Кости по хълмовете

20.

Не се долавяше никакъв ветрец в лятната жега. Въздухът бе неподвижен и слънцето опразваше улиците в часовете около пладне. Град Алмашан беше по-скоро само крепост, стар и прашен, макар че покрай стените му минаваше блестяща река. Този ден по бреговете й нямаше жени и деца. Алмашан бе затворен, натъпкан с хора и животни от околните села. Пазарите миришеха на страх и помийни ями, които разнасяха зловоние и не можеха да бъдат изпразнени.

Градските търговци чуваха шепота на бурята в далечината, който ставаше все по-силен. На онези долу не им оставаше друго, освен да гледат към стражевите постове и да се молят за спасение. Дори просяците бяха престанали да викат за милостиня.

— Бъдете готови! — извика Ибрахим на хората долу при портата. Впери поглед от стената с разтуптяно сърце. Почвата около Алмашан беше твърде слаба и бедна, за да става за обработка. Но пък и богатството на жителите му никога не бе зависело от реколтата.

В маранята се появи черна редица конници, приближаващи с плашеща бързина. Те бяха причина любимият на Ибрахим град да бъде пълен с чужденци. Търговци и кервани се бяха втурнали зад стените му в търсене на убежище. Ибрахим ги беше обложил с тежък данък — половината от стоките, които се мъчеха да запазят. Никой не бе посмял да възрази. Ако оцелееше при монголската атака, Ибрахим щеше да бъде изключително богат човек, но това не го правеше особено самоуверен.

Малкият му град се издигаше от седемстотин години край брега на реката. Търговците му бяха пътували чак до земите на Дзин и Испания, за да се върнат със съкровища и безценни знания, но винаги без да събуждат интереса на крале и шахове. Старейшините на Алмашан плащаха данъците си навреме и трупаха богатства от труда на робите неверници. Малкият град бе издигнал стените и хамбарите си от тези печалби, превръщайки се в средище на търговията с хора. Земята не можеше да осигури на Ибрахим дори малка част от богатството, на което вече се наслаждаваше.

Напрегна поглед на ослепителната светлина. Възлестите му ръце се бяха вкопчили в тъмните камъни, останали от някакъв древен форт в далечното минало. Още по-рано градът бил само крайпътен сарай до реката, в който търговците на роби отсядали да починат, преди да продължат към големите пазари на юг и на изток. Алмашан беше изникнал от нищото и ги беше задържал тук.

Въздъхна. Според онова, което бе чул, монголите не разбираха търговията. Те щяха да видят тук само един вражески град. Тюрбанът му беше подгизнал от пот, но той продължаваше да бърше челото си, оставяйки тъмно петно върху прохладната бяла тъкан на робата си.

Пред монголските конници препускаше самотен бедуин и се озърташе през рамо, без да спира. Яздеше чудесен черен кон, чиито размери и скорост едва го държаха на разстояние от преследвачите. Ибрахим забарабани с пръсти по грубия камък, като обмисляше дали да отвори малката врата в портата. Пустинният воин явно си мислеше, че бяга към спасението, но ако портите останеха затворени, монголите може би нямаше да нападнат. Ако пуснеха беглеца да влезе, колко дълго Алмашан щеше да издържи неминуемата атака?

Обхванат от колебания, Ибрахим се обърна и погледна надолу. По улици и базари още се говореше за поражението на шаха и той отчаяно се нуждаеше от новини, но не и на цената на своя град. Не, портата щеше да остане затворена и човека го чакаше смърт. Изпълни се с гняв при мисълта, че неверниците убиват мюсюлманин направо пред града, но много семейства разчитаха на Ибрахим за своята безопасност. Може би монголите щяха да продължат нататък, след като пролеят кръв. Щеше да се моли за душата на нещастника.

Монголската редица беше достатъчно близо, за да различи Ибрахим отделните коне. Потръпна при вида на свирепите воини, които бяха разбили шах Ала-уд-Дин Мохамед и направили на пух и прах огромната му войска пред очите на Отрар. Не виждаше обаче катапулти и каруци — нямаше и помен от многолюдния нашественик, който се бе излял от планините на изток. Най-много три хиляди мъже препускаха към града му, но само конниците не можеха да разтревожат Алмашан. Камъкът под ръцете му отразяваше богатствата от вековната търговия с роби. Стените пазеха тези богатства, както и живеещите зад тях.

Гледаше горчиво как арабинът спира пред градската порта. Мъжът махна отчаяно и завъртя коня си на място, като викаше към хората горе.

— Пуснете ме! Вижте онези зад мен!

Ибрахим усети погледите на останалите около него. Застана абсолютно изпънат и поклати глава. Монголите бяха само на половин миля и той вече чуваше грохота на копитата им. Алмашан бе независим открай време. Не можеше да рискува да си навлече гнева на онзи чуждоземен хан.

Арабинът отдолу зяпна и погледът му се стрелна към носещите се към него воини.

— В името на Аллах! — изрева той. — Нима ще ме оставиш да ме убият? Нося вести, които трябва да чуеш!

Ибрахим сви треперещ юмрук. Конят на мъжа имаше дисаги. Наистина ли беше пратеник? И какви са тези толкова важни вести? Неверниците монголи бяха само на няколко мига разстояние. Чуваше пръхтенето на конете им и гърлените викове на мъжете, докато опъваха лъковете си. Изруга под нос и извърна поглед. Какво беше един живот в сравнение с цял град? Алмашан щеше да оцелее.

Чу се глъчка, Ибрахим се отдръпна от парапета и погледна надолу. За свой ужас видя брат си да удря един страж през лицето. Мъжът падна и макар че Ибрахим извика гневно, брат му вдигна резето и ярък слънчев лъч освети сумрака долу. Преди Ибрахим да успее да извика отново, вратата се затвори, а задъханият бедуин беше на сигурно място вътре. Почервенял от ярост, Ибрахим се втурна надолу по каменните стъпала към улицата.

— Глупаци! — изрева той. — Какво направихте?

Стражите не посмяха да го погледнат в очите, а брат му само сви рамене. Вратата в портата внезапно се разтресе и всички подскочиха. Резето издрънча от удара и някой падна от стената със стрела в рамото. Ибрахим трепна, когато монголите отвън завиха от безсилие и гняв.

— Уби всички ни — рече вбесеният Ибрахим. Усети студения поглед на новодошлия и го игнорира. — Върни им го и може би ще ни пощадят.

Брат му сви рамене.

— Иншаллах — промърмори той. Съдбата им бе в Божиите ръце. Той беше действал и човекът бе вътре в града им. Шумът отвън се засили и накара всички да се изпотят още повече.

Пратеникът бе още задъхан от разминаването на косъм със смъртта. Стоеше с ръце на коленете и Ибрахим видя, че е взел дисагите със себе си.

— Името ми е Юсуф Алгани — каза той, когато дойде на себе си. Не беше пропуснал кавгата между братята и погледът му бе студен, докато се обръщаше към Ибрахим. — Не се бой за града си. Монголските кучета нямат обсадни оръжия. Стените ти са в безопасност. Бъди благодарен, че не си навлече гнева на Аллах със страха си.

Ибрахим потисна яростта и отчаянието си, за да отговори:

— Заради теб брат ми изложи всички ни на опасност. Ние сме търговски град и само стените ни пазят. Какви вести са толкова важни, че си рискувал живота си, за да дойдеш в Алмашан?

Юсуф се усмихна, показвайки само няколко зъба на почернялото си от слънцето лице.

— Имам вест за голяма победа, но не за твоите уши. Отведи ме при шаха и ще ощастливя сърцето му.

Ибрахим примигна объркано, погледна към брат си и отново към самоуверения млад мъж.

— Шах Мохамед не е в Алмашан, братко. Това ли си мислеше?

Юсуф се ухили невъзмутимо.

— Не си играй игрички, приятелю. Той ще иска да чуе какво знам. Заведи ме при него и няма да спомена как едва не ме остави да умра пред стените ти.

Ибрахим запелтечи объркано:

— Наистина не е в Алмашан. Нима идва насам? Ще наредя да ти донесат храна и напитки. Кажи ми каквото знаеш и ще му предам, когато пристигне.

Усмивката на пратеника бавно изчезна и се смени с огромна умора.

— Надявах се да е тук — промърмори сам на себе си той.

Ибрахим го гледаше как потупва една от кожените чанти, сякаш съдържанието й е станало прекалено горещо, за да я държи спокойно.

— Трябва да тръгвам — внезапно рече Юсуф. Поклони се на Ибрахим, макар че жестът му беше формален и скован. — Думите ми са предназначени единствено за шаха и щом той не е тук, трябва да продължа към следващия град. Може би там няма да ме карат да чакам до последния момент, за да ме пуснат.

Ибрахим щеше да отговори, но шумът отвън спря така внезапно, както беше започнал. Хвърли нервен поглед към своя брат идиот и изтича нагоре по стъпалата. Другите го последваха и всички заедно надникнаха навън.

Монголите си отиваха. Ибрахим въздъхна с облекчение и благодари на Аллах за града си. Колко пъти съветът се беше оплаквал от цената, когато той реши да подсили и поправи рушащите се стени? Беше се оказал хиляди пъти прав. Монголите не можеха да нападнат дома му без своите каменохвъргачки, а може би дори те нямаше да им свършат работа, Алмашан презираше техните мечове и лъкове. Ибрахим гледаше с радост как вражеските воини се отдалечават, без да се обръщат назад.

— Хитри са — рече Юсуф до рамото му. — Сигурно се опитват да ни излъжат. Виждал съм да го правят и друг път. Не им вярвай, господарю.

Самочувствието на Ибрахим се засили.

— Не могат да разбият стените ни, Юсуф — сърдечно отвърна той. — А сега ще приемеш ли прохладни напитки в дома ми? Любопитен съм да разбера какви вести носиш.

За негово съжаление младият мъж поклати глава, без да откъсва поглед от монголските конници.

— Няма да остана тук. Не и когато шахът е някъде наблизо. Той трябва да научи. Съдбата на по-големи градове от този зависят от това дали ще го намеря.

Преди Ибрахим да успее да отговори, мъжът се надвеси през парапета и погледна надолу.

— Убиха ли коня ми? — попита той.

Братът на Ибрахим си прочисти гърлото.

— Взеха го. — Юсуф изруга и той продължи: — Имам една добра кобила. Можеш да я вземеш.

— Ще я купя — отвърна Юсуф.

Братът на Ибрахим сведе глава, доволен от предложението.

— Много е силна. Като човек на шаха ще ти предложа отлична цена.

На Ибрахим не му оставаше друго, освен да стои и да стиска юмруци, докато брат му прати човек да доведе втората си най-добра кобила при портата. Младият пратеник слезе по каменните стъпала и Ибрахим бе принуден да го последва с останалите. Не се сдържа да погледне отново дисагите, като тайно се питаше дали съдържанието им си заслужава едно прерязано гърло. Юсуф сякаш усети това и отново се усмихна.

— В чантите няма нищо ценно, господарю — рече той и почука с пръст главата си. — Посланията ми са ето тук.

Ибрахим се изчерви засрамен, че младият мъж е прочел мислите му. Когато кобилата пристигна, пратеникът я огледа с окото на познавач. Накрая остана доволен и плати на брат му повече от назованото, с което му оказа чест. Ибрахим гледаше кисело как мъжът проверява колана и поводите. Стражите отгоре извикаха, че пътят е чист.

— Готов съм да платя добре, за да чуя вестите — внезапно рече Ибрахим. За негова изненада пратеникът се поколеба. — В злато — побърза да добави Ибрахим, усещайки момента на слабост.

— Добре тогава, господарю — отвърна Юсуф. — И без това се нуждая от средства, за да продължа диренето си. Но трябва да стане по-бързо.

Докато Ибрахим се мъчеше да скрие радостта си, пратеникът даде поводите на един страж и го последва в най-близката къща. Семейството вътре не възрази, когато Ибрахим заповяда да излязат. Само след няколко мига остана сам с пратеника и трепереше от нетърпение да чуе новините.

— Къде е обещаното злато? — тихо рече Юсуф.

Ибрахим беше така възбуден, че изобщо не се поколеба. Извади пълна кесия изпод робата си, все още топла и влажна от допира до кожата му. Младият мъж я претегли на ръка и хвърли поглед на съдържанието с крива усмивка, преди да я скрие.

— Това е само за теб, господарю — рече той едва ли не шепнешком. — Бедността ме принуждава да проговоря, но не и за всяко ухо.

— Казвай — подтикна го Ибрахим. — Ще си остане само между нас.

— Бухара падна, но гарнизонът на Самарканд постигна голяма победа. Войската на хана беше разбита на бойното поле. В момента са слаби. Ако шахът се върне да поведе верните градове, ще имаме главите им. Ако дойде, господарю. Именно затова трябва да го намеря колкото се може по-бързо.

— Слава на Аллах — прошепна Ибрахим. — Сега разбирам защо не можеш да спираш.

Пратеникът докосна челото, устните и сърцето си.

— Аз съм слуга на шаха, господарю. Аллах да благослови теб и почтения ти дом. А сега трябва да тръгвам.

Ибрахим побърза да излезе и закрачи по-самоуверено към портата. Чувстваше погледите на всички върху себе си и дори глупавият му брат се взираше в него, сякаш можеше да познае какви са били вестите.

Малката врата отново се отвори и пусна слънчева светлина и свеж въздух в тясното пространство под стените. Пратеникът се поклони на Ибрахим и поведе кобилата през отвора. Вратата се залости зад него, той смушка животното и препусна в прахта.

Слънцето залязваше, когато Юсуф настигна тумана на Субодай и Джебе. Влезе в импровизирания лагер, отвръщайки на поздравите на воините. Беше на деветнадесет и повече от доволен от себе си. Дори Субодай се усмихна на самочувствието на младия арабин, докато слизаше от коня и се покланяше пред двамата военачалници.

— Там ли е шахът? — попита Субодай.

Юсуф поклати глава.

— Щяха да ми кажат, военачалнико.

Субодай сви раздразнено устни. Шахът и синовете му бяха като призраци. Монголите го преследваха заедно с гвардейците му чак до края на лятото, а той все успяваше да им се изплъзне. Субодай се надяваше, че се е скрил в града край реката, чиито стени бяха твърде високи, за да ги атакуват.

— Хлъзгава риба е този старец — рече Джебе. — Но накрая ще го пипнем. Не може да мине покрай нас без някой да го види, дори с малкото хора, които са му останали.

Субодай изсумтя.

— Де да бях и аз така сигурен. Той беше достатъчно хитър да остави фалшива следа. Едва не го изгубихме тогава, а сега е много по-трудно да го проследим само с шепа хора.

Разтърка ръката си на мястото, където го бе изненадал един от хората на шаха. Засадата беше разположена добре, но гвардейците се оказаха пред многократно превъзхождащ ги противник. Макар да им отне време, Субодай и Джебе ги изклаха до последния човек. Бяха проверили всеки убит и всички се бяха оказаха млади и силни. Прехапа устна при спомена.

— Може да се скрие в някоя пещера и да заличи следите си. А може и вече да сме го подминали.

— В града не знаят нищо, военачалнико — каза Юсуф. — Шахът не е спирал никъде наоколо за припаси. Търговците на роби щяха да научат и да ми кажат.

Беше очаквал да го поздравят за успешната измама, макар тя да беше идея на Субодай. Вместо това двамата военачалници отново се върнаха към разискванията си, сякаш той не беше сторил нищо. Не спомена за кесията злато, която бе спечелил с няколкото си лъжи. Бяха забелязали новата кобила и щяха да сметнат, че тя е достатъчна награда за труда му. Не беше нужно монголските военачалници да научават всичко.

— Съгледвачите съобщават за десетки села и градчета на запад — каза Джебе, след като хвърли поглед на Юсуф. — Ако е минал през тях, все някой ще е запомнил въоръжена трупа и старец. Не може да бяга вечно.

— Но досега се справя — рязко отвърна Субодай. Обърна се към Юсуф, който все още бе там и пристъпваше от крак на крак. — Добра работа свърши, Юсуф. А сега ни остави.

Младият мъж се поклони дълбоко. Тези монголи плащаха добре и това беше хубаво. Ако шахът успееше да им се изплъзва до зимата, Юсуф щеше да стане богат човек. Докато крачеше из лагера, той кимаше и се усмихваше на някои от воините, които познаваше. Бяха притихнали с настъпването на вечерта, както притихват вълците, когато наоколо няма плячка. Видя ги да точат мечове и да приготвят стрели с бавни и спокойни движения. Юсуф леко потрепери. Беше чул за нападението срещу жените и децата им. Не искаше да вижда какво ще се случи, когато най-сетне хванат шаха и синовете му.

Джелауддин разтърка очи, гневен заради собствената си слабост. Не можеше да позволи тримата му братя да видят как самоувереността му изчезва, особено когато всеки ден обръщаха към него погледи, изпълнени със страх и надежда.

Трепна в мрака от тежкото дишане на баща си — хрипове и дълго протяжно свирене на гърдите, което сякаш продължаваше безкрай. Всеки път щом спираше, Джелауддин се вслушваше отчаяно. Не знаеше какво да прави, ако тишината се проточи.

Монголите бяха съсипали стареца, сякаш го бяха улучили с една от стрелите си. Преследването през равнини и планини не даде на шаха никаква възможност да си почине и да възвърне силите си. Влажната земя и свирепите дъждове ги принуждаваха да търпят студ и болки в ставите. Старецът бе прехвърлил шейсетте и макар че бе здрав като бик, влагата се беше пропила в белия му дроб и изсмукваше силата му. Джелауддин усети как сълзите пълнят очите му и ги избърса яростно, като притисна длани силно, за да може болката да отслаби гнева му.

Никога преди не го бяха преследвали като диво животно. През първия месец всичко това му приличаше на игра. Заедно с братята си се смееше на монголите по следите им и измисляше нелепи планове как да им се измъкнат. Когато започнаха дъждовете, оставяха лъжливи следи, разделяха отряда, после разделяха двете половини отново. Бяха пратили хора на смърт в засади, които почти не забавиха неумолимия враг, който продължаваше да ги гони.

Чу как баща му изхриптя в тъмното. Дробовете му бяха пълни с гъста слуз и скоро щеше да се събуди и да се закашля. Джелауддин щеше да го тупа по гърба, както бе правил толкова много пъти преди, докато кожата на стареца изгуби восъчния си цвят и поредният ден бягство не започне.

— Проклети да са — прошепна той. Монголите сигурно имаха хора, които можеха да проследят и птица в небето. Четири пъти Джелауддин бе рискувал да обърнат обратно на изток. Всеки път виждаха далечна линия съгледвачи, пръснати нашироко, да се оглеждат за подобен опит. Последния път бяха принудени да бягат до пълно изтощение, докато не се изгубиха в пазара на един град. Джелауддин едва бе успял да спаси живота си, а кашлицата на баща му започна две нощи по-късно, след като спа на мократа земя.

Братята с мъка отпратиха последните гвардейци. Беше много лесно да се проследят големи групи хора, дори последните няколко дузини, които бяха останали упорито с шаха, на когото се бяха заклели да служат. Сега само Джелауддин и тримата му по-млади братя се грижеха за баща си. Толкова много пъти бяха сменяли дрехите и конете си, че не помнеха броя им. Оставаше им съвсем малко злато за храна и припаси, а след това Джелауддин наистина не знаеше какво ще стане. Докосна малката кесия със скъпоценни камъни, скрита под робата му. Тихият им звън му действаше успокоително. Беше далеч от лихварите на големите градове и не знаеше дали може да продаде и един камък, без да рискува. Това го влудяваше. Той и братята му не можеха да живеят от земята, както правеха монголите. Беше роден в коприна и обграден от слуги, които угаждаха и на най-малката му прищявка.

Баща му се закашля в тъмното и Джелауддин се пресегна към него и му помогна да седне. Не помнеше името на градчето, в което бяха спрели. Може би монголите препускаха в околностите му, докато шахът се бореше за глътка въздух.

Поклати глава, обхванат от отчаяние. Още една нощ на земята щеше да убие баща му, сигурен беше. Ако такава е волята на Аллах, по-добре да ги прибере тази нощ, поне когато са със сухи дрехи и храна в измъчените си стомаси. По-добре, отколкото вълците да им се нахвърлят, докато спят на полето като агнета.

— Сине? — със слаб глас повика баща му.

Джелауддин допря длан до челото на баща си и едва не се опари. Треската измъчваше стареца и Джелауддин не беше сигурен, че шахът го е познал.

— Тихо, тате. Ще събудиш конярчетата. На сигурно място сме.

Баща му се опита да каже още нещо, но пристъпът на кашлица превърна думите му в безсмислени резки звуци. Шахът се наведе над ръба на леглото и се изхрачи немощно в кофата. Джелауддин се намръщи, като го чу. Утрото наближаваше, а той още не беше спал; не можеше да спи, когато баща му се нуждае от него.

Каспийско море бе на повече от сто мили на запад от бедното градче сред осветените от луната ниви. Никога не беше пътувал отвъд него. Почти не можеше да си представи земите и народите там, но щеше да се скрие сред тях, ако монголите продължават да ги гонят все по-далеч и далеч от дома. Отчаяно искаха да си пробият път през преследвачите си, но как можеха да го сторят? Дори беше оставил трима гвардейци скрити в шумата, за да останат незабелязани от монголите. Ако бяха оцелели, нима нямаше да доведат помощ с идването на зимата? Всеки шум в нощта се посрещаше с ужас от шаха и синовете му и те вече не се смееха на врага, който нямаше да спре дори ако избягат под земята.

Шах Ала-уд-Дин се отпусна изтощен върху сламеника, който му бе намерил Джелауддин. Синовете му спяха в мръсната конюшня и дори това беше по-добре от всичко през последните месеци. Джелауддин се вслуша в поуспокоеното дишане на баща си и наруга наум стареца заради болестта му. С всеки изминал ден изминаваха по-кратко разстояние, а Джелауддин се съмняваше, че монголите са също толкова бавни.

Щом баща му заспа, той се замисли да легне на земята, както бе правил през горещите месеци. Нуждаеха се от конете, за да имат възможност да се измъкнат, но ако ги продадяха или убиеха и влезеха в следващия град като обикновени пътници, как щяха да ги открият монголите? Въпреки демонските умения на преследвачи, те си оставаха само хора. Беше увещавал шаха да спрат в древния робски пазар Алмашан, но старецът не искаше и да чуе, че могат да се крият като просяци. Самата мисъл го нараняваше. Достатъчно трудно бе да го накарат да престане да обявява кой е пред градските първенци и да предизвиква монголите от стените.

Спирането означаваше смърт, сигурен беше Джелауддин. Войската, която преследваше баща му, носеше ужас със себе си и малко градове биха пожертвали собствените си семейства заради шаха и синовете му. Джелауддин знаеше, че веднага щом монголите обкръжат града, той ще бъде предаден или убит в съня си. Оставаха му малко възможности. Впери поглед в тъмното към човека, който бе заповядвал през целия си живот. Трудно му беше да приеме, че шахът бе твърде слаб, за да избегне псетата по петите им. Макар да бе най-големият син, Джелауддин не се чувстваше готов да се противопостави на волята на баща си.

— Ще спрем, татко — внезапно прошепна той. — Ще се скрием с конете в някой град. Имаме достатъчно пари да живеем просто, докато възвърнеш силите си. Ще ни подминат. Аллах, заслепи ги. Ако е твоята воля, нека ни подминат.

Баща му не можеше да го чуе в бълнуването си. Треската се загнездваше в дробовете му и всеки ден му оставаше по-малко и по-малко дъх.

21.

В околностите на град Нур Чингис се разхождаше с жените и братята си зад една каруца, теглена от камили. Макар че през зимата дните бяха по-къси, лекият ветрец почти не донасяше студ. За онези, които познаваха лед и сняг всяка зима от детството си, денят бе почти като пролетен. Умът му беше ясен и спокоен за пръв път от месеци и той гледаше с гордост как малкият Толуй управлява животните с поводите. Най-малкият му син беше едва на четиринадесет, но сватбената церемония вече се бе състояла по искане на бащата на момичето. Две години по-голяма от Толуй, тя вече гледаше бебе в гера си и беше бременна с второ дете. Беше се наложило Бьорте да подскаже на Чингис да се погрижи за сватбата, преди някой от роднините на момичето да бъде принуден, макар и с неохота, да обяви кръвна вражда с ханския син.

Втората бременност на момичето вече личеше, въпреки че семейството й правеше всичко възможно да я скрие под обемистите роби. Несъмнено майка й се грижеше за първородното момче, мислеше си Чингис, докато крачеше. Толуй и момичето Сорхатани изглеждаха сляпо влюбени, макар и да прекрачваха законите на племената. Не беше необичайно млади момичета да забременеят, макар че Сорхатани показваше необичаен дух, захващайки се с Толуй без одобрението на баща си. Дори беше отишла при Бьорте да помоли Чингис да даде име на първия й син. Ханът винаги се бе възхищавал на подобен безсрамен кураж и остана доволен от избора на Толуй. Беше нарекъл момчето Монгке, което означаваше „вечен“ — подходящо име за някой, който щеше да продължи неговата кръв. Докато вървеше, Чингис си мислеше да обяви всички деца за законни, независимо дали са родени в брак или не. Сигурен бе, че това може да им спести неприятности в бъдеще.

— Когато бях момче — с известен копнеж рече той, — младият мъж трябваше да пътува дни наред, за да стигне до племето на невястата си.

Хазар изсумтя.

— Имам четири жени, братко. Ако трябваше да го правя всеки път, май нямаше да се занимавам с нищо друго.

— Направо съм изумена, че те търпят — обади се със сладка усмивка Бьорте и направи жест с кутрето си към Чакахай, при което принцесата се изкиска.

Чингис се ухили на първата си жена. Настроението му се приповдигаше, когато я виждаше да се усмихва — висока и силна, със загорели от слънцето голи ръце. Дори бледата кожа на Чакахай бе придобила златист оттенък през горещите месеци и двете жени излъчваха здраве. Изпита удоволствие, когато улови намигването на Бьорте, щом забеляза, че я гледа. Двете с Чакахай като че ли бяха стигнали до разбирателство след нападението на шаха срещу семействата. Поне вече не му се налагаше да ги следи прекалено изкъсо, когато са заедно и всеки момент могат да се разфучат като котки в торба. Това си беше мир в известен смисъл.

— Народът се нуждае от деца, Бьорте — рече той.

Хазар се изсмя похотливо, карайки двете жени да се спогледат многозначително. Самият Хазар бе станал баща на седемнадесет деца, които познаваше, и с право се гордееше, че четиринадесет от тях са живи. С изключение на Темуге, братята на Чингис бяха дали своя дял в увеличаването на народа с крещящи малчугани, които тичаха между герите. Темуге също се беше оженил, но бракът му засега не бе дал резултат. Най-малкият му брат явно предпочиташе да запълва дните си с уреждане на споровете между племената. Чингис хвърли поглед към него, но Темуге не бе обърнал внимание на Хазар и гледаше как Толуй слиза от каруцата. Ханът изпита топло чувство към най-малкия си брат — нещо, което не му се случваше често. Темуге беше създал своя собствена малка империя в рамките на народа. Осемдесет мъже и жени работеха за него в личния му щаб. Чингис беше чул, че дори ги е научил да четат и пишат. Това изглежда вършеше работа и ханът беше доволен, че брат му не идва при него с проблемите, с които се сблъсква всеки ден. За разлика от дългите крачки на братята му воини, тези на Темуге бяха къси и малко превзети, а дългата си коса предпочиташе да носи завързана в дзински стил. Къпеше се прекалено често и Чингис долавяше аромата на благоуханно масло, който се носеше от него, когато подухнеше ветрец. Имаше моменти, когато той се срамуваше от брат си, но Темуге изглеждаше доволен и племената постепенно приемаха властта му.

Семейството на невястата бе разположило малкия си лагер западно от Нур, като бе подредило герите си по традиционния начин. Чингис видя, че Толуй се поколеба, щом въоръжени мъже препуснаха да го пресрещнат. Синята роба и златната туника на сина му не можеха да се сбъркат дори отдалеч.

Чингис се усмихна на представлението, което мъжете от семейството изпълняваха. Сякаш не забелязваха хилядите, които бяха дошли да видят съюза, и размахваха мечовете си, като че ли бяха наистина обидени. Толуй се поклони дълбоко на бащата на Сорхатани. Чингис неволно трепна. В края на краищата, Толуй беше син на великия хан. Сорхатани вече беше майка и баща й едва ли би отпратил момчето, ако не засвидетелства достатъчно уважение.

Въздъхна към Бьорте, сигурен, че го разбира. Толуй беше добър син, макар че сякаш му липсваше пламъчето на баща му и чичовците му. Може би той растеше в сянката на Джучи и Чагатай. Погледът му се плъзна надясно, към двамата млади мъже, които вървяха заедно с Угедай. Най-големите му синове не бяха оставили различията си настрана, но това беше тема за друг ден.

Бащата на булката най-сетне се умилостиви и позволи на Толуй да влезе при герите и да поздрави бъдещата си съпруга. Чингис и жените му приближиха семейната сбирка, докато Кокчу благославяше земята и хвърляше капки черен айраг във въздуха за духовете, които ги наблюдаваха.

— Той е чудесен син — рече Хаджиун и потупа брат си и Бьорте по гърба. — Трябва да се гордеете с него.

— Гордея се — отвърна Чингис. — Макар да се съмнявам, че може да бъде водач. Твърде мек е, за да държи живота на хора в ръцете си.

— Още е млад — побърза да се обади Бьорте и поклати укорително глава. — И не е живял твоя живот.

— А може би трябва. Ако бях оставил момчетата да се оправят през зимите в родината, вместо да ги водя тук, сигурно всички щяха да са ханове. — Усещаше, че Джучи и Чагатай надават ухо, макар да се преструваха, че не слушат.

— Тепърва ще бъдат, братко — рече Хазар. — Ще видиш. Завладените земи се нуждаят от мъже, които да ги управляват. Дай му няколко години и го направи шах на някое от тези пустинни кралства. Остави му един туман да го поддържа и той ще те накара да се гордееш, не се съмнявам.

Чингис кимна, доволен от комплимента към момчето му. Забеляза, че Темуге се обръща с внезапно събуден интерес от думите на Хазар.

— Добра идея — рече той. — В Дзин често се налагаше да превземаме един град повече от веднъж. Някои се съпротивляваха дори след второто нападение и трябваше да ги унищожим. Не можем просто да ги прегазим и да очакваме, че ще си останат победени.

Чингис леко се намръщи на това „ние“. Не си спомняше Темуге да е атакувал градове, но денят беше специален и си замълча. Най-малкият му брат продължи най-нехайно:

— Дай ми възможност и ще поставя по един добър човек във всеки град, който превземем от липсващия шах, за да управлява от твое име. След десет или двайсет години ще имаш империя колкото Дзин и Сун, взети заедно.

Чингис си спомни за един стар разговор с водача на гилдия в дзинския град Баотоу. Човекът беше предложил нещо подобно преди толкова много години. Трудно му беше да приеме подобно схващане. Защо му е на човек да владее град, щом степите са открити и пусти? Все пак идеята го заинтригува и той не се присмя на думите на брат си.

Семейството на невястата не би могло да изхрани толкова много гости, но Темуге бе наредил всяка печка в лагера да бъде запалена за сватбеното пиршество. Огромни постелки от плъст бяха постлани върху прашната земя и Чингис седна с братята си, като прие мях айраг и димяща купа със сведена глава. Около него настроението бе приповдигнато и някои запяха песни. На това място, след като Нур се бе предал два дни по-рано, Чингис се чувстваше по-отпуснат от всеки друг път през многото месеци война. Унищожаването на Отрар не бе укротило яростта му. Тъкмо напротив, тя бе нараснала. Здравата беше измъчил всички, но шахът бе все още жив и Чингис се стремеше да сее разруха в земите му. Бяха престъпили чертата с атаката срещу жените и децата и поради отсъствието на самия шах Чингис наказваше народа му по единствения начин, който знаеше.

— Тази идея не ми харесва, Темуге — рече най-сетне той. Лицето на брат му посърна, преди Чингис да продължи. — Но не я забранявам. Не искам тези араби да се промъкват зад нас, след като сме продължили нататък. Ако искат да живеят, ще бъдат роби. — Помъчи се да не покаже гнева си. — Управлението на град може да се окаже добра награда за старите воини. Мъж като Арслан би се подмладил от подобно предизвикателство.

— Ще пратя съгледвачи да го намерят — моментално отвърна Темуге.

Чингис се намръщи. Нямаше предвид самия Арслан. Въпреки това старецът му липсваше и той не можа да намери причина да възрази.

— Добре, братко. Но прати също да повикат и Чен Юй от Баотоу, ако е още жив.

— Онзи дребен престъпник! — запръска слюнки Темуге. — Нямах предвид да се дава власт на всекиго. Той вече си има Баотоу, братко. Мога да назова дузина мъже, които са по-подходящи за подобна работа.

Чингис махна нетърпеливо с ръка. Нямаше намерение да започва спор, а ето че сега разговорът заплашваше да го разгорещи и да развали деня.

— Той разбира тъкмо от тези неща, Темуге, и това го прави ценен. Предложи му злато и власт. Може и да откаже, не знам. Трябва ли да се повтарям?

— Разбира се, че не — отвърна Темуге. — Прекарахме толкова много време във война, че е трудно да се мисли какво следва по-нататък, но…

— Ти не си прекарал много време във война — обади се Хазар и го сръга с лакът. — Ти прекарваш много време с купища хартии или си играеш на хан с твоите прислужнички.

Темуге моментално пламна и щеше да отговори, но Чингис вдигна ръка, за да въдвори мир.

— Не днес — рече той и двамата мъже притихнаха, разменяйки си кръвнишки погледи.

Видя как недалеч от града група воини скача на крака. Изправи се моментално, когато трима от тях затичаха през оживената тълпа към него. Каквото и да бе прекъснало гощавката им, все още никой друг не го бе забелязал и не едно семейство ги наруга, когато запрескачаха трапезите или се втурваха покрай тях. Мнозина бяха взели кучета на пиршеството и животните се разлаяха възбудено.

— Какво има? — остро попита Чингис. Ако някой от младите идиоти бе започнал бой в сватбения ден на сина му, щеше да му отреже палците.

— От града излизат хора, господарю — отвърна воинът, като се кланяше ниско.

Чингис, Хазар и Хаджиун моментално станаха и тръгнаха през тълпата към града. Макар да бяха спешени, всички бяха добре въоръжени — имаха навик винаги да държат меч или лък подръка.

Идващите от Нур не изглеждаха заплашително. Чингис гледаше с любопитство как група от около шейсет мъже и жени прекосяват разстоянието между града и сватбата. Бяха облечени в пъстроцветни дрехи, които приличаха на сватбената роба на Толуй, и като че ли не носеха оръжия.

Празнуващите се бяха смълчали и доста мъже започнаха да се събират около хана си, готови да убиват при нужда. Когато приближи, групата се озова пред редица свирепи ветерани, почетени от Чингис с покана за сватбата. Видът на воините ги накара да трепнат, но един от тях извика нещо на останалите на странния им език и явно ги поуспокои.

Щом бяха достатъчно близо, за да говорят, Чингис разпозна някои от градските първенци, които се бяха предали. Извика Темуге да превежда.

Брат му изслуша водача от Нур и кимна.

— Донесли са дарове за ханския син по случай сватбата му — рече той.

Чингис изсумтя. Донякъде му се искаше да ги отпрати в домовете им и да го оставят на мира, но отстъпи, може би заради разговора, който имаха преди малко. Разбира се, враговете трябва да се унищожават, но този му се бяха подчинили и не бяха сторили нищо, което да събуди подозренията му. Даваше си сметка, че разположената му около града войска правеше мирните преговори изненадващо гладки, но в крайна сметка кимна.

— Кажи им, че са добре дошли, но само за днес — обърна се той към Темуге. — Могат да дадат даровете на Толуй, когато пиршеството завърши.

Брат му произнесе поток гърлени звуци и групата видимо си отдъхна, след което се разположи при монголите върху постелките и прие чай и айраг.

Чингис забрави за тях, когато видя как малкият Толуй излиза от гера на тъста си и се ухилва на тълпата. Беше пил чай със семейството и бе официално приет от тях. Водеше Сорхатани за ръка и макар коремът й да личеше през робата, никой не посмя да коментира това в присъствието на Чингис. Кокчу беше готов да посвети съюза на бащата небе и майката земя, като ги призове да благословят новото семейство и да напълнят герите му с дебели силни деца.

Когато шаманът започна да припява, Чакахай потръпна и извърна поглед от него. Бьорте сякаш я разбра и докосна ръката й.

— Не мога да го гледам, без да си помисля за горката Темулун — промърмори Чакахай.

Щом чу името й, настроението на Чингис моментално се вкисна. Беше прекарал целия си живот редом със смъртта, но загубата на сестра му бе тежка. Майка му не наруши уединението си дори за сватбата на своя внук. Само заради това арабските градове трябваше да проклинат деня, в който го бяха погледнали с презрение и го бяха принудили да дойде в земите им.

— Това е ден на едно ново начало — уморено рече Чингис. — Тук няма да се говори за смърт.

Кокчу припяваше, подскачаше и се въртеше, а гласът му се носеше надалеч от ветреца, който изсушаваше потта им. Булката и семейството й стояха неподвижно с наведени глави. Само малкият Толуй се раздвижи, за да изпълни първата си задача като съпруг. Чингис гледаше хладно как момчето започва да издига гер от плетени рамки и купчина дебела плъст. Това беше тежка работа за неговата възраст, но синът му бе чевръст и жилището постепенно започна да придобива форма.

— Ще отмъстя за Темулун и всички останали — внезапно изрече Чингис с тих глас.

Чакахай го погледна и кимна.

— Но това няма да я върне — рече тя.

Чингис сви рамене.

— Не е заради това. Страданието на враговете ми ще бъде пиршество за духовете. Когато остарея, ще си спомням пролетите им сълзи и това ще даде покой на кокалите ми.

Приповдигнатото настроение от празника бе изчезнало и Чингис гледаше нетърпеливо как бащата на булката пристъпва да помогне на малкия Толуй да издигне централния стълб на гера, бял и съвсем нов. Когато всичко беше готово, синът му отвори изрисуваната врата и въведе Сорхатани в новия й дом. По принцип трябваше да скрепят брака тази вечер, но беше ясно, че вече са изпълнили тази задача. Чингис се запита разсеяно как ли синът му ще осигури окървавен парцал, за да покаже, че е отнел девствеността й. Надяваше се, че момчето има здрав разум и няма да го направи.

Остави мяха с айраг и се изправи, отърсвайки трохите от дела си. Щеше да наругае Чакахай за проваления ден, но все пак празникът беше кратка почивка от кървавата работа, с която се занимаваше. Умът му започна да се изпълва с планове и военни ходове, да влиза в студения ритъм, с който щеше да превземе градовете и да изчисти пясъците от всички, които се осмеляваха да му се съпротивляват.

Онези около него като че ли усетиха промяната. Чингис вече не беше любящият баща. Великият хан отново стоеше пред тях и никой не посмя да посрещне спокойния му поглед.

Чингис огледа лагера и онези, които все още лежаха и се хранеха или пиеха, наслаждавайки се на топлината и повода. Неясно защо, безделието им го раздразни.

— Върни воините обратно в лагера, Хаджиун — нареди той. — Да стопят мазнините със здраво препускане и упражнения с лъка.

Брат му се поклони и се отдалечи, пръскайки мъже и жени с резките си заповеди.

Чингис пое дълбоко дъх и разкърши рамене. След Отрар град Бухара беше паднал почти без бой. Целият му гарнизон от десет хиляди души бе дезертирал и все още се спотайваше някъде по хълмовете, ужасен от него.

Цъкна с език, за да накара Джучи да вдигне поглед.

— Поведи тумана си към хълмовете, Джучи. Намери онзи гарнизон и го унищожи.

Когато Джучи изчезна, Чингис изпита леко облекчение. Шахът бе някъде далеч на запад, гонен от Субодай и Джебе. Дори да успееше да им се изплъзне и да се върне, империята му щеше да бъде превърната в пепелища и развалини.

— Темуге? Прати съгледвачите си в Самарканд, да научат всяка подробност за защитата им. Аз ще водя атаката с Чагатай и Джучи, когато се върне. Ще превърнем безценните им градове в прах.

Джелауддин стоеше с гръб към вратата на стаите, които бяха наели в градчето Кудай. Шумът и вонята на соука9 останаха навън. Мразеше това мърляво местенце на края на огромната пясъчна пустиня, където живееха само гущери и скорпиони. Потръпна. Разбира се, и преди беше виждал просяци. В големите градове Самарканд и Бухара те се плодяха като плъхове, но никога не му се бе случвало да върви сред тях или да усеща как проядените им от болести ръце дърпат дрехата му. Не беше спрял да остави монети в дланите им и все още кипеше от гняв заради техните проклятия. В други времена щеше да заповяда градът да бъде изпепелен заради обидата, но за пръв път през живота си Джелауддин беше сам, лишен от властта и влиянието, които почти не бе забелязвал, преди да изчезнат.

Подскочи, когато непосредствено до главата му се почука. Огледа отчаяно малката стаичка, но баща му лежеше в съседната, а братята му бяха излезли да купят храна за вечеря. Рязко избърса потта от челото си и отвори широко вратата.

На прага стоеше собственикът на къщата и надничаше подозрително вътре, сякаш Джелауддин можеше да вмъкне половин дузина души в малкия коптор, който беше наел. Джелауддин се наведе над собственика и му закри гледката.

— Какво има? — рязко попита той.

Мъжът се намръщи нагоре към арогантния млад наемател. Лъхаше на някакви остри подправки.

— Пладне е, господине. Дойдох за наема.

Джелауддин кимна раздразнено. Виждаше му се израз на недоверие, че трябва да плаща всеки ден, вместо в края на месеца. Предположи, че градчето не вижда често непознати, особено откакто монголите се бяха появили в района. Но въпреки това го жегна, че се отнасят с един принц като с човек, който може да избяга през нощта, без да си плати.

Не намери монети в кесията си и трябваше да отиде при паянтовата маса в другия край. Там намери малката купчина, която бяха преброили предишната вечер. Щеше да им стигне най-много за още седмица, а баща му бе все още твърде болен, за да пътува. Джучи взе пет медни монети, но не беше достатъчно бърз, за да попречи на собственика да влезе.

— Ето — рече Джелауддин и пъхна парите в ръката му. Щеше да му каже да си върви, но онзи явно не бързаше да си тръгва и Джелауддин осъзна, че държането му не подхожда за човек, принуден да живее в такава бедна квартира. Опита се да изглежда смирен, но собственикът си остана на мястото, като прехвърляше мръсните монети от ръка в ръка.

— Баща ти още ли е зле, господине? — ненадейно попита той. Джелауддин направи крачка напред, за да му попречи да надникне в съседната стая, и той продължи: — Познавам един много добър лекар. Взема скъпо, но е учил в Бухара, преди да се върне при семейството си тук. Стига да можеш да платиш?

Джелауддин отново погледна към малката купчинка монети. В скритата си кесия имаше рубин колкото ставата на палеца му. С него можеше да купи цялата къща, но в никакъв случай не искаше да привлича внимание към семейството си. Безопасността им зависеше от тяхната анонимност.

Чу хриповете на баща си в задната стая, предаде се и кимна.

— Мога да платя. Но първо трябва да намеря бижутер, който може да купува.

— Има много такива, господине. Мога ли да попитам дали има друг, който да претендира за бижуто, което искаш да продадеш?

Отначало Джелауддин не разбра въпроса. После пламна от гняв.

— Не е откраднато! Аз… наследих го от майка си. Трябва ми честен човек, който да ми даде добра цена за него.

Собственикът сведе глава, смутен от обидата, която беше нанесъл.

— Моите извинения, господине. И аз самият съм имал тежки времена. Препоръчвам Абуд, който държи червения дюкян на соука. Той се занимава със злато и всякакви ценни неща. Ако кажеш, че те праща шуреят му, ще ти предложи справедлива цена.

— А докторът? — продължи Джелауддин. — Повикай го да дойде довечера.

— Ще опитам, господине, но в Кудай малцина са образованите като него. Много е зает.

Джелауддин не бе свикнал да се пазари или да плаща подкупи. Мълчанието се проточи и собственикът на къщата трябваше да погледне многозначително към купчинката пари. Младият принц ги събра от масата и му ги даде, като се помъчи да скрие погнусата си, когато ръцете им се докоснаха.

— Ще му кажа, че е лична услуга, господине — с грейнало лице отвърна мъжът. — Ще дойде по залез.

— Добре. А сега се махай — каза изгубилият търпение Джелауддин. Това не беше неговият свят. Почти не беше виждал пари преди възмъжаването си, и то най-вече когато играеше на комар с офицерите на баща си. Чувстваше се омърсен от търговията, сякаш угаждаше на някаква своя интимна прищявка, вратата се затвори и той въздъхна, обхванат от отчаяние.

22.

Бижутерът Абуд претегли мъжа пред себе си почти толкова внимателно, колкото и рубина, който беше донесъл. И бижуто, и човекът го изпълваха с подозрения. Макар че шуреят му имаше не по-малък от неговия усет за печалбата.

Мъжът, който се представяше за син на търговец, не разбираше от търговия, това си личеше отдалеч. Начинът, по който се държеше и зяпаше продавачите, докато вървеше към дюкяна на Абуд, беше наистина много странен. Що за човек е този, който никога не е посещавал соук? После арогантността му накара косъмчетата на врата на Абуд да настръхнат и всичките му инстинкти закрещяха за опасност. Беше оцелял четиридесет години като търговец в три града и се доверяваше на сетивата си. Като начало, ръцете на мъжа бяха яки като на човек, въртящ сабя. Приличаше повече на войник, отколкото на търговец, и вървеше през пазара, сякаш очакваше другите да се махнат от пътя му. Абуд бе наблюдавал развеселен как те не го правят и младият мъж се препъна в двама здравеняци, които продаваха пилета. Ако не беше сабята на кръста му, подигравките им сигурно щяха да бъдат последвани от удари.

Сабята също беше много добра. Засърбяха го ръцете да подържи оръжието и се зачуди на глупостта му да носи подобно нещо в сокака. Ако се съди по сребърния обков на ножницата, тя струваше сигурно повече и от рубина, който беше оставил върху сергията, за да го видят всички. Абуд бе прикрил скъпоценния камък с ръка и го беше поканил вътре, преди глупакът да предизвика смъртта и на двама им, но и сабята можеше да свърши същото. Животът в Кудай беше евтин и оръжие като това си струваше неколцина млади дяволи с ножове да рискуват. Сабята можеше да изхрани семействата им цяла година, стига да я продадат на подходящия купувач. Въздъхна и се запита дали да не предупреди клиента си. Нищо чудно да му предложат същата тази сабя преди мръкване, може би още с кръвта по нея.

Нищо от това не се изписа на лицето му, докато водеше Джелауддин към дъното на малкото си дюкянче. Там имаше маса, далеч от любопитните очи на пазара. Потупа един стол за Джелауддин, настани се и вдигна скъпоценния камък към свещта, като оглеждаше за пукнатини, преди да го претегли внимателно на малките месингови везни.

Беше ли краден? Едва ли. Един крадец нямаше така открито да го постави на тезгяха. Със сигурност беше негова собственост, но въпреки това тревогата не напускаше Абуд. Знаеше, че причината за успеха му се крие в способността му да усеща отчаянието на онези, които идваха при него. Вече беше научил, че клиентът му се нуждае от лекар. Подозираше, че може да получи скъпоценния камък срещу нищожна част от стойността му, но го остави на масата, сякаш го беше опарил. Много неща не бяха наред около мъжа и рубина. Каза си, че е най-добре да го отпрати. И щеше да го направи, ако камъкът не беше толкова съвършен.

— Не мога да продам подобна скъпоценност в Кудай — с неохота рече той. — Съжалявам.

Джелауддин примигна. Нима старецът го отпращаше?

— Не разбирам — рече той.

Абуд разпери ръце.

— Работата ми е да купувам и продавам предмети от злато. Кудай е бедно градче и едва ли някой тук ще може да ми даде повече, отколкото аз мога да дам на теб. Бих могъл да пратя камъка с някой керван в Бухара или Самарканд, или може би в Ашхабад или Машхад на юг. — Завъртя бижуто с пръст, сякаш беше обикновено топче. — Може би в Кабул ще се намери купувач, но цената на доставката ще се равнява на печалбата, която мога да направя. Както казах, съжалявам, но не мога да го купя.

Джелауддин не знаеше какво да направи. През целия си живот никога не му се бе налагало да се пазари за каквото и да било. Не беше глупак и разбираше, че човекът най-вероятно си играе с него, но нямаше представа какво да предложи. Във внезапен пристъп на гняв си помисли дали да не вземе камъка и да си тръгне. Единствено мисълта за лекаря, който щеше да дойде довечера, го накара да остане на мястото си. Абуд го наблюдаваше внимателно, криейки насладата си от очебийните емоции на младия мъж. Не се стърпя да завърти ножа и бутна камъка през масата, сякаш слагаше край на срещата.

— Желаеш ли чай? — предложи той. — Не обичам да отпращам клиент, без дори да му предложа нещо.

— Трябва да го продам — рече Джелауддин. — Не можеш ли да ми препоръчаш някой друг, който да го вземе до довечера и да ми даде добра цена?

— Ще пратя за чай — отвърна Абуд, сякаш не беше чул въпроса. Игнорира предупредителните гласчета, които го бяха разтревожили в началото. Трябва да го продам? Дано Аллах му прати опашка от глупаци като този и ще може да се оттегли в някой благословен с прохлада дворец.

Когато момчето прислужник донесе чай в сребърен чайник, Абуд забеляза начина, по който клиентът поглежда към слънцето. Наивността му бе опияняваща.

— Ти си в нужда, приятелю — рече Абуд. — Не бих искал хората да кажат, че съм се възползвал от положението ти, нали разбираш? Доброто ми име е всичко за мен.

— Естествено, че разбирам — отвърна Джелауддин. Чаят беше много добър и той отпи объркан глътка от горещата напитка, като се чудеше какво да прави. Старият бижутер се наведе напред и се осмели да го потупа по ръката, сякаш бяха приятели.

— Моят шурей ми каза, че баща ти е болен. Нима мога да отпратя един добър син? Не и в този живот. Ще ти направя предложение за камъка, поне колкото да платиш на лекаря. Ако задържа рубина, може би ще намеря купувач в бъдеще, нали така? В моя занаят не всичко се върти около бързата печалба. Има времена, когато трябва да мисля и за душата си.

Абуд въздъхна шумно. Струваше му се, че е преиграл с последното излияние, но младият мъж се оживи и кимна.

— Много си мил, господине — рече той. Облекчението му бе мъчително очевидно.

— Нима няма да бъдем съдени всички? — смирено рече Абуд. — Напоследък дюкянът ми не е печеливш, при всички тези приказки за война.

Замълча, когато лицето на младия мъж се скова.

— Изгубил ли си някого, приятелю? Аллах както дава, така и взема. Не ни остава друго, освен да търпим този живот.

— Не, няма нищо — отвърна Джелауддин. — Чух за големи битки на изток.

— Така е. Времената са тежки. — Тревожното усещане се върна с пълна сила и Абуд отново се замисли дали да не го отпрати. Рубинът проблесна на масата и привлече погледа му. — Заради теб, приятелю, ще ти дам четири жълтици. Това не е дори половината от цената на камъка, но ще покрие разходите за лекаря. Не мога да предложа повече.

Приготви се за пазарлък, но за негово най-голямо изумление Джелауддин стана.

— Добре. Ти си добър човек — рече той.

Абуд скри смущението си, също стана и пое протегнатата ръка. Нима е възможно? Камъкът струваше четиридесет пъти повече, отколкото бе предложил!

Помъчи се да скрие ликуването си, докато му даваше четирите малки монети. Ножницата блестеше ярко в сумрака и трябваше да положи усилие, за да откъсне очи от нея. Беше длъжник на глупака.

— Приятелю, ще ти дам парче плат да увиеш оръжието. В соука има крадци, колкото и да ми е болно да го призная. Може вече да са те забелязали как идваш. Ако имаш приятели, позволи да ги повикам, за да те изпратят до квартирата ти.

Джелауддин поклати несигурно глава.

— Много мило, господине. Повече, отколкото съм се надявал на такова място.

Абуд се засмя.

— И аз самият имам синове. Ще се моля баща ти да оздравее бързо.

Чак когато слънцето клонеше към залез, прислужникът на Абуд успя да доведе трима мъже от къщата на шурея му. Бяха надменни и странни като този с камъка и Абуд се запита дали да не постави къщата под наблюдение. Не искаше да идат при конкуренцията, ако имаха и други скъпоценности за продаване. Щяха да ги оставят голи и боси, каквито са неопитни. Да, няма да е зле да бъде предупреден, ако се очертае някоя беда. А нещо в четиримата младежи му казваше, че бедата никак не е далеч.

Джелауддин крачеше през тълпата с братята си с приповдигнат дух. Слънцето вече залязваше и докторът сигурно беше на път. Беше търгувал и имаше злато в кесията си. Чувстваше се малко замаян и отначало не забеляза нервните изражения на братята си. Те вървяха бързо край него и напрегнатите им лица бяха достатъчни да предупредят двамата мършави младежи, които се мотаеха около дюкяна на Абуд и ги гледаха най-просташки. Когато наближиха малката къща, в която бяха отседнали, Джелауддин най-сетне забеляза тревогата на братята си.

— Какво има? — тихо попита той.

Те се спогледаха.

— Монголите, братко. Видяхме ги на пазара. Тук са.

Лекарят притисна дългите си пръсти в корема на шаха, като опипваше органите отдолу. Джелауддин гледаше с отвращение как кожата се набръчква и отпуска, сякаш вече не е прикрепена за плътта. Не си спомняше друг път да е виждал баща си така разголен и уязвим. Докторът имаше хладнокръвно професионален вид, но Джелауддин беше имал вземане-даване с лекарите в двора. Всеки от тях имаше утвърдена репутация, преди да бъде приет от шаха. Въздъхна тихо. Доколкото разбираше, този човек бе шарлатанин.

Докторът масажираше плътта на пациента си, взираше се и слушаше мъчителното му дишане. Бащата на Джелауддин беше буден, но очите му бяха пожълтели около ириса и лицето му бе много бледо. Принцът видя как мъжът дърпа надолу долния клепач на шаха и цъка с език.

Докторът бързо промърмори нещо и прислужникът му кипна вода и пусна някакви билки в нея. За Джелауддин бе облекчение да предаде баща си на грижите на някой друг и за пръв път от месеци не се чувстваше напълно безпомощен.

Накрая прегледът свърши и докторът се изправи.

— Черният му дроб е слаб — каза той на Джелауддин. — Мога да ти дам нещо за него, но най-належащият проблем е с белия му дроб.

Джелауддин не посочи, че всеки би могъл да направи подобна диагноза. Плащаше в злато за грижите на този човек и се хващаше за всяка дума. Лекарят го отведе до мангала, където тъмните листа вряха в разтвора си.

— Накарай другарите си да го сложат да седне и да поставят кърпа на главата му. Тези билки изпускат силен аромат и ще му помогнат да диша.

Джелауддин кимна на братята си и те вдигнаха баща си. Хриповете моментално станаха още по-лоши.

— Колко бързо ще подейства? — попита Джелауддин.

Докторът примигна.

— Изобщо няма да е бързо, млади човече. Баща ти е много болен. Трябва да седи над парите сутрин, обед и вечер, докато течността не изстине. Давай му телешки бульон за сила и се погрижи да пие толкова вода, колкото може да побере. След седмица ще дойда пак да видя как е.

Джелауддин трепна при мисълта, че ще трябва да прекара още седмица в мизерните стаи. Дали дотогава монголите ще са отминали? Разбира се. Благодари на Аллах, че го е накарал да вземе решение да се скрие в градчето. В Кудай бяха в безопасност, стига монголите да не решат да го унищожат просто от проклетия.

Подпрян на навити на топка одеяла, баща му се наведе напред с разтворени крака. Джелауддин гледаше как слагат друго одеяло в скута на шаха, за да го предпази от горещото. С помощта на метални щипци прислужникът на лекаря вдигна димящото гърне от мангала и го постави пред стареца. Хриповете станаха малко по-приглушени, когато братята на Джелауддин метнаха кърпа на главата му. Шахът се изкашля два пъти в парливите изпарения, но след това се отпусна и хриповете като че ли намаляха.

Докторът се вслушваше внимателно, след което кимна.

— Мога да ти оставя билка за първите няколко дни. След това ще трябва сам да си ги купуваш от пазара. — Усмихна се леко. — Питай за „борди“ или „пала“. Няма да знаят латинското й име. За черния дроб ще свърши работа силимарин, или бял трън. Да го пие с малко мед.

— Благодаря — отвърна Джелауддин. Опита се да скрие облекчението си, но докторът явно го беше усетил.

— Не се безпокой прекалено много за баща си. Стар е, но е силен. Един месец почивка и ще се възстанови напълно. Доколкото виждам, нямате мангал?

Джелауддин поклати глава. Братята му купуваха готова храна от продавачите в соука.

— Ще ви оставя временно този, макар че вие ще трябва да си набавяте въглища.

Джелауддин сведе глава и остана да гледа как лекарят събира нещата си и разпределя горчивите билки, като ги увива в намазана с восък хартия. Остави на прислужника да протегне ръка за парите и Джелауддин се изчерви, че трябваше да му се напомня. Постави четирите златни монети в дланта на момчето, като обърна внимание колко чисто е то в сравнение с хлапаците на улицата.

Когато парите смениха собственика си, докторът леко се поизправи, сякаш облекчен.

— Чудесно. Прави каквото ти казах, и всички ще бъдете добре, иншаллах. — И излезе от тясната квартира на ярката слънчева светлина, оставяйки синовете с баща им.

— Нямаме повече злато — ненадейно се обади най-малкият брат на Джелауддин. — С какво ще купим билките и въглищата?

Джелауддин трепна при мисълта да се върне на пазара, но поне имаше приятел там. Оставаше му половин дузина по-малки рубини, макар да се съмняваше, че ще му стигнат за дълго, ако ги харчеше с такава скорост. Все пак се намираха в безопасност. След месец монголите със сигурност щяха да са заминали, а след като баща им възвърнеше силите си, най-сетне щяха да потеглят на изток. Само да стигнат някой верен гарнизон, и ще стоварят пъкъла върху главата на монголския хан. Далеч на юг имаше много мъже на исляма, готови да препуснат под знамето му срещу неверника. Достатъчно беше само да им прати вест. Джелауддин се замоли тихо, докато баща му кашляше и пъшкаше над гърнето с почервенял от горещината и парата врат. Бяха му нанесени много оскърбления, но разплатата предстоеше.

По залез-слънце двама различни мъже бяха дошли да пият чай в червеното дюкянче на Абуд. За него не бе обичайно да закъснява със спускането на сенника и да пропуска посещението в малката джамия за последното задължение за деня. Слушаше как призоваването за молитва отеква из градчето, докато угасващите лъчи на слънцето осветяваха алеите на соука. Отпрати втория посетител, като му даде монети в отплата за информацията, която му беше донесъл. Потънал в мисли, Абуд изми ръце в малка купа и се приготви за вечерната молитва. Ритуалът освободи ума му да се заеме с наученото. Монголите бяха задавали въпроси. Абуд беше доволен, че бе пратил едно момче да следи дома на последния си клиент. Запита се колко ли струва тази информация.

Пазарът около него се опразваше. Някои от сергиите бяха откарани с мулета и камили, докато по-заможните търговци отваряха вратите на изкопаните в земята хранилища, които щяха да бъдат залостени и заключени до сутринта. След като спусна последното чергило, Абуд кимна на въоръжения страж, който беше наел да спи пред вратата. Плащаше му се добре, за да казва молитвите си самостоятелно и Абуд го остави, докато лежеше на килимчето си и символично натриваше дланите си с прах.

Внезапното оживление по залез-слънце като че ли изненада шляещите се из градчето монголи. Докато сергиите затваряха, чужденците се издадоха един по един. Стояха на малки групи и се оглеждаха като очаровани деца. Абуд се постара да не им се набива на очи, докато вървеше към джамията. Жена му щеше да влезе в сградата от другия вход и нямаше да може да я види преди края на молитвата. Тя не би одобрила замисъла му. Знаеше, че жените не разбират от мъжки работи. Виждаха само рисковете, но не и наградите, които вървяха единствено с тях. Сякаш да му напомни за това, той усети допира на рубина до бедрото си, докато вървеше — пряко доказателство, че Аллах е благословил дома му.

С крайчеца на окото си видя един висок млад арабин да стои с монголските воини. Вървящата към джамията тълпа не им обръщаше внимание, сякаш не съществуваха — комбинация от презрение и страх. Абуд не се сдържа и хвърли поглед към бедуина, докато минаваше покрай него. Шевовете на робата му издаваха пустинния обитател толкова сигурно, колкото и ако имаше табелка на гърдите.

Непознатият не пропускаше нищо. Улови бързия поглед на Абуд и веднага направи крачка напред, за да препречи пътя му. Бижутерът се принуди да спре — рискуваше да изгуби достойнството си, ако се опита да побегне покрай него.

— Какво има, синко? — благо попита Абуд. Не му бе отпуснато време да реши как най-добре да използва купената информация. Най-добрите печалби никога не идваха от прибързани действия и той смяташе да използва времето в джамията, за да помисли по-подробно. Погледна подозрително, когато бедуинът направи дълбок поклон. На онези от пустинята не можеше да се има доверие.

— Моите извинения, господарю. Не бих те безпокоил, докато отиваш на молитва, ако въпросът не бе така важен.

Абуд долавяше погледите на другите търговци, докато минаваха покрай тях. Наклони глава и се заслуша в призива. Оставаше му съвсем малко време.

— Побързай, синко, побързай.

Младият мъж отново се поклони.

— Търсим петима мъже, четирима братя и баща им. Да знаеш някакви непознати да са идвали тук през последните няколко дни?

Абуд застана абсолютно неподвижно.

— Всяка информация може да се купи, синко, стига да си склонен да платиш цената.

Изражението на младия мъж се промени и вълнението му ясно пролича. Той се обърна и излая някакви странни думи на монголите, които стояха и гледаха. Бижутерът позна водача, преди той да отговори, по начина, по който другите се държаха с него. Странно беше да си помисли, че тези хора оставяха огнена следа по цял свят след себе си. Нямаха вид, че са способни на подобно нещо, макар всеки от тях да носеше лък, меч и кинжал, сякаш очакваха война да избухне и в самия соук.

Бърборенето на бедуина бе посрещнато със свиване на рамене от страна на водача. Абуд следеше внимателно как мъжът отвързва кесията на колана си. Метна я едва ли не презрително и Абуд я улови. Един поглед към златото вътре бе достатъчен, за да го изпоти отново. В какво се беше забъркал днес? Щеше да му се наложи да наеме въоръжена охрана при джамията, за да се прибере с такова богатство. Несъмнено опасни очи са видели кесията и не би било трудно да се досетят за съдържанието й.

— Ще се видим тук след молитвата — рече той и се обърна да тръгне. С бързината на пустинна змия монголският водач го сграбчи за ръката и изръмжа нещо на бедуина.

— Не разбираш — каза Юсуф на Субодай. — Той трябва да присъства на молитвата. Колкото и да е стар, ще започне да се съпротивлява, ако се опитаме да го задържим. Пусни го, военачалнико. Не може да избяга. — Юсуф посочи многозначително към пазача, седнал върху капака, под който лежаха стоките му. Жестът не остана незабелязан от бижутера. Усети пристъп на гняв, защото глупакът дори не ги гледаше. Закле се, че ще го принуди да си потърси друга работа. Достатъчно лошо беше, че го държаха насред улицата, а да гледа как онзи идиот проспива вечерта правеше обидата почти непоносима. Почти. Златото в ръката му повтаряше тази дума хиляди пъти.

Абуд рязко дръпна ръката си и я освободи с разтуптяно сърце. Изкушаваше се да върне златото и да се отдалечи с достойнство, но Кудай беше малък град, а в кесията имаше злато колкото цялата му печалба за пет години. Дори можеше да се оттегли от занаята и да го предаде на сина си. Бог наистина беше добър.

— Приятелят ми няма да ти позволи да си тръгнеш със златото — с пламнало лице рече Юсуф. — Той не разбира обидата към достойнството ти, господарю. Ще бъда тук, ако имаш информацията, която ни трябва.

С огромна неохота Абуд върна кесията. Искаше му се преди това да бе преброил жълтиците, но си каза, че ще усети, ако тя междувременно олекне.

— Не говорете с никой друг — твърдо рече той. — Аз съм човекът, който ви трябва.

Улови мимолетната усмивка на лицето на младия мъж, докато се покланяше за трети път, и мина между нервните воини, поставили ръце на дръжките на мечовете си.

Когато бижутерът се отдалечи, Юсуф се засмя.

— Тук са — каза той на Субодай. — Не излязох ли прав? Това е единственото градче на четиридесет мили наоколо и им се е наложило да спрат.

Субодай кимна. Не му харесваше да зависи от Юсуф, но езикът все още го объркваше — приличаше му по-скоро на птича песен, отколкото на истинска реч.

— Не е нужно да му плащаме, ако ги намерим сами — рече той.

Улиците бяха опустели и пазарът, който бе пълен през целия ден, изведнъж беше изчезнал. Виещият призив от джамията беше спрял, за да се смени с неясно и приглушено припяване.

— Вие не убивате добрите коне, доколкото знам — каза Субодай. — Ще бъдат някъде около конюшните. Ще ги потърсим, докато се молят. Колко добри жребци може да има в това мръсно малко градче? Намерим ли конете, намерили сме шаха.

23.

Джелауддин лежеше в тъмното, без да може да заспи. Ярки образи тормозеха ума му. Трудно бе да не се поддава на меланхолията, докато чешеше ухапванията от бълхи и придърпваше тънкото одеяло върху раменете си, за да се стопли. Поне в тъмното братята му не го гледаха в очакване да им каже какво да правят и някога пронизващите очи на баща му не можеха да го открият. Всяка вечер си лягаше колкото се може по-рано, търсеше в съня освобождение и се мъчеше да забрави изминалия ден. Но сънят му убягваше и умът му работеше като нещо отделно, живо и мърдащо в главата му. Когато затваряше очи, започваха да го измъчват картини от пиршества в дворците на баща му, осветени от хиляди свещи и лампи. Много пъти бе танцувал до сутринта и нито веднъж не се бе замислял за цената на маслото и лойта. А сега единствената им свещ трябваше да се пести също като храната или въглищата. Управлението на домакинство, пък било то бедно и мизерно като квартирата в Кудай, бе откровение за него.

Когато отвори отчаяно очи, Джелауддин виждаше лунната светлина през цепнатините в покрива. Въздухът бе изпълнен с вонята на нощната кофа. През първата нощ в градчето я беше оставил навън, но я откраднаха и на сутринта бяха принудени да купят друга. Беше се научил да плаща на едно момче да я отнася до обществената яма извън града, но естествено, братята му бяха забравили да го сторят. Всичко в Кудай струваше пари. Животът беше много по-сложен, отколкото бе предполагал, и понякога се чудеше как изобщо бедните търговци можеха да си позволят да го живеят.

Рязко се изправи, когато чу звук и малката врата се разтресе в касата си. Някой чукаше и сърцето му се разтуптя болезнено в гърдите, докато посягаше към сабята си.

— Джелауддин? — уплашено се обади един от братята му.

— Бъдете готови — прошепна в отговор той, докато намъкваше дрехите си в тъмното. Гамашите воняха на стара пот, но кофата за вода беше празна, а другата — пълна. Не можеше дори да наплиска лицето си. Чукането се повтори. Джелауддин пое дълбоко дъх и изтегли сабята. Не искаше да умира в тъмното, но ако монголите ги бяха открили, по-добре това, отколкото да се надява на милост.

Рязко отвори вратата с готова за удар сабя. Луната беше достатъчно ярка, за да види малкото момче на прага. Вълна на облекчение заля младия принц.

— Защо ни будиш? — остро попита той.

— Господарят Абуд ме изпрати, докато отиваше в джамията на молитва, господарю. Каза да ти предам, че монголите знаят къде сте отседнали. Трябва да напуснете Кудай.

Предало съобщението си, момчето се обърна да си тръгне. Джелауддин се пресегна и го сграбчи, при което то извика уплашено. Животът на едно момче в Кудай беше по-несигурен дори от техния, и дребосъкът заскимтя в ръцете му.

— Тук ли идват? — рязко попита Джелауддин. — Сега?

— Да, господарю — отвърна момчето. Пръстите му се извиваха в ръката на Джелауддин. — Моля те, трябва да тичам обратно.

Джелауддин го пусна да се омита. Огледа пустата уличка. Във всяка сянка му се привиждаха врагове. Отправи бърза благодарствена молитва за добротата на стария бижутер, след което влезе и затвори вратата, сякаш тя можеше да задържи страховете му.

Тримата му братя бяха облечени и готови и отново го гледаха с очакване. Джелауддин се намръщи към тях.

— Запалете свещта и облечете баща ни. Тамар, тичай към конюшнята и доведи конете.

— Имаш ли монети, братко? — попита Тамар. — Собственикът на конюшнята ще иска да му се плати.

Джелауддин изпита чувството, че стягат примка около врата му. Бръкна в кесията си и даде на брат си един малък рубин. От земните им богатства оставаха само още пет камъка.

— Дай му това и му кажи, че сме горещи последователи на пророка. Кажи му, че няма да има почест за никой, който помага на враговете ни.

Брат му се втурна навън, а Джелауддин започна да помага на другите да приготвят баща му. Шах Ала-уд-Дин изстена, когато го преместиха, и хриповете му станаха по-силни в сумрака. Джелауддин трепна, когато усети горещата кожа на стареца, но нямаше какво да направи. Баща му мърмореше нещо несвързано, но никой не спря да го изслуша.

След като шахът беше облечен и свещта запалена, двама от синовете му го хванаха от двете страни и Джелауддин хвърли поглед на пълния с бълхи коптор, който за известно време беше техен дом. Макар и мизерен, той им бе дал закрила. Мисълта да се върнат към живота на преследван дивеч измъчваше всички, но Джелауддин не можеше просто да пренебрегне предупреждението. Бижутерът му бе направил тази услуга и той не можеше да я попилее.

Погледна малкия мангал, но докторът му го бе оставил на доверие и Джелауддин не можеше да открадне за пръв път през живота си. Взе само хартиените пакети с горчивите билки. Беше погълнат от желание да излезе навън и не смееше да мисли, за болестта на баща си. Несправедливо беше, че старецът отново трябва да бъде принуден да бяга. Надеждите на Джелауддин се изпариха, за да бъдат сменени от отчаяна ярост. Ако имаше поне една възможност да отмъсти на монголския хан, щеше да я използва, дори да струваше живота му. Замоли се да му бъде даден такъв шанс.

Затвори вратата, когато излязоха. Не искаше крадци да откраднат мангала на доктора, макар че ако някой искаше кофата с нечистотиите, можеше да я задържи заедно със съдържанието.

Беше още ранна вечер и улиците не бяха пусти. Джелауддин виждаше мнозина да се връщат от вечерната молитва при семействата си, където ги очакваше топлина и храна. Само той и братята му бяха бързали да пропъдят поредната нощ чрез сън. Конюшните се намираха сравнително далеч — бе решил да се установят на разстояние от тях, за да бъдат в по-голяма безопасност. Баща им се препъваше покрай тях и Джелауддин не знаеше дали старецът разбира какво става. Когато от устните му се отрони някакъв завален въпрос, той тихо му изшътка.

— Онези, които търсите, са тук — рече Абуд.

Субодай даде заповеди и воините моментално се задействаха, отвориха вратата с ритник и изчезнаха вътре.

Абуд лееше пот и се вслушваше в странните шумове. Воините излязоха почти веднага и той не пропусна гневните им лица, когато се обърнаха към него. Младият бедуин го хвана за ръката. Хватката му причиняваше болка.

— Старче, не е време за игрички, разбираш ли? Половин нощ претърсвах конюшните, докато те чаках. А сега ме водиш в празна къща. Трудно ще ми бъде да им попреча да те убият.

Абуд трепна, но не се опита да се освободи.

— Тук бяха! Къщата е на шурея ми и той говореше за тях на пазара. Четирима младежи и един старец, много болен. Това е всичко, което знам, кълна се.

На лунната светлина очите на бедуина бяха скрити от сенки, а лицето му бе по-студено от нощта. Той пусна ръката на Абуд и размени порой думи със Субодай, които бижутерът не разбра.

Онзи, когото бе нарочил за водач, се взираше мълчаливо в него известно време. После даде нови заповеди. Абуд стоеше и гледаше как воините ритат съседни врати и в нощта се разнесоха писъци. В една къща наблизо започна борба и Абуд извика потресен, когато един от воините изтегли меча си и уби млад мъж с удар в сърцето, след което го прекрачи, за да претърси дома му.

— Не е нужно да правите това! — извика бижутерът. — Не са тук!

Бедуинът се обърна към него и Абуд с изумление видя, че сякаш се усмихва.

— Вече не мога да ги спра, старче. Ще претърсят всяка къща на улицата, а може и в целия град. След това ще подпалят твоя Кудай.

Това беше прекалено за бижутера.

— Наблизо има конюшня. Ако са отишли някъде, там трябва да са.

— Заведи ме, старче — каза бедуинът. — Ако си прав, може би градът няма да бъде унищожен.

Джелауддин отведе коня си до рехавите храсти на билото на един хълм. Във въздуха се носеше ухание на листа на лимон. Погледна с натежало сърце към градчето, което им бе дало подслон. От дясната му страна Северната звезда сияеше в небето. Нощта беше ясна и светла.

Далеч на изток виждаше огньовете на монголския лагер като смътно сияние. На запад ги очакваше Каспийско море, последната бариера за спасяващото се семейство. Знаеше, че не може да препуска стотици мили покрай бреговете му, докато монголите ги търсят. Щяха да бъдат уловени като зайци. Жадуваше за изтока, отчаяно желаеше да се върне и да намери градовете, които бе познавал като момче.

Нощта беше тиха и измъченото дишане на баща му, му причиняваше болка. Джелауддин и братята му бяха вързали стареца за седлото и бяха извели коня му от града, след което поеха през шубраците, по-далеч от пътя.

Ако бяха сигурни, че те се намират в Кудай, монголите щяха да обкръжат града. Синовете на шаха обаче го бяха напуснали, без да ги види никой. Но измъкването от това място не беше кой знае какво. Ако не се върнеха на изток, морето щеше да ги хване като рибарска мрежа. Хриповете на баща му се засилиха и Джелауддин се почувства смазан. Беше твърде уморен да бяга отново, твърде уморен дори да се качи на коня.

Брат му Тамар чу плача му и положи ръка на рамото му.

— Трябва да вървим, Джелауддин — рече той. — Докато сме живи, винаги има надежда.

Джелауддин кимна пряко сили и разтърка очи. Преметна крак през седлото и взе поводите на бащиния си кон. Докато се отдалечаваха в мрака, чу как Тамар ахва и се обърна назад към Кудай.

Градчето сияеше в нощта. Отначало Джелауддин не разбра каква е странната светлина, трептяща над тесните улички. Поклати глава, когато тя се засили. Монголите подпалваха Кудай.

— Ще вилнеят до сутринта на това място — обади се друг от братята му.

Джелауддин долови ликуваща нотка в гласа му и му се прииска да го удари заради глупостта му. Запита се дали Абуд и момчето прислужник ще оцелеят в огъня, който бяха донесли в Кудай. Сякаш братята носеха мор и разруха след себе си.

Не им оставаше друго, освен да продължат нататък към морето. Макар да имаше чувството, че собствената му смърт е разперила черните си криле над него, Джелауддин смушка коня си и препусна в тръс надолу по склона.

Братята водиха коня на баща си още четири дни, преди да забележат ездачите зад себе си. Не можеха да прикрият следите си и Джелауддин знаеше, че монголите ще тръгнат след тях, макар все още да хранеше някакви надежди, че врагът ще ги подмине. Беше яздил до изнемога денем и нощем, докато не усети миризмата на сол и не чу крясъка на чайките. За известно време свежият въздух ободри всички и точно тогава той видя тъмните фигури в далечината. Цял отряд препускаше по следите им и ги настигаше.

Джелауддин погледна восъчното лице на баща си. Нямаха време да спират и да палят огън за горчивите билки, поради което състоянието на стареца се беше влошило. Неведнъж Джелауддин бе доближавал ухо до устните на баща си, за да се увери, че все още диша. Не можеше да го остави да бъде разкъсан от излезлите на лов псета на хана, но баща му забавяше всички.

За момент му се прииска да изреве от омраза и ужас към далечните редици на преследвачите. Нямаше сила дори за това, поклати уморено глава, изкачи заедно с братята си една пясъчна дюна и видя блестящата синя шир пред себе си. Свечеряваше се и им оставаше само една нощ, преди монголите да ги намерят и убият. Джелауддин огледа брега и видя само няколко колиби и рибарски лодки. Вече нямаше къде да се крият и бягат.

Спеши се с мъка и конят му потръпна, когато се освободи от тежестта му. Ребрата на животното се брояха и Джелауддин потупа с благодарност врата му. Не помнеше кога е ял за последен път, чувстваше се замаян и залиташе.

— Значи ще умрем тук? — жално попита един от братята му.

Джелауддин само изсумтя в отговор. Беше тръгнал силен и млад, но през по-голямата част от годината губеше хора и сила. А сега се чувстваше стар, докато стоеше на брега на морето и хвърляше сиви камъчета в солената вода. Конете се наведоха да пият и Джелауддин не си направи труда да ги дръпне назад. Какво значение имаха животните, щом монголите идваха да убият синовете на шаха?

— Няма да стоя тук и да чакам! — Тамар беше вторият по възраст след Джелауддин. Закрачи напред-назад, като се мъчеше да намери изход. Джелауддин въздъхна, отпусна се на земята и зарови пръсти в мокрия пясък.

— Уморен съм, Тамар — рече той. — Твърде уморен съм, за да стана отново. Да свършва тук.

— Няма! — рязко отвърна брат му. Гласът на Тамар беше дрезгав от недостига на вода, устните му се бяха напукали и по краищата им имаше засъхнала кръв. Въпреки това очите му проблясваха на залязващото слънце. — Там има остров. Монголите могат ли да плуват? Да вземем една от рибарските лодки и да разбием останалите. Така ще бъдем в безопасност.

— Колкото са в безопасност животните в капан — отвърна Джелауддин. — По-добре да седнем и да си починем, братко.

За негово изумление Тамар пристъпи напред и го зашлеви през лицето.

— Нима искаш да видиш как колят баща ни на този плаж? Ставай и ми помогни да го качим в лодката, или лично ще те убия.

Джелауддин се разсмя горчиво, без да отговори. Въпреки това стана, почти замаян, и помогна на братята си да отнесат шаха до брега. Докато се мъчеше през мокрия пясък, почувства как крайниците му се съживяват отново и част от отчаянието му изчезва.

— Съжалявам, братко. Прав си — рече той.

Тамар само кимна, все още вбесен.

Рибарите излязоха от дървените си съборетини и започнаха да викат и ръкомахат, когато видяха младите мъже да разбиват лодките им. Оголените мечове обаче ги накараха да млъкнат и да се скупчат в разярена групичка, докато непознатите чупеха мачти, пробиваха дупки в корпусите и бутаха лодките във водата, където те изчезваха сред мехури.

Слънцето залязваше, когато братята бутнаха последната лодка в спокойната вода, нагазиха след нея и се качиха вътре. Джелауддин вдигна малкото платно и то улови вятъра, странно повдигайки и духа му. Изоставиха конете и изумените рибари хванаха поводите, като продължаваха да сипят проклятия след тях, макар животните да струваха повече от калпавите им лодки. Вятърът се засили, Джелауддин седна на кърмата, свали кормилото във водата и го завърза с въже, за да стои неподвижно. На последната светлина от деня виждаха бялата линия на прибоя на малкото островче навътре. Джелауддин погледна надолу към баща си, нагласи курса и го обхвана вцепенено спокойствие, докато сушата оставаше зад тях. Старецът нямаше да издържи още много и заслужаваше спокойна смърт.

24.

Името Самарканд означаваше „каменен град“ и това му личеше по подсилените с контрафорси стени. От всички градове, които бе виждал Чингис, само Йенкин беше по-мощна крепост. Зад стените стърчаха многобройните минарета на джамиите. Построен в заливната равнина на една река, течаща между огромни езера, Самарканд бе заобиколен от най-плодородната почва, на която бяха попадали от идването си в земите на арабите. Нямаше нищо чудно, че шах Ала-уд-Дин е превърнал града в своя перла. Тук нямаше прах и пясъци. Градът бе кръстопът и закрила за пътуващите хиляди мили кервани. В мирно време те прекосяваха равнините, докарваха коприна от Дзин и товареха зърно в Самарканд, за да го закарат някъде на запад. Известно време обаче нямаше да има търговия. Чингис бе разбил редицата градове, които се поддържаха един друг и трупаха богатства. Отрар беше паднал, последван от Бухара. Ханът бе пратил Джелме, Хазар и Хаджиун на североизток да покорят и други търговски средища. Беше на път да унищожи напълно пътната система на шаха. Без търговия и съобщения всеки град оставаше изолиран от другите и не му оставаше нищо друго, освен да страда и да чака войските на шаха. И макар той да беше все още жив, това далеч не беше достатъчно.

В далечината се виждаше белият дим, издигащ се от последния керван, който се беше опитал да стигне до Самарканд преди Чингис да навлезе в района. Други нямаше да пристигнат, докато монголите не продължаха нататък. Ханът отново обмисли думите на Темуге за необходимостта да установи по-дълготрайно властта си. Тази идея го интригуваше, но си оставаше мечта. Вече не беше млад и когато гърбът го болеше сутрин, му се случваше да мисли за това как светът ще продължи нататък и без него. Сънародниците му не се славеха с постоянство. Когато умираха, те се освобождаваха от несгодите на света. Може би защото бе виждал империи, можеше да си представи как и неговата е в състояние да просъществува и след смъртта му. Наслаждаваше се на мисълта, че някой ще управлява от негово име дълго след като си е отишъл. Идеята облекчаваше нещо в него, за чието съществуване дори не бе подозирал.

Туманите на Джучи и Чагатай се върнаха от градските стени, след като цялата сутрин бяха препускали в близост до града, за да всяват ужас в жителите му. Когато започна обсадата, издигнаха бяла шатра пред Самарканд, но портите си останаха затворени. Скоро щяха да я сменят с червена, а след това с черна, което означаваше смърт за всички зад стените.

След като шахът изчезна, нямаше кой да организира защитата на Хорезъм и всеки град се бореше самостоятелно. Това положение идеално устройваше Чингис. Докато градовете изнемогваха от ужас, той можеше да прати два или три тумана към една цел, за да пречупят всякаква съпротива и да продължат нататък, оставяйки след себе си само смърт и пожарища. Точно такава война предпочиташе — да разбива градове и малки гарнизони. Арабските преводачи твърдяха, че зад стените на Самарканд живеят половин милион души, а може би и повече след опразването на селата наоколо. Бяха очаквали той да се впечатли, но ханът бе виждал Йенкин и числата не го смущаваха.

Препускаше безнаказано с хората си и на живеещите зад камък им оставаше единствено да чакат и да се страхуват. Трудно му бе да си представи, че би избрал подобен начин на живот пред възможността да се движи и да удря където реши, но светът се променяше и Чингис всеки ден се изправяше срещу нови реалности. Хората му бяха стигнали до замръзналата пустош на севера и до Корио на изток. Смяташе тези земи за завладени. Но те се намираха много далеч. Щяха да се възстановят и да забравят, че му дължат данък и подчинение.

Сви устни при мисълта за градските обитатели, издигащи нови стени и погребващи своите мъртви. Подобно нещо не се нравеше на хана на монголите. Когато просваше човек на земята, той трябваше да си остане там, а виж, градът можеше да се изправи отново.

Помисли си за Отрар и за пустошта, която остави след себе си. Камък върху камък не бе оставил и не му се вярваше градът да се възстанови и след сто години. Може би за да убиеш град, трябва да забиеш дълбоко ножа си в него и да продължиш да ръгаш, докато не изпусне и последния си дъх. Това също бе нещо, което му носеше удоволствие.

Докато яздеше бавно около Самарканд, мислите му бяха прекъснати от високите тонове на предупредителните рогове. Спря и наклони глава, за да чуе по-ясно звука. Видя, че Джучи и Чагатай също бяха чули и бяха спрели между Чингис и града.

В далечината се появиха бясно препускащи съгледвачи. Те бяха надули роговете, почти сигурен беше. Може би бяха забелязали враг? Напълно възможно.

Конят му се навеждаше да отскубне стрък суха трева, когато видя портите на Самарканд да се отварят и от тях да излиза колона. Озъби се, доволен от самоувереността на врага. Разполагаше с тумана на Джебе, както и със собствените си десет хиляди ветерани. Заедно с туманите на Джучи и Чагатай щяха да смажат всяка войска, която Самарканд можеше да избълва срещу тях.

Съгледвачите стигнаха до Чингис. Конете им едва се държаха на крака след лудешкото препускане.

— Въоръжени мъже на изток, господарю — извика първият, преди двамата му другари да го настигнат. — Арабски воини, колкото три тумана.

Чингис изруга тихо. Значи все пак някой от другите градове се бе отзовал на призивите на Самарканд. Джучи и Чагатай щяха да ги посрещнат. Бързо вземаше решенията, така че воините виждаха единствено увереност в реакциите му.

— Препусни към синовете ми — нареди той на съгледвача, макар че младежът още се задъхваше като куче на слънце. — Кажи им да атакуват врага на изток. Аз ще се разправя с онова, което може да изкара Самарканд.

Туманите на синовете му бързо се отдалечиха и го оставиха само с двадесет хиляди мъже. Построиха се в широка дъга с хана в центъра, готови бързо да образуват обкръжаващи крила.

Нови и нови конници излизаха през портите, сякаш Самарканд беше казарма за цяло крило от шахската армия. Чингис подкара коня си в бавен тръст с надеждата, че не е изпратил прекалено много сили да завладяват навън. Ако атакуваше само по един град, щяха да са му нужни три живота, за да покори арабските земи. Градовете на Дзин бяха още по-многобройни, но заедно с военачалниците си той бе превзел деветдесет само за една година, преди да стигне Йенкин. Сам Чингис бе подчинил двадесет и осем от тях.

Нямаше да се тревожи, ако Субодай или Джебе бяха тук, или дори Джелме или някой от братята му. Докато равнината почерняваше от ревящи араби, Чингис се изсмя високо на собствената си предпазливост и воините около него подеха смеха му. Не се нуждаеше от Субодай. Не се боеше от такива врагове, нито дори от дузина армии като тази. Той беше хан на морето от трева, а тези пред него бяха просто градски хора, меки и тлъсти, въпреки заплашителните им крясъци и остри саби. Щеше да ги съсече.

Джелауддин седеше с кръстосани крака на тесния плаж и се взираше през накъдрените води на Каспийско море към черния бряг, който бяха оставили предишния ден. Виждаха се огньове и движещи се между тях сенки. Монголите бяха стигнали морето и нямаше къде другаде да се бяга. Запита се разсеяно дали не трябваше да убият рибарите и семействата им. Така монголите нямаше да разберат къде е отвел шаха и може би щяха да се откажат от преследването. Намръщи се на собственото си отчаяние. Не се съмняваше, че рибарите щяха да се съпротивляват. Дузина мъже с ножове и тояги най-вероятно щяха да се справят с малкото му семейство.

Островът се намираше само на миля от брега. Джелауддин и братята му бяха изтеглили лодката под прикритието на рехавите дървета, но спокойно можеха и да я оставят на брега. Несъмнено рибарите бяха казали на монголите къде са отишли. Въздъхна. Не си спомняше друг път да е бил така уморен. Дори дните в Кудай му приличаха на неясен сън. Беше довел баща си да умре тук и подозираше, че и неговият край няма да закъснее. Никога не се беше сблъсквал с по-неумолим враг от монголите, които го следваха по петите през сняг и дъжд и неизменно приближаваха, докато не започваше да чува и в съня си конете им. Звуците прелитаха над водите и понякога Джелауддин чуваше високи викове или пеещи гласове. Знаеха, че ловът е към края си, след като бяха изминали повече от хиляда мили. Знаеха, че жертвите им най-сетне са заклещени като скрила се в бърлогата си лисица, очакваща с ужас да бъде изкопана.

Отново се запита дали монголите могат да плуват. Дори и да можеха, нямаше да е с мечове. Чу братята си да разговарят и не можеше да събере сили да стане и отново да им каже да замълчат. Монголите вече знаеха къде са. Последният дълг на синовете на шаха бе да го гледат как умира и да запазят достойнството, което заслужаваше.

Стана и коленете му запротестираха, когато се изправи и разкърши врат. Макар и съвсем малък, островът бе покрит с дървета и гъста растителност, така че им се беше наложило да изсекат пътека. Тръгна през просеката, като махаше тънките клонки, които се закачаха за дрехата му.

Баща му лежеше на една полянка с паднало по средата й дърво, заобиколен от синовете си. На Джелауддин му стана драго, че старецът се е събудил да види звездите, макар че гърдите му се напрягаха и хриптяха ужасно, докато се мъчеше да си поеме дъх. Видя на лунната светлина как очите на баща му се обръщат към него и сведе почтително глава. Старецът мръдна немощно ръка и Джелауддин приближи, за да чуе човека, когото винаги бе смятал за твърде жизнен, за да може да рухне. Истините от детството се сгромолясваха около него. Коленичи, за да го чуе, и дори тук, така далеч от дома, част от него закопня да види някогашната сила на баща си, сякаш слабостта му можеше да бъде прогонена по желание. Братята му също приближиха и за момент забравиха за монголите от другата страна на дълбоките води.

— Съжалявам — задъхано изхриптя шахът. — Не за мен. За вас, синове мои.

Замълча, за да си поеме дъх. Лицето му бе червено и потта се лееше по челото му.

— Не бива да говориш — промърмори Джелауддин.

Устата на баща му леко се изкриви.

— Ако не сега, кога друг път? — произнесе той. Очите му блестяха и Джелауддин с болка видя в тях някогашния му стар и сух хумор. — Аз… гордея се с теб, Джелауддин — каза шахът. — Справи се добре.

Старецът внезапно се закашля и Джелауддин го обърна на една страна и махна с пръсти гъстата храчка от устните му. Когато обърна баща си по гръб, очите му бяха насълзени. Шахът издиша шумно и бавно напълни изтормозените си дробове.

— Когато си отида… — прошепна старецът. Джелауддин понечи да възрази, но думите замряха на устните му. — Когато си отида, ще отмъстиш за мен.

Джелауддин кимна, макар да не му бе останала надежда, че ще живее още дълго. Ръката на баща му се вкопчи в дрехата му и той я стисна.

— Само ти, Джелауддин. Те ще те последват — каза шахът.

Усилието от говоренето приближаваше края и всеки дъх ставаше все по-труден. Джелауддин искаше старецът да намери покой, но не можеше да се извърне.

— Иди на юг и призови за свещена война срещу… този хан. Призови правоверните на джихад. Всички, Джелауддин, всички.

Шахът се помъчи да се надигне, но усилието беше твърде голямо за него. Джелауддин направи знак на Тамар и двамата помогнаха на баща си да седне. Щом го направиха, той изпусна дъх и устата му се отпусна. Слабото му тяло потръпна в ръцете им, сякаш се мъчеше да поеме въздух, и Джелауддин заплака, когато усети космите на брадата на баща му по дланта си. Шахът отметна глава назад в спазъм, но не успя да си поеме дъх и треперенето отслабна, след което изчезна. Джелауддин чу съскането на зловонния въздух, когато сфинктерът и мехурът на стареца се отпуснаха. Парлива урина намокри пясъка.

Двамата братя нежно положиха стареца по гръб. Джелауддин отвори извитите като нокти пръсти и погали ръката му. Тамар затвори очите на баща им и двамата продължиха да чакат — не можеха да повярват, че наистина си е отишъл. Гърдите му не помръдваха и един по един синовете се изправиха, загледани надолу към него. Светът бе притихнал и звездите сияеха в небето. Джелауддин имаше чувството, че не бива да светят, че трябва да има нещо повече от тихия плясък на вълните, което да отбележи смъртта на великия мъж.

— Свърши се — с треперещ глас произнесе Тамар.

Джелауддин кимна и за своя изненада и срам усети как огромен товар пада от раменете му.

— Монголските псета рано или късно ще стигнат дотук — меко рече той и погледна към мястото, където се бяха разположили на лагер, макар да не се виждаше през тъмните дървета. — Ще намерят… ще намерят баща ни. Може би това ще им е достатъчно.

— Не можем да го оставим тук — отвърна Тамар. — Имам прахан, братко. Има достатъчно сухи дърва. Какво, ако ни видят? Трябва да изгорим тялото. Ако сме живи да се върнем, ще построим тук храм в негова чест.

— Добра идея, братко — рече Джелауддин. — Добре, но щом огънят се разгори, ще напуснем острова и ще пресечем морето. Монголите не са моряци. — Спомни си картите, които бе виждал в библиотеката на баща си в Бухара. Морето не изглеждаше толкова широко, че да не може да се пресече. — Нека се опитат да ни последват през водата, където не оставяме следи.

— Не познавам земите от другата страна, братко — отвърна Тамар. — Къде ще идем?

— Че как къде, Тамар. На юг, както заръча баща ни. Ще вдигнем буря с афганците и в Индия. Ще се върнем с войска да смажем този Чингис. Кълна се в душата на баща си.

Джучи и Чагатай настигнаха арабската армия, когато излезе в котловината източно от Самарканд. Преценката на съгледвача за числеността й беше, меко казано, занижена. Докато се съвещаваше набързо с по-малкия си брат, Джучи прецени, че най-малко четиридесет хиляди мъже са се притекли на помощ на скъпоценния град на шаха. Не позволи това да го разтревожи. И в Дзин, и в земите на арабите Чингис беше показал, че качеството на хората е далеч по-важно от числеността им. Субодай бе успял да победи при разузнавателен поход, когато измъкна един градски гарнизон от двадесет хиляди души и го разби със своите осем хиляди бойци. Другите военачалници също се бяха доказали срещу числено превъзхождащ ги противник. Врагът винаги бе по-многоброен.

Котловината беше истински дар и двамата братя не закъсняха да се възползват от него. Ветерани в конните сражения, те познаваха големите преимущества на по-високите позиции. Стрелите летяха по-надалеч и конете не можеха да се спрат, когато нападаха врага. Чагатай и Джучи проведоха кратък разговор, забравяйки за момент враждата помежду си. Чагатай изсумтя в знак на съгласие, когато Джучи предложи да обиколи котловината и да удари арабите от левия фланг. Така той поемаше задачата да се сблъска с тях на равното.

Хората на Джучи се построиха в най-широката редица, която позволяваше теренът, а останалите образуваха блок зад воините с най-тежката броня. Младият военачалник виждаше как арабите приготвят копия и лъкове, макар да бе разочарован, че този път няма слонове. На арабските принцове изглежда много им харесваше да използват слонове във война. На свой ред пък монголите обичаха да ги подлудяват със стрелите си и да гледат с наслада как тъпчат собствените си войници.

Джучи погледна надолу към долината — преценяваше стръмния склон. Беше кръстосан от пътеки на диви кози, но по него растеше оскъдна трева и конете щяха да се справят добре на такава почва. Огледа строя отляво и отдясно — самият той се намираше в центъра на първата редица. Лъкът му щеше да запее с първия залп и той долови самоувереността на мъжете наоколо, щом поеха надолу към упорито маршируващата срещу тях войска. Арабите надуваха рогове и биеха барабани, докато се движеха, а конниците им по фланговете определено нервничеха. Неравната земя вече ги принуждаваше да се скупчат и Джучи си помисли, че командирът им сигурно е някой млад глупак, издигнат заради произхода, а не заради таланта си. Иронията на собственото му положение го развеселяваше. Даде знак да преведат понитата надолу по централното дефиле. Малцина бяха синовете на крале или ханове, които командваха въпреки бащите си, а не благодарение на тях.

Докато туманът му се движеше в бавен тръс, Джучи непрекъснато оглеждаше редиците и търсеше нередности. Съгледвачите му бяха на много мили наоколо, както го бе научил Субодай. Нямаше да има засади или внезапно появили се резерви. Който и да бе командирът на подкреплението на Самарканд, той явно приемаше монголите доста несериозно и щеше да си плати за това. Джучи наду рога на гърдите си и тежките копия бяха извадени от гнездата им от рамене и ръце, силни като желязо. Ускори темпото, кимна на знаменосеца и редицата се разтегли. Беше тренирал хората си за този момент, докато ръцете им не се окървавяваха от пускането на стотици стрели в галоп и от мушкане на сламени чучела с копие.

Някой излая заповед и противникът пусна залп от стрели. Твърде рано, помисли си Джучи, като гледаше как половината падат преди да ги достигнат, а останалите отскачат безполезно от щитове и шлемове. Премина в плавен галоп, вече не можеше да спре хората си, дори и да искаше. Загърби нервността си и остави ритъма на коня да контролира движенията му, изправи се в стремената и постави стрела в тетивата.

Цялата редица стори същото. Копиеносците спуснаха копията, преценявайки момента, в който да нанесат удар.

Джучи пусна стрелата си и в същия миг към нея се присъединиха още шестстотин. Докато посягаха за втора, копиеносците смушкаха конете си и препуснаха напред като брониран шип. Удариха с пълна скорост врага, като прегазваха всичко пред себе си, и издълбаха дупка като червена уста в противниковия строй. Онези отзад нямаше как да спрат, Джучи не можеше да изброи изпопадалите, докато го увличаха дълбоко във вражеските редици, и той опъна отново лъка си.

Отпред копиеносците захвърлиха разбитите пръти и изтеглиха едновременно мечове. Стрелците зад тях пуснаха втори залп, като разшириха прореза и накараха враговете да отскочат назад като изгорени. Това беше най-доброто приложение на копия и лъкове, което Джучи бе успял да измисли, и той ликуваше, като видя пораженията, които бе нанесъл само за няколко мига. Задните редици препуснаха срещу крилата — тактика, противоположна на любимата маневра на баща му. Предната част на вражеската колона кипеше, изгубила всякакъв ред, и отстъпваше назад срещу своите.

Джучи също изтегли меча си, когато конят му почти спря, неспособен да продължи през гъстите редици отпред. Моментът бе идеален за атака по фланга и той се обърна към брат си. Имаше време само за един поглед към стръмния склон отляво, преди да му се наложи да се отбранява и да отбие едно копие, което заплашваше да го повали от седлото. Отново погледна невярващо, но туманът на Чагатай си стоеше на мястото.

Ясно различаваше по-малкия си брат, яхнал коня си и със спокойно отпуснати ръце на седлото. Не бяха уговорили сигнал за атака, но въпреки това Джучи наду рога си и звукът му проехтя над главите на хората му. Те също видяха, че събратята им не помръдват, и им замахаха яростно да се включат в сражението, преди да се е обърнало.

Джучи изруга и остави рога да падне на гърдите му. Яростта го бе изпълнила дотолкова, че той изобщо не усети следващите два удара, сякаш от дясната му ръка струеше сила. Искаше му се срещу него да е Чагатай, когато улучи един противник между бронята и врата, като отвори ужасна рана и го остави да рухне под копитата.

Изправи се отново в стремената, но този път търсеше начин да изведе хората си от менгемето. Имаше възможност да отстъпи, докато предните редици все още се намираха под страничните удари на най-добрите му бойци. Ако не ги бяха предали, щяха да се освободят без проблеми, но шокът се отрази на хората му и това им коства живота. Врагът нямаше представа защо монголският военачалник стои, без да прави нищо, но не закъсня да се възползва от това.

Джучи яростно крещеше заповеди, но арабската конница се разгърна, тежките й редици препуснаха нагоре по склона и удариха в гръб хората му. Дори тогава не посмяха да минат твърде близо до левия фланг, където Чагатай чакаше да види Джучи изкормен. В трескавите моменти между ударите Джучи виждаше как командирите протестираха пред брат му, но отново потъваше във вихъра на сражението.

Собствените му командири гледаха към него и очакваха да заповяда отстъпление, но Джучи бе обладан от бяс. Ръката го болеше и бащиният му меч се нащърби от удари по броните, а яростта го изпълваше и всеки убит неприятел беше брат му или самият Чингис.

Хората му видяха, че вече не гледа към хълмовете. Синът на Чингис се сражаваше с оголени зъби и дясната му ръка замахваше с лекота, докато пришпорваше понито си през купища мъртъвци. Ухилиха се на безстрашието му и го последваха с вой. Съсечените нито обръщаха внимание на раните си, нито ги усещаха. Те също обезумяха, когато кръвта им кипна. Бяха врекли живота си на Джучи и стъпкваха вражеската войска. Нямаше нещо, което да не могат да направят.

Дзинските му войници се биеха като зверове и навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко във вражеската колона. Когато арабската конница им налетя с копията си, те сграбчваха оръжията, сваляха ездачите от конете им и ръгаха диво, докато не паднаха мъртви заедно с врага. Нямаше да се огънат пред сабите и стрелите на арабите, щом приятелите им бяха в редиците около тях. Не можеха да го сторят.

Под неукротимия натиск на лудите, сграбчващи с окървавени ръце оръжията, които ги убиваха, арабите се огънаха и пречупиха. Страхът им премина дори у онези, които все още не бяха взели участие в сражението. Джучи видя един от дзинските командири да размахва счупено копие като сопа, докато прекрачваше умиращите на земята хора, за да стовари удара си в лицето на един арабин върху великолепен жребец. Арабинът падна и дзинският войник изрева тържествуващо, отправяйки предизвикателства на родния си език към хора, които не можеха да го разберат. Монголите се разсмяха, когато го чуха, и продължиха да се сражават, докато ръцете им не станеха като от олово, а раните не изсмучеха силите им.

Нови и нови врагове отстъпваха пред свирепата атака и за момент Джучи бе ослепен от пръсналата в очите му кръв. Изпълни го паника при мисълта, че може да бъде ударен, докато не вижда, но в същия миг чу протяжните рогове на Чагатай, последвани най-сетне от грохота на копита.

Туманът на Чагатай удари врага, който вече отчаяно се мъчеше да се измъкне от онези, които го нападаха. Джучи гледаше задъхано как пространството от него се разчиства и нови стрели политат към бягащите араби. Отново зърна брат си да язди царствено, преди да стигне долината и да изчезне от поглед. Изплю гореща храчка. Цялото му тяло копнееше за удара, който искаше да стовари върху врата на Чагатай. Хората му разбраха какво се е случило. Нямаше да му е лесно да им попречи да се сбият с онези, които бяха стояли безучастно и гледаха от безопасно разстояние. Изруга, като си представи как Чагатай оправдава забавянето си с мазни думи.

Около Джучи нямаше врагове и той прокара палец по острието на меча си, усещайки нащърбената стомана. Беше заобиколен от трупове, много от които бяха на хора, препускали с него из хълмовете и унищожили най-добрата кавалерия на шаха. Други го гледаха с все още горящ в очите им гняв. Чагатай бе зает да изкорми остатъка от арабската колона и конете му стъпкваха знамена в окървавената земя.

Предупреди сам себе си, че ако реши да се справи с Чагатай както е заслужил, двата тумана щяха да се бият до смърт. Командирите на брат му нямаше да позволят да приближи Чагатай с оръжие в ръка, особено когато знаеха причината за гнева му. Срамът нямаше да им попречи да изтеглят мечовете си и тогава собствените му хора щяха да реагират. Джучи се бореше с непреодолимото желание да препусне през бойното поле и да направи брат си на парчета. Не можеше да потърси справедливост от Чингис. Не му беше трудно да си представи как баща му отвръща с презрение на оплакванията му и ги подминава като критика на тактиката, а не като обвинение в опит за убийство. Дъхът му трепереше от безсилие, докато звуците на сражението се отдалечаваха, оставяйки го с празни ръце. Въпреки това той беше спечелил, напук на предателството. Почувства как гордостта от хората му се смесва с омразата и насила наложеното му безсилие.

Бавно избърса кръвта от оръжието, което бе спечелил от Чагатай. Беше се изправил срещу смъртта онази нощ с тигъра, днес също. Не можеше да позволи онова, което му бе причинено, просто да отмине.

Тръсна капките кръв на земята и бавно подкара коня си към мястото, където беше спрял брат му. Хората му си размениха мрачни погледи и тръгнаха след него, готови да се сражават отново.

25.

Самарканд беше примамлив град. Чингис яздеше по широка улица, от двете страни на която се издигаха къщи, и неподкованите копита на понито му чаткаха по неравния калдъръм. Някъде напред в небето се издигаше пушек и се чуваха звуците на сражение, но тази част на града беше пуста и изненадващо тиха.

Хората му бяха нащрек и вървяха от двете му страни с опънати лъкове, готови да пратят стрела по всичко, което помръдне. Бяха принудили гарнизона да отстъпи организирано обратно в града по начин, достоен и за собствените му тумани. Чингис с изненада откри, че си бяха приготвили и втора отбранителна линия вътре в града, но пък и самият Самарканд беше изненадващо място. Той вече беше започнал да мисли, че ще се наложи да ги умори с глад, както стана с Йенкин, но те бяха рискували всичко веднага щом приближи подкреплението. Тактиката му да разчита на скоростта отново бе дала плод срещу враг, който бе подценил силата на туманите.

Подозираше, че ако остане в земите на шаха, градовете в крайна сметка щяха да установят връзка помежду си и най-способните командири щяха да изнамерят начин да отразят атаките му. Усмихна се. Докато успеят да го сторят, целият Хорезъм щеше да е под негов контрол.

Край улицата се издигаха дървета — напълно пораснали, но някак подредени. Чингис виждаше белите дискове на отсечените клони, както и тъмните петна по корените. Явно бяха поливани тази сутрин. Поклати зачудено глава на положения труд. Предположи, че жителите на града са се наслаждавали на сянката им през лятото и трябваше да признае, че на топлия ветрец от тях се разнася приятен аромат. Може би дори градските хора имаха нужда да виждат малко зелени листа от каменните си балкони. Изправи се в стремената и видя открита вдлъбната гола земя, заобиколена от подредени в редици дървени пейки. Самарканд имаше много странни неща зад стените си. Това сигурно беше място, където арабите се събираха да слушат речи, а може би дори да се състезават с коне. Воините му събираха там пленници и мястото вече бе почерняло от гъстата маса хора, вързани и онемели от страх.

Чингис мина покрай един каменен кладенец на кръстовището на две улици и слезе от коня, за да го погледне. Надникна през ръба и далеч долу видя тъмен кръг вода. Импулсивно взе завързаната на въжето кожена кофа и я пусна просто за да чуе плясъка. Изтегли я и пи дълго, отмивайки прахта от гърлото си, след което я подаде на един от стрелците и отново се качи в седлото. Самарканд бе добре разположен между завоя на реката и езерата. На такава земя можеше да се отглежда всичко и Чингис бе видял край главната порта безлюдни пазари, пълни с пресни плодове и зеленчуци. Зачуди се как ли запълват дните си жителите на града, щом храната и водата бяха в такова изобилие. Ясно беше, че не се упражняват с оръжие, ако можеше да се съди по оттеглянето на гарнизона. Туманите просто го бяха последвали в града — бяха прекалено близко, за да успеят да затворят навреме портите.

Огромните размери на Самарканд трудно можеха да се възприемат. Чингис бе заобиколен от улици и къщи, от големи и малки постройки. Дворецът на шаха доминираше над лабиринта около него, но Чингис насочи коня си към едно високо минаре в западната част. Любопитството му се разпали при вида на странната постройка, издигаща се високо над останалите. И сякаш растеше още повече, докато я приближаваше.

Минарето се издигаше насред голям открит площад, заобиколен от ниски и широки сгради със затворени прозорци. Чингис почти не обърна внимание на командирите си, които отваряха с ритници вратите и проверяваха за врагове. Чу се сумтене и шум от борба, но воините си знаеха работата и звуците не продължиха дълго. Нови пленници бяха завързани и замъкнати към хиподрума. Някои от тях се взираха обезумяло към човека, който стоеше сам в основата на минарето.

Чингис прокара длан по основата на постройката, като се наслаждаваше на сложната шарка върху плочките на облицовката. Всяка една бе захваната за съседната и му се прииска да извади ножа си и да измъкне една само за да я разгледа по-добре. Стройната кула блестеше на слънчевата светлина и трябваше да проточи врат, за да види върха й от мястото си. Докато го правеше, шапката на главата му ненадейно падна. Усмихна се изумен, че човек може да създаде подобно нещо, и се наведе да я вдигне.

Тихо се засмя, докато отново си слагаше шапката. Един от хората му го чу.

— Господарю хан? — обади се той, готов да изпълни всяка негова заповед.

— Просто си мислех, че откакто съм дошъл в тези земи, не съм се кланял на никого — весело отвърна Чингис. — Докато не се озовах пред тази кула.

Мъжът се усмихна, когато видя хана си в такова добро настроение. Може би откритият характер на града си казваше думата. Дзинските градове бяха тесни и ограничени в сравнение с него и Чингис не можеше да си представи да управлява подобни места. Докато тук, с толкова слънчева светлина, това беше възможно. Жителите щяха да имат прясна вода и храна от пазарите, за да нахранят семействата си. Селяците щяха да я носят всяка сутрин преди зазоряване и да я разменят срещу бронзови и сребърни монети. За момент ясно видя в ума си устройството на целия град, от търговците до занаятчиите, учителите и писарите. Всичко това работеше някак, макар все още да не разбираше откъде се вземаха всички монети. Може би някъде наблизо имаше мини? И ако имаше, кой превръщаше метала в монети и ги пускаше, за да започне търговията в Самарканд? Шахът ли? Беше сложно и объркващо, но той обърна лице към слънцето и почувства покой. Беше спечелил битка тази сутрин и бе пратил синовете си да разбият другата армия, дошла да освободи Самарканд. Денят беше добър.

Миризмата на пушек се засили и Чингис загърби разпилените си мисли. Хората му обикаляха навсякъде и хващаха пленници, но гарнизонът продължаваше да се съпротивлява и той яхна коня си, за да наблюдава сражението. Тръгна заедно със стрелците към мястото, където димът се издигаше на кълбета над зашеметения град. Устните му твърдо се свиха. Каква е ползата от кладенци и дворове, ако не можеш да ги удържиш? Винаги имаше алчни хора, готови да ти отнемат онова, което си съградил. Един владетел трябва да е глупак, за да им позволи да надничат в градовете му и да вземат каквото си поискат. И въпреки това ханът знаеше, че един град може да бъде отбраняван. Той беше разбил достатъчно стени, за да има добра представа какво противостои най-добре на катапултите и куките му. Изкушаваше се да провери идеята следващата зима, най-добре със Субодай. Любимият му военачалник щеше да остане страшно доволен от предизвикателството. Ако Субодай успееше да опази един град от туманите му, може би Чингис щеше да се замисли и да ги остави непокътнати под властта на собственото му семейство. Иначе можеше спокойно да ги остави оградени като козите, които използваха в родината, за да ловят вълци.

Когато излезе на главната улица, ханът видя проснати тела, повечето в броните, които предпочитаха бранителите на Самарканд. Една врата беше оплискана със засъхваща кръв и все още проблясваше ярко на слънцето, неизвестно как озовала се там. Бръмченето на тетивите се чуваше по-ясно и той мина още две улици, преди да стигне района на шахския дворец и високата стена около него. Тук димът беше по-гъст, макар че наоколо изглежда горяха само няколко къщи. Явно някой бе съборил лампа в борбата или беше разритал огнище. Пламъците ревяха и денят бе станал още по-горещ. Хората му сновяха пред стената като разлютени мравки, давайки си сметка, че ханът ги наблюдава.

Чингис спря, за да гледа как воините атакуват дома на шах Ала-уд-Дин. Зад стената се виждаше покрит с цветни градини хълм, на чийто връх се издигаше огромен дворец. Дали случайно или не, стените около него достигаха до самата улица, като се прекъсваха единствено от широка порта от тежки железни решетки. Чингис хвърли поглед на улицата покрай стената. Къщите бяха потънали в сянка, но изглеждаха по-чисти, отколкото бе очаквал. Може би под тях имаше отходни ями или някаква друга система за отвеждане на нечистотиите. Събирането на толкова много хора на едно място неизменно пораждаше проблеми и Чингис започваше да оценява по достойнство хитроумното устройство на Самарканд.

Нямаше място за катапулти, дори хората му да си бяха направили труда да ги домъкнат по улиците. Макар стените да бяха високи само десет стъпки, гарнизонът бе избрал добро място, което да отбранява до смърт.

Чингис гледаше как най-добрите стрелци стоят отзад и пускат стрели към всяко лице, което се показваше над ръба. Имаше ли платформа от другата страна? Най-вероятно. Виждаше се как бранителите приклякват на нея и оставят стрелите да избръмчат над главите им. Малцина оцеляваха от такова разстояние, макар да носеха тежки щитове и използваха сабите и лъковете си за закрилата. Забеляза шамана Кокчу, който призоваваше воините да положат още усилия. Носеше само къси гащи и тялото му бе боядисано в тъмносини линии, така че кожата му сякаш се гърчеше, когато се движеше.

В присъствието на шамана и хана воините се хвърлиха в боя с нова енергия и използваха пръти с куки, за да захванат горния край на стената и да се опитат да я съборят. Вече бяха разклатили една част и Чингис видя как в тухлите се появява огромна пукнатина. Канеше се да им нареди да отстъпят, докато докарат катапулти. Най-близките къщи щяха да бъдат срутени, за да се освободи място, след което стената щеше да бъде съборена с лекота. Но когато видя пукнатината, Чингис се успокои. Не оставаше още много.

Естествено, Кокчу го беше забелязал. Чингис виждаше, че шаманът го следи с крайчеца на окото си. Спомни си първата им среща, когато Кокчу водеше хана на найманите към върха на един хълм, по-далеч от битката. Тогава му беше отпуснал само година живот, но минаха много повече и сега той бе станал влиятелен, един от шепата верни мъже, които управляваха от името на хана. Чингис одобряваше нескритата амбиция на шамана. За него беше добре воините му да благоговеят пред духовете, а кой друг можеше да каже по-убедително, че бащата небе е благословил хана им? Победите не бяха закъснели и Кокчу бе изиграл своята роля.

Внезапно Чингис се намръщи и мислите му се прехвърлиха към друг спомен. Нещо не му даваше покой, думите се въртяха в главата му, но не успяваше да ги подреди точно. С рязък жест извика един от пратениците, които винаги чакаха заповедите му.

— Иди в лагера край града — нареди Чингис на младия воин. — Намери жена ми Чакахай и я питай защо не може да гледа Кокчу, без да се сеща за сестра ми. Разбра ли?

Младежът се поклони дълбоко и кимна, научил наизуст думите. Не знаеше защо ханът трябва да изглежда така навъсен в деня, в който бяха превзели нов град, но задачата му бе да се подчинява и той я изпълни без въпроси. Препусна, без да поглежда назад, когато стената рухна навън, смазвайки двама воини, не успели да се отдръпнат навреме. Под студения поглед на хана Кокчу подскачаше като изрисуван паяк и воините се втурнаха с рев напред.

Чагатай гледаше как брат му язди към него. По-голямата част от тумана му обикаляше бойното поле, обираше мъртвите и довършваше все още мърдащите. Група воини и командири остана с него и не бе нужно да им дава заповеди. Знаеха накъде е тръгнал Джучи и неусетно го наобиколиха. Мнозина от по-старите предпочетоха да приберат мечовете в ножниците си, вместо да се изправят пред военачалник с нащърбено острие, макар че Чагатай им се изсмя презрително и гневно извика, когато ги видя. Онези непосредствено около него бяха все млади и самоуверени. Държаха оръжията си вдигнати пред очите на всички с арогантни физиономии. Не ги беше грижа, че Чагатай бе оставил брат си да загине. Бяха верни не на плода на изнасилване, а на истинския хански син, който един ден щеше да наследи баща си.

Но дори те се изнервиха при вида на хората на Джучи. Личната стража на Чагатай не се бе сражавала този ден, а хората около Джучи бяха подгизнали от кръв — от косата и изпръсканите лица до гамашите. Воняха на пот и смърт и докато приближаваха, презрителните изражения изчезнаха от лицата на младите воини около Чагатай. Това не беше игра. Джучи се тресеше от силните емоции и сякаш не беше убивал този ден.

Не спря, когато стигна воините около Чагатай. Погледът му нито за миг не се отклони от брат му, докато конят му избута двама мъже настрани, които понечиха да отворят уста и да го спрат. Ако беше забавил дори за миг, те щяха да съберат кураж и да се намесят, но той не го стори. Мина покрай още двама, преди един старши командир да обърне рязко коня си и да препречи пътя му към Чагатай.

Командирът бе от онези, които бяха прибрали оръжието си. Изпоти се, когато се озова в обсега на меча на Джучи, но се надяваше, че военачалникът няма да го съсече. Погледът на Джучи се откъсна от усмихващия му се брат и се спря върху човека срещу него.

— Махай се от пътя ми — рече му Джучи.

Командирът пребледня, но поклати глава. Джучи чу Чагатай да се смее и пръстите му стиснаха дръжката с вълчата глава.

— Обезпокоен ли си, братко? — извика му Чагатай със злоба в очите. — При това след такава победа? Наоколо е пълно с нервни ръце. По-добре се върни при хората си, преди да е станало нещо непредвидено.

Джучи въздъхна. Криеше добре пламъчето на гнева си. Не искаше да умира на това място, но бе насъбрал прекалено много подигравки през живота си. Беше се сдържал, докато мускулите му се стягаха на възли, но днес щеше да отнесе своя хилещ се по-малък брат със себе си.

Заби пети и конят му скочи напред. Зашлеви командира с опакото на ръката си и го свали от седлото, докато минаваше покрай него. Зад него хората му изреваха и атакуваха.

Джучи изпита удоволствие при вида на шокираната физиономия на Чагатай, преди още мъже да застанат на пътя му. Воините около него зяпнаха от внезапното сбиване и се втурнаха напред. Джучи знаеше, че ще го сторят, но собствените му хора бяха достатъчно наблизо, за да си пробият път, а и кръвта им вече бе кипнала. Убиваха без угризения, усещайки яростта му толкова добре, сякаш бе тяхна собствена.

Лудите глави около Чагатай не закъсняха да реагират. Миг по-късно те вече се бореха и ръгаха хората, които им се бяха нахвърлили. Конят на Джучи бе съсечен под него и той скочи от него, като се олюля. Десният му крак се подгъна — беше почернял от кръв от получена в сражението рана. Направи стъпка напред, като се сниши под едно диво замахване и нанесе удар с нащърбеното си острие в мишницата на нападателя, оставяйки дълбок разрез.

Чагатай видя ранения си брат на земята, изкрещя и препусна към него през собствените си хора. Раменете на животното ги избута настрани и внезапно той се озова срещу Джучи. Замахна с меча си отгоре надолу и Джучи едва не падна под копитата, докато избягваше удара и кракът му се подгъна отново. Чагатай захвърли всякакви претенции за стил и замахна диво. Беше атакуван сред собствените си хора и никога не му се бе удавала по-добра възможност да разкара тръна в петата, какъвто се явяваше брат му.

Конят му се разтърси противно, когато кракът му бе счупен от обезумял воин, който стоеше до Джучи. Животното рухна странично и Чагатай не успя да освободи крака си от стремето. Изкрещя, когато пищялът му изхрущя, и почти изгуби съзнание от болката. Усети как някой грубо изритва меча от ръката му и когато вдигна очи, Джучи стоеше над него с изкривено от зловещо ликуване лице.

Туманът на Чагатай нададе вой, щом видя военачалника си на земята. Воините изгубиха всякаква предпазливост и се нахвърлиха като обезумели срещу хората на Джучи.

Джучи чувстваше как изтичащата му кръв отнася със себе си и силата му. С мъка вдигна меча си, без да откъсва поглед от очите на Чагатай. Не каза нищо, когато замахна надолу. Не усети стрелата, която го улучи в гърдите и го завъртя, преди да успее да нанесе удара си. Замая се и не разбра дали е убил брат си, който така отчаяно се мъчеше да убие него.

Чагатай изкрещя заповеди и ако не друго, битката се разгорещи още повече, когато в нея се втурнаха още хора от тумана на Джучи. Стотици умряха, за да отмъстят за поваления си военачалник или за да го спасят. Не знаеха още кое от двете. Група хора на Джучи се отдели от касапницата, носейки увисналото му тяло, от което все още стърчеше стрелата. Докато се оттегляха, висшите командири надуха рогове, за да накарат двете страни да прекратят сражението.

С ръмжене и болка двата тумана се разделиха и най-сетне помежду им остана свободна ивица. Мингхан командирите блъскаха и ритаха хората си да се отдръпнат назад и не един бе съборен от удар с дръжка на меч, докато се опитваше да се втурне напред. Веригата на командване се възстанови и командирите на всеки ягун и арбан заръмжаха на хората си да останат по места.

Туманите стояха задъхани и втрещени от мъртвите и от това, което бяха сторили. Зашепна се името на Чингис и всеки се изплаши от последствията, когато ханът научи. Никой не помръдна, докато Джучи не бе прегледан от хората си, след което в котловината се надигнаха нестройни радостни викове. Стрелата не беше пробила бронята му. Той беше жив и когато чу това, Чагатай яростно се изплю, вбесен от късмета на копелето. Изтърпя да му сложат шина от счупено копие и прехапа устна, щом привързаха подутата му плът към дървото на три места между коляното и глезена. Помогнаха му да се качи на коня и неговите хора също се развикаха радостно, когато го видяха жив, макар възгласите им да бяха приглушени и изпълнени със страх. Битката бе спечелена и сега трябваше да напуснат котловината заедно — а беше започнала вражда, която можеше да бъде докарана единствено до край, било то с кръв или огън.

В сумрака Чакахай яздеше сивото си пони през тъмните улици, заобиколена от още по-тъмни мъже. Въздухът в града беше по-топъл, отколкото в лагера, сякаш камъните бяха задържали горещината, за да я излъчат бавно в мрака. Лесно бе да даде воля на фантазията си, докато се изкачваше към двореца на хълма, където я очакваше Чингис. Градът беше пълен с птици, които мърмореха на всяка стряха и покрив. Запита се дали са били разтревожени от движението на войниците, или винаги идваха да кацнат по топлите керемиди на Самарканд. Доколкото знаеше, това бе нещо съвсем естествено, но се чувстваше неудобно от присъствието им и непрекъснато чуваше плясъка на крилете им над себе си.

Някъде отдясно изпищя жена. Различи слабата светлина на факлите — воините без жени отиваха на хиподрума и отнемаха млади момичета от прегръдките на техните бащи и съпрузи. Съдбата на останалите щеше да реши Чингис при зазоряване. Чакахай трепна при тази мисъл. Съчувстваше на онези, които щяха да почувстват груби ръце в тъмното. Беше живяла много години сред монголите и бе намерила много неща, които да обича у хората от тревното море. Въпреки това те вземаха жените на победените и изобщо не се замисляха за тях. Въздъхна, докато минаваше покрай порутената стена и навлизаше в благоуханните градини. Това беше трагедията на жените — да бъдат желани страстно и отмъквани в нощта. Беше се случвало в кралството на баща й, в земите на Дзин и на арабите. Съпругът й не виждаше нищо нередно в това и казваше, че нападенията за жени държат хората му във форма. Потръпна, сякаш внезапно я беше пронизал студен вятър.

Надушваше смъртта през аромата на цветята в градината на шаха. Убитите все още лежаха на огромни купчини покрай стената и вече започваха да се разлагат в жегата. Въздухът бе тежък, задушен, и не можеше да я освежи, докато дишаше през носа си и се опитваше да не мисли за взиращите се в нея очи на труповете. Знаеше, че миризмата разнася болести. На сутринта щеше да се погрижи Темуге да нареди телата да бъдат извозени и изгорени, преди войската на съпруга й да бъде покосена от някакъв мор.

Воден от въоръжените стражи, конят й се изкачваше внимателно по предназначените за човешки крак стълби към двореца, който се издигаше мрачно на върха на хълма. Замисли се отново за въпроса, който й бе задал Чингис, и какво може да означава той. Не го разбираше и не можеше да се отърси от противното чувство в стомаха си. Кокчу нямаше да бъде там, докато разговаря със съпруга си. А и да беше, щеше да поиска да се срещне с Чингис на четири очи. Мисълта за впилите се в нея очи на шамана я накара да се почувства още по-зле. Въздъхна и се замисли дали отново не е бременна, или неразположението й е просто резултат от толкова много мъка и гняв наоколо през цялото това време.

Приятелят й Яо Шъ не беше велик лечител, но познаваше принципите на възстановяването на равновесието. Реши да го издири, щом се върне в лагера. Монголите не търсеха вътрешен мир, а концентрацията върху насилието и горещата кръв беше вредна, ако се пази за дълги периоди. Трябваше им почивка и спокойствие, макар че те не знаеха нищо за учението на Буда.

Слезе от коня, когато стъпалата свършиха, и се озова в ограден двор. Стражите я предадоха на чакащите тук воини и Чакахай ги последва през тъмни коридори, като се питаше защо никой не си е направил труда да запали многобройните лампи. Народът на съпруга й определено бе странен. Навън луната се издигаше в небето и хвърляше сива светлина през високите извити прозорци, така че понякога се чувстваше като призрак, вървящ с мъртъвци. Още надушваше труповете в тежкия въздух и положи усилие да запази спокойствие.

Откри Чингис, седнал на трон в голяма засводена зала. Макар да носеше меки пантофи, стъпките й отекваха като шепот от всички страни. Стражите останаха при вратата, докато Чакахай приближаваше съпруга си и се оглеждаше нервно за шамана.

Чингис беше сам в тронната зала на шаха и се взираше към града, който му се разкриваше през огромната арка. На лунната светлина Самарканд изглеждаше по-сложен, по-изящен и по-голям.

Проследи погледа му и известно време остана в мълчание, като попиваше картината. Баща й бе управлявал от подобен дворец и гледката я дари с изненадващо силен пристъп на носталгия. Несъмнено съпругът й скоро щеше да продължи нататък и тя щеше да се върне към живота в герите, но тук поне за известно време можеше да си спомни спокойствието и красотата на огромния дворец и да забрави мъртвите, осеяли земята около него.

— Тук съм, съпруже — най-сетне рече тя.

Откъснат от унеса си, Чингис се обърна към нея.

— Видя ли? — рече той и посочи осветения от луната град. — Прекрасен е.

Чакахай се усмихна и кимна.

— Донякъде ми напомня Си Ся и столицата на баща ми.

Чингис кимна, но тя виждаше, че е разтревожен и умът му е зает с нещо съвсем друго.

— Прати човек да ми зададе въпрос — започна Чакахай.

Чингис въздъхна и остави настрана мислите си за бъдещето. Денят бе започнал така добре, но всичко свърши, когато Джучи и Чагатай се сбиха пред хората си и отвориха рани във войската му, които дори той трябваше да положи усилия, за да успокои. Обърна уморени очи към втората си жена.

— Да, пратих. Тук сме сами — рече той. Чакахай се озърна към стражите, които продължаваха да стоят в края на залата, но Чингис сякаш не ги забелязваше. — Кажи ми защо не можеш да погледнеш Кокчу, без да се сетиш за сестра ми. Какво означава това?

Чакахай пристъпи към Чингис и постави хладните си длани на челото му, когато той протегна ръце да я прегърне. Изстена леко от докосването и я остави да го успокои.

— Той я намери, съпруже, след нападението срещу лагера. Когато го видя, виждам момента, когато излизаше от гера й. Лицето му беше изкривено от мъка и продължава да не ми дава покой.

Чингис бе неподвижен като статуя, докато тя говореше, и Чакахай го усети как се отдръпва от нея. Взе ръцете й и ги свали нежно, но хватката му почти й причиняваше болка.

— Не я е намерил той, Чакахай. Един от моите хора ми съобщи новината, след като проверил герите при бягството на шаха.

Очите му бяха ледени на лунната светлина, докато мислеше над думите й.

— Ти видя ли го? — прошепна Чингис.

Чакахай кимна и буца ужас заседна в гърлото й. Преглътна я и с мъка избута думите.

— Това стана, след като боят свърши. Тичах и го видях да излиза от гера й. Когато чух, че е била убита, си помислих, че сигурно той ти е съобщил.

— Не — отвърна Чингис. — Нищо не ми е съобщавал. Нито тогава, нито по-късно.

Пусна ръцете й и Чакахай леко се олюля, замаяна от чутото.

— Не казвай нищо, Чакахай — рече съпругът й. — Аз ще се разправя с шамана по свой начин.

Тихо изруга и наклони внезапно глава, видя се надигналата се в него мъка.

— Беше зъл ден.

Тя отново пристъпи в обятията му, галеше лицето му и се мъчеше да пропъди болката.

— Зная, съпруже, но той вече свърши и можеш да поспиш.

— Не и тази нощ. Не и след всичко това — прошепна в отговор Чингис.

26.

Минаха още три дни, преди Чингис да повика синовете си в залата за аудиенции в двореца. По негова заповед се бяха върнали и туманите на Хаджиун, Хазар и Джелме, оставяйки пепелища и разрушени градове след себе си.

Денят беше горещ и миризмата на пожар, пот и мас бе твърде силна в затвореното пространство. На Темуге също бе заповядано да присъства заедно с почти седемстотин висши командири, които изпълниха ехтящата зала и зачакаха появяването на Чингис. Сред тях беше и Яо Шъ — може би единственият, който не командваше други хора. Шаманът Кокчу се беше свил в подножието на трона срещу тълпата, забил празен поглед в пода.

Когато слънцето залезе и запалиха окачените по стените факли, Чингис влезе без фанфари и кортежи. Погледът му обходи тълпата и отбеляза лицата на братята и децата му — от Джучи, Чагатай, Угедай и Толуй чак до последното момиче, което му бе родила Чакахай. Най-малките стояха с майка си и Бьорте, ококорени към високия таван. Не бяха виждали град досега и се оглеждаха тревожно нагоре, като се чудеха какво не позволява на цялата тази тежест да се стовари върху главите им. Едно от момчетата на Чакахай започна да реве, но Бьорте го взе на ръце и го успокои. Присъстваха и други съпруги на висшите командири, макар че майката на Чингис, Хулун, липсваше — все още стоеше в уединение, погълната от мъката по изгубената си дъщеря. След смъртта на Темулун тя се беше оттеглила от живота на племената и мъдростта й много липсваше на Чакахай и Бьорте.

Ханът не носеше доспехи. Вместо тях беше сложил прости пастирски дрехи. Под дела му се виждаха туника и гамаши, а на краката му имаше меки ботуши. Кожата му бе чиста и блестеше, прясно намазана с овнешка лой. Косата му бе вързана отзад под квадратната шапка с оскъдна бродерия. Залата бе обляна в жълта светлина и намиращите се най-близко до него виждаха посивелите косми на слепоочията му, но той изглеждаше жизнен и бодър, и самото му присъствие бе достатъчно, за да накара всички да замръзнат. Липсваха единствено Субодай и Джебе с всичките им командири на мингхани и ягуни. Чингис сигурно щеше ги да изчака, но от тях нямаше вест, а въпросите бяха належащи и важни.

Застана с гръб към трона и погледна в очите Джучи и Чагатай, които стояха начело на смълчаната тълпа. И двамата носеха белезите от сражението. Чагатай се опираше тежко на тояга, за да облекчи счупения си крак, и видимо се потеше. Лицето на Джучи бе силно натъртено и той също куцаше, но раните му едва сълзяха и започваха да образуват корички. Лицето на баща им беше непроницаемо. Той бе надянал студената физиономия и дори онези, които го познаваха добре, не можеха да преценят настроението му или да познаят защо ги е повикал. Докато Чингис го гледаше, Джучи вдигна глава. Изражението му бе копие на бащиното. Той поне не очакваше събирането да е за добро, но твърдо не показа страха си. Беше прекарал трите дни в очакване да бъде извикан. Сега това беше факт и той изпитваше едва ли не облекчение.

Чингис остави мълчанието да се проточи. Познаваше мнозина от мъжете и жените в залата, а дори и непознатите си оставаха негови сънародници. Познаваше техните недостатъци и слабости като своите собствени, ако не и по-добре. Той ги беше довел тук от родните хълмове, бе взел в ръцете си пътищата на живота им и ги беше вплел в едно цяло. Те вече не бяха племена и чакаха хана си да заговори. Бяха негови, до последното дете. Когато най-сетне отвори уста, гласът му изпълни цялата зала. Тонът му бе по-спокоен, отколкото очакваха.

— Тази вечер ще назова своя наследник — рече той.

Магията се задържа и никой не помръдна, макар че Чагатай и Джучи си размениха бързи погледи и всеки от тях много ясно усети присъствието на другия.

— Няма да живея вечно — продължи Чингис. — Достатъчно стар съм, за да помня времето, когато всяко племе беше на нож с останалите. Няма да позволя онези години да се върнат, когато си отида. Тук повиках всеки влиятелен мъж и жена от народа с изключение на онези, които са със Субодай и Джебе. С тях ще говоря отделно, щом се приберат. Всички сте врекли живота и честта си на мен. Ще сторите същото и пред мой син.

Замълча, но никой не посмя да помръдне. Дори дъхът им бе затаен в неподвижния въздух. Чингис кимна.

— Изказвам пред всички вас благодарността си към моя брат Хаджиун, който пое тежестта да бъде мой наследник, докато синовете ми възмъжаваха.

Откри брат си и улови едва видимото му кимане.

— Децата ти няма да управляват народа, Хаджиун — каза Чингис. Знаеше, че брат му разбира необходимостта да изрече тези думи на глас. — Те може да владеят други народи и други земи, но великият хан ще бъде посочен от мен и ще бъде единствено от моето семе. Ти пръв ще положиш клетва пред сина ми, а после братята ми Хазар и Темуге, както и всеки друг в тази зала.

Отново погледна към всички тях и те се почувстваха като разголени пред жълтите му очи.

— Ние не сме нищо друго освен клетвата си. Ако не можете да подгънете коляно пред сина ми, свободни сте да напуснете и да отнемете живота си преди изгрев. Това е единственият избор, който ви давам.

Отново спря и затвори за миг очи, когато мъката и гневът заплашиха да изригнат.

— Излез напред, Угедай, наследнико мой — рече той.

Очите на всички се обърнаха към шестнайсетгодишния воин. Той беше израснал висок почти колкото баща си, докато се намираха в земите на арабите. Стройното момче, което се бе върнало с Хаджиун от Дзин, едва се виждаше в твърдите очертания на лицето му, но въпреки това изглеждаше много млад и разтърсен от думите на баща си. Очите му бяха светли като на хана, широко отворени и немигащи. Не помръдна и Бьорте трябваше да го побутне напред. Тръгна през претъпканата зала и по-възрастните се отдръпваха, за да му сторят път. Единствено Бьорте и Чакахай знаеха какво ще се случи. Двете жени бяха съветвали Чингис през изминалите дни и този път като никога той се бе вслушал в тях. В очите и на двете заблестяха сълзи от гордост.

Чингис не обърна внимание на пламтящите погледи на Чагатай и Джучи, когато обърна зашеметения си трети син с лице към тях.

— Мъжът, който води народа, не бива да е слаб — рече Чингис. — Не бива да действа необмислено и да се поддава на злобата. Трябва да ползва първо ума си, но когато пристъпи към действие, трябва да има захапката на вълк, силна и безпощадна. Животът на мнозина зависят от него и едно погрешно решение може да унищожи всичко, което съградихме аз и братята ми.

Сдържаният гняв пролича в стиснатите му юмруци, когато си поемаше дълбоко дъх.

— Аз съм ханът на морето от трева, на сребърния народ. Аз избрах своя наследник, както имам право. Нека бащата небе и майката земя да унищожат всеки, който се изправи срещу волята ми.

Глави се сведоха нервно в тълпата и Хаджиун пристъпи напред, за да застане пред Чингис и Угедай. Чингис чакаше с ръка върху дръжката на меча, но Хаджиун само се усмихна. Видя, че Угедай е изнервен, и му намигна, преди да се отпусне на коляно.

— Заклевам се по своя воля пред теб, Угедай, син и наследник на моя брат. Дано денят, в който го наследиш, да е след много години, но дотогава ще почитам волята на баща ти. След това ще се закълна да те следвам с гери, коне, сол и кръв.

Хазар пристъпи веднага след Хаджиун, също коленичи и повтори думите, а в очите му се четеше гордост. Не можеха да дадат пълна клетва към хана, докато Чингис е все още жив, но и двамата се заклеха да почитат момчето като наследник. Когато напрежението намаля, Чингис пусна дръжката на меча си и положи ръка върху рамото на Угедай. Темуге също положи клетвата си, след което напред пристъпиха Джучи и Чагатай. От всички в залата Чингис най-много искаше да чуе как двамата млади военачалници дават думата си пред очите на множеството, така че да няма съмнение. Всички първенци на народа бяха свидетели най-вече на този момент.

Джучи трепна, докато коленичеше, но успя да се ухили на Угедай. Дълбоко в сърцето си знаеше, че не може да бъде наследник. Все още не беше сигурен, че баща му ще го остави с това или ще го накаже с още нещо за безразсъдния сблъсък с Чагатай. В това отношение поне беше излязъл победител. Чагатай също нямаше да наследи Чингис, а бе абсолютно сигурен, че един ден именно той ще поведе народа. Разбитите му надежди бяха като парлив айраг в кръвта на Джучи.

Заради счупения си крак Чагатай не можеше да коленичи като останалите. Поколеба се пред погледа на баща си и командирите наоколо загледаха с интерес, когато проблемът стана очевиден.

— Дзинският метан, проснат, Чагатай — студено рече Чингис. — Макар и да си ранен, можеш да го направиш.

Лицето на Чагатай пламна ярко, докато се отпускаше на пода и опираше чело в прохладния камък. Не беше трудно да познае, че баща му щеше да го накаже жестоко, ако се опита да се забави.

От своя страна Угедай изглеждаше доволен, че вижда Чагатай да лежи по очи на земята. Грейна, когато брат му изрече ритуалните думи, преди да се изправи мъчително на крака с помощта на тоягата си. В тълпата Яо Шъ също не успя да скрие усмивката си. В този свят наистина имаше карма, щом бе доживял да види младия глупак унизен пред целия народ. Желанието за отмъщение го напусна и го остави пуст и омърсен. Поклати тъжно глава при мисълта в какво си бе позволил да се превърне в монголските лагери. Това беше втори шанс за него и Яо Шъ се закле да поднови дейността си и отново да започне да учи синовете на хана. Грейна при мисълта, че ще може да работи с Угедай. Момъкът имаше остър ум и ако буйната семейна кръв можеше да се укроти, един ден от него щеше да стане великолепен хан.

Дълго време мина, докато всеки мъж и жена в залата се закълне пред Угедай. Когато приключиха, нощта бе почти отминала и небето на изток изсветляваше. Чингис не си направи труда да нареди да им донесат вода. Когато и последният командир на арбан се изправи на крака, всички завикаха радостно. Разбираха, че тази нощ в града на хълма бяха станали свидетели на началото на една династия. Под погледа на великия хан дори офицерите на Джучи и Чагатай се присъединиха ентусиазирано, изпълнени с облекчение, че не се е проляла кръв.

Чингис вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат.

— А сега вървете и кажете на семействата си какво сте видели. Ще устроим пиршество в Самарканд, за да отбележим случая.

Изражението му се стегна, когато тълпата започна да бърбори, докато се насочваше към огромните врати в отсрещния край.

— Хаджиун? Ти и Хазар ще останете. Ти също, Темуге. Искам братята ми да са до мен за онова, което ми остава да направя.

Тримата спряха и погледнаха изненадано. Чингис се обърна към Кокчу, който все още клечеше до него.

— Конете чакат отвън, шамане. Ще дойдеш с мен.

Кокчу сведе глава, скривайки объркването си.

— Твоя воля, господарю хан.

Под лъчите на изгряващото слънце Чингис излезе бавно от Самарканд заедно с тримата си братя и шамана, следвани от един резервен кон. Отначало Темуге беше задавал въпроси, но Чингис не му отговори и той се смълча като останалите. Никой не знаеше накъде ги води Чингис или защо настроението му изглеждаше тъй мрачно в ден като този.

Семействата се бяха установили на лагер само на няколко мили от Самарканд, извън бойното поле. Чингис не се поколеба, когато стигна първите гери, над които се издигаха лениви струйки бял дим. В лагера вече кипеше живот. Монголите харесваха тази част на лятото, преди жегите да станат непоносими. Благодарение на реката и езерата на север, въздухът бе достатъчно влажен, за да поръси тревата с роса, която проблясваше за кратко под лъчите на слънцето, преди да се превърне в пара.

Онези, които вече бяха станали, гледаха със страхопочитание хана и братята му и предпочитаха да сведат глави, вместо да срещнат погледа на някой от великите водачи. Възбудено залаяха кучета, но Чингис не им обръщаше внимание, докато яздеше през лабиринта. Мина покрай собствения си гер върху каруцата и най-накрая се спеши пред малкия дом на майка си.

— Нохои хор — тихо изрече той колкото поздрав, толкова и молба майка му да задържи старата си хрътка, преди да е изскочила навън и да го е нападнала. Чингис никога не бе обичал кучета и не държеше такива около себе си.

Изчака, след което се обърна към малката група зад него. Петимата бяха върховната власт на монголския народ. Само Угедай се равняваше с тях, при това едва от предишната нощ.

— Чакайте тук — рече той, наведе се ниско и отвори изрисуваната дървена врата.

Вътре бе още тъмно. Майка му още не бе вдигнала плъстеното покривало, за да пусне дневната светлина. Благодарение на отворената врата успя да види сгушената й фигура в леглото. Старата хрътка спеше навита на кълбо при краката й и му се озъби, когато приближи. От гърлото й се разнесе ниско ръмжене. Чингис преглътна на сухо.

— Изкарай кучето навън, майко. Трябва да говоря с теб.

Хулун отвори мътните си очи, все още кървясали от айрага, който беше изпила, за да заспи без сънища. Затвори едното почти моментално и трепна от пулсиращата болка в главата си. Чингис усети острата миризма на урина в гера, лъхна го и на немита плът. Изпита мъка при вида на сивата коса на майка си, рошава и неподдържана, и осъзна, че е трябвало много по-рано да я изтръгне от мъката й. Изглеждаше стара и измъчена.

Докато той бе погребал своята мъка в атаката срещу града и запълваше дните си с планове и действия, тя бе оставена да тъгува сама и това я беше изпило.

Въздъхна. Подаде отново глава навън и примигна от ярката светлина.

— Хаджиун, изведи кучето й. Искам също храна, чай и дърва за печката. Хазар, ще се погрижиш ли?

Направи път на Хаджиун да махне старата хрътка от леглото на майка им. Когато брат му посегна, кучето рязко скочи и челюстите му изщракаха. Хаджиун просто го перна по муцуната, смъкна го от леглото и го изрита към вратата. То излетя навън, като не преставаше да лае.

— Остави кучето на мира — раздразнено рече Хулун.

Щом седна и осъзна, че двама от синовете й са в гера, тя прокара неволно ръка през косата си и ги изгледа сърдито. Чингис забеляза, че през последните няколко месеца е отслабнала ужасно. Изпълни го чувство за вина, че не се бе погрижил някой да я наглежда. Нима Бьорте и Чакахай не й носеха храна и дрехи?

— Какво искаш? — каза Хулун и отново трепна от силното главоболие. Остави косата си на мира и ръцете й паднаха върху завивките в скута й. Жълтите нокти бяха почернели от мръсотия.

Въпросът бе зададен на Хаджиун, но той само сви рамене и погледна към Чингис.

— Първо пийни горещ чай със сол, после ще говорим — с равен тон рече Чингис. В малкия гер се чуваше как червата й куркат и той не се изненада, когато тя отметна мръсната завивка и тежко се изправи на крака. Не каза нищо, докато надяваше меките ботуши и излезе да посети клозета наблизо.

Хаджиун погледна засрамено брат си.

— Затова ли ни повика? — попита той. — Не знаех, че се е стигнало дотук. Съжалявам.

— И аз не знаех — отвърна Чингис. — Малко ли неща минаха през главата ми, откакто Темулун умря?

Извърна поглед, много добре осъзнавайки, че думите му са слаби.

— Днес ще оправим всичко — каза той.

Хазар се върна точно преди майка им, така че тя го последва в гера. Той също бе поразен от живия скелет, който се върна на мястото си в леглото. Прегърна я формално за поздрав, но вътрешно трепна, зареди печката и запали праханта с огнивото си, след което задуха, докато в ръката му не се разгоря пламъче.

Чаят завираше сякаш цяла вечност и самият Чингис наля първата чаша на майка си. Тя отпи и очите й се поизбистриха, щом топлината на напитката изпълни старото й тяло.

— Какво искаш, Темуджин? — попита най-сетне тя, обръщайки се към него с момчешкото му име, както не би посмял да направи никой друг в лагера.

— Отмъщение за сестра ми — отвърна Чингис почти шепнешком.

Очите на Хулун бяха широко отворени и тъмни в сумрака и тя ги затвори, сякаш я беше ударил.

— Не искам да слушам това — рече тя. — Ела утре, ще бъда по-силна.

Чингис обаче бе непреклонен. Взе празната купа от ръцете й, като клатеше глава.

— Не, майко. Обличай се или ще пратя прислужница да го направи. Днес ще яздиш със синовете си извън лагера.

— Махай се, Темуджин — рече тя. Този път гласът й беше по-силен, отколкото преди малко. — И вземи братята си със себе си. Чакам да умра, не виждаш ли? Изиграх моята роля в живота ти и в живота на народа. Бях до теб от самото начало и това ми донесе единствено мъка. Просто се махай и ме остави, както винаги си го правил.

Когато Чингис отговори, тонът му беше нежен:

— Няма да се махна, майко. Хаджиун? Кажи на Темуге, че трябва да ни почака известно време. Ще я измия и облека.

Победена, Хулун се отпусна в леглото. Остана неподвижна, докато Чингис взе кофата с вода и кърпа, да приглади назад косата й. Намери някакъв костен гребен на пода и тя остана мълчалива, когато той започна да реши сплъстената сива маса, като полагаше огромни грижи да не й причини и най-малката болка.

Когато приключиха, слънцето беше напълно изгряло. Тя не бе проговорила, макар да посрещна кучето, когато то използва първия удобен момент и се шмугна вътре, за да заеме мястото си до нея. Волята за съпротива като че ли бе напуснала майка им, и Чингис с Хаджиун се бяха умълчали, докато й помагаха да възседне коня и поставяха краката й в стремената. Хулун седеше лошо в седлото, така че на Хазар се наложи да преметне поводите през главата на коня й и да го върже за своя.

Чингис също възседна коня и огледа семейството, което се беше крило от враговете си в едно затънтено дере по времето, когато бе още момче. Тогава смъртта бе вървяла до тях и споменът бе като студено докосване по кожата му. Представяше си духа на Бехтер сред тях и знаеше, че братът, когото беше убил, щеше да одобри този ден. Надяваше се, че ще може да го види. Темулун също липсваше от малката групичка оцелели, макар да бе само ревящо бебе, когато бяха принудени да бягат. Вместо нея мълчаливо и потиснато тук стоеше шаманът и наблюдаваше хана изпод вежди. Когато препусна в тръс към края на лагера, Чингис чу крясъци на соколи в небето. Високите им писъци му напомниха за плача на Темулун, когато всяко хранене беше победа, а всяка битка тепърва предстоеше.

Яздеха на юг и изток в жегата, като пиеха вода от меховете, които бе осигурил Чингис за всеки кон. Той се беше приготвил за пътуването и дисагите бяха пълни със сушено овнешко и сирене. Следобед, когато теренът започна да се издига, Чингис спря да разчупи сиренето на един плосък камък и с дръжката на ножа го натроши на малки парчета, преди да ги смеси с топла вода и да пъхне меховете под седлата. Горчивият бульон щеше да ги засити привечер, макар че той го приготви предимно за майка си, която не бе свикнала с дългото яздене.

Хулун се бе събудила от сутрешната си апатия, макар че продължаваше да се мръщи от горещото слънце и веднъж спря да повърне слабо, преди да продължи. Погледът й издири Чингис, който яздеше начело, и тя също си припомни първите дни на тежкия живот, когато всички бяха срещу тях. Тогава бяха петима синове и една дъщеря, а сега бяха останали само четирима. Нима не бе пожертвала достатъчно за амбицията и мечтите на Чингис? Видя планините да се издигат пред нея, а конят й продължаваше да подбира внимателно пътя си дори след като козите пътеки изчезнаха. Слънцето залязваше, ставаше все по-стръмно и по-стръмно, но Хулун не проговори на никой от мъжете около себе си.

Кокчу се потеше обилно и пиеше повече от Чингис и Хазар, взети заедно. Той също не бе свикнал да язди по неравна земя, но не се оплакваше, щом Хулун пазеше мълчание — така само щеше да се посрами в очите на хана. Нямаше представа защо бе извикан да дойде с Чингис, макар да гледаше заснежените върхове и да знаеше, че духовете са силни по тези места. Монголите не се чувстваха добре в горещи земи, където мухите, потта и странните обриви ги тормозеха и разсипваха чистата плът. Знаеше, че те се чувстват повече у дома си на свежия планински въздух. Може би го бяха повикали да се застъпи пред духовете за Чингис.

Изкачиха билото, докато слънцето не увисна ниско на запад, хвърляйки дълги сенки пред тях, сякаш се движеха в мрак. Пътуването бе тежко, но конете вървяха със сигурни стъпки, следвайки Чингис по хребета. Рядко ставаше толкова стръмно, че да им се налага да се спешават. През целия ден бяха водили конете си само два пъти и мрачното мълчание се бе загнездило у всички, така че гърлата и сухите им устни трудно щяха да заговорят отново.

Мрачното настроение не се задържа до линията на снега, поне за Темуге, Хазар и Хаджиун. Не бяха виждали сняг, откакто бяха напуснали родните планини, и вдишваха жадно студения въздух, наслаждавайки се на щипещата му свежест.

Чингис сякаш не го усещаше, нито пък чу как чаткането на копитата се смени с приглушени тежки стъпки през снега. Върхът беше все още пред тях. Не сваляше погледа си от него и дори не погледна обширните земи, които се разкриваха от тази височина.

Дългият уморителен ден беше към края си, когато той най-сетне дръпна поводите. Слънцето се бе наполовина скрило зад хоризонта и златната светлина се бореше със сенките, така че трябваше да присвият очи, докато се спешаваха. Хазар помогна на майка си да слезе и й подаде мях айраг, който беше приет с благодарност. Силното питие върна донякъде живота в изтощеното й лице, но тя потръпна и се огледа объркано. Самарканд се виждаше като петънце в равнината, а зад него се забелязваше ярката линия на езерата на север. Сякаш можеха да видят чак до родината и при тази мисъл очите й се насълзиха.

Чингис изтегли меча си и съскащият звук накара всички да се обърнат към него. Той също се чувстваше добре в снега. Нависоко беше по-лесно да се усети дъхът на бащата небе и шепнещото присъствие на духовете. Дори в тази далечна страна той ги усещаше по кожата си. Макар чувството да го успокояваше, то едва докосна твърдата бучка на яростта в гърдите му, която болеше от много дни.

— Застани пред мен, Кокчу — рече той, като наблюдаваше внимателно приближаващия шаман. Изражението на Кокчу бе подозрително и потта блестеше на темето му, но Чингис не виждаше нищо друго в очите му. Вятърът изведнъж се засили и вдигна снежна вихрушка, когато братята се събраха с майка си около Чингис.

Той им заговори, без да сваля нито за миг поглед от шамана:

— Това е човекът, който е убил Темулун, а не някой от гвардейците на шаха. Той го е сторил.

Кокчу щеше да отскочи назад, ако там не бе застанал Хазар.

— Това е лъжа! — изтърси шаманът. — Много добре го знаеш.

— Не, не мисля — отвърна Чингис. Очакваше Кокчу да нападне или да побегне и нервите му бяха обтегнати, докато говореше. — Тялото на сестра ми беше намерено чак вечерта и тогава човекът дойде направо при мен. А теб са те видели да излизаш от гера й много преди това.

— Още лъжи! Господарю хан, някой се опитва да ме унищожи. Има такива, които си мислят, че прекалено много ми се доверяваш и че твърде открито показваш благоразположението си. Имам много врагове, господарю, моля те…

Темуге се обади неочаквано и Кокчу се обърна към него с отчаяна надежда.

— Може и да е прав, братко — рече Темуге. — Кой може да каже в чий гер го е видял насред пожара?

Кокчу падна на колене, подобните му на куки ръце трепереха, докато загребваха шепи сняг.

— Вярно казва, господарю. Аз ти дадох всичко. Гери, коне, сол и кръв, всичко. Това не е истина.

— Не — промърмори Чингис. — Не е.

Шаманът се обърна ужасен към него и видя как мечът на хана се вдига високо във въздуха.

— Не бива да проливаш кръвта на шаман, господарю. Забранено е!

Не се обърна навреме да види как Хулун забива юмрук в лицето му. Ударът беше слаб, но Кокчу извика и падна по гръб в снега. Когато се изправи на колене срещу Хазар, военачалникът го изрита свирепо в ребрата.

Чингис стоеше абсолютно неподвижно и семейството му се обърна въпросително към него, когато остави меча си да падне на земята.

— Не можеш да го оставиш да живее, Темуджин — каза Хулун. Очите й бяха по-ярки, отколкото ги бяха виждали през целия ден. Част от някогашната й жизненост се бе върнала при вида на шамана, гърчещ се на този студен връх, и вече като че ли не усещаше вятъра. Чингис й подаде меча и задържа китката й, когато си помисли, че тя ще замахне с него.

Разкърши празните си ръце и Кокчу се сви уплашено пред него, уловен между краката на семейството, на което бе служил. Мислите му бясно препускаха и той трескаво търсеше нови думи. Глуповатото лице на Темуге беше пълно със съмнение и слабост и дори ханът бе оставил меча си. Все още имаше надежда.

— Нищо не съм правил, господарю. Който и да ти го е казал, е сгрешил и това не бива да коства живота ми или службата ми към теб. Умра ли тук, лош късмет ще те преследва до края на дните ти. Знаеш, че казвам истината.

Чингис посегна надолу и го сграбчи с ужасяваща сила. За миг Кокчу реши, че ще го вдигне на крака, и изохка от облекчение. Тогава усети как хватката на Чингис се прехвърля върху костеливия му крак. Силните пръсти хванаха капачката на коляното му и се забиха дълбоко в плътта. Шаманът започна да се съпротивлява диво, но Чингис изсумтя и го вдигна.

— Моля те, господарю, невинен съм! — извика Кокчу. Чингис вдигна шамана още по-високо и изведнъж го пусна, като в същото време падна на коляно. Кокчу улучи вдигнатия му крак. Всички чуха как гръбнакът му изхрущя и шаманът отвори беззвучно уста. Краката му увиснаха безжизнено, а ръцете задраскаха в снега на отслабващата светлина на слънцето. Темуге се извърна отвратен, но Хаджиун и Хазар продължаваха да гледат, сякаш бяха твърдо решени да запомнят всяка подробност.

Чингис коленичи до шамана и заговори тихо:

— В тези планини има вълци — рече той. — Някои от хората ми ги ловуват заради кожите им. Вълците ще те открият през нощта и отначало само ще гледат. Щом студът те отслаби, ще приближат и ще започнат да душат краката и ръцете ти. Ще се разбягат, когато извикаш и се раздвижиш, но няма да идат надалеч и ще се върнат с повече кураж. Когато започнат да те разкъсват, когато миризмата на кръв ги възбуди, мисли си за мен.

Стана и дивият поглед на шамана проследи движението му, размазан от сълзи. Челюстта му увисна, разкривайки кафявите зъби. Видя как Хулун прегръща Чингис и стиска рамото му, докато се връщаха обратно към конете. Не чуваше думите, които си разменяше семейството. Никога не беше изпитвал такава болка и всички трикове и ритуали, които знаеше, се сриваха пред пламъка, който бе лумнал в него.

После бързо се спусна мрак и той изстена, когато откри, че краката не му се подчиняват. Веднъж почти успя да се изправи в седнало положение, но нова вълна от болка го накара да изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, луната беше високо в небето и той чу скърцането на лапи по снега.

27.

След края на лятото Чингис остана в Самарканд, макар че военачалниците му продължаваха да вилнеят из района от негово име. Мерв, Нишапур, Балх и Ургандж паднаха бързо един след друг, а цялото им население бе изклано или поробено. Дори новината за смъртта на шаха и завръщането на Субодай и Джебе не повдигна особено духа му. Искаше му се да се върне в степите от детството си, но отхвърли тези мисли като проява на слабост. Сега имаше задача да научи Угедай да води, да му предаде всичко, което бе научил като хан през десетилетията войни. Беше си отмъстил хилядократно за обидите на шаха, но докато го правеше, откри толкова огромни земи, колкото не си бе и представял.

Чувстваше се като пуснат в кошара вълк и не можеше просто да поведе хората си към родината. Угедай щеше да управлява неговия народ, но имаше и други тронове. С подновена енергия Чингис обикаляше шахския дворец и града и научаваше всичко за начина, по който това място издържаше населението си.

Темуге му носеше нови карти, заловени или начертани от пленници. Всяка следваща разкриваше все повече и повече страната около Самарканд и самия свят. Чингис не можеше да повярва, че на юг има толкова огромни планини, че никой не ги е изкачвал, а въздухът там бил тъй рядък, че можел да убива. Слушаше за странни зверове и индийски принцове, пред които шахът на Хорезъм приличал на незначителен управител.

Повечето от жителите на Самарканд бяха пуснати да се върнат по домовете си. Другаде Чингис позволяваше на младите воини да се упражняват с мечове върху вързани пленници. Нямаше по-добър начин да им покаже какви поражения може да нанесе оръжието, а и това ги подготвяше за истинските сражения. В Самарканд улиците бяха пълни с хора, макар всички да се махаха от пътя му, когато обикаляше със стражи и карти. Любопитството му беше неутолимо, но когато вечер се връщаше в двореца, имаше чувството, че той го обгръща като гробница, в която едва успява да си поеме дъх. Беше изпратил съгледвач в планините, където бяха оставили Кокчу. Воинът се бе върнал с торба разцепени кокали и Чингис ги изгори в мангала. Дори това не му донесе покой. Каменните стени на двореца сякаш се надсмиваха на амбициите, построени върху хора и коне. Когато Угедай станеше хан, какво значение щеше да има дали баща му навремето е разрушил един град, или го е оставил непокътнат? Упражняваше се всяка сутрин с меча до изпотяване срещу най-добрите си стражи. Чувстваше се потиснат, когато виждаше колко много бързина е изгубил с годините. Издръжливостта му все още можеше да съперничи на тази на по-младите, но дясното коляно го болеше след упражненията и очите му не виждаха така добре в далечината, както навремето.

Една сутрин, в която се долавяше първият полъх на четвъртата зима, откакто беше в Хорезъм, Чингис отмаряше с ръце на коленете, след като се бе бил с един двадесет и шест годишен воин, докато и двамата вече не можеха да помръднат.

— Ако те нападне сега, с теб е свършено, стари приятелю. Винаги си оставяй по мъничко сила, стига да можеш.

Чингис вдигна изненадано глава и на лицето му бавно се появи усмивка при вида на жилавия старец в края на ринга. Арслан беше силно загорял и тънък като пръчка, но за Чингис видът му бе удоволствие, каквото не бе очаквал да изпита отново.

Ханът хвърли поглед към противника си, който едва си поемаше дъх, но стоеше с готов меч.

— Надявам се да изненадам младия тигър, щом ми обърне гръб — рече той. — Радвам се да те видя. Мислех си, че ти харесва да бъдеш с жена си и козите.

Арслан кимна.

— Козите бяха издавени от вълци. Явно не ставам за пастир. — Пристъпи на каменния ринг и сграбчи ръката на Чингис по познатия начин, докато очите му преценяваха промените в хана.

Чингис видя, че старият военачалник е покрит с прах от месеците яздене. Стисна по-силно, показвайки задоволството си.

— Яж с мен довечера. Искам да чуя за родните степи.

Арслан сви рамене.

— Все са си същите. От запад до изток дзинските търговци не смеят да пресекат земите ти, без да искат разрешение от някоя от крайпътните станции. Цари мир, макар да има глупаци, които казват, че няма да се върнеш и че армиите на шаха ще ти приседнат. — Арслан се усмихна, щом си спомни търговеца от Си Ся и как му се бе изсмял в лицето. Чингис беше труден за убиване, какъвто си бе открай време.

— Искам да чуя всичко. Ще поканя Джелме да се присъедини към нас — рече Чингис.

Арслан грейна, щом чу името на сина си.

— Много искам да го видя — отвърна той. — И внуците, които не познавам.

Чингис леко трепна. Жената на Толуй беше родила втория си син няколко месеца след първородния на Чагатай. Той вече беше станал три пъти дядо, макар че част от него никак не изпитваше радост от това.

— И моите синове вече са татковци — каза той. — Дори малкият Толуй има две момчета в гера си.

Арслан се усмихна. Разбираше Чингис по-добре, отколкото той подозираше.

— Родът трябва да продължи, приятелю. И те някой ден ще бъдат ханове. Как ги е нарекъл Толуй?

— Аз нарекох първия Монгке. А той кръсти втория Кублай. Имат моите очи.

Със странно чувство за гордост Чингис показа Самарканд на човека, който щеше да управлява града. Арслан бе запленен от водоснабдителната система и пазарите с тяхната сложна мрежа доставчици, докарващи стоки от хиляди мили. Чингис междувременно бе открил златните мини, които пълнеха хазната на шаха. Първоначалните стражи бяха избити и мините — разграбени, когато той осъзна значението им на картите. После прати в тях нови работници и някои от най-умните си млади воини, за да се научат как да извличат злато и сребро от земята. Откри, че това е една от добрите страни на града. Можеше да поддържа повече хора, отколкото познатият начин на живот в равнините. И тези хора можеха да се използват за издигането на други, може би дори още по-големи неща.

— Ще трябва да видиш мината — каза Чингис на Арслан. — Копали са в земята като мармоти и са построили огромни пещи, за да отделят среброто и златото от скалата. Повече от хиляда души копаят, а още толкова и половина отгоре разбиват скалата на прах. Като същински мравуняк е, но от него излиза металът, благодарение на който действа градът. Всичко останало се върти около него. Понякога ми се струва, че съвсем скоро ще разбера как са започнали да ценят метала. Той изглежда като нещо изградено на лъжи и обещания, но по някакъв начин действа.

Арслан кимна, но повече наблюдаваше Чингис, отколкото слушаше — и без това тези неща не му бяха особена грижа. Беше се отзовал на призива му, защото знаеше, че Чингис едва ли би го повикал без основателна причина. Тепърва трябваше да разбере защо градовете изведнъж са станали толкова важни за по-младия мъж. В продължение на два дни обикаля с Чингис Самарканд и двамата разговаряха. Не пропусна да долови вътрешното напрежение на хана. Жената на Арслан бе получила стаи в двореца и изглеждаше омаяна от огромните бани и дзинските роби, които й беше осигурил Чингис. Самият Арслан с интерес забеляза, че нито една от жените на Чингис не е напуснала лагера от гери извън града.

На третия ден по пладне ханът спря край един пазар и седна с Арслан на някаква стара пейка. Сергиите бяха пълни с народ, а собствениците им се изнервиха от присъствието на монголи сред тях. Двамата мъже се настаниха удобно и отпращаха онези, които идваха да им предложат плодови сокове или солен хляб и месо.

— Самарканд е чудесен град, Чингис — рече Арслан. — Но преди ти не се интересуваше от градове. Видях, че се взираш към лагера всеки път, когато ходим по стената, и не ми се вярва, че ще се задържиш дълго тук. Кажи ми защо аз трябва да го направя.

Чингис скри усмивката си. Старецът не бе изгубил острия си ум през годините, в които го нямаше.

— По едно време си мислех, че трябва да превзема градове за моя народ, Арслан. Че това ще е бъдещето ни. — Поклати глава. — Но не е, поне за мен. Вярно, това място си има своята красота. Може би е най-доброто гнездо на плъхове, което съм виждал някога. Помислих си, че ако наистина разбера начина, по който работи, може би ще мога да управлявам от някой град и да прекарам последните си дни в мир, докато синовете и внуците ми продължават да завладяват. — Чингис потръпна, сякаш бе духнал студен вятър. — Не мога. Ако чувстваш същото, можеш да си тръгнеш и да се върнеш в степите с моята благословия. Ще унищожа Самарканд и ще продължа нататък.

Арслан се огледа. Не му харесваше да бъде заобиколен от толкова много хора. Бяха навсякъде и близостта им бе смущаваща за човек, прекарал голяма част от живота си в откритите степи само със син или жена. Предполагаше, че Самарканд не е място за воин, макар и да ставаше за един старец. Със сигурност жена му мислеше същото. Арслан не бе сигурен дали би могъл изобщо да се почувства спокоен тук, но чувстваше, че Чингис се стреми към нещо и се помъчи да го разбере.

— Навремето се интересуваше само от разрушаването на градове — рече най-сетне той.

— Тогава бях по-млад — отвърна Чингис. — Мислех си, че човек трябва да хвърли най-добрите си години срещу враговете и след това да умре, обичан от своите и мразен от другите. — Засмя се. — Все още го мисля, но когато си отида, градовете ще бъдат построени отново и няма да ме запомнят.

Арслан примигна изненадан от думите на великия хан, когото бе познавал почти от момче.

— Какво значение има това? — невярващо попита той. — Май прекалено много си слушал Темуге. Той все дърдори за нуждата от история и записи.

Чингис махна нетърпеливо с ръка. Разговорът беше на път да кривне в друга посока.

— Не, не е от Темуге. Цял живот съм се сражавал и ще продължа да се сражавам, докато не остарея и остана без сили. Тогава синовете ми ще владеят още по-обширни земи, както и техните синове след тях. Това е пътят, който положихме заедно, Арслан, когато ме държеше единствено омразата и Елук владееше вълците.

Забеляза изумлението на Арслан и продължи, като се мъчеше да намери подходящи думи за смътните си идеи.

— Хората в този град не ловуват, за да ядат, Арслан. Живеят по-дълго от нас и вярно, животът им е по-изнежен, но пък само в това няма нищо лошо.

Арслан изсумтя и го прекъсна, без да го е грижа за гневното пламъче, което предизвика. От много време никой не беше прекъсвал Чингис, дори най-близките му роднини.

— Докато не дойдем и не избием техните крале и шахове и не съборим стените им — рече Арслан. — Ти най-добре от всички показа слабостта на градовете, а сега ги приемаш? Сигурно ще си издигнеш и статуи като онези до стените. Тогава всеки ще може да погледне каменното лице и да каже: — „Това е Чингис“. Така ли е?

Ханът стоеше абсолютно неподвижно, докато говореше, а пръстите на дясната му ръка тихо барабаняха по дървената пейка. Арслан долови излъчващата се от него заплаха, но не се боеше от никого и отказа да се свие уплашен.

— Всеки човек умира, Чингис. Всеки. Само си помисли какво означава това. Никой от нас не остава запомнен за повече от едно или две поколения. — Вдигна ръка, когато Чингис понечи да заговори. — Да, знам, че припяваме имената на велики ханове край огньовете и че в Дзин има библиотеки, в които се разказва за миналото преди хиляди години. И какво? Мислиш ли, че мъртвите ги интересува, че имената им се изговарят на глас? Не ги е грижа, Чингис. Тях ги няма.

Да чуе този глас бе почти като да се върне отново в младостта, когато светът беше по-прост.

— Ако се боиш и не правиш нищо, има значение — продължи Арслан. — Това разяжда хората, когато си мислят, че са страхливци. Има значение как отглеждаш синовете и дъщерите си. Има значение жената, която те топли нощем. Радостта, че си жив, удоволствието от добрата напитка, другарството и историите — всичко това има значение. Но когато станеш прах, другите продължават нататък без теб. Нека всичко да продължи, Чингис, и намери покой.

Ханът се усмихна на строгия му тон.

— Значи да смятам, че няма да управляваш Самарканд от мое име, стари приятелю.

Арслан поклати глава.

— О, ще направя каквото ми предлагаш, но не за да бъда запомнен. Ще го направя, защото старите ми кокали са уморени от спане на твърдата земя. На жена ми тук й харесва, а искам и тя да се чувства щастлива. Това е основателна причина, Чингис. Един мъж винаги трябва да се грижи за удоволствието на жена си.

Чингис се засмя.

— Никога не мога да позная дали играеш игрички, или говориш сериозно — рече той.

— Няма начин, Чингис. Твърде стар съм за игри. На път съм да стана твърде стар и за жена си, но днес това не е важно.

Чингис го тупна по рамото и стана. Понечи да протегне ръка и да помогне на Арслан да се изправи, но я отдръпна миг преди старият военачалник да се засегне.

— Ще ти оставя пет хиляди мъже. Може да разрушиш част от града, за да им построиш казарма. Не им позволявай да се размекват, старче.

Усмихна се, когато Арслан показа презрението си към подобна идея.

Чингис яздеше през пазара към главната порта на Самарканд. Само мисълта отново да пътува със семействата и туманите беше достатъчна, за да пропъди усещането за стягане, което го преследваше в града. Зимата бе дошла отново в земите на шаха, макар все още да имаше топли дни. Той почеса разсеяно възпаленото петно на ръката си, докато водеше коня по павираната улица. Хубаво щеше да е да усети отново трева под копитата. Осем тумана го чакаха да напусне града, построени в боен ред в нивите около Самарканд. Навършилите четиринадесет години момчета бяха попълнили редиците, а беше намерил пет хиляди добри бойци и за Арслан.

Зад туманите герите бяха прибрани в каруци и народът отново беше готов за път. Все още не знаеше накъде ще ги поведе. Но това нямаше значение и Чингис си повтори старото номадско правило, докато приближаваше портата под лъчите на зимното слънце. Не беше необходимо да стоят на едно място, за да живеят, за разлика от тези около тях. При племената важните неща от живота продължаваха независимо дали са се разположили на лагер на някой слънчев речен бряг, нападат вражески град или очакват сурова зима. За известно време в Самарканд той беше забравил това, но Арслан му бе помогнал да си събере мислите.

Градската тълпа гледаше да стои възможно по-надалеч от мъжа, който можеше да нареди смъртта на всеки, който му попадне в полезрението. Чингис почти не забелязваше погледите им, докато приближаваше портата и гледаше навън към редиците воини.

Понито му изведнъж подскочи и го хвърли напред. Чингис видя, че някакъв човек е излязъл от тълпата и е хванал юздата. Рязкото дръпване бе завъртяло главата на коня и го беше накарало да закове на място. Стражите вече изтегляха мечовете си и отваряха уста да извикат, но Чингис се обърна твърде бавно, за да види как втори нападател се хвърля към него — изкривено младо лице, на което още не беше поникнала брада. Появи се нож и момчето се опита да го забие през дебелата броня в тялото му.

Съвсем инстинктивно Чингис удари здраво младежа през лицето. Беше в доспехи и бронираната с пластини от ковано желязо ръка разкъса бузата на момчето и го събори. Чингис изтегли меча си и в същия миг тълпата сякаш избухна около него. Видя да се появяват още ножове и замахна към онзи, който държеше коня му, като заби острието надолу в гърдите му. Мъжът умираше, но успя да го хване за крака, ръката му се замята лудо и ножът отвори разрез в бедрото на хана. Чингис изсумтя от болка, замахна отново и този път почти му отсече главата. Чуваше нападателите да викат навсякъде около него, но стражите вече се събираха да защитят хана. Не знаеха, а и не ги вълнуваше кои точно са нападателите. Хвърлиха се към множеството, съсичайки мъже и жени наред, докато не осеяха земята с трупове.

Докато Чингис седеше задъхан в седлото, момчето с разкъсаната буза дойде на себе си и му скочи. Един от стражите го наръга отзад и го изрита от острието, просвайки го на земята при останалите. Пазарът вече се беше опразнил, макар че по улиците продължаваха да ехтят писъци и да се чуват бягащи стъпки. Чингис докосна раната. Беше получавал и по-тежки. Кимна на стражите. Знаеше, че се страхуват от гнева му, че изобщо са позволили да бъде приближен. Всъщност Чингис вече беше решил да ги обеси заради тяхното невнимание, но моментът не бе подходящ да им го казва — намираха се на един меч разстояние от него и все още бяха готови да убиват.

Изчака да пристигнат нови войници от туманите начело със Субодай и Хаджиун. Прокара пръст през гърлото си и хвърли поглед към стражите. Те посърнаха в седлата си и войнственото им настроение ги напусна, когато отнеха оръжията им.

— Трябваше да го очаквам — рече вбесеният на себе си Чингис. Може би самият град го беше направил непредпазлив. Винаги се намираха такива, които да мразят човек, събарял империи. Никога не биваше да се отпуска в град, дори в Самарканд. Изруга под нос при мисълта, че в продължение на месеци враговете му са знаели къде точно да го намерят. Това бе едно от преимуществата на номадския живот — врагът трябваше да положи усилия само за да разбере къде си.

Хаджиун се беше спешил да огледа мъртвите. Почти четиридесет души бяха съсечени от стражите и някои все още бяха живи и кървяха. Военачалникът нямаше интерес да разбере кой е виновен и кой — невинен, нито пък изпитваше някакво състрадание. Брат му беше нападнат и той се канеше да заповяда на хората си да довършат онези, които все още се движеха, но се поколеба и вдигна ръка.

Двама младежи бяха паднали близо един до друг още при първата атака. Носеха роби като онези, които защитаваха пустинните араби от пясъчните бури. Отдолу гърдите им бяха голи и Хаджиун видя еднакви знаци ниско на гърлата им. Разгърди ги още повече и направи знак на един воин да стори същото с останалите, независимо дали са мъже или жени. Откри още шестима със същия знак. Всички бяха мъртви.

Чингис го видя да се обръща към един млад арабин, който стоеше до Субодай.

— Ти. Какво означава това?

Юсуф Алгани поклати глава със стиснати устни:

— Никога не съм виждал този знак преди.

Чингис впери поглед в него. Знаеше, че той крие нещо.

— Написано е на твоя език — рече той. — Прочети го.

Юсуф показно огледа първия, когото беше открил Хаджиун. Зачете отдясно наляво и Хаджиун забеляза как треперят ръцете му.

— Господарю, думата означава „спокойствие“. Само това знам.

Чингис кимна, сякаш приемаше отговора. Когато Юсуф не погледна към останалите, той рязко прочисти гърлото си, спеши се и се озъби, когато кракът пое тежестта на тялото му.

— Дръжте го — заповяда той.

Преди Юсуф да успее да реагира, мечът на Субодай опря гърлото му. Металът бе топъл.

— Знаеше, че знаците са едни и същи, момче — рече Чингис. — Кажи ми кой може да носи тази дума на гърдите си. Кажи ми и ще останеш жив.

Дори и заплашен по такъв начин, Юсуф продължаваше да оглежда пустия пазар в търсене на евентуални наблюдатели. Не видя никого, но знаеше, че все някъде се спотайват и други. Думите му щяха да намерят пътя до онези, които бяха поръчали убийството.

— Ще напуснеш ли града, господарю? — попита той. Гласът му бе леко задавен от натиска на меча.

Чингис вдигна вежди, изненадан от куража му. Или пък от лудостта — не знаеше какво друго би могло да предизвика повече страх от опрян в гърлото меч.

— Да, момче, напускам го днес. А сега говори.

Юсуф преглътна на сухо.

— Хашишините носят такъв знак… такава дума, господарю. Това наистина е всичко, което знам.

Чингис бавно кимна.

— Значи няма да е трудно да бъдат открити. Свали меча, Субодай. Този ни е нужен.

— Намерих го за полезен, господарю — отвърна Субодай. — С твое разрешение, ще пратя вест на военачалника. Няма да е зле да прегледа хората си за този знак, а може би и всички в града. — Още не изрекъл последните думи, той се обърна, сграбчи Юсуф и го разгърди, преди онзи да се опомни. Кожата беше чиста и Юсуф изгледа сърдито военачалника, докато се оправяше.

— Наистина няма да е зле — съгласи се Чингис.

Хвърли поглед към труповете, които започваха да привличат мухи. Самарканд вече не бе негова грижа.

— Обеси стражите ми, преди да се върнеш, Субодай, Днес те се провалиха.

Без да обръща внимание на болката в бедрото си, той възседна коня и препусна към туманите.

28.

Полюшването на ханския гер върху движещата се каруца беше странно усещане за Юсуф Алгани. Младият бедуин бе видял много поразителни неща, откакто предложи услугите си на туманите. Докато денят напредваше и те потегляха със семействата, той беше очаквал да го извикат отново при хана. Беше проследил с интерес как проверяват всеки арабски мъж и жена за знака на спокойствието. Изведнъж се оказа, че в лагера има изненадващо много тъмнокожи лица. През годините на престоя си в Хорезъм монголите бяха помъкнали почти хиляда араби със себе си, млади и стари. Повечето работеха като преводачи, но някои се занимаваха с медицина или работеха заедно с дзинците като инженери и занаятчии за хана. Чингис като че ли не го бе грижа, че понякога зарязват заниманията си и развиват молитвените килимчета, макар Юсуф да не беше сигурен дали го прави от уважение или от безразличие. Подозираше, че е второто — в лагера освен мюсюлмани имаше будисти и несториани, като неверниците бяха далеч повече от истинските правоверни.

Юсуф чакаше ханът да заговори, след като приключи с храненето. Той дори бе позволил на мюсюлманските касапи да убиват кози и овце по начина, по който желаят. Монголите сякаш не ги беше грижа как се хранят или живеят арабите, важното бе да се подчиняват. Юсуф не можеше да разбере мъжа, който седеше срещу него и разсеяно човъркаше зъбите си с клечка.

Когато дойде нареждането да се яви при хана, Субодай го бе довел за ръка и му беше заръчал да прави каквото му кажат.

Не се нуждаеше от това предупреждение. Човекът пред него бе изклал десетки хиляди, че и повече негови сънародници. Но пък и мъртвият шах беше вършил същото при своите войни и преследвания. Юсуф приемаше подобни неща. Важното бе да оцелее и не го беше грижа дали ханът ще успее, или ще го оставят на гарваните.

Чингис остави блюдото, но задържа дългия нож в готовност в скута си. Предупреждението не остана незабелязано от младия мъж.

— Изглеждаше нервен на пазара — рече Чингис. — Толкова ли е дълга ръката на тези хашишини?

Юсуф си пое дълбоко дъх. Още се чувстваше неудобно дори да говори за тях, но ако не беше на сигурно място сред туманите, сигурно вече щеше да е мъртъв.

— Чувал съм да се говори, че могат да се доберат до всекиго, господарю. Предадат ли ги, стоварват страшно отмъщение върху виновниците, върху техните роднини, приятели, дори върху цели села.

Чингис се усмихна тънко.

— Аз правя същото — рече той. — Страхът може да държи във вериги хора, които иначе ще се бият до смърт. Разкажи ми за тях.

— Не знам откъде са — бързо рече Юсуф. — Никой не знае.

— Някой трябва да знае — прекъсна го Чингис и погледът му стана студен. — В противен случай няма как да приемат заплащане за убийствата.

Юсуф нервно кимна.

— Вярно е, господарю, но те пазят тайните си и аз не съм сред онези, които знаят. Чувал съм единствено слухове и легенди.

Чингис не каза нищо и Юсуф побърза да продължи, мъчейки се да намери нещо, което да задоволи стария дявол, който си играеше с ножа.

— Говори се, че ги владее Планинският старец, господарю. Мисля, че това е по-скоро титла, отколкото име, тъй като е едно и също от много поколения. Обучават младежи да убиват и ги изпращат с поръчения срещу огромни суми в злато. Не спират, докато не им бъде отнет животът.

— Тази сутрин бяха спрени — рече Чингис.

Юсуф се поколеба, преди да отговори:

— Ще има и други, господарю. И ще стават все повече, докато поръчката не се изпълни.

— Всички ли носят този знак върху кожите си? — попита Чингис. Помисли си, че няма да е толкова трудно да пази семейството си от хора, които се различават по такъв начин. За негово разочарование, Юсуф поклати глава.

— Мислех си, че е част от легендата, господарю, докато не го видях с очите си на пазара. Грях пред Бог е да бележат телата си по такъв начин. Изненадах се, че изобщо го виждам. Не вярвам всички да носят знака, особено след като ти го откри. Онези, които ще дойдат, ще бъдат младежи с недокоснати кожи.

— Като теб — тихо рече Чингис.

Юсуф се изсмя пресилено, макар да прозвуча някак кухо.

— Аз съм ти верен, господарю. Питай военачалниците си Субодай и Джебе. — Тупна се в гърдите. — Моята вярност е единствено към теб.

Чингис изсумтя на лъжата му. Какво друго би могъл да каже младият мъж, дори и да беше хашишин? Идеята, че всеки арабин в лагера може да е убиец, беше обезпокоителна. Имаше жени и малки деца, а също и братя. Можеше да се пази от войски, но не и от врагове, които идват в нощта и дават живота си, за да вземат неговия.

Спомни си дзинския убиец, който бе дошъл от Йенкин, за да го убие в гера му. Късметът го беше спасил онази нощ, при това му се размина на косъм. Отровното острие му бе причинило повече болка и слабост от всичко, което беше познавал дотогава. Само мисълта за това го накара да се изпоти, докато гледаше младия арабин. Запита се дали не е по-добре Юсуф да бъде държан надалеч от жените и децата. Хората му можеха за нула време да го накарат да каже всичко, което му трябва.

Юсуф се сви под свирепия му поглед и всичките му сетива закрещяха, че се намира в ужасна опасност. С огромни усилия се сдържа да не се втурне навън от гера към коня си. Само фактът, че монголите могат да настигнат всеки, който е жив, го задържа на място. Каруцата се раздруса, когато колелата й минаха през някакъв коловоз, и Юсуф едва не извика.

— Ще попитам, господарю. Обещавам ти. Ако ми попадне някой, който знае как да ги намеря, ще ти го пратя.

Готов беше да стори всичко, което ще го направи по-ценен за хана, докато е жив. Не го беше грижа дали монголите ще унищожат хашишините. Важното бе в края на клането Юсуф Алгани да остане на крака. В края на краищата, те бяха исмаилити — шиитски сектанти, които дори не могат да се нарекат истински мюсюлмани. Не чувстваше никаква лоялност към тях.

Чингис изсумтя, като продължаваше да си играе с ножа.

— Добре тогава, Юсуф. Направи го и ми съобщи всичко, което чуеш. Аз ще търся по други начини.

Младият мъж усети, че това е краят на разговора, и побърза да си тръгне. Останал сам, Чингис изруга под нос. Метна ножа, той се заби в централния прът и остана да трепти там. Можеше да унищожава градове, които се намираха там, където може да ги вижда. Можеше да разбива и войски, и държави. От мисълта за нахвърлящи се върху му в нощта безумни убийци му идеше да удари някого. Как би могъл да защити семейството си от подобни хора? Как можеше да опази наследника си Угедай? Имаше само един начин. Пресегна се към ножа и го измъкна. Трябва да ги намери и да ги изкара навън, където и да се намират. Ако се придвижваха като сънародниците му, щеше да ги открие. Ако имаха дом, щеше да го унищожи. Завладяването на градове можеше да почака.

Прати да повикат военачалниците му и те се събраха в гера, преди слънцето да залезе.

— Ето какви са заповедите ми — каза Чингис. — Ще остана с един туман да пазя семействата. Ако дойдат за мен тук, ще бъда готов. Вие тръгвате във всички посоки. Намирате каквото можете за тези хашишини и се връщате. Тях ги наемат богаташи, така че ще трябва да разбиете богати градчета и градове, за да се доберете до тези хора. Не вземайте никакви пленници освен онези, които твърдят, че знаят нещо. Искам да знам къде се намират.

— Новината за подкуп ще се разпространи толкова бързо, колкото можем да препускаме — рече Субодай. — Имаме каруци злато и нефрит, които могат да свършат работа. С твое позволение, господарю, ще обещая голяма сума на всеки, който може да ни каже къде се обучават хашишините. Имаме достатъчно, за да изкушим дори принцове.

Чингис махна одобрително с ръка.

— Ако искаш, предлагай и да пощадиш градовете, които ни дадат тази информация. Не ме интересува как ще го направиш. И вземете със себе си арабите от лагера. Не искам никого от тях наблизо, докато не сме унищожили тази заплаха. Дотогава всичко друго е без значение. Шахът е мъртъв, Субодай. Това е единствената заплаха, пред която сме изправени.

Джелауддин чувстваше вълнението на тълпата, сякаш държеше в ръката си сърцата на хората. Беше ги накарал да попиват всяка негова дума и усещането бе колкото опияняващо, толкова и ново. В армията на баща си бе имал вземане-даване с хора, които вече бяха дали клетва за вярност. Никога не му се беше налагало да ги наема или да ги убеждава за своята кауза. Откритието, че има този талант, че е истински гений в тази област, го бе изненадало почти колкото и братята му.

Беше започнал с джамиите в афганските градчета — малки селища, в които живееха само по няколкостотин правоверни. Бе разговарял с имамите и бе изпитал наслада от ужаса им, когато им описваше жестокостите на монголите. Беше научил кое действа най-добре и приказките се умножаваха с всяка следваща среща. Още от първото село излезе с четиридесет силни мъже от племето патан. Преди да пристигне при тях, те дори не бяха чували, че неверниците са нападнали арабските земи, а какво оставаше за убийството на шаха на Хорезъм. Справедливият им гняв отначало го бе изненадал, но той бързо забеляза, че резултатът е същият във всяко село и градче, което посещаваше. Броят на верните му хора се увеличаваше и вече повече от две хиляди седяха отвън в прахта и очакваха харизматичния си водач, пред когото бяха положили клетва.

— Със собствените си очи видях как монголите унищожават една джамия — каза той. — Светите мъже вдигнаха празни ръце да ги спрат, но бяха убити и захвърлени настрани, а телата им — оставени да гният.

Тълпата замърмори гневно. Беше най-голямата, към която се обръщаше от пристигането си на юг. Повечето бяха млади мъже; имаше и много гологлави момчета, които още не бяха слагали тюрбан. Джелауддин бе открил, че най-напред стига до младите, но те водеха и опитни воини от възвишенията, за да го чуят как говори. Ако беше жив, шахът сигурно щеше да се опита да направи същото, но смъртта му се оказа идеалният повод да накара силните мъже да грабнат оръжието. Той говореше със страст за чужденците, които се надсмиваха над вярата и оскверняваха светите места. Те пиеха думите му. Джелауддин вдигна ръце да ги успокои и всички замълчаха, насочили цялото си внимание към това, което щеше да им каже. Бяха негови.

— Видях как воините убиват и отвеждат нашите жени и деца, как ги откъсват от ръцете на съпрузите им. Забулените биваха събличани и изнасилвани публично. В Бухара убиха един имам на стълбите на синята джамия и един от тях се изпика върху тялото му. Щях да избода собствените си очи заради видяното, ако не ми трябваха, за да отмъстя в името на Аллах!

Мнозина наскачаха на крака, обхванати от ярост и вълнение. Вдигнаха сабите си високо във въздуха, като припяваха свещените думи за война. Джелауддин се обърна да погледне братята си и видя, че те също са се изправили и крещяха с останалите. Примигна изненадано — не беше очаквал, че ще бъдат толкова повлияни от думите му. А ето че и те бяха изтеглили саби и очите им блестяха от гняв. Бяха видели всичко, което бе видял и Джелауддин, но въпреки това думите, горещият безжизнен въздух, нуждата беше подпалила кръвта им. Дори Тамар започна да скандира с воините на исляма и да повтаря думите на пророка. Сърцето на Джелауддин се изпълни от мощния рев. Нима баща му е знаел, че ще стане така? Имаше чувството, че балансира върху ръба на меч. Ако се подхлъзнеше, щеше да изгуби всичко, но тежестта на вярата им превръщаше мечтите му в реалност. Вестта се разпространяваше в района и хората вече сами се стичаха при него. Беше призовал за свещена война срещу монголските нашественици и неговите думи и обещания бяха подпалили страната. Имами проповядваха в джамии, които никога не бе посещавал, че той е воин на Бога. Задачата му беше просто да поддържа този огън, след което да го насочи на север.

Усмихна се на събралата се тази вечер тълпа. Знаеше, че ще го последва до следващия град и по-нататък. Щеше да пристигне в Кабул като духовен водач на цяла армия и градът щеше да я на направи по-грамадна от всичко, което бе виждал. Може би ръката на Бог наистина го насочваше във всичко това. Не знаеше. Беше лош съсъд за Аллах, но как иначе действаше Бог, ако не чрез хората? Може би той бе инструментът на отмъщението. Аллах беше наистина добър, щом му даваше втори шанс.

Монголските тумани препуснаха на стотици мили във всички посоки — експлозия от хора и коне, атакуващи всяко място, където имаше хора за сплашване. Вестта кого търсят се разпростираше с почти същата скорост и слуховете за огромни богатства срещу предадена информация сякаш имаха криле. На десетия ден Джебе намери човек, който каза, че познава планините, в които са се установили хашишините. Други двама пък твърдяха, че имали познато семейство, което работело за тях в крепостта им. Всеки път унищожаването на градовете се прекратяваше на момента и това накара още повече хора да се явят пред военачалниците в отчаян опит да се спасят. На два пъти съгледвачи се връщаха от безплодни обиколки, без да успеят да открият града на хашишините. Онези, които ги бяха подвели, бяха глупаци или лъжци, но бяха убити и туманите продължиха нататък.

Чагатай беше тръгнал на север със Субодай почти по същия път, по който военачалникът бе преследвал шаха. В подножието на една стръмна планина откриха малко село и го изгориха до основи, след което продължиха към следващото. Там се срещнаха с първенците, които замолиха за среща насаме. Субодай я уреди и след като чу какво имат да кажат, един от тях не се прибра в дома си. Вместо това замина с монголския военачалник, който препусна с пълна скорост обратно към Чингис. Когато пристигнаха при хана, трима други вече бяха тук да вземат златото, всеки с различна версия за местоположението на хашишините.

Чингис посрещна Субодай с уморена физиономия.

— Още един ли, Субодай?

Възбудата на военачалника се изпари.

— И други ли има? — попита той.

Чингис кимна.

— Или са крадци, които си мислят, че ще им дам каруци със злато срещу лъжи, или хашишините са подшушнали различни места къде ли не. Ако съществуват толкова отдавна, колкото твърди Юсуф, по-скоро е второто.

— Водя един, който твърди, че знае, господарю. Не мисля, че е глупак или крадец като останалите.

Чингис вдигна вежди. Преценките на Субодай рядко бяха погрешни.

— Доведи го в гера, но първо да го претърсят за оръжие — отвърна той.

Субодай доведе Юсуф да превежда, все още потънал в прах от дългото препускане обратно към лагера. Селският старейшина беше ужасно нервен, когато застана пред хана. По лицето му се лееше пот и в затвореното пространство от него се носеше силна миризма на екскременти и чесън. Чингис задиша по-плитко, когато онзи го приближи.

— Е? Казал си на военачалника ми, че знаеш нещо — рязко каза той, уморен от хората, които бяха застанали пред него с жълто пламъче в очите. Изчака нетърпеливо Юсуф да преведе думите му и непознатият кимна, вече съвсем обхванат от ужас. Трима мъртъвци лежаха в плитка яма отвън. Чингис се беше погрижил този да види обърнатите им нагоре лица, докато влизаше в ханския гер. Това обясняваше и противната воня, която се стелеше около него като мъгла.

— Сестра ми живее в едно село в планината, господарю, може би на два дни път на север от мястото, където попаднах на хората ти.

Преглътна нервно, докато Юсуф превеждаше, и Чингис му метна мях айраг, за да прочисти гърлото си. Човекът пи и се задави — беше помислил, че му дават вода. Лицето му се изчерви и трябваше да го потупат по гърба, за да може да продължи.

— Съжалявам, господарю. Силните питиета са ми забранени — изохка той.

Юсуф се ухили, докато превеждаше.

— Кажи му, че това не е силно — изръмжа Чингис. — И му кажи да говори, преди да съм заповядал да го хвърлят в ямата и да го заровят жив.

Когато Юсуф привърши с превода, дребният мъж бе съвсем пребледнял и вече бръщолевеше:

— Сестра ми казва, че в планините живеят мъже и вземат храна и прислуга от селото. Не отговарят пред никого, господарю, но тя казва, че понякога качвали с каруци камъни горе към върховете.

Докато слушаше Юсуф, Чингис се раздразни още повече.

— Питай го дали това е всичко, което знае. Не е достатъчно.

Арабинът пребледня още повече и поклати глава.

— Каза ми, че веднъж, преди три или четири години, двама младежи от селото проследили каруците. Не се върнали, господарю. Били намерени мъртви, когато семействата им тръгнали да ги търсят. С прерязани гърла.

Чингис впери поглед в него, щом чу края на превода. Не беше потвърждение, но все пак бе най-обещаващото от всички небивалици, които му се беше наложило да слуша.

— Възможно е, Субодай. Прав си бил да го доведеш. Дай му каруца със злато и два вола, които да я теглят. — Замисли се за момент. — Двамата с теб потегляме на север, Субодай. Той ще дойде с нас до селото на сестра си. Ако намерим каквото ни трябва, може да вземе златото. Ако не, да се прости с живота си.

Дребният мъж изслуша Юсуф и рухна на колене от облекчение.

— Благодаря, господарю — извика той, докато Чингис излизаше от гера, вече зает с планове за атака.

29.

Чингис се принуди да запази търпение, докато се приготвяше за борба с враг, срещу какъвто не се бе изправял никога досега. Премести семействата обратно до Самарканд и остави Джелме и Хаджиун да ги защитават. Джелме дойде лично да му благодари за назначението, което накара Чингис да примигне, но той бързо прикри изненадата си. Изобщо не му беше минало през ума, че военачалникът би предпочел да прекара известно време с баща си в града, вместо да преследва хашишините, които ги заплашваха.

За тази цел взе собствения си туман и този на Субодай. Най-добрата част от двадесетте хиляди мъже все още представляваше сила, която го изпълваше с благоговение, особено когато си припомнеше първите си разбойнически отряди от по няколко дузини ездачи. С тях можеше да събори планини, ако се наложи. Въпреки броя си те можеха да изминават между шейсет и осемдесет мили на ден, ако пътуваха без багаж, но Чингис нямаше представа какво ги чака. Занаятчиите от Самарканд бяха тук и той им нареди да приготвят обсадни машини и нови каруци, в които товареха и връзваха здраво всичко, което би могло да им потрябва. Ханът се бе превърнал в кълбо от енергия, докато планираше нападението, и никой от хората му не се съмняваше колко сериозно е приел заплахата. От всички в племената Чингис най-добре осъзнаваше опасността от убийците и с нетърпение очакваше да ги удари.

Новите каруци имаха силни колела със спици като докараните от Субодай от Рус, но въпреки това стенеха и скърцаха, когато двата тумана най-сетне потеглиха. Въпреки че се подготвяха цял месец, Джучи не се беше върнал в лагера. Може би все още търсеше информация за хашишините, но събитията вече се бяха развили. Чингис прати двама воини на изток след него и още двама след Хазар. Районът бе пълен с богати градове и ханът знаеше, че Хазар и Джучи ще ги превземат с удоволствие, докато самият той издирва хашишините.

Чагатай беше поискал да помогне на баща си в търсенето на планинската твърдина, но Чингис му беше отказал. Нищо от наученото за хашишините не говореше, че са многобройни. Силата им бе в потайността и ханът очакваше, че щом ги разкрие, ще ги разпердушини, като забит нож в термитник. Чагатай беше все още в немилост и Чингис почти не можеше да го гледа, без гневът и разбитите надежди да му проличат. Никак не му бе лесно да вземе решението да издигне Угедай. Мисълта за завещанието беше тревожила хана месеци наред, но той много по-отдавна смяташе, че Чагатай ще бъде наследникът. Не че съжаляваше — никак даже. Решението беше взето. Чингис обаче познаваше добре характера си. Знаеше, че ако Чагатай покаже и най-малкото негодувание, като едното нищо щеше да го убие.

Вместо това Чингис го прати на юг с Джебе да разори страната от негово име. Всичките му военачалници бяха предупредени да не допускат прекалено близо араби до себе си, дори онези, на които се доверяваха като преводачи. Самият Чингис остави почти всички свои зад стените на Самарканд и им забрани да доближават лагера. Арслан щеше да бъде безпощаден към всеки, който престъпи заповедта, и Чингис потегли на север спокоен, че е осигурил по всякакъв начин безопасността на хората си.

С натоварените каруци едва успяваха да изминат по тридесет мили на ден, като тръгваха по зазоряване и яздеха бавно през всички светли часове. Оставиха зад себе си зелените поля около Самарканд и прекараха каруците през един плитък брод на северната река, след което се озоваха в земи с прах и оскъдна трева, хълмове и долини.

На четвъртия ден Чингис вече бе извън себе си от мудното темпо. Яздеше напред-назад край върволицата каруци и подканваше водачите им да бързат колкото се може повече. Онова, което в Самарканд му се бе сторило здрав разум и сдържаност, сега подяждаше увереността му. Хашишините със сигурност знаеха, че идва. Тревожеше се, че те просто ще изоставят крепостта си в планината и ще я намери празна.

Субодай споделяше това мнение, макар да не каза нищо — знаеше, че добрият военачалник не критикува хана дори пред онези, на които има доверие. Въпреки това бе убеден, че този път Чингис не се беше справил добре. Единственото, което можеше да свърши работа, беше внезапен удар в сърцето на хашишините, преди още да са разбрали, че враговете им са в района. Бавно движещият се керван бе на практика противоположното на онова, което искаше Субодай. Като караха само на съсирена кръв и кобилешко мляко, той и хората му бяха стигнали от планините до Чингис за дванадесет дни. А ето че вече минаваше почти цял месец и Субодай хвърляше погледи към луната с все повече и повече опасения.

Когато стигнаха до последното село, което бяха опустошили, Субодай вече планираше какво да правят, ако хашишините са изчезнали. Този път Чингис не спря, макар че някакви изпоцапани с пепел фигури се ровеха в развалините и търсеха останали ценности. Монголските тумани минаха покрай тях, без изобщо да им обърнат внимание.

Планините се показаха дни преди да стигнат подножието им. В отговор на собствената си неспокойна енергия Субодай си издейства от Чингис разрешение да излезе със съгледвачите и да потърси още информация. Откри второто село, когато каруците бяха на четиридесет мили и на повече от един ден път зад него. Именно тук Субодай се беше срещнал със селските първенци и бе взел човека, когото изправи пред Чингис.

В селото вече не живееше никой. Сърцето на Субодай се сви, докато минаваше покрай изкормените постройки, които някога бяха домове. Това не бе дело на неговите хора и тук не се виждаха дори хлапета, претърсващи руините за храна и монети. Ако му трябваше някакво последно доказателство, че хашишините са тук, намери го в лежащите навсякъде трупове, наръгани и изгорени там, където бяха паднали. Само мухи, птици и подивели кучета живееха в селото. Бръмченето и пляскането на криле се чуваше навсякъде около него и тварите политаха на черни облаци, когато конят му минаваше през развалините.

Чингис дойде, щом Субодай му прати вест за случилото се. Запази студената си физиономия, докато приближаваше военачалника, и трепна само веднъж, когато на устните му кацна муха.

— Това е предупреждение — рече Субодай.

Чингис сви рамене.

— Предупреждение или наказание. Някой те е видял да говориш с търговеца. — Засмя се, когато си представи как човекът пътува насам с каруцата злато, без да подозира нищо. Внезапното му богатство не струваше абсолютно нищо на място като това.

— Можем да открием същото в следващото село нагоре, за което говореше. Онова, в което живее сестра му.

Чингис кимна. Не го вълнуваше особено, че селяните са били избити. Ако изгорените къщи наистина целяха да го предупредят, малцина на този свят биха приели подобна заплаха така леко като него. Беше виждал много по-лоши неща през годините. Това припомни на Чингис нещо, което казваше майка му навремето, когато беше момче. Усмихна се.

— Родил съм се със съсирек в дясната ръка, Субодай. Винаги съм вървял със смъртта. Ако изобщо ме познават, те го знаят. Това тук не е предупреждение за мен, а за всеки, на когото би могло да мине през ума да има вземане-даване с мен. — Намръщи се и забарабани с пръсти по седлото. — Подобно нещо бих направил и аз, ако напусках района.

Субодай кимна. Знаеше, че на хана не му е нужно неговото съгласие.

— Въпреки, това трябва да продължим напред и да видим къде се крият, дори вече да ги няма — рече кисело Чингис.

Субодай сведе глава и свирна на съгледвачите да го последват в планината. Селото на сестрата беше на един ден път за бързо движещ се воин и може би на три дни за каруците. Навсякъде трябваше да се провери за засади и Субодай потисна желанието си да препусне напред и да види дали хашишините не са оставили някого след себе си. Нататък планините бяха стръмни и само една тясна пътека водеше съгледвачите през дълбоките долини и върховете. Районът беше тежък за нападение и притеснително лесен за отбрана. Тук дори звуците бяха приглушени, поглъщаха ги стръмните склонове от двете страни, така че конските копита се чуваха като ехо, а останалият свят сякаш съвсем замлъкваше. Субодай яздеше предпазливо, готов всеки момент да грабне лъка или меча.

Джучи спря тумана си, щом чу рога на съгледвача. Беше препускал здравата повече от месец и бе проникнал дълбоко на изток — толкова далеч, че бе сигурен, че родните степи се намират на около хиляда мили на север. След тях светът беше безкраен и дори Субодай не го бе нанесъл на картите си.

Знаеше, че баща му рано или късно ще прати хора подире му. Част от него мислеше да обърне на север още преди да стигне дотук, макар че това едва ли щеше да има значение. Всеки съгледвач можеше да проследи и самотен ездач, какво остава за седемте хиляди от тумана му. И слепец можеше да върви по следата, която оставяха зад себе си. Ако имаше дъждове, отпечатъците им щяха да бъдат отмити, но за съжаление на Джучи небето си остана студено и синьо през цялото време, почти без никакви облаци.

Воините оставиха понитата си да пасат сухата трева, докато чакаха нови заповеди. Междувременно бяха доволни и спокойни, без да се замислят за бъдещето повече от глутница диви кучета. Джучи не знаеше дали са доловили вътрешната му борба. Понякога му се струваше, че трябва да знаят. Погледите им изглеждаха будни, но вероятно просто си въобразяваше. Когато съгледвачите на хана приближиха, Джучи събра всичките си командири, от най-висшия до десетниците. Всички те бяха присъствали на събирането в двореца на Самарканд и бяха положили клетва да почетат Угедай като хан и думите все още бяха свежи в умовете им. Не знаеше каква ще е тяхната реакция.

Повече от седемстотин се явиха по негова заповед. Всеки бе издигнат лично от Джучи и му беше оказана честта да държи живота на други в ръцете си. Усещаше въпросителните им погледи, докато чакаше пратениците на баща си. Ръцете му леко трепереха и той ги накара да престанат, като стисна здраво поводите.

Съгледвачите бяха двама младежи от тумана на самия Чингис. Носеха леки делове, потъмнели и мръсни от потта и дългото носене. Приближиха заедно и се спешиха, за да се поклонят на военачалника. Джучи спря коня си и се изпълни с покой. Смяташе, че е готов за това, но не беше. Сега, когато моментът беше настъпил, стомахът му се свиваше.

— Предай съобщението си — рече той, като гледаше в стоящия по-близо до него.

Съгледвачът отново се поклони, отпуснат и спокоен въпреки дългото препускане.

— Великият хан потегли срещу хашишините, военачалнико. Има достоверна информация къде се намира твърдината им. Отново си свободен да покоряваш градове и да разширяваш земите му.

— Днес сте изминали дълъг път — каза Джучи. — Добре сте дошли в лагера ми. Трябва да останете, за да се нахраните и да починете.

Съгледвачите се спогледаха набързо.

— Господарю, не сме уморени — отвърна първият. — Можем още да яздим.

— Няма да ви слушам — рязко рече Джучи. — Останете. Яжте. Ще говоря отново с вас по залез-слънце.

Заповедта бе недвусмислена и на съгледвачите не им оставаше друго, освен да се подчинят. Сведоха глави, преди да яхнат отново конете и да се насочат към воините от тумана, настрана от събралите се командири. Вече горяха огньове и те бяха приветствани от онези, които искаха да научат новини.

Джучи вдигна ръка командирите да го последват и насочи коня си надолу по склона, по-надалеч от воините. Долу течеше река под сенките на стари огънати дървета, надвиснали над водата. Джучи се спеши и остави понито си да пие, след което също напълни шепите си с вода.

— Седнете с мен — тихо каза той.

Хората му бяха озадачени, но въпреки това завързаха конете си за дърветата и се събраха около него на земята, като заеха половината склон. Останалата част от тумана се виждаше в далечината — на достатъчно разстояние, за да не чува думите му. Джучи преглътна нервно. Гърлото му бе сухо въпреки изпитата вода. Познаваше по име всеки от хората пред себе си. Бяха препускали с него срещу арабските конници, армията на шаха, градове и гарнизони. Бяха му се притекли на помощ, когато бе изгубен и сам сред воините на брат си. Бяха свързани с него с нещо повече от клетви, но не знаеше дали това е достатъчно. Пое дълбоко дъх.

— Няма да се върна — каза той.

Командирите замръзнаха до последния човек, някои докато дъвчеха или посягаха за мях айраг в дисагите.

За Джучи изречените думи бяха като отприщен бент. Отново пое дъх, сякаш бе тичал с все сили. Усещаше как силно бие сърцето му и гърлото му се стегна.

— Решението ми не е ново. От години си мислех, че този ден ще настъпи. Още откакто се бих с тигъра и започнахме пътуването си към тези земи. Във всяко свое действие бях верен на баща си, на хана. Дадох му кръвта си и тази на хората, които ме следваха. Дадох му достатъчно.

Огледа смълчаните лица на командирите, като се мъчеше да прецени как приемат думите му.

— Ще обърна на север. Нямам желание да пресичам южните земи на Дзин или да приближавам Си Ся на изток. Ще видя отново родината и ще се освежа в потоците, които ни даряват живот от десет хиляди години. После ще препусна тъй надалеч и така бързо, че дори ловните кучета на баща ми няма да могат да ме намерят. Има стотици страни, които още са ни непознати. Видях много от тях с военачалника Субодай. Познавам го добре и знам, че дори той няма да може да ме открие. Ще препусна до края на света и там ще си направя дом, ще основа свое собствено царство. След мен няма да има следи. Когато баща ми разбере, че няма да се върна, вече ще съм изгубен за него.

Виждаше белите искри в очите на мнозина. Всички слушаха като зашеметени.

— Няма да ви заповядам да останете с мен — каза той. — Не мога да го направя. Аз нямам семейство в герите, докато мнозина от вас са оставили жени и деца. Нямам никакви искания към вас, вие сте свързани с клетва с баща ми и Угедай. Ще бъдете клетвопрестъпници, ако тръгнете с мен, а това означава, че за вас няма да има връщане при народа, нито пък ще намерите мир от баща ми. Той ще прати ловци и ще ни търсят много години. Няма да покаже милост. Аз съм негов син и знам това по-добре от всеки друг.

Докато говореше, пръстите му си играеха с твърдата козина на тигъра и опипваха грубия ръб, където Чингис беше отсякъл главата. Видя един от дзинските мингхан командири да се надига бавно на крака и млъкна, за да го чуе.

— Господарю… военачалнико — каза командирът с разтреперан от огромното напрежение глас. — Защо си замислил такова нещо?

Джучи се усмихна, макар горчивината да го изпълваше целия.

— Защото съм син на баща си, Шен Ту. Той е създал своето племе, като привлякъл всички около себе си. Нима трябва да се задоволя с по-малко? Нима трябва да следвам и Угедай, докато не остарея и в живота ми останат само съжаления? Казвам ви сега, че това не е за мен. Малкият ми брат ще бъде хан на народа. Той няма да ме търси, когато настъпи неговото време. Дотогава ще имам свои жени, синове и дъщери някъде, където дори не са чували името на Чингис.

Погледът му обходи събралите се край реката мъже. Те му отвърнаха, без да трепнат, макар че някои гледаха като ударени.

— Ще принадлежа сам на себе си, може би само за няколко години, докато не ме намерят и убият. Кой може да каже какъв ще е краят му? Но поне за известно време ще мога да кажа, че съм свободен. Затова сега съм пред вас.

Дзинският командир седна бавно и замислено. Джучи зачака. Всички до един бяха надянали студените физиономии, за да скрият мислите си от тези около тях. Нямаше да има разправии при реката. Всеки щеше да вземе решението си сам, както бе сторил той.

Неочаквано Шен Ту отново се обади.

— Ще трябва да убиеш съгледвачите, военачалнико.

Джучи кимна. Двамата младежи бяха напъхали главите си във вълча паст, макар и да не го знаеха. Не можеше да им позволи да се върнат при Чингис и да издадат местоположението му, дори и да поеме на север, след като си тръгнат. Беше мислил да ги върне при баща си с някаква измислена история, но беше по-безопасно да ги убие, вместо да играе игри и да се надява, че ще надхитри хора като Субодай. В никакъв случай не подценяваше интелекта му, нито пък този на баща си. Ако съгледвачите просто изчезнеха, щяха да чакат месеци, преди да пратят нови. А дотогава той щеше да е изчезнал.

Шен Ту беше потънал в мисли и Джучи го наблюдаваше внимателно. Подобно на другите около него усещаше, че дзинският командир говори от името на мнозина. Шен Ту бе видял доста катаклизми през живота си — от появата на хана в родината му до арабските народи и това спокойно местенце край реката. Беше в първата редица срещу най-добрите конници на шаха и въпреки това Джучи не знаеше какво ще каже.

— Имам жена в герите, господарю, както и две момчета — каза Шен Ту, като вдигна ръка. — Ще бъдат ли в безопасност, ако не се върна?

Джучи искаше да излъже, да каже, че Чингис не би докоснал жени и деца. Вътрешната му борба продължи обаче само миг, след което се отпусна. Длъжен беше да му каже истината.

— Не зная. Нека не се залъгваме. Баща ми е отмъстителен човек. Може да ги пощади, може и да не го стори. Както реши.

Дзинският командир кимна. Младият военачалник беше тормозен от собствените си сънародници години наред. Шен Ту уважаваше великия хан, но обичаше Джучи като свой син. Беше рискувал живота си за младия мъж, който сега стоеше така уязвим пред него и очакваше поредното отхвърляне. Затвори очи за момент и се замоли на Буда децата му да оцелеят и един ден да открият човек, когото да следват, както бе станало със самия него.

— С теб съм, военачалнико, където и да отидеш — рече той.

Макар да говореше съвсем тихо, всички около него чуха думите му. Джучи преглътна с мъка.

— Добре си дошъл, приятелю. Не ми се искаше да яздя сам.

— Няма да си сам, военачалнико — обади се друг мингхан командир. — Ще бъда до теб.

Джучи кимна. Очите му смъдяха. Баща му беше познал тази радост, тази клетва да следват един водач, дори това да означаваше смърт и унищожение на всичко, което са обичали. Тя бе по-ценна от златото и градовете. През командирите сякаш премина вълна, докато се изправяха, казваха имената си и се присъединяваха един по един към него. За всекиго това беше личен избор, но той ги имаше всичките и винаги ги беше имал. Накрая те нададоха дрезгав боен вик, който сякаш разлюля земята под краката му.

— Щом приключим със съгледвачите, ще уведомя хората — рече той.

— Военачалнико — обади се Шен Ту. — Ако някои от тях решат да не дойдат и да се върнат при хана, ще ни предадат.

Джучи погледна в тъмните очи на мъжа. Отдавна беше обмислял плановете си. Част от него знаеше, че тези хора трябва да бъдат убити. По-безопасно беше да остави съгледвачите живи, отколкото да позволи на хората си да се върнат при Чингис. Ако пощадеше живота им, собствените му шансове за оцеляване ставаха нищожни. Знаеше, че баща му ще вземе решение на мига, но въпреки това се колебаеше. Чувстваше върху себе си погледите на всички командири, които стояха и очакваха заповедите му.

— Няма да ги спра, Шен Ту — рече той. — Ако някой пожелае да се върне при семейството си, ще го пусна да си иде.

Шен Ту трепна.

— Да видим какво ще стане, господарю. Ако са само неколцина, мога да пратя мъже с лъкове да се погрижат за тях.

Джучи се усмихна на непреклонната вярност на дзинския командир. Сърцето му се изпълваше, докато оглеждаше събралите се край реката.

— Ще убия съгледвачите, а по-нататък ще видим.

30.

Селото в планината беше недокоснато. Три дни Субодай беше яздил с Чингис и туманите, като понякога минаваха по тесни пътеки, широки само колкото три коня. Монголите не разбираха как изобщо е възможно на подобно място да има село, но по пладне на третия ден настигнаха тежко натоварена каруца, теглена от муле. От едната страна на пътя имаше пропаст и туманите не можеха да минат безопасно, така че Джебе принуди собственика да освободи мулето, след което хората му избутаха каруцата през ръба. Субодай я гледаше с интерес как пада, докато не се разби на трески върху скалите долу, пръскайки навсякъде жито и платове.

Ужасеният собственик не посмя да протестира и Субодай му хвърли кесия злато за стоицизма, който най-накрая не издържа, когато човекът осъзна, че държи в ръцете си богатство, каквото не бе виждал до този момент.

Самото село бе построено от планински камъни. Къщите и единствената улица бяха от обработени блокове с цвета на скалите и се смесваха с тях като естествени образувания. Зад малката купчинка постройки от зашеметяваща височина падаше тънка струя вода и във въздуха се стелеше мъгла. Кокошки ровеха в прахта, а хората се взираха ужасени в приближаващите монголи, след което свеждаха глави и бързаха да се скрият.

Субодай наблюдаваше с интерес всичко това, макар безпокойството да не го напускаше нито за миг. Воини и каруци се точеха много мили по планинския път и ако се стигнеше до битка, само онези отпред щяха да бъдат в състояние да се сражават. Теренът принуждаваше военачалника да нарушава всяко военно правило, което бе спазвал през годините, и той не можеше да се успокои, докато яздеше по улицата с Чингис.

Изпрати съгледвач да доведе мъжа, чиято сестра живееше тук. С него дойдоха и дузина воини, за да донесат златото и да бутнат каруцата в пропастта. Ако не го бяха сторили, тя щеше да препречи пътя на всички отзад и да раздели войската на две. Положението беше такова, че Субодай не виждаше как да осигури припаси от задната част на колоната. Нямаше широко пространство и върволицата каруци трябваше да остане зад воините. Субодай се измъчваше от разположението и терена. Не понасяше начина, по който планината държеше хората му в една дълга и уязвима колона.

Търговецът пристигна и едва не избухна в сълзи, щом видя непокътнатото село — дни наред бе живял в страх, че го е сполетяла участта на неговото собствено. Бързо намери дома на сестра си и се опита да успокои ужаса й от мотаещите се навън монголи. Жената гледаше с увиснала челюст как воините стоварват торби със златни монети на прага й, но гледката не я успокои. Вместо това пребледняваше все повече и повече, докато купчината растеше. Когато воините отстъпиха назад, тя зашлеви брат си през лицето и се опита да затвори вратата под носа му.

— Ти ме уби, глупако! — изпищя жената, докато двамата се бореха на прага. Мъжът отстъпи назад, изумен от яростта й. Вратата тутакси се затръшна и всички чуха плача й отвътре.

— Ама че трогателно — промърмори Чингис на Субодай.

Субодай не се усмихна. Селото бе заобиколено от скалисти чукари и той беше уверен, че ги наблюдават. Плачещата жена със сигурност беше на същото мнение. Субодай бе забелязал как погледът й се стрелка нагоре към върховете в мига преди да затвори вратата пред брат си. Вдигна глава и огледа внимателно всяка височина, но нищо не помръдваше.

— Не ми харесва това място — рече Субодай. — Селото съществува, за да служи на хашишините. Сигурен съм. Защо иначе ще бъде на такова затънтено място? И как изобщо плащат за продуктите, дето им ги карат с каруци?

Приближи коня си към Чингис. Имаше чувството, че тясната улица го държи като в капан. Една-единствена точно пусната стрела би могла да сложи край на всичко, ако местните са достатъчно глупави или отчаяни.

— Не бива да спираме тук, господарю хан — каза той. — Нагоре има два пътя, а надолу е само един. Нека пратя съгледвачи да видят накъде водят.

Чингис кимна и в същия миг зазвъня камбана. Звукът й бе приглушен, но отекваше. Монголите грабнаха лъкове и мечове преди звукът да утихне и трепнаха шокирани, когато вратите на къщите рязко се отвориха и навън се втурнаха въоръжени мъже и жени.

Само за миг смълчаното и пусто село се превърна в кърваво бойно поле. Конят на Субодай изрита някаква жена зад него и тя полетя във въздуха. Целта им беше Чингис, който тъкмо замахваше мощно с меча си към врата на един крещящ младеж.

За изненада на Субодай селяните бяха твърдо решени и отчаяни. Хората му имаха опит в справянето с бунтуващи се тълпи, но насилието не можеше да бъде обуздано с шока на внезапното кръвопролитие. Видя как умиращ мъж със стрела в гърдите смъква един от воините му от седлото. Някои от селяните крещяха през цялото време, докато се биеха. Ревът от стотици гърла беше почти болезнен и отекваше във възвишенията наоколо. Но местните хора не бяха воини. Субодай пое удар от дълъг нож с бронираната си подлакътница и със същата ръка нанесе къс друг, който счупи челюстта на нападателя. Селяните не можеха да се защитят от бронираните мъже и единствено свирепостта им ги правеше неудържими. Субодай се биеше с маниакална концентрация и рискуваше живота си, за да предпази Чингис. Останаха сами само за няколко мига, докато воините от тумана се мъчеха да стигнат до хана и да го наобиколят с насочени мечове и лъкове. Стрели изсъскваха през гърлата на всеки, който помръднеше, и железният кръг си проби път през тях, като държеше Чингис в центъра.

Слънцето почти не беше помръднало в небето, а улиците вече бяха покрити с мъртъвци. Сред тях лежеше и сестрата на търговеца, която падна с първите съсечени. Брат й бе оцелял и коленичи до изкорменото й тяло, като плачеше открито. Когато един от воините слезе от коня да свали дрехата й, мъжът оказа кратка и яростна съпротива, преди да получи удар и да падне по гръб. Нито един нямаше знака на спокойствието на гърлото си.

Субодай се наведе напред в седлото, задъхан от напрежение и от облекчение, че е оцелял. Наистина мразеше надвисналите канари и сега още по-силно усещаше наблюдаващите го погледи.

— Ако не са хашишини, защо им трябваше да ни нападат така безогледно? — остро попита той един от мингхан командирите. Естествено, човекът не можеше да отговори и затова само сведе глава и извърна поглед.

Чингис приближи понито си до Субодай, докато военачалникът се взираше около себе си, все още потресен от случилото се.

— Сигурно им е било наредено да застанат на пътя ни — нехайно рече ханът. Беше влудяващо спокоен и дори не се бе задъхал. — Биха се справили много добре срещу крадци или банда разбойници. Нужна ти е решителна войска, ако искаш да минеш през селото и да се добереш до твърдината на врага. — Ухили се. — За щастие аз имам такава войска. Прати съгледвачите си, Субодай. Намери пътя.

Под жълтия поглед на хана Субодай бързо се взе в ръце и прати два арбана от по десет души да препуснат по-навътре в планината. Двата пътя завиваха рязко съвсем малко по-нагоре, така че воините бързо изчезнаха. Той заповяда на останалите да претърсят всяка къща и да се уверят, че не ги чакат нови изненади.

— Надявам се това да означава, че хашишините не са изоставили дома си — рече той.

Чингис грейна още повече при тази мисъл.

Вечерта хората на Субодай вече бяха натрупали мъртвите в края на селото, до ледения водопад. Там имаше вир, след който водата продължаваше пътя си надолу по скалите. Субодай организира напояването на конете — влудяващо бавна и мъчна, но жизненоважна задача. За онези, които бяха твърде много назад, използваха кофи от селото и на воините им се наложи да изминават мили с тях. Мнозина бяха принудени да спят на тесния път, само на няколко стъпки от дълбоки пропасти. Никой не възрази — поне не толкова високо, че генералът да чуе. Приеха участта си, както го правеха винаги.

Само едната група съгледвачи се върна, когато склоновете вече се осветяваха от златните лъчи на залязващото слънце. Другата беше изчезнала и Субодай кимна на Чингис към опустелия път. Един съгледвач би могъл да падне или да си счупи крак. Но за изчезването на десетима млади мъже трябваше да има някаква друга сила, безжалостна и търпелива.

Монголите бяха намерили пътя към хашишините и заспаха там, където се намираха, полуизмръзнали и само с няколко хапки сушено месо и вода, колкото да издържат до утрото.

Субодай беше на крак преди зазоряване, отчасти за да се погрижи да постави редица мъже на тесния път, преди Чингис да се опита да ги поведе. Военачалникът бе убеден, че първите ще загинат и избра добре бронирани стрелци от собствения си туман, давайки им възможно най-добрия шанс да оцелеят. Не искаше Чингис да рискува собствения си живот срещу невидим противник, още повече на място като това. Отвесните скали покрай пътя можеха много лесно да се отбраняват. Субодай се взираше в разпръскващия се сумрак, предполагаше, че най-малкото ще се озоват срещу камъни и стрели. Надяваше се хашишините да нямат запаси със запалително масло, но не можеше да е сигурен. Нямаше смисъл да съжалява за минали решения, но противникът бе имал много време да се подготви. Ако бяха избрали да се бият, пътят се очертаваше тежък и мнозина от хората му нямаше да се върнат от планината.

Слънцето остана скрито зад върхове и скали през по-голямата част от сутринта и Субодай си помисли как ли бяха живели селяните. Дори в разгара на лятото през по-голямата част от деня домовете им бяха студени. Единствено по пладне светлината и топлината достигаха улицата долу. Вече не се съмняваше, че всички селяни са били слуги на онези, които бе дошъл да изкорени от твърдината им. Нищо друго не можеше да обясни защо са избрали такъв начин на живот.

Субодай яздеше във втората редица и погледна назад само веднъж, когато войската потегли — огромна бавна опашка, която стигаше почти до развалините на първото село. Някои от воините все още нямаха представа за случилото се предишния ден, но следваха стъпките на онези отпред и навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко във враждебния терен.

След селото пътят се стесни още повече и хората му вече бяха принудени да яздят по двама. Беше почти цепнатина в планината и въздухът бе студен от постоянния сумрак и сенки. Оръжията на Субодай бяха в готовност и той се взираше напред за арбана, който бяха изпратили. Но от него бяха останали само следите и воините се придвижваха по тях бавно, като се оглеждаха за засада.

Усещането за клетка стана задушаващо, когато склонът стана по-стръмен. Пътеката се стесни отново и вече се налагаше да провират конете през цепнатината един по един. Следите от съгледвачите продължаваха да ги водят. Никога през живота си Субодай не се беше чувствал толкова безпомощен и трябваше да положи усилия, за да потисне надигащата се в него паника. Ако ги атакуваха сега, първите убити щяха да блокират пътя и да превърнат останалите в лесни мишени. Не му се вярваше, че ще може дори да обърне коня си на това място и трепваше всеки път, щом краката му опираха покритата с мъх скала от двете му страни.

Рязко погледна нагоре, когато един от хората му тихо изсвири и конете внезапно спряха. Изруга под нос, щом осъзна, че дори не може да отиде отпред и да види какво са открили. Най-добрата войска в света се бе превърнала в една колона нервни мъже. Нищо чудно, ако хашишините не бяха напуснали крепостта си. Субодай присви очи към тясната ивица ясно небе над главата си. Достатъчни бяха само неколцина мъже с камъни горе и планината щеше да се превърне в гробница на всичките им надежди и амбиции. Рязко пое дъх, когато едно камъче падна някъде отгоре, но други не последваха.

Един от хората му дойде пеша, като се провираше под конете и ги караше да пристъпват нервно. Те също се чувстваха притиснати от скалите и Субодай се тревожеше да не изпаднат в паника. В такава теснина това означаваше хаос.

— Пътеката е преградена от стена, военачалнико — каза воинът. — Има порта, но е направена от желязо. Ако донесат чукове, ще можем да разбием пантите, но няма да е бързо.

Субодай кимна, макар че мисълта да праща заповед по колоната спрели коне щеше да е абсурдна, ако не беше постоянната опасност от атака. Против волята си погледна отново нагоре и трепна.

— Ти ще трябва да отидеш. Кажи да предават чуковете от човек на човек и нека някой командир да извади мантлети от най-близката каруца. — Преносимите дървени барикади щяха да бъдат от полза. Чингис бе настоял да направят десетки такива в Самарканд, за да защити стрелците — решение, което едва сега даваше плодове.

Зачака нетърпеливо мъжът да си пробие път надолу. Каруците с обсадната техника бяха далеч назад и времето минаваше бавно. Воините разговаряха помежду си и чакаха. Само Чингис изглеждаше в добро настроение. Ханът точеше меча си с бруса, който бе извадил от дисагите, и от време на време вдигаше оръжието, за да огледа ръба. Забеляза втренчения поглед на Субодай и се изсмя. Звукът отекна в процепа, а той продължи заниманието си.

Инстинктът накара Субодай да погледне за трети път нагоре. По краищата на синята ивица небе видя черни точки. Челюстта му увисна, изкрещя на онези около него да се снишат и вдигна бронираните си ръце над главата си точно преди да дойде първият удар.

Камъните падаха на вълни и монголите сумтяха и ръмжаха от болка. Носещите щитове ги вдигнаха нагоре, но бяха малко. Конете им нямаха брони и шлемове и търпяха баража, като танцуваха на място и ритаха от страх и болка. Много от тях бяха зашеметени и краката им се подгънаха. Субодай стисна юмруци над главата си, когато видя, че някои са с разбити черепи и нямаше да се изправят. Видя мъже с увиснали счупени ръце въпреки бронята, а камъните продължаваха да валят в затвореното пространство. Можеше само да благодари, че поне бяха малки. Онези, които можеха да счупят гръбнак на човек, или се заклещваха в теснините горе, или се удряха в скалите и се пръскаха на по-малки парчета. Докато отбелязваше това, един такъв камък успя да стигне до тях и улучи главата на коня само на няколко стъпки от него, убивайки го на място. Връхлетя го спомен за първия форт, който беше превзел с Чингис. Защитниците стояха над него и пускаха стрелите си почти отвесно надолу. Бяха оцелели благодарение на дървените прегради, които държаха над главите си. Сърцето му заби болезнено при мисълта, че е забравил за каруците отзад. Те не можеха да минат по тясната пътека и си представи как цялата войска е блокирана и не може да отстъпи, а скалите се сближават една към друга. Хората му се олюляваха под дъжда от камъни и крещяха от болка и безсилие.

— Къде са проклетите мантлети! — изрева Субодай. — Трябват ни мантлети!

Думите му полетяха в теснината, като се отразяваха в отвесните скали. Видя как воините на завоя махат енергично на онези отзад и предават заповедта. Колко назад бяха колите? Зачака, като трепваше от трясъка на камъните, приведен в седлото и с ръце над главата.

Имаше чувството, че цяла вечност слуша крясъците и собственото си дишане, когато някой извика. Рискува да погледне през рамо. Камъните продължаваха да отскачат от бронята му и да го карат да се олюлява. Дори от малките болеше. Въздъхна с облекчение, когато видя тежките дървени щитове да се предават от конник на конник. Но не идваха достатъчно бързо.

Колоната от дървени бариери спря, когато някои от воините ги задържаха над главите си, вместо да ги предадат напред. Субодай им изкрещя яростно. Виждаше, че отзад идват и други. Вече се чуваше как камъните удрят дървото с оглушителна сила. Грабна първия мантлет, който стигна до него. Чингис вече бе в безопасност. Не мислеше, че ханът ще пусне своя и с огромно усилие на волята си предаде щита на онези отпред. Можеха да ги предават само наклонени. Когато мантлетите се обръщаха нагоре, за да защитят хората, те често се заклещваха в стените и почти не беше нужно да се държат.

Отново останал с открита глава, Субодай погледна към Чингис и видя, че спокойствието го е напуснало. Ханът се намръщи към военачалника си и сви рамене, сякаш нищо не се случваше. Повдигна мантлета си, който се беше заклещил, и посегна назад за друг. Камъните се сипеха около него. Един улучи шлема му и главата му се разтресе, но в същия миг пристигна нов мантлет и военачалникът въздъхна с облекчение, когато отново видя хана си в безопасност.

Дъждът от камъни отслабна и накрая спря, оставяйки под тежките прегради очукани и умиращи мъже. Ако не бяха броните, всички щяха да бъдат избити. Субодай не знаеше дали хашишините са видели дървените щитове, или просто са останали без снаряди. Знаеше обаче, че ще преобърне небе и земя, но ще им върне за преживяното чувство на безпомощност.

Чуковете пристигнаха под прикритието на мантлетите, предавани от човек на човек. Някъде отпред загърмяха тежки удари. Беше влудяващо, но Субодай не можеше да види предните редици. Стената, която се опитваха да разбият, беше дълга дванадесет коня и не му оставаше друго освен да чака и да се поти.

Помисли си, че ще се наложи да разфасоват мъртвите коне и да ги пратят на парчета надолу. Почти моментално отхвърли идеята. Трябваше да се махнат възможно най-бързо от скалния комин, а разрязването на конете щеше да отнеме твърде много време, дори и да имаха повече място за действие.

Вместо това му хрумна, че могат да покрият мъртвите животни и хора с мантлетите и останалите да минат по тях. Щеше да бъде гадна работа, но ако нямаше път напред, беше все едно дали ще разбият желязната врата или не.

Трясъкът от падналата порта се разнесе далеч назад и предизвика нестройни ликуващи викове. Субодай видя как воините в началото се понасят напред, но веднага се чуха викове, когато нещо невидимо ги удари. Присви очи, но светлината бе слаба, а сянката на мантлетите я намаляваше още повече. Точно пред него лежеше един повален кон. Ездачът му бе приклещен към стената от падналото животно. От носа му течеше кръв и той беше блед и неподвижен. Субодай не знаеше дали е жив, но не се поколеба да действа.

Постави мантлета си върху разбитата двойка. Подтикнат от заповедта му, най-близкият воин смушка понито си и го накара да стъпи върху нестабилната платформа.

Тя се наклони и ужасеното пони спря, но Субодай и ездачът му викнаха. Воинът го заудря с ножницата си, докато животното най-сетне се хвърли напред, като цвилеше уплашено. Субодай се намръщи и го последва, като се мъчеше да не чува хрущенето на счупени кости отдолу. Човекът под мантлета вече със сигурност беше мъртъв.

Конят му едва не препусна, когато видя празния път напред. Отчаяно дръпна поводите — онова, което бе накарало хората му да замлъкнат, все още дебнеше някъде там. Само един воин яздеше пред него и мъжът препускаше лудо, надал боен вик и размахващ меча си.

Субодай мина през разбитата порта и слънчевата светлина едва не го ослепи. Зад стената зърна разширение на пътя. Конят му тичаше към него, мъчейки се да избяга от страха и вонята на кръв в прохода. Субодай грубо дръпна поводите и го завъртя наляво, когато покрай него профучаха стрели. Другият воин бе продължил направо и беше улучен в гърдите. Субодай го видя как залита, но бронята му издържа и той успя да убие един стрелец, преди следващата стрела да се забие под брадичката му, изстреляна почти от упор.

Военачалникът се мъчеше да си поеме дъх и примигваше, докато още войни излязоха от цепнатината и го наобиколиха. Онези със счупени ръце и ключици не можеха да използват оръжията си, но се втурнаха към стрелците, за да разчистят прохода след тях.

Стрелците срещу тях бяха облечени в бели роби, разгърдени от опъването на лъковете. Субодай видя знака на спокойствието и яростта пламна в гърдите му. Пришпори коня си към гъстите редици. Нямаше място за бягане и маневриране. Воините му или щяха да пробият редицата, или да умират по двама и по трима.

Помогна им това, че конете бяха обезумели от ужас и препускаха с все сили. Монголските воини не се и опитаха да ги спрат. Понито на Субодай полетя право към един стрелец, докато той поставяше нова стрела в тетивата. Изстрелът профуча покрай военачалника и той замахна с меча си, а конят му събори следващия на земята. Озъби се в свирепо удоволствие, когато хората му започнаха да съсичат редиците. От гърдите на всеки стърчаха стрели, но бронята беше добра, а стрелците — лоши. Хашишините не бяха воини въпреки целия страх, който предизвикваха. Не бяха обучавани всеки ден от момента, в който се научаваха да ходят. Не можеха да потиснат страха и болката, за да нанесат един последен удар. Воините на хана можеха и го правеха.

Проходът отпред се разширяваше и вече пет коня можеха да препускат в редица. Около стотина стрелци стояха по скалите, изсечени като стъпала. Не можеха да спрат втурналия се към тях поток. Залповете им поваляха първите редици, но Субодай видя, че всеки от враговете стреля самичък. Замахна към поредния, отваряйки дълбока рана в хълбока му, докато профучаваше покрай него. Конят му залиташе, а две стрели се бяха забили дълбоко в гърдите му. Единствено паниката го караше да продължава напред, но Субодай беше готов, щом силите на животното свършиха и то рухна тежко. Скочи с лекота на земята и едва не се блъсна в един арабин. Завъртя се безумно, вдигнал меча си на нивото на шията. Мъжът умря, а следващият бе сварен беззащитен между два изстрела. Субодай направи две резки крачки напред и заби острието в голите гърди на нивото на татуировката. Един от воините, които успяха да пристигнат на кон, изрита третия, докато Субодай се приготвяше да блокира удара му, и го събори по гръб. Субодай вдигна очи да му благодари и видя Чингис, окървавен и ликуващ.

Стрелците можеха да откраднат победата и от още по-многоброен противник, но ако той нямаше броня. Скалният комин беше най-добрата защита, която бе виждал някога, и Субодай много добре разбираше защо хашишините бяха останали да се бият там. Несъмнено можеха да задържат позицията срещу всеки неприятел. Избърса уста — усещаше нещо противно и лепкаво. Когато отдръпна ръка, тя бе покрита с кръв и Субодай се изплю на земята.

Последният стрелец беше съсечен и монголите изкрещяха победоносно, освобождавайки се от целия страх и гняв, които не бяха показвали досега. Субодай не се присъедини към виковете им. Тялото го болеше от стотици удари и той седна на едно каменните стъпала, като избута с крак нечий труп, за да си освободи място. Задъхваше се, сякаш дробовете му не можеха да се напълнят както трябва. Слънцето бе високо над главите им. Още нямаше дори пладне и Субодай се изсмя слабо. Имаше чувството, че бе прекарал години в онова тъмно място и всеки дъх беше борба да намери спокойствие.

Погледна напред по пътя, отвъд воините и труповете. През цялото време на битката беше виждал крепостта, но едва сега тя влезе в мислите му.

Хашишините бяха направили твърдината си от местни камъни. Издигаше се високо през прохода и нямаше начин да се заобиколи. Скалите от двете страни бяха твърде гладки, за да се покатерят по тях и Субодай въздъхна, докато изучаваше единствената огромна порта, която препречваше пътя им.

— Чукове! — изкрещя той. — Донесете чукове и мантлети.

31.

Докараните от Самарканд катапулти не можеха да бъдат прекарани през тесния процеп дори разглобени на части. Наложи се хората да размахват тежките чукове и да мятат обсадни куки. Портата на крепостта беше от бронз и месинг и бе поставена дълбоко в каменни колони. Напредваше се невероятно бавно и работата бе изтощителна. Субодай организира екипите с чуковете, докато други им осигуряваха защита с мантлетите. В края на първия ден колоните от двете страни на вратата бяха изпокъртени и очукани, с огромни дупки на местата, където забиваха железни клинове. Портата продължаваше да държи. Отгоре на интервали се сипеха стрели, но най-добрите монголски стрелци стояха в готовност и пускаха залпове преди хашишините да успеят да се прицелят. Защитниците бяха малобройни и Субодай се запита дали основната сила на врага вече не лежи мъртва по окървавените стъпала към крепостта. Хашишините бяха най-ефикасни в тъмното, когато бяха невидими. Броят им не бе достатъчен да се изправят срещу решена на всичко войска, както беше казал Чингис. Цялата им сила се криеше в това домът им да не бъде открит.

Организирането на припасите през тясната цепнатина беше сложна работа, но Субодай уреди факли и храна за хората, докато нови попълнения продължаваха да разбиват колоните. Стрелците по стената бяха улеснени през нощта. Можеха да виждат работещите монголи, макар че мантлетите продължаваха да ги защитават. Минаващите в близост до факлите рискуваха да бъдат улучени от неочаквана стрела. По зазоряване се оказа, че седем от хората на Субодай бяха улучени, а един си бе счупил китката с чука, когато железният клин се беше изплъзнал. Само трима умряха. Останалите бяха изтеглени под стъпалата, където се погрижиха за раните си в очакване на деня.

Вратата издържа през цялата сутрин и Чингис заповяда да сринат каменното село под тях. Мингхан командирите му тръгнаха назад със задачата да съборят къщите и да хвърлят камъните в пропастта, за да се освободи повече място за воините. Почти двадесет хиляди души чакаха безсилни и не можеха да достигнат врага, а само неколцина се потяха при стената. Субодай изглеждаше уверен, че хората му ще се справят, но в края на втория ден Чингис си наложи да надене студената физиономия, за да скрие нетърпението си.

Планинският старец се взираше надолу към бронираните войници, работещи под слънчевите лъчи. Едва сдържаше изпълващата го ярост. През целия си живот бе почитан от принцове и шахове, като се започне от Пенджаб в Индия и се стигне до Каспийско море. Изискваше уважение и дори почит от малцината, които знаеха кой е, без оглед на богатство и произход. Крепостта му никога не бе атакувана, откакто далечният му предшественик беше открил процепа в планината и бе положил основите на клана, който щеше да се превърне в будещата най-много страх сила в арабските земи.

Стареца се вкопчи в каменния перваз на отворения прозорец. Мравките долу продължаваха да си пробиват път към него. Прокле шаха на Хорезъм, който се бе опитал да купи смъртта на този хан. Прокле и собствената си участ заради това, че беше приел. Тогава не знаеше, че градовете на шаха ще паднат пред завоевателя заедно с купищата злато в тях. Беше пратил избраниците си да убият само един човек, но това бе накарало хана да извърши това светотатство. Беше научил за провала в Самарканд само няколко дни по-късно. Хората му се бяха оказали твърде самоуверени и се бяха подвели, че врагът е наблизо и лесно ще им стане жертва. Бяха умрели добре, но заедно с това доведоха тези безумни нападатели в убежището му.

Монголите като че ли не ги беше грижа колко хора губят. Стареца сигурно би им се възхитил за това, ако не ги смяташе за нещо по-низше от човешки същества. Сякаш участта му го настигаше с безбожни вълци — и то след всичко, което беше постигнал. Ханът бе неумолим и целеустремен враг и старите начини на действие бяха безсилни пред него. Щеше да е нужно най-малко едно поколение, за да се възстанови кланът след този ден. Закле се, че в крайна сметка хашишините ще си върнат кръвния дълг, но в същото време бе и уплашен, почти ужасен от човека, който се хвърляше с такава сила срещу камъните на крепостта му. Никой арабин не би го направил. Щяха да знаят, че един провал означава да си навлекат унищожението на всички скъпи и близки в продължение на цели три поколения. Дори великият Саладин бе престанал да безпокои хашишините, след като го бяха намерили в собствената му шатра.

Чу стъпки зад себе си и се обърна с неохота от прозореца. Синът му стоеше в прохладната зала, облечен за път. Беше четиридесетгодишен и знаеше всички тайни на клана. Щяха да му потрябват до една, за да започне всичко отначало. Заедно с него си заминаваше и последната надежда на Стареца. Размениха си изпълнени с мъка и гняв погледи преди синът да докосне челото, устните и сърцето си и да се поклони в знак на уважение.

— Няма ли да дойдеш с мен? — за последен път попита той.

Старецът поклати глава.

— Ще видя края на всичко това. Родил съм се в тази крепост. Няма да бъда прогонен от нея.

Помисли си за райската градина в задната част на твърдината. Жените вече бяха мъртви. По негова заповед им бяха дали отровено вино и те бяха заспали. Последните му хора бяха на стената, така че нямаше кой да махне телата и в градината се носеше тежката миризма на разлагаща се плът. Все пак това за тях беше по-добре, отколкото да попадат в ръцете на нашествениците. Помисли си дали да не прекара известно време там, докато чакаше хана. Градината винаги носеше покой на разстроената му душа.

— Помни ме и възстановявай, синко. Щом знам, че ще посегнеш и ще изтръгнеш този хан или синовете му от света, мога да умра в мир.

Очите на сина му горяха, преди да се поклони отново.

— Няма да забравя — рече той.

Стареца го гледаше как се отдалечава със сигурни и силни стъпки. Зад крепостта имаше тайна пътека и синът му щеше да тръгне по нея, оставяйки зад себе си единствено разруха. Двама щяха да заминат с него — опитни хашишини, добре обучени във всички начини на убиване. Дори те се нуждаеха от личната му заповед, за да тръгнат. Не виждаха нищо срамно в това да умрат, защитавайки дома си. Само още тридесет чакаха монголите да разбият стената. Знаеха, че ще бъдат убити и ще отидат в рая, и това ги изпълваше с радост.

Останал отново сам, Планинския старец обърна гръб на залязващото слънце. За последен път слезе по мраморните стъпала към градината и вдиша с удоволствие въздуха, натежал от аромата на цветя и вонята на трупове.

Дясната колона се счупи на две на следващия ден по пладне и поддаде под тежестта на камъните над нея. Ханът пристъпи напред, изгаряше от желание да види какво има оттатък. Вратата зейна без опора и хората на Субодай закачиха куките си и я задърпаха. Ръбът й остави дълбока бразда в земята.

Чингис беше в пълна броня, с готови меч и щит, докато чакаше процепът да се разшири. Субодай видя намерението му пръв да влезе в крепостта, присъедини се към хората си при портата и сграбчи ръба й с голи ръце, за да бъде наблизо. Не знаеше дали Чингис е прочел мислите му, но Субодай беше първият, който стъпи в двора от другата страна. Чу удрящите се в камъните наоколо стрели, метна се настрани и огледа крепостта, която бяха спечелили с толкова усилия. По стените все още имаше хора, но Чингис влезе и пое стрелите им с щита си, сякаш ги береше във въздуха, и ги остави да вибрират върху гладката му повърхност.

Последваха стрелците на Субодай, които влязоха заднишком и стреляха нагоре към всичко, което се движеше. Хашишините нямаха защита от тази страна на стените. Облечените в черно фигури се очертаваха ясно на по-светлия камък и бяха лесни мишени. Чингис ги гледаше как падат в двора с безизразни физиономии и кимна доволен, когато отново настъпи тишина. Мъжете с чуковете вървяха до него, все още зачервени и потни, докато военачалникът и ханът навлизаха навътре в крепостта. Други се изкачиха по стъпалата на стените, за да проверят мъртвите и да видят сметката на всеки оцелял. Субодай не се обърна, когато чу сблъсък, последван от вик. Знаеше, че хората му ще прочистят двора и помещенията зад него. Не се налагаше да ги следи; не можеше да го прави, докато ханът му влизаше така нехайно в гнездото на хашишините.

Зад двора имаше колонада, която поддържаше основната сграда. Чингис намери врата, но тя беше изцяло дървена и хората с чуковете я направиха на трески само с няколко удара. Никой не ги чакаше от другата страна, макар че Субодай затаи дъх, когато Чингис влезе в сенките, сякаш се разхождаше между собствените си гери. Ханът изглеждаше твърдо решен да се изправи лице в лице срещу страха си и Субодай си даваше сметка, че е по-добре да не се опитва да го задържи, докато претърсят твърдината.

Домът на хашишините представляваше лабиринт от стаи и коридори. Субодай мина през зали с оръжия и железни тежести по стените и през открити пространства с подредени в стойки лъкове; имаше дори неработещ фонтан, в чийто басейн все още плуваха златни рибки. Откриха единични стаи с легла, застлани с фини завивки, както и общи спални с груби дървени нарове покрай стените. Това беше странно място и Субодай имаше чувството, че е току-що напуснато и че всеки момент обитателите му ще се върнат и ще изпълнят помещенията и коридорите с шум и живот. Чуваше воините да си подвикват зад него с приглушени гласове. Все повече и повече се изсипваха в крепостта и се оглеждаха за всичко ценно, което можеше да се отмъкне. До един прозорец с решетки Субодай и Чингис откриха съборена чаша, в която виното още не беше засъхнало. Чингис продължи нататък, оглеждайки всичко, но без да спира нито за миг.

В края на един коридор с копринени знамена по стените им се изпречи друга тежка врата. Субодай извика хората с чуковете, но когато вдигна желязното резе, то се отмести с лекота, вратата се отвори и разкри стълбище. Чингис почти не забави крачка и Субодай се втурна напред и се изкачи колкото се може по-бързо с готов за действие меч. Въздухът бе натежал от странни миризми, но дори той не бе подготвен за онова, което видя. Закова се на място.

Градината се намираше в задната част на крепостта с изглед към планината, която се простираше до синята далечина. Навсякъде имаше цветя, но те не можеха да скрият миризмата на смърт. Видя една чудно красива жена да лежи край леха сини цветя. Устните й бяха потъмнели от червеното вино, петна от него се виждаха по бузата и гърлото й. Субодай побутна тялото с крак, забравяйки за момент, че Чингис е непосредствено зад него.

Ханът не я погледна, докато минаваше покрай нея. Закрачи навътре по безупречно поддържаните пътеки, сякаш мъртвите не съществуваха. Наоколо лежаха телата и на други жени, всички прекрасни и носещи съвсем оскъдно облекло, което не прикриваше съвършените им тела. Гледката беше противна дори за свикналия със смъртта и на Субодай му се наложи да вдигне глава, мъчейки се да поеме глътка чист въздух. Чингис сякаш не забелязваше нищо. Погледът му бе прикован в планините в далечината с техните заснежени и чисти върхове.

Отначало Субодай не забеляза седящия на дървената пейка мъж. Облечената в роба фигура бе тъй неподвижна, че можеше да мине за поредната украса от необичайната обстановка. Чингис почти беше стигнал до нея, когато Субодай трепна и извика предупредително.

Ханът спря и вдигна меча да удари. Не видя нищо заплашително в човека и свали оръжието, докато Субодай го настигне.

— Защо не избяга? — попита Чингис. Зададе въпроса на дзински и мъжът вдигна глава и се усмихна уморено, преди да отговори на същия език.

— Това е моят дом, Темуджин.

Чингис се вцепени, когато чу детското си име от непознат. Мечът инстинктивно трепна в ръката му, но мъжът на пейката бавно вдигна празните си ръце, след което ги остави да паднат в скута му.

— Знаеш, че ще го разруша — рече Чингис. — Ще бутна камъните до последния в пропастта и никой няма да си спомня, че някога в тази планина е имало крепост.

Старецът сви рамене.

— Разбира се, че ще го направиш. Разрушението е единственото, което знаеш.

Субодай стоеше съвсем наблизо, надвиснал над мъжа на пейката и готов да го убие при първото рязко движение. Седящият не изглеждаше заплашително, но очите под гъстите вежди бяха тъмни и раменете му изглеждаха масивни въпреки бръчките на старостта по лицето. С периферното си зрение Субодай видя Чингис да прибира меча в ножницата си и когато ханът седна на пейката, изпъшка с облекчение.

— И въпреки това съм изненадан, че не си избягал — рече Чингис.

Стареца се засмя.

— Когато посветиш живота си на това да построиш нещо, може би ще разбереш. Не зная. — В гласа му се долови горчивина, когато продължи. — Не, няма да разбереш. Дори и тогава.

Чингис се усмихна, след което избухна в тъй бурен смях, че му се наложи да избърше сълзите от очите си. Стареца го гледаше и лицето му се изкриви в маска на омраза.

— Ох, добре ми дойде — рече Чингис. — Имах нужда да седна в градина насред мъртви жени и един хашишин да ми казва, че не съм построил нищо през живота си.

Отново се разсмя и дори Субодай се усмихна, макар че продължаваше да бъде нащрек.

Планинския старец искаше да излее презрението си към хана, преди да умре с непокътната чест. Пламна, когато онзи се изсмя в лицето му, и хладното му чувство за превъзходство се изпари.

— Да не мислиш, че си постигнал нещо в живота си? — изсъска той. — Да не мислиш, че ще те запомнят?

Чингис поклати глава, готов отново да избухне в смях. Стана, като все още се подсмиваше.

— Субодай, би ли убил стария глупак вместо мен? Той е просто торба с пръдня.

Хашишинът запръска слюнка от ярост и понечи да отговори, но Субодай го съсече и го остави да се дави в собствената си кръв. Чингис вече го беше изхвърлил от мислите си.

— Унищожили са селото, за да ме предупредят, Субодай. Не мога да им отвърна с по-малко, ако някой от тях е оцелял. Искам да запомнят цената на това, че ме нападнаха. Кажи на хората да започнат от покрива и да хвърлят керемидите и камъните в пропастта. Не искам и помен да остане, че са имали дом на това място.

Субодай кимна и сведе глава.

— Твоя воля, господарю хан.

Джелауддин запали конус тамян в памет на баща си. Точно една година беше минала от смъртта му. Братята видяха сълзи в очите му, когато се изправи и заговори тихо в сутрешния ветрец.

— Кой ще съживи костите, след като станат на пръст? Ще ги съживи онзи, който ги сътвори първия път.

Замълча, отпусна се на колене и опря чело в земята, отдавайки почит на шаха, който в смъртта си бе станал пътеводна светлина за последователите на своя син.

Джелауддин знаеше, че се е променил през годината след отчаянието на мъничкия каспийски остров. Беше открил тези думи и мнозина от онези, които бяха дошли да защитят вярата, го смятаха за свят човек. Броят им се бе умножил, бяха пътували стотици мили, за да участват във войната му срещу хана нашественик. Въздъхна. Не беше успял да запази ума си чист за молитвата в този ден на дните. Братята му бяха станали негови щабни офицери, макар че и те самите сякаш едва ли не, благоговееха пред него. Но въпреки цялата вяра някой трябваше да осигури храна, палатки и оръжия за онези, които нямаха. Именно затова се бе отзовал на поканата да се срещне с принца на Пешавар. Бяха се виждали само веднъж в Бухара, когато бяха разглезени и дебели от сладкишите момчета. Джелауддин имаше съвсем смътен спомен от момчето и нямаше представа в какъв мъж се е превърнало то. Въпреки това принцът владееше район, където нивите даваха богата реколта, а Джелауддин трябваше да отиде по-далеч на юг, отколкото някога беше стигал. Беше вървял, докато сандалите му не се разпаднаха, и продължи, докато петите му не станаха твърди като гьон. Дъждовете утоляваха жаждата му, горещото слънце изсушаваше тялото, а очите му горяха свирепо над брадата, която растеше гъста и черна.

Димът се издигаше от мангала, докато Джелауддин си спомняше баща си. Шахът би се гордял със сина си, макар и озадачен от дрипите, които беше избрал да носи. Баща му не би разбрал презрението му към богатството и усещането, че е по-чист без него. Когато поглеждаше назад към изнежения живот, който бе водил, Джелауддин потръпваше. Сега четеше Корана, молеше се и постеше, докато всичките му мисли бяха за отмъщението и армията, която набъбваше около него. Почти не можеше да повярва, че е бил онзи суетен младеж с неговия красив черен кон и дрехи от коприна и злато. Всичко това беше изчезнало, за да се замени с вяра, която гореше тъй силно, че щеше да унищожи враговете на Бог.

Когато се извърна от дима, Джелауддин видя братята си да чакат търпеливо със сведени глави. Постави ръка върху рамото на Тамар, докато минаваше край него, и продължи нагоре по стъпалата към двореца. Войниците извръщаха очи от него, но после зяпаха дрипавата фигура, дошла да види господаря им. Никой не вдигна ръка да спре светия мъж, довел цяла войска при Пешавар. Джелауддин вървеше с твърди стъпки, докато не стигна залата за аудиенции. Роби отвориха вратите и той не се поклони на онзи, който го бе повикал в дома си.

Раджата на Пешавар беше строен воин, облечен в копринена туника и препасан с пояс, чийто край падаше свободно покрай бедрото му и едва покриваше златната дръжка на сабята. Лицето му бе меко и месесто въпреки тънкото тяло. Малко неща в него напомняха за момчето, с което се бе запознал преди толкова много време. Докато Джелауддин приближаваше, индийският принц отпрати двамата си съветници и слезе от трона, за да се поклони.

Джелауддин го вдигна с една ръка, макар че жестът му го погъделичка приятно.

— Нима не сме равни, Наваз? Оказваш ми огромна чест с гостоприемството си. Хората ми от месеци не са се хранили така добре.

Младият раджа пламна от удоволствие. Погледът му се плъзна към тъмнокафявите крака на Джелауддин, станали корави от мазоли и мръсотия. Джелауддин се ухили, питайки се как ли би приел самият той подобен дрипав посетител, когато беше разглезен шахски син в Хорезъм.

— Чух чудни неща, Джелауддин — най-сетне отговори младият мъж. — Хора от собствената ми гвардия поискаха да ти служат срещу онзи чуждоземен хан.

— Добре са дошли, приятелю, но се нуждая от припаси повече, отколкото от хора. Ако можеш да ми предложиш коне и каруци, ще увисна на врата ти от благодарност. Ако имаш храна за войската ми, дори ще целуна златните ти пантофи.

Принц Наваз се изчерви още повече от ироничния тон.

— Ще получиш всички тези неща. В замяна искам единствено да ми позволиш да тръгна с теб, когато потеглиш на север.

Джелауддин претегли с поглед младия мъж. И в него гореше онова пламъче, което поддържаше войската му отвън. Младежите горяха, независимо дали са богати или бедни, благословени или проклети в живота си. Искаха да бъдат поведени. Това беше огромната тайна, която бе открил — че подходящите думи могат да запалят в тях жар, която никога да не се угаси. Стоплени от нея, те щяха да се обърнат срещу племената и дори срещу семействата си, за да го последват. Беше виждал бащи да оставят плачещите си жени и деца, без да се обръщат назад. Ако баща му бе успял да намери подходящите думи, Джелауддин беше сигурен, че щеше да поведе войските си до края на света.

Затвори за миг очи. Беше изтощен от дългия преход през планините и дори гледката на река Инд, която хранеше цял континент, не бе успяла да прогони умората. Отначало ходеше, защото нямаше кон. След това продължи да го прави, защото това впечатляваше хората му. Но въпреки това милите и хълмовете го бяха изсмукали и той се изкушаваше да помоли поне за една нощ в прохладно легло, преди да прати братята си да уредят храната за войската и да поеме обратно по пътя. Сдържа се, тъй като това щеше да го принизи в очите на принца. Младият мъж не се чувстваше равен на него, въпреки че Джелауддин бе облечен в дрипи, на които и просяк би се присмял. Вместо тях Наваз виждаше вярата му и беше смирен пред нея.

Джелауддин рязко дойде на себе си. Осъзна, че дълго време не е казал нищо, а само се бе олюлявал мълчаливо на едно място.

— Баща ти няма ли да възрази, Наваз? — най-сетне рече той. — Чух, че не следва великата вяра.

Лицето на принца се сви с неприязън.

— Не я разбира със своите хиляди светилища и глупави храмове. Забрани ми да тръгна с теб, но той няма власт над мен! Тези земи са мои и ти давам цялото им богатство. Хората ми са се заклели единствено в мен и баща ми не може да ми ги отнеме. Позволи ми да те наричам господар и да вървя редом с теб по пътя.

Джелауддин се усмихна уморено, усещайки как ентусиазмът на младия мъж донякъде облекчава болката в костите му.

— Добре тогава, Наваз. Ще поведеш хората си на свещена война и ще отблъснеш неверниците. Ще бъдеш до дясната ми ръка и двамата ще възтържествуваме.