал. Не можеше да го стори.

Джебе и Джучи прекараха голяма част от нощта в разговор. Взаимното им уважение се задълбочи още повече през дългите часове на седлото. Мъжете около тях дремеха на смени — до тях винаги имаше някой приятел, който да поеме поводите, ако конете им се отклонят от редицата. За пастирите бе обичайно да спят в движение, макар че обикновено това не ставаше на такива скорости. Никой не падна въпреки клюмналите глави. Туманите бяха намалили темпото, когато луната започна да се спуска в небето, и преследвачите им моментално бяха препуснали в галоп, скъсявайки отново дистанцията. Четири пъти ги бяха принудили да поддържат безумната скорост, но щом утрото наближи, двете войски препускаха в тръс, а по муцуните на изнурените им коне беше избила пяна.

Джучи видя вълчата зора и посегна да побутне Джебе. Луната избледня в сребристо над хълмовете. Започваше новият ден. Вероятно им предстоеше нова атака и мъжете наоколо разтъркаха очи, за да прогонят умората. Нощта сякаш се беше проточила безкрайно и в същото време бе траяла само миг. Въпреки врага по петите им обстановката беше странно спокойна, докато воините разделяха последните си запаси сушено месо и си предаваха меховете топла кисела вода, докато не ги изпразниха.

Джебе беше натъртен и с пресъхнала уста. Имаше чувството, че във всяка негова става се е набила прах. Кръстът го болеше и той с почуда погледна врага, който продължаваше да ги преследва. Когато светлината се засили, видя, че конете на арабите са изтощени и ездачите им се олюляват в седлата, но не бяха изпопадали, нито пък позволяваха на туманите да се отдалечат твърде много.

Джучи се гордееше с дзинците, които яздеха със сънародниците му. Бяха пострадали повече от всички останали и мнозина бяха изостанали в задната част на туманите. Въпреки това продължаваха напред. По-малко от половин миля разделяше двете войски и това не се бе променило от най-тъмните часове.

Докато слънцето изгряваше в цялото си великолепие, Халифа даде нареждания на командирите. Беше прекарал тежка нощ, студена и изтощителна. Краят на долината не се виждаше и той знаеше, че са изминали повече от сто мили наведнъж. На по-млади години сигурно щеше да се изсмее на такова предизвикателство, но на четиридесет коленете и глезените му го боляха при всяка стъпка на коня. Хората му също бяха изтощени, макар да притежаваха мрачната издръжливост на араби от пустинята. Вдигнаха глави, когато дойде заповед отново да скъсят дистанцията. Този последен път щеше да накара монголите да влязат в сражение!

Не препуснаха внезапно, с което да предупредят врага. Вместо това Халифа подкара бавно задъхания си кон и скъси разстоянието само на четиристотин крачки, преди монголите да реагират. Тогава той вдигна ръка и изрева с прашно гърло за атака.

Хората му забиха пети и изтощените коне препуснаха в нестроен галоп. Халифа чу как едно животно изцвили и падна, просвайки ездача си на земята. Не видя какво се е случило и когато наближи на двеста стъпки, сложи на тетивата дълга черна стрела от колчана си.

Монголите не бяха видели заплахата и отговориха със залп стрели, които пуснаха в галоп. Дори така точността им бе ужасяваща и Халифа видя хора и коне да рухват стъпкани от двете му страни. Изръмжа от ярост, щом перата на една стрела докоснаха бузата му. Конят му залиташе, но въпреки това намаляваха разстоянието. Пусна стрелата и изкрещя тържествуващо, когато тя улучи един неприятел в гърба и той падна от коня. Десетки други също бяха улучени, макар бронята да спаси някои. Падналите се озоваха под арабските копита и се загърчиха в прахта, а костите им се превръщаха в трески.

Халифа изкрещя дрезгаво на хората си, но те бяха на предела на своите сили. Разбра това от начина, по който се олюляваха в седлата. Много от конете бяха окуцели през нощта и изоставаха назад, а ездачите им напразно се мъчеха да ги подкарат с камшици и удари с ножници.

Замисли се дали да не им заповяда да спрат, но те бяха положили твърде много усилия. Каза си, че могат да издържат още малко, докато монголите не убият конете си и самите не започнат да измират. Очите му бяха възпалени от прахоляка, през който бе яздил през цялата нощ, и не му оставаше нищо друго, освен да гледа как врагът се отдалечава отново на половин миля и повече. Останаха на това разстояние, слънцето се издигаше все по-високо и по-високо, и никоя от страните не успя да увеличи или скъси дистанцията. Халифа прибра лъка обратно в кожения калъф зад левия си крак и потупа коня по шията.

— Само още мъничко, Голямо сърце — промърмори той на измъченото животно. Знаеше, че много от конете ще бъдат съсипани след такова препускане. Никога преди не бяха гонени толкова дълго и голяма част от тях никога нямаше да се възстановят. Чу още едно тупване и вик, когато един кон се сгромоляса някъде зад него, препъвайки онези около себе си. Знаеше, че ще последват и други, но въпреки това задните редици на монголите го примамваха и той присви очи срещу пушилката.

Туманите излязоха от сенчестата долина в равнината и настроението се повиши. Виждаха утринния дим от села в далечината и поеха на изток по добре отъпкан път. Някъде отпред имаше градове и потенциални подкрепления за преследвачите им. Джебе и Джучи нямаха представа колко души може да събере под знамената си шахът. Градовете можеха да бъдат опразнени за войната, или пък добре укрепени и готови да посрещнат набег на тяхна територия.

Пътят беше широк, може би заради огромната войска, която бе отъпкала земята само преди няколко дни. Монголската колона се стесни, за да стъпва върху твърда земя. Излязоха от планината в облак прах и продължиха да яздят по петдесет в редица. Мина пладне и жегата започна да поваля коне и хора и от двете страни. Те изчезваха под копитата. Монголите се потяха, а нямаха вода и сол, които да поддържат силите им. Джебе и Джучи започнаха все по-често да се озъртат отчаяно назад.

Арабските коне бяха по-добри от всичко, което бяха виждали досега във война, и определено превъзхождаха руските и дзинските. Въпреки това жегата изпиваше и тяхната сила. Преследвачите започнаха да изостават и Джебе най-накрая нареди да намалят темпото. Не искаше да ги изпуска от очи или да им даде време да спрат и да се прегрупират. Помисли си, че сигурно са откъснали ездачите на шаха на повече от сто и петдесет мили, което доближаваше постиженията на най-добрите монголски съгледвачи. Понитата бяха покрити с пяна, кожата им бе потъмняла от пот и рани на местата, където седлата бяха ожулили гърбовете им.

Следобедният зной бе в разгара си, когато минаха покрай крайпътен форт със зяпнали войници по стените, които започнаха да им крещят предизвикателно. Монголите не им обърнаха внимание. Всеки беше потънал в собствения си свят и се мъчеше да се съпротивлява на слабостта на плътта.

За Джучи горещите часове донесоха болка, когато бедрото му се ожули от язденето и започна да кърви. Кракът му се вцепени, щом отново настъпи вечер, а заедно с нея и жадуваното облекчение. Белезите не го безпокояха особено, но лявата му ръка оставаше слаба и болката в нея бе като от нажежено желязо, докато стискаше поводите. В редиците на монголите вече не се чуваха приказки. Устите им бяха затворени. Така и бяха учили, за да задържат влагата в телата си, докато достигнат предела на издръжливостта. Джучи поглеждаше от време на време Джебе и чакаше от него да реши кога е най-подходящото време да спрат. Джебе яздеше сковано и погледът му почти не се откъсваше от хоризонта. Както изглеждаше, младият военачалник май можеше да язди безкрайно.

— Време е, Джебе — най-сетне му каза Джучи.

Военачалникът бавно излезе от унеса си, промърмори нещо неразбираемо и плю немощно така, че храчката улучи собствените му гърди.

— Дзинските ми воини изостават — продължи Джучи. — Може да ги изгубим. Онези зад нас оставят разстоянието да се увеличи.

Джебе се обърна в седлото и трепна, когато мускулите му запротестираха. Арабите се намираха почти на цяла миля зад тях. Конете от първата редица се препъваха и куцаха. Джебе кимна и на лицето му се появи уморена усмивка, когато напълно се събуди.

— С това темпо една миля е само четиристотин удара на сърцето — рече той.

Джучи кимна. Бяха прекарали част от утрото в преценка на скоростта. Избираха си някой отличителен белег, минаваха покрай него и отбелязваха кога арабските редици стигат до същата позиция. И двамата намериха изчисленията за лесни и се забавляваха, като преценяваха разстоянието и скоростта, за да убиват времето.

— Тогава да увеличим темпото — отвърна Джучи. Подкара коня си в лек галоп и туманите ги последваха. Врагът се смаляваше мъчително бавно, когато военачалниците си избраха поредния маркер. Първите арабски конници минаха розовия камък шестстотин удара след последния монгол. Двамата се спогледаха и мрачно кимнаха. Бяха изминали по-голямо разстояние от всеки съгледвач. Всички бяха уморени и натъртени, но времето бе настъпило. Джучи и Джебе пуснаха заповеди по строя, за да подготвят воините. Макар да бяха на предела на силите си, двамата видяха в зачервените очи на мъжете наоколо нещо, което ги накара да се чувстват горди.

Джучи бе изпратил заповеди на мингхан командирите от дзинските наборници отзад и един от тях излезе напред през редиците да говори с него.

Дзинският войник бе покрит с дебел пласт прах така, че около очите и устата му се бяха образували пукнатини. Въпреки това Джучи различи гнева му.

— Военачалнико, сигурно не съм разбрал правилно заповедта ти — сухо изграчи той. — Ако се обърнем да посрещнем врага, моите хора ще се озоват в предните редици. Нали не искаш от нас да минем отзад?

Джучи хвърли поглед към Джебе, но монголският военачалник се бе втренчил някъде в хоризонта.

— Хората ти са изтощени, Шен Ту — рече той.

Дзинският командир не можеше да отрече, но поклати глава.

— Стигнахме дотук. Хората ми ще бъдат посрамени, ако бъдат изтеглени от последната битка.

Джучи видя свирепата гордост на командира и си даде сметка, че не е трябвало да дава нареждането. Много дзинци щяха да умрат, но те също бяха под негово командване и не биваше да се опитва да ги спаси.

— Добре тогава. Получавате първата редица, когато наредя да спрем. Ще ви пратя копиеносци. Покажете ми, че заслужавате тази чест.

Дзинският командир се поклони в седлото и се върна отзад. Джучи не погледна към Джебе, но той кимна в съгласие.

Нужно бе малко време заповедите да се предадат по редиците. Те сякаш подействаха като глътка айраг на уморените мъже. Воините се поизправиха в седлата и приготвиха лъкове, копия и мечове. Докато все още продължаваха напред, Джебе изпрати копиеносците си да подкрепят тила и ги изчака да заемат позиции.

— Минахме дълъг път, Джучи — рече той.

Синът на хана кимна. След това нощно препускане имаше чувството, че е познавал Джебе през целия си живот.

— Готов ли си, старче? — попита той и се ухили въпреки умората.

— Точно като старец се чувствам, но съм готов — отвърна Джебе.

Двамата вдигнаха високо леви ръце и описаха кръг със свити юмруци. Монголските тумани рязко спряха и обърнаха задъханите коне с лице към наближаващия ги враг.

Джебе изтегли меча си и посочи към прашните арабски конници.

— Това са уморени мъже — изрева той. — Да им покажем, че сме по-силни.

Конят му изпръхтя гневно и препусна в галоп срещу врага, а хълбоците му се издуваха като ковашки мехове.

Халифа яздеше замаян. Ту се унасяше, ту отново идваше на себе си. Понякога си мислеше за лозето край Бухара, където бе видял за пръв път жена си. Струваше му се, че е там, а това препускане е просто трескав сън, изпълнен с прах и болка.

Хората около него нададоха дрезгави викове с пресъхналите си гърла и той бавно вдигна глава и примигна. Видя, че монголите са спрели, и тържествуващо пое изпепеляваща глътка въздух. Видя как задните редици вдигат копия и внезапно разстоянието между двете войски започна да намалява. Почти нямаше сили да говори. Опита се да извика, но гласът му бе немощен шепот. Кога беше свършил водата? Тази сутрин ли? Не помнеше. Видя приближаващата редица. Дзинските лица му се хилеха зловещо. Дори тогава едва успя да повдигне щита си.

Някаква част от него отбеляза, че приближаващите копиеносци носят малки щитове в левите си ръце. А стрелците се нуждаеха от двете си ръце за лъковете и ставаха уязвими, когато ги опъваха. Халифа кимна при тази мисъл. Шахът щеше да оцени по достойнство тази информация.

Двете армии се сблъскаха с вцепеняващ трясък. Тежките брезови копия разбиваха щитове и промушваха хора. На тесния път колоната се вряза в арабските конници и се заби дълбоко и още по-дълбоко, разкъсвайки ги на парчета.

Стрели засвистяха покрай ушите му и Халифа усети, че нещо изгаря стомаха му. Погледна надолу, видя забита стрела и се опита да я издърпа. Конят му най-сетне бе спрял да се движи и рухна на колене, когато сърцето му се пръсна в гърдите. Халифа полетя напред, но проклетото стреме се оплете в десния му крак, коляното се разкъса, а тялото му се усука, докато падаше. Изохка, когато стрелата се заби още по-дълбоко в него. Виждаше монголите да яздят като крале отгоре.

Не чуваше нищо, някакъв вятър ревеше в ушите му. Монголите ги бяха помели и той се изплаши за войските на шаха. Трябва да му се каже, помисли си и умря.

— Избийте всички! — изкрещя Джучи през грохота на копита и викове на хора.

Арабите се опитаха да се сплотят, но повечето едва успяваха да вдигнат повторно сабите си и падаха като ожъната пшеница. Военачалниците ги премазаха с колоната си, набирайки нови сили с всеки убит.

Минаха часове и прашният път стана червен от кръвта. Стъмни се и клането продължи, докато вече не можеха да виждат къде удрят. Онези, които се опитаха да избягат, бяха повалени със стрели или гонени като заблудени кози. Джебе изпрати съгледвачи да търсят вода и накрая се установиха на лагер на брега на малко езеро само на три мили по-нататък по пътя. Воините трябваше да внимават, тъй като конете им можеха да пият до пръсване. На мнозина се наложи да удрят силно понитата по муцуните, за да не пият прекалено много вода. Едва след като животните се напиха, хората се хвърлиха в езерото и тъмните му води станаха розови от кръв и прах. Гълтаха, пиеха, повръщаха и приветстваха гръмко военачалниците, които им бяха дали такава победа. Джучи се погрижи да похвали Шен Ту за начина, по който бе командвал дзинските войници. Бяха се врязали във врага с ненадмината свирепост и сега седяха край огньовете с монголите от двата тумана, горди от ролята, която бяха изиграли.

Джучи и Джебе пратиха хора обратно на пътя да разсекат мъртви коне и да ги донесат при огньовете. Мъжете се нуждаеха от месо, колкото и от вода, ако искаха да стигнат обратно при Чингис. И двамата знаеха, че са извършили нещо необикновено, но се върнаха към обичайната рутина на лагера, като си размениха единствено тържествуващи погледи. Бяха лишили шаха от кавалерията му и дадоха на Чингис шанс за победа.

12.

Портите на Отрар бяха залостени. Чингис беше спрял понито си на върха на един хълм недалеч от стените и гледаше как черният пушек се издига лениво над горящите предградия. Три дни бе разузнавал района, но дори онези, които бяха превземали дзински градове, не успяха да забележат недостатък в отбраната. Стените бяха построени от светлосив варовик върху гранитна основа и всяка плоча тежеше много тонове. В стените на вътрешния град имаше две железни порти, от които се излизаше към обширен лабиринт от изоставени пазари и улици. Странно бе да се язди през отекващите алеи край високите укрепления. Управителят знаеше за пристигането им от месеци и всичко ценно беше прибрано, само тук-там се виждаше по някое улично куче или счупено гърне. При претърсването съгледвачите бяха открили множество коварни капани. Едно тринадесетгодишно момче бе отворило врата с ритник и стрела от арбалет го прониза в гърдите. След още два смъртни случая Чингис заръча на Темуге да изгори външния град и Отрар все още се задушаваше в черния дим. В пепелищата и развалините под хълма Младите вълци на Субодай събаряха стените с пики, за да разчистят за хана пътя към вътрешния град.

Информация не им липсваше. Срещу достатъчно злато арабските търговци бяха посочили местоположението дори на кладенците зад стените. Чингис бе обиколил целия град със своите инженери, за да огледа дебелината на укрепленията.

Най-голямата слабост беше хълмът от северната страна на града, който се извисяваше над стените. Там съгледвачите бяха открили изоставени градини с много цветя, декоративно езеро и дървен павилион. Преди два дни Чингис бе изпратил воини да разчистят билото, като оставят старите борове надолу по склона. Ако разположеха катапултите си на мястото на павилиона, те щяха да са достатъчно високо, за да могат да запращат камъни право в гърлото на управителя.

Чингис погледна надолу към града, наслаждавайки се на чувството да го държи в ръцете си. Ако той беше управител на това място, щеше да заповяда да изравнят хълма, вместо да дава предимство на евентуалния враг. Но това нямаше да му достави удоволствие. Собственият му лагер се намираше на тридесет мили на изток, охраняван от брат му Хазар и едва два тумана. Останалите бяха тръгнали срещу Отрар. Преди пристигането на съгледвачите ханът бе сигурен, че стените могат да се разрушат.

Тази сутрин съгледвачите бяха съобщили за огромна армия, идваща от юг. Повече от двама души срещу всеки от неговите осемдесет хиляди маршируваха насам и Чингис знаеше, че не бива да се остави заклещен между Отрар и армията на шаха. На билото около него имаше още дванадесет мъже, които чертаеха карти и си водеха бележки за града. Други, водени от Лиан, майстора зидар от един дзински град, сглобяваха катапултите и приготвяха глинени гърнета със запалително масло. Лиан също се бе подготвил още преди да забележат шахската войска. Сега решението щеше да бъде военно и майсторът просто разперваше ръце, когато някой от работниците го питаше какво ще става по-нататък.

— Бих оставил управителя на Отрар да гние в града си, ако не разполагаше с двадесет хиляди мъже, готови да ни ударят в гръб веднага щом тръгнем — рече Чингис.

Хаджиун кимна замислено и обърна коня си.

— Не можем да залостим вратите отвън, братко — рече той. — Ще спуснат хора с въжета и ще махнат гредите. Мога да остана тук, докато поведеш армията срещу врага. Ако ти потрябват резерви, прати вест и ще дойда.

Чингис се намръщи. Воините на Джебе и Джучи бяха изчезнали сред долините и хълмовете без никаква вест. Не можеше да остави семействата в лагера без защита, нито пък да зареже Отрар с толкова много войници в него. Но ако съгледвачите бяха прави, престоеше му да се изправи срещу сто и шейсет хиляди само с шест от десетте си тумана. Никой нямаше повече вяра в бойните умения на хората му от самия него, но шпионите и докладите твърдяха, че това е само една от армиите на шаха. Трябваше не само да я смаже, но и да го направи без сериозни загуби, в противен случай следващата войска щеше да сложи край на всичко. За пръв път от пристигането си на запад се запита дали не е направил грешка. Управителят на Отрар разполагаше с огромна сила и нищо чудно, че беше толкова арогантен.

— Изпрати ли хора да търсят Джучи и Джебе? — внезапно попита Чингис.

Хаджиун сведе глава, макар че ханът му беше задал този въпрос вече два пъти сутринта.

— Още няма никаква вест от тях. Пратих съгледвачи на сто мили във всички посоки. Някой все ще ги намери.

— Очаквах Джучи да го няма, когато ми трябва, но Джебе! — озъби се Чингис. — Ако някога ми трябват ветераните на Арслан, то е тъкмо сега! Срещу толкова много народ ще е все едно да хвърляме камъчета в река. Че и слонове! Кой може да каже как да се справим с тези зверове?

— Остави лагера без защита — рече Хаджиун.

Чингис го изгледа свирепо, но само сви рамене.

— Ако се провалим, два тумана няма да са достатъчни, за да върнат семействата обратно. Шахът ще ги атакува с всичко, което му е останало. Залозите са толкова високи само защото сме тук.

Чингис не отговори и загледа как издигат раменете на катапултите. Ако имаше един, най-много два месеца, щеше да превземе града, но шахът никога нямаше да му даде толкова време. Намръщи се на възможностите. Ханът не може да хвърля кости и да рискува целия си народ. Рискът да бъде смазан между чука и наковалнята беше твърде голям.

Поклати глава, без да каже нищо. Ханът може да прави каквото си поиска с живота на онези, които го следват. Ако рискува и изгуби, по-добре да посрещне смъртта, отколкото да отглежда кози в родните степи. Още си спомняше какво е да живееш в страх при вида на конници на хоризонта.

— Когато бяхме при стените на Йенкин, братко, аз те изпратих да пуснеш кръв на една дзинска колона. Знаем накъде се е насочил шахът и няма да го чакам търпеливо под строй, докато стигне при нас. Искам хората му да бъдат атакувани през целия път до Отрар.

Хаджиун вдигна глава. Блясъкът отново се бе върнал в очите на брат му. Той взе една карта от ръцете на слугата и я разви на земята. Двамата с Чингис клекнаха над нея и затърсиха терен, който биха могли да използват.

— С толкова много хора и животни ще му се наложи да раздели войската си тук и тук или да я прекара наведнъж през този широк проход — рече Хаджиун. Земята на юг от Отрар бе равнина със села и ниви, но за да стигне до нея, шахът трябваше да прекоси възвишения, които щяха да принудят арабите да се разпънат в дълга колона.

— Колко остава, преди да стигнат проходите? — попита Чингис.

— Два дни или повече, ако се движат бавно — отвърна Хаджиун. — След това излизат на открита равнина. С нищо няма да можем да ги спрем.

— Не можеш да завардиш три прохода, Хаджиун. Кой още ти трябва?

Хаджиун не се поколеба нито за миг.

— Субодай и Джелме.

Ханът погледна по-малкия си брат и видя как ентусиазмът му се разгаря.

— Заповедите ми са да ги разредите, Хаджиун, а не да се биете до смърт. Удряш и се оттегляш, после удряш отново, но без да позволяваш да те вкарат в капан.

Хаджиун сведе глава, все още загледан в картата, но Чингис го потупа по ръката.

— Повтори заповедта, братко — меко рече той.

Хаджиун се ухили и го направи.

— Не се ли безпокоиш, че ти оставям твърде малко хора? — попита той.

Чингис не отговори и Хаджиун се извърна изчервен. Ханът стана и брат му се изправи с него. Импулсивно му се поклони и Чингис прие жеста с кимане. През годините беше научил, че респектът си има цена — топлотата в личните отношения, дори с братята му. Те гледаха към него за отговори на всички военни проблеми и макар това някак да го отдалечаваше от тях, то вече бе част от него, а не само маска.

— Повикай Субодай и Джелме — рече Чингис. — Ако забавите достатъчно дълго шаха, може би Джучи и Джебе ще ви подкрепят. Те също да минат под твое командване. Имаш половината ми войска, братко. Ще те чакам тук.

„С Хаджиун сме изминали дълъг път от младите разбойници, каквито бяхме навремето“, помисли си Чингис. Десет военачалници щяха да се изправят срещу шаха и той не знаеше дали ще оцелеят, или ще умрат.

Чакахай излезе от гера, за да разбере каква е причината за внезапната суматоха. Застана в жегата под опънатите от слугините й чадъри и прехапа устна, когато видя воините да излизат от домовете си с продоволствия и оръжия.

Бе живяла сред монголите достатъчно дълго, за да знае, че това не беше обикновен разузнавателен отряд. Всички мъже освен Хазар и заместника му Самука бяха при града на запад. Обхвана я отчаяние. Разбира се, Хо Са беше с Хазар, но Яо Шъ със сигурност би трябвало да знае какво става. Рязко заповяда на слугините да я последват и тръгна да търси будисткия монах, докато лагерът наоколо ставаше все по-шумен. Чу жени да крещят гневно и мина покрай една, която плачеше на рамото на млад мъж. Намръщи се. Подозренията й се засилиха.

Подмина гера на Бьорте и Хулун и най-сетне зърна монаха. Поколеба се отвън, но накрая Бьорте излезе почервеняла и ядосана. Двете съпруги на Чингис се видяха едновременно и застанаха неподвижно, неспособни да загърбят напрежението помежду си.

— Чу ли новините? — попита първа Чакахай, нарочно оказвайки чест на по-възрастната жена. Не беше голям жест, но раменете на Бьорте се поотпуснаха и тя кимна. Чакахай видя колко е уморена, когато заговори:

— Чингис взема туманите — отвърна Бьорте. — Хазар и Самука имат заповед да тръгнат по пладне.

Една от прислужниците възкликна ужасено и Чакахай инстинктивно вдигна ръка и я зашлеви през лицето. Обърна се отново към Бьорте, която вече се взираше към строяващите се в редици мъже.

— Ами ако ни нападнат? — попита Чакахай.

Бьорте трепна и поклати глава.

— Вече не знам колко пъти са ми задавали този въпрос, откакто дойде заповедта — рече тя.

Видя неподправения страх в очите на принцесата и смекчи тона си. Жената бе дадена на Чингис като дар от победения й баща. Беше виждала хаоса на войната и познаваше ужаса, който вървеше с него.

— Да не мислиш, че ще сме беззащитни, сестро? — попита Бьорте.

Чакахай също се беше загледала към мъжете, но приятелският въпрос я накара рязко да се обърне.

— Нима не сме? Какво могат да сторят жени и деца срещу войници, ако те дойдат?

Бьорте въздъхна.

— Не си израснала сред племената, Чакахай. Ако ни нападнат, жените ще вземат ножове и ще се бият. Осакатените воини ще възседнат конете и ще препуснат, доколкото могат. Момчетата ще използват лъковете си. Имаме достатъчно коне и оръжия, за да ударим всеки, който ни обезпокои.

Чакахай се взираше мълчаливо в нея с разтуптяно сърце. Как можеше съпругът й да я остави без защита? Знаеше защо Бьорте говори така. Паниката можеше да съсипе лагера много преди появата на врага. Семействата щяха се разкъсат между породеното от големия им брой чувство за сигурност и факта, че самият лагер привлича опасността към себе си. Оставени сами да защитават децата си, много съпруги и майки ще се замислят дали да не избягат през нощта и да потърсят безопасно място сред хълмовете. За една майка на малки деца тази идея бе изкушаваща, но Чакахай й се противопостави. Също като Бьорте, тя беше съпруга на хана. Другите щяха да гледат тях. От всички оставени тук жени само те не можеха да избягат.

Бьорте явно очакваше отговор и Чакахай внимателно прецени думите си. Децата щяха да се уплашат, когато видят воините да заминават. Трябваше да им дадат някаква увереност, пък била тя и фалшива.

— Късно ли е да се науча да стрелям с лък, сестро? — попита Чакахай.

Бьорте се усмихна.

— С тези кокалести тесни рамене? Късно е. По-добре си намери добър нож.

Чакахай кимна, но беше изпълнена с неувереност.

— Никога не съм убивала човек, Бьорте.

— Може и да не ти се удаде възможност. Ножът ще ти трябва за сламените чучела, които ще качим на резервните коне. На слаба светлина врагът няма да разбере, че мъжете ни са заминали.

Бьорте вдигна очи и двете жени се спогледаха, преди да се обърнат доволни. Помежду им не можеше да има истинско приятелство, но те не намериха слабост една в друга и това ги накара да се почувстват по-добре.

Слънцето достигна зенита си и Хазар погледна назад към лагера, който му бе наредено да напусне. Заради сновящите между герите жени и деца той приличаше на разбунен мравуняк. Дори без туманите беше огромен — повече от сто хиляди души и гери край малка рекичка. Около тях стадата пасяха в овчето си спокойствие. Всичко награбено от Дзин беше все още тук, от нефрита до златото и древните оръжия. Темуге и Кокчу и техните колекции от ръкописи и книги. Хазар прехапа устна при мисълта, че войниците на шаха могат да попаднат на това неохранявано съкровище. Оставаха около хиляда стари или сакати воини, но той не можеше да разчита, че ветерани без ръце и крака ще спрат твърдо решен враг. Ако неприятелят стигнеше дотук, герите щяха да пламнат, но брат му го бе повикал и той не можеше да не се подчини. Имаше три жени и единадесет малки деца някъде в лабиринта от гери и съжаляваше, че не му бе останало време да поговори с тях, преди да събере хората си.

Всичко бе свършено. Слънцето беше високо и той бе призован. Погледна към заместника си Самука. Мъжът се разкъсваше между гордостта от повишението и срама, че изоставя лагера. Хазар изцъка с език, за да привлече вниманието на останалите, вдигна ръка и я спусна. Хората му забиха пети и препуснаха с него, оставяйки всичко скъпо зад себе си.

Джучи и Джебе яздеха заедно начело на туманите. Настроението на Джучи бе приповдигнато, докато следваха извиващия път през долините обратно на запад. Беше изгубил почти хиляда души. Някои бяха загинали в безумната атака под билото, още повече бяха съсечени или паднали от изтощение по време на дългото препускане, което сигурно никой нямаше да забрави. Повечето от жертвите бяха дзински войници, но оцелелите яздеха гордо изправени — бяха си спечелили правото да следват своя военачалник. Джебе също беше изгубил горе-долу толкова, но те бяха мъже, които бе познавал от годините под командването на Арслан. Бяха загинали достойно, но въпреки това нямаше да имат достойно небесно погребение. Телата им нямаше да бъдат отнесени на най-високите върхове, за да нахранят ястребите и лешоядите. И двамата военачалници знаеха, че време да почетат мъртвите няма. Зетят на Чингис, Палчук, беше сред тях — откриха го с огромен разрез през лицето, оставен от арабска сабя. Джебе не знаеше как ще реагира Чингис на новината и прекара двата дни край езерото в мрачно мълчание.

Двамата много добре си даваха сметка за заплахата срещу хана, но конете им бяха изтощени. Бяха принудени да оставят животните да възстановят силите си, преди да ги яхнат отново. И въпреки това подраниха. Много от тях все още куцаха и командирите с мъка наредиха да бъдат убити, а месото им — разделено между войската. Десетки воини носеха ребра или крака през седлата, други яздеха арабски коне, които бяха в малко по-добро състояние. За хора, според които конете бяха единствените истински военни трофеи, битката в прохода беше триумф, достоен да бъде разказван поколения наред около огньовете. До всеки воин тичаха по два или три арабски коня. Много от тях бяха куци и съсипани, но силата им все пак можеше да се използва и на монголите сърце не им даваше да ги изоставят.

Осемнадесет хиляди мъже яздеха с военачалниците, когато свърнаха от основната долина и поеха през по-труден път. Колкото и да им се искаше да се върнат по собствените си стъпки, шахът можеше да е оставил засади някъде пред тях. Хората се нуждаеха от малко почивка, преди отново да се изправят срещу врага.

Поне водата беше в изобилие. Пиха, докато коремите им не се подуха. Докато ги бяха преследвали, мнозина от тях бяха изпразвали мехурите си в движение, щом се наложеше, и топлата течност проникваше под слоя прах върху конете им. На връщане имаха и храна. Движението се забави, десетки се спешиха и клекнаха на земята, а после се избърсаха с парцали и скочиха обратно по седлата. Бяха миризливи, мръсни и мършави, но калени от страната, която бяха кръстосвали тъй дълго.

Джучи пръв видя съгледвачите на билото пред тях. В лицето на Джебе бе открил човек, който също като Субодай разбираше колко е важно да се познава теренът, и туманите винаги бяха заобиколени от кръг конници на много мили наоколо. Джучи свирна, за да привлече вниманието на Джебе, но другият военачалник също беше видял и само вдигна въпросително вежда.

— Не пратих ли двама души в онази посока? — извика Джучи. Връщаха се трима и дори от това разстояние се виждаше, че третият ездач е съгледвач като техните, без броня и нищо друго, което да го забави. Някои яздеха дори невъоръжени и разчитаха единствено на скоростта.

Двамата военачалници пришпориха едновременно конете си, жадни за информация.

Съгледвачът не беше от техните тумани, макар че изглеждаше почти толкова изтощен и прашен, колкото собствените им хора. Джучи и Джебе го гледаха как се спешава и се покланя, без да пуска поводите. Джебе вдигна ръка и воините спряха. Отначало съгледвачът се поколеба в присъствието на двама военачалници — не знаеше към кого да се обърне най-напред. Нетърпението на Джучи наруши мълчанието.

— Намери ни — рече той. — Докладвай.

Съгледвачът отново се поклони, явно развълнуван, че говори с хански син.

— Тъкмо се канех да обърна, когато видях прахта от конете ви, военачалнико. Субодай ме прати. Шахът е излязъл с огромна армия.

Очакваше някакво вълнение от новината, но остана разочарован.

— И? — попита Джебе.

Съгледвачът се поклони и отново се поколеба, вече напълно изгубил присъствие на духа.

— Бях пратен да ви кажа да се връщате колкото се може по-бързо, военачалнико. Господарят Чингис ще атакува, но друго не знам. От четири дни съм сам и ви търся.

— Можем да ги ударим в тила, ако се върнем в онази долина — каза Джучи на Джебе, без да обръща внимание на съгледвача.

Джебе погледна назад към хората си. Все още бяха на крачка от пълното изтощение. Воин от племената можеше да язди цял ден и после да се сражава, но конете имаха по-ясен предел на издръжливост. Преимуществото на атаката срещу задните редици на шаха можеше да бъде изгубено, ако отпочиналият враг се обърне и ги направи на парчета. Кимна мрачно на Джучи. Чингис щеше да очаква от тях да направят точно това.

— Войската на шаха трябва да се е придвижила от мястото, където я оставихме — рече Джебе. — Може да се наложи да яздим сто мили, а после и да печелим битка.

Джучи обърна понито си, готов да препусне.

— Значи трябва да побързаме, военачалнико — рече той.

Съгледвачът следеше с опасение разговора, без да е сигурен дали трябва да продължи да говори. Хвърли завистлив поглед към стадата от понита и арабски коне.

— Ако имате отпочинал кон за мен, ще препусна напред и ще кажа на хана, че идвате — рече той.

Незнайно защо, двамата военачалници се спогледаха и се ухилиха.

— Да виждаш отпочинали коне? — попита Джебе. — Ако намериш, взимай.

Съгледвачът отново погледна към животните и забеляза как стоят, за да дадат покой на изранените си крака. Хвърли поглед към редиците прашни, мрачни воини. Ръцете и краката на някои бяха превързани с ивици разкъсан плат, върху които бяха избили кървави петна. Самите воини го гледаха равнодушно и очакваха заповеди. Военачалниците им бяха показали собствената си сила при онова дълго препускане през долината. Оцелелите придобиха самоувереност, която не бяха познавали преди. Щом можеха да изколят трийсет хиляди араби, какво можеше да им се опълчи?

Разочарован, съгледвачът отново се поклони на военачалниците и възседна коня си. Беше почти момче и Джучи се засмя на нервността му. Погледна с нови очи масата конници. Бяха изпитани и нямаше да го подведат. Разбра удоволствието, което изпитваше баща му, когато водеше мъжете на война. Нищо не можеше да се сравнява с това.

Изцъка с език и съгледвачът се обърна към него.

— Кажи на баща ми, че идваме. Ако има нови заповеди, да прати съгледвачи по дългата долина на север. Ще ни намерите там.

Онзи кимна енергично и препусна, подгонен от важната задача.

13.

Шах Ала-уд-Дин Мохамед кипеше, а слонът под него се люлееше като кораб в морето. За последен път шахът видя кавалерията си преди дни, когато тя изчезна в далечината. След всяка утринна молитва той неизменно се обръщаше към слънцето да види дали се връщат, но надеждите му намаляваха с всеки изминал ден. На пустинните племена не можеше да се има вяра и той бе сигурен, че Халифа почива в някое далечно градче, без да го е грижа за предателството. Ала-уд-Дин се закле, че ще има разплата, след като монголите бъдат прогонени обратно в планините им или напълно унищожени.

Армията маршируваше твърдо напред към хълмовете, които го деляха от Отрар и монголския хан. Гледката на блестящите редици неизменно повдигаше застаряващия му дух. Всъщност нахлуването на диваците беше добре дошло за него. Почти дванайсет години бе подчинявал незначителни владетели и главатари и тъкмо когато се разбунтуваха най-силно, врагът се бе спуснал от север и ги беше принудил да изберат верността пред препирните и дребнавите междуособици.

Трудно му беше да не си мисли за Саладин, докато войската крачеше по каменистата земя. Великият владетел бе завладял Йерусалим и беше накарал кръстоносците да си плюят на петите. Саладин се бе изправял срещу врагове, по-свирепи и от монголския хан. Всяка вечер, когато войската се разполагаше на лагер, Ала-уд-Дин четеше личните записки на Саладин за битките му и научаваше каквото може, преди да пъхне книгата под възглавницата и да се предаде на съня. Наред с копието на Корана, записките бяха най-скъпоценното, което притежаваше.

Покритата хауда8 беше все още прохладна след нощта въпреки палещите лъчи на слънцето. Ала-уд-Дин наруши поста си с блюдо фурми и сушени кайсии, придружени с освежаваща глътка кисело мляко. Хората му носеха сушено овнешко и безквасен хляб, който отдавна бе остарял, но това нямаше значение. Отрар се намираше само на няколко дни път и малоумният му братовчед Иналчук щеше да го посрещне с най-добрите меса и плодове, след като му спаси града.

Стресна се, когато слугата му тихо се прокашля зад завесите.

— Какво има? — остро попита. Завесата се вдигна и разкри мъжа, застанал на стъпалото в каиша, минаващ през корема на слона.

— Последното кафе, господарю.

Ала-уд-Дин кимна и протегна ръка за чашата. Движеха се вече почти час и той с изненада откри, че черната течност все още дими. Надигна внимателно чашата, за да не разлее безценното питие по брадата си.

— Как успя да го запазиш горещо? — попита.

Слугата се усмихна, щом видя задоволството на господаря си.

— Слагам кафеника в кожена торба, пълна с пепел от сутрешните огньове, господарю.

Ала-уд-Дин изсумтя и отпи. Беше горчиво и превъзходно.

— Добре си се справил, Абас. Великолепно е.

Завесата се спусна и слугата изчезна. Ала-уд-Дин го чу как известно време подтичва покрай огромното животно. Несъмнено вече мислеше каква гозба да забърка за господаря си след молитвата по пладне.

Ако зависеше от него, Ала-уд-Дин щеше да отмени молитвите по време на поход. Губеха повече от три часа на ден заради тях и забавянето го дразнеше. Само че подобна постъпка щеше да се приеме като слаба вяра от онези, които търсеха повод да го предизвикат, така че той за пореден път пропъди мисълта. В края на краищата, именно вярата държеше хората му силни. Думите на пророка призоваваха към молитва и дори един шах не можеше да им се противи.

Най-сетне бе отклонил войската от огромната долина и беше тръгнал на север към Отрар. Отпред се виждаше редица кафяви хълмове, а след тях щяха да ударят монголското множество с цялата свирепост на мъже, израснали в суровите южни пустини. Ала-уд-Дин затвори очи в люлеещата се хауда и се замисли за онези, които бе повел на война. След загубата на ездачите на Халифа му оставаха само петстотин конници — личната му гвардия от благородници. Вече беше принуден да ги използва като пратеници и съгледвачи. За синовете на старите родове това беше кръвна обида, но той нямаше друг избор.

Назад в колоната вървяха и шест хиляди камили, натоварени с провизиите за цялата войска. Бяха два пъти по-бавни от най-добрите коне, но можеха да носят огромни тежести. Останалата част от войската се придвижваше пеша, а шахът и най-висшите командири пътуваха в удобства. Страшно много се радваше на слоновете и неимоверната им мощ — осемдесет мъжкаря в разцвета на силите си.

Погледна зад завесите, изпълнен с гордост от силата, която бе събрал. Самият Саладин би се гордял с такава войска. Шахът виждаше сина си Джелауддин, яхнал черен жребец. Сърцето му подрипна при вида на красивия млад мъж, който един ден щеше да го наследи. Хората обожаваха принца и на владетеля не му беше трудно да си мечтае, че потомците му ще владеят всички арабски народи векове наред.

Ала-уд-Дин отново се сети за конниците на Халифа и се помъчи да не позволи на гнева си да развали хубавата утрин. След битката щеше да ги погне по петите и нямаше да пощади нито един. Закле се в това, докато армията маршируваше напред и хълмовете бавно се приближаваха.

Съгледвачите на Субодай се върнаха в галоп, докато той се бе отпуснал на коляно и наблюдаваше равнините под хълмовете и войската на шаха. Простираше се на много мили назад и нямаше нужда да научава от младежите, че врагът идва през широкия проход, който бе избрал да защитава.

Когато съгледвачите се спешиха, той им махна с ръка.

— Знам — рече той. — Вървете да кажете на другите военачалници. Ще ги ударим тук.

В далечината видя конниците на шаха да чертаят зад себе си прашни линии през изсъхналите шубраци, докато яздят на север. Опита се да се постави на мястото на шаха, но му беше трудно. Никога не би повел такава войска през един проход. Вместо това щеше да заобиколи планините и да остави Отрар да падне. Разстоянията щяха да забавят шаха с още един месец, но монголските тумани щяха да бъдат принудени да го посрещнат на открито поле, без никакви преимущества.

Вместо това шахът бе избрал най-лесния път. Явно Отрар беше ценен за него. Субодай се учеше на всичко, на което можеше, и отбелязваше всяко решение, което би помогнало за унищожаването на врага. Много добре знаеше, че Чингис е стигнал прекалено далеч в тази страна. Вече не ставаше въпрос за възмездие срещу един град, а за оцеляването на народа. Бяха пъхнали ръце в гнездо на оси, не по-малко свирепи от империята Дзин, и залозите отново бяха скочили до небето.

Усмихна се при тази мисъл. Някои се биеха за нови земи, за екзотични жени, дори за злато. От личните си разговори с хана Субодай знаеше, че подобно на него, Чингис изобщо не се интересува от подобни неща. Бащата небе е дал на човека живот и нищо друго. Хората на хана бяха сами в степите и самотата им беше жестока. Но въпреки това те можеха да препускат и завоюват, да завладяват градове и империи. Може би след време потомците им щяха да станат слаби и мекушави като градските жители, срещу които се изправяха сега, но това нямаше значение за Субодай. Не беше отговорен за избора на синовете и внуците си, а само за това как живее собствения си живот. Докато стоеше коленичил върху твърдия сив камък и гледаше как прашните облаци отдолу приближават, той отново си помисли, че има само едно правило, което го води във всичките му постъпки.

— Бори се за всеки дъх и стъпка — промърмори той девиза талисман. Възможно беше огромната армия да не може да бъде спряна. Може би щеше да прегази туманите на Чингис и да стигне чак до родните степи. Един бащата небе знае. Подобно на хана, Субодай въпреки всичко щеше да търси всеки, който би могъл да бъде заплаха, и да го удари пръв и по-силно, отколкото е предполагал. И когато стигне края на дните си, ще може да погледне назад с гордост и без да се срамува.

Прекъсна мислите си, когато пристигнаха ездачите от Хаджиун и Джелме. Беше прекарал дни на това място, вече ги познаваше по име и ги поздрави. Те се спешиха и се поклониха дълбоко, почетени от командир, който помни такива подробности.

— Туманите идват, военачалнико — каза един от тях.

— Има ли някакви заръки за мен? — попита Субодай.

Съгледвачът поклати глава и Субодай се намръщи. Не му се нравеше да е под командването на Хаджиун, макар да бе разбрал, че е надежден водач.

— Кажете на командирите си, че не можем да чакаме тук. Шахът още може да прати отряди да ни обкръжат. Трябва да го ужилим, да го принудим да тръгне по пътя, който ние сме избрали.

Вдигна поглед с другите, когато Хаджиун и Джелме пристигнаха, скочиха от конете си и тръгнаха към канарата. Субодай се изправи и сведе глава към Хаджиун.

— Исках лично да видя — рече Хаджиун, като се взираше в равнината долу. Войската на шаха беше само на няколко мили и вече виждаха през прахта предните й редици. Приближаваха като плътен блок, само размерите на който бяха достатъчни, за да разтревожат всекиго.

— Чаках твоите заповеди, преди да действам, Хаджиун — каза Субодай.

Хаджиун го изгледа остро. Познаваше младия военачалник, когато бе най-обикновен войник, но Чингис беше видял ценното в него. Припомни си, че Субодай неведнъж е оправдавал доверието на брат му.

— Кажи ми какво си намислил — рече той.

Субодай кимна.

— Това е огромна армия, командвана от един човек. Фактът, че е избрал да мине през прохода, показва, че няма нашата система от командири. Защо не се е доверил на двама души да прекарат колони и през другите проходи? Познай врага и ще знаеш как да го унищожиш. Всичко това е добре дошло за нас.

Хаджиун и Джелме се спогледаха. Колкото и опитни да бяха, Субодай се славеше с това, че воините му даваха най-малко жертви в сравнение с всички други. Говореше без да бърза, а през това време войската на шаха приближаваше.

Субодай видя Джелме да се озърта през рамо и се усмихна.

— Ще ги ударим по това слабо място — продължи той. — Имаме тридесет мингхана, всеки начело с командир, който може да мисли и действа самостоятелно. Силата ни е в това и в скоростта ни. — Отново си помисли за осите. — Ще изпратим срещу тях всички без четири. Като рояк оси. Нека шахът се опита да ги смаже с тромавите си ръце. Твърде бързи сме за него.

— А другите четири хиляди? — поинтересува се Хаджиун.

— Най-добрите стрелци — отвърна Субодай. — Най-добрите, с които разполагаме. Ще завардят прохода високо по скалите. Нима ти самият не показа силата на лъковете ни в Гърлото на язовеца? Не мога да намеря по-добър пример.

Хаджиун сви устни при тази похвала. Навремето се беше изправил с девет хиляди души срещу дзинската конница и я бе обсипвал със стрели, докато не я прекърши.

— Ако хората ни бъдат достатъчно ниско по скалите, за да стрелят точно, стрелците на шаха ще могат да ги свалят с лъковете си — отвърна той. — А дори не знаем как ще се държат онези слонове в боя.

Субодай кимна невъзмутимо.

— Няма съвършени планове, военачалнико. Разбира се, ти решаваш как да разположиш хората си, макар че те ще имат преимущество, като стрелят отвисоко, нали така? Казах как аз бих се справил с този шах и войнството му. Но в края на краищата ще следвам твоите заповеди.

Хаджиун се замисли за момент.

— Моли се да си прав, Субодай. Ще пратя хората.

За изненада на Джелме и Хаджиун Субодай се засмя:

— Не се моля на никого, военачалнико. Сигурно ако го направя, бащата небе ще каже: „Субодай, дадох ти най-добрите бойци на света, военачалници, които се вслушват в плановете ти, и глупав, бавен враг, а ти все още си търсиш опора?“ — Разсмя се отново. — Не, ще използвам каквото имам. Ще ги направим на парчета.

Хаджиун и Джелме отново погледнаха към многобройния враг, маршируващ към прохода. Сто и шейсет хиляди мъже приближаваха решително, но някак си не изглеждаха така ужасяващи след думите на Субодай.

Шах Ала-уд-Дин Мохамед подскочи, когато армията нададе оглушителен рев около него. Играеше шах срещу самия себе си, за да убие времето, и фигурите се разпиляха от малката дъска в хаудата. Тихо изруга, рязко дръпна предните завеси и присви очи към далечината. Зрението му не бе силно и той едва различи телата на конниците, препускащи към армията. Роговете засвириха тревога и Ала-уд-Дин усети пристъп на страх, докато се обръщаше да потърси слугата си. Абас вече тичаше покрай слона и скочи чевръсто на дървеното стъпало. Двамата впериха погледи към приближаващите от две мили монголи.

— Нищо ли няма да кажеш, Абас?

Слугата преглътна нервно.

— Ами… странно е, господарю. Веднага щом излязат от прохода, те се разделят и поемат в различни посоки. Нямат никакъв ред.

— Колко са? — остро попита шахът, изгубил търпение.

Абас бързо преброи, като мърдаше устни.

— Може би двайсет хиляди, господарю, но непрекъснато се движат. Не мога да кажа със сигурност.

Ала-уд-Дин си отдъхна. Монголският хан явно беше отчаян, щом бе пратил толкова малко воини срещу него. Вече ги различаваше по-добре, носеха се към маршируващата му войска. Препускаха по странен начин, отделните групи се разделяха и припокриваха, така че не можеше да разбере къде ще нанесат първия си удар. Засега не беше дал никакви заповеди и хората му маршируваха стоически напред към прохода, приготвяйки щитове и мечове. Прииска му се конниците на Халифа да бяха тук, но това само събуди отново напразния му гняв.

Ала-уд-Дин повика тримата синове на главатари, които яздеха зад слона му. Видя сина си Джелауддин да язди наблизо. На младото му лице бе изписан справедлив гняв. Ала-уд-Дин гордо вдигна ръка и го поздрави, докато съгледвачите приближаваха.

— Предайте заповедите ми напред — каза им той. — Фланговете да направят по-широка редица. Където и да удари врагът, ще го обкръжим.

— Господарю — обади се Абас пребледнял, — те вече атакуват.

— Какво? — не повярва Ала-уд-Дин. Присви очи и примигна от изненада, когато видя колко много са се приближили монголите. Чу далечните викове, когато предните му редици посрещнаха първите залпове с вдигнати щитове.

Колоните галопиращи монголи се отклоняваха настрани, подминаваха фронта и препускаха покрай уязвимите флангове на войската. Ала-уд-Дин зяпна. Халифа би успял да ги задържи, но беше предал господаря си. Усети изгарящия поглед на своя син, но все още не искаше да изпрати гвардията си. Тя беше неговият щит и яздеше единствените коне, които им бяха останали.

— Кажете на генералите, че няма да спираме заради тези. Да продължават напред и да използват щитовете. Приближат ли прекалено, небето да почернее от стрели.

Младите благородници препуснаха към предните редици, шахът фучеше, а слонът продължаваше напред, без да подозира за грижите на своя господар.

Субодай препускаше в галоп покрай фланга на шахската армия. Изправи се в стремената с опънат лък, като балансираше според ритъма на понито. Усещаше удара на всяко копито. Щеше да има момент на покой, в който и четирите крака на животното бяха във въздуха. Този миг продължаваше по-кратко от два удара на сърцето, но той пусна стрелата точно тогава и видя как тя се забива във вражески войник и го просва на земята.

Чуваше как командирите на шаха лаят непонятни заповеди на странния си език. Самият владетел бе добре защитен в сърцевината на армията. Субодай поклати глава, изумен от ядрото конници в центъра. Какво правеха там, където не можеха да маневрират? Слоновете също бяха дълбоко между редиците, твърде далеч, за да бъдат улучени със стрели. Запита се дали шахът не ги цени повече от собствените си хора. Още едно нещо за научаване. Докато мислеше и препускаше, хиляди маршируващи мъже вдигнаха двойно извитите си лъкове и стреляха. Стрелите засвистяха към него и Субодай инстинктивно се сниши. Лъковете на шаха бяха по-далекобойни от всичко, на което се бяха натъкнали в Дзин. Беше изгубил бойци при първото преминаване покрай фланговете, но пък не можеха да стоят извън обсега и да стрелят успешно. Затова той приближаваше колоната, обсипваше арабите със стрели и се отдалечаваше в галоп, преследван от ответния залп. Маневрата беше рискована, но той бе започнал да усеща колко време може да отдели, за да се прицели добре. Арабите трябваше да стрелят по бързо движеща се колона, докато хората му можеха да стрелят, където си пожелаят в масата.

Мингханите около него възприеха тактиката и всяка колона от хиляда души пробиваше дупки в арабските редици, преди да се оттегли на безопасно разстояние. Войската на шаха продължаваше да марширува напред и макар че щитовете спасиха мнозина, следа от трупове бележеше пътя им към прохода между хълмовете.

Изтегли хората си в по-широк кръг в сравнение с последните три удара и присви очи към прохода. Щом предните редици на шаха стигнеха до него, нямаше да може да се оттегли обратно при Хаджиун. Войската на шаха напредваше неотклонно като набивана в гърлото на бутилка тапа и не след дълго щеше да блокира прохода. Поколеба се, мислите му бясно препускаха.

Ако шахът продължеше със същото темпо, щеше да остави колоните след себе си и да си пробие път към Отрар. Четирите хиляди на Хаджиун определено не можеха да спрат такава маса. Вярно, Субодай можеше да продължи да атакува отзад и знаеше, че това е разумно решение. С хората си можеше да избие хиляди от беззащитните редици и шахът нямаше да е в състояние да го спре. А освен това имаше и други два прохода, през които да заобиколи войската. Можеше да преведе мингханите през тях и пак да подкрепи Чингис при Отрар.

Не беше достатъчно. Макар че монголските ездачи избиха хиляди, войската на шаха едва беше разтърсена. Попълваше местата на убитите и продължаваше напред. Когато стигнеше равнината пред Отрар, Чингис щеше да се окаже със същия проблем, за чието решаване бе пратен Субодай. Шахът щеше да удари хана фронтално, а градският гарнизон чакаше зад гърба му.

Субодай поведе хората си отново, пускайки хиляда стрели едновременно. Неочаквано пътя му пресече друг мингхан и той бе принуден да се отдръпне, за да не се сблъска с младия глупак, който го водеше. От редиците на шаха полетяха стрели и този път десетки воини изпопадаха с цвилещи и окървавени коне. Субодай изруга командира, който му се беше изпречил, и видя ужасеното му лице, когато двете части профучаха една покрай друга. Все пак вината не бе негова, призна Субодай. Беше обучил собствения си туман за подобна атака, но не бе лесно да обикалят покрай шахската войска, без да настъпят известни обърквания. Това нямаше да спаси командира от публично опозоряване, когато му паднеше в ръцете.

Войската на шаха стигна прохода и шансът на Субодай да се промъкне пред нея изчезна. Огледа се за Джелме — по-възрастният военачалник следваше своите лъкатушни пътеки, но не успя да го открие. Видя как опашката на огромното войнство започва да се стеснява, докато шахът навлизаше в безопасното според него място. Ако не друго, жилещите атаки на мингханите се засилиха, когато пространството за прикритие стана по-тясно. Опашката се свиваше и те удряха отново и отново. Субодай видя някои от по-буйните да атакуват с мечове и да пробиват маршируващите редици. Арабите пищяха и се биеха, като се опитваха по всякакъв начин да ги задържат, но падаха на всяка крачка. Щеше да дойде момент, в който устремните колони ще надделеят над останалите отзад и Субодай реши да откъсне напълно тила.

Изпрати най-свежите си хора да предадат заповедта, но това едва ли бе нужно. Монголите се бяха скупчили около края на шахската войска и я нападаха толкова отблизо, че я бяха накарали почти да спре. Земята в началото на прохода бе почервеняла от кръв, навсякъде се виждаха отсечени крайници и трупове, а клането ставаше все по-ожесточено.

Четиридесет хиляди араби все още вървяха в колоната пред прохода, когато през тях премина внезапен трепет. Субодай наклони глава и му се стори, че чува отразени от хълмовете писъци в далечината. Атаката на Хаджиун беше започнала. Колчанът на Субодай беше празен и той изтегли меча си, твърдо решен да види как опашката на шаха се изпарява под слънцето.

Предупредителни викове прекъснаха концентрацията му, докато водеше хората си отново напред, този път право през колоната. Беше избрал място недалеч от самия проход и сърцето му бясно заби, когато пришпори коня си в галоп. Отначало не чу виковете, но инстинктите му бяха добри и той погледна нагоре към източника, вдигайки меч, за да спре хората си преди атаката.

Изруга под нос. Видя ездачите и го обхвана ужасното подозрение, че шахът е пазил ариергарда, за да изненада нападателите си точно в момент като този. Страхът обаче отмина толкова бързо, колкото беше дошъл. Субодай видя, че това са негови сънародници, и духът му се приповдигна. Джучи беше все още жив, а Джебе препускаше с него.

Рязко се огледа. Може би тридесет хиляди араби все още се мъчеха да стигнат прохода, удряни и блъскани от всички страни. Мингханите наистина се носеха около тях като оси, помисли си Субодай, но в крайна сметка осите можеха да победят дори мечка. Не беше необходим там, но не можеше да напусне, без да уведоми Джелме.

Мина сякаш цяла вечност, докато открие военачалника — окървавен и очукан, но радостен, докато подготвяше хората си за поредната атака.

— Като овце на заколение! — извика Джелме, когато Субодай приближи. Беше се съсредоточил в сражението и все още не бе видял конниците. Субодай само кимна към тях.

Джелме се намръщи и пръстите му се стрелнаха към дългата стрела, която го бе улучила в рамото. Беше пробила бронята и се бе забила в плътта му малко под кожата. Джелме яростно се опита да я извади. Субодай приближи, хвана стрелата и бързо я измъкна, след което хвърли парчетата.

— Благодаря — рече Джелме. — Това да не са липсващите военачалници?

— Че кой друг би довел два тумана на това място? — отвърна Субодай. — Можехме да ги използваме и преди, но ще ги пратя през двата прохода да атакуват шаха от другата страна.

— Не — каза Джелме. — И ние двамата можем да сторим това. Който е закъснял, да се задоволи с отпадъците и да следва шаха в прохода. Още съм бодър, военачалнико. Днес отново ще се сражавам.

Субодай се ухили и го тупна по рамото. Изпрати двама пратеници да предадат заповедите на Джебе и Джучи, отдели се и призова хората си да го последват. Най-близкият проход бе на малко повече от миля оттук.

Само за миг атаката върху тила спря и последните окървавени войници на шаха минаха между хълмовете. Когато сянката най-сетне падна върху лицата им, те се озърнаха страхливо назад към дивите конници, които бързо препускаха нанякъде. Никой не се зарадва, че се е измъкнал жив. Бяха изпълнени с мрачно предчувствие и когато отново се обърнаха към купищата мъртъвци зад себе си, видяха друга войска, която приближаваше все повече и повече, готова да започне клането отново.

Субодай пришпорваше коня си по неравната земя нагоре към хълмовете. Вторият проход представляваше тясна пътека и шахът спокойно би могъл да го отпише за огромната си войска. Въпреки това тя побираше редица от десет души и докато се изкачваше, Субодай погледна към нивите долу. Лъкатушещата червена линия, което бележеше битката, бързо потъмняваше и ставаше кафява. Върху нея се появиха туманите на Джучи и Джебе и дори от това разстояние Субодай забеляза, че те яздят бавно. Видя дребните фигури на съгледвачите да ги настигат и темпото им се ускори.

След това ги изгуби и не видя как влизат след шаха в прохода. Хаджиун вече сигурно беше привършил стрелите, а армията все още бе твърде голяма за силите на Чингис при Отрар. Въпреки това Субодай бе доволен от резултата. Беше показал силата на самостоятелните колони и най-добрия начин за действие срещу бавен противник. Погледна напред, където яздеше Джелме и подканваше хората си. Усмихна се на ентусиазма и енергията му, те сякаш бяха неизчерпаеми. Всеки воин знаеше, че може да имат втори шанс да атакуват, ако успеят да прекосят възвишенията, преди шахът да стигне откритата равнина. Тогава нямаше да има място за жилещи оси, осъзна Субодай. Ако преценяха времето добре, щяха да ударят десния фланг на шаха с най-добрите от двайсетте хиляди. Повечето от стрелите им бяха вече използвани. Щитовете и мечовете трябваше да довършат започнатото.

14.

Под лъчите на изгряващото слънце Чингис се обърна достатъчно бързо, че да стресне Хазар. При вида на по-малкия му брат лицето на хана изгуби частичка от свирепостта си, но видимото напрежение си остана. Вече два дни той караше на гняв и чувство на безсилие, докато хората му се биеха и умираха отвъд възвишенията на юг. Ако стените на Отрар бяха малко по-тънки, щеше да заповяда катапултите да не спират обстрела си. Това обаче щеше да е безсмислен труд и му се наложи да чака. Градът не беше толкова важен, колкото оцеляването, но бездействието бе опънало нервите му до скъсване.

— Кажи ми добра новина — рязко рече той.

Хазар се поколеба и Чингис се намръщи.

— Тогава ми кажи каквото и да е — рече той.

— Съгледвачите докладват за битка преди прохода. Военачалниците са разредили хората на шаха, както им заповяда, но въпреки това войската му е в общи линии непокътната. Хаджиун е готов със стрелците по склоновете. Ще избият мнозина, но ако армията не се пречупи и не побегне, шахът ще успее да премине. Знаеше, че ще стане така, братко.

Чингис сви юмрук толкова силно, че ръката му затрепери.

— Кажи ми как да попреча на двайсет хиляди воини да ни се нахвърлят в гръб и ще се изправя срещу шаха, щом излезе — рече той.

Хазар погледна към града, който се бе подиграл на подготовката им. Лагерът бе опразнен от воини, пет пълни тумана чакаха заповеди и Чингис се дразнеше от всеки пропилян момент. Не беше подценил поетия риск. Съпругите и синовете му Угедай и Толуй бяха оставени без защита, когато се опита да изстиска всичко от наличните сили. Когато слънцето изгря на втория ден, само Хазар се осмеляваше да говори с брат си, а не можеше да му предложи решение.

Хазар също знаеше много добре, че премине ли ханът възвишенията с войската си, гарнизонът на Отрар ще нападне веднага щом види знамената му. Туманите щяха да бъдат смазани. Знаеше, че му липсва блестящият ум на Субодай и дори остроумието на Хаджиун, но можеше да даде само една заповед. Нямаше начин да задържат Отрар. Оставаше им единствено да се оттеглят, като извикат всички военачалници с тях. Въпреки това Хазар продължи да чака Чингис.

Черният дим от горящия външен град се беше разнесъл през изминалите дни. Въздухът беше чист и горещ. Чингис погледна към войската си. Градът бе притихнал и очакваше спасението си.

Търпението на Хазар се изчерпа.

— Ще има и други години, братко — рече той. — И други битки.

— Искаш да ме накараш да се оттегля ли, Хазар? — обърна се към брат си Чингис.

Хазар сви рамене.

— По-добре това, отколкото да те убият. Ако отведеш туманите на десет мили на север, гарнизонът на Отрар ще се присъедини към шаха. Така поне ще имаме един враг и никой няма да ни дебне отзад.

Чингис изсумтя презрително.

— Очакват ни мили равнини и планини, които те познават по-добре от нас. Ще ни бият по целия път до дома и дори военачалниците ми няма да могат да спрат такова множество. А ако стигна до прохода, шахът няма да има възможност да маневрира. Но и тогава ще бъде трудно да се стигне до него преди залез, братко. Времето ни убива.

Чингис замълча, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо.

— Твоят заместник Самука. Верен ли е?

Хазар присви очи, чудейки се какво ли си мисли брат му.

— Разбира се.

Чингис рязко кимна, явно взел решение.

— Дай му пет хиляди мъже и му кажи да задържи тази позиция, докато се върна. Не е нужно да печели сражението, а само да не им позволява да излязат на бойното поле. Кажи му, че ми трябва време и че е длъжен да ми го осигури.

Отначало Хазар не отговори. Туманът на Чагатай беше по-близо до града от хората на Самука, но той знаеше, че Чингис няма да прати сина си на сигурна смърт, както явно бе склонен да стори с неговия заместник.

— Добре, братко, ще му кажа — отвърна той.

Чингис вече възсядаше коня си и се обръщаше да заеме мястото си начело на войската. Хазар препусна в галоп назад към редиците на Самука.

Откри стария си заместник да обсъжда реда на придвижване с Хо Са. Лицата им грейнаха при вида на Хазар и лицето му се сви, като си помисли какво ще им предаде. Направи им знак да се отделят от останалите командири и заговори тихо.

— Господарят Чингис заповядва да останеш тук, Самука. Вземи пет хиляди от най-добрите си стрелци и задръж града, докато се върнем.

Хо Са се вцепени, сякаш го бяха ударили. Тъмните очи на Самука изучаваха известно време Хазар. И тримата знаеха, че това е смъртна присъда. Гарнизонът щеше да ги направи на парчета в отчаяния си опит да излезе от града.

— Ще направят всичко възможно, за да си пробият път — продължи Хазар. — Ще бъде голяма касапница.

Явно вече примирен, Самука кимна. Пет хиляди нямаше да са достатъчни, за да удържат двете порти. Изведнъж му хрумна нещо и той хвърли поглед към Хо Са.

— Нямам нужда от него, военачалнико. Нека дойде с теб. — Усмихна се уморено. — И без това е безполезен, няма да ми потрябва.

Хо Са едва изтърпя пристъпа на слабост. Не искаше да умира в страна, която почти не познаваше. Самука му даваше шанс да живее. Хазар извърна поглед, за да не гледа изписалото се на лицето му смущение.

— Ще остана — рече Хо Са.

Самука погледна нагоре към небето и изпуфтя.

— Значи си глупак — рече той. Обърна се към Хазар и пое дъх, изведнъж изпълнен с енергия. — Колко време трябва да удържа?

Хазар с нищо не показа, че е забелязал вътрешната борба на Хо Са.

— Може би един ден. Аз лично ще те сменя.

Хо Са и Самука сведоха глави, приемайки задачата. Обхванат от внезапен порив, Хазар протегна ръка и сграбчи рамото на Хо Са. Познаваше офицера от Си Ся от много години, още от първото им нахлуване на дзинска територия.

— Остани жив, братко — рече той. — Ще дойда, стига да мога.

— Ще се оглеждам за теб — дрезгаво отвърна Хо Са. Лицето му не издаваше страха, от който стомахът му се бунтуваше.

Чингис вече беше начело на войската и се взираше студено в тримата. Изчака Самука да извика заповеди на петимата мингхан командири и те се отделиха от основната маса. Хазар се забави малко, за да събере по четири стрели от всеки воин от тумана на Чагатай и да им ги предаде на снопи. Самука и Хо Са щяха да се нуждаят от всяка стрела. Ако можеха да задържат гарнизона на Отрар до вечерта, може би Чингис щеше да има оправдание за това, че ги е пожертвал.

Когато вестта, че трябва да останат, се разпространи сред петте хиляди воини, мнозина обърнаха глави към Хазар. Знаеха какво означава тази заповед. Хазар замръзна като камък и със задоволство установи, че никой не възразява. Сънародниците му се бяха научили на дисциплина дори пред лицето на смъртта.

Чингис смушка понито си и препусна напред. Чагатай и Хазар поеха с него към кафявите хълмове, където шахът се сражаваше с военачалниците. Зад тях жителите на Отрар ликуваха по стените и единствено малкият мрачен отряд на Самука и Хо Са препусна обратно, съвсем дребен на фона на града.

Първите редици на шахската армия излязоха от прохода на ярката слънчева светлина с радостни ревове, че са оцелели. Отгоре им се бяха изсипали десетки хиляди стрели, докато си пробиваха път напред. Щитовете им бяха настръхнали като таралежи от тях и мнозина ги срязваха с ножовете си, докато продължаваха напред към Отрар.

Зад тях писъците продължаваха — монголите разкъсваха тила на армията, може би с надеждата, че арабите ще изпаднат в паника и ще се пречупят. Шах Ала-уд-Дин Мохамед се усмихна мрачно. Нямаше нищо позорно в това да умреш добре, а хората му бяха силни във вярата си. Никой от тях не бе бягал от окървавените мечове на врага. Монголските лъкове най-сетне бяха замлъкнали, слава на Аллах. Шахът се запита дали не са ги използвали и срещу конниците на Халифа и се надяваше да е така. Това беше по-достоен край за пустинния разбойник, отколкото предателството.

Дълго време бе нужно, за да преминат под пороя стрели на монголите, накацали като ястреби по скалите. Слънцето отдавна беше преминало зенита и шахът не знаеше дали проклетите дяволи няма да продължат нападенията си и в тъмното. Отрар се намираше на не повече от двадесет мили на север и той щеше да ръчка хората си напред, докато градът не се покаже пред очите му. Щеше да установи лагера си така, че жителите на Отрар да разберат, че е дошъл да ги спаси.

Отново чу предсмъртни писъци отзад и изръмжа. Монголите бяха навсякъде и макар че хората му бяха вдигнали щитове, трудно можеха да убиват враг, когото не можеха да видят. Редиците продължаваха да маршируват напред. Само смъртта можеше да им попречи да стигнат града.

От високото си положение на гърба на слона Ала-уд-Дин бе сред първите, които видяха Субодай и Джелме да се появяват от планините от дясната му страна. Изруга полугласно и отново повика знатните си пратеници. Хвърли бърз поглед на войската и кимна на първия, който приближи.

— Кажи на сина ми Джелауддин да унищожи излизащата във фланг войска. Да вземе дванадесет слона и десет хиляди души от генерал Файсал. Кажи му, че ще гледам.

Конникът докосна с пръсти устните и сърцето си, преди да препусне, за да предаде заповедта. Ала-уд-Дин извърна поглед от десния фланг, уверен, че синът му ще премаже нападателите.

Усмихна се мрачно, когато войската остави прохода зад гърба си. Нищо не можеше да го спре да достигне Отрар. Някъде отпред беше Чингис, но той вече бе закъснял. Дори да беше потеглил, гарнизонът на Иналчук сигурно го тормозеше по петите. Монголите бяха бързи и изумително подвижни, но неговите сили бяха далеч по-многобройни и хората му нямаше да побягнат, докато е жив.

Очертаваше се чудесна битка и Ала-уд-Дин с изненада откри, че очаква с нетърпение да види поражението на хана. Почти съжаляваше, че ще му се наложи да убие такъв дързък враг. Изминалата година бе едновременно вълнуваща и благодатна. Той въздъхна, като си спомни детската приказка за шаха, който се страхувал от черната депресия почти толкова, колкото от главозамайващата самоувереност. Когато поискал от съветниците си да намерят решение на проблема му, те изковали прост златен пръстен, върху който били гравирани думите „И това ще мине“. Имаше истина в тази простота и шахът беше доволен, докато очуканата му армия продължаваше към Отрар.

Колоните на Субодай се построиха в широка атакуваща редица веднага щом излязоха от възвишенията. Началото на шахската армия вече се виждаше, но той спря хората си и им заповяда да стрелят по предните редици. Стрелите им бяха малко. Едва петстотин души можеха да пуснат три бързи залпа, след което им оставаха само мечовете.

Джелме дойде да язди до него и понитата им препуснаха напред.

— Джучи и Джебе са при опашката на змията — каза Джебе. — Ще успеем ли да отсечем главата?

— Всичко е възможно — извика през рамо Субодай. — Направо не мога да повярвам, че издържаха толкова много атаки, без да нарушат строя. Още нещо за научаване, военачалнико — имат невероятна дисциплина, почти като нашата собствена. Дори идиот да ги води, няма да е лесно да се пречупят.

Трябваше да препускат малко повече от миля, преди да ударят дясното крило. Субодай изчисли наум времето. При тази скорост щяха да стигнат редиците за двеста удара на сърцето.

Докато се носеха към изливащите се от прохода неприятели, Субодай видя огромна част от тях да се отделят и да се обръщат насреща. Намръщи се към излизащата напред редица слонове, мушкани и шибани от водачите си. По-скоро почувства, отколкото видя колебанието на хората си, и им извика окуражително:

— Главите им са бронирани. Целете се в краката. Всичко, което диша, може да бъде убито от нас.

Онези, които го чуха, се ухилиха и заповедта му полетя през редиците. Стрелците опънаха лъкове, за да проверят силата им.

Слоновете се понесоха напред, набирайки бързо скорост. Субодай видя покрай тях да тичат пехотинци. Животните бяха ужасяващи и растяха все повече и повече пред очите му. Приготви меча си, като го залюля леко покрай хълбока на коня, така че да разсича въздуха със свистене. Видя туманите на Чингис да идват от север и се зачуди как ханът се е решил да остави Отрар зад гърба си.

— Убийте първо слоновете! — изрева той на стрелците. Те бяха готови и Субодай усети как сърцето му бие с все сила в гърдите и гърлото. Слънцето се спускаше към хоризонта, денят беше великолепен.

Самука раздели петте си хиляди бойци на две групи в двата края на града, всяка срещу високите порти в стените. Хо Са командваше втората и Самука с одобрение забеляза студената физиономия на офицера, която бе овладял при престоя си сред племената. След като заеха позициите си, Самука се успокои. Хората му бяха издигнали груби барикади, които щяха да ги защитят от стрелите, докато удържат портата. Въздъхна. Чингис му беше оставил само едно преимущество и той трябваше да го използва максимално добре. Прокара пръсти по коприненото знаме, наслаждавайки се на допира. Виждаше тъмните лица, които го наблюдаваха от високите кули на Отрар. Май нямаше да му се наложи да чака дълго.

Чингис се намираше само на няколко мили на юг, когато Самука чу отекващите зад стените заповеди. Кимна и отново провери дали командирите му са готови. Всички бяха мрачни като военачалника си и никой не беше толкова глупав да се надява, че може да оцелее в предстоящата битка.

Желязната източна порта бавно се отвори. В същия миг на стените се появиха хиляди тъмни стрелци. Самука ги погледна безизразно, преценявайки бройката им. През изминалите дни монголите бяха разчистили път до портата, като използваха пики, за да съборят останките от овъглените постройки. Тогава планът им се виждаше добър, но сега се оказа, че са помагали на жителите на града да излязат навън. Даде заповед и хората му приготвиха лъковете си и грижливо разположиха стрелите в краката си, за да могат да ги вземат възможно най-бързо. Една от импровизираните дървени барикади падна и Самука чу как командирът изруга и прати хора да я вдигнат отново. Усмихна се стегнато. Чингис го беше поставил тук и нямаше да го премахнат лесно.

Не знаеше дали гарнизонът ще излезе само оттук или ще се опита да пробие и позициите на Хо Са от другата страна. И в двата случая пътят му бе начертан. Той отведе понито си извън обсега на стрелите и загледа как железните порти се отварят навътре. В озарения от слънцето град оттатък чакаха редици добре въоръжени мъже на силни арабски коне. Присви очи. Именно тях трябваше да унищожи. Пехотата нямаше да настигне Чингис навреме.

Заповедта беше трудна за човек, който обича конете, но Самука вдигна глава.

— Убийте конете — извика той и викът му бе повторен като ехо, макар че с такъв малък отряд едва ли някой не го беше чул. От монголските понита нямаше особена полза в дъговидния строй, който не можеше да се движи, но беше някак по-сигурно да си на седло и Самука не искаше да стои на земята, докато врагът препуска към него.

В града се надигна рев и врагът се втурна навън. Портата стесни редиците им, така че само петима можеха да препуснат в галоп едновременно. Самука вдигна лявата си ръка в очакване на подходящия момент. Сто души опънаха лъковете си в пространството между барикадите. Знаеше, че трябва да редува залповете, за да пести стрелите, но искаше първият да е ужасяващ.

Видя, че противникът добре е премислил действията си. Редиците се разшириха веднага щом излязоха през портата, събирайки колкото се може повече мъже за най-кратко време. Самука гледаше безстрастно как пресичат маркера, който беше оставил на сто крачки разстояние.

— Първо конете! — отново изкрещя той и пусна ръката си.

От последвалия трясък сърцето му запрепуска. Сто дълги стрели полетяха във въздуха и почти не забавиха скоростта си, преди да ударят излизащите конници. Първата редица рухна като пръснат мях, коне и хора заритаха в прахта. Самука отново вдигна ръка и я пусна почти незабавно — знаеше, че следващите сто са готови. Нищо не можеше да се противопостави на такива смазващи удари. Макар да имаха брони и щитове, арабите падаха заедно с конете си, а други стрели пронизваха онези, които се опитваха да се изправят на крака.

Въздухът над портите се изпълни с бръмчене, когато стрелците от стените опънаха лъкове и стреляха. Самука се сниши инстинктивно, макар че барикадите го защитаваха. Високите изстрели попаднаха в щитовете на хората му. Те бяха опитни и поеха ударите с лекота.

Конниците продължаваха да излизат. Самука пращаше залп след залп към редиците, докато пред Отрар не се образуваха хълмове от мъртви мъже и животни. Някои от хората му бяха улучени от противниковите стрелци, но жертвите бяха малко.

Настъпи затишие, докато гарнизонът използваше своите дървени барикади, за да разчисти телата. Това отне време и монголите с удоволствие изчакаха, преди да започнат отново да сеят смърт. Въпреки това Самука се отчая, когато прецени оставащите стрели. Дори всеки изстрел да отнемаше живот, накрая пак щяха да стигнат до мечовете.

Бруталната размяна на изстрели продължи. Ако гарнизонът по този начин искаше да излезе навън, Самука можеше да го задържи поне до стъмване, почти сигурен беше. Самочувствието му беше високо, когато видя някакво движение по стената. Бързо погледна нагоре — смяташе, че сменят стрелците или им носят нови стрели. Намръщи се, когато видя да се спускат въжета и войниците да слизат по тях, охлузвайки ръцете си в стремежа да се доберат по-бързо до земята.

Изруга, макар да очакваше този ход. Стотици вече се строяваха извън обсега му, а през цялото време хората му пускаха стрели към портата и избиваха конниците, които се мъчеха да излязат навън. Извика пратеник и го прати при Хо Са от другата страна на града. Ако хората му бяха все още живи, можеше да отдели няколкостотин и да се справи с новата заплаха. Докато гледаше, нови и нови въжета почерняваха от спускащи се войници и редиците долу станаха по-гъсти и самоуверени. Сърцето му се сви, когато се затичаха към него с блестящи от следобедното слънце щитове и мечове. Отново спусна ръка и запрати залп към конниците, които се мъчеха да прегазят през мъртвите си другари. Нямаше да маневрира, докато стрелите не свършат.

Ако командирите в Отрар бяха решили да го заобиколят отдалеч, Самука щеше да се принуди да им пресече пътя. Още бе твърде рано, за да им позволи да препуснат на помощ на шаха. Следеше ги внимателно, но в своята ярост и вълнение управителят явно бе наредил да пометат монголите. Приближаваха тичешком и на Самука му се наложи да отдели пет хиляди души да ги посрещнат с лъковете си. Стрелите разкъсаха редиците им. Нови и нови войници се спускаха по стените и Самука стисна зъби от ярост и безсилие, когато първите войници от гарнизона се сблъскаха с неговите. Докато хората му се биеха свирепо, четиристотин монголски ездачи се появиха от другата страна на града и полетяха право срещу пехотинците. Отначало ги пометоха със свирепа вълна стрели, след което извадиха мечове и клането започна. Гарнизонът се огъна под атаката им, но на всеки монголски воин се падаха по трима или четирима арабски войници. Самука гледаше как броят им намалява и атаката най-сетне спря. Нападнати от всички страни, те се биеха храбро и нито един не се пречупи, но арабите ги съсичаха, докато в пресата не останаха само няколко дузини, удрящи по всичко, до което можеха да се доберат. Накрая те също паднаха и Самука изстена на глас, когато почти десет хиляди от гарнизона се построиха отново. Оставаше му да хвърли една последна кост, но това нямаше да е достатъчно.

Зад желязната порта виждаше нови редици конници, крещящи, с вдигнати щитове. Знаеха, че победата е тяхна.

Самука уморено извади коприненото знаме, напъхано под седлото му. Вятърът го развя, когато го вдигна над главата си. Погледна към хълма зад града и усети как сянка минава през лицето му, преди да чуе трясъка на катапултите.

Керамични топки се пръснаха в портата на Отрар, всяка толкова голяма, колкото можеше да носи човек. Самука вдигна стрела с напоен с масло парцал на върха и един от хората му я запали от фенера. Още две гърнета полетяха в портата и събориха конници на земята. Той се прицели внимателно и стреля.

Бе награден от огнена стена, която обгърна портата и подпалваше всеки, който се опитваше да мине през нея. Дзинското запалително масло беше ужасно нещо. Горещината бе толкова голяма, че много от монголските понита заотстъпваха уплашено назад, докато най-сетне бяха укротени. Катапултите на хълма запращаха още гърнета над главите на хората му и подклаждаха пъкъла, докато самата порта не стана тъмночервена. Самука знаеше, че може да игнорира конниците за известно време. Никой не можеше да прекоси огъня и да остане жив. Възнамеряваше да се присъедини към Хо Са от другата страна, докато пожарът бушува, но спусналите се по стените войници осуетиха плана му.

Докато хората му насочваха лъковете към арабските войници, Самука тръсна глава, за да я прочисти. Напомни си, че пехотинците не представляват опасност за Чингис. Резкият сигнал с рога накара хората му да обърнат конете си към него.

Самука посочи с меча си и пришпори коня напред. Мина достатъчно близо до горящата порта, за да усети топлината по бузите си. В същото време градът продължаваше да бълва нови войници по въжетата на мястото на убитите, но не бяха останали врагове, срещу които да се изправят.

Странно бе, че оставя сражението зад гърба си. Отрар не беше малък град и Самука видя размазани фигури по стените, докато препускаше в тяхната сянка, погълнат от ритъма на копитата и миризмата на дим. Не знаеше колко време ще гори дзинското масло и се измъчваше от мисълта, че някой по-умен щеше да намери начин да задържи и двете порти.

Чу хората на Хо Са, преди да ги види, и извади лъка си, истинско продължение на силната му дясна ръка. Стените профучаваха покрай него, шумът се засилваше и отпред се разкри кървав хаос.

Хо Са се мъчеше да удържи втората порта. Без подкрепата на катапултите вълни неприятели изтласкваха него и хората му. Войниците ревяха срещу монголите, обезумели до такава степен, че сами изтръгваха стрелите от телата си и продължаваха да маршируват напред, оставяйки кървави дири.

Последните хиляда бойци на Самука ги удариха отзад. Сблъсъкът беше толкова силен, че от един път си пробиха път през арабските редици и почти стигнаха до воините на Хо Са. Самука усети как хората му се забавят — конете им падаха убити или притиснати от умиращите врагове. Посегна за стрела, но колчанът му беше празен. Захвърли лъка и отново извади меча си.

Хо Са се сражаваше за всяка крачка, но воините му бавно отстъпваха пред множеството. Самука сумтеше и се мъчеше с всички сили да стигне до него, но от града излизаха още и още противници и му се стори, че ще бъде погълнат от тях като от черно ревящо море.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Самука осъзна, че се сражава от часове, но това не беше достатъчно. Втората порта бе на сто крачки от него. Там не бушуваха пламъци. Той виждаше, че от нея излизат още конници, но не се присъединяват към останалите. Изрева от ярост и отчаяние, докато те се отдалечаваха в нестройна колона. Дори малък конен отряд в тила на хана можеше да определи хода на битката.

Примигна, за да махне кръвта от очите си, и изрита един арабин, озовал се до дясното му стреме. Само сто от мъжете, които Хазар му беше оставил, бяха все още живи. Бяха избили много повече врагове, но това беше краят. Самука бе повярвал, че някак си ще оцелее, напук на всичко. Не можеше да си представи, че тялото му ще изстива на земята.

Изкрещя името на Хо Са през глави и ръце на мъже, които се опитваха да се доберат до него. Усещаше пръстите им по краката си, риташе и сечеше като обезумял, когато Хо Са го видя. Може би за момент офицерът си беше помислил, че вика за помощ, но Самука посочи с меча си отдалечаващата се конница. Хо Са се обърна да проследи жеста и в същия миг Самука видя как на шията му се появи огромен разрез, от който бликна кръв.

Изрева от ярост, докато сечеше пръстите, които се бяха вкопчили в бедрата му. Брадатите лица се бяха скупчили толкова нагъсто около него, че конят му спря и Самука изпита внезапно спокойствие, примесено с изненада. Хазар нямаше да се върне. Беше изгубен и сам, а хората му умираха.

Нечии ръце захванаха част от доспехите му и той с ужас усети, че се изплъзва от седлото. Уби още един с яростно замахване, но после уловиха ръката му и изтръгнаха меча от нея. Конят му рухна от невидими рани, а хората наоколо бяха толкова близо, че виждаше гърлата им, докато крещяха. Хвърли се срещу масата, като продължаваше да рита и блъска. Залязващото слънце изчезна, когато Самука падна в краката на тъпчещите и ръгащи врагове. Болката надмина страховете му. Помисли си, че е направил всичко по силите си, но въпреки това смъртта му беше мъчителна, а гарнизонът на Отрар бе излязъл.

15.

Дори през грохота на копитата Субодай чу пукота на перата в ухото си, когато опъна лъка. Изправи се в стремената и се прицели в предните крака на слона, който се носеше към него като свлачище. Хората наоколо направиха същото и когато той пусна тетивата, въздухът почерня от фучащи стрели. Никой от воините не обмисляше действията си. Бяха обучени за това още от тригодишни, когато ги връзваха за някоя овца и ги учеха да яздят. Преди първата им стрела да улучи целта си, вече имаха втора на тетивата. Могъщите мускули издуваха десните им мишници, докато опъваха отново лъковете.

Слоновете зареваха от болка и се вдигнаха на задните си крака, мятайки глави настрани. Субодай видя как стрелите потъват в масивните сиви крака и нарушават ритъма на атаката им. Половината от огромните животни се препънаха. Други вдигаха хоботи и жълти бивни в яростно предизвикателство. Скоростта им се засили, но полетя втора вълна стрели и слоновете се разтърсиха от ударите. Стрелите са забиваха в краката им, отваряйки болезнени рани.

Субодай автоматично посегна за нова стрела, но пръстите му напипаха празен колчан. Вече почти беше стигнал конницата на шаха. Прибра лъка в твърдия калъф на седлото и вдигна меча над дясното си рамо, готов да съсича.

Мъжете около него пуснаха последен залп към приближаващите редици и Субодай отново се изправи в стремената, щом видя, че най-близките слонове се надигат на задните си крака, полудели от болка. Водачите им пищяха и удряха бясно, но животните се обърнаха назад. Сърцето му сякаш заби по-бавно, когато видя как едно от тях рухва на земята с ужасяваща сила. Другите се отклониха в агония от редицата галопиращи воини, събаряйки коне и хора.

Субодай изкрещя тържествуващо, когато масивните животни отстъпиха сляпо към редиците на шаха. Оставяха пътеки през напредващите войници, сякаш газеха в гъста трева, и мятаха с бивните си мъжете. Нищо не можеше да ги спре в безумието им. Само за няколко мига Субодай се озова пред разбитите предни редици, замаяни и окървавени от бягащите зверове. Някои от арабите дойдоха на себе си достатъчно бързо, за да успеят да пуснат своите стрели от двойно извитите си лъкове. Първите монголски воини и коне рухнаха, но другите се озъбиха и препуснаха с нова сила напред. В последните мигове преди сблъсъка Субодай избра своя противник и поведе понито само с коленете си.

Монголските воини всяха хаос в първата редица. Субодай отсече главата на един войник и едва не падна, когато се сниши, за да избегне удара на друг. Докато се изправяше, замахна и остра болка прониза рамото му, когато мечът му удари броня. Ниската поза и тежестта му го задържаха в седлото. Арабинът рухна и Субодай се озова в една от кървавите пътеки, оставени от слоновете. Все още ги виждаше да се носят напред, терзани и ослепени, като сееха разруха след себе си. Мислено благодари на чудовищните животни и се огледа за нов противник.

Редиците на шаха бяха разтърсени и обездвижени от разбеснелите се слонове. Арабските стрелци се разпръснаха и измираха, като крещяха от ужас, а монголите препускаха твърдо напред и безмълвно поемаха рани, но не спираха да мушкат и съсичат. Мечовете се нащърбяваха в арабската броня, но ръцете им се вдигаха и спускаха безмилостно и ако щитът спираше един удар, нанасяха втори отгоре или отдолу, прерязвайки крака и гърла. Бяха по-бързи от враговете си. Субодай налетя на огромен брадат арабин, обхванат от лудостта на сражението. Надуши потта му, когато използва рамото на понито, за да го извади от равновесие. В мига преди да профучи покрай него видя, че извитата му сабя е без ефес и мечът му отряза три пръста. Хората на шаха бяха едри и Субодай се запита дали не са били подбирани по-скоро заради силата им, отколкото според уменията. Ударите им се сипеха върху воините му, но монголите неизменно ги избягваха, удряха в отговор, където могат, и продължаваха напред. Много от войниците на шаха получаваха по три или четири рани преди загубата на кръв да ги повали.

Субодай видя стотици пехотинци да се събират около конник на черен жребец. Дори от това разстояние виждаше, че животното е великолепно. Ездачът му крещеше заповеди и мъжете се построиха около него във формата на клин. Субодай се приготви за контраатака, но вместо това те вдигнаха щитове и започнаха да отстъпват назад към основните сили.

Не беше нужно монголският военачалник да дава нови заповеди. Мингхан командирите действаха самостоятелно, но четирима от тях усетиха оттеглянето и се втурнаха напред. Стрелите можеха да повалят отстъпващите войници, но те бяха свършили, а арабските редици удържаха строя, оставяйки купища мъртъвци зад себе си.

В далечината се чу протяжният вой на рогове. Субодай вдигна очи и видя препускащите тумани на Чингис. Ханът най-сетне излизаше на бойното поле и военачалникът изтри потта от челото си, изпълнен с огромно удоволствие.

Хората му бяха разбили врага, но Субодай все още бе обладан от ярост. Организираното отстъпление си беше свършило работата и не му бе позволило да огъне редиците и да отреже главата на основната войска на шаха. Препусна с хората си, които продължаваха да нападат последните групички изтощени пехотинци. Запита се кой ли е младият командир, който бе предотвратил пълния разгром. Той беше успял да удържи хората си заедно в разгара на битката и Субодай добави и това към вече наученото за врага. Шахът имаше поне един компетентен офицер под свое командване.

Мингханите се построиха отново сред разбити тела, пръсната броня и оръжия. Някои се спешиха да измъкнат безценните стрели от труповете, но малко от тях можеха да се използват отново. Субодай почувства как сърцето му се успокоява и огледа бойното поле, за да прецени къде има нужда от него. Войската на шаха бе излязла от прохода, а туманите на Джебе и Джучи й пускаха кръв в тила. Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта и Субодай реши, че Чингис няма да има време да атакува преди то да се скрие.

Кимна. Видя, че и последните пехотинци се бяха върнали във фланга и гледаха свирепо монголските воини, които сновяха между телата. Повечето слонове бяха изчезнали, няколко лежаха на земята и ритаха. Самите араби бяха предпочели да ги повалят със стрелите си, вместо да оставят монголите да се нахвърлят върху тях. Субодай бе уморен, болеше го на дузина места, но битката далеч не беше приключила.

— Строй се по мен! — извика той и онези, които го чуха, се подчиниха. Шахските редици маршируваха напред и пред студения поглед на Субодай се появиха бодри пехотинци. Не можеше да повярва, но войниците явно бяха твърдо решени да стигнат Отрар и продължаваха напред въпреки атаките.

Поклати глава. Военачалниците бяха доказали силата на подвижната войска и самостоятелно действащите командири. Но въпреки това шахската армия продължаваше да се движи тежко напред, независимо какво се изпречваше срещу нея. Субодай си помисли, че шахът жертва хората си безжалостно като самия Чингис.

Докато воините на Джелме се строяваха с неговите в колони, Субодай видя към тях да се обръщат уплашени лица. Войниците знаеха какво предстои още преди да е взел решение. Той видя как опъват лъкове и се приготвят.

Посегна за рога на гърдите си, но го намери разцепен на две от удар, който не помнеше. Изруга, без да забелязва ухилените физиономии на намиращите се наблизо.

— След мен! — изрева той. От лявата му страна хората на Джелме смушкаха конете си и препуснаха.

Чингис бе препускал устремно двайсет мили и нареди да сменят конете с отпочинали, щом се показа бойното поле. Видя, че шахът е излязъл от възвишенията, но нямаше какво да се направи. Погледна покрай редиците, където препускаше синът му Чагатай, следван по-нататък от Хазар. Петдесет хиляди мъже яздеха след него, следвани от огромна опашка резервни коне. И въпреки това се изправяха срещу враг, чийто край не се виждаше. Едва успяваше да различи знамената на Субодай, който атакуваше фланговете отляво. Зад арабската войска се вдигаше прашна пушилка. Помисли си, че Самука и Хо Са вече сигурно са мъртви, но Отрар беше далеч и гарнизонът му нямаше да стигне бойното поле днес. Ханът бе направил всичко по силите си, но последното хвърляне на костите предстоеше. Той беше стигнал дотук и нямаше друг план, освен да удари колоната на шаха и да я обкръжи с крилата си.

Даде заповед на знаменосеца и чу как златният флаг заплющя на вятъра. Хиляди лъкове изскърцаха по редицата. Войниците на шаха се опитаха да посрещнат удара, макар че командирите все така ги караха да продължават напред. Никой не искаше да се изправи отново срещу мрачните воини, но нямаше къде другаде да отиде. Изпищяха предизвикателно, когато златният флаг беше свален и небето почерня.

Монголските редици удариха с рев на пълна скорост, която бе толкова опасна, колкото и оръжията им. Широките крила полетяха около фронта на шахската армия, препуснаха покрай фланговете и я отрязаха. Слънцето потъваше зад хоризонта и светлината вече посивяваше, когато двете войски се срещнаха. Вечерта беше ясна и чиста. Монголите се врязаха в редиците на враговете си.

Шах Ала-уд-Дин Мохамед изкрещя от ужас, когато редица монголи си проби път чак до него. Конната му гвардия ги съсече до последния човек, но той беше обкръжен от всички страни и половината от войската не можеше да вдигне оръжията си. Шахът бе на ръба на паниката, докато се оглеждаше във всички посоки. Много скоро щеше да се стъмни, но монголите продължаваха да се бият като обезумели. Не издаваха и звук, дори когато умираха. Поклати глава при вида им. Нима не чувстваха болка?

Синът му Джелауддин смяташе, че са по-скоро тъпи животни, отколкото хора, и като едното нищо можеше да се окаже прав.

Въпреки това армията продължаваше мъчително напред, борейки се с желанието да побегне пред враговете. Ала-уд-Дин видя как ярките колони на войниците му се разбиват по фланговете, но грохотът на монголите отзад неизменно ги караше да продължат.

Все повече и повече от бойците на хана умираха, докато се опитваха да си пробият път до центъра. Войниците на шаха галопираха през тях и ги съсичаха. Не можеха да се сравняват със скоростта на монголите, но щитовете спряха много от стрелите им и приближилите се биваха мушкани, съсичани и отблъсквани назад. В сгъстяващия се здрач Ала-уд-Дин ликуваше при вида на мъртвите врагове, които слонът му газеше.

Спусна се мрак и картината заприлича на видение от ада. Мъжете крещяха и се бореха в кипящата маса от сенки и ножове. Шахската армия сякаш бе заобиколена от ръмжащи джинове, от всички страни се носеше грохотът на копита. Войниците се тресяха и продължаваха да маршируват напред, ужасени, че ездачите връхлитат право срещу тях. Звездите над тях бяха ясни и ярки, лунният сърп бавно се издигаше в небето.

Шахът реши, че монголският хан ще продължи клането чак до зори, и се молеше непрекъснато между заповедите, надявайки се да оцелее през тъмните часове. Гвардейците му отново трябваше да се изправят срещу отделила се колона воини, убивайки около осемдесет души и отблъсквайки останалите, за да бъдат съсечени от пехотинците. Синовете на старите родове се наслаждаваха и това им личеше. Зъбите им проблясваха, докато подхвърляха шеги на другарите си. Войската наоколо ставаше на пух и прах, но благородници като тях не обръщаха внимание на тези загуби. В края на краищата, Аллах даваше и вземаше, както му се хареса.

Ала-уд-Дин си помисли, че утрото ще разкрие само кървави дрипи от войнството, което беше командвал. Единствено мисълта, че врагът също страда, поддържаше решимостта му.

Отначало не забеляза, че грохотът утихва. Имаше чувството, че е живял цяла вечност сред тропота на копита. Когато той започна да заглъхва, шахът все още викаше синовете си и очакваше нови доклади. Армията продължаваше да марширува напред и със сигурност щяха да наближат Отрар преди съмване.

Накрая един от висшите командири извика, че ханът се е оттеглил. Ала-уд-Дин благодари за спасението си. Знаеше, че конниците не могат да атакуват нощем. На съвсем слабата лунна светлина не бяха в състояние да координират ударите си, без да се сблъскат помежду си. Той изслуша новините от съгледвачите, които преценяваха разстоянието до Отрар и предаваха всички подробности относно разположението на хана.

Ала-уд-Дин се приготви да се установи на лагер. Утрото щеше да сложи край на всичко, а проклетите монголи бяха оставили стрелите си в телата на неговите хора. В близост до Отрар можеше да построи войската в по-широки редици, така че повече мечове щяха да поемат жилещите атаки. Сигурен бе, че през последния час врагът беше дал толкова жертви, колкото и той. Преди това монголите буквално кормеха войската му. Огледа маршируващите редици, като се питаше колко ли са преживели преминаването през възвишенията. Навремето беше гледал как ловен отряд с копия проследява ранен лъв. Животното бе оставило широка кървава диря, докато бе пълзяло с разпран корем. Сега шахът не можеше да се освободи от мисълта, че собствената му армия е в положението на лъва. Най-накрая заповяда да спрат и чу гръмката въздишка, когато на войниците бе позволено да си починат. Шахът понечи да слезе, но видя появилите се на изток светлини. Добре познаваше лагерните огньове и остана на гърба на слона, а светлините ставаха все повече и повече, докато не заприличаха на далечни звезди. Там беше врагът, който също почиваше и очакваше утрото.

Хората около Ала-уд-Дин също започнаха да палят огньове от дърва и сушени камилски изпражнения. Утрото щеше да види края на всичко. Шахът чу гласовете на молещите се правоверни и кимна свирепо. Аллах беше все още с тях, а монголският хан също кървеше.

Луната прекосяваше черното небе и Чингис събра военачалниците си около огъня. Настроението не бе приповдигнато, докато го чакаха да заговори. Туманите им бяха съсекли много от хората на шаха, но собствените им загуби бяха ужасяващи. В последния час преди мрака загинаха четири хиляди опитни воини. Бяха си пробили път почти до самия шах, но тогава арабските саби се събраха срещу тях и ги накълцаха.

Джебе и Джучи пристигнаха в лагера заедно. Хаджиун и Хазар ги поздравиха, но Чингис просто ги изгледа. Субодай и Джебе станаха да приветстват двамата млади мъже — бяха чули историята за дългото им препускане, която вече се разпространяваше сред монголите.

Чагатай също бе чул новината и гледаше навъсено как Джелме потупва по-големия му брат по гърба. Не разбираше защо изглеждаха толкова доволни. Той също се беше сражавал и бе изпълнявал заповедите на баща си, вместо да се запилява с дни без никаква вест. Поне беше там, където Чингис се нуждаеше от него. Беше се надявал Джебе и Джучи да бъдат опозорени заради отсъствието си, но дори закъснялата им поява в тила на шаха се коментираше като гениалност. Стисна зъби и погледна към баща си.

Чингис седеше с кръстосани крака, с мях айраг до себе си и купа кисело сирене в скута. Опакото на лявата му ръка бе цялото в кръв, десният му пищял беше здраво превързан, но все още кървеше. Когато Чагатай извърна лице, за да не слуша глупавите хвалби по адрес на брат си, Чингис обра с пръст остатъците в купата и задъвка. Настъпи тишина, когато той остави съда и седна абсолютно неподвижен.

— Самука и Хо Са вече трябва да са мъртви — най-сетне произнесе той. — Гарнизонът на Отрар не може да е много далеч, а не знам колко са оцелели след пожара и стрелите.

— Няма да спрат през нощта — рече Хаджиун. — Може да им се наложи да водят конете си, но въпреки това ще стигнат при шаха преди зазоряване.

Докато говореше, Хаджиун се взираше в нощта натам, откъдето можеха да очакват гарнизона. По-нататък се виждаха огньовете на вражеския лагер и дори след толкова много жертви светлините му бяха стотици, и то само на няколко мили от тях. Несъмнено арабските съгледвачи вече препускаха обратно, водейки градския гарнизон. Мракът щеше да ги скрие достатъчно добре.

— Изпратих съгледвачи в кръг около нас — каза Чингис. — Ако ни нападнат през нощта, няма да има изненади.

— Че кой напада през нощта? — обади се Хазар. Беше потънал в мисли за Самука и Хо Са и едва вдигна очи от сушеното козе месо, което дъвчеше.

В светлината на пламъците Чингис обърна студения си поглед към него.

— Ние — отвърна той.

Хазар погълна месото по-бързо, отколкото беше възнамерявал, но Чингис продължи, без да му даде възможност да отговори:

— Какъв избор имаме? Знаем къде са, а стрелите ни и без това са свършили. Ако ги ударим от всички страни, няма да пречим сами на себе си.

Хазар прочисти гърлото си.

— Луната е много слаба, братко — с плътен глас рече той. — Как ще виждаме знамената и как ще разберем накъде върви битката?

Чингис вдигна глава.

— Ще разбереш, когато се пречупят или когато те убият. Това е единствената възможност, която ни е останала. Да не искаш да чакам, докато още двайсет хиляди се присъединят към тях на сутринта — при това отпочинали мъже, които не са се сражавали, за разлика от нас?

Огледа военачалниците си на светлината на огъня. Мнозина от тях се движеха сковано, а дясната ръка на Джелме бе превързана с окървавен парцал, който все още бе мокър.

— Доколкото познавам Самука, ще са по-малко и от половината — промърмори Хазар, но Чингис не отговори.

Субодай прочисти гърлото си и погледът на Чингис се премести върху младия военачалник.

— Господарю хан, летящите колони свършиха добра работа, докато имахме стрели. През нощта всяка атака ще бъде посрещната от мъже с щитове, подредени в плътни редици. Можем да изгубим всички бойци.

Чингис изсумтя, но Субодай продължи, а тихият му глас успокояваше останалите:

— Една колона може да си пробие път през тях, но вече видяхме резултата. Тези араби няма да побягнат лесно пред нас. Всяка наша стъпка докарва повече и повече мъже по фланга на атаката, докато не я прекърши.

— Имаш ли друго предложение? — рязко рече Чингис. Макар че тонът му бе груб, той слушаше. Познаваше острия ум на Субодай и го уважаваше.

— Трябва да ги объркаме, господарю. Можем да го сторим с лъжлива втора атака от другата страна. Ще изпратят хора да я задържат и ние ще им се хвърлим отзад.

Чингис поклати замислено глава. Субодай продължи да натиска:

— Ами ако пратим малък отряд да подгони конете към лявото крило на шаха, господарю? Да вземат всички резервни коне, за да вдигнат колкото се може повече шум. Когато шахът прати войниците си натам, ние ще атакуваме дясното крило с всичките си сили. Може и да успеем.

Изчака, докато Чингис обмисляше думите му, без да си дава сметка, че е затаил дъх.

— Планът е добър — започна той. Всички около огъня се вцепениха, когато чуха рог в нощта. Почти веднага в далечината се надигна рев, който приближаваше към тях. Докато те се хранеха и разговаряха, шахът беше нападнал огньовете им.

Военачалниците скочиха едновременно на крака, за да се върнат при хората си.

— Така стана по-просто, Субодай — каза Хазар, докато минаваше покрай него.

Субодай се ухили на арогантния му тон. Той беше предвидил подобна атака и хората му бяха готови.

16.

Джелауддин препускаше в тръс в нощта и се взираше в огньовете отпред. Тичащите покрай стремената му мъже бяха изтощени, но той бе настоял пред баща си за още една масирана атака, тъй като знаеше, че най-добрият им шанс е да ударят монголите, докато спят. Кипваше при мисълта, че скъпоценната гвардия на Ала-уд-Дин почти не бе окървавила сабите си. Шахът беше отхвърлил исканията му гвардейците да дойдат с него точно когато можеха да оправдаят съществуването си. Джелауддин прокле баща си, а покрай него и Халифа, който изгуби конницата. После пропъди гнева си и се помъчи да се съсредоточи. Само едно минаване през вражеския лагер можеше да е достатъчно, за да ги пречупят най-сетне. Луната беше скрита от облаци и принцът яздеше бавно по неравната земя в очакване на предстоящата врява.

Тя настъпи по-рано, отколкото беше очаквал, когато противниковите съгледвачи изсвириха тревога, преди да бъдат съсечени. Джелауддин изтегли сабята си и рискува да ускори темпото. Бягащите пехотинци изостанаха, докато той насочваше коня си към монголските огньове.

Ханът беше направил съвсем груб лагер след толкова дни на сражения. Джелауддин видя, че на левия фланг има много повече светлини, което означаваше и повече хора. Нощите бяха студени — сигурно се бяха скупчили по-близо до огньовете. Отдясно светлините бяха по-разредени, а накрая се виждаха само няколко светли точици. Именно натам поведе хората си, за да си отмъсти за поражението, което беше понесъл.

Чу монголите да се надигат срещу атаката и да вият в безумен гняв. Джелауддин изкрещя предизвикателно в нощта и хората му подеха вика. Огньовете приближиха, изведнъж навсякъде около него се появиха хора и двете сили се сблъскаха. Джелауддин успя да изкрещи изненадан, преди жребецът му да бъде съсечен под него и да полети напред.

Субодай чакаше с Джучи, Джебе и Чагатай. Негова бе идеята да подредят огньовете по този начин и да привлекат непредпазливия враг. Където бяха нагъсто, бе разположил съвсем малко хора, колкото да ги поддържат. Опитните тумани се бяха събрали в тъмното с понитата си, далеч от топлината. Не обръщаха внимание на нощния студ. Той бе нищо в сравнение с ледените степи в родината им. Нададоха мощен рев и атакуваха приближаващите арабски редици.

Когато двете сили се сблъскаха, арабите бяха зашеметени и смазани от мъже, които се бяха сражавали и обучавали от най-ранните си години. Десните им ръце почти не се уморяваха, когато съсичаха врага и го отхвърляха назад. Субодай изкрещя да тръгнат напред и те препуснаха рамо до рамо, а конете им стъпваха деликатно през умиращите.

Луната отново се появи, но атаката бе пречупена бързо и арабите побягнаха обратно към основния си лагер. Докато отстъпваха, те се озъртаха през рамо, ужасени, че монголите ще им налетят в гръб. По-малко от половината успяха да се спасят. Джелауддин беше сред тях, посрамен и без кон. В далечината монголите довършиха ранените и търпеливо зачакаха утрото.

Шах Ала-уд-Дин крачеше напред-назад в шатрата си и хвърляше свирепи погледи към най-големия си син. Джелауддин стоеше нервно, нащрек заради гнева на баща си.

— Откъде са знаели, че ще нападнеш? — внезапно избухна шахът. — Няма шпиони във войската. Не и тук. Невъзможно е.

Все още жегнат от провала си, Джелауддин не смееше да отговори. Лично той смяташе, че монголите просто са се подготвили за всеки случай, без да знаят за нападението, но не можеше да ги хвали, когато баща му беше вбесен.

— Сега разбираш ли защо не ти дадох личната си гвардия? — остро попита шахът.

Джелауддин преглътна. Ако беше повел петстотинте конници, едва ли разгромът щеше да бъде така лесен и пълен. С усилие се овладя да не отвърне с нещо оскърбително.

— Ти си мъдър, татко — рече той. — Утре те ще пренесат сражението при врага.

Отстъпи крачка назад, когато баща му застана толкова близо до него, че настръхналата му брада докосна лицето на сина му.

— Утре ти и аз ще сме мъртви — изръмжа шахът. — Когато ханът види колко хора са ми останали, ще се нахвърли върху нас и ще сложи край на всичко.

Джелауддин изпита облекчение, когато чу някой да прочиства гърлото си при входа на шатрата. Абас, личният прислужник на шаха, стоеше на светлината на лампата. Погледът му се стрелкаше от баща на син и се мъчеше да разчете настроението им. Джелауддин нетърпеливо му махна да си върви, но Абас не му обърна внимание, влезе и се поклони на шаха. Джелауддин видя, че носи парче пергамент и мастилница, и не посмя да му нареди да излезе.

Абас докосна челото, устните и сърцето си в израз на уважение към шаха, след което постави материалите за писане на малката масичка в ъгъла. Бащата на Джелауддин кимна. Яростта му още личеше по стиснатите зъби и зачервеното лице.

— Какво е това? — попита най-сетне Джелауддин.

— Това е отмъщение за мъртвите, Джелауддин. Когато напиша името си върху него, то ще стане заповед към хашишините да прочистят страната ми от този хан.

Синът му усети как товарът пада от плещите му, макар че му се наложи да потисне трепета си. Сектата шиитски фанатици имаше мрачна репутация, но баща му щеше да постъпи мъдро, като се обърне към тях.

— Колко ще им платиш? — тихо попита той.

Шахът се наведе над пергамента и зачете написаните от Абас думи, без да отговори.

— Нямам време за преговори — каза най-сетне той. — Предложих им нареждане за сто хиляди жълтици от личната ми съкровищница. Не биха отказали такава сума дори за ханска глава.

Джелауддин усети как дланите му се изпотяват при мисълта за такова количество злато. То беше достатъчно за построяването на огромен дворец или цял град. Въпреки това не каза нищо. Шансът му да разбие монголите бе пропилян в нощта.

След като шахът подписа нареждането за златото, Абас нави дебелите листа и ги завърза вещо с кожена ивица. Поклони се доземи и остави двамата мъже.

— Може ли да му се има доверие? — попита Джелауддин веднага щом отново бяха сами.

— Повече, отколкото на собствените ми синове, както излиза — раздразнено отвърна шахът. — Абас познава семейството на един хашишин. Ще се погрижи да им изпрати писмата и тогава нищо няма да спаси онова мръсно псе, което проля кръвта на толкова много мои хора.

— А ако ханът умре утре, ще върнат ли златото? — попита Джелауддин, все още обзет от мисълта за огромното състояние, което баща му току-що бе прахосал. Усети, че шахът приближава към него, и извърна глава от входа на шатрата.

— Освен ако Аллах не го порази заради наглостта му, той няма да умре утре, Джелауддин. И сега ли не го разбираш? Не го ли видя, докато се връщаше към шатрата ми?

Говореше с равен тон, Джелауддин не го разбра и се запъна, докато се мъчеше да отговори.

— Да видя… какво? Аз…

— Че с войската ми е свършено — рязко отвърна шахът. — След загубите ти тази вечер са ни останали толкова воини, че едва ще успеем да задържим един от проклетите му военачалници на сутринта. Стопиха ни до по-малко от трийсет хиляди души и дори гарнизонът от Отрар да се появи още сега, пак ще изгубим. Сега разбра ли?

При думите на баща му стомахът на Джелауддин се сви от страх. Бяха се сражавали дни и клането беше ужасно, но бойното поле бе огромно и той не знаеше колко големи загуби са дали.

— Толкова много убити? — най-сетне промълви той. — Как е възможно?

Баща му вдигна ръка и за момент Джелауддин си помисли, че ще го удари. Вместо това шахът рязко се обърна да вземе наръч доклади.

— Искаш ли да ги преброиш отново? — остро попита той. — Оставихме следа от трупове с дължина сто мили, а монголите са все още силни.

Джелауддин взе решение и стисна устни.

— Тогава ми предай командването утре. Вземи гвардията си и се върни в Бухара и Самарканд. Върни се напролет с нова войска и отмъсти за мен.

За миг свирепата физиономия на шаха изчезна. Погледът му се смекчи и той се взря в най-големия си син.

— Никога не съм се съмнявал в храбростта ти, Джелауддин.

Протегна ръка, хвана сина си за врата и го придърпа в кратка прегръдка. Когато се разделиха, Ала-уд-Дин въздъхна:

— Но няма да попилея живота ти. Ще дойдеш с мен и догодина ще доведем четири пъти повече воини, за да изкореним безбожните нашественици. Ще въоръжа всеки мъж, който може да носи оръжие, и ще стоварим върху главите им огън и кърваво отмъщение. Дотогава хашишините ще са убили техния хан. За толкова много злато ще действат бързо.

Джелауддин сведе глава. В мрака отвън се чуваха шумовете на лагера и стоновете на ранените.

— Значи тръгваме сега?

Дори и да беше изпитал жилото на срама, шахът не го показа.

— Събери братята си. Предай командването на най-високопоставения от тези, които са останали живи. Кажи му… — Гласът му замлъкна, погледът му стана унесен. — Кажи му, че животът на хората ни трябва да се продаде скъпо, ако искат да влязат в рая. Ще се уплашат, когато видят, че ме няма, но трябва да удържат.

— Монголите ще ни проследят, татко — отвърна Джелауддин, като вече мислеше какви припаси да вземе. Трябваше да събере конната гвардия колкото се може по-бързо, така че да не вдигне тревога сред онези, които щяха да останат.

Шахът махна раздразнено с ръка.

— Ще тръгнем на запад, далеч от тях, и ще завием на север и изток, щом се отдалечим от Отрар. Страната е огромна, синко. До утре дори няма да знаят, че сме заминали. Събирай каквото ни трябва и се върни, когато си готов.

— А Отрар? — попита Джелауддин.

— Отрар е загубен! — гневно отвърна шахът. — Братовчед ми Иналчук ни доведе тази съсипия и ако можех лично да убия този глупак, щях да го сторя.

Джелауддин сведе глава и докосна челото, устните и сърцето си. Мечтата му да препуска начело на победоносна войска бе разбита, но той беше син на баща си и щеше да има други войски и други славни дни. Въпреки унижението и ужаса от сраженията с монголите, изобщо не се замисляше за загиналите. Те бяха хора на шаха и всеки един би умрял, за да го защити. Както и ще стане, помисли си той.

Разбърза се, докато луната минаваше зенита. Утрото наближаваше и преди настъпването му трябваше да се отдалечат възможно най-много от бойното поле и монголските съгледвачи.

Чингис чакаше на лунната светлина, застанал пред тъмните редици воини. Хазар бе до него, но никой от двамата не говореше. Съгледвачите ги бяха предупредили за приближаващия гарнизон на Отрар. Въпреки това едва успяха да отблъснат навреме нощната атака срещу лагера. Чингис беше дал заповед на Субодай, най-способния от военачалниците си. Не очакваше, че ще успеят да подремнат до сутринта, но това беше нещо обичайно за воините и благодарение на месото, сиренето и огнения черен айраг те бяха все още силни.

Наклони глава, за да чуе по-добре звука в мрака. Цъкна с език, за да събуди вниманието на най-близките около него, но и те вече бяха чули. Изпита мъка за смъртта на Самука и Хо Са, но чувството бързо отмина. Без тяхната жертва щеше да е изгубил всичко вчера. Завъртя глава наляво и надясно, като се ослушваше за още звуци.

Ето. Изтегли меча си и цялата първа редица приготви копията. Не им бяха останали стрели. През по-голямата част от нощта Субодай бе събирал последните, но те щяха да им трябват призори. Чингис чуваше конете пред себе си и разтърка очи със свободната си ръка, за да прогони умората. Понякога му се струваше, че цял живот се е сражавал с тези тъмнокожи безумци.

Заедно с Джелме бе избрал мястото, където да ги пресрещнат, непосредствено зад едно ниско възвишение. Дори на лунната светлина не можеха да го видят, но съгледвачите не спираха, оставяха конете си и тичаха в мрака, за да го държат в течение. Един от тях се появи край стремето и Чингис наведе глава да чуе тихите думи, след което изсумтя от изненада и удоволствие.

Когато съгледвачът изчезна, ханът приближи коня си по-близо до Хазар.

— Повече сме от тях, братко! Самука и Хо Са трябва да са се били като тигри.

Хазар мрачно кимна.

— Крайно време беше. Уморих се да атакувам огромните им армии. Готов ли си?

Чингис изсумтя.

— Откога го чакам този гарнизон, братко. Разбира се, че съм готов.

Двамата се разделиха в мрака, след което монголските редици се понесоха напред през възвишението. Срещу тях остатъците от гарнизона на Отрар се придвижваха на юг към войската на шаха. Спряха изненадани, щом се появи неприятелят, но нямаше кой да ги спаси, когато копията се насочиха напред.

Шах Ала-уд-Дин спря, когато чу звуците от битката да отекват от хълмовете. Виждаше далечните петънца на сражаващите се на лунната светлина, но не можеше да разбере какво става. Може би проклетите монголи бяха атакували отново.

Само с четиристотин оцелели конници той и синовете му бяха изоставили войската и препускаха с все сили. Шахът хвърли поглед към източния хоризонт и видя, че утрото наближава. Опита се да заеме ума си с планове за бъдещето, за да потуши мъката. Не беше лесно. Беше дошъл да смаже нашественика, а вместо това видя как изпиват силата на хората му. Монголите бяха неуморими убийци, а той ги бе подценил. Само мисълта за Абас, който препускаше към планинската твърдина на хашишините, му носеше някакво удовлетворение. Хората от сенките никога не се проваляха. Искаше му се да види физиономията на хана, когато почернените им със сажди ножове се забият в гърдите му.

Кокчу надушваше страха в лагера, изпълнил топлия нощен въздух. Личеше си по фенерите, които висяха от пръти на всяко кръстовище в плетеницата гери. Жените и децата се бояха от тъмното и въображаемите врагове наоколо. Къкрещият ужас опияняваше Кокчу. С осакатените воини, брата на Чингис Темуге и Яо Шъ той бе един от шепата мъже, останали сред хиляди уплашени жени. Трудно му беше да скрие възбудата си при вида на пламналите им лица. Гледаше ги как се подготвят колкото могат за нападение, как тъпчат дрехи и брони със суха трева и ги качват на резервните коне. Много от тях идваха при него всеки ден и му предлагаха какво ли не, за да се моли съпрузите им да се върнат живи и здрави. Пазеше се сурово в такива моменти и се принуждаваше да си спомни, че воините ще се върнат и ще питат жените си как са прекарали сами. Когато млади жени коленичиха и припяваха пред него в гера, оставили в прахта жалките си дарове, той понякога поставяше ръка на главата им и се изчервяваше, докато ги напътстваше в настойчивите им молби.

Най-зле беше със сестрата на Чингис Темулун. Тя беше гъвкава и дългокрака, отглас от силата на брат й в женско тяло. Беше идвала три пъти да измоли застъпничеството му за съпруга си Палчук. Третият път миризмата на потта й се долавяше силно. Макар че в главата му се обаждаха предупредителни гласчета, той бе настоял да постави муска върху кожата й, чиято сила да се разпростре върху всички, които са й скъпи. Усети как се възбужда при спомена въпреки лошите си предчувствия. Как го беше погледнала с надежда в очите. Как беше повярвала! Контролът му върху нея го бе направил безразсъден. Беше й разказал за най-могъщата магия, която действа като желязо срещу вражеските мечове. Беше изкусен в това да възбужда съмнения и накрая тя го бе молила за закрила. Трудно му беше да скрие вълнението си, когато сведе глава и отстъпи пред нуждата й.

По негова заръка тя беше съблякла дрехите си и стоеше гола пред него, докато той припяваше. Спомни си как пръстите му трепереха, когато тя затвори очи и го остави да изрисува тялото й с паяжина от овча кръв.

Спря лъкатушещите си мисли и се наруга. Какъв глупак. Отначало тя бе стояла гордо и неподвижно със затворени очи, докато пръстите му рисуваха линии по тялото й. Беше покрил целия й корем и крака с преплетени червени шарки. Похотта му се беше засилила неудържимо и може би бе започнал да диша твърде тежко или пък тя бе забелязала пламналото му лице. Трепна при мисълта как я бе докоснал по бедрото и се бе навел над нея. Очите й се бяха отворили рязко, тя бе излязла от транса и го беше погледнала през дима от тамяна, внезапно обхваната от съмнения. Потрепери, когато си спомни изражението й. Ръката му бе изрисувала гърдите й с блестящата кръв, чиято миризма изпълваше ноздрите му.

Тогава тя си бе тръгнала забързано, събирайки дрехите си въпреки протестите му, че магията не е довършена. Беше си тръгнала почти тичешком и стомахът му се сви, щом си даде сметка какво се бе осмелил да направи. Не се боеше от съпруга й Палчук. Малцина бяха мъжете, които се осмеляваха дори да заговорят шамана и Кокчу не се съмняваше, че ще се справи с него. Та нима той не беше личната връзка на хана с духовете, онзи, който осигуряваше на Чингис победа след победа?

Прехапа устна. Ако Темулун споделеше с Чингис съмненията си за ръката, галила така интимно гърдите и бедрата й, никаква закрила на света нямаше да го спаси. Опита да се успокои, че тя няма да го направи. В студената светлина на деня тя щеше да признае, че не знае нищо за духовете и за начина, по който се призовават. Може би нямаше да е зле Кокчу да намаже по същия начин и някой от осакатените мъже, така че вестта за ритуала да стигне до нея. Известно време обмисля сериозно тази възможност, после отново прокле похотта си, която бе изложила всичко на опасност.

Стоеше на един кръстопът и гледаше как две млади жени водят понита за поводите. Сведоха глави, докато минаваха покрай него, и той им отвърна благосклонно. Каза си, че авторитетът му е непоклатим, че тайните му са в безопасност. Много от жените в лагера нямаше вече да посрещнат съпрузите си. Тогава можеше да си избере някои, докато ги утешава в мъката им.

17.

Преди утрото да освети долината, оцелелите от десетте тумана оставиха изгасналите огнища и се построиха. Нито един не бе останал непокътнат, а най-пострадалите бяха намалели само до няколко хиляди мъже. Онези, които бяха ранени твърде тежко, за да воюват, останаха окървавени и превързани в импровизирания лагер или тръгнаха да умрат с другарите си. Шаманите с техните умения да зашиват и лекуват бяха твърде далеч. Мнозина помолиха за достойна смърт и тя им бе дарена с точен удар на меч.

Чингис слушаше изброяването на мъртвите и свежият ветрец в равнината го накара да потръпне. Свеждаше глава, щом чуваше имената на командири като Самука и Хо Са.

Бяха твърде много, за да се споменат всички. Двадесет и три хиляди бяха убити, осакатени или изчезнали в сраженията срещу шаха. Никога не бяха давали толкова много жертви и загубата за народа беше ужасна. Яростта на Чингис бавно се засилваше всеки път, щом се огледаше за едно или друго лице в редиците и не го откриеше. Съпругът на сестра му Палчук бе сред падналите и той знаеше, че ще има реки от сълзи, когато най-сетне се върне в лагера.

Погледна строяващите се редици. Наред със собствения си туман видя знамената на Хазар и Хаджиун, Джебе и Субодай, Чагатай, Джелме и Джучи. Беше дал заповед разбитите тумани да запълнят местата на мъртвите и от пепелищата се сформираха осем тумана. Всички бяха ветерани, дори четиринадесетгодишните момчета. Той знаеше, че няма да го подведат.

Посегна да докосне прасеца си и се намръщи от противното усещане и мокротата. Беше получил раната предишния ден, но не си спомняше как. Кракът не го държеше, но го беше завързал за стремето, за да може да язди. Някои воини бяха изгубили парчета от броните си от стрели или удари със саби, а дълбоките разрези бяха превързани с мръсни парцали. Други имаха треска от раните си и се потяха в утринния ветрец, който не можеше да ги разхлади. Седяха в седлата си с мрачна ярост в очакване на зората и врага. Никой не беше спал през нощта и всички бяха уморени до смърт, но не проявяваха отчаяние, нито пък слабост. Всички бяха изгубили приятели или роднини. Дългите сражения бяха изгорили всичко освен студеното желание да отмъстят за падналите.

Стана по-светло и Чингис впери поглед към армията на шаха. Чу далечни рогове да свирят тревога, когато съгледвачите на врага видяха очакващото ги войнство, но арабите се движеха мудно. Гледката на монголската армия ги лишаваше от мъжество и Чингис ги гледаше как се щурат безцелно, забравили всякакъв ред.

Даде заповед и туманите препуснаха в тръс след него. Цялата предна редица от две хиляди души претегляше копията в ръцете си, усещайки напрежението в уморените и разкъсани мускули. Останалите приготвяха мечовете, а разстоянието намаляваше.

Чингис видя двама мъже да тичат пред строените редици, вдигнали бели знамена. Запита се дали не искат да се предадат, но това нямаше значение. Времето за пощада бе минало. Беше познавал мнозина от загиналите и можеше да даде само един отговор, който те щяха да одобрят, ако духовете им все още виждаха света долу. Мъжете с белите знамена бяха убити, когато монголската редица премина край тях, а останалите нададоха тих стон и се опитаха да посрещнат атаката.

Бяха извели напред четиридесет слона, но Субодай нареди на стрелците си да стрелят в краката им и да ги пратят разбеснели се обратно в арабската армия. Така щяха да причинят по-големи поражения, отколкото биха могли да сторят срещу конници.

Огромната редица копия удари почти едновременно и Чингис изкрещя да се образуват крила. Синът му Чагатай препусна напред от дясната страна, а Джучи пое лявата. Монголските воини започнаха клането, когато слънцето се показа на изток. Нищо не можеше да ги задържи. Нищо не можеше да ги отблъсне.

Туманът на Чагатай се заби в десния фланг с такава свирепост и скорост, че стигна до самия център на арабите. Нямаше начин да го повикат обратно сред целия хаос и шум. Крилото на Джучи се понесе покрай левия фланг, изрязвайки мъртъвци от живите редици. Ханът видя, че в другия край Чагатай се е вклинил твърде дълбоко в масата ужасени войници. Беше само на няколкостотин крачки, когато редиците сякаш го погълнаха. Изкрещя, смушка коня и поведе хората си като копие, забито в мятащото се тяло на арабската армия.

Предните й редици бяха ударени така свирепо от Джебе и Субодай, че веднага отстъпиха назад като кървава чаша. Нямаше никакви заповеди и в хаоса туманите на Чагатай и Джучи прелетяха през тях, докато между двамата братя останаха само неколцина борещи се и задъхани мъже.

Арабите се пречупиха, ужасени от воините на хана. Хиляди захвърлиха оръжията си и се опитаха да избягат, но никой от военачалниците не се поколеба. Обърналите гръб биваха съсичани без милост и по обяд армията на шаха се бе превърнала в тресавище от отчаяни групички. Клането продължаваше без прекъсване. Някои от войниците на шаха коленичиха и се молеха с пискливи гласове, но главите им скоро отлитаха, отсечени от галопиращи конници. Беше същинска касапница, но монголите й се наслаждаваха. Мнозина изпочупиха мечовете си и трябваше да вземат някоя от извитите саби, които бяха осеяли земята. Копията се забиваха в арабите, които бяха твърде замаяни, за да отстъпят настрани.

Накрая останаха само няколкостотин. Нямаха оръжия и стояха с вдигнати високо ръце, за да покажат, че са празни. Чингис изсумтя последната заповед и редицата копиеносци препусна. Арабите изкрещяха от ужас и замлъкнаха, когато ездачите минаха през тях и се върнаха, за да скочат от конете и да насекат мъртвите на малки парченца, докато яростта им се укроти.

Монголските тумани не ликуваха при победата. Още от сутринта арабската армия бе изгубила боен дух и въпреки дивашкото си удоволствие от убиването, воините на хана осъзнаваха, че то не им носи повече слава от кръговия лов.

Земята се бе размекнала от кръв, докато някои ограбваха мъртвите, режеха пръсти заради пръстени и сваляха добри ботуши или топли дрехи. Насъбраха се огромни рояци пчели и монголите трябваше да ги пъдят от устни и очи. Бръмчащите насекоми пълзяха по труповете, които вече започваха да се разлагат в жегата.

Чингис свика военачалниците си и те се събраха, натъртени и очукани, но със задоволство в очите.

— Къде е шахът? — остро попита той всеки от тях. Бяха намерили камили, натоварени с копринени шатри, а хората на Джебе бяха открили сандък със скъпоценни камъни и вече то разпределяха помежду си с жребий.

Чингис се обърна към Субодай, но той поклати замислено глава.

— Конниците са изчезнали, господарю хан — отвърна той. — Не видях нито един.

Чингис изруга и от умората му не остана и следа.

— Прати съгледвачи да търсят следи. Искам да бъде намерен.

Намиращите се наблизо съгледвачи веднага скочиха в седлата и препуснаха, докато Чингис кипеше от ярост.

— Ако е избягал през нощта, има почти цял ден предимство. Не бива да се измъкне! Арабските търговци говорят за пет пъти по-големи армии от тази, че и повече. Хората ти да тръгнат след съгледвачите. Нищо не е по-важно от това, нищо.

Конници поеха във всички посоки и не след дълго двама от тумана на Джучи препуснаха обратно. Чингис чу доклада им и пребледня.

— Субодай! Коне пътуват на запад — каза той.

Субодай се вцепени.

— Градовете му са на изток. Значи ще обърне на север или на юг. Да препусна ли да защитавам лагера, господарю?

Чингис изруга под нос.

— Не. Вземи тумана си и тръгвай след шаха. Ако стигне някой град и намери свежи подкрепления, с всички ни е свършено.

Джебе стоеше до хана, когато той даде заповедта. Той беше видял шахската армия, докато бе силна и самоуверена. От мисълта отново да се изправи срещу такова множество му призляваше. Обърна се към Субодай, вдигна глава и каза:

— С позволението на господаря хан ще дойда с теб.

Чингис махна с ръка и Субодай кимна и смушка коня си.

Извика заповед на най-близкия си командир, но не спря да изчака събирането на Младите вълци.

Щом новината се разчу, Джучи приближи баща си. Спря коня и се поклони ниско в седлото.

— Лагерът в опасност ли е? — попита той.

Чингис обърна бледите си очи към младия военачалник, без да пропуска тигровата кожа, наметната върху понито. Всички имаха семейство там, но въпреки това той настръхна. Негова бе заповедта лагерът да остане неохраняван. Нямаше друг избор.

— Пратих Джебе и Субодай да пипнат шаха — отвърна най-сетне той.

— Те са най-добрите мъже, които имаш — отвърна Джучи. Изражението на баща му беше студено, но той продължи непредпазливо, погълнат от мисли за майка си. — Да взема ли тумана си и да доведа семействата тук?

Чингис се замисли с неохота. Лагерът се намираше на по-малко от ден яздене на изток от Отрар. Не му харесваше мисълта Джучи да обяви победата пред жените и децата. Несъмнено младежът вече си мислеше как го посрещат като герой. Стомахът на Чингис се сви при тази мисъл.

— Трябваш ми при Отрар — рече той. — Кажи на Чагатай да иде.

За миг видя яростното пламъче в очите на Джучи. Ханът се наведе напред в седлото и ръката му докосна дръжката на меча.

Дори при този жест почувства горчивина, тъй като Джучи носеше меча с вълчата глава на кръста си. Скри грешката бързо и Джучи сведе глава и се отдалечи да говори с по-малкия си брат.

Чагатай се намираше в центъра на буйна група млади воини. Отначало не видя приближаващия Джучи и тъкмо се смееше гръмко на някакъв коментар, когато се вцепени. Онези около него последваха примера му и Джучи подкара понито си, сподирен от враждебните им погледи.

Никой от двамата не поздрави. Ръката на Джучи се отпусна върху тигровата кожа и пръстите му се заиграха с твърдата козина. Чагатай го чакаше да заговори и вдигна вежда, при което някои от околните се изсмяха.

— Трябва да идеш с тумана си в лагера и да доведеш всички в земята около Отрар — каза Джучи, след като се умори от играта. Чагатай се намръщи. Не искаше да бъде бавачка на жени и деца, докато Отрар трепереше при вида на монголите.

— Чия заповед е това? — отвърна той. — На какво основание?

Джучи овладя гнева си от нахалния му тон.

— Чингис ти заръчва — рече той и обърна коня си, за да си тръгне.

— Така казваш ти, но кой слуша какво говори едно копеле?

Каза го със съзнанието, че е заобиколен от свои хора, които щяха да повтарят с удоволствие това подмятане около лагерните огньове. Джучи се вцепени в седлото. Трябваше да остави хилещите се глупаци, но нищо на света не разпалваше гнева му по-лесно от безочливата арогантност на брат му.

— Може би е сметнал, че си подходяща компания за жени заради начина, по който коленичи пред мен, братко — отвърна той. — Не мога да му чета мислите.

Подкара бавно коня си със стегната усмивка. Макар да оставяше зад гърба си въоръжени мъже, не можеше да им направи удоволствието да го видят как препуска.

Чу внезапния тропот на копита и ръката му автоматично хвана дръжката на меча, но веднага я пусна. Нямаше да извади оръжие срещу Чагатай пред толкова много свидетели. Това щеше да означава край за него.

Погледна назад колкото се може по-безразлично. Чагатай препускаше към него, следван от другарите си. Лицето на брат му бе почервеняло от ярост и Джучи едва успя да отвори уста, когато младежът се хвърли от седлото срещу него и го събори на земята.

Когато паднаха и се затъркаляха, Джучи изгуби самообладание и заблъска, но ударите му бяха безполезни. Разделиха се и се изправиха, гледайки се кръвнишки. Но дори в този момент старите навици останаха силни и те не посегнаха към мечовете си. Чагатай пристъпи с високо вдигнат юмрук и Джучи го изрита с всички сили между краката.

Чагатай рухна в агония, но яростта му бе тъй силна, че за изумление на Джучи той се изправи с мъка и се запрепъва срещу него. Междувременно другарите му се спешиха и разделиха двамата военачалници. Джучи избърса кръвта от носа си и се изплю презрително в краката на Чагатай. Гледаше как брат му си възвръща някакво подобие на спокойствие и едва тогава хвърли поглед към Чингис.

Ханът бе пребледнял от ярост и когато погледите им се срещнаха, смушка коня си и приближи. Никой от воините не посмя да вдигне очи, всички замръзнаха пред него. Гневът му бе легендарен сред семействата и най-младите внезапно осъзнаха, че собственият им живот зависи от една дума или жест.

Единствено Чагатай не изглеждаше впечатлен. Докато баща му приближаваше, той пристъпи напред и се опита да зашлеви брат си през лицето. Джучи се наведе инстинктивно и беше изгубил равновесие, когато Чингис го изрита силно между лопатките и го просна на земята.

Дори Чагатай замръзна тогава, макар че презрителната му усмивка си остана. Чингис бавно се спеши, стиснал с юмруци поводите, докато не се насили да ги пусне.

Когато се обърна към синовете си, гневът му личеше достатъчно ясно, за да накара Чагатай да отстъпи назад. Не беше достатъчно. Чингис постави ръка върху гърдите му и го бутна да падне при Джучи на земята.

— Нима сте още деца? — рече той. Видимо трепереше срещу младите глупаци, които се осмеляваха да се дърлят пред очите на хората си. Искаше му се да вземе пръчка и да ги напердаши до безсъзнание, но по някакво чудо успя да се овладее. Ако го направеше, никога вече нямаше да имат уважението на воините му. Ироничните подмятания щяха да ги следват през целия им живот.

Нито един от двамата не отговори. Най-накрая си дадоха сметка в каква опасност са се забъркали и предпочетоха да замълчат.

— Как можете да командвате…? — Млъкна, преди да е унищожил и двамата, но устните му продължаваха да се движат. Хаджиун препусна през импровизирания лагер веднага щом ги чу и приближаването му позволи на хана да откъсне погледа си от тях.

— Какво би направил с млади глупаци като тези двамата? — обърна се той към брат си. — Враговете са още срещу нас, собственият ни лагер е в опасност, а те се бият като малки деца.

Очите му умоляваха мълчаливо Хаджиун да намери някакво наказание, което да не съсипе и двама им. Ако беше само Джучи, щеше да го осъди на смърт, но онзи, който се бе хвърлил от коня си и съборил брат си в прахта, бе Чагатай.

Лицето на Хаджиун бе напрегнато, но той разбра дилемата на хана.

— Отрар е почти на двадесет мили оттук, господарю хан. Бих ги накарал да изминат разстоянието пеша и да стигнат преди мръкване. — Погледна към слънцето, за да прецени колко време остава. — Ако не успеят, значи не стават за водачи на хората си.

Чингис бавно издиша с облекчение, което не можеше да покаже. Това щеше да свърши работа. Слънцето бе безпощадно и тичането можеше да убие човек, но те бяха млади и силни и това наказание щеше да свърши работа.

— Ще бъда там и ще ви гледам как идвате — каза той на втрещената двойка.

Чагатай изгледа кръвнишки Хаджиун, но когато отвори уста да възрази, Чингис посегна и го хвана с едно плавно движение. Юмрукът на баща му бе под брадичката му, когато той заговори отново:

— Сваляйте доспехите и тръгвайте — рече той. — Видя ли ви да се биете отново, ще направя Угедай свой наследник. Ясно ли е?

Двамата кимнаха и Чингис впери поглед в Джучи, раздразнен, че той е приел думите му като отнасящи се и за него. Гневът му пламна отново, но Хаджиун избра точно този момент да извика всички да се строят за поход към града.

Заради тези, които можеха да чуят и да повторят думите му хиляди пъти, Хаджиун се усмихна пресилено, когато Джучи и Чагатай се затичаха в убийствената жега.

— Ти спечели едно такова надбягване, когато бяхме момчета, доколкото си спомням.

Чингис тръсна раздразнено глава.

— Какво значение има? Беше отдавна. Кажи на Хазар да доведе семействата при Отрар. Имам сметки за уреждане там.

Шах Ала-уд-Дин Мохамед дръпна поводите, когато видя тънките струйки дим, издигащи се от монголския лагер. Беше яздил бавно на запад преди да направи широк завой на север около Отрар и бе изминал много мили от първата сива светлина на утрото. Докато слънцето се издигаше да изсуши утринната мъгла, той се взираше в мръсните гери на монголските семейства. За миг желанието да препусне с меча си сред жените и децата бе неудържимо. Ако знаеше, че ханът ги е оставил така уязвими, щеше да изпрати двадесет хиляди да ги избият до крак. Стисна безсилно юмрук в засилващата се светлина. По краищата на лагера се бяха скупчили воини и понитата им мирно душеха прашната земя за трева. Този път нямаше предупредителни сигнали от проклетите монголски съгледвачи.

Изръмжа и понечи да обърне гръб на лагера. Тези монголи се множаха като въшки, а той имаше само своите безценни четиристотин души, които трябваше да го съпроводят безопасно на изток. Слънцето изгряваше и скоро онези щяха да забележат гвардейците.

Един от хората му извика нещо и Ала-уд-Дин обърна глава. Слънчевите лъчи осветиха онова, което сенките скриваха, и шахът внезапно се ухили, а настроението му се подобри. Воините бяха просто завързани за конете сламени чучела. Шахът напрегна очи, но не успя да различи нито един въоръжен мъж. Новината се разпространи и благородниците започнаха да се смеят, като вече разхлабваха мечовете си. Всички бяха участвали в наказателни набези срещу села, когато данъците закъсняваха. Спортът на подобни места си го биваше, а желанието за отмъщение беше силно.

Джелауддин не се смееше, когато приближи баща си.

— Нима ще оставиш хората да изгубят половин ден, когато врагът е толкова близо?

В отговор шахът изтегли извитата си сабя и хвърли поглед на сина си.

— Ханът трябва да научи цената на своята безочливост, Джелауддин. Избий децата и изгори каквото можеш.

18.

Бавно, сякаш изпълняваше ритуал, Чакахай виеше около дланта си ивицата коприна, завързвайки с нея дръжката на дългия кинжал. Бьорте й беше казала да внимава — при удара женската ръка може да се разтърси силно или така да се изпоти, че да изпусне оръжието. Навиването на коприната около пръстите и захапването на края, за да стегне възела, донякъде я успокояваше, докато гледаше през герите към конниците на шаха. Възела на ужаса в стомаха си обаче не можеше да контролира.

Заедно с Бьорте и Хулун бяха направили всичко по силите си, за да подготвят лагера. Имаха съвсем малко време и не успяха да заложат по-хитроумни капани. Поне разполагаха с оръжие и Чакахай промърмори будистката предсмъртна молитва, докато се приготвяше. Утрото беше студено, макар че въздухът бе тежък и обещаваше поредния зноен ден. Беше скрила децата си възможно най-добре в гера. Те лежаха тихо и неподвижно под купчината одеяла. С огромно усилие Чакахай загърби страха си за тях, така че умът й да бъде бистър. Някои неща бяха съдба или карма, както я наричаха индийските будисти. Може би всички жени и деца щяха да умрат този ден; не можеше да знае. Единственото й желание бе да има възможност да убие за пръв път, да изпълни дълга си към съпруга и децата си.

Завързаната й дясна ръка трепереше, когато вдигна острието, но тя се наслади на чувството да държи оръжие и почерпи сила от него. Знаеше, че Чингис ще отмъсти за нея. Освен ако и той не е бил убит. Най-силно се опитваше да смаже именно тази мисъл, щом изпълзеше в съзнанието й. Как иначе арабите можеха да дойдат при лагера, освен ако не бяха прегазили труповете на народа и на съпруга й? Ако беше все още жив, Чингис би преместил планини, за да защити герите. За монгола семейството беше всичко. На хоризонта обаче нямаше и помен от хана и Чакахай се бореше с отчаянието и търсеше спокойствие, което идваше и изчезваше на бързи пристъпи.

Накрая пое дълбоко дъх и почувства как сърцето й забива бавно и тежко, а крайниците й станаха странно студени, сякаш кръвта й се беше смразила във вените. Конниците приближаваха в тръс към града от гери. Животът бе просто неспокоен трескав сън, кратък дъх между по-дългите моменти на покой. Щеше да се събуди и прероди без агонията на спомена. Поне това беше благодат.

Стадата монголски понита се раздвижиха неспокойно, когато шахът приближи с хората си. Той видя, че животните потръпват и странната тишина го изпълни с лошо предчувствие. Погледна към останалите да види дали също не усещат някаква опасност, но те бяха ослепели от желание да ловуват и се бяха привели напред в седлата.

Отпред димът от огнищата се издигаше мързеливо във въздуха. Вече ставаше топло и шахът усети как струйка пот се стича по гърба му, когато стигна първите гери. Гвардейците му се пръснаха в широка редица, за да навлязат в бъркотията, и нервите на шаха се обтегнаха. Монголските домове бяха високи и скриваха всичко зад себе си. Дори човек на кон не можеше да види какво има от другата страна и това го правеше неспокоен.

Лагерът изглеждаше изоставен. Ако не бяха огнищата, Ала-уд-Дин сигурно щеше да си помисли, че тук няма живот. Беше възнамерявал да мине като унищожителна вълна, съсичайки всеки, който му се изпречи. Но пътеките бяха мълчаливи и пусти и арабските коне навлизаха все по-навътре, без да видят жива душа. Високо над главата му кръжеше орел и въртеше глава в търсене на плячка.

Не беше очаквал, че монголският лагер ще бъде толкова огромен. Може би двадесет хиляди гери или повече бяха скупчени на това място — същински град, изникнал от нищото в пустошта. Бяха заели земята по бреговете на близката река и Ала-уд-Дин видя риба, окачена да се суши на дървени стойки. Дори мухите се бяха смълчали. Сви рамене, мъчейки се да прогони мрачното си настроение. Някои от хората му вече се спешаваха, за да влязат в герите. Беше чул по-старите да говорят, че трябва да заплашат децата, за да накарат жените да са по-отстъпчиви. Въздъхна раздразнено. Може би Джелауддин беше прав. Влезеха ли в герите, сутринта щеше да бъде загубена. Монголите не бяха далеч и нямаше намерение да бъде заловен в това пусто място. За пръв път му се прииска просто да беше минал покрай лагера.

Гледаше как един от приятелите на сина му се навежда ниско, за да отвори вратата на някакъв гер. Масивните му рамене едва се провряха през нея. Арабинът пъхна брадатото си лице през отвора и присви очи в мрака. Ала-уд-Дин примигна, когато мъжът внезапно се разтресе и краката му затрепериха, сякаш беше получил припадък. Пред изумения му поглед войникът рухна на колене, след което се просна по очи в гера, а тялото му продължи да потръпва.

Докато си поемаше дъх, за да даде заповеди, Ала-уд-Дин улови някакво движение с периферното си зрение и рязко замахна със сабята. Една жена се беше промъкнала зад него и върхът на оръжието мина през лицето й, като разряза челюстите и разби зъбите й. Тя падна назад с лееща се от устата кръв, после за негов ужас скочи срещу него и заби кинжал в бедрото му. Вторият му удар отсече главата й, след което тишината се пръсна в повсеместен хаос.

Герите изригнаха и войниците изведнъж започнаха да се бият за живота си. Без да обръща внимание на болката от раната, шахът обърна коня си и използва масивното му тяло, за да повали жена и малко момче, които се носеха с писъци срещу него, размахвайки тежки ножове. Хората му бяха ветерани от кавалерията, свикнали да защитават конете си от пехотинци.

Монголските жени обаче сякаш нямаха страх от смъртта. Втурваха се напред и нападаха коня или крака на ездача, преди да изчезнат зад най-близкия гер. Ала-уд-Дин видя не една да пада съсечена, след което да става и с последни сили да забива острието в плътта, преди смъртта да я отнесе.

Само за няколко мига всеки от четиристотинте му души се озова срещу повече от една, а понякога срещу четири или пет различни жени. Конете подскачаха диво, когато промушваха бедрата им, мъже крещяха уплашено, когато ги смъкваха от седлата и ги наръгваха.

Арабските гвардейци запазиха присъствие на духа. Повече от половината препуснаха да наобиколят шаха, а останалите се събраха в гъст строй, като всеки пазеше другаря си от атака. Жените се втурваха към тях от всеки гер, появяваха се и изчезваха като призраци. Шахът се чувстваше като заклещен, но не можеше да излезе от лагера и да позволи на хана да разкаже на целия свят как е побягнал от жени и деца. Един гер беше паднал, когато нечий кон се блъсна в него, и той видя как желязната пещ се отваря. Моментално излая заповед на слугата си и загледа жадно как откъсват широка ивица плъст и я подпалват от пръсналото се огнище.

Атаките станаха по-отчаяни, но хората му вече бяха хванали ритъма. Шахът видя, че неколцина безумци са се спешили, за да изнасилят млада жена на земята, препусна гневно към тях и ги бутна с коня си.

— Да не сте си изгубили ума? — изрева той. — Ставайте! Подпалете герите!

Озовали се пред яростта му, те прерязаха гърлото на съпротивляващата се жена и се изправиха засрамено. Абас вече беше подпалил един гер. Намиращите се наблизо гвардейци взеха парче горяща плъст и препуснаха да разпространят ужаса колкото се може по-надалеч. Ала-уд-Дин се закашля, когато вдиша гъстия сив дим, но ликуваше при мисълта, че ханът ще се върне само за да завари пепелища и студени трупове.

Джелауддин пръв забеляза бягащите момчета. Тичаха между герите край реката, шмугваха се по пътеките, но неизменно приближаваха. Бяха като стотици дяволи, бягащи голи до кръста, с развети коси. Преглътна нервно, когато видя, че носят същите лъкове като бащите си. Успя навреме да викне на хората си, те вдигнаха щитове и препуснаха срещу новата заплаха.

Момчетата не помръднаха, докато арабите летяха към тях. Хората на Джелауддин чуха нечий звънък глас да вика заповед, лъковете се огънаха и стрелите полетяха във въздуха.

Той изкрещя проклятие, когато видя някои да падат, но те не бяха много. Момчетата бяха точни като възрастните, но нямаха достатъчно сила, за да забият стрелите през бронята. Единствените убити бяха случайно улучените в гърлото. Когато Джелауддин приближи, момчетата се пръснаха пред хората му и изчезнаха в лабиринта. Той изруга разположението, което им позволяваше да изчезнат зад първия ъгъл. Може би монголите нарочно устройваха лагерите си по този начин.

Препусна зад един гер и откри три сгушили се момчета. Двете стреляха веднага щом го видяха, но не улучиха. Третото се забави за миг и пусна стрелата си точно когато конят го блъсна, изпотроши му ребрата и го метна настрани. Джелауддин изрева от болка и погледна невярващо стрелата, която бе раздрала бедрото му. Раната не беше сериозна, но засили яростта му и той замахна със сабята си и уби втрещените деца, преди да успеят да реагират. Друга стрела избръмча край главата му отзад, но когато обърна коня си, не видя никого.

В далечината димът се надигаше на гъсти кълбета. Искрите вече започваха да падат върху съседните гери и да подпалват сухата тъкан. Джелауддин беше напълно сам, но усещаше движение навсякъде около себе си. Като съвсем малък, веднъж се беше изгубил в нива със златна пшеница, по-висока от него. Навсякъде около себе си чуваше шумоленето на плъхове. Старият ужас се появи отново. Не можеше да понася да бъде сам на такова място, заобиколен от дебнеща опасност. Но вече не беше момче. Изрева предизвикателно към нищото и препусна по най-близката пътека към баща си — в посоката, където димът бе най-гъст.

Хората на шаха бяха избили стотици монголски жени, но други продължаваха да нападат и да умират. Все по-малко и по-малко успяваха да пуснат кръвта на гвардейците, които вече се бяха окопитили. Ала-уд-Дин бе изумен от тяхната жестокост — бяха свирепи досущ като мъжете, опустошили армията му. Сабята му беше цялата в кръв и той изгаряше от желание да ги накаже. Вдиша дим и се задави, но се наслаждаваше на унищожителния огън, прескачащ от гер на гер. Центърът на лагера гореше и хората му бяха разработили нова тактика. Щом видеха някой гер да се подпалва, заставаха край изхода и чакаха обитателите да се втурнат навън. Някои жени и деца успяваха да разрежат стените от плъст, но далеч повече биваха съсичани, щом се изправеха срещу въоръжените конници. Някои вече бяха подпалени и предпочитаха да умрат от меч, вместо да изгорят живи.

Чакахай тичаше боса към един обърнат с гръб към нея воин. Арабският кон изглеждаше огромен, когато приближи, а мъжът върху него беше толкова високо, че тя не виждаше как може да го нарани. Пращенето на пламъците заглушаваше стъпките й. Не се обърна и докато той крещеше нещо на свой другар, Чакахай видя, че носи кожена туника, украсена с пластини от някакъв тъмен метал. Светът се забави, когато тя стигна задницата на коня и той я усети. Започна да се обръща, движейки се като в сън. Чакахай зърна ивица гола плът на кръста му, между колана и кожената броня. Хвърли се напред без колебание и замахна с острието нагоре, както й беше казала Бьорте. Шокът от удара разтърси ръката й и мъжът изохка, отметнал рязко глава назад с очи към небето. Чакахай дръпна кинжала и откри, че се е заклещил в него. Задърпа като обезумяла, не смееше да погледне към арабина — беше сигурна, че всеки момент той ще замахне със сабята си и ще я убие.

Острието се освободи и тя падна назад. Ръката й беше покрита с кръв. Арабинът се прегърби и падна до нея. За миг погледите им се срещнаха. В паниката си тя удари отново, но той вече бе мъртъв.

Чакахай скочи на крака задъхана, но изпълнена с мрачно задоволство. Нека всички измрат по този начин, с изсипани черва и изпразнени мехури! Чу тропота на копита и вдигна замаяно очи, докато друг арабски жребец препусна към нея, за да я смаже. Не можеше да се отмести навреме и възбудата от убийството я напусна, за да се смени с неимоверно изтощение.

Обърната към арабския войник, тя видя Яо Шъ, преди той да я забележи. Будисткият монах се хвърли към коня, насочил тежка тояга към предните му крака. Чу се пукот и животното рухна тежко. Докато го гледаше замаяна, конят се преобърна точно пред нея, смазвайки мъжа на гърба си. Чакахай се взираше в ритащите крака, единият от които бе извит под неестествен ъгъл. Усети ръцете на Яо Шъ да я дърпат между герите и тогава светът отново върна бесния си ритъм и тя започна да повръща.

Дребният монах се движеше на подскоци като птица, оглеждайки се за следващата заплаха. Забеляза, че Чакахай се взира в него, и само кимна, вдигайки за поздрав тоягата над главата си.

— Благодаря — рече тя и сведе глава. Обеща си да го награди, стига да оцелеят. Чингис щеше да го почете пред всички.

— Ела с мен — каза той, докосна рамото й за миг и я поведе между герите по-надалеч от пожара.

Чакахай погледна окървавената коприна в дясната си ръка и изпита единствено задоволство. Чингис щеше да се гордее с — нея, ако е все още жив.

Ала-уд-Дин се обърна, когато чу серия кратки, резки звуци. Не разбра думите, а само че идват мъже. Стомахът му се сви от страх, че ханът вече го е открил. Изрева на хората си да оставят герите и да посрещнат врага. Мнозина от тях бяха погълнати от оргията на унищожението, лицата им бяха изкривени от фанатично безумие. Джелауддин обаче го чу и препусна към него, а още двама от синовете му закрещяха заповедта му, докато не прегракнаха.

Димът беше тъй гъст, че отначало Ала-уд-Дин не можеше да види нищо, само чуваше приближаващия тропот на копита. Звукът отекваше през лагера и устата му пресъхна. Нима хиляди препускаха за главата му?

Конете излязоха в галоп от дима, бялото на очите им се виждаше ясно. Нямаха ездачи на гърбовете си, но в това тясно пространство не можеха да спрат заради хората на шаха. Ала-уд-Дин и Джелауддин бяха достатъчно бързи, за да се скрият зад един гер, но други реагираха твърде бавно. Конете тичаха като буйна река през лагера и събориха и стъпкаха мнозина от гвардейците.

Зад конете се появиха осакатените воини. Ала-уд-Дин чу бойните им викове. Бяха и млади, и стари, мнозина с липсващи крайници. Един замахна да убие шаха и Ала-уд-Дин видя, че носи само тежка тояга в лявата си ръка. Дясната липсваше. Монголският воин умря бързо от сабята на Джелауддин, но някои от противниците имаха лъкове и шахът потръпна от песента на стрелите им. Беше я чувал прекалено често през последния месец.

Миризмата на кръв и пожар изпълваше въздуха. Не можеше да се диша, а нови и нови гери избухваха в пламъци. Ала-уд-Дин се обърна към офицерите си, но всички те се биеха за живота си. Той беше обкръжен и безпомощен сред обърканата плетеница от жилища.

— При мен! При господаря си! При мен! — изрева той и пришпори коня си. Едва успя да го удържи. Животното летеше като изстреляно от лък през лагера, оставяйки дима и ужаса зад гърба си.

Джелауддин повтори заповедта му и оцелелите го последваха, подобно на господаря си облекчени, че напускат сражението. Шахът препускаше бясно, изправен високо в стремената за някакъв знак, че се е насочил във вярната посока. Къде беше реката? Бе готов да даде втория си син за един слон, за да вижда по-надалеч. Дори след като хората му се отскубнаха от панически тичащите коне и осакатените воини, той видя много деца, момчета и момичета да се втурват покрай герите от двете му страни. Към хората му летяха стрели и ножове, но никой не падна и шахът не спря, докато не видя реката.

Нямаше време да търси брод. Ала-уд-Дин се хвърли в реката и ледената вода го вцепени. „Слава на Аллах, че не е дълбоко!“ — помисли си той, докато конят му газеше към отсрещния бряг. Едва не падна от седлото, когато животното се хлъзна нагоре през калта. Накрая намери твърда земя и спря задъхан, като гледаше назад към горящия лагер.

Кокчу се криеше в сянката на един гер, а арабските воини препускаха покрай него, без да го забележат. Осакатените воини ги преследваха с гърлени викове, представляваха страховита гледка. Кокчу се бе грижил за много от тях, беше рязал крайници на крещящи мъже, беззащитни като бебета, но оживелите нямаха какво да губят. Онези, които не можеха да ходят, яздеха и много от тях жертваха с готовност живота си, знаейки, че никога друг път няма да имат възможност да се бият за хана. Шаманът видя един с отрязан до коляното десен крак. Той изобщо не можеше да пази равновесие, но когато арабите се забавиха по тесните пътеки, воинът настигна един изостанал и се хвърли към него, увличайки го със себе си на земята. Стискаше здраво и отчаяно се мъчеше да убие врага, преди той да се изправи на крака. Бяха паднали до Кокчу и шаманът видя, че мъжът го гледа с молещи за помощ очи.

Кокчу отстъпи назад и нервно опипа ножа си. Падналият арабин заби камата си в хълбока на сакатия воин и започна да ръга със свирепа сила. Мъжът обаче продължаваше да се бори, ръцете му бяха като желязо от годините, през които бяха поддържали тежестта му. Едната сграбчи противника за гърлото и стисна конвулсивно. Арабинът се задави и започна да ръга обезумял, докато не го обля в кръв.

Кокчу се хвърли напред и преряза гърлото му, но покрай това засегна и пръстите на монголския воин. Двамата мъже умираха заедно сред локва кръв, но Кокчу пристъпи, забравил страха от ярост към беззащитния враг. Когато арабинът падна по гръб, шаманът продължи да го ръга с ожесточение, докато не започна да кълца мъртво месо.

Изправи се задъхан, опря ръце на коленете си и вдиша дълбоко топлия въздух. Забеляза, че сестрата на Чингис Темулун се взира в него от сумрака на един гер наблизо и се запита какво ли е видяла. За негово облекчение тя се усмихна. Не би могъл да спаси осакатения воин, почти сигурен беше.

Пламъците около него сгорещяваха кръвта му, както и дивото усещане за смъртта, пулсираща под ръцете му. Чувстваше се могъщ, когато направи три крачки към гера, бутна жената вътре и затръшна вратата зад себе си. Златната й кожа с линии засъхнала кръв изпълни ума му, подлуди го. Тя нямаше сили да се съпротивлява, когато той смъкна дела от раменете й и я разголи до кръста. Нарисуваните от него линии бяха все още там — жалко доказателство на нейната вяра. Той започна да ги ближе, опиянен от горчивия вкус. Усещаше как тя го блъска с ръце, но ударите й бяха някак далечни и не носеха болка. Реши, че тя изпитва същата страст, докато я буташе назад в ниското легло, без да обръща внимание на отчаяните й викове, които никой не можеше да чуе. Част от него крещеше, че това е безумие, но той не беше на себе си, докато проникваше в нея. Очите му бяха изцъклени, направени сякаш от черно стъкло.

Субодай и Джебе бяха видели пушека отдалеч и пристигнаха в лагера привечер. Конете им бяха изтощени и покрити с пяна. Почти десет хиляди гери бяха изгорели и ветрецът разнасяше киселата воня на пожара. Въпреки това стотици жени и деца сновяха из лагера с кожени кофи и изливаха речна вода върху всичко, което все още димеше.

Десетки гвардейци на шаха лежаха мъртви на земята и минаващите деца ги ритаха и ругаеха. Субодай се натъкна на телата на пет момичета, проснати сред останките на един гер. Слезе от коня и коленичи край тях, молейки тихо за прошка, която те не можеха да чуят.

Когато се изправи, видя Джебе и двамата се спогледаха с разбиране. Шахът нямаше да им се измъкне, накъдето и да беше побягнал.

19.

Народът се бе събрал около Отрар и го държеше като юмрук. При други обстоятелства надбягването между двамата хански синове щеше да бъде голямо събитие за воините. Те щяха да правят облози кой от братята пръв ще докосне градските стени. Накрая, когато Джучи се запрепъва напред, следван на малко разстояние от Чагатай, пристигането им остана почти незабелязано. Всички чакаха да чуят, че лагерът е в безопасност — там всеки мъж имаше родители, съпруги или деца. Туманът на Джучи не посмя да го погледне в очите, когато той видя тигровата кожа, наметната върху коня му. Изсушената глава на звяра беше отсечена — знак, че Чингис не е забравил как синовете му са се били пред войската. Джучи прокара мълчаливо пръсти по обезобразената кожа и се извърна.

Когато на следващия ден пристигнаха първите ездачи, туманите бяха потресени от новината — беше се случило точно онова, от което се бяха страхували. Известно време останаха с надеждата, че семействата им може би са били пощадени, но Хазар пристигна с оцелелите и мъртвите. Воини тичаха към всяка приближаваща каруца и търсеха своите жени и деца. Други чакаха в мълчалива агония, докато изтощените жени минаваха покрай тях, отчаяно търсейки познато лице. Някои бяха възнаградени с викове и прегръдки. Повечето обаче останаха сами.

Нужен бе повече от месец да приберат всеки паднал воин по пътя през възвишенията на юг. Арабите бяха оставени да гният, но всички, които се бяха сражавали за Чингис, бяха вдигнати и почетени. Телата им бяха освободени от бронята и увити в бяла плъст, преди да ги качат на каруци до най-високите върхове наоколо и да ги оставят на ястребите и орлите. За загиналите жени се грижеха техните сестри и майки, а Чакахай, Бьорте и Хулун ги наглеждаха.

Чингис беше дошъл да види мъртвото лице на сестра си, щом я докараха. Бяха я намерили гола, с прерязано гърло. Мъката му беше ужасна. Това бе поредното престъпление, за което шахът щеше да отговаря. Майка му се бе състарила за една нощ от вестта, непрекъснато беше замаяна и трябваше да я водят за ръка. Беше изгубила син преди много години и старите й рани се отвориха отново, потапяйки я в море от сълзи. Когато Чингис обърна поглед към Отрар, всички разбраха, че градът ще стане на прах в горещия вятър.

Катапултите на хълма бяха унищожени и подпалени, когато гарнизонът си проби път навън и се втурна към собственото си унищожение. Дванадесет добри мъже бяха открити сред овъглените греди. Бяха съсечени на поста си. Чингис само изсумтя, когато научи новината, и заповяда на дзинските майстори да направят нови машини от корионската дървесина.

Краят на лятото измина спокойно, докато почиваха и се възстановяваха. Гневът обаче кипеше под повърхността. Градът ги очакваше и вече никой не се появяваше на високите стени, все още покрити със сажди от горящото масло, с което ги бе обсипал Самука.

Хо Са и заместникът на Хазар бяха открити сред купчината мъртъвци и почетени за враговете, които бяха взели със себе си. Вечер разказвачите превръщаха историите в балади, но опустялата плът бе отнесена с останалите без повече церемонии, отколкото се полагаха за най-простия воин. Върховете в далечината бяха покрити с мъртъвци и хищните птици кръжаха като облак над тях.

Зимата по тези места беше нищо в сравнение със страшния студ на север. Чингис не можеше да чете мислите на управителя на Отрар, но приближаването на хладните месеци като че ли предизвика възбуда в града, докато монголите чакаха построяването на катапултите. Племената не бързаха. Нямаха нужда да се местят, за да живеят, и това място беше толкова добро, колкото и всяко друго. Градът щеше да падне, а ако жителите му страдаха, докато чакат това, бяха си го заслужили.

Дните ставаха по-къси и понякога Чингис виждаше далечни фигури по стените, които сочеха нещо и разговаряха. Може би виждаха растящите конструкции върху хълма до града. Не го беше грижа. Понякога го обхващаше апатия и дори когато катапултите бяха готови, не даде заповед да ги използват, а предпочете да остане в гера си и да се напива в черната си депресия. Не искаше да вижда обвинението в очите на онези, които бяха изгубили семействата си. Решението беше негово и сега се измъчваше от мъка и ярост. Заспиваше само когато пиенето го караше да склопи очи.

Портите на Отрар се отвориха неочаквано един ден, когато небето беше покрито с тежки сиви облаци, предвещаващи дъжд. Монголската войска вдигна врява, блъскайки копия и мечове в щитовете в израз на гняв. Преди Чингис или военачалниците да реагират, малка група мъже излезе навън и портата бързо се затвори зад тях.

Чингис разговаряше с Хазар, когато чу воя на воините. Отиде бавно до коня си и го възседна вдървено, като се взираше към Отрар.

Само дванадесет души бяха напуснали защитата на стените. Чингис видя как хората му препускат с все сили към тях, размахвайки мечове. Можеше да ги спре, но устните му останаха стиснати.

Дванадесетте араби мъкнеха някакъв вързан човек, чиито крака се влачеха в прахта. Скупчиха се уплашено, когато воините ги наобиколиха, и вдигнаха ръце да покажат, че не са въоръжени. Но за монголите това също беше предизвикателство. Всеки, който бе достатъчно глупав да излезе срещу тях без меч или лък, само засилваше желанието им да убиват.

Чингис гледаше безстрастно как воините препускат към тях. Разстоянието се скъсяваше все повече и повече, докато един от тях блъсна арабин с рамото на коня си и го просна на земята.

Малката група спря, обхваната от ужас, и Чингис ги видя да викат на падналия си другар, който се мъчеше да се изправи. Воините ги подкараха с викове напред, както се подкарва стадо овце. Удареният изостана и неколцина се спешиха, за да го довършат.

Писъците му отекнаха в стените на Отрар. Групата араби продължаваше напред, като хвърляше ужасени погледи през рамо. Още един бе повален от удар с дръжка на меч, който разкъса скалпа му и покри лицето му с кръв. Той също бе оставен на ритащите и ръгащи мъже. Чингис седеше мълчаливо в седлото и гледаше как приближават.

Две жени приближиха един от арабите и го издърпаха от групата. Той викаше нещо на странния си език и вдигна ръце, но те му се изсмяха и не го пуснаха. Когато останалите го подминаха, мъжът започна да пищи. Този нямаше да умре бързо. Писъците му ставаха все по-силни, но така и не спираха.

Когато от групата останаха само шестима, Чингис вдигна ръка, седнал с изправен гръб на утринното слънце. Хората му чакаха този сигнал и се отдръпнаха от окървавените араби, за да сторят път на хана. Арабите продължиха с олюляване напред пребледнели. Когато стигнаха Чингис, те се проснаха на земята пред него. Пленникът им се загърчи в прахта.

Ханът гледаше студено, когато един от арабите вдигна глава и заговори на дзински, като бавно подбираше думите.

— Господарю, дойдохме да молим за мир! — рече той.

Чингис не отговори и само погледна към Отрар, чиито стени отново бяха почернели от дребни фигури, които наблюдаваха всичко. Мъжът преглътна прахта в гърлото си и опита отново:

— Градският съвет избра да ти предаде управителя, господарю. Бяхме въвлечени във война против волята си и сме невинни. Умоляваме те да ни пощадиш и да вземеш само управителя Иналчук, който е причина за бедите ни.

След като приключи, мъжът отново се просна на земята. Не разбираше защо той и спътниците му бяха нападнати. Дори не бе сигурен, че ханът е разбрал думите му. Чингис изобщо не реагира и мълчанието се проточи.

Освен вързан, управителят бе със запушена уста. Чингис чу стоновете и неясните му думи и направи знак на Хазар да махне парцала. Брат му не беше особено нежен и острието преряза устните на Иналчук заедно с кърпата, при което той изкрещя и изплю кръв.

— Тези хора нямат власт върху мен! — каза Иналчук, щом се опомни от болката. — Позволи ми да преговарям за живота си, господарю хан.

Чингис бе научил само няколко думи на арабски и не го разбра. Изчака търпеливо да доведат един от арабските търговци, които владееха много езици. Човекът пристигна, изнервен не по-малко от проснатите на земята. Ханът направи знак на управителя да говори отново и търпеливо изслуша превода на дзински. Мина му мисълта, че трябва да накара Темуге да обучи повече хора, ако смята да се задържи за по-дълго по тези земи. Не че го беше грижа кой знае колко.

Когато разбра думите на Иналчук, Чингис се изсмя грубо и пропъди една муха, която бръмчеше около лицето му.

— Вързали са те като овца на заколение и те дадоха на врага ти, а въпреки това казваш, че нямат власт над теб? Че какво тогава е това?

Докато преводачът се запъваше с отговора, Иналчук с мъка седна, докосна с вързани ръце кървящото си лице и трепна.

— В Отрар няма съвет, господарю. Това са прости търговци от града ми. Не могат да говорят от името на човек, назначен от самия шах.

Един от арабите понечи да каже нещо, но Хазар пристъпи бързо към него и го изрита, просвайки го по гръб.

— Млък! — рязко рече той. Изтегли меча си и опърпаните араби проследиха с нервни погледи движението му. Нямаше нужда от превод и мъжът не посмя да си отвори устата.

— Пощади живота ми и ще ти дам шест хиляди оки сребро — заяви Иналчук.

Преводачът се поколеба при сумата и Чингис се обърна към него. Под жълтия му поглед треперещият арабин се свлече на земята при останалите.

— Господарю, не знам думата на дзински език. Използва се за измерване на злато и сребро.

— Ясно е, че предлага огромна сума — отвърна Чингис. — В края на краищата, сам оценява собствения си живот.

Преводачът кимна, без да се изправя.

— Тежестта на много мъже в сребро, господарю. Може би на сто или повече.

Чингис се замисли и хвърли поглед към стените на Отрар, които продължаваха да се извисяват над войската му. Накрая махна с ръка.

— Ще бъдат дадено на жените да го използват както намерят за добре. Управителят ще живее засега — рече той.

С крайчеца на окото си забеляза изненадата на Хазар, но не реагира.

— Доведете ми Темуге — продължи той. — От стените на града ни гледат. Ще им дам да видят нещо.

Брат му Темуге дойде бързо, почти без да обръща внимание на окървавената земя и на управителя, който продължаваше да седи и очите му се стрелкаха от човек на човек.

— Колко сребро имаме в лагера, Темуге? — попита Чингис.

— Може би сто каруци, господарю хан — отвърна Темуге. — Имам записана всяка монета, но трябва да взема книжата, ако…

— Донеси толкова, колкото тежи един мъж — каза Чингис. Усети, че Иналчук се взира в него, и бавно се усмихна. — И една от преносимите пещи на Субодай. Искам среброто да се стопи като вода преди залез. Ясно ли е?

— Разбира се, господарю — отвърна Темуге, макар че изобщо не му беше ясно, и забърза да изпълни нареждането на брат си.

Жителите на Отрар се бяха струпали на градските стени, за да видят какво ще стане с управителя, когото предадоха на монголската войска. Бяха изстрадали сражението между гарнизона и хората на Самука. Когато войниците най-сетне си пробиха път навън, настроението им беше радостно. Шахът идваше да освободи града и те щяха да бъдат спасени. Но вместо това от юг се бе появила монголската войска и ги беше обкръжила. Не знаеха дали шахът е още жив, но как иначе беше възможно ханът да застане пред стените им? Нужни им бяха месеци да съставят съвета и дни за тайни разговори, преди търговците да изненадат Иналчук в леглото му и да го вържат, за да го предадат. Монголите нямаха зъб на жителите на града, а само на онзи, който ги бе провокирал. Цели семейства стояха заедно на стените и се молеха да бъдат спасени.

Преди слънцето да залезе, Чингис заповяда Иналчук да бъде закаран на един изстрел от стените. Това беше опасно, но той правилно прецени, че онези вътре няма да рискуват да стрелят по човека, който може и да реши да ги пощади. Заповяда Иналчук да коленичи само на стотина крачки пред портата със завързани отпред ръце.

Управителят на Отрар не бе пропуснал да забележи горящата пещ. Тя също беше докарана близо до градските стени и Иналчук долавяше острата миризма на горещ метал. Удвои предложената сума, после я удвои отново, докато Чингис не заръча на преводача да му каже да си държи езика зад зъбите, ако не иска да го изгуби.

Бяха странна група, стояща сама пред града. Трима яки мъже работеха с духалата под надзора на Темуге. Чингис стоеше до пленника с Хазар, а монголската войска чакаше строена отзад и гледаше.

Накрая мъжете при пещта съобщиха, че сребърните монети са се стопили в котела от черно желязо. Един от тях потопи пръчка в течността. Тя се овъгли при допира и белите капчици сребро засъскаха. Двама мъже прекараха дълги дървени пръти през дръжките на котела и го вдигнаха от желязната кутия и бялата жега на въглищата и духалата.

Иналчук изстена от ужас, когато видя да го носят към него. Над врящото съдържание се вдигаше страшна мараня.

— Сто хиляди оки сребро, господарю — рече той, като се потеше. Преводачът вдигна поглед, но не проговори и Иналчук започна да се моли на глас.

Когато носачите приближиха, Чингис погледна в купата течно сребро и кимна.

— Кажи му следното на неговия език — обърна се той към преводача. — „Нямам нужда от сребро или злато“.

Иналчук погледна нагоре с отчаяна надежда, докато преводачът говореше.

— Какво прави той, приятелю? В името на Аллах, кажи ми дали ще умра!

Преводачът затаи дъх за момент, взирайки се като омагьосан в среброто, което се вълнуваше в котела и покриваше стените му.

— Мисля, че ще умреш — призна той. — Поне ще бъде бързо, така че приготви душата си за Бог.

Чингис продължи, без да обръща внимание на разменените думи.

— Приеми този дар от мен, управителю на Отрар — рече той. — Можеш да си го задържиш.

Обърна се с ледено лице към Хазар.

— Накарай го да протегне ръце, но гледай да не се изгориш и ти.

Хазар събори Иналчук с удар в главата и го остави замаян. Направи му знак да протегне ръце и управителят започна да крещи, но не се подчини. Дори опряният в гърлото меч не можеше да го принуди да вдигне ръце. С растящ гняв Хазар го хвана за рамото и лакътя и счупи костта му с коляно, сякаш чупеше съчки. Иналчук изрева, но продължи да се съпротивлява. Чингис кимна и Хазар заобиколи да счупи другата ръка.

— Направи каквото ти казват, братко! — рязко рече преводачът. — Може и да оживееш!

Иналчук го чу през влудяващата болка и хлиповете си и протегна ръце, като здравата поддържаше осакатената. Чингис кимна на мъжете и те наклониха котела.

Порой врящ метал покри ръцете на управителя и за момент той сякаш държеше блестящ дъжд. Отвори уста да изкрещи, но от нея не излезе и звук. Пръстите му се слепиха в жегата, която разтапяше плътта му.

Рязко скочи назад и падна по очи. Слюнка потече от устата му и прахта по устните му се превърна в лепкава кал. Погледът му бе празен, когато Чингис застана над него, загледан с интерес към ръцете, които изглеждаха два пъти по-големи от обичайното.

— Ти ме доведе в тази суха страна — каза ханът на тресящата се фигура. — Предложих ти мир и търговия, а ти ми върна главите на моите хора. Сега ти давам безценното ти сребро в ръцете.

Иналчук не каза нищо, макар че устните му се движеха беззвучно.

— Може би нямаш думи да ми благодариш? — продължи Чингис. — Или гърлото ти е пресъхнало? Приеми това питие, за да утолиш жаждата си. Така ще познаеш частица от болката, която причини.

Преводачът бе изгубил дар слово от ужас, но Иналчук вече не можеше да чуе каквото и да било. Ханът не си направи труда да гледа, докато мъжете вдигнаха казана и изляха остатъка от метала върху лицето на управителя. Намазаната с масло брада се запали и отворената уста се напълни, но Чингис не откъсна поглед от хората на стената. Мнозина се извърнаха, разбрали, че смъртта е дошла за тях.

— Катапултите са готови, Хазар — рече Чингис, като продължаваше да се взира в града. — Утре по изгрев започваш да разбиваш стените. Камък върху камък да не остане. Отрар няма да бъде издигнат отново, когато си тръгнем. Този град ще бъде изтрит от лицето на земята заедно с всичко живо в него.

Хазар споделяше дълбините на омразата му. Склони глава.

— Твоя воля, господарю хан.

Стареца се заслуша към малката решетка високо в стената. Виждаше само смътни очертания в сумрака, но чу звуците на младото тяло, което идваше на себе си от тежкия сън. Чакаше търпеливо. Колко пъти бе водил момчета пред ритуала на пробуждането? Беше показал на новоприетия градината в цялото й великолепие, засилено от наркотика, разтворен в гъстото като сироп вино. Беше му показал рая, а сега в тъмното му предстоеше да види и ада.

Стареца се усмихна, когато чу ужасения вик долу. Представяше си шока и объркването. Спомняше си как се бе чувствал самият той преди толкова много години. Миризмата на мърша изпълваше малката килия, месото от труповете върху младия воин се разкапваше. Стареца го чу да хлипа, докато се бореше с отпуснатите крайници, които го покриваха. Щеше да му се струва, че само допреди малко е стоял във великолепен до болка дворец. Стареца бе изпипал градината и беше подбрал жените добре, без да пропуска и най-малката подробност. Те бяха изящни създания, а наркотикът бе възпламенил младия мъж до такава степен, че и най-лекото докосване до кожата му го докарваше едва ли не до лудост. После беше затворил очи уж за миг и се бе събудил сред вонящите трупове.

Напрегна поглед в тъмното. Различи размахващите се ръце на младежа. Той усещаше в мрака меката плът, а може би и движението на червеите в месото. Момчето изстена и Стареца го чу как повръща. Вонята беше ужасна и Стареца доближи роза до носа си, докато чакаше. Моментът винаги беше деликатен, но той бе истински майстор в изкуството си.

Момчето бе голо сред хлъзгавите мъртъвци. Стареца го видя как се мъчи да махне парчета блестяща кожа, полепнала по неговата собствена. Разсъдъкът беше на път да го напусне, сърцето му биеше почти до пръсване. Стареца си помисли, че само много младите могат да преживеят подобно изпитание, но дори те щяха да бъдат преследвани завинаги от него.

Момчето внезапно извика, когато вниманието му привлече движещата се маса разложена плът. Стареца се усмихна на ужасните му видения и приготви фенера. Беше го оставил в краката си, за да не може светлината да провали урока. Долу момчето се молеше на Аллах да го спаси от вонящата адска яма.

Отвори вратата на килията, фенерът пропъди мрака и светлината му заслепи момчето и го накара да отстъпи назад с ръце на очите. За свое удоволствие Стареца чу шуртенето на гореща урина, когато мехурът на момчето не издържа. Беше подбрал момента добре. Под притиснатите длани се стичаха сълзи.

— Показах ти рая — рече Стареца. — Показах ти и ада. Да те оставя ли тук за хиляда живота, или да те върна обратно в света? Какво те очаква, зависи от това колко добре ме следваш. Говори вярно, от цялата си душа. Ще посветиш ли живота си на мен, за да правя с него каквото намеря за добре?

Момчето беше петнадесетгодишно. Докато стоеше на колене и плачеше, последните остатъци от лепкавия хашиш излетяха от младото му тяло и го оставиха разтреперано и слабо.

— Моля те! Каквото поискаш! Твой съм — каза момчето, хлипайки. Все още не смееше да отвори очи, уплашено дали видението няма да изчезне и то отново да остане само тук.

Стареца допря чаша до устните му и го остави да подуши смолата, за която казваха, че вдъхва кураж. Момчето загълта жадно и пурпурното вино се стече по голите му гърди и ръце. Старецът изсумтя доволно, когато тялото се отпусна, отново изгубило съзнание.

Когато се събуди, младежът лежеше на чисти чаршафи в гола каменна стая някъде в крепостта, убежището на Стареца от света. Останал сам, той плака от видяното, без да подозира, че продължават да го наблюдават. Когато спусна крака на земята и се опита да стане, беше твърдо решен никога повече да не вижда демоните от стаята с мъртъвците. Потръпна, когато си спомни как труповете се движеха, гледаха го и всяка картина бе по-ярка и ужасяваща от предишната. Помисли си, че щеше полудее, ако градината не беше останала също в ума му. Нейното спокойствие го беше закриляло дори в ада.

Дървената врата се отвори и младежът пое дълбоко дъх, щом се озова пред онзи, който го бе извел от онова място. Стареца беше дребен и як, със свирепи очи върху тъмно като махагон лице. Брадата му бе намазана и съвършена, но дрехите му си оставаха прости, както винаги, подходящи за човек, който е отказал всички съблазни на богатството. Младежът се просна по очи върху хладния камък.

— Най-сетне разбираш — меко рече Стареца. — Аз те хванах за ръка и ти показах славата и провала. Кое ще избереш, когато настъпи моментът?

— Славата, господарю — отвърна младежът, като се тресеше.

— Животът ти е само птичи полет през осветена стая. Преминаваш от безкраен мрак във вечна нощ, между които има само един кратък миг. Стаята няма значение. Животът ти няма значение, а само как ще се подготвиш за следващия.

— Разбирам — каза младежът. Отново почувства мазното докосване на мъртвата плът и потръпна.

— Съжалявай онези, които не знаят какво ги чака след смъртта. Можеш да се изправиш силен сред тях, защото си видял рая и ада, без да изгубиш кураж.

Водачът на хашишините протегна дружески ръка и помогна на младежа да се изправи.

— Сега можеш да се присъединиш към братята си. Мъже като теб, на които бе позволено да погледнат през цепнатината в стените на реалността. Няма да провалиш тях или мен, когато донесеш идеална смърт в нозете на Аллах.

— Няма, господарю — отвърна младежът, по-сигурен отвсякога. — Кажи ми кого трябва да убия. Няма да се проваля.

Стареца се усмихна. Винаги се трогваше от пламенната вяра на младите воини, които изпращаше в света. И той навремето беше един от тях и когато нощите бяха тъмни и студени, понякога все още копнееше за градината, която му бяха показали. Надяваше се, че когато смъртта най-сетне го прибере, истинската ще бъде толкова прекрасна, колкото създадената от него. Нека има хашиш в рая, помисли си той. Нека отново бъде млад и гъвкав като това момче.

— Ще идеш с братята си в лагера на монголския хан, който се нарича Чингис.

— Сред неверниците ли, господарю? — заекна младежът. Вече се чувстваше омърсен.

— Сред неверниците. Вярата ти ще те държи силен. За това и само за това беше обучаван при нас тези пет години. Беше избран заради умението ти да учиш езици. Можеш да служиш добре на Аллах с този негов дар. — Старецът постави ръка на рамото на младежа. Дланта му сякаш излъчваше топлина. — Сближи се с хана и когато дойде подходящ момент, отнеми живота му с един удар в сърцето. Разбираш ли цената на провала?

Младежът преглътна с мъка. Споменът за ямата беше свеж.

— Няма да се проваля, господарю. Кълна се.