Кости по хълмовете

32.

Чингис се усмихна при вида на внука си Монгке, който шляпаше на ръба на езерото. Съгледвачите му бяха намерили водоема на няколкостотин мили североизточно от Самарканд и той бе преместил герите и семействата там, докато войската му се разпореждаше със земята и градовете на Хорезъм. Керваните отново се движеха от Рус до Дзин, но вече бяха посрещани от монголски служители, обучени от Темуге, и следвани от воини. Те отнемаха част от стоката на всеки търговец, но пък за сметка на това ги охраняваха. Думата на хана закриляше пътищата на хиляда и повече мили във всички посоки от Самарканд.

Езерото и равнината бяха оградени от планини, но те се намираха достатъчно далеч, за да не се чувства затворен. Знаеше, че воините му стоят на пост на всеки връх, но не можеше да ги види. Изпитваше някакво утешение при мисълта, че планините ще си останат на мястото и когато всички живи сега станат на прах.

Угедай се справяше добре в новата си роля на наследник. Чингис го беше изпратил с туманите, за да опознае до най-малкия детайл хората, които някой ден щеше да поведе. Това беше нещо нормално, но Чингис го пращаше и при Темуге, който го учеше как да държи войската нахранена и облечена. Угедай попиваше всяко умение, което можеха да му предадат племената, наред с езиците и дори писането. Наследникът никога не можеше да бъде видян без група наставници зад него, но това сякаш му се отразяваше великолепно.

Чингис се протегна. Чувстваше покой. Звуците на войната бяха далеч от това място и той се наслаждаваше на плача и смеха на момчетата, които се припичаха на слънце и се учеха да плуват като риби. Някои дори се гмуркаха и скачаха от скалите сред порой от пръски. Майките им викаха и се взираха неспокойно в дълбините, но те винаги се показваха на повърхността, като пуфтяха и се смееха на онези, които се тревожеха за тях.

Усети нечия малка ръка да го дърпа за гамашите и се наведе да люшне Кублай във въздуха. Момчето беше едва тригодишно, но още когато бе само на няколко месеца, грейваше всеки път щом видеше дядо си. Чингис също го харесваше много.

С рязко движение ханът качи внука на раменете си и тръгна към водата. Трепваше леко, когато Кублай стискаше прекалено силно косата му.

— Няма да позволя да паднеш, човече — рече Чингис. Монгке забеляза рядката наслада и също протегна ръце да бъде вдигнат. Чингис поклати глава. — След малко. Дотогава Кублай ще язди.

— Искам разказ! — викна Кублай над главата му.

Чингис се позамисли. Майката на Кублай бе отбелязала, че разказите му са твърде жестоки за малко момче, но въпреки това внукът му ги харесваше. Ханът виждаше, че Сорхатани се намира недалеч от брега и ги наблюдава. На деветнадесет години тя бе станала необичайно красива жена. Понякога Чингис се питаше как ли е успял да я прилъже малкият Толуй.

— Искаш ли да чуеш за хана на хашишините?

— Да, разкажи ми! — с радостна възбуда викна Кублай.

Чингис се усмихна и се завъртя наляво и надясно, а момченцето са разкиска от резките му движения.

— Беше огромен мъж — рече Чингис. — С толкова силни ръце, че можеше да огъне желязна пръчка. Брадата му бе като черно въже и стигаше почти до кръста! Беше преди две години, когато попаднах на него в крепостта му. Скочи върху гърба ми, докато минавах под една арка, и не можех да се освободя от хватката му. Ръцете му сграбчиха гърлото ми и стискаха, стискаха, докато очите ми едва не изхвръкнаха от главата ми!

Имитира ужасната хватка, а междувременно Монгке бе излязъл от водата и също гледаше ококорен.

— Как успя да се освободиш от него? — попита той.

Чингис погледна надолу към него и се позамисли за момент.

— Не успях, Монгке. Опитах се да се отърся от него, както правя с Кублай, но той беше прекалено силен за мен. Стисна още по-силно и изведнъж видях очите си да се търкалят по земята пред мен.

— Че как си ги видял, щом са били на земята? — моментално попита Кублай.

Чингис се разсмя и го свали долу.

— Умно момче си, Кублай, но си прав. Не можех да ги видя. Всъщност, виждах себе си с две дупки на мястото на очите, а хашишинът още бе на гърба ми. И докато очите ми се търкаляха, видях огромен рубин да проблясва на челото му. Не знаех, че там е слабото му място, но бях отчаян. Вдигнах ръце и го изтръгнах. Силата му го напусна в същия миг, защото се криела точно в камъка. Прибрах си очите и продадох рубина, за да си купя бял кон. Оживях, но и до днес внимавам да не ми изхвръкнат очите, когато кихам.

— Не е вярно — презрително рече Монгке.

— Вярно е — възрази Кублай, твърдо решен да защити дядо си.

Ханът се засмя.

— Кой знае дали съм запомнил всичко както е било? Може пък да не е имал брада.

Монгке изсумтя и го удари по крака, но Чингис май не забеляза. Двете момчета вдигнаха очи и видяха, че дядо им се взира в далечината към двамата мъже, препускащи по каменистия бряг към него. Ханът внезапно се преобрази и двете момчета го загледаха объркано, без да разбират защо от доброто му настроение не бе останала и следа.

— А сега идете при майка си. Довечера ще ви разкажа друга история, ако имам време.

Чингис не ги погледна как хукват, вдигайки пръски от камъчета и песъчинки с босите си крака. Изпъна се и се приготви да посрещне съгледвачите. Познаваше мъжете, които яздеха към него. Беше ги пратил на път преди повече от година с ясни и внимателно формулирани заповеди. Завръщането им означаваше, че или са се провалили, или са намерили изчезналия му син. Не можеше да определи по лицата им, когато стигнаха до него, скочиха от конете и се поклониха дълбоко.

— Господарю хан — рече първият.

На Чингис не му беше до любезности.

— Намерихте ли го? — рязко попита той.

Мъжът кимна и преглътна нервно.

— Далеч на север, господарю. Не спряхме да проверим, след като видяхме герите и понитата. Никой друг не би могъл да е.

— Гери? Че той не взе гери със себе си — отвърна Чингис. — Значи си е направил дом колкото се може по-далеч от мен. Хората му видяха ли ви?

Двамата съгледвачи поклатиха уверено глави, без да кажат нищо. Ханът не се интересуваше от подробности за това как бяха допълзели до недодяланото селище на Джучи и се бяха крили в снега, като едва не замръзнаха до смърт.

— Добре — рече Чингис. — Добре сте се справили. Вземете шест коня от моето стадо за награда. Две кобили, два жребеца и два млади скопени коня. Ще ви похваля пред военачалника ви за свършената работа.

Изчервените от гордост съгледвачи отново се поклониха, след което яхнаха конете си и препуснаха към лабиринта от гери край брега на езерото. Чингис остана сам и се загледа над водата. През целия му живот не бе имал случай някой от военачалниците да откаже заповед, още по-малко да си помисли да го предаде. Докато Джучи не изчезна, вземайки със себе си седем хиляди ценни бойци. Чингис бе разпратил съгледвачи във всички посоки да претърсят познати и непознати земи. Отне му почти две години, но най-сетне го беше намерил. Поклати глава и мислите му станаха още по-мрачни. Всичко можеше да приключи с кръв, и то само защото беше отгледал сина на друг мъж като свой собствен. Целият народ говореше за изчезналата войска, макар и не в присъствието на хана. Джучи не му даваше друг избор.

Погледна покрай брега към скупчените гери, покриващи цели мили земя около езерото. Мястото беше хубаво, но пашата — много оскъдна, и се налагаше всеки ден да колят козите и овцете, които ги изхранваха. Време бе да потеглят отново и мисълта за това го изпълни със задоволство. Хората му не бяха създадени да стоят на едно място и само с един изглед, когато светът се простираше около тях и им предлагаше да видят безброй странни неща. Протегна се и кокалите му изпукаха неприятно. Видя друг конник да излиза от герите и въздъхна. Макар очите му вече да не бяха така зорки както навремето, позна брат си Хаджиун по язденето.

Изчака го, като се наслаждаваше на ветреца откъм водата и яркото слънце. Не се обърна, когато Хаджиун извика поздрав към Сорхатани и момчетата.

— Значи си чул? — рече Чингис.

Хаджиун застана до него и също се загледа над светлата вода.

— Съгледвачите ли? Аз ги пратих да те намерят, братко. Открили са Джучи, но не затова съм тук.

Чингис се обърна и вдигна вежди, когато видя сериозното изражение на брат си.

— Нима? Мислех си, че ще преливаш от идеи какво да правя със сина си предател.

Хаджиун изсумтя.

— Нищо казано от мен няма да промени решението ти, Чингис. Ти си ханът и може би трябва с него да дадеш пример на останалите. Не зная. Ти трябва да решиш. Имам друга новина.

Чингис изучаваше брат си. Някога гладкото лице вече имаше бръчки около устата и очите. Възрастта му личеше най-много когато се усмихваше, но това ставаше все по-рядко и по-рядко, откакто дойдоха в земите на арабите. Чингис нямаше огледала като онези на дзинците, но предполагаше, че собственото му лице е също така състарено, ако не и повече.

— Е, слушам те, братко.

— Знаеш за онази войска на юг, нали? От известно време хората ми я държат под око.

Чингис сви рамене.

— Субодай и Чагатай също са пратили свои хора. Знаем за онази сбирщина селяни повече от самите тях.

— Не са селяни, Чингис. Или ако са, то имат брони и оръжия на войници. Последните доклади са за шейсет хиляди души, ако съгледвачите ми са се научили да броят до толкова големи числа.

— И трябва да се страхувам от някакви си шейсет хиляди? Значи стават все повече. Следим ги от година и повече. Крещят, припяват и размахват саби. Нима най-сетне са тръгнали към нас?

Чингис почувства как някаква студена ръка стяга стомаха му въпреки приповдигнатия тон. Беше чул за събиращата се армия и почитания им водач година след като се бе върнал от твърдината на хашишините. Военачалниците му бяха готови за атака, но сезоните отминаваха, а никаква войска не пое срещу тях. Понякога му се струваше, че само тяхната заплаха го задържа в тази страна, където жегата и мухите го тормозеха всеки ден.

— Хората ми заловиха трима от тях — прекъсна мислите му Хаджиун. — Подивяха, братко, едва ли не пяна им излезе на устата, когато разбраха кои сме.

— Накара ли ги да говорят? — попита Чингис.

— Не успяхме. Точно това ме изненада. Продължаваха да сипят заплахи към нас и умряха зле. Само последният ми даде нещо и то бе името на човека, който ги води.

— Какво ме интересуват някакви имена? — не разбра Чингис.

— Точно това ти е известно — Джелауддин, чийто баща беше шах на Хорезъм.

Чингис остана абсолютно неподвижен, докато премисляше чутото.

— Добре се е справил. Баща му би се гордял с него, Хаджиун. Шейсет хиляди? Поне вече със сигурност знаем, че ще дойде на север да вземе главата ми. Вече няма да има приказки за прочистване на Индия, след като знаем, че е Джелауддин.

— Не могат да направят и една крачка, без да науча, братко.

— Ако ги чакаме — замислено рече Чингис. — Ще ми се да сложа край на виковете им с туманите.

Хаджиун трепна. Знаеше, че ако иска да насочва Чингис, трябва да го прави неусетно.

— Армията на шаха беше далеч по-голяма, но тогава нямахме избор. Твоят и моят тумани са се доказали. С Младите вълци на Субодай и Мечите кожи на Джебе стават още двайсет хиляди. Чагатай, Хазар и Джелме — още трийсет хиляди. Седем тумана опитни воини. Угедай почти не е вкусил кръв. Не бих искал да хвърля хората му срещу подобен враг.

— Дадох му добри командири, Хаджиун. Те няма да ме разочароват.

Замисли се за герите покрай брега. Семействата раждаха хиляди деца всяка година, но много от тях отиваха в туманите на мястото на убитите и ранените. Трудно бе да създаде нов туман за Угедай, но наследникът му трябваше да се научи да командва, а останалите военачалници бяха заминали за цяла година. Не спомена плановете си да образува девети туман за Толуй. Жената на най-малкия му син повдигна въпроса само преди няколко месеца. Чингис хвърли поглед към мястото, където тя си играеше с Кублай и Монгке и ги мяташе един след друг във водата, а те пищяха радостно.

— Намери добър заместник-командир за Угедай, Хаджиун. Някой, който може да му попречи да направи някоя глупост, докато се учи.

— Но все пак, осем тумана срещу почти толкова многоброен противник? — отвърна Хаджиун. — Можем да изгубим много добри бойци.

Поколеба се и Чингис се обърна към него.

— Досега числата не са те притеснявали, братко. Изплюй камъчето.

Хаджиун пое дълбоко дъх.

— Доведе ни тук да отмъстим за убитите от шаха. Направи го и върна хилядократно за смъртта им. Защо да оставаме тук и да рискуваме да бъдем разбити? Ти не искаш тези земи и градове. От колко време не си виждал родните планини? — Замълча и посочи върховете около езерото. — Това не е същото.

Дълго време Чингис не каза нищо. Когато най-сетне заговори, претегляше внимателно всяка своя дума:

— Обединих племената, за да отхвърля дзинския ботуш от шиите ни. После го отхвърлих и унизихме техния император в столицата му. Това беше моят път. Пътят, който изградих, избрах и за който се бих. Исках да зашеметя дзинците още повече, Хаджиун, чак до морето и навсякъде другаде. Изобщо нямаше да дойда тук, ако не ме бяха провокирали. Те сами стовариха това върху собствените си глави.

— Не е нужно да се бием с целия свят — тихо рече Хаджиун.

— Остаряваш, Хаджиун, знаеш ли го? Мислиш за бъдещето, за жените и децата си. Не пръскай слюнки, братко. Знаеш, че съм прав. Забравил си защо го правим. С мен беше същото в Самарканд. Казах на Арслан, че тукашните хора живеят по-дълго от нас и имат по-безопасен, макар и по-изнежен живот. И са щастливи, също като камилите и овцете в родните степи. Можем да изберем същото за известно време, макар че накрая вълците ще дойдат за нас. Ние сме пастири, Хаджиун. Знаем как наистина действа светът и че всичко друго е само илюзия.

Погледна към внуците си. Сорхатани решеше косите им, а те се гърчеха и се мъчеха да се отскубнат. Нейната коса беше дълга и черна и Чингис си поигра с идеята дали да не си вземе още някоя млада жена като нея да топли леглото му. Сигурен беше, че това би го ободрило.

— Братко — рече той, — ние можем да живеем в мир и нашите синове и внуци също да живеят в мир, но какъв е смисълът? Ако доживяваме до осемдесет на зелени ниви, без изобщо да докосваме лък или меч, ще сме пропилели добрите си години. Знаеш, че това е така. Нима нашите внуци ще ни благодарят за мирния живот? Само ако ги е страх да хванат оръжието. Не желая спокоен живот на враговете си, Хаджиун, нито пък на собственото си семейство. Дори градовете процъфтяват само когато имат яки мъже по стените, готови да се изправят и да умрат, за да могат другите да спят спокойно. А ние всички се бием, от първия си вик до последен дъх. Това е единственият начин да се гордеем със себе си.

— Аз се гордея! — рязко отвърна Хаджиун. — Но това не означава…

Чингис вдигна ръка.

— Няма „но“, братко. Онзи Джелауддин ще потегли на север с хората си и бихме могли да побегнем пред него. Можем да го оставим да си върне всеки превзет от нас град и да се нарече шах на мястото на баща си. Може и да се замисли, преди да ме провокира отново, когато му пратя пратеници. Но дойдох тук, защото когато някой ме заплашва, а аз извръщам поглед, той отнема нещо важно от мен. Ако се бия и умра, ще е взел единствено живота ми. А храбростта и достойнството ми ще останат. Нима трябва да правя нещо по-малко за народа, който създадох? Нима трябва да му дам по-малко чест, отколкото съм си извоювал аз?

— Разбирам — промърмори Хаджиун.

— И гледай наистина да е тъй, братко, защото ще препуснеш с мен срещу това войнство. Ще победим или ще умрем, едното или другото. Но аз няма да извърна поглед, когато дойдат. Няма да свеждам глава и да им позволя да ме тъпчат. — Помълча и се изсмя рязко. — Знаеш ли, канех се да добавя, че никой не може да каже, че съм избягал от битка, но Арслан ми припомни нещо в Самарканд. Не е важно какво мислят другите за това как съм живял живота си. Не е важно дали ще останем в историите на Темуге като тирани или страхливци. Важно е само онова, което правим сега. Ние сме единствените си съдии, Хаджиун. Не го забравяй. Онези след нас ще имат други изпитания и битки, за които да се тревожат.

Видя, че Хаджиун слуша и поне се опитва да го разбере. Потупа го по рамото.

— Изминахме много дълъг път, Хаджиун. Още си спомням първите дни, когато бяхме сами и умирахме от глад. Помня как убихме Бехтер и понякога ми се иска да беше тук и да види какво сме постигнали. Може би двамата с теб сме създали нещо, което ще просъществува хиляда поколения или пък ще изчезне с нас. Не зная. Дори не ме е грижа, братко. Станах силен, за да победя могъщи врагове. И приветствам тази орда от юг, за да стана още по-силен.

— Странен човек си — рече Хаджиун. — Няма друг като теб, знаеш ли?

Очакваше Чингис да се усмихне, но той поклати глава.

— Внимавай да не ме превъзнасяш твърде много, братко. Нямам някаква специална сила, освен тази да подбирам добри мъже, които да ме следват. Голямата лъжа на градовете е, че сме твърде слаби, за да се изправим срещу онези, които ни потискат. Аз просто успях да видя през тази лъжа. Аз винаги се бия, Хаджиун. Кралете и шаховете зависят от това народът им да си остане като стадо овце, прекалено уплашено, за да се надигне. А аз просто осъзнах, че мога да бъда вълк за тях.

Хаджиун кимна. Тревогите му се изпариха под жълтия поглед на брат му. Поведе коня си до Чингис и двамата се върнаха при герите да се нахранят и да почиват. Когато наближиха, Хаджиун си спомни за пристигането на съгледвачите.

— А Джучи? Взе ли решение?

Устните на Чингис се стегнаха, когато чу името.

— Той ми отне седем хиляди души, Хаджиун. Не мога да му простя това. Ако беше заминал сам, може би щях да го оставя да намери пътя си. Но той открадна една десета от войската ми и аз си я искам обратно.

— Би ли ги взел? Честно? — изненадано попита Хаджиун.

— Отначало смятах, че ще заповядам да ги убият, но имах време да помисля, докато чаках вест. Те напуснаха жените и децата си и са го последвали точно както другите следват мен и се отказват от всичко, което познават и обичат. От всички други аз най-добре знам какво може да стори един водач. Оставили са се да ги води, но сега са ми нужни, щом Джелауддин събира буря. Прати съгледвачи да извикат Субодай. Джучи му се възхищаваше най-много от всички други. Ще му позволи да говори.

Субодай дойде, макар сърцето му да бе натежало. Навсякъде в огромния лагер се говореше за откриването на Джучи и той се надяваше, че Чингис няма да го повика. Намери хана при Угедай, да гледа как синът му обучава младежите си. Чингис му направи знак да го последва и двамата се отдалечиха от събиращите се тумани, яздейки рамо до рамо като стари приятели.

Сърцето на Субодай силно туптеше, докато слушаше. Беше почитал Чингис, откакто за пръв път срещна мъжа, изковал един народ от враждуващите племена. Беше до него, когато превзеха първата си крепост в Си Ся, а после и цялото кралство. У Субодай нямаше престорена скромност. Знаеше, че е изиграл жизненоважна роля за успеха на хана. Чингис се отнасяше към него с уважение и Субодай му се отплащаше с не по-малко. Въпреки това искането го изпълни с горчивина и болка. С мъка пое дъх, когато Чингис го погледна в очакване на отговор.

— Господарю хан, няма да направя това. Поискай каквото и да е друго и аз ще го сторя. Каквото и да е.

Чингис дръпна поводите и завъртя коня си към военачалника. Човекът беше блестящ, по-надарен във военното дело от всеки друг, но ханът изискваше на първо място подчинение и единствено изненадата спря резкия му отговор.

— Ако пратя Хазар или Хаджиун, Джучи сигурно ще се възпротиви. Хората му нарушиха клетвите си, за да го последват. Няма да се поколебаят да се бият, за да го защитят. Ти си единственият, който ще бъде оставен да говори, Субодай. Единственият, който може да го приближи.

Победен, Субодай затвори очи за момент. Чингис явно разбираше как гледа на него Джучи, в противен случай нямаше да избере именно него.

— Господарю, никога не съм отказвал да изпълня твоя заповед. Не го забравяй, когато искаш това от мен.

— Ти го обучаваше, когато бе само едно гневно момче, но тогава те предупредих, че кръвта му е лоша и че във всеки момент може да се обърне против нас. Нима не бях прав? Поверих му воини и власт, а той ги взе и избяга. Кажи ми, като мой военачалник, как трябва да постъпя с такъв човек!

Субодай стисна поводите в юмруците си. Не каза, че Чингис сам бе виновен за това, че гордостта му от Чагатай беше разяла Джучи, докато в сърцето му не остана нищо освен омраза. Това нямаше никакво значение за хана. Отчаяно опита друга тактика.

— Нека поне изчакаме, докато не се справим със сина на шаха, господарю. Хората ми са много нужни тук. Ако ме изпратиш сега, няма да ме има шест месеца, ако не и повече. Нападнат ли ни преди това, няма да ти бъда от полза.

Чингис свъси вежди. Гневът му към съпротивляващия се военачалник нарастваше.

— Принцът разполага само с шейсет хиляди души, Субодай. Мога да пратя два или три тумана и да го изкормя още сега. Това ми е по-важно. Ти си единственият, на когото Джучи ще позволи да говори. Той те уважава.

— Знам — тихо рече Субодай. Чувстваше се зле, разкъсван между верността към хана и приятелството си с Джучи. Не помагаше и тактическият му ум, който виждаше истината в думите на Чингис. Субодай знаеше, че може да приближи Джучи повече от всеки друг. Загледа отчаяно брега на езерото. Чингис като че ли усети окаяното му положение и поомекна донякъде.

— Нима си мислил, че всички заповеди ще бъдат леки, Субодай? Че никога не бих поискал нещо трудно? Кажи ми кога се проверява човек. Когато ханът му заповядва да влезе в бой с воините, доказали уменията и храбростта си? Или сега, когато е натоварен с работа, която не иска? Ти имаш най-добрия ум от всичките ми военачалници, Субодай. Признавам ти го. Ако виждаш друг начин, кажи ми и ще опитам.

Субодай вече беше обмислил и отхвърлил дузина планове, но не си заслужаваше да сподели никой от тях. В отчаянието си направи един последен опит.

— Туманите се събират, господарю. Нека остана с тях и да пренесем войната на юг при принца. Тук съм ти по-ценен. Ако ме пратиш на север, ще изгубиш и моя туман точно когато ще ти е нужен всеки мъж.

— Трябваше ми повече от година да го открия, Субодай. Ако е видял съгледвачите ми, сигурно вече си е заминал. Можеш да проследиш следата му, но ще успееш ли да я намериш след още година? Сега е времето да се действа тихо и спокойно. Ти си мой военачалник, но ще започна тази война без теб, ако дойдат. Присъедини се към мен, когато се върнеш, или върни знаците на поста, които ти дадох!

Гневът му накрая изби и Субодай едва не трепна от него. Доводите на хана бяха слаби. И двамата го знаеха. Чингис бе обсебен от желанието си да накаже Джучи. Това беше шепнещата зад думите му истина. Ханът не можеше да бъде убеден с разум, щом сърцето му бе пълно с горчивина. Победен, Субодай сведе глава.

— Добре тогава — рече той. — Ще препусна бързо и надалеч, господарю. Ако принцът доведе войската си от юг, оглеждай се към хълмовете за мен.

33.

Монголският съгледвач усети нещо. Беше следил двамата мъже в планината цели три дни, като стоеше далеч зад тях. Бяха го отвели дълбоко в лабиринта каньони и високи хребети около долината Панджшир и афганското градче Парван с неговата стара крепост. Страната беше сурова, но съгледвачът бе опитен и познаваше всяка гънка на терена. Свечеряваше се и той вече не можеше да върви по следите им, затова потърси скривалище за през нощта. Чувстваше се неспокоен, че ги е изгубил. Нещо в тях бе събудило любопитството му още щом ги видя. Отдалеч приличаха на хора от афганските племена от възвишенията, с увити лица, за да се предпазят от слънцето и вятъра. Въпреки това в тях имаше нещо странно и това привлече вниманието му. В каньона изпита сърбеж, сякаш някой го наблюдаваше. Може би бяха устроили засада? Нищо чудно. Местните племена познаваха района по-добре и от него. Ако искаха, можеха да се движат като призраци, и на съгледвача му се прииска да се върне назад и да намери следата на другия ден. Поколеба се, докато стоеше абсолютно неподвижно и се ослушваше да чуе нещо през стоновете на вятъра между хълмовете.

Чу избръмчаването на тетивата, но не бе достатъчно бърз да се хвърли на земята. Стрелата го улучи в гърдите, където нямаше броня. Съгледвачът изсумтя и се килна назад в седлото. Ръцете му държаха дървения рог между краката му и го задържаха изправен, а конят му изцвили тревожно. Пое дъх, изплю кървава храчка и дръпна поводите. Очите му се бяха насълзили от болка и той беше сляп, докато обръщаше кобилата с надеждата, че тя ще намери пътя.

От сумрака изсвистя втора стрела и го улучи в гърба, разкъсвайки сърцето му. Съгледвачът полетя напред от удара и се плъзна през шията на кобилата. Тя щеше да побегне, но към нея изтичаха мъже и я задържаха.

— Мъртъв е — каза стрелецът на спътника си.

Джелауддин постави ръка на рамото му.

— Добра работа на такава слаба светлина.

Стрелецът сви рамене, свали тетивата от лъка, нави я и я прибра в торбичката на кръста си. Знаеше, че е добър, може би най-добрият, с когото можеше да се похвали принцът на Пешавар. Господарят му се бе предоставил в служба на Джелауддин, но лоялността на стрелеца беше единствено към принца, а не към този дрипав светец. Въпреки това Джелауддин явно познаваше врага. Беше успял да предскаже действията на съгледвача и да го изкуси точно колкото да си получи стрелата.

Джелауддин сякаш усети посоката на мислите му въпреки сумрака в каньона.

— Затвори очите им и монголите престават да бъдат и наполовина толкова опасни — меко рече той. — Бог насочи стрелата ти, приятелю.

Стрелецът сведе почтително глава, макар че бе майстор и се гордееше с уменията си.

— Ще успеем ли да освободим крепостта в Парван, господарю? Имам един стар приятел, който живее в града. Иска ми се да мисля, че ще го измъкнем жив.

Джелауддин се усмихна в тъмното.

— Никога не се съмнявай, приятелю. До сутринта монголите ще бъдат слепи, а съгледвачите им — мъртви. Ще излезем от хълмовете и ще се стоварим върху тях като лавина.

Утрото настъпи и слънчевите лъчи осветиха прашните земи около Парван и крепостта в края на града. Четири монголски мингхана се бяха разположили около високата кула на замъка — остатък от времето, когато районът бил опустошаван от грабителски набези от хълмовете. В такива случаи жителите на градчето изоставяли имуществото си и бягали зад стените, за да намерят убежище.

Монголските воини бяха обсадили крепостта от всички страни и знаеха, че водата вътре е оскъдна. През долината минаваше дълбока река и те можеха спокойно да поят конете си, докато онези вътре усещаха единствено прахта в гърлата си. Някои монголи бродеха из изоставеното градче. Други бяха построили мост над реката, за да могат да ловуват по залесените склонове от другата страна. Не бързаха. Крепостта щеше да падне, а поредното селище — да приеме новия си управник или да бъде напълно унищожено. Командирите се мотаеха и гледаха как лъчите на слънцето разтеглят сенките по земята. Не им трябваше нито градчето, нито каквото и да било в него, но то се намираше по пътя на запад, а Чингис бе наредил пътят да се разчисти.

През двете години след като ханът и Субодай сложиха край на хашишините, тази практика бе станала обичайна. Винаги имаха осакатени или стари воини, които да настанят в укрепленията по пътя. Данъкът се събираше в злато, роби или коне и с всеки следващ сезон властта им върху афганските земи се засилваше. Винаги се намираха такива, които да откажат да склонят глава пред новите господари, но ако се съпротивляваха, биваха избивани до последния човек. Старата каменна кула в Парван отговаряше на нуждите на монголите и жителите на градчето бяха изгубили всяка надежда, когато дните се проточиха и единственият малък кладенец вътре пресъхна. Изобщо не подозираха за големите войни, които се водеха около тях. Знаеха единствено, че пред стените им има мрачна сила от безжалостни воини.

Джелауддин излезе от планините по изгрев-слънце. Думите от сутрешната молитва все още отекваха в ума му. Най-добрите му разузнавачи познаваха района по-добре от всеки монголски съгледвач и ги бяха изловили в каньони и долини, докато не падна и последният. Монголите нямаше да бъдат предупредени за атаката. Джелауддин ликуваше, когато хората му се изсипаха в долината Панджшир с блестящата й река. Монголите едва успяха да изтичат при конете си, а войската му вече се бе построила. Беше призовал хората си с вярата и те бяха отвърнали, бяха изминали пеш или на кон хиляди мили, за да дойдат при него. Имаше туркменски номади, някои от които не отстъпваха на монголите в майсторство с лъка. От лявата му страна яздеха берберски воини, които споделяха вярата на Джелауддин, ако не и арабската кръв във вените му. Имаше също истински араби, бедуини, перси, дори тюрки — беше ги присъединил към мъжете от Пешавар и техния принц. Около това ядро Джелауддин бе обучил войската си.

Монголите ги посрещнаха със свистящи стрели, но той познаваше врага си и всичките му хора носеха дълги щитове от пластове дърво и опушена кожа. Благодарение на златото на принца бе изнамерил модел, който работеше добре против монголските лъкове, и малцина паднаха при първите жестоки залпове. Щом дистанцията намаля, Джелауддин препусна напред с войнствени викове и монголите се прицелиха в безценните му коне. Те също бяха предпазени с най-добрите брони, които можеше да произведе Пешавар — метални люспи, които се припокриваха по дългите им муцуни и гърдите. Това забавяше атаката, но пък стрелите не можеха да ги повалят с лекота.

Удариха монголските редици, които се оформиха пред тях от хаоса, стовариха се със зашеметяваща сила върху им, но те не отстъпиха. Последният залп стрели полетя към хората му и дори броните и щитовете не успяха да ги защитят, когато ги улучиха от упор. Джелауддин ги видя да падат, но вече бе сред врага и сабята му пееше. В жаждата си за отмъщение не прецени първия удар и той попадна върху шлема на един монголски воин. Скоростта му даде допълнителна сила, мъжът полетя назад и моментално беше стъпкан от копитата. Армията на Джелауддин бе оцеляла при първия контакт и центърът на монголите отстъпи объркано.

Видя по фланговете да се образуват криле и принцът на Пешавар изпрати хората си срещу тях, като ги спря още в самото начало на маневрата. Монголите никога не се бяха сражавали с хора, които познаваха така добре като Джелауддин триковете и тактиките им. Той изкрещя, обезумял от ярост и радост, когато врагът отстъпи под звуците на роговете.

Дори тогава продължаваха да се бият и клането стана ужасно, когато арабите ги притиснаха твърде силно. Воините поддържаха тесен строй и се оттегляха на групи, а най-близките редици ги прикриваха с лъкове и мечове. Джелауддин вдигна ръка и предната му редица опъна лъкове. Когато между двете сили се отвори разстояние, те пуснаха залп, като всеки се целеше в монголските стрелци, които нямаха щитове. Десетки от тях паднаха мъртви и армията на Джелауддин продължи напред стъпка по стъпка, отблъскваше ги от крепостта, а жителите на Парван ликуваха по стените.

Реката се намираше на по-малко от миля разстояние, когато монголите се отказаха от съпротивата и препуснаха към моста. Джелауддин полетя в галоп с хората си след тях, твърдо решен да ги избие до крак. Твърде много пъти ги беше виждал да тържествуват, за да не се наслади на гледката. Препускаше леко, усещайки прохладния ветрец в лицето си.

Монголите не спряха при моста. Оцелелите воини го прекосиха, без да намаляват ход, рискувайки живота си в блъсканицата. Мостът бе добре построен и хората на Джелауддин не се поколебаха да ги последват.

Джелауддин видя как някои от монголите скачат от конете си и се втурват с брадви към въжетата и гредите, без да обръщат внимание на връхлитащия противник. Може би стотина от конниците му бяха прекосили реката и с ужасна яснота Джелауддин разбра, че монголите са решили да разделят силите му на две и да оставят онези при крепостта безпомощни, докато разкъсат като побеснели кучета другите. Хладнокръвното им мислене обузда лудостта му и той дръпна поводите. Можеше да заповяда да убият онези, които се мъчеха да разрушат подпорите на моста. Така щеше да избие монголите до последния човек, но ако мостът паднеше, мнозина от хората му щяха да загинат. Реши, че е направил достатъчно. Беше наранил и окървавил враг, който досега не бе познавал поражение. Вдигна рога, който висеше завързан на кръста му. Някога той беше принадлежал на монголски съгледвач, но хората му бяха готови за резкия сигнал.

Онези, които още не бяха стигнали моста, отстъпиха назад и се построиха в блестящи редици, като вече надаваха победни викове. Другите се отдалечиха от врага и започнаха да се оттеглят по моста. Джелауддин гледаше с гордост как следват безпрекословно заповедите му и вдигат щитове, за да посрещнат летящите към тях стрели.

Мостът рухна в реката, вдигайки висок фонтан пръски. Около петдесет души все още се намираха от другата страна и Джелауддин отиде до ръба и погледна надолу към водите. Беше прекалено дълбоко. Може би в друг ден хората му можеха да преплуват с конете, но не и когато вражеските стрелци бяха готови да ги пронижат веднага щом се спуснат надолу по брега. Джелауддин вдигна сабята си за поздрав към онези, които го гледаха от другата страна на реката, към врагове и приятели.

Хората му отвърнаха на жеста и обърнаха конете си, за да се хвърлят в последна атака срещу монголите. Бяха съсечени, но загинаха без страх, отнасяйки със себе си колкото може повече неприятели.

Противниковите сили стояха една срещу друга от двете страни на бурната река, задъхани и окървавени. Джелауддин едва ли би могъл да опише екстаза на този момент. Видя монголския командир да подкарва коня си към брега на реката и известно време двамата се взираха един в друг. Монголът сви рамене към следата от мъртъвци, която водеше към крепостта в далечината. После вдигна меча си, повтаряйки жеста на уважение, след което обърна коня и се отдалечи. Чингис щеше да научи и не беше нужно подчиненият му да изрича заплахи от негово име.

— Във всеки град се говори, Чингис — горчиво рече Хаджиун. — Досега вярваха, че сме непобедими. Това е пукнатина в тази вяра, братко. Ако я оставим без отговор дори и за един сезон, те ще стават по-уверени и Джелауддин ще събере още повече хора под знамената си.

— Един успешен набег не прави от човека военачалник, Хаджиун. Ще изчакам завръщането на Субодай. — Чингис посочи раздразнено към откритата равнина, която бе открил на осемдесет мили южно от езерото, в което се научиха да плуват Кублай и Монгке. Народът не можеше да се задържа дълго време на едно място. В арабските земи богата паша се намираше трудно, но светът беше голям и Чингис вече бе избрал две други места, където да се премести след един месец. Такъв беше начинът им на живот и в нужния момент той вземаше решенията бързо, почти без да се замисля. Думите на Хаджиун го раздразниха и прекъснаха мислите му за Джучи и Субодай. Вярно беше, че войската на Джелауддин бе убила повече от хиляда от хората му и това бе развълнувало арабските градове. Първият данък от афганския град Херат не беше пристигнал и Чингис се питаше дали се е забавил, или са решили да изчакат и да видят какво ще стане.

Хаджиун помълча, но Чингис не каза нищо и той отново отвори уста:

— Изгубените хора са от моя туман, Чингис — рече твърдо. — Нека поне да препусна натам и да изнервя онова копеле. Щом няма да ми дадеш армия, позволи ми да нападам редиците му, да удрям и да изчезвам в нощта, както сме правили и преди.

— Не бива да се боиш от тези селяни, братко. Аз ще се разправя с тях, когато разбера, че Субодай е намерил Джучи.

Хаджиун премълча и не зададе въпросите, които напираха в него. Чингис не му беше казал какво е заповядал на Субодай и той нямаше да го моли за това, колкото и да му се искаше. Все още му бе трудно да повярва, че Джучи е отвел хората си и се е опитал да избяга. Духовете знаеха, че е бил провокиран, и понякога Хаджиун проклинаше слепотата на бащата, която бе довела до това, но пък предателството беше зашеметило всички. Никой никога не се бе обръщал срещу онзи, който бе създал народа. Чингис беше почитан въпреки всичките му недостатъци и Хаджиун почти не можеше да си представи каква сила на волята е имал Джучи, за да се откъсне от всичко познато. Видя как Чингис стиска упорито зъби, явно прочел неговите мисли.

— Тук построи империя, вместо да оставиш само развалини, Чингис. Постави Арслан в Самарканд и Чен Юй в Мерв. Те управляват от твое име точно както са управлявали кралете и шаховете преди тях. Но въпреки това те са нашественици и винаги ще има такива, които ще искат да ги прогонят. Достатъчно е да покажем и най-малък признак на слабост пред арабите, за да се сдобием с бунтовници във всяко селище, което сме превзели. — Въздъхна. — Твърде съм стар, за да повтарям всичко отново, братко.

Чингис бавно примигна и Хаджиун не можеше да прецени дали наистина го слушаше или не. Ханът изглеждаше абсолютно обсебен от обърналия се срещу него син, може би защото никой друг не беше постъпвал така. Всеки ден оглеждаше хоризонта за някакъв знак от Субодай. Хаджиун знаеше, че още е много рано. Дори да бе препускал като съгледвачите, Субодай още не бе стигнал северните земи, където се беше скрил Джучи. Отново му се прииска да научи какво е било наредено на военачалника. Подозираше, че знае, и съжаляваше, че точно на него се е паднала тази омразна задача. Много добре знаеше, че Субодай мисли за Джучи едва ли не като за свой син. Това беше типично за Чингис — да изпробва верността на хората си до краен предел. Брат му винаги е бил безмилостен към тях, както и към самия себе си.

Приготви се да опита още веднъж. Отчаяно искаше Чингис да го разбере. Преглътна мъчително при мисълта, че сега Субодай можеше да му е от полза. Брат му се вслушваше най-много в неговите думи, но военачалника го нямаше тук, докато всичко, което бяха изградили, се пропукваше.

— Контрирали са крилата, Чингис, не са им позволили да се разгърнат. Имат много добри щитове и бронирани коне, които издържат на стрелите ни. Не се боя от броя им, братко, а от начина, по който го използва Джелауддин. Ако ти не дойдеш, нека аз да ги прогоня. Няма да изненадат моя туман със същата тактика. Ние ще контрираме тях и това ще бъде послание за всеки, който си въобразява, че можем да бъдем победени.

Чингис отвори уста и засмука един от кътниците си.

— Прави каквото искаш, Хаджиун — рече той. Беше решил, че е по-добре да даде на брат си пълна свобода на действие. — Вземи три тумана, своя и два други. Не тези на Угедай или Толуй. Техните бойци са още с жълто около устата.

— Тогава Джелме и Хазар — бързо рече Хаджиун.

Чингис кимна, все още загледан на север и мислещ за Субодай.

— Бързи схватки, Хаджиун, нали разбираш? Ако са толкова страховити, колкото се разправя, не искам да изгубиш хората си в планините. Пусни им кръвта, както сме го правели и преди, както направи при Йенкин и срещу шаха. Аз ще дойда със Субодай.

Хаджиун сведе глава, залян от вълна на облекчение.

— Добре, братко — рече той, понечи да си тръгне, но спря. — Субодай няма да се провали. Навремето си мислех, че си луд да го издигаш, но по-добър от него не съм виждал.

Чингис изсумтя.

— Проблемът, Хаджиун, е че не знам дали искам да успее, или да се провали.

Видя, че Хаджиун отваря уста да попита какво означава това, и махна раздразнено с ръка.

— Върви, братко. Научи пустинните плъхове повече да не застават на пътя ми.

34.

Застанал между два скални стълба, Хаджиун гледаше надолу към долината Панджшир с шатрите и конете на противниковата армия. Късната сутрин вече беше гореща и той се потеше. Почеса разсеяно подмишницата си, където имаше цирей, който трябваше да се изреже. С Джелме и Хазар бяха препускали със скоростта на съгледвачи и бяха докарали конете си до полусмърт, за да отмъстят бързо за поражението при Парван.

Джелауддин знаеше, че монголите са дошли. Хаджиун виждаше облечени в роби фигури да ги наблюдават от всеки връх. Хората сигурно бяха лазили по скалите, за да се доберат до позициите си. Един от тях бе високо над главата му, където стрелите не можеха да го достигнат. Хаджиун не можеше да ги свали оттам и се чувстваше неудобно под мълчаливите им погледи. Всички наблюдатели се бяха обърнали към него, някои сигнализираха на армията в долината с флагчета. Джелауддин беше информиран за всичко.

Долу също се виждаха признаците на контролиращ ум, който най-сетне си беше взел поука от своя враг. Арабският лагер се намираше на три мили от другата страна на реката и градчето, на открита равнина, зад която се издигаха зъбери като остриета. Разположението не позволяваше устройването на засада или обкръжаване. Не разчитаха на стени, макар Хаджиун да виждаше каменни блокове и дървени прегради пред вражеския лагер, разположени така, че да осуетят всякаква пряка атака. Правоъгълници от шатри трептяха на сутрешния ветрец, а флаговете от върховете събираха хората в гъсти редици. Показваха самоувереността си на това място и предизвикваха монголите да се нахвърлят срещу тях.

— Трябва да пресечем реката — каза Джелме, който стоеше до него. — Сега знаем къде са и можем да потърсим брод.

Хаджиун командваше и трите тумана. Кимна, като продължаваше да наблюдава долината, а Джелме прати съгледвачи да намерят най-доброто място за пресичане на преградата. Прехапа устна. Джелауддин несъмнено бе отбелязал всички бродове на сто мили наоколо. Нямаше шанс за изненадваща атака, щом синът на шаха знаеше точно откъде ще дойдат. Въпреки това трябваше да пресекат. Джелауддин беше избрал мястото за сражение. Познаваше терена, имаше числено превъзходство и всяко друго преимущество, което имаше значение. Отново му се прииска поне този път Чингис да му беше дал повече хора.

Присви очи към наблюдателя, намиращ се на стотици стъпки над него. Човекът клечеше в бялата си роба. Беше се покатерил по отвесна скала, която горе се стесняваше едва ли не като върха на игла. Потисна желанието си да прати воини да го съсекат. Сигурно му бяха били нужни дни, за да стигне до опасната си позиция, от която се виждаше цялата долина. Ако имаше достатъчно вода и храна, можеше да се защитава срещу катерещите се колкото си иска време.

Брат му Хазар приближи с коня си. Хаджиун забеляза, че той също гледа кръвнишки човека на скалата.

— Не можем да стоим тук цял ден, братко — рече Хазар и спря коня. — Мога да сляза и най-малкото да унищожа градчето. Арабите може и да посърнат, щом видят дима.

Хаджиун отново погледна долината. Командирите на победените мингхани бяха описали най-подробно терена в жалките си опити да се докарат след срамната загуба. В градчето не се забелязваше никакво движение и Хаджиун реши, че жителите отново са се оттеглили в извисяващата се над равнината крепост. Ако виждаше и най-малък смисъл, щеше да прати Хазар надолу като стрела. Но вместо това поклати глава.

— Какво е едно градче повече за нас или за тях? След като разбием войската, можем лесно да превземем крепостта.

В отговор Хазар сви рамене и Хаджиун продължи, изказвайки на глас мислите си, за да ги подреди по-добре:

— Самоуверен е с тези планини зад него.

— Значи е глупак — с леко сърце рече Хазар.

— Не е глупак, братко. Този човек видя как изкормихме армията на баща му. Познава тактиката ни и силните ни страни, а може би и слабите. Виж само как е разположил каменните блокове, за да попречи на копиеносците и стрелците. Самоуверен е и това ме тревожи.

— Прекалено много мислиш, Хаджиун. Когато Джелме намери път през реката, ще го заковем за онези скали. Ще стане пример за всички.

Хаджиун кимна предпазливо. Чингис не беше поискал бърза победа, а само да пуснат кръвта на врага. Но първото правило на войната бе да не позволяваш на врага да избира бойното поле и да определя правилата. Разкърши пръсти и врат. Искаше му се Субодай да беше тук.

Съгледвачите на Джелме се върнаха бързо с вестта, че само на пет мили надолу има плитък брод. Хаджиун заповяда на туманите да тръгнат и неволно хвърли поглед нагоре към ярките флагчета, сигнализиращи от връх на връх за раздвижването.

— Идат — промърмори Джелауддин, разчитайки съобщенията.

— Нямат друг избор — отвърна Наваз.

Джелауддин хвърли бърз поглед към раджата, като скри усмивката си. Заместникът му приличаше на същински паун. Под бронята си беше облечен в пурпурна и позлатена коприна, а на главата му се мъдреше светлосин тюрбан. Сякаш беше наконтен от някоя проститутка или артист, но Джелауддин не се съмняваше в решимостта му.

Сигурно за хиляден път огледа строя на хората си. Сигурен беше, че няма слаби места. Планините предпазваха тила им, а тежките плочи от стените на Парван лежаха на групи пред тях, точно където можеха да забавят монголските конници. Ако врагът беше пратил отряд към градчето, той щеше да види, че големи части от стените му липсват и че камъните са пренесени на другия бряг със салове, направени с дърво от къщите. Жителите на Парван бяха изгубили голяма част от защитата си, но не съжаляваха за жертвата, особено след като армията вече бе постигнала успех срещу неверниците. Крепостта, която ги подслоняваше, се намираше далеч от другата страна на реката и Джелауддин не можеше да различи отделните лица, но знаеше, че наблюдават. Поне щяха да имат чудесен изглед към предстоящото сражение.

— Имаме време до следобед, ако минат по първия брод — каза Джелауддин. — Хайде още веднъж да обиколим хората. Някои сигурно са нервни и няма да е зле да ни видят спокойни и весели.

Собствените му очи противоречаха на тона му, но Наваз не каза нищо, само сведе глава и се спеши, за да тръгне с него.

— Очаквах, че ще бъдат повече от тридесет хиляди — каза той, докато вървяха между шатрите. — Толкова ли са арогантни?

Джелауддин кимна.

— И имат пълното право да са такива, приятелю. Разкъсаха армията на баща ми, а бяха три пъти по-малко. Ще бъде тежка битка, дори и след всичките ни приготовления.

Наваз изпухтя презрително.

— Опразних хазната си, за да ти осигуря щитовете и бронята, които поиска. Ти в замяна запали огън в сърцата на хората. — Видя, че Джелауддин му хвърля поглед, и продължи: — Не съм глупак. Познаваш ги по-добре от всеки друг, но довечера ще изгаряме труповете им на купчини.

Джелауддин се усмихна на самоувереността на раджата. Вярно бе, че познава монголите на бойното поле. Можеше да се надява на победа, но нищо в този живот не бе гарантирано.

— Днес по пладне ще поведа хората в молитвата. Ако Аллах погледне благосклонно към нас, ще разбием легендата за този хан, така че силата му да се стопи. Победим ли тук, всички градове, които гледат и чакат, ще се надигнат с нас, за да го изтръгнем от земята ни. Изгубим ли, никой повече няма да му се противопостави. Това е залогът, Наваз.

Сконфузен, раджата сведе глава. Изпитваше благоговение пред Джелауддин още преди да обърне монголите в бягство през моста. Повече от всичко друго му се искаше да впечатли мъжа, само една година по-възрастен от него, когото беше познавал като момче. Погледът му обходи редиците воини, които Джелауддин бе събрал под общото знаме. Туркмени, бербери, бедуини от далечните пустини и тъмнокожи воини от Пешавар, отличаващи се от останалите с гвардейските си доспехи. Имаше и афганци — мрачни мъже, дошли от хълмовете с тежките си извити саби. Никой не бе яхнал кон за предстоящата битка. Джелауддин беше избрал позиция, която отнемаше преимуществото на монголските ездачи. Войската му щеше да се сражава пеша. Щяха или да издържат, или да бъдат унищожени.

Беше работил усилено предишните дни, за да приготви позицията — знаеше, че монголите няма да закъснеят с отговора си. Дори Наваз се бе включил наравно с хората си при прехвърлянето на камъните през реката. Раджата се надяваше, че са видели как загърбва достойнството си и работи с останалите, макар усилията му да бяха предизвикали смеха на Джелауддин. Изчерви се, когато си припомни думите му за гордостта. Та той беше принц на Пешавар! И гордостта беше нещо естествено за него, макар да се мъчеше да бъде смирен.

Сбърчи нос, когато двамата с Джелауддин минаха покрай отходната ивица. Мухите бръмчаха гневно, докато мъжете я запълваха със земя. Джелауддин бе участвал дори в това — беше избрал мястото така, че след запълването му да се получи груб вал покрай десния им фланг. Наваз извърна поглед от хората, които хвърляха земя в траншеята, но Джелауддин ги повика по имена и намали срама им от мръсната работа. Наваз го наблюдаваше трескаво и се мъчеше да научи всичко, което можеше. Беше похарчил златото на баща си, за да екипира войската. Но това някак не му беше достатъчно и се надяваше да покаже на Джелауддин, че може да командва и да се бие с не по-малко кураж от всеки друг.

Слънцето се движеше в небето и хвърляше сянка върху чакащата армия. По пладне тя щеше да изчезне, но дотогава хората щяха да бъдат на хлад. Монголските тумани щяха да са сгорещени и жадни, след като пресекат реката и препуснат в обратна посока. Джелауддин беше предвидил всичко и Наваз кимна одобрително към момчетата, които чакаха да изтичат сред мъжете с мехове вода преди началото на сражението. Конете бяха в безопасност отзад, където не можеха да се подплашат и да побягнат. Принцът видя купища вързани на снопи стрели, както и хиляди резервни щитове и саби.

— Тази сутрин не съм слагал нищо в уста, Наваз — внезапно рече Джелауддин. — Искаш ли да хапнеш с мен?

Всъщност нямаше никакъв апетит, но знаеше, че хората му ще се ухилят, като видят как водачът им се храни, без да го е грижа, докато страховитият враг приближава. Наваз го поведе към своята шатра, която бе по-голяма от останалите. Беше пищна като облеклото му и Джелауддин отново се усмихна при мисълта за суетността на принца. Когато стигнаха входа, Джелауддин погледна към равнината, където бе избрал да отмъсти за шаха на Хорезъм. Потърси какво още може да доизпипа, но всичко беше готово. Оставаше им само да чакат.

— Кажи на слугите да изнесат храната навън, Наваз — промърмори той. — Нека хората ме видят да седя като един от тях и гледай храната да е проста, също като тяхната.

Раджата на Пешавар сведе глава и забързано влезе в шатрата, за да изпълни заръката.

Туманите се измокриха при прекосяването на калната река при брода, но слънцето ги изсуши, докато изминат петте мили обратно до долината. Отдавна бе минало пладне, когато отново видяха врага в далечината. Хаджиун яздеше бавно начело на войската, за да запази силите на коня си. Джелме и Хазар бяха до него.

— Ще бъде тежка битка, братко — каза Хаджиун. — Следвай заповедите ми и забрави всякакви мисли за лесна победа.

Хазар сви рамене, когато долината се отвори пред тях. Бяха намерили и друг вход в централната равнина, но на един връх там също имаше човек и флагът му можеше да се види от мили разстояние. Реката се падаше от лявата им страна, докато се движеха към лагера на Джелауддин. Тримата военачалници виждаха, че армията му е от пехотинци, построени в дъга през долината. Шейсетте хиляди души представляваха внушителна гледка и монголите яздеха с мрачна концентрация, като гледаха към командирите си за заповеди.

Хаджиун усети, че мехурът му е пълен. При дълъг преход щеше просто да остави жълтата течност да се стече по хълбока на коня, но врагът беше съвсем наблизо и той се намръщи и го задържа — не искаше хората му да си помислят, че го изпразва от страх.

Когато до вражеските редици остана една миля разстояние, Хазар и Джелме се върнаха на позициите си пред своите тумани. Бяха се съвещавали с Хаджиун по пътя от брода и двамата знаеха какво трябва да правят. Поне Хаджиун знаеше, че подчинените му командири са сигурни хора. Вдигна ръка и тридесетте хиляди воини преминаха в тръс. Първата редица на Джелауддин вдигна саби и щитове. Тежките остриета почиваха на раменете на войниците и отразяваха лъчите на слънцето.

Хаджиун се взираше към каменните блокове, пръснати по открития терен. Не знаеше дали Джелауддин не е изкопал ями пред хората си и се мъчеше да познае къде би могъл да ги разположи. Дали е оставил центъра отворен и ги е концентрирал само по фланговете? Влудяваше го мисълта, че Джелауддин познава тактиката им. Със сигурност щеше да очаква разгръщането на крилата, а това означаваше, че Хаджиун трябва да насочи туманите в центъра. Това щеше да остави собствените им флангове уязвими и подмишниците му станаха студени от стичащата се пот. Военачалниците знаеха плана му, но бяха готови на всичко и той можеше да променя заповедите до последния момент преди да ударят врага.

Джелауддин беше виждал как се сражава Чингис, каза си Хаджиун. А това означаваше, че пред единия или двата фланга ще има капани. Беше съвсем сигурен в това, когато до врага оставаше половин миля. Принцът си въобразяваше, че е в безопасност на позиция, където не може да се маневрира. Хаджиун реши да му покаже грешката.

— Надясно! — изрева той, вдигна ръка и я завъртя в кръг. Съгледвачите до него вдигнаха червени знамена от дясната си страна и туманите реагираха. Щяха да атакуват само десния фланг с цялата си сила. Нека останалата войска на Джелауддин да стои безсилно зад своите скали и шипове.

Бяха нужни години практика, за да се научат да се придвижват в такова множество, без да развалят редиците. Монголите се справяха, сякаш това бе нищо за тях и туманите се прегрупираха в нов строй далеч срещу фланга на врага. Ускориха ход, следвайки темпото на Хаджиун, и опънаха лъкове. Вдигнаха толкова голяма пушилка, че тя хвърли сянка през долината. Слънцето беше зад тях и те яздеха към летящия насреща им сумрак.

Хаджиун видя как враговете размахват гневно саби, докато препускаше покрай първите купчини камъни. Ако беше на мястото на Джелауддин, вече щеше да е повел хората си напред да притиснат туманите като затваряща се врата. Те обаче стояха на място, както им бе заповядано.

На четиристотин крачки Хаджиун измерваше на глас разстоянието, което се стопяваше с ужасяваща бързина. Яздеше в петата редица — трябваше да остане жив, за да ръководи сражението. Сърцето му биеше бясно и устата му бе суха. Насили се да диша през носа и подсмърчаше с всяко поемане на дъх. И трите тумана летяха срещу врага. Бяха се разгърнали така широко, че щяха да ударят почти до линията на възвишенията.

Първите редици се натъкнаха на траншеи, покрити с тръстика и мека пръст. Препускащите в пълен галоп коне се сгромолясаха тежко на земята, запращайки ездачите си във въздуха. Краката на някои се бяха заплели в стремената и краката им излязоха от ставите или се изкълчиха от рязкото спиране. Армията на Джелауддин изрева, но монголите се окопитиха бързо. Бяха паднали над сто души, но останалите живи се свиха на кълбо и използваха конете си като прикритие, когато задните редици ги запрескачаха. Още неколцина паднаха поради неправилно прецененото разстояние до падналите коне, но линията почти не забави ход. Никоя друга войска не би пуснала залп в ивицата земя между траншеите и врага. Монголите пускаха стрели като рояци мухи към враговете и ги събаряха на земята. Когато стигнаха редицата саби, някои воини захвърлиха лъковете си, но повечето намериха време да ги закрепят за седлото, докато изтегляха мечове с другата ръка. Не мислеха за мъртъвците при траншеите отзад, а искаха единствено да отмъстят за тях.

Ревящата линия удари войниците на Джелауддин почти на пълна скорост и тежестта и силата на конете беше толкова опасна, колкото и самите мечове. Монголите употребяваха безжалостно конете си и ги използваха като тарани, за да разбият редиците.

Хаджиун видя извитите остриета на арабите да се въртят, отразявайки слънчевите лъчи. Туманите бяха ударили само малка част от линията и повече от половината от бойците му не можеха да използват мечовете си. Затова те започнаха да стрелят над собствените си редици. Черните стрели се издигаха високо и падаха навсякъде във вражеското множество. Улучваха целите си, но дисциплината на врага издържа, а щитовете им бяха добре изработени, точно както беше научил Хаджиун. Той видя как войниците ги вдигат над главите си, образувайки стена и запазвайки хората в безопасност отдолу.

Воините на Джелауддин се сражаваха яростно и дисциплинирано, докато отстъпваха крачка по крачка през собствените си мъртъвци. Монголската атака изгуби скорост в гъстите им редици, а извитите саби продължаваха да се издигат и да се спускат едновременно. Някой воини бяха съсечени от седлата и за свой ужас Хаджиун видя, че арабите отблъскват хората му и наобикалят всеки попаднал сред тях воин, подобно на остров в море.

Останалата част от армията на Джелауддин започна да обръща към него. Бяха напуснали безопасната си позиция, но напредваха в ред, без да се втурват като обезумели. Отсрещният фланг тръгна напред и Хаджиун изруга. Колоната му се беше врязала само в част от врага и той взе рога от гърдите си, за да нареди да контрират новата заплаха. Хазар отговори, като дръпна своите хора назад само с една команда, която бе предадена надолу по веригата на командването. Хаджиун видя въпросителния му поглед и посочи към затварящата се врата от хора, която пресичаше равнината. Войниците на Джелауддин знаеха къде се намират траншеите и ги прескачаха почти без да забавят. След малко щяха да обкръжат монголските тумани и тогава щеше да започне истинската касапница.

Хазар имаше десет хиляди стрелци, всеки с по тридесет стрели в колчана си. Те се построиха във възможно най-широката линия, макар че водещият й край бързо влезе в сражение с крилото. Останалите насочиха опънати лъкове към маршируващите срещу тях. Хазар спусна ръка и хиляди стрели полетяха във въздуха и улучиха броня и хора. Моментално последва втори залп, след това трети.

Хаджиун изкрещя отчаяно, когато видя как арабските редици се разтресоха. Стотици изпопадаха, но основната маса вървеше с високо вдигнати щитове и издаваше само сумтене, когато поемаше ударите. Хаджиун беше останал открит и за първи път наистина изпита страх от поражение.

Наду два пъти рога си. Това беше команда за отстъпление. Тези около него реагираха първи, но заповедта се разпространи като вълна през туманите. Хазар изкрещя гневно, но също обърна коня си с гръб към врага и се оттегли.

Арабите нададоха тържествуващ вой при вида на бягащия враг. Хиляди се опитаха да съсекат отстъпващите монголи и се втурнаха след тях с вдигнати саби. Хаджиун изчака, като внимаваше да не препуска твърде бързо и да не ги оставя назад. Лъжливото оттегляне щеше да е по-лесно срещу конници — тогава всеки препускаше сам, заслепен и обезумял от жажда за кръв.

Рязко пое дъх, когато над равнината се разнесе друг сигнал. Не беше от монголски рог. За свое изумление Хаджиун видя как тичащите арабски редици спират и обръщат назад. Някакъв пъстро облечен принц беше дал командата и войниците моментално прекратиха преследването. Хаджиун вече бе избрал мястото, където да обърне и да ги направи на парчета, далеч от защитната линия. Вместо това те заеха изходните си позиции и туманите останаха сами в равнината, задъхани, окървавени и обхванати от безсилен гняв.

Само малка част от арабите закъсняха да реагират и бяха съсечени. Останалите стояха в стегнати редици, крещяха обиди и размахваха саби и щитове, сякаш предизвикваха монголите да дойдат и да ги вземат. Хаджиун видя ужасената физиономия на Хазар, когато се срещнаха на половин миля от бойното поле.

— Джелауддин — задъхано рече Хазар. — Копелето ни познава много добре.

Хаджиун мрачно кимна. Синът на шаха бе виждал и преди лъжливите оттегляния и беше готов за тях. Направи така, че да изглеждат като глупаци, които бягат от врага. Братът на хана с мъка се опита да възвърне така нужното си спокойствие.

Слънцето се бе преместило изумително много по време на боя и сенките на късния следобед бяха издължени, когато Хаджиун се спеши и надигна меха с вода. Имаше време за втора атака, но Джелауддин бе успял да го изпревари на всяка стъпка и самоувереността му беше разклатена. Хазар усети объркването му и заговори отново, за да накара брат си да започне да мисли:

— Какво ще кажеш довечера да заемем позиция недалеч от тях и да ги обстрелваме? Можем да ги притиснем до хълмовете зад гърба им.

Хаджиун поклати глава.

— При липсата на друга заплаха те просто ще се скрият зад щитовете си. Само ще изхабим стрелите.

— Тогава какво, братко? Да ги оставим да победят ли? — Очите на Хазар се разшириха от изумление, когато Хаджиун не отговори. — Нима ще оставиш тези чукащи псета селяни да тържествуват?

— Освен ако нямаш по-добра идея — озъби се Хаджиун.

Хазар го зяпна и двамата вдигнаха с благодарност очи, когато към тях приближи Джелме, целият покрит в прах.

— Поне са отрязани от реката — рече той. — Каквито и запаси вода да имат, в крайна сметка ще свършат. Можем да изчакаме.

Хазар се намръщи презрително.

— Ще ми се Субодай да беше тук — каза той. — Той нямаше да ни кара да чакаме врагът да умре от жажда или от старост.

Хаджиун се намръщи, макар да беше съгласен с него.

— Това е положението — рече той. — Без трикове и маневри. Лъкове и мечове срещу двойно повече.

— Само това ли си намислил? — невярващо попита Хазар. — Чингис ще ти отреже палците заради такъв план. Ще изгубим повече от половината си хора.

— Никога не сме се изправяли срещу противник като този, Хазар, и трябва да победим. — Замисли се за момент, докато двамата го наблюдаваха тревожно. — Ако не изоставят позицията си, можем да приближим бавно, като разчистваме терена.

Вдигна очи и военачалниците видяха как увереността му се завръща.

— Стрелците отпред, за да ги държат на място и зад щитовете, докато приближаваме. Зад тях копиеносците, готови за атака. Без ямите и камъните те са просто войска от пехотинци. Ще им видим сметката. — Хвърли поглед към увисналото над хълмовете на запад слънце и се намръщи. — Но няма да стане днес. Трябва да изчакаме до зазоряване. Нека хората си починат, да се нахранят и да превържат раните си. Утрешният ден ще бъде изпитание за всички ни, но не можем да се проваляме тук.

Хазар заговори без обичайния си подигравателен тон.

— Братко, трябва да проводиш хора при Чингис, да изпрати подкрепления.

— Не могат да стигнат дотук за по-малко от половин месец, Хазар.

— Тогава ще чакаме! Ще чакаме и ще гледаме как онези селяци умират от жажда, докато ние им изпиваме реката.

Джелме прочисти гърлото си и двамата братя посрещнаха с облекчение намесата му, която отслаби напрежението помежду им.

— Загубите ще бъдат по-малки, ако и останалите тумани са тук. Това е положението.

Хаджиун знаеше, че това е добър съвет, макар че всяка фибра в тялото му искаше да поднови сражението. Не помнеше друг път да е бил поставян в подобно положение и това го вбесяваше. Известно време руга на три езика.

— Мътните ги взели! Добре, ще пратя конници при Чингис.

Хазар знаеше, че решението е жегнало гордостта на брат му и като никога реши да не го подиграва, а само го тупна по рамото.

— Важното в една война е да победиш, Хаджиун. Няма значение как го постигаш или колко време ти е нужно. Когато Чингис пристигне, гърлата им ще са пресъхнали като пилета на слънце. След това ще започне веселбата.

Утрото настъпи и когато сивата му светлина изпълни долината Панджшир, монголите се надигнаха от лагера си от другата страна на реката, където не можеха да бъдат атакувани през нощта. Отначало Хаджиун не разбра защо крещят съгледвачите. Нощта беше леденостудена и той бе спал с ръце под дела, наметнат върху бронята. Запретна ръкави да освободи дясната си ръка и инстинктивно посегна към меча, когато съгледвачите изтичаха към него.

— Нападат ли? — остро попита той, все още вдървен от съня и студа. Съгледвачът изглеждаше ужасен, че трябва да съобщи вестта.

— Не, военачалнико. Врагът е изчезнал през нощта. Равнината е празна.

Хаджиун посърна. Панджшир представляваше плетеница от цепнатини и проходи във всички посоки. Несъмнено хората на Джелауддин ги познаваха много добре.

Помисли си за съгледвачите, които беше пратил при Чингис предишната вечер. Не се беше справил добре тук и сега трябваше да изпрати още хора, за да държи хана в течение. Още по-лошото бе, че Джелауддин си бе тръгнал с още една победа. Теренът беше труден за проследяване на придвижващ се враг. Перспективата да ги издирва из този лабиринт от скали и долини го вбесяваше. Нямаше значение, че по-голямата част от войската бе непокътната. Врагът ги беше видял да отстъпват.

Преглътна на сухо, когато осъзна, че е позволил от долината да излезе искра, която можеше да подпали целия свят. Щеше да се разчуе, че монголите могат да бъдат победени, и Чингис трябваше да научи това, колкото и да не му се искаше.

— Следотърсачите да тръгват — рязко заповяда той. — Ще трябва да ги настигнем.

35.

Снегът се вдигаше на вихрушки около него, но Субодай посрещаше с благодарност студа. Беше роден на подобно място и времето подхождаше на вцепенението, което изпитваше, откакто прие заповедта на хана. Лицето му беше безизразно. Над горната му устна се образуваше лед от дъха му, колкото и често да го бършеше.

Следваха го десет хиляди души и той не се и опита да скрие присъствието си. Джучи не беше глупак и Субодай подозираше, че младият мъж има съвсем точна представа къде се намира туманът му. Помисли си, че е много вероятно да намери само изоставен лагер. Тогава щеше да се принуди да преследва сина на хана през деня из замръзналите земи. Погрижи се знамената да бъдат вдигнати високо и ярките жълти ивици коприна се виждаха от много мили разстояние. Така Джучи щеше не само да знае, че е дошъл да го търси туман, но и че неговият командир е Субодай.

Наведе глава и загърна облечения над бронята дел. Зъбите му затракаха и той стисна челюсти. Май вече нямаше силата, която помнеше като момче, и се запита дали резкият преход от горещина към студ не го е лишил донякъде от издръжливостта му. Тялото се нуждаеше от време, за да свикне с подобни крайности дори ако принадлежеше на роден в сурови зимни условия човек.

Беше се борил със заповедта през цялото пътуване на север, докато изкачваше планини, прекосяваше пусти долини и минаваше покрай спящи градчета през нощта. Не беше тръгнал да завладява и хората му подминаваха богатите селища. Вземаха овце и кози, когато им попаднеха, но единствено защото се нуждаеха от прясно месо. Десет хиляди души трябваше да се изхранват, независимо накъде бяха тръгнали. Понитата им бяха свикнали на сняг и като че ли се приспособяваха по-бързо от ездачите си. Разравяха с копита снега за тревата под него всеки път, когато спираха да почиват.

Съгледвачът, който беше намерил Джучи, яздеше непосредствено пред Субодай. През всичките трийсет и осем дни път не бе казал почти нищо. Сега Субодай виждаше, че е станал по-бдителен и непрекъснато се оглежда. Бяха минали повече от хиляда мили, откакто напуснаха Чингис, като внимаваха как използват резервните коне. Най-сетне бяха наближили целта си и никой не знаеше какво ги чака. Първият знак за Джучи можеше да бъде опразнено село или песен на стрели от бялата пустош. Въпреки това продължаваха напред и военачалникът се бореше със себе си, като всеки ден кроеше и отхвърляше десетки различни планове. Понякога се измъчваше с картината как среща младия мъж, когото бе калявал и обучавал три години, по-голямата част от които бяха прекарали почти толкова далеч на север. Споменът беше силен и той откри, че гори от желание отново да види Джучи, точно както баща би желал да види сина си. Цели разговори минаваха през главата му един след друг, но не му носеха покой.

Когато съгледвачите доведоха един непознат при тумана, изпита почти облекчение, че краят на пътуването наближава, макар че в същото време стомахът му се сви. Не беше готов за онова, което предстоеше, макар да го бе очаквал от толкова време.

Не разпозна мъжа, макар той да носеше монголска броня и дел върху нея досущ като Субодай. Освен това излъчваше авторитет, докато яздеше между съгледвачите, и не сведе глава, щом стигна до Субодай. Сигурно е мингхан командир, помисли си военачалникът, докато гледаше с немигащи очи как отнемат оръжието на непознатия и му позволяват да приближи. Туманът спря и заслепяващата вихрушка сякаш се засили. Вятърът виеше и носеше сняг около копитата на конете.

— Военачалнико Субодай — поздрави мъжът. — Видяхме знамената ти.

Субодай не отговори. Мъжът не можеше да има власт да действа самостоятелно и затова той просто изчака да види как Джучи ще изиграе своя ход.

— Трябва да ти кажа, че не си добре дошъл, военачалнико — продължи командирът. Воините около Субодай надигнаха глави, щом чуха предизвикателните думи, но човекът не трепна. — Нямаме абсолютно нищо против вас и най-вече против теб, но въпреки това те молим най-учтиво да обърнеш и да напуснеш тези земи.

Субодай сви устни и усети как полепналият по тях лед се напуква.

— Господарят ти е казал повече от това, мингхан командир — рече той. Мъжът примигна и Субодай разбра, че е познал поста му. — Какво ти каза да сториш, ако не си тръгна?

Командирът прочисти гърлото си, внезапно осъзнал, че говори с най-почитания мъж сред народа след Чингис. Усмихна се бегло, въпреки че беше напрегнат.

— Каза, че няма да го направиш и че ще ми зададеш този въпрос, почти дума по дума.

— Е? — поинтересува се Субодай. Студът се просмукваше в него. Беше уморен от язденето. Умът му бе притъпен и той искаше да се скрие от вятъра.

— Каза ми да ти кажа, че няма да те чака да дойдеш. Тръгнеш ли срещу нас, няма да намериш нищо. Дори ти не можеш да ни проследиш в снега, а ние познаваме тези земи. Ще започнеш да ни преследваш и ще се отдалечиш още повече от хана, но само ще си загубиш времето. — Мъжът преглътна, изнервен от свирепите погледи на воините. Трябваше да събере целия си кураж, за да продължи. — Каза, че си го обучил добре и че няма да оцелееш в преследването, ако го започнеш.

Субодай вдигна ръка да спре онези, които бяха готови да се хвърлят напред и да убият пратеника. Мнозина бяха изтеглили мечове с вдървените си ръце и ръмжаха гневно. Моментът беше настъпил и макар това да го нараняваше повече и от студа, Субодай знаеше как да стигне до Джучи.

— Не съм дошъл да ловувам, мингхан командир. Отведи ме до място, където хората ми могат да се установят на лагер, да се нахранят и да починат. После ще дойда сам с теб. Ти ще ме заведеш при него.

Отначало командирът не отговори. Онези около Субодай започнаха да викат и да настояват за правото да го защитят от враговете. Той поклати глава и хората му млъкнаха.

— Ще ме приеме, мингхан командир — продължи Субодай. — Нима не е казал това? Че ще ме приеме, ако дойда сам? Аз съм го обучавал. Би трябвало да го е помислил отдавна.

Командирът сведе глава. Ръцете му стискаха поводите и трепереха, но не от студа.

— Ще те заведа, военачалнико — отвърна той.

На следващата сутрин Субодай и мингхан командирът бавно влязоха в лагера на Джучи. С развития си през годините инстинкт военачалникът не пропусна да забележи защитата. Бяха избрали място сред гъсти гори и залесени хълмове. Дори пътят към лагера се виеше по снега между стари дървета. Уважението на Субодай към съгледвача, който ги беше открил, рязко се засили. Помисли си, че трябва да похвали човека, стига да доживее да се върне в тумана си.

Имаше гери, чиито дебели плъстени стени пазеха от студа далеч по-добре от камъка и дървото. Дървена палисада предпазваше селището от вятъра. Когато мина през отвора в нея, Субодай забеляза овце и кози в дървените кошари, скупчени заедно на белезникави купчини. Бяха малко на брой и военачалникът не се изненада от дървените колиби, построени от одялани и заковани една за друга борови трупи. От тях се издигаше дим и селото създаваше впечатление за топлина и уют, които харесаха на Субодай. Беше израснал точно на такова място, където всеки дом бе отделен от останалите със замръзнали кални пътеки.

Пристигането му не остана незабелязано. Наблюдаваха го мъже със смътно познати лица. Паметта му бе легендарна, но извън туманите той едва се присещаше за отделни имена, при това доста несигурно. Някои нарочно продължиха работата си, докато военачалникът преминаваше край тях, но повечето просто стояха и гледаха, почти изпълнени с копнеж от спомените за един друг свят. Видя купчини щавени и прясно одрани кожи, които подстригваха и миеха в дървени корита. За своя изненада видя и жени с бледи кожи, някои от които дори бяха бременни. Работеха наред с мъжете, за да оцелеят в замръзналото село, и не го погледнаха, докато минаваше. Името Субодай не означаваше нищо за тях.

Джучи чакаше на прага на една дървена къща. Постройката изглеждаше ниска и малка, но по-солидна в сравнение с герите. Раменете му бяха по-яки, отколкото ги помнеше Субодай, може би заради тежкия труд при строежа на селището. Военачалникът почувства как сърцето му се разтуптява по-бързо въпреки обстоятелствата, при които се виждат. Щеше да препусне в тръс, ако мингхан командирът не бе взел поводите му, преди да успее да го направи. Под мълчаливия предупредителен поглед на мъжа Субодай се спеши, без да откъсва очи от Джучи.

Военачалникът запази студена физиономия, докато позволи на двама воини да го претърсят за оръжия. Бяха много старателни. Провериха подплатата на дела му и махнаха острите пластини от бронята му, дори ги срязаха с ножовете си. Той издържа прегледа, без да ги погледне. Единият дръпна грубо, за да освободи една пластина, и Субодай обърна погледа си върху него. Мъжът пламна и остана изчервен, докато не завърши работата си. Когато приключиха, на снега имаше цяла купчина пластини, върху които лежаха меч и два кинжала. На много места се виждаше тежката подплата на бронята му и част от достойнството на Субодай бе пострадала. Едва тогава Джучи пристъпи напред, а хората му застанаха наблизо с извадени мечове, готови да вземат главата на военачалника.

— Не биваше да идваш, Субодай — рече Джучи. Очите му блестяха и за миг на Субодай му се стори, че вижда привързаност в тях, която обаче бе бързо прикрита.

— Знаеше, че ще дойда — отвърна Субодай. — Макар това да означава, че ще трябва да изоставиш това място, когато си тръгна.

Джучи се огледа.

— Мисля, че си заслужава жертвата, макар че мнозина от хората ми искаха да те убият в гората. — Сви рамене. — Набелязал съм и други места, далеч оттук. Ще построим къщите си наново. — Лицето му стана сурово. — Но ти вече ми струваш скъпо, Субодай, само защото знаеше, че ще ти позволя да дойдеш при мен.

Субодай не помръдна — много добре осъзнаваше, че всяко рязко движение ще означава край на живота му. Не се съмняваше, че освен воина с меча някъде зад него има и стрелци с опънати лъкове.

— Тогава гледай това да не излезе празно прахосване, Джучи. Покани ме с добре дошъл в лагера си и ще поговорим.

Джучи се поколеба. Мъжът пред него бе един от най-старите му приятели и го уважаваше повече от всеки друг. Въпреки това не можеше да се отърси от ужаса, който дойде заедно с него. Не можеше да надхитри Субодай и му бе трудно да потисне набъбващия страх.

— Радвам се да те видя — нежно рече Субодай.

Джучи кимна.

— И аз теб, стари приятелю. Добре си дошъл в лагера ми. Ела да пием чай и сол. Ще те оставя жив засега.

Джучи махна с ръка на воините да отстъпят и Субодай изкачи двете дървени стъпала, които държаха малката къща над кишавата земя. Джучи отстъпи настрани и военачалникът пръв влезе в малката стаичка.

Докато Джучи затваряше, Субодай забеляза отвън да се събират въоръжени мъже. Посланието бе достатъчно ясно и той се опита да се отпусне, докато железният чайник засъска на печката и Джучи наля рядък чай, в който добави мляко и щипка сол от висящата на вратата торбичка. Вътре имаше само едно ниско легло и Субодай седна на един стол, като отпиваше от купата си и се наслаждаваше как напитката прогонва студа в гърдите му. Джучи изглеждаше нервен и ръцете му трепереха, когато хвана неговите.

— Майка ми добре ли е? — попита той.

Субодай кимна.

— Чудесно й се отразяват горещите земи, за разлика от повечето от нас. Братята ти с всяка година стават все по-силни. Угедай вече има свой собствен туман, Толуй също, макар неговият да е само от момчета. Не бих искал да ги виждам да се сражават. Баща ти…

— Не ме интересува как е баща ми, Субодай — рязко го прекъсна Джучи. — Да ме убиеш ли те изпрати?

Субодай трепна, сякаш бе изгорил устните си. Внимателно остави все още наполовина пълната купа. Много пъти беше премислял тази част от разговора, но нищо не можеше да го подготви за мъката от срещата им. Точно сега би дал всичко на света, само и само да се намираше далеч оттук, да завладява други земи за хана.

— Чингис даде тежки заповеди, Джучи. Не ги исках.

— Но въпреки това си тук като вярна хрътка — отвърна Джучи със същия твърд тон. — Кажи ми какво иска от мен.

Субодай пое дълбоко дъх.

— Имаш само седем хиляди души, Джучи. Не могат да издържат срещу моя туман. Съдбата им е в това, което трябва да поискам от теб.

Джучи стоеше като изсечен от камък, без да каже абсолютно нищо. Субодай продължи:

— Ако дойдеш сам, те ще бъдат оставени на мира. Но ако откажеш, длъжен съм да ги избия.

— Ако можеш — отговори Джучи с отново пламнал гняв.

— Да. Но ти знаеш, че мога.

— Не и ако те убия тук, военачалнико. Познавам тези гори. Хората ми ще се сражават за домовете си.

— Ако нарушиш примирието — тихо рече Субодай, — моите пък ще се сражават, за да си отмъстят за мен. Мисли като водач, Джучи. Ти ги доведе тук, далеч от баща си. Те гледат към теб за чест и живот. Нима си готов да ги видиш мъртви?

Джучи стана, купата му падна на пода и се пръсна на парчета.

— Нима очакваш да се върна, за да бъда заклан от баща си? Да оставя всичко, което съм построил тук? Ти си побъркан.

— Баща ти не иска хората ти, Джучи. С предателството си ти го нарани пред всички. Няма да го е грижа за тях, ако се върнеш. Да, ти ще умреш; нима си очаквал да те излъжа? Ще бъдеш екзекутиран като пример за всеки, на когото му хрумне да се обърне против него. Но хората ти ще бъдат оставени на мира. Когато напуснат този лагер, никой няма да дойде да ги търси, поне докато аз съм жив.

Той също се изправи и застана срещу Джучи със сурово изражение.

— Ти ги доведе дотук, Джучи. Ти държиш живота им в ръцете си. Или ще бъдат убити, или ще дойдеш с мен, а те ще живеят. Това е изборът, който трябва да направиш. Още сега.

Сърцето на Субодай се сви, докато наблюдаваше агонията на младия мъж. Сам изпитваше същото, но и той като Джучи нямаше избор. Видя как съпротивата го напуска и с дълга въздишка Джучи се отпусна обратно в леглото. Погледът му беше мъртвешки, взираше се в нищото.

— Трябваше да разбера, че баща ми никога няма да ме остави да си ида — почти прошепна той. — Дадох му всичко, а той продължава да ме гони по петите.

Отправи към Субодай уморена усмивка, която едва не разкъса сърцето на военачалника.

— В края на краищата, какво значение има един живот? Пък бил той и моят.

Изправи гръб и енергично разтърка лице с длани, за да скрие проблясващите в очите му сълзи.

— Това е хубаво място, Субодай. Дори започнахме да търгуваме с кожи. Хората ми си намериха жени при набезите и скоро тук ще има деца, които дори не са чували името на Чингис. Можеш ли да си представиш?

— Мога. Осигурил си им добър живот, но за него има цена.

Джучи дълго време се взираше мълчаливо в него. Накрая затвори очи.

— Добре, военачалнико. Май баща ми е изпратил подходящия човек, за да ме върне.

Стана отново и възвърна част от самообладанието си, преди да отвори вратата и да пусне вихрушката в малкото помещение.

— Вземи си оръжието, военачалнико — рече той, като сочеше купчината в снега.

Около нея се бяха насъбрали мъже. Щом видяха Джучи, лицата им грейнаха. Субодай пристъпи напред, без да обръща внимание на враждебните им погледи, и вдигна меча и кинжалите си. Остави откъснатите пластини на мястото им, препаса меча и пъхна кинжалите в ботушите си. Не гледаше, докато Джучи говореше на главните си командири. Не вярваше, че ще може да го понесе. Конят му беше готов и някакъв непознат държеше поводите. Субодай му кимна по навик, докато сядаше в седлото, но човекът гледаше покрай него.

Субодай се обърна и видя приближаващия Джучи. Младият мъж изглеждаше уморен и някак смален, сякаш му беше отнето нещо.

— Върни се при тумана си, военачалнико. Ще дойда при теб след три дни. Имам да свърша това-онова тук.

Субодай се поклони в седлото, разяждан от срам.

— Ще те чакам, военачалнико — рече той.

Джучи леко трепна от обръщението, но кимна и му обърна гръб.

Снегът продължаваше да вали, а третата вечер наближаваше и светлината отслабваше. Субодай не беше сигурен, че Джучи ще дойде както бе обещал, но не стоя със скръстени ръце. Хората му бяха готови за атака и чакаха премръзнали. Съгледвачите му бяха пръснати във всички посоки и нямаше да бъде изненадан. Стоеше в края на редицата и гледаше как следите изчезват под падащия сняг. Искаше му се спомените да изчезнат напълно, да го оставят свеж и чист, вместо да го измъчват с миналото. Още помнеше какво бе усещането да получи златния пайце от ръката на самия Чингис, а пред тях бе целият свят. Беше се посветил на хана и винаги жадуваше да покаже, че заслужава оказаната му чест. Въздъхна. Ханът бе достоен за следване, но на Субодай не му се щеше да му е син.

Съгледвачите пристигнаха преди Джучи с вестта за самотен ездач в гората. За момент Субодай пожела това да не е Джучи и той да пожертва живота на своите хора, за да запази свободата си. Чингис би постъпил точно така, но Джучи бе живял различен живот и Субодай го познаваше твърде добре.

Наистина беше той и военачалникът замръзна в седлото. Дори и тогава се надяваше, че Джучи ще промени решението си, но той приближаваше все повече и повече, докато не спря досами него.

— Е, Субодай, отведи ме у дома. Вземи мен и остави другите.

Субодай кимна и Джучи поведе коня си сред зяпналите воини, които почти не разбираха какво се е случило. Туманът обърна да се прибира и двамата военачалници минаха през воините, за да застанат начело.

— Съжалявам — рече Субодай.

Джучи го изгледа странно, после въздъхна.

— Ти си по-добър от баща ми — рече той. Видя, че погледът на Субодай се е спрял върху меча с вълчата глава на кръста му. — Ще ми позволиш ли да го задържа, Субодай? Честно си го спечелих.

Субодай поклати глава.

— Не мога. Ще го пазя, обещавам.

Джучи се поколеба, но бе заобиколен от всички страни от хората на Субодай. Внезапно се намръщи. Беше му писнало от борбата, която трябваше да води през целия си живот.

— Вземи го тогава — рече той и разкопча колана с ножницата.

Военачалникът се пресегна да вземе оръжието. Джучи гледаше надолу към него, когато Субодай преряза гърлото му с едно бързо движение. Младият мъж бе изгубил съзнание преди още да падне от коня. Ярката му кръв бликна върху снега.

Субодай хлипаше, докато се спешаваше да прегледа тялото. Животът го беше напуснал.

— Съжалявам, приятелю — рече той. — Аз съм човек на баща ти.

Дълго остана коленичил до проснатия труп и хората му предвидливо запазиха мълчание.

Накрая успя да се овладее и се изправи, като вдишваше дълбоко ледения въздух, сякаш това можеше да измие кръвта от ръцете му. Беше изпълнил заповед, но това не му даваше покой.

— На зазоряване ще се върнем при лагера им — каза той. — Ще дойдат, след като вече е мъртъв.

— Какво да правим с тялото? — попита един от мингхан командирите. Той също познаваше Джучи още от момче и Субодай не можеше да го погледне в очите.

— Ще го вземем с нас. Отнасяйте се добре с него. Той беше син на хана.

36.

Чингис дръпна поводите, когато пред него се разкри долината Панджшир. Виещият вятър вдигаше прахта през пустотата и от едната страна на реката подскачаха и крещяха лешояди. Ханът изсумтя при гледката, смушка коня си и препусна надолу. Джебе водеше воините, в това число и туманите, командвани от най-малките синове на Чингис. Хората на Угедай бяха виждали и преди последиците от сражения и нападения, но повечето от бойците в тумана на Толуй бяха съвсем млади, някои едва навършили четиринадесет години. Гледаха с широко отворени очи, докато не се наложи по-старите да смушкат най-втрещените в ребрата с дръжките на мечовете си.

Четиридесет хиляди души следваха Чингис в Панджшир, прашни и отслабнали след тежкото препускане. Единствено туманът на Чагатай бе останал да пази семействата и да ги премести на нови пасища. Чингис беше взел останалите, като за всекиго имаше по два резервни коня. Натоварена с мехове вода и припаси, огромната опашка коне препускаше след воините и само неколцина останаха отзад да ги подбират.

Жегата се засили, докато препускаха през прахта, и накрая сякаш се стоварваше директно отгоре им. Реката се падаше от лявата страна на Чингис — единственият източник на живот в тази безплодна земя. Приближи бойното поле и видя стъпкани знамена, а в далечината хората бягаха от градчето Парван към крепостта от другата страна на реката. Чингис не спря и препусна право към птиците, разгонвайки гарвани и лешояди, които гневно закрещяха и закръжиха над хората и конете.

Двама конници бяха останали от тази страна на реката и бяха замръзнали като статуи. Хаджиун ги бе оставил да водят Чингис в планината, но те побледняха от напрежение при вида на приближаващите тумани. Заобиколени от птици, двамата решиха единодушно, че няма да е зле да се спешат и да се проснат на земята. Чингис забеляза движението им и насочи коня си към тях, следван от Угедай и Толуй. За разлика от баща си те оглеждаха всичко и на Толуй му беше призляло, макар да се мъчеше да не го показва.

Чингис се спеши. Показа гнева си само когато един гарван прелетя твърде близо до него и той го удари свирепо, запращайки го надалеч. Много от лешоядите бяха тъй преяли, че не можеха да излетят и подскачаха от тяло на тяло, разперили заплашително черни криле и клюнове.

Чингис не погледна към труповете, освен за да прецени броя им. Видяното не му хареса. Застана над двамата съгледвачи, усещайки как търпението му кипва в жегата.

— Ставайте и докладвайте — изръмжа той.

Двамата скочиха на крака и застанаха, сякаш ги очакваше екзекуция. Никой не знаеше как Чингис ще реагира на поражение.

— Военачалникът Хаджиун тръгна след врага в планините, господарю. Каза, че ще остави и други, които да те отведат при него.

— Още ли поддържате връзка? — попита Чингис.

Двамата кимнаха. Губеха се ценни воини, но практиката да се разполага верига от едно място до друго не беше нещо ново.

Между съгледвачите имаше само пет мили и те можеха да предават информация на двадесет пъти по-голямо разстояние за съвсем кратко време.

— Имаше лъжливи следи, господарю, но туманите претърсват всяка долина — каза единият съгледвач. — Засега нямам вест, че са ги открили.

Чингис изруга и двамата се вцепениха от ужас.

— Как можете да изпуснете шейсет хиляди души?

Никой от съгледвачите не бе сигурен дали въпросът изисква отговор и двамата се спогледаха отчаяно. На лицата им се изписа облекчение, когато Джебе приближи към Чингис, като оглеждаше бойното поле с опитно око. Наред с разположените каменни блокове, които да осуетят атаката, той не пропусна и траншеите, в някои от които все още лежаха мъртви воини и коне. Дървените бариери бяха разбити или съборени, и още се виждаха ръждиви петна засъхнала кръв. Стотици тела в арабски роби лежаха на жалки купчинки и птици и други животни късаха от плътта им. Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно и Чингис едва успяваше да овладее негодуванието си. Само мисълта, че не бива да критикува военачалниците, го накара да задържи езика си зад зъбите. Знаеше, че Джебе разбира положението, но Угедай и Толуй бяха наблизо и затова премълча. Армията на Джелауддин бе укрепила позицията си, сякаш се намираше в град. Хаджиун се бе опитал да пробие защитата им със сила, вместо да спре и да чака, докато гладът не започне да ги мори. Хвърли поглед към безмилостното слънце. Жаждата щеше да ги убие още по-рано, каквито и запаси вода да имаха. Атаката срещу подобна позиция бе безразсъдство, макар да предполагаше, че и самият той би сторил същото. Явно острият ум беше изневерил на брат му. Чингис се намръщи, когато се обърна към Джебе и прочете същите мисли на мрачното му лице.

— Обсъди слабостите на стратегията със синовете ми, след като направим лагер, военачалнико — каза той. — Принцът е трябвало да бъде спрян тук. Сега ще трябва да го преследваме.

Отново се обърна към съгледвачите, които стояха и преглъщаха нервно.

— Тук няма за гледане нищо, което да ми хареса. Покажете ми пътя към брат ми и следващия съгледвач по веригата.

Двамата се поклониха и Чингис тръгна с тях, следван от туманите в идеални редици. Прекосиха долината Панджшир и влязоха в тясна клисура, почти невидима в кафявите скали. Конете едва се провираха през нея.

Минаха още осем дни, преди Чингис да настигне туманите на Хаджиун. През това време не бе позволил на хората си да спрат достатъчно дълго, за да приготвят храна, дори и да можеха да намерят дърва за огън. Планините в този район изглеждаха лишени от живот, населяваха ги единствено гущери и високо гнездящи птици. Когато попадаха на някое изсъхнало дърво, воините го отсичаха и го връзваха за резервни коне, за да го използват по-късно.

Чингис следваше веригата съгледвачи на Хаджиун, като ги подбираше със себе си. Туманите навлизаха все по-навътре и по-навътре в лабиринта от каньони и долини. Понякога склоновете ставаха толкова стръмни, че едва успяваха да се задържат в седлата. Тук следи не оставаха. Чингис и Джебе започнаха да оценяват трудността на задачата, пред която се беше изправил Хаджиун. Трудно им беше дори да определят посоката, особено нощем, но съгледвачите знаеха пътя и напредваха бързо. Когато настигнаха туманите на Хаджиун, Чингис взе Джебе и синовете си и препусна към челните редици. Откри брат си на сутринта на осмия ден на брега на едно езеро с горчива вода, заобиколено от извисяващи се върхове.

Погрижи се да прегърне Хаджиун и да покаже на хората, че не му е ядосан заради поражението.

— Близо ли си? — попита той без встъпителни думи.

Хаджиун усети натрупания гняв в брат си и трепна. Предпочете да не се обяснява — изобщо не се съмняваше, че Чингис ще обсъди грешките му, когато останат насаме.

— Три фалшиви следи водят на изток, братко, но основните сили вървят на юг, сигурен съм. — Хаджиун му показа парче конско лайно и го раздели на две с ръце. — Още е влажно, дори в тази жега. Намираме се на не повече от един ден път зад тях.

— Но въпреки това сме спрели — вдигна вежди Чингис.

— Водата ми свършва, братко. Езерото е солено и не ни върши работа. А след като ти дойде, можем да поделим меховете и да се движим по-бързо.

Чингис незабавно даде заповед, без да погледне как докарват първите мехове. Хиляди бяха натоварени на резервните коне и животните ги засмукаха, сякаш не са се отделяли от цицките на майка си. И най-малкото забавяне само засилваше раздразнението му. Трудно му бе да не скастри Хаджиун пред очите на толкова много хора. Когато Хазар и Джелме дойдоха да го поздравят, Чингис едва ги погледна.

— Субодай има заповед да се присъедини към нас, щом се върне — каза той на тримата военачалници. — Станалото — станало. Сега препуснете с мен и изкупете грешката си.

Някакво движение привлече вниманието му и Чингис присви очи към слънцето. На един далечен връх видя човек да развява знаме над главата си. Погледна невярващо Хаджиун.

— Това пък какво е?

— Врагът — мрачно отвърна Хаджиун. — През цялото време ни наблюдават.

— Прати шестима добри катерачи да го убият — каза Чингис, като се насили да запази спокойствие.

— Избират такива места, че и сам човек може да ги защитава. Движим се твърде бързо, за да губим време да се занимаваме с тях.

— Да не би слънцето да ти е размекнало главата, братко? — попита Чингис. Отново се наложи да положи усилия, за да се овладее. — Това са очите на Джелауддин. Пусни още хора напред да ги свалят със стрели веднага щом ги открият. Ако врагът е сляп, ще го намерим по-лесно.

Джелауддин се взираше в далечината. Сигналният флаг се издигна и спусна четири пъти.

— Ханът влезе в играта — рече той. Стомахът му се сви и внезапно цялата сила на армията му се стори несъществена. Това беше човекът, който бе унищожил полковете на баща му, беше побъркал от болка слоновете и си бе проправил с меч пътя през златните градове. Джелауддин знаеше, че той ще дойде, и това помрачаваше победите им. Гордостта на хана изискваше неговото присъствие тук и Джелауддин беше сигурен, че няма да закъснее да тръгне след него.

— Колко са? — попита стоящият до него Наваз. Не си бе направил труда да научи сигналите, но Джелауддин не го упрекна.

— Четири тумана, или още четиридесет хиляди воини, излезли на лов. Сега ще се движат по-бързо.

В продължение на дванадесет дни бяха водили монголите в слепи каньони и по фалшиви следи, изгубвайки съвсем малко хора, докато продължаваха през афганските възвишения. Внезапното оттегляне от Панджшир беше риск, но Джелауддин знаеше, че вестта ще се разпространи почти толкова бързо, колкото се придвижва войската. На хиляда мили оттук градовете чакаха да чуят, че хората на хана са победени. Джелауддин мислеше за тях, докато се взираше в залязващото слънце. Щяха да въстанат, когато научат. Местата, където монголските гарнизони държаха мира, щяха отново да се вдигнат на война. Всеки ден, в който оставаше жив, отслабваше хватката на хана около арабските земи. Джелауддин мислено се закле, че ще се освободи напълно от нея.

Пред него препускаха конници и разнасяха новината. Джелауддин знаеше, че ако успее да задържи хана само за един сезон, към армията му ще се присъединят всички мъже и момчета, способни да държат оръжие. Ще подпалят страната с желанието си да отвърнат на удара. Стига да оцелее. Усмихна се на Наваз, който стоеше до него като някакъв верен прислужник. Беше уморен и краката го боляха. Бе изминал много мили този ден, а ето че ханът беше дошъл. Време бе да препусне, бързо и далеч от планините.

Чингис не намираше слабости в начина, по който Хаджиун придвижваше туманите през лабиринта от проходи. Брат му имаше хора във всички посоки, свързани с военачалниците като нишките на деликатна паяжина, разтеглена върху хълмовете. След като овладяха основните положения, грешките бяха малко и откакто пристигна Чингис, бяха избегнали два слепи каньона и една лъжлива следа, която щеше да ги отклони на десет мили от пътя им. Ханът започваше да изпитва неохотно уважение към принца. Искаше му се да разпита Субодай за преследването до Каспийско море. Помисли си, че сигурно Джелауддин е бил умът, запазил семейството в безопасност, а не баща му, както бяха предположили.

Странно бе колко често името на Субодай се споменаваше в разговорите между военачалниците. Чингис отхвърляше интереса им с резки отговори или с мълчание. Не искаше да обсъжда задачата, с която го бе натоварил. Много факти не ставаха за историите на Темуге. Запита се дали няма да е по-добре да държи изкъсо записите на брат си за племената. Част от него продължаваше да си мисли, че е глупаво да улавяш думи по този начин, щом можеш да контролираш всичко. Макар да си спомняше тихото презрение на Арслан към славата, Чингис доста се наслаждаваше на идеята сам да оформи паметта за себе си. В Самарканд бе подхвърлил на Темуге да удвои броя на враговете в битките, и брат му беше останал с увиснала от почуда челюст.

Туманите се движеха по-бързо през хълмовете, след като най-лошата част от лабиринта остана зад тях. Чингис ги подтикваше напред и хората му намериха нови граници на издръжливостта си под острия му поглед. Никой не искаше пръв да спомене за спиране. Оцеляваха само с няколко часа сън или дремеха в седлото, докато будните водеха конете им.

След каменистите склонове и долини следваха истинска следа, каквато оставяше всяка голяма сила от хора и коне. Конските изпражнения се срещаха наред с човешките, мухите бръмчаха над тях и пируваха с влагата им. Екскрементите ставаха все по-свежи с всеки следващ ден и туманите знаеха, че приближават врага. В присъствието на хана всички жадуваха да отмъстят за пораженията в Панджшир. Нямаше да се провалят отново, щом ги гледаше самият Чингис. Ханът смяташе, че Хаджиун би могъл да ги преведе и сам през хълмовете, но той бе водачът на народа и не можеше да повери тази задача на друг.

Всеки ден пристигаха новини от веригата съгледвачи, която се бе проснала на хиляда мили. Старите времена, когато войската се движеше сама и откъсната от всичко, бяха отминали с покоряването на Хорезъм. Рядко се случваше ден, в който двама или повече прашни пратеници да не пристигнат от Самарканд, Мерв или от някое друго място далеч на запад. Монголите бяха оставили дълбоки отпечатъци в прахта на арабските земи.

Чингис едновременно се радваше и тревожеше от този поток информация. Беше израснал във време, когато вражески отряд можеше да се движи невидим, без никой да му държи сметка. А сега научаваше за проблеми, за които нищо не можеше да направи, и понякога му се искаше да бе взел Темуге, за да има кой да се занимава с подробностите в докладите. Чу, че афганският град Херат е прогонил монголския гарнизон, но е оставил хората му живи. Друга твърдина — Балх — беше затворила порти и бе отказала да плати годишния данък. Пукнатините се разширяваха, а той нямаше възможност да реагира. Задачата му бе да открие и унищожи противника, вдигнал така рязко самочувствието на победените някога градове. По-късно щеше да им припомни задълженията им към него.

Седемте тумана се движеха с по-бързо темпо, което изстискваше коне и хора. Джебе организира смяна на понитата през ден и воините чувстваха нов прилив на енергия, когато имаха под себе си свеж кон. Момчетата яздеха с припасите зад войската и Чингис не им обърна внимание, докато Джебе не дойде при него с двама хлапаци в седлото. Бяха толкова черни от прахта, че отначало Чингис не ги разпозна. Войската винаги се съпровождаше от момчета, макар тези двете да бяха съвсем малки. Изпълняваха задачи за воините и на най-едрите даваха да бият барабани, докато се построяваха за битка.

Едното момче се ухили и Чингис го изгледа слисан. Монгке седеше пред Джебе, а Кублай надничаше зад гърба му. С безкрайната енергия на младите двамата бяха тънки като плъхове и съвсем почернели от свирепото слънце. Чингис се намръщи и усмивките им моментално изчезнаха. Лицето му леко омекна при спомена за времето, когато целият свят беше едно приключение. Те бяха твърде малки за подобно пътуване и той подозираше, че майка им Сорхатани ще им съдере дупетата от бой, щом отново се върнат при семействата. Запита се дали баща им Толуй има представа, че са тук. Съмняваше се.

— Какво да правя с тях? — попита Джебе.

Очите му блестяха, когато погледна Чингис, и двамата споделиха веселия момент. На момчетата не им беше казано да останат при майка си. На никого не му бе хрумнало да заръчва подобно нещо на такива дребосъци. Нямаха никаква представа, че около дядо им е опасно. Чингис свъси вежди.

— Не съм ги виждал, военачалнико.

Очите на Кублай блеснаха, изпълнени с внезапна надежда. Чингис предпочете да се извърне от малкото личице със засъхнал сопол над горната устна. Джебе кимна и усмивката повдигна едното ъгълче на устата му.

— Господарю хан — отвърна той и сведе глава, след което отиде да пусне отново децата при стадото резервни коне.

Чингис се усмихна и продължи напред. Подозираше, че е по-добър дядо, отколкото баща, но не позволи на тази идея да го разтревожи особено.

Туманите продължиха упорито напред и стигнаха края на планинския район. Чингис реши, че се намират на не повече от двеста мили от долината Панджшир, макар да бяха изминали далеч по-голямо разстояние през заплетените каньони. Не знаеше дали Джелауддин се е надявал да увеличи разстоянието между армиите. Почти беше успял да го стори през първите дни, но туманите го настигаха и приближаваха с всеки следващ ден. Когато планините свършиха, изпражненията на коне и хора бяха едва ли не топли. Чингис яздеше с военачалниците начело на войската и беше сред първите, усетили как каменистата земя се сменя с отъпкана почва и изсъхнала трева. От картите знаеше, че тревистата равнина води на юг към Индия. Не познаваше тази земя, но не го беше грижа. Съгледвачите идваха все по-често и той знаеше къде се намира врагът.

Хората на Джелауддин бягаха пред преследвачите си. Чингис бе пришпорвал здраво войската си в продължение на повече от месец и воините бяха уморени и отслабнали — оскъдните дажби мляко и кръв накрая едва ги поддържаха. Река Инд течеше някъде напред и войнството на Джелауддин се стичаше към нея, отчаяно мъчейки се да избяга от бурята, която си беше докарало на главата.

37.

Джелауддин се взираше надолу от високия четиридесет стъпки бряг към пълноводния Инд — огромната артерия, напояваща цял континент на хиляда и повече мили на юг. Хълмовете около бреговете бяха зелени, покрити със стари акации и диви маслини. Ветрецът носеше аромат на цветя. Малки птички летяха във всички посоки и пееха предупреждения към събиращата се армия. Всичко кипеше от живот, но водите бяха тъй бързи и дълбоки, че Инд спокойно можеше да се оприличи на градска стена. Пешавар се намираше съвсем наблизо от другата страна на реката и Джелауддин се обърна бесен към младия раджа, който стоеше до него и гледаше втрещено пустите брегове.

— Къде са лодките, които ми обеща? — попита Джелауддин.

Наваз разпери немощно ръце. Бяха гонили хора и коне едва ли не до пълно изтощение, за да стигнат реката — знаеха, че след като минат, монголите нямаше да ги последват в течение на месеци, ако изобщо го сторят. Индия бе непозната страна за монголския хан и ако той се осмелеше да стъпи там, сто принцове щяха да излязат срещу него с войски, каквито никога не е виждал. Джелауддин имаше планове да отнесе победите си като скъпоценности сред тях и да се върне с още по-голяма сила. Неволно погледна назад към прашния облак в далечината, надигащ се като някаква зла поличба.

Без предупреждение той сграбчи копринената дреха на раджата и го разтресе яростно.

— Къде са лодките! — изкрещя в лицето му. Наваз бе пребледнял от страх и Джелауддин го пусна тъй бързо, че едва не падна.

— Не знам — запелтечи раджата. — Баща ми…

— Нима ще те остави да умреш тук? — остро попита Джелауддин. — Само на две крачки от собствените си земи? — Усети надигащата се истерия и едва се сдържа да не удари глупавия млад принц, който бе обещал толкова много.

— Може би идват — рече Наваз.

Джелауддин едва не изръмжа към него, но кимна. Веднага прати конници да препуснат покрай бреговете, за да потърсят търговски съдове, които да ги прехвърлят на безопасно място. Не смееше да гледа към прашния облак — знаеше, че монголите са там, че идват като вълци с железни зъби, за да ги разкъсат.

Чингис яздеше в лек галоп и се взираше напред. Зрението му бе отслабнало още повече и той не се доверяваше на очите си, когато трябваше да гледа надалеч. Затова караше Угедай да описва непрекъснато армията на противника. Гласът на сина му бе напрегнат от вълнение.

— Събрали са се покрай брега на реката. Виждам обърнати срещу нас коне, може би десет хиляди или повече на дясното крило, или тяхно ляво. — Замълча с присвити очи. — Виждам… построяват се в редици в центъра. Обръщат се срещу нас. Още не виждам оттатък реката.

Чингис кимна. Ако Джелауддин имаше няколко дни на разположение, щеше да прехвърли хората си в безопасност. Но ето че наложеното от хана тежко темпо се оправда. Беше хванал принца от тази страна на реката. Идеално. Ханът се обърна в седлото към най-близкия съгледвач.

— Предай следното на военачалник Хаджиун. Аз поемам центъра с Джебе и Угедай. Хаджиун получава дясното крило с Хазар и има грижа за конницата. Кажи му, че може да им върне за поражението в Панджшир и че няма да приема по-малко. Действай.

Друг съгледвач зае мястото му веднага щом този препусна. Чингис продължи:

— Военачалниците Джелме и Толуй да се разгърнат широко отляво. Искам да задържим врага натясно при реката. Задачата им е да блокират пътя за отстъпление на север. — Туманът на Толуй се състоеше от прекалено млади воини, за да го изпрати срещу ветерани. Задържането на армията на едно място щеше да бъде достатъчно почетна задача за младите воини, които почти не бяха вкусвали кръв. Задачата нямаше да се понрави особено на Джелме, но Чингис знаеше, че той ще се подчини. Туманите щяха да връхлетят армията на Джелауддин на три места и да я приковат към Инд.

Чингис забави ход, докато туманите се подреждаха и следваха темпото му. Угедай започна да описва нови подробности в далечината, но Чингис не чу нищо, което да попречи на радостното очакване, изпълнило гърдите му. Спомни си за внуците си при резервните коне и прати друг съгледвач да се погрижи да стоят възможно по-далеч от битката.

Продължи бавно напред, докато не различи вражеските редици ясно като Угедай и махна с ръка на сина си да замълчи. Джелауддин бе избрал мястото на предишната битка. Но нямаше възможност да избира сега.

Ханът изтегли меча си и го вдигна високо. Хората му очакваха сигнал за атака. Знаеше, че армията при реката няма да се предаде. Принцът беше рискувал всичко със завръщането си от Каспийско море и нямаше къде другаде да бяга. Чингис видя туманите на Джелме и Толуй да излизат пред основните сили, готови да отрежат и задържат лявото крило. Отдясно Хаджиун и Хазар направиха същата маневра и монголите препускаха във формата на празна чаша, като Чингис беше в най-дълбоката й част. Срещу тях имаше шейсет хиляди фанатици и Чингис видя как вдигат сабите си като един в очакване. Реката беше зад тях и щяха да се сражават за всяка педя земя.

Той се наведе напред в седлото и зъбите му се оголиха под сухите устни. Спусна ръка и туманите полетяха в пълен галоп напред.

Джелауддин се взираше в редиците монголски ездачи, които влачеха след себе си прахта на планината. Ръцете му се тресяха от ярост и отчаяние, щом отново се обърна към пустата река. Отсрещният бряг и безопасността бяха тъй близо, че изпитваше болка само при мисълта за тях. Можеше да преплува реката въпреки силното й течение, но повечето от хората му не можеха да плуват. В моменти на отчаяние му идеше да захвърли бронята и да ги поведе в реката, по-далеч от приближаващата неминуема смърт. Знаеше, че ще го последват и ще се уповават на Аллах да се погрижи за тях. Но това бе невъзможно. За израсналите сред афганските хълмове, в пустини и градове, дълбоката вода беше рядка гледка. Хиляди щяха да се удавят, щом стигнат бързото течение.

Видя много лица да се обръщат към него в очакване на някакви окуражителни думи, докато омразният враг образуваше рогове по двете крила. Братята му бяха сред тях, с грейнали от вярата лица. Джелауддин се помъчи да пребори отчаянието.

— Показахме, че могат да бъдат победени! — изрева той. — Много са, но не толкова, че да не можем да ги изкормим отново. Убийте хана им и ще познаете рая. Аллах да насочва сабите ви и нека никой да не обръща гръб на битката, за да се изправи с гордост пред Бог. Те са просто хора! Нека дойдат. Ще им покажем, че тази страна не може да се превземе.

Онези, които го чуха, се обърнаха отново към монголския хан с нов пламък в очите. Вдигнаха щитове и извити саби, а земята затрепери под краката им.

Препускайки в галоп, Чингис замахна с меча си. Стрелите полетяха като вълна от двете му страни с леко закъснение, докато всеки туман регистрира командата. Отпред редиците на Джелауддин приклекнаха с високо вдигнати щитове. Чингис изсумтя раздразнено и прати втори залп към тях. Мнозина от хората на Джелауддин оцеляха при първия и се изправиха твърде бързо, така че вторият ги улучи. Стрелите, способни да пробият желязна пластина, ги отхвърлиха назад.

Туманите по крилата окачиха лъковете си на куките на седлата и изтеглиха мечове. Отдясно и отпред Чингис видя как воините на Хаджиун и Хазар налитат срещу неподвижните редици, докато отляво Толуй и Джелме стигнаха почти до брега на реката. От тази позиция започнаха да пускат стрела след стрела в непрестанен порой. Арабите падаха, улучени отстрани, докато сляпо вдигаха щитовете си напред.

Докато препускаше право към центъра, Чингис подуши реката и страха на хиляди хора. Надяваше се там да открие принца. Хората на Джелауддин бяха подредени в десет редици, но монголските понита бяха обучени за подобни атаки и не се поколебаха да налетят отгоре им. Чингис помете първите три редици, размахвайки меч, а войниците около него падаха от сблъсъка. Той обърна с колене коня си на място и изрита още някакъв враг. Клинът от най-добрите му воини се вряза в масата пред него и започна да сече наляво и надясно, защитавайки хана с цялата си свирепост.

Чингис видя някакъв принц с ярък тюрбан и се хвърли към него, но войниците на Джелауддин го отблъснаха назад само с тежестта си. Видя към него да се надига щит и носещият го блъсна с него кобилата му и я накара да обърне. Чингис уби войника, но беше принуден да отстъпи още крачка назад, когато на негово място дойдоха други и развъртяха щитовете си, нанасяйки удари във всички посоки.

Малцина стигнаха хана, който трябваше да бъде убит. Хиляда воини се движеха с него, всеки от тях ветеран от толкова много битки, че не помнеше броя им. Заостреният им клин се врязваше все по-дълбоко в редиците на Джелауддин, докато не видяха реката пред себе си. Джебе и Угедай напредваха в центъра на други два клина от двете страни на хана и трите остри зъбеца разделиха противниковата армия. Попадналите право срещу върха биваха съсичани, а другите падаха убити от идващите отзад.

Ревът в мелницата бе ужасяващ. Ръката на Чингис се умори и пропусна да отбие един удар. Сабята се плъзна по пластините на бедрото му и разряза крака над коляното. Към плетеницата белези по краката щеше да се добави още един. Болката го направи по-бърз и Чингис замахна с меч през лицето на нападателя.

Хората на Джелауддин не се пречупиха, може би защото нямаше накъде да отстъпват. Отначало Чингис се задоволи да остави трите клина да се движат заедно и да дълбаят вражеските редици. От конете си воините се извисяваха над пехотинците, използваха тежестта на мечовете си, за да замахнат с по-голяма сила от онези долу и винаги можеха да видят следващата атака насреща си. Въпреки това Чингис се чувстваше заклещен от врага и знаеше, че хората му изпитват същото. Видя един кон да рухва с подсечени предни крака. Воинът остана в седлото, докато не забиха сабя в гърлото му. Ревящи бойци се хвърлиха през отвора в клина, мъчейки се да достигнат самия Чингис. Той се обърна, готов да ги посрещне, но хората му бяха бързи и млади. Запълниха отвора почти моментално. Ханът се изправи в стремената, когато те също бяха съсечени и свалени от конете си.

Задната част на Джелауддиновата армия кипеше, все повече и повече войници напираха към хана. Гледаха към него и си пробиваха път през другарите си в своята безразсъдна ярост. Чингис видя как лявата страна на клина му отстъпва назад, огъната от сечащите саби на врага. Някои дори се събираха на групи по трима или четирима и натискаха заедно с щитовете си, обръщайки конниците срещу своите. Все повече и повече се изсипваха върху клина, насочвайки се право към хана. Чингис успя да хвърли поглед към Угедай, но натискът там далеч не бе така силен.

Конят му направи три бързи стъпки назад, давайки му пространство пред достигащата го вълна араби. Понито реагираше на всяка команда на коленете му и изтанцува настрани, така че първият удар не улучи. Чингис отсече главата на нападателя, но следващият блъсна предния крак на кобилата. Тя отстъпи и сабята се завъртя, но тежестта й бе достатъчно голяма, за да счупи костта. Понито изцвили и Чингис падна лошо, рухна на земята с протегната дясна ръка. Усети противно хрущене и се помъчи да стане, без да осъзнава, че ръката му е излязла от ставата си. Крещящите врагове сякаш бяха навсякъде и той загуби ориентация.

Клинът се огъна, докато хората му се бореха да го защитят. Нови и нови пристигаха отзад. Един воин скочи от коня си и се помъчи да качи хана на него. Умря от удар в гърба точно когато Чингис отново се озова в седлото. Мечът му бе изчезнал някъде и дясната му ръка висеше отпусната. Всяко движение беше агония. Хората му с рев изпълниха пространството зад него и атакуваха с цялата си сила, но движенията им бяха забавени от умората и мнозина бяха съсечени.

Чингис се оттегли през редиците, вбесен от слабостта на ръката си. За миг му се прииска Кокчу да беше тук и да я оправи, но имаше и други, които познаваха нараняванията на бойното поле. Видя един от мингхан командирите си и го извика по име насред сражението.

Командирът едва не загуби главата си, когато се обърна към хана, но отвърна с бърз удар в краката на нападателя, след което смушка коня си и си проби път напред.

— Господарю? — задъхано рече той.

— Намести ми ръката.

Болката вече бе нетърпима. Ханът спря коня си, а воините се стичаха покрай двамата, хвърляйки любопитни погледи към хана. Чингис прибра кинжала си в ботуша и хвана здраво дръжката на седлото с лявата си ръка, докато вдигаше крак да се спусне на земята. Командирът спря да пъхти и изражението му стана решително.

— Легни по гръб на земята, господарю — каза той, прибирайки меча си в ножницата.

Чингис се подчини с изсумтяване и надяна студената физиономия, когато командирът хвана наранената ръка и пръстите му докоснаха ставата.

— Бързо! — озъби се Чингис.

Командирът опря ботуш в подмишницата на хана и дръпна, като в същото време изви ръката настрани. Чу се ново глухо хрущене и за миг всичко пред очите му стана бяло, след което болката изчезна. Изправи се с помощта на командира и провери ръката си.

— Още можеш да сечеш надолу, но внимавай да не я вдигаш много високо, разбираш ли?

Чингис не му обърна внимание. Усещаше ръката си по-слаба от преди, но стисна юмрук и се усмихна. Можеше да държи меч.

Отдясно Хаджиун и Хазар бяха унищожили конницата на Джелауддин и оставиха няколко дузини оцелели да бягат, докато воините насочваха мечове и стрели към центъра. Хората на Джелауддин се озоваха в клещи, но продължаваха да се бият, твърдо решени да отнесат със себе си колкото се може повече врагове. Ритъмът на битката се беше забавил, след като и двете страни се умориха, и Чингис видя, че ще изгуби още много хора до края на деня. Разкърши ръка и погледна напред към все още сражаващите се Угедай и Джебе. Техните клинове бяха непокътнати и противникът отстъпваше. Ако бяха в открита равнина, щеше да натисне още, знаейки, че врагът скоро ще се пречупи. Но тук имаше река, затова той поклати глава и посегна за рога, който висеше на врата му.

Изсвири дълъг понижаващ се тон, след което го повтори. Повториха го други рогове. Хората му чуха сигнала, отдръпнаха се назад и убиха арабите, които се опитаха да се втурнат към тях. Останалите на конете си се отделиха първи, но спешените трябваше да се отбраняват на всяка крачка от нахвърлилите се върху тях неприятели. Беше свирепа касапница, но когато светлината започна да отслабва, между туманите и армията на брега вече имаше празно пространство.

Чингис се огледа за съгледвачите си, но наоколо нямаше нито един. Прати воини да ги повикат и докато чакаше, сякаш измина цяла вечност. Заповяда да вдигнат знамето за сбор на военачалниците. Нареди да се установят на лагер на половин миля от реката и хората му го последваха. Бяха изгубили студените си физиономии в битката и лицата им бяха зачервени и изпълнени с живот. Някои се смееха диво. Други яздеха мрачно, видели собствената си смърт да минава на косъм от тях.

Оставиха неравна ивица мъртъвци, но тези на Джелауддин бяха повече. Армията на принца беше разкъсана. Въпреки това надаваше подигравателни викове, но те идваха от гърлата на задъхани и уморени мъже. Видяха как монголите се спешават само на осемстотин крачки от тях. Без да обръщат внимание на армията при брега на реката, туманите взеха храна и вода от товарните животни и се устроиха на лагер.

Джелауддин беше все още жив, макар че бронята му бе разкъсана и издраскана на много места. Дишаше тежко като куче на слънце, докато гледаше как монголите се оттеглят, без да погледнат назад. Светлината ставаше сива и макар да приветстваше почивката, той знаеше, че призори те ще се върнат отново. Трябваше да повторят всичко отново.

— Утре ще умра — прошепна си той.

Никой от хората му не го чу, докато си предаваха мехове с речна вода, за да разквасят гърлата си. Усещаше погледите им върху себе си, докато се взираше в равнината. Може би се надяваха, че тепърва ще нанесе някакъв неочакван удар и ще спаси всички.

Раджата на Пешавар мина през редиците и застана отпред до него, като не пропусна да потупа хората по гърба и да каже няколко окуражаващи думи. Тежко ранените започваха да стенат и виковете им внезапно станаха много силни след грохота на сражението. Мнозина нямаше да дочакат утрото. Джелауддин имаше запаси с опиум за болката, поне колкото да притъпи чувствата им, докато умрат. Нищо друго не можеше да стори за тях и отново изпита мрачна омраза към хана на монголите.

Обърна се към приятеля си. И двамата разбираха, че с тях е свършено, и не можеха да понесат съзнанието за края в очите си.

— Мисля, че баща ми е изгорил лодките — тихо рече Наваз. — Глупак, изгубен в старите традиции и старите индуистки божества. Не разбира защо избрах да те последвам.

Джелауддин кимна, все още взирайки се към монголския лагер. Изглеждаше толкова близко, че сякаш можеше да го докосне. Воините на хана ги обкръжаваха в огромна дъга. Не можеха да се измъкнат незабелязани покрай бреговете под прикритието на нощта.

— Съжалявам, че те доведох тук — отвърна Джелауддин. — Какви надежди имах само, приятелю! И да видя как се стига до това… — Изкашля се и плю. Наваз трепна от мъката в гласа му.

— Знаеше да плуваш като момче, Джелауддин. Мислиш ли, че ще успееш да прекосиш реката?

— И да оставя хората си тук? Няма да го направя. А ти потъваше като камък, доколкото си спомням. Май трябваше да те спасявам.

Приятелят му се усмихна на спомена. Въздъхна и се загледа към монголите, които почиваха в сгъстяващия се мрак.

— Доказахме, че могат да бъдат бити, Джелауддин. Ти все още си талисман за нашите хора. Ако успееш да прекосиш реката, те с радост ще се жертват за теб. Не е задължително всичко да свършва тук. Вземи братята си със себе си и живей.

Лицето на Джелауддин се стегна и Наваз заговори бързо, за да изпревари възражението му.

— Моля те, Джелауддин. Остави ме утре да поведа хората. Ако знам, че можеш да се спасиш, ще се бия без съжаление. Обещах, че лодките ще ни чакат. Не ме оставяй да умра с това чувство за вина, приятелю. Прекалено много е за мен.

Джелауддин се усмихна нежно и усети умората във всяка става на тялото си.

— Баща ти би се гордял с теб, ако знаеше какво става — рече той. — Аз се гордея с теб. — Тупна Наваз по врата и остави ръката си да се отпусне.

Призори Чингис се събуди и моментално се раздразни — ръката му беше вцепенена като парче дърво. Провери я предпазливо, докато ставаше от студената земя. Ако държеше лакътя плътно до тялото, можеше да я движи добре нагоре и надолу, но когато я отделеше, тя оставаше без всякаква сила. Изруга под нос. Мразеше слабостта далеч повече от болката. Мингхан командирът отново го бе посетил преди да заспи, провери ставата и го предупреди, че се нуждае от един месец почивка и още два за възстановяване на мускулите.

Изправи се с мъка на крака и прие купа солен чай от един воин, който го беше чакал да се събуди. Отпиваше бавно, чувствайки как топлата напитка прогонва студа от тялото му. Беше разговарял с военачалниците и бе похвалил Хаджиун пред тях, за да възстанови накърнената репутация на брат си. Бе похвалил също и Угедай. Наистина беше доволен от сина си. Угедай сякаш порасна, откакто стана негов наследник. У него имаше тихо достойнство, което никога не бе забелязвал у Чагатай. Зачуди се на странните прищевки на съдбата. Може би някой го беше водил да избере подходящия син, който да наследи земите му.

Светлината се засили и армията на Джелауддин вече се виждаше ясно. Бяха разчистили повечето трупове и Чингис предположи, че са хвърлили телата в реката, за да ги отнесе течението. Арабите вече не изглеждаха така страховити. Почти половината бяха загинали предишния ден и му се стори, че вижда примирение в начина, по който стояха така мълчаливо и чакаха. Не се надяваха да оцелеят и това му харесваше. Помисли си за градовете, които избързаха да въстанат. Херат и Балх щяха първи да видят войските му и този път нямаше да приеме откуп или предаване. Щяха да послужат като урок за другите — че никой не може да му се присмива и да го гледа презрително.

Хвърли купата на земята и даде знак да му доведат отпочинал кон. Туманите се построиха в карета и Чингис им хвърли само един бегъл поглед. Знаеше, че през нощта командирите са се погрижили да осигурят нови стрели и мечове за онези, които се нуждаеха от тях. Вече не беше млад мъж, способен да издържи по два или три дни без почивка. Докато беше спал, много от воините му бяха останали будни, за да заточат оръжия и да се погрижат за конете си.

Яхна коня и видя Монгке и Кублай да седят сред другите момчета и да си поделят парче сушено овнешко. Намръщи се и се огледа за някой командир, който да ги отведе на безопасно място. Преди да успее да намери човек, армията на Джелауддин изкрещя предизвикателно и птиците от дърветата покрай реката уплашено литнаха във въздуха.

Изправи се в стремената и напрегна очи да види дали няма да атакуват. Вместо това армията на Джелауддин се раздели и Чингис видя с изумление как един конник препусна през редиците към ивицата между двете войски.

Ханът се взираше в самотния ездач. Не беше виждал Джелауддин, но не би могъл да е някой друг. Кублай и Монгке също станаха да видят какво е привлякло интереса на дядо им. Двете момчета гледаха като омагьосани как Джелауддин вади нож и срязва ремъците на бронята си. Тя падна на парчета на земята.

Чингис повдигна вежди и се запита дали не наблюдава някакъв ритуал. Джелауддин седеше на коня си само в опърпана роба и ханът размени озадачени погледи с командирите си. Видя как принцът вдига сабята си като за поздрав, след което я хвърли и върхът й се заби в земята. Нима се предаваше? Трима младежи излязоха от редиците и той им заговори, без да обръща внимание на монголското войнство. Принцът изглеждаше спокоен в присъствието им и се смееше с тях. Чингис гледаше с любопитство как и тримата докосват с чела стремето му, след което се връщат на местата си.

Ханът отвори уста да заповяда атака, но принцът обърна коня си и заби пети в хълбоците му. Армията му бе оставила проход до реката и Чингис най-сетне осъзна какво ще направи Джелауддин. Предишния ден беше видял стръмния бряг и трепна в очакване.

Джелауддин стигна калния ръб в галоп. Без колебание кон и човек скочиха напред. Туманите бяха достатъчно близо, за да чуят последвалия шумен плясък и Чингис кимна.

— Видяхте ли това, Кублай? Монгке? — извика той и стресна захласнатите момчета.

Кублай отвърна пръв.

— Видях. Мъртъв ли е?

Чингис сви рамене.

— Може би. Брегът е много висок.

Замисли се за момент. Искаше внуците му да оценят този драматичен жест на презрение. Джелауддин можеше да се спусне до реката където си пожелае през нощта, но бе предпочел ханът да види безразсъдната храброст на расата му. Като роден ездач, Чингис се бе насладил на този момент повече, отколкото на всеки друг в тази кампания, но не беше лесно да го обясни на момчетата.

— Запомни името Джелауддин, Кублай. Беше силен враг.

— Това добро ли е? — попита обърканият Кублай.

Чингис кимна.

— Дори врагът може да има чест. Баща му е бил щастливец да има такъв син. Запомни този ден и може би след време ще направиш горд и своя баща.

Отпред армията затвори прохода и вдигна саби. Тримата братя на Джелауддин закрачиха напред с радостни сълзи в очите.

Чингис се усмихна, но не забрави да прати момчетата отзад, преди да даде заповед за атака.

38.

Дъждовете най-сетне стигнаха до Самарканд и барабаняха безспирно по покривите на града в течение на дни, без да дават никакви признаци за отслабване. По улиците потекоха същински реки и на жителите не им оставаше друго освен да търпят. Плъзнаха болести, когато отходните ями преляха и зловонното им съдържание се изсипа в застоялата вода. Нечистотиите замърсиха дори градските кладенци. Въпреки дъжда въздухът си остана горещ и Чингис напусна двореца на шаха, когато избухна нов жесток мор. Започваше с повръщане и диария и убиваше най-напред децата и изгубилите сила старци. Никой не беше в безопасност, не се виждаше никаква закономерност — на едно място измираха стотици, а жителите от съседните улици бяха здрави. Дзинските лекари обясниха на Чингис, че подобно заболяване просто трябва да отшуми само.

Ханът приканваше Арслан да напусне Самарканд, но старият военачалник отказа, както си му беше право. Градът беше негов. Арслан не спомена за първите си болки в корема, докато изпращаше Чингис до портите, и остана, докато ги заковаха. След като ханът бе в безопасност, той затвори очи от болка — сякаш в червата му бяха забили горещо желязо, докато вървеше обратно към двореца по пустите улици. Само няколко дни по-късно Чингис научи за смъртта му.

Когато ханът погледна към града, в очите му имаше ярост и мъка, сякаш самият Самарканд беше виновен. Онези зад стените оплакваха мъртвите или се присъединяваха към тях, докато ханът и военачалниците му потърсиха убежище при герите навън. Там не умря никой. Семействата черпеха вода от езерата на север и болестта не порази лагера.

Забелязаха войската на Субодай, когато броят на смъртните случаи в града започна да намалява и за първи път от много месеци се усети прохлада. С приближаването на военачалника напрежението в лагера осезаемо нарасна. Чингис ставаше все по-раздразнителен, докато накрая никой не смееше да го доближи. Смъртта на Арслан бе последният щрих на една лоша година и той не беше сигурен, че иска да чуе какво е станало с Джучи. Бяха минали четири дни от последния смъртен случай, когато ханът позволи най-сетне да отворят градските порти и да изгорят разлагащите се мъртъвци. Арслан беше сред труповете и Чингис остана до кладата, докато най-старият му приятел не се превърна в чиста пепел и кости. Шаманите се събраха тържествено, за да изпратят с припяване душата му при бащата небе, макар Чингис почти да не ги чуваше. Огромните клади изсушаваха въздуха и изгориха последните остатъци от болестта. Като че ли започваше прераждане. Чингис искаше да загърби лошите спомени, но не можеше да попречи на Субодай да се прибере у дома.

Когато военачалникът най-сетне стигна стените на Самарканд, Чингис го чакаше в ханския гер, потънал в мрачни мисли. Вдигна очи, когато военачалникът влезе през ниската врата, и дори тогава мъничка част в него се надяваше да се е провалил.

Субодай подаде меча с вълчата глава на хана. Очите му тънеха в сянка и не показваха нищо. Чингис го пое едва ли не с благоговение, положи ножницата в скута си и задиша бавно. Изглеждаше по-стар, отколкото го помнеше Субодай, износен от битките и времето.

— Тялото? — попита Чингис.

— Щях да го върна, но жегата…

Погледът на Субодай се спря върху грубата торба, която бе донесъл със себе си. Беше пазил изсъхналото й съдържание стотици мили.

— Нося главата на Джучи — рече той.

Чингис трепна.

— Махни я и я зарови или изгори — отвърна той. — Не искам да я виждам.

Очите на Субодай проблеснаха. Изкушаваше се да извади главата от торбата и да накара хана да погледне мъртвото лице на сина си. Бързо потисна импулса, знаеше, че е плод на изтощението му.

— Хората му съпротивляваха ли се след това? — попита Чингис. Субодай сви рамене.

— Някои от дзинските командири предпочетоха да се самоубият. Останалите дойдоха с мен, както и предполагах, че ще стане. Още се боят, че ще заповядаш смъртта им. — Пое дълбоко дъх. — Обещах им.

Усети, че Чингис се кани да заговори, и забрави за предпазливостта.

— Няма да видя думата си пречупена, господарю хан — рече той.

Двамата мъже дълго се взираха един в друг, преценявайки волята си. Накрая Чингис кимна.

— Ще живеят, Субодай. Ще се бият отново за мен, нали така? — Изсмя се, макар смехът му да бе пресилен и противен.

Мълчанието се проточи неудобно дълго.

— Чух за победата ти — обади се накрая Субодай.

Чингис остави меча, благодарен, че може да говори за рутинни неща.

— Джелауддин се измъкна — рече той. — Пратих съгледвачи да го търсят, но от него няма и следа. Искаш ли да се заемеш със задачата?

— Не, господарю. Тази жега ми е дошла до гуша. Единственото хубаво нещо при пътуването ми на север, беше студът. Там всичко е по-чисто.

Чингис се поколеба как да отговори. Долавяше огромната горчилка у военачалника и не знаеше как да я облекчи. Спомни си най-лошите времена от собствения си живот, знаеше, че само времето може да го излекува, а не думите. Субодай беше изпълнил заповедта му и Чингис се изкушаваше да му каже, че това трябва да му бъде утехата.

Задържа езика си зад зъбите. Мрачният генерал бе донесъл смътно усещане за заплаха в гера и Чингис почувства как някакви невидими косми настръхват, докато се мъчеше да намери думи.

— Ще преместя народа към Херат на запад. Един рязък удар там ще укроти другите градове. След това мисля да се върна у дома за няколко години. Доста време мина и съм уморен.

Субодай леко наклони глава и Чингис го усети, че кипва. Беше изпълнил заповедта му и Джучи бе мъртъв. Какво повече можеше да иска?

— Чу ли за смъртта на Арслан в града? — попита той.

Субодай кимна.

— Беше велик мъж — тихо рече той.

Чингис се намръщи на спокойния му тон.

— Но въпреки това смъртта му не беше добра — рече той.

Субодай отново не добави нищо към скования разговор и накрая ханът не се сдържа:

— Какво искаш от мен, Субодай? Имаш моята благодарност. Да не мислиш, че се радвам, задето трябваше да направиш това? — Хвърли поглед към торбата между краката на Субодай и едва не се пресегна към него. — Нямаше друг начин, военачалнико.

— Въпреки това тъгувам за него — отвърна Субодай.

Чингис впери поглед към него, после се извърна.

— Както искаш, Субодай. Мнозина ще тъгуват. Джебе беше негов приятел, както и Хаджиун. Майка му е в смут, но те знаят, че това беше моя заповед.

— Но аз съм човекът, който уби сина на хана — мрачно рече Субодай.

Чингис поклати глава.

— Не беше мой син — отсече той. — Загърби това и препусни с мен към Херат.

Субодай поклати глава.

— Не съм ти нужен за това.

Чингис потисна надигащия се в гърдите му гняв. Едва разбираше болката на Субодай, но му беше задължен и осъзнаваше, че военачалникът не може просто да се върне при народа.

— Е, ще те питам отново, Субодай — твърдо рече той. — За службата ти. Какво искаш от мен?

Субодай въздъхна. Беше се надявал да намери мир, когато даде меча и главата на хана. Но мирът не дойде.

— Нека отведа туманите отново на север, в чистия студ. Ще покоря градове за теб и ще се пречистя от онова, което направих.

Най-сетне сведе глава и остана със забит в дървения под поглед, докато Чингис мислеше. Джебе беше планирал удар на север, преди армията на Джелауддин да атакува в Панджшир. При нормални обстоятелства Чингис щеше да прати двамата военачалници, без да се замисля. Страданието на Субодай го тревожеше дълбоко, отчасти защото и самият той го изпитваше, макар да му се съпротивляваше. Беше отмъстил за обидите на дребните крале. Шахът бе мъртъв с всичките си синове освен най-големия и Чингис бе опустошил градовете от изток до запад. Търсеше удовлетворението на победител, но не можеше да го намери. Предателството и смъртта на Джучи бяха отровили някак си простите удоволствия.

Сякаш мина цяла вечност, преди да кимне.

— Добре, Субодай. Вземи Джебе и хората на Джучи. Така и така бих ги изпратил надалеч, за да се научат отново на дисциплината, която очаквам от всички, които ме следват.

Субодай откъсна поглед от пода. Много добре бе разбрал предупреждението.

— Аз съм ти верен, господарю. Винаги съм ти бил верен.

— Знам — отвърна Чингис, като се насили да бъде по-мек. Знаеше, че няма лекия подход на Хаджиун, но не брат му беше на негово място. Рядко се замисляше как да управлява хора като Субодай, по-способни и добри от всички други. В тишината на гера почувства желание да облекчи мъката на военачалника с подходящите думи.

— Думата ти е желязо, Субодай. Гордей се с това.

Субодай се изправи и се поклони сковано. Погледът му се задържа върху торбата, преди да я метне на рамо.

— Трябва, господарю — рече той. — Нищо друго не ми е останало.

Херат се намираше на почти петстотин мили на югозапад от Самарканд, с две широки реки и дузина по-малки потока между тях. Тъй като беше с герите и каруците, Чингис избра да приближи града крепост от тази посока, вместо да заобикаля планините около Панджшир и да удря на запад през лабиринта от долини и хълмове. Субодай и Джебе бяха заминали на север от Самарканд, вземайки със себе си тумана на Джучи като някаква тъмна сянка. В хиляди гери се шепнеха разказите за преследването и смъртта, но само когато ханът не можеше да чуе.

Минаха повече от два месеца, преди семействата да видят оранжевите камъни на разположения до реката Херат. Градът се издигаше върху гранитна скала и в очите на монголите изглеждаше невъзможно древен. При първите набези в района Херат се беше предал без кръвопролития, предпочитайки да запази живота на жителите си в замяна на данък и окупация. Хаджиун бе оставил тук само гарнизон от осемдесет мъже и беше забравил за града, докато Херат не ги прогони, набирайки кураж от победите на Джелауддин.

Докато приближаваше, Чингис оцени по достойнство могъщата крепост. Беше във формата на квадрат върху скалата и се издигаше на повече от сто стъпки над неравната основа, с огромни кръгли кули по ъглите и по дължината на стените. Преброи общо дванадесет и никоя не отстъпваше по големина на единствената кула, приютила жителите на Парван. Внушителна конструкция, способна да даде подслон на хилядите, които бягаха пред туманите. Чингис въздъхна при вида й. От опит знаеше, че няма да постигне бърза победа. Подобно на Йенкин и Инчуан, трябваше да обсади града и да чака защитниците да започнат да гладуват.

Портите бяха затворени, но Чингис прати командири и преводачи с искането да се предадат, докато туманите се разполагаха на лагер. Отговор не последва и той веднага нареди да вдигнат бялата шатра на един изстрел от крепостта. Тя щеше да остане един ден, за да бъде сменена с червена и после с черна, която означаваше неминуема смърт за всекиго зад стените.

Минаха още два дни, докато сглобят катапултите, но жителите на Херат продължаваха да мълчат. Чингис се запита дали разчитат на стените си, или просто разбират, че той няма да приеме втори път да се предадат без кръвопролития. Гледаше напрегнато, когато първите камъни полетяха и отскочиха от оранжевите стени, оставяйки само едва различимо петно на мястото, където бяха ударили.

Черната палатка затрептя на ветреца, Чингис се отпусна и се приготви за дълга обсада като много други преди това. Този начин за водене на война му беше най-неприятен, но крепостта бе изградена, за да издържи на войска като неговата и бързо решение не съществуваше.

За народа в герите животът продължи да тече около Херат, придружаван от ритмичния денонощен трясък на катапултите. Семействата пояха животните си в реката, оставили унищожаването на града на воините. След дъждовете бе поникнала сладка трева, макар тя вече да изсъхваше на огряваните по-продължително от слънцето места. Тези грижи им бяха отдавна познати и ако градът не паднеше бързо, щяха да пратят стадата на нови пасища, като оставят околните хълмове за накрая.

Чингис почиваше и раните му бяха оставили само бледи белези по краката и ръцете. Не мислеше за Джучи по друг начин освен с облекчение, че на предателството му е сложен край. След заминаването на Субодай ханът изглеждаше зареден с енергия и очакваше падането на Херат, за да продължи нататък. Рамото му се бе излекувало с времето и той яздеше всеки ден, за да поддържа тялото си силно, без да обръща внимание на бележките от възрастта. Беше изпратил Чагатай и Хаджиун да обсадят Балх на изток, но основните сили бяха дошли с него и го изпълваха с кураж. Жена му Бьорте не му говореше откакто научи за участта на Джучи, но той не обръщаше внимание на това. Светът лежеше в краката му и той се чувстваше силен, докато чакаше падането на града.

На четвъртия месец от обсадата Чингис бе излязъл на лов със старши командири в основата на града. След толкова дълъг престой на едно място малко животни се бяха спасили от тенджерите и гърнетата на семействата. Оставаха само няколко зайци, но те бяха много предпазливи и отдавна се бяха научили да бягат, щом чуят кон или човек.

Балх беше паднал два месеца преди това и туманите бяха изклали всичките му жители, след което разрушиха градските стени. Само Херат все още стоеше и Чингис бе уморен от обсадата и горещината. След завръщането на Хаджиун и Чагатай се беше надявал на бърз завършек, но крепостта бе една от най-силните, които някога се бяха опитвали да превземат.

Докато сезонът отминаваше, Чингис беше местил катапултите на три пъти, като съсредоточаваше огъня им върху равните участъци на стената. За огромна радост в нея се появиха пукнатини, но понякога той имаше чувството, че е нападал планина. Стените продължаваха да стоят, макар и очукани и с хиляди белези. Чингис знаеше, че гладът и жаждата в крайна сметка ще пречупят града, но обсадните му оръдия не спираха да работят.

— Свършим ли с това, ще тръгнем за дома — промърмори си той, като гледаше към стените.

Хаджиун и Хазар бяха чували тези думи стотици пъти и само се спогледаха. Един заек изскочи от скривалището си далеч напред и тримата препуснаха след него. През тропота на копитата Чингис чу рязък вик над главата си и погледна нагоре. Винаги се намираше по някой да се взира надолу към лагера му, но този път мъжът явно се беше навел прекалено далеч навън. Нещастникът едва бе успял да се задържи и сега висеше, вкопчил пръсти във външния ръб. Чингис свирна на братята си и посочи към викащия за помощ човек над главите им.

Хазар и Хаджиун се върнаха и загледаха с интерес.

— Да се обзаложим? — предложи Хазар. — Два коня, че ще падне?

— Без мен, братко — отвърна Чингис.

Появиха се други и се опитаха да изтеглят човека, но той извика отчаяно, когато пръстите му се изплъзнаха. Тримата братя гледаха като омагьосани как пада с писък. За момент изглеждаше, че един засводен прозорец ще го спаси. Ръцете му се вкопчиха в перваза, но не успяха да го задържат. Братята трепнаха, когато нещастникът отново се удари в стената и падна върху скалната основа на крепостта. Тялото се затъркаля и спря недалеч от тях. За свое изумление Чингис видя, че едната ръка се движи.

— Жив е! — възкликна той.

— За още няколко мига, не повече — отвърна Хаджиун. — Такова падане би убило всекиго.

Тримата препуснаха в тръс към лежащия мъж. Единият от глезените му бе несъмнено счупен и стъпалото беше извито под неестествен ъгъл. Тялото му бе цялото охлузено и изранено, но човекът примигна ужасен към военачалниците. Не вярваше, че е оцелял.

Хазар изтегли меча си да го довърши, но Чингис вдигна ръка.

— Щом духовете не го убиха след такова нещо, няма ние да го правим — рече той.

Погледна със страхопочитание към далечния връх на стената, след което се обърна към мъжа.

— Имаш невероятен късмет — каза Чингис на развален арабски.

Мъжът извика, когато се опита да се раздвижи, и също погледна към стените.

— Не ми… прилича на късмет — изпъшка той.

Чингис му се ухили.

— Заведи го при лечител, Хазар. Като превържат раните му, дай му добра кобила и каквото пожелае.

Горе по стените се появиха още хора и се наведоха, за да виждат по-добре, някои надвесени почти като човека, който сега лежеше в краката на Чингис.

— Когато градът падне, ще разбереш какъв късмет си извадил — рече ханът на родния си език. Мъжът го погледна неразбиращо, а Хазар се спеши, за да го настани на седлото.

Стените на Херат не издържаха и рухнаха на шестия месец от обсадата. Една от кулите падна с част от стената, като смаза камъните отдолу и отвори огромна дупка към града. Туманите се събраха бързо, но съпротива нямаше. Когато влязоха в Херат, улиците и постройките вече бяха задръстени с мъртви и умиращи. Останалите живи бяха изведени в равнината и принудени да коленичат, за да бъдат вързани. Само тази задача отне много дни, тъй като крепостта бе претъпкана с мъже, жени и деца. Темуге нареди на слугите си да преброят пленниците и да записват резултата на восъчни плочи. Общият им брой бе сто шейсет и три хиляди, като почти половината от това число бяха полумъртви от жажда или глад. В страха и отчаянието си те плачеха и стенеха, сякаш ги караха на заколение, и плачът им се носеше над герите. Воините претърсиха всяка стая, зала и мазе в града, докато в него не останаха единствено мъртъвци. Миризмата след обсадата не можеше да се сравнява с нищо срещано досега и дори закоравелите бойци се давеха, докато вадеха разлагащите се трупове.

Привечер Темуге беше готов с резултатите и Чингис постанови, че избиването ще започне по зазоряване. Оттегли се в ханския гер да се нахрани и да спи, но съпругата му Чакахай го потърси в сгъстяващия се сумрак. Отначало не каза нищо и той с радост прие присъствието й. Въртеше се около печката, приготви чай и затопли питки безквасен хляб, овнешко и билки, които бе приготвила от сутринта. Чингис не забеляза напрежението й, но щом тя му подаде подноса с хляба, той взе ръката й в своята и усети, че трепери.

— Какво има?

Тя сведе глава. Знаеше, че ще е най-добре, ако говори направо, но сърцето й биеше така бързо, че едва успяваше да си поеме дъх. Коленичи пред него и той забрави глада си и я погледна заинтригувано.

— Съпруже, бих искала да те помоля нещо — рече тя.

Чингис отново пое ръката й.

— Слушам те.

Чакахай се насили да си поеме бавно дъх.

— Жените и децата… Пусни ги. Ще отнесат вестта, че градът е паднал. Те…

— Няма да говоря за това тази вечер — рязко отвърна Чингис и я пусна.

— Съпруже — замоли се тя. — Чувам ги как плачат.

Беше я послушал, когато тя му даде ключа за предателството на Кокчу. Беше я послушал, когато го уговори да направи Угедай свой наследник. Очите й го гледаха умолително.

Чингис изръмжа гърлено, внезапно обзет от ярост.

— Не можеш да разбереш, Чакахай — рече той. Тя вдигна глава и той видя, че в очите й блестят сълзи. Продължи, напук на себе си: — Това не ми носи удоволствие. Но избиването им ще бъде писък, който ще бъде чут по-надалеч, отколкото мога да стигна. Вестта ще тръгне оттук, Чакахай, ще полети с бързината на птица. Ще говорят, че съм изклал всичко живо в Херат, че отмъщението ми е било ужасно. Само името ми ще всява ужас у онези, които биха се осмелили да се изправят срещу мен.

— Само мъжете… — започна Чакахай.

Чингис изсумтя.

— Мъже винаги умират на война. Кралете им го очакват. Искам да разберат, че да ми се съпротивляват е все едно да пъхнат главите си във вълча паст. Че ще изгубят всичко и не могат да очакват милост.

Отново протегна ръка и докосна лицето й. Чакахай усети твърдите мазоли по дланта му.

— Хубаво е, че плачеш за тях, Чакахай. Очаквам това от всяка моя жена и майка на децата ми. Но утре ще се лее кръв, за да не се налага да го правя отново стотици пъти, че и повече. Тези араби не ми пращат данък, защото признават правото ми на власт. Свеждат глави, защото не го ли сторят, ще изсипя огън и жупел отгоре им и ще видят как всичко скъпо за тях се превръща в пепел.

Сълзите се стичаха по бузите й и Чингис я погали нежно.

— Иска ми се да можех да ти дам това, за което ме молиш, Чакахай. Но ако го сторя, догодина ще бъде някой друг град, а след това — дузина други. Това е сурова страна и хората са свикнали със смъртта. Ако искам да ги владея, те трябва да знаят, че да ми се противопоставят означава да бъдат унищожени. Трябва да се страхуват, Чакахай. Това е единственият начин.

Тя не отвърна и Чингис внезапно се почувства възбуден от разплаканото й лице. Остави подноса с храна за сутринта и я вдигна на ниското легло до себе си, усещайки как рамото му изпуква. Тя се тресеше, когато устните им се намериха, но той не знаеше дали от страст или от страх.

Призори Чингис остави Чакахай в гера и излезе да наблюдава избиването. Беше натоварил със задачата туманите на Угедай и Толуй. Двадесет хиляди воини бяха почистили и наточили мечовете си за работа, но дори това множество щеше да се изтощи накрая.

Пленниците седяха сгушени в утринната сянка на разбития град, заобиколени от туманите. Мнозина се молеха на глас и онези, които се озоваха лице в лице с мрачните воини, протягаха ръце и пищяха, докато мечовете се вдигаха и спускаха. Не беше бързо. Воините се движеха сред тях и трябваше да замахват много пъти, а пленниците се гърчеха и се мъчеха да се освободят от вървите. Мъже и жени се катереха едни върху други и воините бяха целите в кръв. Много оръжия се съсипаха от костите, стоманените ръбове се напукваха и огъваха. Мина пладне и избиването продължи, а неподвижният въздух се изпълни с миризмата на кръв. Воините оставиха масата живи и мъртви и задъхано пиха топла горчива вода, след което отново се заловиха за работа.

Следобедното слънце печеше безмилостно, когато най-сетне приключиха и равнината потъна в тишина. Туманите на ханските синове се олюляваха от изтощение, сякаш бяха водили дълго и тежко сражение. Командирите им ги пратиха на реката да измият кръвта и да почистят и смажат оръжията си. Градът се издигаше мълчаливо над тях, лишен от живот.

Отначало падналият от стената мъж беше плакал, но сълзите му бързо изсъхнаха в жегата и накрая само хълцаше на сухо. Счупеният му глезен бе обездвижен в шина, а някакъв безименен монголски командир му беше дал кон и провизии по заповед на хана. Мъжът потегли, докато мухите и птиците се събираха над Херат. Чингис го гледаше как се отдалечава. Щеше да отнесе вестта до всички, които имаха уши да я чуят.

Помисли си за сълзите на Чакахай, докато стоеше в сянката на Херат. Не й беше казал накъде ще поведе народа. Семействата знаеха, че смята да се прибере у дома, но едно друго кралство отдавна бе престанало да праща данък и той щеше да отведе войската си там, преди да види отново родните хълмове и реки. Си Ся беше мястото, където за пръв път видя бледата кралска дъщеря, стъпалото, което го бе отвело до императорската столица. Подобно на първенците на Херат и Балх, бащата на Чакахай бе решил, че ханът няма да оцелее срещу арабските армии.

Чингис се усмихна леко и заповяда народът най-сетне да разтури лагера. Отдавна не беше стъпвал в дзински земи и Си Ся щеше да бъде кървавият пример, който да ги застави да му се покорят.

39.

Народът пътуваше на изток, оставяйки пътека от кръв и пожарища през арабските градове и села. Туманите препускаха пред семействата и налитаха на селища, които едва се бяха посъживили след първата си среща с монголския хан. Оцелелите тъкмо започваха да възстановяват живота и домовете си, когато чумата отново се изсипваше отгоре им, за да коли и гори.

За пътуващите в каруците земята беше белязана със стълбове черен пушек, които растяха с приближаването на поредните руини, а после оставаха зад тях, за да бъдат сменени с нови в далечината. Пътуваха през опустошени пространства и Чингис бе доволен от гледката. Вече нямаше полза от арабските градове, нито пък от жителите им. Разрухата, която донесе, щеше да превърне страната в пустиня за поколение и повече и те нямаше да се надигнат и да го предизвикат отново. Единствено Самарканд и Мерв бяха оставени непокътнати, а в тях управляваха хора от негово име. Въпреки това Темуге беше принуден да моли за гарнизон, който да пази Самарканд с неговите библиотеки и двореца. Чингис напускаше арабските земи и не след дълго и последният човек в герите разбра, че отново тръгват на война с Дзин. Дванадесет години бяха минали от падането на Йенкин и Чингис копнееше отново да срещне старите си врагове. Народът бе набрал сили и този път нищо на света не можеше да му попречи да стъпи на дзинското гърло.

Шест луни се смениха, докато пресичаха голямата пустиня на юг. Монголската родина се намираше на север отвъд планините и Чингис жадуваше да я види, но продължи напред. Народът измина повече от две хиляди мили в студена зима, но тя само освежи семействата, на които им бе дошло до гуша от безкрайната жега. Си Ся се намираше още по-нататък на изток, но Чингис се наслаждаваше на променящия се пейзаж и се радваше на напоените с вода зелени оризища, сякаш се прибираше у дома. Ловът стана по-добър и монголите прочистиха страната от всичко живо, като подкарваха цели стада якове и кози със същата лекота, с която изгаряха селата по края на дзинската земя.

Една топла вечер, докато слънцето се спускаше в безоблачното небе, Чакахай дойде отново в ханския гер. Чингис я погледна със задоволство и тя усети новия прилив на сила и жизненост у него. Носеше туника и панталони, ръцете му бяха голи и Чакахай видя мрежата белези по тях, от раменете чак до пръстите.

Чингис се усмихна, щом видя подноса с храна и го взе, вдишвайки с наслада аромата на прясно месо. Чакахай не каза нищо, докато той се хранеше с пръсти и видимо се отпускаше след дългия ден. Мирните звуци на семействата се чуваха около тях. Хиляди воини ядяха и почиваха със семействата и децата си, за да наберат сили за още един ден езда.

Чингис привърши с храненето и се прозя тъй широко, че челюстта му изпука. Върна й подноса и тя сведе глава.

— Уморен си — рече Чакахай.

Той се засмя и потупа леглото.

— Не чак толкова.

Въпреки че му беше родила деца, Чакахай бе запазила стройната фигура, типична за расата й. Мярна му се мисълта за разширяващия се кръст на Бьорте, докато пръстите му неумело се мъчеха да развържат възела на колана й. Чакахай нежно отстрани ръцете му.

— Остави на мен, съпруже.

Гласът й трепереше, но той не обърна внимание, докато я гледаше как разгръща дела и туниката си, за да разкрие бялата кожа под нея. Бръкна под дрехите и обгърна голия й кръст със силни ръце. Чакахай усети твърдостта на натискащите плътта й пръсти и тихо изпъшка, за да му достави удоволствие. Дъхът им се смеси и тя коленичи пред него, за да свали ботушите му. Той не я видя как вади дългия нож от единия и макар цялата да се тресеше, Чингис предположи, че това е защото докосва гърдите й. Гледаше как зърната им се втвърдяват в прохладния въздух и се наведе към тях, усещайки горчивия жасмин по кожата й.

Хазар и Хаджиун бяха спрели конете си в края на лагера и гледаха огромното стадо животни, което съпътстваше народа. Братята бяха в добро настроение, наслаждаваха се на края на деня и бъбреха, преди да се върнат при семействата си за вечеря.

Хаджиун пръв го забеляза. Засмя се на нещо казано от Хазар, но гледаше как Чингис яхва любимата си кобила и хваща поводите. Хазар се обърна да види какво е привлякло интереса на брат му и двамата се смълчаха, когато Чингис подкара понито през герите, отдалечавайки се от тях.

Отначало не предприеха нищо. Хазар довърши историята за жената на един от старшите си командири и предложението, което му беше направила. Хаджиун едва се усмихна и когато Хазар се обърна отново, Чингис вече беше стигнал края на лагера и понито му го отвеждаше навън в тревистата равнина, без никой да го съпровожда.

— Какво прави? — зачуди се на глас Хаджиун.

Хазар сви рамене.

— Да видим — рече той. — И без това не те бива за слушател на несгодите ми, братко. Чингис обаче ще долови хумора в тях.

Двамата препуснаха в тръс през гигантския лагер, като подбраха пътя си така, че да пресрещнат отдалечаващия се Чингис. Слънцето залязваше и равнината бе залята със златна светлина, въздухът беше топъл. Двамата бяха спокойни, когато го наближиха и извикаха за поздрав.

Чингис не отговори и Хаджиун се намръщи. Приближи коня си още повече, но брат му не го погледна. Лицето му лъщеше от пот и Хаджиун се спогледа с Хазар. Минаха от двете страни на хана и поведоха понитата си в крак с неговото.

— Чингис? — обади се Хазар.

Отговор отново не последва и Хазар млъкна. Може би брат му щеше да обясни, когато му дойде времето. Тримата продължиха напред през равнината, докато герите не се превърнаха в белезникава могилка, а блеенето на животните утихна до мърморене в далечината.

Хаджиун забеляза, че от хана продължава да се лее пот. Брат му бе неестествено блед и стомахът на Хаджиун се сви. Боеше се, че ще научи някаква ужасна новина.

— Какво има? — попита той. — Чингис? Какво е станало?

Брат му продължи напред, сякаш не го беше чул. Тревогата овладя Хаджиун изцяло. Помисли си дали да не обърне коня на хана със своя и да сложи край на бавната разходка далеч от семействата. Чингис държеше поводите хлабаво и едва управляваше понито. Хаджиун поклати глава и объркано погледна Хазар.

В последната светлина на деня Чингис се килна на една страна и се свлече от седлото. Хазар и Хаджиун ахнаха ужасени и Хаджиун скочи с вик от коня си и посегна към брат си.

В сгъстяващия се сумрак не бяха забелязали разширяващото се петно на кръста му и тъмната хлъзгава следа по седлото и хълбока на кобилата. При падането делът му се отвори, разкривайки ужасната рана.

Хаджиун вдигна Чингис и притисна с длан раната, като напразно се мъчеше да спре изтичащия през нея живот. Изгубил дар слово, погледна към Хазар, който все още седеше върху коня си, вцепенен от ужас.

Чингис затвори очи. Болката от падането го беше изтръгнала от вцепенението. Дишането му беше неравно и Хаджиун го сграбчи още по-силно.

— Кой направи това, братко? — изхлипа той. — Кой ти стори това?

Не изпрати Хазар за лекар. Братята бяха виждали твърде много рани.

Хазар се спеши вдървено, краката му изведнъж бяха станали твърде слаби, за да го държат. Коленичи до Хаджиун и взе ръката на Чингис в своята. Кръвта по кожата му вече изстиваше. Топъл вятър задуха в пустата равнина и донесе прах и миризма на оризища.

Чингис се размърда в прегръдката на Хаджиун, главата му се отметна назад и се отпусна на рамото му. Лицето му бе почти бяло, когато отвори очи. В тях проблесна искрица съзнание и Хаджиун го притисна към себе си, като отчаяно се молеше кръвта да спре. Когато Чингис заговори, гласът му бе едва доловим шепот.

— Радвам се, че си тук, с мен — рече той. — Паднал ли съм?

— Кой направи това, братко? — попита с насълзени очи Хаджиун.

Чингис сякаш не го чу.

— Всяко нещо си има цена — рече той.

Очите му отново се затвориха и Хаджиун изстена задавено, погълнат от мъка. Ханът отново се съвзе и този път Хаджиун трябваше да приближи ухо до устните му, за да го чуе.

— Унищожи Си Ся — каза Чингис. — Заради мен, братко. Унищожи ги до крак. — Дишането му се забърза, после пламъкът в жълтите очи угасна и ханът умря.

Хазар стоеше, без да знае какво да прави. Погледът му бе прикован към двамата мъже на земята и той внезапно се почувства съвсем дребен в огромната равнина. Гневно избърса сълзите от очите си и рязко пое дъх, за да задържи вълната скръб, която заплашваше да го смаже. Всичко бе станало с такава брутална бързина, че не можеше да го приеме. Олюля се, когато наведе очи и погледна ръцете си, покрити с кръвта на хана.

Бавно изтегли меча си. Звукът накара Хаджиун да вдигне очи и той видя момчешкото лице на брат си изпълнено с ярост, заплашваща всеки момент да изригне навън.

— Чакай, Хазар! — започна Хаджиун, но брат му бе глух за всичко. Обърна се към кротко пасящия си кон, скочи на гърба му и се понесе към герите, оставяйки Хаджиун сам, все още люлеещ тялото в ръцете си.

Чакахай седеше в леглото и прокарваше длан върху петната кръв по одеялото. Движеше се като в транс. Не можеше да повярва, че е все още жива. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й при мисълта за изражението на Чингис. Когато го наръга, той ахна и се отдръпна със забития в него нож. Погледна я с изумление. Чакахай гледаше как той рязко извади ножа от раната и го метна в ъгъла на гера, където лежеше и досега.

— Защо? — попита той.

Тя плачеше открито, когато отиде до ножа и го вдигна.

— Защото Си Ся е моята родина.

Можеше да я убие. Чакахай разбра защо не го направи. Вместо това той се изправи на крака, като продължаваше да я гледа. Тя знаеше, че Чингис умира, сигурна беше. Ясно личеше по жълтите му очи и внезапно пребледнялото му лице. Гледаше го как привързва дела си около раната и го стяга здраво над растящото кърваво петно. После я остави сама с ножа и тя легна на леглото, плачейки за мъжа, комуто беше принадлежала.

Хазар стигна до лагера и препусна с все сила по пътеките между герите, без да обръща внимание на разпръскващите се пред него хора. Те замръзнаха по местата си — явно се беше случило нещо. Малцина бяха забелязали хана да излиза, но далеч повече видяха завръщането на Хазар и изкривеното му от ярост лице.

Стигна ханския гер. Чингис сякаш го беше напуснал току-що, а ето че вече всичко се бе променило. Скочи на земята, преди конят да спре, и с леко залитане изкачи стъпалата и изрита вратата, разкривайки сумрака вътре.

Рязко си пое дъх от видяното. Чакахай лежеше на ниското легло със стъклен поглед. С две крачки Хазар застана над нея и видя разрязаното й гърло и окървавения нож, който бе паднал от ръцете й. Сцената беше някак мирна, а това го обиждаше.

Изрева несвързано, протегна ръце към нея, разтресе я здраво и остави тялото й да падне безжизнено на земята. Ослепен от безумието, Хазар заби меча си в гърдите й и продължи да удря. Накрая спря задъхан и целият изпръскан с кръв. Главата й се търкаляше върху пода.

Когато излезе през разбитата врата, стражите на хана се бяха събрали навън, разтревожени от вика му. Забелязаха кръвта по лицето му и безумния поглед, и за момент Хазар помисли, че ще му се нахвърлят.

— Къде е ханът? — остро попита един от тях, вдигна лъка си и насочи стрелата към гърдите му.

Хазар не можеше да пренебрегне заплахата, но въпреки това трябваше да положи усилие, за да отговори. Махна неопределено към смрачаващата се равнина извън кръга на лагерните огньове и факлите наоколо.

— Мъртъв е — рече той. — Лежи на тревата, а дзинската курва, която го направи, лежи зад мен. Сега се махай от пътя ми.

Закрачи през стражите и те отстъпиха пред него, объркани и ужасени. Не видя как един от мъжете се втурна в гера, но изпълненият му с мъка вик достигна до Хазар, когато той възседна коня си и препусна през лагера. Яростта му не можеше да се уталожи с рязане на мъртва плът. Герът на Чакахай бе наблизо и Хазар търсеше децата й, твърдо решен да отмъсти за стореното от нея.

Герът беше празен, когато той влезе вътре, за да излезе само миг след това. Видя една дзинска прислужница да се свива уплашено при вида на оплискания с кръв военачалник и я сграбчи за гърлото, докато се мъчеше да коленичи в ужас.

— Децата на Чакахай — каза той и стисна безжалостно. — Къде са?

Жената се давеше и лицето й почервеня. Пусна я и тя се закашля на земята, докато Хазар вдигаше меча си да я убие.

— При Бьорте, господарю. Моля те, не знам нищо.

Хазар вече бе хукнал. Конят му се бе уплашил от миризмата на кръв и се беше запилял някъде. Хазар се затича с меч в ръката между герите, като се оглеждаше за дома на Бьорте. Сълзи напълниха очите му при мисълта за брат му, който изстиваше в равнината. Трябваше да се плати за това.

Около гера на Бьорте имаше много хора. Мълвата вече бе плъзнала из лагера и семействата бяха зарязали храната и леглата си, за да видят какво става. Хазар почти не ги забелязваше и най-сетне откри дома, който му трябваше. Чуваше звуците отвътре, гласове и весел смях. Не се поколеба и изрита вратата, която падна на пода, откъсната от кожените си панти.

Вмъкна се вътре и се изправи срещу потресеното семейство на брат си. Бьорте беше вътре с Угедай. Той беше скочил на крака, преди Хазар да се изправи, и ръката му стискаше дръжката на меча. Хазар едва регистрира присъствието му. Погледът му се спря върху четирите малки деца от Чакахай, две момичета и две момчета. Бяха замръзнали в светлината на лампата и се взираха в окървавеното привидение.

Хазар се хвърли към тях с вдигнат меч. Бьорте изпищя и Угедай се хвърли към чичо си, без да има време да изтегли оръжието си. Двамата паднаха, но Хазар бе изпълнен с ярост и не можеше да бъде спрян лесно. Отхвърли Угедай като парцалена кукла и скочи леко на крака. Съскането на изтеглен от ножница меч достигна до него през пелената на безумието и той бавно завъртя очи. Угедай стоеше, готов да удари.

— Махни се от пътя ми! — озъби се Хазар.

Угедай трепна, но не помръдна. Бьорте развали живата картина помежду им. Смъртта витаеше наоколо и макар да бе ужасена, тя положи усилие гласът й да прозвучи колкото се може по-спокойно.

— Да ме убиеш ли си дошъл, Хазар? — рече тя. — Пред децата?

Хазар примигна, сякаш се връщаше някъде отдалеч.

— Не теб — отвърна той. — Чингис е мъртъв. Това са децата на курвата му.

Безкрайно бавно Бьорте също се изправи. Движеше се, сякаш пред нея имаше змия, готова да удари всеки миг. Разпери ръце да закрие децата зад себе си.

— Ще трябва да убиеш мен, Хазар — каза тя. — Няма да нараниш тях.

Хазар се поколеба. Изгарящата ярост, която го бе движила от самото начало, започваше да заглъхва и той се вкопчи в нея, жадувайки за простотата на отмъщението. Погледът му срещна очите на Угедай и видя там първите признаци на осъзнаване през мъката. Младият мъж се изправи пред чичо си и треперенето на ръцете му изчезна.

— Ако баща ми е мъртъв, Хазар — рече той, — значи аз съм ханът.

Хазар се намръщи. Чувстваше се болен и стар, след като яростта го напусна.

— Не и докато не събереш племената и не приемеш клетвата им, Угедай. Дотогава стой настрана.

Почти не можеше да погледне в жълтите очи на наследника на Чингис, който стоеше пред него. В тях имаше твърде силно ехо от бащата и Хазар го чу и в гласа на Угедай, когато той заговори отново.

— Няма да убиеш братята и сестрите ми, военачалнико — каза той. — Излез и измий кръвта от лицето си. Ще дойда с теб при баща си. Нямаш работа тук.

Главата на Хазар клюмна и мъката го заля с огромна черна вълна. Мечът се изплъзна от ръката му и Угедай бързо го улови, преди да е паднал. Младият мъж го обърна към отворената врата и се озърна през рамо към майка си, която се взираше, разтреперана от облекчение.